Играта на лъва

13

Лейтенант Чип Уигинс, офицер от военновъздушните сили на САЩ, седеше неподвижно на дясната седалка на изтребителя-бомбардировач F-111B1 с кодово име „Карма 57“. Самолетът се движеше с 650 километра в час. Уигинс погледна наляво към своя пилот, лейтенант Бил Садъруейт. Откакто преди два часа бяха излетели от базата на Кралските военновъздушни сили в Лейкънхийт, Съфък, Англия, двамата почти не бяха разговаряли. Садъруейт и без това не беше много приказлив и не обичаше празните приказки, но на Уигинс му се искаше да чуе човешки глас, какъвто и да е глас, затова каза:

— Наближаваме Португалия.

— Зная — отвърна Садъруейт.

— Добре. — Интеркомът придаваше на думите металическо звучене. Уигинс се престори, че се прозява, и усили притока на кислород в шлема си. По отворения канал на интеркома се разнесоха слаби вибрации.

— Имаш ли нещо против да не дишаш? — рече Садъруейт.

— Стига това да те прави щастлив, капитане.

Уигинс се повъртя на седалката си. Започваше да се схваща. Черното небе го потискаше но вече виждаше светлините на далечния португалски бряг и от това, кой знае защо, се почувства по-добре.

Пътуваха за Либия, за да изсипят смърт и опустошение върху скапаната страна на Муамар Кадафи заради извършения преди две седмици либийски терористичен акт в една западноберлинска дискотека, често посещавана от американски военни. Офицерът, който им бе разяснил задачата, подробно им бе обяснил защо рискуват живота си в тази опасна акция. Без много увъртания той им каза, че либийската бомба в дискотека „Ла Бел“, убила един американец и ранила десетки други, била само последното от цяла поредица открито агресивни действия, на които трябвало да отговорят с решителна проява на сила. „Ето защо — заключи той, — вие ще скъсате задниците на либийците.“

Звучеше добре, но не всички съюзници на Америка бяха съгласни. Атакуващите самолети бяха принудени да изминат дългия път до Либия от Англия, защото французите и испанците бяха отказали да им дадат разрешение да пресекат тяхното въздушно пространство. Това вбесяваше Уигинс, но на Садъруейт, изглежда, не му пукаше. Чип знаеше, че пилотът му си няма и представа от геополитика. Самолетите бяха неговият живот. Уигинс си каза, че ако му наредят да бомбардира Париж, Бил ще се подчини, без изобщо да се замисля защо атакува съюзник от НАТО. Най-страшното беше, че щеше да стори същото и с Вашингтон.

— Бил — попита го той, — чу ли слуха, че един от нашите самолети щял да пусне бомба в задния двор на френското посолство в Триполи?

Садъруейт не отговори.

— Освен това ми казаха — продължи Уигинс, — че един от нас щял да бомбардира резиденцията на Кадафи в Ал Азизия. Тази нощ щял да спи там.

Отново не получи отговор. Накрая Уигинс се ядоса.

— Бил, буден ли си?

— Чип — отвърна Садъруейт, — колкото по-малко знаем, толкова по-щастливо ще прекараме остатъка от живота си.

Чип Уигинс замълча. Харесваше Бил Садъруейт, харесваше му, че пилотът е със същия чин като него и че не може да му нареди да си затваря устата. Но във въздуха Садъруейт се държеше като студено и затворено копеле. На земята бе друг човек. Всъщност, когато пийнеха по няколко чаши, изглеждаше почти нормален.

Навярно беше нервен, нещо съвсем естествено. В края на краищата, според думите на офицера от щаба, това щеше да е най-дългата въздушна операция. Операция „Каньонът Ел Дорадо“. Тя щеше да влезе в историята, макар че Уигинс все още не го знаеше. Някъде около тях имаше още шестдесет самолета и тяхната част, 48-мо тактическо ято, се състоеше от двадесет и четири F-111B1. Под и зад тях летяха огромните КС — 10, които ги зареждаха с гориво, и по-малките КС — 135, които на свой ред зареждаха КС — 10. По време на четири хиляди и осемстотин километровия полет до Либия щяха да пълнят резервоарите на три пъти. Пътят от Англия до либийското крайбрежие щеше да продължи шест часа, до Триполи — още половин час. Щяха да останат над града десет безкрайни минути. И после у дома. Не всички, но повечето.

— История — рече Уигинс. — Летим към историята.

Садъруейт не отговори.

— Днес е ден за плащане на подоходния данък — информира го Чип. — Ти плати ли го?

— Не. Поисках отсрочка.

— Данъчната служба взима закъснелите на мушка.

Бил изсумтя.

— Ако ти направят ревизия — продължи Чип, — хвърли напалм върху сградата им. Друг път няма да посмеят да се заяждат с Бил Садъруейт. — И се засмя.

Пилотът гледаше таблото.

След като не успя да го въвлече в разговор, Уигинс потъна в мислите си. Операцията щеше да подложи на изпитание екипажите и техниката. Не бяха подготвени за такава задача. Но дотук всичко вървеше според плана. Изтребителите се представяха възхитително. Той погледна настрани през купола. Подвижното крило бе отворено под тридесет и пет градуса. По-късно хидравлично щяха да свият крилете за атака и това щеше да отбележи началото на действителната бойна фаза на операцията. Чип все още не можеше да повярва, че ще участва в истинска битка.

Този момент щеше да е кулминацията на цялата им подготовка. Нито той, нито Садъруейт бяха участвали във Виетнамската война и сега летяха към непозната вражеска територия срещу противник, възможностите на чиято противовъздушна защита не бяха известни. Щабният офицер им беше казал, че обикновено не действала след полунощ, но Уигинс не вярваше, че либийците са толкова глупави. Бе убеден, че либийските радари ще засекат самолетите им, либийските военновъздушни сили ще ги пресрещнат и противовъздушната защита ще изстреля по тях ракети земя-въздух.

— Марк Аврелий.

— Какво?

Единственият римски паметник, който все още е останал в Триполи. Арката на Марк Аврелий. Втори век след Христа.

Садъруейт сподави прозявката си.

— Ако някой случайно я улучи, здравата ще загази. Тя е определена от ООН като обект от световното културно наследство. Слуща ли внимателно на брифинга?

— Чип, защо не вземеш да дъвчеш дъвка или нещо подобно?

— Започваме атаката точно на запад от арката. Надявам се, че ще успея да я видя. Тези неща ме интересуват.

Бил затвори очи и нетърпеливо въздъхна.

Чип Уигинс се върна към мислите си за битката. Знаеше, че в операцията участват неколцина ветерани от Виетнам, но повечето от пилотите не бяха воювали. Освен това ги наблюдаваха със затаен дъх всички, от президента до най-низшия държавен служител. След Виетнам, неуспешната спасителна акция на Картър в Иран и цяло десетилетие военни провали Америка се нуждаеше от голяма победа.

Светлините в Пентагона и Белия дом бяха включени. Хората вътре нервно крачеха назад-напред и се молеха. Чип Уигинс нямаше намерение да ги провали. Надяваше се, че и те няма да го провалят. Бяха му казали, че акцията може да бъде прекратена във всеки момент и се боеше, че по радиостанцията могат да се разнесат кодовите думи „Зелени поля“. Като в „Родните зелени поля“5.

Но в същото време му се искаше да им наредят да се върнат. Чудеше се какво ще му направят в Либия, ако се наложи да катапултира. Защо ли си мислеше такива неща? Той погледна Садъруейт, който вписваше нещо в бордовия дневник. Бил отново се прозя.

— Уморен ли си? — попита Уигинс.

— Не.

— Страх ли те е?

— Не още.

— Гладен ли си?

— Млъкни, Чип.

— Жаден ли си?

— Защо не поспиш? — попита Садъруейт. — Или по-добре ти пилотирай, а аз ще поспя.

Уигинс знаеше, че това е не особено финият начин на Садъруейт да му напомни, че е оръжейник, а не пилот.

Отново потънаха в мълчание. Чип наистина се замисли дали да не подремне, но не искаше да даде на Бил възможност да разкаже на всички в Лейкънхийт, че е проспал целия път до Либия. След около половин час той погледна към навигационната карта и пулта. Освен оръжейник Уигинс бе и навигатор.

— В девет часа ще минем над нос Сао Висенте.

— Добре.

— Там принц Енрике Навигатора6 създал първия център по морска навигация в света. Поради което получил и името си.

— Енрике ли?

— Не, Навигатора.

— Ясно.

— Португалците са били невероятни мореплаватели.

— Задължително ли е да го зная?

— Естествено.

— Просто ми кажи, когато трябва да променим посоката.

— След седем минути.

— Добре. Следи часовника.

Техният F-111 летеше на определеното си място в бойното формирование, но тъй като радиовръзките бяха забранени, всички самолети поддържаха позиция с помощта на радарите си. Не винаги виждаха другите три изтребителя от формированието — с кодово име „Елтън 38“, „Прошка 22“ и „Прошка 61“ — но можеха да ги наблюдават на радара и да различават водача си Тери Уейклиф с Прошка 22. И все пак Уигинс трябваше да знае кога да гледа към екрана, за да вижда какво прави водещият самолет.

— Обичам трудните акции, Бил. Надявам се, че и ти ги обичаш.

— Ти правиш тази още по-трудна, Чип.

Уигинс се засмя.

Четирите F-111 едновременно завиха, заобиколиха нос Сао Висенте и се насочиха на югоизток към Гибралтар.

Един час по-късно вече се приближаваха към Скалата, която остана от лявата им страна.

— Гибралтар е бил един от древните Херкулесови стълбове — информира пилота си Уигинс. — Другият е планината Хачо на африканския бряг. Това са западните граници на средиземноморските цивилизации.

Как сме с горивото?

Чип му съобщи данните на горивните индикатори и отбеляза:

Ще ни стигне за още около два часа.

Садъруейт погледна часовника на таблото си.

Ще заредим след четирийсет и пет минути.

— Надявам се — отвърна Уигинс и си помисли: „Ако КС — 10 по някаква случайност не ни пресрещне, ще имаме гориво колкото да стигнем до Сицилия. Така няма да можем да участваме в операцията.“ Нямаше да са много далеч от сушата и ако се наложеше, можеха да хвърлят бомбите си в морето, да кацнат на някое летище във Франция или Испания и да обяснят, че са били на учебен полет и горивото им е свършило. Както бе казал щабният офицер — „Не споменавайте думата «Либия» в разговорите си“. Това беше предизвикало страхотен смях.

Трийсет минути по-късно от зареждащите самолети все още нямаше и следа.

— Къде е нашата летяща бензиностанция, по дяволите? — попита Чип.

Садъруейт четеше заповедта за операцията и не отговори.

Уигинс продължи да слуша за кодовия сигнал по радиостанцията, с който КС — 10 щяха да съобщят за приближаването си. След цялото това време във въздуха не искаше да кацне на Сицилия.

Продължиха да летят в мълчание. В кабината бръмчаха електронни уреди и корпусът вибрираше от двата турбореактивни двигателя „Прат Уитни“, които носеха изтребителя в черната нощ.

Накрая по радиостанцията се чу поредица от прещраквания. След още десет минути Уигинс видя самолета на радарния си екран и съобщи на Садъруейт.

Пилотът намали скоростта и напусна формированието. Точно с това според Чип Бил си печелеше заплатата.

След малко гигантският КС — 10 закри небето над тях. Садъруейт имаше пряка връзка с него по канал, който можеше да се използва за близки предавания.

— КС — 10, тук Карма петдесет и седем. Виждам те.

— Прието, Карма петдесет и седем. Идвам.

— Прието!

Операторът на зареждащия самолет внимателно насочи маркуча към резервоара на изтребителя, който се намираше точно зад кабината. След няколко минути окачването завърши и горивото потече към F-111.

Садъруейт държеше руля с дясната си ръка и дросела с лявата, за да поддържа необходимата позиция. Уигинс знаеше, че в този случай трябва да пази мълчание.

Скоро зелената лампичка на танкера изгасна и до нея светна кехлибареножълта, която показа автоматичното прекъсване на връзката.

Садъруейт се върна на определеното си място във формированието. За да потвърди, че това е последното презареждане преди атаката, пилотът на КС — 10 предаде:

— Късмет, момчета. Сритайте им задниците. Бог да ви благослови. До скоро.

— Прието — отвърна Бил и каза на Уигинс: — Късметът и Бог нямат нищо общо с всичко това.

Чип малко се раздразни.

— Не вярваш ли в Господ?

— Естествено. Ти се моли. Аз ще пилотирам.

Садъруейт знаеше, че го е ядосал.

— Хей, приятел, каня те на вечеря в Лондон.

Уигинс се усмихна.

— Аз избирам ресторанта.

— Не, аз. Няма да харчим повече от десет лири.

— Става.

Бил помълча няколко минути, после каза:

— Всичко ще бъде наред. Ако пуснеш бомбите точно над целта, ще прелетя над Арката на Август, за да я видиш.

— Аврелий.

— Добре де, Аврелий.

Уигинс се отпусна назад и затвори очи. Знаеше, че Садъруейт е надхвърлил квотата си от словоизлияния, и реши, че е постигнал малък триумф.

Въпреки свития си стомах, с нетърпение очакваше първата си бойна мисия. Изпитваше известни съмнения в основателността й, затова си напомни, че всичките им цели са чисто военни. Всъщност щабният офицер в Лейкънхийт бе нарекъл Ал Азизия „университет по джихад“, което означаваше лагер за подготовка на терористи. Ала после беше прибавил: „Все пак има вероятност на територията на военната база да се намират и цивилни“.

Уигинс се замисли за това, после го изхвърли от главата си.

14

Асад Халил се бореше с два първични инстинкта — секс и самосъхранение.

Халил нетърпеливо крачеше по плоския покрив.

Баща му го беше нарекъл Асад, „лъв“, и той съзнателно или несъзнателно бе възприел особеностите на могъщия звяр, включително навика му да обикаля в кръг. Асад рязко спря и се вгледа в нощта.

Горещият силен южен вятър габли от огромната Сахара брулеше северна Либия и средиземноморския бряг. Нощното небе изглеждаше мъгливо, но това всъщност се дължеше на носещите се във въздуха песъчинки.

Халил погледна светещия циферблат на часовника си. 01:46. Бахира, дъщерята на капитан Хабиб Надир, трябваше да е тук точно в два. Чудеше се дали ще дойде. Можеше да са я хванали. Ако я заловяха, дали щеше да признае къде е отивала и с кого е щяла да се срещне? Последната възможност го хвърляше в ужас. На шестнайсетгодишна възраст той бе само на трийсетина минути от първото си сексуално преживяване — или на няколко часа от обезглавяването си. Представи си как го карат да коленичи и да наведе глава, докато огромният палач Сюлейман замахва с гигантския ятаган към тила му. Халил се напрегна. По челото му се застичаха капки пот.

Той отиде при малкия ламаринен навес на покрива и надникна надолу към стълбището в очакване да види или Бахира, или баща й, придружен от въоръжени войници. „Това е лудост — помисли си момчето, — истинска лудост.“ Халил застана в северния край на бетонния покрив, ограден с висок до раменете тухлен парапет. Самата сграда бе двуетажна, построена от италианци. Както навремето, така и сега, тя представляваше склад за боеприпаси, поради което се намираше надалеч от центъра на Ал Азизия. Някогашният италиански лагер се използваше за военен щаб и понякога за резиденция на великия вожд полковник Муамар Кадафи, който беше пристигнал и тази вечер. Вождът имаше навика често да се мести като предпазна мярка срещу атентати и американски атаки.

Във всеки случай, заради неочакваната поява на Кадафи неговата елитна охрана бе изключително бдителна и Халил се тревожеше, защото му се струваше, че самият аллах прави срещата му трудна и опасна.

Момчето не се съмняваше, че именно дяволът го е изпълнил с тази греховна похот към Бахира, че именно той я е пратил гола в сънищата му. Асад Халил никога не беше зървал гола жена, но бе разглеждал едно немско списание и знаеше как би изглеждала Бахира без фередже и дрехи. Представяше си всяка заобленост на тялото й, дългите й коси, спускащи се върху голите й рамене, спомняше си носа и устните й. Бе я виждал като дете преди да започне да ходи забулена. Знаеше, че се е променила, но детското лице все още го гледаше от въображаемото женско тяло. Мислено видя хълбоците й, венериния й хълм, бедрата й… Сърцето му се разтуптя и устата му пресъхна.

Халил отправи очи на север. Заради пустинния вятър светлините на отдалечения на двайсет километра Триполи едва се различаваха. Зад столицата се простираше чернотата на Средиземно море. Ал Азизия беше заобиколена от безводни земи, само тук-там имаше редки маслинови горички.

Надникна над парапета към лагера. Долу цареше тишина. Не се мяркаха нито стражи, нито коли. Трябваше да е оживено само около резиденцията на полковник Кадафи и около щабните сгради. Тази нощ не бе обявено извънредно положение, но момчето имаше предчувствие, че нещо не е наред.

Отново си погледна часовника. Беше точно два. Бахира я нямаше. Той коленичи върху молитвеното си килимче в ъгъла на покрива и постави до себе си Корана. Ако дойдеха да го приберат, щяха да го заварят да се моли и да чете свещената книга. Това можеше да го спаси. Най-вероятно обаче щяха да се досетят, че Коранът е за заблуда, а молитвеното килимче — за голото тяло на Бахира. И щяха да накажат богохулството му по такъв начин, че щеше да копнее да го обезглавят. А Бахира… Сигурно щяха да я убият с камъни.

И все пак не избяга в майчината си къща. Беше решен да погледне съдбата право в очите.

Спомни си момента, в който за пръв път я забеляза в дома на баща й. Подобно на собствения му баща, капитан Хабиб Надир бе любимец на полковник Кадафи. Трите семейства бяха близки. Родителите на Халил и Бахира активно бяха участвали в съпротивата срещу италианската окупация. През Втората световна война бащата на момчето беше работил за британците, а на Бахира — за немците. Но какво значение имаше това? Италианци, немци, британци — всичките бяха неверници. Бащите им се бяха шегували как са помага на християните да се избиват помежду си.

Той се замисли за баща си, капитан Карим Халил. Преди пет години агенти на израелското разузнаване Мосад го бяха убили на улицата в Париж. По западните радиостанции бяха съобщили, че убийството навярно е извършено от друга ислямистка фракция или дори от либийци заради политически борби. Полицията не арестува никого. Но полковник Кадафи, който беше далеч по-мъдър от враговете си, обясни на своя народ, че капитан Карим Халил е бил убит от израелците и всичко друго е лъжа.

Асад му вярваше. Трябваше да му вярва. Страдаше за баща си, ала се утешаваше с факта, че е загинал като мъченик от ръцете на ционистите. Бяха го измъчвали съмнения, разбира се, но великият вожд го бе избавил от тях.

Халил пак си погледна часовника, после вдигна очи към ламаринения навес. Бахира закъсняваше. Не беше успяла да се измъкне от дома си, бе заспала или беше решила да не рискува живота си, за да е с него. Или пък я бяха хванали и точно в този момент тя го предаваше на военната полиция.

Замисли се за особената си връзка с великия вожд. Не се съмняваше, че Кадафи обича него, братята и сестрите му. Полковникът им беше позволил да останат в Ал Азизия, бе се погрижил майка му да получи пенсия и децата да завършат образованието си.

И само преди половин година му беше казал: „Ти си предопределен да отмъстиш за смъртта на баща си“.

Асад Халил се изпълни с гордост и радост и отговори на втория си баща: „Готов съм да служа на теб и аллах“.

Полковникът се усмихна. „Ние не сме готови за теб, Асад. След година-две ще започнем да те обучаваме, за да станеш борец за свобода.“

А сега рискуваше всичко — живота си, честта си, семейството си… и за какво? Заради жена. Нямаше смисъл, но… Пък и онова… — Онова, което знаеше, но не искаше да си мисли… За майка си и Муамар Кадафи… Да, имаше нещо и той разбираше какво. Същото, което го караше да чака Бахира на покрива.

Щом връзката между майка му и великия вожд не бе грях, значи в извънбрачния секс нямаше нищо греховно. Муамар Кадафи не би престъпил свещения закон. Ако го хванеха, Асад Халил щеше да се отнесе направо към великия вожд и да му обясни объркването си. Щеше да му каже, че немското списание със снимките на голи жени е било на бащата на Бахира, че го е съблазнила тази мръсотия от Запада.

Бахира бе открила списанието под чувалите с ориз в дома си и го беше откраднала, за да го покаже на Асад. Двамата заедно го бяха гледали, грях заради който щяха да ги нашибат с камшик, ако ги бяха хванали. Но вместо да ги изпълнят с погнуса и срам, снимките бяха станали причина да изрекат неизразимото. „Искам да ти се покажа като тези жени — бе му прошепнала тя. — Искам да ти покажа всичко, което имам. Искам да те видя, Асад, да почувствам плътта ти.“

И така, дяволът беше влязъл в нея и чрез нея — в него. Той бе чел историята за Адам и Ева в еврейската книга Битие и неговият духовен учител му беше казал, че жените са слаби и похотливи, че са извършили първородния грях и съблазняват мъжете да грешат.

И все пак… дори великите мъже като полковника можеха да бъдат съблазнявани от жени. Щеше да го обясни на вожда, ако го хванеха. Навярно нямаше да убият Бахира и двамата щяха да се разминат само с бой.

Нощта беше студена и той потръпна. Остана коленичил на килимчето с Корана в ръце. В два и десет от стълбището се разнесе шум. Момчето вдигна очи и видя тъмен силует, застанал под лама-ринения навес.

— Аллах, бъди милостив — промълви Асад.

15

— Попаднахме в силно въздушно течение — каза Чип Уигинс на Бил Садъруейт. — Онзи южен вятър от пустинята. Как го наричат?

— Наричат го южния вятър от пустинята. Ясно. Е, както и да е, той ще ни помогне по-бързо да се разкараме оттам, освен че ще сме с четири бомби по-леки.

Садъруейт измърмори нещо в отговор.

Уигинс се вгледа в тъмната нощ. Нямаше представа дали ще види Следващия изгрев, ала знаеше, че ако изпълнят задачата си, ще ста-нат герои. Но безименни герои. Защото това не бе обикновена война, а война срещу международни терористи, които простираха ръце далеч извън Средния изток. Ето защо пресата и публиката никога нямаше да научат имената на пилотите. Операцията завинаги щеше да остане засекретена. Това го безпокоеше, защото беше признание че престъпниците са способни да проникнат в Америка и да отмъстят на пилотите и техните семейства. От друга страна, макар че нямаше да има нито паради, нито публично награждаване, тази анонимност донякъде го успокояваше. По-добре да си анонимен герой отколкото мишена за терористи.

Продължаваха на запад над Средиземно море. Уигинс се замисли за това колко много войни са водени тук, особено на северноафриканското крайбрежие — финикийците, египтяните, гърците, картагенците, римляните, арабите и така нататък, хиляди години чак до Втората световна война — италианците, немските африкански корпуси, британците, американците… Морето и пясъкът на Северна Африка бяха масов гроб на войници, моряци и пилоти.

— Колко време остава до промяната на курса? — попита Садъруейт. Уигинс се откъсна от мислите си и провери позицията на самолета.

— Дванайсет минути.

— Следи часовника.

— Ясно.

Дванайсет минути по-късно формированието зави на деветдесет градуса на юг. Цялата армада без танкерите се насочи към либийското крайбрежие. Садъруейт натисна дроселите напред и изтребителят набра скорост.

Бил погледна таблото. Наближаваха точката, в която щяха да започнат подготовка за атака. Движеха се с осемстотин и осемдесет километра в час на височина седем хиляди и шестстотин метра. Намираха се на по-малко от триста и двайсет километра от брега и летяха право към Триполи. Чу поредица от прещраквания по радиостанцията, на които отговори по същия начин, и останалите от ескадрилата му започнаха да се спускат.

Садъруейт бе склонен да започне последните проверки незабавно, но знаеше, че още е рано, че е възможно да ги засекат и че не е разумно да влизат в схватка. Трябваше да почака.

Уигинс прочисти гърлото си и кашлицата му прозвуча по интеркома като рев, който сепна и двамата.

— Сто и шейсет километра до сушата — съобщи той.

— Прието.

Погледнаха радарния екран, но откъм Либия не идваше нищо да посрещне. Продължиха само на сто метра над земята. Сто и трийсет километра.

— Добре, да започваме подготовка за атака.

— Готов.

Садъруейт и Уигинс изпълниха проверката. Тъкмо свършваха, като Чип вдигна очи и видя светлините на Триполи.

— Стигнахме.

Бил също погледна, кимна, натисна хидравличния лост за крилете и те се изтеглиха още по-назад, като на ястреб, забелязал плячка на земята.

Уигинс усети, че сърцето му се е разтуптяло, и осъзна, че е ужасно жаден.

Когато изтребителите наближиха брега, Садъруейт отново увеличи скоростта. Височината остана сто метра. Бяха им казали, че наоколо няма радиокули и небостъргачи, за които да се безпокоят. Движеха се с деветстотин двайсет и пет километра в час. Бе 01:50. След няколко минути нарушиха формированието и се насочиха към различните си цели в Триполи и около града…

Чип внимателно се вслушваше в тишината, после чу писукане, което показваше радарно засичане. Мамка му! Той бързо погледна екрана и колкото можа по-спокойно каза:

— Откриха ни.

Садъруейт кимна.

— Предполагам, че са будни.

— С удоволствие бих изритал онзи щабен офицер в ташаците.

— Проблемът не е в него, нито в ракетите.

— Да… — Изтребителят летеше прекалено ниско и бързо, за да бъде улучен с ракети, но затова пък се намираше точно в смъртоносния обсег на зенитните оръдия.

Уигинс видя на радарния екран двете ракети. Надяваше се, че тези съветски боклуци наистина няма да ги настигнат. Няколко секунди по-късно ги забеляза откъм дясната им страна. Издигаха се нагоре към нощното небе, оставяйки след себе си червено-оранжеви огнени следи.

Загуба на скъпо ракетно гориво — сухо отбеляза Садъруейт.

Беше ред на Чип да не отговори. Всъщност той за пръв път бе немял. За разлика от него, Бил се разбъбри за очертанията на брега за Триполи и други маловажни неща. На Уигинс му се искаше каже да млъкне.

Стигнаха до брега и под тях се простря либийската столица. Садъруейт забеляза, че въпреки въздушната атака уличните лампи продължават да светят.

— Идиоти. — Той зърна арката на Марк Аврелий и каза на Чип: — Ето я твоята арка. На югозапад.

Но Уигинс беше изгубил интерес към историята и се съсредоточаваше върху настоящето.

— Завий.

Садъруейт се отдели от формированието и се насочи към Ал Азизия.

— Как му викаха на това място?

— Кое?

— Това, на което отиваме.

Докато разкъсваше вниманието си между таблото, радара и гледката навън, Уигинс усети, че тилът му е мокър от пот.

— Мамка му! Ал Азизия!

— Да бе — отвърна Бил. — Утре ще го наричат „развалини“. — И се засмя.

Чип също се усмихна, въпреки че умираше от страх. Противосамолетни трасиращи снаряди профучаваха прекалено близо до изтребителя. Не можеше да повярва, че наистина стрелят по него. Но беше вълнуващо.

— Право към Ал Азизия — каза Садъруейт. — Приготви се.

— Готов съм. Мамка ти, Муамар.

16

— Асад.

Сърцето на Халил почти спря да бие.

— Сама ли си? — тихо попита той.

— Разбира се. — Бахира се приближи и го видя коленичил на молитвеното килимче.

— Наведи се — дрезгаво прошепна момчето. Тя приклекна под равнището на парапета и застана на колене до него.

— Всичко наред ли е?

— Да. Но ти закъсня.

— Трябваше да заобиколя охраната. Великият вожд…

— Да, знам. — Асад Халил погледна Бахира под лунната светлина.

Носеше широка бяла роба, обичайната вечерна дреха за млада жена. И естествено, фередже. Бе три години по-голяма от него, възраст, която повечето либийки се женеха или сгодяваха. Но баща й беше охвърлил много кандидати, а най-непримиримите бяха изгонени от Триполи. Ако неговият баща бе жив, семействата им щяха да се съгласят с брака между Асад и Бахира. Но макар и герой и мъченик, Карим Халил беше мъртъв и децата му нямаха никакво положение в обществото.

Двамата мълчаливо стояха на колене един срещу друг. Бахира сведе очи към Корана, после като че ли забеляза килимчето и погледна Асад, чието изражение сякаш й казваше: „Щом ще нарушим закона, има ли значение дали ще извършим и богохулство?“

Момичето кимна в знак на съгласие.

Бахира Надир пое инициативата и отметна булото, което скриваше лицето й. Усмихна се, но на Халил му се стори, че е засрамена, че е без фередже на по-малко от метър от мъж.

После свали шала от главата си и освободи косата си. Дългите й къдрици покриха раменете й.

Асад Халил дълбоко си пое дъх и се взря в очите й. Беше красива, помисли си той, макар че нямаше почти никаква база за сравнение. Момчето се прокашля.

— Прекрасна си.

Тя отново се усмихна, пресегна се и пое дланите му в своите.

Халил никога не бе държал женски ръце и се изненада колко са малки и нежни. Кожата й беше топла, по-топла от неговата. Освен това забеляза, че дланите й са сухи, докато неговите бяха влажни. Той се приближи до нея и усети аромат на цветя. Беше възбуден до крайност.

Като че ли нито един от двамата не знаеше какво да прави. Накрая Бахира го пусна и започна да милва лицето му. Асад последва примера й. Телата им се докоснаха. Те се прегърнаха и той усети гърдите й под робата. Едва сдържаше желанието си, но някакъв първичен инстинкт му казваше да е нащрек.

Преди да разбере какво става, Бахира се отдръпна и започна да разкопчава робата си.

Халил се заслуша, без да, откъсва очи от нея. Ако ги заловяха, са изгубени.

— Асад — чу я да казва той. — Какво чакаш?

Вече беше съвсем гола и момчето плъзна поглед по гърдите й, по венериния й хълм, по бедрата й и накрая отново ги вдигна към лицето и.

— Асад.

Той изхлузи късата си туника през главата си, събу си панталона, смъкна гащетата си до глезените и ги изрита.

Отначало Бахира избягваше да гледа напълно еректиралия му пенис, но после сведе очи към него.

Халил не знаеше какво да прави. Беше си мислил, че ще стане от само себе си. Бе му ясно каква позиция трябва да заемат, ала нямаше представа как да стигнат до нея.

Тя отново пое инициативата и легна по гръб на килимчето, като подложи дрехите под главата си.

Асад внезапно се озова отгоре й и усети твърдите й гърди и топлата й кожа. Краката й се разтвориха и главичката на пениса му докосна топла, влажна плът. След миг наполовина беше в нея. Бахира тихо извика от болка. Той натисна още по-силно, преодоля съпротивата и проникна изцяло. Преди да успее да помръдне, хълбоците й започнаха да се надигат и спускат и след секунди Халил се изпразни.

Остана неподвижен и задъхан, но момичето продължаваше да се движи. Асад не знаеше защо го прави, след като вече го е задоволила. Тя запъшка и тежко задиша, после започна да мълви името му:

— Асад, Асад, Асад…

Халил се претърколи настрани и се отпусна по гръб, загледан в нощното небе. Луната залязваше на запад, звездите мътно сияеха над осветения лагер.

— Асад.

Той не отговори. Все още не съзнаваше напълно какво е направил.

Бахира се приближи към него така, че раменете и краката им се докоснаха, но желанието го беше напуснало.

— Ядосан ли си? — попита го тя.

— Не. — Халил седна. — Трябва да се облечем.

Момичето също се изправи и отпусна глава на рамото му.

Искаше му се да се отдръпне, но не го направи. В главата му заприиждаха мрачни мисли. Ами ако тя забременееше? Ами ако пожелаеше да го направят пак? Следващия път със сигурност щяха да ги хванат. Законът не бе ясен по някои въпроси и обикновено семейството решаваше как да се справи с този позор. Доколкото познаваше баща й, и за двамата нямаше да има милост.

— Майка ми е спала с великия вожд — без да разбира защо, рече Асад.

Бахира не отговори.

Халил мислено се изруга, че е разкрил тази тайна. Не знаеше какво изпитва към тази жена. Смътно усещаше, че отново ще я пожелае. Трябваше да се държи добре с нея. И все пак му се щеше дае някъде другаде, само не тук. Той погледна дрехите си в другия край на килимчето. В средата му забеляза тъмно петно.

Бахира го прегърна с една ръка, с другата погали бедрото му и попита:

— Мислиш ли, че ще ни разрешат да се оженим?

— Навярно — излъга Асад и сведе очи към ръката й, после видя кръвта по пениса си. Трябваше да се сети и да вземе вода за миене.

— Ще приказваш ли с баща ми? — каза Бахира.

— Да — отвърна Халил, но не знаеше дали ще го направи. Щеше да е чудесно да се ожени за Бахира Надир, дъщерята на капитан Хабиб Надир, ала можеше да е опасно да поиска разрешение от него.

Зачуди се дали стариците ще я прегледат и ще открият, че е изгубила девствеността си. — Дали щеше да забременее? Измъчваха го много въпроси, не на последно място от които дали ще бъде наказан за този грях.

— Трябва да тръгваме — рече той.

Ала Бахира остана неподвижна.

Продължиха да седят. Халил започваше да става неспокоен. Тя понечи да каже нещо, но Асад я прекъсна:

— Тихо. — Имаше чувството, че става нещо, за което трябва да знае.

Веднъж майка му бе казала, че подобно на лъва, той е надарен с шесто чувство. Отначало смяташе, че всеки е способен да усеща опасността или да разбере, че врагът е наблизо, без да вижда или чува нещо. Но постепенно откри, че притежава уникална дарба. Сега съзнаваше, че онова, което бе изпитвал през цялата вечер, няма нищо общо с Бахира или военната полиция, ала все още нямаше представа какво е. Знаеше само, че става нещо лошо.

Чип Уигинс се опитваше да не обръща внимание на трасиращите снаряди, които прелитаха покрай купола. Нямаше никакъв опит с такива ситуации. Всичко му се струваше толкова недействително, можеше да го възприеме като смъртна опасност. Той се съсредоточи върху екраните на пулта пред себе си и се прокашля.

— Две минути до целта.

— Прието.

Садъруейт знаеше, че трябва да увеличи скоростта, но щеше да остави много дълга, ясно забележима димна следа, която щеше да привлече всички оръдия към него. Не бяха очаквали толкова силов отпор.

— Увеличи скоростта, Бил — каза Уигинс.

Садъруейт се поколеба. Ако не го направеше, изтребителят, който се движеше само на трийсет секунди след него, скоро щеше да се блъсне в тях.

— Бил.

— Добре. — Той увеличи скоростта и самолетът се стрелна напред.

Садъруейт изтегли руля назад и носът се издигна нагоре. Пилотът погледна за миг над таблото и видя многобройни снаряди от лявата им страна. — Тези задници не знаят да стрелят.

Уигинс не беше толкова сигурен.

— Трийсет секунди до пускането на бомбите — съобщи той.

Бахира стисна ръката на любимия си.

— Какво има, Асад?

— Мълчи. — Той напрегнато се заслуша и му се стори, че чува далечни викове. Наблизо изрева автомобилен двигател. Момчето припряно взе дрехите си, нахлузи туниката си, изправи се и надникна над парапета. Плъзна поглед по лагера, после нещо на хоризонта привлече вниманието му и Халил насочи очи на североизток към Триполи.

Бахира застана до него, притиснала робата към гърдите си.

— Какво има? — настойчиво повтори тя.

— Не зная. Мълчи! — Ставаше нещо ужасно, но все още не можеше да го види, макар че вече ясно го чувстваше. Той се взря в нощта. Бахира също надзърна навън.

— Стражите ли са?

— Не. Нещо… там… — После ги видя. Огнени следи в нощното небе над Средиземно море.

Тя също ги забеляза.

— Какво е това?

— Ракети. — „В името на аллах, милостивия…“ — Ракети и зенитни оръдия.

Бахира стисна ръката му.

— Асад. Какво става?

— Вражеска атака.

— Не! Не! — Тя приклекна и започна да събира дрехите си. — Трябва да се скрием в бомбоубежището.

— Да. — Халил си обу панталона и обувките, като изобщо забрави за гащетата си.

Внезапно пронизителна сирена разцепи нощта. Разнесоха се викове и от съседните къщи наизскачаха мъже. Улиците се изпълниха с шум.

Бахира се затича към стълбището, но Халил я настигна и я хвана.

— Стой! Не бива да те видят да излизаш от тази сграда. Трябва да изчакаме другите.

Тя го погледна, довери се на преценката му и кимна. Асад се върна до парапета и погледна към града.

— В името на аллах… — В Триполи изригваха пламъци и той вече чуваше и усещаше далечните взривове като тътен на пустинни гръмотевици.

После вниманието му привлече нещо друго и той видя към него да се носи тъмен силует, осветен от пожарите в столицата. Зад мъглявите очертания бълваше огромен червено-бял пламък — изгорели газове на реактивен самолет, който летеше право към лагера. Той се вцепени от ужас и дори не успя да извика.

Садъруейт отново откъсна очи от електронните дисплеи и за миг погледна навън. В мрака пред самолета разпозна Ал Азизия, която стотици пъти бе виждал на сателитни снимки.

— Готовност — каза Уигинс.

Бил върна вниманието си към екраните и се съсредоточи. След няколко секунди щяха да хвърлят бомбите. Чип започна да брои:

— Три, две, едно!

Садъруейт усети, че самолетът олеква, и започна маневри с висока скорост, за да напусне района.

Уигинс насочваше деветстотинкилограмовите лазерни бомби към определените цели.

— Търсене… — измърмори той, — добър образ… ето го… насочвам — попадение! Едно, две, три, четири. Красота.

Не можеха да чуят избухването на бомбите в лагера Ал Азизия но и двамата си представиха грохота и блясъка от експлозиите.

— Чао, господин арабино — каза Чип.

Асад не можеше да направи нищо друго, освен да гледа самолета, който се носеше към него и бълваше огън от опашката си.

Внезапно машината се издигна нагоре в нощното небе и ревът й заглуши всичко, освен писъка на Бахира Надир.

Самолетът изчезна и тътенът му заглъхна, но момичето продължаваше ли, продължаваше да крещи.

— Млъквай! — извика Халил, погледна надолу към улицата и видя, че двама войници зяпат към тях. Бързо се наведе под парапета. Бахира плачеше.

Докато Асад обмисляше следващия си ход, покривът под краката му се разтърси и го просна по очи. Наблизо се разнесе мощна експлозия. Последва втора, трета и четвърта. Той запуши уши с длани. Земята се тресеше, въздушното налягане се промени. Тъпанчетата му изпукаха и момчето отвори уста в безмълвен вик. Връхлетя го гореща вълна, небето стана кървавочервено, отгоре се посипаха камъни и пръст. „Аллах, бъди милостив. Пощади ме…“ Светът около него се разпадаше. В дробовете му не влизаше въздух. Задушаваше се. Всичко му се струваше странно тихо: после осъзна, че е оглушал. Беше се подмокрил.

Малко по малко слухът му се възвърна и той чу, че Бахира все така крещи от ужас. А после се изправи, втурна се към парапета и започна да вика към двора долу.

— Млъкни! — Халил изтича при нея и я грабна за ръката, ала Бахира се отскубна и започна да обикаля покрива, като надаваше отчаяни писъци.

В източния край на лагера избухнаха още четири експлозии.

На съседния покрив Асад забеляза мъже, които монтираха зенитна картечница. Момичето също ги видя, протегна ръце към тях и завика:

— Помощ! Помощ!

Те я чуха, но не й обърнаха внимание.

— Помогнете ми! Помощ!

Халил я хвана изотзад и я събори на бетонния покрив.

— Спри!

Бахира се съпротивляваше и силата й го удиви. Тя продължаваше да вика, освободи се от хватката му и го одра по бузите и шията.

Картечницата на съседния покрив внезапно откри огън и тракането се сля с воя на сирената и далечните взривове. В небето полетяха червени трасиращи куршуми. Момичето отново закрещя.

Асад запуши устата й с длан, но тя го ухапа и заби коляно в счабините му.

Беше изпаднала в истерия и той не знаеше как да я успокои.

Но имаше начин.

Халил я хвана за гърлото и започна да стиска.

Изтребителят се понесе на юг над пустинята, после Садъруейт рязко зави надясно и направи завой на сто и петдесет градуса, за да се насочат обратно към брега на сто километра западно от Триполи.

— Чудесен полет, капитане — каза Уигинс.

— Внимавай за либийски самолети, Чип — отвърна Бил.

Уигинс настрои радарния екран.

— Небето е чисто. Пилотите на Кадафи сигурно са се попикали от страх.

— Да се надяваме. — Не носеха ракети въздух-въздух, а идиотите, които бяха конструирали F-111, дори не бяха монтирали на борда обикновена картечница, така че единствената им защита бяха скоростта и маневреността. — Да се надяваме — повтори той и прати радиосигнал, показващ, че екипажът на Карма 57 е сред живите.

После мълчаливо зачакаха сигналите на другите. Накрая започнаха да ги получават: Прошка 22, пилотиран от Тери Уейклиф с оръжейник Бил Хамбрехт, Прошка 61, пилотиран от Боб Калъм с оръжейник Стив Кокс, Елтън 38, пилотиран от Пол Грей с оръжейник Джим Маккой.

Всички бяха оцелели.

Надявам се, че и останалите са успели — каза Уигинс.

Садъруейт кимна. До този момент операцията вървеше точно по плана и това го караше да се чувства добре. Обичаше всичко да става според очакванията. Освен ракетите и зенитните оръдия, които не бяха засегнали нито него, нито колегите му, това спокойно можеше да е учебен полет над пустинята Мохаве. Садъруейт вписа нещо в бордовия дневник.

Проста работа.

По-проста здраве му кажи — съгласи се Уигинс.

Халил продължаваше да стиска и това най-после я накара да замълчи. Бахира го погледна с изцъклени очи, после започна да се мята. Асад усили натиска и момичето изпадна в гърчове. Накрая се отпусна. Той не я пусна и се вгледа в широко отворените й, немигащи очи.

Преброи до шестдесет и отдръпна ръце от шията й. Сравнително лесно се беше справил със сегашния и с всички бъдещи проблеми.

Изправи се, сложи Корана на молитвеното килимче, нави го и го завърза, прехвърли го през рамо, спусна се по стълбището и излезе на улицата.

Лагерът тънеше в мрак. Той се запъти към дома си. С всяка следваща крачка, отдалечаваща го от склада, на чийто покрив лежеше Бахира, все повече се освобождаваше от всякаква връзка с мъртвото момиче.

Сградата пред него бе разрушена и пламъците на пожара осветяваха десетки убити войници. Очите на един бяха изхвръкнали от орбитите, от носа, ушите и устата му течеше кръв. Халил се опита да потисне гаденето си, но усети мирис на изгоряла плът и повърна.

Почина си малко и продължи напред, все така с молитвеното си килимче.

Искаше му се да се помоли, но Коранът строго забраняваше на мъжете да отправят молитви към аллах след сношение с жена преди да измият лицето и ръцете си.

Видя на улицата пробита цистерна, от която течеше вода, и спря, за да се наплиска и да измие кръвта и урината от гениталиите си.

След това закрачи напред, като рецитираше дълги откъси от Корана и се молеше за майка си, сестрите и братята си.

Откъм посоката, в която се беше запътил, се издигаха пламъци и той се затича натам.

Тази нощ, помисли си Асад, бе започнала с грях и завършваше с адски огньове. Похотта го беше накарала да съгреши, а грехът водеше към ада. Навсякъде около него бушуваха пожари. Самият дявол наказваше него и Бахира. Но милостивият аллах бе пощадил живота му и докато тичаше, той се молеше да спаси и семейството му.

После се помоли за семейството на Бахира и за великия вожд.

Докато пресичаше развалините на Ал Азизия, шестнайсетгодишният Асад Халил разбираше, че дяволът и аллах са го подложили на изпитание и че тази нощ на грях, смърт и огън го е направила мъж.

17

Асад Халил продължаваше да тича към дома си. В тази част на лагера имаше повече хора — войници, жени и деца, които също бягаха или вървяха бавно като замаяни. Някои бяха коленичили и се молеха.

Халил зави зад ъгъла и се закова на място. Къщите от квартала, който живееше, изглеждаха странно променени. После забеляза, че стъклата на прозорците ги няма — бяха се посипали по земята, ала още по-странен му се стори фактът, че лунната светлина проникваше през отворените прозорци и врати. Внезапно осъзна, че покривите също са се срутили. „Моля те, аллах, умолявам те, не…“

Олюля се, дълбоко си пое дъх, хвърли килимчето и се втурна към дома си, като се препъваше в парчета бетон. Накрая стигна до вратата, поколеба се и влезе в предната стая.

Останките от покрива покриваха пода, рогозките и мебелите. Халил вдигна очи към небето. „В името на най-милостивия…“

Отново дълбоко си пое дъх и се опита да се овладее. До отсрещната стена бе дървеният шкаф, направен от баща му. Асад се приближи до него. Вратичките бяха отворени. Той извади отвътре фенерче и го включи.

Плъзна тънкия мощен лъч из стаята и едва сега осъзна истинските мащаби на опустошението. Поставената в рамка снимка на великия вожд все още висеше на стената и това, кой знае защо, го успокои.

Знаеше, че трябва да отиде в спалните, но не искаще да види онова, което го очакваше там. „Бъди мъж — накрая си каза Халил. — Трябва да видиш дали са живи.“

Насочи се към сводестия вход, който водеше към вътрешността на къщата. Кухнята и трапезарията бяха в същото състояние като предната стая. Кухненските съдове бяха паднали от лавиците.

Влезе в малкия вътрешен двор, от който се стигаше до спалните, спря пред вратата на стаята, която споделяше с двамата си братя, петгодишния Есам и четиринайсетгодишния Кадир. Есам бе роден след смъртта на баща им, болнаво момче, разглезено от жените в къщата. Самият велик вожд беше пратил да го прегледа европейски лекар. Кадир, само две години по-малък от Асад, бе едър за възрастта си и понякога ги взимаха за близнаци. Асад Халил мечтаеше да постъпят заедно в армията, да станат прочути воини и накрая великият вожд да ги вземе за свои помощници.

Натисна бравата, но нещо отвътре я запречваше. Опита по-силно и успя да се провре през тесния отвор.

В стаичката имаше три единични легла — неговото, скрито под парче бетон, това на Кадир, също заровено под бетонни останки, и на Есам, върху което се беше стоварил огромен мертек.

Халил се приближи до леглото на най-малкия си брат и коленичи до него. Под тежката греда лежеше смазаното безжизнено тяло на детето. Асад скри лицето си в шепи и заплака.

Накрая се овладя и се обърна към леглото на Кадир. Лъчът на фенерчето освети момчешка ръка. Той се пресегна и стисна дланта, после бързо пусна мъртвата плът.

Халил нададе протяжен жалостив стон и се хвърли върху камарата от бетон, покриваща леглото на Кадир. После осъзна, че трябва да открие другите, и се изправи.

Преди да излезе от стаята, се обърна, отново освети леглото си и втренчи очи в стоварилата се отгоре бетонна плоча.

Пресече дворчето и побутна разделената врата на спалнята на сестрите си. Тя се откъсна от пантите и падна навътре.

Деветгодишната Адара и единайсетгодишната Лина спяха на двойно легло. Адара бе весело дете и той я обичаше. Държеше се с нея по-скоро като баща, отколкото като по-голям брат. Лина беше сериозна и прилежна, истинска радост за учителите си.

Нямаше сили да насочи фенерчето към леглото им. Дълго остана със затворени очи, като се молеше, после погледна и ахна. Леглото бе преобърнато и цялата стая изглеждаше като след страшно земетресение. Задната външна стена беше отнесена и във въздуха се носеше остър мирис на експлозив. Бомбата се бе взривила недалеч оттук. Всичко беше овъглено и разкъсано на парченца.

Той направи няколко крачки напред и се закова на място. Лъчът осветяваше откъсната глава с почерняло лице и почти напълно изгоряла коса. Не знаеше дали е на Лина, или на Адара.

Халил се обърна, втурна се към вратата, препъна се, падна, запълзя на четири крака и усети, че докосва кости и плът.

После се озова свит на кълбо на двора. Не можеше да помръдне.

В далечината чуваше сирени, коли, викове и женски вой. През следващите няколко дни щеше да има много погребения.

Асад лежеше на земята, вцепенен от мъка по братята и сестрите си.

Накрая се опита да стане, но само успя да се примъкне до майчината си стая. Вратата я нямаше — от нея не бе останала и следа.

Изправи се и влезе. По пода почти нямаше останки и покривът беше издържал, макар че всичко изглеждаше като преместено към отсрещната стена. Завесите и капаците бяха изтръгнати от двата тесни прозореца от невероятен взрив.

Халил бързо се приближи до леглото. И я видя да лежи там, цялата покрита със сив прах.

Отначало му се стори, че спи или че просто е припаднала от удара на леглото в стената. Ала после забеляза кръвта около устата и ушите й. Спомни си, че собствените му тъпанчета едва не се бяха пръснали от бомбите. Знаеше какво се е случило с майка му.

Той я разтърси.

— Майко! Майко!

Фарида Халил отвори очи и се опита да ги фокусира. Понечи да каже нещо, но се задави от собствената си кръв.

— Майко! Аз съм, Асад!

Тя немощно кимна…

— Майко, ще повикам помощ…

Фарида с изненадваща сила стисна ръката му и поклати глава. После го придърпа към себе си и Асад Халил се наведе на няколко сантиметра от лицето й.

Майка му отново се опита да проговори, но кашлицата ней позволи.

— Всичко ще се оправи, майко. Ще повикам лекар.

— Не!

Гласът й го сепна. Не можеше да го познае. Обзе го страх, че вътрешностите й са разкъсани и е получила кръвоизлив. Помисли си, че навярно ще успее да я спаси, ако я отнесе в лагерната болница. Ала тя не го пускаше. Знаеше, че умира, и искаше да е с нея до последния й дъх.

Фарида зашепна в ухото му:

— Кадир… Есам… Лина… Адара?…

— Да… Добре са. Те са… Те… ще… — Асад избухна в ридания и не успя да завърши.

— Клетите ми деца… — промълви Фарида. — Бедното ми семейство издаде протяжен стон и извика:

— Аллах защо ни изоставяш? — После зарида на майчините си гърди. Чуваше сърцето й да бие, чуваше шепота й.

— Бедното ми семейство… — И сърцето й спря. Асад остана абсолютно неподвижен в очакване гърдите й отново да се надигнат. Накрая се изправи и излезе от стаята. Скита се като в транс из останките от дома си и се озова пред къщата. Някой извика:

— Всички от семейство Атия са мъртви!

Ругаеха мъже, плачеха жени, пищяха деца, виеха линейки. Наблизо мина камион, натоварен с тела, покрити с бели чаршафи.

Чу някакъв мъж да казва, че къщата на великия вожд била улучена от бомба. Полковник Кадафи избягал, но семейството му загинало.

Асад Халил стоеше и слушаше онова, което говореха хората около него, ала всичко му се струваше някак много далечно.

После безцелно закрачи нанякъде и едва не попадна под колелата на една пожарна. Продължи да върви и стигна до склада за боеприпаси, на покрива на който лежеше мъртвата Бахира. Зачуди се дали семейството й е оцеляло. Във всеки случай, сигурно щяха да я търсят сред развалините в жилищния квартал. Щяха да минат дни или седмици преди да я открият на покрива, а дотогава трупът щеше да… Щяха да решат, че е умряла от взривните вълни.

За свое удивление, Асад Халил установи, че въпреки мъката му мислите му все още са ясни.

Бързо се отдалечи от склада. Не искаше да има нищо общо с това място.

И продължи да върви, останал сам на света. Всички от семейството ми са мъченици на исляма — каза си момчето. — „Аз се поддадох на изкушение и тъй като не бях в леглото си, аллах пощади живота ми. Но Бахира се поддаде на същото изкушение и сега е мъртва.“ Опита се да осмисли всичко това и се помоли на аллах да му помогне да го разбере.

Вятърът брулеше лагера и носеше пясък и прах. Нощта бе захладняла, след залеза на луната цареше пълен мрак. Никога не се беше чувствал толкова сам, толкова уплашен, толкова безпомощен. „Моля те, аллах, помогни ми да разбера…“ Той легна по очи на черния път с лице към Мека и започна да се моли. Искаше поличба, напътствие, мъчеше се да проясни мислите си.

Не се съмняваше кой е донесъл цялото това опустошение. Месеци наред се бяха разпространявали слухове, че безумецът Рейгън ще ги атакува. Спомни се шепота на майка си: „Бедното ми семейство… трябва да бъде отмъстено“. Да, точно така бе казала или поне беше искала да каже.

Внезапно го осени, че е избран да отмъсти не само за семейството, но и за своя народ, за своята религия и за великия вожд. Той щеше да е оръдие на аллах. Той, Асад Халил, нямаше нищо за губене, нямаше за какво да живее, освен за да поведе джихада и да го пренесе на вражеския бряг.

Мислите на шестнайсетгодишния Асад Халил се съсредоточиха върху възмездието. Щеше да отиде в Америка и да пререже гърлата на всички, които бяха участвали в тази коварна атака. Око за око, зъб за зъб. Това бе арабската кръвна вражда, по-древна от Корана и джихада, също толкова древна, колкото и пустинния вятър.

— Заклевам се в аллах, че ще отмъстя за тази нощ — промълви той.

— Всички цели ли са улучени? — попита оръжейника си лейтенант Бил Садъруейт.

— Е, може и да съм пропуснал някои — отвърна Чип Уигинс. — Все пак улучих нещо. Няколко по-малки сгради…

— Добре. Стига да не си разрушил Арката на Марио.

— На Марк.

— Няма значение. Дължиш ми една вечеря, Чип.

— Не, ти ми дължиш вечеря.

— Щом не си улучил всичко, ти черпиш.

— Добре, ще те черпя, ако прелетиш над арката на Марк Аврелий.

— Вече прелетях над нея. Ще я видиш пак, когато дойдеш тук като турист.

Чип Уигинс нямаше намерение да се връща в Либия, освен с изтребител.

Летяха над пустинята и изведнъж под тях се появи брегът. Вече можеха да се свързват по радиостанцията и Бил съобщи:

— Морето. — Насочиха се към мястото на срещата с останалите самолети от ескадрилата.

— Известно време няма да имаме проблеми с Муамар — отбеляза Уигинс. — Може би никога повече.

Садъруейт сви рамене. Беше му ясно, че тези въздушни удари имат и друга цел, освен да проверят качествата му на пилот. Той разбираше, че след операцията ще се появят политически и дипломатически усложнения. Ала повече го интересуваха раздумките в съблекалнята в Лейкънхийт. С нетърпение очакваше анализа на акцията. Разсеяно си помисли за четирите деветстотинкилограмови лазерни бомби, които бяха пуснали. Надяваше се, че всички на земята са имали достатъчно време да се скрият в бомбоубежищата Наистина не искаше да причини зло на никого.

— На сутринта — каза Уигинс — либийското радио ще съобщи, че сме разрушили шест болници, седем сиропиталища и десет джамии.

Садъруейт не отговори.

— И че сме убили две хиляди цивилни — само жени и деца.

— Как сме с горивото?

— Имаме за около два часа.

— Добре. Забавлява ли се?

— Да. До Ал Азизия.

— Не би искал да бомбардираш беззащитна цел, нали?

Чип се засмя.

— Хей, вече сме ветерани.

— Така е.

Уигинс замълча за малко, после рече:

— Чудя се дали ще се опитат да ни отмъстят. Искам да кажа, те ни прецакват, ние ги прецакваме, после пак те, ние… къде е краят на всичко това?