Игра на лъжи

6. Кой би могъл да устои на този мрачен тип

На алеята на Ниша беше тихо и спокойно. В храстите цвърчаха щурци и въздухът охлаждаше кожата на Ема. През прозореца на близката къща струеше синкавата светлина от телевизора. Зад високата стена излая куче. Пулсът на Ема се успокои и раменете й постепенно започнаха да се отпускат. Тя извади блекбърито си и се взря в екрана. Съобщението беше от Клариса:

Ема изтри съобщението и рифрешна кутията си. Нямаше нови съобщения. Тя огледа широката магистрала. Голям прожектор осветяваше паркинга Сабино. Ема преглътна. Пейката беше празна. Да не би някой да беше взел чантата й? Къде беше Сътън? И какво се очакваше от нея да направи, като свърши купонът? Портмонето й беше в чантата. Сега нямаше никакви пари. Нито лична карта.

Нещо изшумоля. Ема се обърна и погледна къщата на Ниша. На алеята нямаше никой. Изведнъж отнякъде се разнесе тихо изпукване от отварянето на кутийка с кола. Ема отново се обърна. Пред вратата на съседната къща се забелязваше силует на мъж. До него имаше голям телескоп, но той гледаше право в очите на Ема.

Тя отстъпи назад.

— О! Извинявай.

Момчето пристъпи напред и лампата освети изпъкналите му скули. Ема погледна кръглите му очи, гъсти вежди и късо остригана коса. Устата му беше стисната в тънка, напрегната линия, сякаш искаше да й каже да се маха. Той беше облечен по-всекидневно от момчетата на купона, с оръфани туристически панталони и протрита сива тениска, която очертаваше мускулестите му гърди.

Познавах го, но разбира се — вече трябваше да съм свикнала с това — не знаех откъде.

От задния двор на Ниша се разнесе кикот. Ема погледна през рамо, след това отново обърна глава към момчето. Беше заинтригувана от мрачната му прегърбена стойка и от факта, че като че ли не се интересуваше от купона, който се вихреше в съседния двор. Винаги си беше падала по мрачни типове.

— Защо не си на купона? — попита тя.

Момчето просто я гледаше, очите му грееха като две огромни луни.

Ема тръгна по тротоара, докато не стигна до къщата му.

— Какво наблюдаваш? — посочи тя с ръка телескопа.

Той дори не мигна.

— Венера? — предположи Ема. — Голямата мечка?

От гърлото му се разнесе тихо ръмжене. Той потри врата си и се извърна настрани. Най-накрая Ема се врътна на токчетата си.

— Хубаво — рече тя, опитвайки се да звучи колкото се може по-безгрижно. — Стой си сам. Не ми пука.

— Персеидите, Сътън.

Ема отново се обърна към него. Значи и той познаваше Сътън.

— Какво представляват Персеидите? — попита тя.

Той се облегна на парапета.

— Метеоритен дъжд.

Ема тръгна към него.

— Може ли да видя?

Момчето не мръдна от мястото си, докато Ема прекосяваше двора. Къщата му представляваше малка едноетажна вила с навес за колите, вместо гараж. Край пътя до него растяха няколко кактуса. Отблизо той миришеше на коренова бира. Крушката на верандата осветяваше лицето му, разкривайки поразяващите му сини очи. На близката люлка имаше чиния с недоизяден сандвич, а на пода лежаха две книги с кожени подвързии. На корицата на едната пишеше „Събрани стихотворения на Уилям Карлос Уилямс“. Ема никога не беше срещала готино момче, което да чете поезия — поне не такова, което да си признае.

Най-накрая той погледна надолу, нагласи телескопа на височината на Ема и отстъпи встрани. Ема залепи око към окуляра.

— Откога си станала астроном? — попита той.

— От никога. — Тя извъртя телескопа към голямата пълна луна. — Обикновено сама кръщавам звездите си.

— Така ли? Как, например?

Ема леко перна с пръст малката капачка на окуляра, която висеше на черен конец.

— Ами например Звездата на кучката. Ей там. — Тя посочи малката звезда, която блещукаше точно над покривите на къщите. Преди няколко години я беше нарекла на Мария Роуън, едно момиче в седми клас, което беше изляло шише лимонада под чина на Ема в часа по испански и беше казало на всички, че се е напикала. Дори го беше превела на испански. Ема си беше представяла как изстрелва Мария към небето, точно както гръцките богове са изхвърлили децата си на земята завинаги.

Момчето се засмя с лаещ смях.

— Всъщност мисля, че твоята Звезда на кучката е част от съзвездието Орион.

Ема притисна ръце към гърдите си като обидена южняшка красавица.

— С всички момичета ли говориш така?

Той се приближи до нея, ръцете им почти се докоснаха. Сърцето на Ема се качи в гърлото й. За секунда мислите й отлетяха към Картър Хейс, капитанът на баскетболния отбор на гимназията „Хендерсън“, на когото се беше възхищавала отдалеч. В списъка си с флиртове беше измислила хиляди мили неща, които да му каже, но всеки път, когато останеха насаме, винаги се улавяше, че по незнайни причини започва да говори за „Американски идол“. Тя дори не харесваше „Американски идол“.

Момчето отново погледна към небето.

— Може би останалите звезди в Орион са Звездата на лъжкинята и Звездата на измамницата. Три лоши момичета, които са били завлечени за косите в пещерата на Орион. — Той я погледна многозначително.

Ема се облегна на парапета, усещайки, че думите му имат някакъв специален подтекст, който нямаше как да разбере.

— Струва ми се, че доста си размишлявал върху това.

— Може би. — Той имаше най-дългите мигли, които Ема беше виждала някога. Но изведнъж усети в погледа му не толкова флирт, колкото… любопитство, може би.

Изведнъж нещо ми просветна. Не беше точно спомен, просто нещо като странна смесица от благодарност и унижение. То изчезна почти веднага, просто кратък проблясък.

Момчето погледна встрани и енергично потърка върха на главата си.

— Извинявай. Просто… не сме разговаряли, откакто… нали се сещаш. От доста време.

— Е, няма по-подходящ момент от сегашния — отвърна Ема.

По устните му пробяга усмивка.

— Да.

Те отново се погледнаха. В главите им танцуваха светулки. Въздухът изведнъж замириса на диви цветя.

— Сътън? — разнесе се момичешки глас от тъмнината.

Ема се обърна. Раменете на момчето се напрегнаха.

— Къде ли е отишла? — попита някой друг.

Ема прибра косата си зад ушите. Тя погледна към двора и забеляза две фигури на алеята на Ниша. Черните кубинки „Док Мартенс“ на Лилиана потракваха, когато вървеше. Габриела държеше своя айфон пред себе си и използваше фенерчето му, за да осветява пътя.

— Ей сега идвам! — извика Ема. После погледна момчето. — Защо не дойдеш на купона?

Той изсумтя презрително.

— Не, благодаря.

— Хайде де. — Тя не спираше да се усмихва. — Ще ти разкажа за Звездата на уличницата, за Звездата на смотаняка…

Двете момичета стигнаха до двора на момчето.

— Сътън? — извика Лилиана и присви очи, заслепена от светлината.

— Кой е там? — извика Габриела.

Тряс. Ема се обърна. Момчето беше изчезнало. Изсъхналият коледен венец, който висеше на входната врата, леко се полюшваше наляво и надясно, ключалката изщрака, я щорите на големия прозорец бързо се спуснаха. Добре-е-е-е.

Ема бавно се отдалечи от верандата и прекоси двора.

— Това Итън Ландри ли беше? — попита Габриела.

— Вие разговаряхте ли? — попита Лилиана едновременно с нея. Гласът й потрепна от любопитство. — Какво ти каза?

Зад близначките Туитър изникна Шарлът. Бузите й бяха зачервени, челото й лъщеше от пот.

— Какво става тук?

Габриела спря да пише есемеса.

— Сътън разговаряше с Итън.

— Итън Ландри? — Веждите на Шарлът се изстреляха нагоре. — Господин Бунтовник без кауза е говорил?

Итън. Поне вече разполагам с име, което да свържа с лицето му.

Както и Ема. Но след това срещна обърканите погледи на момичетата. Естествено, веднага ще хареса момче, което не е в списъка с одобрените приятели на Сътън. При тази мисъл тя отново извади телефона си. Все още нямаше никакви съобщения или есемеси.

Погледът на Шарлът я пронизваше като лазер; Ема имаше усещането, че трябва да измисли обяснение — и то бързо.

— Мисля, че пих твърде много — избъбри тя.

Шарлът цъкна с език.

— О, скъпа. — Тя хвана Ема за ръката и я поведе към дългата поредица паркирани коли. — Ще те закарам у дома.

Ема се отпусна, успокоена, че Шарлът прие обяснението й. След това осъзна какво й предлага приятелката й. Щеше да я закара в дома на Сътън.

— Да, моля те — каза тя и тръгна след Шарлът към колата й.

За мен това също беше голямо облекчение. Обратно вкъщи, където може би най-накрая щях да намеря някои отговори.