3. Щом си го прочела във Фейсбук, значи е истина

Един час по-късно Ема стоеше в малката си спалня, а пътните й сакове бяха разхвърляни по пода. Защо да чака, а да не си стегне багажа още сега? Освен това разговаряше по телефона с Александра Стоукс, най-добрата си приятелка от Хендерсън.

— Можеш да останеш при мен — предложи Алекс, след като Ема й разказа как Клариса я е изгонила. — Ще говоря с мама. Може пък да се съгласи.

Ема затвори очи. Миналата година двете с Алекс се бяха записали в отбора по маратонско бягане. Още на първата тренировка и двете бяха паднали по стръмната част от трасето и се бяха сприятелили, докато почистваха ожулванията си със супер люта кислородна вода. Цялата предпоследна учебна година двете с Ема се промъкваха в казината и снимаха звездите и двойниците им с фотоапарата на Алекс, обикаляха заложните къщи, без да купуват нищо, и се пекоха на слънце на брега на езерото Мийд.

— Не мога да искам това от семейството ти. — Ема извади купчинката маркови тениски от най-горния рафт в гардероба си и ги хвърли в единия сак. След като Урсула и Стив се преместиха във Флорида Кийс, тя беше останала две седмици в дома на семейство Стоукс. Беше си прекарала страхотно, но госпожа Стоукс беше самотна майка, с достатъчно проблеми на главата.

— Клариса трябва да е полудяла, щом иска да те изхвърли — рече Алекс. В слушалката се разнесе мляскане. Тя сигурно дъвчеше шоколадови „Туизлърс“, любимите й бонбони. — Не може наистина да вярва, че ти си откраднала парите.

— Всъщност не е само това. — Ема взе купчината дънки и също ги хвърли в сака.

— И друго ли има? — попита Алекс.

Ема откъсна разхлабената емблема на сака.

— Не мога точно сега да ти го обясня. — Тя не искаше да разказва на Алекс за клипа, който беше видяла. Предпочиташе да го запази за себе си още известно време, просто в случай, че не се окаже истински. — Но скоро ще ти разкажа, обещавам.

След като разговорът приключи, Ема седна на пода и се огледа. Беше свалила от стените всички репродукции на фотографии от Маргарет Бърк-Уайт и Ани Лейбовиц и беше прибрала от рафтовете колекцията си от класически романи и научнофантастични трилъри; сега мястото приличаше на хотелска стая на час. Тя погледна към отвореното чекмедже на бюрото, в което се намираха любимите й вещи, нещата, които носеше във всеки приемен дом. Там беше изплетената на ръка играчка, която учителката по пиано, госпожа Хюис, й беше подарила, когато за пръв път изсвири без грешка „На Елизе“, въпреки че вкъщи нямаше пиано, на което да се упражнява. Беше запазила два трофея от лова на отпадъци за Беки, мека шапка и почти разпадащ се лист хартия. Там беше и Соктопод, овехтелия плюшен октопод, който Беки й беше купила при едно пътуване до Четирите ъгъла1. В дъното на шкафчето беше скрит дневникът й, пълен със стихотворения, „Духовитости, които трябваше да кажа“, списъкът й с „Начини да се флиртува“, списъкът с „Неща, които обичам и мразя“, както и пълно описание на всеки един магазин за стоки втора употреба в района. Ема се беше превърнала в специалист по евтините магазини. Знаеше точно в кои дни пристигат новите доставки, как да се пазари за по-добра цена, и винаги да рови до дъното в кашона с обувките — така веднъж беше попаднала на почти нов чифт обувки на Кейт Спейд.

Най-накрая Ема извади очукания полароид и големия пакет снимки, направени с него. Фотоапаратът принадлежеше на Беки, но Ема го беше взела със себе си вечерта, когато беше отишла да спи при Саша. Не след дълго Ема започна да пише измислени новинарски заглавия към снимките, които описваха новия й живот и онова, което се случваше в приемните семейства: „На приемна майка й писва от децата, затваря се в стаята си да гледа «Заложете на Бобъра»“. „Хипита неочаквано заминават за Флорида“. „Сравнително приемлива приемна майка получава работа в Хонг-Конг; храненичето не е поканено“. Тя беше единственият репортер на „Пулсът на Ема“. Ако беше в настроение, щеше да измисли подходящо заглавие и за сегашната ситуация: „Зъл приемен брат съсипва живота на момиче“. Или може би „Момиче открива двойничка в интернет. Отдавна изгубена сестра, може би?“.

Ема се спря на тази мисъл. Погледна към очукания лаптоп „Дел“ на пода, който си беше купила от един магазин за уреди втора употреба. Пое си дълбоко дъх, сложи го на леглото и повдигна капака. Екранът му светна и тя бързо набра адреса на сайта, в който Травис беше открил филмчето с фалшивото задушаване. Познатият клип беше пръв в списъка. Беше качен малко по-рано същата вечер.

Ема натисна „старт“ и зърнестият образ се появи. Момичето със завързани очи се мяташе и риташе с крака. Тъмната фигура опъна верижката на врата й. После камерата падна, някой се появи и свали превръзката на очите й. Лицето на момичето беше пепеляво и замаяно. То се огледа трескаво, очите му се въртяха като стъклени топчета. След това погледна към камерата. Синьо-зелените й очи сияеха, а розовите й устни блестяха. Точно като лицето на Ема. Всичко в него беше абсолютно същото.

— Коя си ти? — прошепна Ема и усети как по гърба я полазват тръпки.

Ще ми се да можех да й отговоря. Ще ми се да можех да свърша нещо полезно, вместо само да я обикалям като някой зловещ призрак-воайор. Все едно гледах филм, само че дори не можех да се пресегна и да метна някоя пуканка по екрана.

Клипът свърши и на екрана се появи надпис с въпрос дали иска да го пусне отново. Пружините на леглото изскърцаха, когато тя се намести по-удобно, размишлявайки. После написа в Гугъл „СътънОтАдоЯ“. Веднага изскочиха няколко страници, включително профил във Фейсбук със същото име. На него пишеше Сътън Мърсър. Тусон, Аризона.

Свистящите гуми под прозореца прозвучаха като кикот. Страницата във Фейсбук се отвори и Ема ахна. На снимката беше Сътън Мърсър, застанала във фоайето на някаква къща заедно с група момичета. Беше облякла черна рокля с презрамки, с блестяща лента на главата и сребристи обувки на токчета. Ема погледна лицето й и примигна нервно. Наведе се още по-близо, убедена, че ще открие някаква разлика, която да разграничи Сътън от нея, но всичко, включително малките й уши и идеално оформените здрави зъби, беше абсолютно същото.

Колкото повече Ема мислеше за това, толкова по-силна ставаше вярата й, че тя има отдавна изгубена близначка. Освен това често й се беше случвало да усеща, че като че ли някой я наблюдава. Понякога се събуждаше след нощ на откачени сънища за някакво момиче, което прилича на нея… но не е тя. Сънищата бяха много ярки: как язди петнист кон в нечия ферма, как разнася тъмнокоса кукла по верандата. Освен това щом Беки беше толкова безотговорна, че да забрави Ема на бензиностанцията, може да е направила същото и с друго дете. Може би всички тези дублиращи се чифтове обувки, които Беки купуваше, въобще не са били за Ема, а за нейната близначка, която Беки вече е била изоставила.

Може би Ема е права, помислих си аз. Може би наистина са били за мен.

Ема премести курсора на мишката върху момичето, което стоеше до Сътън на снимката. Появи се малък надпис Мадлин Вега. Мадлин имаше лъскава черна коса, големи кафяви очи, стройна фигура и разстояние между предните зъби, също като Мадона. Главата й беше наклонена подканящо на една страна. От вътрешната страна на китката й имаше фалшива — или истинска? — татуировка на роза, а кървавочервената й рокля падаше предизвикателно върху гръдната й кост.

Момичето до Мадлин беше червенокоска на име Шарлът Чембърлейн. Тя имаше розова, бледа кожа и красиви зелени очи, беше облечена с черна копринена рокля, която широките й рамене опъваха силно. Две блондинки с еднакви ококорени очи и чипи носове стояха в двата края на групичката. Имената им бяха Лилиана и Габриела Фиорело; в обясненията към снимката Сътън ги беше кръстила близначките Туитър.

Надникнах през рамото на Ема. Познах момичетата на снимката. Изглежда бяхме близки. Но те бяха като книги, прочетени преди две лета; знаех, че ги харесвам, но не си спомнях нищо за тях.

Ема слезе надолу по страницата. Повечето профили във Фейсбук бяха публични. Сътън Мърсър щеше да бъде последна година в гимназията, също като Ема. Тя учеше в някаква гимназия „Холиър“. Интересите й бяха тенис, пазаруване в мола „Ла Енкантада“ и бодирепинг с масло от папая в спакомплекса „Кениън ранч“. Под „Какво харесва или мрази“, тя бе написала: Обичам Гучи повече от Пучи, но не толкова, колкото Джуси. Щом го прочете, Ема се намръщи.

Да, и аз нямах представа какво означава това.

След това Ема се прехвърли на страницата със снимки и се загледа във фотографията на група момичета с тенис блузки, поли и маратонки. В краката им имаше плоча с надпис „Отбор по тенис Холиър“. Ема прокара курсора по момичетата, докато не се появи името на Сътън. Тя беше третата от ляво, косата й беше силно опъната назад и вързана на конска опашка. Ема премести курсора върху тъмнокосата индийка, която стоеше отдясно. Тя се казваше Ниша Банерджи. Устните й бяха разтегнати в захаросана, подмазваческа усмивка.

Погледнах я втренчено и по безтегловното ми тяло премина бърза нервна тръпка. Знаех, че не харесвам Ниша, но не знаех защо.

След това Ема погледна снимка на Сътън и Шарлът на тенискорта, заедно с висок, привлекателен мъж с посивяваща коса. Името му не беше отбелязано на снимката, но надписът отдолу гласеше: „Аз, Ш. и г-н Чембърлейн на урок по тенис в Аризона“. Следваше снимка на Сътън, прегърнала привлекателно русокосо момче, облечено във футболен екип на „Холиър“. „Обичам те, Г!“ — беше написала тя отдолу.

Някой си Гарет беше отговорил в коментарите: „И аз те обичам, Сътън“.

О-о-о, помисли си Ема.

Аз също усетих как сърцето ми трепва.

Последната снимка, върху която кликна Ема, показваше Сътън, седнала край масата на верандата заедно с двама добре изглеждащи по-възрастни хора и русокосо момиче с квадратна челюст на име Лоръл Мърсър. Приемната сестра на Сътън, най-вероятно. Всички се усмихваха широко, вдигнали тост с някакви сладникаво изглеждащи питиета. „Обичам семейството си“ — гласеше надписът отдолу.

Ема се задържа доста време над снимката, усещайки стягане в гърдите. Всичките й мечти за звезда на Мама, звезда на Татко и звезда на Ема изглеждаха до голяма степен така: привлекателно, щастливо семейство, хубава къща, добър живот. Ако отрежеше главата си от някоя своя снимка и я залепеше върху главата на Сътън, снимката нямаше да изглежда по-различно. И въпреки това животът й беше съвсем различен от този.

На страницата във Фейсбук бяха дадени и няколко връзки към Ю Тюб и Ема кликна върху първата. Сътън стоеше на добре поддържано зелено игрище за голф заедно с Мадлин и Шарлът. Трите коленичиха на тревата и започнаха да разклащат ожесточено металните спрейове, които държаха в ръцете си. Бавно и безмълвно те започнаха да пишат послания върху една голяма скала. „ЛИПСВАШ НИ“ — написа Мадлин. Посланието на Сътън гласеше: „НИША БЕШЕ ТУК“.

— Къде е Лоръл? — попита Шарлът.

— Златното момиче каза, че го е страх — промърмори Сътън от екрана. Гласът й беше толкова познат, че гърлото на Ема се сви.

Тя кликна върху следващите клипове. В единия Сътън и приятелките й се занимаваха със скайдайвинг, в другия скачаха с бънджи. Няколко клипа показваха как едно от момичетата завива безгрижно зад ъгъла, а останалите изскачат неочаквано от скривалището си и тя пищи от страх. Последният клип имаше заглавие „Честен кръст, да пукна дано“. Той започваше с Мадлин, която прави скок със завъртане в басейна. Щом падна във водата, тя започна да пляска с ръце по нея.

— Помощ — изкрещя момичето, мократа й тъмна коса беше паднала върху лицето й. — Мисля, че си счупих крака! Не мога… да помръдна!

Камерата се разлюля.

— Мадс? — извика Шарлът.

— По дяволите — обади се някой друг.

— Помощ! — продължи да удря с ръце по водата Мадлин.

— Чакай малко — изведнъж се разнесе гласът на Сътън. — Тя каза ли го?

Камерата се завъртя към Шарлът, която изведнъж замръзна на място. Тя държеше надуваема спасителна жилетка в ръце.

— Какво? — попита замаяно тя.

— Тя каза ли го? — отново попита Сътън.

— М-мисля, че не — заекна Шарлът. После стисна устни и хвърли спасителната жилетка на земята. — Много смешно. Знаем, че се преструваш, Мадс — извика раздразнено тя. — Много лоша актриса — промърмори под носа си тя.

Мадлин спря да пляска.

— Добре — рече запъхтяно тя, придвижвайки се към стълбичката за излизане от басейна. — Но за малко се бяхте вързали. Шар изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се напикае от страх. — Всички се разкикотиха.

Мили боже, помисли си Ема. Това ли са им забавленията?

Аз също бях малко стресната.

Ема прегледа останалата част от профила във Фейсбук, с надеждата да открие някаква връзка със странния клип, който беше намерил Травис, но за него не се споменаваше нищо. Единственото по-страшничко нещо, което успя да открие, беше сканирана черно-бяла обява, в която над снимката на усмихнато момче се мъдреше надпис „Изчезнал от 17 юни“. Отдолу с големи печатни букви пишеше Теър Вега. Ема отново се върна на имената върху профилната снимка на Сътън. Фамилията на Мадлин също беше Вега.

Най-накрая Ема се прехвърли на стената на Сътън. Само няколко часа по-рано Сътън беше написала: „Някога да ви се е приисквало да избягате? На мен да“. Ема се намръщи. Защо й е на Сътън да бяга? Изглеждаше, че има всичко.

Аз също нямах представа, но този пост ми подсказа хиляди неща. Ако го бях написала преди няколко часа, значи съм мъртва отскоро. Дали някой знаеше, че съм убита? Разгледах останалата част от стената ми, която се виждаше на монитора. Нямаше „Почивай в мир“, нито съобщения за погребалната служба на Сътън Мърсър. Може би никой не знаеше. Може би никой не ме е намерил? Дали не лежах някъде с впита в гърлото ми огърлица? Погледнах надолу към блещукащото ми тяло. Въпреки че никой друг не можеше да ме види, от време на време успявах да проблесна за миг — тук ръка, там лакът, хавлиени шорти или жълти джапанки. Не се виждаше никаква кръв. Кожата ми не беше синя.

Точно преди Ема да затвори капака на компютъра, погледът й беше привлечен от няколко постинга на стената на Сътън. „С нетърпение очаквам рождения ти ден! — беше написала Шарлът. — Купонът ще бъде много як!“ Рожденият ден на Ема също приближаваше. Тя провери страницата с информацията на Сътън. Вписаната рождена дата беше десети септември, същата като на Ема.

Сърцето й подскочи. Какво странно съвпадение.

Аз също се чувствах уплашена и объркана. Може би това беше истина. Може би бяхме близначки.

След миг Ема отвори нов прозорец и влезе в собствения си Фейсбук профил. В сравнение с този на Сътън, той изглеждаше безличен и жалък — профилната й снимка представляваше замазан близък план на нея и Соктопод и тя имаше само петима приятели: Алекс, една предишна приемна сестра на име Трейси, сладоледената компания „Бен & Джери“ и двама актьори от „От местопрестъплението“. След това отново намери страницата на Сътън и натисна бутона, върху който пишеше ИЗПРАТИ СЪОБЩЕНИЕ НА СЪТЪН. Когато по-малкото прозорче изскочи, тя написа:

„Това може и да ти прозвучи откачено, но мисля, че сме роднини. Изглеждаме абсолютно еднакво и сме родени на един и същи ден. Аз живея в Невада, недалеч от теб. Дали пък случайно не си осиновена? Пиши ми или ми се обади, ако искаш да поговорим.“

На екрана се появи „Съобщението изпратено!“. Ема огледа тихата стая и малкият вентилатор върху бюрото духна топъл въздух в лицето й. Току-що се беше случило нещо, което може би щеше да промени живота й и тя очакваше светът около нея да се трансформира изведнъж, като по чудо — през отворения й прозорец с танцова стъпка да връхлети леприкон, кичозните глинени фигурки на Клариса да оживеят и да започнат да танцуват, такива неща. Но пред очите й продължаваше да си стои дългата, криволичеща пукнатина на тавана и петното на килима пред гардероба с формата на буквата М.

Малкият часовник в долния ъгъл на екрана на лаптопа премина от 22:12 на 22:13 часа. Тя рифрешна страницата си във Фейсбук. Надникна през пролуката на прашните щори към нощното небе и откри звездите на Мама, Татко и Ема. Сърцето й се разтупка лудо. Какво беше направила току-що? Взе телефона си и набра номера на Алекс, но приятелката й не вдигна. Тогава й изпрати съобщение: „ТАМ ЛИ СИ?“, но пак не получи отговор.

Трафикът по магистралата оредя и поутихна. Ема въздъхна тежко, замисляйки се какво да прави сега. Може би трябваше да се върне в Хендерсън, да заживее в стаята за гости на Алекс и да плаща наем на майка й. Щеше да се наложи да работи на пълен работен ден — може би да поема само нощни смени в денонощния магазин до къщата на Алекс — и някак си да завърши гимназия. Може би дори щеше да изкара стаж в местния вестник през уикендите…

Б-з-з-з-з…

Ема се ококори. През прозореца се виждаше луната, увиснала високо в тъмното небе. Часовникът на нощното шкафче показваше 00:56 часа. Беше задрямала.

Б-з-з-з-з.

Телефонът й примигваше. Тя се вгледа в него, сякаш се страхуваше, че може да скочи и да я ухапе.

На екрана имаше иконка на малък плик. Сърцето й биеше все по-бързо. С треперещи ръце тя натисна бутона „отвори“. Наложи се да прочете съобщението от Фейсбук четири пъти, преди наистина да осъзнае какво пише вътре.

О, Боже! Не мога да повярвам. Да, осиновена съм! Но досега не знаех за съществуването ти. Искаш ли да се видим пред туристическата база на каньона Сабино в Тусон утре в 6 часа след обед? Това е номерът на мобилния ми телефон. Не казвай на никого коя си, докато не поговорим — опасно е! До скоро!

С любов, Сътън (твоята близначка)

И, естествено, тук се появи проблемът: не аз бях написала тази бележка.

Загрузка...