Играта на лъва

18

Асад Халил, неотдавна пристигнал от Париж и единствен оцелял от Боинг 747 на „Трансконтинентал“, удобно седеше на задната седалка на едно нюйоркско такси и гледаше през десния прозорец към високите сгради, издигащи се покрай магистралата. Много от автомобилите в Америка бяха по-големи от тези в Европа и Либия. Времето беше приятно, но също като в Европа, бе прекалено влажно за човек, свикнал със сухия климат на Северна Африка. Имаше много зеленина. Коранът обещаваше рай с дървета, потоци, вечна сянка, плодове, вино и жени. Странно, помисли си той, земите на неверниците като че ли напомняха рая. Но тази прилика беше само повърхностна. А може би Европа и Америка наистина бяха обещаният от Корана рай, който очакваше възцаряването на исляма.

Асад Халил насочи вниманието си към шофьора, Джамал Джабар, негов сънародник, чиято снимка и име се виждаха на закачения на таблото лиценз.

В Ню Йорк имаше достатъчно шофьори мюсюлмани и мнозина от тях можеха да бъдат убедени да направят малка услуга, макар че не бяха борци за свобода. Офицерът от разузнаването в Триполи, когото познаваше като Малик — „Царя“ или „Господаря“, — усмихнато му беше казал: „Много шофьори имат роднини в Либия“.

— Какъв е този път? — попита Халил.

— Казва се „Околовръстна магистрала“ — отвърна на арабски с либийски акцент Джамал Джабар. — В момента се намираме в Бруклин. Тук живеят повечето от правоверните в Ню Йорк.

— Зная. Защо си тук? Джабар бе готов за този въпрос.

— Само за да спечеля пари в тая проклета земя. След половин година ще се върна при семейството си в Либия.

Асад знаеше, че това не е вярно — не защото смяташе, че шофьорът лъже, а защото щеше да е мъртъв след един час.

Той погледна наляво към океана, после към високите жилищни сгради от другата страна на пътя и накрая към далечния манхатънски хоризонт напред. Беше прекарал достатъчно време в Европа, за да не се впечатли от гледката. Земите на неверниците бяха многолюдни и благоденстващи, но хората се бяха извърнали от своя Бог и бяха слаби. Хора, които не вярваха в нищо друго, освен в това да са напълнят търбусите и портфейлите, не можеха да се сравняват с ислямските борци.

— Изповядваш ли вярата тук, Джабар? — попита Халил.

— Да, разбира се. Близо до дома ми има джамия.

— Добре. С това, което правиш днес, ти си осигуряваш място в рая.

Шофьорът не отговори.

Асад се отпусна назад и се замисли за последния час от този важен ден.

С лекота се измъкна от сервизния район на летището и се качи на таксито, но знаеше, че само след десетина-петнайсет минути положението щеше да е съвсем различно. Изненада се на борда на самолета, когато чу как високият мъж с костюма казва: „местопрестъпление“. После мъжът го погледна и му нареди да слезе от спиралното стълбище. Зачуди се как полицаите толкова скоро са разбрали, че е извършено престъпление. Навярно онзи пожарникар беше съобщил нещо по радиостанцията. Ала Халил и неговият съучастник Юсеф Хадад бяха внимавали да не оставят очевидни следи. Всъщност Асад дори си бе направил труда да счупи врата на Хадад, така че ченгетата да не забележат кървавите петна от огнестрелна или прободна рана.

Имаше и други вероятности. Пожарникарят можеше да е забелязал липсващите палци на федералните агенти. Или пък полицаите можеше да са за подозрели нещо след прекъсването на радиовръзката с него. Халил не беше планирал да го убива, но нямаше друг избор, когато мъжът отвори вратата на тоалетната.

Във всеки случай появата на мъжа с костюма рязко бе променила положението и Асад трябваше да действа по-бързо. Той се усмихна при мисълта, че непознатият му бе наредил да слезе от стълбището, каквото беше и неговото намерение. Да напусне самолета се оказа не само лесно — всъщност му заповядаха да го направи.

После не представляваше никакъв проблем да се качи на оставения с включен двигател мотокар. Дори можеше да избира от десетки свободни коли, както му бе казал либийският разузнавач, който имаше приятел в „Трансконтинентал“.

Бяха взели картата на летището от уебсайт в Интернет, а Бутрос, човенът, „предал се“ на американците през февруари, точно бе почил мястото, наречено клуб „Конквистадор“. Хората от либийското разузнаване бяха накарали Халил стотици пъти да репетира пътя от заградената зона до клуба и накрая той можеше да го измине и със завързани очи.

Замисли се за Бутрос, когото беше виждал само веднъж — не за самия него, а за лекотата, с която бе измамил американците в Париж, Ню Йорк и накрая във Вашингтон. Американските разузнавачи не бяха глупави, но бяха арогантни, а арогантността водеше до самоувереност и оттам до нехайство.

— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита той Джабар.

— Естествено. Аз съм от Триполи. Бях момче, когато дойдоха американските самолети, проклети да са!

— Пострадал ли си лично от въздушния удар?

— Убиха чичо ми в Бенгази. И досега скърбя за него.

Халил се удиви колко много либийци са изгубили приятели и роднини в бомбардировката, по време на която бяха загинали по-малко от сто души. Отдавна знаеше, че всички лъжат. Джабар също лъжеше.

Асад рядко споменаваше за собствената си загуба и никога не говореше за това извън Либия. Но тъй като шофьорът скоро нямаше да представлява опасност за него, му каза:

— Цялото ми семейство загина в Ал Азизия.

Джабар не отговори веднага, после каза:

— Съчувствам ви.

— Майка ми, двете ми сестри и двамата ми братя.

Последва ново мълчание.

— Да, да — накрая отвърна Джабар. — Спомням си. Семейство…

— Халил.

— Да, да. Мъченици на исляма. — Той погледна безплатния си пътник. — Аллах ще отмъсти за страданията ви и ще ви даде покой и сили, докато отново се срещнете със семейството си в рая.

И продължи да ниже празни хвалби и благословии.

Мислите на Асад Халил се върнаха към високия мъж с костюма и жената със синьото сако. Подобно на европейците, американците превръщаха жените в мъже и мъжете все повече заприличваха на жени. Това бе обида за аллах и неговото творение. Жената е създадена от реброто на Адам, за да му помага, а не да е равна на него.

Във всеки случай, когато двамата се бяха качили на борда, положението незабавно се бе променило. Всъщност Халил нямаше намерение да ходи в „Конквистадор“, тайния щаб на федералните агенти, но не успя да устои на изкушението — удоволствие, на което мислено се наслаждаваше от февруари, когато Бутрос беше съобщил за съществуването му на Малик. „Още при пристигането ти се предлага вкусно блюдо — бе му казал офицерът. — Внимателно и разумно обмисляй всичко. Убивай само онова, което можеш да изядеш или да скриеш за по-късно.“

Халил си спомняше тези думи, но беше решил да поеме риска и да убие онези, които си мислеха, че са негови тъмничари.

Случилото се на самолета нямаше почти никакво значение за него, Смяташе убийството с отровен газ за проява на страхливост, ала планът го изискваше. Бомбите, които бе взривил в Европа, също не го бяха задоволили особено много, макар че оценяваше символиката в това да очисти онези хора по начин, подобен на този, по който американските пилоти бяха унищожили семейството му.

Най-голямо удоволствие му беше доставило убийството на офицера от американските военновъздушни сили в Англия. Все още си спомняше как мъжът се приближаваше към колата си на тъмния паркинг. Забелязал, че някой го следи, той се обърна и попита: „Мога ли да ви помогна с нещо?“ Халил се усмихна. „Да, можете, полковник Хамбрехт. Ал Азизия.“ Никога нямаше да забрави изражението му преди да извади брадвата изпод шлифера си и да замахне към ръката му. После продължи да кълца крайниците, ребрата и гениталиите му, отлагайки фаталния удар в сърцето, докато не се увери, че американецът е страдал достатъчно, но не чак толкова, че да изгуби съзнание. Накрая замахна към гърдите му, разцепи костта и острието разсече сърцето му. Бликна малък гейзер кръв, която надяваше се Асад, Хамбрехт щеше да види и да усети преди да умре.

Естествено, взе портфейла и часовника му, за да заблуди ченгетата, че става дума за обир, макар че убийството с брадва щеше да изглежда доста необичайно. И все пак това щеше да накара полицаите да се усъмнят и да го определят като вероятен обир или политически атентат.

После си спомни за тримата американски ученици в Брюксел които чакаха автобуса. Трябваше да са четирима, по един за всеки от братята и сестрите му, но онази сутрин бяха само трима. Водеше, навярно майката на някой от тях. Халил спря колата си, простреля ги в гърдите и главите, усмихна се на жената, качи се в автомобила си и потегли.

Малик се беше разгневил, че е оставил жив свидетел, който е видял лицето му, ала Халил не се съмняваше, че жената няма да си спомни нищо друго освен трите деца, умрели в ръцете й. Ето как бе отмъстил за майка си.

За миг се замисли за Малик, своя наставник, господар, почти баща. Бащата на Малик, Нумаир — „Пантерата“, — бил заловен от италианската армия и обесен. Халил и Малик си споделяха всичко. Убийството на родителите им от ръцете на неверниците ги свързваше, както и копнежът им за мъст.

След обесването на баща му британците предложили на Малик да шпионира италианците и немците, докато армиите на трите държави се избивали взаимно из цяла Либия. Малик бе шпионирал и самите англичани и бе правил всичко възможно, за да се стига до по-големи кръвопролития. Когато пристигнали американците, Малик открил поредния доверчив работодател. Веднъж отвел американски патрул право при немска засада, после се върнал при американските линии и им съобщил местоположението на немците.

Халил изпитваше страхопочитание към неговото двуличие и към цялата смърт, която беше посял, без да изстреля нито куршум.

Мнозина опитни мъже го бяха обучавали да убива, ала тъкмо Малик го научи да мисли, действа, мами и разбира поведението на западняка, за да мъсти за всички ислямски мъченици, убити през вековете от християнски неверници.

„Ти имаш силата и смелостта на лъва — бе му казал Малик. — Можеш да убиваш с лъвска бързина и свирепост. Аз ще те науча да си хитър като лъв. Защото без хитрост, Асад, скоро и ти ще станеш мъченик.“

Малик беше вече стар, близо седемдесетгодишен, ала бе доживял да види много триумфи на исляма над Запада. В деня преди Халил да замине за Париж, той го изпрати с думите: „Ако Бог пожелае, ти ще стигнеш в Америка и враговете на исляма и на нашия велик вожд ще паднат в краката ти. Бог е предопределил задачата и и ще те закриля, докато се върнеш. Но и ти трябва да му помогнеш мъничко, като не забравяш на какво са те учили. Самият аллах ти даде имената на нашите врагове, за да ги убиеш. Нека те води но не допускай да те заслепи омраза. Лъвът не мрази. Лъвът убива всеки, който го заплашва или му е донесъл страдания. И когато е гладен. Твоята душа е гладна от нощта, в която са ти отнели, семейството. Майчината ти кръв те зове, Асад. Зове те невинната кръв на Есам, Кадир, Адара и Лина. И баща ти Карим, с когото бяхме приятели, ще те гледа от рая. Върви, сине, и се върни със слава. Ще те чакам.“

Халил едва не се просълзи известно време мълчаливо седя в таксито, като размишляваше, молеше се и благодареше на аллах за късмета си до този момент. Не се съмняваше, че е в началото на края на дългото си пътуване, започнало от онзи покрив в Ал Азизия на същата тази дата.

Мисълта за покрива му навя неприятни спомени за Бахира и той се опита да ги изхвърли от главата си, но лицето й постоянно се явяваше пред очите му. Бяха открили трупа и две седмици по-късно, вече толкова разложен, че никой не знаеше от какво е умряла. Нямаха представа какво е правила толкова далеч от дома си.

Наивният шестнайсетгодишен Халил се беше страхувал, че ще го свържат с нея, и живееше в постоянен ужас, че ще го обвинят в разврат, богохулство и убийство. Ала хората около него смятаха, че състоянието му се дължи на скръбта от загубата на семейството му. Той наистина скърбеше, но повече се боеше да не го обезглавят. Не се страхуваше от самата смърт, все си повтаряше момчето, а от позорната смърт, която щеше да му попречи да си отмъсти.

Не дойдоха да го убият — дойдоха със съчувствие и уважение. Самият велик вожд присъства на погребението на семейството му, а Асад, от своя страна, присъства на погребението на Хана, осемнайсетмесечната осиновена дъщеря на Кадафи, загинала по време на въздушния удар. Преди това посети в болницата жена му Сафия и двама от синовете му. Поне те се бяха възстановили, слава на аллах. А две седмици по-късно погребаха Бахира, но след толкова много смърт Халил беше претръпнал и не изпитваше нито скръб, нито угризения.

Що се отнасяше до семейството на капитан Хабиб Надир, фактът, че не са загинали при бомбардировката, изпълваше Асад с гняв. Или по-скоро със завист. Всъщност след трагедията те бяха толкова мили към него, че момчето известно време живя при тях. Тъкмо тогава преодоля чувството на вина, че е убил и опозорил дъщеря им. За случилото се на покрива бе виновна единствено тя. Имаше късмет, че я почитаха като мъченица след безсрамното й поведение.

Халил погледна през прозореца и видя огромен сив мост.

— Какво е това? — попита той Джабар.

— Нарича се мостът Верацано — отвърна шофьорът. — По него ще стигнем на Стейтън Айланд, после по друг мост ще отидем в Ню Джърси. Тук има много вода и мостове — прибави той. — През годините беше возил свои сънародници, емигранти, бизнесмени, туристи и други, пристигнали по тайна работа като този човек отзад, Асад Халил. Почти всички се бяха удивлявали на високите сгради, мостовете, магистралите и зеленината. Но този тип не изглеждаше впечатлен, само любопитен. — За пръв път ли сте в Америка?

— Да, и за последен.

Потеглиха по дългия мост.

— Ако погледнете надясно — каза Джабар, — ще видите южен Манхатън. Наричат го „финансовия квартал“. Ще забележите два много високи еднакви небостъргача.

Огромните сгради на южен Манхатън сякаш се издигаха от водата. Халил позна Световния търговски център.

— Може би следващия път — отвърна той.

— Ако Бог пожелае — усмихна се шофьорът.

Всъщност Джамал Джабар смяташе експлозията в единия небостъргач за ужасно злодеяние, но знаеше пред кого как да говори. Мъжът отзад го притесняваше, макар че нямаше представа защо. Навярно заради очите му. Прекалено шаваха. А и приказваше само от време на време, после потъваше в мълчание. Разговорите между двама араби обикновено бяха дълги и приятелски. В това отношение Асад Халил повече приличаше на християнин или евреин.

Когато приближиха до будките за таксата, Джабар намали скоростта и каза на пътника си:

— Това не е полицейски или митнически пост. Просто трябва да платя за това, че съм използвал моста.

Халил се засмя.

— Зная. Живял съм в Европа. Да не ме мислиш за неграмотен номад?

— Не, господине. Но понякога сънародниците ни се нервират.

— Нервира ме единствено отвратителното ти шофиране.

Двамата се засмяха.

Имам електронен пропуск, с който мога да мина през будката, без да се налага да спирам — каза Джабар. — Но ако не искате да оставяме следи, трябва да платя в брой.

Халил не искаше нито да оставя следи, нито да спира пред будката. Служителят можеше да запомни лицето му. От друга страна, данните от електронната система можеха да се използват, за да засекат пътя му до Ню Джърси, защото щом откриеха трупа на Джабар в таксито, имаше вероятност да свържат убийството с него.

— Плати в брой — накрая реши той.

Когато шофьорът се насочи към будката в най-близкото платно, Асад вдигна пред лицето си американски вестник. Джабар спря и плати, без да размени нито дума със служителя, после продължи по широката магистрала.

Халил свали вестника. Все още не го търсеха или поне не бяха разширили радиуса на издирването извън летището. Зачуди се дали са се досетили, че тялото на Юсеф Хадад не е на Асад Халил. Хадад беше избран заради приликата си с него. Дали бе предусещал съдбата си?

Слънцето вече се спускаше над хоризонта и след два часа щеше да залезе. Той предпочиташе мрака за следващата част от пътуването си.

Бяха му казали, че американската полиция е многобройна и добре оборудвана и че до половин час след като е напуснал летището ще разполагат със снимката и описанието му. Но автомобилът бе най-доброто средство за бягство. За разлика от Либия, тук имаше прекалено много коли, за да спират и претърсват всички. Трябваше да избягва летища, авто — и жп гари, хотели, домове на свои сънародници, както и някои пътища, мостове и тунели. Този мост бе точно такова място, ала той беше сигурен, че полицията все още не е затворила напълно мрежата си. И дори да я стегнеха по-плътно около Ню Йорк, пак нямаше да има значение, тъй като почти бе напуснал града и никога вече нямаше да се върне. А ако разширяха района на издирване, мрежата щеше да стане хлабава и лесно щеше да може да се промъква през нея. Много полицаи, да. Но и много хора.

Преди двайсет години — беше му казал Малик — арабите правеха впечатление в американските градове, но сега няма да те забележат даже в някое село. Американецът обръща внимание само на красиви жени. — Двамата се засмяха и учителят му прибави: — „А американките обръщат внимание само на дрехите на другите жени и на витрините.“

Отбиха по друга магистрала и се насочиха на юг. Скоро Халил видя, че пред тях се издига нов мост.

— От тази страна на моста не се плаща такса — каза Джабар. — От отсрещната страна е щатът Ню Джърси.

Асад не отговори и отново се замисли за бягството си. „Бързина — бяха му казали в либийската разузнавателна служба в Триполи. — Бързина. Бегълците обикновено се движат бавно и предпазливо и заради това ги залавят. Бързина, простота и дързост. Качи се на таксито и тръгвай. Никой няма да те спре, стига шофьорът да не кара прекалено бързо или прекалено бавно. Питай го дали има проблеми със стоповете или мигачите. Американските полицаи спират за такива неща. Седни на задната седалка. Там ще има американски вестник. Всички наши шофьори познават американския правилник за улично движение. Лицензирани са.“

Малик му бе казал: „Ако поради някаква причина ви спре полиция, дръж се така, като че ли това няма нищо общо с теб. Не излизай от таксито и остави шофьора да говори. Повечето американски полицаи пътуват сами. Ако те попита нещо, отговаряй на английски с уважение, но не и със страх. Без основателна причина няма да претърси нито теб, нито колата. Такъв е законът в Америка. Даже да претърси таксито, няма да пипне теб, освен ако не е убеден, че те издирват. Ако те помоли да слезеш, значи иска да те претърси. Престори се, че се подчиняваш, извади пистолета си и го застреляй. Той няма да е извадил своя пистолет, освен ако не е сигурен, че си Асад Халил. В такъв случай аллах да те пази. И винаги носи бронираната си жилетка. Ще ти я дадат в Париж, за да те пази от атентатори. Използвай я срещу тях. Използвай оръжията на федералните агенти срещу тях.“

Халил кимна. Макар и малка, разузнавателната организация на великия вожд се финансираше щедро и агентите й бяха обучени от стария КГБ. Безбожните руснаци бяха опитни, но не вярваха в нищо и тъкмо затова държавата им толкова ненадейно и окончателно се бе разпаднала. Великият вожд все още използваше хората им и ги наемаше като уличници да служат на ислямските борци. Самият Халил беше обучен от руснаци, неколцина българи и дори афганистанци, които американското ЦРУ бе подготвило за борба срещу руснаците. Беше също като през войната, в която Малик беше насъсквал едни срещу други немци, италианци, британци и американци. Неверниците се избиваха помежду си и обучаваха ислямски борци да им помагат — без да съзнават, че посяват семената на окончателната си гибел.

Джабар мина моста, отби от магистралата и продължи по улица, застроена с къщи, които се сториха бедняшки дори на Халил.

Какво е това място? — попита той.

Казва се Пърт Амбой.

— Още колко остава?

— Десет минути.

— И никой няма да обърне внимание на автомобила в този щат, така ли?

— Не. Преминаването между отделните щати е свободно. Някой може да ни забележи само ако прекалено се отдалеча от Ню Йорк.

Пътуването с такси на големи разстояния е скъпо. — Но разбира се — прибави шофьорът, — вие няма нужда да обръщате внимание на таксиметровия апарат. Включил съм го, защото законът ме задължава. — Тук има много закони и закончета.

— Да, и човек трябва да спазва малките, за да може по-лесно да нарушава важните.

Двамата се засмяха.

Халил извади портфейла от вътрешния джоб на тъмносивото сако, което му беше дал Джамал Джабар. Провери паспорта си. На снимката носеше очила и имаше къси мустаци. Това го смущаваше. В Триполи, където го бяха снимали, му казаха: „Юсеф Хадад ще ти даде фалшиви мустаци и очила. Маскировката е задължителна, но ако полицията те претърси, ще проверят мустаците и ще открият, че са фалшиви.“

Асад докосна мустаците си и ги подръпна. Бяха добре залепени, но да, лесно можеше да се разбере, че не са истински. Във всеки случай, нямаше намерение да допусне никой полицай достатъчно близо, за да ги провери.

Носеше очилата в джоба си. Имаше нормално зрение, но тези бяха бифокални, така че можеше да вижда с тях и в същото време щяха да минат за очила за четене.

Отново погледна паспорта. Сега се казваше Хефни Бадр и бе египтянин. Ако го разпиташе работещ в полицията американски арабин, либийският му акцент щеше да мине за египетски. Беше прекарал няколко месеца в тази страна и можеше да убеди дори американски египтянин, че е негов сънародник.

В паспорта се посочваше, че е мюсюлманин, учител по професия, живеещ в Ел Миния, град на Нил, за който бяха чували малцина западняци и дори египтяни. Асад бе живял там един месец, за да затвърди легендата си — фалшивия си живот.

Халил прерови портфейла и откри петстотин долара, не прекалено много, за да привлече внимание, но напълно достатъчно за нуждите му. Имаше и египетски пари, египетска лична карта, египетска кредитна карта на името на Бакр, както и карта на „Американ Експрес“.

Във вътрешния си джоб намери и международна шофьорска книжка със снимка, подобна на онази в паспорта.

Джабар го погледна в огледалото.

— Всичко наред ли е, господине?

— Надявам се, че няма да се наложи да открия нещо не наред — отвърна Асад.

Двамата отново се засмяха.

Халил прибра всичко в джоба си. Ако ги спряха, навярно щеше да заблуди обикновен полицай. Но трябваше ли да се прави на актьор само защото беше дегизиран? Въпреки онова, което му бяха казали в Либия, първата му реакция щеше да е да извади пистолетите си и да убие всеки, който представлява заплаха за него.

Той отвори черния сак, който Джабар бе оставил на задната седалка. Вътре имаше тоалетни принадлежности, бельо, няколко вратовръзки, спортна риза, химикалка и празен бележник, американски монети, евтин туристически фотоапарат, две пластмасови бутилки минерална вода и малък Коран, отпечатан в Кайро.

Нямаше нищо, което да го компрометира. Носеше в главата си всичко, от което се нуждаеше. Единственото, което можеше да провали Хефни Бадр, бяха глоковете на двамата федерални агенти. В Триполи му бяха казали да се избави от тях колкото може по-скоро. Шофьорът на таксито щял да му даде друг пистолет. „Ако ме спрат — беше отвърнал Халил, — няма да има значение какъв пистолет нося. Искам да използвам оръжията на враговете, докато не изпълня задачата си или не умра.“ Те не бяха възразили. А в черния сак нямаше пистолет.

Все пак две неща можеха да го уличат. Първото бе тубичка паста за зъби, която всъщност беше лепило за мустаците. Второто беше пудра за крака, египетска марка, всъщност сива боя. Халил развъртя капачката, поръси главата си и се погледна в ръчното огледалце от несесера. Резултатът бе удивителен — гарвановочерната му коса изглеждаше прошарена с бяло. Той се среса на път, сложи си очилата и попита Джабар:

— Е, какво мислиш?

Шофьорът вдигна очи към огледалото.

— Какво е станало с пътника, когото взех на летището? Какво направихте с него, господин Бадр?

Двамата се засмяха, но Джабар се напрегна. „Защо ми трябваше да му показвам, че знам фалшивото му име?“ — помисли си той, погледна в огледалото и видя, че тъмните очи на мъжа са впити в него.

Халил се обърна към прозореца. Все още бяха в район, който не изглеждаше особено благоденстващ, но по улиците бяха паркирани хубави коли, което го изненада.

— Това е магистралата, по която трябва да тръгнете — каза шофьорът. — Ще платите на автомата.

— Знаеш ли какво се случи днес на летището? — попита Халил.

— На кое летище, господине?

— На онова, от което идваме.

— Не, нямам представа.

— Е, тогава ще чуеш по радиото.

Джабар не отговори.

Асад отвори една от бутилките минерална вода, насили се да я изпие почти до дъно, после изля остатъка на пода. Влязоха в огромен паркинг.

— Хората оставят колите си тук и взимат автобус за града — поясни шофьорът. — Но днес е събота и няма много автомобили.

Халил се огледа. Не се виждаше жива душа. Джабар паркира и попита:

— Виждате ли черната кола точно пред нас?

Асад проследи погледа му.

— Да.

— Ето ключовете. — Без да се обръща, шофьорът му ги подаде. — Документите за наема са в жабката. Наета е за една седмица на името от паспорта ви от летището в Нюарк, Ню Джърси, но регистрационните номера са нюйоркски. Това е всичко, което ми наредиха да ви кажа. Ако искате, мога да ви заведа до магистралата.

— Не е необходимо.

— Аллах да ви благослови. Дано се върнете невредим в родината.

Халил вече стискаше глока в ръката си. Пъхна дулото в празната пластмасова бутилка, притисна дъното й към гърба на предната седалка и стреля в горната част на гърба на Джамал Джабар, така че ако не улучи гръбначния стълб, куршумът да проникне в сърцето. Бутилката заглуши изстрела.

Тялото на шофьора полетя напред, но предпазният колан го задържа изправено.

Във въздуха се разнесе мирис на кордит и Асад с наслада го вдиша.

— Благодаря за водата — каза той. Помисли си дали да не стреля още веднъж, но видя, че Джабар започва да потръпва по начин, който не можеше да се имитира. Докато го чакаше да умре, Халил намери празната гилза, сложи я в джоба си и прибра пластмасовата бутилка в сака.

Джамал Джабар най-после престана да се гърчи и неподвижно увисна на колана.

Халил се огледа, за да се увери, че са сами на паркинга, после се пресегна, бързо взе портфейла на шофьора, разкопча колана му и го натисна надолу под таблото. Накрая изключи двигателя и извади ключовете.

Слезе от таксито, затвори и заключи вратите и се запъти към черната кола — беше „Мъркюри Маркиз“. Качи се и запали, после си спомни и си сложи предпазния колан. Напусна тихия паркинг и потегли по улицата. В главата му изникна стих от еврейското свещено писание: „… лъв на пътя!“7 Халил се усмихна.

19

Някакъв тип от ФБР, казваше се Хал Робъртс, ни посрещна във фоайето на Федерал Плаза 26.

Когато те чакат пред работното ти място, или ти оказват почит, или си загазил. Господин Робъртс не се усмихваше и това ми показа, че няма да получим похвални грамоти.

Качихме се на асансьора и агентът използва ключа си, за да натисне бутона за двайсет и осмия етаж. Пътувахме в мълчание.

На Федерал Плаза 26 се намират различни служби, повечето от които само харчат държавни пари. Но организациите между двайсет и втори и двайсет и осми етаж изобщо не са невинни и до тях може да се стигне само с ключ. Когато постъпих на новата си работа, получих ключ и човекът, който ми го даде, каза: „Бих искал да взема и отпечатъка ви. Можете да забравите или да изгубите ключа, но не и палеца си.“ Всъщност можеш да си изгубиш и палеца.

Аз работех на двайсет и шестия етаж, където имах бюро, заградено с ниски стенички, наред с други бивши и действащи ченгета От НЙПУ. Там се помещаваха и неколцина костюмари, както наричаме агентите от ФБР. Названието не е много точно, защото и мнозина от НЙПУ носят костюми, а около една трета от агентите са жени. Само че много отдавна съм се научил никога да не оспорвам жаргона на която и да било организация — някъде в него има податки за начина на мислене на хората, работещи там.

Така или иначе, слязохме на последния етаж, обитаван от небесните същества, и ни въведоха в ъглов кабинет, който гледаше на югоизток. На вратата пишеше ДЖАК КЬОНИХ, което в превод означаваше „крал Джак“8.

Действителната титла на господин Кьоних беше „главен специален агент“ и той отговаряше за цялата антитерористичната спецчаст. Владенията му обхващаха петте нюйоркски общини, съседните окръзи в Ню Джърси и Кънектикът, както и северната част на щата Ню Йорк, и двата лонгайландски окръга Насау и Съфък. Именно в последния окръг, в източния край на Лонг Айланд, за пръв път се натъкнах на сър Тед и сър Джордж, ако ми позволите да продължа метафората, странстващи рицари, които се оказаха тъпанари. Във всеки случай, не се съмнявах, че крал Джак обича всичко в кралството му да е наред.

Негово величество имаше голям кабинет с огромно бюро. А също диван и три фотьойла около малка масичка. И вградени книжни лавици, както и кръгла маса като онази на крал Артур, само че без трон.

Крал Джак го нямаше и господин Робъртс ни каза:

— Настанете се като у дома си, вдигнете си краката на масата и легнете на дивана, ако искате. — Всъщност точните му думи бяха: — Изчакайте. — И излезе.

Зачудих се дали ще имам време да ида до бюрото си и да прегледам трудовия си договор.

Трябва да спомена, че тъй като това е Смесена антитерористичната спецчаст, крал Джак споделя властта си с един капитан от нюйоркската полиция. Казва се Дейвид Стайн, еврейски господин, завършил е право и според началника на полицията е достатъчно интелигентен, за да отстоява своето пред свръхобразованите федерални. Работата на капитан Стайн е изключително трудна, но той е хитър и дипломатичен, поради което успява да защитава интересите на ченгетата от НЙПУ. Ние бившите сме в нещо като сива зона и никой не пази нашите интереси, но пък и аз нямам проблемите на действащите полицаи, така че всичко е точно.

Що се отнася до капитан Стайн, той е бивш служител от разузнавателния отдел и е разследвал много случаи, свързани с ислямски екстремисти, сред които убийството на рави „Меир Кахане“9, поради което е много подходящ за тази работа.

И очевидно има личен проблем с арабите. Антитерористичната спецчаст, разбира се, покрива всички терористични организации, но не трябва да си страхотен учен, за да се сетиш къде е поставен основният акцент.

Във всеки случай се чудех дали тази вечер ще видя капитан Стайн. Надявах се — имахме нужда от още едно ченге в стаята.

Кейт и Тед без коментар оставиха куфарчетата на Фил и Питър на кръглата маса. Спомних си няколко случая, в които ми се бе налагало да взимам служебната карта и пистолета на хора, които съм познавал, и да ги връщам в участъка. По същия начин древните воини са носили у дома мечовете и щитовете на своите загинали другари. Сега обаче оръжията липсваха. Отворих куфарчетата, за да проверя дали са изключени мобифоните. Смущаващо е, когато иззвъни телефонът на мъртвец.

Както и да е, що се отнася до Джак Кьоних, откакто ме назначиха на работа, го бях виждал само веднъж, и тогава ми се стори интелигентен, тих и затворен човек. Носеше му се славата, че бил жилаво и адски язвително копеле, на което страшно се възхищавах. По повод на лекциите ми в „Джон Джей“ ми беше казал: „Онези, които могат, работят, които не могат — преподават“. На което отвърнах: „Онези, които са били надупчени с три куршума по време на служба, не са длъжни да обясняват защо се занимават с друго“. След кратко ледено мълчание той се усмихна и рече: „Добре дошъл в Антитерористичната спецчаст“.

Въпреки усмивката и приветствието останах с впечатление, че съм го ядосал. Може пък да бе забравил за случая.

Докато стояхме на синия плюшен килим, погледнах Кейт. Стори ми се малко обезпокоена. Тед Наш, разбира се, не наричаше Джак… „главен специален агент“. Господин ЦРУ си имаше свои шефове, които се помещаваха оттатък улицата на Бродуей 290, и бих дал месечната си заплата, за да го видя на техния килим. Само че това никога нямаше да се случи.

Между другото, някои отдели на АСЧ също са на номер двеста и деветдесет, по-нова и по-хубава сграда от Федерал Плаза. Носи се слух, че разделянето на силите не е в резултат от недостига на място, а грижливо планирана стратегия в случай, че някой реши да изпита познанията си по химия върху федерално учреждение. Аз лично смятам, че става дума просто за административна грешка и бюрократично маневриране, но такива организации строго засекретяват обясненията за обикновената глупост.

Ако се чудите защо Тед, Кейт и Джон не разговаряха, трябва да ви кажа, че кабинетът се подслушваше. Когато двама или повече души бъдат оставени сами в чужд офис, имай едно наум, че си в ефир. Проба, едно, две, три. Аз обаче казах за протокола: — Хубав кабинет. Господин Кьоних наистина има вкус. Тед и Кейт не ми обърнаха внимание.

Погледнах си часовника. Наближаваше 19:00 и подозирах, че господин Кьоних не е особено щастлив от необходимостта да се върне в службата в събота вечер. Аз също не бях много въодушевен от тази идея, но антитероризмът си е денонощна работа. Както казвахме в отдел „Убийства“: „когато свърши работното време на убийците, започва нашето“.

Отидох до прозореца и погледнах на изток. Тази част от южен Манхатън е бъкана от съдилища, а още по на изток е Полис Плаза 1, бившето ми работно място. По-нататък е Бруклинският мост, по който бяхме дошли и който минава над самата Ист Ривър, разделяща Манхатън от Лонг Айланд.

Не можех да видя летище „Кенеди“, но различавах сиянието на светлините му и забелязах нещо като наниз от ярки звезди в небето над Атлантическия океан, като ново съзвездие, което всъщност бе кацащ самолет. Очевидно пак бяха отворили пистите.

В пристанището се намираше Елис Айланд, през който бяха минали милиони емигранти, включително моите ирландски предци. А в средата на залива на юг от него се извисяваше Статуята на свободата, високо вдигнала факела си, за да приветства света. Тя фигурираше в списъка с цели на почти всеки терорист, но все още си стоеше на мястото. Дотук добре.

Общо взето, вечерната гледка беше страхотна — градът, осветените мостове, реката, ясното априлско небе и големият полумесец на луната, който се издигаше на изток над Бруклин.

Обърнах се и погледнах на югозапад през големия прозорец на ъгловия офис. Над всичко доминираха двата небостъргача на Световния търговски център, устремили се на половин километър в небето, сто и десет етажа стъкло, бетон и стомана.

Намираха се на около осемстотин метра от Федерал Плаза, но бяха толкова грамадни, че изглеждаха оттатък улицата. Наричаха ги „Северен и Южен небостъргач“, но на 26 февруари 1993 година, петък, в 12:17:36 Южният за малко да стане известен като „Липсващият небостъргач“.

Бюрото на господин Кьоних бе разположено така, че всеки път щом погледне през прозореца, да вижда Световния търговски център и да си мисли какво са се опитвали да постигнат някои арабски господа, когато са оставили натъпкан с експлозив бус в подземния паркинг — а именно разрушаването на Южния небостъргач и смъртта на над петдесет хиляди души.

А ако Южният небостъргач се беше срутил върху Северния, щяха да загинат още четирийсет-петдесет хиляди.

Сградата обаче бе издържала и жертвите бяха шест, плюс над хиляда ранени. Терористичният акт, който можеше да доведе до най-мащабната кланица след Втората световна война, изигра ролята на предупредителна сирена. Америка се беше превърнала във фронтова линия.

Хрумна ми, че господин Кьоних е можел да пренареди мебелите си или да постави щори на прозорците, но фактът, че бе предпочел да гледа тези сгради всеки работен ден, бе много показателен. Не знам дали псуваше пропуските в охраната, довели до онази трагедия, или благодареше на Господ, че е пощадил сто хиляди души. Сигурно и двете. И тези небостъргачи, наред със Статуята на свободата, Уол Стрийт и всичко останало навярно всяка нощ го измъчваха насън.

По време на експлозията през 1993 — та крал Джак не беше ръководил АСЧ, ала сега командваше парада и може би нямаше да е зле в понеделник сутрин да обърне бюрото си към летище „Кенеди“. На върха наистина е самотно, но пък гледката обикновено е прекрасна. За Джак Кьоних обаче от това място нямаше прекрасни гледки.

В този момент обектът на мислите ми влезе в кабинета си и ме завари да зяпам Световния търговски център.

— Още ли са си на мястото, професоре? — попита ме той.

Явно добре помнеше нахалните си подчинени.

— Да, господине — отвърнах аз.

— Е, това е добра новина. — Кьоних ни даде знак да седнем. Наш и Кейт се настаниха на дивана, а аз на един от трите фотьойла.

Шефът остана прав. Беше висок петдесетинагодишен мъж с къса стоманеносива коса, стоманеносиви очи, стоманеносива съботна четина по брадичката, стоманена долна челюст и стоеше така, все едно има в гъза си стоманен прът, който се кани да напъха в нечий друг задник. Общо взето, нямаше много добродушен вид и бе в обяснимо мрачно настроение.

Господин Кьоних носеше небрежен спортен панталон, синя спортна риза и леки мокасини, но нищо в него не изглеждаше небрежно, спортно или леко.

Хал Робъртс влезе и седна на втория фотьойл срещу мен. Джак Кьоних като че ли нямаше намерение нито да седне, нито да се отпусне.

Господин Робъртс носеше продълговат бележник и молив. Реших, че сигурно ще си записва поръчките ни за напитки, но бях прекалено голям оптимист.

Крал Джак започна без предисловия.

— Някой от вас може ли да ми обясни как закопчан в белезници и охраняван терорист е успял да убие триста души на борда на американски пътнически самолет, включително двамата си въоръжени придружители, двама федерални маршали и служител от отдел „Произшествия“ на Транспортна полиция, а после да проникне в секретна охранявана федерална служба, където да очисти секретарка от Антитерористичната спецчаст, дежурен агент от ФБР и полицай от нюйоркското управление? — Той ни изгледа поред. — Някой би ли се опитал да ми го обясни?

Ако бях на Полис Плаза вместо на Федерал Плаза, щях да отговоря на такъв саркастичен въпрос с нещо от рода на „Можете ли да си представите колко по-ужасно щеше да е, ако престъпникът не е бил с белезници?“ Но сега не беше нито времето, нито мястото за шегички. Бяха убити много невинни хора и живите бяха длъжни да обяснят причините. Въпреки това крал Джак не започваше добре с поданиците си.

Излишно е да споменавам, че никой не отговори на въпроса, който изглеждаше, пък и си беше реторичен. Винаги е най-добре да оставиш шефа си да побеснее малко. За негова чест, той бесня само още една-две минути, после седна и се втренчи през прозореца. Погледът му бе насочен към финансовия квартал, тъй че нямаше мрачни асоциации с летището, освен ако случайно не притежаваше акции на „Трансконтинентал“.

Между другото, Джак Кьоних беше от ФБР и съм убеден, че Тед Наш не обичаше други феберейци да му говорят така. Като полуцивилен, аз също не си падах по този стил, но Кьоних бе шефът и всички бяхме от спецчастта. От екипа. Кейт беше от същата федерална институция и имаше опасност за кариерата й, както и за тази на Джордж Фостър, но той бе избрал леката работа и бе останал при труповете.

Крал Джак явно се опитваше да се овладее. Накрая погледна Тед Наш.

— Съжалявам за Питър Горман. Познаваше ли го?

Наш кимна.

Кьоних се обърна към Кейт.

— С Фил Хъндри бяхте приятели.

— Да.

Дойде моят ред.

— Сигурен съм, че сте губили приятели от службата — каза той.

— Знаете колко е тежко.

— Да. С Ник Монти бяхме станали приятели.

Джак Кьоних пак се втренчи в празното пространство. Мислеше за много неща, убеден съм. Беше време за почтително мълчание, което продължи около минута, но всички знаехме, че трябва да се залавяме за работа.

— Капитан Стайн ще дойде ли? — навярно малко недипломатично попитах аз.

Кьоних ме изгледа.

— Той пое прякото ръководство на наблюдателните групи и няма време за съвещания.

Човек никога не знае какво правят шефовете и какви дворцови интриги се вихрят, така че е най-добре да не ти пука. Прозях се, за да покажа, че съм изгубил интерес и към въпроса си, и към неговия отговор.

Той се обърна към Кейт.

— Добре, разкажи ми какво се е случило. От самото начало.

Тя очевидно бе подготвена и хронологично му описа днешните събития, сбито, но без да бърза.

Кьоних слушаше, без да я прекъсва. Робъртс си водеше записки. Някъде се въртеше касетофон.

Кейт спомена, че съм настоял да идем при самолета, както и факта, че нито тя, нито Фостър са го смятали за нужно.

По време на целия разказ лицето на крал Джак остана безизразно. Не вдигаше вежди, не се мръщеше, не потръпваше, не кимаше, не клатеше глава и определено не се усмихваше. Беше опитен слушател и нищо в поведението му нито окуражаваше, нито обезсърчаваше свидетеля.

Кейт стигна до момента, в който се бях върнал на втората палуба на боинга и бях открил, че палците на Хъндри и Горман липсват. После замълча, за да събере мислите си. Кьоних ме погледна и макар че не ми даде одобрителен знак, разбрах, че няма да ме отстрани от случая.

Кейт продължи да излага събитията, като представяше само фактите и оставяше предположенията и теориите за по-късно, ако Кьоних пожелаеше да ги чуе. Имаше удивителна памет за подробностите и поразителна способност да не ги разкрасява. Искам да кажа, в подобни ситуации, когато бях на килима пред шефовете, и аз се опитвах да не разкрасявам детайлите, освен ако не пазех гърба на някой приятел, но както е известно, в паметта ми има много бели петна.

Кейт завърши с думите:

— Джордж реши да остане, за да поеме местопрестъплението.

Всички се съгласихме и помолихме полицай Симпсън да ни докара тук.

Погледнах си часовника. Разказът бе отнел четиридесет минути. Наближаваше осем, часът, в който мозъкът ми обикновено се нуждае от алкохол.

Джак Кьоних се отпусна назад на стола си и видях, че обмисля чутото.

— Изглежда, Халил е действал само на една-две крачки пред нас — каза той.

Реших да отговоря.

— В спорта това е достатъчно. Вторият просто е първият губещ.

Господин Кьоних ме изгледа, после рече:

— Вторият е първият губещ. Откъде сте научили това?

— От Библията, струва ми се.

Той се обърна към Робъртс.

— Почини си малко. — Хал остави молива си. — Разбрах, че сте подали молба за прехвърляне в отдела за ИРА — каза ми Кьоних.

Прокашлях се.

— Ами, да, но…

— Изпитвате ли лична омраза към Ирландската републиканска армия?

— Всъщност не, аз…

— Двамата с Джон вече обсъдихме този въпрос — прекъсна ме Кейт, — и той оттегли молбата си.

Това не бяха точните ми думи, но звучаха по-добре от моите расистко-сексистски забележки по адрес на мюсюлманите. Погледнах я и очите ни се срещнаха.

— Прегледах материалите по плъмайландския случай от миналата есен — информира ме Кьоних.

Не отговорих.

— Прочетох доклада по случая, подготвен от Тед Наш и Джордж Фостър, както и сведението, написано от детектив Бет Пенроуз от отдел „Убийства“ в съфъкския участък. — Той замълча, после прибави: — Има известни разминавания в мненията и фактите, представени в двата документа. Повечето са свързани с вашата роля в разследването.

— Аз не участвах официално в разследването.

— Въпреки това именно вие сте решили случая.

— Имах много свободно време. Навярно трябва да си намеря хоби.

Кьоних не се усмихна.

— Докладът на детектив Пенроуз сигурно е поразкрасен заради връзката помежду ви.

— По онова време между нас нямаше нищо.

— Но е имало, когато го е писала.

— Извинете ме, господин Кьоних, но вътрешният отдел на управлението вече ме разпита…

— О, значи имат хора, които разследват полицаите?

Разбрах, че се шегува, и се усмихнах с една-две секунди закъснение.

— Освен това — продължи той — докладът на Тед и Джордж може да е бил повлиян от факта, че сте ги изкарали от кожата им.

Хвърлих поглед към Наш, който, както обикновено, изглеждаше абсолютно невъзмутим, като че ли Кьоних говореше за друг Тед Наш.

Останах възхитен от способността ви да разкриете същността на изключително сложен случай, заблудил всички останали — каза крал Джак.

Беше съвсем обикновено разследване — скромно отвърнах аз с надеждата, че господин Кьоних ще възрази: „Не, момчето ми, ти си блестящ детектив“.

Но вместо това той рече:

— Тъкмо затова назначаваме детективи от НЙПУ. Те носят със себе си нещо различно.

— Например понички — предложих аз.

Господин Кьоних нито се засмя, нито се ядоса.

— Те носят със себе си здравомислие, умения за работа на терена и разбиране за мисленето на престъпника, малко по-различно от онова на агент от ФБР или ЦРУ. Съгласен ли сте?

— Категорично.

— Антитерористичната спецчаст твърдо вярва, че цялото е по-ценно от сбора от частите. Нали така?

— Да.

— Това е възможно единствено чрез взаимно уважение и сътрудничество.

— Тъкмо се канех да го кажа.

Той ме изгледа за миг.

— Искате ли да участвате в разследването?

— Да.

Кьоних се наведе към мен и се взря в очите ми.

— Не искам да виждам никакво перчене, не искам да чувам за никакво дърлене. Искам пълна лоялност от ваша страна, господин Кори, или, Бог да ми е на помощ, ще наредя да изсушат главата ви и да я поставят на бюрото ми. Съгласен ли сте?

Мили Боже! Говореше също като бившите ми шефове. В мен трябва да има нещо, което изважда на показ най-гадните страни на хората. Така или иначе, замислих се за поправките в трудовия ми договор. Можех ли да бъда лоялен играч от отбора? Не, но исках да участвам в разследването. Сетих се, че господин Кьоних не бе настоял да престана с язвителността си или да притъпя острието на шпагата на остроумието си, и приех това или като одобрение, или като пропуск от негова страна. Стиснах палци и отвърнах:

— Съгласен съм.

— Добре. — Ръкувахме се. — На борда си.

Понечих да кажа: „Няма да съжалявате, господине“, но си помислих, че навярно ще съжалява, затова просто отвърнах:

— Ще направя каквото мога.

Кьоних взе някаква папка от Робъртс и започна да я прелиства. Загледах се в него и реших, че не бива да го подценявам. Не бе получил този ъглов кабинет, защото е племенник на Чичо Сам. Беше стигнал дотук поради всички обичайни причини като упорита работа, безкрайни часове труд, интелигентност, образованост, вяра в мисията си, добри ръководни умения и навярно патриотизъм. Но много хора във ФБР притежават същите качества.

Джак Кьоних обаче се отличаваше от другите надарени хора с готовността си да поема отговорността за катастрофи, които е бил длъжен да предотврати. Случилото се този следобед бе достатъчно неприятно, ала някъде се криеше злодей — Асад Халил, — който искаше да вдигне във въздуха Манхатън, да отрови водоизточниците или да изтреби населението със смъртоносни микроорганизми. Джак Кьоних го знаеше, знаехме го всички. Но той беше готов да понесе бремето си и да поеме тежестта на удара, ако и когато се стигнеше дотам. Като днес.

Кьоних погледна към нас с Тед и Кейт, после кимна на Робъртс, който взе молива си. Интервюто за приемане на работа на Джон Кори и неговият период на приспособяване бяха свършили. Започваше Част втора от трагедията „Дж. Ф. Кенеди“.

Крал Джак се обърна към Кейт.

— Не мога да повярвам, че радиовръзката с боинга е прекъснала за цели два часа и никой от вас не го е знаел.

— Единствената ни информация за самолета идваше от агента на портала, който не знаеше почти нищо — отвърна тя. — Ще се наложи да променим тази процедура.

— Добра идея. Освен това трябва да имате пряка връзка с Центъра за контрол на въздушния трафик, кулата и командния център на Транспортна полиция.

— Ясно.

— Ако бяха отвлекли самолета, можеше да стигне до Куба или Либия, без изобщо да разберете.

— Да, господине — съгласи се Кейт и прибави: — Тед предвидливо беше взел името и телефонния номер на главния диспечер в кулата.

Кьоних погледна Наш.

— Да. Но е трябвало да му се обадиш по-рано.

Наш не отговори. Имах чувството, че няма да каже нищо, което господин Робъртс би могъл да запише в бележника си.

— Изглежда, предаването на онзи либиец през февруари — продължи Кьоних е било само суха тренировка, за да научат процедурите ни. Мисля, че след бягството му всички го подозирахме, поради което този път взехме извънредните предохранителни мерки.

Ако тогава му бяхме завързали очите, нямаше да види „Конквистадор“, нито… как се отключва вратата. Така че навярно трябва да започнем да завързваме очите на всички, които водим там. Освен това, предполагам, си спомняте, че първият либиец пристигна в събота и видя колко малко хора има в клуба през уикенда.

Изглежда, че Част втора се изразяваше в преглед на тактиката й процедурите с подзаглавие „Затваряне на клетката след бягството на лъва“. Господин Кьоних продължи известно време, като говореше предимно на Кейт, която заместваше нашия безстрашен водач Джордж Фостър.

— Добре — рече той накрая, — значи сте разбрали, че не всичко върви според плана, когато Тед се е обадил на главния диспечер Ставрос.

Кейт кимна.

— Тогава Джон поиска да отиде при самолета, но ние с Тед и Джордж…

— Вече ми го каза. — На мен ми се щеше да го чуя повторно, но Кьоних зададе на Тед Наш интересен директен въпрос: — Очакваше ли проблем в този случай?

— Не.

Аз не смятах така, въпреки бръщолевенията на Тед за това, че тук се казвала само истината. Тия типове от ЦРУ дотолкова са затънали в измами, заблуди, двойни и тройни игри, параноя и прочее, че човек никога не може да е сигурен какво знаят, кога са го научили и какво си измислят. Това не ги причислява към лошите и всъщност не можеш да не се възхищаваш на страхотните им изпълнения. Искам да кажа, че са в състояние да излъжат дори свещеник в изповедалнята. Но като оставиш възхищението настрани, не е лесно да работиш с тях, ако не си от техните.

Във всеки случай с въпроса си Джак Кьоних бе повдигнал тази тема, но сега се обърна към мен:

— Между другото, макар че инициативността ви е достойна за уважение, когато сте се качили на онази кола и сте пресекли пистите, вие сте излъгали началниците си и сте нарушили всички правила. Ще оставя случая без последствия, но това да не се повтаря.

Малко се ядосах и отвърнах:

— Ако се бяхме размърдали десетина минути по-рано, навярно сега Халил щеше да е в затвора, обвинен в убийство. Ако бяхте наредили на Хъндри и Горман да се обаждат и докладват по клетъчните си телефони, мълчанието им щеше да ни покаже, че има проблем. Ако имахме пряка връзка с Центъра за контрол на въздушния трафик, щяха да ни съобщят, че от часове няма радиоконтакт със самолета. Ако не бяхте посрещнали онзи идиот през февруари с отвори обятия, днес нямаше да се случи такова нещо. — Изправих се и заявих: — Прибирам се вкъщи, освен ако не се нуждаете от мен за нещо важно.

Когато използвах този номер пред бившите си шефове, някой ми отвръщаше: „Гледай на излизане вратата да не те удари по задника“. Но господин Кьоних тихо отговори:

— Нужен сте ни за нещо важно. Седнете, моля.

Добре, седнах. Ако бях в отдел „Убийства“, в този момент някой от шефовете щеше да си отвори бюрото и да извади бутилка водка, за да успокои топката. Само че не очаквах да нарушат правилника на място, в което окачват по коридорите предупредителни надписи за пиене, пушене, сексуален тормоз и тежки престъпления.

Както и да е, известно време всички поседяхме потънали, струва ми се, в дзен медитация, за да успокоим нервите си без алкохол.

Господин Кьоних продължи с дневния ред и ме попита:

— Обадили сте се на Джордж Фостър по мобифона на Кейт и сте му казали да обяви общоградско издирване, така ли?

— Точно така.

Той изреди последователността и съдържанието на разговорите ми с Фостър, после каза:

— Значи сте се върнали на втората палуба и сте видели, че палците на Фил и Питър са отрязани. И сте разбрали какво означава това.

— Какво друго можеше да означава?

— Да. Поздравявам ви с тази невероятна детективска дедукция… искам да кажа… да се върнете и да им проверите… палците. — Кьоних ме погледна и попита: — Как стигнахте до тази идея, господин Кори?

— Нямам представа. Понякога ми щукват разни неща.

— Наистина ли? Винаги ли действате на основата на нещо, което просто ви е щукнало?

— Ами, ако е достатъчно странно, да. Нали разбирате, като отрязаните палци.

— Ясно. След това сте позвънили в „Конквистадор“ и Нанси Тейт не ви е отговорила.

— Струва ми се, че вече приказвахме за това.

Кьоних не ми обърна внимание.

— Всъщност тя вече е била мъртва.

— Да. Точно затова не ми отговори.

— Ник Монти също вече е бил мъртъв.

— По това време сигурно е умирал. Когато те прострелят в гърдите, не умираш веднага.

— Къде ви раниха? — ненадейно попита Кьоних.

— На Западна Сто и втора улица.

— Искам да кажа, на кое място от тялото.

Знаех какво иска да каже, само че не обичам да обсъждам анатомията си в смесена компания.

— Не получих сериозни мозъчни увреждания.

Той като че ли не беше убеден, но промени темата и се обърна към Тед.

— Имаш ли какво да прибавиш?

— Не.

— Смяташ ли, че Джон и Кейт са пропуснали някаква възможност?

Тед Наш обмисли този многозначителен въпрос.

— Мисля, че всички подценихме Асад Халил.

Кьоних кимна.

— Съгласен съм. Но повече няма да допуснем тази грешка.

— Трябва да престанем да смятаме тези хора за идиоти — прибави Наш. — Това ще ни донесе много неприятности.

Крал Джак не отговори.

— Ако мога да се изразя така — продължи Тед, — във ФБР и разузнавателния отдел на Нюйоркското полицейско управление има проблем с отношението към ислямските екстремисти. Проблемът отчасти се дължи на расистки позиции. Арабите и другите етнически групи в ислямския свят не са нито глупави, нито страхливи.

Армиите или въоръжените им сили може и да не ни впечатляват, но терористичните организации от Средния изток нанесоха някои сериозни удари по целия свят, включително в Израел и в Америка. Работил съм с Мосад и те изпитват по-благоразумно уважение към ислямските терористи от нас. Не всички екстремисти са еднакво добри, но даже неопитните са в състояние от време на време да постигат успехи. А понякога човек попада на такива като Асад Халил.

Излишно е да споменавам, че тази лекция не допадна на крал Джак, но той разбра смисъла й. Тъкмо това правеше Джак Кьоних по-умен от средния шеф. Аз също бях наясно какво иска да каже Наш, както и Кейт. Въпреки лошото ми отношение към неговия представител, ЦРУ имаше много силни страни. Една от тях трябваше да е в областта на преценката на вражеските способности, ала обикновено бяха склонни да надценяват противника, което се отразяваше благотворно на бюджета на управлението. Нали знаете, те научиха за разпадането на Съветския съюз от вестниците.

От друга страна, в думите на Тед Наш имаше известна истина. Никога не бива да смяташ за шутове хората, които изглеждат, говорят и се държат различно от теб. Особено когато искат да те убият.

— Мисля, че отношението на всички се променя — отвърна Кьоних, — но съм съгласен с теб, че в това отношение все още имаме някои проблеми. След днешния случай със сигурност ще възприемаме противниците си по друг начин.

След като бе изяснил философските си виждания, господин Наш се върна към конкретния въпрос.

— Според мен, както преди малко отбеляза и Кейт, Халил е напуснал страната и се е насочил към Средния изток със самолет на държава от този район. Накрая ще се върне в Либия, където ще го посрещнат с почести. Възможно е никога вече да не го видим или поне не до една година. Междувременно е най-добре да оставим този проблем на международната дипломация или на разузнавателните служби.

Кьоних го изгледа. Имах чувството, че не се обичат.

— Но нямаш нищо против да продължим да се занимаваме със случая в страната, нали, Тед?

— Не, разбира се.

Леле божке! За миг зърнах блясък на оголени кучешки зъби. Мислех, че сме един отбор.

— Тъй като си в течение на всичко — предложи на господин Наш господин Кьоних, — защо не поискаш от началниците си да те включат във вашето разследване? Навярно отвъд океана.

Наш се хвана на въдицата.

— Ако смяташ, че не ви трябвам тук, довечера или утре ще ида в Лангли и ще обсъдя въпроса с тях. Мисля, че идеята е добра.

— Аз също — отвърна Кьоних.

Стори ми се, че Тед Наш ще изчезне от живота ми, което ме преизпълни с щастие. От друга страна, милият Тед може би щеше да ми липсва. А може би не. Хората като него имат навика да се появяват точно когато най-малко ги очакваш.

Любезната, но лицемерна размяна на реплики между Тед Наш и Джак Кьоних, изглежда, свърши.

Мислено запалих цигара, пийнах малко скоч и си разказах мръсен виц, докато Кейт и Джак разговаряха. Как се справят тези хора без алкохол? Как приказват, без да псуват? Кьоних обаче от време на време пускаше по някоя и друга ругатня. За него имаше някаква надежда. Всъщност от Джак можеше да стане добро ченге, което е най-голямата похвала от моята уста.

На вратата се почука, появи се млад мъж и каза:

— Господин Кьоних, търсят ви по телефона и навярно ще предпочетете да се обадите отвън.

Кьоних стана, извини се и се запъти към вратата. Забелязах, че външното помещение, което на идване бе празно и тъмно, сега е пълно с хора, седнали на бюрата си или обикалящи наоколо. В полицейския участък никога не е тъмно, тихо или празно, но федералните се опитват да спазват нормално работно време и се доверяват на дежурните и пейджърите си да ги предупреждават, когато завалят лайна.

Така или иначе, Джак изчезна и аз се обърнах към Хал Робъртс.

— Защо не ни донесете по едно кафе?

Идеята не допадна на господин Робъртс, но Кейт и Тед ме подкрепиха, така че той също излезе.

Загледах се в Кейт. Въпреки днешните събития тя изглеждаше свежа, все едно беше девет сутринта, а не вечерта. Самият аз едва си влачех гъза. Аз съм с десетина години по-възрастен от Кейт Мейфилд и не се бях възстановил напълно от срещата си със смъртта, което навярно обясняваше разликата в енергийните ни равнища. Но не обясняваше защо дрехите й са толкова спретнати и защо ухае толкова приятно. Чувствах се, а навярно и изглеждах смачкан и се нуждаех от душ.

Наш също бе във форма, но манекените винаги си изглеждат така. Освен това днес не се беше напрягал много. Определено не бе обикалял като луд из летището, нито се беше качвал в самолет, натъпкан с трупове.

Но да се върнем на Кейт. Тя седеше с кръстосани крака и аз за пръв път забелязах колко добре изглеждат. Всъщност може и да го бях забелязал преди около месец, още в първата наносекунда, в която я видях, но нали се мъча да се преборя със свинската си ченгеларска природа. Не бях свалял нито една неомъжена или омъжена жена в АСЧ. Другите сигурно си мислеха, че съм се отдал на работата, че имам неизвестно гадже, че съм гей, че не си падам много по секса или че някой от ония куршуми ме е улучил под пояса.

Във всеки случай сега пред мен се разкриваше цял нов свят. Жените в службата разговаряха с мен за гаджетата и съпрузите си, питаха ме дали харесвам новите им прически и изобщо се отнасяха с мен като с безполово същество. Още не ми бяха предлагали да ходим заедно на пазар, нито си бяхме разменяли готварски рецепти, но сигурно скоро щяха да ме поканят на къпане на някое бебе. Старият Джон Кори бе мъртъв, погребан под цял тон политически коректни докладни записки от Вашингтон. Джон Кори от отдел „Убийства“, НЙПУ, бе история. Беше се родил извънреден специален агент Джон Кори, АСЧ. Чувствах се чист, покръстен в светата вода на Потомак, прероден и приет сред редовете на чистите ангелски сомнове, с които работех.

Но да се върнем на Кейт. Полата й се бе вдигнала над коленете и аз се наслаждавах на невероятното й ляво бедро. Усетих, че ме гледа, откъснах очи от краката й и ги вдигнах към лицето й. Устните й бяха по-пълни, отколкото бях смятал, леко нацупени и изразителни. Леденосините й очи проникваха дълбоко в душата ми.

— Май наистина имаш нужда от кафе — каза тя.

Прочистих гърлото и ума си.

— Всъщност имам нужда от нещо по-силно.

— После ще те черпя едно.

Погледнах си часовника.

— Обикновено в десет си лягам.

Тя се усмихна, но не отговори. Сърцето ми силно туптеше.

Междувременно Наш се държеше според обичая си, абсолютно спокоен и неразгадаем като дрогиран тибетски монах. Пак ми хрумна, че може да не е невъзмутим, а просто да е тъп. Коефициентът му за интелигентност можеше да е като на тостер, но му стигаше, за да не се издава.

Господин Робъртс се върна с поднос, върху който имаше кана и четири чаши. Безмълвно го остави на масата и дори не предложи да ни налее. Взех каната и налях три чаши горещо кафе.

После станахме и отидохме до прозореца, всеки потънал в собствените си мисли.

Погледнах на изток към Лонг Айланд. Там имаше една приятна вила — на сто и петдесет километра и на цял свят оттук — и във вилата ме чакаше Бет Пенроуз, седнала пред камината с чаша чай или бренди в ръка. Не биваше да си мисля за такива неща, но си спомних, че веднъж бившата ми жена ми беше казала: „Човек като Теб, Джон, прави само каквото си иска. Щом искаш да си ченге, не се оплаквай от работата си. Когато си готов, ще напуснеш. Но още не си готов.“

Наистина не бях. Но в такива моменти тъпите студенти в „Джон Джей“ изглеждаха добре.

Обърнах се към Кейт и установих, че ме наблюдава. Усмихнах се. Тя също. После се върнахме към мислите си.

През по-голямата част от професионалния си живот съм вършил работа, която съм смятал за важна. Всеки в стаята познаваше това особено чувство. Но то взима своето от ума и духа, а понякога, както в моя случай, и от тялото.

И все пак нещо продължаваше да ме тласка напред. Моята бивша бе заключила: „Никога няма да умреш от скука, Джон, но тази работа ще те убие. Вече си наполовина мъртъв.“

Не е вярно. Просто не е вярно. Истината е, че съм пристрастен към притока на адреналин.

Освен това наистина ми доставя удоволствие да защитавам обществото. Това не е нещо, което казваш пред другите, но е факт и съществен фактор.

Навярно след като този случай свършеше, щях да помисля за всичко това. Може би беше време да оставя пистолета и значката и да сляза от сцената.

20

Асад Халил пътуваше през някакъв жилищен квартал. Черният „Мъркюри Маркиз“ беше голям, по-голям от всеки автомобил, който бе шофирал, но той се справяше нормално.

Халил не потегли по платената магистрала. Нямаше намерение да минава през никакви магистрални будки. Както беше поискал в Триполи, взетата под наем кола разполагаше с глобална сателитна навигационна система, каквато бе използвал в Европа. Тази малко се различаваше от другите, но в база данните й се включваше цялата пътна мрежа на Съединените щати и докато бавно шофираше по улиците, той следваше напътствията й към магистрала 1.

След няколко минути излезе на магистралата и се насочи на юг. Пътят бе натоварен — и в двете посоки се движеха много камиони.

Направи му впечатление, че повечето от автомобилите в насрещните платна са с включени фарове, затова последва примера им.

След около километър и половина хвърли ключовете на Джабар през прозореца, после извади парите от портфейла му и ги преброи: двайсет и седем долара. Накъса каквото можеше на малки парченца и ги пусна навън. Кредитните карти и ламинираната шофьорска книжка бяха проблем, ала Халил успя да ги огъне и начупи. В портфейла остана само цветна снимка на семейството на шофьора — самият Джамал, съпругата му, двамата му сина, дъщеря му и една възрастна жена. Той я погледна. Беше успял да изрови няколко снимки от развалините на дома си в Ал Азизия и ги пазеше като зеницата на окото си. Знаеше, че няма да има повече фотографии на семейството на Халил.

Той скъса семейната снимка на четири и я хвърли през прозореца. Последва я портфейлът, пластмасовата бутилка и накрая празната гилза. Всички улики бяха пръснати на дълги интервали от магистралата и нямаше да привлекат внимание.

Асад се пресегна, отвори жабката и извади купчина документи — формуляри за наема, карти, реклами и други боклуци. Също като европейците, видя той, американците обичаха безполезните хартии.

Прегледа договора за наема и се увери, че името отговаря на новия му паспорт.

После отново насочи вниманието си към пътя. Тук имаше много лоши шофьори, младежи, старци и цял куп жени. Все пак беше по-добре, отколкото в Европа, освен в Италия. Шофьорите в Триполи бяха като италианците. Халил си помисли, че тук може да кара лошо, без някой да му обърне внимание.

Сведе очи към индикатора за гориво и видя, че резервоарът е пълен.

В страничното му огледало се появи полицейска кола и известно време остана зад него. Асад продължи да поддържа същата скорост и не поглеждаше често в огледалата. Това можеше да направи полицаите подозрителни. После си сложи бифокалните очила.

След цели пет минути патрулният автомобил отби във външното платно и се изравни с него. Халил забеляза, че полицаят дори не хвърли поглед към него.

Той се отпусна. В Триполи му бяха казали, че движението в събота вечер ще е натоварено, тъй като много хора ходели на гости или посещавали ресторанти, автокина и търговски центрове. В Европа бе почти същото.

Освен това в Либия му бяха обяснили, че полицията в по-провинциалните райони следяла за коли на наркопласьори. Това можело да представлява проблем, предупредиха го те, защото понякога полицаите търсели чернокожи или южноамерикански шофьори и случайно можели да спрат арабин. Ала нощем трудно щяха да различат расата на шофьора, а слънцето вече залязваше.

Асад Халил се замисли за Джамал Джабар. Не обичаше да убива мюсюлмаци, но всеки правоверен трябваше да се жертва или да бъде жертван в джихада срещу Запада. Прекалено много араби като Джабар не участваха в борбата и само пращаха пари в родината си. Так-симетровцят щофьор не заслужаваше да умре, но нямаше друга възможност мисията на Халил беше свещена и другите трябваше да му помагат, за да направи онова, което те не можеха — да убива неверници. Безпокоеше се само дали Джабар не е оцелял. Но той бе виждал и преди такива гърчове, беше чувал такова хриптене.

„Дано аллах го вземе в рая още тази вечер.“

Слънцето залязваше, но не биваше да спира за вечерната молитва. Моллата го бе освободил от това задължение за времето на джихада. И вле пак Асад мислено се простря по очи върху молитвеното си килимче с лице към Мека.

— Бог велик! Няма друг Бог освен аллах и Мохамед е неговия пророк…

Той продължи да рецитира случайни откъси от Корана.

— „Убивайте нашествениците където и да ги намерите. Борете се с тях, докато не възтържествува вярата в аллах… Борете се за аллах с дължимата всеотдайност… Онези, които са нападнати, могат да грабнат оръжие… Аллах ще им дари победа… Правоверни, бойте се от аллах и когато настъпи смъртта, умрете като истински мюсюлмани… И да сте били победени, врагът също е бивал разбиван. Ние редуваме тези победи сред човечеството така, че аллах да познае правоверните и да избере сред вас мъченици. Това ще ви постави на изпитание и ще унищожи неверниците…“

Изпълнил задълженията си, той се изпълни с покой, докато пътуваше в тази чужда земя, заобиколен от врагове и неверници.

После си спомни древната арабска бойна песен и я запя:

— Препуска сам ужасен конник със сабя йеменска — другар единствен, по нея няма други украшения освен резки по хладната стомана.

21

Джак Кьоних се върна с някакви документи, които приличаха на факсове. Всички седнахме и той ни каза:

— Разговарях с шефа на лабораторията. Пратили са предварителен доклад за огледа на самолета и „Конквистадор“. Освен това се свързах с Джордж, който предложи да се оттегли от Антитерористичната спецчаст.

Той остави заявлението да увисне във въздуха за няколко секунди, после попита Кейт:

— Да? Не?

— Не. Кьоних се обърна към нас с Кейт.

— Някой от двама ви може ли да предположи какво се е случило на борда преди приземяването на самолета?

— Джон е детективът — отвърна тя.

— Ваш ред е, Джон — каза Кьоних.

Тук трябва да отбележа, че във ФБР наричат детективите „следователи“, тъй че не знаех дали ми оказват чест, или се държат снизходително. Във всеки случай, отчасти затова ме бяха назначили, разбира се, пък и това е по моята част. Но Кьоних не криеше факта, че са му известни отговорите на някои от въпросите, които задава.

— Сигурно са открили двете кислородни бутилки в багажното отделение на втората палуба.

— Да. Само че както сте видели, вентилите и на двете са били отворени и не знаем какво е имало вътре. Но можем да приемем, че в едната е имало кислород, а в другата — не. Продължавайте.

Добре… някъде на два часа път от Ню Йорк Центърът за контрол на въздушния трафик е изгубил връзка с полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“. Следователно тъкмо тогава онзи тип с медицинските кислородни бутилки, който навярно е седял в бизнескласата…

Точно така — прекъсна ме Кьоних. — Казва се Юсеф Хадад. Място две А.

Добре, та тоя тип… как му беше името?

Юсеф Хадад. Което може да се преведе като Джо Смит. Фигурира в списъка на пътниците с йордански паспорт и кислородни бутилки заради емфизема. Паспортът сигурно е фалшив, емфиземата също, както и една от бутилките.

— Да. Значи Джо Смит от Йордания, бизнес-класа, място две А.

Този тип е дишал истинския кислород, после се е навел и е отворил вентила на втората бутилка. И газът прониква в затворената вентилационна система на самолета.

— Точно така. Какъв газ?

— Ами, било е нещо гадно от рода на цианидите.

— Отлично. Най-вероятно е бил хемотоксин, може би военен вариант на цианид. Жертвите са умрели от задушаване. В лабораторията ще анализират кръвта и тъканите и ще се опитат да го определят. Не че има значение. Но винаги действат така. Както и да е, след десет минути всички поглъщат отровната си доза — всички освен Юсеф Хадад, който продължава да диша чист кислород. — Той ме погледна. — Кажете ми обаче как е избегнал смъртта Халил.

— Ами, не съм сигурен за последователността на събитията, но… мисля, че по време на изпускането на газа е бил в тоалетната. Въздухът там може да не е бил толкова токсичен.

— Всъщност не е така — отвърна Кьоних. — Но въздухът от тоалетната направо се отвежда извън самолета, поради което пътниците не усещат нищо, когато някой седи на гърнето.

Интересно. Искам да кажа, веднъж летях с „АероМексико“ за Канкун и ни сервираха обяд, състоящ се от двайсет и две различни ястия с боб. Изненадах се, че самолетът не избухна.

— Значи въздухът в тоалетната е бил токсичен и Халил е дишал колкото може по-малко, навярно през навлажнена хавлиена кърпа.

Хадад е трябвало да действа адски бързо и да му занесе или своята кислородна бутилка, или някоя от аптечката на боинга.

Кьоних кимна, ала не каза нищо.

— Не разбирам откъде Хадад и Асад Халил са знаели, че самолетът е програмиран за приземяване на автопилот — рече Кейт.

— И аз не съм сигурен — отвърна крал Джак. — Ще проверим.

Той ме погледна. — Продължавайте.

— Добре, след десет минути на борда остават живи само двама души — Асад Халил и неговият съучастник Юсеф Хадад. Хадад взима ключовете за белезниците от Питър Горман и освобождава Халил в тоалетната. Вентилационната система постепенно пречиства отровния газ и след като се уверяват, че няма опасност, навярно след петнайсетина минути, двамата свалят кислородните си маски. С Кейт не забелязахме кислородната бутилка от аптечката и предполагам, че са я върнали на мястото й. После са оставили бутилката на Хадад в багажното отделение, където я открихме.

— Да — съгласи се Кьоних, — искали са когато самолетът кацне на „Кенеди“, всичко да изглежда сравнително нормално. Ако приемем, че Питър или може би Фил е умрял близо до тоалетната, значи ония двамата трябва да са върнали трупа на мястото му. Продължавайте, Кори.

— Ами… Халил едва ли веднага е убил Хадад, защото тялото му беше по-топло от останалите. Сигурно са преровили вещите на Фил и Питър, взели са пистолетите им, след това са слезли в първа и втора класа, за да се уверят, че всички са мъртви. По някое време Халил вече не е имал нужда от компания и е строшил врата на Хадад, както установи Кейт. Оставил го е до Фил, закопчал го е с белезници и му е сложил маската за сън. — Замълчах, после прибавих: — И накрая е отрязал палците.

— Точно така — потвърди Кьоних. — Хората от лабораторията са открили нож със следи от кръв в помещението за стюардите на втората палуба. В кошчето са намерили кърпата, с която е бил избърсан ножът. Ако онзи, който пръв се е качил на самолета, го беше видял, може би щеше да заподозре нещо. Ако го бяхте забелязали вие с Кейт, още по-бързо щяхте да стигнете до заключението си.

Той погледна към нас.

— По някое време, докато теглили боинга, сержант Анди Макгил от отдел „Произшествия“ на Транспортна полиция за последен път се свързал по радиостанцията с хората си.

Всички кимнахме.

— Макгил и Халил може случайно да са се натъкнали един на друг — предположих аз.

Кьоних прелисти факсовете.

Според уликите — кръв, мозъчна и костна тъкан — Макгил е бил убит между отделението на стюардите и тоалетната. С лице към тоалетната. Кървави пръски са открити из цялото помещение, както и по тялото на мъртвата стюардеса, макар че някой може би се е опитал да я избърше, поради което и вие не сте забелязали нищо — подчертано рече той. — Така че Макгил навярно е отворил вратата на тоалетната, където е бил Асад Халил. Хората от лабораторията са намерили и одеяло с дупка и следи от обгаряне, които показват, че е използвано за заглушаване на звука от изстрела.

Кимнах. Винаги се удивлявам колко бързо момчетата от лабораторията могат да ти кажат много неща и с каква скорост детективът прави заключения и пресъздава престъплението. Нямаше значение, че в случая се отнасяше за терористичен акт — местопрестъплението си е местопрестъпление. Убийството си е убийство. Обикновено липсва само убиецът.

— Що се отнася до бягството на Халил от самолета — продължи Кьоних, — можем да приемем, че е знаел процедурата на летището. Тъй като пилотите са били мъртви, хората от отдел „Произшествия“ са щели да се качат на борда, да изключат двигателите, да повикат влекач и да изтеглят боинга в заградената зона. Останалото ви е известно.

Наистина.

— Освен това — прибави той — е намерена ръчна чанта, която е била на Юсеф Хадад. Под костюма му е имало гащеризон на работник от „Трансконтинентал“. Несъмнено е имало и още един, който Асад Халил е облякъл, знаейки, че работниците на компанията ще се качат, за да свалят ръчния багаж.

Кьоних погледна Кейт, после мен и попита:

— Забелязахте ли някой подозрителен? Знаели сте, че нещо не е наред, и все пак Халил се е измъкнал.

— Мисля, че когато се качихме на самолета, вече го е нямало — отвърнах аз.

— Възможно е. А може и да е бил там.

— Щяхме да го познаем — отбеляза Кейт.

— Нима? Не и ако е носил работнически гащеризон, ако е бил с друга прическа, с очила и фалшиви мустаци. Но е възможно той да ви е видял. Може по някое време да е разбрал, че в самолета има федерални агенти или детективи. Помислете. Опитайте се да си спомните кого сте видели на борда и в заградената зона.

Добре, Джак, ще помисля. Благодаря, че го спомена.

— Във всеки случай — продължи Кьоних, — Халил се е качил на някой от мотокарите. След това повечето терористи биха взели самолет за Средния изток. Но не, Асад Халил не си е заминал. Не още. Първо се е отбил в „Конквистадор“. Останалото, както казват, е история.

Цяла минута не се обади никой.

— Имаме си работа с изключително изобретателен, хитър и смел човек — отбеляза накрая Кьоних. — Той светкавично се възползва от обстоятелствата, без да се колебае и да се бои, че ще го заловят.

Разчита на това, че другите са заети или не подозират за присъствието на убиец психопат. Бързина, свирепост и шок. Решителност, дързост и измама. Разбирате ли?

Разбирахме. Можех да разкажа на Джак Кьоних за десетината-петнайсет такива убийци, с които се бях сблъсквал през годините. За истински опасните убийци психопати, каквито току-що описа той. Няма да повярвате какви ужасии им се разминават безнаказано. Няма да повярвате колко глупави и доверчиви са жертвите им.

— Имало е вероятност събитията да се развият по друг начин — продължи Кьоних. — Например самолетът просто да се разбие и всички на борда да загинат, включително Халил. Той би го приел, струва ми се, дори би го сметнал за победа.

Всички кимнахме.

— Или да го заловят на земята и да го обвинят в убийство. Това също не би го уплашило. В Триполи пак щяха да го обявят за герой.

Отново кимнахме.

— Трета възможност: да избяга от самолета, но да не успее да изпълни задачата си в „Конквистадор“. Във всеки случай, след като Юсеф Хадад е бил на борда с бутилките кислород и отровен газ, Асад Халил не е можел да изгуби. Всъщност даже Хадад да не се беше качил на самолета в Париж, Халил пак щеше да стигне до „Конквистадор“, макар и с белезници и под охрана. Кой знае какво щеше да се случи тогава?

Всички се замислихме какво би станало, ако бяхме отвели Асад Халил в „Конквистадор“ според плана. В кой момент щеше да побеснее?

Господин Кьоних завърши с думите:

— Като оставим настрани другите възможности, Асад Халил ни нанесе страхотен удар. И все още не ни е известно дали в момента се крие някъде в Америка, или се е върнал в Либия. Но трябва да приемем, че е наблизо и се готви за нова атака.

Тъй като вече бяхме изчерпали фактите и навлизахме във фазата на догадките, аз предположих:

Според мен този тип е самотник и няма да се появи в обичайните наблюдавани от нас къщи, нито пък ще се мотае с обичайните заподозрени в местната джамия.

Кейт се съгласи с мен и прибави:

Може да има само една свръзка, например онзи от февруари или някой друг. Ако приемем, че след първоначалния контакт не се нуждае от помощ, можем да очакваме, че скоро ще открием трупа на друг негов съучастник. Освен това смятам, че някой на летището му е помогнал да избяга и че ще го намерим мъртъв. Трябва, предупредим полицейското управление. Кьоних кимна и се обърна към Наш.

— Защо смяташ, че е заминал?

Тед не отговори веднага и си придаде вид, че му е писнало от хвърляне на бисери пред свине. Накрая се наведе напред и впери поглед във всеки от нас.

Описахме пристигането на Халил в страната величествено и драматично. И господин Кьоних е прав, че каквото и да се беше случило, либиецът пак щеше да е победител. Бил е готов да жертва живота си в служба на аллах и да отиде при братята си в рая. Адски рискован начин да проникнеш във вражеска държава.

— Това вече ни е известно — отвърна крал Джак.

— Изслушайте ме докрай, господин Кьоних. Важно е. Добре, да приемем, че Асад Халил е дошъл в Америка, за да вдигне във въздуха тази сграда, другата оттатък улицата, целия Ню Йорк или Вашингтон. Да приемем, че някъде е скрита ядрена бомба. Или по вероятно един тон токсичен газ. Или пък хиляда литра антракс. Ако беше човекът, който е трябвало да използва тези оръжия за масово унищожение, Асад Халил щеше да влезе през Канада или Мексико с фалшив паспорт и да мине границата, за да изпълни тази важна задача. Нямаше да рискува да го заловят или убият. Днешният случай беше класическа операция „Чайка“ … — Той се огледа наоколо и поясни: — Нали знаете, долита в страната, вдига много шум, осира навсякъде и отлита. Господин Халил е изпълнявал операция „Чайка“. Операцията е приключена. Заминал е.

Всички се замислихме за операция „Чайка“. Милият Тед бе проговорил. Оказваше се, че коефициентът му за интелигентност е поне колкото на видеокасетофон. Аргументацията му беше неопровержима. Тишината в стаята ми показа, че колегите ми най-после са видели блестящата проницателност на Наш.

Кьоних кимна.

— Струва ми се логично.

— Мисля, че Тед е прав — също се съгласи Кейт. — Халил е изпълнил онова, за което са го пратили. Няма да последва втори удар. Задачата му е приключила на летището и е имал възможност да хване всеки от десетките полети в късния следобед.

Кьоних погледна към мен.

— Господин Кори?

— Тед убедително подкрепи теорията си — казах аз.

Крал Джак се замисли за миг.

— И все пак трябва да продължим така, все едно че Халил е останал в страната. Вече уведомихме всички правоохранителни институции в Съединените щати и Канада. Освен това събрахме всички агенти от Антитерористичната спецчаст, които успяхме да открием, й установихме наблюдение над обичайните сборища на терористи от Средния изток. Съобщихме на Транспортна полиция, НЙПУ, Ню Джърси, Кънектикът, съседните окръзи и така нататък. Колкото повече време минава, толкова повече се разширява зоната на издирване. Ако се крие, навярно в очакване да напусне страната, можем да го пипнем някъде наблизо. Най-важното в момента е да го задържим.

— От летището се обадих в Лангли — информира ни Наш. — Управлението обяви издирване на всички международни летища, на които имаме доверени лица. — Той погледна към мен. — Това означава хора, които работят за нас.

— Благодаря. Чета шпионски романи.

Та така. Асад Халил или вече бе извън страната, или се криеше в очакване да се измъкне. Това наистина изглеждаше най-логично като се имаше предвид случилото се.

Някои неща обаче ме смущаваха, една-две подробности, които не пасваха. Първо: защо Асад Халил се беше предал в парижкото ни посолство? Много по-просто щеше да е да се качи на борда на полет 175 на „Трансконтинентал“ с фалшив паспорт, като своя съучастник Джо Смит. Далеч по-лесно можеше да изпълни същия номер с отровния газ без белезници и неохраняван от двама въоръжени федерални агенти.

Наш пропускаше човешкия елемент, точно както се и очакваше. За да разбереш какво е намислил Асад Халил, трябваше да разбират начина му на мислене. Той не искаше да е поредният анонимен терорист. Бе влязъл в посолството, за да го оковат в белезници и после да избяга като Худини. Да ни се изплюе в лицето, а не да изпълни някаква си операция „Чайка“. Беше искал да прочете какво знаем за него, да отреже палците на агентите, да влезе в „Конквистадор“ и да избие всички вътре. Определено поемаше изключително голям риск, но уникалното в случая бе личният му аспект. Халил ни унижаваше като древен воин, проникнал сам във вражески лагер и изнасилил жената на вожда.

Чудех се само дали Асад Халил е свършил с преебаването на американците. Едва ли — засега късметът му помагаше. Но бях съгласен с Наш, че нито ще взриви ядрена бомба, нито ще пусне отровен газ или смъртоносни микроорганизми. Инстинктивно усещах, че Асад Халил — Лъва — е в Америка, за да продължи да ни се изсира в лицето. Нямаше много да се изненадам, ако се появеше на двайсет и осмия етаж.

Беше време да споделя всичко това с колегите си и да разкрия коза си на крал Джак.

Но колегите ми приказваха за нещо друго и докато чаках възможност да се обадя, започнах да се съмнявам в предчувствията си. Затова за момента реших да си затрая и се заслушах в разговора.

— Халил очевидно е прочел материалите в куфарчетата на Фил и Питър — казваше на Джак Кьоних Кейт.

— Те не носеха почти нищо — прекалено безразлично отвърна той.

— Но той е взел досието си — отбеляза тя.

— В него нямаше почти нищо — повтори Кьоних. — Нищо повече от онова, което вече е знаел за себе си.

— Но сега знае колко малко ни е известно — продължи да настоява Кейт.

— Така е. Съгласен съм. Нещо друго?

— Да… в досието имаше докладна записка от Зак Уебър. Обикновена оперативна докладна, но адресирана до Джордж Фостър, Кейт Мейфилд, Тед Наш, Ник Монти и Джон Кори.

Мамка му! Изобщо не се бях сетил за това.

— Ами тогава бъдете внимателни — небрежно каза Кьоних.

Мерси, Джак.

Той прибави:

— Но се съмнявам, че Халил… — Кьоних се замисли за миг. — Знаем на какво е способен този човек. Но нямаме представа какви са плановете му. Мисля, че вие не фигурирате в тях.

— Нали се разбрахме да не го подценяваме — възрази Кейт.

— Само че не трябва и да го надценяваме — отсече той.

Това бе нещо ново за мен. Също като ЦРУ, ФБР обикновено надценява всичко. Отразява се благотворно на бюджета и имиджа им. Естествено запазих тази мисъл за себе си.

— Рядко се случва терорист да се държи така — продължи Кейт.

— Повечето терористични актове са или случайни, или се извършват от разстояние, като взривяването на бомби. Този човек е заподозрян в убийства в Европа. Излишно е да припомням какво направи тук. В него има нещо, което ме безпокои, освен всичко очевидното.

— Какво? — попита господин Кьоних.

— Не зная. Но за разлика от повечето терористи, Халил прояви изключителна интелигентност и смелост.

— Като лъв — отбеляза крал Джак.

— Да, като лъв. Но да не изпадаме в метафори. Той е човек, убиец, и това го прави по-опасен от звяр.

Кейт Мейфилд се приближаваше към същността на въпроса, към природата на Асад Халил. Но не каза нищо повече и никой не доразви мислите й.

Една-две минути обсъждахме типовете убийци. Във ФБР са адски добри в психологическите профили. Голяма част от всичко това ми звучеше като празни приказки, но някои неща бяха точни.

— Имам чувството, че Халил нещо лично се е надървил на американците — предложих мнението си аз.

— Моля? — попита господин Кьоних.

Съжалих, че съм използвал полицейския жаргон и изясних термина.

— Целите му не са само философски или политически. Той изпитва смъртоносна омраза към американците като народ. — Направих пауза и прибавих: — Струва ми се, в светлината на днешните събития можем да приемем, че някои или всички подозрения и твърдения от досието на Халил са верни. В такъв случай именно той е убил с брадва онзи офицер от нашите военновъздушни сили. И е застрелял трите невинни американчета в Брюксел. Ако успеем да открием причината, навярно ще разберем какво го измъчва и какъв ще е следващият му ход.

— Той нанася удари и срещу британци — обади се Наш. — Според нас е взривил бомба в британското посолство в Рим. Това опровергава твоята теория, че страда от… мания да убива само американци.

— Ако наистина е взривил бомбата в британското посолство — отвърнах аз, — значи има някаква връзка. Халил не обича британците и американците. Връзките винаги показват нещо.

Наш ми се изсмя. Адски мразя да ми се хилят така.

Кьоних го погледна.

— Не си ли съгласен с господин Кори?

— Господин Кори бърка полицейската работа с разузнаването — каза Тед. — Те не винаги се покриват.

— Не винаги — рече Кьоних. — Понякога обаче си приличат.

Наш сви рамене.

— Даже Асад Халил да убива само американци, това не го прави уникален. Всъщност тъкмо обратното. Повечето терористи нанасят ударите си срещу Америка и американците. Това е тяхната отплата, че сме номер едно, че подкрепяме Израел, за войната в Залива и за антитерористичните ни операции в световен мащаб. Кьоних кимна.

— И все пак стилът на Халил е уникален. Той действа отблизо, възприема нещата лично и се стреми да ни унижи.

Наш отново сви рамене.

— И какво от това? Дори стилът му да показва нещо за бъдещите му планове, не бихме могли да го спрем. Няма да го заловим в крачка. Той има милиони цели и сам избира обекта, времето и мястото.

Операции „Чайка“.

Никой не отговори.

— Във всеки случай — заключи Тед Наш — аз съм убеден, че случилото се днес е изчерпало съдържанието на задачата му и че си е заминал. Следващият му удар може да е в Европа, където очевидно е действал и преди и познава терена и където не винаги се взимат достатъчно мерки за сигурност. Да, някой ден може да се върне. Но засега лъвът е сит и се връща в либийското си леговище, ако ми позволите да продължа с метафората. И докато не огладнее, няма да излезе отново на лов.

Сетих се за своята метафора с Дракула — за кораба, който пристига с мъртъв екипаж и пътници и графът се промъква в нищо неподозиращата страна, пълна с тлъсти хора с хубави вени, и така нататък. Но господин Кьоних, изглежда, ме смяташе за логичен тип със силен инстинкт и без никакви метафорични мисли. Затова казах:

— Като имам предвид случилото се днес, продължавам да твърдя, че Халил е на не повече от осемдесет километра оттук. С Тед се басирахме на десет долара, че скоро ще се обади отнякъде.

Господин Кьоних се усмихна.

— Наистина ли? Най-добре да оставите парите у мен. Тед заминава в отвъдокеанска командировка.

Той не се шегуваше и протегна ръка. Двамата с Наш сложихме по десетачка в шепата му и крал Джак ги прибра в джоба си. Кейт завъртя очи. Момчетата винаги си остават момчета. Джак Кьоних ме погледна.

— Значи Халил е някъде наоколо и знае името ви, господин Кори. Смятате ли, че сте в менюто му?

Пак се бяхме върнали към лъвските метафори. Схванах смисъла и той не ми допадна.

— Понякога ловците се превръщат в плячка — уведоми ме Кьоних. После се обърна към Наш. — Например преди известно време терорист от Средния изток уби двама мъже на паркинга пред сградата на ЦРУ.

Тед Наш изглеждаше така, като че ли предпочиташе да забрави за този случай.

— Жертвите бяха служители на управлението, но се оказаха случайни мишени — поясни той. — Убиецът не ги е познавал. Целта му е била да нанесе удар на институцията.

Джак Кьоних не му отговори, а каза на всички:

— Вие не сте причината за пристигането на Асад Халил тук. Но ако той все още е в страната, вече може да сте в списъка му. Всъщност това ми се струва съвсем реална възможност.

Наведох се напред.

— Моля? Каква възможност?

— Ами, не ми се ще да използвам думата „примамка“, но…

— Лоша идея. Да не я обсъждаме повече.

На него обаче не му се искаше да се откаже и се върна към лъвската метафора.

— Значи имаме един лъв, който яде селяните. Имаме и ловци, които за малко да го хванат. Лъвът им е бесен и допуска фаталната грешка да тръгне след тях. Нали така?

Наш като че ли се развесели. Кейт се замисли.

— Ще пуснем в пресата материали за Джон и Кейт — продължи Кьоних — и дори може би ще публикуваме снимките ви, макар че обикновено не правим така. Халил ще реши, че в Америка това нещо е нормално и няма да заподозре капана. Нали?

— Струва ми се, че това не се включва в трудовия ми договор — отбелязах аз.

Той не ми обърна внимание.

— Няма да използваме името и снимката на Тед, защото неговата организация няма да ни позволи. Джордж е женен и има деца, затова няма да рискуваме. Но ти, Джон, и ти, Кейт, живеете сами, нали така?

Кейт кимна.

— Защо засега не оставим тази идея? — попитах аз.

Защото ако сте прав, господин Кори, и Халил все още е някъде наблизо, може да се изкуши да нанесе удар по лесна мишена преди да се насочи към следващата. А тя ще е много по-голяма от онова, кето вече е извършил. Ето защо. Опитвам се да предотвратя ново масово убийство. Понякога човек трябва да залага живота си в името на сигурността на нацията. Не сте ли съгласни?

— Съгласна съм — отвърна Кейт. — Струва си да опитаме.

— Страхотна идея — казах аз. — Защо не се сетих за нея?

— И ако Джон греши — отбеляза Наш — и Халил е напуснал страната, печеля десет долара. Ако Халил е останал в Щатите, Джон печели десет долара, но… е, да не мислим за това.

Тед Наш наистина се кефеше. Доколкото си спомнях, за пръв път. Искам да кажа, че старият стоик Тед се хилеше при мисълта някакъв шантав ездач на камили да пререже гръкляна на Джон Кори. Дори господин Робъртс се мъчеше да скрие усмивката си. Странно какви неща разсмиват хората.

Съвещанието продължи още известно време. Разгледахме въпроса за пресата, който след смъртта на тристате пътници на самолета и убийствата на земята можеше да се окаже изключително деликатен. Джак Кьоних завърши с думите:

— Следващите няколко дни ще са много трудни. Медиите общо взето се отнасят добронамерено към нас, както се убедихме в случая със Световния търговски център и самолета на „Транс Уърлд Еърлайнс“. Но трябва да ги контролираме. Освен това утре ще се наложи да отидем във Вашингтон и да успокоим началството, че владеем положението. Искам всички да се приберете вкъщи и да се наспите. Утре сутрин ще се срещнем на „Ла Гуардия“ и ще вземем първия полет на „Ю Ес Еъруейс“ в седем часа. Джордж ще остане в „Конквистадор“. — Той се изправи и ние го последвахме. Крал Джак ме изненада, като каза: — Молете се за мъртвите. — Всички се ръкувахме, даже господин Робъртс. Тримата с Кейт и Тед си тръгнахме. На излизане усетих, че ни зяпат много очи.

22

Асад Халил знаеше, че трябва да пресече река Делауеър по мост без пътна такса, и го бяха инструктирали да продължи по магистрала 1 до град Трентън, където имаше два такива моста. Докато шофираше, програмира сателитния навигатор. Щеше да е по-лесно, ако човекът, наел колата, бе програмирал системата или беше помолил да го направят в автомобилната фирма, но това удобство бе опасно.

Той отби от магистрала 1 и пое по междущатско шосе 95. Пътят беше хубав, също като немски аутобан, помисли си Халил, само че тук колите се движеха по-бавно. Шосето минаваше покрай Трентън. До един от изходите видя кафява табела с надпис ЩАТСКИ ПАРК УОШИНГТЪН КРОСИНГ.10

Спомни си, че руснакът, който го обучаваше, бивш агент от КГБ, живял известно време в Америка, му бе казал: „Ще пресечеш Делауеър близо до мястото, където преди двеста години Джордж Вашингтон се прехвърлил на отсрещния бряг с лодка. И той не искал да плаща такса.“

Не винаги разбираше хумора на Борис, но руснакът беше единственият човек в Триполи, на чиито съвети за Америка и американците можеше да разчита.

Халил пресече реката и навлезе в щата Пенсилвания. Продължи на юг по шосе 95, както показваше сателитният навигатор.

Слънцето вече бе залязло. Скоро откри, че шосето минава през Филаделфия. Имаше много движение и трябваше да намали скоростта. Видя високи осветени сгради и известно време кара успоредно на река Делауеър, после мина край летището.

Не след дълго градът остана зад него и колите започнаха да се движат по-бързо.

Той остави мислите си да полетят в друга посока. Този 15 април беше започнал добре. Великият вожд в Триполи вече знаеше, че Асад Халил е пристигнал в Америка и е убил стотици, за да отбележи годишнината. И това нямаше да са последните жертви.

Великият вожд щеше да остане доволен и скоро цялата столица, цяла Либия щеше да научи, че е нанесен удар, който възстановява честта на нацията. Въпреки ранния час в Триполи Малик трябваше да е буден и също вече му бяха съобщили. Той щеше да благослови Асад Халил и да се моли за него.

Зачуди се дали американците ще отмъстят на родината му. Трудно можеше да предположи реакцията на този американски президент. Действията на великия сатана Рейгън поне бяха предсказуеми. Сегашният ръководител на Америка понякога бе слаб, понякога силен.

Във всеки случай, дори да последваше отмъщение, щеше да си струва. Това щеше да разбуди цяла Либия и всички правоверни.

Халил включи радиото и чу хора да приказват за сексуалните си проблеми. Настрои го на новинарска станция и послуша десетина минути. После започна репортажът за самолета. Наричаха случая „трагедия“. Стана му ясно, че властите или не знаят какво се е слуо чило, или просто крият. Така или иначе, даже полицията да беше обявила общонационално издирване, населението дори не подозираше за съществуването на Асад Халил. Това го улесняваше.

Продължи на юг по шосе 95. Часовникът на таблото показваше 20:10. Все още имаше много автомобили, достатъчно, за да не привлича вниманието. Мина покрай няколко изхода, водещи към центрове за отдих, ярко осветени места, където виждаше коли, хора и бензиностанции. Но резервоарът му беше пълен наполовина и той не се чувстваше гладен. Извади от сака втората бутилка минерална вода, изпи я, изпика се вътре, завъртя капачката и я остави под дясната седалка. Усещаше, че е уморен, ала не толкова, че да заспи. Бе се наспал в самолета.

В Триполи му бяха казали да се опита да шофира през нощта. Колкото повече се отдалечеше от онова, което беше извършил, толкова по-големи шансове имаше да не го заловят. Скоро щеше да навлезе в следващия щат, Делауеър.

Във всеки случай полицията нямаше представа какво да търси. Определено не знаеха, че пътува на юг с черен „Мъркюри Маркиз“. Можеше да има проблем единствено ако случайно го спреше патрулен автомобил, но документите му бяха редовни. В Европа го бяха спирали на два пъти и винаги му бяха искали паспорта, а в единия случай — визата и формулярите за наем на колата. Според либийското разузнаване тук проверявали само шофьорската книжка и талона на автомобила и питали дали си употребил алкохол. Неговата религия му забраняваше спиртни напитки, ала не трябвало да го казва. Просто трябвало да отговори отрицателно. От друга страна, не смяташе, че срещата с полицията ще продължи прекалено дълго преди един от двамата да падне мъртъв.

Борис, който беше живял пет години в Америка, го бе инструктирал какво да прави след като слезе от таксито и продължи сам. „Остани в колата. Полицаят ще дойде при теб и ще се наведе над прозореца или ще ти нареди да слезеш. Един куршум в главата му и караш нататък. Но преди да те спре той е съобщил по радиостанцията регистрационния ти номер и на таблото може да има монтирана видеокамера. Затова колкото може по-скоро трябва да се избавиш от автомобила и да си осигуриш друг транспорт. Няма да има кой да ти помогне, Асад. Ще останеш сам чак докато не стигнеш до западното крайбрежие на Америка.“

„Аз съм сам от петнайсети април хиляда деветстотин осемдесет шеста“ — бе отвърнал Халил.

В 21:20 пресече границата на Делауеър. След петнайсет минути шосе 95 се вля в магистрала „Джон. Ф. Кенеди“, за която се плащаше пътна такса, затова той отби по шосе 40, водещо към Балтимор. Половин час по-късно навлезе в щата Мериланд.

След по-малко от трийсет минути излезе на междущатската магистрала и заобиколи Балтимор, после се върна на шосе 95 и продължи на юг.

Нямаше представа защо някои пътища и мостове са безплатни, а други — не. В Триполи също не знаеха. Но инструкциите му бяха ясни — да избягва будките за пътна такса.

„По някое време ще разпространят снимката ти на всички места, на които трябва да плащаш“ — бе го предупредил Борис.

Халил видя голяма зелено-бяла табела с разстоянията до различни градове. До Вашингтон оставаха петдесет и пет километра. Той се усмихна. Наближаваше целта си.

Скоро щеше да настъпи полунощ, но по шосето, което свързваше двата големи града, все още имаше движение. Всъщност дори след мръкване по пътищата се движеха удивително много автомобили. Нищо чудно, че американците се нуждаеха от такива количества петрол. Веднъж бе чел, че дневно горели повече бензин, отколкото Либия за цяла година. Нямаше да мине много време и щяха да пресушат всички земни богатства. Тогава можеха да ходят пеш или да яздят камили. Той се засмя.

В 00:30 стигна до пътя, наречен „Столична околовръстна магистрала“, и пое на юг по него. Погледна километража и видя, че за шест часа е изминал почти четиристотин и осемдесет километра.

Близо до военновъздушната база „Андрюс“ отби и продължи по път, който пресичаше райони с търговски комплекси и големи магазини. Сателитният му навигатор му даде някои имена, но Халил нямаше намерение да отседне в известен хотел. Той намали скоростта, извади пластмасовата бутилка с урина и я хвърли през прозореца.

Мина покрай няколко мотела, после забеляза сграда, която изглеждаше достатъчно грозна. Светлинният надпис показваше, че има свободни места.

Асад спря на почти пустия паркинг. Свали вратовръзката си, Сложи си очилата, слезе и заключи вратата. Протегна се, после влезе в офиса на мотела.

Младежът, който седеше на рецепцията и гледаше телевизия, се изправи.

— Да?

— Трябва ми стая за два дни.

— Осемдесет долара плюс ДДС.

Халил остави на плота две петдесет доларови банкноти. Момчето беше свикнало с гости, които плащат в брой.

— Ще трябва да депозирате сто долара за гаранция. Когато си тръгвате, ще ви ги върнем.

Асад му даде още две петдесетачки.

Служителят му протегна регистрационната карта и Халил я попълни, като вписа името Рамон Васкес. Както му бяха казали, отбеляза истинската марка и модел на колата, защото по-късно, когато отидеше в стаята си, можеха да я проверят.

Младежът му даде ключ с пластмасово номерче и квитанция за стоте долара.

— Петнайсета стая — каза той. — Когато излезете, веднага завийте надясно. Към края. Можете да останете до единайсет часа сутринта.

— Благодаря.

Халил излезе, качи се в колата и потегли към номер петнайсет.

Взе сака си, заключи вратата, влезе в стаята и натисна електрическия ключ. После заключи и сложи резето. Мебелите бяха съвсем прости, но имаше телевизор.

Съблече се и влезе в банята, като взе сака, бронираната жилетка и двата глока.

Облекчи се, после извади тоалетните си принадлежности. Отлепи мустаците, изми си зъбите и се избръсна. Бързо взе душ, като остави пистолетите на мивката.

Изсуши се и се върна в стаята. Облече си чисто бельо и чорапи, сложи си нова вратовръзка. Не забрави и бронираната жилетка. Извади от сака тубичката с лепило, застана пред огледалото и отново залепи мустаците си.

После взе дистанционното управление на телевизора, седна на леглото и запревключва каналите, докато не откри новинарска станция. Предаваха запис на новините от по-рано, но това можеше да се окаже полезно.

След петнайсет минути водещият каза:

— Още за трагедията на летище „Кенеди“.

Показаха кадри от аерогарата. Халил позна заградената зона в далечината. Над стоманената стена се издигаше опашката и горната част от корпуса на боинга.

— Представители на летището и компанията потвърдиха — съобщи водещият, — че в резултат на токсични изпарения, очевидно от незаконен товар, на борда на полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ са загинали най-малко двеста души.

Той продължи да говори, но от репортажа нямаше какво да се научи.

После показаха терминала на Международни пристигащи, където плачеха приятелите и роднините на жертвите. Имаше много репортери с микрофони и всички се опитваха да вземат интервюта от близките. Това му се стори странно. Ако смятаха, че е инцидент, какво можеха да им кажат те? Какво биха могли да знаят? Нищо. Ако американците признаваха, че се касае за терористичен акт, трябваше да показват тези истерични хора с пропагандна цел. Ала доколкото виждаше, репортерите се интересуваха само за приятелите и роднините им на борда. Мнозина от интервюираните все още се надяваха любимите им да са живи. Асад можеше да ги увери, че не са.

Глупостта на тези хора го смая, особено на репортерите.

Искаше да види дали някой ще спомене за пожарникаря, когото бе убил, но за него изобщо не стана дума. Нито пък за клуб „Конквистадор“, както и се очакваше.

Не показаха и неговата снимка. Продължиха да предават от студиото.

— Има предположения, че самолетът се е приземил на автопилот — каза водещият. — С нас е бившият пилот на Боинг 747 от „Американ Еърлайнс“ капитан Фред Име. Добре дошъл, Фред.

Капитан Име кимна.

— Капитане, възможно ли е самолетът да е кацнал сам?

— Да, възможно е — отвърна пилотът. — Всъщност това е нещо съвсем нормално. Почти всеки самолет е в състояние да лети по предварително програмиран маршрут, но най-новото поколение въздушни лайнери могат автоматично да контролират колесниците, задкрилките и спирачките. Случва се ежедневно. Компютрите обаче не могат да обърнат реактивната струя, така че кацането на автопилот изисква по-дълга писта от обикновено. На летище „Кенеди“ обаче това не е проблем.

Той продължи да обяснява. Халил го слушаше, макар че тези неща не го интересуваха. Интересуваше го защо по телевизията не интервюират федерални агенти, защо не споменават за него и не показват снимката му. Властите явно бяха решили да запазят случая в тайна. Засега. Когато го разкриеха, Халил почти щеше да е изпълнил задачата си. Първото денонощие беше най-важно. После вероятността да го заловят намаляваше с всеки изминал ден.

Репортажът за жертвите на борда на боинга свърши. Той изчака да види дали няма да съобщят за убийството на Джамал Джабар, но нямаше нищо.

Накрая изключи телевизора. На идване към стая 15 бе погледнал компаса на таблото, за да определи накъде е изток.

Стана от леглото, просна се по очи с лице към Мека и каза вечерната си молитва.

После си легна облечен и заспа.

23

Тримата с Кейт Мейфилд и Тед Наш излязохме от Федерал Плаза 26 и застанахме на Бродуей.

Наоколо нямаше много хора и започваше да захладнява.

Мълчахме, което не означаваше, че няма какво да си кажем. Струва ми се, съзнавахме, че за пръв път сме съвсем сами, ние тримата, които жестоко се бяхме прецакали, въпреки любезните прощални думи на Кьоних, и не искахме да говорим за това.

Наблизо никога няма такси, когато ти трябва, и ние зъзнехме на студа.

— Искате ли да пийнем по нещо, момчета? — попита накрая Кейт.

— Не, благодаря — отвърна Наш. — Сигурно половината нощ ще трябва да докладвам по телефона в Лангли.

Тя погледна към мен.

— Джон?

Имах нужда от алкохол, но исках да остана сам.

— Не, благодаря. Отивам да поспя. — Не виждах таксита, затова казах: — Ще взема метрото. Някой да иска да го упътя?

Наш, който навярно дори не знаеше, че в Ню Йорк има метро отвърна:

— Ще почакам такси.

— Аз ще се кача с него — рече Кейт.

— Добре. Ще се видим утре сутрин на „Ла Гуардия“.

Запътих се към ъгъла и погледнах нагоре към небостъргачите на Световния търговски център преди да завия на изток по Дуейн Стрийт.

Пред мен се издигаше четиринайсететажната сграда на Полис Плаза 1. Обзе ме носталгия, последвана от спомени — Полицейската академия, начинаещо ченге, улично ченге, цивилно ченге, после златната детективска значка. Преди да напусна службата бях издържал изпита за сержант и щяха да ме повишат. Но ми попречиха обстоятелства, неподвластни на моята воля. Второ действие беше преподаването ми в „Джон Джей“. Работата ми в АСЧ бе третото и последно действие от една понякога блестяща, друг път не толкова блестяща кариера.

Завих на север по Сентър Стрийт и продължих край съдебните сгради, пресякох китайския квартал и подминах входа на метрото.

Докато стояхме на тротоара, тримата с Наш и Кейт навярно си бяхме мислили, че Асад Халил ще се опита да ни убие. Всъщност, с малки изключения, никой, нито мафията, нито терористичните групи, нито дори наркобосовете не преследваха федерални агенти в Америка. Но с ислямските екстремисти положението бе по-различно. Имаше случаи, като този с убийството на паркинга пред ЦРУ, които ни караха да се страхуваме за бъдещето си. И това бъдеще беше настъпило днес с полет 175 на „Трансконтинентал“.

Вече бях в италианския квартал и краката ми ме понесоха към „При Джулио“ на Мот Стрийт. Влязох в ресторанта и отидох на бара.

В тази съботна вечер имаше много посетители, най-вече компании от по шестима и повече — манхатънски фукльовци, хора от предградията, няколко италиански семейства и туристи от места, където хората обичат русите коси. Не забелязах мафиоти — те обикновено избягваха италианския квартал през уикендите, когато хората идваха да ги видят.

Спомнях си обаче, че в една петъчна вечер преди десетина години тук се опитаха да очистят истински мафиотски дон. Всъщност това се случи на тротоара, само че той влетя в ресторанта през стъклената витрина, улучен в гърдите от наемен убиец на друг мафиотски бос. Не умря, защото носеше бронирана жилетка, но по-късно го уби някаква омъжена жена, която чукаше.

Така или иначе, не познавах нито бармана, нито някой от хората на бара или на масите. През седмицата можех да се натъкна на някои от старите си приятели, но не и тази вечер, което ме зарадва.

Поръчах си двойно уиски с бира за разредител. Нямаше смисъл да си губя времето.

Над бара имаше телевизор. Звукът бе изключен. В долната част на екрана, където в делничен ден обикновено текат цените на акциите, сега показваха резултатите от мачовете. Предаваха известен мафиотски комедиен сериал. Момчетата от мафията, които познавам, много си падат по него.

След няколко чаши, когато се почувствах по-добре, излязох от ресторанта, хванах такси и се прибрах в апартамента си на Източна 72 — ра улица.

Живея в чист, модерен жилищен блок със страхотен изглед към Ист Ривър. Жилището ми няма нищо общо с разхвърляността, свързвана с неженените нюйоркски детективи. Бившата ми жена е по разхвърлянето, но аз поддържам пълен ред. Това отчасти е резултат от първия ми брак, който продължи около две години. Тя се казваше Робин и беше прокурорка в манхатънската окръжна прокуратура, където се запознахме. Повечето прокурорки се омъжват за прокурори. Робин се омъжи за ченге. Ожени ни съдия, но трябваше да поискам съдебни заседатели.

Така или иначе, както често се случва с интелигентните прокурори, Робин получи и прие предложението да постъпи в юридическа кантора и почна да защитава тъкмо ония боклуци, които двамата с нея се опитвахме да опандизваме. Взимаше добри пари, но бракът ни се провали. Несъвместими философски противоречия. Аз получих апартамента. Наемът е адски висок.

Алфред, нощният портиер, ме поздрави и ми отвори вратата.

Проверих пощенската си кутия — беше пълна с рекламни листовки. Почти очаквах да получа писмо бомба от Тед Наш, но засега той проявяваше достойна за възхищение сдържаност.

Качих се с асансьора и влязох в жилището си, като взех минимални предпазни мерки. През първите един-два месеца от брака си дори аз едва успявах да мина покрай Алфред. Не му допадаше мисълта, че спя с жена си, която харесваше. Както и да е, с Робин осведомихме и него, и другите портиери, че работим в правоохранителните органи и имаме врагове. Те разбраха и подаръците за Коледа и Великден отразяваха признателността ни за тяхната лоялност, дискретност и бдителност. От друга страна, след развода, мисля, че Алфред е готов да даде ключа от апартамента ми и на Джак Изкормвача за бакшиш от двайсет долара.

Така или иначе, минах през дневната с голямата тераса и влязох в кабинета, където включих телевизора на Си Ен Ен. Нещо не рабо-теше добре и затова три пъти силно го ударих с ръка. Появи се мъглява картина, но и без това предаваха финансови новини.

Отидох на телефона и натиснах бутона на телефонния секретар. Бет Пенроуз, 19:16: „Здрасти, Джон. Имам чувството, че днес си бил на «Кенеди». Спомням си, че ми каза нещо такова. Ужасна трагедия. Боже мой… е, ако си се заел с това, успех. Съжалявам, че тази вечер не успяхме да се видим. Позвъни ми когато можеш.“

Това е едно от преимуществата да ходиш с ченге. Само дето ми се струва, че няма други преимущества.

Второто съобщение бе от бившия ми партньор Дом Фанели. Мамка му — рече той. — „Вярно ли съм чул, че сте се прецакали на «Кенеди»? Нали ти казвах да не приемаш тази работа. Обади ми се.“

— Ти ми намери тази работа, тъпак такъв.

Имаше още няколко съобщения от приятели и роднини, които питаха за случая на летището и за моята връзка с него. Изневиделица пак се озовах на радарните екрани на всички. Не е зле за човек, когото допреди година са смятали за свършен.

Последното съобщение, получено само преди десет минути, беше от Кейт Мейфилд. „Кейт се обажда. Мислех, че вече си се прибрал. Хм… обади се, ако искаш да си поговорим… вкъщи съм си… едва ли ще успея да заспя. Така че можеш да ми позвъниш по всяко време.“

Е, аз пък нямаше да имам проблем да заспя. Но първо исках да чуя новините, затова си съблякох сакото, събух си обувките, разхлабих вратовръзката си и се пльоснах на любимия си стол. Финансовият репортер продължаваше да дудне. Започнах да се унасям и макар да чух, че телефонът звъни, не му обърнах внимание.

После се озовах в огромен самолет. Опитвах се да се изправя, но нещо ме теглеше надолу. Забелязах, че всички наоколо спят — всички освен човека на пътеката. Държеше в ръка голям кървав нож и се приближаваше право към мен. Той вдигна ножа и аз скочих от стола.

Часовникът на видеото показваше 05:17. Едва имах време да взема душ, да се преоблека и да стигна на „Ла Гуардия“.

Докато се събличах, включих радиото в спалнята — беше настроено на „1010УИНС“.

Водещият говореше за трагедията със самолета на „Трансконтинентал“. Усилих звука и скочих под душа.

Докато се насапунисвах, чувах откъси от репортажа — нещо за Кадафи и за американския въздушен удар срещу Либия през 1986 — та.

Реших, че хората са започнали да загряват.

Спомнях си въздушния удар през 86 — та. Ченгетата от НЙПУ и Транспортна полиция бяха вдигнати по тревога в случай, че лайната се посипят и у нас. Но освен удълженото работно време не се бе случило нищо особено.

Предположих обаче, че предния ден се беше случило. Някои хора имат дълга памет. Веднъж моят партньор Дом Фанели ми разказа един виц — когато се разболеели от Алцхаймер, италианците забравяли всичко друго освен кого трябва да убият.

Това несъмнено се отнасяше и за арабите. Но когато го погледнеш под този ъгъл, не изглежда странно.