15. От местопрестъплението

На следващата сутрин джипът на Шарлът профуча покрай тротоара пред дома на семейство Мърсър, като едва не връхлетя контейнера за отпадъци. Лоръл бързо се метна на задната седалка. Мадлин й подаде грамадна чаша кафе от „Старбъкс“.

— Още веднъж ви благодаря, че ми позволихте да участвам — възторжено извика тя.

— Даде ни някои добри идеи — промърмори Шарлът, докато пишеше есемес на блекбърито си. — Заслужаваш похвала.

Ема също се качи в колата. Мадлин й подаде чашата горещо кафе, макар Ема да нямаше спомен да е поръчвала. Тя отпи глътка и присви очи. Беше черно, с подсладител „Спленда“, отврат. Явно близнаците нямат едни и същи вкусове.

— За какво точно става въпрос? — попита тя.

Шарлът насочи малката си бъркалка за кафе към Ема.

— Ти не се притеснявай за нищо. Сега е нашият ред, Сътън. Правим го за теб.

Шарлът излезе от квартала на Сътън и подмина парка, където Ема и Итън бяха играли тенис.

— Всичко е изчислено до секунда — рече тя с нисък глас. — Наблюдавам Ниша от понеделник.

— И снощи измисли всичко? — Мадлин носеше новите си слънчеви очила „Гучи“. Светлината се пречупваше в златистите им рамки и обсипваше колата със слънчеви петна.

Шарлът кимна.

— Страшно ще ви хареса. — Тя се извърна назад и погледна Лоръл. — А ти говори ли с… нали се сещаш?

— М-да! — изкиска се Лоръл.

— Чудничко.

След няколко минути те спряха на училищния паркинг. Часовете започваха чак след половин час, така че автобусните алеи все още бяха празни, а момчетата от училищния футболен отбор, които имаха тренировки преди и след часовете, все още бяха на игрището. Момичетата хванаха Ема за ръцете и я поведоха през двора към страничния вход. Коридорите бяха пусти. Въздушните струи от климатиците поклащаха предизборните плакати за ученическия съвет. По пода проблясваха мокрите следи от мопа на чистачката.

В съблекалнята също нямаше никой. Вътре миришеше на смесица от ароматизатор на прах и белина. Всеки спортен отбор си имаше свой широк коридор. Всяка година момичетата използваха едни и същи шкафчета — преди първата тренировка Ема беше отворила шкафчето на Сътън и беше намерила вътре няколко неща, включително лъскаво найлоново яке с надпис „ОТБОР ПО ТЕНИС, ХОЛИЪР“ на гърба.

Когато завиха зад ъгъла към техния коридор, Мадлин рязко спря.

— Мили боже. — Лоръл покри устата си с длан.

Ема надникна над раменете им и едва не извика.

По пода и по пейките бяха пръснати листи хартия. Вратите на две шкафчета бяха оплискани с червена течност. На пода с тебешир бяха очертани контурите на човешко тяло, а до главата му имаше голяма локва от нещо червено — кръв, може би? Коридорът беше ограден с жълта полицейска лента, на която пишеше:

„МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ: НЕ ПРЕМИНАВАЙ!“.

Зрението на Ема се замъгли. Тя отстъпи назад. Възможно ли беше? Отново се сети за бележката.

Сътън е мъртва. Може би някой беше намерил трупа й… тук. Може би клипът със задушаването беше заснет на близката поляна. Убиецът беше довлякъл тялото й в съблекалнята и го беше оставил тук, за да го намерят. А ако бяха намерили Сътън, то какво се очакваше от Ема?

Опитах се да си представя как тялото ми лежи на студения под в съблекалнята; от главата ми се стича кръв, очите ми са затворени. Това ли беше наистина? Някой ме беше захвърлил тук? Но обстановката в съблекалнята не отговаряше на проблясъците, свързани със смъртта ми, които получавах — писъците, мрака, опряният в гърлото ми нож. Нещо не ми се връзваше. Тогава забелязах леката, нервна усмивка, която Лоръл прикриваше с ръка.

— Пс-с-т — Шарлът им махна с ръка да се скрият в банята. Подът беше мокър и блестящ, а някой беше оставил голямо шише с шампоан „Аведа“ върху поставката в една от душ-кабините. Шарлът надникна през вратата и им махна да направят същото. Няколко момичета от различни отбори минаха покрай шкафчетата им и се стреснаха при вида на местопрестъплението. Една кокалеста състезателка по бягане по пресечена местност го засне с телефона си. Някаква азиатка го видя, веднага се завъртя и тръгна в друга посока. Когато в дъното на коридора се появи Ниша, Шарлът стисна ръката на Ема.

— Играта започва!

Изведнъж Ема усети как я обзема студеното, лепкаво усещане, че разбира какво ще се случи. Преди да успее да каже каквото и да било, Шарлът постави пръст на устните си. Ш-ш-шт.

Тъмната коса на Ниша падаше като водопад по гърба й. На рамото си носеше зелен сак за тенис. Когато зави зад ъгъла и забеляза местопрестъплението, тя рязко спря. След това пристъпи нерешително напред, вторачена в шкафчето, заобиколено от полицейската лента. На лицето й се изписа безпомощно изражение.

— Госпожице? — В стаята връхлетя някаква жена с полицейска униформа, карайки всички, включително Ема, Шарлът и Мадлин, да подскочат. Ниша примигна и притисна ръка към гърдите си, сякаш питаше: „Кой, аз ли?“. — Можете ли да ми кажете чие е това шкафче?

Кожата на Ниша посивя. Тя погледна към значката на полицайката, след това към пистолета й.

— Ами, това е моето шкафче.

Лоръл тихичко изписка, опитвайки се да сдържи смеха си. Шарлът я погледна предупредително.

Ченгето почука по вратичката с антената на своята радиостанция.

— Имате ли нещо против да го отворите? Трябва да го претърся.

Сакът на Ниша се изплъзна от рамото й и тупна на земята. Тя не го вдигна.

— 3-защо?

— Имам заповед за обиск. — Полицайката разгъна лист хартия и го размаха пред лицето на Ниша. — Трябва да претърсим шкафчето.

Шарлът покри устата си с длан. Цялото тяло на Мадлин се разтресе от сдържан смях. И двете се обърнаха към Ема. Шарлът повдигна въпросително вежди, сякаш питаше: Не е ли страхотно? Ема погледна встрани.

Все повече момичета пристигаха в съблекалнята, струпваха се около сцената и се побутваха с лакти. Полицайката се приближи. Ниша отвори и затвори няколко пъти уста, без да продума нищо. Очите й се напълниха със сълзи.

— Да не съм се забъркала в нещо? Нищо не съм направила!

— Аз ще реша дали е така — отвърна полицайката. Закачените на колана й белезници издрънчаха леко.

Мадлин смушка Лоръл в ребрата.

— Къде я намери?

— Пуснах обява — грейна от удоволствие Лоръл. — Учи последна година актьорско майсторство в Университета на Аризона.

Ченгето отново кимна към шкафчето, този път по-твърдо. Ръцете на Ниша трепереха, докато набираше комбинацията. Шарлът се беше превила на две и раменете й се тресяха от сподавен кикот. Мадлин си беше прехапала езика, за да не се разсмее с цяло гърло. Когато вратата на шкафчето се отвори, ченгето бръкна вътре и извади един кухненски нож. Острието му беше омазано с червената течност.

Ниша се отпусна на пейката в средата на коридора.

— Н-не знам как това се е озовало там!

Ема нервно човъркаше изсъхналата кожичка на дланта си. Вярно, че Ниша беше кучка, но беше ли чак такава кучка?

Аз също наблюдавах неуверено. Може би докато бях жива, съм била шегаджийка, но пък от друга страна едно инсценирано убийство определено би разстроило стомаха на момиче, което е било съвсем скоро убито. Всъщност това беше едно почти зловещо съвпадение…

— Трябва да претърся и горната част на шкафчето — каза жената. — А после двете с теб ще се разходим до полицейското управление.

— Но това е голяма грешка! — Очите на Ниша се напълниха със сълзи.

Ема подръпна ръкава на Шарлът.

— Мацки, хайде стига. Това е достатъчно.

Шарлът се изправи и рязко се обърна към нея.

— Какво?

— Ниша още малко и ще откачи.

Мадлин вирна глава.

— Точно затова е толкова смешно.

— Нали не искаме да получи сърдечен пристъп? — възрази Ема.

— Все едно не си правила и по-лоши неща, Сътън! — Върху главата на Шарлът капна вода от душа, но тя не й обърна внимание. — Не се размеквай точно сега. Както и да е, трябва здраво да й го върнем. Тя познава играта ни. Не можем просто да напълним басейна й с жаби, да сипем крем за депилиране в шампоана й или някаква подобна глупост.

— Според мен това беше гениална идея — прошепна Лоръл зад гърбовете им.

— Благодаря. — Шарлът се ухили. — Знаех си, че ни трябва нещо специално, за да започнем новия сезон от Играта на лъжи!

Ема се ухапа от вътрешната страна на бузата, за да не разкрие изненадата си. Игра на лъжи?

Думите се завъртяха в главата ми. На повърхността избиха познати усещания. Писъци и смехове, затиснати с длани устни, свит от напрежение стомах. Опитах се да си спомня още, но ме заля единствено водопад от емоции.

Отвън в коридора ченгето дръпна резето, за да отвори горното отделение на шкафчето.

Шарлът хвана Ема за ръката.

— Приготви се.

Щом вратичката се отвори, навън се изсипа нещо. Ниша изпищя и покри очите си с длани. Ема също се стегна… но тогава видя как един блестящ балон се понася мързеливо над коридора и се издига към тавана. „Шегичка! Шегичка!“. На края на конеца висеше картонче, на което пишеше: ПАДНА ЛИ МИ!

Ема не можа да се сдържи и избухна в смях. Това вече наистина беше смешно.

Ниша избърса сълзите си и между веждите й се оформи малка бръчица. Тя погледна през рамо към полицайката, но студентката вече беше избягала, отнасяйки със себе си окървавения нож и всичко. Ниша откъсна картончето с надпис „Падна ли ми!“, смачка го и го хвърли на пода. „Шегичка!“, не спираше да повтаря балонът с механичен глас.

Шарлът излезе от скривалището си в банята, ботушите й с високи токчета затракаха по плочките. Ниша се обърна и я погледна с почервеняло от гняв лице.

— По-добре да си мълчиш за това — произнесе Шарлът със застрашително равен глас. Тя размаха показалец под носа на Ниша. — В противен случай нещата ще загрубеят.

Мадлин и Лоръл тръгнаха след Шарлът, хвърляйки към Ниша същите застрашителни погледи, които казваха: „Не се бъзикай с нас!“. Мадлин хвана Шарлът за ръката. По бузите на Лоръл се стичаха сълзи от смях.

— Лицето й! — едва успя да каже Шарлът, задъхвайки се от смях.

— Безценно! — извика Мадлин.

Лоръл побутна Ема.

— Хайде. Вече можеш да си признаеш. Страхотно беше, нали?

Всички я гледаха така, сякаш нейното мнение беше меродавно и от най-голямо значение. Тя погледна безизразно през панорамните прозорци на коридора. До тротоара спря малък жълт училищен автобус. Край тях минаха група кискащи се момичета с хокейни униформи. След това Ема се обърна и погледна приятелките на Сътън. Каквото и да беше това, очевидно Сътън беше лидерът на групичката.

Шарлът размаха ръка пред лицето на Ема.

— Е? Шест плюс или две минус?

Ема подръпна нагоре дръжката на чантата си и успя да изобрази една фалшива усмивка.

— Шест плюс — успя да каже тя, опитвайки се да звучи като сестра си. — Беше страхотно.

Момичетата се усмихнаха облекчено.

— Знаех си. — Шарлът вдигна ръка за „дай пет“. Звънецът удари, те се хванаха под ръка и тръгнаха по коридора. Ема вървеше с тях, но цялото й тяло, до най-малката клетка, трепереше.

Игра на лъжи. Ако това беше нещо, което Сътън и приятелките й правеха често, ако го бяха причинявали на много хора в училище, може би бяха тласнали някого към крайност. Тя се сети за думите на Шарлът. Все едно не си правила и по-лоши неща, Сътън? Ами ако това беше причината? Ами ако Сътън беше направила нещо лошо — много по-лошо — и някой я беше убил заради това?

Аз се опитах да се съсредоточа, но не можех да се сетя какво би трябвало да е това ужасно нещо. И въпреки това имах усещането, че Ема може би е права.

Загрузка...