И за Америка като за Америка

XII

Трябва да се разделям с Фриско, за последен път ще видя моите познати, застанали в полуздрача на настъпващия ден, вече на опашка пред нощното заведение «За кино и масажи»…

А не ми се разделя с Фриско. Как да се разделиш с един град, през който господ така е прекарал водите на океана, че е разпрострял толкова красиво заливчета и лагуни от всичките му страни, такива мостове е опънал, така е свързал една суша е друга, че човек с право може да се пита — този град от нашата планета ли е? По хълмовете край океана улиците са намятали като тъкани пътеки, които дядо Господ първо е изпрал, после такива шарени, чисти, око не ти дават да отлепиш от тях, ги е проснал от двете страни на баирите да съхнат…

Улиците на Фриско са много стръмни. Гледаш — най-отгоре светофар, по високото върви напречната улица, както върви и в ниското. Най-горе спрели коли, подир тях, по стръмното, наредени други. Тъй до долу! Хайде да видя сега, като светне зелено, как ще тръгнат. Ние, българите, много обичаме да гледаме такива работи. Тръгват, и никой не изпуска иззад колата си, никого не удря…

Ала дядо Господ, освен мостовете е дал и друга красота на Фриско. Имаш чувството, че това не са мостове, а най-изящни дългокраки жребци, хванати в момент на скок от едната суша до другата, превърнати в метал и изящество. По това изящество от най-съвършени архитектурни линии, минават насам-нататък, сутрин, вечер, денем, нощем коли… Отиват към Даун сити на Фриско, връщат се оттам по крайбрежието на океана, или по-навътре в сушата, където недалеч оттук е Лунната долина.

Усещате ли в душата си трепет, като споменавам Лунната долина… Спомняте ли си за Джек Лондон и неговата едноименна книга?… Оттук, от Фриско, чак дотам се вият широки едно-, дву- и многопосочни пътища. Сутрин към Фриско, вечер към своите, отдалечени от града — и за лошо, и за добро — удобни американски къщи, пътуват хора. За Лунната долина ще потегля след час. Сега още ще се повъртя около Фриско, още ще пообиколя заливите, защото тук има да видя нещо, което нито съм виждал другаде, нито пък, мисля, скоро ще видя…

Преди да седна зад кормилото на новата, едва на десет хиляди километра хонда, която съм взел «под наем», се качвам на корабче. Дванайсет долара за човек. Но за ученици и пенсионери — по шест… О пара се хванах в Америка от това им достопочтено отношение към учащата младеж и към пенсионера. О пара се хванах, но и о сърцето. Тук узнах една от поредните горчиви истини за себе си. Вече, без да ме питат на колко съм години, без да ми искат паспорта, момичетата, които продават билети, с един поглед ми теглят резолюцийката. В аквариума на Док най-първо ме лизна намалението «за хора от шейсет години нагоре»… А съм само на петдесет. За сметка на това пък, четиридесет и пет от тях, в условията на най-справедливото общество… Старче, старче, до вчера беше дете, че има и работи, за които още дете се имаш, а видиш ли къде те слагат хората… Плачи, душо! Да бяха и годините плакали, вместо тъй бързо да вървят…

Иначе, корабчето е като всяко туристическо корабче. И хората по него са си като всички туристи по света. А пък Фриско, гледан откъм водата, равен на себе си няма. Донейде Истанбул му иде насреща, донейде единствен той, с не по-малко изящния си мост, който свързва Европа с Азия, и с десетките си минарета му се изрепчва, ала то е само една приблизителна идея като какво е Фриско. Истанбул има своите красоти с водата и джамиите си, Фриско пък има повече мостове, има своя група от билдинги, които, както и в Ню Йорк, гледани от водата, са забележително внушителни и дори красиви… Цепи корабчето, отдалечава се от Фриско, намаляват височините на сградите, като че градът е огромна палатка, на която платната все повече се снишават, докато се изравнят почти със земята, и тъй си остават ниски, докато ти очите видят. Америка отново става едноетажна…

Минаваме край голям, изоставен остров. По острова следи от телени мрежи, разбити прозорци и тъмнеещи сгради, някой пипнал нещо да поправи, после се отказал… Зловещина и бунтовност има в този остров, покрай който минаваме. Грозна е гледката на изоставен затвор, на изпокъсани телени мрежи, със стърчащи насам-нататък метални шипове. Макар че във всички случаи е за предпочитане пред най-подредения действащ затвор. Десетки години тук са идвали осъдените на смърт… Една нощ бунтът станал по-силен от покорството. Кой с каквото сварил, с това е избягал от разбития затвор. Който могъл да плува, преплувал до сушата, и оттам хванал голямата земя. Който не могъл… Ако разказвам това, то не е за друго, а колкото да припомня колко силна може да бъде яростта на жадния за свобода човек. Преди да напуснат острова, затворниците строшили всичко, което може да се троши. Добре, че нямали стенобойна машина, та поне стените — метър дебели стени, останали… Грозно е, пустош е…

Да можеше човечеството да живее без такива места… Да можеше да ги няма подобни гледки. Всивяват се зад гърба ми в пръските вода и в далечината стените на стария затвор.

Над главата ми железа, опънати телове, като опънати струни на дълги релси — това е мостът, гледан отдолу. По-точно — един от мостовете. По него ще мина след час… за да го видя пък отгоре. И за да кажа и оттам «довиждане» на Фриско, който така обобщава и доброто, и проклетията на света…

След въпросния час колата излезе от моста и хванах покрай заливите на Фриско… Това не са заливи в нашия смисъл на думата… По заливите в света има рибарски лодки, тук има къщи… Хиляди американци са избягали от сушата, купили си корабчета — на старо, на ново, някои, както гледам, сами са си ги правили. Едностайни, двустайни, а че и цели замъци имаше. Корабчетата спрели на брега, вързани на сушата, вътре се поселил американецът с кучето си, е котката си… Там си сложил телевизора, антени стърчат над всяко корабче, яхта, или друг вид морско возило, което може да се види тук. Това са цели квартали върху вода. Имат си и кметове, които да управляват делата им… Което бие в очи, докато ходя покрай тях, е, че имат и градинки. Саксии, наредени на най-предната и открита част на корабчето, до тях къщичка за котката и кучето… Пейчици там също имаше, че дори и шезлонги с чадъри за сянка, малки масички, на които странният американец си пие кафето… Тези, на които повече им тежи джобът, са си купили по-голям съд, други, както е навсякъде, с по-малко минават. Една каютка, малко багажец, откритото място или кърмата, както ще каже един по-образован човек, е за кухнята. Тия жилища са наредени едно до друго, ала понякога, където има повече вода, стоят и върху водата… Някои от тях са застопорени и мисля, никога повече няма да шавнат оттук. Други не са. Постоят година, две, или пет на едно място обитателите на съда, писне им, защо — кажат си, не идем към Ню Йорк, по Амазонка и Мисисипи, по дивото западно крайбрежие, в някой друг залив?… И вдигат платната или палнат моторите… Тъй години наред, тъй десетилетия. Тъй целия живот. Върху вода. Далеч от шумовете на градовете, далеч от рева на моторите, от писъка на линейките и полицейските коли. В тия кротки и тихи води на океана сигурно ще е голям кеф да отпуснеш глава и да задремеш…

Както стана дума, между малките черупки имаше и по-големи, а имаше и много големи. В един от заливите видях цели параходи… Тук, както ми казваше един обитател на подобно жилище, е за богатите.

— Чарлс — и той ми показа един от съседите си — довечера е канил гости… В големия салон на кораба ще бъде приемът… И аз съм канен — казва доволно той. — Чарлс всяка седмица дава приеми… Много интересни хора идват — добавя той с гордост…

Гледам го този кораб — цял жилищен блок, тъмнеят малките прозорчета на каютите му, тъмнеят за моята балканска душа и помислите на неговите собственици. Ала това е Америка. Свободна Америка. Дала на всекиго да живее, където си иска. И както си иска. Стига да спазва условието — да не пречи на другите и да не нарушава законите…

Зад всяко от тези малки или големи морски обиталища, които са се проснали на дълги километри по цялата крайбрежна ивица, има паркинг — той е на сушата. На паркинга са и пощенските кутии, и колите. С тях морските вълци ходят на работа, с тях пазаруват… От ясно по-ясно е, че предприемчивият американски дух няма да ти остави толкова народ без магазин, без барчета и ресторанти, без тенис кортове дори… Видях ги и тях — пълни, напращели от стока, с чисти, подредени масички…

И тук, в тези своеобразни морски градове, е чисто, както и навсякъде… Кога и кой ги научи американците на такъв поклон пред чистотата. Защо този същият техен господ не дойде малко и насам, в нашата част на света, и нас в това отношение да ни поочовечи… Ние дори не знаем доколко чист може да бъде един град, в който живеят хора, доколко чиста може и трябва да бъде една тоалетна. И добре, че не знаем… Иначе се питам, какво ще остане от нашето, и без това доста осечено самочувствие. Може би само незнаещият човек знае какво е доволството, ситостта и дори щастието…

Недалеч оттук, след като пътят ни свърна към вътрешността и полека-лека се отправи към Лунната долина, където е живял една значителна част от живота си Джек Лондон, ще има и други спирки на духа ми… За тях съм чел. И в «Пътешествие с Чарли» на стария Стайнбек, и другаде… Това са американците, които пък живеят не в корабчета, а в пътуващите си къщички… Тези къщи също са различни. Едни са си баш къщички. Само че са на колела. Други пък са натоварени на камион — отпред мотора, назад жилището. Закачиш си къщичката на колата и тръгваш. Тъй обикаляш Америка. Бензинът е без пари… Дори и за мене, дето съм от тънък по-тънък. А за тях пък съвсем. Макар че преди десетина години, по време на кризата, и тук е имало повишение и американците още не могат да го простят на държавата си… Ала то е такова увеличение, колкото, да кажем, у нас, съотнесено със заплатите и цените, би било, ако от пет стотинки, литърът стане на шест…

Поради това за американеца не е никакъв проблем да си пътува, когато и колкото си иска, да спи в покрайнините на градовете или в селища, където са оставени специални места за такива къщички и пътници. Тук има газ, има канализация, има електрическа система, спираш си на определено място къщичката, идва кметът на селището: Какво, братко пътник, ти е нужно? Дай да ти включим газта, дай канализацията и водата, дай електричеството. Всичко това отнема петнадесетина минути, хайде сега живей си тука, докато ти харесва нашият въздух, нашите вина, ябълки и грозде…

Като им омръзне на американците да живеят на едно място, събират си чукалата, хайде пък на друго място. Има американци, които така пътуват цял живот. Едни от тях работят, дори се преместват понякога именно заради работата — търсят се сезонни работници, качи се на количката си, закачи къщичката си, и хайде. В Америка се плаща, както казахме, на час, на ден… Изработи си деня, не му хареса работата, броят му долара, може другаде да иде… Като дойде студеното, може да потърси западния бряг, там е по-топло и зимата е почти винаги като нашенска ранна пролет…

Много от тези пътуващи американци обаче са просто туристи. Решили в един момент да се пенсионират, кажат: баста на работата… Стига толкова — преценили, че пенсийката ще им стига за онова, което им трябва, за да живеят — качват съпругата, синовете са си хванали пътищата, и «Хайде, сега и ние да попътуваме, и ние да опознаем Америка. Защото от работа, от печалби досега нямахме време».

Хиляди американци така пътуват, местят се, обикалят страната си, опознават я… Други правят това по здравословни причини. По им е добре на океана, там отиват. Лете пък по-добре се чувстват на изток — хайде пък там…

Това е един много евтин и широко разпространен начин на вътрешна миграция, непознат за никоя друга страна, лишен от всякакви трудности и усложнения, както, пак да кажа, е всичко в Америка, което може да се плати с долар. Държава без корен. И това е Америка…

Пътувайки, американците постигат още една значима цел — те излизат от отчуждението на големите градове, което, колкото и да са им ниски къщите, и колкото и нормални съседските отношения, си е все отчуждение. Гоненето на работата, борбата за успех и пре-успех не оставят време за сладки вечерни приказки по припеците… Виж, сега, като пътуват, какво друго да правят, освен да стават приятели, да си ходят на гости по фургоните, да си припомнят едно-друго от младини… И в същото време, колкото и това пътуване да е анти отчуждение, толкова е и причина за ново отчуждение. Честата смяна на съседите не води към трайни връзки между тях.

Първите дни на престоя ми в Америка тази отчужденост на американеца от къщата, където се е родил, от квартала и града, в който е израснал, просто ме вледеняваше. Ние в Европа, хеле пък в България, до гроб тачим и пазим бащината къща — дори ако животът ни е попилял по другите големи градове. И не само къщата, но и старите джунджурии, предмети, дрехи, инструменти — от баща, от дядо, от прадядо… Памет, синовност!

Всичко това в Америка го няма!

Придружителката ми беше родена в Чикаго, но докато бяхме в Чикаго, въобще не й мина през ума да посети квартала и да види седи ли й къщата, в прозорците на която е видяла за пръв път слънцето и водите на голямото езеро… Живяла беше и в Холивуд — минахме по улицата, където е била другата нейна къща… Само ми я показа, била доста съборена, много труд хвърлили с майка си и баща си, докато я стегнали, после я продали за добри пари… И тук не спряхме. Живяла беше и в Сан Франциско. Преди това — в Лос Анжелос…

Привързаността към родното място в Америка е непознато чувство. Даже стягането на евтино купени къщи и препродаването им е един начин да се спечелят пари, да си стъпи младият човек, който се е потрудил, на краката си…

Който има къща в Америка, може определено да се смята за преуспял човек. Голяма част от приходите на едно семейство отиват за погасяване на дълговете в банката, която е отпуснала кредита за покупката на къщата. Цените на една къща в Америка са различни. От сто хиляди, до петстотин, и дори до седемстотин хиляди долара в големите градове. То се знае, различни са и доходите на американците. Питаха ме приятели каква е средната заплата на американеца. Няма средна заплата, може да има среден доход на глава от населението, но това е показател, които за нищо друго не става, освен да покаже като цяло с колко Америка стои над другите народи. Ала за сравнение ще кажа: един средно добре поставен редактор във «Вашингтон пост» например годишно получава петдесет, шейсет хиляди долара. Един добър лекар — два — три пъти повече… Най-ниският доход за час труд, определен преди няколко години със закон, е пет долара… Един учител в началното училище, получава тридесет-четиридесет хиляди долара годишно. Ала един преглед при частен лекар стига до осемдесет долара. Казваме «частен», защото в Америка има и комунално здравеопазване: общински поликлиники и болници, където такси или изобщо няма, или са много ниски. Ала тия болници съвсем не достигат за всички нуждаещи се.

Вие смятайте колко пари отиват на американското семейство да си купи къща, било в Чикаго, където цената достига петстотин и повече хиляди долара, било в Бевърли Хилс, където надхвърля дори и тази сума… За сметка на това храната в Америка е толкова евтина, че ако ние бихме постигнали една трета от цената й и ако за храна отиваха по-малко от десет процента от семейния бюджет, то щяхме да свикаме света, както умеем да се хвалим какво нещо е комунизмът!…

Един килограм говежди шол е два до три долара. Един хляб — долар, долар и половина, един килограм сланина — два долара. Шест бири (в магазин) — три долара. Килограм краставици, грозде, дини — два-три долара. Килограм кренвирши (в Америка почти никой не ги яде) — един долар. Шунка, всякакъв вид салами и суджуци — от два до пет долара… Млякото — два долара!

Тези цени са почти едни и същи в цялата страна.

За интересуващите се от автомобили нека също кажа някои цени. Две-три хиляди долара струва една напълно запазена, но карана вече две-три години кола.

Една нова японска кола, е около десет хиляди долара. Ето защо тя бие по качества, а бие и по цена американското производство. Една американска кола, напълно автоматизирана, също както японските, отива към дванадесет-петнадесет хиляди долара. Един европейски автомобил вече го търси към петдесет-шестдесет хиляди, като ранговете са мерцедес, БМВ, волво… И тук той си остава царят. Видят ли те в мерцедес, американците мислено свеждат главата… Друг е въпросът, че в Америка никой преуспяващ човек не кара колата си повече от една, максимум две години… Който кара кола повече от четири години, пък ако ще тя и ролс-ройс да е, значи работите му не вървят добре…

Същото се отнася и до мебелите. Мебели, употребявани вече, могат да се намерят на ниски, на много ниски цени, а дори направо и без пари… Стига да благоволиш да отидеш да ги вземеш оттам, откъдето ги изхвърлят. Ако са по-добри хора, могат да ти платят за услугата, че освобождаваш къщата им…

Това е също Америка. И то доста масова Америка… Добро ли е това, лошо ли е, отново не зная…

Аз лично съм готов да вдигна ръка на жена си, като си отида на село и тя посегне да хвърли някоя счупена солница. В тая солничка е топила сол баба ми, майка ми, сестричката ми, в нея съм бъркал с малки пръстчета, за да пресипя солчица и да я сложа в попарката с преснак и аз…

Подобна сантименталност в Америка е също непозната. И ако на някого разкажеш за нея, той просто няма да те разбере какво искаш да му кажеш. Ако направи физиономия, че те е разбрал, и ти каже своето «о’кей», ти не му вярвай — това ще бъде един от редките случаи, когато американецът е неискрен…

Виж, тия къщички на колелета, те не са скъпи. И ако нямаш претенции да сменяваш всяка година колата си, и ако пък можеш да готвиш в походната кухня на жилището си, то животът ти може да излезе пределно евтин и безпроблемен… Ако, разбира се, самото това странстване, това движение отвън навътре и отвътре навън в Америка не е само по себе си продиктувано от някакъв проблем…

В Лос Анжелос се запознах с една наша българка. Беше добра жена, родена там и като всички американци живяла къде ли не. В 1937, 1938 до 1940 година, когато Америка още я друсала кризата, живяла малко нещо и в България, после пак се върнала. Имала добро семейство, преуспели с мъжа си, отгледали деца, изучили ги, настанили ги… Ала този златен мъж, който имала тя, един божи ден си купил такава къщичка, купил със спестеното и една кола и казал на всички: «Сбогом…» Десет години стават, пътува из Америка. Оттук се обади на децата, след месец — от другаде се обади. Минат понякога два-три месеца, пак звънне. Поне това в Америка не е проблем…

Телефонните услуги в Америка са такова съвършено нещо, че ще е грехота, ако не разкажа за тях. По улиците, във фоайетата на всеки хотел, във всеки ресторант, дори в много от обществените тоалетни, в помещенията на гарите и летищата, навсякъде, където има хора — три неща задължително има! Първото са чешмите — те са на всеки сто метра и не текат непрекъснато. Има кранче, има бутонче, идеш, натиснеш го, вдигне се на десетина сантиметра фонтанчето, да се убиеш, не можеш го накара да те опръска — плиснеш се, пийнеш си, пуснеш кранчето или копчето, водата спре… Така е навсякъде в тази страна…

Второто нещо са телефоните. Те също са навред, където има хора, и са наредени по три. Един за градчето, в което си — местен телефон. Друг до него — за междуградски разговори. Третият — за чужбина… От всяка точка на Америка, по всяко време на денонощието можеш да позвъниш до всяка друга точка на земята. Условието е там също да има телефон… И не е скъпо — ако сравни човек качеството и цените на нашите телефонни услуги, начина, по който се отнасят към нас обслужващите ни телефонистки, и цените на тия услуги в Америка, и начина, по който те обслужват никому неизвестни жени от централите в огромния град, които посредничат за връзката ти с чужбина, те хваща и срам, и яд. При това колкото по-дълго говориш, толкова разговорът става по-евтин. И спирам дотук. Защото, ако продължа, ще кажа, че понякога по три дни наред от София не мога да се свържа с родното си село, да не отварям приказка, колко с нищо незаслужени ругатни и обиди отнасям като как се поръчвал разговор, кое по-напред се съобщавало и така нататък. Тук сме не провинция, не! Тази дума е прекалено хубава, за да си служим с нея… Анадол, най-страшен Анадол. Ако има и по-лошо сравнение, допишете го в книгата. И то ще бъде вярно…

Та този наш българин, изоставил жена си и децата и тръгнал из голямата страна, явно носи в душата си драма. Каква е тя? Какви са драмите на онези, които също тъй пътуват от едно градче в друго, от едно такова селище «на гуми» в друго. И всички ли си имат драми? Това не са въпроси за чужденец. Още по-малко отговори…

Град Фриско и мислите, които той на раздяла събуди в мен, са отдавна зад гърба ми. Пътищата, по които сега вървя, стават учудващо тесни за онова, което е характерно за Америка. Минаваме ферми, минаваме малки градчета и селца. Тук всъщност няма такова деление на селца и градчета. Всяко селище си има свое име, никак не е задължително да пишеш село ли е, град ли. И пак цепим нататък, където скоро трябва да се покаже Лунната долина…

Поредният пропуск в образованието ми. През онези тридесет и толкова години минали оттогава, когато нашата образователна система и родната журналистика за пръв път ми отказаха своя приют и останах в село, се заех да чета Джек Лондон…

Напипах цялото му творчество на тавана в къщата на нашенския учител Лукан Попов. В меки корици, неразрязани. Цяла зима четох. Върна му една книга, даде ми друга… Глътка по глътка. Тогава прочетох и «Лунната долина». Уви, тогава не съм разбрал, че така се казва мястото, където е преживял най-хубавите си творчески години Джек Лондон… А ето, сега въртя кормилото към тая долина и все се надявам да видя именно долина. Вместо това, пътят плахо, ала категорично се измъква от низините на океана и се въззема по нанагорното. По-вярно, според мен, би било, ако мястото се казва Лунната планина… Въпрос на гледна точка — би казал умният човек. Като слезли от високите си планини, индианците решили, че за тях това си е чиста долина. Така го и кръстили — Сонома — Лунната долина. Нощем луната им изглеждала много силна и къпела със сивата си светлина всичко наоколо… Много трябва да им е харесало на индианците това място, за да му сложат такова поетично име… Щом и Джек Лондон го е харесал. И като напуснал първата си жена и като се оженил втори път, той дошъл тук, в самото сърце на долината, купил едно огромно имение — колкото един нашенски балкан, комай… настанил се в него, наел помагачи, работници, строители. Направили най-напред една малка къщичка — нещо като нашенските дървени къщи, заел се с отглеждането на коне, на свине… Чист фермер. Даже последните кадри от живота му, шест дни преди да стане невъзвратимото, го виждаме заснет от жена му Чармиън, с първобитна все още камера, как е притиснал две малки прасенца до гърдите си… После се захванал със строителство и пътешествия. Вече бил четиридесетгодишен. Силен във всяко отношение. Победил издателите, победил безпаричието, победил неизвестността. Победил и световната слава, която вече имал…

Смъртта го оставила такъв, какъвто го заварил животът. Победител без победа. Пораженец без поражение… В тази малка, временна къщичка, с много стопански пристройки около нея, той написал последните си книги, и всъщност прекарал последните години на своя поукротен вече, бунтарски живот… Роден в Сан Франциско, тридесетгодишен, той идва в Лунната долина, като до това време е бил къде ли не и какво ли не. Тук, до обяд пишел книгите си, следобед помагал в строителството на своя нов дом… Този нов дом бил пред завършек година преди да завърши животът на самия Джек Лондон. В заветно място, на десетки мили наоколо — само гори. Вековни тукашни гори от секвоя и дъб… Наоколо е имало диви зверове и навярно все още диви хора… Зидовете на къщата му са само от камък. Дебели са метър и отгоре. Другото било дърво… Една нощ то лумнало… Колко години са минали оттогава, а изгорените на десетки метри наоколо вековни дървета, още не са дали подраст… По-точно старите коренища още чернеят, колкото да се види къде и какъв е бил пожарът, щом едно двуметрово в основата си дърво, е могло да изгори чак дотам. Пожар и половина е бил! Достоен за човек като Джек Лондон.

Големият мъж се разходил около пожарището. И казал думи, които също отговарят на неговия бой: «Не вярвам човек да го е направил нарочно. Затова, само за три години ще вдигна отново къщата си. И ще кача още един етаж…»

Основите стоят… Първият етаж, който е от камък, също е запазен. Забележително разпределение. Направено от човек и за човек, който много е обичал и много се е гордеел с живота. Откъсвам стръкче папрат. Американска папрат, слагам листенцата й в паспорта си. Ще ги донеса в България…

С мъка отстъпвам от това място. Защото още по-голяма мъка ме чака. На километър от тук, на едно малко възвишение, има скромен, скромен до немай-къде камък. Ограден в дървена, стоборъчна оградка. Под този камък лежи един от най-непокорните и най-силните синове на Америка. На него е изписана Джек-Лондоновата мисъл: «Предпочитам да съм пепел, отколкото прах. Предпочитам да изгоря в брилянтен пламък, да бъде метеор, всеки миг от мен да свети, отколкото да бъда една спяща планета. Човек се ражда да живее, а не да съществува. Аз няма да хабя дните си и да ги продължавам. Ще използвам каквото ми е дадено.» Тук поискал да го погребат, до децата на един от слугите, които рано си отишли от този свят. Живите рядко изпълняват желанията на мъртвите. Ала новата и явно обичана от Джек Лондон съпруга, го направила…

Когато човек застане на такова свято и велико място, все му се иска я голяма мисъл да изрече, я в някаква необичайна поза да застане, белким малко нещо се поприближи и той до размера на човека, или събитието…

Нито мисъл такава може да роди главата ми, нито поза за пред историята. По-вярно ще е, ако кажа, че се усещам ситнеж, дребосък, прашинка, която вятърът е довеял преди малко и след малко пак ще отвее. За да остане отново този камък в самотата и величието на долината — далеч от хората и близо до боговете. Оттук, от това високо място, денем в хладината, нощем на светлината на луната, Джек Лондон отново гледа своята Лунна долина, и Америка. Какво ли виждат очите на този човек?…

Откъсвам цвете от гроба и него добавям към стръкчето папрат. Отлепвам трудно крака назад, ще отида там, където ахкат и охкат туристите… Това е друга къща, построена за музей на семейството. От съпругата на писателя. Къщата е направена по неин проект. Вътре може да се види филмчето, за което ви споменах, с последните дни от живота му. Ето седлото, с което е яздел, пишещата машина, някои от дрехите, леглото, в което повече е чел, отколкото спал. Тук е и бюрото, на което е писал: дебело, дъбово дърво с много чекмеджета отстрани. Върху него четем друго Джек-Лондоново кредо: «Вярвам в постоянната работа и никога във вдъхновението!» Тук са и някои от снимките, от предметите, с които си служили съпрузите по време на ония месеци, в които той е спирал писането и с жена си са се отдавали на световни пътешествия…

В музей, като в музей…