Играта на лъва

47

Двамата слязохме първи и ни посрещна агент от лосанджелиското оперативно бюро на ФБР, който ни откара до полицейския хеликоптер. Излетяхме за Вентура, където и да се намираше тя.

Всичко на земята приличаше на Куинс, освен палмите и планините. Прелетяхме няколко километра над някакъв океан, струва ми се, после продължихме над брега. Слънцето беше точно над океана, но вместо да изгрява като над моя океан, то залязваше. Странно място.

След двайсет и пет минути кацнахме до общинската болница в източната част на Вентура.

Чакаше ни син седан, шофиран от някакъв тип на име Чък, облечен в тъмнокафяви панталони, спортно сако и маратонки. Твърдеше, че бил агент от ФБР, но не приличаше на такъв. Явно беше ФБР калифорнийски вариант. Само че всички те се смятат за еднакви, защото са учили в една и съща школа в Куонтико.

По пътя до офиса Чък ни зададе цял куп въпроси. Предполагам, че във Вентура не се занимаваха с много масови убийства, извършени от международни терористи. Всъщност в самолета Кейт бе споменала, че преди офисът бил затворен и кой знае защо, наскоро пак го били открили.

Намираше се в модерна офиссграда, заобиколена от палми и паркинги. Докато вървяхме към входа, се огледах. Във въздуха миришеше на цветя и температурата и влажността бяха страхотни. Слънцето залязваше, но небето все още бе светло.

— Какво прави тук ФБР? — попитах Кейт. — Да не отглеждат авокадо?

— Внимавай какво говориш.

— Естествено. — Представих си тукашните агенти по сини костюми сандали и без чорапи.

Както и да е, влязохме в сградата, качихме се с асансьора и стигнахме до врата, на която пишеше ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ. Освен това имаше и герб на министерството на правосъдието, като везните не бяха наклонени на нито една страна. Следваше девизът ВЯРНОСТ, СМЕЛОСТ, ЧЕСТНОСТ. Не можех да споря с него, но казах на Кейт:

— Би трябвало да прибавят и „политическа коректност“.

Този път тя просто не ми обърна внимание и натисна звънеца.

Вратата се отвори и ни посрещна симпатична агентка на име Синди Лопес.

— Нищо ново — съобщи тя. — Трима наши хора са в дома на Уигинс. Преди малко от Лос Анджелис им пратиха подкрепление от още трима. В района има двайсет и четирима агенти от двете бюра, местната полиция е предупредена и всички поддържат връзка по радиостанции или мобифони. Продължаваме да се опитваме да открием Елууд Уигинс. В къщата му намерихме документи, според които работи в „Пасифик Карго Сървисис“. Посетихме ги, но те ни съобщиха, че имал полет чак в петък. Обаче споменаха, че понякога в петък си взимал болничен. Пратихме двама агенти на окръжното летище във Вентура в случай, че се появи там. Освен това наблюдаваме местата, които посещава често. Изглежда, Уигинс е човек със свободен дух и обикаля където му скимне.

— Тоя тип ми харесва — казах.

Агент Лопес се усмихна и продължи:

— Приятелката му също я няма. Известно е, че двамата обичат да ходят на къмпинг и най-вероятно в момента правят тъкмо това.

— Какво е къмпинг? — попитах аз.

Госпожа Лопес погледна госпожа Мейфилд. Госпожа Мейфилд погледна мен.

— А, например в гората — казах аз. — Палатки и прочее.

— Да.

— Уигинс или приятелката му имат ли мобифони?

— Да. И двамата. Но не отговарят.

Замислих се и реших, че е по-добре да са на къмпинг, отколкото да са мъртви, но че разликата не е много голяма.

— Изглежда, сте свършили сериозна работа — похвалих госпожа Лопес.

— Разбира се. — Тя подаде на Кейт един лист. — От Ню Йорк се обади Джак Кьоних. Помоли да му се обадите. Ще остане там до полунощ нюйоркско време, после ще си е вкъщи.

— Ще му позвъним от дома на Уигинс — казах на Кейт. — Когато имаме какво да му съобщим.

— Ще му позвъним сега — отсече тя.

— Значи искаш да си приказваш тук с Джак, докато Халил е в дома на Уигинс, така ли?

Кейт неохотно кимна и се обърна към Синди Лопес.

— Добре, искаме да отидем в дома на Уигинс.

— Опитваме се да не демонстрираме много присъствието си там.

— Тогава кротко ще седим на дивана — казах аз.

Тя се поколеба.

— Ако отидете, ще ви помолим да останете там поне до ранните утринни часове. Опитваме се да поставим капан, а не да организираме купон.

Искаше ми се да й напомня, че всичко това е моя заслуга, но устоях на изкушението да кажа очевидното. Виждате ли колко бързо могат да ти измъкнат случая изпод носа?

Вечната дипломатка Кейт каза:

— Това е ваша територия и няма да ви се месим.

Което трябваше да накара госпожа Лопес да се зачуди защо тогава сме тук. Всичко е заради самолюбието, момиче.

— С госпожа Мейфилд започнахме да работим по случая още от трагедията на „Кенеди“ и искаме да участваме докрай. Когато отидем в дома на Уигинс, няма да ви се пречкаме.

Предполагам, че не ми повярва, но каза:

— Съветвам ви да си сложите бронирани жилетки. Мога да ви дам.

Изпитах желание да се съблека и да покажа на госпожа Лопес, куршумите просто минават през тялото ми, без да ме засягат.

— Благодаря ви, но…

— Благодаря, ще ги вземем — прекъсна ме Кейт и информира госпожа Лопес: — Никога не питай мъж дали иска бронирана жилетка или ръкавици. Просто го накарай да си ги сложи.

Госпожа Лопес разбиращо се усмихна.

Е, сега се почувствах наистина особен, заобиколен от грижовни жени, които знаят какво е най-добре за глупавичкия малък Джони, после си помислих за Асад Халил. Надявах се, че имат жилетки моя размер.

Отидохме в оръжейната им. Вътре имаше какво ли не — пушки, пистолети, зашеметяващи гранати, белезници и така нататък.

— Можете да си облечете жилетките в мъжката и женската съблекалня, ако желаете — предложи ни госпожа Лопес.

Кейт й благодари и агентката излезе.

Свалих си връзката, сакото и ризата и й казах:

— Няма да надничам.

Тя си съблече сакото и блузата и аз надзърнах. Намерихме подходящи жилетки и си ги сложихме.

— Това е точно като сцена от „Досиетата Х“ …

— Престани със скапаните „Досиета Х“.

— Ама не се ли чудиш защо ония двамата още не са се оправили.

— Тя не го обича. Уважава го и той я уважава и не искат да развалят или усложняват връзката си.

— Я повтори.

— Аз лично смятам, че вече би трябвало да се чукат.

Излязохме от оръжейната и благодарихме на агент Лопес. Чък който ни бе взел от хеликоптерната площадка на болницата, ни придружи до паркинга и потеглихме към дома на Елууд Уигинс.

Докато колата се насочваше на запад към левия бряг, през главата ми минаваха много мисли. Бях изминал дълъг път, за да стигна дотук, но пътят на Асад Халил беше още по-дълъг. Историята му започваше от място, наречено Ал Азизия, някъде в Либия. През нощта на 15 април 1986 година в продължение на няколко минути двамата с Чип Уигинс се бяха намирали в една и съща точка от пространството и времето. Сега Асад Халил искаше да му върне визитата и Уигинс не знаеше, че ще си има компания. Или пък вече се бяха срещнали. В такъв случай нито единият нямаше да се появи в дома на Уигинс. Но ако пътищата им още не се бяха пресекли, чудех се кой пръв ще спре на отбивката.

Вечерта се спускаше и вече бяха включили уличното осветление.

Когато наближихме квартала на Уигинс, Чък предупреди по радиостанцията агентите в района, за да не станат нервни и да не 3 почнат да стрелят. После със същата цел се свърза по мобифона си с онези в къщата и аз го помолих:

— Кажете им да сложат кафе.

Той не го направи и по разговора можех да преценя, че феберейците не са въодушевени от неочакваната компания. Майната им. Случаят си беше мой.

Така или иначе, поехме по дългите прави улици на предградието, което според Чък било близо до океана, макар че нито виждах, нито усещах мирис на море. Тук дворовете бяха съвсем малки, а самите къщи представляваха едноетажни квадратни кутийки с пристроени гаражи и червени керемидени покриви, плюс поне една палма на двор. Кварталът не ми изглеждаше скъп, но в Калифорния човек никога не знае, пък и не ми пукаше.

— Тия къщи винаги ли са си били тук — попитах Чък, — или свлачищата са ги смъкнали от планината?

Той се захили.

— Смъкнаха се при последното земетресение, което беше преди горските пожари.

Тоя тип ми харесваше.

За щастие, не забелязах нито един от наблюдаващите района екипи. Още по-хубавото бе, че не мярнах наоколо деца.

— Къщата вдясно — втората след пресечката — посочи ни Чък.

— Искаш да кажеш бялата с червения керемиден покрив и палмата ли?

— Да… ама те всичките… втората от края.

Кейт, която пътуваше на задната седалка, срита облегалката ми. Нещо като знак, предполагам.

— Ще спра, вие ще слезете и аз ще потегля — каза Чък. — Вратата е отключена.

На влизане в колата бях забелязал, че при отваряне на вратите вътрешната лампичка не свети, както правим и на Източното крайбрежие. Може би тези хора все пак си знаеха работата.

Спряхме, двамата с Кейт бързо слязохме и без да тичаме, се запътихме по разронената бетонна алея. Вдясно от вратата имаше голям прозорец със спуснати щори. В някогашния ми квартал вече всички съседи щяха да са наясно какво става, но тази улица приличаше на сцена от фантастичен филм от петдесетте години, в който всички са загинали от атомна радиация. А може федералните да ги бяха евакуирали.

Отворих вратата и влязохме. Нямаше фоайе и се озовахме в Г — образна дневна и трапезария, осветена от една-единствена слаба настолна лампа. В средата на стаята стояха мъж и жена, облечени в сини панталони и ризи, найлонови якета с надпис ФБР и закачени с щипки служебни карти. На лицата им сияеха широки усмивки и те им бяха приветствено протегнати. Не бе, майтап.

— Аз съм Роджър Флеминг, а това е Ким Рий — каза мъжът.

Госпожа Рий произхождаше от Ориента, сега наречен Източна Азия, и по името й реших, че е корейка. Роджър беше бял като саламурено сирене.

— Предполагам, че знаете нашите имена — отвърнах. — Моето е Кейт.

Флеминг не се усмихна, нито пък агент Рий. Някои хора стават абсолютно сериозни, когато очакват смъртоносна престрелка. Ченгетата са склонни да се майтапят, навярно за да скрият нервността си, но федералните възприемат всичко сериозно, включително, сигурен съм, почивката на плажа.

— Колко време ще останете тук? — попита агент Рий.

— Колкото трябва — заявих аз.

— Нямаме намерение да участваме в самото задържане на заподозрения, ако се появи, освен ако не ви потрябваме — каза Кейт. — Тук сме само за да го идентифицираме и да вземем показания след като го арестувате. Освен това ще го отведем в Ню Йорк или Вашингтон, за да му отправим федерално обвинение.

Нямах точно това предвид, но за пред Флеминг и Рий можехме да минем и за нормални.

Госпожа Мейфилд продължи да излага целите на мисията ни.

— Ако първо пристигне господин Уигинс, ще го разпитаме и ще го помолим да остави жилището си на наше разположение, после някой от нас ще го придружи до друго място. И в двата случая ще останем в къщата, за да чакаме заподозрения, който според нас се е насочил насам.

— Решихме, че е най-добре в къщата да чакат шестима агенти — отвърна госпожа Рий. — Така че ако заподозреният се появи, ще ви помолим да заемете позиция в задната стая, която ще ви покажем.

— Вижте, госпожо Рий и господин Флеминг — намесих се аз, можем дълго да останем тук и да използваме едни и същи бани и спални, така че предлагам да престанем с глупостите и да се опитаме да се понасяме. Става ли?

Никакъв отговор. Кейт промени тона си.

— Работим по случая, откакто Асад Халил кацна в Ню Йорк. Видяхме над триста мъртви на борда на самолета, с който пристигна, убит е и агент от нашата група.

И така нататък. Изложи им всичко прекалено любезно, струва ми се, обаче те разбраха посланието и когато Кейт свърши, кимнаха.

Междувременно аз се оглеждах. Мебелировката бе оскъдна и въпреки това безвкусна. Освен това беше мръсно, за което ми се щеше да обвиня федералните, но навярно всъщност отразяваше отношението на господин Уигинс към живота.

Госпожа Рий предложи да ни запознае с колегите си и ние я оследвахме в кухнята, докато господин Флеминг зае позиция до задния прозорец и занаднича през щорите. Върхът на модерната техника. Но разбира се, някой от агентите в квартала щеше да ни предупреди, ако някой се приближеше към къщата.

Кухнята бе слабо осветена от флуоресцентна крушка под един от шкафовете, но виждах, че всичко тук датира някъде от средата на петдесетте години. Посрещнаха ни мъж и жена, също облечени с градски десантен екип, състоящ се от тъмни панталони, тъмносини ризи и найлонови якета. Сините им бейзболни шапки бяха на плота. Мъжът седеше на малката кухненска маса и четеше материали по случая, като си светеше с фенерче. Жената стоеше до задната врата и надзърташе през прозорчето.

Госпожа Рий ни представи на господина, чието име, също като моето, беше Хуан, макар че не успях да чуя испанската му фамилия. Госпожата бе чернокожа и се казваше Еди. Тя ни махна с ръка, без да прекъсва наблюдението на задния двор.

После се върнахме през дневната и излязохме в малко антре, от което водеха три врати, едната за банята. В по-голямата стая, спалнята, имаше компютър, пред който седеше мъж в костюм и обикаляше из директориите на господин Уигинс, като в същото време поддържаше връзка по радиофона и двата си мобифона. Тук единствената светлина идваше от мониторния екран и всички щори бяха спуснати.

Госпожа Рий ни представи и мъжът, който се казваше Том Стокуел, бял, ни информира:

— Аз съм от лосанджелиското бюро и ръководя групата жпо този сличай.

Предполагам, че това изключваше моето участие. Реших да се бъда любезно.

С госпожа Мейфилд сме тук, за да помогнем, без да се намесваме. — Как ви звучи това?

— Колко време ще останете? — попита Том. Колкото трябва.

— Както би трябвало да знаете — рече Кейт, — заподозреният носи бронирана жилетка и има поне две оръжия, глокове четирийсети калибър, които е взел от двамата агенти на борда на самолета. — Тя му описа подробностите и Том внимателно я изслуша. Накрая Кейт завърши с думите: — Този човек е извънредно опасен и едва ли ще го заловим, без да окаже съпротива. Но разбира се, трябва да го хванем жив.

— Разполагаме с различни несмъртоносни оръжия и устройства — отвърна Том, — например лепилни пушки и мрежи, плюс, разбира се, газ и…

— Моля? — попитах аз. — Какво е лепилна пушка?

— Голямо ръчно устройство, изстрелващо лепило, което мигновено се втвърдява и обездвижва човек.

— Това калифорнийско изобретение ли е?

— Не, господин Кори. Използва се в цялата страна. Имаме също мрежа, която може да се изстрелва.

— Наистина ли? А имате ли истински оръжия?

Той не ми обърна внимание и продължи разясненията си. Прекъснах го.

— Евакуирахте ли квартала?

— Много спорихме по този въпрос, но във Вашингтон се съгласиха, че ще е трудно.

— За кого?

— На първо място, това ще наложи агентите да напуснат прикритията си. Някои хора не са си вкъщи и по-късно може да се върнат, така че операцията ще отнеме цялата нощ. А и местните жители ще бъдат извънредно притеснени, ако се наложи да напуснат домовете си за неопределен срок. Все пак евакуирахме къщите от двете страни и отзад и наши агенти заеха позиции в тях.

С други думи, беше по-важно да се залови Асад Халил, отколкото да се безпокоят, че данъкоплатците могат да попаднат под кръстосан огън. Ако трябва да съм искрен, не бих могъл да твърдя, че не съм съгласен с него.

— Агентите са инструктирани да не се опитват да задържат заподозрения на улицата, освен ако той не усети опасността и не тръгне да бяга — прибави госпожа Рий. — Най-вероятно арестът ще бъде извършен в или около тази къща. Заподозреният сигурно е сам, но носи само два пистолета. Така че, ако не допуснем някаква грешка — не очакваме продължителна престрелка. — Тя ни погледна. — Ако заподозреният се появи, ще блокираме квартала.

Аз лично смятах, че ако телевизорите и стереоуредбите им гърмят достатъчно силно, съседите няма да забележат дори дива престрелка на предната си морава.

— Съгласен съм, каквото и да ни струва това — казах. Но си представих дете с колело, което се появява във възможно най-неподходящия момент. Случва се. Божичко, наистина се случва.

— Предполагам, че агентите навън имат очила за нощно виждане рече Кейт.

— Разбира се.

Побъбрихме известно време и Кейт случайно информира Том и Ким, че и тя била калифорнийско момиче, и всички се съгласиха, че трябва да действаме заедно. Освен мен. Чувствах се малко излишен.

Том спомена, че в предишното жилище на Уигинс в Бърбанк също имало агенти. Местната полиция на двете места била предупредена, но не била помолена за пряко съдействие.

По някое време ми писна да слушам как всичко било покрито и попитах:

— Къде е шестият ви човек?

— В гаража. Там е пълно с боклуци, така че Уигинс не може да прибере колата си вътре, но вратата се отваря автоматично и той може да влезе през междинната врата направо в кухнята. Най-вероятно ще постъпи точно така, тъй като е най-близо до отбивката.

Прозях се. Предполагам, че ми действаше часовата разлика, пък и през последните няколко дни не ми се събираше много сън. Колко беше часът в Ню Йорк? По-късно? По-рано?

Том също ни увери, че правели всички усилия да открият Елууд Уигинс преди да се е запътил обратно към дома си.

— Халил може да се опита да го пресрещне по пътя — каза той. — Уигинс има лилав джип „Гранд Чероки“, който не е тук, затова предупредихме да го търсят.

— Каква е колата на приятелката му? — попитах аз.

— Бял форд „Уиндстар“, който е до къщата й в Окснард. Тя също е под наблюдение.

Окснард ли? Така или иначе, какво можех да кажа? Тези хора действаха професионално. Обаче все още ги смятах за кретени.

— Сигурен съм, че са ви информирали за посещенията на Халил при вече покойните пилоти от ескадрилата на Уигинс — обадих се аз — Това показва, че е възможно Халил да разполага с повече информация за Уигинс от нас. Търсил го е повече време. — И за протола прибавих: — Има голяма вероятност господин Уигинс и господин Халил вече да са се срещнали.

Няколко секунди всички мълчаха, после Том каза:

— Това не променя работата ни тук. Ще чакаме някой да се появи. Халил и Уигинс вече са обявени за издирване, разбира се, че полицията може да ни се обади и да ни съобщи, че са открили единия или и двамата. Уигинс жив, Халил — с белезници.

Не исках да предизвиквам съдбата, но не можех да си представ Халил с белезници.

Том отново седна пред компютъра.

— Опитвам се да открия някаква следа, която да ни покаже къде би могъл да се намира Уигинс. Проверих и-мейла му, за да видя дали не се е свързал с някой щатски или национален парк или да е направил резервация за къмпинг, такива неща. Според нас е на къмпинг… — Той замълча, после прибави, предполагам заради мен: — Това е екскурзия в гората с палатка или каравана.

Заключих, че госпожа Лопес и Том вече са успели да поговорят насаме.

— Проверихте ли бельото на Уигинс? — попитах го.

Той вдигна глава от компютъра.

— Моля?

— Ако носи боксери среден размер, бих искал да му заема един чифт.

Том се замисли за миг.

— Всички сме си взели чисти дрехи, господин Кори. Навярно някой — от мъжете, искам да кажа — може да ви заеме чифт гащета. Не можете да използвате бельото на господин Уигинс.

— Е, ще го попитам лично, ако се появи.

— Добра идея.

Кейт — трябва да й отдам дължимото — не се преструваше, че не ме познава.

— Бихме искали да видим гаража и останалата част от къщата — каза тя на Ким Рий.

Госпожа Рий ни изведе в антрето и отвори вратата на стая, която гледаше към задния двор. В помещението, което преди навярно бях използвали за спалня, сега имаше огромен телевизор, аудиоуредба и достатъчно тонколони, за да предизвикат ново земетресение. На пода забелязах шест сака.

— По-късно можете да останете тук — предложи госпожа Рий. — Диванът е разтегателен. Всички ще се редуваме да спим, ако акцията продължи цяла нощ.

Преди си мислех, че най-страшният ми кошмар е семейна вечеря за Деня на благодарността, обаче сега бях попаднал в капан в малка къща с агенти от ФБР.

Госпожа Рий отвори вратата и на малката баня, което ме накара се зачудя дали не е работила като агент на недвижими имоти. Направи ми впечатление че в жилището липсват каквито и да било военни отличия, и това ми подсказа, че Елууд Уигинс не желае да си спомня за военната си служба. А може просто да беше изгубил всичко, което отговаряше на психологическия му профил. Или пък бяхме сбъркали къщата. Нямаше да е за пръв път федералните да не улучат адреса. Помислих си дали да не спомена последната възможност на госпожа Рий, но щяха да се обидят.

Както и да е, върнахме се в кухнята и Ким отвори вратата, водеща към претъпкания с боклуци гараж. На сгъваем стол зад натрупани кашони седеше загорял русокос младеж, очевидно младшият агент — четеше вестник на светлината на флуоресцентна крушка. Той се изправи и госпожа Рий му даде знак да седне на мястото си, за да не се вижда, ако вратата на гаража внезапно се отвори автоматично.

— Това е Скот, който сам прояви желание да остане тук — каза тя и за пръв път ни се усмихна.

Скот, който изглеждаше като току-що слязъл от сърф, ни се ухили и махна с ръка.

— Хм, глей сега, пич, дръж се — нали загряваш? — казах аз. Всъщност не го казах, обаче ми се щеше. Скот беше колкото мен на ръст, ама не приличаше на човек, който носи боксери.

Госпожа Рий затвори вратата и останахме в кухнята с Еди и Хуан.

— Донесохме малко замразена и консервирана храна, за да не се налага никой да излиза, ако операцията се проточи — информира ни Ким и подчертано прибави: — Ще стигне за шест дни за шестима души.

Внезапно си представих агенти, които след свършването на храната се превръщат в канибали, но не споделих тази мисъл. Вече стьпвах по тънък лед или там калифорнийския му еквивалент.

След като имаме да храним още две усти, хайде да поръчаме пица — каза Хуан. — Умирам за пица.

Реших, че Хуан е готин пич. За съжаление, бе доста по-едър от мен и също едва ли носеше боксери.

— Готвя страхотни макарони със сирене на микровълнова фурна — каза ми Еди.

Всички се захилихме. Тая работа смърдеше. Но до този момент нещата се развиваха много по-добре, отколкото можех да очаквам преди едно денонощие. Асад Халил ни беше в кърпа вързан. Нали така? Какво можеше да се обърка? Не питайте.

Но ако Уигинс още бе жив, поне имаше голяма вероятност да не се присъедини към колегите си.

Кейт каза, че отивала да се обади на Джак Кьоних, и ме покани да се уединим в задната стая. Отклоних предложението и тя излезе Останах да си приказвам с Еди и Хуан в кухнята.

След петнайсетина минути Кейт се появи и ме информира:

— Джак те поздравява за добрата детективска работа. Желае ни успех.

— Много мило. Пита ли го как е било във Франкфурт?

— Не сме обсъждали този въпрос.

— Къде е Тед Наш?

— На кой му пука? — Тя погледна колегите ни и тихо прибави: — Не се вманиачавай по маловажни неща.

— Просто исках да му натрия носа. Нищо повече.

Кейт не ми обърна внимание.

— Джак каза да му се обадим, ако се случи нещо, разбира се. Наредено ни е да отведем Халил жив или мъртъв в Ню Йорк, не във Вашингтон. Това е невероятен успех.

— Пилците се броят наесен.

Тя за пореден път пропусна репликата ми покрай ушите си.

— В момента Джак работи с местните полицейски управления, за да създадат ясна картина за движението на Асад Халил, убийствата му и вероятните му съучастници.

— Добре. Така ще има достатъчно работа, за да не ми виси над главата.

— Така му казах и аз.

Мисля, че госпожа Мейфилд ме поднасяше. Така или иначе, не искахме повече да забавляваме колегите си, затова прекратихме разговора.

Еди ни предложи кафе и четиримата с Кейт, Ким и Еди седнах ме на масичката, докато Хуан пазеше на задната врата. Всички много се интересуваха от случилите се от събота насам събития и ни разпитваха за подробностите, които не бяха споменати във вестниците и в служебните доклади. Бяха любопитни какво е настроението на Федерал Плаза 26, какво казват шефовете във Вашингт прочее. Хората от правоохранителната система, реших аз, бяха еднакви и въпреки първоначалната си любезно прикрита враждебност започнахме отлично да се разбираме. Помислих си дали да не ги поведа в хор с „Пътят за Вентура“ или „Идвам, Калифорния“, обаче не исках да прекалявам. Другите явно знаеха, че съм бившо ченге, затова предположих, че са ги предупредили, ако това е точната дума, или просто сами се бяха досетили.

Всичко изглеждаше мирно и тихо, но знаехме, че иззвъняването на телефон може рязко да промени положението и да вледени кръвта във вените ни. Преживявал го бях, както и останалите в къщата, и може би даже го чаках, защото не мислех за хубавата си безопасна аудитория в „Джон Джей“. Мислех за Асад Халил и почти усещах присъствието му. Всъщност представях си как кълца с брадва полковник Хамбрехт и убива децата в Брюксел.

Изтече около час и петимата агенти се редуваха да стоят на пост. С Кейт предложихме също да участваме, но те, изглежда, искаха да си стоим в кухнята.

Сега на масата седеше Скот и ме разпитваше за Ню Йорк. Опитах се да го убедя, че хората ходят на сърф на Ист Ривър, и всички се разхилиха. Изкушавах се да разкажа вица за министърката на правосъдието, но можеха нещо да се засегнат.

Така или иначе, проявих скромност по отношение на приноса си в разследването, едва споменах, че именно аз съм открил какви са намеренията на Асад Халил, и прескочих блестящата си проява на проницателност с идентифицирането на пилотите.

Лицата на всички помръкнаха при мисълта, че много хора, вярно служили на страната си, са били убити от чужд агент. Не биваше да се случват такива неща.

Малко преди 21:00 някъде в къщата иззвъня телефон и разговорите замлъкнаха.

След секунди в кухнята влезе Том.

— Из квартала обикаля син бус на фирма за доставки. Вътре е само шофьорът. Момчетата с очилата за нощно виждане казват, че отговарял на описанието на заподозрения. Всички да заемат позициите си.

Вече бяхме станали. Том се обърна към нас с Кейт.

Идете в стаята с телевизора. — И бързо излезе от кухнята. Ким Рий отиде в гаража, където в момента дежуреше Роджър Флеминг. Остави вратата отворена и видях, че Роджър е приклекнал зад кащоните с насочен напред пистолет. Ким също извади патлака си и застана до електрическото табло край вратата на гаража. Хуан пазеше задния изход.

С Кейт отидохме в дневната. Том и Еди стояха от двете страни в входа. Скот надничаше през шпионката. Не можех да не забележа че е само по широки бански гащета, от които стърчеше дръжкат на глок. Предположих, че това е калифорнийският вариант на дегизировка. Във всеки случай, отдадох му дължимото, че не носи бронирана жилетка.

Том ни видя и пак ни предложи да се оттеглим в стаята с телевизора, но бързо разбра, че не сме изминали хиляда и петстотин километра да гледаме телевизия, докато те арестуват заподозрения.

— Прикрийте се ей там — каза ни той.

Кейт застана до Том, който беше вляво от вратата, и извади оръжието си. Аз отидох при Еди, който бе заел позиция между касата и дясната стена на дневната. Вратата щеше да се отвори навътре към нас и щеше да ни скрие. Имаше достатъчно извадени пистолети, така че оставих глока си в кобура. Погледнах Кейт, която ми се усмихна и ми намигна. Сърцето ми туптеше, но боя се, не за Кейт Мейфилд.

Том притискаше мобифон към ухото си и слушаше. После ни съобщи:

— Бусът намалява скоростта на няколко къщи оттук…

— Виждам го — рече Скот. — Спира отпред.

В стаята можеше да се чуе дишането ни и въпреки подкрепленията, цялата супермодерна техника и бронираните жилетки, нищо не може да се сравнява с момента, в който очакваш да се изправиш пред въоръжен убиец.

Скот спокойно каза:

— От буса слиза човек… откъм улицата, не го виждам… заобикаля отзад… отваря вратите… вади пакет… идва насам… отговаря на описанието… висок, от Средния изток… носи дънки и риза с тъмна яка… държи малък пакет в ръка… оглежда се…

Том говореше нещо по мобифона, после го прибра в джоба си.

— Всички знаете какво да правите — прошепна ни той.

Всъщност бях пропуснал тая репетиция.

— Имайте предвид — предупреди ни Том, — че може да е невинен доставчик…

Зачудих се какво се е случило с лепилната пушка. Усетих, че лицето ми избива пот.

Позвъни се. Скот изчака около пет секунди, после отвори. Преди вратата да запречи полезрението ми, видях агента да се усмихва.

— Нещо за мен ли?

— Господин Уигинс? — попита мъжки глас с чужд акцент.

— Не — отвърна Скот. — Аз само се грижа за къщата. Да се разпиша ли за пратката?

— Кога ще се върне господин Уигинс?

— В четвъртък. Или в петък. Мога да се разпиша. Няма проблем.

— Добре. Разпишете се тук.

— Тази химикалка не пише. Влез вътре.

Скот отстъпи назад и не можех да не си помисля, че ако наистина се грижеше за къщата, скоро щеше да е мъртъв и да се вмирисва в задната стая, докато Асад Халил чака господин Уигинс да се прибере.

Високият смугъл господин влезе в дневната и Еди изрита вратата. Въпреки че не бях участвал в репетицията, знаех какво ще се случи. Скот сграбчи мъжа за ризата и го дръпна към нас.

След около четири секунди нашият гост се озова проснат по очи на пода. Аз седнах върху краката му, Еди стъпи на шията му, а Том и Скот му слагаха белезниците.

Кейт отвори вратата и даде знак с палци нагоре на онези, които наблюдаваха къщата с бинокъл, после се затича по алеята към буса. Аз я последвах.

Претърсихме го, но вътре нямаше никого. На пода лежаха няколко пакета. Кейт откри на предната седалка клетъчен телефон и го взе.

Изневиделица се появиха коли, които рязко спряха пред къщата. От тях точно като на кино наизскачаха агенти, макар че не виждах нужда да бързат.

— Закопчахме го — съобщи им Кейт.

Вратата на гаража се отвори и на моравата се появиха Роджър и Ким. Наоколо все още нямаше съседи. Хрумна ми нелюбезната мисъл, че ако наистина снимахме филм, нямаше да сме в състояние да държим тълпите, желаещи да се включат като статисти.

Така или иначе, както изискваше стандартната оперативна процедура, агентите се върнаха в колите си и изчезнаха, за да възобновят наблюдението си на къщата и да не изплашат вероятните съучастници и господин Уигинс, ако той се прибереше.

С Кейт влязохме при пленника. Еди, Том и Скот го претърсваха.

Погледнах го и не се изненадах особено, че не е Асад Халил.

48

С Кейт се спогледахме, после се обърнахме другите. Никой не беше много весел.

— Чист е — съобщи Еди.

Мъжът цивреше и по лицето му се стичаха сълзи. Ако някой все още си бе мислил, че това е Халил, цивренето окончателно разсейваше съмненията.

Роджър и Ким дойдоха в дневната и Ким каза, че отивала да предаде по радиостанцията на хората ни да продължат наблюдението.

Скот взе портфейла на мъжа, отвори го и попита:

— Как се казваш?

Пленникът се опита да се овладее и хлипането му прозвуча като смесица от изхрачване и сополивене.

Скот извади шофьорската му книжка и повтори:

— Как се казваш?

— Азим Рахман.

— Къде живееш?

Мъжът даде лосанджелиски адрес.

— Кога си роден?

И така нататък. Всички отговори бяха верни, което наведе пленника на мисълта, че ще го пратят да си върви по пътя. Грешка. Том започна да го разпитва за други неща, като например:

— Какво правиш тук?

— Моля ви, господине, дойдох да доставя пратка.

Роджър разгледа малкия пакет, но не го отвори, разбира се, защото можеше да съдържа бомба. — Какво има вътре? — попита той.

— Не знам, господине.

Роджър се обърна към нас.

— Няма обратен адрес. Ще го оставя отзад и ще повикам сапьорен екип. — Той излезе и всички се поободрихме.

В дневната се появи Хуан. Азим Рахман навярно вече се чудеше защо всички тия типове с феберейски якета висят в къщата на господин Уигинс. Но може и да знаеше причината.

Погледнах Том и видях, че е загрижен. Да се държиш така с гражданин, местен или натурализиран, не беше добре за кариерата, да не споменавам за имиджа на ФБР. Напоследък не бе за предпочитане да се държиш така дори с незаконен имигрант. Искам да а, че всички сме граждани на света. Нали така? Сякаш прочел мислите ми, Том попита:

— Американски гражданин ли си?

— Да, господине. Положих клетва.

— Браво.

Том му зададе куп въпроси за квартала му в Западен Холивуд, на които Рахман явно отговори успешно. Оказа се, че дори знае кой е губернатор на Калифорния, което ме накара да заподозра, че е шпионин. Но после не успя да каже кой е неговият представител в Конгреса и заключих, че е обикновен гражданин.

Пак погледнах Кейт и тя поклати глава. В момента се чувствах адски скапано, както и всички останали. Защо нещата не вървяха според плана? А и на чия страна беше Господ?

Еди набра домашния номер, който й даде господин Рахман, и потвърди, че телефонният секретар отговорил: „Домът на Рахман“. Гласът звучал като на мъжа на пода, въпреки настоящото му емоционално състояние.

Тя обаче установи, че телефонният номер на службата за бързи доставки не работи. Аз отбелязах, че боята на буса изглежда нова. Всички погледнахме Азим Рахман.

Той разбра, че пак е на топа на устата, и поясни:

— Съвсем наскоро започнах тази работа. Преди около месец…

— Значи си написал номера на вратата с надеждата, че телефонната компания ще ти го даде, така ли? — попита Еди. — Толкова ли глупави ти изглеждаме?

Не можех да си представя как изглеждаме на господин Рахман от сегашната му перспектива. Перспективата се определя от положението ти и когато си на пода с белезници, заобиколен от въоръжени хора, гледната ти точка се различава от тази на типовете с патлаците. Господин Рахман не се отказа от своята версия, която общо взето изглеждаше правдоподобна, освен тая глупост с телефонния номер.

По всичко личеше, че сме пипнали честен имигрант, устремен към американската мечта, и че сме проснали нещастното копеле на пода с червена цицина на челото поради единствената причина, че е от Средния изток. Голям срам.

Господин Рахман започваше да идва на себе си.

— Бих искал да повикам адвоката си, моля — рече той.

Опа! Вълшебните думички. Ако заподозреният не пропее първите пет-десет минути, когато е в шок, така да се каже, никога да не проговори. Моите колеги не бяха действали достатъчно бързо.

— Освен мен тук всички са прависти — казах аз. — Говори с тях.

— Искам да повикам собствения си адвокат.

Не му обърнах внимание.

— Откъде си?

— От Западен Холивуд.

Усмихнах се и го посъветвах:

— Не се ебавай с мен, Азим. Откъде си?

Той се прокашля.

— От Либия.

Никой не каза нищо, но всички се спогледахме и Азим забеляза че интересът ни към него се е възобновил.

— Откъде взе този пакет? — попитах го.

Той упражни правото си да не отговори.

Хуан се върна от буса и съобщи:

— Ония пакети май са вятър работа. Всички са увити в еднаква кафява хартия, с една и съща лепенка и дори са надписани с един и същ почерк. — Той погледна Азим Рахман. — Какви си ги сговнил?

— Господине?

Всички пак започнахме да заплашваме бедния господин Рахман със затвор, следван от депортиране, а Хуан дори му предложи ритник в ташаците, който либиецът отклони.

Господин Рахман даваше противоречиви отговори и навярно вече имахме достатъчно основания да го арестуваме официално. Виждах, че Том е склонен да го направи. Арестът означаваше прочитане на правата, адвокати и така нататък и беше настъпил моментът да действаме според закона — всъщност бе минал преди няколко минути.

Тъй като не се интересува толкова много от федерални процедурри и от кариерата си обаче, Джон Кори можеше да си позволи някои свободи. Ако този тип беше свързан с Асад Халил, наистина щеше да е полезно да го научим. Незабавно.

След като изслушах достатъчно глупости, помогнах на господи Рахман да легне по гръб и го възседнах, за да съм сигурен, че ще привлека вниманието му. Той извърна лицето си настрани и аз казах:

— Погледни ме. В очите.

Либиецът се подчини и очите ни се срещнаха.

— Кой те прати тук?

Никакъв отговор.

— Ако ни кажеш кой те е пратил тук и къде е сега, ще те освободим, ако не ни кажеш бързо, ще те залея с бензин и ще те запаля. — Това, разбира се, бе физическа заплаха, но само като фразеологичен израз, който не биваше да се възприема буквално. — Кой те прати тук?

Господин Рахман мълчеше.

Парафразирах въпроса си под формата на предложение.

— Мисля, че трябва да ми кажеш кой те е пратил и къде е сега.

— Трябва да спомена, че бях извадил глока си и кой знае защо, господин Рахман беше захапал дулото му.

Либиецът изглеждаше достатъчно ужасен. Федералните агенти в стаята, включително Кейт, вече се бяха отдръпнали и гледаха настрани.

— Ще ти гръмна скапания мозък, ако не отговориш на въпроса ми — информирах господин Рахман.

Очите му се разшириха и той започна да проумява, че между мен и другите има разлика. Не бе сигурен каква точно, но за да му помогна напълно да я разбере, аз забих коляно в ташаците му.

Арабинът изпъшка.

Проблемът е, че за да започнеш по този начин, трябва да си убеден, че човекът, чиито права нарушаваш, знае отговорите на зададените му въпроси и ще ти ги каже. Иначе, макар да бях на временен договор, щяха да ми разпорят гъза. Сръгах го пак, за да го окуража да сподели информацията си с мен.

Някои от колегите ми напуснаха стаята. Само Еди, Том и Кейт останаха да свидетелстват, че господин Рахман доброволно е съдействал и прочее.

Виж, задник такъв — казах му, — можеш да излежиш остатъка от живота си в затвора, а може да те пратят и в газовата камера, Като съучастник в убийство. Ясно ли ти е?

Той вече не смучеше дулото на пистолета ми, но все още отказваше да проговори.

Не обичам да оставям следи, затова натъпках носната си кърпичка в гърлото му и стиснах с пръсти ноздрите му. Изглежда, не можеше да диша през ушите и започна да се мята в опит да отхвърли моите деветдесет килограма от гърдите си.

Чух, че Том се прокашля.

Оставих господин Рахман малко да посинее, после му отпуших носа. Той си пое дъх навреме, за да отнесе още едно коляно в ташаците.

Наистина ми се искаше Гейб да е тук, за да ме наставлява, само че него го нямаше и не ми оставаше много време да се занимаващ тоя тип, затова пак стиснах ноздрите му.

Без да навлизам в повече подробности, господин Азим Рахман видя преимуществата на доброволното съдействие и прояви готовността си да сътрудничи. Извадих кърпичката си от устата му, помогнах му да седне и за пореден път го попитах:

— Кой те прати тук?

Той се разхлипа и разбрах, че наистина води вътрешна борба. Напомних му:

— Можем да ти помогнем. Можем да ти спасим живота. Ако не ми отговориш, ще те върна в скапания бус, за да отидеш при своя приятел и да обясниш нещата на него. Искаш ли? Искаш ли да отидеш? Ще те пусна.

Изглежда, че не искаше, затова пак го попитах:

— Кой те прати? Писна ми да ти задавам един и същ въпрос. Отговори ми!

Господин Рахим похълца още малко, пое си дъх, прокашля се и отвърна с едва доловим глас:

— Не знам как се казва… той… познавам го само като господин Пърлман, но…

— Пърлман ли? Евреин?

— Да… но не е евреин… говори на моя език…

Кейт вече държеше снимка в ръка и тикна пред очите му. Господин Рахман дълго я гледа, после кимна.

Voila! Нямаше да ме пратят в пандиза.

— Така ли изглежда сега? — попитах го.

Той поклати глава.

— Носи очила… има мустаци… косата му е сива…

— Къде е?

— Не знам. Не знам…

— Добре, Азим, кога и къде го видя за последен път?

— Аз… посрещнах го на летището…

— На кое летище?

— В Санта Моника.

— Със самолет ли е пристигнал?

— Не знам.

— По кое време го посрещна?

— Рано… в шест сутринта…

След като вече бяхме свършили с грубата част и свидетелят оказваше съдействие, в стаята се бяха върнали и шестимата агенти от ФБР и стояха зад господин Рахман, за да не го притесняват.

Тъй като бях осигурил доверието му, аз бях човекът, който щеше му задава повечето въпроси.

— Къде го отведе?

— Ами… отведох го… той искаше да отидем… и отидохме…

— Къде?

— Обикаляхме по крайбрежния път…

— Защо?

— Не знам…

— Колко време обикаляхте? Къде отидохте?

— Никъде… обикаляхме… около час или повече, после се върнахме тук и открихме отворен търговски център…

— Търговски център ли? Кой търговски център?

Господин Рахман отвърна, че не знаел, защото не бил оттук. Но Ким, която работеше във Вентура, го разпозна по описанието на либиеца и бързо излезе от стаята, за да свика войските. Обаче аз не се съмнявах, че Асад Халил не е кибичил цял ден в търговския център.

Върнах се на въпроса за летището.

— С буса ли го посрещна?

— Да.

— На главния терминал ли?

— Не… от отсрещната страна. В кафенето…

По-нататък се изясни, че господин Рахман чакал господин Халил в частния сектор на летището в Санта Моника, което ме наведе на мисълта, че престъпникът е пристигнал с чартърен самолет. Логично.

После, тъй като до вечерта нямало какво да правят, двамата либийски господа се разходили до океана и се върнали във Вентура, където господин Халил изразил желание да отиде на пазар, навярно за да похапне нещо и да си купи сувенири.

— Как беше облечен? — попитах Рахман.

— С костюм и връзка.

— Цвят.

— Тъмносив костюм.

— Носеще ли нещо? Багаж?

— Само сак, господине, от който се избави по пътя. Откарах го един каньон.

Огледах се наоколо.

— Какво е каньон?

Том ми обясни. Звучеше ми тъпо. Обратно към Азим Рахман.

— Можеш ли да откриеш този каньон?

— Аз… не знам… сигурно… през деня… ще опитам…

— Сто на сто. Даде ли му нещо? Имаше ли пакет за него?

— Да, господине. Два. Но не знам какво е имало вътре.

Е, също като мен, всички в стаята навярно бяха изкарали общия курс по науката, наречена „пакетология“, затова попитах господин Рахман:

— Какви бяха пакетите — тежест, големина и така нататък?

Той описа обикновен кашон с големината на микровълнова фурна, само че бил лек, което ни наведе на мисълта, че може да е съдържал дрехи и документи. Пакетология.

Вторият бе по-интересен и страшен. Бил продълговат и тесен, Тежък. Вътре определено нямаше вратовръзка.

Спогледахме се. Даже Азим Рахман знаеше какво е имало в този пакет.

Отново насочих вниманието си към свидетеля.

— Той освободи ли се от пакетите, или още са у него?

— Задържа ги.

За миг се замислих и заключих, че Асад Халил се е наконтил нови дрехи, има нови лични документи и снайперистка пушка, разглобена в невинна наглед чанта.

— За да провериш дали господин Уигинс си е вкъщи ли те прати онзи човек?

— Да.

— Предполагам, разбираш, че това е Асад Халил, който уби пътниците на самолета в Ню Йорк.

Господин Рахман заяви, че не бил направил тази връзка, затова му обясних:

— Ако помагаш на този престъпник, ще бъдеш застрелян, обесен, изпържен на електрически стол, усмъртен с отровна инжекция или в газова камера. А може и да ти отсечем главата. Ясно ли ти е.

Стори ми се, че ще припадне. Продължих:

— Но ако ни помогнеш да заловим Асад Халил, ще получиш награда от един милион долара. — Малко вероятно. — Чул си по телевизията, нали?

Той ентусиазирано кимна и издаде факта, че е знаел кой е пътникът му.

— Е, господин Рахман, престани да се туткаш. Искам пълното ти съдействие.

— Разбира се, господине.

— Добре. Кой те нае да посрещнеш този човек на летището?

Либиецът се прокашля.

— Не знам… наистина, не знам… — Последва заплетено обяснение за загадъчен мъж, който преди около две седмици го заговорил на бензиностанцията в Холивуд. Оказа се, че господин Рахман всъщност работел там. Та човекът го помолил да помогне на техен сънародник и му предложил десет хиляди долара, десет процента в аванс, деветдесет процента накрая и така нататък. Класическо вербуване отстрана на разузнавач на някой нещастен хуй, който се нуждае от пари и има роднини в предишната си родина. Задънена улица, тъй като господин Рахман никога повече нямаше да го види, за да получи своите девет бона.

— Тези хора са щели да те убият — казах му аз. — Знаеш прекалено много. Разбираш ли?

Разбираше.

— Избрали са те от другите либийци, защото приличаш на Асад Халил, и са те пратили тук, за да видят дали го очаква капан. А не само за да провериш дали Уигинс си е вкъщи. Ясно ли ти е?

Той кимна.

— А я се погледни сега. Убеден ли си, че тези хора са ти приятели?

Либиецът поклати глава. Нещастното копеле изглеждаше ужасно. Стана ми съвестно, че съм забил колене в ташаците му и почти го задушавам. Но сам си го беше изпросил.

— Добре, а сега най-важният въпрос. Животът ти зависи от отговора. Кога, къде и как трябва да се свържеш с Асад Халил?

Той дълбоко си пое дъх.

— Трябва да му се обадя.

— Добре. Да му се обадим. Кой е номерът?

Азим Рахман продиктува цифрите и Том отбеляза:

— Това е клетъчен телефон.

— Да, аз му го дадох — потвърди господин Рахман. — Наредиха ми да купя два клетъчни телефона… другият е в колата.

Кейт бе взела мобифона, който имаше опция за идентифицира номера на абоната. Предположих, че същото се отнася за телефона на Асад Халил.

— Коя е телефонната компания на тези мобифони? — попитах либиеца. Той се замисли за миг.

— „Некстел“.

— Сигурен ли си?

— Да. Казаха ми да използвам „Некстел“.

Погледнах Том и той поклати глава, което означаваше, че не може да проследи разговор на „Некстел“. Всъщност беше трудно да се проследи всеки разговор по клетъчен телефон, макар че на Федерад Плаза 26 и Полис Плаза 1 разполагахме с едни устройства, които поне можеха да ти посочат общото местоположение, ако компанията бе „АТ&Т“ или „Бел Атлантик“. Приятелите на господин Рахман очевидно не бяха обърнали внимание на примамките и обещанията на големите оператори и се бяха възползвали от услугите на малка фирма, номер, известен в бранша като „прееби федералните“. Тези хора не бяха толкова тъпи, колкото някои техни сънародници.

Беше време да променя отношението към господин Рахман, затова Том му свали белезниците. Либиецът разтри китките си и ние му помогнахме да се изправи. Настанихме го на хубаво кресло и Ким отиде в кухнята да му донесе кафе.

Бяхме малко по-оптимистично настроени, макар почти да нямаше вероятност Азим Рахман да баламоса Асад Халил, че в дома на Уигинс всичко е наред. Обаче човек никога не знае. Може да се върже даже интелигентен тип като него, ако е вманиачен по някаква цел, например да убие някого.

Ким се върна с кафето и господин Рахман отпи една глътка. Добре, край на почивката.

— Погледни ме, Азим — казах на нашия федерален свидетел. — Уговорихте ли се за някаква кодова дума, с която да му дадеш да разбере, че има опасност?

На лицето му се изписа такова изражение, все едно бях тайната на вселената.

— Да. Така е. Ако съм… както съм сега… трябва да вметна разговора думата „Вентура“. — Той ни даде пример с изречен както правехме едно време в училище: — Господин Пърлман, досвих пратката във Вентура.

— Добре, внимавай да не споменаваш тази дума, иначе ще се наложи да те убия.

Либиецът енергично кимна.

Еди отиде в кухнята да вдигне слушалката на телефона, всички изключиха мобифоните си и ако в къщата имаше куче, някой щеше да го изведе на разходка.

Погледнах си часовника и видях, че господин Рахман е тук от двайсетина минути, което не бе достатъчно, за да събуди подозренията на Халил.

— Кога трябва да се обадиш? — попитах го.

— Уговорихме се да доставя пратката в девет часа, после да обикалям с буса десет минути и да му позвъня.

— Добре, кажи му, че си обикалял из квартала, докато намериш адреса. Дълбоко си поеми дъх, отпусни се и си мисли за хубави неща.

Господин Рахман потъна в медитация.

— Гледаш ли „Досиетата Х“? — попитах го.

— Стори ми се, че чувам Кейт да изпъшква.

Той се усмихна.

— Да, гледам ги.

— Добре. Скъли и Мълдър работят във ФБР. Също като нас. Харесваш ли Скъли и Мълдър?

— Да.

— Те са добри хора. Нали така? И ние сме добри хора. — Либиецът прояви достатъчно любезност, за да не повдига въпроса, че съм го ритал в ташаците. Стига да не го забравеше.

— И ще се погрижим да се преместиш да живееш на някое хубаво място — уверих го аз. — Мога да те измъкна от Калифорния. Женен ли си?

— Да.

— Деца?

— Пет.

Зарадвах се, че си е осигурил потомство преди да се срещне с мен.

— Чувал си за програмата за защита на свидетелите, нали?

— Да.

— И ще получиш малко пари. Знаеш го, нали?

— Да.

— Добре. Трябва ли да се срещнеш с онзи човек след като се чуете по телефона?

— Да.

— Чудесно. Къде?

— Където каже той.

— Ясно. Уговорете се за мястото на срещата. Разбра ли?

Не получих ентусиазиран отговор и го попитах:

— Щом е трябвало само да дойдеш и да провериш дали Уигинс си е вкъщи и дали полицията не е поставила капан, защо Халил иска да се срещнете пак?

Господин Рахман нямаше представа и аз му обясних.

— Защото иска да те убие, Азим. Знаеш прекалено много. Разбираш ли?

Господин Рахман мъчително преглътна и кимна. Имах добра новина за него.

— Този човек ще бъде заловен и повече няма да те безпокои. Ако ни помогнеш, ще те заведем на обяд в Белия дом и ще се запознаеш с президента. После ще ти дадем парите. Става ли?

— Става.

Отведох Том настрани и тихо го попитах:

— Някой тук знае ли арабски?

Той поклати глава.

— Във Вентура никога не е имало нужда от такъв агент. Хуан обаче знае испански.

— Почти същото. — Върнах се при Рахман. — Добре, набери номера. Разговаряй на английски. Но ако не можеш, моят приятел Хуан разбира малко арабски, така че внимавай в картинката. Набирай.

Азим Рахман дълбоко си пое дъх и пак се прокашля.

— Трябва да изпуша една цигара.

Мамка му! Чух няколко изпъшквания.

— Някой да има цигари? — попитах.

— Аз си имам — каза либиецът.

— Не можеш да пушиш от своите, приятел — осведомих го.

— Защо да не…

— Защото може да са отровни. Нали си гледал „Досиетата Х“

— Отровни ли? Не са отровни.

— Разбира се, че са. Забрави за цигарите.

— Трябва да изпуша една цигара. Моля ви.

Познавам това усещане. Обърнах се към Том.

— Ще изпуша една от неговите.

Той извади цигарите на Азим — не бяха „Кемъл“ — и прочви необичайна смелост, като захапа една от тях и щракна със запалка.

— Ако са отровни и ми стане нещо — каза Том на арабина, — моите приятели ще…

— Ще те нарежем на парчета с ножове и ще нахраним с теб кучетата — подсказах му аз.

Азим ме погледна.

— Моля ви. Искам само една цигара.

Том запали, дръпна, закашля се, не умря и подаде цигарата на Азим, който я изпуши до средата, без да се строполи на пода.

— Добре, приятел — казах аз. — Време е да се обадиш. Говори на английски.

— Не знам дали ще мога. — Докато набираше, Рахман отново дръпна от цигарата и изтръска пепелта в чашата си. — Ще опитам.

— Направи всичко възможно. И гледай да разбереш къде трябва да се срещнете.

Всички чухме как телефонът започва да звъни, после либиецът каза:

— Таненбаум се обажда.

Таненбаум ли?

— Извинете, че се забавих.

Рахман се заслуша и внезапно изражението му се промени. Той погледна към нас и каза нещо. Нямам представа какво, защото бе на арабски.

Азим продължи на родния си език, като безпомощно свиваше рамене. Обаче Хуан беше печен и се престори, че го слуша, като кимаше и дори ми шепнеше разни неща на ухото. Например:

— Какво казва, мамка му?

Срещнах погледа на господин Рахман, промълвих думата „Вентура“ и прокарах показалец по гърлото си, което и на английски, и на арабски означава едно и също.

Въпреки пропуските в познанията ни всички разбирахме, че господин Халил поставя господин Рахман на мястото му. Нашият свидетел започна да се поти. Накрая притисна мобифона към гърдите си и просто каза:

— Иска да приказва с новите ми приятели.

Никой не отговори.

Господин Рахман изглеждаше извънредно нещастен.

— Съжалявам. Опитах се. Този човек е прекалено умен. Помоли да натисна клаксона на буса. Той знае. Не съм му казал. Моля ви. Не искам да говоря с него.

Взех мобифона от ръката му, обадих се на Асад Халил и мило казах:

— Ало? Господин Халил?

Отвърна ми дълбок глас.

— Да. А вие кой сте?

Не е здравословно да съобщаваш името си на терористи.

— Приятел на господин Уигинс.

— Нима? А къде е господин Уигинс?

— Наблизо. А вие къде сте, господине?

Той се засмя. Ха, ха.

— И аз съм наблизо.

Бях усилил звука и държах мобифона на разстояние от ухото си Към мен се бяха наклонили седем глави. Всички се интересувахме какво има да ни каже Асад Халил, но в същото време се вслушвахме за звуци, които да издадат къде се намира.

— Защо не дойдете в дома на господин Уигинс? Бихте могли да го почакате тук.

— Навярно ще го почакам другаде.

Този тип беше хитър. Не исках да го изпусна, затова устоях на изкушението да го нарека ебач на камили. Усетих, че сърцето ми се е разтуптяло, и си поех дъх.

— Ало? Чувате ли ме?

— Да — отвърнах. — Искате ли да ми кажете нещо?

— Възможно е. Но не зная кой сте.

— Аз съм от Федералното бюро за разследване.

Мълчание, после:

— Имате ли си име?

— Джон. Какво искате да ми кажете?

— Какво искате да знаете, Джон?

— Ами, струва ми се, че знам почти всичко. И точно затова съм тук. Нали така?

Той се засмя. Не обичам, когато боклуците ми се хилят.

— Ще ви кажа някои неща, които може и да не знаете.

— Добре.

— Както ви е известно, казвам се Асад, от рода Халил. Някога имах баща, майка, двама братя и две сестри. — После ми изреди имената им и още някои подробности за семейството си, като завърши с думите: — Сега всички те са мъртви.

Халил продължи да говори за нощта на 15 април 1986 — та, като ли споменът все още бе жив пред очите му, както предполагах и беше. Накрая каза:

— Американците убиха цялото ми семейство.

Погледнах Кейт и си кимнахме. Бяхме се досетили за това, макар, че вече нямаше значение. Отвърнах му:

— Съчувствам ви и …

— Нямам нужда от вашето съчувствие. Цял живот съм мечтал да отмъстя за семейството и страната си.

Разговорът щеше да е труден, тъй като нямахме почти нищо общо, но исках да го задържа на телефона, затова използвах методите, които знам от курса по водене на преговори с похитители.

— Разбирам ви. Може би сега е моментът да разкажете на света своята история.

— Не още. Историята още не е приключила.

— Ясно. Е, когато приключи, сигурен съм, че ще искате да ни разкажете подробностите, а ние с удоволствие ще ви предоставим възможност да го направите.

— Нямам нужда от вашата възможност. Аз сам решавам какво да правя.

Дълбоко си поех дъх. Обичайните глупости, изглежда, не действаха. Но опитах пак.

— Вижте, господин Халил, бих искал да се срещнем, да поговорим лично, насаме…

— С радост ще се съглася да се срещнем насаме. Някой ден.

— Какво ще кажете за днес?

— Друг път. Някой ден може да дойда в дома ви, както отидох в домовете на генерал Уейклиф и господин Грей.

— Обадете се, за да ме предупредите.

Той се засмя. Хм, тоя задник ме разиграваше, но нищо. Част от работата. Не вярвах, че това ще доведе донякъде, но щом Халил искаше да си приказваме, нямаше проблем.

— Как смятате да напуснете страната, господин Халил?

— Не знам. Вие какво предлагате?

Задник.

— Какво ще кажете да ви отведем със самолет до Либия в замяна на някои хора там, които бихме желали да дойдат тук?

— Нима предпочитате да хванете някой друг вместо мен?

— Прав си, задник.

— Но ако ви заловим преди да сте напуснали страната, няма да ви предложим добра сделка.

— Обиждате ме. Лека нощ.

— Почакайте. Знаете ли, господин Халил, вече съм в този бизнес над двайсет години и вие сте… — най-гадният боклук — най-интелигентният човек, с когото съм си имал работа.

— В сравнение с вас всеки изглежда интелигентен.

Още малко и щях да изгубя самообладание. Дълбоко си поех възух.

— Например това да организирате онова убийство във Франкфут, за да си помислим, че сте там.

— Това беше хитро, да. Но не чак толкова. И ви поздравявам за това, че продължавате да държите журналистите в неведение — или може би самите вие не сте знаели нищо?

— Е, по малко и от двете. Само за протокола, господин Халил очистили ли сте — предполагам, че бихте се изразили така, — още някого, за когото не знаем?

— Всъщност да. Един служител в мотел край Вашингтон и друг на една бензиностанция в Южна Каролина.

— Защо?

— Видяха лицето ми.

— Разбирам. Ами, добре… но жената, която е пилотирала самолета ви до Спрус Крийк, също ви е видяла.

Последва продължително мълчание.

— Значи знаете някои подробности — каза накрая Халил.

— Естествено. Джамал Джабар. Юсеф Хадад на борда на пътническия самолет. Защо не ми разкажете за пътуванията си и за хората, които сте срещнали?

Нямаше проблем. Той подробно ми описа странстванията си с кола и самолет, хората, които бе срещнал и убил, местата, където беше отсядал, нещата, които бе правил и виждал, и така нататък. Помислих си, че бихме могли да го пипнем, ако успеем да определим фалшивата му самоличност, но Халил прати надеждите ми по дяволите, като каза:

— Имам нови документи и ви уверявам, че нищо не може да ми попречи да напусна страната.

— Кога заминавате?

— Когато реша. Разбира се, съжалявам, че не успях да видя господин Уигинс. Що се отнася до полковник Калъм, дано да страда и да умре в мъки.

Мили Боже! Какъв хуй! Ядосах се.

— Можете да ми благодарите, че спасих живота на Уигинс — казах аз.

— Нима? А кой сте вие?

— Нали ви казах. Джон.

Той замълча за миг, после повтори:

— Лека нощ…

— Дочакайте. Имам много време. Всъщност казах ли ви, че бях един от първите федерални агенти на борда на оня самолет?

— Наистина ли?

— Знаете ли какво се питам? Питам се дали сме се виждали.

Мислите ли, че е възможно?

— Възможно е.

— Искам да кажа, вие носехте син гащеризон на „Трансконтинентал“. Нали така?

— Да.

— Е, аз бях човекът със светлокафявия костюм. С мен беше онази хубава блондинка. — Намигнах на Кейт. — Помните ли ни?

Халил не отговори веднага, после каза:

— Да. Аз стоях на спиралното стълбище. — Той се засмя. — Вие ми казахте да напусна самолета. Благодаря.

— Проклет да съм. Значи сте били вие? Светът е малък.

Господин Халил пое топката.

— Всъщност видях снимката ви във вестниците. Вие и жената.

— Да. И името ви се споменаваше в заповедта, която открих в клуб „Конквистадор“. Господин Джон Кори и госпожа Кейт Мейфилд.

Разбира се.

— Браво! — Голям хуй.

— Всъщност, господин Кори, струва ми се, че ви сънувах. Да сънувах ви… по-точно усещах вашето присъствие.

— Без майтап? Забавлявахме ли се?

— Вие се опитвахте да ме заловите, но аз бях по-умен и по-бърз от вас.

— Аз пък сънувах точно обратното. Знаете ли, наистина бих искал да се срещнем на по чашка.

— Не пия.

— Да, не пиете алкохол. Пиете кръв. Той се засмя.

— Да, всъщност наистина облизах кръвта на генерал Уейклиф.

— Вие сте психически разстроен ебач на камили. Знаете ли го? Халил се замисли.

— Навярно наистина ще се срещнем преди да си замина. Ще ми е много приятно. Как да ви открия?

Дадох му номера в АСЧ.

— Обадете се по всяко време. Ако ме няма, оставете съобщение й ще ви потърся.

— Ами домашният ви номер?

— Няма да ви трябва. Почти непрекъснато съм на работа.

— И моля ви, предайте на господата Рахман и Уигинс, че някой ще ги посети.

— Можеш да забравиш за това, приятел. А, между другото, когато те пипна, ще ти натикам ташаците в устата, после ще ти откъсна главата и ще се изсера в гърлото ти.

— Ще видим кой кого ще пипне, господин Кори. Предайте моите почитания на госпожа Мейфилд. Приятен ден.

— Майка ти се е чукала с Кадафи. Затова Муамар е убил баща ти в Париж, тъпако… — Връзката бе прекъснала. Известно време само държах слушалката и се опитвах да се овладея. Около мен цареше пълна тишина.

— Чудесно се справи — каза накрая Том.

— Да. — Излязох от дневната, отидох в стаята с телевизора, където бях забелязал барче, и си налях няколко пръста скоч. Дълбоко си поех дъх и го изпих до дъно.

Кейт се приближи до мен и тихо попита:

— Добре ли си?

— Ще се оправя. Искаш ли да пийнеш?

— Да, но не, благодаря.

Налях си още едно и се зазяпах в пространството.

— Мисля, че можем да тръгваме — каза тя.

— Къде?

— Ще намерим мотел във Вентура и утре ще отидем в лосанджелиското оперативно бюро. Все още имам приятели там и искам да те запозная с тях.

Не отговорих.

— После ще те разведа из Лос Анджелис, ако искаш. След това се връщаме в Ню Йорк.

— Той е тук. Някъде съвсем близо.

— Зная. Затова ще поостанем няколко дни и ще видим какво ще се случи.

— Искам да се проверят всички фирми за автомобили под наем, либийската общност да се обърне с главата надолу, да се наблюдават всички пристанища и летища, мексиканската граница да се постави под…

— Джон, всичко това ни е известно. Вече се работи по въпроса.

Също като в Ню Йорк.

Седнах и отпих от уискито.

— По дяволите!

— Виж, ние спасихме живота на Уигинс.

Изправих се.

— Отивам да поизпотя Рахман още малко.

— Той не знае нищо повече и ти го знаеш много добре.

Пак седнах и допих скоча.

— Да… е, идеите ми май се изчерпаха. — Погледнах я. — Ти какво мислиш?

— Мисля, че е време да оставим тези хора да си вършат работата.

— Да вървим.

Станах.

— Мислиш ли, че ще ни позволят да си поиграем с лепилната пушка?

Тя се засмя. По-скоро въздъхна от облекчение — все едно някой, когото харесва, се е държал странно и после пак е станал нормален.

— Добре — отстъпих аз. — Да се махаме.

Върнахме се в дневната, за да се сбогуваме. Рахман беше изчезнал някъде и всички бяха увесили носове.

— Обадих се на Чък да ви откара в някой мотел — каза ни Том.

В този момент мобифонът му иззвъня и всички млъкнаха. Той вдигна телефона към ухото си, заслуша се, после отвърна:

— Добре… добре… не, не го спирайте… ние ще се заемем. — Том затвори. — Елууд Уигинс се прибира. В колата с него има жена. Ще останем в дневната и ще изчакаме. Уигинс и приятелката му да влязат в къщата — през гаража или входната врата. Когато ни видят…

— Всички ще извикаме: „Изненада!“ — предложих аз.

Том се усмихна.

— Не става. Аз ще го успокоя и ще му обясня положението.

Не обичам, когато припадат или се хвърлят да бягат. Често се случва да те помислят за инкасатор.

Така или иначе, нямаше нужда да присъствам на този вълнуващ момент, но после реших, че с удоволствие ще се запозная с Чип Уигинс, просто за да задоволя любопитството си и да видя как изглежда. Убеден съм, че Господ се грижи за своите най-безгрижни творения.

След няколко минути чухме, че на отбивката спира кола, вратата в гаража се отвори, после вратата на кухнята.

Господин Уигинс започна да търси нещо и отвори хладилника. Накрая каза на приятелката си:

— Откъде се е взела тази храна? — После: — Чии са тия бейзболни шапки? Хей, Сю, на шапките пише ФБР.

— Мисля, че тук има някой, Чип — отвърна тя.

По какво позна, пиленце?

— Да — съгласи се Чип, като навярно се чудеше дали не е попаднал в чужда къща.

Ние търпеливо чакахме господин Уигинс да влезе в дневната.

— Остани тук — рече той. — Ще проверя.

Чип Уигинс се появи на прага и се закова на място.

— Не се плашете — каза Том и протегна служебната си карта. — ФБР.

Чип Уигинс погледна четиримата мъже и четирите жени в дневната си.

— Какво…

Носеше дънки, тениска, туристически обувки и изглеждаше загорял и във форма. Младееше. Всеки в Калифорния изглежда загорял, във форма и младее, освен хора като мен, които просто минават оттук.

— Господин Уигинс — каза Том, — бихме искали да поговорим с вас.

— Какво става, по дяволите?

Приятелката му надникна в дневната.

— Какво има, Чип?

Той й обясни откъде са дошли феберейските шапки.

След около минута Еди отведе жената в стаята с телевизора. Чип седна и се поотпусна. Между другото, гаджето му беше трепач, но аз не й обърнах внимание.

— Господин Уигинс — започна Том, — отнася се за операцията, в която сте участвали на петнайсети април хиляда деветстотин осем десет и шеста.

— Мамка му!

— Позволихме си волността да влезем в дома ви, тъй като знаехме, че в района има либийски терорист…

— Мамка му!

— … който се опитва да ви открие.

— Мамка му!

— Овладяхме положението, но се боя, че ще се наложи да ви помолим да си вземете отпуска и да отидете на почивка.

— Какво?!

— Този човек все още е на свобода.

— Мамка му!

Том му разказа някои неща.

— Страхувам се, че имаме лоша новина за вас. Някои пилоти от вашата ескадрила са били убити.

— Какво?!

— Убити от Асад Халил. — Той му подаде снимка на Халил. Чип я разгледа и я остави.

— Кого е убил?

— Генерал Уейклиф и жена му… — започна Том.

— О, Господи… Тери е мъртъв? И Гейл?…

— Да. Съжалявам. Освен това Пол Грей, Уилям Садъруейт и Джеймс Маккой.

— О, Господи!… Мамка му!…

— И както навярно знаете, през януари полковник Хамбрехт е бил убит в Англия.

Чип се овладя и най-после осъзна колко малко е оставало да се срещне със смъртта си.

— Майка му стара… — Той се изправи и се огледа, сякаш търсеше терориста. — Къде е тоя тип?

— Опитваме се да го арестуваме — увери го Том. — Можем да останем тази нощ тук, макар да не смятам, че ще се появи. Можем и да ви изчакаме да си съберете багажа и да ви придружим…

— Махам се.

— Чудесно.

Чип Уигинс за миг дълбоко се замисли, навярно за пръв път от доста време насам, после каза:

— Ако щете вярвайте, но винаги съм знаел… Искам да кажа, оная нощ казах на Бил, след като бяхме хвърлили бомбите и се връщахме… казах му, че ония копелета няма да го оставят така… о, мамка му… Бил мъртъв ли е?

— Да.

— Ами Боб? Боб Калъм?

— Поставен е под охрана.

— Защо не го посетите? — предложих аз.

— Да… добра идея. В Академията на военновъздушните сили ли е?

— Да. Така ще можем да пазим и двама ви. — Пък и беше по-евтино.

Е повече нямаше смисъл да висим тук, затова ние с Кейт се сбогувахме с другите, докато Чип отиде да си събере багажа. Той ми приличаше на човек, който би заел чифт боксери, но в момента си имаше достатъчно проблеми.

Излязохме навън и зачакахме Чък.

— Чип Уигинс е голям късметлия — отбеляза Кейт.

— Без майтап. Скива ли онова маце?

— Защо изобщо се опитвам да разговарям с теб?

— Извинявай. — Замислих се за момент. — Защо му е трябвала пушката?

— На кого? А, имаш предвид Халил.

— Да. Халил. Защо му е трябвала пушката?

— Не сме сигурни, че е било пушка.

— Да речем, че е било. Защо му е трябвала пушката? Определено не, за да убие Чип в дома му.

— Вярно е. Но може да е искал да го убие някъде другаде. В гората например.

— Не, този тип действа отблизо. Убеден съм, че приказва с жертвите си преди да ги убие. Защо му е трябвала пушката? За да убие някой друг, до когото не може да се приближи.

— Мисля, че имаш право.

Колата пристигна и ние се качихме — аз отпред, Кейт на задната седалка, Чък на волана.

— Кофти работа — каза той. — Добър мотел ли искате?

— Естествено. С огледала на тавана.

Някой зад мен ме шляпна по тила.

Потеглихме към океана, където според Чък имало няколко хубави мотела с изглед към морето.

— Някъде в района има ли денонощен магазин за бельо? — попитах Чък.

— Какво?

— Нали знаеш, в Калифорния има всякакви денонощни магазини. Чудех се дали…

— Млъкни, Джон — прекъсна ме Кейт. — Не го слушай, Чък.

Докато пътувахме, Кейт и Чък обсъждаха тактиката за следващия ден.

Замислих се за Асад Халил и нашия разговор. Опитвах се да се поставя на негово място, опитвах се да се сетя какво ще направи сега.

Бях убеден единствено, че Асад Халил не си заминава за Либия.

Пак щеше да се обади. Скоро.

49

Чък се обади по мобифона си и ни резервира две стаи в някакъв крайбрежен мотел, наречен „Вентура Ин“. Използва номера на кредитната ми карта, получи отстъпка за държавни служители и ме увери, че ще мога да си възстановя парите.

После подаде на Кейт малка книжна торба.

— Спрях и купих четка и паста за зъби. Ако ти трябва още нещо, можем да се отбием някъде.

— Това е достатъчно.

— А на мен какво ми купи?

Той извади изпод седалката друг пакет.

— Взех ти малко нокти за гризане.

Ха, ха. Отворих торбичката и видях четка и паста за зъби, самобръсначка и флаконче крем за бръснене.

— Благодаря.

— На държавна сметка.

— Поразен съм.

— Така и трябва.

Прибрах нещата в джобовете си. След десет минути стигнахме до висока сграда с надпис „Вентура Ин“. Чък спря пред вратата на рецепцията.

— В нашия офис ще има хора през цялата нощ, така че ако ви трябва нещо, обадете се.

— Ако нещо изскочи — отвърнах, — непременно ни се обади, иначе адски ще се ядосам.

— Голяма работа си, Джон. Том остана впечатлен от това как успя да накараш оня тип доброволно да ни съдейства. С малко психология можеш да постигнеш много неща. Честно казано, тук има много тревопасни. Добре е от време на време да виждаш по някой хищен динозавър.

— Това комплимент ли е?

— Нещо такова. Е, по кое време искате да ви вземем утре сутрин?

— В седем и половина — отвърна Кейт.

Чък ни махна с ръка и потегли.

— Да не си луда? — казах. — Това е четири и половина нюйоркско време.

— Това е десет и половина нюйоркско време.

— Сигурна ли си?

Тя не ми обърна внимание и влезе във фоайето. Последвах я.

Мотелът бе хубав и през отворената врата на бара чух звуци на пиано.

Служителят на регистратурата ни посрещна топло и ни съобщи че ни е запазил луксозни стаи с изглед към океана на дванайсетия етаж. Всичко за пазителите на западната цивилизация.

— Кой океан? — попитах го.

— Тихия, господине.

— Имате ли нещо с изглед към Атлантическия?

Той се усмихна.

С Кейт попълнихме регистрационните формуляри и мъжът направи ксерокс-копие на кредитната ми карта, което ме накара да изпъшкам.

Кейт извади от чантата си снимка, показа му служебната си карта и попита:

— Виждали ли сте този човек?

Служителят се понамръщи, погледна снимката и отвърна:

— Не, госпожо.

— Задръжте я — каза му тя. — Ако го видите, обадете ни се. Издирва се за убийство.

Мъжът кимна и прибра снимката под плота.

— Предайте и на колегата си от следващата смяна — рече Кейт.

Взехме електронните карти за стаите си и аз й предложих да пийнем в бара.

— Капнала съм. Отивам да спя.

— Едва десет часът е.

— Сега е един нюйоркско време. Уморена съм.

Помислих си, че май ще пия и ще спя сам.

Отидохме при асансьорите и мълчаливо се качихме.

Някъде към десетия етаж Кейт ме попита:

— Цупиш ли се?

— Да.

Асансьорът стигна на последния етаж.

— Е, не искам да се цупиш — каза тя. — Ела да пийнем в моята стая.

Отидохме в нейната стая, която беше голяма, и тъй като нямахме да разопаковаме багаж, бързо си наляхме два скоча със сода от и излязохме на балкона. — Хайде тази вечер да забравим за разследването — предложи Кейт.

— Добре. — Седнахме един срещу друг на двата стола и се загледахме в огрения от луната океан.

Това някак ми напомни за престоя във вуйчовата ми къща на Лонг Айланд. Напомни ми за нощта, в която с Ема седяхме и пиехме коняк, след като се бяхме къпали голи в залива. Изпадах в лошо настроение и се опитах да се поободря.

— За какво мислиш? — попита ме Кейт.

— За живота.

— Лошо. Някога хрумвало ли ти е, че си в този бизнес и работиш много, защото не искаш да имаш време да мислиш за живота си?

— Моля те, недей.

— Чуй ме. Наистина ме интересуваш и усещам, че търсиш нещо.

— Чисто бельо.

— Можеш да си изпереш скапаното бельо.

— Изобщо не се сетих за това.

— Виж, Джон, аз съм на трийсет и една и никога не съм се обвързвала сериозно с някого.

— Защо ли?

— Е, за твоя информация, не е поради липса на предложения.

— Ясно.

— Мислиш ли, че можеш да се ожениш пак?

— Според теб колко е висок този балкон?

Помислих си, че ще ми се ядоса, но тя се засмя. Понякога каквото и да правиш, все е лошо, друг път — хубаво. Това не е свързано с поведението на мъжа — свързано е с жената.

— Както и да е — каза тя, — днес се справи страхотно. Впечатлена съм. И дори научих някои неща.

— Добре. Обаче когато забиеш коляно в ташаците на някой тип от такова положение, наистина можеш да му ги натикаш в корема. Затова трябва да внимаваш.

Каквато си беше проницателна, Кейт отвърна:

— Мисля, че не си агресивен и садистичен. Мисля, че правиш каквото трябва и когато трябва. И мисля, че не ти харесва. Това е важното.

Разбирате ли какво искам да кажа? В нейните очи не можех да сбъркам.

Тя бе сложила още две шишенца скоч в джоба на сакото си отново напълни чашите ни. След около минута каза:

— Аз… зная за онова нещо на Плъм Айланд.

— Кое?

— Когато си изкормил оня тип.

Дълбоко си поех дъх, но не отговорих.

Кейт помълча няколко секунди, после каза:

— Всички имаме по нещо, за което да съжаляваме. Нормално е.

— Всъщност ми достави удоволствие.

— Не.

— Не, наистина. Но… имаше смекчаващи вината обстоятелства.

— Зная. Убил е човек, когото си обичал.

— Хайде да сменим темата.

— Естествено. Но исках да знаеш, че разбирам какво и защо се е случило.

— Добре. Ще се опитам да не го правя пак. — Виждате ли какво искам да кажа? Аз изтърбуших вътрешностите на оня тип и тя пакде6 [???] одобрява. Всъщност той наистина си го заслужаваше.

Както и да е, оставихме тази тема. Отпивахме от скоча и не откъсвахме очи от хипнотизиращите океански вълни, които се разбиваха в пясъка. Страхотна гледка! Повя ветрец и усетих мириса на море.

— Харесваше ли ти тук? — попитах я.

— В Калифорния е чудесно. Хората са много дружелюбни.

Хората често бъркат ексцентричността с дружелюбие. Но защо да развалям спомените й?

— Имаше ли си гадже?

— Почти. Сексуалното ми минало ли те интересува?

— Колко ще отнеме?

— По-малко от час.

Усмихнах се.

— Разводът ти труден ли беше? — попита ме Кейт.

— Ни най-малко. Бракът ни беше труден.

— Защо се ожени за нея?

— Тя ме помоли.

— Не можеше ли да й откажеш?

— Ами… мислех, че съм влюбен. Всъщност тя беше прокурорка и двамата бяхме на страната на ангелите. После прие високоплатена работа като адвокатка на престъпници. Промени се.

— Не се е променила тя. Променила се е работата й. Ти ще ли станеш адвокат на престъпници? Можеш ли да станеш престъпник.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Само че…

— И тя е печелела много повече пари, като е защитавала престъпници, отколкото ти, като си ги арестувал.

— Парите нямат нищо общо с…

— Не казвам, че начинът, по който си е изкарвала прехраната, е лош. Казвам, че… как се казва тя?

— Робин.

— Робин не е била подходяща за теб дори когато е работила в прокуратурата.

— Така е. Може ли вече да скоча? Или искаш да ми кажеш още нещо?

— Искам. Почакай. После се запознаваш с Бет Пенроуз, която е от същата страна на закона като теб, и реакцията ти всъщност е насочена срещу бившата ти жена. Чувстваш се по-добре с ченге. Навярно не изпитваш угризения. Сигурна съм, че в участъка не е било много забавно да си женен за адвокатка на престъпници.

— Стига вече.

— Не. И сега се появявам аз. Съвършеното гадже. Нали така? Феберейка. Правистка. Твоя шефка.

— Млъкни. Нека ти напомня, че именно ти… Остави.

— Ядосан ли си?

— Адски си права. Ядосан съм. — Станах. — Трябва да вървя.

Тя също стана.

— Добре. Върви. Но трябва да погледнеш действителността, Джон. Не можеш вечно да се криеш зад външността си на гадно язвително копеле. Някой ден, навярно скоро, ще се пенсионираш и тогава ще ти се наложи да живееш с истинския Джон Кори. Без пистолет. Без полицейска значка. Без престъпници, които да арестуваш. Без жертви, които да пазиш. Ще си само ти и дори няма да знаеш кой си.

— Нито пък ти. Това са калифорнийски психобръщолевения, а си тук едва от седем и половина. Лека нощ.

Влязох от балкона в стаята й, излязох и влязох в своята.

Изух си обувките, хвърлих сакото си на леглото и си свалих кобура ризата, връзката и бронираната жилетка. После си налях чаша от минибара.

Бях много възбуден и всъщност се чувствах адски кофти. Искам да кажа, знаех какво се опитва да направи Кейт, знаех и че не е злонамерена, но наистина нямаше нужда да ме принуждава да се изправя пред чудовището в огледалото.

Ако й бях дал още няколко минути, тя щеше да обрисува прекрасната картина на съвместния ни живот.

Жените си мислят, че единственото, което им трябва, е съвършен съпруг. Грешка. Първо, няма съвършени съпрузи. Даже добрите не се срещат често. Второ, беше права за мен и животът ми с Кейт Мейфилд нямаше да ме промени.

Реших да си изпера бельото, да си легна и след като приключи разследването, никога повече да не я видя.

На вратата се почука. Надзърнах през шпионката и отворих.

Тя влезе и се спогледахме.

В такива ситуации мога да се държа твърдо и нямах намерение да отстъпвам нито милиметър, да я целувам или да замазван нещата. Дори вече не ми се чукаше.

Тя обаче носеше бял хавлиен хотелски халат, който се разтвори и се свлече на пода, разкривайки съвършеното й голо тяло.

Усетих, че решителността ми омеква със същата скорост, с която се втвърдяваше малкият Джони.

— Извинявай, че те безпокоя, но душът ми не работи — каза Кейт.

— Може ли да ползвам твоя?

— Заповядай.

Тя влезе в банята, пусна водата и застана под душа. Е, искам да кажа, какво трябваше да направя? Събух си панталона, боксерите и чорапите и отидох при нея.

От благоприличие, в случай че през нощта се обадеха от ФБР, Кейт напусна стаята ми в 01:00.

Не спах особено добре и се събудих в пет и петнайсет, което, струва ми се, означаваше осем и петнайсет според биологичния ми часовник.

Влязох в банята и видях, че боксерите ми висят на въжето над ваната. Бяха чисти, все още влажни и някой беше залепил целувка с червило на стратегическо място.

Избръснах се, отново взех душ, измих си зъбите и така нататък-после излязох на балкона и застанах гол под вятъра, загледан в мрачния океан. Луната бе залязла и на небето сияеха звезди. По-хубаво здраве му кажи.

Останах дълго там, защото се чувствах чудесно.

Чух, че се отваря плъзгащата се врата от отсрещната страна на бетонната преграда, и извиках:

— Добро утро!

— Добро утро.

Преградата стърчеше пред балконите, така че не можех да надзърна зад нея.

— Гола ли си?

— Да. А ти?

— Разбира се. Страхотно е.

— Хайде да се срещнем за закуска след половин час.

— Добре. Благодаря, че си ми изпрала боксерите.

— Пак заповядай. Само да не ти става навик.

Поговорихме още малко и си помислих, че другите гости ни слушат. На нея навярно й хрумна същото, защото попита:

— Как викаш, че ти е името?

— Джон.

— Аха. Страхотно се чукаш, Джон.

— Благодаря. И ти.

Ето че бяхме двама зрели федерални агенти, застанали голи на хотелски балкони, разделени от бетонна преграда.

— Женен ли си? — извика тя.

— Не. Ами ти?

— Не.

Каква беше следващата ми реплика? Едновременно ми хрумнаха две мисли. Първо, че ме манипулира професионалистка. Второ, че ми харесва. Осъзнал, че завинаги ще запомня този момент, дълбоко си поех дъх и попитах:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Продължително мълчание.

Накрая отгоре отвърна женски глас:

— Отговори му!

— Добре — извика Кейт. — Ще се омъжа за теб.

Някъде изръкопляскаха. Наистина бе тъпо. Мисля, че се засрамих, което рядко успява да скрие паниката ми. Какво бях направил?

Чух, че вратата й се затваря. Вече не можех да оттегля предложението си.

Влязох в стаята си, облякох се — без бронираната жилетка — и слязох в ресторанта, където си поръчах кафе и още топлия брой на „Йорк Таймс“.

Имаше продължение на репортажа за трагедията с полет 175, но съдържаше само повторение на събитията с няколко нови цитата от федерални, щатски и местни представители.

Вниманието ми привлече кратко съобщение за убийството на господин Лейбовиц във Франкфурт, придружено от некролог. Той живеел в Манхатън и имал съпруга и две деца. Отново си помислих колко капризен е животът. Човекът отива по работа в Германия и го очистват, защото някакви хора искат да заблудят други, че някакъв тип със секретна задача в Америка се е върнал в Европа. Бам. Просто ей така, без да мислят за жената и децата на жертвата. Абсолютни гадняри.

Прочетох и нов материал за двойното убийство на Джеймс Маккой и Уилям Садъруейт в музея „Люлка на авиацията“. Цитираха се думите на детектив от Насау: „Не изключваме възможността мотивът за тези убийства да не е грабеж“. Въпреки измъчената граматика, виждах, че малкият Алън Паркър пак се е постарал.

Като стана дума за измъчена граматика, обърнах на кинопрегледа на Джанет Маслин. Понякога решавам кръстословицата, друг път се мъча да разбера какво се опитва да каже госпожа Маслин. Не мога да се справя в един и същ ден и с двете неща, без да ме заболи главата.

Кейт влезе в ресторанта. Изправих се и се целунахме. После седнахме, прегледахме менюто и аз си помислих, че навярно е забравила глупавия инцидент на балконите. Но тя остави менюто си и попита:

— Кога?

— Хм… през юни? Нали юнските булки са най-щастливите.

— Добре.

Сервитьорката дойде и си поръчахме палачинки.

Наистина исках да прочета „Таймс“, но инстинктивно усещах, че вестникът на закуска е останал в миналото.

Обсъдихме плановете си за деня, разследването, хората, с които се бяхме запознали в дома на Чип Уигинс и другите, с които Кейт щеше да ме запознае по-късно в Лос Анджелис.

Донесоха ни палачинките и започнахме да закусваме.

— Баща ми ще ти хареса — каза тя.

— Убеден съм.

— Той е горе-долу на твоя възраст, може би малко по-стар.

— Хм, това е добре. — Спомних си една реплика от стар филм и казах: — Отгледал е чудесна дъщеря.

— Наистина. Сестра ми.

Подсмихвах се.

— Майка ми също ще ти хареса.

— Приличате ли си?

— Не. Тя е симпатична.

Пак се подсмихнах.

— Нали си съгласен да се оженим в Минесота? Имам голямо семейство.

— Страхотно. Минесота. Това град ли е, или щат?

— Аз съм методистка. А ти?

— Всякакви противозачатъчни стават.

— Говоря за религията си. Методистка съм.

— Хм… майка ми е католичка. Баща ми е… някакъв вид протестант. Никога не е…

— Тогава можем да възпитаме децата като протестанти.

— Имаш деца!?

— Това е важно, Джон. Сериозно.

— Сериозен съм. Опитвам се да… нали разбираш, да превключа на скорост.

Тя престана да яде и ме погледна.

— Толкова ли си се паникьосал?

— Не, разбира се.

— Изглеждаш паникьосан.

— Просто имам киселини. От възрастта е.

— Всичко ще се оправи. После ще живееш щастливо.

— Добре. Но нали знаеш, познаваме се отскоро…

— До юни ще се опознаем.

— Да. Права си.

— Обичаш ли ме?

— Всъщност да, но любовта…

— Ами ако стана и си отида? Как ще се почувстваш? Облекчен.

— Не. Ще се почувствам ужасно.

— Е? Тогава защо се съпротивляваш на чувствата си?

— Пак ли ще правим анализи?

— Не. Просто ти го казвам както си е. Аз съм лудо влюбена в теб. Искам да се омъжа за теб. Искам да имам деца от теб. Какво друго искаш да кажа?

— До юни ще обичам Ню Йорк.

— Мразя Ню Йорк. Но заради теб ще живея навсякъде.

— И в Ню Джърси ли?

— Не прекалявай.

Беше време напълно да се разкрия.

— Виж, Кейт, трябва да знаеш, че аз съм шовинистична свиня, женомразец и разказвам сексистки вицове.

— С което искаш да кажеш?…

Видях, че така няма да стигна доникъде.

— Освен това имам лошо отношение към властите, винаги си създавам служебни проблеми, нямам пукнат грош и не мога да се оправям с парите.

— Ето защо имаш нужда от правист и счетоводител. С други думи — от мен.

— Не мога ли просто да те наема?

— Не. Трябва да се ожениш за мен. Аз съм широко профилирана професионалистка. И мога да предотвратявам импотентност.

Няма смисъл да спориш с професионалистка.

Забавният разговор свърши и се спогледахме. Накрая попитах:

— Откъде знаеш, че съм подходящ за теб?

— Как да ти обясня? Когато си близо до мен, сърцето ми се разтуптява. Обичам вида ти, гласа ти, мириса ти и вкуса ти. И се чукаш страхотно.

— Благодаря. Ти също. Добре, няма да споменавам нищо за кариери, за твоето преместване, за живот в Ню Йорк, за жалката си инвалидна пенсия, за десетгодишната ни разлика…

— Четиринайсет.

— Да. Няма да споменавам за това. Влюбен съм. До уши. Ако се проваля сега, ще съм нещастен през остатъка от живота си.

— Точно така. За теб ще е най-добре да се ожениш за мен. Довери ми се. Искам да кажа, наистина. Не се смей. Погледни ме. Погледни ме в очите.

Погледнах я. Вече не бях паникьосан. Изпълни ме странен покои — точно така се чувствах и когато лежах на Западна 102 — ра улица и кръвта ми изтичаше. Веднага щом престанеш да се съпротивляваш — на смъртта или брака, — веднага щом се откажеш и се предадеш, виждаш сияйна светлина, хор от пеещи ангели те възнася и чуваш глас: „Ела доброволно, иначе ще трябва да ти сложа белезници“.

Не, всъщност гласът казваше: „Съпротивата е приключила, мъките са свършили, започва нов живот, да се надяваме не толкова шибан, колкото предишния“.

Хванах Кейт за ръка и се погледнахме в очите.

— Обичам те — казах аз. И наистина я обичах.

50

Точно в седем и половина Чък ни взе от „Вентура Ин“ и ни каза:

— Нищо ново.

И докато пътувахме за офиса, ни попита:

— Хареса ли ви мотелът?

— Чудесен е — отвърна Кейт.

— Освободихте ли стаите?

— Да. Ще прекараме следващите няколко дни в Лос Анджелис. Освен ако нямаш да ни кажеш нещо друго.

— Ами… шефовете във Вашингтон искали утре следобед да дадете голяма пресконференция. Най-късно утре сутринта трябвало да сте там.

— Каква пресконференция? — попитах.

— Голяма. Нали знаеш, когато разкриват всичко. Всичко за полет сто седемдесет и пет, за Халил, за въздушния удар срещу Либия през осемдесет и шеста, за убитите от Халил пилоти и за случилото се вчера с Уигинс. Пълно разкритие. Молба за съдействие от страна на обществеността и така нататък.

— И защо сме им ние? — зачудих се аз.

— Мисля, че им трябват двама герои. Мъж и жена. Най-добрите и най-умните. — Чък се засмя. — Пък и единият от вас е много фотогеничен!

Денят не започваше добре, въпреки че пак беше над двайсет градуса и слънчево.

— Искате ли да спрем за нещо? — попита Чък. — За бельо например?

— Не. Карай.

След няколко минути той спря на паркинга на офиса на ФБР и заяви:

— Отивам на сърф.

Реших, че се майтапи. Както и да е, слязохме и се запътихме към сградата.

— Голяма гадост — казах на Кейт. — Не искам да ме показват като панаирджийско магаре.

— Не искаш да те покажат на пресконференция?

— Не искам. Имам работа.

— Бихме могли да използваме пресконференцията, за да обявим годежа си.

— Голяма смешка. Това навярно се дължеше на моето влияние, но тая сутрин не бях в настроение.

Влязохме в сградата, качихме се с асансьора и натиснахме звънеца на вратата. Отвори ни Синди Лопес, която ни съобщи:

— Трябва да се обадите на Джак Кьоних.

Вече ми писваше от тези думи.

— Ти му се обади — казах на Кейт.

Върнахме бронираните жилетки, влязохме в офиса и аз набрах номера на Джак Кьоних. В Лос Анджелис бе едва осем и бях почти сигурен, че в Ню Йорк е вече единайсет.

Секретарката на Джак ме свърза и той каза:

— Добро утро.

Долових любезни нотки, което ме уплаши.

— Добро утро. — Включих високоговорителя, така че Кейт да може да взима участие в разговора. — Тук е и Кейт.

— Здравей, Кейт.

— Здравей, Джак.

— Първо — започна той, — искам да ви поздравя за изключителната работа, страхотна детективска работа. Доколкото разбирам, Джон, приложил си извънредно ефикасен метод на разпит по отношение на господин Азим Рахман.

— Забих си коляното в ташаците му и се опитах да го удуша. Стар метод.

Кратко мълчание, последвано от:

— Хм, лично разговарях с този господин и той изглежда щастлив от възможността да стане федерален свидетел.

Прозях се.

— Освен това разговарях с Чип Уигинс и той ми даде някои сведения от първа ръка за удара срещу Ал Азизия. Страхотна операция! Но Уигинс намекна, че една от бомбите може малко да се е отклонила и че няма да се изненада, ако именно тя е улучила дома на Халил. Каква ирония, а?

— Предполагам.

— Знаеш ли, че тоя лагер в Ал Азизия е наречен „университет по джихад“? Вярно е. И преди, и сега се използва като център за подготовка на терористи.

— За оная идиотска пресконференция ли ме подковаваш?

— Не те подковавам. Информирам те.

— Джак, хич не ми пука какво се е случило в Ал Азизия през осемдесет и шеста. Не ми пука дали семейството на Халил е било убито случайно, или нарочно. Трябва да заловя престъпник и той е тук, не във Вашингтон.

— Не ни е известно къде е престъпникът. Спокойно може да е в Либия или да се е върнал на Източното крайбрежие. А може и да е във Вашингтон. Кой знае? Зная обаче, че директорът на ФБР и заместник-директорът по антитероризма, да не споменавам за президента, искат утре да сте във Вашингтон. Така че дори не си и помисляй да ми правиш оня номер с изчезването.

— Слушам, господин Кьоних.

— Добре. Ако не се появиш, ще ми скъсат гъза.

— Разбрах те.

След което — явно за да не си променя решението — той попита:

— Как си, Кейт?

— Чудесно. Как е Джордж?

— Добре. Все още е в „Конквистадор“, но утре ще се върне на Федерал Плаза. Джак пак реши да си поговори с мен. — Джон, капитан Стайн ти праща поздравления за добре свършената работа.

— Престъпникът все още е на свобода, Джак.

— Но ти спаси живота на Уигинс. Капитан Стайн се гордее с теб.

Всички се гордеем с теб.

И така нататък. Празни приказки. Но в правоохранителните органи е важно да установиш нещо като лични взаимоотношения. В смисъл, че на всеки му пука за другия. Това е правилна стратегия, струва ми се, и е в тон с новата извънредно деликатна Америка. Зачудих се дали и в ЦРУ е така. Което ми напомни нещо и попитах:

— Къде е Тед Наш?

— Не съм сигурен. Оставих го във Франкфурт. Заминаваше за Париж.

Не за пръв път ми хрумна, че ЦРУ, от което преди зависеше толкова много, е засенчено от ФБР, чиято област бяха вътрешните проблеми. Искам да кажа, че типове като Тед Наш или неговите колеги вече спокойно можеха да ходят на почивка в Москва и един-твената опасност за тях бе лошата храна. И че такава организация се нуждае от цел и при липсата на ясни задачи няма начин членовете и да не се заплетат в интриги. Безработните ръце са играчки на дявола, както казваше баба ми, набожна протестантка.

Както и да е, Джак и Кейт продължаваха да си приказват и Джак и зададе няколко насочващи въпроса за отношенията помежду ни и така нататък.

Кейт ми прати оня напиращ от добри новини поглед — е, какво можех да направя? Кимнах.

— С Джон имаме добра новина — отвърна тя. — Сгодихме се.

Стори ми се, че чувам как телефонът в отсрещния край пада на пода. Последва мълчание, което продължи с около две секунди повече, отколкото трябваше. Добрата новина за Джак щеше да е, че Кейт Мейфидд подава срещу мен жалба за сексуален тормоз. Но той беше печен и се съвзе бързо.

— Ами… това наистина е добра новина. Моите поздравления. Честито, Джон. Това е много… неочаквано…

Знаех, че трябва да кажа нещо, затова с най-мъжкарския си тон отвърнах:

— Време ми беше да се задомя и да си седна на задника. Ергенските ми дни свършиха. Да, точно така. Освен това най-после открих жената на мечтите си. Ужасно съм щастлив. — И така нататък.

След като свършихме с това, Джак ни осведоми по най-важния в момента въпрос.

— Пратихме хора във Федералното управление на авиацията да проверят плановете на полетите. Съсредоточаваме се върху частните реактивни самолети. Успяхме да намерим пилотите, които са возили Халил из страната. Разпитахме ги. Взели са го от Лонг Айланд сигурно точно след като е убил Маккой и Садъруейт в музея. Кацнали са в Колорадо Спрингс и Халил слязъл от самолета, но знаем, че не е убил полковник Калъм.

Джак продължи да говори за Халил и за полета му за Санта Моника. След като научили кой е бил пътникът им, пилотите изпаднали в шок. Това бе интересно, но нямаше значение. От друга страна, показваше, че Халил е находчив и разполага със средства. А също че е в състояние да се смесва с тълпата.

— И сега се опитвате да откриете дали пак е наел частен самолет, така ли? — попитах.

— Да. Но ежедневно в страната летят стотици частни реактивни самолети. Съсредоточаваме се върху чартърите на частни лица и чужди фирми, заплатени по подозрителен начин, както и чуждестранни клиенти и така нататък. Няма почти никаква вероятност да попаднем на нещо, но все пак трябва да опитаме.

— Ясно. Според теб как тоя задник ще напусне страната?

— Сложен въпрос. Канадците ни оказват съдействие, но не мога същото за нашите мексикански съседи.

— Предполагам, че наистина е трудно, с петдесетте хиляди незаконни имигранти, които пресичат границата всеки месец, да не споменавам за тоновете мексиканска дрога. Предупредихте ли Службата за борба с наркотиците, митницата и имиграционните власти?

— Разбира се. Вдигнаха на крак целия си персонал, ние също. Следващия месец на наркопласьорите и емигрантите ще им се стъжни. Освен това предупредихме бреговата охрана. От южна Калифорния до мексиканския бряг може да се стигне и с гумена лодка. Съдействаме си с всички местни и федерални институции, както и с мексиканските си колеги, за да засечем заподозрения, ако се опита да избяга през мексиканската граница.

— В ефир ли си в момента?

— Не. Защо?

— Говориш така, все едно си пред телевизионните камери.

— Винаги си говоря така. Утре следобед и ти ще трябва да го направиш. Гледай да не псуваш много.

Усмихнах се.

Известно време обсъждахме въпроса за преследването на Халил и накрая Джак каза:

— Джон, за всичко сме се погрижили. И случаят вече не е твой.

— Не съвсем. Виж, след тая пресконференция искам колкото се може по-скоро да се върна тук.

— Основателно искане. Първо обаче да видим как ще се представиш на пресконференцията.

— Едното няма нищо общо с другото.

— Вече има.

— Добре. Загрях.

— Чудесно. Разкажи ми за телефонния си разговор с Асад Халил.

— Ами, нямахме много общи теми. Не те ли информираха за това?

— Да, но искам да ми дадеш представа за настроението на Халил, Психическото му състояние. Дали се кани да си замине, или да остане. Такива неща.

— Добре… имах чувството, че приказвам с човек, който отлично владее чувствата си. Нещо повече, като че ли все още контролира положението, въпреки че преебахме плановете му. Искам да кажа, осуетихме плановете му.

Джак замълча за миг, после каза:

— Продължавай.

— Е, ако трябва да говорим честно, мисля, че има намерение да поостане.

— Защо?

— Не знам. Просто предчувствие. Между другото, като стана дума за басове, искам си десетте долара на Наш и двайсетачката на оня Едуардс.

— Но ти каза, че Халил е в района на Ню Йорк.

— Бил е. И после пак се е върнал на Лонг Айланд. Важното е, че не е излетял за Арабистан. — Погледнах към Кейт за подкрепа. Това беше важно за мен.

— Джон е прав — потвърди тя. — Той спечели баса.

— Добре. Ще приема безпристрастното мнение на Кейт. — Ха, ха. После Джак продължи сериозно: — Та така, Джон, значи сега имаш предчувствие, че Асад Халил все още е някъде там, така ли?

— Да.

— Но е само предчувствие?

— Ако питаш дали крия нещо, не. Но… как да се изразя… ами… Халил ми каза, че е усетил присъствието ми преди да… това е глупаво. Арабистански мистицизъм. Но и аз усещам присъствието му.

— Разбираш ли?

Последва продължително мълчание, през което Джак Кьоних навярно търсеше телефонния номер на психиатричния кабинет на спец-частта. Накрая любезно каза:

— Е, вече зная, че човек не бива да се басира с теб.

Помислих си, че ще ме посъветва хубаво да се наспя, обаче той попита Кейт:

— В лосанджелиското оперативно бюро ли отивате?

— Да. Мисля, че не е зле да им кажем едно „здрасти“, да установим работна връзка и да видим дали не можем да им помогнем с нещо, когато се върнем.

— Разбрах, че имаш приятели там.

— Да.

В тези думи можеше да се крие намек за сексуалното минало на Кейт, но аз не бях ревнив и нямах намерение да се хващам на въдицата. Кукичката вече беше заета и голямата риба се мяташе на водата. Кейт нямаше нужда да използва старите си гаджета и ухажори като Теди, за да накара Джон да си размърда задника.

Джак и Кейт побъбриха още около минута за общите си познати в Лос Анджелис, после Кьоних каза:

— Добре, вземете самолет до „Дълес“, но не по-късно от тази вечер.

Тя го увери, че ще го направим. Джак се канеше да затвори, но настъпи моментът за номера на Коломбо и аз подметнах:

— А, още нещо.

— Да?

— Пушката.

— Каква пушка?

— Пушката, която е била в продълговатия пакет.

— А… да, разпитах Рахман за пакета. Както и всички в Лос Анджелис и Вашингтон.

— И?

— Рахман и семейството му са под охрана.

— Добре. Така и трябва. И?

— Ами… агентите в Лос Анджелис го накарали да нарисува пакета. И по описанието му направили кутия приблизително със същата големина.

— И?

— И слагали вътре метални тежести, докато Рахман заявил, че пакетът горе-долу е бил толкова тежък. Мускулна памет. Запознат лиси с…

— Да. И?

— Ами, експериментът е интересен, но не доказва нищо. Пушките с пластмасови приклади са леки, по-старите са тежки. Ловджийските пушки са дълги, бойните са по-къси. Няма начин да определим дали вътре е имало пушка.

— Ясно. Пушката дълга и тежка ли е била?

— Ако е било пушка, да, трябва да е била дълга и тежка.

— Като ловджийска, с оптичен мерник.

— Точно така — потвърди Джак.

— Добре, най-лошата възможност. Дълга и точна ловджийска пушка с оптичен мерник. И какво ще прави с нея Халил?

— Смятаме, че е била за всеки случай, ако Уигинс не се окаже вкьщи. С други думи, Халил е бил готов да го преследва, ако Уигинс е бил на къмпинг в гората.

— А стига бе!

— Това е теория. Имаш ли друга?

— В момента не. Но си представям Чип и мацето му в гората и се чудя защо Халил, наконтен с новия си туристически екип, просто не е отишъл при тях да изпият по чаша кафе край огъня и поел случайно да спомене, че е там, за да убие Чип и да му обясни защо го прави преди да го гръмне. Capisce?

Кьоних помълча няколко секунди, после каза:

— Оказа се, че Уигинс е бил на къмпинг заедно с десетина свои приятели, така че Халил…

— Не се връзва, Джак. Халил е щял да направи всичко възможно, за да погледне Уигинс в очите преди да го убие.

— Възможно е. Добре, ето ти друга теория, която може би е по логична. Ако в онзи пакет е имало пушка, разбира се. По време на бягството му през мексиканската граница на Халил може да му се наложи да убие граничен патрул. Нещо такова. И без това е имал нужда от съучастник, така че защо Рахман да не му донесе пушка освен всичко останало? Не е трудно да купиш пушка.

— Но не е лесно да я скриеш.

— Можеш да я разглобиш. Искам да кажа, не изключваме възможността Асад Халил да има снайперистка пушка и да възнамерява да убие някой, до когото не може да се доближи. Но това не съответства нито на целта му, нито на начина му на действие. Самият ти го каза. Той действа отблизо и с личен мотив.

— Ясно. Всъщност мисля, че в онзи пакет е имало мотички и търнокопчета. Нали си виждал как ги опаковат в евтините магазини? Търнокопчета, събрани в кашон, не по-голям от кутия за риза. Плюс шест стола, маса, чадър и два шезлонга, тайванско производство. Вкарай част А в отвор В. Добре, ще се видим във Вашингтон.

— Да. Ще уредим пътуването ви. Ще пратя подробностите в лосанджелиското бюро. Пресконференцията е в пет следобед в „Дж. Едгар Хувър“. Зная, че поне Джон остана много доволен от предишното си посещение там. И пак ви поздравявам за добре свършената работа, както и за годежа. Определихте ли датата?

— През юни — отвърна Кейт.

— Добре. Надявам се, че съм поканен, нали?

— Разбира се — увери го тя.

Натиснах бутона за прекъсване на връзката. Помълчахме малко, после Кейт каза:

— Безпокоя се за пушката.

— Има защо.

— Искам да кажа… не съм от истеричните, но може да преследва нас.

— Възможно е. Искаш ли пак да си облечеш италианска тениска.

— Какво?

— Бронирана жилетка.

Тя се засмя.

— Пълен си с лафове.

Както и да е, върнахме се в общия офис и проведохме неофициална среща на крак с шестимата агенти, сред които Хуан, Еди и Ким. Изпихме по чаша кафе и Еди ни каза:

— След половин час връщаме господин Рахман от Лос Анджелис. Ще го заведем да потърси каньона, където Халил е хвърлил оня сак.

Кимнах. Тук имаше нещо, което гризеше и мен. Знаех, че Халил е трябвало да убие времето преди отварянето на магазините и така нататък, но би могъл да накара Рахман просто да го отведе в евтин мотел. Защо да пътува цял час на север по крайбрежната магистрала само за да се избави от чантата?

Така или иначе, не помолих Синди за бронирани жилетки, Кейт също. Искам да кажа, нали днес само щяхме да обикаляме из Лос Анджелис. От друга страна, това можеше да е достатъчно основателна причина да сме предпазливи. Нюйоркски виц.

Но Синди ни даде два хубави сака с емблемата на ФБР като сувенири от идването ни и навярно като намек, че не искат да ни виждат повече във Вентура. Но може и да преувеличавам.

С Кейт прибрахме малкото си тоалетни принадлежности в саковете и бяхме готови да потеглим за лосанджелиското бюро. Установихме, че няма да ни откарат с хеликоптер, което понякога означава, че вече не си на върха на славата си. Все пак ни дадоха кола без шофьор. Кейт увери Синди, че знае пътя. Калифорнийците са големи симпатяги.

Всички се ръкувахме и си обещахме да поддържаме връзка. Поканиха ни да им гостуваме по всяко време, на което отвърнах:

— Ще дойдем вдругиден. — Това оказа очакваното въздействие.

Както и да е, излязохме на паркинга, открихме синия служебен форд „Краун Виктория“ и Кейт седна зад волана.

Изглежда, перспективата отново да шофира в Калифорния ужасно я възбуждаше и тя ме информира, че ще минем по страхотния т крайбрежен път за Санта Моника през Санта Санта, Лас Санта Сантос и още няколко Санти. Хич не ми пукаше, но щом това й доставяше удоволствие, и аз бях доволен. Нали така?

51

Потеглихме по крайбрежната магистрала през Санта Окснард на юг към града на ангелите. Океанът беше от дясната ни страна, планините — от лявата. Синьо небе, синя вода, синя кола. Сините очи на Кейт. Супер. Кейт каза, че до оперативното бюро на ФБР на Уилшър Булевард край кампуса на Калифорнийския университет в западен Холивуд имало около един час път.

— Защо не е в центъра? — попитах я. — Тоя град изобщо имали център?

— Има, но ФБР явно предпочита някои квартали пред други.

— Например скъпите.

— Понякога. Затова не обичам южен Манхатън. Ужасно е пренаселен.

— Обаче е ужасно жив и интересен. Ще те заведа във „Фронсис Тавърн“. Нали знаеш, там Вашингтон се сбогувал с офицерите си.

Когато го пенсионирали по инвалидност.

— И отишъл да живее във Вирджиния. Не можел да понася пренаселеността.

Известно време продължихме мача Калифорния — Ню Йорк. После Кейт ме попита:

— Щастлив ли си?

— Повече от щастлив.

— Добре. Вече не изглеждаш толкова паникьосан.

— Озарен съм от светлината. Разкажи ми за лосанджелиското бюро. С какво се занимаваше там?

— Беше интересно. Това е третото по големина оперативно бюро в страната. С почти шестстотин агенти. В Лос Анджелис се извършват най-много банкови обири в Америка. Имахме близо три хиляди случая на година и…

— Три хиляди?

— Да. Главно наркомани. Дребни суми. В Лос Анджелис има стотици малки банкови клонове и при всички тези магистрали крадците лесно могат да избягат. В Ню Йорк крадецът седи половин час в такси на червен светофар. Както и да е, това беше най-досадното.

Почти нямаше пострадали. Всъщност веднъж бях в моя банков клон когато го ограбиха.

— Колко взе.

— Тясе засмя.

— Не съм взела нищо, но престъпникът получи двайсетгодишна присъда.

— Ти ли го спипа?

— Да.

— Разкажи ми.

— Нищо сериозно. Просто този тип стоеше пред мен на опашката, подаде някаква бележка на касиерката и тя изведнъж се напрегна. Разбрах какво става. Жената напълни чанта с пари, типът се обърна а си тръгне и се озова пред пистолета ми. Глупаво престъпление. Малко пари и тежко федерално обвинение. Заедно с полицията разкривахме над седемдесет и пет процента от извършителите. Побъбрихме за двугодишния й престой в Лос Анджелис и Кейт каза:

— Това е единственото оперативно бюро в страната с двама души, отговарящи за връзките с обществеността. Имахме много важни слу-чаи, които изискваха работа с медиите. Например тормоз на известни личности. Срещала съм се с няколко кинозвезди и веднъж се наложи няколко седмици да живея в имението на един артист и да пътувам заедно с него, защото някой го беше заплашил с убийство и нещата изглеждаха сериозни. После пък идват азиатските мафии. Единствената престрелка, в която съм участвала, беше с шайка корейски контрабандисти. Корави копелета. Но в бюрото работеха момчета от корейски произход, които се бяха внедрили в мафията. Досаждам ли ти?

— Не. Това е по-интересно от „Досиетата Х“. Кой беше оня артист?

— Ревнуваш ли?

— Ни най-малко. — Може би мъничко. Един старец. Наближаваше петдесетте. — Тя се засмя.

Защо не ми беше смешно? Така или иначе, оказваше се, че Кейт Мейфилд не е такава наивна селянка, за каквато я мислех. Макар, че не бе видяла всичко, което през двайсетгодишната си служба в Ню Йорк бях преживял аз, имаше известен опит с тъмната страна на американския живот. Във всеки случай явно трябваше да учим много неща един за друг. Радвах се, че не ме бе питала за моето сексуално минало, защото щяхме да стигнем до Рио де Жанейро още преди да съм свършил. Майтап бе.

Общо взето пътувахме приятно и скоро се озовахме на Уилшър Булевард. Кейт влезе в голям паркинг на двайсететажна бяла офцс сграда, заобиколена от цветя и палми. В палмите има нещо, коетп ме кара да си мисля, че наоколо не става нищо сериозно.

— Някога занимавала ли си се със средноизточен тероризъм? — попитах я.

— Не лично. Тук няма много такива случаи. Струва ми се, че имат само един специалист по тази област. Сега ще имат още двама.

— Да. Добре. Ти, може би. Аз не разбирам нищо от средноизточен тероризъм.

Тя спря на едно свободно място и изключи двигателя.

— Те обаче си мислят, че разбираш. Нали си от отдел „Среден изток“ на Антитерористичната спецчаст.

— Ясно. Забравих.

Влязохме в сградата и се качихме с асансьора.

ФБР заемаше целия шестнайсети етаж, както и още няколко, които споделяше с други служби на правосъдното министерство.

Накратко, блудната дъщеря се беше завърнала, имаше прегръдки и целувки и забелязах, че жените се радват да видят Кейт също толкова, колкото и мъжете. Това бил добър признак според бившата ми, която веднъж ми обясни всичко. Ще ми се да я бях слушал.

Така или иначе, обиколихме офисите и аз стиснах адски много ръце и толкова се усмихвах, че ме заболя лицето. Останах с впечатлението, че моята… моята… моята годеница — ето, казах го — се хвали с мен. Всъщност обаче Кейт не спомена нищо за връзката ни.

Някъде в този лабиринт от коридори, бюра и офиси се криеха двама-трима любовници и аз се опитах да открия тия лайна, но не получавах никакви сигнали. Много съм печен да откривам хора, които се опитват да преебат мен, обаче не и такива, които се ебат или са се ебали един друг. И до днес не съм съвсем сигурен дали жена ми се е чукала с шефа си например. Те често пътуват по работа, но… това вече няма значение. Нямаше значение и тогава.

Какъвто съм си късметлия, човекът, с когото онзи ден бях разговарял по телефона, господин Стърджис, заместник главен агент на нещо си, искаше да се запознае с мен, така че ни придружиха до кабинета му.

Господин Стърджис излезе иззад бюрото си и протегна ръка, която аз стиснах, докато си разменяхме любезности. Малкото му име бе Дъг и искаше да го наричам така. Че как иначе можех да го наричам? Клод ли?

Така или иначе, Дъг беше хубав мъж, горе-долу на моята възраст, загорял, във форма и добре облечен. Той погледна Кейт и двамата се ръкуваха.

— Радвам се да те видя, Кейт — каза Стърджис.

— Радвам се, че съм тук — отвърна тя.

Опа! Той беше. Разбрах го по начина, по който се спогледаха за стотна от секундата. Поне така мисля.

Както и да е, на земята има много видове ад, но най-кофти е да попаднеш някъде, където съпругата или любовницата ти познава всички, а ти не познаваш никого. Служебни купони, срещи на съученици, такива неща. И разбира се, опитваш се да откриеш кой познава партньорката ти в оня смисъл, ако не за друго, поне за да видиш дали е проявила добър вкус и не се е чукала с шута на класа или идиота в службата.

Така или иначе, Стърджис ни покани да седнем и ние седнахме, макар че ми се искаше да се разкарам оттам.

— Точно така си ви представих по телефона — каза ми той.

— И аз вас.

С това приключихме уводната част и преминахме към работа. Дъг започна да дудне нещо и забелязах, че има пърхот и малки ръце. Мъжете с малки ръце често са с малки пишки. Това е факт.

Той се опитваше да се държи любезно, но аз не се отзовавах. Накрая Стърджис усети настроението ми и се изправи. Двамата с Кейт също станахме.

— Пак ви благодаря за добрата работа — каза Дъг. — Не бих могъл да твърдя, че със сигурност ще арестуваме онзи човек, но поне го накарахме да бяга и повече няма да ни създава проблеми.

— Не бих се обзаложил — отвърнах аз.

— Вижте, господин Кори, бегълците са отчаяни, но Асад Халил не е обикновен престъпник. Той е професионалист. Сега единственото му желание е да избяга и да не привлича вниманието към себе си.

— Обаче все пак е престъпник, обикновен или не, а престъпниците извършват престъпления.

— Така е — небрежно се съгласи Стърджис. — Ще го имаме предвид.

Помислих си, че би трябвало да кажа на тоя идиот да върви на майната си, но Дъг вече знаеше какво ми се върти в главата.

— Ако някога решиш да се върнеш — обърна се той към Кейт, само ми се обади и ще направя всичко възможно.

— Много мило от твоя страна.

Отврат.

Тя му подаде визитката си.

— Моля те, кажи да ми се обадят на клетъчния ми телефон, ако изскочи нещо. Ние ще се поразходим. Джон никога не е бил в Лос Анджелис. Довечера ще вземем последния самолет за Вашингтон.

— Ще ти съобщя веднага щом стане нещо. Ако искаш, по-късно ще ти позвъня просто за да те осведомя за нещата.

— Ще съм ти признателна.

Отврат.

Стиснаха си ръце и се сбогуваха.

На излизане забравих да се ръкувам. Кейт ме настигна в коридора и каза:

— Беше груб с него.

— Не е вярно.

— Вярно е. Толкова си мил с всички, после отиваш и се държиш гадно с някой началник.

— Не съм се държал гадно. И не обичам началници. — Прибавих: — Той ме вбеси по телефона.

Кейт остави тази тема навярно защото знаеше докъде ще доведе, Разбира се, можеше да съм се заблудил за любовната връзка между господин Дъглас Късохуйски и Кейт Мейфилд, но ако не бях и се държах мило, докато Стърджис си мислеше за последния път, когато я е чукал? Леле какъв глупак щях да изляза! По-добре да заложа на сигурно и да се държа гадно.

Както и да е, докато вървяхме по коридора, ми хрумна, че да си влюбен е страхотно неудобство.

Кейт се отби през комуникационния център, за да получи информацията за пътуването ни.

— Полет двеста и четири на „Юнайтед“ — осведоми ме тя. — Излита в единайсет петдесет и девет вечерта и каца на „Дълес“ в седем четирийсет и осем сутринта. Две резервации за бизнес-класа. Във Вашингтон ще ни посрещнат.

— А после?

— Не пише.

— Може би ще имам време да се оплача на своя представител в Конгреса.

— От какво?

— От това, че ме отклоняват от работа заради някаква глупава пресконференция.

— Мисля, че конгресмените нямат никакво отношение към проблема. И като стана дума за пресконференцията, пратили са ни по факса някои данни.

Прегледах двете страници. Не бяха подписани, разбира се. Тези „предложения“ винаги звучат фалшиво, докато човекът, на когото медиите ще задават въпроси, трябва да говори спонтанно.

Във всеки случай Кейт, изглежда, нямаше повече стари приятели в бюрото, така че се качихме на асансьора и слязохме долу.

На път за колата тя ме попита:

— Не беше толкова зле, нали?

— Не. Всъщност хайде да се върнем и да го повторим.

— Какво ти става днес?

— На мен-нищо.

Потеглихме по Уилшър Булевард.

— Искаш ли да видиш нещо конкретно? — предложи Кейт.

— Ню Йорк.

— Какво ще кажеш за киностудията?

— Предпочитам предишния ти апартамент. Иска ми се да видя къде си живяла.

— Чудесна идея. Всъщност бях наела къща. Недалеч оттук.

Пресякохме Западен Холивуд, който изглеждаше съвсем прилично място, само дето всичко беше от бетон, боядисан в пастелни цветове, нещо като квадратни великденски яйца.

Навлязохме в приятен крайградски квартал и минахме покрай старата й къща, виличка в испански стил.

— Много е хубава — отбелязах аз.

Продължихме към Бевърли Хилс, където къщите ставаха все по-големи, после обиколихме Родео Драйв и аз усетих аромат на парфюм на Джорджо, носещ се откъм магазин със същото име. Това нещо бе по-силно от смрадта на труп.

Паркирахме на улицата и Кейт ме заведе да обядваме в един хубав ресторант на открито.

Можехме да се мотаем тук колкото искаме, тъй като нямахме срещи, нямахме задачи и нямаше за какво да се тревожим. Е, може и за едно-две неща.

Нямах нищо против да убием времето, защото го убивах близо до мястото, откъдето за последен път се беше обадил Асад Халил. Очаквах мобифонът на Кейт всеки момент да иззвъни и се надявах нещо да ни попречи да отлетя за Вашингтон. Мразех този град, разбира се при това основателно. Неприязънта ми към Калифорния бе предимно алогична и малко се срамувах заради предубежденията си към място, на което никога не съм бил.

— Разбирам защо ти е харесвало тук — казах на Кейт.

— Много е съблазнително.

— Да. Изобщо вали ли някога сняг?

— В планините. От плажа само за няколко часа можеш да отидеш на ски.

— И как ще се облечеш за такъв ден?

Голям смях.

Калифорнийското шардоне ни хареса и изпихме цяла бутилка което означаваше, че известно време няма да шофираме. Платих сметката, която не беше прекалено солена, и отидохме да се поразходим из центъра на Бевърли Хилс. Наистина приятно градче. Забелязах обаче, че единствените пешеходци са орди японски туристи, които щракаха с фотоапарати и снимаха с видеокамери.

Докато вървяхме, разглеждахме витрините. Посочих на Кейт, че блейзърът й с цвят на кетчуп и черните й панталони са поизмачкани, и предложих дай купя нови дрехи.

— Чудесна идея — отвърна тя. — Но на Родео Драйв това ще ти струва най-малко две хиляди долара.

Прокашлях се.

— Тогава ще ти купя ютия.

Кейт се засмя.

Загледах се в няколко ризи на витрините и видях, че цените им наистина са астрономически. Но какъвто съм си пич, купих торбичка домашни шоколади, които изядохме в движение. Както казах, нямаше много пешеходци, затова не се изненадах, че японските туристи снимат нас с Кейт. Казах й:

— Мислят те за кинозвезда.

— Толкова си сладък. Ти си звездата. Ти си моята звезда.

При други обстоятелства щях да изсипя шоколадите на тротоара, но бях влюбен, летях върху облак, в ушите ми се лееха любовни песни и така нататък.

— Стига сме разглеждали Лос Анджелис. Хайде да си намерим някъде стая — предложих аз.

— Товя не е Лос Анджелис, а Бевърли Хилс. Искам да ти покажа още много неща.

— И аз искам да видя много неща, обаче дрехите ти ги скриват. — Романтично, нали.

Тя се съгласи, въпреки факта, че вече бяхме сгодени. Върнахме се в колата и отидохме в някакво място, наречено Марина дел Рей.

Кейт откри приятен крайморски мотел. Регистрирахме се и отнесохме брезентовите си сакове в стаята.

От прозореца се виждаше пълно с яхти пристанище, което отново ми напомни за престоя ми на източен Лонг Айланд. Ако там изобщо бях научил нещо, това бе да не се привързвам към хора, места и вещи. Но човек рядко използва наученото.

Забелязах, че Кейт ме наблюдава. Усмихнах й се.

— Благодаря за прекрасния ден.

Тя отвърна на усмивката ми, после се замисли.

— Нямах намерение да те запознавам с Дъг. Той настоя.

Кимнах.

— Разбирам. Всичко е наред.

Е, най-после решихме този проблем, при това с проява на тактичност от моя страна. Обаче мислено си отбелязах при първа възможност да забия коляно в ташаците на Дъг. Кейт ме награди с дълга целувка.

Скоро се озовахме в леглото и разбира се, мобифонът й иззвъня. Нямаше начин да не отговорим, с други думи, трябваше да престана с онова, което вършех. Претърколих се настрани, като псувах изобретателя на клетъчния телефон. Кейт седна, пое си дъх и каза:

— Мейфилд. — Заслуша се, после отвърна: — Добре… да… да, бяхме… не, ние… просто седим край морето в Марина дел Рей. Ясно… добре… ще оставя колата на паркинга на полицейското управление… ясно… благодаря, че се обади. Да. И на теб. Чао. — Тя затвори и се прокашля. — Мразя ги тези случаи. Не отговорих.

— Е, Дъг беше. Нямало нищо ново. Но каза, че щял да накара яякой да ни се обади най-късно половин час преди полета, ако нещо наложи промяна в плановете. Освен това разговарял с Вашингтон и ако не заловят Халил някъде наоколо, довечера сме на самолета. Ако го арестуват в Лос Анджелис обаче, ще останем и ще проведем пресконференцията тук.

Тя ме погледна, после продължи:

— Ние сме героите на момента и трябва да сме там, където са повечето телевизионни камери. Холивуд и Вашингтон си приличат, Кейт пак хвърли поглед към мен. Малко е фалшиво и не ми харесва, но в случай като този трябва да обръщаш внимание на медиите. Честно казано, ФБР има нужда от малко реклама.

Тя ми се усмихна.

— Е, докъде бяхме стигнали? — После се покатери отгоре ми, вгледа се в очите ми и прошепна: — Просто ме чукай. Става ли? Сега съществуваме само ние двамата. Без минало и бъдеще. Само ти и аз.

Събуди ни звън. Кейт взе мобифона си, но звъненето продължи и разбрахме, че е телефонът в стаята. Вдигнах слушалката.

— Както пожелахте, събуждаме ви в двадесет и два часа и петнадесет минути. Приятна вечер.

Затворих.

Станахме, изкъпахме се, облякохме се, напуснахме мотела и се качихме в колата. Наближаваше 23:00, което означаваше 02:00 в Ню Йорк, и биологичният ми часовник тотално се прецака.

Кейт потегли към летището, което беше само на няколко километра. Виждах самолетите, които излитаха на запад над океана.

— Искаш ли да се обадя в оперативното бюро? — попита тя.

— Няма нужда.

— Добре. Знаеш от какво ме е страх — че ще арестуват Халил, докато сме във въздуха. Наистина исках да участваме в залавянето му. Ти също. Ало? Събуди се.

— Мисля.

— Стига си мислил. Хайде да си поговорим.

Поговорихме си. Кейт влезе в летището и спря на служебния паркинг на полицейското управление, където наистина ни очакваше симпатичен сержант и ни откара до терминала на вътрешни линии. Помислих си, че никога няма да свикна с всички тия удобства.

Както и да е, младият полицай се отнасяше с нас като със звезди и искаше да си приказваме за Асад Халил. Кейт се смили над него, докато аз се правех на ченге от НЙПУ и сумтях през зъби.

Слязохме и той ни пожела приятен полет.

Отидохме на гишето на „Юнайтед Еърлайнс“, където ни чакаха два билета за бизнес-класа. Формулярите ни за носене на оръжие в борда вече бяха попълнени и се нуждаеха само от подписите ни.

— Обявяваме полета след двайсет минути — информира ни служителката, — но ако желаете, можете да използвате ВИП-салона. — Тя ни подаде два пропуска.

Като истински нюйоркчанин, сега вече зачаках да се случи нещо наистина ужасно, но какво може да е по-страшно от това всеки да ти се усмихва и да ти пожелава хубави неща?

Така или иначе, влязохме във ВИП-салона и минахме през детектора за метал. Чернокосата богиня на входа ни се усмихна, взе пропуските ни и ни упъти към бара, където пиенето бе за сметка на заведението. Разбира се, вече бях умрял и се бях възнесъл в калифорнийския рай.

Нещо не ми се пиеше алкохол въпреки предстоящия сух полет през континента, затова си взех кола, а Кейт си поръча минерална вода.

На бара бяха наредени закуски и аз се настаних на едно от столчетата.

— Искаш ли да отидем на някоя маса? — попита Кейт.

— Не. Обичам баровете.

Тя седна до мен. Отпих от колата си, взех си сирене и фъстъци и запрелиствах някакъв вестник.

Кейт ме наблюдаваше в огледалото на бара и аз срещнах погледа й. В огледалата на баровете всички жени ми се струват страхотни, но тя наистина беше супер. Усмихнах й се.

— Не искам годежен пръстен — каза Кейт. — Това си е излишно хвърляне на пари.

— Би ли ми го превела на нормален език?

— Не, наистина. Престани да се правиш на остроумен.

— Ти ми каза да си остана такъв, какъвто съм.

— Не точно такъв.

— Разбирам. — Опа.

Телефонът й иззвъня. Тя го извади от чантичката си и отговори.

— Мейфилд. — Послуша малко, после каза: — Добре. Благодаря. Ще се видим след няколко дни. — Кейт прибра мобифона в джоба си — Дежурният. Нищо ново. Няма спасение.

— Тогава да опитаме да се спасим сами.

— Ако не се качим на самолета, с нас е свършено. Независимо че ме герои.

— Знам. — Превключих мозъка си на висока предавка. — Мисля, Че ключът е пушката.

— Ключът за какво? Чакай… хрумна ми нещо…

— Какво?

Погледнах вестника на бара и нещо в главата ми започна да се оформя. Не бе свързано с някаква статия. Бях отворил на спортната страница. Вестник. Какво? Почти се избистри, после пак ми се аз плъзна. Хайде, Кори. Гепи го. Все едно да се напъваш да получащ мозъчна ерекция, само дето мозъкът постоянно омеква.

— Добре ли си?

— Мисля.

— Обявиха полета.

— Мисля. Помогни ми.

— Как да ти помогна? Дори не зная за какво си мислиш.

— Какво е намислило онова копеле?

— Да ви донеса ли нещо освежително? — попита барманът.

— Чупката.

— Джон!

— Извинявай — казах на бармана, който се отдалечаваше от нас.

— Джон, обявиха полета.

— Ти се качвай. Аз оставам тук.

— Да не си се побъркал?

— Не. Асад Халил е побъркан. Аз съм си нормален. Върви да хванеш самолета.

— Никъде не тръгвам без теб.

— Ще тръгнеш, разбира се. Ти гониш кариера и пенсия. Аз съм на временен договор и получавам пенсия от НЙПУ. Това ме задоволява. Но не и теб. Недей да разбиваш сърцето на баща си. Върви.

— Не. Не и без теб. Категорично.

— Изнудваш ме. Помогни ми, Кейт. Защо му е на Халил пушка?

— За да убие някого от разстояние.

— Точно така. Кого?

— Теб.

— Не. Мисли за думата „вестник“.

— Ясно. Вестник. Някоя важна личност, която е под постоянна охрана.

— Точно така. Постоянно си спомням за думите на Гейб.

— Какво ти е казал Гейб?

— Много неща. Каза, че Халил е намислил голям удар. Каза… Препуска сам ужасен конник… резки по хладната стомана…

— Какво?

— Каза, че това било кръвна вражда.

— Вече ни е известно. Халил е отмъщавал за смъртта на семейтвото си.

— Дали?

— Да. Освен на Уигинс и Калъм, който умира. Вече не може да се добере до Уигинс, но затова пък ще убие теб.

— Възможно е да го желае, само че аз не мога да заменя истинската му цел. Същото се отнася за пътниците от полет сто седемдесет пет и хората от „Конквистадор“. В списъка му има още някой… забравяме нещо.

— Асоциирай с думи.

— Добре… вестник, Гейб, пушка, Халил, бомбардировка, Халил, отмъщение…

— Върни се към момента, в който ти е хрумнала тази мисъл, Джон. В Ню Йорк. Аз постъпвам така. Връщам се там, където за пръв път ми е…

— Това е! Четях ония материали за въздушния удар и ми хрумна… и после… сънувах оня странен сън в самолета на идване… беше свързан с филм… стар уестърн…

По интеркома се разнесе глас.

— Последно повикване на пътниците за полет двеста и четири на „Юнайтед Еърлайнс“. Последно повикване…

— Добре… ето. Госпожа Кадафи. Какво беше казала в онова интервю?

Кейт се замисли за миг.

— Ами… че завинаги щяла да смята Съединените щати за враг… освен ако… — Тя ме погледна. — О, Господи… не, не е възможно… възможно ли е?

Очите ни се срещнаха и изведнъж всичко стана ясно. Толкова ясно, че бе като стъкло и ние бяхме гледали през него дни наред.

— Къде живее той? — попитах я. — Тук, нали?

— В Бел Еър.

Скочих от стола и без да си правя труда да взема брезентовия си сак, се запътих към изхода. Кейт ме следваше по петите. Къде е Бел Еър?

На двайсет-трийсет километра на север оттук. Точно до Бевърли Хилс. Вече бяхме в терминала и се насочвахме към таксиметровата стоянка навън.

— Обади се по мобифона в службата — казах и.

Тя се поколеба. Не я обвинявах.

— По-добре да се подсигурим, отколкото после да съжаляваме. Нали така? Използвай необходимата комбинация от тревога и настойчивост.

Бяхме пред терминала и Кейт набра номера, но не на ФБР.

— Дъг? Извинявай, че те безпокоя по това време, но… да, всичко е наред…

Не исках да се качим в таксито и шофьорът да чуе този разговор, затова спряхме на тротоара.

— Да — каза Кейт, — изпуснахме самолета… изслушай ме, моля те…

— Дай ми скапания мобифон.

Тя ми го подаде.

— Тук е Кори. Просто ме изслушай. Току-що се сетих нещо — това е резултат от пет дни работа. Според мен Асад Халил иска да убие Роналд Рейгън.

52

Таксито потегли към полицейския паркинг на летището. Дотук добре.

Прехвърлихме се на синия форд и се насочихме на север към дома на великия сатана.

Искам да кажа, самият аз не го смятам за сатана. Доколкото изобщо имам политически влечения, аз съм анархист и мисля, че всички правителства и политици смърдят.

Освен това, разбира се, Роналд Рейгън беше много възрастен и болен човек, така че кой би искал да го убие? Е, например Асад Халил, изгубил семейството си в резултат на заповедта на Рейгън за въздушния удар срещу Либия. А също господин и госпожа Кадафи, изгубили дъщеря си, да не споменавам за няколкото месеца безсъние, докато ушите им не престанат да пищят.

Кейт бе настъпила газта по магистралата за Сан еди-какъв си.

— Дали Халил наистина?… — рече тя. — Искам да кажа, Рейгън е…

— Роналд Рейгън може да не си спомня инцидента, но те увервам, че това не се отнася за Асад Халил.

— Ясно… Разбирам… ами ако грешим?

— Ами ако сме прави?

Кейт не отговори.

— Виж, всичко съвпада, но даже да грешим, заключението изглежда логично.

— Има ли значение, ако не е вярно?

— Просто карай. Даже да грешим, нищо не е изгубено.

— Току-що изгубихме скапаната си служба.

— Можем да отворим мотел.

— Какво ли съм открила в теб, по дяволите?

— Карай.

Движехме се с прилична скорост, но естествено, Дъглас Лайното вече беше надул свирката и в дома на Рейгън вече имаше хора, така че ние не бяхме точно препускащата на помощ Седма кавалерия.

— Колко души от Секретната служба мислиш, че го пазят?

— Малко.

— Защо?

— Ами, доколкото си спомням от ограничените си контакти с лосанджелиския офис на Секретната служба, те смятаха, че рискът за семейство Рейгън намалява с всяка година. Освен това имаше бюджетни съображения. Всъщност само преди няколко години някакъв хахо проникнал в имението им и влязъл в къщата.

— Невероятно.

— Обаче не може да се каже, че не ги охраняват. Имат нещо като личен фонд и плащат на частна охранителна фирма. А и всички местни ченгета наблюдават къщата. Ако се наложи, лосанджелиското оперативно бюро на ФБР също е на разположение.

— И ние сме на път.

— Да. Има ли нужда от повече охрана?

— Зависи кой те преследва.

— Нямаше нужда да изпускаме самолета — напомни ми тя. — Щеше да е достатъчно да се обадим по телефона.

— Ще те прикривам.

— Моля те, недей да ми правиш повече услуги. Уф, това твое мъжко самолюбие.

— Просто се опитвам да постъпвам правилно. Това е правилното решение.

— Не. Правилното решение беше да изпълним заповедта.

— Само си помисли още колко много неща ще можем да разкажем на пресконференцията, ако тази нощ успеем да пипнем Асад Халил.

— Ти си безнадежден. Виж, Джон, нали ти е ясно, че ако наблюдаваме имението на Рейгън и забележи необичайно раздвижване, Халил завинаги ще изчезне и никога няма да разберем дали предположението ти е вярно. Така или иначе, ние губим.

— Знам. Но има вероятност Халил да изчака до утре вечер и сега да не наблюдава имението. Предполагам, че Секретната служба ще направи същото като ФБР в домовете на Уигинс и Калъм.

— Секретната служба се занимава с охрана, Джон. Не с примамки и капани, особено ако примамката е бивш президент.

— Е, тогава ще се наложи да преместят семейство Рейгън на сигурно място и да позволят на ФБР да постави капана без примамката. Нали така?

— Как те е търпяло през всички тези години федералното правителство?

Долових язвителни нотки, каквито не очаквах след като вече бяхме сгодени. Нали така?

— Знаеш ли къде е къщата? — попитах аз.

— Не, но когато отбием от магистралата, ще попитам.

— Имаш ли представа поне какъв е районът?

— Бел Еър е нещо като предградие. Имения на по един-два акра с много дървета. Едни мои приятели са минавали покрай къщата на Рейгън и са ми казвали, че домът е разположен на няколко акра площ, оградена със стена, и не се вижда от пътя.

— Портиерът му сигурен ли е?

— Скоро ще разберем.

Отбихме от магистралата. Кейт се свърза с офиса на ФБР, изслуша и повтори цял куп сложни упътвания, които записах на гърба на сметката от хотела в Марина дел Рей. Тя даде на дежурния описанието и регистрационния номер на колата ни.

Теренът в Бел Еър бе хълмист, пътищата лъкатушеха и имаше достатъчно дървета, сред които да се скрие цяла армия снайперисти. След петнайсет минути излязохме на Сейнт Клод Роуд, край който се издигаха огромни къщи, повечето едва забележими зад огради, стени и живи плетове.

Очаквах да видя пред Рейгъновото имение коли и хора, но наоколо цареше тишина и мрак. Може би наистина си знаеха работата.

Изневиделица от храсталаците изскочиха двама души и ни спряха.

В следващия момент вече имахме двама пътници на задната седалка, които ни преведоха през голям железен портал в каменна стена. Завихме наляво и спряхме на паркинг до голяма охранителна сграда. Всичко това беше адски вълнуващо, ако се интересуваш от история и така нататък. Щеше да е и забавно, ако хората не бяха толкова сериозни.

Слязохме и се огледахме. Ранчото на Рейгън едва се виждаше в далечината. Наоколо не се мяркаха много хора, но бях убеден, че е бъкано със снайперисти и агенти от Секретната служба, дегизирани като дървета, скали и така нататък.

Беше лунна или „ловджийска“ нощ, както се казваше в дните преди инфрачервените устройства да направят всяка нощ ловджийска. Във всеки случай в този час бившият президент навярно не обикаляше наоколо, затова трябваше да допусна, че Халил възнамерява да изчака Рейгънови да излязат на утринна разходка.

Слаб ветрец разнасяше аромат на цъфнали храсти по моравата, в дърветата чуруликаха птици. А може дърветата да бяха специално парфюмирани хора от Секретната служба, които чуруликаха помежду си.

Любезно ни помолиха да застанем близо до колата си и не щеш ли, от охранителната сграда се появи Дъглас Късохуйски и се запъти към нас.

— Хайде пак ми разкажи защо сме тук — без въведение нареди той.

Тонът му не ми хареса.

— Ти ми кажи защо не си бил тук вчера. Аз ли трябва да мисля за всичко вместо теб?

— Държиш се нахално.

— Попитай ме дали ми пука.

— Това е достатъчно неподчинение.

— Само загрявам.

Накрая се намеси Кейт.

— Добре, стига. Успокойте се. — Тя се обърна към Късохуйски. — Дъг, хайде да се отдръпнем и да поговорим насаме.

Кейт и приятелят й се отдалечиха и аз останах сам, царствено вбесен за нищо — мъжко самолюбие и пъчене пред представителка на женския пол. Адски примитивно. Можех да се издигна над това. Някой път трябва да опитам.

Така или иначе, към мен се приближи жена от Секретната служба, облечена в обикновени цивилни дрехи, представи се като Лайза и ми каза, че била някаква шефка. Бе четирийсетинагодишна, привлекателна и дружелюбна.

Разговорихме се и тя полюбопитства как съм стигнал до заключението, че има опасност за живота на бившия президент. Отвърнах й, че съм пиел в бар и просто ми е хрумнало. Обяснението не й хареса, затова го поразширих, като споменах, че съм пиел кола, че се занимавам със случая на Асад Халил и прочее.

Тя не само ме разпитваше, разбира се, но и ми правеше компания, за да не ми щукне да тръгна да се мотая наоколо.

— Колко от тия дървета всъщност са хора от Секретната служба? — поинтересувах се аз.

Лайза реши, че съм забавен.

— Всички.

Продължих с въпроси за съседите на Рейгънови и така нататък и тя ме информира, че наоколо било пълно с кинозвезди и други известности, че Рейгънови били прекрасни работодатели и че всъщност сме се намирали в самия Лос Анджелис, макар че на мен ми приличаше на кинодекор за сцена в плантация сред джунглата.

Двамата с Лайза си побъбрихме, докато Кейт разговаряше с бившия си любовник, изглаждаше нещата и го убеждаваше, сигурен съм, че не съм толкова голям задник, колкото изглеждам. Чувствах се уморен, и психически, и физически, и всичко това ми се струваше малко недействително.

По някое време Лайза сподели с мен:

— Преди номерът на къщата е бил шест-шест-шест, но след като я купиха, Рейгънови го смениха на шест-шест-осем.

— Искате да кажете, от съображения за сигурност ли?

— Не. Според Откровението шест-шест-шест е числото на дявола.

— Не го ли знаете?

— Хм…

— Предполагам, че тъкмо поради тази причина Нанси поиска да го променят.

— Разбирам… Трябва да проверя в тефтера си. Мисля, че имах някъде три шестици.

Тя се засмя.

Имах чувството, че Лайза може да ми е от помощ, затова вкарах в действие чара си и всичко тръгна по мед и масло. Докато я омайвах, се появи Кейт и аз я запознах с новата си приятелка.

Кейт не прояви към нея особено голям интерес, хвана ме под ръка и ме отведе настрани.

— Утре сутрин трябва да се качим на първия самолет. Пак ще успеем за пресконференцията.

— Знам. В Ню Йорк е три часа по-рано.

— Млъкни и ме слушай, Джон. Освен това директорът иска да приказва с теб. Може да си загазил.

— Къде отиде героят?

Тя не ми обърна внимание.

— Имаме резервация за хотел на летището и два билета за първия полет до Вашингтон. Да вървим.

— Имам ли време да изритам Дъг в ташаците?

— Едва ли ще е разумно с оглед на кариерата ти, Джон. Да вървим.

— Добре. — Върнах се при Лайза и и казах, че се налага да си тръгнем. Тя отвърна, че ще нареди да отворят портала. Запътихме се към колата и Лайза ни придружи. Направих последен опит: — Хей, чувствам се малко виновен, че ви вдигнах от леглата. Би трябвало да остана с вас до сутринта. Няма проблем. С удоволствие ще го направя.

— Оставете.

— Влизай в колата — изсъска ми Кейт.

Лайза, която ми беше приятелче, реши, че ми дължи обяснение за повърхностния си отговор.

— Господин Кори, още от осемдесет и осма година имаме грижливо разработен план. Мисля, че вие не участвате в него.

— Сега не е осемдесет и осма. А и операцията не е чисто охранителна. Опитваме се да заловим опитен убиец.

— Всичко това ни е известно. Затова и сме тук. Не се безпокойте.

— Да вървим, Джон — настоя Кейт.

Не й обърнах внимание.

— Навярно бихме могли да влезем в къщата. Така няма да ви се пречкаме.

— Оставете.

— Само по едно бързо с Рон и Нанси.

Лайза се засмя.

— Да вървим, Джон — за кой ли път каза Кейт.

— И без това не са си вкъщи — рече Лайза.

— Моля?

— Не са си вкъщи. Къде са?

— Не мога да ви кажа.

— Добре. Вече сте ги извели оттук и сте ги поставили под охрана на сигурно място, например във Форт Нокс, така ли? Тя се озърна наоколо.

— Всъщност това не е тайна. Пишеше го във вестниците, но вашия приятел, онзи, на когото се разкрещяхте, не искаше да знаете.

— Какво да знаем?

— Ами, вчера Рейгънови заминаха за няколко дни в Ранчо дел Сиело.

— Къде?

— В Ранчо дел Сиело. Небесното ранчо.

— Искате да кажете, че са мъртви ли?

Лайза се засмя.

— Не. Това е неговото старо ранчо, на север оттук в планината Санта Инес. Някогашният западен Бял дом.

— Значи казвате, че са в онова ранчо. Нали така?

— Да. Пътуването дотам е нещо като… те го наричат „последно събиране“. Той е много болен, нали знаете.

— Знам.

— Нанси реши, че може да му се отрази добре. Той обичаше онова ранчо.

— Ясно. Сега си спомням. И го е пишело във вестниците, така ли?

— Имаше изявление за пресата. Не го публикуваха навсякъде.

Но медиите са поканени там в петък, последния ден от престоя им. Малко снимки и така нататък. Нали разбирате, старецът язди към залеза. Малко е тъжно. Сега не знам какво ще решат за пресконференцията.

— Ясно. В момента пазят ли ги ваши хора?

— Разбира се. — Тя замълча, после замислено рече: — Човекът има Алцхаймер. Кой би искал да го убие?

— Е, той може и да има Алцхаймер, обаче хората, които искат да го убият, имат дълга памет.

— Разбирам. Положението е овладяно.

— Колко е голямо онова ранчо?

— Доста. Около седемстотин акра.

— Колко души от Секретната служба са го охранявали, когато той беше президент?

— Стотина.

— А сега?

— Не зная. Днес бяха шестима. Опитваме се да пратим още десетина. Лосанджелиският офис на Секретната служба не е голям. Всъщност всичките ни офиси са малки. При нужда използваме хора от местната полиция и Вашингтон.

Кейт като че ли вече не припираше толкова да си ходим и попита Лайза:

— Защо не използвате ФБР?

— В момента ваши агенти от Вентура пътуват натам. Но ще останат Край Санта Барбара. Това е най-близкият град. Не можем да пуснем в самото ранчо хора, които не са от Секретната служба и разбират нашия начин на действие. Могат да пострадат хора.

— Но ако нямате достатъчно сили, може да пострада човекът, когото охранявате — отбеляза Кейт.

Лайза не отговори.

— Защо не го отведете на сигурно място? — попитах аз.

Тя отново се огледа наоколо.

— Вижте, заплахата не се смята за особено голяма. Но за да отговоря на вашите въпроси, към тази планина води само един тесен лъкатушен път, истински рай за засади. Президентската хеликоптерна площадка вече не е там, но даже да беше, тази нощ цялата планина е обгърната в мъгла, както обикновено по това време на годината.

— Господи. На кого му хрумна тази идея?

— Искате да кажете пътуването до Ранчо дел Сиело ли? Не зная. Навярно тогава не е изглеждала лоша. Разберете, че въпреки предишната си работа този човек е болен старец, който от десет години не се е появявал пред публика. Не е правил или казвал нищо, заради което да искат да го убият. Всъщност получаваме повече заплахи срещу домашните любимци в Белия дом, отколкото срещу Рейгън. Това положение очевидно се е променило и ние ще реагираме съответно. Междувременно в момента трима държавни глави са на посещение в Лос Анджелис. Двама от тях са мразени от половината свят и силите ни не достигат. Не бива да рискуваме, даже да не са много добри хора. Не искам да ви се сторя безсърдечна, но нека признаем истината. Роналд Рейгън не е чак толкова важна личност.

— За Нанси е. И за децата им. Вижте, Лайза, убийството на бивш президент ще окаже психологическо въздействие. Не е добре за духа на нацията. Разбирате ли? Да не споменавам за службата ви. Затова опитайте да накарате шефовете си да приемат положението сериозно.

— Приемаме го съвсем сериозно. В момента правим всичко възможно.

— Това също ни дава възможност да заловим терорист номер едно в Америка.

— Разбираме го. Но и вие разберете, че тази ваша теория не изглежда много правдоподобна.

— Добре. После да не кажете, че не съм предупредил всичи.

— Благодарим ви за предупреждението.

Отворих вратата на форда и Лайза ни попита:

— Там ли отивате?

— Не — отвърнах. — Не и по тъмно в планината. А и утре трябва да сме във Вашингтон. Хей, благодаря.

— С вас съм. Каквото и да ми струва.

— Ще се видим на разследването в Сената.

Влязох в колата. Кейт вече седеше зад волана. Тя излезе от паркинга и потегли по отбивната. Порталът автоматично се отвори и ние излязохме на Сейнт Клод Роуд.

— Накъде? — попита ме Кейт.

— Към Небесното ранчо.

— И защо ли изобщо те питам?

И ето че се отправихме към Ранчо дел Сиело. Но първо трябваше да излезем от Санта Бел Еър и мина известно време, докато стигнем до магистралата.

— Вече зная отговора, но ми кажи защо отиваме в ранчото на Рейгън? — каза Кейт.

— Имаме да убием шест часа до полета. Спокойно можем да се опитаме да убием и Асад Халил.

Тя дълбоко си пое дъх. Предполагам, че се наслаждаваше на аромата на цветята.

— И според теб Халил знае, че Рейгън е там, и възнамерява да го убие в ранчото. Нали така?

— Мисля, че Халил е възнамерявал да убие Рейгън в Бел Еър, но когато е дошъл в Калифорния, е получил от някого нова информация, накарал е Азис Рахман да го закара на север от Санта Моника, за да огледа терена около ранчото на Рейгън и да се избави от сака си, в който навярно са били глоковете и фалшивите му документи. Всичко си пасва, логично е и ако греша, явно съм си сбъркал професията.

Тя се замисли за миг.

— Добре, с теб съм, за добро или зло. Нали затова се събират хората.

— Абсолютно.

— И отношението е взаимно.

— Бих се изправил пред куршумите заради теб.

Кейт ме погледна и очите ни се срещнаха в мрака. Говорех сериозно и нито един от двама ни не каза очевидното, а именно, че навярно скоро щяхме да проверим това.

— И аз — отвърна тя.

Накрая открихме изхода и поехме на север по магистралата за Сан Диего.

— Знаеш ли къде е ранчото? — попитах я аз.

— Някъде в планината Санта Инес край Санта Барбара.

— Къде е Санта Барбара?

— На север от Вентура и на юг от Голета.

— Ясно. Колко време ще ни отнеме?

— Може би два часа до Санта Барбара. Зависи от мъглата. Не зная как се стига оттам до ранчото, но ще научим.

— Искаш ли да шофирам аз?

— Не.

— Имам книжка.

— Ти не познаваш пътищата. Вземи да поспиш.

— Прекалено ми е забавно. Знаеш ли, ако искаш, можем да се отбием в офиса във Вентура за бронирани жилетки.

— Не очаквам престрелка. Всъщност, когато стигнем в ранчото, любезно ще ни помолят да си тръгнем, също като в Бел Еър. Секретната служба ревниво брани територията си. Особено от ФБР.

— Сещам се защо.

— Няма да ни допуснат да участваме, но ако искаш да си близо до вероятното действие, значи се движим в правилната посока.

— Повече не ми и трябва. По-късно се обади във Вентура и провери къде са позициите на момчетата от ФБР в Санта Барбара.

— Добре.

— Хей, страхотен път. Тук е адски красиво. Напомня ми за старите каубойски филми. С Джин Оутри, Рой Роджърс и Том Микс.

— Никога не съм чувала за тях.

Известно време пътувахме в мълчание. Забелязах, че минава един й четвърт. Дълъг ден.

Стигнахме до пресечка. На изток се намираше Бърбанк, на запад — шосе 101, магистралата за Вентура, и Кейт излезе на нея.

— Този път няма да минем по крайбрежния път, защото може да има мъгла — поясни тя. — Оттук е по-бързо.

— Ти си тукашната.

Продължихме на запад през долината Сан Фернандо, както ме информира Кейт. Как ли се оправяха с всички тия Сан и Санти? Наистина бях уморен и пак се прозях.

— Заспивай.

— Не. Искам да ти правя компания, да слушам гласа ти.

— Добре. Чуй това — защо се държа толкова гадно с Дъг?

— Кой Дъг? А, оня тип. В Лос Анджелис или в Бел Еър?

— И на двете места.

— Ами, в Бел Еър ме ядоса, защото знаеше, че Рейгънови не са си вкъщи и не ни каза къде са.

— Джон, ти го научи едва след като се държа гадно с него.

— Хайде да не издребняваме за последователността на събитията.

Тя помълча малко, после каза:

— Не съм спала с него, само излизахме заедно. Той е женен. Обича жена си. Има две деца, в момента студенти.

Реших, че не се налага да й отговоря. Кейт продължи:

— Нямам нищо против малко ревност, но ти наистина…

— Чакай. Тогава защо ревнуваше в Ню Йорк?

— Това е съвсем друго нещо.

— И каква е разликата?

— Ти все още имаше връзка с Бет. Лос Анджелис е история.

— Ясно. Да оставим това.

— Добре. — Тя хвана ръката ми и я стисна.

Е, вече бяхме сгодени от около едно денонощие и не знаех как ще издържа до юни.

Така или иначе, половин час поговорихме за това-онова и забелязах, че сме в планина или хълмове. Наистина ми се стори опасно, но Кейт изглеждаше уверена зад волана.

— Имаш ли план или нещо подобно за Санта Барбара? — попита ме тя.

— Не. Ще импровизираме.

— Какво ще импровизираме?

— Не знам. Винаги се отваря някаква възможност. Но първо трябва да стигнем до ранчото.

— Остави, както би казала твоята приятелка Лайза.

— Коя Лайза? А, оная жена от Секретната служба.

— В Калифорния има много красиви жени.

— В Калифорния има само една красива жена. Ти.

И така нататък.

Мобифонът на Кейт иззвъня. Можеше да е единствено Дъглас Късохуйски, открил, че не сме се появили в определения ни хотел на летището.

— Не отговаряй — казах аз.

— Трябва. — И тя отговори. Наистина се оказа той. Кейт послуша няколко секунди, после отвърна: — Ами… пътуваме на север по сто и първо шосе. — Отново пауза. — Точно така… научихме, че Рейгънови са… — Стърджис явно я прекъсна.

— Дай ми телефона.

Тя поклати глава и продължи да слуша.

Наистина бях бесен, защото знаех, че й чете конско, а никой не можеше да си позволява такива неща с годеницата на Джон Кори, освен ако не му е омръзнал животът. Не исках да й дърпам мобифона от ръцете, затова седях и кипях. И се чудех защо Дъглас не иска да си поприказва с мен.

Кейт на няколко пъти се опита да каже нещо, обаче надутото копеле постоянно я прекъсваше. Накрая тя избухна:.

— Слушай, Дъг, не ми харесва, че си скрил информация от мен и си поискал Секретната служба да не ни казва. За твое сведение, ние сме пратени тук от шефовете на Антитерористичната спецчаст в Ню Йорк, които помолиха лосанджелиското бюро да ни окаже пълно съдействие. Този случай се разследва от Антитерористичната спец-част и ние сме нейни представители в Лос Анджелис. Нося със себе си клетъчен телефон и пейджър, така че по всяко време можеш да се свържеш с мен. Единственото, което трябва да знаеш, е, че на сутринта с господин Кори ще заминем за Вашингтон, освен ако не получим друго нареждане от нюйоркските или вашингтонските си началници. Нещо повече, не е твоя работа къде и с кого спя. — Кейт прекъсна връзката.

Искаше ми се да кажа „браво“, но реших, че е по-добре да си премълча.

Продължихме в мълчание. Няколко минути по-късно мобифонът пак иззвъня и тя отговори. Знаех, че не може да е Дъглас Малкото пишле, защото не му стискаше да се обади. Но си помислих, че е позвънил да ни изпорти във Вашингтон и сега началството иска да прекрати операцията ни. Бях се примирил, затова останах приятно изненадан и облекчен, когато Кейт ми подаде телефона с думите:

— Обажда се Пола Донъли от командния център. На пряката линия чакал господин, който не искал да разговаря с никой друг освен с теб — Нямаше смисъл да прибавя, че е Асад Халил.

Доближих мобифона до ухото си и казах на Пола:

— Тук е Кори. Истински ли ти се струва онзи господин?

— Не съм съвсем сигурна какви са масовите убийци — отвърна тя, — но тоя тип каза, че сте разговаряли във Вентура и ти си му дал прекия си номер.

— Той е. Можеш ли да ме свържеш?

— Мога, но той не иска. Иска номера ти, затова ако си съгласен ще му дам номера на Кейт. Едва ли ще ми каже своя.

— Добре. Дай му го. Благодаря, Пола. — Затворих.

Двамата с Кейт мълчаливо зачакахме. Накрая телефонът иззвъня.

— Кори слуша.

— Добър вечер, господин Кори — каза Асад Халил. — Или вече е утро?

— Както предпочиташ.

— Събудих ли ви?

— Няма нищо. И без това трябваше да стана, за да отговоря на телефона.

Последва мълчание, докато Халил се мъчеше да разбере чувството ми за хумор. Не бях сигурен защо се обажда, но когато те търси някой, който няма какво да ти предложи, сигурно иска нещо.

— Е, какво прави откакто се чухме миналия път? — попитах го аз.

— Пътувах. А вие?

— И аз. Странно съвпадение, тъкмо говорех за теб.

— Убеден съм, че напоследък не говорите за почти нищо друго.

Задник.

— Виж, аз си имам свой живот. Ами ти?

Изглежда, не ме разбра, защото отвърна:

— Разбира се, че си имам. Нали съм жив.

— Ясно. Е, какво мога да направя за теб?

— Къде сте, господин Кори?

— В Ню Йорк.

— Нима? Мисля, че разговаряме по клетъчен телефон.

— Така е. Клетъчният телефон е в Ню Йорк и аз съм с него.

— Къде си?

— В Либия.

— Без майтап? Чувам те така, все едно си на другата пряка.

— Може и да е така. Може и да съм в Ню Йорк.

— Може. Погледни през прозореца и се опитай да се ориентираш Камили ли виждаш, или таксита?

— Господин Кори, не ми харесва чувството ви за хумор и няма значение къде се намираме, защото и двамата лъжем.

— Точно така. Е, защо се обаждаш? Какво искаш?

— Да не мислите, че се обаждам само за да ви искам услуги? Просто ми се щеше да чуя гласа ви.

— Адски мил от твоя страна. Случайно пак да си ме сънувал? — погледнах към Кейт, която не откъсваше очи от мрачния път. Над асфалта се стелеше мъгла и изглеждаше призрачно. Тя обърна глава към мен и ми намигна.

Накрая Халил отвърна:

— Всъщност наистина ви сънувах.

— Хубав ли беше сънят?

— Сънувах, че се срещаме на тъмно място и че после излязох на светло, сам, покрит с вашата кръв.

— Наистина ли? Какво според теб означава това?

— Знаете какво означава.

— Хич ли не сънуваш жени? Нали разбираш, когато се събуждаш и си се надървил?

Кейт ме сръга в ребрата.

Халил не отговори на въпроса ми и промени темата.

— Всъщност наистина бихте могли да направите някои неща за мен.

— Знаех си.

— Първо, предайте на господин Уигинс, че даже да ми трябват още петнадесет години, пак ще го убия.

— Хайде, Асад, не е ли време да простиш и да…

— Млъкнете.

Мили Боже!

— Второ, господин Кори, същото се отнася за вас и госпожа Мейфилд.

Погледнах Кейт, но тя изглежда, не чуваше гласа на Халил.

— Знаеш ли, Асад, не можеш да решиш всичките си проблеми с насилие — казах на психически непълноценния си събеседник.

— Мога, разбира се.

— Който вади нож, от нож…

— Ще оцелее онзи, чийто нож е най-бърз. На моя език има поема а която ще се опитам да ви преведа. Разказва се за самотен страшен воин, яхнал…

— Хей, знам я! Нещо съм позабравил арабски, обаче виж как звучи на английски. — Прокашлях се и зарецитирах: — „Препуска сам ужасен конник, със сабя йеменска — другар единствен, по нея няма други украшения освен резки по хладната стомана“. Как ти с струва?

Последва продължително мълчание.

— Откъде я знаете? — попита Халил накрая.

— От неделното училище. Не, чакай да помисля. От един приятел арабин. — После прибавих, за да го ядосам: — Имам много арабски приятели, които работят за мен. Полагат всички усилия да те открият.

Халил се замисли, после каза:

— Всички те ще отидат в ада.

— А ти накъде си се запътил, приятел?

— Към рая.

— Вече си в Калифорния.

— В Либия съм. Завърших своя джихад.

— Е, щом си в Либия, повече не ми се приказва с тебе. Само ще ми натовариш телефонната сметка, така че…

— Аз ще реша кога да свърши разговорът.

— Тогава давай по-делово. — Всъщност предполагах, че зная какво иска. И което е по-интересно, по време на мълчанието чувах някъде да пеят птици. Това ме наведе на мисълта, че Асад Халил е на открито, освен ако си няма канарче. Искам да кажа, не съм орнитолог, обаче съвсем наскоро бях чул подобни звуци в Бел Еър. Бях убеден, че тоя тип е някъде в района. Както и да е, Асад най-после стигна до действителната цел на обаждането си.

— Какво ми казахте, когато разговаряхме предишния път?

— Струва ми се, че те нарекох ебач на камили. Но ми се ще да си върна думите назад, защото могат да ме обвинят в расизъм, а като федерален служител и американец…

— За родителите ми.

— А, ясно. Добре де, ФБР… всъщност ЦРУ и техните отвъдокеански колеги — имат сигурна информация, че майка ти е била…как да се изразя? Нещо като много добра приятелка на господин Кадафи. Нали загряваш? Виж сега, ние сме мъже, нали така? Разбираме ги тия неща. Добре, та майка ти… може да ти е неприятно да го чуеш, обаче и тя си е имала нужди. Нали така? И нали знаеш… започнало да й става малко самотно, след като баща ти постоянно е отсъствал… чуваш ли ме?

— Продължавайте.

— Добре. — Погледнах Кейт, която вдигна палец нагоре. Продължих: „Виж сега, Асад, не съдя никого. Майка ти и Муамар може да са се събрали едва след като баща ти… а, това е другото нещо. Баща ти. Сигурен ли си че наистина, ама наистина искаш да го чуеш?“

— Продължавайте.

— Добре. Е, пак ЦРУ — те са адски интелигентна тайфа и няма да повярваш какво знаят. Имам един много добър приятел там, Тед, та Тед ми каза, че баща ти… Карим му беше името, нали? Както и да е, че не го били очистили израелците. Че не са го убили де. Всъщност, Асад, бил е… а бе, защо да ровим в миналото? Случват се разни гадости. Нали разбираш? Пък и аз знам, че си от обидчивите. Защо пак да започваш отначало? Остави тая работа.

Мълчание, после:

— Продължавайте.

— Сигурен ли си? Искам да кажа, знаеш какви са хората. Казват: „Давай, няма да ти се сърдя“. И после, когато им кажеш лошата новина, те намразват. Не искам да ме намразиш.

— Не ви мразя.

— Но искаш да ме убиеш.

— Да, но не ви мразя. Не сте ми направили нищо.

— Разбира се, че съм. Прецаках ти плановете да очистиш Уигинс. Хич ли няма да ми отдадеш дължимото? Et tu, Brute18?

— Моля?

— Латински. Е, щом не ме мразиш, добре, но защо да бъркам пак в стари рани? Искам да кажа, какво ще спечеля, като ти кажа за твоя старец?

Той се замисли.

— Ако ми кажете каквото знаете, имате думата ми, че няма да пострадате нито вие, нито госпожа Мейфилд.

— И Уигинс.

— Не мога да ви обещая такова нещо. Той е жив мъртвец.

— Е, добре. По-добре половината, отколкото нищо. Хм, докъде бях стигнал?… А, да, до оная история в Париж. Да, не искам да правя предположения или да хвърлям семената на съмнението, обаче трябва да си зададеш въпроса, който си задава всяко ченге, разследващо убийство. Въпросът е: cui bono? Това пак е на латински. Не na италиански. Знаеш италиански, нали така? Както и да е, cui bono? — Кой печели? Кой би спечелил от бащината ти смърт?

— Очевидно израелците.

— Стига, Асад. Ти си умно момче. Колко капитани от либийската армия са убили израелците на парижките улици? За да убият някого, израелците имат нужда от основание. Какво им е направил баща ти? Кажи ми, ако знаеш.

Чух го да се прокашля, после отвърна:

— Беше антиционист.

— Че кой в Либия не е такъв? Стига, приятел. Ето я печалната истина. Моите приятели от ЦРУ са убедени, че баща ти не е бил убит от израелците. Според либийци, поискали убежище при нас заповедта за убийството е била дадена от самия господин Муамар Кадафи. Съжалявам.

Той не отговори. Продължих:

— Ето как е било. Имало ли е политически различия между баща ти и Муамар? Някой в Триполи да е имал зъб на баща ти? Или е било заради майка ти? Кой знае? Ти ми кажи.

Мълчание.

— Чуваш ли ме още, Асад?

— Ти си мръсен лъжец и ще ми достави огромно удоволствие да ти изтръгна езика преди да ти прережа гърлото.

— Виждаш ли? Знаех си, че ще се ядосаш. Опитай се да ми направиш услуга и… Ало? Асад? Ало?

Изключих мобифона, оставих го между седалките и дълбоко си поех дъх.

Известно време пътувахме в мълчание, после предадох наКейт подробностите от разговора, дори й признах, че е обещал да я убие. Накрая заключих:

— Струва ми се, че не ни харесва.

— Нас ли? Не харесва теб. Иска да ти изтръгне езика и да ти пререже гърлото.

— Имам приятели, които искат да направят същото.

Засмяхме се в опит да се поободрим.

— Така или иначе, мисля, че добре се справи с него — рече тя.

— Искам да кажа, защо трябва да се държиш сериозно и професионално?

— Според правилото, ако ти искаш нещо от заподозрения, тряда се отнасяш с него с уважение. Когато той иска нещо, мота колкото щеш.

— Не си спомням в наръчника по водене на разпити да пише такова нещо.

— В момента го преработвам.

— Забелязах. — Тя се замисли за миг. — Ако някога се върне в Либия, той ще потърси отговорите на някои въпроси.

— Ако зададе такива въпроси в Либия, Халил е мъртъв. Или няма да повярва, или ще направи в Либия същото, което извърши тук. Той е опасен човек, истинска машина за убийства. И е посветил живота си на разчистване на сметки.

— И ти току-що му даде основание да разчисти още няколко.

— Надявам се.

Продължихме и аз забелязах, че по пътя няма никакво движение. Само идиот можеше да излезе в такава нощ.

— Още ли смяташ, че Халил е в Калифорния? — попита ме Кейт.

— Убеден съм. В момента е в планината Санта еди-коя си, близо до или в ранчото на Рейгън.

Тя погледна през прозореца към мрачните, забулени в мъгла хълмове.

— Надявам се да е другаде.

— Аз се надявам да е тук.

54

Шосе 101 ни отведе във Вентура, където магистралата напускаше хълмовете и се превръщаше в крайбрежен път. Мъглата се сгъсти и не се виждаше нищо дори на пет метра.

Наляво обаче проблясваха светлините на „Вентура Ин“.

— Онова там е мястото, където се сгодих — информирах Кейт.

— Ще се върнем пак на медения си месец.

— Мислех си за Атлантик Сити.

— Я си помисли пак. — След няколко секунди обаче тя премисли. Където кажеш, стига да си щастлив.

Както и да е, движехме се с около шейсет и пет километра в час Аорц това изглеждаше прекалено бързо за пътните условия. Видях знак, на който пишеше: САНТА БАРБАРА — 48 КИЛОМЕТРА. Кейт включи радиото и хванахме повторението на новините. Водещият казваше:

— ФБР потвърди, че терористът, отговорен за смъртта на пътниците на полет сто седемдесет и пет в Ню Йорк, както и на четирима души на летището, все още е на свобода и вероятно е убил още осем души, бягайки от федералните и местните правоохранителни органи.

Той продължи да чете невероятно дълги и усукани изречения Накрая завърши с думите:

— Говорител на ФБР съобщи, че изглежда, между някои от хората, които са били убити от Асад Халил, има връзка. Утре следобед във Вашингтон ще се проведе голяма пресконференция…

Превключих на по-приятен канал.

— Пропуснала ли съм го, или този тип наистина не спомена за Уигинс? — попита Кейт.

— Не спомена. Предполагам, че правителството го пази за утре.

— Всъщност вече е днес. И няма да успеем за първия полет.

Погледнах часовника на таблото и видях, че е 02:50. Прозях се.

Кейт извади от джоба си мобифона, набра някакъв номер и каза:

— Обаждам се във Вентура.

След като се свърза със Синди Лопес, Кейт попита:

— Нещо от ранчото? — Тя се заслуша. — Добре. — Не беше добре обаче, че Дъглас Смотаняка явно вече се е обаждал, защото след малко Кейт отвърна: — Не ми пука какво казва Дъг. Искам само агентите от Вентура, които са в Санта Барбара, да ни посрещнат, да позвънят в ранчото и да съобщят на Секретната служба, че пътуваме натам. — Пауза, после: — Всъщност Джон току-що разговаря с Асад Халил… да, точно това казах. Точно така. Ще почакам. — Тя покри телефона с длан. — Синди се обажда на Секретната служба в ранчото.

— Добър ход, Мейфилд.

— Благодаря.

— Не им позволявай да ни мотаят с телефонно съвещание — посъветвах я аз. — Няма да разговаряме със Секретната служба. Ще се срещнем с тях и ФБР в Санта Барбара, където ще ни поканят в ранчото.

— Щом толкова настояваш, ще си получиш своето.

— Заслужил съм го. Халил не само уби много хора, които служиха на страната си, но и заплаши и двама ни. Не Джак или Стърдис. Мен и теб. И нека ти напомня, че идеята да публикуват име снимката ми във вестниците не беше моя. Някой ми е длъжни време да ми изплати дълга си.

Тя кимна, но не отговори. Синди Лопес се върна на телефона. Кейт послуша, после отвърна:

— Остави това. Няма да обсъждаме въпроса по клетъчен телефон. Просто ми кажи къде ще се срещнем с тях. Добре. Благодаря. Да. — Тя затвори. — Синди те поздравява и пита кога ще се върнеш в Ню Йорк.

Много смешно.

— Какво друго каза?

— Ами, групата от ФБР била в мотел на име „Сий Скейп“ на север от Санта Барбара, недалеч от планинския път, който води към ранчото. Там били трима от офиса във Вентура — Ким, Скот и Еди.

С тях имало човек от Секретната служба, който играел ролята на свръзка. Ще отидем в мотела и ще им разкажем за телефонния ти разговор с Халил, и не, не можело да се качим в ранчото, но щели да ни позволят да изчакаме в мотела до сутринта в случай, че нещо се случи и се наложи да си поприказваш с Халил, по телефона, ако се обади, или ако го задържат, лично, в белезници. Халил де, не ти.

— Ясно. Обаче разбираш, че ще отидем в ранчото.

— Отнеси въпроса към човека от Секретната служба в мотела.

Продължихме на север. Едва пълзяхме, но след малко видяхме признаци на цивилизация и надпис ДОБРЕ ДОШЛИ В САНТА БАРБАРА.

Крайбрежният път мина през южната част на града, после се отклони на север от океана. След още трийсетина километра шосето отново зави към брега.

— Да не сме подминали мотела? — попитах.

— Едва ли. Обади се да попиташ.

Замислих се за миг.

— Струва ми се, че трябва да спестим време и да отидем направо в ранчото.

Изглежда, не си разбрал инструкциите ни, Джон. Как можем да открием пътя, който води към ранчото? Нямам представа.

Бавно напредвахме в мъглата и макар че не виждах океана, го усещах от лявата ни страна. Теренът отдясно се издигаше. Във всеки случай, в този район шосе 101 не се пресичаше с почти никакви други пътища.

Накрая забелязах отляво открито пространство и зърнах осветен знак с надпис МОТЕЛ СИЙ СКЕЙП. Кейт влезе в паркинга.

— Стаи сто и шестнайсет и сто и седемнайсет — каза тя.

— Първо карай към рецепцията.

— Защо?

— Ще взема още две стаи и ще видя дали ще успея да намеря нещо за хапване и кафе.

Кейт спря под навеса пред офиса и аз слязох.

Служителят ме видя през стъклената врата и автоматично я отвори. Предполагам, че съм имал почтен вид с костюма си, макар че бе смачкан и смърдеше.

Отидох при мъжа и му показах служебната си карта.

— Мисля, че наши колеги са отседнали при вас. Стаи сто и шестнайсет и сто и седемнайсет.

— Да, господине. Искате ли да им се обадя?

— Не, само ще им оставя съобщение.

Той ми даде лист и химикалка и аз написах: „Ким, Скот, Еди. Съжалявам, че не успях да намина. Ще се видим сутринта. Дж. К.“ Подадох му бележката.

— Обадете им се към осем. Става ли? — Протегнах му десетачка и небрежно попитах: — Как да открия пътя за ранчото на Рейгън?

— А, не е трудно. Още около километър на север, после наляво се пада щатският парк „Рефугио“, а надясно е пътят. Рефугио Роуд. Но няма да видите знак. Аз не бих опитал в такава нощ.

— Защо?

— Нищо не се вижда. Към върха пътят започва да лъкатуши и можете да се обърнете в някое дере.

— Няма проблем. Колата е служебна.

Той се засмя, после ме погледна:

— Значи старецът си е вкъщи, а?

— Само за няколко дни. Лесно ли ще открия ранчото?

— Да. Накрая пътят се раздвоява. Завийте наляво. Надясно има друго ранчо. Ще видите железен портал. Само че пътят е тежък дори през деня. След три часа ще съмне и мъглата може да се поразсее.

— Благодаря, но трябва да доставя храна за закуска. Чао.

Върнах се при колата и отворих вратата на Кейт.

— Разтъпчи се малко. Остави двигателя включен.

Тя слезе и се протегна.

— Ох, страхотно е. Взе ли стаи?

— Всичко е заето. — Плъзнах се зад волана, затворих вратата и спуснах прозореца. — Отивам в ранчото. Оставаш ли, или идваш с мен!

Кейт понечи да каже нещо, после ядосано въздъхна, заобиколи от другата страна и се качи.

— Можеш ли да шофираш?

— Естествено. — Излязох обратно на крайбрежния път и завих на север.

— Около километър, щатският парк „Рефугио“ наляво, Рефугио роуд надясно. Оглеждай се.

Тя не отговори. Помислих, че ми е сърдита.

Видяхме знака за щатския парк. В последния момент зърнах отбивка и завъртях волана надясно. След няколко минути се изкачвахме по тесен път. Мъглата се сгъсти и не се виждаше дори предният капак на колата.

Не разговаряхме, просто пълзяхме нагоре по пътя, който засега поне бе прав.

— Просто ще ни накарат да се върнем — каза накрая Кейт.

— Възможно е. Но трябва да го направя.

— Ти си пълен идиот. Не, ти си Дон Кихот. Надявам се, че не се перчиш заради мен.

— Дори не искам да идваш.

— Искаш естествено.

Пътят ставаше все по-стръмен, тесен и неравен.

— Как са стигнали догоре Рон и Нанси? С хеликоптер ли?

— Сигурно. Пътят е опасен.

— Пътят си е хубав. Опасни са деретата от двете страни.

Бях уморен до смърт и едва не заспивах, въпреки че пътят ме безпокоеше.

— Имам джип „Гранд Чероки“ — казах на Кейт. — Ще ми се сега да бяхме с него.

— Все тая, даже да имаше танк. Виждаш ли деретата?

— Не. Мъглата е адски гъста. Мислиш ли, че трябва да обърнем?

— Не можеш да обърнеш. Няма място.

— Да. Сигурен съм, че нагоре се разширява.

— Аз пък съм сигурна, че става още по-тесен. Карай на къси светлини. Така е по-добре.

Превключих на къси и продължих нагоре. Мъглата започна да ме дезориентира, но засега поне нямаше завои.

— Джон! — извика Кейт. — Спри!

Ударих спирачки.

— Какво има?

Тя дълбоко си пое дъх.

— Щяхме да паднем от скала:

— Къде? Не я забелязвам.

Кейт отвори вратата и слезе. Виждах я, но само като призрачен силует. Тя се отдалечи и изчезна, после се върна и се качи в колата.

— Дръж се плътно вляво, после пътят прави остър завой надясно.

— Благодаря. — Продължих и внезапно зърнах надясно края на асфалта. — Имаш много остро зрение.

С увеличаването на височината мъглата малко оредяваше, но пътят ставаше все по-опасен. Отново включих на дълги светлини. Виждах само на около три метра пред себе си, но поддържах скоростта ниска и имах време да реагирам. Зигзаг, зигзаг. Отврат. Градско момче като мен не биваше да е тук.

— Наоколо има ли диви животни? — попитах Кейт.

— Освен теб ли?

— Да, освен мен.

— Може би мечки. Не зная. Никога не съм стигала чак толкова на север. — Тя замълча, после прибави: — Мисля, че има и пуми.

— Леле! Какво толкова му е харесвало тук на лидера на Свободния свят? — И сам си отговорих: — Всъщност е по-хубаво от Вашингтон.

— Гледай си пътя, моля те.

— Какъв път?

— Има път. Не излизай от него.

— Правя всичко възможно.

След петнайсетина минути Кейт каза:

— Знаеш ли, мисля, че няма да ни върнат. Не могат. Връщането ще е фатално.

— Точно така.

Мобифонът й иззвъня.

— Мейфилд. — Тя се заслуша. — Сега не може да се обади, Том.

Двете му ръце са на волана, а носът му е залепен за предното стъкло… Точно така. Пътуваме за ранчото. Добре. Да, ще внимаваме. До сутринта. Благодаря.

Кейт изключи.

— Том казва, че си побъркан.

— Вече го установихме. Какво има?

— Ами, разговорът ти с господин Халил ни е отворил вратата Секретната служба щяла да ни пусне в ранчото. Предположили, че ще потеглиш за натам след разсъмване, но Том ще им се обади да предупреди.

— Виждаш ли? Само ги постави пред свършен факт и те ще намерят начин да ти дадат разрешение за нещо, което вече си направил.

— Но ако поискаш разрешение, ще намерят причина да ти откажат.

— Това ли е новият ти наръчник?

— Да.

След още десет минути тя ме попита:

— Какво щеше да правиш, ако ни бяха върнали? Какъв е план В?

— План В е да оставим колата и да влезем в ранчото пеш.

— Досетих се. И тогава щяха да ни застрелят.

— В тая мъгла изобщо нямаше да ни видят. Въпреки нощните оптични мерници. Страхотно се ориентирам в непозната местност. Просто вървиш право нагоре. Мъхът расте от северната страна на дърветата. Водата тече надолу по склона. За нула време щяхме да сме горе. После прескачаме оградата и се скриваме в плевника. Няма проблем.

— Какъв смисъл щеше да има? Какво искаш да постигнеш?

— Просто трябва да съм там. Хич не е сложно.

— Ясно като на „Кенеди“.

— Точно така.

— Някой ден ще се окажеш на неподходящо място в неподходящ момент.

— Някой ден. Но не днес.

Кейт не отговори. Гледаше през страничния прозорец към издигащия се над колата склон.

— Виждам какво искаше да каже Лайза с това, че тук било рай за засади. Онзи, който се изкачва по пътя, просто няма шанс.

На тоя път никой няма шанс и без засада. Кейт разтърка лицето си с длани и се прозя.

— Такъв ли ще е животът с теб?

— Не. Ще има и някои тежки моменти.

Тя се засмя. Или проплака. Помислих си, че навярно би трябвало да и поискам пистолета.

Пътят се изправи и изравни. Имах чувството, че наближаваме края.

Няколко минути по-късно забелязах, че растителността оредява после видях отбивка надясно, но си спомних, че служителят в мотела ми е казал да завия наляво. Преди да стигна до разклонението, от мъглата изникна човек и вдигна ръка. Спрях и сложих ръка на глока си. Кейт направи същото.

Мъжът се приближи към нас. Носеше обичайното тъмно яке със закачена служебна карта и бейзболна шапка с надпис СЕКРЕТНА СЛУЖБА. Спуснах прозореца си и той застана до него.

— Моля, слезте от колата и дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

Това обикновено беше моята реплика, така че ми бе ясно какво се иска от нас.

Подчинихме се.

— Зная кои сте — продължи той, — но трябва да видя документите ви. Бавно, ако обичате. — Мъжът прибави: — Покриват ни.

Показах му картата си. Той я разгледа с фенерче, после погледна Кейт и насочи лъча към номера на автомобила.

Установил, че отговаряме на описанието на мъж и жена със син форд, чиито имена са същите като на двамата федерални агенти, приближаващи се насам по най-скапания път от тая страна на Хималаите, мъжът каза:

— Добър вечер. Аз съм Фред Потър, Секретна служба.

Кейт отговори преди да успея да измисля нещо хапливо.

— Добър вечер. Очаквахте ни, нали?

— Е, очаквах вече да сте на дъното на някое дере, но вие успяхте.

Тя отново ме изпревари.

— Не беше чак толкова зле. Но тази нощ не бих опитала да се върна.

— Не, естествено. И не се налага. Имаме заповед да ви придружим до ранчото.

— Искате да кажете, че пътят продължава, така ли? — попитах аз.

— Съвсем малко. Искате ли аз да шофирам?

— Не.

— Тогава ще седна отпред.

Качихме се в колата, Кейт отзад, Фред до мен.

— Завийте наляво — каза той.

Завих и забелязах край пътя още двама мъже с пушки. Наистина ни бяха покривали.

— Карайте с петдесетина километра в час. Пътят е прав и само след неколкостотин метра ще стигнем до Пенсилвания Авеню.

— Пенсилвания Авеню ли? Май наистина съм се изгубил.

Фред не се засмя.

— Този участък от Рефугио Роуд се казва Пенсилвания Авеню.

Прекръстиха го през осемдесет и първа.

— Супер. Е, как са Рон и Нанси?

— Няма да обсъждаме този въпрос.

Реших, че Фред не е от много забавните.

След около минута наближихме каменни колони, между които имаше висока до гърдите желязна порта. От двете страни минаваше ограда с електрически ток. На портала стояха двама мъже, облечели като Фред и въоръжени с пушки.

— Спрете тук — каза той.

Спрях. Фред слезе, затвори вратата, отиде при мъжете, каза им нещо и те отвориха портала. Фред ми махна с ръка. Потеглих напред, после спрях, най-вече защото тримата стояха на пътя.

Единият заобиколи колата, качи се на предната седалка и затвори вратата.

— Продължавайте.

Продължих нагоре по Пенсилвания Авеню. Мъжът мълчеше, което ме устройваше. Искам да кажа, мислех, че феберейците са затворени типове, обаче в сравнение с тия тук бяха истински шутове. От друга страна, това трябваше да е една от най-лошите и напрегнати професии на планетата. Аз не бих се наел да я върша.

От двете страни на пътя имаше дървета и мъглата ги обгръщаше като сняг.

— Намалете — каза пътникът ми. — Скоро ще завием наляво.

Подчиних се и видях ограда, после два високи дървени стълба, между които висеше надпис РАНЧО ДЕЛ СИЕЛО.

— Завийте.

Завих и минах през входа. Пред мен се простираше огромно, забулено в мъгла поле, нещо като алпийска поляна, заобиколена от склонове. Мъглата се стелеше ниско над земята и можех да виждам под и над нея. Призрачно. Искам да кажа, това да не беше серия от „Досиетата Х“?

Пред нас се появи бяла кирпичена сграда. Бях убеден, че е къщата на Рейгънови, и нямах търпение да се запозная с тях. Естествено знаех, че са будни и чакат да ми благодарят за усилията ми да защитя живота им. Моят пътник обаче ме упъти наляво по друг път.

— Намалете.

Докато пълзяхме напред, различих силуетите на още няколко постройки сред групи дървета.

— Спрете — след минута каза мъжът.

Спрях.

— Моля, изключете двигателя и ме последвайте.

Подчиних се, всички слязохме от колата и тръгнахме сред дърветата.

Бе много студено, да не споменавам за влагата. Трите ми огнестрелни рани ме боляха, мозъкът ми едва работеше, бях уморен, гладен, жаден, замръзнал и ми се пикаеше. Иначе си бях супер.

Когато за последен път бях погледнал часовника на таблото, наближаваше пет и петнайсет. С други думи, осем и петнайсет в Ню Йорк и Вашингтон, където трябваше да се намирам.

Както и да е, наближихме голяма сграда от сглобяеми модули по всички стени на която пишеше „държавна служба“. Не буквално, но бях виждал достатъчно такива, за да знам как изглеждат.

Влязохме. Изглеждаше запуснато и смърдеше на мухъл. Моят водач от „Досиетата Х“ ни въведе в просторна стая със стари мебели, хладилник, кухненски бокс, телевизор и прочее.

— Седнете — каза той и изчезна в съседното помещение.

Останах прав и се заозъртах за тоалетна.

— Е, пристигнахме — рече Кейт.

— Пристигнахме — съгласих се аз. — Къде?

— Мисля, че това трябва да е старата сграда на Секретната служба.

— Тия типове са доста мрачни.

— Не обичат да им се пречкат. Не ги закачай.

— Не бих си го и помислил. Хей, спомняш ли си оня епизод…

— Ако пак споменеш за „Досиетата Х“, кълна се, че ще те гръмна.

— Струва ми се, че ставаш малко нервна.

— Нервна ли? Че аз едва се държа на крака от умора, писна ми от твоите…

В стаята влезе някакъв мъж. Носеше дънки, сив блузон, синьо яке и черни маратонки. Беше на около петдесет и пет години, бяла коса и румено лице. И се усмихваше.

— Добре дошли в Ранчо дел Сиело — каза той. — Аз съм Джин Барлет, шеф на охранителното подразделение в ранчото.

Ръкувахме се.

— Е, какво ви води насам в такава нощ? — попита Джин.

Тоя тип ми се стори нормален, затова отговорих:

— Преследваме Асад Халил от събота и смятаме, че е тук.

Той кимна.

— Информираха ме за този човек и за възможността да има пушка, така че съм съгласен с вас. Налейте си кафе.

Обяснихме му, че трябва да използваме някои помещения, което и направихме. Наплисках си лицето в тоалетната, нажабурих сиустата, пооправих си дрехите и си нагласих вратовръзката.

Върнах се в стаята, налях си кафе и Кейт дойде при мен в кухненския бокс. Забелязах, че си е сложила гланц за устни и се еопитала да скрие с фон дьо тен тъмните кръгове около очите си.

Седнахме на столовете край кръглата кухненска маса и Джинми каза:

— Разбрах, че си установили връзка с тоя Халил.

— Е, не сме точно приятели, но от време на време водим някакъвдиалог — отвърнах аз. Обясних му и той внимателно ме изслуша. Накрая го попитах: — Всъщност къде са другите?

Той не ми отговори веднага, после каза:

— На стратегически места.

— С други думи, не ви достигат хора.

— Къщата е покрита, пътят също.

— Но някой може да влезе в ранчото пеш — отбеляза Кейт.

— Възможно е.

— Имате ли детектори за движение? — попита тя. — Подслушвателни устройства?

Джин не каза нищо, само се огледа.

— Президентът идваше тук в неделя да гледа бейзбол със свободната смяна — рече накрая той.

Не отговорих.

Джин като че ли потъна в спомени.

— Веднъж вече го раниха. Втори път ще е прекалено.

— Познавам това чувство.

— Ранявали ли са те?

— Три пъти. Но в един и същ ден, така че не беше чак толковазле.

Той се усмихна.

— Имате ли електронни устройства? — продължи да настоява Кейт. Джин се изправи.

— Последвайте ме.

Станахме и той ни отведе в една стая в дъното на сградата. Тритевъншни стени бяха заети от прозорци, които гледаха надолу къмсклона — към къщата на президента. Зад нея имаше езерце, което не бях забелязал на идване, както и голям плевник и нещо като къща за гости.

— Това беше нервният център на ранчото — поясни той. — Тук наблюдавахме всички охранителни системи, следяхме Камшик — това беше президентът, — когато отиваше на езда, и можехме да поддържаме връзка с целия свят.

Огледах се и видях много увиснали жици. На стената все още висяха карти на местността, списъци с кодови думи, радиопозивни и избелели бележки. Това ми напомни за заседателните зали на кабинета в Лондон, мястото, откъдето Чърчил бе водил войната, замръзнало във времето, малко мухлясало и обитавано от армия призраци, чиито гласове можеха да се чуят, ако се заслушаш.

— Не са останали никакви електронни системи — каза Джин. — Всъщност сега ранчото е собственост на фондацията „Млада Америка“. Купиха го от Рейгънови и го превръщат в нещо като музей и конферативен център.

Двамата с Кейт не отговорихме.

— Даже когато тук беше западният Бял дом — продължи Барлет, ранчото представляваше истински кошмар за охраната. Но старецът обичаше това място.

— Тогава сте имали стотина души — отбелязах аз.

— Да. Освен това електроника, хеликоптери и изобщо супермодерна техника. Обаче проклетите сензори за движение и говор засичаха всеки заек и катерица в ранчото. — Той се засмя. — Всяка нощ имахме фалшиви тревоги. Но трябваше да ги проверяваме. Спомням си веднъж… беше мъгливо като сега и когато на сутринта слънцето разнесе мъглата, видяхме насред поляната двуместна палатка, само на стотина метра от къщата. Отидохме да проверим и открихме едно момче. Най-спокойно си хъркаше. Събудихме го, съобщихме му, че е навлязъл в частна собственост, и го упътихме към туристическия маршрут. Изобщо не му казахме къде е. — Джин се усмихна.

Отвърнах на усмивката му, но разказът съдържаше сериозен подтекст.

— Е, може ли да се гарантира стопроцентова сигурност? — продължи той. — Очевидно не. Нито навремето, нито сега. Но сега поне можем да ограничаваме движенията на Камшик и Дъга — това е госпожа Рейгън.

Дъга ли?

— С други думи, те ще останат в къщата, докато сте в състояние да ги изведете оттук — каза Кейт.

— Точно така. Сяра — това е къщата — е с дебели кирпичени стени, завесите и щорите са спуснати. Вътре пазят трима агенти, отвън — още двама. Утре ще измислим начин да изведем Рейгънови. Сигурно ще ни трябва дилижанс… това е бронирана лимузина. И още две коли — едната отпред, другата — отзад. Не можем да използваме чимшир — това е хеликоптер. — Той посочи околните склонове. — Всеки добър снайперист с оптичен мерник може без проблем да свали хеликоптер.

— Изглежда, ви остава само да се молите — подметнах аз.

Джин се засмя.

— Само за през нощта. По изгрев слънце ще получим подкрепления, включително вертолети със снайперисти, разполагащи със сензори за телесна топлина и други детектори. Ако тоя Халил е в района, има голяма вероятност да го открием.

— Надявам се — каза Кейт. — Вече уби достатъчно хора.

— Но предполагам, разбирате, че основната ни задача е сигурността на господин и госпожа Рейгън.

— Ясно — отвърнах аз. — Ако убиете или арестувате Асад Халил, те ще са в безопасност.

— Всяко нещо по реда си. До изгрев слънце, когато мъглата се вдигне, ще продължим със статичната отбрана. Искате ли да поспите?

— Не — казах аз. — Искам да си сложа дънки и каубойска шапка, да се кача на кон и да видя дали ще успея да привлека огъня на онова копеле.

— Сериозно ли говориш?

— Всъщност не. Но мисля да поогледам наоколо. Искам да кажа, трябва ли да проверяваш постовете или нещо подобно?

— Мога да ги проверя по радиостанцията.

— Нищо не може да се сравнява с личното присъствие. Хората обичат да виждат шефа си.

— Така е. Защо не? Искаш ли да се поразходим?

— Вече си мислех, че никога няма да ми предложиш.

Кейт, разбира се, каза:

— Ще дойда с вас.

Нямах намерение да играя ролята на неин настойник, затова отвърнах:

— Ако Джин е съгласен, нямам нищо против.

— Естествено — рече той. — Носите ли бронирани жилетки?

— Моята е за пране — информирах го. — Да ти се намират излишни?

— Не. И не мога да ти дам своята.

А бе, и без това на кой му трябваше бронирана жилетка?

Излязохме от сградата и отидохме при един открит джип „Радглър“. Забелязах, че има нови калифорнийски регистрационни номера с надпис БИБЛИОТЕКА „РОНАЛД РЕЙГЪН“ и снимка на президента. Нямаше да е зле да си взема такъв за сувенир.

Джин седна зад волана и Кейт се настани до него. Аз се наместих отзад. Той запали, включи жълтите светлини за мъгла и потегли.

— Познавам ранчото като собствената си длан — каза Барлет. — Навярно има сто километра конски пътеки и президентът често яздеше по тях. На стратегическите места все още са останали камъни с изсечени номера. Охраната яздеше с него и на всеки камък се обаждаше по радиостанцията в контролния център, за да следим придвижването им. Камшик не искаше да носи бронирана жилетка. Абсолютен кошмар. Едва издържах, докато се върне.

Джин говореше така, като че ли изпитваше истинска привързаност към Камшик, и за да се проявя като любезен гост, казах:

— През април осемдесет и втора бях в полицейската охрана на президента, когато държа реч пред сградата на Шейсет и девети полк в Манхатън.

— Спомням си. И аз бях там.

— Светът е малък.

Навлязохме в гъсталаците и поехме по едва проходими конски пътеки, забулени от мъгла. Мощните фарове обаче подобряваха видимостта. По дърветата пееха нощни птици.

— В онзи калъф има пушка М-14 — каза ми Джин. — Защо не я извадиш?

— Страхотна идея.

Отворих калъфа и извадих тежка пушка с оптичен мерник за нощна стрелба.

— Можеш ли да боравиш с мерника? — попита ме той.

— Отраснал съм с такива играчки. — Обаче не успях да откри откъде се включва и Джин ми показа.

След около минута вече гледах през това невероятно устройство. Фокусирах го, застанах на колене на седалката и започнах да наблюдавам околността. Всичко изглеждаше зловещо, особено зеленикавата мъгла и странните марсиански скални образувания.

Хрумна ми, че щом аз съм в състояние да виждам терена, Асад Халил със сигурност може да забележи джип с включени фарове.

— Не мяркам нито един от хората ти, Джин — по някое време отбелязах аз.

Той не отговори.

— През деня трябва да е много красиво — каза Кейт.

— Това е райско място — отвърна Барлет. — Намира се на около седемстотин и петдесет метра над морското равнище и от някои части на ранчото се виждат Тихият океан и долината Санта Инес.

Продължихме да обикаляме и честно казано, не разбирах какво правя на това място. Ако Асад Халил бе някъде наблизо и имаше същия оптичен мерник като мен, можеше да ме гръмне между очите от двеста метра разстояние. А ако имаше и заглушител — а бях абсолютно сигурен в това, — аз безшумно щях да се изтърколя от джипа, докато Джин и Кейт си приказват.

Храсталаците внезапно свършиха и пред нас зейна мрачна пропаст. Тъкмо се канех да го спомена, но Джин, който познаваше местността като собствената си длан, спря и каза:

— В ясен ден оттук се вижда океанът.

Напрегнах очи, обаче не забелязвах нищо друго освен мъгла, мъгла и пак мъгла. Не можех да повярвам, че толкова съм се отдалечил от морето.

Барлет зави наляво и продължи прекалено близо до ръба на бездната. Конете поне знаят, че не бива да скачат от скали, но това не се отнася за джиповете.

След няколко безкрайни минути спряхме и от мъглата се появи човек. Носеше черни дрехи, имаше нещо черно на главата си и стискаше пушка с оптичен мерник.

Това е Херкулес едно — информира ни Джин. Двамата размениха няколко думи и Барлет ни запозна с Херкулес, който всъщност се казваше Бърт. — Господин Кори се опитва да привлече снайперистки огън — обясни му Джин.

— Добре — отвърна Бърт. — Тъкмо това чакам.

Реших, че се налага да изясня въпроса.

— Просто разглеждам местността.

Херкулес, който приличаше на Дарт Вейдър с тия черни дрехи, ме измери с поглед, но не отговори.

Почувствах се не на място с костюма и вратовръзката си сред тези истински мъже. Мъже с кодови имена.

Джинн и Бърт поговориха малко, после продължихме.

— Постовете, изглежда, са доста нарядко, Джин — отбелязах аз.

Той отново не отговори. Радиостанцията му изпращя и Барлет я доближи до ухото си, но не успях да чуя какво му съобщават.

— Добре — накрая отвърна Джин. — Ще ги откарам там.

Кого? И къде?

— Някой иска да ви види — каза ни той.

— Кой?

— Не зная.

— Дай ни поне някакво кодово име.

— Ясно. Обаче мога да ви предложа само едно — чалнати.

Кейт се засмя.

— Не искам да се срещам с човек без кодово име — казах аз.

— Мисля, че нямаш избор, Джон. Нареждането идва отгоре.

— От кого?

— Не зная.

Кейт ме погледна през рамо и двамата свихме рамене.

Какво друго ни оставаше, освен да продължим в мъглата, за да се срещнем с някого насред нищото?

Движехме се по високо плато, покрито със скали и диви цветя. Нямаше пътека, но теренът бе открит и равен. Изглежда, се намирахме в най-високата точка на ранчото. През стелещата се мъгла зърнах нещо бяло напред и насочих мерника към него. То стана зелено и се оказа бетонна сграда, голяма колкото къща. Намираше се в подножието на огромен изкуствен насип от пръст и камък. На върха му се издигаше висока странна структура, нещо като обърната наопаки фуния.

Когато стигнахме на стотина метра от тези забулени в мъгла, интергалактични наглед постройки на върха на света, Кейт се обърна към мен.

— Е, това вече е сцена от „Досиетата Х“.

Джин се засмя.

— Това е ВОРТАК19.

— Аха — отвърнах аз. — Сега всичко е ясно.

— Самолетен навигационен фар — каза Барлет.

— За какви самолети? От коя планета?

— От всяка. Излъчва омнисигнали — нали знаете, радиосигнал на триста и шейсет градуса за цивилни и военни самолети. Някой ден ще го заменят с сателитна навигационна система, но засега още действа. Използват го и руските ядрени подводници в океана. Безплатно.

Джипът продължи към инсталацията и реших, че отиваме там.

— Кой знае колко е тъпо да дежуриш в тоя ВОРТАК — отбелязах az.

— Тези неща са напълно автоматични и се следят от Центъра за контрол на въздушния трафик в Лос Анджелис — отвърна Джин. — Но от време на време идват да го поддържат. Има собствен енергиен източник.

— Ясно. Иначе щеше да им трябва адски дълъг кабел до къщата.

Барлет се подсмихна, после каза:

— Сега сме на федерална територия.

— Вече се чувствам по-добре. Тук ли ни чакат?

— Да.

— Кой?

— Не зная. — Джин продължи с обясненията си:

— Преди тук се намираше трето игрище — президентската хеликоптерна площадка. Глупаво беше да я развалят.

Той спря джипа на двайсетина метра от ВОРТАК.

— Е, ще се видим по-късно.

— Моля? Искаш да слезем ли?

— Ако не възразявате.

— Тук няма никой, Джин.

— Вие сте тук. И някой ви чака.

Така нямаше да стигнем доникъде, затова се обърнах към Кейт.

— Добре, да вървим. — Скочих на земята и тя ме последва. — Тръгваш ли? — попитах Барлет.

— Да.

Той като че ли вече не беше в настроение за приказки, но въпреки това опитах:

— Ще ми дадеш ли пушката на заем?

— Не.

— Добре, благодаря за разходката, Джин. Хей, ако някога дойдеш в Ню Йорк, някоя нощ ще те заведа в Сентръл Парк.

— До скоро.

— Чао.

Барлет превключи на скорост и изчезна в мъглата.

С Кейт останахме на откритото плато. Всичко освен извънземната инсталация тънеше в мрак. Почти очаквах от кулата да проблесне смъртоносен лъч и да ме превърне в протоплазма или нещо по-добно.

Накрая обаче любопитството ми надделя и закрачих към сградата.

— Виждам някакви антени — каза Кейт.

— Но няма коли. Може да не е онзи ВОРТАК, който ни трябва. — Тя се засмя.

С оглед на обстоятелствата, изглеждаше съвсем спокойна. Искам да кажа, някъде наоколо дебнеше побъркан убиец, ние бяхме въоръжени само с пистолети, нямахме нито бронирани жилетки нито автомобил и отивахме на среща с някой, за когото дори не бях сигурен, че е от нашата планета.

Когато стигнахме до бетонната сграда, надникнах през единственото прозорче и видях голяма стая, пълна с мигащи лампички и някакви странни супермодерни електронни устройства. Почуках по стъклото.

— Ало! Идваме с мир! Заведете ме при водача си!

— Престани да се правиш на идиот, Джон. Не е смешно.

Мислех, че само преди минута тя се беше пошегувала. Но имаше право — не бе смешно.

Тръгнахме покрай основата на дванайсетметровия насип, върху който се издигаше обърнатата наопаки двайсет и пет метрова бяла фуния. Заобиколихме от отсрещната страна и когато завихме зад ъгъла, видях мъж в черни дрехи, седнал на голям плосък камък. Беше на десетина метра от нас и въпреки мрака и мъглата, забелязах, че гледа през бинокъл за нощно виждане.

Кейт също го видя и двамата плъзнахме ръце към пистолетите си.

Мъжът чу или усети присъствието ни, защото сведе бинокъла и се обърна към нас. Сега установих, че в скута му лежи нещо дълго, което явно не бе рибарски прът.

Няколко безкрайни секунди всички се зяпахме.

— Пътуването ви свърши — накрая каза той.

Кейт издаде едва доловим възглас.

— Тед.

55

Проклет да съм! Наистина бе Тед Наш. Защо ли изобщо не се изненадвах?

Той не си направи труда да стане и да ни посрещне, затова се приближихме и спряхме до марсиански червената скала.

Тед небрежно ни махна с ръка, като че ли се срещахме в службата.

— Радвам се, че успяхте.

Майната ти. Винаги ли си толкова невъзмутим? Отказах да играя тъпата му игра и не отговорих. Кейт обаче каза:

— Можеше да ни предупредиш, че си ти. Кофти номер, Тед.

Това, изглежда, го раздразни.

— Можехме да те убием — поясни тя. — Без да искаме.

Той явно беше репетирал този момент, обаче Кейт не четеше от неговия сценарий.

Така или иначе, милият Тед си бе намазал лицето със сажди и носеше черна кърпа на главата, черни панталони, черна риза, черни маратонки и тежка бронирана жилетка.

— Малко е рано за маскарада на Вси светии, не мислиш ли? — попитах го аз.

Той не отговори, само стисна пушката в скута си — М-14 с оптичен мерник за нощна стрелба, същата като оная, която Джин не ми позволи да взема.

— Добре, хайде да си поприказваме, Теди — продължих аз. — Какво става?

Пак мълчание. Сигурно малко го смущаваше обръщението. Той Се пресегна зад себе си и извади термос.

— Кафе?

Търпението ми се изчерпа.

— Тед, знам, че всички тия глупости са важни за теб, обаче аз съм нюйоркско ченге и не съм в настроение за тях. Дай да чуем аквото имаш да казваш и да се махаме оттук.

— Добре. Първо, поздравявам ви, че стигнахте дотук.

— Значи си знаел за всичко това, така ли?

Той кимна.

— Знаех нещо, но не всичко.

— Ясно. И между другото, имаш да ми даваш десетачка.

— Ще я включа в командировъчните ти. — Той ни погледна и ни информира: — Причинихте ни много неприятности.

— На кого сме причинили неприятности?!

Тед не отговори, а взе бинокъла си и се загледа към далечните дървета. После, без да го сваля, каза:

— Сигурен съм че Халил е някъде там. Съгласни ли сте?

— Естествено — отвърнах. — Можеш да станеш и да му помахаш.

— И ти си говорил с него.

— Да. Дадох му домашния ти адрес.

Тед се засмя и ме изненада с думите:

— Може да не повярваш, но ми харесваш.

— И ти ми харесваш, Тед. Наистина. Само ме огорчава това, че не споделяш с мен разни неща.

— Щом си знаел какво става — подкрепи ме Кейт, — защо не ни каза нищо? Бяха убити много хора, Тед.

Той остави бинокъла и я погледна.

— Добре, слушайте. Има един човек на име Борис, бивш агент от КГБ, който работи за либийското разузнаване. За щастие, той обича парите, затова работи и за нас. — Тед се замисли за миг. — Всъщност той ни харесва. А тях — не. Както и да е, преди няколко години Борис се свърза с нас и ни разказа за този младеж Асад Халил, чието семейство било убито по време на въздушния удар през осемдесет и шеста…

— Чакай, чакай — прекъснах го аз. — Значи от години сте знаели за Халил, така ли?

— Да. И внимателно наблюдавахме развитието му. Беше ясно, че Асад Халил е изключителен агент — смел, интелигентен, всеотдаен и мотивиран. И вие, естествено, знаете какво го мотивира.

Не отговорихме.

— Да продължавам ли? — попита Тед. — Може да не ви се слуша всичко.

— Напротив — уверих го аз. — И какво ще искаш в замяна?

— Нищо. Само думата ви, че ще го запазите в тайна.

— Опитай пак.

— Добре. Ако Халил бъде заловен, ще го поеме ФБР. Ние обаче го искаме за себе си. И вие двамата трябва да ми помогнете по такъв начин, включително като получите амнезия по време на официалните показания.

— Може да се изненадаш, но моето влияние във ФБР и правителството е малко ограничено — отвърнах аз.

— Ще се изненадаш, но ФБР и правителството прекалено твърдо спазват закона. Видя какво се случи с обвиняемите по делото за Световния търговски център. Искаха да ги съдят за убийство и незаконно притежаване на оръжие. Не за тероризъм. В Америка няма закон срещу тероризма. Затова във всеки съдебен процес държавата има нужда от надеждни свидетели.

— Тед, държавата има десетки свидетели срещу Асад Халил. И цели тонове веществени доказателства.

— Да. Но мисля, че бихме могли да сключим сделка в интерес на националната сигурност, в резултат на която Асад Халил да бъде освободен и върнат в Либия. И не искам да ни попречите вие с тъпия си морал.

— Не че се гордея с морала си — уверих го, — обаче наистина, Тед, Асад Халил уби много невинни хора.

— И какво от това? Какво можем да направим? Да го осъдим на доживотен затвор ли? Каква полза ще имат мъртвите? Няма ли да е по-добре, ако използваме Халил за нещо по-важно? Нещо, което наистина може да нанесе удар на международния тероризъм?

Знаех накъде клони всичко това, но не желаех да стигна там.

— Не те ли интересува защо искаме Асад Халил да бъде освободен и върнат в Либия? — попита Тед.

Опрях брадичка върху ръката си.

— Чакай да се сетя… за да убие Муамар Кадафи, защото е чукал майка му и е очистил баща му.

— Точно така. Не смяташ ли, че планът е великолепен?

— Виж, аз съм обикновено ченге. Но ми се струва, че пропускаш нещо. Например Асад Халил. Мисля, че първо трябва да го заловите.

— Да. Борис ни каза как Халил ще напусне страната и сме убедени, че можем да го арестуваме. Нямам предвид ЦРУ — ние нямаме право да извършваме арести. Но ФБР или местната полиция може да получи информация от ЦРУ и да го задържи. После на сцената се явяваме ние и сключваме сделка.

Кейт втренчено гледаше Тед. Досетих се какво ще каже и не се излъгах.

— Да не сте луди? Да не сте се побъркали? Този човек уби над триста души. И ако го освободите, ще убие още повече, при това не непременно хората, които вие искате да убие. Халил е много опасен. Той е зъл. Как изобщо ви хрумна такова нещо? Не мога да повярвам!

Тед дълго не отговори, все едно водеше вътрешна борба, обаче при тия момчета вътрешната борба е като професионалната — повечето хватки са само за фасон.

Както и да е, хоризонтът на изток започна да изсветлява и птичките радостно запяха, щастливи, че нощта наближава края си. Прииска ми се да се присъединя към тях.

Накрая Тед каза:

— Уверявам ви, наистина не знаехме за полет сто седемдесет и пет. Борис също не знаеше или не е успял да ни предаде информацията.

— Уволнете го — предложих му аз.

— Всъщност той вече може да е мъртъв. Имахме уговорка да го измъкнем от Либия, но може да се е случило нещо.

— Напомни ми никога да не ти позволявам да ми приготвяш парашута — отвърнах аз.

Тед не ми обърна внимание и отново се загледа през бинокъла.

— Надявам се да не го убият. Имам предвид Халил. Ако успее да напусне района, ще се насочи към мястото на срещата, където смята, че ще го чакат негови сънародници, за да му помогнат да напусне страната. Но това няма да се случи.

Не очаквах отговор, но все пак попитах:

— И къде е тая среща?

— Не зная. С отделните етапи на операцията се занимават различни хора.

— Щом не преследваш Халил, защо ти е тая пушка?

Той сведе бинокъла.

— Човек никога не знае какво и кога ще му дотрябва. Носите ли бронирани жилетки?

От страна на колега този въпрос щеше да прозвучи съвсем нормално, обаче не и от Тед.

Не отговорих. Странно, Кейт също мълчеше. Искам да кажа, не смятах, че Тед ще се опита да ни очисти, но явно беше адски напрегнат, макар да не го проявяваше външно. И все пак, ако се замислеше какво се опитват да извършат той и неговите приятелчета, човек не можеше да не разбере, че от следващите няколко часа за висят много неща. За тях това представляваше изключително рискован дългосрочен план да елиминират Муамар Кадафи, без да оставят много следи, план, започнал да се реализира малко преди кацането на боинга на „Трансконтинентал“. Освен това действията им можеха да се смятат за нарушение на американските закони. Та ето защо бе напрегнат милият Тед. Но дали щеше да насочи тая пушка срещу нас с Кейт и да ни гръмне, ако му създавахме още пречки? Никога не знаеш какво ще направят хората с оръжие и проблеми, особено ако си мислят, че целите им са по-важни от живота ти.

С всяка минута ставаше все по-светло, но мъглата не се вдигаше, което бе добре, защото играеше номера на оптичните мерници.

— Как прекара във Франкфурт и Париж? — попитах Тед.

— Чудесно. Свърших малко работа. Ако беше заминал за Франкфурт, нямаше да си в това положение.

Не знаех точно в какво положение съм, но когато чуя завоалирана заплаха, веднага я схващам. След като имах това предвид, не ми се щеше да повдигам неприятни въпроси, но трябваше да попитам:

— Защо допуснахте Асад Халил да убие онези пилоти и другите хора?

Той ме погледна и видях, че е подготвен, макар че не ми се стори особено радостен.

— Според първоначалния план просто трябваше да го заловим на „Кенеди“, да го отведем на Федерал Плаза, да му покажем неопровержими доказателства за прелюбодейството на майка му и за убиеца на баща му, включително записани признания на негови сънародници, после да го върнем на неговите хора.

— Всичко това ни е ясно, Тед — отвърна Кейт. — Не разбираме обаче защо сте му позволили да изпълни задачата си след като ни се изплъзна.

— Наистина нямахме представа какви са конкретните му цели.

— Извинявай — намесих се аз. — Това са глупости. Знаели сте, че ще дойде в ранчото на Рейгън, знаели сте и какво ще направи по пътя за насам.

— Мисли каквото искаш. Бяхме останали с впечатлението, че са го пратили тук, за да убие Роналд Рейгън. Това е секретна информация. Във всеки случай, нямаше значение каква е задачата му, защото трябваше да го заловим на летището. Ако го бяхме направили нямаше да се случи нищо.

— Тед, майка ти не може да не ти е казвала, че когато си играеш огъня, няма начин да не се опариш.

Той явно не искаше да обсъжда противоречията във версията си. Е, планът се промени, но все още не се е провалил. Трябва да арестуваме Халил и да му разкажем каквото знаем за майка му и баща му, после да го пуснем да си върви в Либия. Между другото Карим Халил е бил убит по заповед на Муамар Кадафи от своя колега и приятел капитан Хабиб Надир. Тед, който не беше глупав, прибави:

— Разбира се, възможно е Асад Халил да се върне в родината си преди да имаме възможност да си поговорим. Затова се чудя дали някой от вас се е сетил да му предаде историята за коварството на Кадафи.

— Чакай да си помисля… — казах аз. — Приказвахме си за неговата омраза към Америка, за това, че искал да ме убие… какво друго?…

— Колегите ти от дома на Уигинс ми съобщиха, че накратко си споменал за тези неща в края на разговора си с Халил.

— Да бе. Това беше след като му казах, че е ебач на камили.

— Нищо чудно, че иска да те убие. — Тед се засмя. — По време на втория разговор обясни ли му всичко по-подробно?

— Изглежда, си много информиран за онова, което става във ФБР.

— Ние сме от един отбор, Джон.

— Дано не си прав.

— О, не се прави на светец. Ореолът не ти отива.

Пропуснах тия думи покрай ушите си и попитах Кейт:

— Добре, готова ли си? — След това се обърнах към Тед. — Трябва да вървим. Ще се видим на разследването в Сената.

— Един момент. Моля те, отговори на въпроса ми. Разговаря ли с Асад Халил за коварството на Кадафи?

— Ти как мислиш?

— Да, предполагам. Отчасти, защото като че ли прояви интерес към тази информация по време на съвещанията ни в Ню Йорк и Вашингтон. И отчасти, защото си много интелигентен и знаеш как да вбесяваш хората. — Той се усмихна.

Усмихнах се и аз. Тед наистина беше готин. Само малко непочтен.

— Да, здравата го поразтърсих. Трябваше да чуеш когато му казах, че майка му е била курва, а баща му е бил рогоносец. Да не споменавам за това, че Кадафи е очистил татенцето. Божичко, направо откачи. Обеща да ми изтръгне езика и да ми пререже гърлото. Искам да кажа, нито съм ебал майка му, нито съм убил баща. Защо се сърди на мен?

Тед, изглежда, се кефеше на майтапите ми и явно се радваше, съм му свършил работата.

— Дали ти е повярвал, как мислиш?

— Откъде да знам, по дяволите? Искаше да убие мен. Не каза нищо за чичо ти Муамар.

Той се замисли за миг.

— За арабите това е въпрос на лична чест. Семейна чест. Всеки позор трябва да се измие с кръв.

— Резултатът сигурно е по-добър, отколкото в Семейния съд.

Тед ме погледна.

— Миля, че Халил ще убие Кадафи и ако научи истината за Хабиб Надир, ще очисти и него, а навярно и други в Либия. Тогава нашият план, който сега ти се струва толкова отвратителен, ще се оправдае.

— Няма оправдание за караш някого да убива хора — каза Кейт, чийто морален компас беше по-точен от моя. — Можем да се борим с чудовищата и без да ставаме като тях.

Тед благоразумно не се впусна в защита на скъпоценния си план да очисти полковник Муамар Кадафи.

— Повярвай ми — обърна се към нея той, — ние сериозно обсъдихме този въпрос и го поставихме пред комисията по етика.

За малко да се изхиля.

— Ти член ли си на тая комисия? И между другото, какво му е етичното на това да постъпиш в Антитерористичната спецчаст, за да играеш собствената си игра? По дяволите, как изобщо стана така, че се озовах в същия отбор?

— Ти сам поиска. Наистина се възхищавам от способностите и упоритостта ти. Всъщност ти за малко да хванеш Халил на летището. Казах ти, ако искаш да работиш за нас, ще те приемем с разтворени обятия. Теб също, Кейт.

— Ще се посъветваме с духовните си наставници. Добре, да вървим, Тед. Страхотна среща.

— Само още едно-две неща.

— Добре, давай.

— Исках да отбележа, че вицът ми хареса. Онзи за министърката за правосъдието. Едуард ми го разказа. Във вицовете има много истина. ФБР свиква големи пресконференция, като днес следобед във Вашингтон. Ние не обичаме пресконференциите.

— Всъщност това ми харесва.

— Освен това ЦРУ наистина ще направи и заека двоен агент. — Той и се усмихна. — Това беше смешно. И много на място в този случай.

— Ясно. И не забравяй какво правят ченгетата, Тед. Те скъсват оная мечка от бой, докато не признае, че е заек. Нали така?

— Убеден съм. Но това не прави мечката заек.

— Важното е да си признае. И като стана дума, двойните агенти работят само за себе си. Свършихме ли?

— Почти. Просто исках да напомня на двама ви, че този разговор изобщо не се е състоял, — Той погледна Кейт. — Изключително важно е Асад Халил да се върне в Либия.

— Не — възрази тя. — Важно е да бъде съден за убийство в Съединените щати.

Мисля, че поне ти ме разбра — каза ми Тед.

— Мога ли да споря с човек, който държи мощна пушка?

— Не заплашвам никой от вас — информира ни той. — Не ставайте мелодраматични.

— Извинявай. Заради „Досиетата Х“ е. Телевизията ми разлага мозъка. Преди беше „Мисията невъзможна“. Добре, толкова. Чао.

— Наистина не бих се върнал точно сега в ранчото. Халил все още е някъде там, а вие двамата сте лесна мишена.

— Тед, ако трябва да избирам дали да остана тук с теб, или да тичам под снайперистки куршуми, нали се сещаш какво ще предпочета?

— Да не кажеш, че не съм те предупредил.

Не отговорих. Обърнах се и се отдалечих. Кейт ме последва. — А, поздравления за годежа ви — извика той след нас. — Поканете ме на сватбата.

Махнах му с ръка, без да се обръщам. Странно, нямах нищо против да го поканя на сватбата. Този човек беше абсолютен педераст, обаче в крайна сметка си оставаше наш педераст — наистина искаше да направи най-доброто за страната. Страшна работа. Но го разбирах, което е още по-страшно.

Продължихме да се спускаме по склона. Чудех се дали ще получа куршум в гърба, или в челото.

Докато вървяхме, усетих, че Кейт е напрегната.

— Всичко е наред — казах й. — Свиркай си.

— Устата ми пресъхна.

— Хм.

— И ми се гади.

Опа.

— Като сутрешно…

— Престани с шегите, Джон. Това не е обикновено… гадене. Разбираш ли какво е направил той?

— Те играят груба и опасна игра, Кейт. Не съдете, за да не бъдете съдени20.

— Бяха убити хора.

— Сега не ми се говори за това. Става ли?

Тя поклати глава.

Открихме пътека, която минаваше през червени скали и гъсти храсти. Надявах се да се натъкнем на моторизиран патрул или постоянен пост, но когато ти трябват, наоколо никога няма агенти от Секретната служба.

Небето ставаше все по-светло и морският ветрец започваше да разсейва мъглата. Лошо.

Насочихме се натам, накъдето смятахме, че се намират къщата и сградата на охраната, но пътеките постоянно лъкатушеха и не бях сигурен къде сме.

— Мисля, че се изгубихме — каза Кейт. — Боли ме сърцето. Уморена съм и изгарям от жажда.

— Хайде да си починем малко.

Седнахме на една от скалите. Растителността тук ми се стори странна, нещо като градински чай, магарешки бодили и всички ония каубойски неща. Храсталаците бяха гъсти, но не много високи и определено не осигуряваха добро прикритие. Хрумна ми, че навярно ще е най-добре да останем тук.

— Ако приемем, че Халил е наоколо — казах аз, — сигурно е на не повече от двеста метра от къщата. Може би е най-разумно да не се приближаваме много.

— Страхотна идея. Ще останем тук, така че Халил да може да ни убие, без да смущава другите.

Просто се опитвам да измисля как да го надхитрим.

— Тогава помисли за този вариант — Халил може да не ни убие. Може да ни простреля в краката, после да се приближи, да ти изтръгне езика и да ти пререже гърлото.

— Виждам, че доста мислиш по този въпрос. Благодаря, че споделяш изводите си.

— Извинявай. — Тя се прозя. — Така или иначе, ние имаме пистолети и няма да му позволим да те хване жив. — Кейт се засмя, но смехът и прозвуча малко истерично и уморено.

— Почини си.

След десетина минути чух смътно познат звук. Хеликоптер. Изправих се и се обърнах към звука.

— Пристигна кавалерията. Въздушната кавалерия. Леле! Я погледни!

— Какво? — Тя понечи да стане, но аз поставих ръка на рамото й.

— Остани седнала. Ще ти казвам какво става.

— И сама мога да видя. — Кейт се изправи. На неколкостотин метра от нас кръжаха шест хеликоптера „Хюи“. Предположих, че са точно над къщата, което означаваше, че сме близо и знаем в каква посока да вървим.

После забелязах на хоризонта огромен двумоторен „Чинук“, под който висеше автомобил — голям черен линкълн.

— Това трябва да е бронираната кола — каза Кейт.

— Дилижансът — напомних й аз. — Шест чимшира с Херкулеси покриват Сяра, докато Камшик и Дъга се качат на дилижанса. С още две осигуряващи коли на земята. Скоро ще пристигнат и елените на дядо Коледа.

Тя въздъхна от облекчение. Или от раздразнение.

Няколко минути наблюдавахме операцията и макар че не виждах какво става на земята, беше ясно, че Камшик и Дъга вече пътуват по Пенсилвания Авеню в бронирана кола, ескортирани от автомобили и хеликоптери. Мисията изпълнена.

Ако бе наоколо, Асад Халил също можеше да види всичко това и ако не си беше отлепил фалшивите мустаци, в момента сигурно ги сучеше и мърмореше: „Проклятие, пак се издъних!“

Е, всичко е хубаво, когато свършва добре. Нали така?

Не съвсем. Хрумна ми, че след като се е провалил с голямата риба, Асад Халил ще се задоволи с малката.

Но преди да успея да направя нещо, например да скоча от скалата, да се скрия в храстите и да чакам помощ, Асад Халил промени целта си.

56

Случилото се после се разви като в забавен кадър. Казах на Кейт да скочи от скалата. За скачане, скочи, само че половин секунда след мен.

Изобщо не чух пукота на пушката, но разбрах, че изстрелът идва от недалечните дървета, защото куршумът изжужа като пчела над главата ми — по-точно над скалата, където бях стоял допреди половин секунда.

Кейт сякаш се препъна и издаде тих болезнен вик, като че ли си бе изкълчила глезена. След миг осъзнах, че не съм схванал правилно последователността на събитията — първо беше извикала и после се бе препънала. Преди да успея да реагирам я видях да пада край пътеката.

Метнах се отгоре й, обгърнах я с ръце и се претърколих надолу по склона. Озовахме се сред редки храсти. В същия момент втори куршум се заби в скалата над главите ни и ни посипа с парченца камък и стомана.

Продължих да се търкалям, без да изпускам Кейт, но ни спряха някакви гъсталаци. Силно я притиснах към себе си.

— Не мърдай.

Бях обърнат с гръб към източника на стрелбата и се озърнах през рамо в опит да проверя какво може да види Халил от дърветата, които бяха на по-малко от стотина метра. Помежду ни имаше храсти и скали, но нямах представа къде се крие. Помислих си, че макар да е тъмен, костюмът ми не се слива със средата, нито яркочервеното сако на Кейт, но тъй като не последваха повече изстрели, бях сигурен, че Халил ни е изгубил. Или че се наслаждава на момента преди отново да натисне спусъка.

Обърнах се и се вгледах в очите на Кейт. Тя примижаваше от болка и започваше да се гърчи в ръцете ми.

— Не мърдай — повторих аз. — Кейт… кажи ми нещо.

Тя дишаше тежко. Не знаех нито къде, нито колко тежко е ранена но усещах топла кръв, която се процеждаше през ризата ми и лепнеше по студената ми кожа. По дяволите!

— Кейт, кажи ми нещо. Кажи ми нещо.

— Ох… аз… ранена… съм…

— Добре… успокой се. Лежи неподвижно. Дай да видя… — Пъхнах дясната си ръка помежду ни и я плъзнах под блузата й. Не успях да открия входна рана, но навсякъде имаше кръв. О, Господи…

Погледнах лицето й. От устата и носа й не течеше кръв, което ме обнадежди, и очите й бяха ясни.

— О… Джон… по дяволите… боли ме…

Накрая напипах дупката — точно под най-долното ляво ребро. Бързо преместих длан на гърба й и открих изходната рана над дупето й. Не шуртеше кръв, но можеше да има вътрешен кръвоизлив.

— Всичко е наред, Кейт, ще се оправиш — казах й аз, както се полага с ранени хора.

— Сигурен ли си?

— Да.

Тя дълбоко си пое дъх и повдигна ръка, за да докосне входната и изходната рана.

Извадих носната си кърпичка от джоба си и я пъхнах в дланта й.

— Притисни я към раната.

Отново останахме неподвижни и зачакахме.

Този куршум беше предназначен за мен, разбира се, но съдбата, законите на балистиката, траекториите и моментът определят разликата между рана, с която можеш да се перчиш, и такава, която погребалният агент трябва да напълни с маджун.

— Добре си — повторих аз, — нищо и никаква драскотина…

Кейт доближи уста към ухото ми и усетих топлината на дъха и.

— Джон… — прошепна тя.

— Да?

— Ти си пълен идиот.

— А?…

— Но все пак те обичам. А сега да се махаме оттук.

— Не. Просто лежи неподвижно. Той не може да ни види, а щом не ни вижда, не може да ни улучи.

Което се оказа пълна глупост, защото ненадейно около нас изригнаха камъчета и пръст. Знаех, че Халил има обща представа къде сме. Явно бе решил да изпразни останалите от четиринайсетте патрона в пълнителя си. Божичко. Струваше ми се, че стрелбата никога няма да спре. Още по-страшно е, когато използват заглушител и не чуваш гърмежите, а само свиренето на куршумите.

След последния изстрел усетих остра болка в хълбока и ръка? 1 ми автоматично се стрелна към мястото. Раната беше дълбока и оЯ сигурен, че тазът ми е засегнат.

— По дяволите!

— Добре ли си, Джон?

— Да.

— Трябва да се махнем оттук.

— Добре, ще преброя до три и ще се затичаме приведени през тези храсти, но не повече от три секунди. После ще залегнем и ще се претърколим. Разбра ли?

— Да.

— Едно, две…

— Почакай! Защо не се върнем при онази скала, на която стояхме?

Обърнах глава и погледнах назад към скалата. Беше висока по-малко от метър и двайсет и доста тясна. Наоколо имаше само камъни. Но ако приклекнехме зад скалата, щяхме да сме скрити от преки изстрели.

— Добре — съгласих се аз, — но там отзад е малко тясно.

— Давай преди пак да е стрелял. Едно, две, три…

Скочихме на крака и се затичахме приведени към скалата — с други думи, към Халил.

Когато изминахме половината разстояние, чух познатото жужене над главата си, но либиецът трябваше да стреля над камъка и явно не се бе покатерил на достатъчно висок клон, за да може да ни улучи.

Стигнахме до скалата, обърнахме се и седнахме един до друг. Тя притискаше окървавената кърпичка към лявата страна на тялото си.

Не чувах повече куршуми и се зачудих дали копелето е имало смелостта да напусне прикритието си сред дърветата и да се насочи към нас. Извадих глока си, дълбоко си поех дъх, надзърнах иззад скалата и хвърлих бърз поглед към откритото пространство. Отдръпнах се точно навреме, за да избегна куршума, който се заби в камъка.

— Тоя тип е страхотен стрелец.

— Какво правиш, мамка му? Недей да си подаваш главата.

— Къде си се научила да псуваш така?

— Преди да се запозная с теб изобщо не псувах.

— На истина ли?

— Млъкни.

— Добре.

Продължихме да седим зад скалата. Кръвта ни изтичаше, но не татъчно, за да привлече акули или там каквото се въдеше из тия места. Асад Халил беше странно тих и това започваше да ми лази по нервите. Искам да кажа, тоя задник можеше да се промъква през храсталаците на пет метра от нас.

— Ще стрелям няколко пъти, за да привлека вниманието — казах аз.

— Не. Ако дойдат хора от Секретната служба, Халил ще ги очисти. Не искам да ми тежат на съвестта. Не ни заплашва опасност. Никъде няма да мърдаш.

Не бях сигурен, че не ни заплашва опасност, обаче останалото ми се стори логично. Затова Джон Кори, човек на действието, остана на мястото си.

— Навярно ако привлека вниманието на Тед, двамата с Халил ще си устроят състезание по стрелба — след около минута казах аз.

— Тихо. Вслушвай се за шум от храстите.

— Добра идея.

Кейт се изхлузи от червеното си сако, подгизнало от течност с горе-долу същия цвят, и завърза ръкавите около кръста си, за да направи нещо като турникет.

После започна да търси нещо в джобовете си.

— Ще се обадя в мотел „Сий Скейп“ и ще им обясня положението, за да могат да съобщят на Секретната служба тук и… Не мога да открия клетъчния си телефон!

Опа.

Заопипвахме земята около себе си. Кейт се пресегна прекалено далеч наляво и пръстта на няколко сантиметра от ръката й избухна.

— Боже мой, усетих как куршумът одрасква пръстите ми… но… всъщност не ме улучи… усетих топлина или нещо…

— Тоя тип е невероятен стрелец. Все пак къде е мобифонът?

Тя отново затършува из джобовете на сакото и панталона си.

— Сигурно е изпаднал, докато се търкаляхме. По дяволите!

Погледнахме към покрития с храсти склон пред нас, но нямаше начин да разберем къде е мобифонът. Пък и със сигурност нямаше да отидем да го търсим.

Отново напрегнахме слух. В известен смисъл се надявах копелето наистина да идва насам, защото трябваше да заобиколи скалата или да се покатери отгоре й и щяхме да го чуем. Но можеше да опише по-широк кръг и тогава изобщо нямаше да го забележим. Вече не се чувствах в безопасност от тази страна на камъка.

— Съжалявам за телефона — каза Кейт.

— Вината не е твоя. Май и аз трябва да си взема мобифон.

— Чудесна идея. Ще ти купя.

На около четиристотин метра прелетя хеликоптер, но пилотът не ни видя. Детекторите му също не ни засякоха. Халил не стреля по него, което ме наведе на мисълта, че Асад Халил си е тръгнал — или че иска единствено нас. Виж, това вече беше обезпокоителна мисъл.

Така или иначе, накрая ми писна от глупости. Съблякох си сакото и преди Кейт да успее да ме спре, бързо се изправих и го размахах отстрани като матадор. За разлика от матадорите обаче, аз светкавично се избавих от сакото и се хвърлих зад скалата точно навреме, за да чуя тихото изжужаване.

— Мисля, че все още е сред дърветата — отбелязах.

— И как разбра?

— Изстрелът дойде оттам и се забави с половин секунда, като че ли е на стотина метра от нас.

— Измисляш ли си?

— Нещо такова.

Е, играта на нерви продължи. Точно когато си мислехме, че Халил ще спечели, господин Железният убиец се нервира и пак откри огън. Тоя мръсник се забавляваше, като ръсеше куршуми по скалата и ни обсипваше с парченца камък.

Изпука цял пълнител, после презареди и започна да стреля от двете ни страни. Експлодиращата пръст, оставяща след себе си малки кратери, направо ме хипнотизира.

— Тоя тип е задник — информирах Кейт.

Тя не отговори.

— Къде се е научил да стреля така?

— Ако имах пушка, щях да му покажа какво се казва точен мерник — заяви Кейт. После прибави: — А ако имах бронирана жилетка, сега кръвта ми нямаше да изтича.

— Вземи си бележка за другия път. — Хванах ръката й и я стиснах. — Как си?

— Добре… адски ме боли.

Дръж се. Все някога ще му писне да си играе с пушката.

— А ти как си?

— Имам си нова рана, с която да се перча пред гаджетата.

— Какво ще кажеш за още една?

Отново стиснах дланта й и тъпо изтърсих:

— Неговата и нейната рана.

— Изобщо не е смешно. Това гадно нещо пулсира.

Развързах ръкавите на сакото й, проврях ръка зад гърба й и внимателно опипах изходната рана. Тя извика от болка.

— Започва да се съсирва. Опитай се да не мърдаш, за да не счупиш коричката. И продължавай да притискаш входната рана с кърпичката.

— Зная, зная, зная. Господи, как боли!

— Знам. Случвало ми се е. — Стегнах сакото на кръста й.

На Халил му хрумна нова идея и започна да стреля по по-малките скали наоколо. Навсякъде се разхвърчаха камъни.

— Скрий си лицето между коленете — казах на Кейт. — Упорито копеленце, а?

Тя се наведе надолу.

— Явно наистина не те харесва, Джон. Вдъхновяваш го да надхвърля собствената си находчивост.

— Обикновено оказвам такова въздействие върху хората.

Внезапно усетих остра болка в дясното си бедро и разбрах, че ме е улучил рикоширал куршум.

— По дяволите!

— Какво има?

Опипах мястото и открих, че панталоните ми са раздрани. Спуснах ръка на земята и вдигнах все още топлия куршум.

— Седем цяло шейсет и два милиметров, стоманена обвивка, военно производство, навярно от М — 14, модифицирана като снайперистка пушка с оптични мерници за нощна и дневна стрелба, плюс заглушител и филтър за светлина. Точно като оная на Джин.

— На кой му пука?

— Просто се опитвам да завържа разговор. — Замълчах, после прибавих: — И точно като оная на Тед.

Известно време поседяхме в мълчание, като се опитвахме да изхвърляме разни глупави мисли от главите си. Накрая аз се обадих:

— Разбира се, М-14 е сравнително често срещано оръжие я не намеквах нищо, като споменах, че Тед случайно има такова.

— Можеше да ни убие при самолетния фар — отвърна Кейт.

— Не би ни очистил толкова близо до мястото, където ни остави Джин — параноично отбелязах аз.

Разбира се, не мислех, че се опитва да ни убие Тед. Той не би направил. Тед искаше да дойде на сватбата ни. Нали така? Но никога не знае. Прибрах куршума в джоба си.

Настъпи затишие и аз реших, че който и да е стрелял, вече си е отишъл. Само че нямах намерение да проверя.

Чувах, че в далечината кръжат хеликоптери, и се надявах, че най-после някой от тях ще ни забележи.

Въпреки болката в хълбока започнах да се унасям. Бях напълно изтощен и обезводнен, затова си помислих, че бълнувам, когато чух телефонен звън. Отворих очи.

— По дяволите, какво…

С Кейт погледнахме надолу към склона, където звънеше мобифонът. Все още не го виждах, но имах представа къде е. Беше точно пред нас, така че ако изтичах до него, скалата щеше да ме скрива от Халил. Може би.

Преди да реша дали искам да рискувам, звънът спря.

— Ако успеем да го вземем, ще можем да повикаме помощ — казах аз.

— Ако се опитаме да го вземем — отвърна Кейт, — вече няма да имаме нужда от помощ.

— Права си.

Мобифонът отново иззвъня.

Установен факт е, че снайперистът не може постоянно да гледа през оптичния мерник без да се умори, така че трябва да си почива. Навярно в момента Халил си почиваше. Всъщност може би тъкмо той ни се обаждаше. Не можеше едновременно да стреля и да приказва. Нали така?

Хвърлих се напред, за две секунди изминах петте метра, открих звънящия телефон, грабнах го, завъртях се на пети и се втурнах обратно. Преди да стигна до скалата, го метнах на Кейт, която го хвана. Блъснах се в камъка, обърнах се и се свлякох на земята, като се чудех защо все още съм жив.

Кейт държеше телефона до ухото си и слушаше. После каза:

— Майната ти… Не ми обяснявай какви приказки не били прилични за жени. Майната ти!

Имах чувството, че не е Джак Кьоних.

Тя притисна мобифона към гърдите си.

— Или си много смел, или си глупав. Как можа да го направиш, без да се посъветваш с мен? Да не предпочиташ да си мъртъв, отколото женен? А?

— Извинявай, кой се обажда?

Тя ми подаде телефона.

— Халил иска да ти каже чао.

Спогледахме се — засрамени, струва ми се, от подозрението, че се е опитвал да ни убие Тед Наш, собственият ни сънародник. Трябваше да се откажа от тая работа.

— Най-добре да си смениш номера — казах аз, после вдигнах мобифона към ухото си. — Кори слуша.

— Ти си голям късметлия — каза Асад Халил.

— Господ ме пази.

— Най-вероятно. Рядко ми се случва да не улуча.

— Всички изживяваме кофти дни, Асад. Прибери се вкъщи и се поупражнявай.

— Възхищавам се на смелостта и чувството ти за хумор пред лицето на смъртта.

— Много ти благодаря. Виж, защо не вземеш да слезеш от онова дърво? После можеш да оставиш пушката на земята и да се приближиш с вдигнати ръце. Ще се погрижа властите да се отнесат справедливо с теб.

Той се засмя.

— Не съм на дърво. Пътувам си за вкъщи. Просто исках да се сбогувам с теб и да ти напомня, че ще се върна.

— С нетърпение очаквам пак да се срещнем.

— Майната ти.

— Религиозен човек не би трябвало да говори така.

— Майната ти.

— Не, ти върви на майната си, Асад. И изчукай оная камила, дето си я яхнал.

— Ще те убия. Ще убия и курвата, която е с теб, дори да ми трябва цял живот.

Очевидно пак го бях ядосал и за да насоча гнева му към по-градивни цели, му напомних:

— Не забравяй първо да си уредиш сметките с чичко Муамар. Освен това трябва да ти кажа, че баща ти е бил убит от човек на име Хабиб Надир. Познаваш ли го?

Не получих отговор. Не бях и очаквал. Връзката прекъсна и а подадох мобифона на Кейт.

— Двамата с Тед биха си допаднали.

Продължихме да седим зад скалата. Не бяхме съвсем сигурй че Асад си е плюл на петите и се спуска от планината, особено с последния разговор.

Слънцето започна да разсейва останалата мъгла. С Кейт се държахме за ръце и чакахме някой хеликоптер да ни забележи.

— Всичко това ни даде само бегла представа какво предстои — сякаш на себе си промълви тя.

Наистина. И Асад Халил, и следващият като него щяха да се върнат и ние щяхме да им отмъстим като изстреляме ракета по нечия къща. И така — до безкрай.

— Искаш ли да напуснеш тази работа? — попитах Кейт.

— Не. А ти?

— Само ако ти искаш.

— Харесва ми.

— Значи и на мен ми харесва.

— Харесвам Калифорния.

— Аз харесвам Ню Йорк.

— Ами Минесота?

— Това град ли е, или щат?

Накрая един от хеликоптерите ни видя и след като установи, че не сме побъркани арабски терористи, кацна и ни качи на борда.

57

Откараха ни до хеликоптерната площадка на окръжната болница в Санта Барбара, където получихме съседни стаи, макар и не с особено хубав изглед. Отбиха се да ни видят много от новите ни приятели от Вентура: Синди, Чък, Ким, Том, Скот, Еди, Роджър и Хуан. Всички ни казваха, че видът ни бил отличен. Мисля, че ако продължават да ме раняват веднъж годишно, докато стана на петдесет ще изглеждам страхотно.

Както можете да си представите, телефонът ми постоянно звънеше — Джак Кьоних, капитан Стайн, бившият ми партньор Дом Фанели, бившата ми жена Робин, семейството ми, приятели, бивши и настоящи колеги и така нататък. Всички бяха много загрижени за състоянието ми, разбира се, и винаги първо ме питаха как съм и търпеливо изслушваха отговора ми, че съм добре, преди да навлязат в важната част за последните събития.

Пациентите трябва да понасят много глупости, както си спомнях от предишния си престой в болница. Ето защо, в зависимост от това кой се обаждаше, имах пет стандартни реплики: на болкоуспокоителни съм и не мога да се съсредоточавам, време е да ме къпят връзката не е сигурна, имам термометър в гъза, психологът ми не иска да мисля за инцидента.

Явно за различните хора трябва да използващ съответната реплика. Да кажеш на Джак Кьоних например, че имаш термометър в гъза… е, поне ще си направил опит.

На втория ден се обади Бет Пенроуз. Реших, че не е уместен нито един от обичайните ми отговори, затова проведохме Разговора. Край на историята. Тя ми пожела всичко хубаво и беше искрена. Аз й пожелах всичко хубаво и бях искрен.

Няколко души от лосанджелиското оперативно бюро наминаха да видят как е Кейт и един-двама надникнаха и при мен, включително Дъглас Късохуйски, който ми изключи системите. Майтап бе.

Посети ни и Джин Барлет от Секретната служба. Той ни покани да отидем на разходка в ранчото, когато оздравеем.

— Ще ви покажа мястото, където ви раниха — каза Джин. — Ще можете да си вземете парченца от скалата. И да си направите снимки.

Уверих го, че не проявяваме интерес към увековечаване на събитието, обаче Кейт прие поканата.

Така или иначе, от различни хора научих, че Асад Халил, изглежда, е изчезнал, което не ме изненада. Имаше две възможности — първо, да се е върнал в Триполи, второ, ЦРУ да са го пипнали и да го пекат на слаб огън в опит да убедят Лъва, че някои либийци са по-вкусни от американците.

По тоя въпрос все още нямах представа дали Тед и компания наистина са допуснали Асад Халил да убие ония пилоти, за да се чувства по-удовлетворен и следователно по-възприемчив към идеята да очисти чичко Муамар и приятели. Освен това се чудех как либийците са се добрали до имената на пилотите. Искам да казка, това наистина е конспиративна теория в стил „Досиетата Х“ и аз не се задълбочих особено много, нито изгубих съня си заради нея. И все пак ме глождеше.

Що се отнася до Тед, питах се защо не е дошъл да ни посети, но реших, че в момента е много зает да лъже и маже из коридорите на Лангли.

На третия ден от престоя ни в болницата пристигнаха четирима господа от Вашингтон, по собствените им думи, представители на федералното бюро за разследване, макар че единият намирисваше на ЦРУ. С Кейт се бяхме възстановили достатъчно, за да се срещнем с тях в стаята за свиждане. Те взеха показанията ни, разбира се, тъй като това им е работата. Обичат да взимат показания, обаче рядко дават такива.

И все пак господата ни казаха, че Асад Халил все още не бил заловен от ФБР, което можеше да е вярно — чисто технически. Споменах им, че господин Халил се е заклел да ни убие, дори това да отнеме остатъка от живота му.

Те ни отвърнаха да не се безпокоим много, да не приказваме с непознати и да се прибираме вкъщи по светло. Колебливо се съгласихме да се срещнем с тях във Вашингтон, когато се почувстваме в състояние. За щастие, никой не спомена за пресконференция.

Като става дума за това, напомниха ни, че сме били подписали различни клетвени декларации, които ограничавали правата ни да правим публични изявления, свързани с информация, свързана с националната сигурност. С други думи, недейте да говорите с пресата, щото ще ви сдъвчем задниците толкова кофти, че огнестрелните рани ще ви се сторят като ухапване от комар.

Това не можеше да се смята точно за заплаха, защото държавата не заплашва гражданите си, но си беше чиста проба предупреждение.

Напомних на колегите си, че с Кейт сме герои, обаче явно никой не бе чувал такова нещо. После съобщих на четиримата господа, че е време за клизмата ми, и те си тръгнаха.

Та да се върнем пак на въпроса за пресата. Опитът за убийство на Роналд Рейгън се отбелязваше във всички медии, обаче се омаловажаваше. Както гласеше официалното изявление на Вашингтон, „За Живота на бившия президент изобщо не е имало опасност“. Не се споменаваше за Асад Халил — самоличността на убиеца не била известна — и изглежда, никой не правеше връзка между тоя случай и мьртвите пилоти. Това щеше да се промени, разбира се, но както би се изразил Алън Паркър, „малко днес, малко утре и останалото — когато репортерите започнат да ни притискат“.

На четвъртия ден от престоя ни в окръжната болница в Санта Барбара се появи самият господин Едуард Харис, колегата на Тед Наш от ЦРУ, и ние го приехме в стаята за свиждане. Той също ни напомни да не дрънкаме пред пресата и намекна, че сме се намирали в шок, били сме изгубили кръв и така нататък, в резултат на което не можело да се вярва на паметта ни.

С Кейт вече бяхме обсъдили всичко това и уверихме господин Харис, че дори не си спомняме какво сме обядвали. Освен това му казах:

— Изобщо не знам защо съм в болница. Последният ми спомен е че пътувах за летище „Кенеди“ да посрещна някого.

Едуард ме изгледа скептично и отвърна:

— Не преигравайте.

— Спечелих ония двайсет долара от вас — информирах го аз. — И още десетачка от Тед.

Това явно го развесели, което не ми се стори естествено. Мисля, че беше свързано със споменаването на Тед.

Тук му е мястото да отбележа, че почти всички, които идваха да ни видят, се държаха така, сякаш знаят нещо и с готовност ще го споделят с нас, ако ги попитаме. Затова се поинтересувах:

— Къде е Тед?

Едуард помълча няколко секунди, после отвърна:

— Тед Наш е мъртъв. Не се изненадах много, но все пак доста.

Кейт също изглеждаше смаяна.

— Как? — попита тя.

— Открили са го в ранчото на Рейгън след като са ви откарали с хеликоптера. Бил е прострелян в челото и е умрял мигновено. Извадихме куршума и балистичната експертиза категорично доказа, че е от същата пушка, с която Асад Халил е стрелял по вас.

Двамата с Кейт не знаехме какво да кажем.

Чувствах се кофти, обаче ако Тед беше в стаята, щях да му посоча очевидното — когато си играеш с огъня, няма начин да не се опариш. Когато си играеш с лъвове, няма начин да не те изядат.

Поднесохме съболезнованията си. Чудех се защо във вестниците не се споменава нищо за случая.

Както бе направил и Тед, Едуард предположи, че навярно с удоволствие бихме работили за ЦРУ. Съмнявах се, обаче когато си имал работа с тия типове, трябва да внимаваш.

— Пак ще си поговорим — отвърнах. — На Тед би му харесало.

Отново долових известен скептицизъм в изражението на макар че той каза:

— Заплатата е по-голяма. Можете да си изберете работа в чужбина и ще ви гарантираме петгодишен мандат. Двамата заедно. В Париж, Лондон, Рим, където ви хареса.

Звучеше малко като подкуп, което е за предпочитане пред заплахите. Просто знаехме прекалено много и те знаеха, че знаем.

— Винаги съм искал да живея в Литва — споделих аз. — С Кейт ще обмислим въпроса.

Едуард не беше свикнал да го мотаят, лицето му стана каменно и той си тръгна.

— С тези хора не бива да се правиш на много умен — напомни ми Кейт.

— Рядко ми се удава такава възможност.

Тя помълча малко, после каза:

— Бедният Тед.

Чудех се дали наистина е мъртъв, така че не успях да участвам с ентусиазъм в оплакването на Наш.

— Все пак го покани на сватбата — отвърнах аз. — Човек никога не знае.

На петия ден в болницата реших, че ако остана повече, никога няма да се възстановя физически и психически, затова се самоизписах, което изпълни с щастие представителя на моя здравноосигурителен фонд. Всъщност, като се имаха предвид леките ми рани в хълбока и бедрото, можех да си тръгна още на втория ден, но федералните искаха да остана, както и Кейт, която се нуждаеше от по-продължително лечение.

— „Вентура Ин“ — казах й аз. — Ще те чакам там. — И наистина си тръгнах — с шишенце антибиотици и малко адски ефикасни болкоуспокоителни.

Някой ми беше дал дрехите на химическо чистене и получих костюма си чист и изгладен. Двете дупки от куршуми бяха закърпени, петната от кръв едва се забелязваха, а боксерите и чорапите ми бяха като нови. До Вентура ме закараха с линейка.

Във „Вентура Ин“ се почувствах като скитник — нямах никакъв агаж, да не споменавам за петната по костюма и отнесеното ми състояние, дължащо се на болкоуспокоителните. Но господин Америан Експрес бързо уреди проблема и аз се снабдих с калифорнийски дрехи, плувах в океана, гледах повторенията на „Досиетата Х“ и приказвах с Кейт по телефона два пъти дневно.

След няколко дни тя се присъедини към мен и двамата си взехме малко болнични, през които поработих върху загара си и се научих да ям авокадо.

Кейт носеше страхотни миниатюрни бикини и скоро разбра, че белезите не почерняват. Мъжете възприемат белезите си като ордени за храброст. Но не и жените. Обаче аз всяка нощ ги целувах и тя постепенно преодоля стеснителността си. Всъщност даже започна да се перчи с тях пред някакви гларуси, които смятаха, че огнестрелните рани са голяма работа.

Между гларусите и военните романи Кейт се опитваше да ме учи на сърф, но мисля, че за да схванеш номера, трябва да носиш шини на зъбите и да си изрусяваш косата.

През този двуседмичен меден месец двамата започнахме да се опознаваме и стигнахме до взаимното мълчаливо съгласие, че сме създадени един за друг. Например Кейт ме увери, че обичала да гледа бейзбол по телевизията и да спи на отворен прозорец през зимата, че предпочитала ирландските кръчми пред модерните ресторанти, мразела скъпите дрехи и бижута и никога нямало да си смени прическата. Всяка нейна дума ме изпълваше с блаженство, разбира се. Обещах й да не се променям. Лесна работа.

Всяко хубаво нещо си има край и в средата на май ние се завърнахме в Ню Йорк, за да продължим работа на Федерал Плаза 26.

Както го изискваше традицията, вдигнаха малък купон в наша чест, на който бяха предложени наздравици за нашата всеотдайност към службата, за пълното ни възстановяване и разбира се, за годежа ни и дългия ни, щастлив семеен живот.

И за да направи вечерта още по-забавна, Джак ме отведе настрани.

— Прибавих твоите трийсет долара и ония на Тед и Едуард към парите за купона — информира ме той. — Знаех, че няма да имаш нищо против.

Да бе. Тед също нямаше да възрази.

Общо взето, предпочитах да се върна в отдел „Убийства“, обаче тая нямаше да я бъде. Капитан Стайн и Джак Кьоних ме увериха, че в Антитерористичната спецчаст ме очаквало бляскаво бъдеще въпреки камарата официални оплаквания, подадени срещу мен о различни личности и организации.

След завръщането ни на работа Кейт ме осведоми, че премисляла — не за брака ни, а за годежния пръстен. После ми възложи нещо наречено „списък на поканените“. Освен това открих Минесота на картата. Оказа се цял щат. Пратих по факса копия от картата на приятелчетата си в НЙПУ, за да им го покажа.

Скоро се отправихме на задължителното пътуване до сградата „Дж. Едгар Хувър“ и прекарахме три дни с милите хора от антитерористичния отдел, които изслушаха разказа ни, после ни го повториха в малко видоизменена форма. Ние коригирахме показанията си и ги подписахме, така че накрая всички останаха доволни.

Предполагам, че сме направили известен компромис, обаче те ни обещаха, че някой ден всичко щяло да излезе наяве.

На четвъртия ден от нашия престой във Вашингтон ни отведоха в централата на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, където се срещнахме с Едуард Харис и други като него. Визитата ни не продължи много и бяхме в компанията на четирима колеги от ФБР, които говориха вместо нас. Ще ми се тия хора да се научат да работят заедно.

От посещението ни в Лангли си струва да спомена само за срещата ни с един изключителен човек. Бивш агент от КГБ. Казваше се Борис, същият онзи Борис, за когото знаехме от Тед.

Изглежда, нямаше конкретен повод да се запознаем с него. Съобщиха ни, че той просто искал да ни види. Но по време на едночасовия ни разговор останах с впечатлението, че този човек е преживял много повече от всички нас, взети заедно.

Борис беше едър мъж, палеше цигара от цигара и се държеше адски любезно с моята годеница.

Разказа ни малко за работата си в КГБ, после ни даде някои подробности за втората си кариера в либийското разузнаване. Спомена, че съветвал Халил за престоя му в Америка, и полюбопитства как сме се добрали до него.

Нямам навика да разкривам много информация пред агенти от чуждо разузнаване, обаче тоя тип играеше честно и за всеки наш отговор се отплащаше със свой. Можехме да си приказваме дни наред, но в стаята присъстваха други хора и от време на време предупрежваха някого от нас да не отговаря или да промени темата. Къде Отиде свободата на словото?

Така или иначе, всички ударихме по една водка и дишахме цигарен дим втора ръка.

Едно от момчетата от ЦРУ съобщи, че било време да си ходим, и ние се изправихме.

— Трябва пак да се срещнем — предложих на Борис. [???] й сви рамене и посочи приятелите си от управлението.

Ръкувахме се и Борис ни предупреди:

— Халил е съвършена машина за убийства и със сигурност ще се върне да убие онези, за които не е имал време.

— Той е обикновен човек — отвърнах аз.

— Понякога се чудя. Във всеки случай, поздравявам ви, че сте оцелели. Не губете нито миг от живота си.

Бях убеден, че това е някакво руско пожелание и няма нищо общо с въпроса за Асад Халил. Нали така?

С Кейт се върнахме в Ню Йорк и нито един от двама ни не спомена за Борис. Но наистина ми се ще някой ден да обърнем с него цяло шише водка. Може да му пратя призовка. А може би няма.

Седмиците изтичаха и все още не се знаеше нищо за Асад Халил. Нямаше и радостни вести от Либия, отнасящи се за неочакваната смърт на господин Кадафи.

Кейт така и не си смени номера на мобифона и аз също отговарям на стария си телефон на Федерал Плаза 26, така че очакваме господин Халил да ни потърси.

Нещо повече. Като част от сделката с Вашингтон, Стайн и Кьоних ни инструктираха да създадем специална група, състояща се от мен, Кейт, Гейб, Джордж Фостър и още няколко момчета, със задачата да открием и арестуваме господин Асад Халил. Освен това подадох молба до НЙПУ да прехвърлят предишния ми партньор Дом Фанели в АСЧ. Той се противи, обаче в момента аз съм важна клечка и скоро ще го имам на разположение. Искам да кажа, нали заради него съм в АСЧ. Заслужава си да го прецакам. Ще е като едно време.

В новата ни група няма да има хора от ЦРУ, което страхотно увеличава шансовете ни.

Спецгрупата навярно е единственото, което ме задържа на тая шибана работа. Искам да кажа, сериозно възприемам заплахата на Халил и всъщност е въпрос на оцеляване. Нито един от нас няма намерение да залови Асад Халил жив. Самият той също няма да се даде жив, така че накрая всички ще са доволни.

Обадих се на Робин, бившата ми, и я информирах за предстоящия си брак.

Тя ми пожела всичко хубаво и ми каза:

— Сега вече можеш да смениш онова глупаво съобщение на телефонния си секретар.

— Добра идея.

— Ако някой ден хванеш тоя Халил, прехвърли случая насам — предложи ми Робин.

Вече бях участвал в тая игра относно господата, които ме гръмнаха на Западна 102 — ра улица, затова отвърнах:

— Става, обаче искам десет процента от хонорара ти.

— Имаш ги. Ще скапя всичките ви доказателства и ще му осигуря доживотна присъда.

— Честна сделка.

Като изпълних това задължение, реших, че трябва да съобщя на бившите си гаджета, че си имам постоянна съквартирантка, която скоро ще ми стане жена. Но не ми се щеше да им се обаждам, затова им пратих и-мейли, картички и факсове. Даже получих няколко отговора, предимно съболезнования за булката. Не споделих с Кейт… Големият ден наближи и аз не бях нервен. Вече се бях женил, пък и много пъти съм се изправял лице в лице със смъртта. Не твърдя, че съм забелязал някакви прилики между това да се ожениш и да те гръмнат, обаче… може и да има.

Кейт се държеше абсолютно спокойно, макар че никога не й се беше случвало да извърви Последните метри по пътеката. Изглежда, владееше положението и знаеше какво и кога трябва да се прави, кой трябва да го прави и така нататък. Мисля, че информацията й не е от личен опит, а има нещо общо с Х-хромозома.

Майтапа настрана. Бях влюбен, Кейт Мейфилд беше забележителна жена и знаех, че ще живеем щастливо. Най-много я харесвах за това, че ме приема какъвто съм, което всъщност не е много трудно, като се има предвид, че съм почти съвършен.

Трябва да отбележа също, че двамата бяхме преживели тежко изпитание и се бяхме справили добре. Кейт Мейфилд беше смела, вярна, находчива и за разлика от мен, още не бе цинична и отегчена. Дори може да се каже, че е патриот, което не се отнася за мен. Някога може и да съм бил, обаче оттогава с мен и страната се случиха прекалено много неща. И все пак си върша работата.

Като не се смятат жертвите, най-много съжалявам, че не научихме нищо от цялата тая история. Също като мен, страната винаги е имала късмет и е успявала да избегне фаталния куршум. Но както съм установил на улицата, в казината и в любовта, късметът все някога ти изневерява. И ако не е късно, най-добре да приемеш реалността и да измислиш план за оцеляване, който не оставя нищо на късмета.

Като става дума за това, в деня на сватбата ни валя, което трябвало да е на късмет. Според мен единственият резултат е, че се измокряш.

Почти всичките ми приятели и роднини бяха дошли в Минесота и повечето от тях се държаха по-прилично, отколкото на първата ми сватба. Разбира се, имаше няколко инцидента с мои неженени приятелчета от НЙПУ, които се побъркаха по русокосите синеоки провинциалистки. Дом Фанели например хвърли око на шаферката, обаче това трябваше да се очаква и предпочитам да не се впускам в подробности.

Роднините на Кейт бяха истински бели протестанти, свещеникът бе методист и роден комик. Накара ме да обещая, че ще обичам и уважавам Кейт и никога вече няма да споменавам за „Досиетата Х“.

Разменихме си халките — едната за пръста на Кейт, другата за моя нос. Предполагам, че съм прекалил със сватбените майтапи. Всъщност казаха ми, че съм прекалил.

Белите протестанти от Средния запад са два вида — трезвеници и пиещи. Тия хора бяха от втората категория, така че си паснахме. Тъстът беше симпатяга, тъщата — красавица. Балдъзата също. Родителите ми им разказаха много неща за мен и те ги намериха за смешни, а не за ненормални. Всичко си беше наред.

Във всеки случай двамата с Кейт прекарахме една седмица в Атлантик Сити, после втора на калифорнийското крайбрежие. Бяхме се уговорили да се срещнем с Джин Барлет в Ранчо дел Сиело и пътуването в планината мина много по-приятно от оная нощ. На светло и без снайперисти ранчото също изглеждаше страхотно.

Отидохме при скалата, която ми се стори много по-малка, отколкото си я спомнях. Джин направи много снимки, включително на раната на Кейт, и по негово настояване си взехме няколко камъчета за сувенири.

Джин посочи далечните дървета и ми каза:

— Открихме на земята петдесет и две гилзи. Никога не съм чувал някой снайперист да е стрелял толкова много по двама души. Тоя тип наистина е искал невъзможното.

С други думи, играта все още не бе свършила.

Дърветата ме правеха малко нервен, затова продължихме нататък. Джин ни показа мястото, където бяха открили Тед Наш — на по-малко от стотина метра от ВОРТАК. Нямам представа къде е отивал Тед, нито пък какво изобщо е правил там. И никога няма да научим.

Като се имаше предвид, че сме на меден месец, аз отбелязах че сме видели достатъчно. Върнахме се в къщата, изпихме по една кола, изядохме по парче сладкиш и поехме на север.

Бяхме оставили мобифона на Кейт в Ню Йорк, защото не искахме да ни се обаждат приятели или убийци. Обаче си бяхме взели пистолетите.

За всеки случай.