Играта на лъва

1

Нормално е човек, който е бил надупчен на три места и едва не се е превърнал в донор на органи, в бъдеще да избягва опасни ситуации. Ама не. Сигурно изпитвам подсъзнателно желание окончателно да излича присъствието си от генетичната информация на човечеството. Или нещо подобно.

Така или иначе, аз съм Джон Кори, бивш детектив от отдел „Убийства“ в Нюйоркското полицейско управление, в момента извънреден специален агент във федералната Антитерористична спец-част. Седях на задната седалка на едно такси и пътувах от Федерал Плаза 26 в южен Манхатън към международното летище „Дж. Ф. Кенеди“. Шофьорът пакистанец очевидно имаше намерение да се самоубие.

Бе приятен пролетен ден, събота късен следобед, и по Крайбрежната магистрала — понякога известна като Околовръстна, а неотдавна прекръстена на Магистрала на военнопленниците и изчезналите в бой, за да се избегнат объркванията — нямаше много движение. Чайките от недалечното сметище бомбардираха с курешки предното стъкло. Обичам пролетта.

Не заминавах на почивка, нищо подобно. Отивах по работа на гореспоменатата Антитерористична спецчаст. Това е организация, за която знаят малцина, нещо съвсем естествено. АСЧ се състои от отдели, занимаващи се с конкретни групи смутители на реда и бомбаджии като Ирландската републиканска армия, Пуерториканското движение за независимост, черни радикали и други, които няма да назовавам. Аз съм в отдел „Среден изток“, който при нас, в САЩ, обхваща и Близкия изток, че дори и Либия, и е най-големият и най-важният, макар че, честно казано, не зная много за терористите от този район. Но трябваше да се уча в хода на работата.

Та така, за да усъвършенствам уменията си, отворих приказка с пакистанеца, които се казваше Фасид и доколкото ми е известно бе терорист, макар че изглеждаше и говореше като нормален човек.

— Откъде си?

— От Исламабад. Столицата.

— Наистина ли? Колко време си живял там?

— Десет години.

— Харесва ли ти тук?

— Естествено. На кой не му харесва?

— Ами на бившия ми зет Гари например. Постоянно злослови по адрес на Америка. Иска да се пресели в Нова Зеландия.

— Имам чичо в Нова Зеландия.

— А стига бе! Никой ли не е останал в Исламабад?

Той се засмя.

— Ще посрещаш ли някого на летището?

— Защо питаш?

— Не носиш багаж.

— Много си наблюдателен.

— Е, ще посрещаш ли някого? Бих могъл да те почакам и да те върна в града.

Фасид отлично владееше английски — жаргона, фразеологизмите и всичко останало.

Ще се върна с друга кола.

— Убеден ли си? Мога да те почакам.

Всъщност посрещах терорист, който се бе предал в американското консулство в Париж, но реших, че няма нужда да споделям това с Фасид.

— От „Янките“ ли си? — промених темата.

— Вече не. — След това поде тирада срещу Стайнбренър1, Янки Стейдиъм, цената на билетите, заплатите на бейзболистите и така на татък. Тия терористи са хитри копелета и приказват като лоялни граждани.

Престанах да го слушам и се замислих за това как съм се озовал тук. Както вече отбелязах, бях детектив от отдел „Убийства“, един от най-добрите в Ню Йорк, ако трябва да бъда откровен. Преди година по това време си играех на стражари и апаши с двама латиноарикански господа на Западна 102 — ра улица. Явно бяха объркали жертвата, защото за извършения от тях опит за убийство като че ли нямаше никаква причина. Понякога животът наистина е странен. Така или иначе, престъпниците все още бяха на свобода, макар че както можете да си представите, не преставах да се озъртам за тях.

След като ме изписаха от болницата, приех предложението на вуйчо Хари да се възстановя във вилата му на Лонг Айланд. Къщата се намира на сто и петдесетина километра от Западна 102 — ра улица, което определено ми допадаше. Както и да е, докато бях там, участвах в разследването на убийството на едно семейство, на два пъти се влюбих и за малко да ме очистят. Освен това една от жените, по които си паднах, Бет Пенроуз се казва, май още не е напуснала живота ми.

Докато всички тези събития се развиваха на източен Лонг Айланд, разводът ми стана факт. И като че не ми стигаше дето си прецаках почивката, накрая се запознах с един гадняр на име Тед Наш от Централното разузнавателно управление — работеше по убийството. Изпълних се с огромна неприязън към него, а той, от своя страна, ме намрази до мозъка на костите си, обаче, виж ти, сега е в моята група от Антитерористичната спецчаст. Светът е малък, ама не чак толкова, пък и не вярвам в съвпадения.

С оня случай беше свързан още един човек, Джордж Фостър, агент от ФБР, иначе нормален, но и той не бе мой тип.

Така или иначе, оказа се, че двойното убийство не било във федерална юрисдикция, и Наш и Фостър изчезнаха, само за да се появят преди около месец, когато постъпих в отдел „Среден изток“. Голямо чудо. Подадох молба да ме прехвърлят в отдела за Ирландската републиканска армия, която сигурно ще удовлетворят. Не че си падам по ИРА, ама ирландците поне изглеждат по-нормално, по-забавни са от средния арабски терорист и ирландските кръчми са върхът. В тоя отдел ще съм от истинска полза. Сериозно.

Както и да е, след оная каша на Лонг Айланд ми предложиха да избирам: или да ме изправят пред дисциплинарната комисия на Нюйоркското полицейско управление за превишаване на правомощията ми или нещо подобно, или да ме пенсионират по болест. Спрях се на втората възможност, но поисках място в колежа по наказателно право „Джон Джей“ в Манхатън, където живея. Преди да ме ранят бях преподавал там на хонорар, така че не исках много и ме приеха.

Започнах през януари, водех два вечерни и един дневен курс и скоро ми писна. Бившият ми партньор Дом Фанели ми каза, че търсели пенсионирани ченгета за Антитерористичната спецчаст. Подадох молба и ме одобриха. Та така. Заплатата си я бива, извънредните хонорари са супер, само дето федералните са големи гадняри. Имам го тоя проблем с федералните, повечето ченгета го имат, и не помага даже професионалната закоравялост.

Но работата изглежда интересна. Антитерористична спецчаст е уникална и, бих прибавил, елитна група въпреки гаднярите, която съществува само в Ню Йорк и околностите. Състои се главно от детективи от Нюйоркското полицейско управление, които са страхотни пичове, феберейци и полуцивилни типове като мен, назначени, за да попълнят бройката, така да се каже. Когато се налага, в някои групи участват примадони от ЦРУ. А също и момчета от УБН, Управлението за борба с наркотиците, които си знаят работата, познават и връзките между бизнеса с дрога и терористичния свят.

Има и служители от Бюрото по алкохола, тютюна и оръжията от Уейко, Тексас, ченгета от съседните окръзи и щатската полиция на Ню Йорк, както и от други федерални институции, които не мога да назова. Накрая, но не на последно място, са неколцина детективи от Транспортна полиция, много полезни на летища, авто — и жп-гари, пристанища, някои мостове и тунели под техен контрол, и други места като Световния търговски център, който попада в малката им империя. Всичко е повече или по-малко секретно, но даже да не беше, пак звучи адски внушително.

Антитерористичната спецчаст е една от основните инстанции, участвали в разследването на атентата в Световния търговски център и взривяването на самолета на „Транс Уърлд Еърлайнс“ край Лонг Айланд. Но понякога си вдигаме чукалата и зад граница. Например пратили сме група за разследване на експлозиите в нашите посолства в Африка, макар че по новините хич и не се спомена името АСЧ. Това се е случило преди моето постъпване. Оттогава всичко си върви мирно и тихо.

Между другото, причината всемогъщите федерални да обединят усилията си с Нюйоркското полицейско управление и да образуват АСЧ е, че повечето феберейци не са от Ню Йорк и не познават тукашния пейзаж.

Момчетата от ЦРУ са малко по-печени и дрънкат за пражки кафета, нощтния влак за Инстанбул и всякакви подобни глупости, ама Ню Йорк не им е любимото място. Докато в нашето управление има хора, способни да държат под око Абдул Салам-Салам, Пади О’Кофти, Педро Вива Пуерто Рико и прочее.

Средният представител на федералните е бял протестант от англосаксонски произход, роден някъде из най-затънтените щати, докато в Нюйоркското полицейско управление работят сума ти латиноамериканци, чернилки и ирландци, даже неколцина мюсюлмани. Това културно разнообразие е не само в съответствие с политическата конюнктура, но и наистина полезно и ефикасно. А когато не може да отмъква действащи нюйоркски ченгета, АСЧ приема бивши като мен. Въпреки че съм пенсиониран по болест, аз съм въоръжен, опасен и зъл. Така де.

Наближавахме летището и аз попитах Фасид:

— Как посрещна Великден?

— Великден ли? Аз не празнувам Великден. Мюсюлманин съм.

Скивате ли колко съм хитър? Федералните щяха да мъчат тоя тип поне час, за да го накарат да си признае, че е мюсюлманин. Аз успях за по-малко от две секунди. Майтап бе. Ама нали знаете, наистина трябва да се разкарам от отдел „Среден изток“ и да се прехвърля в групата за ИРА. В жилите ми тече и ирландска, и английска кръв и бих могъл да работя от двете страни на тая улица.

Фасид отби от магистралата и пое на юг към „Дж. Ф. Кенеди“. Огромните самолети прелитаха над нас с невъобразим вой и шофьорът ми извика:

— Къде да те оставя?

— На Международни пристигащи.

— Коя авиокомпания?

— Колко са?

— Трийсет-четирийсет…

— А стига бе! Е, няма значение.

Той сви рамене, точно като израелски таксиметров шофьор. Започвах да си мисля, че е агент на Мосад под прикритие на пакистанец. А може пък да страдах от професионално изкривяване.

Покрай шосето се занизаха пъстри номерирани знаци. Оставих го да стигне до Международни пристигащи, огромна сграда с всевъзможни емблеми.

— Коя авиокомпания? — повтори Фасид.

— Никоя не ми харесва. Давай нататък.

Той отново сви рамене.

Упътих го в друга посока и продължихме оттатък летището. Винаги е полезно да провериш дали някой не те следи. Научил съм го от шпионските романчета и от филмите за Джеймс Бонд. Полагах усилия да действам като истински антитерорист.

Казах на Фасид да спре пред една голяма служебна сграда от западната страна на „Дж. Ф. Кенеди“ — засега няма да ви казвам за какво. В района е бъкано от постройки и складове на летището. Никой не те обръща внимание, пък и има колкото щеш места за паркиране. Платих му, дадох му бакшиш и му поисках разписка за точната сума. Честността е един от малкото ми недостатъци.

Фасид ми подаде кочан празни квитанции и пак попита:

— Искаш ли да те почакам?

— Ако бях на твое място, нямаше да остана тук.

Влязох във фоайето на сградата, гадна модерна архитектура от 60-те, и вместо въоръжен пазач с „Узи“ като навсякъде по света, видях само надпис ДОСТЪПЪТ НА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Така веднага разбираш дали си желан тук, ако знаеш английски, разбира се.

Изкачих се по стълбището и тръгнах по дълъг коридор със сиви стоманени врати, някои обозначени, други не. В дъното имаше врата с красива синьо-бяла табелка: ЧАСТЕН КЛУБ „КОНКВИСТАДОР“ — САМО ЗА ЧЛЕНОВЕ.

Отстрани на касата беше монтиран скенер за електронни карти, но като всичко останало в този клуб и той бе фалшив. Трябваше да притисна десния си палец към прозрачната плоскост на скенера, което и направих. Около две секунди по-късно метробиологичното духче си каза: „Хей, това е палецът на Джон Кори, дай да му отворя вратата“.

И да не би да я разтвори? Не, плъзна я в стената чак до фалшивата брава. За какво са ми всички тия глупости?

Високо на стената имаше видеокамера, нали разбирате, ако отпечатъкът ти се е зацапал с шоколад или нещо подобно. Та ако те познаят по лице, пак те пускат вътре, макар че моят случаи сигурно прави изключение.

Влязох и вратата автоматично се затвори зад мен. Намирах се в помещение, което приличаше на рецепция на клуб. Какво прави клуб в сграда далеч от пътническия терминал? Уверявам ви, задал съм този въпрос и все още чакам отговор. Той ми е известен естествено. Когато се намеси ръката на ЦРУ, винаги се получава атмосфера на задимена неподвижност. Тия клоуни хвърлят адски много време и пари за декори, също като преди, когато се опитваха да впечатлят КГБ. На вратата би й стигала обикновена табелка с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

Както и да е, на рецепцията седеше Нанси Тейт, образец за точност, потисната сексуалност и така нататък. Тя, кой знае защо, ме харесваше и весело ме поздрави.

— Добър ден, господин Кори.

— Добър ден, госпожо Тейт.

— Всички са тук.

— Забавих се заради трафика.

— Всъщност сте подранили с десет минути.

— О…

— Имате чудесна вратовръзка.

— Взех я от един убит българин в нощния влак за Истанбул. Тя се изкиска.

Рецепцията тънеше в кожа и полирано дърво, плюшен син килим и прочее. На стената зад Нанси висеше емблемата на измисления клуб „Конквистадор“. Доколкото знаех, самата госпожа Тейт спокойно можеше да е холограма.

Вляво от нея имаше врата с надпис КОНФЕРАТИВНИ И БИЗНЕС-ЗАЛИ, която всъщност водеше към стаите за разпити и килиите. От известна гледна точка те наистина биха могли да се нарекат „конферативни и бизнес-зали“. Табелката вдясно гласеше КОКТЕЙЛНА И БАР. Де такъв късмет. Там се намираше комуникационно-оперативният център.

— В оперативния център — съобщи ми госпожа Тейт. — С вас ставате петима.

— Благодаря. — Влязох, минах по къс коридор и се озовах в огромна сумрачна стая без прозорци, пълна с бюра, компютърни пултове и така нататък. На задната стена беше монтирана голяма компютърна цветна карта на света, която можеше да показва в най-малки подробности каквото ти трябва, например центъра на Исламабад. Подобно на повечето федерални учреждения, помещението бе снабдено с всички екстри. Парите във Федерландия не са проблем.

Истинското ми работно място всъщност бе на гореспоменатата Федерал Плаза 26 в южен Манхатън. Само че тази събота следобед трябваше да съм тук, за да взема някакъв арабин, преминал от другата страна на барикадата. Щях да му осигуря безопасен транспорт до центъра, където го очакваха няколко години разпити.

Почти не обърнах внимание на колегите си и се запътих към кафе-бара. За разлика от някогашния ми отдел „Убийства“, тук беше чисто, подредено и добре заредено — благодарение на федералните данъкоплатци.

Известно време си поиграх с кафемашината, само за да избегна компанията на другите за още няколко минути.

Получих кафе със съответния цвят и забелязах три табли — една с понички, на която пишеше НЙПУ, друга с кроасани и кифлички, на която пишеше ЦРУ, и трета с диетични бисквити, на която пишеше ФБР. Някой имаше чувство за хумор.

Кафе-барът се намираше в оперативната част на голямата зала, докато комуникационната представляваше нещо като нисък подиум. Дежурна агентка следеше всички джаджи.

Потънали в разговор, членовете на моята група седяха край не — чие свободно бюро. Там бяха гореспоменатите Тед Наш от ЦРУ и. Джордж Фостър от ФБР, плюс Ник Монти от НЙПУ и Кейт Мейфилд от ФБР. Бял протестант, бял протестант, италианец католик, бяла протестантка.

Кейт Мейфилд дойде на бара и си направи чай. Трябваше да изпълнява ролята на моя наставничка, каквото и да означава това. Стига да не означава „партньор“.

— Страхотна вратовръзка — каза ми тя.

— Веднъж удуших с нея един нинджа. Оттогава ми е любима.

— А стига бе! Иначе как е?

— Ти ми кажи.

— Ами, още е рано да преценя. Защо си подал молба за прехвърляне в отдела за ИРА?

— Ами защото мюсюлманите не пият, не мога вярно да им изписвам имената в докладите си и жените им не се поддават на прелъстяване. — От години не съм чувала нещо по-расистко и сексистко.

— Щото не си се навъртала много насам.

— Тук не ви е Нюйоркското полицейско управление, гослодин Кори.

— Вярно, обаче аз съм от Нюйоркското полицейско управление.

Просто ще се наложи да свикнеш.

— Свършихме ли с опитите за шокиране?

— Да. Виж, Кейт, благодаря ти за наставленията, но след около седмица или ще съм в отдела за ИРА, или ще напусна.

Тя не отговори.

Наблюдавах я, докато си слагаше лимон в чая. Трийсетинагодишна поне на пръв поглед, руса, със сини очи, чиста кожа, тяло на спортистка, никакви бижута, лек грим и така нататък. Съвършеното бяло момиче. Никакви видими недостатъци, дори пъпка на лицето или люспица пърхот по тъмносиния блейзър. Всъщност изглеждаше като току-що напръскана с лак. Сигурно в гимназията бе упражнявала поне три вида спорт, къпеше се само със студена вода и в колежа беше организирала масови студентски прояви. Мразех я. Е, не съвсем, но като че ли единственото общо нещо помежду ни бяха някои вътрешни органи, при това сигурно не всички.

Освен това не можех да установя откъде е акцентът й. Ник Монти бе споменал, че баща й работел във ФБР и били живели на различни места из страната.

Кейт се обърна и ме погледна. Имаше пронизващи очи с цвят на синя боя номер две.

— Ти постъпи при нас със страхотни препоръки — каза тя.

— От кой? От кого де.

— От кого. От твои колеги от отдел „Убийства“.

Не отговорих.

— А също — прибави Кейт — от Тед и Джордж. — И кимна към двамата гадняри.

Едва не се задавих с кафето. Нямах представа защо биха могли да кажат нещо хубаво по мой адрес.

— Не си падат много по теб, но си ги впечатлил с плъмайландския случай.

— Да, тогава и аз останах впечатлен от себе си.

— Защо не опиташ в нашия отдел? Ако проблемът е в Тед и Джордж, можем да те прехвърлим в друга група.

— Обичам Тед и Джордж, но голямата ми любов наистина е отделът за ИРА.

— Жалко. Защото сериозната работа е при нас. Оттук човек може да се издигне. — Тя замълча, после прибави: — ИРА са доста кротки и примерни в Щатите.

— Чудесно. Пък и не ми трябва да се издигам.

— От друга страна, палестинските и ислямистските групировки са потенциално опасни за националната сигурност.

— Хич даже не са „потенциални“ — отвърнах аз. — Световният търговски център.

Кейт не отговори.

Вече бях открил, че в АСЧ тези три думи оказват същото въздействие като: Спомни си „Пърл Харбър“. Разузнавателната общност беше спипана по бели гащи, но накрая бе разкрила престъпниците, така че резултатът беше едно на едно.

— Цялата страна е в ужас от биологична, ядрена или химична атака на терористи от Средния изток — продължи тя. — Сам си се убедил на Плъм Айланд. Нали така?

— Точно така.

— Е? Всичко останало в АСЧ е трета глуха. Сериозната работа е при нас, а ти ми изглеждаш сериозен човек. — Кейт се усмихна.

Отвърнах на усмивката й и попитах:

— Това какво те засяга?

— Харесваш ми.

Повдигнах вежди.

— Падам си по нюйоркски неандерталци.

— Нямам думи.

Помисли си.

Непременно. — Погледнах монитора до бара и видях, че самолетът, който чакахме, полет 175 на „Трансконтинентал“ от Париж, вече е в страната и се движи по разписание. — Според теб колко време ще отнеме това?

— Може би два-три часа. Един час за писмен отчет тук, после обратно на Федерал Плаза с нашия изменник. След това ще видим.

— Какво ще видим?

— Бързаш ли за някъде?

— Нещо такова.

— Много ми е мъчно, че националната сигурност пречи на обществения ти живот.

Нямах какво дай отговоря, затова казах:

— Аз съм голям почитател на националната сигурност. До шест часа съм твой.

— Можеш да си тръгнеш когато поискаш. — Кейт взе чая си и се върна при нашите колеги.

Останах сам с кафето си и обмислих предложението да се разкарам. Все едно че стоиш в подвижен пясък и зяпаш как покрива обувките ти, любопитен да видиш кога ще стигне до чорапите ти, като знаеш, че всеки момент можеш да се махнеш. За съжаление, когато отново погледнах надолу, открих, че вече съм затънал до коленете.

2

Сам Уолтърс се наведе напред на стола си, нагласи слушалките и впери очи в еднометровия зелен радарен екран. Навън бе прекрасен априлски следобед, но това нямаше значение в сумрачната стая без прозорци в нюйоркския Център за контрол на въздушния трафик в Излип, Лонг Айланд, на осемдесет километра от летище „Кенеди“.

Боб Ешинг, началник-смяна, се приближи до него и попита:

— Проблем ли има?

— Изгубихме връзка с полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ от Париж, Боб.

— Кога?

— Никой не го е чувал, откакто е напуснал северноатлантическия коридор край Гандър. — Уолтърс си погледна часовника. — От около два часа.

— Други признаци за проблем?

— Не. Всъщност… — Той вдигна очи към екрана. — Зави на югозапад към Сарди и продължи по установения маршрут.

— След няколко минути ще се обадят и ще питат защо не сме им отговаряли — каза Ешинг.

Уолтърс кимна. Контролната кула често губеше връзка със самолетите. Имаше дни, в които се случваше по два-три пъти. Скоро пилотът отвръщаше: „Хопа, извинявам се…“ — и обясняваше, че били намалили звука или приемали на друга честота. Понякога истината не беше толкова невинна, например когато заспиваха всички членове на екипажа, макар че никога не си го признаваха.

— Може пилотите да са гушнали по някоя стюардеса — каза Ешинг.

Уолтърс се усмихна.

— Най-находчивото обяснение, което съм чувал, беше, че пилотът оставил таблата си с обяда между двете седалки и тя се плъзнала към бутона за изключване на връзката.

Ешинг се засмя.

— Елементарно обяснение за сложен проблем.

— Да. — Уолтърс отново погледна екрана. — Иначе всичко е наред.

Големият проблем се появяваше, когато самолетът изчезнеше от радара. Уолтърс бе дежурен онази нощ през март 1998 — а, когато самолетът на президента изчезна и докато отново се появи след двайсет и четири безкрайни секунди, всички в пълната с диспечери зала бяха затаили дъх. И през нощта на 17 юли 1996 — а, когато самолетът на „Транс Уърлд Еърлайнс“ изчезна завинаги… Уолтърс никога нямаше да забрави този момент. „Но сега — каза си той — просто нямаме връзка…“ И все пак нещо не преставаше да го гложди. Два часа бяха прекалено много време.

Сам Уолтърс натисна няколко бутона и заговори по интеркома:

— Сектор деветнайсет, тук двайсет и трети. Полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ се насочва към теб и още нямаме връзка. Ще ти го предам след около четири минути. Просто исках да те предупредя.

Той изслуша отговора, после каза:

— Да… тоя тип е пълен идиот. От два часа по цялото атлантическо крайбрежие го викат на всички честоти, само дето не са пуснали димни сигнали. — Диспечерът се засмя. — Когато се приземи, ще му се отвори толкова писане, че Шекспир ряпа да яде. Добре. До скоро.

— Уолтърс се обърна и погледна Ешинг. — Е?

— Хм… а бе знаеш ли… я съобщи на всички по линията първият сектор, който установи контакт, да предаде на капитана да ми позвъни в Центъра веднага щом кацне. Искам лично да си поприказвам с тоя шут, за да му обясня какъв смут е предизвикал в страната.

— И в Канада.

— Да.

До пулта на двайсет и трети сектор се бяха приближили още неколцина диспечери и стажанти. Уолтърс знаеше, че всички искат да видят защо Боб Ешинг толкова се е отдалечил от бюрото си — според подчинените му, Ешинг се намираше в опасна близост с действителна работна ситуация.

Макар че не се чувстваше спокойно, заобиколен от всички тези хора, щом шефът му не ги гонеше, Сам Уолтърс не можеше да каже нищо. Прекъсването на радиовръзката с полета на „Трансконтинентал“ се бе превърнало в основно събитие в Центъра, а и в края на краищата случаят беше от полза за обучението на стажантите, които дежуреха тази събота.

Почти никой не разговаряше, но Уолтърс усещаше смесица от любопитство, удивление и може би малко тревога.

Той отново опита да се свърже със самолета.

— Полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“, тук контролна кула Ню Йорк. Чувате ли ме?

Никакъв отговор.

Още един опит.

Никакъв отговор.

В залата се възцари пълна тишина. Всички мълчаха. В такива ситуации е най-добре да мълчиш, за да не изпуснеш нещо, за което по-късно да съжаляваш.

Накрая Ешинг се прокашля.

— Добре, намерете си някаква работа. Хайде, чупката.

Кибиците се разкараха и ги оставиха сами.

— Това не ми харесва — тихо каза Ешинг.

— И на мен.

Главният диспечер си придърпа стол, седна до Уолтърс, проучи големия екран и се втренчи в онемелия самолет. Обозначението му показваше, че е Боинг 747 от новата серия 700, огромни, модерни машини. Движеше се точно по установения курс към международно летище Дж. Ф. „Кенеди“.

— Как е възможно нито една радиостанция да не работи, по дяволите?

Сам Уолтърс се замисли за миг.

— Няма начин, следователно… Мисля, че или са намалили звука, или са повредени честотните селектори. Или пък са се счупили антените.

— Да?

— Да…

— Но… ако наистина е така, екипажът отдавна щеше да разбере.

Уолтърс кимна.

— Да… ами, тогава може антените напълно да са отказали… или… хм, това е нов модел, може някакъв електронен проблем да е предизвикал пълен отказ на радиостанциите. Възможно е.

— Възможно е — потвърди Ешинг. „Но не е вероятно.“ Нямаха никаква връзка с полет 175, откакто беше напуснал атлантическия коридор край Северна Америка. Наръчникът за извънредни ситуации предвиждаше тази далечна възможност, ала главният диспечер си спомняше, че в съответния раздел не е посочено ясно какви мерки да се вземат. Всъщност не можеха да направят нищо.

— Ако радиостанциите им работят — каза Уолтърс, — когато започнат да се спускат, ще разберат, че са на друга честота или че звукът е намален.

— Да. Хей… мислиш ли, че са заспали?

Сам се поколеба.

— Хм… случвало се е, но както знаеш, досега все някой от стюардите щеше да влезе в пилотската кабина.

— Да. Прекалено много време мина за обикновена загуба на връзка, нали?

— Наистина… но както казах, щом започнат да се спускат… даже радиостанциите им напълно да са отказали, можеха да пратят компютърно съобщение до оперативния център на компанията си. Вече отдавна да са ни се обадили.

Ешинг бе помислил за това.

— Тъкмо затова ми се струва, че е някакъв проблем с антените.

Той замълча за момент. — Колко антени има този самолет?

— Не съм сигурен. Доста.

— Възможно ли е всички да се повредят?

— Сигурно.

Главният диспечер се замисли.

— Добре, да речем, че пилотът е наясно с проблема… в такъв случай наистина би могъл да се свърже с „Трансконтинентал“.

Уолтърс кимна.

Известно време двамата мълчаливо наблюдаваха белия радарен светлинен сигнал, който продължаваше бавно да пълзи отдясно наляво.

Накрая Боб Ешинг каза нещо, което не му се щеше да произнесе:

— Може да е отвличане.

Сам Уолтърс не отговори.

— Сам?

— Ами… виж, самолетът следва курса си, височината е нормална и все още използват транспондерния код за трансатлантически полет. Ако бяха отвлечени, пилотът щеше да прати друг код и да ни предупреди.

— Да… — Ешинг разбра, че ситуацията не се вмества в познатите условия за отвличане. Боингът зловещо мълчеше, но иначе всичко бе нормално. И все пак имаше вероятност похитителят да е знаел за транспондерния код и да е наредил на пилотите да не докосват селектора.

Главният диспечер мислено се наруга, че е пожелал да дежури в събота. Жена му беше на гости при родителите си във Флорида, децата бяха в колежа и Ешинг бе решил, че е по-добре да отиде на работа, отколкото да се мотае сам вкъщи. Грешка. Имаше нужда от хоби.

— Какво друго можем да направим? — попита Уолтърс.

— Просто продължавай да го следиш. Ще се обадя на дежурния в кулата на „Кенеди“, после ще се свържа с оперативния център на „Трансконтинентал“.

— Добра идея.

Боб се изправи.

— Виж, Сам, не вярвам проблемът да е сериозен, но е най-добре да уведомим когото трябва. — Което означаваше: „Няма нужда да се паникьосваме, но се налага да си покрием задниците“. — Предай го на деветнайсети сектор.

— Добре.

— И ми съобщи, ако има някаква промяна.

— Непременно.

Ешинг се обърна и се отдалечи към стъкления си кабинет в дъното на голямата зала.

Няколко минути просто седя на бюрото си с надеждата Сам Уолтърс да му съобщи, че са установили контакт. Замисли се какво да каже на диспечера в кулата на „Кенеди“. Реши просто да го информира без намек за раздразнение и тревога, без мнения и предположения — нищо друго освен фактите. Разговорът му с „Трансконтинентал“ щеше да съдържа точно определен баланс от раздразнение и тревога.

Накрая взе слушалката и набра номера на летището. И докато телефонът звънеше, се зачуди дали не трябва да каже на диспечера онова, което му подсказваше интуицията — че става нещо адски неприятно.

3

Седях при колегите си: Тед Наш, супершпионинът от ЦРУ, Джордж Фостър, бойскаутът от ФБР, Ник Монти, готиният пич от НЙПУ, и Кейт Мейфилд, златното момиче от Федералното бюро за разследване. Всички си бяхме домъкнали въртящи се столове от свободни бюра и държахме керамични чаши с кафе. Наистина копнеех за поничка — захарна поничка, — но на хората, кой знае защо, им става адски смешно, когато видят ченге с поничка, та затова щях да си остана с празен стомах.

Бяхме си съблекли саката, за да можем да си виждаме кобурите. Дори след двайсет години в органите на реда това кара всеки да говори малко по-тихо, даже жените.

Както и да е, всички прелиствахме папките си за този арабски изменник, който се казваше Асад Халил. Между другото според моите нови приятели онова, което ченгетата наричат „папка“, било „досие“. Съдържанието на папката се нарича „данни за заподозрения“, а това на досието, струва ми се — „информация“. Все същото, но трябва да изуча тоя език.

Както и да е, в моята папка нямаше много, нито пък в техните досиета, освен цветна снимка, пратена ни от посолството в Париж, плюс съвсем кратка биография и лаконично мнение за намеренията на арабина, обобщено от докладите на ЦРУ, Интерпол, британската Ми — 6 и цял куп други ченгеларски и шпионски организации из Европа. В биографията пишеше, че Халил бил либиец, трийсетина годишен, без известни роднини. Знаел английски, френски, малко италиански, още по-малко немски и разбира се, арабски.

Погледнах си часовника, протегнах се, прозях се и се огледах. Освен че принадлежеше на АСЧ, „Конквистадор“ изпълняваше ролята на оперативен център на ФБР, свърталище на ЦРУ и на Бог знае още кой, но тази събота следобед тук бяхме само ние петимата, дежурната, която се казваше Мег, и Нанси Тейт на рецепцията. По някаква случайност стените бяха изолирани с олово, така че никой отвън не можеше да подслушва с микровълни и дори Супермен не можеше да ни види.

— Разбрах, че май си щял да ни напускаш — каза Тед Наш.

Не отговорих, само го погледнах. Обличаше се страхотно и човек веднага виждаше, че всичко му е правено по поръчка, включително обувките и кобурът. Не изглеждаше зле — хубав загар, прошарена коса. Съвсем ясно си спомних, че Бет Пенроуз малко си падаше по него. Бях се убеждавал, че причината за моята неприязън е друга, разбира се, но това определено хвърляше съчки в огъня на тлеещата ми омраза или нещо подобно.

— Ако останеш при нас три месеца, на окончателното ти решение ще бъде обърнато сериозно внимание — прибави Джордж Фостър.

— Ами?

Като висш служител на ФБР, Фостър беше нещо като шеф на групата. Наш нямаше нищо против, тъй като всъщност не бе член на групата, а идваше само когато се налагаше участие на ЦРУ.

Облечен в ужасния си син вълнен костюм, дето направо крещеше „Вижте ме, аз съм федерален!“, Фостър откровено прибави:

— Тед заминава за няколко седмици по работа отвъд океана и тогава ще сме само ние четиримата.

— Не може ли да замине още сега? — фино намекнах аз.

Наш се засмя.

Между другото, като оставим свалките му с Бет Пенроуз, господин Тед Наш наистина беше увеличил списъка си с грехове, като ме заплашваше по време на оная история с Плъм Айланд. А аз не съм от ония, дето прощават.

— Работим по интересен и важен случай — продължи Джордж Фостър. — Убийство на умерени палестинци, извършено от екстремистка група. Тук, в Ню Йорк. Имаме нужда от теб.

— А стига бе! — Инстинктът ми подсказваше, че ме ласкаят, следователно Фостър и Наш се нуждаеха от човек, който да понесе някакъв удар. Щеше ми се да поостана и да видя какво са намислили, но честно казано, тук бях извън обичайната си среда. Ако човек не внимава, могат да го прецакат даже идиоти.

С други думи, каква случайност, че се озовах в тази група. АСЧ не е голяма организация, но все пак съвпадението изглеждаше малко подозрително. Втората податка бе фактът, че двамата гадняри специално са ме изискали в групата заради опита ми с разследването на убийства. Готвех се да попитам Дом Фанели откъде е научил, че търсят пенсионирани детективи. Вярвах на Дом и изобщо не се съмнявах в него. Трябваше да приема, че и Ник Монти е чист. Ченгетата не се прецакват помежду си, даже заради федералното правителство — особено заради федералното правителство.

Погледнах Кейт Мейфилд. Ако се беше сдушила с Фостър и Наш, за да ме прекара, наистина щеше да разбие студеното ми, кораво сърце.

Тя ми се усмихна.

Отвърнах й. Ако бях на мястото на Фостър или Наш и се опитвах да хвана на въдицата Джон Кори, щях да използвам Кейт Мейфилд за примамка.

— Тая работа иска малко време, за да посвикнеш — каза ми Ник Монти. — Нали знаеш, половината от ченгетата, които постъпват тук, не успяват да издържат. Всички сме като голямо щастливо семейство, ама полицаите са като хлапета, които не отиват в колеж, живеят си вкъщи, вършат странни неща и постоянно те крънкат да им дадеш колата на заем.

— Това не е вярно, Ник — възрази Кейт.

Монти се изхили.

— Да бе, да. — После ме погледна. — Можем да обсъдим въпроса на по някоя и друга бира.

— Ще имам всичко това предвид — обърнах се към цялата група аз. С други думи, да вървят на майната си. Но нямах намерение да им го кажа, защото исках да продължават да ми хвърлят примамката. Интересно е. А и ми липсваше полицейското управление, Службата, както го наричахме — още една причина за лошите ми обноски. Предполагам, че малко се самосъжалявах и изпитвах носталгия за едно време.

Срещнах погледа на Ник Монти. Не ми бе колега от Службата, но знаам, че е бил детектив в Разузнавателния отдел, което го правеше подходящ за АСЧ. Привидно се нуждаеха от мен за тоя случай с убийството на палестинците и други подобни, поради което ме бяха назначили. Всъщност, мисля, че им трябвах, за да им свърша черната работа.

— Знаеш ли защо италианците не обичат Свидетелите на Йехова? — попитах го.

— Не… защо?

— Защото не обичат никакви свидетели.

Ник избухна в смях, но другите трима ме изгледаха така, все едно съм се изпърдял. Федералните, както вече разбирате, са адски политически коректни и до смърт ги е страх от вашингтонската интелектуална полиция. Шубе ги е от тъпите директиви, дето се леят като диария от столицата. Искам да кажа, че през годините всички бяхме станали малко по-чувствителни към думите си и това е хубаво, ама федералните са истински параноици да не обидят някой индивид или група, затова ти дрънкат неща от типа: „Здравейте, господин терорист, казвам се Джордж Фостър и днес най-учтиво ще ви арестувам“.

— Три черни точки, детектив Кори — отвърна Ник Монти. — Етническа обида.

Наш, Фостър и Мейфилд едновременно бяха раздразнени и засрамени, че непряко са били направени за смях.

Що се отнасяше до Ник Монти, той беше на около петдесет и пет, женен, с деца, оплешивяващ, с наченки на шкембе и добродушен вид, с една дума човек, който приличаше на всичко друго, но не и па шпионин. Трябва да е бил много добър, иначе федералните нямаше да го гепят от полицейското управление.

Прелистих досието на господин Асад Халил. Изглежда, арабският господин постоянно обикаляше из Западна Европа и където отидеше, пострадваше някой американец или британец — бомба в британското посолство в Рим, бомба в американската катедрала в Париж, бомба в американската лютеранска черква във Франкфурт, посичането с брадва на офицер от американските военновъздушни сили край базата в Лейкънхийт, Англия, и убийството на трима американски ученици, чиито бащи работеха в главната квартира на НАТО в Брюксел. Последното ми се стори особено гадно и се зачудих какъв му е проблемът на тоя тип.

Само че нито един от гореспоменатите случаи не можел пряко да се свърже с тоя Халил, та затова го бяха поставили под наблюдение, за да разберат с кого е свързан или пък да го заловят в крачка. Но задникът като че ли нямал съучастници, освен в „Киуанис2“ и „Ротари“. Майтап бе.

Прочетох едно от донесенията в досието, написано от агент с кодово име от неназована разузнавателна организация. В него пишеше: „Асад Халил открито и законно минава държавните граници с либийския си паспорт като турист. Властите са предупредени и го следят, за да установят контактите му. Той винаги успява да изчезне и очевидно незабелязано напуска съответната страна, тъй като никога няма данни за заминаванията му. Препоръчвам при следващото му засичане да бъде заловен и разпитан.“

Кимнах. Добра идея, Шерлок. Тъкмо това щяхме да направим.

Асад Халил обаче не ми приличаше на човек, който би се предал в американското посолство в Париж.

Стигнах до последната страница. Имахме си работа с единак с лошо отношение към западната цивилизация като такава. Е, добре де, скоро щяхме да видим какво е намислил тоя тип.

Проучих цветната снимка. Господин Халил изглеждаше гаден, но не грозно гаден. Беше с матова кожа, красив, с орлов нос, зализана черна коса и дълбоки тъмни очи. Сигурно бе взел своя дял от момичета, момчета или там по каквото си падаше.

Колегите ми разговаряха за въпросния случай и като че ли днес ни предстоеше само да посрещнем господин Халил и да го доведем в „клуба“ за кратък предварителен разпит, да му направим няколко фотографии, да му вземем отпечатъци и прочее. Някой от Службата за имиграция и натурализация също щеше да се позанимае с него. Във федералната система са предвидени много подсигуровки, така че ако нещо се оплеска, винаги има поне петстотин души, които си прехвърлят отговорността един на друг.

След като останехме в „Конквистадор“ час-два, щяхме да го придружим до Федерал Плаза, където, предполагам, щяхада го посрещнат съответните хора. Заедно с моята група те щяха да установят искреността на покръстването му и така нататък. По някое време след ден, седмица или месеци, господин Халил щеше да се озове в ръцете на ЦРУ извън Вашингтон, където поне в продължение на година щеше да си казва и майчиното мляко. След това щеше да получи малко мангизи и нова самоличност, с която, като познавам ЦРУ, нещастното копеле щеше да прилича на Пат Буун.3

— Кой има руса коса, сини очи, големи цици и живее в южна Франция? — попитах колегите си.

Изглежда, никой не знаеше, затова им казах:

— Салман Рушди.

Ник се разхили и се шляпна по коляното.

— Още две черни точки.

Другите двама нервно се усмихнаха. Кейт вдигна очи към тавана.

Да, малко преигравах, но не бях молил за тази служба. Както и да е, оставаха ми още една лоша шега и две гадни забележки.

— Както може би си прочел в заповедта за задачата ни от Зак Уебър — каза Кейт Мейфилд, — Асад Халил се придружава от Фил Хъндри от ФБР и Питър Горман от ЦРУ. Поели са го в Париж. Летят в бизнес-класа. Халил няма статут на федерален свидетел и докато го получи, пътува с белезници. Агентите и Халил ще слязат първи от самолета и ние ще ги посрещнем на изхода. — Тя си погледна часовника, изправи се и вдигна очи към монитора. — Движи се по разписание. След десетина минути трябва да тръгваме към портала.

— Не очакваме проблеми — рече Тед Наш, — но трябва да сме нащрек. Ако някой иска да убие тоя тип, има само няколко възможности — на изхода, на връщане в буса или по пътя за Манхатън.

След това Халил ще изчезне в търбуха на системата и повече никой няма да го види.

— Уредил съм на пистата да дойдат детективи от Транспортна полиция и униформени ченгета от нюйоркското управление — обади се Ник. — Ще имаме и полицейски ескорт до Федерал Плаза. Ако някой се опита го очисти, ще е истински самоубиец.

— Което не е напълно изключено — отбеляза Фостър.

— В Париж са му облекли бронирана жилетка — отвърна Кейт. — Взели сме всички предпазни мерки. Не би трябвало да има проблеми.

Не би трябвало. Не и на американска земя. Всъщност не си спомнях нито федералните, нито полицаите някога да са изпускали затворник или свидетел по време на прехвърлянето му от едно място на друго, така че щеше да е като разходка в парка. И все пак човек трябва да се отнася към всички тези рутинни задачи с най-голяма предпазливост. Искам да кажа, става дума за терористи, хора, които се борят за някаква кауза и са доказали, че не им пука дали ще остареят с още един ден.

Направихме словесна репетиция на минаването през терминала до портала, спускането по служебното стълбище и приближаването до самолетната рампа. Щяхме да качим Халил, Горман и Хъндри в необозначен брониран бус, после, ескортирани от автомобили на Транспортна полиция, щяхме да се върнем в нашия частен клуб. Транспортните имаха радиостанции, които според правилника ни трябваха в района на рампата и изобщо на летището.

Когато стигнехме обратно в „Конквистадор“, щяхме да повикаме служителя от имиграционните власти, за да обработи Халил. Единствената организация, която като че ли отсъстваше, бе Бюрото за пътнотранспортни произшествия. Но правилникът си е правилник и всеки си пази територията.

По някое време щяхме да се качим на буса и по обиколен път да, отидем в Манхатън, хитро избягвайки мюсюлманските квартали н Бруклин. Бяхме подготвили за примамка затворническа кола, придружавана от обозначен полицейски автомобил. С малко късмет, до шест щях да съм свършил и да пътувам за Лонг Айланд на среща с Бет Пенроуз.

Нанси подаде глава в стаята и съобщи:

— Бусът дойде.

Фостър се изправи.

— Да започваме.

И в последния момент се обърна към нас с Ник.

— Защо някой от вас не остане тук в случай, че ни потърсят по телефона?

— Аз ще остана — отвърна Монти.

Фостър записа номера на клетъчния си телефон и му го даде.

— Ще поддържаме връзка. Съобщи ми, ако някой се обади.

— Ясно.

На излизане погледнах монитора. До кацането оставаха двайсет минути.

Често съм се чудил какво ли щеше да се случи, ако бях останал вместо Ник.

4

Ед Ставрос, главният диспечер в контролната кула, на международно летище „Кенеди“, слушаше Боб Ешинг от нюйоркския „Център за контрол на въздушния трафик“. Ставрос не беше сигурен дали Ешинг е обезпокоен, но бе необичаен самият факт, че се обажда.

Ед неволно насочи очи към огромните матови прозорци на кулата и се загледа в големия самолет на „Луфтханза“, който тъкмо кацаше. После осъзна, че Ешинг е замълчал. Опита се да измисли някакъв отговор, който да звучи добре в случай, че някога записът бъде прослушан в стая, пълна с мрачни като в понеделник сутрин началници. Той се прокашля и попита:

— Свързахте ли се с „Трансконтинентал“?

— Ще им позвъня веднага щом свършим разговора си — отвърна Ешинг.

— Хм… добре… аз ще предупредя отдел „Произшествия“ на Транспортна полиция… серията седемстотин ли беше?

— Точно така.

Ставрос кимна. На теория момчетата от отдел „Произшествия“ трябваше да помнят наизуст изходите, аварийните люкове и разположението на местата във всички известни модели самолети.

— Ясно…

— Не обявявам извънредно положение — прибави Ешинг. — Просто…

— Да, разбирам. Но аз ще спазя правилника и ще обявя положение на потенциален проблем.

— Да… Искам да кажа, има вероятност…

— Какво?

— Е, няма да правя голи предположения, господин Ставрос.

— Не ви карам да правите голи предположения, господин Ешинг. Смятате ли, че се налага да обявя извънредно положение?

— Вие решавате, не аз. Ние просто нямахме връзка в продължение на повече от два часа. И никакви други намеци за проблем.

След минута-две самолетът трябва да се появи на екрана ви. Внимателно го наблюдавайте.

— Добре. Нещо друго?

— Това е всичко.

— Благодаря — каза Ед Ставрос и затвори.

После вдигна слушалката на черния телефон за директна връзка с комуникационния център на Транспортна полиция. Отговориха му на третото иззвъняване.

— „Патлаци и маркучи“ на ваше разположение.

Ставрос не си падаше по чувството за хумор на ченгетата от Транспортна полиция, които работеха едновременно и като пожарникари.

— Имам случай на прекъсната връзка. Полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“, боинг седемстотин четирийсет и седем, серия седемстотин.

— Прието, кула. На коя писта ще се приземи?

— Би трябвало да е четвъртата дясна, но откъде да зная, нали нямаме връзка?

— Да бе, вярно. Кога пристига?

— По разписание — в шестнайсет часа и двайсет и три минути.

— Прието. Потенциален проблем или извънредно положение?

— Ами… да започнем с потенциален проблем. По-късно винаги можем да го променим.

— Или да го оставим непроменено.

Ставрос определено не харесваше дръзките шеги на тия пичове, а всички те бяха пичове, даже жените. Онзи, на когото беше хрумнала страхотната идея да обедини три мъжки професии — спасители, пожарникари и ченгета — трябваше да е бил побъркан.

— С кого разговарям? — попита той. — С Брус Уилис ли?

— Сержант Тинтъл, на вашите услуги. А вие кой сте?

— Ставрос.

— Е, господин Ставрос, елате в пожарната и ще ви облечем в чудесен огнеупорен костюм, ще ви дадем брадвичка и ако самолетът се взриви, можете да сте сред първите, които ще се качат на борда.

— Въпросният самолет просто не отговаря на повикванията, сержант — каза Ед. — Не се палете излишно.

— Харесвате ми, когато сте ядосан.

— Добре, да преминем към официалната част. Прехвърлям се на червения телефон. — Ставрос затвори, вдигна слушалката на червения телефон и натисна бутон, който отново го свърза със сержант Тинтъл. Този път полицаят отговори:

— Транспортна полиция, отдел „Произшествия“. — Записваше се всяка дума и Ед трябваше да следва установената процедура.

— Тук контролната кула. Обявявам положение на потенциален проблем. Полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“, боинг седемстотин четирийсет и седем, серия седемстотин. Приземяване приблизително след двайсет минути. Скоростта на вятъра е двайсет километра в час. На борда пътуват триста души.

Тинтъл повтори информацията и прибави:

— Ще разпределя групите.

— Благодаря ви, сержант.

Ставрос затвори и разтри слепоочията си.

— Идиоти.

После се изправи и се огледа. Диспечерите в голямото помещение внимателно следяха екраните, говореха в микрофоните и от време на време поглеждаха през прозорците. Работата в кулата не бе толкова напрегната, колкото в радарната зала на долния етаж, но имаше и тежки моменти. Веднъж двама от хората му бяха предизвикали сблъскване на два самолета на пистата. Тогава не беше дежурен — и точно затова все още работеше тук.

Ставрос отправи очи към огромния прозорец. От тази височина — над сто метра, равняваща се на трийсететажна сграда — се разкриваше прекрасна панорамна гледка към цялото летище, залива и Атлантическия океан, особено при ясно небе като днешното. Той си погледна часовника и видя, че е почти четири. При други обстоятелства щеше да си тръгне след няколко минути — но не и сега.

В седем трябваше да си е вкъщи за вечеря с жена си и едно приятелско семейство. Беше почти сигурен, че ще успее или поне че няма да закъснее повече от допустимото. Дори така щеше да е по-добре, когато пристигнеше със страхотно обяснение за забавянето си. Хората смятаха, че работата му е невероятно интересна, и когато обърнеше няколко коктейла, Ед не ги разочароваше.

Мислено си отбеляза да се обади на жена си след като самолетът се приземи. После щеше да разговаря с капитана и да напише предварителен доклад за произшествието. Ако се касаеше за обикновено прекъсване на връзката, до шест щеше да е на път с два часа извънредно заплащане. Така.

Замисли се за разговора с Ешинг. Искаше му се да има достъп до лентата, за да чуе всяка своя дума, но във Федералното управление на авиацията не бяха толкова глупави, че да му позволят.

Ешинг очевидно беше обезпокоен. И все пак двучасовото прекъсване не бе непременно опасно, само необичайно. На борда можеше да е избухнал пожар — достатъчно основание да обяви извънредно положение. В случаите на потенциална или действителна катастрофа нямаше нищо сложно. Сложното беше, когато се изправяше пред пълна неизвестност.

Разбира се, имаше минимална вероятност да става въпрос за отвличане. Но Ешинг бе казал, че самолетът излъчва обичайния транс-пондерен код.

Той обмисли двете възможности. Потенциален проблем или извънредно положение? Ако обявеше извънредно положение и се окажеше, че е вдигнал шум за нищо, щеше да му се наложи да пише двойно по-дълъг доклад. Реши за момента да остави нещата така и се запъти към кафе-бара.

— Шефе?

Викаше го един от диспечерите, Роберто Ернандес.

— Да?

Ернандес свали слушалките си.

— Шефе, току-що ми се обади радарният диспечер и съобщи за самолет на „Трансконтинентал“, с който нямало връзка.

Ставрос остави чашата си.

— И?

— Ами, започнал да се спуска по-рано от предвиденото и едва се разминал със самолет на „Ю Ес Еъруейс“.

— Божичко… — Ставрос отново погледна към прозореца. Не можеше да разбере как пилотът не е забелязал друг самолет при чисто, безоблачно небе. Ако не друго, поне би трябвало да го засече с уредите си. Това бе първото доказателство, че нещо не е наред. Какво ставаше, по дяволите?

Ернандес сведе очи към екрана си.

— Виждам го, шефе.

Главният диспечер се приближи до пулта и се загледа в светлинния сигнал. Въпросният самолет очевидно се спускаше към една от североизточните писти на „Кенеди“.

Спомняше си времето, когато да си в контролна кула на летище означаваше просто да наблюдаваш самолетите през прозореца. Сега Диспечерите използваха същите електронни дисплеи като в тъмната радарна зала долу. Но тук поне имаха възможност да поглеждат навън, ако пожелаят.

Ед взе мощния бинокъл на Ернандес и се приближи до южния прозорец. Пред заобленото стъкло имаше четири комуникационни пулта, монтирани под деветдесет градуса, така че диспечерите да могат едновременно да използват и техническите средства за контрол, и визуално да следят какво става на пистите, порталите и в небето. Обикновено не се налагаше, но Ставрос изпитваше потребност да стои на руля, така да се каже.

— Скорост? — извика той на Ернандес.

— Триста и седемдесет километра в час — отвърна диспечерът. — Височина хиляда и седемстотин метра.

— Ясно.

Ед отново вдигна слушалката на червения телефон. Този път включи високоговорителя в залата, после каза:

— Отдел „Произшествия“, тук кулата, край.

— Кула, тук отдел „Произшествия“.

Позна гласа на Тинтъл.

— Какво става? — попита сержантът.

— Обявявам извънредно положение.

Мълчание, после Тинтъл попита:

— На какво основание?

На Ставрос му се стори, че гласът на полицая вече не звучи толкова наперено.

— Самолетът на „Трансконтинентал“ едва не катастрофира.

— По дяволите! — Пауза. — Според вас какъв е проблемът?

— Нямам представа.

Отвличане?

Това не е причина пилотът да лети с гъза нагоре.

— Да…хм…

— Нямаме време за догадки. Въпросният самолет е на двайсет и пет километра от летището и се готви за кацане. Ясно?

— Самолетът е на двайсет и пет километра от летището и се готви за кацане. Ще съобщя на останалите в отдела за извънредното положение.

— Добре.

Потвърдете вида на самолета — каза Тинтъл.

Доколкото зная, все още е боинг седемстотин четирийсет и седем, серия седемстотин. Ще ви се обадя, когато се появи.

— Прието.

Ставрос затвори и вдигна бинокъл а пред очите си, но мислите му бяха насочени към току-що проведения разговор. Спомняше си, че е виждал Тинтъл на няколко съвещания на комисията по произшествията. Не харесваше особено стила му, но имаше чувството, че е опитен професионалист. Що се отнасяше до каубоите, които се наричаха „Патлаци и маркучи“, те обикновено седяха в пожарната и играеха карти, гледаха телевизия или разговаряха за жени. И постоянно миеха колите си — падаха си по лъскавите коли.

Но ги бе виждал в действие и беше абсолютно сигурен, че са в състояние да се справят с всичко — от катастрофа до пожар на борда, даже с отвличане. Във всеки случай, той не носеше отговорност нито за тях, нито за събитията след кацането на самолета. Фактът, че разходите около извънредното положение ще олекотят бюджета на Транспортна полиция, а не на Федералното управление на авиацията, му достави известно удоволствие.

Ставрос свали бинокъла, разтри очи, после отново го вдигна и го насочи към четвъртата дясна писта. И двата спасителни екипа вече бяха заели позиции. Колите бяха на разстояние една от друга, за да не ги размаже чудовище като Боинг 747, ако се стигнеше до аварийно кацане. Забеляза два камиона за бързо пресрещане и четири големи пожарни коли T2900. Имаше и тежък спасителен камион, две линейки и шест полицейски автомобила, плюс подвижния команден пост, който освен че покриваше радиочестотите на всички сродни инстанции в Ню Йорк, разполагаше и с модерен телефонен център. Освен това видя колата на екипа за действие с опасни материали, хора, обучени в армията на Съединените щати. В далечината едва се различаваше подвижна самолетна стълба и походен лазарет. Липсваше единствено подвижна морга. Тя щеше да се появи само при необходимост и дори тогава нямаше защо да бърза.

И всичко това — само защото бе вдигнал слушалката на червения телефон. Надяваше се да няма проблеми с приземяващия се самолет. Ала в същото време… от две години не беше обявявал извънредно положение и се боеше, че е реагирал прекалено. Но по-добре така, отколкото да не вземе необходимите мерки.

— Единайсет километра — извика Ернандес.

— Добре. — Ставрос насочи бинокъла натам, където Атлантическият океан се срещаше с нюйоркския смог.

— Десет километра.

— Виждам го. — Въпреки мощния бинокъл боингът се различаваше само като точица на синия небесен фон. Но се уголемяваше с всяка следваща секунда.

— Осем километра.

Ед продължи да наблюдава приближаващия се самолет. Бе виждал хиляди приземявания и в това нямаше нищо необичайно, освен злокобното мълчание на лайнера.

— Шест.

Ставрос реши да се свърже с ръководителя на спасителните екипи и вдигна слушалката на радиотелефона.

— Първи екип, тук кулата.

— Кула, тук първи екип. С какво мога да ви помогна?

„О, Господи, още един шегаджия! Сигурно върви с работата.“

— Тук е Ставрос, главният диспечер. С кого говоря?

— Сержант Анди Макгил, първа китара, „Патлаци и маркучи“.

Какво да ви изсвиря?

Ед реши да не играе по свирката на този идиот.

— Искам да установя пряка връзка с вас.

— Вече я установихте.

— Добре… виждам въпросния самолет, Макгил.

Ясно. И ние го виждаме.

Насочва се към пистата.

— Добре. Не обичам, когато кацат отгоре ни.

— Пригответе се.

Още ли нямате връзка?

Нямаме.

— Три километра — съобщи Ернандес, после прибави: — Спуска се право към пистата. Височина двеста и петдесет метра.

Ставрос предаде информацията на Макгил.

— Километър и половина — каза диспечерът, — височина сто и петдесет метра.

Ед вече ясно различаваше огромния боинг.

— Потвърждавам вида на самолета. Седемстотин четирийсет и седем, серия седемстотин. Колесниците са спуснати, всичко ми се струва нормално.

— Прието — отвърна Макгил. — Следим го.

— Добре. Оттук нататък е ваш. — Ставрос затвори.

Ернандес напусна пулта си и застана до него. Край прозорците се събраха още диспечери, които нямаха непосредствени задължения в момента.

Ставрос гледаше като хипнотизиран големия самолет, току-що прелетял над началото на пистата. По нищо не се различаваше от всеки друг боинг 747. Ала внезапно го изпълни увереност, че няма да се прибере вкъщи навреме за вечерята.

5

Бусът ни остави на терминала на Международни пристигащи пред „Еър Индия“ и ние се запътихме към бюрото на „Трансконтинентал“. Тед Наш и Джордж Фостър вървяха заедно, ние с Кейт Мейфилд ги следвахме. Идеята беше да не приличаме на четирима федерални, които изпълняват операция, в случай че някой ни наблюдава. Искам да кажа, че човек трябва да си върши работата както трябва, даже да не е впечатлен от противниците си.

Погледнах голямото табло за пристигащите самолети, което показваше, че полет 175 на „Трансконтинентал“ се движи по разписание, с други думи, че ще се приземи след десетина минути и ще спре на портал 23.

Докато се насочвахме натам, оглеждахме хората. Не че ще видиш лошите да си зареждат патлаците или нещо подобно, но колкото и да е изненадващо, след двайсет години в органите на реда веднага надушваш проблема.

Така или иначе, в този априлски съботен следобед терминалът не бе много оживен и всички бяха повече или по-малко нормални, освен местните нюйоркчани, които винаги изглеждат така, все едно всеки момент ще изпаднат в агресивна лудост.

— Искам да се държиш прилично с Тед — каза ми Кейт.

— Добре.

— Сериозно.

— Слушам.

— Колкото повече го дразниш — с известна прозорливост прибави тя, — толкова по-голямо удоволствие му доставяш.

Наистина имаше право. Само че нещо в Тед Наш не ми харесваше. Отчасти онова негово самодоволство и комплексът му за превъзходство. Но най-вече му нямах доверие.

Посрещачите чакаха пред митницата, затова отидохме там и се смесихме с навалицата в търсене на някой, който се държи подозрително, каквото и да означава това.

Предполагам, средният атентатор е наясно, че ако е охраняван, интересуващият го обект няма да мине през митницата. Но кой знае защо, терористите в тази страна общо взето са нискокачествени и се носят легенди за тъпите им прояви. Според Ник Монти момчетата от АСЧ разказвали такива истории в баровете — а после баламосвали пресата за това колко опасни са тия кофти типове. Наистина са опасни, ама главно за самите себе си. Но пък да не забравяме Световния търговски център. И да не споменаваме за бомбите в двете посолства в Африка.

— Ще останем тук около две минути, после отиваме на портала — информира ме Кейт.

— Да вдигна ли вече табелата Добре дошъл, „Асад Халил“?

— По-късно. На портала. Изглежда, че е настъпил сезонът на предаванията — прибави тя.

— Какво искаш да кажеш?

— През февруари имахме друг случай.

— Разказвай.

— Същата история. Либиец, който търсеше убежище при нас.

— Къде се предаде?

— Пак там. В Париж.

— И какво стана с него?

— Задържахме го няколко дни, после го отведохме във Вашингтон.

— Къде е сега?

— Защо питаш?

— Защо ли? Защото смърди.

— Така е. Какво мислиш?

Прилича на суха тренировка. Като че ли проверяват какво ще се случи, ако отидат в американското посолство в Париж и се предадат.

— По-умен си, отколкото изглеждаш. Да не си изкарал курс по антитероризъм?

— Нещо подобно. Бях женен. А и съм чел доста романи за Студената война.

— Знаех си, че постъпваме правилно като те назначаваме.

— Да. Оня другият, дето се е предал, под ключ ли е, или може да поддържа връзка с приятелчетата си в Либия?

Беше под лека охрана. Избяга.

— Защо лека?

— Ами… доброволно се съгласи да свидетелства — отвърна Кейт.

— Вече не — отбелязах.

Тя не отговори и аз не я разпитвах повече. Според мен федералните се отнасят с така наречените разкаяли се шпиони и терористи много по-меко, отколкото ченгетата се отнасят към съгласилите се па им съдействат престъпници. Но това е само мое мнение.

Отидохме на уреченото място пред вратата на митницата и се срещнахме с детектива от Транспортна полиция — казваше се Франк.

— Знаете ли пътя, или искате компания? — попита той.

— Зная пътя — отвърна Фостър.

— Добре. Да започваме. — Влязохме и Франк съобщи на митничарите:

— Това са федерални агенти. Пуснете ги да минат.

Изглежда, на никого не му пукаше и Франк ни пожела успех, доволен, че не го принуждаваме да се разкарва чак до портал 23.

С Кейт, Фостър и Наш пресякохме голямата митница и багажното отделение и се запътихме по коридора към кабините за проверка на паспортите, където пак никой не ни обърна внимание.

Искам да кажа, че човек можеше да покаже на тия кретени бутафорна полицейска карта и да влезе с гранатохвъргачка на рамо.

Накратко, летище „Кенеди“ е кошмарен образец за охрана, врящ котел с добри, лоши, грозни и тъпи, през който ежегодно минават трийсет милиона пътници.

Сега всички крачехме един до друг по един от дългите сюрреалистични коридори, които свързват паспортната и имиграционната зона с порталите. Правехме тъкмо обратното на пристигащите и аз предложих да вървим заднишком, за да не привличаме внимание, но никой не го сметна за необходимо, камо ли за смешно.

Двамата с Кейт Мейфилд малко изпреварихме Наш и Фостър.

— Прочете ли психологическия профил на Асад Халил? — попитаме тя.

Не си спомнях да съм видял никакъв психологически профил в досието и й го казах.

— Обаче имаше — отвърна Кейт. Той показва, че човек като Асад Халил — между другото, на арабски „асад“ означава „лъв“ — страда от комплекс за малоценност и е имал проблеми в детството.

— Моля?

— Такъв тип изпитва вътрешна потребност постоянно да се самодоказва.

— С други думи, не мога да му счупя носа, така ли?

— Не. Трябва да му покажеш, че го възприемаш като личност.

Погледнах я и видях, че се усмихва. Какъвто съм си интелигентен, веднага загрях, че ме стяга. Засмях се и тя игриво ме ощипа по ръката, което ми хареса.

На портала стоеше жена в небесносиня униформа, с папка и радиостанция в ръце. Предполагам, че сме й се видели опасни или нещо подобно, защото започна да говори по радиостанцията, без да ни изпуска от очи.

Кейт се приближи до нея, показа й картата си от ФБР и я успокои. Нали знаете, напоследък всички са параноици, особено на международните летища. Когато бях дете, посрещахме пристигащите на самия портал, а детекторът за метал бе уред, който носехме на плажа, за да търсим изгубени монети. Но международният тероризъм промени всичко това. За съжаление, параноята не означава непременно добра охрана.

Така или иначе, тримата с Наш и Фостър също заговорихме жената. Оказа се, че работи в „Трансконтинентал“ и се казва Дебра Дел Векио, адски звънливо име. Тя ни съобщи, че доколкото знаела, самолетът се движел по разписание, поради което всъщност била тук. Дотук добре.

Процедурата за ескортиране на задържани в самолет е стандартна и изисква да се качат на борда последни и да слязат първи. Даже важни персони като политиците трябва да изчакат арестантите, но пък мнозина политици свършват в белезници и тогава вече могат да слязат първи.

— Когато съедините ръкава — каза Кейт на Дел Векио, — ние ще идем до вратата. Хората, които посрещаме, ще слязат първи. Ще ги придружим до пистата, където ни очаква кола. Няма да ви създадем проблеми.

— Кого посрещате? — попита Дел Векио.

— Елвис Пресли — отвърнах аз.

— Важна личност — поясни Кейт.

— Някой друг да е разпитвал за този полет? — попита Фостър.

Жената поклати глава.

Наш впери поглед в служебната карта, закачена на блузата й.

Реших, че трябва да направя или да кажа нещо, за да оправдая пътуването с такси от Манхатън, което струваше на АСЧ цели петдесет кинта, но освен да я попитам дали няма гадже арабин, не успях да се сетя за нищо друго.

Петимата останахме там, като се мъчехме да си придаваме непринуден вид, поглеждахме си часовниците и зяпахме тъпите туристически плакати по стените.

Фостър като че ли ненадейно си спомни, че има клетъчен телефон, и го измъкна, доволен, че е открил нещо, с което да се занимава. Набра някакъв номер, изчака, после каза:

— Ник, Джордж се обажда. На портала сме. Нещо ново при теб?

И след като изслуша отговора на Ник Монти, рече:

— Добре… да… ясно… добре… хубаво…

Неспособен повече да се забавлява с този рутинен телефонен разговор, той прекъсна връзката и съобщи:

— Бусът е на пистата край портала. Хората от Транспортна полиция и нюйоркското управление също са тук — пет автомобила, десет души, плюс колата за арестанти.

— Ник спомена ли ти как се представят „Янките“? — попитах го.

— Не.

— Играят с „Детройт“. Вече трябва да тече петият ининг.

— В края на четвъртия „Детройт“ водеха с три на едно — отвърна Дебра Дел Векио.

— Очертава се тежък сезон — заключих.

Известно време дрънкахме глупости.

— Плати ли си вече подоходния данък? — попитах Кейт.

— Естествено. Нали съм счетоводителка.

— Досещах се. — Обърнах се към Фостър. — И ти ли си счетоводител?

— Не, юрист съм.

— Защо ли не се изненадвам? — подхвърлих аз.

— Мислех, че сте от ФБР — учуди се Дебра.

— Повечето агенти са счетоводители или юристи — поясни Кейт.

— Странно — каза госпожа Дел Векио.

Тед Наш просто стоеше до стената, натикал ръце в джобовете си и зазяпай в пространството. Мислите му навярно се рееха към доброто старо време на дербито ЦРУ — КГБ. Сигурно изобщо не си беше представял, че неговият отбор победител ще трябва да играе със селски тимове.

— Мислех, че си юристка — казах на Кейт.

— Да, завършила съм и право.

— Впечатлен съм. Можеш ли да готвиш?

— Естествено. И имам черен пояс по карате.

— Можеш ли да пишеш на машина?

— Седемдесет думи в минута. Освен това имам диплом за отлична стрелба с пет различни пистолета и три вида пушки.

— Как си с деветмилиметров браунинг?

— Няма проблем.

— Едно състезание?

— Естествено. Когато поискаш.

— Петара за точка.

— Десет и съм съгласна.

Стиснахме си ръцете.

Не се влюбвах, нищо подобно, но трябва да призная, че бях заинтригуван.

Минутите изтичаха. Реших да запълня времето.

— Та значи един тип влиза в бара и вика на бармана: „А бе, всички юристи са задници“. И човекът в края на бара му казва: „Хей, не си прав“. Първият пита: „Защо? Да не си юрист?“ Другият отвръща: „Не, задник съм“.

Госпожа Дел Векио се засмя. После си погледна часовника и сведе очи към радиостанцията си.

Чакахме.

Понякога човек просто предчувства, че нещо не е наред. В този момент и аз имах такова предчувствие.

6

Сержант Анди Макгил, началник-група от отдел „Произшествия“, известен също като „Патлаци и маркучи“, стоеше на стъпалото на камиона за бързо пресрещане. Носеше сребрист огнеупорен костюм и започваше да се поти. Той фокусира бинокъла си към спускащия се боинг. Доколкото виждаше, самолетът се приземяваше нормално.

Макгил надникна през отворения прозорец и каза на пожарникаря Тони Сорентино:

— Не забелязвам признаци за проблем. Съобщи го на другите.

Сорентино, също облечен в огнеупорен костюм, взе микрофона и повтори информацията на шефа си до всички други коли на отдела.

— Предай им да извършат стандартно разгръщане и да следват боинга до края на пистата — нареди сержантът.

Тони се подчини.

По радиостанцията се разнесе гласът на началника на втората група Рон Рамос:

— Трябваме ли ти, Анди?

— Не, но бъдете в готовност — отвърна Макгил. — Извънредното положение все още не е отменено.

— Изглежда ми празна работа.

— Да, но нямаме връзка с пилота.

Макгил завъртя бинокъла към контролната кула. Въпреки тъмните стъкла ясно виждаше хората, скупчили се край големия прозорец. Диспечерите очевидно бяха много възбудени.

Сержантът отвори дясната врата и се вмъкна при Сорентино, който седеше зад волана.

— Какво мислиш?

— Не ни плащат да мислим — отвърна пожарникарят.

— И все пак?

— Ще ми се да вярвам, че няма друг проблем, освен в радиостанциите. Днес не ми се гаси пожар, нито ми се влиза в престрелка с похитители.

Макгил не отговори.

Известно време поседяха в мълчание. Беше им горещо и Анди включи вентилатора.

Сорентино следеше светлинните индикатори и датчиците на пулта. Камионът за бързо пресрещане носеше четиристотин килограма лилав калиев прах, използван за гасене на пожари, три хиляди и петстотин литра обикновена и четиристотин и петдесет литра лека вода.

— Всички системи са в готовност — каза Тони.

Макгил си помисли, че това е шестото му излизане на пистата за тази седмица. Беше се оказало наложително само в един случай — пожар на борда на „Делта“ 737. Всъщност от пет години не бяха гасили истински пожар — „Еърбъс“ 300 със запален двигател. Самият Макгил никога не се бе сблъсквал с отвличане. В „Патлаци и маркучи“ работеше само един човек, който имаше опит с такива неща, но днес не беше дежурен.

— След като самолетът се приземи — каза той на Сорентино, — ще го последваме до портала.

— Ясно. Ще вземем ли още някого?

— Да… две от патрулните коли… просто в случай, че на борда наистина има проблем.

— Ясно.

Макгил знаеше, че екипът му е добър. Всички в „Патлаци и маркучи“ обичаха работата си. Идваха от различни отдели на Транспортна полиция. Бяха арестували проститутки, сводници, наркопласьори, наркомани и джебчии из всички краища на страната, бяха преследвали пияници по мостовете и тунелите, бяха залавяли избягали от дома си хлапета по автогарите и така нататък.

Да си ченге от Транспортна полиция означаваше странна смесица от какво ли не, но всички се стремяха да попаднат в „Патлаци и маркучи“. Момчетата от групата бяха изключително опитни доброволци и на теория можеха да се справят с пожари, да водят престрелки с безумни терористи или да правят изкуствено дишане на пътници, получили инфаркт. Всички бяха потенциални герои, но през последните десетина години не бяха имали много работа и Макгил се чудеше дали не са се поотпуснали.

Сорентино разглеждаше плана на „Боинг“ 747–700.

— Адски е голям — отбеляза той.

— Да. — Сержантът се надяваше, че ако проблемът е механичен, пилотът е проявил достатъчно здрав разум да се освободи от излишното гориво. Според него реактивните самолети бяха летящи бомби — плискащ се керосин, свръхнажежени двигатели, електрически кабели и кой знае още какво в товарните отсеци — носещи се във въздуха с потенциал да взривят няколко градски квартала. Анди Макгил не бе споменавал на никого, че го е страх да лети и че никога не е пътувал със самолет. Едно бе да се изправиш пред звяра на земята — но да си в търбуха му там горе беше съвсем друго нещо.

— Изглежда нормално — каза Сорентино.

— Да. — Макгил взе бинокъла си и го фокусира. Огромният боинг бе спуснал колесниците си — по два под крилете и корпуса, плюс този на носа. Общо двайсет и четири гуми. — Гумите като че ли са здрави.

— Чудесно.

Сержантът продължи да наблюдава самолета, който сякаш увисна на неколкостотин метра над отсрещния край на трикилометровата писта. Въпреки че се боеше от полетите, тези величествени чудовища го хипнотизираха. Струваше му се, че излитането и кацането им е близко до вълшебство. На няколко пъти в кариерата му се беше случвало да се приближава до тези загадъчни зверове, когато магията им изчезваше сред огън и дим. В тези случаи самолетите се бяха превръщали просто в поредния пожар, не по-различен от камион или сграда, твърдо решени да се самоунищожат. И неговата задача бе да не допусне това. Ала дотогава тези летящи гиганти сякаш се появяваха от друго измерение, издаваха неземни звуци и не се подчиняваха на закона за земното привличане.

— Още малко и ще кацне… — каза Сорентино.

Макгил едва го чу. Колесниците предизвикателно висяха надолу и сякаш заповядваха на пистата да се издигне към тях. Носът на самолета сочеше нагоре и двете му гуми бяха над равнището на главните колесници. Задкрилките бяха спуснати, скоростта, височината и ъгълът бяха нормални. Зад четирите мощни двигателя трептяха топлинни вълни.

— Всичко наред ли е? — попита Сорентино.

— Да.

Боингът прелетя над началото на пистата и се насочи към обичайното място за кацане на неколкостотин метра нататък. Носът леко се вдигна нагоре точно преди първите колела да докоснат асфалта. Иззад всяка група от гуми се издигна сребрист дим при рязкото им завъртане от нула до триста и двайсет километра в час. Всичко това отне само четири-пет секунди, но беше толкова грациозно, че изглеждаше много по-дълго, като съвършено изпълнен бейзболен пас.

По високоговорителя на колата се разнесе глас:

— Четвърта група тръгва.

— Трети, от лявата ви страна съм — съобщи друг.

Един по един четиринайсетте автомобила излязоха на пистата и последваха самолета. Боингът се движеше пред колата на Макгил и на сержанта му се струваше, че скоростта е прекалено висока.

Сорентино настъпи газта и дизеловият камион зарева в преследване на реактивния лайнер.

— Хей, Анди, пилотът не е обърнал реактивната струя — каза Сорентино.

И наистина, металните плоскости зад четирите двигателя — големи колкото порти на хамбар — не бяха в положението, отклоняващо реактивната струя под ъгъл напред, поради което самолетът се движеше прекалено бързо.

Сорентино погледна спидометъра.

— Сто седемдесет и шест километра.

— Прекалено бързо. Движи се прекалено бързо. — Макгил знаеше, че боингът е в състояние да спре дори само със спирачките на колелата си и пистата бе достатъчно дълга, така че това нямаше да е сериозен проблем, но сега за пръв път имаха видимо доказателство, че нещо не е наред.

Макар да намаляваше скоростта по-бавно от обикновено, самолетът определено забавяше ход. Макгил пътуваше с първия камион, следван от петте други аварийни коли, шест патрулни автомобила и две линейки.

Той взе микрофона, даде нареждания на всички екипи и те се приближиха до огромния самолет и заеха позиции: един камион за бързо пресрещане отзад и по една пожарна кола T2900 от двете страни. Патрулните автомобили и линейките се разгърнаха зад останалите. Сорентино и Макгил минаха под крилото и продължиха край носа. Сержантът погледна към страничния прозорец на пилотската кабина и надвика рева на двигателите:

— Не забелязвам никакъв проблем.

— Тогава защо не е обърнал реактивната струя?

— Не зная. Питай него.

Боингът най-после спря на около четиристотин метра преди края на пистата и носът му два пъти подскочи нагоре-надолу от набраната инерция.

Четирите пожарни коли бяха на четирийсетина метра от самолета, по две от всяка страна. Двата камиона за бързо пресрещане бяха до носа и опашката му. Линейките чакаха отзад, докато шестте патрулни автомобила се разгърнаха зад пожарните. Както изискваше правилникът, шестимата полицаи изскочиха навън и се прикриха зад колите си. Бяха въоръжени с пистолети или автомати AR-15.

Хората в камионите останаха по местата си. Макгил отново взе микрофона.

— Някой да забелязва нещо?

Никой не му отговори, което го поуспокои, тъй като по правилник другите трябваше да запазят мълчание, освен ако нямаха да съобщят нещо важно.

Сержантът обмисли следващия си ход. Пилотът не беше обърнал реактивната струя, така че трябваше доста да е поработил със спирачките.

— Приближи се до гумите — нареди той на Сорентино.

Тони се насочи към главния десен колесник. Гасенето на запалени гуми бе ежедневие в работата им. В това нямаше нищо героично, но ако скоро не облееха свръхнагорещените спирачки с вода, целите колесници можеха да избухнат в пламъци. Не само че не беше добре за гумите, но тъй като резервоарите бяха точно отгоре, щяха да пострадат всички в радиус сто метра от самолета.

Сорентино спря камиона на десетина метра от колесника.

Макгил вдигна бинокъла си и напрегнато се взря в откритите спирачни дискове. Ако се бяха нажежили до червено, бе време да започнат да ги поливат, ала те изглеждаха матовочерни.

Сержантът взе микрофона и нареди на пожарните да проверят останалите три колесника. Всички докладваха, че положението е нормално.

— Добре… заемете предишните си позиции.

Четирите камиона се отдалечиха от боинга. Макар да знаеше, че няма връзка с пилота, Макгил го повика по радиостанцията:

— Сто седемдесет и пети, тук спасителен екип едно. Чувате лиме? Край.

Никакъв отговор.

Той изчака и повтори въпроса. После погледна Сорентино, но той само сви рамене.

Пожарните, полицейските коли, линейките и самолетът бяха неподвижни. Четирите двигателя на боинга продължаваха да работят.

— Заобиколи така, че пилотът да ни види — каза Макгил.

Тони превключи на скорост и потегли към предния десен прозорец на кабината. Анди слезе и размаха ръце нагоре, след това даде знак на пилота да продължи към рампата. Самолетът не помръдна.

Макгил впери очи в стъклото, но слънцето блестеше прекалено силно и кабината се намираше прекалено високо над земята. Почти едновременно му хрумнаха две неща. Първо, че не знае какво да прави. И второ, че нещо не е наред. Не очевидно, а някъде дълбоко под повърхността. Тези случаи бяха най-опасни.

7

Продължавахме да чакаме на портала — аз, Кейт Мейфилд, Джордж Фостър, Тед Наш и Дебра Дел Векио. Като човек на действието, аз не обичам чакането, но ченгетата свикват с това.

Има ли някакъв проблем? — попитах госпожа Дел Векио. Тя погледна миниатюрната си радиостанция, която имаше дигитален дисплей, и за пореден път я обърна към мен. Все още пишеше КАЦНАЛ.

Попитайте някого, моля — каза й Кейт.

Дебра сви рамене и вдигна устройството към устата си.

— Тук е Деби, портал двайсет и три. Какво става със сто седемдесет и пети?

След като изслуша отговора, тя прекъсна връзката.

— В момента проверяват.

— Защо нямат информация? — попитах аз.

— Самолетът е под контрола на кулата, с други думи, на Федералното управление на авиацията, а не на „Трансконтинентал“ — търпеливо поясни Дел Векио. — Обаждат ни се само ако има проблем. Щом не са се обадили, значи всичко е наред.

— Вече отдавна трябваше да са на портала — отбелязах аз.

— Няма значение. Нали пристигна по разписание.

— Ами ако остане на пистата цяла седмица? Пак ли ще е пристигнал по разписание?

— Да.

Обърнах се към Тед Наш, който все още невъзмутимо стоеше до стената. Подобно на повечето агенти от ЦРУ, той обичаше да се преструва, че знае повече, отколкото казва. Обикновено обаче под безмълвната самоувереност се крие безпросветна тъпота. Защо мразя този човек?

Но за да ни покаже колко е важен, Наш извади клетъчния си телефон и набра няколко цифри.

— Имам директния номер на контролната кула — информира ни той.

Хрумна ми, че Наш всъщност наистина знае нещо и че много преди самолетът да кацне е бил наясно, че има някакъв проблем.

В контролната кула на Федералното управление на авиацията главният диспечер Ед Ставрос продължаваше да наблюдава с бинокъла си четвъртата дясна писта.

— Не го гасят — съобщи той на диспечерите. — Отдалечават се от боинга… един от отдел „Произшествия“ дава знак на пилота…

Диспечерът Роберто Ернандес говореше по телефона, после се обърна към Ставрос:

— Шефе, от радарната питат кога ще могат да използват четвъртата лява и кога ще им освободим дясната. Няколко самолета чакат да им дадем разрешение за приземяване и нямат много гориво.

Ставрос усети, че стомахът му се свива. Дълбоко си пое дъх и отвърна:

— Не зная. Кажи им… че ще им се обадя по-късно.

Ернандес не предаде отговора.

Накрая Ед взе слушалката от ръката му.

— Тук е Ставрос. Нямаме връзка със самолета… да, ясно ми е, че знаете, но не ми е известно нищо повече… вижте, ако беше пожар, пак щеше да ви се наложи да го отклоните и нямаше да настоявате… — Той замълча, после напрегнато каза: — Тогава им кажете, че на четвърта дясна в момента бръснат президента и че ще трябва да кацнат във Фили. — Ед затвори и незабавно съжали за думите си, макар да съзнаваше, че подчинените му наоколо се смеят одобрително. За половин секунда се почувства по-добре, след това стомахът му отново се сви. Той се обърна към Ернандес: — Опитай се пак да повикаш боинга. Ако не отговори, ще приемем, че не са успели да решат проблема си с радиостанциите.

Диспечерът взе микрофона.

Ставрос насочи бинокъла си към боинга. Нямаше никаква промяна. Гигантският самолет стоически не помръдваше от пистата. Двигателите му излъчваха топлинни вълни и бълваха дим. Колите на отдел „Произшествия“ и полицията продължаваха да са на позициите си. В далечината бе разположен друг подобно организиран екип, който правеше същото като останалите — нищо. Човекът, който се бе опитал да привлече вниманието на пилота — навярно Макгил, очевидно се беше отказал и стоеше с ръце на хълбоците. Изглеждаше много тъпо — като че ли бе бесен на боинга.

Не можеше да разбере бездействието на пилота. Какъвто и да беше проблемът, капитанът при първа възможност трябваше да напусне пистата. Ала самолетът продължаваше да стои там.

Ернандес остави микрофона и попита:

— Не трябва ли да се обадиш на някого?

— На кого, Роберто? Хората, които трябва да разкарат скапания самолет оттам, просто се мотаят и си човъркат носовете. На кого да се обадя? На майка си ли? Тя искаше да стана юрист… — Ед осъзна, че губи самообладание, и се насили да се овладее. — Свържи се с ония шутове. — Главният диспечер посочи към края на четвъртата дясна писта. — „Патлаци и маркучи“. Макгил.

— Слушам.

Ернандес взе радиофона и повика първия екип. Отговори му Сорентино.

Докладвайте за положението — каза Роберто и натисна бутона за високоговорителя.

Не знам какво става — отвърна Тони.

Ставрос грабна радиофона и като се мъчеше да овладее тревогата и раздразнението си, попита:

— Щом вие не знаете, откъде да зная аз? Вие сте там. Аз съм тук. Какво става? Обяснете ми.

Последваха няколко секунди мълчание, накрая Сорентино отговори:

— Няма признаци за механичен проблем… освен…

— Освен?

— Пилотът кацна, без да обърне реактивната струя. Разбирате ли?

— Естествено, че разбирам.

— Макгил се опитва да привлече вниманието на екипажа…

— Екипажът е приковал вниманието на всички. Защо ние не можем да привлечем неговото?

— Нямам представа. Да се качим ли на борда?

Ставрос се зачуди дали той е човекът, който може да вземе такова решение. Обикновено отдел „Произшествия“ действаше по своя преценка, но сега нямаше никакъв видим проблем. Ед знаеше, че качването на борда на самолет, който е на пистата с работещи двигатели, представлява потенциална опасност за всички, особено ако никой няма представа за намеренията на пилота. Ами ако боингът внезапно потеглеше? От друга страна, на борда наистина можеше да става нещо.

— Вие решавате — отвърна накрая главният диспечер.

— Добре, благодаря за съвета — саркастично рече Сорентино.

— Вижте, не е моя работа да… Почакайте. — Ставрос видя, че Ернандес му подава телефонната слушалка. — Кой е?

— Някакъв мъж иска да разговаря с теб. Казва, че бил от министерството на правосъдието. На борда на сто седемдесет и пети водели задържан. Интересува се какво става.

— Мамка му… — Ед взе слушалката. — Ставрос слуша. — След няколко секунди очите му се разшириха. — Разбирам. Да, господине. Самолетът кацна без радиовръзка и все още е в края на четвърта дясна писта. Екипите на Транспортна полиция и отдел „Произшествия“ са на мястото. Ситуацията остава без промяна. — Отново замълча, после каза: — Не, няма видими признаци за опасност. Боингът не прати транспондерен код за отвличане, но за малко не се блъсна в… — Ставрос се заслуша, като се чудеше дали изобщо трябва да спомене за реактивната струя. Можеше да се касае за дребен механичен проблем или за небрежност от страна на пилота. Не бе сигурен точно какъв е този човек, но му се струваше, че е важна клечка. — Добре, разбирам. Ще направя каквото мога… — Той погледна замлъкналата слушалка, после я подаде на Ернандес. Друг беше взел решението вместо него. Чувстваше се по-добре. Ед вдигна радиофона към устата си.

— Добре, Сорентино, влезте в самолета. На борда има задържан.

В бизнес-класата. С белезници е и го придружават, така че недейте да вадите пистолети и да плашите пътниците. Изведете задържания и двамата му придружители, качете ги на някоя от патрулните коли и ги откарайте до портал двайсет и три, където ще ги посрещнат. Ясно ли е?

— Да. Но трябва да съобщя на началник-отдела…

— Не ми пука на кого ще съобщиш — просто направете каквото ви казах. И когато се качите на борда, вижте какъв е проблемът. Ако няма проблем, кажете на пилота да се разкара от скапаната писта и да се насочи към портал двайсет и три.

— Ясно.

— Обадете ми се, когато се качите.

— Ясно.

Ставрос се обърна към Ернандес.

— Не стига че си имаме достатъчно неприятности, ами тоя тип от министерството на правосъдието ми каза да не давам двайсет и трети портал на друг самолет, докато той не ми разреши. Аз не определям порталите. Това е в ресора на Транспортна полиция. Роберто, обади им се и им предай да не дават двайсет и трети портал.

— След като четвърта дясна и лява са затворени, нямаме нужда от много портали — отбеляза диспечерът.

Ед изруга и ядосано се запъти към кабинета си за аспирин.

Тед Наш прибра клетъчния телефон в джоба си и ни каза:

— Боингът е кацнал без радиовръзка и е останал в края на пистата. Не е пратил сигнал за бедствие, но в контролната кула нямат представа какъв е проблемът. Пратени са екипи от Транспортна полиция. Както чухте, наредих на кулата да се качат на борда, да доведат нашите хора тук и да блокират този портал.

Хайде да идем при самолета — предложих на колегите си аз.

— Момчетата от отдел „Произшествия“ вече са го обкръжили отвърна Джордж Фостър, безстрашният водач на нашата група. — Освен това имаме двама души на борда. Нямат нужда от нас.

Както обикновено, Тед Наш стоеше настрани и се бореше с изкушението да ми възрази.

Кейт се съгласи с Джордж, така че останах сам и трябваше да се примиря.

Фостър извади мобифона си и се свърза с един от агентите на ФБР, който беше долу на изхода.

— Джим, Джордж се обажда. Малка промяна в плана. Самолетът има проблем на пистата, затова кола на Транспортна полиция ще докара на портала Фил, Питър и обекта. Съобщи ми, когато пристигнат, и ще слезем да ги посрещнем. Добре. Ясно.

— Звънни на Нанси и я питай дали Фил и Питър не са обаждали — казах.

— Тъкмо се канех да го направя, Джон. Благодаря ти. — Фостър набра номера на „Конквистадор“. — Фил и Питър да са се обаждали?

— Изслуша отговора на секретарката, после каза: — Не, самолетът още е на пистата. Дай ми номерата на Фил и Питър. — Когато Нанси му ги продиктува, агентът изключи и отново набра. След малко протегна телефона към нас и всички чухме записаното съобщение.

Сигурно са изключили мобифоните си.

Това прозрение не събра овации, затова Джордж прибави:

— На борда на самолет мобифоните задължително се изключват. Но може някой от тях да наруши правилата и да позвъни в „Конквистадор“. Нанси ще ни съобщи.

Ако се бях притеснявал всеки път, когато не успявах да се свържа с някого по клетъчен телефон, вече щях да съм хванал язва. Мобифоните и пейджърите са измамна работа.

Обмислих ситуацията като академичен проблем, поставен ми от инструктор. В полицейската академия ни учат да не напускаме поста си и да не се отклоняваме от плана, докато началството не ни нареди нещо друго. Но ако положението се промени, трябва да разчиташ на собствената си преценка и да проявиш лична инициатива. Номерът е да разбереш кога е време да се размърдаш. Според всички обективни стандарти моментът за това все още не бе настъпил. Но инстинктът ми подсказваше обратното. Преди повече вярвах на инстинкта си, но там бях в чужда среда, заек в работата, и трябваше да приема, че тези хора знаят какво вършат, с други думи нищо. Понякога така и трябва.

Радиостанцията на Дебра Дел Векио запиука и тя я вдигна към ухото си, послуша и каза:

— Добре, благодаря. — После изключи и се обърна към нас. — От Центъра за контрол на въздушния трафик са се свързали с „Транс-континентал“ и са съобщили, че нямат връзка с полет сто седемдесет и пет.

— Това вече ни е известно — отбелязах. — Често ли се случва?

— Не зная…

— Защо самолетът не мърда от пистата?

Тя сви рамене.

— Възможно е пилотът да има нужда от инструкции. Нали разбирате: кой портал да използва. — Дебра замълча, после прибави: — Нали казахте, че на борда имало важна личност? А не задържан.

— Задържаният е важна личност.

Останахме да чакаме ченгетата от Транспортна полиция да вземат Хъндри, Горман и Халил и да ги докарат на изхода, откъдето щеше да ни повика агент Джим еди-кой си. Тогава щяхме да слезем долу, да се качим на колите и да отидем в „Конквистадор“. Погледнах си часовника. Щях да им дам петнайсет минути. Може би десет.

8

Анди Макгил чу клаксона на камиона, бързо се върна при него и скочи на стъпалото.

— Обади се Ставрос — съобщи му Сорентино. — Каза да се качим в самолета. Позвънили му някакви федерални. На борда имало задържан. В бизнес-класата. Бил с белезници и го охранявали. Трябвало да вземем него и двамата му придружители и да ги заведем в някоя от патрулните коли, която да ги откара до двайсет и трети портал. Длъжни ли сме да изпълняваме заповедите на този човек?

За миг на Макгил му се стори, че между задържания и проблема има връзка, но после реши, че няма. Дори не ставаше дума за съвпадение. В самолетите често пътуваха арестувани престъпници, важни персони или свидетели — много повече, отколкото си мислеха хората. Гризеше го нещо друго и той не можеше да разбере какво, но трябваше е свързано с тази ситуация.

— Не — отвърна Анди, — не сме длъжни да изпълняваме заповеди на Ставрос, нито на федералните… но навярно наистина е време да се качим на борда. Съобщи на началник-отдела.

— Слушам. — Сорентино взе радиостанцията. Макгил се замисли дали да не повика подвижната стълба, ала тя бе на известно разстояние и всъщност не му трябваше.

— Карай към предната врата — нареди той на Тони.

Сорентино потегли. Радиото изпращя и нечий глас каза:

— Хей, Анди, току-що се сетих за оная саудитска история. Внимавай.

— Мамка му! — изруга Тони.

Анди Макгил се вцепени на стъпалото. Внезапно си спомни всичко. Учебен филм. Преди двайсетина години саудитски „Локхийд“ L — 1011, излетял от аерогарата в Риад, докладвал за дим в самолета, после се върнал и кацнал. Заобиколили го пожарни коли и хората от саудитската транспортна полиция зачакали вратите да се отворят. Но пилотите не били изравнили въздушното налягане и стюардите не успели да ги отворят. На никого не му дошло наум да разбие някой от прозорците с брадвичка. Накрая всичките триста души на борда умрели на пистата от дима и пламъците.

Злощастно известната саудитска история. Специално им я бяха преподавали. Ако случаят наистина беше такъв, жестоко се бяха издънили.

— Пфу, мамка му!

Сорентино завъртя волана с една ръка, а с другата подаде на Макгил раницата с въздушната бутилка и противогаза, после и брадвич-ката.

Когато камионът стигна до вратата на самолета, сержантът се покатери по скобите върху равния покрив, на който бе монтиран пожарният маркуч.

Хората от четвъртия спасителен екип се бяха качили в колата си и един от тях стоеше зад маркуча на покрива. Другите четири пожарни и линейките се бяха отдалечили в случай, че боингът избухне. Макгил с известно задоволство забеляза, че при споменаването на саудитската история всички знаят какво да правят. За съжаление прекалено дълго се бяха мотали със скръстени ръце, също като саудитските пожарникари, на които навремето се бяха присмивали.

На покрива имаше сгъваема стълба, дълга метър и осемдесет. Анди я разпъна и я завъртя към вратата. Стигаше точно до бравата. Той си сложи противогаза, дълбоко си пое дъх и се заизкачва нагоре.

Ед Ставрос гледаше през бинокъла си. Чудеше се защо групата от отдел „Произшествия“ се готви за гасене на пожар. Никога не беше чувал за саудитската история, но действията им му бяха познати. Той взе радиофона и повика камиона на Макгил.

— Тук е Ставрос. Какво става?

Сорентино не отговори.

Главният диспечер отново го повика.

Тони нямаше намерение да му признае, че със закъснение са се досетили какъв може да е проблемът. Все още оставаше петдесет процента вероятност да се касае за нещо друго и след няколко секунди щяха да разберат.

Ставрос пак го повика, този път по-настойчиво.

Сорентино знаеше, че трябва да отговори.

— Просто взимаме необходимите предпазни мерки.

— Има ли признаци за пожар?

— Не… няма дим.

Ставрос дълбоко си пое дъх.

— Добре… дръжте ме в течение. И отговаряйте на повикванията ми.

— Възможно е да ни предстои спасителна операция — отсече Тони.

— Не ни пречете. Край!

Главният диспечер погледна Ернандес, за да види дали подчиненият му е чул как се държи с него онзи идиот от „Патлаци и маркучи“. Роберто се преструваше, че не е, и Ставрос си отбеляза да го похвали в доклада си.

Замисли се дали не трябва да съобщи на някого за развитието на събитията.

— Обади се в Центъра за контрол на въздушния трафик и им кажи, че четвърта лява и четвърта дясна писти ще останат закрити поне още петнайсетина минути — нареди той на Ернандес.

После отново насочи бинокъла си към пистата. Не виждаше предната дясна врата, но можеше да следи разгръщането на колите. Ако самолетът експлодираше и в резервоарите беше останало много гориво, автомобилите, които се бяха отдалечили на стотина метра, щяха да имат нужда от пребоядисване. Двете пожарни до боинга щяха да отидат направо за вторични суровини.

Трябваше да признае, че бе имало моменти, в които хората от отдел „Произшествия“ си бяха заслужавали заплатите. Но и всяка минута от неговата седемчасова смяна бе напрегната. Тези момчета е напрягаха само веднъж месечно.

Спомни си думите на онзи идиот от отдела: „Възможно е да ни предстои спасителна операция“. Това на свой ред го подсети, че неговото участие в събитията е приключило със спирането на самолета. Сега само трябваше да информира Центъра за контрол на въздушния трафик за положението на пистите. По-късно щеше да се наложи да напише доклад, който да не влиза в противоречие със записаните му разговори. Сети се, че разговорът с човека от министерството на правосъдието също е бил записан, и това го накара да се почувства по-добре.

Извърна се от големия прозорец и отиде на кафе-бара. Ако боингът се взривеше, щеше да го чуе и усети. Ала не искаше да го види.

Анди Макгил стисна брадвичката в лявата си ръка и допря опакото на облечената си в ръкавица дясна ръка до вратата. Горната част на ръкавицата бе тънка и на теория топлината можеше да проникне през материята. Той изчака няколко секунди, но не усети нищо.

Изтегли дръжката от нишата й и я натисна нагоре, за да изключи автоматичното спускане на аварийната стълба.

Погледна надолу зад себе си и видя, че от дясната му страна е застанал един от пожарникарите — държеше маркуча на автомобила насочен право към затворената врата. Другата пожарна, спасителен екип четири, беше на петнайсет метра назад. Хората му бяха с противогази и не можеше да ги различава, но вярваше на всички, така че нямаше значение. Мъжът на покрива на втората пожарна му даде знак с палци нагоре и Макгил му отговори по същия начин.

После силно натисна дръжката надолу. Ако налягането в самолета не бе изравнено, вратата нямаше да поддаде и щеше да се наложи да разбие прозорчето.

Внезапно вратата хлътна навътре. Той пусна дръжката и люкът автоматично се прибра в тавана. Сержантът се приведе под прага, за да избегне очакваните пламъци. Но нямаше нищо.

Без да губи време, Макгил се набра на мускули и се качи на борда. Бързо се озърна и видя, че се намира в предното отделение на стюардите, където и трябваше да е според плана на боинга. Провери противогаза си и притока на кислород, опря брадвичката на херметичната стена и погледна към другия изход. Там определено нямаше дим, ала не можеше да каже дали няма пламъци. Завъртя се към отворената врата и даде знак на хората си, че е добре.

После излезе от отсека на стюардите. Надясно беше първа класа, наляво — втора. Спиралното стълбище пред него водеше към пилотската кабина и бизнес-класата.

Остана неподвижен за момент и усети вибрациите на двигателите Всичко му се струваше нормално. Освен две неща: бе прекалено тихо и завесите на първа и втора класа бяха плътно спуснати. Правилникът на Федералното управление на авиацията изискваше по време на излитане и кацане да са дръпнати. И защо не се бе появил никой от стюардите? Но това бе най-малкият му проблем.

Инстинктът му подсказваше да провери в една от двете класи, но опитът му нареждаше да се качи в кабината. Той бавно се заизкачва По стъпалата. Когато гърдите му стигнаха де горното равнище, той спря и погледна в двете посоки. Големите плюшени седалки бяха по осем в редица, общо трийсет и две. Не виждаше глави над високите облегалки, но забеляза спуснатите отстрани ръце. Неподвижни ръце.

— Какво е станало, по дяволите?…

Продължи нагоре и застана до задната стена. В средата имаше плот, върху който лежаха списания, вестници и кошнички със закуски. През илюминаторите се процеждаха лъчите на късното следобедно слънце. „Спокойна гледка“ — помисли си Анди. Но в душата си знаеше, че е заобиколен от смърт.

Закрачи по централната пътека. Бяха заети само около половината седалки. Пътниците бяха предимно хора на средна възраст, каквито обикновено използваха бизнес-класа. Някои бяха отпуснати назад с вестник в скута, на подвижните табли пред други имаше подноси с храна и напитки. По време на кацането няколко чаши се бяха съборили и разлели.

Неколцина пътници си бяха сложили слушалки и като че ли гледаха малките телевизионни екрани, монтирани на страничните облегалки. Те работеха и на най-близкия течеше реклама, показваща щастливи хора в Манхатън.

Сержантът продължи напред и се обърна към пасажерите. Вече не се съмняваше, че всички са мъртви. Дълбоко си пое дъх и се опита да проясни мислите си. Свали ръкавицата на дясната си ръка и докосна лицето на жената, която седеше най-близо до него. Кожата й не беше абсолютно студена, но определено бе под телесната температура. Макгил предположи, че смъртта е настъпила преди няколко часа — и всичко в самолета показваше, че нещастието се е случило много преди кацането.

Анди се наведе над лицето на мъжа на следващия ред. Изглеждаше спокойно — нямаше слюнка, сълзи, измъчено изражение… Никога не беше виждал такова нещо. Отровните изпарения и дим предизвикваха паника, ужасно задушаване, изключително грозна смърт, оставяща отпечатъка си върху лицата и телата на жертвите. Хората тук сякаш бяха умрели в съня си.

Потърси задържания и двамата му придружители. Откри мъж с белезници до десния прозорец на предпоследния ред. Носеше тъмносив костюм и макар лицето му отчасти да бе скрито под маска за сън, приличаше на латиноамериканец, арабин или индиец — Макгил не ги различаваше много. Но човекът, който седеше до него, най-вероятно беше ченге — сержантът винаги познаваше своите. Опипа дрехите му и усети кобура на левия му хълбок. После погледна мъжа на последния ред и реши, че е вторият придружител. Във всеки случай, това вече нямаше значение, освен че нямаше да се наложи да ги извежда от боинга.

Макгил обмисли ситуацията. Всички в бизнес-класата бяха мъртви и тъй като въздухът и налягането в целия самолет бяха еднакви, същото се отнасяше за първа и втора класа. Това обясняваше положението на долната палуба. Това обясняваше тишината. Беше излишно да вика линейка по радиостанцията, но той откачи радиостанцията от колана си и тъкмо се канеше да я включи, когато се сети, че не знае какво да каже. Накрая просто натисна сигналния бутон, за да съобщи на хората си, че е добре.

— Прието, Анди — разнесе се гласът на Сорентино.

Макгил се запъти към задната тоалетна зад спиралното стълбище. Надписът показваше, че е свободна, и той отвори вратата. Насреща се намираше отделението на стюардите и когато се извърна от тоалетната, той видя, че на пода лежи стюардеса, и коленичи до тялото. Момичето сякаш беше задрямало. Той потърси пулс на глезена й, но не усети нищо.

След като вече бе сигурен, че никой от пътниците не се нуждае от помощ, Макгил бързо закрачи към пилотската кабина. Опита се да отвори вратата, но откри, че е заключена, както изискваше правилникът. Той силно почука и извика:

— Отворете! Отдел „Произшествия“! Отворете! — Не получи отговор. Не че очакваше.

Взе брадвичката и замахна към ключалката. Вратата поддаде и се открехна. Анди се поколеба, после влезе.

Пилотите седяха на местата си. Главите им бяха наклонени напред, сякаш кимаха.

Няколко секунди той остана неподвижен. Не му се искаше да ги докосва.

— Хей — каза Макгил накрая. — Чувате ли ме? — Почувства се малко глупаво да говори на мъртъвци.

Обливаше се в пот и коленете му трепереха. Бе изнасял достатъчно трупове от най-различни места, но никога не беше оставал сам сред толкова много смърт.

Допря голата си длан до лицето на пилота. Мъртъв от няколко часа. Тогава кой бе приземил самолета?

Погледът му се спря върху контролния пулт. Беше слушал едночасова лекция за пилотските кабини на боингите и насочи вниманието си към един малък дисплей, на който пишеше: ПРИЗЕМЯВАНЕ НА АВТОПИЛОТ 3. Бяха им казвали, че компютърът може да приземи самолета без човешка намеса. До този момент не бе сигурен, ала вече го вярваше.

Това обясняваше защо боингът едва не се е блъснал в лайнера на „Ю Ес Еъруейс“. И естествено, неколкочасовото мълчание, както и факта, че все още е на пистата с работещи двигатели. „Майко Божия…“ Пригади му се. Искаше му се да изкрещи, да повърне, да избяга, но запази самообладание и отново дълбоко си пое дъх. „Спокойно, Макгил.“

Ами сега?

„Проветри кабината.“

Той се пресегна и натисна лоста на аварийния люк на тавана. През отвора се показа квадрат синьо небе.

За миг Макгил остана на мястото си, заслушан във вече по-високия вой на реактивните двигатели. Знаеше, че трябва да ги изключи, но като че ли нямаше опасност от експлозия, затова не го направи. Така вентилационната система напълно щеше да пречисти невидимата отрова, предизвикала този кошмар. Облекчаваше го единствено мисълта, че дори да е действал по-рано, не е бил в състояние да промени нищо. Случаят напомняше саудитската история, но пасажерите бяха умрели във въздуха, далеч оттук. Нямаше пожар, затова боингът не беше катастрофирал като самолета на „Суисеър“ край брега на Нова Скотия.

Макгил погледна през предния прозорец. Искаше му се да е навън при живите. Опита се да си спомни колко време е нужно за пълното проветряване на „Боинг“ 747. Трябваше да знае такива неща, но не можеше да се съсредоточи.

„Успокой се.“

След по-малко от две минути — макар да му се струваше, че е Минала цяла вечност — Анди се наведе към платформата между двете седалки и изключи подаването на гориво. Угаснаха почти всички лампички на пулта — освен онези, които се захранваха от акумулаторите. Воят незабавно замлъкна, последван от зловеща тишина.

Знаеше, че след изключването на двигателите всички извън самолета са въздъхнали от облекчение. Това означаваше, че той е добре, ала също и че го е направил именно Макгил, а не пилотите.

Откъм бизнес-класата се разнесе шум. Анди се обърна към вратата и се заслуша. После извика през противогаза:

— Има ли някой там? — Тишина. Призрачна тишина. Мъртвешка тишина. Но той наистина беше чул нещо. Може би цъкането на изстиващите двигатели. Или ръчна чанта, претърколила се в някое от отделенията над седалките.

Макгил дълбоко си пое дъх и се овладя. „Мъртвите не могат да ти направят нищо — му бе казал веднъж един патоанатом. — Никой не е бил убиван от мъртвец.“

Той надникна в пътническото отделение и видя изцъклените погледи. Патологът грешеше. Мъртвите можеха да убият душата ти. Анди Макгил се помоли наум и се прекръсти.

9

Започваше да не ме свърта на едно място, но Джордж Фостър поддържаше постоянен контакт с агент Джим Линдли на изхода. Той на свой ред говореше с ченгетата от Транспортна полиция, а те имаха радиовръзка с командния център, който получаваше информация от кулата и групите на отдел „Произшествия“ на пистата.

— Какво казва Линдли? — попитах Джордж.

— Някой от отдел „Произшествия“ се качил в самолета и изключил двигателите.

— Съобщил ли е какво става на борда?

— Не още, но излъчил сигнал, че всичко е наред. Понеже е с противогаз, така е по-лесно, отколкото да говори…

— Ясно — прекъснах го. — Какво ще кажеш да изляза навън при Линдли?

— Защо?

— Защо не?

Джордж се разкъсваше между желанието си да ме държи под око и да се избави от мен. Обикновено оказвам такова въздействие върху началниците си.

Той се обърна към всички:

— Линдли ще ми се обади веднага щом човекът от отдел „Произшествия“ изведе нашите хора от самолета и ги качи на някоя от колите. Тогава ще слезем по стълбището. Няма да ни отнеме повече от трийсетина секунди, така че запазете търпение.

Нямах намерение да споря с него, но все пак отбелязах за протокола:

— Ти решаваш.

Радиостанцията на Дебра Дел Векио изпращя. Тя я доближи до ухото си, после ни информира:

— „Янките“ завършили наравно в петия ининг.

Продължихме да чакаме. На стената висеше туристически плакат с нощен изглед от осветената Статуя на свободата. Под снимката на десетина езика бяха преведени думите на Ема Лазаръс4: „Дайте ми изнемогващите си онеправдани маси, които жадуват за свободен дъх, отпадъци окаяни на пренаселените ви страни. Пратете ми бездомниците, от бурята изхвърлени — аз факела си край портала златен вдигам!“

Знаех стиховете наизуст още от основното училище. Все още ме караха да настръхвам.

Погледнах към Кейт и очите ни се срещнаха. Тя се усмихна и аз й отвърнах. Общо взето, това беше по-приятно, отколкото да лежа на системи в Колумбийската презвитерианска болница. По-късно един от лекарите ми каза, че ако не били шофьорът на линейката и санитарят, щели да завържат табелката с името ми на крака, вместо на китката. Толкова малко оставало да се гътна.

Това изцяло променя живота на човек. Не външно, а дълбоко в душата му. Също като на мои приятели, които са воювали във Виетнам, понякога ми се струва, че договорът ми с Господ е изтекъл и трябва да го подновявам от месец за месец.

Сетих се, че преди три години ме бяха ранили горе-долу по това време на деня. Бившият ми партньор Дом Фанели бе настоял да отбележим първата годишнина на по чашка в един бар на Западна 102 — ра улица, само на една пряка от мястото, където се беше случил Щастливият инцидент. Там ни чакаха десетина мои стари приятелчета, които ми подариха голяма мишена за стрелба с пистолет. На пробитите с три куршума гърди на очертания силует пишеше ДЖОН КОРИ. Ченгетата са странни хора.

Анди Макгил знаеше, че през следващите седмици всичките му действия ще бъдат анализирани до най-малката подробност. Навярно щеше да прекара един-два месеца в даване на показания пред десетки щатски и федерални инстанции. Случаят щеше да се превърне в пожарникарска легенда и Анди искаше да е сигурен, че нейният герой ще е той.

Мислите му се върнаха от неизвестното бъдеще към проблематичното настояще. Ами сега?

Двигателите можеха да отново да бъдат запалени само с помощното запалващо устройство, но тъй като пилотите бяха мъртви, щеше да се наложи от „Трансконтинентал“ да пратят кола, която да изтегли самолета на място, недостъпно за очите на публиката и медиите. Макгил вдигна радиостанцията си и повика Сорентино:

— Първи, тук Макгил. — Едва успя да чуе отговора на Тони през противогаза. — Колкото може по-скоро докарай влекач на компанията.

— Прието, да докарам влекач на „Трансконтинентал“. Какво става? — Действай. Край.

Анди излезе от пилотската кабина, бързо се спусна на долната палуба и отвори втората врата, точно срещу онази, през която беше влязъл.

После дръпна завесата на втора класа и надникна в дългото, широко пътническо отделение. Срещу него неподвижно седяха стотици хора. Макгил продължи да ги гледа в очакване някой да се раздвижи или да издаде звук. Ала никой не помръдна, никой не реагира на неговото присъствие.

Той се извърна, отиде до завесата на първа класа, дръпна я и бързо пресече отсека. Докосна няколко лица, дори ги плеснало бузите. Нямаше абсолютно никакви признаци на живот. Кой знае защо, ненадейно си спомни за цената на двупосочните билети в първа класа за полета от Париж до Ню Йорк — около десет хиляди долара. Имаше ли значение? Всички бяха дишали един и същ въздух и сега бяха също толкова мъртви, колкото и пасажерите във втора класа.

Макгил се върна в коридора, отиде до дясната врата и си свали противогаза.

Сорентино, който стоеше на стъпалото на камиона, извика:

— Какво става?

Сержантът дълбоко си пое дъх и отвърна:

— Ужас. Истински ужас.

Тони никога не бе виждал шефа си в такова състояние и разбра, че се е случило най-страшното.

— Свържи се с командния център… — каза Макгил — и им съобщи, че пътниците и екипажът са мъртви. Причината вероятно са токсични изпарения…

— Боже Господи!

— Да. Повикай представител на компанията в Центъра. — Той замълча, после прибави: — Всъщност повикай всички. От митницата, от багажния сектор, абсолютно всички.

— Ясно. — Сорентино се скри в кабината на камиона.

Макгил се обърна към входа на втора класа. Беше почти сигурен, че вече няма нужда от противогаз, но взе кислородната бутилка със себе си, макар да остави брадвичката до стената. Не усещаше отровен газ, само някаква слаба миризма. Струваше му се позната и накрая се сети. Бадеми.

Като се мъчеше да не гледа мъртъвците, той тръгна по дясната пътека, отвори двата изхода, после направи същото с двете леви врати. Течението започна да изсушава мокрото му от пот лице.

Радиостанцията му изпращя.

— Първи, тук лейтенант Пиърс. Докладвай.

Макгил свали малкото устройство от колана си и отговори на началник-отдела:

— Тук първи. Намирам се на борда на въпросния самолет. Всички са мъртви.

Последва продължително мълчание.

— Сигурен ли си? — накрая попита Пиърс.

— Да.

— Дим? — след ново мълчание каза лейтенантът. — Или нещо друго?

Няма дим. Токсични изпарения. Не открих източника. Самолетът е проветрен и не съм с противогаз.

Прието. Не затваряй.

Малко му се гадеше, но смяташе, че е по-скоро от шока, отколкото от вероятните изпарения. Нямаше намерение да проявява иници-атива и просто чакаше. Можеше да си представи какво става в командия-център — чуваше бръмченето на десетки гласове.

— Добре… — накрая се обади Пиърс, — искал си влекач на „Трансконтинентал“.

Точно така.

Трябва ли ни… подвижният лазарет?

— Не. А подвижната морга няма да е достатъчна.

— Ясно. Е… тогава ще освободим пистата.

— Прието. Чакам влекача.

— Да… добре… хм… остани на борда.

— Никъде няма да ходя.

— Искаш ли да пратя някого? Санитари?

Макгил ядосано въздъхна. Тези идиоти в командния център като че ли не разбираха, че всички са мъртви.

— Не — отвърна той.

— Добре… в такъв случай… предполагам, че самолетът е кацнал на автопилот.

— Сигурно. Или на автопилот, или по Божия воля. Не съм го приземил аз, а определено не са били пилотите.

— Прието. Навярно… искам да кажа, че автопилотът е бил програмиран…

— Това си е чистата истина, господин лейтенант. Пилотите са студени.

— Прието… значи няма следи от пожар?

— Не.

— Декомпресия?

— Не, никъде не висят кислородни маски. Изпарения. Скапани токсични изпарения.

— Добре, успокой се.

— Аха.

— Ще те чакам в заградената зона.

— Ясно. — Макгил закачи радиостанцията на колана си.

Нямаше какво друго да прави, затова тръгна покрай седалките и за пореден път се увери, че никой на борда не е оцелял.

— Кошмар.

В пълното отделение на втора класа започна да изпитва клаустрофобия. Предпочиташе да е на горната палуба, откъдето можеше да вижда по-добре какво става около самолета.

Излезе в коридора, качи се по спиралното стълбище и влезе в отсека. През левите люкове видя, че към боинга се приближава влекач. Колите на отдел „Произшествия“ от другата страна се отдалечаваха към пожарната. Някои се насочваха към заградената зона.

Опита се да не обръща внимание на труповете. Тук поне бяха по-малко и сред тях нямаше деца и бебета. Но където и да се намираше в самолета, помисли си той, пак щеше да е единственото живо същество на борда.

Това не беше съвсем вярно, но Анди Макгил не знаеше, че има компания.

Тони Сорентино гледаше влекача на „Трансконтинентал“, който се приближаваше към предния колесник. Камионът представляваше нещо като голяма платформа с кабинки в двата края, така че когато шофьорът спре до носа, да не му се налага да дава на заден ход. Когато закачеше теглича, просто щеше да се качи във втората кабинка и да потегли.

Сорентино се зачуди защо „Патлаци и маркучи“ нямат такъв влекач, после си спомни: някой му бе казал, че е свързано със застраховането. Всяка авиокомпания имала собствени влекачи и ако откъснели колесника на самолет за сто и петдесет милиона долара, това си бил техен проблем. Имаше логика. И все пак отделът трябваше да разполага поне с един влекач. Колкото повече играчки, толкова по-добре.

Шофьорът закачи напомнящите на вила тегличи от двете страни на предния колесник. Сорентино се приближи до него.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не. Не пипай нищо.

— Хей, аз съм застрахован.

— Не и за такъв случай.

След като свърши, мъжът попита:

— Накъде?

— Към зоната за отвлечени самолети — отвърна Тони, като използва по-драматичното, но също толкова вярно название на заградения участък на летището.

Както очакваше, шофьорът сепнато го зяпна, вдигна очи към носа, после отново ги сведе към него.

— Какво става?

Става това, че няма да ви стигне застраховката, приятел.

— Какво искаш да кажеш?

— Това тук е огромна скъпа катафалка. Всички са мъртви. Токсични изпарения.

— Божичко!

— Да. Е, да тръгваме. Колкото може по-бързо. Аз водя, ти караш след мен. Ще ни следва още един камион. Не спирай, докато не влезеш в зоната.

Шофьорът се олюля, после закрачи към предната кабинка. Качи се, запали дизеловия двигател и потегли.

Сорентино влезе в камиона си, изпревари влекача и се насочи към заградената зона, недалеч от четвърта дясна писта.

По радиостанцията кипеше оживена размяна на реплики. Никой не изглеждаше особено радостен.

Тук първи екип, водя влекача и самолета — съобщи той. — Четвърти екип ни следва.

Движеше се с двайсет и пет километра в час, максималната скорост на натоварения с триста и четириисет тона влекач. Тони погледна в страничните огледала, за да провери дали не е прекалено близо или прекалено далеч от боинга. Гледката му се стори изключително странна. Следваше го странен камион, а отзад се плъзгаше чудовищният сребрист самолет, влачен като детска играчка. „Божичко, какъв ден!“

Бездействието не е в природата на Джон Кори, затова казах на Джордж Фостър:

— Отново искам разрешение да отида на изхода.

Както обикновено, агентът, изглежда, се колебаеше и Кейт ми отговори:

— Добре, Джон, имаш разрешение. Но само на изхода.

— Обещавам — отвърнах аз.

Госпожа Дел Векио се обърна и набра кода на клавиатурата до изхода. Вратата се отвори и аз се спуснах по служебното стълбище.

Конвоят, който трябваше да ни откара на Федерал Плаза, чакаше край сградата на терминала. Бързо се приближих до една от колите на Транспортна полиция, показах си картата и съобщих на униформеното ченге:

— Въпросният самолет не мърда от края на пистата. Трябва веднага да отида там. — Седнах на предната дясна седалка, изпълнен с угризения, че съм излъгал Кейт.

Нали хората от отдел „Произшествия“ трябваше да доведат вашия човек тук — каза младият полицай.

Промяна в плана.

— Добре… — Той бавно потегли и в същото време се свърза с контролната кула, за да поиска разрешение да пресече пистите.

Забелязах, че някой тича край колата и по външността му прецених, че трябва да е Джим Линдли, агентът от ФБР.

— Стой! — извика той.

Ченгето от Транспортна полиция се подчини. Линдли се представи и ме попита:

— Кой сте вие?

— Кори…

— О… къде отивате?

— При самолета.

— Защо?

— Защо не?

— Кой ви позволи…

Внезапно до автомобила изникна Кейт.

— Всичко е наред, Джим — каза тя. — Просто ще идем да проверим. — И скочи на задната седалка.

— Да вървим — наредих на шофьора.

— Чакам разрешение да пресека… — започна хлапето.

По радиостанцията се разнесе глас.

— Кой иска разрешение да пресече пистите и защо?

Взех микрофона.

— Тук е… — Какъв бях аз? — Тук е ФБР. Трябва да идем при самолета. С кого разговарям?

— Тук е Ставрос, главен диспечер от контролната кула. Вижте, не може да пресечете…

— Случаят е спешен.

— Знам, че е спешен. Но защо трябва да пресичате…

— Благодаря ви — прекъснах го аз. Обърнах се към ченгето:

— Имаш разрешение за отлитане.

Младежът възрази:

— Той не…

— С включени светлини и сирена.

Полицаят сви рамене и колата потегли.

Онзи тип от контролната кула, Ставрос де, пак се опита да каже нещо, затова изключих звука.

Ти ме излъга — чак сега се обади Кейт.

— Извинявай.

Ченгето посочи с палец през рамо.

— Коя е тази?

— Кейт. Аз съм Джон. Ти кой си?

— Ал. Ал Симпсън. — Той излезе на тревата и се насочи на изток.

Автомобилът заподскача по неравния терен. — Най-добре да не минаваме по пистите.

— Ти си знаеш — съгласих се аз.

— За какъв спешен случай става дума?

— Съжалявам не мога да ти кажа. — Всъщност нямах представа. След минута вече виждахме силуета на големия боинг, очертан на хоризонта.

Симпсън зави, пресече пистата, после продължи по друг затревен участък, като избягваше всякакви знаци и светлини. По едно е каза:

— Наистина трябва да се свържа с контролната кула.

— Напротив няма нужда — успокоих го аз.

— Изискава го правилникът на Федералното управление на авиацията. Забранено е пресичането…

— Не мисли за това. Аз ще внимавам за самолети.

Симпсън пресече широката писта.

— Ако се опитваш да ме принудиш да те уволня, почти успя рече ми Кейт боингът це изглеждаше много далеч, но това беше оптична илюзия.

— Настъги газта казах на хлапето.

Патрулната кола се задруса още по-силно.

— Имаш ли някакви предположения, които би желал да споделиш с мен? попита ме тя.

— Не.

— Нямащ предположения или не искаш да ги споделиш?

— И двете.

— Защо отиващ там?

— Писна ми от Фостър и Наш.

— Струва ми се, че само се перчиш.

— Ще видим когато стигнем при самолета.

— Обичаш да хвъляш зара, а?

— Не, не обичам. Просто няма кой друг да го хвърли.

Симпсън ни слушаше, но нито изрази мнение, нито взе страна.

Продължхме в мълчание. Самолетът продължаваше да изглежда недостижим като пустинен мираж.

— Може би ще се опитам да те подкрепя — каза накрая Кейт.

— Благодоря партньоре. — Предполагам, че при федералните това за безусловна вярност.

Пак погледнах към боинга и този път определено не се бяхме приближили.

— Мисля, че се движи — отбелязах аз.

Симпсън се втренчи през прозореца.

— Да… но… май че го теглят.

— Защо ще го теглят?

— Ами… нали са изключили двигателите. По-лесно е да докарат влекач, отколкото пак да ги палят.

— Искаш да кажеш, че не става просто с едно завъртане на ключа, така ли?

Той се засмя.

Движехме се по-бързо от самолета и разстоянието започна да намалява.

— Защо не го теглят насам, към терминала? — попитах Симпсън.

— Ами… струва ми се, че се насочват към зоната за отвлечени самолети.

— Какво?

— Искам да кажа, към заградената зона. Все тая.

Погледнах Кейт и видях, че е загрижена.

Ченгето усили звука на радиостанцията и тримата се заслушахме. Чувахме предимно заповеди, съобщения за придвижване на автомобили, главно на непонятния жаргон на Транспортна полиция, но не и доклад за положението. Предполагах, че всички освен нас знаят какво става.

— Можеш ли да разбереш какво се е случило? — попитах Симпсън.

— Не… но не е отвличане. Мисля, че не е и механична повреда. Чух, че повечето коли на отдел „Произшествия“ се връщат в пожарната.

— Дали не е медицински проблем?

— Едва ли. Не викат линейки… — Той замълча, после възкликна:

— Леле мале!

— Какво?

Кейт се наведе напред.

— Симпсън? Какво става?

— Викат подвижна морга и патоанатом.

Което означаваше трупове.

— Настъпи газта — казах му аз.

10

Анди Макгил съблече костюма си, хвърли го на свободната седалка до една мъртва жена, избърса потта от тила си и отлепи мократа си тъмносиня полицейска риза от тялото си.

Радиостанцията изпращя и сержантът чу позивната си.

— Тук осемдесет и първи. Слушам.

Пак се обаждаше Пиърс и Макгил потръпна.

— Анди — успокоително рече лейтенантът, — не искаме да те безпокоим, но трябва да сме сигурни, че не пропускаме възможност да медицинска помощ на пътниците. Макгил погледна към предния прозорец през отворената врата на пилотската кабина. До входа на заградената зона оставаха само трийсетина метра. Сорентино беше още по-близо до портала.

— Анди?

— Вижте, лично проверих стотина пасажери и в трите класи.

Всички са студени. Всъщност в момента съм на горната палуба и започва да смърди.

— Добре… просто питах. — Лейтенант Пиърс продължи: — Намираш се в заградената зона и вече ви виждам.

— Прието. Нещо друго?

— Не. Край.

Макгил закачи радиостанцията на колана си.

После отправи очи към мъжа с белезниците и придружителите му и се приближи до двамата на предпоследната седалка.

Тъй като първо бе ченге, а чак после пожарникар, Анди реши, че трябва да прибере оръжията им, за да не изчезнат някъде. Той разбори сакото на агента. В кобура нямаше пистолет.

— Какво значи това, по дяволите?…

Отиде при агента на последния ред. Неговият кобур също беше празен. Странно. Още един проблем.

Измъчваше го жажда и той се запъти към задното отделение на стюардите. Знаеше, че не трябва да пипа нищо, но гърлото му бе пресъхнало. Опита се да не обръща внимание на момичето на пода и си извади кутия сода от шкафа. След около половин секунда борба със съвестта си Анди отвори кутията и отпи. Реши, че се нуждае от нещо по-силно, и развъртя капачката на шишенце скоч. Пресуши на една глътка, разреди алкохола със сода и хвърли кутията и бутилката в кошчето. Оригна се и се почувства по-добре.

Самолетът забави ход. Когато спреше, отсеците щяха да се напълнят с хора. Трябваше да ее изпикае преди да се е появил някой.

Той отиде до тоалетната и натисна бравата. Заключено. Малкият червен надпис показваше, че е заето. Макгил се обърка. Беше проверил вратата и тогава тя бе отключена. Отново опита и този път я отвори.

В тоалетната стоеше висок тъмнокож мъж, облечен в гащеризон с емблемата на „Трансконтинентал“.

Анди онемя за миг.

— Как… — накрая промълви той.

Непознатият впи в него дълбоките си черни очи и повдигна дясната си ръка, около която бе увито одеяло.

— Кой си ти, по дяволите?

— Аз съм Асад Халил.

Макгил едва чу приглушения пукот на изстрела и не усети 40 — калибровия куршум, който прониза челото му.

— А ти си мъртъв — каза Халил.

Тони Сорентино влезе през портала на заградената зона и се огледа. На високи стълбове в подковообразното пространство бяха монтирани мощни прожектори. Като се изключеше бетонната настилка, мястото напомняше на бейзболен стадион.

Не беше идвал тук от няколко години. Оградата бе висока три и половина метра и на всеки десет метра имаше вишки с бронирани стъкла и амбразури, макар че доколкото виждаше, вътре нямаше хора.

Погледна към страничните огледала, за да се увери, че шофьорът на влекача не е изпаднал в паника и не е спрял на входа. Оградата от двете страни на портата беше достатъчно ниска, за да позволи на крилете на всеки пътнически самолет да минат над нея, но шофьорите не винаги го забелязваха.

Влекачът продължаваше да го следва.

Почти всички вече бяха тук и ги чакаха. Тони забеляза подвижния команден пост — огромен бус, претъпкан с радиостанции, телефони и шефове. Разполагаха с пряка връзка с половината свят и вече сигурно се бяха обадили на НЙПУ, ФБР, Федералното управление на авиацията, навярно дори на Бреговата охрана, която понякога помагаше с хеликоптери. Както и на митницата и паспортния контрол. В днешната операция имаше само две разлики: първо, всичко щеше да се свърши тук, а не на терминала, и второ, нямаше да разпитват пътниците.

Сорентино намали скоростта. Още няколко метра и щяха да са в средата на заградената зона.

Забеляза също подвижната морга и един по-голям хладилен камион до нея, заобиколен от много хора в бяло. От двете страни на участъка имаше подвижни стълби, общо шест. До тях бяха неговите колеги, ченгетата от Транспортна полиция и отдел „Произшествия“, готови да се качат на борда и да се заемат с отвратителната задача да изнесат труповете.

Освен това имаше много коли на „Трансконтинентал“ — камиони, конвейери, багажни мотокари. Наоколо стояха двайсетина работници на компанията в сини гащеризони. Тези момчета обикновено трябваше да си плюят на ръцете, иначе надзирателите им щяха да им скъсат задниците. Ала никой нямаше да бърза с разтоварването на този боинг.

Тони видя също подвижен рентген на Транспортна полиция, с който щяха да проверят багажа, и четири обслужващи коли, които не бяха тук, за да доставят храна за самолета. Кабините им хидравлично се издигаха до равнището на вратите и бяха най-подходящи за изнасяне на труповете.

Всички бяха тук, всички, които обикновено бяха на терминала. Освен хората, които чакаха самолета на портала. Бедните, каза си Сорентино. Представителите на „Трансконтинентал“ скоро щяха да им съобщят новината.

Опита се да си представи каква работа очаква компанията. Трябваше да следят в коя морга са телата, да предадат багажа и личните вещи на семействата. „Божичко!“

И после, след няколко дни или седмици, когато откриеха какъв е проблемът, боингът щеше да продължи да носи пари на фирмата. Той се зачуди дали роднините на пътниците ще получават билети с отстъпка.

Пред камиона застана ченге от Транспортна полиция и му даде знак да продължи още малко напред. Накрая вдигна ръце и Сорентино спря. Погледна в страничните огледала, за да провери дали онзи идиот във влекача също е спрял, и изключи въртящия се светлинен сигнал. Дълбоко си пое дъх, после скри лицето си в шепи и усети, че по бузите му се стичат сълзи, което го изненада, защото не знаеше, че плаче.

11

Тримата с Кейт и Симпсън не разговаряхме, просто слушахме радиостанцията. Ченгето превключи на друга честота, свърза се с една от колите на отдел „Произшествия“ и след като се представи, попита:

— Какъв е проблемът с боинга на „Трансконтинентал“?

— Изглежда, токсични изпарения — отговори му нечий глас.

— Не пожар. Всички са мъртви.

В патрулния автомобил се възцари мълчание.

— Чухте ли ме? — попитаха отсреща.

Хлапето се прокашля и отвърна:

— Чух. Всички са мъртви. Край.

— Боже мой… — промълви Кейт. — Възможно ли е?

Е, какво повече можех да кажа? Нищо. Така и направих.

Симпсън зави по пътя, който водеше към заградената зона. Вече не бързахме и той намали скоростта на двайсет и пет километра в час. Не възразих.

Гледката пред нас бе почти сюрреалистична — огромният самолет се извисяваше край странната наглед стоманена стена с широк портал.

Боингът влезе през входа и крилете минаха над стената.

След минута стигнахме там, но пред нас имаше други автомобили и камиони, които го последваха и предизвикаха малко улично задръстване.

— Ще се видим вътре — казах на Симпсън, изскочих навън и се втурнах напред. Чух зад мен да се затръшва врата и стъпките на Кейт ме последваха.

Не знаех защо тичам, но нещо в главата ми казваше: „Бягай!“. Наранената тъкан с форма на молив в белите ми дробове започна да ме наболява.

Като заобиколихме всевъзможни препятствия, двамата с Кейт скоро се озовахме в заградената зона, пълна с коли, хора и един, „Боинг“ 747. Приличаше на епизод от „Срещи от третия вид“. Или може би от „Досиетата Х“.

Тичането привлича вниманието, така че ни спря униформено ченге от Транспортна полиция, към което се присъедини и неговият сержант.

— Закъде бързате? — попита сержантът.

Опитах се да отвърна: „ФБР“, но от болния ми бял дроб се разнесе само немощно свистене.

Кейт показа служебната си карта и без да се задъхва, отговори:

— ФБР. На борда на самолета пътува задържан с двама наши придружители.

Извадих собствената си карта и я пъхнах във външния джоб на гърдите си.

— Е, вече няма нищо спешно — рече сержантът. — Всички са мъртви.

Трябва да се качим на борда — каза Кейт, — за да се погрижим за… за труповете.

— Имаме хора за тази работа, госпожице.

— Сержант, нашите придружители носят оръжие и важни документи.

— Един момент. — Той протегна ръка и полицаят му подаде радиостанция. Сержантът повика някого и зачака.

Изкушавах се да си придам важност, но се отказах.

— Самолетът се приземи без радиовръзка… — започна той.

— Известно ни е — прекъснах го аз.

Погледнах боинга, който беше спрял в средата на заградената зона. Към вратите бяха доближени подвижни стълби и скоро на борда щяха да се качат хора.

Сержантът така и не получи отговор и накрая ни каза:

— Виждате ли онзи подвижен команден пост ей там? Идете да говорите с някого там. Те имат пряка връзка с ФБР и началството.

Двамата побързахме да се запътим към буса преди да си е променил решението.

Все още дишах тежко и Кейт ме попита:

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

Хвърлихме поглед през рамо и видяхме, че сержантът от Транспортна полиция е зает с нещо друго. Завихме и се насочихме към самолета.

По една от стълбите вече се качваха хора от отдел „Произшествия“, следвани от мъже и жени в бяло, неколцина в сини гащеризони и някакъв тип в костюм.

Един джентълмен никога не се качва по стълба след дама с къса поличка, но аз опитах и дадох знак на Кейт да мине първа.

— След теб — отвърна тя.

Влязохме в боинга. Светеха само аварийните лампи, навярно захранвани от акумулаторите. Оскъдните лъчи на късното следобедно слънце се процеждаха през левите илюминатори. Но и така се виждаше, че отсекът е три четвърти пълен и че никой на седалките не помръдва.

Онези, които се бяха качили на борда преди нас, стояха като вцепенени.

Мъжът в костюма погледна към нас с Кейт и видях, че на джоба му е закачена служебна карта на „Трансконтинентал“ със снимка.

— Това е ужасно… — каза той. — О, Господи…

Стори ми се, че ще заплаче, но успя да се овладее.

— Аз съм Джо Хърли… началник-отдел „Багажи“ на „Трансконтинентал“ …

— ФБР — отвърнах аз. — Виж, Джо, свали хората си от самолета.

Възможно е да е извършено престъпление.

Очите му се разшириха.

В този момент наистина не вярвах, че има такова нещо, но се съмнявах в тая история с токсичните изпарения. Най-добрият начин да овладееш положението е да кажеш на някого, че се намира на местопрестъпление.

Едно от ченгетата от Транспортна полиция се приближи към нас.

— Престъпление ли?

— Да. Предлагам всички да се отдръпнете до вратата и да не пускате никого, докато поогледаме вътре. Става ли? Няма защо да бързате с ръчния багаж и труповете.

Той кимна и двамата с Кейт бързо тръгнахме по лявата пътека. На другите врати също се появиха хора. Ние протегнахме картите си и извикахме:

— ФБР. Моля, не влизайте. Останете на стълбите. — И така нататък.

Това ги спря и те започнаха да се трупат край вратите. Продължихме към предната част на самолета. От време на време поглеждах през рамо и виждах очи, втренчени в пространството. Клепачите на някои бяха затворени. Токсични изпарения. Но какви?

Стигнахме до коридора между двата изхода, отделението на стюардите, тоалетните и спиралното стълбище. Беше пълно с хора и ние повторихме предишната сцена, но този път не постигнахме същия успех.

Има вероятност тук да е извършено престъпление — казах аз. — Излезте от самолета и изчакайте отвън.

Мъж в син гащеризон стоеше на спиралното стълбище.

— Хей, приятел — извиках му. — Слез оттам.

Хората заотстъпваха към изходите. Човекът с гащеризона се подчини. Двамата с Кейт минахме покрай него и се заизкачвахме нагоре.

Прескачах стъпалата по две наведнъж и спрях веднага щом пода дох глава над горната палуба. Не смятах, че ще се наложи да използвам пистолета си, но тъй като се колебаех, все пак извадих глока си и го пъхнах в колана.

Тук бе по-светло, отколкото долу. Зачудих се дали човекът от отдел „Произшествия“, който се беше качил пръв, все още е на борда.

— Хей! — извиках. — Има ли някой?

Отдръпнах се, за да позволя на Кейт да се качи. Тя се отдалечи на няколко крачки от мен и видях, че не е извадила оръжието си. Всъщност, изглежда, нямаше причини да подозирам, че в самолета се крие някаква опасност. Полицаят от Транспортна полиция бе докладвал, че всички са мъртви. Но къде бе той?

Всяко нещо по реда си. Първо трябва да се увериш, че нищо не те заплашва, което означава да отвориш затворените врати. Много печени детективи са били изнасяни с краката напред, защото са оглеждали местопрестъпление, без да се подсигурят.

Вдясно в дъното беше тоалетната, вляво — отделението на стюардите. Дадох знак на Кейт и тя извади пистолета си, докато аз се насочвах към дясната врата. Пишеше СВОБОДНО. Натиснах бравата и се отдръпнах настрани.

— Чисто е — каза Кейт.

На пода в другото помещение лежеше стюардеса. Коленичих и потърсих пулс на глезена й. Не само че нямаше, но и бе абсолютно студена.

Между двете врати имаше багажно отделение, така че покрих Кейт, която провери вътре. Нищо друго освен палта и якета на пътниците, чанти и разни дреболии. Приятно е да пътуваш в бизнес-класа. Тя бегло разгледа помещението и едва не ги пропуснахме, но те бяха там. Върху една ръчна количка бяха завързани две зелени кислородни бутилки. Отгоре бе хвърлен някакъв шлифер. Проверих вентилите. Бяха отворени. Трябваха ми около три секунди, за да заподозра, че едната бутилка съдържа кислород, а другата — нещо, което не е полезно за здравето. Всичко си идваше на мястото.

— Това са медицински кислородни бутилки — отбеляза Кейт.

— Точно така. — Виждах, че и тя започва да схваща, но и двамата не казахме нищо.

Бързо минахме по пътеката и спряхме пред вратата на пилотската кабина. Ключалката бе разбита. Отворих и влязох. Пилотите седяха наведени напред. Проверих пулса на шиите им, но не усетих нищо освен студена лепкава кожа.

Забелязах, че люкът на тавана е отворен, и предположих, че полицаят от отдел „Произшествия“ е проветрил кабината. Излязох.

Кейт стоеше до седалките в дъното на пътническото отделение. Приближих се до нея.

— Това е Фил Хъндри… — каза тя.

Погледнах мъжа, който седеше до агента. Носеше черен костюм, ръцете му бяха в белезници. Лицето му беше скрито под маска за сън. Пресегнах се и я вдигнах. Двамата с Кейт дълго го гледахме.

— Това ли е?… — накрая попита тя. — Не ми прилича на Халил.

И на мен не ми приличаше, но не си спомнях снимката му много добре. Освен това лицата на мъртъвците странно се изменят.

— Ами… като че ли е арабин… не съм сигурен.

Тя разкопча ризата му.

— Няма бронирана жилетка.

— Няма — съгласих се. Тук ставаше нещо много странно, меко казано.

Кейт се наведе над мъжа зад Фил Хъндри и каза:

— Питър Горман.

Поне това беше успокояващо. Двама от трима. Но къде бе Асад Халил? И чий беше трупът на негово място? Кейт погледна арабина.

— Какъв е този? Съучастник? Жертва?

— Може би и двете.

Опитвах се да открия отговора, но със сигурност знаех само, че всички са мъртви, освен навярно човекът, който се преструваше на умрял. Озърнах се наоколо и казах на Кейт:

— Дръж под око тези хора. Някой от тях може да е жив.

Тя кимна и вдигна пистолета си.

— Дай ми телефона си.

Кейт извади мобифона от блейзъра си и ми го подаде.

— Какъв е номерът на Джордж?

Кейт ми го продиктува и аз го набрах. Фостър отговори. — Джордж, тук е Кори — просто ме изслушай. В самолета сме на горната палуба. Всички са мъртви. Хъндри и Горман също… добре, радвам се, че Линдли те държи в течение. Да, на горната палуба сме. Самолетът е в заградената зона. Слушай. Човекът с Фид и Питър не прилича на Халил… точно това казах. С белезници е, но няма бронирана жилетка. Не, не съм убеден, че не е Халил. Не нося снимка със себе си. И Кейт не е сигурна, а снимката в досието е кофти. Виж… — Опитах се да измисля някакъв план за действие, но не знаех точно какъв е проблемът. — Ако този тип до Фил не е Халил, значи арабинът може все още да е на борда. Да. Но е възможно и вече да се е чупил. Нека Линдли да каже на ченгетата от Транспортна полиция незабавно да се свържат с шефовете си и да блокират района. Да не пускат никого извън заградената зона.

Фостър не ме прекъсваше, но го чувах да мърмори неща от типа „Мили Боже… Боже мой… как е възможно… ужасно, ужасно…“ и други подобни изтънчености.

— Халил очевидно е убил двама от нашите хора, Джордж, и резултатът е неколкостотин точки за Лъва срещу Федералните. Уведоми всички на летището. Какво мога да ти кажа ли? Арабин. Виж дали ще успееш да блокираш и цялото летище. Ако се измъкне, ще си берем големи ядове. Да. Съобщи на Федерал Плаза. Ще организираме команден център в „Конквистадор“. Задействай нещата колкото може по-скоро. И предай на госпожа Дел Векио, че боингът няма да дойде на портала. — Затворих и се обърнах към Кейт: — Слез долу и кажи на ченгетата, че ни трябва плътна охрана. Никой да не излиза от самолета.

Тя се подчини. Останах на мястото си, загледан в лицата наоколо. Ако този до Хъндри не беше Халил — в което бях деветдесет процента сигурен, — арабинът все още се намираше на борда. Но ако бе действал бързо, сигурно беше успял да се измъкне навън в заградената зона и да изчезне сред двестатина души — хора, облечени във всевъзможни дрехи, включително костюми на „Трансконтинентал“. А ако бе действал много бързо и решително, можеше да е откраднал кола и да се отдалечава от зоната. Терминалите бяха на не повече от три километра.

— По дяволите!

Кейт се върна горе.

— Готово. Разбраха.

— Добре. Дай да проверим тези хора.

Тръгнахме по пътеката. В скута на един от пътниците лежеше роман на Стивън Кинг, което ми се стори подходящо. Друг се бе завил до ушите с две одеяла. Носеше черна маска за сън. Свалих я и видях, че по средата на челото му е пораснало трето око.

— Ела тук.

Кейт се приближи. Смъкнах одеялата от трупа. Човекът беше в синя униформена риза с емблемата на Транспортна полиция.

— Това трябва да е онзи от отдел „Произшествия“, който пръв се е качил на борда — отбелязах аз.

Тя кимна.

— Какво се е случило тук?

— Нищо хубаво.

На местопрестъпление не бива да пипаш нищо, освен ако не е за да спасиш нечий живот или ако не смяташ, че престъпникът е наблизо. В такъв случай трябва да си с латексови ръкавици, но аз нямах даже презерватив. Въпреки това проверихме останалите пасажери. Всички бяха мъртви и Асад Халил не бе сред тях. Потърсихме, но не открихме гилза. Отваряхме и вратичките над седалките. В едно от отделенията Кейт намери сребрист пожарникарски костюм, брадвичка и кислородна бутилка с противогаз, които очевидно бяха принадлежали на убитото ченге от отдел „Произшествия“.

Тя се върна при Фил Хъндри и разтвори сакото му. Кобурът му беше празен. На вътрешния му джоб бе закачена значка на ФБР и Кейт я свали, после извади портфейла и паспорта му.

Отидох при Питър Горман и го претърсих.

— И неговия пистолет го няма. — Взех служебната му карта от ЦРУ, паспорта, портфейла и ключа за белезниците, който явно беше върнат в джоба му, след като го бяха използвали, за да освободят Халил. Не открих резервни пълнители за глок.

Надзърнах в отделението над седалката. Вътре имаше дипломатическо куфарче. Отворих го и видях, че е било на Горман.

Кейт взе куфарчето на Хъндри и също го отвори.

Вътре бяха клетъчните им телефони, разни документи и някои лични вещи като четки за зъби, гребени, носни кърпички, но не и пълнители. Не носеха сакове с дрехи, защото агентите трябва да пътуват със свободни ръце. Що се отнасяше до истинския Халил, бяха му оставили само дрехите на гърба и следователно мъртвият му двойник също бе чист.

Халил не е взел лични вещи от Фил и Питър — каза Кейт. — Нито паспортите и документите, дори портфейлите.

Отворих портфейла на Горман и видях около двеста долара в брой малко френски франкове.

— Не е взел и парите на Горман — отвърнах аз. — С това иска да ни покаже, че разполага с много средства в Америка и че можем да са ги задържим. — Замълчах, после прибавих: — Има документи и мангизи. Освен това косата му вече е руса и е жена.

— Но обикновено взимат всичко и го показват на приятелите си.

Или на шефовете си.

— Този тип е професионалист, Кейт. Не иска да го пипнат със сигурни улики.

— Обаче е взел пистолетите — отбеляза тя.

— Трябвали са му.

Кейт кимна и прибра всичко в куфарчетата.

— Бяха добри хора.

Виждах, че е разстроена. Горната й устна трепереше. Отново набрах номера на Фостър.

— Пистолетите и резервните пълнители на Фил и Питър липсват — осведомих го аз. — Да. Но документите им са тук. Освен това човекът от отдел „Произшествия“, който пръв се е качил на борда, е прострелян в челото. Точно така. Оръжието на убийството навярно е един от изчезналите глокове. — Набързо му разказах откритията ни. — Смятай престъпника за въоръжен и много опасен. — После затворих.

Започваше да става топло и се носеше слаба неприятна миризма. Някои от труповете отделяха газове.

Кейт се върна при мъжа с белезниците и докосна лицето и шията му.

— Определено е по-топъл. Умрял е само преди около час, ако не и по-малко.

Опитвах се да подредя мозайката, но някои парчета от нея бяха пръснати из самолета, а други бяха чак в Либия.

— Тогава как е умрял? — попита Кейт, после разтвори сакото му, но кървави петна нямаше. Тя го наведе напред, за да потърси рани на гърба му. До този момент удобно отпусната назад, главата му неестествено се наклони настрани. Кейт я завъртя и каза:

— Вратът му е счупен.

По спиралното стълбище се качиха две ченгета от отдел „Произшествия“.

— Кои сте вие? — попита единият.

— ФБР — отвърна Кейт.

Дадох му знак да се приближи.

— Този човек тук и онзи зад него са федерални агенти — казах, а мъжът с белезниците е техен арестант. Разбирате ли?

Той кимна.

— В лабораторията на ФБР ще имат нужда от снимки и всичко останало, така че трябва да оставим всичко както си е.

— Къде е Макгил? — попита ченгето и ме погледна. — Изгубихме радиовръзка. Да сте виждали тук някой от нашите?

— Не — излъгах го. — Само мъртъвци. Може да е долу. Добре, да излизаме оттук.

Двамата с Кейт взехме куфарчетата и всички се запътихме към стълбището.

— Възможно ли е самолетът да се е приземил сам? На автопилот? — попитах едното от ченгетата.

— Да… възможно е… но… божичко, наистина ли смятате, че всички са мъртви?… Да… прекъсването на връзката…

Двамата полицаи заговориха като картечници. Чух думите „радиовръзка“, „реактивни струи“, „токсични изпарения“, „саудитска история“ и името Анди. Предположих, че става дума за Макгил.

Когато слязохме в коридора на долната палуба, се обърнах към един от полицаите:

— Моля, застанете тук и не пускайте никой да се качва горе, докато не пристигнат от лабораторията на ФБР.

— Ясно.

Завесите на първа и втора класа бяха дръпнати. Вътре нямаше никого, но хората продължаваха да се трупат на стълбите край вратите.

Под краката си усещах и чувах тропот — работниците опразваха товарното отделение.

— Престанете да разтоварвате багажа и накарайте всички да на пуснат самолета — казах на едно ченге от Транспортна полиция.

Влязохме в първа класа. Седалките бяха двайсет, повечето свободни. Набързо претърсихме отделението. Макар че исках да свършим и да слезем от боинга, ние бяхме единствените федерални агенти на местопрестъплението — единствените живи федерални агенти — и трябваше да съберем колкото се може повече информация. Докато оглеждах наоколо, Кейт каза:

Мисля, че Халил е обгазил целия самолет.

Така изглежда.

И е имал съучастник. Нали някой трябва да е донесъл онези две кислородни бутилки.

— Едната с кислород, другата не.

— Да, ясно. — Тя ме погледна. — Не мога да повярвам, че Фил и Питър са мъртви… и че Халил… че сме го изпуснали.

Хрумна ми, че има стотици по-лесни начини за проникване в страната. Но този тип — Асад Халил — беше избрал най-невероятния, който можех да си представя. Наистина бе скапаняк. И беше на свобода в Америка. Лъв в града. Дори не ми се мислеше какво ще направи.

— Точно под носа ни — каза Кейт. — Убил е над триста души още преди да е кацнал.

Излязохме от първа класа.

— Между другото, каква е тази саудитска история? — попитах полицая, когото бях помолил да пази стълбището.

Той ни обясни и накрая прибави:

— Това е нещо друго. Нов случай.

Двамата с Кейт се отдръпнахме настрани.

— Какво ще кажеш да го наречем историята на „Дракула“? — предложих аз.

— Моля?

— Нали знаеш, граф Дракула лежи в ковчег на кораб, който пътува от Трансилвания за Англия. Съучастникът му отваря ковчега, Дракула се измъква и изпива кръвта на всички на борда. Корабът акостира на пристанището сам и графът слиза на брега, за да продължи да сее ужас. — Ако бях добър католик, щях да се прекръстя.

Кейт ме погледна. Сигурно се чудеше дали не съм се побъркал, или съм в шок. Определено съм си чалнат и трябва да призная, че наистина бях в шок. Искам да кажа, че вече бях виждал какво ли не, но малцина на земята са се сблъсквали с такова нещо, освен навярно по време на война. Всъщност това си беше война.

Обърнах се към отделението на втора класа и видях, че санитарите са успели да се качат в самолета. Вървяха по пътеките, установяваха смъртта на пътниците и закачваха на всеки труп табелка с номера на мястото. По-късно щяха да ги приберат в чували.

Отидох до дясната врата, за да подишам малко чист въздух. Имах чувството, че пропускаме нещо — нещо изключително важно.

— Не трябва ли пак да претърсим горната палуба? — попитах Кейт.

Тя се замисли, после каза:

— Струва ми се, че вече направихме каквото можахме. Отделението за стюардите, пилотската кабина, багажното отделение… От лабораторията няма да останат доволни, ако обърнем местопрестъплението с главата надолу.

— Да… — Въпреки това забравяхме нещо… Замислих се за служебните карти, портфейлите и паспортите, които Халил не бе взел, и макар да го бях обяснил на Кейт, започнах да се чудя защо все пак ги е оставил. Ако се приемеше, че всичките му действия имат някаква цел, какво искаше да постигне, като постъпваше тъкмо обратно на очакванията ни?

Претършувах мозъка си, но не открих нищо.

Кейт ровеше в едно от дипломатическите куфарчета.

— Като че ли и тук не липсва нищо — каза тя, — дори досието на Халил и инструкциите на Зак Уебър…

— Чакай малко.

— Какво има?

Започвах да загрявам.

— Той се опитва да ни накара да си мислим, че е свършил с нас.

Край на акцията. Иска да решим, че се е запътил към терминала за заминаващи. Че ще излети за някъде и не желае да открият тези неща у него, ако го претърсят.

— Не те разбирам. Страната ли напуска?

— Иска ние да си помислим така.

— Добре… значи остава тук. Сигурно вече е далеч от летището.

— Щом не е взел документите, значи иска да е чист. Тогава защо са му пистолетите? Няма да влезе в терминала с тях, а ако е избягал от летището, винаги може да си намери оръжие. Тогава… за какво са му два пистолета на летището?

— Готвел се е да си проправи път с оръжие — отвърна Кейт. — И е останал с бронираната жилетка. Какво ще кажеш?

Ами… — Внезапно си спомних за либиеца, който се бе предал през февруари, и ми хрумна абсолютно невероятна мисъл. — Мамка му… — Втурнах се нагоре по спиралното стълбище, като прескачах п три стъпала наведнъж, влетях в бизнес-класата и отидох при Филндри. Повдигнах дясната му ръка, която беше пъхната между бедрото и страничната облегалка между двете седалки. Палецът бе отрязан с остър инструмент. — По дяволите!

Проверих дясната ръка на Питър Горман и открих същото.

— О, не! — възкликна Кейт.

Двамата бързо се спуснахме на долната палуба, излязохме през вратата и разблъскахме хората на подвижната стълба. Намерихме колата на Транспортна полиция, с която бяхме дошли. Аз скочих отпред, Кейт се вмъкна на задната седалка. Казах на Симпсън:

— Включи светлините и сирената. Тръгвай.

Извадих от джоба си клетъчния телефон, набрах номера на „Конквистадор“ и след малко съобщих на Кейт:

— „Конквистадор“ не отговаря.

— О, Господи!

Симпсън подкара към портала, като маневрираше сред десетките паркирали автомобили, но на изхода ни спряха ченгета от Транспортна полиция, които ни информираха, че районът е блокиран.

— Зная, аз наредих да го блокират — отвърнах. Това не им направи никакво впечатление.

Кейт уреди въпроса, като им показа служебната си карта от ФБР, използва малко логика, малко увещания, малко заплахи и малко здрав разум. Помогна и Симпсън. Аз си държах устата затворена. Накрая ни пуснаха.

Бързо казах на Ал:

— Добре, слушай сега. Трябва да стигнем до западния край на летището, където са всички служебни сгради. По най-прекия и най-бърз път.

— Хм, околовръстното…

— Не. По най-бързия и най-прекия. През пистите. Давай.

Той се поколеба.

— Не мога да пресичам пистите, освен ако не получа разрешение от кулата. Ставрос е бесен…

— Случаят е десет-тринайсет. — „Което означаваше ченге в беда“.

Симпсън веднага настъпи газта.

— Какво е десет-тринайсет? — попита Кейт.

— Почивка за кафе.

След като се отдалечихме от спрелите автомобили, казах на хлапето:

— А сега се направи на самолет и набери скорост за излитане.

Той натисна педала докрай и големият шевролет „Каприс“ се понесе по гладката писта. Симпсън взе радиостанцията и обясни на кулата какво прави. Диспечерът още малко и щеше да получи инфаркт.

Междувременно аз извадих клетъчния телефон и пак набрах „Конквистадор“, но пак не получих отговор.

— Мамка му! — Свързах се с Фостър. — Джордж, опитвам се да обадя на Ник… Да… Добре, отивам. Ако стигнеш пръв, внимавай, че Халил се е насочил натам. Точно това казах. Взел е палците на Фил и Питър… Да. Правилно ме чу. Прибрах мобифона в джоба си и казах на Кейт:

— И Джордж не е успял да се свърже.

— Господи! — промълви тя. — Надявам се да не сме закъснели.

Колата летеше със сто и шейсет километра в час.

В далечината видях старата сграда, в която се намираше клуб „Конквистадор“. Искаше ми се да кажа на Симпсън, че вече няма нужда да бърза, но не можех да го направя. Вече се движехме със сто седемдесет и пет. Предните колела започнаха да играят, но той като че ли не забелязваше. Ал погледна към мен и аз му казах:

— Внимавай в пътя.

— В пистата.

— Няма значение. Виждаш ли оная продълговата стъклена сграда? Намали скоростта, намери сервизен път и се насочи към нея.

— Ясно.

Когато пистата свърши, пред нас се появи телена ограда. Порталът се намираше на стотина метра от мястото, което ме интересуваше. Симпсън неочаквано зави и колата за няколко секунди се изправи на две колела, после тежко тупна на земята и подскочи.

Хлапето свали крак от педала, но не спря. Понесохме се право към сградата. Шевролетът профуча през оградата все едно че изобщо я нямаше.

Когато излязохме на асфалта, Симпсън натисна спирачките и с мъка удържа волана. Автомобилът поднесе и се завъртя, после спря на около три метра от входа. Скочих навън и му казах:

— Не позволявай на никого да напуска сградата. Престъпникът е въоръжен.

Извадих патлака си и се затичах към вратата. По пътя забелязах откъм отсрещната страна на паркинга да се приближават колите, които ни бяха чакали на портал 23. Освен това наблизо видях мотокар на „Трансконтинентал“. Мястото му не беше тук, но се досещах каква е причината за присъствието му.

Кейт ме изпревари и се втурна в сградата с изваден пистолет. Последвах я и й казах:

Покрий асансьорите. — После бързо се заизкачвах по стълбището.

Спрях точно преди коридора, надзърнах и продължих до „Конкистадор“. Притиснах гръб до стената, така че да съм извън обсега на камерата, чиито монитори бяха във всички помещения на клуба.

Пресегнах се и допрях десния си палец до скенера. Вратата се отвори. Знаех, че отново ще се затвори след три секунди и като предпазна мярка ще остане затворена в продължение на три безкрайни минути, освен ако някой отвътре не дезактивира системата. Затова в последния момент се вмъкнах в рецепцията, приклекнах и започнах да въртя автоматичния си пистолет във всички посоки.

Нанси Тейт не беше на мястото си, но видях стола й в дъното. Телефонът й настойчиво звънеше. Като не откъсвах гръб от стената, заобиколих дългия плот и я открих на пода с дупка от куршум в челото. Около главата й се бе събрала локва кръв. Това не ме изненада, но ме разгневи. Помолих се Асад Халил все още да е в клуба.

Знаех, че трябва да съм готов да покрия и двете врати, които извеждаха от рецепцията. Само след няколко секунди зърнах Кейт на монитора върху плота на Нанси. Зад нея бяха Джордж Фостър и Тед Наш. Протегнах ръка и натиснах бутона за вратата.

— Чисто е! — извиках.

Тримата нахлуха вътре, насочили пистолетите си напред. Бързо ги информирах за положението:

— Нанси е на пода ей там. Огнестрелна рана в главата. Ние с Кейт ще влезем в оперативния център, вие двамата проверете от другата страна. Подчиниха се и изчезнаха в коридора, който водеше към килиите и стаите за разпит.

Почти без да взимаме предпазни мерки, двамата с Кейт влязохме в оперативния център. Струва ми се, разбирахме, че Асад Халил отдавна се е изпарил.

Отидох до бюрото, край което не толкова отдавна бяхме седели всички. Столовете бяха свободни, чашите за кафе бяха празни, а Ник Монти лежеше по гръб на пода с широко отворени очи. Около тялото му имаше голяма локва кръв. На гърдите на бялата му риза се виждаха поне две входни рани. Явно не беше имал време да извади пистолета си, защото все още си бе в кобура. Наведох се над него и проверих за пулс, но нямаше.

Кейт бързо изкачи трите стъпала до комуникационната част от залата и аз я последвах. Дежурната очевидно бе имала няколко секунди да реагира, тъй като беше просната до отсрещната стена под огромните електронни карти на света. Всичко наоколо бе опръскано с кръв. Кобурът й висеше на облегалката на един от столовете при синия й блейзър и чантата й. Проверих и нейния пулс, но разбира се, беше мъртва.

В помещението бръмчаха и пращяха електронни устройства. По тонколоните се чуваха тихи гласове. Тракаше телетип, някъде се включи факс. На пулта имаше поднос със суши. Отново погледнах убитата жена. Едва ли бе очаквала проблеми в самото сърце на едно от най-сигурните и секретни места в страната.

Фостър и Наш влязоха в залата и застанаха до Ник Монти. Следваха ги две униформени ченгета от Транспортна полиция, които зяпаха тъпо.

— Повикайте линейка! — извиках аз. Не че ни трябваше, но нямах какво друго да кажа.

С Кейт слязохме от подиума на комуникационната и четиримата се отдръпнахме в ъгъла. Джордж Фостър беше пребледнял, сякаш току-що са му показали заповедта за уволнението му. Както винаги, Тед Наш се опитваше да си придаде непроницаем вид, но забелязах, че на лицето му плъзва загрижено изражение.

Мълчахме. Какво можехме да кажем? Бяха ни направили на глупаци, каквито навярно и бяхме. Стотици хора бяха мъртви и убиецът им скоро щеше да изчезне в щат, обитаван от шестнайсет милиона души. Ако имаше достъп до нещо ядрено, химическо или биологическо, до утре по това време броят им можеше да се съкрати наполовина.

Очевидно имахме ужасен проблем. Ако АСЧ действаше като НЙПУ, всички щяхме да си изгубим работата.

Но поне Ник Монти щеше да бъде погребан с почести и щяха посмъртно да го наградят с медал за храброст. Както казах, чудех се какво ли щеше да е, ако бях останал вместо него. Навярно щях да лежа на пода и да остана там, докато някой очертае тялото ми с тебешир.

Зяпах бюрото, около което бяхме седели, и се мъчех да си представя как Халил се втурва в залата, оглежда се, вижда Монти, Монти вижда него… Нападащият винаги има предимство. А Ник дори и не знаеше, че арабинът е в играта.

Всички забелязаха, че очите ми са насочени към бюрото и Ник, и не бяха толкова тъпи или безчувствени, колкото изглеждаха. Явно Разбираха какво ми минава през главата. Джордж ме стисна за рамото и ме накара да се извърна.

Да се махаме оттук — каза Кейт.

Никой не възрази. Наш взе досиетата от бюрото — преди те бяха пет, по едно за всеки от нас, но сега бяха четири. Очевидно господин Халил се беше снабдил с личен екземпляр и вече имаше представа какво ни е известно за него. Невероятно.

Върнахме се в рецепцията, която започваше да се пълни с ченгета от НЙПУ и Транспортна полиция. Някой бе открил ключа за дезактивиране на системата и вратата стоеше отворена.

Извадих снимката на Халил от едно от досиетата, отидох при един униформен лейтенант от Транспортна полиция и му я подадох.

— Това е заподозреният — казах аз. — Размножете я и я раздайте на всичките си хора. Наредете им да спират и претърсват всяка кола, която напуска летището. Проверете паркингите, такситата, камионите, дори служебните автомобили.

— Вече го правим. Вдигнах на крак всички участъци в града.

— Проверете и терминалите за заминаващи — прибави Кейт.

— Ясно.

— Навън има мотокар на „Трансконтинентал“ — продължих аз. — Мисля, че престъпникът е дошъл с него. Съобщете ни, ако откриете някъде униформа или гащеризонна „Трансконтинентал“.

Лейтенантът взе радиостанцията си и се свърза със своя команден център.

Колелата започваха да се въртят, но Асад Халил се движеше по-бързо и вече едва ли имаше вероятност да го пипнем на летището.

Фостър се дразнеше от присъствието на всички тези ченгета от НЙПУ и Транспортна полиция.

— Добре — каза той, — моля, напуснете помещението. Това е местопрестъпление и не бива да пипаме нищо. Оставете някой да пази на вратата. Благодаря ви.

Излязоха всички освен един сержант от Транспортна полиция, който ни повика при плота на Нанси и посочи една празна чаша. В около един сантиметър чай плуваха два палеца.

— Какво е това, по дяволите? — попита той.

— Нямам представа — отвърна Джордж Фостър, макар да знаеше откъде са дошли пръстите и защо вече не са на мястото си. Но винаги е за предпочитане бързо да преминеш в секретен режим и да продължиш така чак до момента, в който положиш клетва. И даже тогава не е излишно в паметта ти да остане някое и друго бяло петно. Национална сигурност и прочее.

Ето така рутинната задача се превърна в престъплението на века. Случват се гадости, дори в хубав пролетен ден.

12

Излязохме от „Конквистадор“ и видяхме, че се събират още коли.

— Ще се обадя в щаба и ще уредя да уведомят и увеличат наблюдателните ни постове — каза Джордж Фостър, шефът на малката ни група.

Между другото, АСЧ следи къщите на известни и заподозрени терористи, бомбаджии, техни приятели, роднини и симпатизанти. И основен материал за тази цел са ченгетата от НЙПУ, които работят в спецчастта. Федералните дават на общината повече пари, отколкото е необходимо, и всички остават доволни.

— Ще усилим подслушването на телефони — продължи Фостър, — ще се свържем с някои информатори и ще разпространим снимката на Халил във всички правоохранителни институции в страната.

Не спря да говори, докато ясно не ни даде да разберем, че командва парада, и повдигна духа на всички ни, да не споменавам, че до известна степен се подсигури за момента, в който щеше да му се наложи да оближе нечий началнически задник.

И като стана дума за това, накрая щеше да се появи някой, когото нямаше да можем изцяло да заблудим, затова предложих:

— Навярно не е зле да се върнем на Федерал Плаза и по пътя да уточним фактите.

Всички се съгласиха, че идеята е добра. Разстроените умове разсъждават еднакво.

Трябваше обаче да оставим там изкупителна жертва и Фостър знаеше коя ще е тя.

— Вие тримата тръгвайте — каза Джордж. — Аз ще остана и… ще информирам всеки, който се появи. Освен това ще повикам хората от лабораторията… Не мога да дойда с вас — прибави той, най-вече за да убеди себе си, струва ми се. — Това е секретна служба на ФБР и…

— И не е останал никой, който да я пази — услужливо се обадих аз.

Фостър се ядоса за пръв път, откакто го познавах. Тук има секретна информация и… — Той избърса потта от горната си устна и заби поглед в земята.

Джордж Фостър беше наясно естествено, че господин Асад Халил е знаел за тази светая светих, че е проникнал в сърцето й и се е изсрал на пода. Освен това схващаше връзката с „предалия се“ през февруари либиец. Отгоре му щяха да се изсипят шест тона лайна и той го съзнаваше. За негова чест, Фостър каза:

— Аз нося отговорността и всичко това е по моя… по моя…

После се извърна и се отдалечи.

Господин Тед Наш, разбира се, работеше в организация, специализирана в измъкването от сипещи се лайна, и бях убеден, че ушитият му по поръчка костюм ще остане безукорно чист. Той се обърна и закрачи към патрулната кола на Симпсън.

Що се отнася до мен, тъй като съвсем наскоро бях постъпил в този екип, нямаше да имам проблеми, освен ако Наш не измислеше начин да ме натика под лайняния дъжд. Навярно тъкмо затова имаше нужда от мен. Също като Джордж Фостър, Кейт Мейфилд нямаше чадър, но идването й с мен до самолета донякъде я спасяваше.

— Нямам какво да губя тук и ще се опитам да те прикрия — казах й аз.

Тя се насили да се усмихне.

— Благодаря, но просто ще обясним какво се е случило и ще оставим Вашингтон да реши дали някой от нас е виновен.

Извъртях очи към небето, ала Кейт се престори, че не забелязва.

— Искам да продължа да работя по случая — прибави тя.

— Ще имаш късмет, ако не те върнат в счетоводството.

— Ние не правим така — спокойно ме осведоми Кейт. — Стига да си честен с тях и да не ги лъжеш, обикновено те оставят да довършиш случая, въпреки че си се прецакал.

— Наистина ли? Чувал съм, че и при бойскаутите е същото.

Тя не отговори.

Прозвуча клаксон. Тед Наш нетърпеливо чакаше на предната дясна седалка в автомобила на Симпсън. Двамата с Кейт седнахме отзад, където бяха дипломатическите куфарчета.

— Полицай Сямпсън получи разрешение да ни откара в южен Манхатън — съобщи ни Наш.

— Заради вас затънах в лайната, момчета, така че вече няма значение — каза Ал.

— Ще се погрижа за това — отвърна Кейт. — Ти много ни помогна.

Няколко минути пътувахме в мълчание към един от изходите край складовете.

Накрая Наш се обърна към мен.

— Страхотно се справи, детектив.

Това ме изненада, особено използването на някогашната ми благородна титла. Изгубих дар слово и си помислих, че досега нещо не съм разбирал милия Тед. Може би трябваше да се пресегна, да разроша косата му и да му кажа: „Обичам те, стари смотаняко!“

Стигнахме до портала и ченгето от Транспортна полиция ни махна да минем почти без да ни погледне. Очевидно не всички бяха предупредени. Наредих на Симпсън да спре.

Слязох от колата и си показах картата.

— Полицай, не си ли получил заповед да спираш и претърсваш всички автомобили?

— Да… но не и полицейски.

Това ме вбеси. Пресегнах се в колата и взех едно от досиетата. Извадих снимката и му я пъхнах под носа.

— Виждал ли си този човек?

— Не… щях да си спомня лицето му.

— Колко коли минаха, откакто получи заповедта?

— Малко. Днес е събота. Най-много десетина.

— Спира ли ги да ги претърсиш?

— Да… но всички бяха големи камиони, пълни със сандъци. Не мога да отварям всеки сандък, освен ако не са наред митническите документи. А те бяха наред.

— Значи не си отворил нито един сандък, така ли?

Ченгето започваше да се ядосва.

— Имам нужда от помощ. Това може да отнеме цял ден.

— Колко коли минаха оттук преди да получиш заповедта?

— Може би… две-три.

— Какви?

Два камиона. И едно такси.

— Имаше ли пътник в таксито?

Не забелязах. Това беше преди заповедта — прибави той. Добре… — Дадох му снимката. — Този тип е въоръжен и опасен. Днес вече уби прекалено много полицаи.

— Господи!

Върнах се в колата и продължихме. Ченгето не ни накара да отворим багажника, както щях да постъпя аз, ако някой умник се бе заял с мен. Но Америка не е готова за такива случаи. Изобщо не е готова.

Излязохме на магистралата и поехме обратно към Манхатън. Известно време пътувахме в мълчание. Движението беше натоварено, но на мен не ми пукаше. Докато зяпах Бруклин през десния прозорец, казах на своите федерални приятели:

— В щата живеят шестнайсет милиона души, осем милиона от които в града. Сред тях има двестатина хиляди новопристигнали емигранти от ислямски страни и около половината са тук в Бруклин.

Кейт и Наш не отговориха.

Що се отнасяше до Халил, ако наистина изчезнеше в това гъмжило, щеше ли АСЧ да го открие? Навярно. Общността на емигрантите от Средния изток бе доста затворена, но имаше информатори, да не споменавам за лоялните американци сред тях. Подземната терористична мрежа беше сериозно компрометирана и трябва да призная, че федералните държаха бомбаджиите под око.

Ето защо Асад Халил нямаше да се свърже с обичайните заподозрени. Човек, който бе извършил такова нещо, нямаше да установи контакт с по-глупав от себе си.

Замислих се за дързостта на Халил, която неговите симпатизанти щяха да нарекат „храброст“. Този тип щеше да е истинско предизвикателство, меко казано.

Накрая Наш се обади, без да се обръща конкретно към никого:

— Ежегодно в страната влизат около един милион нелегални имигранти. Не е чак толкова трудно. Затова смятам, че целта на нашия човек не е била да проникне в Щатите, за да извърши терористичен акт. Неговата цел са били самолетът и „Конквистадор“. Изобщо не е напускал летището и ако Транспортна полиция не го е заловила, в момента е на борда на някой самолет.

— Вече отхвърлих тази теория — отвърнах му аз. — Изостанал си.

— Аз пък отхвърлих другите възможности — напрегнато настоя той.

Спомних си случая с Плъм Айланд и нелогичните твърдения и невероятни конспиративни теории на господин Наш. Очевидно не беше особено интелигентен и нямаше абсолютно никаква представа какво означава здрав разум.

— Залагам десетачка, че Халил съвсем скоро ще се обади отнякъде, при това отблизо — казах аз.

— Съгласен — рече Наш и се обърна към мен. — Ти нямаш опит с тези неща, Кори. Терористите не са като твоите глупави престъпници. Те нанасят удар и бягат. Не се връщат на местопрестъплението и не се крият в къщата на гаджетата си с още топъл патлак и чувал с плячка, нито пък се хвалят с подвизите си из баровете. Казвам ти качил се е на някой самолет.

— Благодаря ви, господин Наш. — Чудех се дали да го удуша, или да му разбия черепа с дръжката на пистолета си.

— Теорията ти е интересна, Тед — намеси се Кейт. — Но докато не се убедим, трябва да вдигнем на крак целия отдел „Среден изток“ и да поставим под наблюдение домовете на известните и заподозрени терористи.

— Не възразявам срещу обичайната оперативна процедура — от върна той. — Но ако този тип все още е в страната, ще го откриеш на последното място, на което смяташ, че ще се появи. Онзи през февруари изчезна като дим и никога няма да го видим. Ако между тях има връзка, значи представляват нещо ново и неизвестно. Някаква група, за която изобщо не сме чували.

Вече бях стигнал до подобно заключение. Освен това отчасти се надявах да е прав, че Халил е заминал. Нямах нищо против да дам десетачка даже на тоя гадняр, и колкото и да ми се щеше да пипна Асад Халил и да го млатя така, че и майка му да не може да го познае, всъщност исках да е някъде другаде и повече да не може да вреди на милите на сърцето ми Съединени щати. Искам да кажа, че човек, готов да убие цял самолет с хора, несъмнено крие атомна бомба в ръкава си, антракс в шапката си или отровен газ в гъза си.

— За арабски терорист ли става дума? — попита Симпсън.

— Става дума за майката на всички терористи — откровено отвърнах аз.

— Забрави това, което току-що чу — каза му Наш.

— Нищо не съм чул — отговори ченгето.

Когато наближихме Бруклинския мост, Кейт се обърна към мен.

— Струва ми се, че ще закъснееш за срещата си на Лонг Айланд.

— С колко?

— С около месец.

Не отговорих.

— Утре сутрин навярно ще се наложи да отлетим за Вашингтон — прибави тя.

Предполагам, че при федералните това е все едно да идеш при началството на Полис Плаза 1. Зачудих се дали в трудовия ми договор има клауза, която да ми позволи да се чупя. Пазех копие в бюрото си на Федерал Плаза и щях да му хвърля едно око.

Минахме по моста и се озовахме в каньоните на южен Манхатън.

Почти не разговаряхме. Явно всички напрягахме мозъчните си клетки.

В полицейските коли няма обикновено радио, но Симпсън носеше портативен апарат и го настрои на новините по „1010 УИНС“. Някакъв репортер предаваше от мястото на събитието.

— Самолетът все още е в заградената зона край една от пистите и не виждаме какво става, макар че постоянно пристигат и заминават автомобили. Преди няколко минути оттам потегли голям хладилен камион и се предполага, че превозва трупове.

Той замълча, за да постигне по-силно въздействие, после продължи:

— Властите не са направили официално изявление, но говорителят на Националното бюро по транспорта съобщи пред журналисти, че в резултат на токсични изпарения на борда наистина имало жертви. Самолетът обаче е кацнал нормално и всички можем да се надяваме, че жертвите не са много.

— Лари — попита водещият, — носят се слухове, че радиовръзката със самолета прекъснала няколко часа преди приземяването му. Чул ли си нещо за това?

— Федералното управление на авиацията не го е потвърдило официално, но неговият говорител посочи, че пилотът съобщил за дим на борда. Смятал, че е нещо химическо или вероятно пожар, предизвикан от късо съединение.

Това беше нещо ново за мен, но не и за Тед Наш, който загадъчно отбеляза:

— Радвам се, че излагат фактите точно.

Факти ли? Според мен някой просто се опитваше да измами хората.

Репортерът и водещият продължиха с ретроспекция за трагедията със самолета на „Суисеър“ и някой си спомни за саудитската история. Наш изключи радиото. Усетих, че Кейт ме гледа.

— Не знаем какво се е случило, Джон — тихо рече тя, — затова няма да правим предположения. Никакви интервюта за медиите.

— Ясно. Точно както си мислех. — Осъзнах, че трябва да внимавам какво говоря.

Помислих си също, че федералните правоохранителни и разузнавателни инстанции са нещо като кръстоска между Гестапо и боис-каутите — железният юмрук в кадифена ръкавица и прочее… „Не прави предположения“ означаваше „Затвори си устата“. Тъй като нямах желание да ме хвърлят в пандиза за година или повече, искрена убеденост казах:

— Ще направя всичко възможно, за да изправя този тип пред съда. Само не ме отстранявайте от случая.

Нито един от колегите ми не отговори, а можеха да ми напомнят, че до неотдавна съм искал да се преместя.

Тед Наш, супершпионинът, даде на Симпсън адрес на една пряка от Федерал Плаза. Искам да кажа, божичко, та хлапето беше ченге и макар да не блестеше с особена интелигентност, можеше да се досети, че отиваме или на Федерал Плаза 26, или на Бродуей 290, новата федерална сграда срещу Федерал Плаза.

— На Федерал Плаза ли искате да отидете? — попита Симпсън.

Изхилих се.

— Просто спри където ти казах — отвърна Наш.

Полицаят паркира близо до злощастно известната сграда на съда на Чеймбърс Стрийт и всички слязохме. Благодарих му и той ми напомни, че предницата на автомобила му е пострадала.

— Прати сметката на федералните — казах аз. — Бюджетът им е един трилион долара.

Запътихме се към южен Бродуей. Вече се смрачаваше, но от друга страна, тук сред манхатънските небостъргачи винаги цари здрач. Това не е жилищен или търговски квартал, а район на държавни учреждения, а беше и събота, така че нямаше много хора и улиците бяха сравнително тихи.

Докато вървяхме, аз се обърнах към господин Наш.

— Струва ми се, че сте очаквали днес да имаме проблем.

Той не отговори веднага.

— Днес е петнайсети април — накрая отвърна Тед.

— Да. Вчера получих потвърждение, че съм си платил данъците.

Чист съм.

— Ислямските екстремисти придават огромно значение на годишнините. В календара ни има много такива дати.

— Нима? Какво е днес?

— Годишнината от нашата бомбардировка в Либия през осемдесет и шеста.

— А стига бе! Ти знаеше ли? — попитах Кейт.

— Да, но честно казано, не обръщах особено внимание.

— Никога досега не сме имали инцидент на петнайсети април — Прибави Наш, — но всяка година на тази дата Муамар Кадафи държи антиамерикански речи.

Известно време обмислях тази информация. Опитах се да реша ако знаех, щях да действам по друг начин. Както можете да се досетите, адски си падам да ме правят на канарче, да ме държат тъмно и да ме залъгват с глупости.

— И сте забравили да ми кажете, така ли? — попитах колегите си.

— Смятах, че не е толкова важно — отвърна Наш. — Искам да кажа, че не беше толкова важно да знаеш.

— Разбирам. — Което означаваше „майната ти“ естествено. Но постепенно научавах федерландския език. — Откъде Халил е знаел, че ще го докарат в Америка точно днес?

— Ами, не е знаел със сигурност — каза Тед. — Но такъв човек не можеше да остане в парижкото ни посолство повече от двайсет и четири часа. Това навярно му е било известно. И ако все пак го бяхме задържали там, нищо нямаше да се промени, просто щеше да пропусне символичната дата.

— Добре, само че вие сте се хванали на играта и сте го качили на самолета точно на петнайсети април.

— Да — потвърди Наш. — Хванахме се на играта, защото искахме да го арестуваме тук на петнайсети.

— Струва ми се, че ще пропуснете тази дата.

Той не обърна внимание на забележката ми.

— Взехме изключителни мерки за сигурност в Париж, на летището и в самолета. Всъщност под прикритие на борда пътуваха двама агенти от федералната въздушна маршалска служба.

— Чудесно. Значи нищо не е можело да се прецака.

— Човек предполага, Господ разполага — без да се дразни от сарказма ми, отвърна Наш.

— Много вярна поговорка.

Стигнахме до двайсет и осем етажния небостъргач, наречен Федерал Плаза 26, и Тед ми каза:

— Ще обясняваме двамата с Кейт. Ти ще отговаряш единствено на въпросите.

— Може ли да ви противореча?

— Няма да имаш основание. Това е единственото място, на което се казва само истината.

Тримата влязохме в огромното министерство на истината и справедливостта.

Петнайсети април вече смърдеше поради две причини.