Играта на лъва

24

15 април смърдеше и 16 — и нямаше да е по-хубав.

— Добро утро, господин Кори — поздрави ме Алфред, моят портиер, който ми беше повикал такси.

— Добро утро, Алфред.

— Прогнозата за времето е добра. За „Ла Гуардия“, нали? — Той отвори задната врата и каза на шофьора: — „Ла Гуардия“.

Качих се в таксито и потеглихме.

— Имаш ли вестник? — попитах шофьора.

Той взе вестника от предната седалка и ми го подаде. Оказа се руски или гръцки. Засмях се. Денят започваше зле.

— Закъснявам — казах му. — Настъпи газта. Capisce? До дупка.

Шофьорът не прояви признаци, че има намерение да наруши закона, затова извадих служебната си карта и му я наврях в лицето.

— Размърдай се.

Таксито увеличи скоростта. Ако си носех патлака, щях да му напъхам дулото в ухото. Между другото, сутрин никога не съм в настроение.

В този час в неделя сутрин нямаше много движение и успяхме да наваксаме по Ф. Д. Рузвелт Драйв.

Терминалът на „Ю Ес Еъруейс“ — казах, когато стигнахме на летището. Той спря пред терминала, платих му и му върнах вестника с думите: — Ето ти бакшиша.

Слязох и си погледнах часовника. До полета оставаха десетина минути, но за сметка на това не носех багаж и пистолет, които да декларирам.

Пред терминала забелязах две униформени ченгета от Транспорта полиция, които гледаха всички така, все едно са пристигнали с кола, натъпкана с експлозиви. Явно бяха предупредени. Надявах се, че всички имат снимката на Асад Халил.

Служителят на билетното гише ме попита дали имам билет или резервация. Всъщност имах много резервации за този полет, но това не бе мястото за майтапи.

— Кори, Джон.

Той ме откри в компютъра и ми издаде билет. Поиска документ за самоличност и аз му дадох шофьорската си книжка вместо служебната си карта, която винаги повдига въпроса за оръжие. Една от причините, поради които тази сутрин бях решил да не си взема пистолета, беше, че закъснявах и нямах време да попълвам съответните документи. Освен това пътувах с въоръжени хора, които щяха да ме пазят. Поне така ми се струваше. От друга страна, винаги, когато смяташ, че нямаш нужда от оръжие, се оказва тъкмо обратното. Но аз имах друга, по-важна причина. По-късно ще ви я обясня.

Както и да е, той ми даде билета и ми пожела приятен полет.

Ако имах повече време, щях да му отговоря: „Нека аллах ни даде попътен вятър“.

Опашката вървеше бавно заради едно ченге от Транспортна полиция с детектор за метал. Минах през проверката и пиринчените ми ташаци не задействаха алармата.

Докато бързах към портала, размишлявах за тази усилена бдителност. От една страна, през следващия месец много ченгета щяха да получат тлъста добавка за извънреден труд. Кметът щеше да се побърка и щеше да се опита да изръси Вашингтон за федерални мангизи, като се оправдае, че вината е тяхна.

От друга страна, тези вътрешни операции на терминала рядко водят до задържането на онзи, който ти трябва, но така или иначе са задължителни. Това затруднява придвижването на бегълците из страната. Но ако имаше поне грам здрав разум, Асад Халил щеше да постъпи като повечето престъпници — да се скрие някъде, докато бурята отмине, или да си намери чиста кола и да изчезне по пътищата. Или, разбира се, можеше още вчера да е хванал въздушния керван за Пустинландия.

Дадох билета си на портала, минах по ръкава и се качих на самолета за Кукуландия.

— За малко да не успеете — каза стюардесата.

— Днес е щастливият ми ден.

— Приятен полет. Настанете се където желаете.

— Може ли да седна на мястото на оня тип ей там?

— На някое от свободните места, господине. Седнете, моля.

Видях, че самолетът е полупразен, и си харесах място надалеч от Кейт Мейфилд и Тед Наш, които седяха един до друг, и Джак Кьоних, който беше от отсрещната страна на пътеката. Докато минавах покрай тях обаче, все пак измърморих едно „Добрутро“. Завиждах на Джордж Фостър, че не му се налага да пътува с нас.

Не се бях сетил да си взема безплатно списание на портала, а някой бе събрал вестниците от джобовете пред мен, затова до излитането се зачетох в евакуационния план.

Някъде по средата на полета, докато дремех, Кьоних се запъти към тоалетната и хвърли в скута ми първите страници на „Сънди Таймс“.

Проясних си главата и прочетох водещото заглавие: Над сто жертви в самолет на „Дж. Ф. Кенеди“. Тъкмо нещо, което да те разсъни в неделя сутрин.

Прегледах репортажа, който бе непълен и малко неточен. Накрая се посочваше, че Федералното управление на авиацията и Бюрото за пътнотранспортни произшествия не разкривали други подробности, освен че пътниците и екипажът починали от неопределени токсични изпарения. Не се споменаваше, че самолетът е кацнал на автопилот, още по-малко за убийства или терористи. И естествено, нищо за клуб „Конквистадор“. Както и за Джон Кори, слава Богу. Утрешните новини обаче щяха да са по-конкретни. Подробностите щяха да се предлагат на поносими дози, като рибено масло с малко мед, докато накрая публиката не свикнеше и вниманието й не се привлечеше от нещо друго.

Едночасовият полет мина нормално, освен отвратителното кафе. Прелетяхме над Потомак и под мен се разкри величествената гледка на паметника на Джеферсън, заобиколен от цъфнали череши, Капитолия и всички онези белокаменни сгради, които излъчват власт, власт и власт. За пръв път ми хрумна, че работя за някои от ния хора там долу.

Така или иначе, кацнахме навреме на националното летище „Роналд Рейгън“. Забелязах, че Кьоних носи син федерален костюм и куфарче. Наш пак беше с европейски дрехи и също имаше куфарче несъмнено от кожа на як, изработено от тибетски борци за свобода в Хималаите. И костюмът на Кейт бе син, но й стоеше по-добре, отколкото на Джак. Естествено и тя носеше куфарче. Аз се бях пременил в гълъбовосив костюм — беше ми го купила бившата ми от „Барнис“. С ДДС и бакшиша навярно струваше към два бона. Тя можеше да си го позволи. Тези пари вървят с правната защита на наркопласьори, борци, финансови престъпници и други богати скапаняци. Тогава защо го нося ли? Нося го като проява на цинизъм, струва ми се. А и защото ми стои страхотно и изглежда скъп.

Но да се върнем на летището. Чакаше ни кола, която ни откара в централата на ФБР, известна като сградата „Дж. Едгар Хувър“.

По пътя почти не разговаряхме, но накрая Джак Кьоних, който седеше отпред, се обърна към нас.

— Извинявам се, ако тази среща ви е попречила да отидете на черква.

ФБР, разбира се, се отнася с лицемерно уважение към вярата, а може и да не е толкова лицемерно. Не можех да си представя бившите ми шефове да кажат нещо подобно и не отговорих.

— Няма нищо — отвърна Кейт, каквото и да означаваше това.

Наш измърмори нещо, което прозвуча като всеопрощение.

Не ходя редовно на черква, но казах:

— Едгар Хувър е там горе и ни наблюдава.

Кьоних ме стрелна с убийствен поглед и се обърна напред. Дълъг ден. Много дълъг ден.

25

Асад Халил се събуди в пет и половина, взе влажна кърпа от банята и избърса всички повърхности, по които можеше да е оставил отпечатъци. Легна на пода, каза утринните си молитви, после се облече и излезе. Остави сака си в колата и се върна в офиса, като носеше мократа хавлия.

Младият служител спеше на стола си. Телевизорът продължаваше да работи.

Халил заобиколи зад рецепцията, увил глока с кърпата. Притисна дулото към главата на мъжа и натисна спусъка. Натика трупа под плота, извади портфейла от джоба му и взе парите от касата. Намери купчина регистрационни карти и квитанции, прибра ги в джоба си, избърса ключа с хавлията и го върна на таблото.

Погледна нагоре към видеокамерата, която беше забелязал вечерта и която бе записала не само пристигането му, но и убийството. Откри кабела и го проследи до малка стаичка. Извади касетата пъхна я в джоба си и излезе на рецепцията, където намери електрически ключ с надпис РЕКЛАМА НА МОТЕЛА. Натисна го, угаси осветлението в офиса и отиде при колата си.

Навън се бе спуснала гъста мъгла и видимостта не надхвърляше няколко метра. Халил потегли от паркинга с изключени фарове и ги включи едва когато се отдалечи на петдесетина метра по пътя.

Върна се по същия маршрут и наближи Столичната околовръстна магистрала. Точно преди нея отби в голям паркинг пред търговски център, откри канал и хвърли регистрационните карти, квитанциите и видеокасетата през решетката. Извади парите от портфейла на служителя и също го пусна вътре.

В шест сутринта потегли по околовръстната магистрала. Небето на изток започваше да изсветлява. В неделното утро нямаше почти никакво движение. Не забеляза и нито един патрулен автомобил.

Продължи на юг, после зави на запад, пресече Потомак и започна да обикаля около Вашингтон като лъв, дебнещ плячката си.

Въведе необходимия му вашингтонски адрес в сателитния навигатор и излезе по Пенсилвания Авеню, за да се насочи право към сърцето на вражеската столица.

В 07:00 стигна до Капитолийския хълм. Мъглата се беше вдигнала и огромният бял купол на сградата сияеше под слънчевите лъчи. Халил я обиколи, спря и паркира откъм югоизточната й страна. Извади фотоапарата от сака си и снима Капитолия. На петдесетина метра забеляза млада двойка, която правеше същото. Можеше да прекара времето другаде, но си мислеше, че снимките ще развеселят сънародниците му в Триполи.

В района на портала имаше полицейски коли, но не и по улицата.

В 07:25 се качи в автомобила и измина няколкото преки до Конститюшън Авеню. Шофираше бавно по трилентовия път докато не откри номер 415. На тясната отбивка бе паркирана кола. Прозорецът на третия етаж светеше. Той продължи, заобиколи квартала и пря на половин пряка от къщата.

В 07:45 от предната врата излязоха мъж и жена на средна възраст. Тя беше добре облечена, а мъжът носеше синята униформа на Генерал от военновъздушните сили. Халил се усмихна.

В Триполи му бяха казали, че генерал Терънс Уейклиф всяка неделя сутрин присъства на службите в Националната катедрала. И че почти винаги ходи в 08:15, но понякога отива на следващата служба в 09:15 ч. Днес очевидно щеше да е по-ранната и Халил се зарадва, че няма да се наложи да чака още цял час.

Генералът и съпругата му се качиха в колата си. Генералът беше висок, слаб мъж и макар косата му да бе побеляла, имаше походка на младеж. Асад знаеше, че през 1986 — а е бил капитан и че позивната на неговия F-111 е била Прошка 22. Изтребителят му беше един от четирите в ескадрилата, бомбардирала Ал Азизия. Оръжейник на Уейклиф бе полковник — навремето капитан — Уилям Хамбрехт, който през януари беше срещнал съдбата си в Лондон. Сега генералът щеше да срещне своята във Вашингтон.

Можеше да убие двамата още тук, в тази тиха неделна сутрин, но искаше да го направи по друг начин.

Той поправи вратовръзката си, излезе и заключи колата. Отиде до входа на къщата и натисна звънеца. После чу стъпки и отстъпи назад, така че лицето му да се вижда през шпионката. Разнесе се металическо изскърцване, навярно от поставяне на верига, вратата се отвори и отвътре надникна млада жена. Тя понечи да каже нещо, но Халил блъсна вратата с рамо. Веригата се скъса и жената политна на пода. Той светкавично се вмъкна вътре, затвори вратата и извади пистолета си.

— Тихо.

Младата жена остана на мраморния под. Очите й бяха разширени от ужас.

Асад й даде знак да се изправи и тя се подчини. Либиецът я огледа. Беше дребна, с тъмна кожа и носеше халат. Според неговата информация, тя бе прислужницата. В къщата не живееше никой друг.

— Има ли някой освен теб? — за да се увери, попита той.

— Генералът — отвърна жената на английски със силен акцент.

Халил се усмихна.

— Не. Генералът не си е вкъщи. Тук ли са децата на генерала?

Тя поклати глава. Трепереше.

Асад усети аромат на кафе и нареди:

— В кухнята.

Тя колебливо се обърна и тръгна по дългия коридор. На кръглата маса в голямата кухня Халил видя две чаши за кафе и две чинии.

— Мазето — каза той.

Прислужницата посочи една дървена врата.

— Слизай долу — заповяда Асад.

Тя отвори вратата, включи лампата и заслиза по стълбището. Халил я последва.

Мазето беше пълно със сандъци и кашони. Той се огледа и откри врата, която водеше към малкото помещение с парното. Даде знак на жената да влезе вътре и когато тя се подчини, стреля в тила й. Прислужницата се строполи на пода.

Халил затвори вратата и се върна в кухнята. Намери в хладилника кутия прясно мляко, изпи я до дъно и я хвърли в кошчето за отпадъци. После изяде две кофички кисело мляко. Едва сега разбираше колко е гладен.

Върна се в антрето при входа, откачи скъсаната верига и заключи вратата.

После разгледа първия етаж. Имаше само голяма трапезария, дневна и малка тоалетна.

Целият втори етаж бе зает от голяма дневна. След като се увери, че вътре няма никого, Халил продължи нагоре по стълбището. На последния етаж бяха спалните. Две от тях очевидно бяха на децата на генерала, момче и момиче. Искаше му се да са си вкъщи и да спят, ала стаите се оказаха празни. Третата спалня, изглежда, беше предназначена за гости, а най-голямата бе на генерала.

На четвъртия етаж имаше голям кабинет и съвсем малка стая, в която навярно спеше прислужницата. В кабинета забеляза военните отличия по дървената ламперия на стените, по бюрото и малката масичка.

На найлонови конци от тавана висеше модел на F-111, насочил нос надолу и със свити назад криле, сякаш се спускаше за атака. Под крилете му имаше четири сребристи бомби. Той откъсна самолета, смачка го, хвърли парчетата на килима и ги стъпка.

— Дано горите в ада!

Овладя се и продължи да разглежда кабинета. На стената висеше черно-бяла снимка на осем мъже, изправени пред изтребител-бомбардировач F-111. Отдолу пишеше ЛЕЙКЪНХИЙТ, 13 АПРИЛ 1987. Той препрочете надписа. Това не беше годината на бомбардировката, но после се сети, че имената на тези хора, както и акцията им са секретни, поради което генералът бе поставил грешна дата дори тук, в частния си кабинет. Явно тези страхливци не се гордееха с онова, което бяха извършили.

Приближи се до голямото махагоново бюро, откри бележника на Уейклиф и го отвори на неделя, 16 април. Генералът си беше записал: 08:15 — „Националната катедрала“. Нямаше повече ангажименти за деня, така че навярно никой нямаше да забележи изчезването му. В понеделник Уейклиф имаше съвещание, насрочено за 10:00, Дотогава щеше да е мъртъв още един офицер от неговата ескадрила Халил прочете записката за 15 април, годишнината от бомбардировката: „09:00 — групов разговор с ескадрилата“.

Той кимна. Значи поддържаха връзка. Това можеше да е проблем, особено когато започнеха да умират един по един. Но Асад го очакваше. Ако действаше достатъчно бързо, щеше да ги убие още преди да са осъзнали, че са обречени.

После прелисти телефонния бележник на генерала и откри имената на другите мъже от снимката. С удоволствие забеляза, че срещу името на полковник Хамбрехт пише ПОЧИНАЛ. Адресът на Чип Уигинс беше задраскан и до името му имаше червен въпросителен знак.

Помисли си дали да не вземе бележника, но полицията можеше да забележи изчезването му и това щеше да постави под съмнение мотива за убийството.

Той го върна до телефона и го избърса с носната си кърпичка. След това провери в чекмеджетата. В средното откри 45 — калибров автоматичен пистолет със сребърен обков. Беше зареден. Халил вкара патрон в цевта, свали предпазителя и го пъхна на кръста си. Приближи се до вратата, после спря, върна се, внимателно събра парчетата от модела на самолета и ги хвърли в кошчето.

Слезе на третия етаж и претърси всички спални, като взе пари, бижута, часовници, дори няколко от военните отличия на генерала. Прибра всичко в една калъфка от възглавница, върна се в кухнята на първия етаж, извади от хладилника кутия портокалов сок и седна на масата.

Часовникът на стената показваше 08:55. Уейклиф и жена му щяха да се приберат до девет и половина, ако наистина бяха хора на навика и точността. До десет без петнайсет и двамата щяха да са мъртви.

26

Пресякохме Потомак по някакъв мост и влязохме в града. В осем и половина в неделя нямаше много движение. Видяхме неколцина велосипедисти, както и туристи на пролетна ваканция. Хлапетата изглеждаха като замаяни, измъкнати от леглата в този час.

Пред нас се извиси Капитолият и се зачудих дали всички конгресмени вече са информирани за случая. Когато започнат да валят яйна, изпълнителната власт обича първо да си опече работата и после да иска благословията на Конгреса. За Либия вече спокойно можеха да пътуват бойни самолети. Но това не беше мой проблем.

Излязохме на Пенсилвания Авеню, където се намира сградата „Дж. Едгар Хувър“, недалеч от компанията майка, министерството на правосъдието. Спряхме пред уникално грозната панелна постройка, чиито размери и форма не се поддават на описание.

Всъщност веднъж бях идвал тук на семинар и ме бяха развели из нея. Ако откажеш да я обиколиш цялата и особено скъпоценния им музей, не ти дават обяд.

Така или иначе, предната част на сградата е седеметажна в съответствие с ограниченията за високо строителство на Пенсилвания Авеню, но задната е единайсететажна. По-висока е от централата на някогашния КГБ в Москва и навярно е най-голямата сграда на пра-воохранителна институция в света. Тук работят около осем хиляди души, предимно поддържащ персонал и лабораторни специалисти. Действащите агенти са около хиляда и не им завиждам повече, отколкото завиждах на ченгетата от Полис Плаза 1. Удоволствието от работата е право пропорционално на разстоянието, на което се намираш от голямото началство.

Влязохме в малко фоайе, което водеше към вътрешен двор. Докато чакахме домакина си, надникнах в двора, в който имаше фонтан и пейки. Бронзовият надпис на стената над пейките гласеше: „Най-ефикасното оръжие срещу престъпността е сътрудничеството… усилията на всички правоохранителни институции с подкрепата и разбирането на американския народ. Дж. Едгар Хувър.“ Страхотен цитат. По-точен от неофициалното мото на ФБР, а именно: „Ние сме безгрешни“.

Ето че пак се отнасям. Опитвал съм се да променя отношението и, но въпросът опира до мъжкото его. В органите на реда има прекалено много мъжкари.

Така или иначе, на едната стена висяха обичайните снимки — на президента, министъра на правосъдието, директора на ФБР и така нататък. Изглеждаха добродушни и бяха подредени по старшинство така че никой да не ги обърка с най-търсените престъпници в Америка.

Всъщност имаше и друг вход за посетители, откъдето започваше обиколката и където бяха закачени снимките на въпросните престъпници. Колкото и да е невероятно, трима бегълци бяха арестувани след като били разпознати от туристи. Не се съмнявах, че фотографията на Асад Халил вече е на първо място сред тях. Може би някой посетител щеше да каже: „Хей, този тип нае стая при мен“. А може би не.

Но да се върнем на мрачното настояще. Днес не бе нормален работен ден, разбира се, и сградата изглеждаше почти пуста, но не се съмнявах, че момчетата от антитерористичния отдел са тук. Надявах се да не ни обвинят, че сме им прецакали неделята.

Джак, Кейт и Тед декларираха оръжията и аз трябваше да призная, че не нося пистолет. За сметка на това информирах служителя от охраната, че ръцете ми са регистрирани като смъртоносни оръжия. Той погледна Джак, който се опита да се престори, че не съм с него.

Малко преди 09:00 ни въведоха в приятна заседателна зала на третия етаж, където ни предложиха кафе и ни представиха на шестима мъже и две жени. Всички мъже се казваха Боб, Бил и Джим, а може и само така да ми се е счуло. Имената на жените бяха Джейн и Джийн. Всички бяха облечени в синьо.

Очакванията ми за дълъг, напрегнат ден не се оправдаха. Беше още по-ужасно. Не че някой се държеше враждебно или ни упрекваше, но имах чувството, че пак съм се озовал в началното училище и съм в кабинета на директора. Джони, мислиш ли, че следващия път, когато в Америка пристигне терорист, ще можеш да си спомниш на какво сме те учили?

Радвам се, че не си носех пистолета — щях да ги очистя до крак. Не останахме в заседателната зала през цялото време, а обикаляхме из цял куп офиси като пътуващ цирк и изпълнявахме едно и също представление пред различна публика.

Между другото, отвътре сградата е също толкова грозна, колкото и отвън. Стените са боядисани в слонова кост, вратите са сиви. Веднъж някой ми каза, че Дж. Едгар Хувър забранил по стените да висят снимки. И до днес всеки, който нарушавал заповедта, умирал от загадъчна смърт.

Както казах, сградата има странна форма и не е лесно да следиш къде точно се намираш. От време на време минавахме покрай стъклени стени на лаборатории или други работни помещения. Макар че бе неделя, имаше хора, приведени над микроскопи или компютърни терминали, други се мотаеха с колби в ръце. Много от прозорците тук са двустранни огледала и хората, които гледаш, не могат да те видят. А много от огледалата са едностранни прозорци и ония от другата страна могат да те наблюдават, докато си човъркаш зъбите.

Цялата сутрин мина в поредица от обяснения. Ние говорехме, другите кимаха и слушаха. През половината от времето не знаех с кого разговаряме. На няколко пъти реших, че сме сбъркали стаята, защото събеседниците ни изглеждаха изненадани или смутени, все едно че бяха дошли, за да свършат някаква работа, и четирима непознати от Ню Йорк бяха започнали да дрънкат за отровен газ и някакъв тип на име Лъва. Е, може и да преувеличавам, но след три часа повтаряне на едно и също вече всичко ми се струваше като в мъгла.

От време на време ни задаваха конкретен въпрос или ни питаха за мнението ни. Но нито веднъж не ни казаха какво знаят те. Обясниха ни, че това щяло да е следобед, при това само ако си изядем всички зеленчуци.

27

Входната врата се отвори и Асад Халил чу да разгооварят мъж и жена.

— Дойдохме си, Роза — извика жената.

Халил допи кафето си. Гардеробът се отвори и затвори. После гласовете започнаха да се приближат по коридора.

Той се изправи, застана отстрани на вратата и извади автоматичния колт на генерала.

Двамата влязоха в голямата кухня. Уейклиф се запъти към хладилника, а жена му към кафемашината на плота. Бяха с гръб към него и Халил прибра пистолета в джоба на сакото си и зачака да го забележат.

Жената извади две чаши от шкафа и ги напълни с кафе. Генералът продължаваше да гледа в хладилника.

— Къде е млякото? — попита той.

— Там е — отвърна госпожа Уейклиф.

Тя се обърна към масата, видя Халил, сепна се, извика и изпусна чашите на пода.

Генералът също се обърна, видя високия мъж, пое си дъх и попита.

— Кой сте вие?

— Куриер.

— Кой ви пусна тук?

— Прислужницата ви.

— Къде е тя?

— Отиде да купи мляко.

— Добре — изсумтя генерал Уейклиф, — разкарайте се оттук или ще повикам полиция.

— Как мина службата?

— Моля, вървете си — каза Гейл Уейклиф. — Ако си тръгнете, няма да викаме полиция.

Халил не й обърна внимание.

— И аз съм религиозен човек. Изучавал съм еврейския завет, както и християнското евангелие, и разбира се, Корана.

При последната дума генералът внезапно започна да разбира кой може да е този натрапник.

— Познавате ли Корана? — продължи Халил. — Не? Но сте чели еврейския завет. Тогава защо християните не четат Божието слово, разкрито на пророк Мохамед?

— Вижте… не зная кой сте…

— Знаете, разбира се.

— Добре… Зная кой сте…

— Да, аз съм най-страшният ви кошмар. А вие някога бяхте моят най-ужасен кошмар.

— За какво говорите?…

— Вие сте генерал Терънс Уейклиф и струва ми се, работите в Пентагона. Нали така?

— Това не е ваша работа. Вървете си, казвам ви. Веднага. Халил не отговори. Просто продължи да гледа генерала, който стоеше пред него в синята си униформа.

— Виждам, че имате много отличия, генерале — рече накрая той.

— Повикай полиция, Гейл — обърна се Уейклиф към жена си. Тя остана неподвижна за миг, после тръгна към телефона на стената.

— Не пипайте телефона — каза Халил. Тя погледна мъжа си, който повтори:

— Повикай полиция. — Генералът пристъпи към натрапника. Асад извади автоматичния пистолет от джоба си.

Гейл Уейклиф ахна.

Терънс Уейклиф изненадано възкликна и се закова на място.

— Това е вашето оръжие, генерале — каза Халил и го повдигна, сякаш го разглеждаше. — Много е красиво. Никелов или сребърен обков, ръкохватка от слонова кост, на която е написано името ви.

Уейклиф не отговори.

Халил отново вдигна очи към него.

— Доколкото разбирам, за въздушния удар срещу Либия не са раздали медали. Вярно ли е? — Той се взря в очите на генерала и за пръв път видя в тях страх.

— Говоря за петнайсети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста — продължи Асад. — Или беше осемдесет и седма?

Генералът и жена му се спогледаха. И двамата вече разбираха какво ще се случи. Гейл прекоси кухнята и застана до съпруга си.

Халил оцени смелостта й пред лицето на смъртта. Цяла минута никой не проговори. Асад се наслаждаваше на гледката на двамата американци, очакващи последния си миг.

Но той все още не бе свършил.

— Поправете ме, ако греша, но вие сте били Прошка двайсет и две — каза Халил на Уейклиф. — Нали?

Мълчание.

— Вашата ескадрила от четири F-111 е атакувала Ал Азизия. Нали?

Отново мълчание.

— И се чудите как съм разкрил тази тайна. Генерал Уейклиф се прокашля.

— Да.

Халил се усмихна.

— Ако ви кажа, после ще трябва да ви убия. — И се засмя.

— И без това ще го направите — промълви генералът.

— Може би. А може би не.

— Къде е Роза? — попита Гейл.

— Каква добра господарка сте — да се тревожите за прислужницата си.

— Къде е?

— Знаете къде е.

— Гадно копеле!

Асад Халил не беше свикнал да му приказват така, най-малко Жени. Щеше да я застреля на място, но се овладя.

— Всъщност не съм копеле. Баща ми и майка ми бяха женени. Вашите съюзници израелците убиха баща ми. Майка ми загина по време на вашата бомбардировка на Ал Азизия. Братята и сестрите ми също. — Той погледна Гейл. — И е напълно възможно да ги е убила една от бомбите на съпруга ви, госпожо Уейклиф. Е, какво ще кажете?

Тя дълбоко си пое дъх.

— Мога да кажа само, че съжалявам. И двамата съжаляваме.

— Нима? Е, благодаря за съчувствието.

Генералът го изгледа гневно.

— Аз ни най-малко не съжалявам. Вашият Кадафи е международен терорист. Той уби десетки невинни мъже, жени и деца. Базата в Ал Азизия беше команден център за международен тероризъм, а именно Кадафи изложи на опасност живота на цивилни граждани, като ги настани във военен обект. И щом знаете толкова много, сигурно ви е известно, че в цяла Либия бяха бомбардирани само военни обекти. Няколкото цивилни жертви бяха случайни. Не се преструвайте, че това оправдава хладнокръвното убийство на американци.

Халил като че ли наистина се замисли над думите му.

— Ами бомбата, която пуснахте над дома на полковник Кадафи в Ал Азизия? — накрая попита той. — Онази, която уби дъщеря му и рани жена му и двамата му сина. Случайност ли беше? Нима вашите самонасочващи се бомби се отклоняват? Отговорете ми.

— Нямам какво повече да кажа.

Асад поклати глава.

— Не, наистина. — Той вдигна пистолета и го насочи към генерала. — Нямате представа колко дълго съм чакал този момент.

Уейклиф пристъпи пред жена си.

— Оставете поне нея.

— Смешно. Съжалявам само, че децата ви не са си вкъщи.

— Копеле! — Генералът се хвърли към него.

Халил стреля в гърдите му.

Силата на 45 — калибровия куршум спря устрема на Уейклиф и го запрати назад и на пода.

Гейл изпищя и се втурна към него.

Асад я остави да коленичи до умиращия си съпруг. Тя го галеше по челото и ридаеше. От раната шуртеше кръв и Халил видя, че не го е улучил в сърцето, а в белия дроб. Чудесно. Генералът щеше Да умре от бавна и мъчителна смърт.

Гейл Уейклиф затисна дупката с длан и Асад остана с впечатлението, че има опит с такива рани. А може и да беше само истина помисли си той.

Продължи да я наблюдава трийсетина секунди, заинтригуван, но безпристрастен.

Генералът се опитваше да каже нещо, макар че се давеше в собствената си кръв.

Халил пристъпи напред.

— Можех да те убия с брадва като полковник Хамбрехт. Но ти беше много смел и заслужаваш уважение. Затова повече няма да страдаш. Не мога да обещая същото за другите от твоята ескадрила.

Уейклиф се напрегна да отговори, ала от гърлото му потече розова пенлива кръв.

— Гейл… — едва успя да промълви той.

Халил притисна дулото на пистолета до слепоочието на жена му и стреля.

Тя се отпусна на пода до съпруга си.

Генералът протегна ръка да я докосне, после надигна глава и я погледна.

Асад изчака няколко секунди.

— Майка ми умря много по-мъчително.

Уейклиф вдигна очи към него. По устните му се стичаше кръв.

— Стига — изхриптя той и се закашля. — Стига убийства… върви си…

— Още не съм свършил тук. Ще си ида, когато всичките ти приятели са мъртви.

Генералът не каза нищо повече. Ръката му намери дланта на Гейл и я стисна.

Халил продължи да чака, но американецът не умираше. Той приклекна до него, свали часовника и пръстена му от военновъздушната академия и извади портфейла от джоба му. После взе часовника, пръстените и перлената огърлица на госпожа Уейклиф.

Накрая докосна раната на гърдите на генерала, вдигна пръсти към устните си и с наслада облиза кръвта.

Генералът го гледаше ужасено. Опита се да каже нещо, ала се задави.

Халил не откъсваше очи от него. Накрая дишането на Уейклиф спря. Асад притисна длан към сърцето му, провери пулса на китката му и артерията на шията му. Уверил се, че генерал Терънс Уейклиф най-после е мъртъв, той се изправи и погледна двата трупа.

— Дано горите в ада.

28

До обяд дори Кейт, Тед и Джак изглеждаха абсолютно изчерпани. Всъщност, ако бяха продължили да ни разпитват, черепните ни кухини щяха да останат празни. Искам да кажа, божичко, тия хора знаят как да измъкнат от теб цялата информация, без да стигат до електрически шок.

Така или иначе, в Хувърландия беше обяд и ни оставиха сами да се нахраним, слава Богу, но ни посъветваха да използваме служебния ресторант. Не ни дадоха купони, така че трябваше да си платим за тази чест, макар че доколкото си спомнях, манджата се субсидираше от държавата.

Заведението бе приятно, но неделното меню не предлагаше голям избор. Само здравословна храна — салати, кисело мляко, зеленчуци, плодови сокове и билкови чайове. Взех си салата с риба тон и чаша кафе, което имаше вкус на балсамираща течност.

Хората около нас бяха като гипсови отливки от учебен филм на Дж. Едгар Хувър, наречен „Добрият външен вид води до повече арести“.

Имаше само няколко негъра, които приличаха на шоколадови люспи в чиния с овесени ядки. Вашингтон може и да е столицата на културното разнообразие, но някои организации се променят бавно. Чудех се какво мислят тукашните шефове за АСЧ в Ню Йорк и в частност за ченгетата от НЙПУ, които са като сцена в извънземен бар от „Междузвездни войни“.

Е, може и да се отнасях прекалено недоброжелателно към домакините си. ФБР всъщност е много добра правоохранителна институция с един основен проблем — имиджът. Политически коректната тълпа не ги харесва, медиите са фурнаджийски лопати, но като цяло, хората продължават да ги обожават. Другите сродни организации са впечатлени от работата им, завиждат на властта и парите им и се вбесяват от тяхната арогантност. Не е лесно да си велик.

— Не зная дали ще ни оставят случая — с пълна със салата уста каза Джак Кьоних, — или ще го дадат на тукашния антитерористичен отдел.

— Антитерористичната спецчаст е създадена точно за такива случаи — отбеляза Кейт.

Предполагам, че наистина е така. Но организациите майки не винаги харесват странните си отрочета. Армията например никога не си е падала по собствените си спецсили с техните тревистозелени барети. НЙПУ никога не е харесвало своя отдел за борба с престъпността, съставен от хора, които приличат и се обличат като скитници и джебчии. Излъсканата до блясък институция никога не се доверява, нито разбира собствените си мръсни специални отдели и не й пука за ефикасността им. Странните хора, особено когато действат ефикасно, представляват заплаха за статуквото.

— Постигнали сме много успехи в Ню Йорк — прибави Кейт. Кьоних се замисли за миг.

— Предполагам, че зависи от това къде е Халил или поне от това къде смятат, че е. Сигурно ще ни оставят да работим в района на Ню Йорк, без да ни се бъркат. ЦРУ ще прати хора в чужбина, а Вашингтон ще поеме останалата част от страната и Канада.

Мълчах, Тед Наш също мълчеше. Той притискаше към гърдите си толкова много козове, че не му трябваше лигавник за киселото мляко. Аз нямах какво да крия. Но знаех, че когато случаят е започнал в Ню Йорк, агентите от АСЧ често пътуват из цялата страна и дори зад граница. Всъщност Дом Фанели ми бе казал, че постоянно ходели до Париж да ядат, да пият вино, да прелъстяват французойки и да ги вербуват, за да шпионират заподозрени араби. Не че му вярвах, но бях наясно, че има възможност да се разходиш до Европа на държавна сметка. Е, толкова за патриотизма. Въпросът беше дали ако нещо се случи на твоя територия, ще ти позволят да го нищиш до края на земята. Или ще те спрат на границата.

Преди три години в Ист Сайд вилнееше убиец изнасилвач и не можехме да го открием. После тоя тип да вземе да отиде за една седмица на гости на свой приятел в Джорджия и някакво местно селско ченге го гепва за шофиране в нетрезво състояние. В участъка си имали чисто нов компютър, купен с федерални мангизи, и от скука пуснали отпечатъците на пича по мрежата на ФБР. И какво да видят — отпечатъците съвпадат с ония, които бяхме открили на местопрестъпленето. Получихме заповед за екстрадиране и вашият покорен слуга трябваше да отиде до Джорджия, за да вземе престъпника. В продължение на двайсет и четири часа трябваше да изтърпя местния началник на полицията, който ми дрънкаше всевъзможни глупости за нюйоркските ченгета, изнесе ми лекция по криминално разследване и издирване на убийци и накрая ми каза ако пак ми дотрябвала помощ, непременно да му се обадя.

Но да се върнем в ресторанта в сградата на ФБР. Разсъжденията на Кьоних показваха, че не е сигурен дали АСЧ е в състояние да реши този случай.

— Ако Халил бъде заловен в Европа — каза той, — две-три държави преди нас ще предявят претенции за екстрадиране, освен ако правителството не успее да ги убеди, че ние сме най-засегнатата страна заради масовото убийство.

Макар че тези юридически обяснения, изглежда, бяха насочени към мен, вече бях наясно с тях. Бил съм ченге почти две десетилетия, пет години съм преподавал в „Джон Джей“ и почти две години съм живял с адвокатка. Всъщност това е единственият период от живота ми, в който аз съм чукал юрист, а не обратното.

Така или иначе, Кьоних най-много се безпокоеше, че сме оставили топката на голлинията и сега ще ни пратят в съблекалнята. Тази възможност притесняваше и самия мен.

Още по-неприятното беше, че един от нашия отбор на име Тед Наш се канеше да се върне при предишния си тим, който имаше повече шансове да спечели мача. Внезапно пред очите ми се появи образът на оня полицейски началник от Джорджия, но сега бе с лицето на Тед Наш, сочеше ми Асад Халил зад решетките и ми казваше: „Виждаш ли, Кори, аз го пипнах. Дай да ти обясня как го направих. Седях си в едно кафене на Рю Сен Жермен — това е във Франция, Кори — и приказвах с информатор.“ След което извадих патлака си и го гръмнах.

Всъщност Тед вече говореше и аз се заслушах.

— Утре заминавам за Париж, за да се срещна с хората от нашето посолство. Трябва да се тръгне оттам, откъдето е започнало всичко.

— И така нататък.

Зачудих се дали не бих могъл да му набуча гръкляна с вилицата си.

Кейт и Джак отвориха дума за проблеми като юрисдикция, екстрадиране, федерални и щатски обвинения и прочее. Правни глупости.

— Сигурна съм, че в полицията е същото — каза ми Кейт. — Полицаите, които са започнали случая, продължават разследването докрай и така веригата от улики остава непрекъсната. Освен това защитата на обвиняемия няма да може да атакува свидетелските им показания.

И така нататък. Искам да кажа, божичко, още не бяхме пипнали оня боклук, а те мислеха за процеса. Ето какъв е резултатът, когато юристи станат ченгета. Тъкмо с такива неща трябваше да се примирявам, когато работех с прокурори и следователи. Тази страна е бъкана със законови положения, нещо съвсем нормално, когато си имаш взимане-даване със средния американски престъпник. Искам да кажа, че трябва да спазваш конституцията и да внимаваш да не бъде осъден някой невинен. Обаче за типове като Асад Халил трябва да се измисли друг вид съдилище. Ами че той дори не плаща данъци, освен може би ДДС.

Така или иначе, когато обедната почивка свърши, господин Кьоних ни каза:

— Сутринта всички се справихте чудесно. Зная, че не е приятно, но сме тук, за да помогнем. Гордея се с вас.

Рибата тон се размърда в корема ми. Но Кейт изглеждаше доволна. На Тед не му пукаше, което означаваше, че най-после имаме нещо общо.

29

Асад Халил излезе на Околовръстната магистрала и в 10:15 вече се отдалечаваше от Вашингтон по междущатско шосе 95. Знаеше, че до целта му няма повече пътни такси.

Докато шофираше, бръкна в калъфката от възглавница и извади парите, които беше взел от спалнята на генерала, от портфейла му и от чантичката на жена му. Бяха близо двеста долара. Заедно с онези от офиса на мотела ставаха четиристотин и четиридесет. Портфейлът на Джамал Джабар бе съдържал по-малко от сто долара. Бързо пресметна наум и получи сумата 1100 долара. Със сигурност щяха Да му стигнат за следващите няколко дни.

Стигна до един мост над малка река, спря в крайното дясно платно и включи аварийните светлини. Слезе от колата и взе със себе си калъфката, в която бяха пистолетът на генерала и ценностите от дома му. Отиде до парапета, озърна се, погледна към реката, за да се увери, че няма лодки, и хвърли вързопа във водата.

Върна се в автомобила и продължи. С удоволствие би задържал някои сувенири от пребиваването си в Америка, особено пръстена на Уейклиф и снимките на децата му. От предишните си преживявания в Европа обаче знаеше, че е възможно да го спрат и да го претърсят. Нямаше намерение да го допусне, ала всичко се случваше и трябваше да е подготвен.

Отби на първия изход, който видя, и се спусна по рампата, край която имаше три бензиностанции. Спря на онази, която беше на са-мообслужване. Бяха му казали, че тук е също като в Европа и може да използва кредитна карта, ала не искаше да оставя следи още в началото на акцията си, затова реши да плати в брой.

Зареди резервоара, отиде до стъклената каса и пъхна през малкия отвор две двайсет доларови банкноти. Мъжът го изгледа недружелюбно и му върна рестото.

Асад продължи на юг по шосе 95.

Пътуваше в щата Вирджиния. Тук дърветата се бяха разлистили повече, отколкото в Ню Йорк и Ню Джърси. Външният дигитален термометър показваше седемдесет и шест градуса по Фаренхайт. Той натисна бутона на пулта и видя, че температурата е двайсет и пет градуса по Целзий. Приятно време, помисли си Халил, но прекалено влажно.

Внимаваше да шофира със същата скорост като останалите по пътя — сто и двадесет километра в час, много по-бързо, отколкото на север от Вашингтон, и с петнадесет километра в час повече от позволеното. Един от разузнавачите в Триполи, Борис, руснакът от КГБ, живял пет години в Америка, му беше казал: „Полицията в южните щати спира коли с регистрационни номера от Севера. Особено от Ню Йорк.“

Халил го попита защо и Борис му отвърна: „Северът и Югът са водили гражданска война, в която Югът бил победен. Поради тази причина все още се отнасят много враждебно едни към други.“

„Кога е била тази гражданска война?“

„Преди повече от сто години.“ — Руснакът накратко му разказа за войната и прибави: — „Американците прощават на другите си врагове за десет години, но не и на своите. Най-добре ще е да пътуваш по между щатското шосе. По него се движат много автомобили от Севера, които отиват на почивка във Флорида. Така няма да привлечеш излишно внимание. В Ню Йорк живеят много евреи и поради тази причина полицията на Юг може да спре кола с нюйоркски номер. Той се засмя. — В такъв случай им кажи, че и ти не обичаш чифутите.“

Очевидно в Триполи знаеха за този район по-малко, отколкото за територията между Ню Йорк и Вашингтон. Тук можеше да има проблеми. Халил се замисли за служителя от бензиностанцията, за регистрационните си номера и за вида си. Борис също му беше качал: „На Юг не живеят толкова много хора от различни раси — предимно чернокожи африканци или европейци. Ти ще се отличаваш от тях. Но когато стигнеш до Флорида, няма от какво да се боиш. Там има представители на всички раси. Може да те помислят за латиноамериканец, но мнозина във Флорида говорят испански. Затова, ако се наложи, кажи, че си бразилец. В Бразилия говорят на португалски, а почти никой в Америка не знае този език. Но пред полицията се представяй като египтянин, точно както пише в паспорта ти.“

В Европа имаше много чужденци, бизнесмени и местни жители от арабски произход, но в Америка извън района на Ню Йорк видът му можеше да привлече вниманието въпреки уверенията на Малик.

Двамата бяха обсъдили този въпрос.

„Не се притеснявай от онзи тъп руснак — каза му неговият наставник. — В Америка само трябва да се усмихваш, да не изглеждаш подозрително, да си държиш ръцете извън джобовете, да носиш американски вестник или списание, да даваш петнайсет процента бакшиш, да не стоиш прекалено близо, когато разговаряш, да се къпеш често и да пожелаваш на всеки приятен ден.“

Халил се усмихна. Малик бе завършил оценката си за американците с думите: „Те са като европейците, но мислят по-елементарно. Дръж се прямо, но не рязко. Дружелюбно, но не фамилиарно. За разлика от европейците, те не познават географията и другите култури. Затова, ако искаш, можеш да се представиш и за грък. Добре владееш италиански, така че можеш да минеш за жител на Сардиния. Те никога не са чували за това място.“

Асад отново насочи вниманието си към пътя. Трафикът в неделя следобед ту се усилваше, ту отслабваше. Нямаше много камиони, тъй като това беше християнският почивен ден. Наоколо имаше предимно ниви и борови гори. От време на време виждаше фабрики и складове, но също като немските аутобани, шосето не минаваше през градове и гъсто заселени райони. Тук трудно можеше да си представи, че в Америка живеят над 250 милиона души. Жителите на неговата родина бяха по-малко от пет милиона, и все пак откакто преди много години великият вожд бе свалил глупавия крал Идрис11, Либия създаваше на Америка много проблеми.

Халил най-после си позволи да се отпусне и се наслади на спомена за дома на генерал Уейклиф. Мислено пресъздаде цялата сцена и се опита да си представи как би си доставил още по-голямо удоволствие. Навярно трябваше да накара генерала да моли за пощада или жена му да падне на колене и да целува краката му. Ала едва ли щеше да успее. И двамата бяха знаели, че ще умрат веднага, щом им разкрие целта на посещението си.

Можеше да направи смъртта им по-мъчителна, но трябваше да инсценира обир. Нуждаеше се от време, за да обмисли действията си преди американските разузнавателни организации да са започнали да разбират какво става.

Асад Халил знаеше, че полицията може да го чака при всеки офицер от ескадрилата, бомбардирала Ал Азизия. Приемаше тази възможност и се утешаваше със стореното в Европа, на нюйоркското летище, а сега и в дома на генерал Уейклиф.

Щеше да е добре, ако завършеше списъка си, но ако не той, задачата щеше да изпълни някой друг. Искаше да се завърне в Либия, ала това нямаше значение. За него щеше да е триумф и чест да умре в земята на неверниците. Мястото му в рая вече бе осигурено. От онази ужасна нощ не се беше чувствал по-добре…

„Бахира. Правя това и заради теб.“

Наближи Ричмънд и трафикът се усили. Трябваше да следи знаците, за да заобиколи града по магистрала 295, после се върна на шосето и продължи на юг.

В 13:15 видя табела с надпис ДОБРЕ ДОШЛИ В СЕВЕРНА КАРОЛИНА. Руснакът го бе предупредил, че полицията в този щат е малко по-подозрителна, отколкото във Вирджиния. Имало още по-голяма вероятност полицаите в Южна Каролина да го спрат без причина, както и онези в Джорджия.

Борис също му беше казал, че полицаите на Юг понякога се движели по двойки и спирали коли с извадено оръжие, поради което щяло да е по-трудно да ги застреля. Не бивало да им предлага подкуп, ако го спрели за пътно нарушение. Най-вероятно щели да го арестуват. Също като в Европа, помисли си Халил, но не и като в Либия, където няколко динара задоволяваха всеки полицай.

Междущатското шосе бе широко и почти съвсем право. Мощната кола се движеше тихо и имаше голям резервоар. Компютърът обаче показваше, че докато стигне до целта си, ще трябва да зареди още два пъти.

Замисли се за човека, при когото отивайте. Лейтенант Пол Грей, пилот на F-111 с позивна Елтън 38.

В продължение на повече от десетилетие либийското разузнаване беше хвърлило много милиони долари, но накрая бе успяло да се добере до списъка на тези осем души. Трябваха им още няколко години, за да установят местонахождението на всеки от убийците. Един от тях, лейтенант Стивън Кокс, оръжейник на самолета с позивна Прошка 61, беше загинал по време на войната в Залива. Халил не се чувстваше измамен, защото знаеше, че лейтенант Кокс е умрял от ръцете на ислямски борци.

Първата му жертва, полковник Хамбрехт, бе върнат в Америка на малки парченца. Трупът на генерал Уейклиф все още беше топъл и Халил бе поел кръвта му в себе си.

Оставаха петима.

До вечерта лейтенант Пол Грей щеше да се присъедини към тримата си приятели в ада.

Тогава щяха да са четирима.

Знаеше, че либийското разузнаване е научило имената на някои от другите пилоти, участвали в бомбардировката на Бенгази и Триполи, но с тях щяха да се заемат друг път. Асад Халил имаше честта да нанесе първия удар и лично да отмъсти за смъртта на семейството си и на дъщерята на великия вожд, както и за страданията на жена му и синовете му.

Не се съмняваше, че американците отдавна са забравили 15 април 1986 година. Оттогава бяха бомбардирали толкова много места, че този инцидент се считаше за маловажен. По време на войната в Залива от ръцете на американците и техните съюзници бяха загинали десетки хиляди иракчани и техният лидер Хюсеин не беше отмъстил за своите мъченици. Ала либийците не бяха като иракчаните. Великият вожд Кадафи никога нямаше да забрави обида, предателство или смърт на мъченик.

Зачуди се какво ли прави в този момент лейтенант Пол Грей. Дали генерал Уейклиф бе телефонирал и на него? Нямаше представа дали всички поддържат контакт, но според бележника на генерала на 15 април бяха провели групов разговор. След като се бяха чули само преди два дни, едва ли щяха да се свържат отново, освен ако някой не им съобщеше за смъртта на Уейклиф. Госпожа Уейклиф определено нямаше да ги уведоми. Всъщност до откриването на трувете можеше да мине цяло денонощие. Дали щяха да сметнат случая за обир? Ако се намесеше разузнаването, полицията можеше да погледне нещата в друга светлина Така или иначе, даже да се усетеха, нямаше причина да направят връзка с Либия. Дългата професионална кариера на генерала и особено работата му в Пентагона разкриваха много други възможности ако, разбира се, някой изобщо заподозреше политическо убийство. Най-важното преимущество на Халил бе фактът, че почти никой не знаеше за участието на тези пилоти във въздушния удар от 15 април. Това не се споменаваше дори в личните им досиета, както бяха открили руснаците и либийците. Секретността беше пазила тези хора повече от десет години. Ала сега същата тази секретност щеше да затрудни властите да направят връзка между случилото се в Лейкънхийт, Англия, Вашингтон и скоро в Дейтона Бийч, Флорида.

Но самите офицери знаеха, че са свързани, и това бе проблем. Халил само можеше да се моли на Господ да държи враговете му в неведение. В съчетание с бързината и измамата, това щеше да му даде възможност да избие всичките или поне повечето от тях.

„Асад — беше го попитал Малик, — казаха ми, че имаш шесто чувство, че усещаш опасността преди да я видиш, да я помиришеш, да я чуеш. Вярно ли е?“

„Мисля, че имам тази дарба — потвърди Халил. И разказа на наставника си за нощта на въздушния удар, като пропусна убийството на Бахира. — Бях на покрива на една сграда и се молех. Още преди да се появят самолетите, усетих приближаването на някаква опасност. Връхлетя ме видение на чудовища и ужасни хищни птици, които се спускаха към страната ни. Затичах се към къщи, за да предупредя семейство си… но беше късно.“

Малик кимна. „Както знаеш, великият вожд ходи в пустинята да се моли и също го спохождат видения.“

Халил го знаеше. Знаеше, че Муамар Кадафи произхожда от номадско семейство и е роден в пустинята. Тези хора бяха дваж благословени и мнозина от тях притежаваха способности, каквито хората от градовете по крайбрежието нямаха. Асад смътно съзнаваше, че мистицизмът на пустинните народи е предшествал появата на исляма и че някои смятат тези вярвания за богохулни. Поради тази причина самият той, роден в оазиса Куфра, нито бряг, нито пустиня, рядко споменаваше за шестото си чувство.

Но Малик го беше успокоил. „Когато усетиш опасност, не е проява на страхливост да избягаш. Даже лъвът бяга от опасността. Ето защо Бог го е направил по-бърз, отколкото му е нужно, за да залавя плячката си. Трябва да се вслушваш в инстинкта си. В противен случай ще изгубиш шестото си чувство. Ако някога усетиш, че вече нямаш такава дарба, трябва да я компенсираш с по-голяма хитрост и предпазливост. — На Халил му се стори, че разбира какво иска да каже Малик. Ала наставникът му прибави: — Може да загинеш в Америка, може и да избягаш. Но не бива да те заловят. Зная, че си смел и няма да предадеш родината ни, нашия Бог и великия вожд, даже да те измъчват. Но ако те хванат жив, няма да имат нужда от други доказателства, за да отмъстят на страната ни. Самият велик вожд ме помоли да ти предам, че ако залавянето ти е неминуемо, трябва да се самоубиеш.“

Това го бе изненадало. Нямаше намерение да се оставя да го заловят и с радост щеше да отнеме живота си, ако смяташе, че се налага.

Но знаеше, че все пак има вероятност да попадне в ръцете им жив. Това дори щеше да е от полза за каузата. Тогава щеше да е в състояние да разкрие на света кой е, колко е страдал и какво е направил, за да отмъсти за онази адска нощ. И щеше да вдигне на крак всички мюсюлмани, да възстанови честта на родината си и да унижи американците.

Но Малик беше отхвърлил тази възможност и самият велик вожд бе забранил джихадът му да завърши с такъв край.

Той се замисли. Разбираше защо великият вожд не иска да дава повод за нов въздушен удар. Макар че в крайна сметка тъкмо такава беше природата на кръвната вражда. Като кръг, безкраен кръг от кръв и смърт. Колкото повече, толкова по-добре. Колкото повече мъченици; толкова по-доволен щеше да е аллах и толкова по-обединени щяха да са мюсюлманите.

Ала Халил знаеше, че великият вожд има стратегия, известна само на малцината избрани около него. Някой ден и той можеше да влезе в този вътрешен кръг, но засега щеше да служи като един от многото муджахидини — ислямските борци за свобода.

Асад насочи мислите си към бъдещето и изпадна в нещо като транс, което не бе трудно на това право, монотонно шосе. Представи си часовете и километрите, които му предстояха, мястото, наречено Дейтона Бийч, къщата, която беше виждал на снимки, лицето на мъжа на име Пол Грей. Опита се да усети някаква опасност, но в неизвестността не дебнеше заплаха, не го очакваше капан. Всъщност във въображението си видя Пол Грей да тича гол из пустинята. Вятърът го заслепяваше и след него се носеше огромен гладен лъв който бързо скъсяваше разстоянието.

Асад Халил се усмихна и възхвали Бог.

30

След обяд отидохме в малка стая без прозорци на четвъртия етаж, в която изслушахме кратка лекция за тероризма като цяло и за проявленията му в Средния изток в частност. Показаха ни диапозитиви с карти, снимки и схеми на терористични организации и ни раздадоха списък с препоръчителна литература.

Помислих си, че е някакъв майтап, но не беше. Въпреки това попитах инструктора, казваше се Бил, струва ми се, който също носеше син костюм:

— Да не би да убиваме времето, докато се случи нещо важно?

Бил, изглежда, малко се обиди.

— Това обяснение целеше да ви даде представа за глобалната терористична мрежа. — И така нататък.

Той ни разкри предизвикателствата на епохата след Студената война и ни информира, че международният тероризъм нямало скоро да изчезне. Не че това бе нещо ново за мен, но си го записах в бележника в случай, че по-късно ни подложат на изпит.

Между другото, ФБР е разделено на седем отдела — Граждански права, Наркотици, Следствие, Организирана престъпност, Тежка престъпност, Финансова престъпност и Антитероризъм. Последният е бързо развиваща се индустрия, която преди двайсет и пет години, в началото на професионалната ми кариера, не съществуваше.

Бил ни обясни всичко това. Аз естествено вече го знаех. Също ми бе известно, че днес в Белия дом не цари семейно щастие, макар страната все още да нямаше представа, че Съединените щати са понесли най-тежкия терористичен удар от Оклахома Сити12 насам. По-страшно обаче беше, че този удар не бе дело на някой роден психопат, а на арабин от северноафриканските пустини.

Бил продължаваше да дрънка за историята на средноизточния тероризъм и аз започнах да си записвам в бележника да се обадя на Бет Пенроуз, на родителите си във Флорида, на Дом Фанели, да си купя сода, да прибера костюмите си от химическо чистене, да повикам телевизионния техник и така нататък.

Фебереецът не преставаше да говори. Кейт го слушаше, Тед блуждаеше някъде.

Джак Кьоних, който в Ню Йорк бе крал Джак, тук беше поредният лоялен васал в императорската столица. Забелязах, че вашингтонските агенти разглеждат Ню Йорк като обикновено оперативно бюро, и това не ми допадна особено.

Така или иначе, Бил си тръгна и в стаята влязоха мъж и жена. Тя се казваше Джейн, а той — Джим. Бяха в синьо.

— Благодаря, че дойдохте — каза Джейн.

Това преля чашата.

— Имахме ли друг избор? — попитах аз.

— Не — усмихна се тя.

— Вие трябва да сте детектив Кори — рече Джим.

Наистина трябваше да съм.

Както и да е, Джейн и Джим изпълниха кратък дует и песента се казваше „Либия“. Това ми се стори по-интересно от предишното представление. Говориха за Муамар Кадафи и неговата връзка със Съединените щати, за финансирания от държавата либийски тероризъм и за американския въздушен удар от 15 април 1986 година.

— Заподозреният извършител на вчерашното престъпление Асад Халил — каза Джейн — е либиец, макар че понякога пътува с паспорти от други средноизточни държави. — Внезапно на екрана се появи снимка на Асад Халил. — Това е фотографията, която са ви пратили от Париж. Имам по-качествена, която ще ви дам по-късно.

В Париж направихме и други снимки.

На екрана се изреди поредица от диапозитиви, показващи Халил в различни непринудени пози в някакъв офис. Очевидно не знаеше, че го снимат.

— Разузнавачите от парижкото ни посолство са се отнесли с Халил като с всеки, който иска убежище.

— Претърсили ли са го? — попитах аз.

— Съвсем повърхностно.

— Не са ли го накарали да се съблече?

— Не. Не постъпваме така, за да не настройваме враждебно потенциални информатори.

— Някои хора обичат да им бъркат в гъза. Трябвало е да го попитате. Даже скапанякът Тед се захили на думите ми.

— Арабите са много срамежливи по отношение на голотата — невъзмутимо отвърна Джейн. — Ако ги подложат на такова претърсване, те се чувстват унижени.

— Но този тип може да е носил цианидни таблетки в задника си.

Тя ме стрелна с леден поглед.

— Разузнавачите не са толкова глупави, колкото си мислите.

На екрана отново се появиха снимки. Халил в банята. Арабинът се събличаше, взимаше душ, сядаше на гърнето и така нататък.

— Направени са със скрита камера, разбира се — поясни Джейн.

— Ако проявявате интерес, имаме и видеозаписи на същите моменти, господин Кори.

— Този път ще пропусна.

Погледнах поредната снимка на екрана, представяща голия Асад Халил в цял ръст на излизане от душа. Имаше могъщо тяло, около метър осемдесет и два, много космат, без видими белези и татуировки и с хуй като на магаре.

— Ще поръчам да я поставят в рамка и ще ти я подаря — казах на Кейт.

Тази реплика не се прие много добре. Температурата в стаята осезаемо спадна и си помислих, че ще ме изгонят в коридора. Но Джейн продължи:

— Докато господин Халил спял дълбоко поради случайно попаднало в млякото му приспивателно… — тя заговорнически се усмихна, — хора от посолството взели нишки от дрехите му, снели отпечатъци от пръстите на ръцете и краката му, остъргали епителни клетки от устата му за ДНК-анализ, взели косми и дори отпечатъци от зъбите му. — Джейн погледна към мен. — Пропуснали ли сме нещо, господин Кори?

— Навярно не. Не знаех, че млякото действа така.

— Този материал ще ви бъде предоставен. Предварителният доклад за облеклото — сив костюм, риза, вратовръзка, черни обувки и бельо — показва, че всичко е произведено в Америка. Това е интересно, тъй като американските дрехи не са много разпространени нито в Европа, нито в Средния изток. Ето защо подозираме, че Халил е искал да се слее с американското градско население веднага след пристигането си.

Точно това си бях помислил и аз.

— Има и друга теория, според която Халил просто е взел фалшив паспорт от Хадад и е отишъл на международния терминал, където е очаквал билет за авиокомпания от Средния изток. Възможно е също Юсеф Хадад да му е предал билета на борда на боинга. Тя ни огледа един по един.

— Разбрах, че сте обсъдили тези теории. И двете са правдоподобни. Със сигурност ни е известно само, че Юсеф Хадад е убит. Опитваме се да установим истинската му самоличност и да открием връзките му. — Джейн замълча, после прибави: — Този човек е абсолютно безмилостен. Говоря за Халил. Убил е съучастника си, човека, който е рискувал собствения си живот, за да му помогне да проникне в страната. Счупил е врата му, после е останал сам в пълния с трупове самолет с надеждата, че автопилотът ще го приземи на летището. После, вместо да избяга, той отива в „Конквистадор“ и убива трима от нашите. Определенията „безмилостен“ и „безсърдечен“ го характеризират само отчасти. Халил също е невероятно безстрашен и дързък. Мотивира го нещо много силно.

Несъмнено. Самият аз се смятах за безстрашен и дързък, но беше време да призная, че не бих могъл да извърша същото. Само веднъж в кариерата си съм срещал противник, когото смятах за посмел от мен. Когато накрая го убих, чувствах, че не съм достоен за това — като ловец с мощна пушка, който убива лъв, макар да знае, че лъвът е по-смел от него.

Джейн натисна бутона на аспектомата. На екрана се появи увеличена цветна снимка, показваща мъжко лице в профил.

— Това е снимка на левия профил на Халил. Както сами виждате, на бузата му има три едва забележими успоредни белега. Има подобни и на дясната буза. Според нашия патолог не са нито изгаряния, нито рани от шрапнел или нож. Всъщност това са типични следи, оставени от човешки или животински нокти — успоредни и с леко назъбени краища. По тялото му няма други белези.

— Можем ли да допуснем, че са оставени от женски нокти? — попитах аз.

— Можете да допускате каквото желаете, господин Кори. Посочих ви ги в случай, че промени външния си вид.

— Благодаря ви.

— И освен тези линии нашите хора в Париж са татуирали по тялото му три малки точици. Едната се намира от вътрешната страна на възглавничката на дясното му ухо… — тя ни показа нова увеличена снимка, — втората е между палеца и показалеца на десния му крак… — поредната странна фотография — и последната е близо до ануса му. Отдясно. В случай, че имате заподозрян или ако откриете труп, по този начин можете бързо да го идентифицирате. Ако се наложи, по-късно ще проверите отпечатъците от пръстите и зъбите му.

Дойде ред на Джим.

— Подготовката за тази операция всъщност е проста. Преминаването от една сравнително отворена държава в друга не е толкова трудно. Юсеф Хадад е летял в бизнес-класа и това винаги улеснява нещата, включително внасянето на сака и кислородните бутилки. Хадад е бил добре облечен, навярно е знаел френски достатъчно, за да разбира какво обясняват на „Дьо Гол“, и навярно е говорел достатъчно английски, за да не досажда на стюардесите от „Трансконтинентал“.

Вдигнах ръка.

— Може ли да попитам нещо?

— Разбира се.

— Откъде Юсеф Хадад е знаел кога ще лети Асад Халил?

— Хм, точно това е въпросът, господин Кори.

— Да, постоянно ме гризе.

— Ами, за съжаление, отговорът е прост. Ние почти винаги използваме компанията „Трансконтинентал“, с която сме сключили договор за отстъпка в билетите за бизнес-класа, но по-важното е, че във фирмата работи наш човек. Така можем да качваме и сваляме хора от борда бързо и без никакъв шум. Явно някой е знаел. А и това не е строго секретно.

— Но откъде Хадад е знаел, че Халил ще е точно на този самолет?

— Очевидно изтичане на информация от „Дьо Гол“. С други думи, служител в „Трансконтинентал“, навярно арабин, каквито има много в Париж, подкупен от Юсеф Хадад. Всъщност, ако се замислим, Халил се е предал в Париж, а не в друг град, тъкмо защото са имали свой човек там. Всъщност, от гледна точка на безопасността, американските авиокомпании забраняват носенето на лични кислородни бутилки на борда. Трябва специално да си поръчаш кислород и срещу ниска такса ти го дават преди да се качиш в самолета. В този случай обаче някой от служителите на компанията е заменил една от кислородните бутилки с отронен газ.

— Двете бутилки ми изглеждаха еднакви отбелязах аз. — Предполагам, че едната е била белязана.

— На тази с кислород е била надраскана едва забележима зигзаговидна линия.

Представих си как Юсеф Хадад си казва: „Я да видим сега…кислородът е белязан, отровният газ не е… или пък беше обратното?“

— Има ли нещо смешно, господин Кори? — попита ме Джим.

Обясних му глупавата си мисъл, но се засмя само Наш.

Джим погледна в бележките си и продължи:

— Имаме предварително заключение за газа. Не съм специалист, но ми казаха, че навярно се касае за усъвършенстван или модифициран цианид хлорид. Той е много летлив и бързо се разтваря във въздуха. Според нашите химици пътниците може да са усетили мирис на горчиви бадеми или дори костилки от праскови, но ако не са познавали свойствата на цианида, това едва ли ги е разтревожило.

Джим ни погледна и видя, че за пръв път е привлякъл вниманието на всички. Имах подобен опит от преподаването си в Джон Джей. Когато студентите започнат да се разсейват, измислям нещо, свързано с убийства или секс. Действа безотказно.

— Ето какво се е случило според нас — продължи той. — Асад Халил е помолил да отиде до тоалетната. Разбира се, придружил го е Фил Хъндри или Питър Горман. Нашият човек първо е проверил тоалетната, за да е сигурен, че Халил не се опитва да изпълни някой номер в стил Майкъл Корлеоне… — Джим вдигна глава. — Нали знаете, когато някой скрие пистолет в тоалетната. Та Фил или Питър поглеждат в казанчето… и навярно зад сервизния панел под мивката. Там наистина е имало нещо скрито, но е изглеждало съвсем невинно. Малка кислородна бутилка и маска от онези, които се използват на всеки самолет по света. Само че никога не се поставят под мивката в тоалетната.

Някой, навярно чистач или човек от поддръжката на „Дьо Гол“, скрива кислородната бутилка под мивката. Когато пуска Халил в тоалетната, нашият човек го оставя с белезници и му казва да не заключва вратата. Стандартна практика. В този момент Хадад отваря вентила на втората бутилка. Когато всички разбират, че става нещо, вече е късно. Автопилотът винаги е включен по време на полет, така че самолетът продължава за Ню Йорк. Халил, който е дишал кислород от бутилката под мивката, излиза от тоалетната, след като се уверява, че всички са в безсъзнание или мъртви. И така, съучастниците имат на разположение два часа да свалят белезниците на Халил, да върнат федералния агент на мястото му, да приберат кислородната бутилка на Хадад в багажното отделение и така нататък. Халил е знаел, че на земята ще има нужда от време за да избяга, като облече гащеризон на „Трансконтинентал“ и се смеси с хората, които се качат на борда в заградената зона. Ето защо е искал всичко да изглежда колкото може по-нормално.

Джим свърши. Топката отново пое Джейн и двамата продължиха да си я подават. Наближаваше четири часът и имах нужда от почивка.

Започнахме да обсъждаме отделни въпроси.

— Откъде Халил и Хадад са знаели, че боингът е програмиран да кацне на „Кенеди“? — попита Джейн.

— „Трансконтинентал“ задължава пилотите преди излитането да програмират компютъра за целия полет — отвърна Джим. — Това не е тайна. Може да се прочете във всяко авиационно списание. А и не забравяйте изтичането на информация. — Той замълча, после прибави: — Единствената операция, която не се поверява на компютъра, е обръщането на реактивната струя, защото ако машината се повреди и го направи по време на полета, двигателите ще се откъснат. Това става ръчно след приземяването.

— Мисля, че пистите се определят едва когато самолетът започне да се спуска към летището — отбеляза Кьоних.

— Така е — потвърди Джим, — но пилотите общо взето знаят кои писти се използват. Автопилотът не заема мястото на пилота, който лично приземява самолета. Летецът, с когото разговарях, ми каза, че по този начин компютърните им изчисления по време на полета били по-точни. И както се оказа, четвърта дясна писта, която е била въведена в компютъра, все още се е използвала по време на пристигането на боинга.

„Удивително — помислих си. — Трябва ми подобен компютър за колата, за да мога да спя зад волана.“ Джим продължи:

— Ще ви кажа какво още е било известно на престъпниците. Знаели са как действа отдел „Произшествия“ на „Кенеди“. На всички американски летища е горе долу едно и също. Процедурите на „Кенеди“ са по-сложни, но не са строго секретни. Публикувани са статии за „Патлаци и маркучи“, могат да се намерят и наръчници. Не е толкова известна само заградената зона, но и тя не е секретна.

Мисля, че на Джим и Джейн им трябваше почивка от мен и когато той свърши, Джейн обяви:

— Ще прекъснем за петнайсет минути. Тоалетните и кафе-бар са в дъното на коридора.

Всички бързо станахме и излязохме преди да са променили решението си.

Четиримата с Тед, Кейт и Джак побъбрихме малко и открих, че истинските имена на Джим и Джейн всъщност са Скот и Лиза. За мен обаче винаги щяха да си останат Джим и Джейн. Тук всички бяха Джейн и Джим, освен Боб, Бил и Джийн. И всички носеха синьо, играеха скуош на подземния етаж, тичаха за здраве край Потомак, имаха къщи в предградията на Вирджиния и ходеха на черква в неделя, освен когато не започнеха да се сипят лайна. Женените имаха деца, които бяха страхотни: продаваха бонбони, за да съберат пари за футболен екип и така нататък.

От друга страна, нямаше начин да не харесваш тези хора, искам да кажа, че те представляват американския идеал, поне както го виждат самите те. Агентите си разбират от работата и са прочути в цял свят със своята честност, трезвомислие, лоялност и интелигентност. Голяма работа, че повечето са юристи. Джак Кьоних например беше симпатяга, който случайно имаше нещастието да е правист. Кейт също. Харесвах червилото й. Бледо млечнорозово.

Така че сигурно малко завиждах на семейните и ходещи на черква хора. Някъде в ума ми имаше къща с бяла дъсчена ограда, любяща съпруга, две деца, куче и служба с точно определено работно време, където никой не иска да ме очисти.

Отново се замислих за Бет Пенроуз. Замислих се за вилата, която бе купила в северния край на Лонг Айланд, близо до морето и лозята. Днес не се чувствах особено добре и причините за това бяха прекалено ужасни, за да разсъждавам за тях.

31

Асад Халил погледна индикатора за горивото, който показваше, че резервоарът е една четвърт пълен. Наближаваше два и четвърт. Беше се отдалечил на четиристотин и осемдесет километра от Вашингтон. Не се чувстваше нито гладен, нито жаден. Бяха го подготвили да прекарва продължителни периоди без храна и сън. Жаждата се преодоляваше най-трудно, но веднъж издържа шест дни в пустинята без вода и не изпадна в делириум.

В лявото платно с него се изравни бял кабриолет и той видя вътре четири млади жени. Те се смееха и разговаряха. Халил забеляза че всички са със светли коси, макар че кожата им е почерняла от слънцето. Трите носеха тениски, четвъртата бе само по розово горнище от бански костюм. Веднъж в южна Франция беше видял плаж, на който жените не носеха никакви горнища и излагаха гърдите си пред целия свят.

В Либия за това щяха да ги нашибат с камшик и навярно да ги осъдят на няколко години затвор. Не можеше да каже точно какво ще е наказанието, защото никога не се бе случвало.

Момичето с розовия бански се обърна към него, усмихна се и му махна с ръка. Другите проследиха погледай, също замахаха и се разсмяха.

Халил увеличи скоростта.

Те отново се изравниха с него. Движеха се със сто двадесет и два километра в час. Той отпусна газта и намали на сто и пет. Момичетата направиха същото и продължиха да му махат. Едно от тях му извика нещо, но Халил не го чу.

Не знаеше какво да прави. За пръв път от пристигането си в Америка чувстваше, че не владее положението. Той отново намали скоростта, но и те изостанаха.

Помисли си дали да не отбие на следващия изход, но можеха да го последват. Отново настъпи газта. Знаеше, че това ще привлече вниманието, и челото му започна да се облива в пот. Внезапно в страничното огледало се появи патрулна кола, в която пътуваха двама полицаи. Халил видя, че се движи със сто и тридесет километра в час. Момичетата продължаваха да са успоредно с него. — Мръсни курви!

Полицейският автомобил отби във външното платно зад кабриолета. Халил отпусна педала и се изравни с ченгетата, пъхна дясната си ръка в джоба на сакото си и стисна глока, без да откъсва очи от пътя.

Полицаите го изпревариха, завиха в неговото платно и последваха кабриолета. Асад намали скоростта още повече. Шофьорът на патрулния автомобил, изглежда, разговаряше с жените. После отпраши напред.

Момичетата бяха на сто метра и изглежда, бяха изгубили интерес към него. Той поддържаше скорост от сто и пет километра в час и разстоянието между двете коли се увеличи. Полицаите бяха изчезнали.

Халил дълбоко си пое дъх и се замисли за инцидента, но не можеше да го разбере.

Спомни си нещо, което му бе казал Борис: „Приятелю, много американки ще те намерят за красив. Те не са толкова откровено сексуални като европейките, но сигурно някои ще се опитат да се запознаят с теб. Мислят си, че могат да се държат приятелски с мъж, без да са предизвикателни и без да привличат вниманието към очевидните разлики между половете. Също като в Европа, в Русия това ни се струва глупаво. За какво друго можеш да приказваш с жена освен за секс? Но особено по-младите американки те заговарят, пият и танцуват с теб, дори те канят в дома си и после ти казват, че нямало да правят секс с теб.“

Халил не можеше да повярва. Във всеки случай отговори на руснака: „Докато изпълнявам тази задача, няма да общувам с жени“.

Борис се засмя. „Мой мюсюлмански приятелю, сексът е част от задачата ти. Спокойно можеш да се позабавляваш, докато рискуваш живота си. Сигурно си гледал филми за Джеймс Бонд.“

Асад не беше гледал, но отвърна: „Ако КГБ беше обръщал повече внимание на задачите си и по-малко на жените, днес все още щеше да съществува“.

Отговорът му не се хареса на руснака. „Така или иначе, даже ти да не ги търсиш, жените ще те открият. Трябва да се научиш да се справяш с такива ситуации.“

„Нямам намерение да изгадам в такива ситуации. Времето ми в Америка е ограничено.“

„Всичко се случва.“

Халил кимна. Току-що бе изпаднал точно в такава ситуация и не се беше справил много добре.

Замисли се за четирите оскъдно облечени момичета в кабриолета. Освен объркването си, той бе изпитал странно желание, копнеж да спи гол с жена.

В Триполи това беше почти невъзможно, без да се изложи на опасност. В Германия навсякъде имаше турски проститутки, но той не можеше и да си представи да купи тялото на мюсюлманка. Бе се задоволявал във Франция с африкански курви, ала само когато го увряваха, че не са мюсюлманки. В Италия имаше бегълки от бивша Югославия и Албания, но много от тези жени също изповядваха неговата вяра. Веднъж спа с албанка и откри, че е мюсюлманка. Преби я толкова жестоко, че се чудеше дали е останала жива.

„Когато се върнеш — беше му казал Малик, — ще трябва да се ожениш. Ще можеш да избираш от дъщерите на най-добрите семейства в Либия.“ Всъщност наставникът му спомена една от тях по име, Алима Надир, най-малката сестра на Бахира, която вече бе деветнайсетгодишна и все още нямаше съпруг.

Замисли се за Алима. Макар да я бе виждал само забулена, усещаше, че е красива като Бахира, и освен това излъчваше същата дързост, която беше харесвал и мразил в сестра й. Да, щеше да се ожени за нея. Капитан Надир, който нямаше да одобри влечението му по Бахира, сега с радост щеше да приветства Асад Халил като герой на исляма, гордост за родината и свой любим зет.

На пулта се включи светлинен индикатор и прозвуча тих сигнал. Горивото му свършваше.

На следващия изход той отби по някакъв местен път и спря на една бензиностанция на „Шел“.

Сложи си очилата, слезе от автомобила и напълни резервоара, който побра двадесет и два галона. Опита се да ги превърне в литри и получи около сто. Удивляваше го арогантността или навярно глупостта на американците, останали може би последната нация на света, която все още не използваше метрична система.

Той остави маркуча на мястото му и забеляза, че няма стъклена будка, на която да плати. Трябваше да влезе в малкия офис. Халил изруга, че не бе видял това по-рано.

На касата мъж по дънки и тениска гледаше телевизия и пушеше цигара. Мъжът го погледна, после сведе очи към дигиталния дисплей и съобщи:

— Двайсет и осем и двайсет и пет.

Халил му подаде две двайсетдоларови банкноти. Докато броеше рестото, служителят го попита:

— Трябва ли ти нещо друго?

— Не.

— В хладилника има студени напитки.

Асад почти не разбираше акцента му.

— Не, благодаря — отвърна той.

Мъжът преброи рестото и го погледна.

— Откъде си, приятел?

— От… Ню Йорк.

— А стига бе! Далечко е. Къде отиваш?

— В Атланта.

— Да не пропуснеш шосето от тая страна на Флорънс.

Халил взе рестото.

— Няма, благодаря. — Забеляза, че по телевизията предават бейзбол.

Мъжът видя погледа му.

— „Смелите“ водят на Ню Йорк с две на нула. Ще им скъсат задниците на „Янките“.

Асад Халил кимна, макар че нямаше представа за какво му говори мъжът. Усети, че по челото му избива пот. Тук бе ужасно влажно.

— Приятен ден — каза той и излезе.

Когато се качи в колата, погледна да види дали мъжът не го наблюдава, но той отново зяпаше телевизора.

Халил потегли, върна се на шосе 95 и продължи на юг.

Хрумна му, че най-голямата опасност за него е телевизията. Ако покажеха снимката му — а вече можеше да са го направили, — никъде нямаше да е в безопасност. Полицията в цялата страна вече със сигурност разполагаше с фотографията му. Асад свали сенника и се погледна в огледалото. С разделената си на път, поръсена със сиво коса, фалшивите мустаци и очилата изобщо не приличаше на себе си. Но в Триполи му бяха показали на какво са способни американците с компютър: можеха да прибавят брада и мустаци, очила, да скъсяват косата, да я правят по-светла или да я представят с различни прически. Средният американец обаче едва ли беше толкова наблюдателен. Мъжът на бензиностанцията очевидно не го бе познал, иначе незабавно щеше да го разбере по очите му — и вече щеше да е мъртъв.

Той отново се погледна в огледалото и внезапно се сети, че никога не се е снимал усмихнат. Трябваше да се усмихва. В Триполи го бяха предупредили. Той се усмихна и се удиви колко различно изглежда. Пак се усмихна, после вдигна сенника.

Продължи да мисли за снимката по телевизията. Навярно нямаше да има проблем. Освен това му бяха казали, че американците поставяли фотографиите на незаловени престъпници във всички пощенски станции. Не знаеше защо точно там, но нямаше никаква работа в поща.

В Триполи бяха водили много спорове по въпроса дали американците ще решат, че вече е напуснал страната от летището в Ню Йорк. „Няма значение какво смятат те — бе казал Борис. — ФБР и местната полиция ще те търсят в Америка, а ЦРУ и чуждестранните им колеги — навсякъде другаде по света. Затова трябва да създадем илюзия, че си се върнал в Европа.“

Халил кимна. Борис разбираше тази игра на интриги. Беще я играл с американците повече от двадесет години. Но за разлика от Либия, бе разполагал с неограничени средства. И все пак се бяха съгласили с него и бяха създали друг Асад Халил, който щеше да извърши някакъв терористичен акт някъде на стария континент навярно през следващите един-два дни. Това можеше да заблуди враговете.

„Американските разузнавачи от моето поколение бяха невероятно наивни и елементарни — беше отбелязал Малик. — Но днес притежават здравия разум на арабите, образоваността на европейците и двуличието на ориенталците. Освен това имат модерна техника. Не бива да ги подценяваме, ала не бива и да ги надценяваме. Те могат да се заблудят, но могат и да се престорят, че са се заблудили. Затова, да, за една-две седмици ще създадем друг Асад Халил в Европа и американците ще се преструват, че го търсят там, докато в същото време ще знаят, че все още е в Америка. Истинският Асад Халил трябва да разчита само на себе си. Ще вземем необходимите мерки, за да отвлечем вниманието им, но ти, Асад, ще действаш така, все едно са на пет минути от теб.“

Асад Халил се замисли за Борис и Малик, двама съвсем различни мъже. Малик вършеше работата си от любов към Господ, към исляма, към родината и великия вожд, и от омраза към Запада. Борис се интересуваше единствено от парите и не мразеше особено нито американците, нито Запада. Той нямаше Бог, нямаше водач, а всъщност нямаше и родина. И все пак това не го притесняваше. „Русия отново ще стане могъща — веднъж бе казал той. — Това е неизбежно.“

Във всеки случай тези двама различни мъже работеха добре заедно и всеки от тях го беше научил на нещо, от което другият почти не разбираше. Асад предпочиташе Малик, разбира се, ала Борис винаги му казваше цялата истина. „Вашият велик вожд — веднъж сподели с него руснакът — не иска върху палатката му да падне нова американска бомба, затова не очаквай много помощ, ако те заловят. Ако се върнеш, той ще се отнесе добре с теб. Но ако попаднеш в капан в Америка, следващият либиец, когото видиш, ще е твоят палач.“

Ала Борис грешеше. Ислямските борци никога не се предаваха нито се изоставяха едни други. Господ нямаше да остане доволен от това.

Той отново насочи вниманието си към пътя. Тази страна бе голяма и разнообразна и човек лесно можеше да се скрие в нея. Но в същото време това представляваше проблем и за разлика от Европа, тук нямаше много граници, които да пресечеш, за да избягаш. Либия беше далеч оттук. А и досега Халил не знаеше, че английският, който разбира и говори, не е същият, който се говори на Юг.

Замисли се за лейтенант Пол Грей и си спомни снимката на дома лу, приятна вила с палми. Къщата на генерал Уейклиф също беше хубава. Тези двама убийци се бяха прибрали при жените и децата си, след като бяха разрушили живота на Асад Халил. Ако наистина имаше ад, той знаеше имената на трима от обитателите му — лейтенант Стивън Кокс, загинал в Залива, полковник Уилям Хамбрехт и генерал Терънс Уейклиф, убити от Асад Халил. Ако в момента разговаряха помежду си, последните двама можеха да обсъждат с първия как са умрели и тримата щяха да се чудят кой ще е следващият от тяхната ескадрила.

— Търпение, господа — каза Халил високо, — скоро ще разберете. И после отново ще бъдете заедно.

32

Почивката свърши и ние се върнахме в стаята. На мястото на Джим и Джейн се беше появил някакъв господин, който приличаше на арабин. Отначало си помислих, че се е изгубил на път за джамията или е отвлякъл Джим и Джейн и ги държи за заложници. Преди да успея да го стисна за гушата, той се усмихна и се представи като Аба Ибн Абдела, име, което прояви любезността да напише на черната дъска. Поне не се казваше Боб, Бил или Джим.

Наричайте ме Бен — накрая рече той, което се вписваше в тукашната система от умалителни.

Господин Абдела — Бен — носеше прекалено тежък туидов костюм, не син, и нещо като шахматно знаменце за конни надбягвания На главата си. Това ме накара да си мисля, че може да не е оттук.

Вен седна с нас и пак се усмихна. Бе петдесетинагодишен, малко Пчест, с брада, очила, оредяваща коса, хубави зъби и миришеше Рмално. Три черни точки, детектив Кори.

Джак, Кейт и Тед бяхме образовани, свободомислещи и прочее. Всички бяхме работили с типове от Средния изток, но кой знае защо, днес следобед се чувствахме малко напрегнати.

— Каква ужасна трагедия — започна Бен.

Никой не отговори.

— Аз съм извънреден специален агент от ФБР.

Това означаваше, че също като мен, са го наели заради специалността му, която, предполагах, не беше моден консултант. Е, поне не бе юрист.

— Заместник-директорът сметна, че навярно ще имате полза от мен.

— Каква полза? — попита Кьоних.

Господин Абдела го погледна.

— Аз съм професор по средноизточна политика в университета „Джордж Вашингтон“. Занимавам се с екстремистките групи.

— Терористични групи — подсказа му Кьоних.

— Да. Поради липса на по-точен термин.

— Какво ще кажете за психопати и убийци? — весело предложих аз. — Ето ви по-точни термини.

Професор Абдела остана невъзмутим, като че ли и преди му се бе случвало същото. Говореше спокойно, изглеждаше интелигентен и имаше приятни маниери. Той не бе виновен за случилото се вчера, разбира се. Но днес следобед Ибн Абдела имаше тежка задача.

— Самият аз съм египтянин — продължи Бен, — но добре познавам либийците. Те са интересен народ, отчасти произлязъл от древните картагенци. После дошли римляните, които също оставили гените си. Освен това в Либия винаги е имало египтяни. След римляните се появили вандалите от Испания, които на свой ред били победени от византийците, а те — от арабите. Те донесли със себе си ислямската религия. Либийците се смятат за араби, но Либия винаги е имала толкова малко население, че всяка нашественическа група има участие в етногенезиса им.

Професор Абдела ни разказа за либийците, осведоми ни за либийската култура, обичаи и така нататък. Раздаде ни цял куп материали, включително речник с думи, които били уникално либийски в случай, че това ни заинтересува, както и либийска готварска книга, която едва ли щях да взема в кухнята си.

— Либийците обичат макарони — каза той. — Това се дължи на италианската окупация.

И аз обичам макарони, така че може би щях да се натъкна й Асад Халил в „При Джулио“. А може би нямаше.

Получихме от професора кратка биография на Муамар Кадафи и компютърна разпечатка с няколко страници за Либия от електронния вариант на Енциклопедия Британика. Освен това ни даде много статии върху ислямската култура и религия.

— Мюсюлманите, християните и евреите — каза ни професор Абдела — извеждат произхода си от пророка патриарх Авраам. Пророк Мохамед е потомък на най-големия син на Авраам, Измаил, а Мойсей и Иисус са потомци на Исаак — информира ни той.

Искам да кажа, не знаех дали да се прекръстя, да се обърна към Мека или да повикам своя приятел Джак Уайнстайн.

Бен продължи да говори за Иисус, Мойсей, Богородица, архангел Гавриил, Мохамед, аллах и така нататък. Всички те се познавали и много се харесвали. Невероятно. Адски интересно, но не ме приближаваше нито с милиметър до Асад Халил.

После господин Абдела се обърна към Кейт.

— Обратно на разпространения мит, ислямът всъщност възвисява положението на жените. Мюсюлманите не ги обвиняват, че са откъснали забранения плод, като християните и евреите. Нито пък смятат за наказание мъките им при бременността и раждането.

— Това определено е много просветено разбиране — студено отвърна тя.

— Според ислямския закон — продължи Бен, без да обръща внимание на Снежната царица — след омъжването си жените запазват собственото си фамилно име. И имат право на собственост.

Звучеше като моята бивша. А бе тя да не беше била мюсюлманка?

— Що се отнася до забулването на жените — каза Бен, — в някои страни това е културна традиция, но не отразява ислямското учение.

— Ами пребиването с камъни на жени, уличени в прелюбодеяние? — попита Кейт.

— Също културна традиция в някои мюсюлмански държави, но не в повечето.

Погледнах към статиите, за да видя дали тези държави са изброени. Искам да кажа, ами ако двамата с Кейт ни пратеха в Йордания или някъде другаде и ни хванеха да правим оная работа в хотела щях ли да се прибера вкъщи сам? Но не успях да открия списък и реших, че е най-добре да не питам професор Абдела.

Така или иначе, Бен продължи да дрънка още известно време. Беше голям симпатяга, много любезен, много учен и съвсем искрен. Въпреки това имах чувството, че съм минал през някое от ония двустранни огледала. И че всичко това се записва от момчетата в синьо. Това място бе абсолютна лудница.

Искам да кажа, предполагам, че имаше причина за краткия курс по ислям, само че сигурно можехме да изпълним задачата си и без да сме толкова чувствителни към другата страна. Опитах се да си представя как преди десанта в Нормандия някакъв генерал казва на хората си: „Добре, войници, за утре всички да прочетете Гьоте и Шилер. И да не забравите, че утре вечер в дванайсети хангар има концерт на Вагнер. Присъствието е задължително. Довечера в стола ще се сервира немска национална кухня. Gutten appetit.“ Да бе!

— За да заловите този Асад Халил — каза ни професор Абдела, — ще ви е от полза да го разбирате. Да започнем с името му — Асад. Лъв. Ислямското собствено име не е условно, то е и характеристика на човека. Мнозина мъже и жени от ислямските страни се опитват да подражават на съимениците си.

— Значи — обадих се — трябва да търсим в зоологическите градини.

Бен намери предложението ми за смешно и се подсмихна.

— Търсете човек, който обича да убива зебри — допълни шегата той. После се вгледа в очите ми. — Човек, който обича да убива.

Никой не отговори и професорът продължи:

— Либийците са изолиран народ, дори от другите ислямски държави. Според мнозина либийци техният водач Муамар Кадафи притежава почти мистични сили. Ако Асад Халил работи пряко за либийското разузнаване, значи работи за Муамар Кадафи. Възложена му е свещена мисия, която изпълнява с религиозна страст. За разлика от либийците, палестинците са по-образовани и по-отворени. Те са интелигентни, преследват политически цели и основният им враг е Израел. Иракчаните и иранците не вярват на своите водачи. Либийците, от друга страна, обожествяват Кадафи и безпрекословно му се подчиняват, макар че той често променя политиката и враговете си. Всъщност, ако това е либийска операция, за нея като че ли няма конкретна причина. Освен да прави антиамерикански изявления, след американския въздушен удар и либийското отмъщение — взривяването на полет сто и три на „Пан Ам“ над Локърби в Шотландия, — Кадафи не е много активен в екстремисткото движение. С други думи, той смята кръвната си вражда със Съединените щати за приключила. Петното върху честта му е измито, бомбардирането на Либия, при което е загинала осиновената му дъщеря, е отмъстено. Не разбирам защо му е да подновява вендетата. Никой не му предложи обяснение и Бен каза:

— Либийците обаче имат една поговорка: „Отмъщението е по-сладко, когато се поднася студено“. Разбирате ли?

Предполагам, че разбирахме.

— Така че Кадафи навярно не смята старата вражда за напълно уредена — продължи професорът. — Търсете причината, поради която е пратил този човек в Америка, и навярно ще откриете защо Халил е извършил всичко това и дали враждата е приключила.

— Едва сега започва — каза Кейт.

Абдела поклати глава.

— Започнала е много отдавна. И свършва едва тогава, когато остане жив само един.

Това навярно означаваше, че работата ми е осигурена, докато не ме очистят.

— Може да е лична вендета на Халил, а не на Кадафи — казах на Бен. Той сви рамене.

— Кой знае? Открийте го и той с удоволствие ще ви обясни. Даже да не го намерите, накрая Халил сам ще ви каже каква е причината. За него е важно да научите.

Професор Абдела се изправи и ни раздаде визитката си.

— Ако мога да ви помогна с още нещо, моля, не се колебайте да ми се обадите. Ако искате, мога да дойда в Ню Йорк.

Джак Кьоних също стана.

— Ние имаме хора в Ню Йорк, които ни снабдяват с културна и историческа информация. Но ви благодарим, че ни отделихте от времето си.

Бен си събра вещите и се запъти към вратата.

Имам достъп до секретни данни — информира ни той на излизане. — Винаги можете да се съветвате с мен.

Около минута всички мълчахме. Това отчасти се дължеше на Факта, че стаята се подслушваше, но и на странния разговор с Ибн Абдела.

Светът се променяше, променяше се и страната. Америка не беше никога не е била държава на една раса, една религия, една култура.

Спойката, която ни държеше заедно, до известна степен бе езикът но дори тя не беше много здрава. Освен това споделяхме обща вяра в закона и правосъдието, политическата свобода и религиозната търпимост. Хората като Аба Ибн Абдела или бяха лоялни и патриотични американци и ценни специални агенти, или представляваха опасност за нацията. Той с деветдесет и девет процента сигурност се отнасяше към първата категория. Но също като в брака единият процент съмнение започваше да расте във въображението ни. „Винаги можете да се съветвате с мен.“

Джим и Джейн се върнаха и с радост видях, че Бен не ги е отвлякъл. С тях дойдоха момче и момиче, чиито имена бяха Боб и Джийн или нещо подобно.

Продължихме с играта на въпроси и отговори. Обсъдихме следващия ход на Халил и открих, че моята теория започва да придобива известна популярност.

Боб обобщи всичко с думите:

— Според нас терористичните актове на Асад Халил в Европа са били прелюдия към идването му в Америка. Забележете, че е убивал само американци и британци. Никога не е поставял искания, не е пращал писма, не се е обаждал в медиите преди или след удара и не е поемал отговорността. Имаме само поредица от нападения срещу хора и места, свързани с Америка и в един случай, с Великобритания. Това, изглежда, се вписва в психологическия профил на човек, който изпитва лична омраза, а няма политически или религиозни цели, които иска да разгласи.

Боб допълни профила на Халил, като го сравни с няколкото луди американски бомбаджии от миналото, които мразили бившия си работодател, и така нататък.

— Престъпникът не се смята за зъл, а за оръдие на правосъдието.

Според него делата му са морално оправдани. Що се отнася до Асад Халил, ние не ви показахме всички негови снимки от приемната на посолството, но разполагаме с други, на които лежи на пода и се моли с лице към Мека. Следователно си имаме работа с религиозен човек, който удобно забравя, че религията му забранява убийството на невинни хора. Всъщност Асад Халил най-вероятно е убеден, че е на джихад, свещена война, и че целта оправдава средствата.

Боб направи връзката с въздушния удар срещу Либия от 15 април и прибави:

— Поради тази причина смятаме, че Асад Халил е либиец, който работи за или в либийското разузнаване. Но не забравяйте, че бомбата в Световния търговски център избухна на втората годишнина от изтласкването на иракските сили от Кувейт. А повечето престъпници не бяха иракчани. Всъщност почти всички бяха палестинци.

Така че трябва да имате предвид панарабското единство. Между арабските народи има много разлики, но онова, което свързва екстремистите от всички страни, е омразата им към Америка и Израел. Датата петнайсети април ни показва кой стои зад вчерашния удар, но не е доказателство.

Абсолютно вярно. Само че ако нещо прилича на патка, ходи като патка и кряка като патка, най-вероятно е патка, а не чайка. Но човек трябва да е открит за всякакви идеи.

— Извинете ме, господине — попитах, — има ли нещо общо между жертвите на Халил?

— Не, всъщност няма. Поне засега. Пътниците от самолета определено не са били свързани помежду си. Но някой изключително интелигентен човек би могъл да отклони вниманието, като убие хора, които по никакъв начин не са свързани с действителните му цели. Така постъпваха някои от нашите бомбаджии, които се опитваха да ни отклонят от следите си, като взривят експлозиви на неочаквано място.

Аз не бях толкова сигурен.

— Свързахме се с всички чужди правоохранителни и разузнавателни институции и поискахме информация за Асад Халил — продължи Боб. — Пратихме отпечатъците му, както и негови снимки. Но изглежда, че никой не знае нищо за него освен онова, което сте прочели в досието му. Точи човек явно не поддържа контакти с известните екстремистки организации в Америка и навсякъде другаде по света. Той е вълк единак, но не е възможно да е извършил всичко това сам. Ето защо смятаме, че е под прякото ръководство на либийското разузнаване, което е силно повлияно от бившия КГБ.

Либийците са го обучили, финансирали са го и са го пратили на няколко европейски акции, за да видят как ще се справи, после са разработили плана да се предаде в американското посолство в Париж. Както знаете, през февруари имаше подобен случай, навярно суха тренировка.

— Антитерористичната спецчаст в Ню Йорк предаде задържания на ФБР и ЦРУ във Вашингтон и някой го е оставил да избяга — напомни му Джак Кьоних.

— Не съм запознат отблизо със случая, но е вярно — призна Боб.

— Ако онзи не се беше измъкнал — настоя Джак, — Халил нямаше да пристигне по този начин.

— Така е. Но ви уверявам, че така или иначе щеше да се появи.

— Имате ли някакви предположения къде може да се намира либиецът, който се предаде през февруари? — попита Кьоних. — Ако успеем да го открием…

— Той е мъртъв — информира ни Боб. — Мериландската щатска полиция намери в гората край Силвър Спринг изгорял разложен труп. Без документи и дрехи, с изгоряло лице и пръсти. Оказа се, че нашите татуировки не са се запазили, но успяхме да идентифицираме отпечатъците на зъбите му.

Последва кратко мълчание, после Джак отбеляза:

— Никой не ми съобщи за това.

— Трябва да поставите този въпрос пред заместник-директора, отговарящ за антитерористичните операции.

— Благодаря.

— Междувременно — продължи Боб — продължаваме да разпитваме за Асад Халил поискалите убежище либийци и тук, и в Европа.

Либия има само пет милиона души население, така че може да открием нещо за него, ако това е истинското му име, разбира се. До този момент не сме научили нищо. Известно ни е обаче, че човек на име Карим Халил, капитан от либийската армия, е бил убит в Париж през хиляда деветстотин осемдесет и първа. От френското разузнаване ни съобщиха, че Карим Халил вероятно е бил очистен от собствените си хора. Либийското правителство се е опитало да прехвърли вината върху Мосад. Французите смятат, че Муамар Кадафи е бил любовник на жената на капитан Халил, Фарида, и че поради тази причина се е избавил от него. — Той се усмихна. — Но подчертавам, че това е френското обяснение. Cherchez la femme.

Всички се захилихме. Тия побъркани французи. Да свързват всичко с чукането!

— Опитваме се да установим дали Асад Халил е роднина на капитан Карим Халил — продължи Боб. — Асад е достатъчно възрастен, за да е негов син или племенник. Но е възможно това да не е от значение за случая.

— Защо не помолим вестниците да публикуват тая история за господин Кадафи и госпожа Халил и как Кадафи се избавил от Карим, за да улесни любовния си живот? — предложих аз. — Ако е негов син, Асад ще прочете статията или ще чуе по новините и ще се върне в Либия, за да убие Кадафи — убиеца на баща си. Така би постъпил всеки истински арабин. Кръвната вражда. Нали така? Няма ли да е страхотно?

Боб се замисли и се прокашля.

— Ще предам тази идея.

Наш пое топката, както и очаквах.

— Всъщност идеята не е лоша.

Боб очевидно не бе способен на такова мислене.

— Хайде първо да видим дали са роднини. Такъв вид… психологическа операция може да предизвика и обратния резултат. Но ще включим въпроса в дневния ред на следващото съвещание на отдела по антитероризъм.

После се обади Джийн и се представи с друго име.

— Моята задача е да прегледам всички случаи в Европа, с които според нас е свързан Асад Халил. Излишно е да дублираме работата на ЦРУ тя кимна към суперагент Наш, — но след като Асад Халил е тук или поне е бил тук, ФБР трябва да се запознае с отвъдокеанската му дейност.

Тя продължи да говори за сътрудничеството между институциите, държавите и така нататък.

Явно Асад Халил, който преди бе само заподозрян, сега беше най-търсеният терорист на света след Карлос Чакала. Бе пристигнал Лъва. Бях убеден, че цялото това внимание го възбужда и ласкае. Колкото и ужасни да бяха, европейските му подвизи не го бяха превърнали в основен играч в съвременния свят на сензационен тероризъм. Определено не беше направил сериозно впечатление на американската публика. За него никога не бяха споменавали по новините. Съобщаваше се само за делата му и доколкото си спомням, единственото, предизвикало някакво раздвижване, бе убийството на трите американчета в Белгия. Скоро, когато се разчуеше вчерашната история, снимката му щеше да се появи навсякъде. Това щеше да направи труден живота му извън Либия и тъкмо поради тази причина много хора смятаха, че вече се е прибрал у дома. Но според мен той искаше да ни прецака на наш терен.

Джийн завърши речта си с думите:

— Ще поддържаме постоянна връзка с Антитерористичната спецчаст в Ню Йорк. Ще си разменяме цялата новооткрита информация. В нашата работа информацията е злато — всеки се стреми към нея и никой не иска да я споделя. Затова нека кажем, че няма да я споделяме — ще си я заемаме и накрая ще си уредим сметките.

Никога не мога да устоя на готин лаф.

Госпожо — казах аз, — имате моите уверения, че ако Асад Халил се появи мъртъв в Сентръл Парк, непременно ще ви съобщя. Наш се засмя. Тоя тип започваше да ми харесва. В тази среда двамата имахме повече общо, отколкото със симпатичните и мили хора, които работеха тук. Потискаща мисъл.

— Някакви въпроси? — попита ни Боб.

— Къде се навъртат хората от „Досиетата Х“? — обадих се аз.

— Престани, Кори — каза Кьоних.

— Слушам.

Наближаваше 18:00 и смятах, че сме свършили, тъй като не ни бяха казали да си носим четки за зъби. Но не, преместихме се в голяма заседателна зала с маса, дълга колкото бейзболно игрище. Влязоха трийсетина души, повечето от които днес вече бяхме срещали.

Заместник-директорът, който отговаряше за антитероризма, изнесе петминутна проповед, после се възнесе в небесата или някъде другаде.

Прекарахме там почти два часа, като през повечето време повтаряхме казаното през деня, разменяхме си мъдрости и така нататък.

Всеки от нас получи дебело досие, съдържащо снимки, имена и номера на свръзки и дори обобщения от днешните обсъждания, които трябва да бяха записани на касетофон, транскрибирани, редактирани и преписани. Наистина страхотна организация.

Кейт бе достатъчно любезна да прибере моята папка в куфарчето си, което се изду.

— Никъде не ходи без куфарче — посъветва ме тя. — Винаги раздават материали. Освен това куфарчето ти се приспада от данъците.

Съвещанието свърши и всички се изсипаха в коридора. Побъбрихме малко, но общо взето бяхме приключили. Почти усещах въздуха на Пенсилвания Авеню. В колата, на летището, полетът в 21:00, в 22:00 на „Ла Гуардия“, вкъщи преди новините в 23:00. Дойде ми наум, че в хладилника е останала малко китайска храна, и се опитах да си спомня откога е.

Точно в този момент се появи някакъв тип в син костюм на име Боб или Бил и ни попита дали бихме го последвали при заместник-директора.

Това беше пословичната сламка, която счупила гърба на камилата.

— Не — отвърнах аз.

Само че нямаше такава възможност.

Хубавото бе, че не поканиха Тед Наш в светая светих. Той обаче като че ли не се обиди и ни съобщи:

— Трябва да отида до Лангли.

Та така, тримата с Джак и Кейт последвахме Боб или Бил в асансьора качихме се на седмия етаж и ни въведоха в тъмен кабинет с голямо бюро, зад което седеше заместник-директорът, отговарящ за антитероризма.

Слънцето се беше скрило от небесата и стаята се осветяваше от една-единствена настолна лампа със зелен абажур. В резултат никой не виждаше ясно лицата на другите. Ефектът наистина бе драматичен, като сцена от филм за мафията, в която дон Мафиозо решава кого да очисти.

Ръкувахме се — ръцете бяха под равнището на лампата и лесно се откриваха — и седнахме.

Заместник-директорът изнесе кратка реч за вчера и днес, после премина към утре. — Антитерористичната спецчаст в Ню Йорк има уникална възможност да работи по този случай. Ние няма да се намесваме, няма да ви пращаме хора, които не искате. Поне засега. Отделът, разбира се, поема отговорността за всичко извън вашия оперативен район. Ще ви информираме за онова, което открием. Ще се опитаме да работим с ЦРУ. Предлагам ви да продължите така, все едно че Халил все още е в Ню Йорк. Обърнете града с главата надолу. Разчитайте на източниците си и когато се налага, предлагайте пари. Ще ви отпусна бюджет от сто хиляди долара за купуване на информация. Министерството на правосъдието ще обяви награда от един милион долара за арестуването на Асад Халил. Това би трябвало да затрудни контактите му с неговите сънародници в Щатите. Някакви въпроси?

— Не, господине — отвърна Джак.

— Добре. А, още нещо. — Той погледна към мен, после към Кейт. — Помислете как бихте могли да примамите Асад Халил в капан.

— С други думи, да помисля как да използвам себе си за примамка — отвърнах аз.

— Не съм казвал такова нещо. Казах само да помислите за най-добрия начин да примамите Халил в капан. Какъвто и да е той.

— Двамата с Джон ще обсъдим този въпрос — намеси се Кейт.

— Добре. — Той се изправи. — Съжалявам, че ви провалихме неделята. — После прибави: — Джак, бих искал да поговоря с теб за момент.

Пак се ръкувахме и с Кейт излязохме навън. Някакъв тип в син костюм ни придружи до асансьора и ни пожела късмет и успешен лов.

Във фоайето ни пресрещна човек от охраната, който ни покани да седнем.

Не знаех или по-скоро не ми пукаше за какво си приказват Джак и заместник-директорът, стига да не беше за мен — а бях убеден, че имат да обсъждат по-важни неща от моята личност или поведение. Всъщност днес не се държах толкова зле и бях спечелил няколко червени точки за това, че вчера за малко да спечеля играта.

Погледнах Кейт и очите ни се срещнаха. Тук, в министерството на любовта, се забелязват дори престъпните изражения, затова не разкривахме нищо друго освен непоколебим оптимизъм. Даже не зяпах кръстосаните й крака.

Десет минути по-късно се появи Джак и ни каза:

— Тази нощ ще остана тук. Вие вървете. Ще се видим утре. Разкажете всичко на Джордж. Утре ще събера групите и ще ги информираме, ще видим дали са открили нещо, после ще решим как да продължим.

— Тази вечер с Джон ще се отбием на Федерал Плаза и ще проверим какво става — отвърна Кейт.

— Какво?

— Добре — рече Джак. — Но не се преуморявайте. Предстои ни дълго надбягване и както казва господин Кори, „вторият е първият губещ“. — Той ни погледна и заяви: — Днес се справихте много добре. — После се обърна към мен. — Надявам се, че вече имате по-добро отношение към ФБР.

— Абсолютно. Страхотни момчета й момичета. Жени де. За Бен обаче не съм сигурен.

— Бен е симпатяга — отвърна Джак. — Човекът, когото трябва да държиш под око, е Тед.

Мили Боже!

Ръкувахме се и ние с Кейт последвахме човека от охраната до подземния гараж, където се качихме на кола и потеглихме за летището.

По пътя попитах:

— Как се справих?

— Горе-долу.

— Мислех, че съм се справил добре.

— Звучи страшничко.

— Опитвам се.

— Гледай да не се пресилиш.

33

Асад Халил видя табела ДОБРЕ ДОШЛИ В ЮЖНА КАРОЛИНА — ЩАТЪТ НА ПАЛМИТЕ. Следващият надпис гласеше: ШОФИРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО й СТРИКТНО СПАЗВАЙТЕ ЩАТСКИТЕ ЗАКОНИ. Погледна часовника на таблото — 16:10. Температурата продължаваше да е двадесет и пет градуса по Целзий.

Четиридесет минути по-късно забеляза изходи за Флорънс и за междушдтско шосе 20, което водеше до Колумбия и Атланта. Беше запомнил наизуст части от пътната карта на Юга, за да може да лъже всеки, който полюбопитства. Следващата фалшива цел на пътуването му щеше да е Чарлстън или Савана.

Във всеки случай, ако се наложеше да си опресни паметта, в жабката имаше подробна пътна карта, а и винаги можеше да разчита на сателитния навигатор.

Трафикът около Флорънс се засилваше. Странно, досега Халил небе видял патрулни коли, освен в най-неподходящия момент, когато го бяха настигнали онези четири курви. Той обаче знаеше, че по пътя има необозначени полицейски автомобили.

Откакто напусна Ню Джърси, пътувате по-уверено и подражаваше на шофьорските навици на американците. Тук имаше удивително много възрастни шофьори, което рядко се срещаше в Европа или в Либия. Рефлексите на старците бяха слаби. В Америка шофираха: много жени. Невероятно, тук жените возеха мъже, което почти не можеше да се види в Европа и никога в Либия. Жените често се държаха агресивно, като курвите в Северна Каролина.

Асад Халил вярваше, че американските мъже са изгубили контрол над жените си. Той си спомни думите от Корана: „Мъжете имат власт над жените, защото аллах ги е направил по-съвършени и защото харчат богатствата си, за да ги издържат. Добрите жени са покорни. Те крият невидимите си части, защото аллах ги е скрил. Съветвайте и бийте онези жени, които не ви се подчиняват…“

Не разбираше как западнячките са успели да придобият толкова голяма власт и влияние, че да нарушат установения от Бога порядък, ала предполагаше, че е свързано с демокрацията. Кой знае защо, мислите му се върнаха към момента, в който бяха изтеглили самолета в заградената зона. Мъжът и жената, които беше видял, носеха значки и издаваха заповеди, сякаш са равни. Не бе в състояние да проумее как двама души от различен пол могат да работят заедно, да разговарят, да се докосват и навярно дори да се хранят на една маса. Още повече го удивляваше фактът, че жената е полицайка и навярно носи оръжие. Зачуди се как родителите на тези жени позволяват на дъщерите си да са толкова безсрамни и да се държат като мъже.

Западнячките се движеха сами, разговаряха и дори спореха с непознати мъже, работеха в магазини и офиси и излагаха на показ плътта си. Спомни си историите за Содом, Гомора и Вавилон преди появата на исляма. Знаеше, че тези градове са паднали заради порочността и сексуалната разпуснатост на жените. Някой ден същата участ несъмнено щеше да сполети Европа и Америка. Как би могла да оцелее тяхната цивилизация, щом жените се държаха като курви или като роби, отхвърлили властта на своите господари? В какъвто и Бог да вярваха тези хора и дори да бяха безбожници. Той ги беше изоставил и щеше да ги унищожи. Но засега, кой знае защо, тези неморални нации бяха могъщи. Поради тази причина Асад Халил и другите като него трябваше да им въздават наказанието на аллах, докато техният Господ, Господ на Авраам и Исаак, не им донесеше спасение или смърт.

Халил продължи напред, без да обръща внимание на жаждата, която го измъчваше все повече.

Включи радиото и започна да го настройва на различни честоти. Някои станции предаваха странна музика, която наричаха „кънтри-уестърн“. По други пускаха музика, каквато бе чул по пътя на север от Вашингтон. Много канали излъчваха християнски религиозни служби. Някакъв човек четеше от християнското евангелие и еврейския завет. Акцентът и интонацията му бяха особени и Асад нямаше да разбере нито дума, ако не познаваше много от откъсите. Мъжът често преставаше да чете и започваше да говори за свещеното писание. Стори му се интересно, но го объркваше. Накрая потърси новинарски канал.

Английският на водещия беше нормален и Халил в продължение на двадесет минути слуша за изнасилвания, обири и убийства, после за политика и световните новини.

— Бюрото за пътнотранспортни произшествия и Федералното управление на авиацията направиха съвместно изявление за трагичния инцидент на аерогара „Кенеди“ в Ню Йорк — накрая каза мъжът. — Според тях нямало нито един оцелял. Федералните представители заявиха, че пилотите или са успели да приземят самолета преди да загинат от токсичните изпарения, или са програмирали компютъра за автоматично кацане, когато са разбрали, че са обречени. Федералното управление на авиацията и Бюрото за пътнотранспортни произшествия наричат трагедията „инцидент“, но разследването продължава. Вече е сигурно, че всички на борда на полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ от Париж са мъртви. Смята се, че жертвите са триста и четиринайсет, включително екипажа. Ще продължим да отразяваме откритията по случая.

Халил изключи радиото. Разполагащите с модерна техника американци, вече със сигурност знаеха всичко, случило се на борда на боинга. Чудеше се защо се бавят да съобщят истината и подозираше, че причината е националната им гордост, както и естествената склонност на разузнавателните служби да крият собствените си грешки.

Във всеки случай, щом по радиото не съобщаваха за терористичен удар, значи не показваха снимката му по телевизията.

В Триполи бяха обсъдили алтернативни възможности за пътуване. Ала да стигне до Вашингтон със самолет означаваше да отиде на второто нюйоркско летище, наречено „Ла Гуардия“. Полицията там можеше да го залови. Същото щеше да се случи, ако либийското разузнаване се беше спряло на скоростния влак. Щеше да му се наложи да навлезе в сърцето на града, за да отиде на мястото, наречено Пенсилвания Стейшън. Така или иначе, разписанието на влаковете не го устройваше.

Що се отнасяше до придвижването от Вашингтон до Флорида, можеше да вземе самолет, но трябваше да е частен. Борис смяташе, че е опасно.

„В американската столица обръщат огромно внимание на сигурността — бе пояснил руснакът — и гражданите следят новините. Ако покажат снимката ти по телевизията или я публикуват във вестниците, могат да те разпознаят. Ще запазим частния самолет за по-късно, Асад. Ще трябва да пътуваш с кола. Това е най-безопасният начин, а и така най-бързо ще свикнеш със страната и ще имаш време да анализираш положението. Движи се бързо, но гледай да не попаднеш в капан. Довери се на преценката ми. Пет години съм живял сред тези хора. Вниманието им бързо се разсева. Смесват действителността с киното. Даже да те разпознаят, ще те вземат за телевизионна звезда. Могат да те помислят за Омар Шариф и да ти искат автограф.“

Всички се бяха засмели. Очевидно Борис презираше американския народ, ала ясно му даде да разбере, че се отнася с изключително високо уважение към американските разузнавателни служби и в някои случаи дори към местната полиция.

Така или иначе, Борис, Малик и другите бяха разработили този маршрут със смесица от бързина и точност, дързост и предпазливост, хитрост и простота. На последното съвещание обаче руснакът го беше предупредил: „По пътя няма да има алтернативни планове освен на летище «Кенеди», където за всеки случай ще те чакат няколко шофьори. До взетата под наем кола ще те откара онзи, който има най-малко късмет.“ — Борис се засмя, но лицата на другите останаха сериозни. Той не обърна внимание на намръщените им физиономии и продължи: — „Като се има предвид какво ще се случи с първите ти двама съучастници, Хадад и таксиметровия шофьор, моля те, не ме карай да пътувам с теб.“

Отново никой не се усмихна. Ала на руснака, изглежда, не му пукаше и се засмя. Но нямаше да се смее още дълго. Скоро и той щеше да е мъртъв.

Халил мина по дълъг мост над езерото Марион. Само на осемдесетина километра на юг живееше Уилям Садъруейт, бивш лейтенант от военновъздушните сили на САЩ и убиец. Асад Халил имаше среща с този човек на следващия ден, ала засега Садъруейт не подозираше колко е близо смъртта му.

Продължи напред и в 19:05 видя надпис ДОБРЕ ДОШЛИ В ДЖОРДЖИЯ — ЩАТЪТ НА ПРАСКОВИТЕ. Знаеше какво е праскова, но нямаше представа защо щатът се отъждествява с този плод.

Погледна индикатора за горивото и видя, че резервоарът е пълен по-малко от една четвърт. Замисли се дали да спре сега или да изчака докато се стъмни. Междувременно наближаваше Савана и трафикът се усили, което означаваше, че на бензиностанциите ще има много клиенти.

Когато слънцето се спусна ниско на западния хоризонт, Асад изрецитира стих от Корана:

— Правоверни, не се сприятелявайте с други хора, освен от собствения си народ. Те ще ви покварят. Единствената им цел е вашата гибел. Омразата им личи от техните думи, но по-страшна е омразата в сърцата им.

В 19:30 бензинът му почти свършваше, но в този участък от магистралата почти нямаше изходи. Накрая видя знак за отбивна и зави по рампата. С изненада откри, че има само една бензиностанция, и то затворена. Продължи по един тесен път и стигна до град Кокс, като пилота, загинал по зреме на войната в Залива, прие това като предзнаменование, макар да не знаеше дали е добро, или лошо.

Градчето изглеждаше почти пусто, ала в покрайнините му той видя светеща бензиностанция и се насочи към нея.

Когато спря, си сложи очилата и слезе от автомобила. Беше топло и влажно и около лампите над колонките летяха много насекоми.

Реши този път да използва кредитната си карта, но видя, че няма автомат. Всъщност бензиностанцията очевидно не бе на самообслужване. Колонките бяха по-стари от онези, с които беше свикнал. Поколеба се за миг, после забеляза, че от малката сграда излиза висок слаб мъж с дънки и кафява риза.

— Какво има, приятел? — попита той.

— Трябва ми бензин — усмихна се Халил.

Високият го изгледа, сведе очи към регистрационния номер, после отново ги вдигна към лицето му.

— Какво ти трябва?

— Бензин.

— А стига бе! Някакъв конкретен вид?

— Да, високооктанов, моля.

Мъжът свали маркуча от една от колонките и го вкара в резервоара. Докато зареждаше, Асад осъзна, че ще останат заедно прекалено дълго.

— Закъде пътуваш? — попита високият.

— Отивам на почивка на Джекил Айланд.

— Не приличаш на такъв.

— Моля?

— Облечен си прекалено гот за Джекил Айланд.

— Да. Имам делова среща в Атланта.

— С какво се занимаваш?

— Банкер съм.

— А стига бе! Обаче наистина приличаш на банкер.

— Да.

— Откъде си?

— От Ню Йорк.

Мъжът се засмя.

— Верно ли бе? Хич не приличаш на скапан янки.

Халил не разбираше всичко, което му говореше мъжът, и каза:

— Не съм бейзболист.

Човекът пак се засмя.

— Голям пич си. Ако носеще раиран костюм, щях да те помисля за банкер, който си пада по бейзбол.

Асад се усмихна.

— Къде си роден?

— На Сардиния.

— Това пък къде е, по дяволите?

— Остров в Средиземно море.

— Щом така казваш. По шосе деветдесет и пет ли дойде?

— Да.

— Бензиностанцията на Филипс затворена ли е?

— Да.

— И аз така си помислих. Оня глупак няма да спечели и стотинка, ако затваря толкова рано. Натоварен ли е графикът по деветдесет и пет?

— Не особено.

Мъжът напълни резервоара.

— Изпразнил си го почти до капка.

— Да.

— Да проверя ли маслото?

— Не, благодаря.

— В брой или с кредитда карта? Предпочитам в брой.

— Да, в брой. — Халил извади портфейла си.

Човекът погледна с присвити очи към колонката.

— Двайсет и девет долара и осемдесет и пет.

Асад му даде две двадесетачки.

— Ей сега ще ти донеса рестото. Веднага се връщам. Високият се обърна и се отдалечи. На колана му висеше кобур с пистолет. Халил го последва.

Когато влязоха в малкия офис, той попита:

— Продавате ли храна или напитки?

Мъжът отвори касата.

— Ей онзи автомат навън е за безалкохолни, а тия двата тук — за закуски. Искаш ли дребни?

— Да.

Високият му даде рестото, като развали седем долара на монети.

— Знаеш ли как да стигнеш до Джекил Айланд?

— Имам карта.

— Къде ще се настаниш?

— В „Холидей Ин“.

— Там няма „Холидеи Ин“.

Двамата замълчаха. Халил се обърна и отиде при автомата за якуски. Бръкна в джоба си, извади две монети от по двадесет и пет цента и ги пусна в отвора. Натисна бутона и отвътре паднаха две пакетчета със солени фъстъци. Асад отново пъхна ръка в джоба си.

В огледалната повърхност на автомата забеляза раздвижване и видя, че мъжът се пресяга зад гърба си. Халил извади глока, завъртя се и изстреля един-единствен куршум между очите му.

Коленете на високия се подкосиха и той се строполи по очи на пода.

Асад бързо извади портфейла му и видя вътре значка с надпис: ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ КОКС. Изруга лошия си късмет, после взе парите от портфейла и касата, общо малко над сто долара.

Вдигна от пода празната гилза. Забеляза притворена врата, която водеше към малка тоалетна. Хвана мъжа за левия глезен и го за-мъкна вътре. Преди да излезе, се изпика и затвори вратата с думите:

— Приятен ден.

На касата имаше вестник и той го хвърли на пода върху малката локва кръв. Накрая угаси всички лампи и излезе при автомата за безалкохолни. Пусна три монети от по двайсет и пет цента, избра си фанта портокал и бързо се върна в колата. Запали двигателя, направи обратен завой и потегли към междущатското шосе.

След петнайсет минути отново пътуваше на юг. Движеше се със сто и двадесет километра в час като всички останали шофьори. Изяде фъстъците и изпи фантата. След час видя голяма табела с надпис ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪВ ФЛОРИДА — СЛЪНЧЕВИЯ ЩАТ. Продължи по шосе 95 и когато наближи Джаксънвил, трафикът се усили. Отби към международното летище на града, като следеше сателитния навигатор, за да не обърка посоката.

Погледна часовника на таблото. Наближаваше десет вечерта.

Замисли се за инцидента в Кокс. Мъжът беше полицай, но работеше на бензиностанция. Това можеше да означава, че е детектив под прикритие. Ала Халил бе чел, че някои американски полицаи в малките градове са доброволци. Да, сега си спомняше. Тези хора обичали да носят пистолети, работели безвъзмездно и били по-досадни от редовната полиция. Всъщност този мъж му задаваше прекалено много въпроси. Последният — за „Холидей Ин“ — беше прелял чашата и Асад Халил бе изчерпал правилните отговори.

34

Нямаше как да успеем за полета на „Ю Ес Еъруейс“ в 21:00, затова взехме този на „Делта“ в девет и половина. Самолетът беше полупълен, ако си оптимист, или полупразен — ако имаш акции на „Делта“. Двамата с Кейт седнахме в дъното.

Боингът излетя и аз се загледах през прозореца. Можех да видя осветения паметник на Вашингтон, Капитолия, Белия дом, паметниците на Линкълн и Джеферсън и всичко останало. Не виждах сградата „Дж. Едгар Хувър“, но все още си я представях — Трябва ти време, за да свикнеш — казах аз.

— Или на ФБР, за да свикне с теб. Изхилих се.

Появи се стюардесата. От списъка на пътниците знаеше, че сме федерални агенти, затова не ни предложи коктейли, а безалкохолни напитки.

— Вода, ако обичате — каза Кейт.

— За вас, господине?

— Двоен скоч. Не мога да летя с едно крило.

— Съжалявам, господин Кори, не ми е разрешено да сервирам алкохол на въоръжени лица.

Това бе моментът, който очаквах цял ден.

— Аз не съм въоръжен. Проверете в списъка или ако искате, ме претърсете в тоалетната.

Тя не изглеждаше склонна да ме придружи в тоалетната, но наистина погледна в списъка. — 0… разбирам.

— Предпочитам да пия, отколкото да нося пистолет. Стюардесата се усмихна и постави на таблата пред мен две шишенца скоч с пластмасова чаша лед.

След като ни остави сами, предложих на Кейт уиски.

— Не мога — отвърна тя. — 0, я не бъди толкова добродетелна. Пийни си.

— Не се опитвайте да ме покварите, господин Кори.

— Мразя само аз да съм покварен. Ще ти подържа пистолета.

— Престани. — Тя отпи от водата си.

Излях двете шишенца върху леда и надигнах чашата. После мляснах с устни.

— Ох! Страхотно е.

— Майната ти.

Мили Боже!

Известно време седяхме в мълчание, после Кейт попита:

— Уреди ли нещата с приятелката си на Лонг Айланд?

Това беше многозначителен въпрос и аз обмислих отговора си. Джон Кори е верен на приятелите и любовниците си, но верността се гради върху взаимност. А въпреки интереса си към вашия предан слуга, Бет Пенроуз не бе проявила особено голяма вярност. Мисля, че всъщност искаше от мен онова, което жените наричат „сериозна връзка“, и тогава щеше да ми бъде вярна. Но мъжете първо искат вярност и после мислят за сериозни връзки. Това са противоположни концепции и едва ли може да се стигне до компромис, освен ако едната страна не си смени пола. Във всеки случай се зачудих защо Кейт ме пита за това. Всъщност изобщо не се зачудих.

— Оставих й съобщение на телефонния секретар — накрая отвърнах аз.

— Тя проявява ли разбиране?

— Не, но е ченге и тези неща са й ясни.

— Добре. Може да мине известно време, докато се освободиш.

— Ще й пратя и-мейл, за да я уведомя.

— Нали знаеш, когато Антитерористичната спецчаст разследваше взривяването на самолета на „Транс Уърлд Еърлайнс“, бачкахме нонстоп.

— А тогава дори не ставаше дума за терористичен удар — отбелязах аз.

Тя не отговори. Никой достатъчно информиран не отговаряше на въпроси за „Транс Уърлд Еърлайнс“и по случая все още имаше неясноти. Сега поне знаехме кой, какво, къде, кога и как. Не бяхме сигурни защо, нито какво следва, но скоро щяхме да научим.

— Защо си се развел? — попита Кейт.

Забелязах определена насоченост в тези въпроси, но ако смятате, че детективите разбират от жени, заблудили сте се. Все пак заподозрях в разпита на Кейт Мейфилд известен мотив, който нямаше нищо общо с обикновеното любопитство.

— Тя беше юристка — отвърнах. Кейт се замисли, после каза:

— Затова ли не се получи?

— Да.

— Не знаеше ли, че е юристка, преди да се ожениш?

— Мислех, че ще успея да я променя.

Тя се засмя.

Беше мой ред.

— Ти омъжвала ли си се?

— Не.

— Защо?

— Това е личен въпрос.

Мислех, че си говорим по лични въпроси. Така си и беше, когато отговорите трябваше да давам аз. Отказах да играя по нейната свирка и намерих брошура на „Делта“ в джоба пред мен.

— Много пътувах — каза тя.

Разгледах картата с маршрутите на компанията. Навярно когато всичко това свършеше, трябваше да отида в Рим. Да видя папата. „Делта“ не пътуваше до Либия. Замислих се за ония момчета от въздушния удар през осемдесет и шеста, които бяха излетели някъде от Англия, бяха заобиколили Франция и Испания и бяха минали над Средиземно море, за да изсипят бомбите си над Либия. Леле! Според тази карта — доста дълъг полет. И никой не им бе сервирал скоч. И как ли бяха пикали?

— Чу ли ме?

— Не, извинявай.

— Попитах имаш ли деца.

— Деца ли? А, не. Изобщо не консумирахме брака си. Тя не вярваше в следбрачния секс.

— Наистина ли? Е, за човек на твоята възраст това не би трябвало да е толкова трудно.

Божичко!

— Може ли да променим темата?

— За какво искаш да разговаряме?

Всъщност за нищо. Освен навярно за Кейт Мейфилд, но тази тема беше опасна.

— Би трябвало да обсъдим информацията, която научихме днес — отвърнах аз.

— Добре. — Обсъдихме наученото днес, случилото се вчера и ходовете си утре.

Наближихме Ню Йорк и аз се зарадвах, че все още си е на мястото.

Когато се спуснахме към „Ла Гуардия“, Кейт ме попита:

— Ще дойдеш ли с мен на Федерал Плаза?

— Ако искаш.

— Искам. После може да вечеряме.

Погледнах си часовника. Беше 22:30 и когато си тръгнехме от Федерал Плаза, щеше да наближава полунощ.

— Малко е късно за ядене.

— Тогава може да пийнем.

— Звучи добре.

Самолетът се приземи и аз си зададох въпроса, който вълнува всички мъже в такива ситуации: „Правилно ли разбирам тези знаци?“

Слязохме на летището, взехме такси и отидохме на Федерал Плаза По експресната магистрала Бруклин-Куинс.

Докато пресичахме Бруклинския мост, попитах Кейт:

— Харесваш ли Ню Йорк?

— Не. А ти?

— Разбира се.

— Защо? Този град е побъркан.

— Вашингтон е побъркан. Ню Йорк е ексцентричен и интересен.

— Ню Йорк е побъркан. Съжалявам, че приех това назначение.

— Никой от ФБР не го харесва. Тук е прекалено скъпо и командировъчните ни едва покриват извънредните разходи.

— Тогава защо прие назначението?

— Поради същите причини, поради които военните приемат назначенията си и доброволно участват в бойни действия. Тази служба е като трамплин за кариерата. Поне веднъж трябва да минеш през Ню Йорк и Вашингтон, за да се издигнеш. А и заради предизвикателството. Освен това тук се случват странни и невероятни неща. Можеш да отидеш във всяко едно от петдесетте и пет оперативни бюра из страната и да разказваш нюйоркски истории до края на живота си.

— Мисля, че Ню Йорк просто има лоша репутация — отвърнах й. Виж, аз съм нюйоркчанин. Странен ли съм?

Не разбрах отговора й, може би защото таксиметровият шофьор крещеше на някакъв пешеходец и пешеходецът не му оставаше длъжен. Говореха на различни езици, така че размяната на реплики не продължи толкова много, колкото би могла.

Спряхме на Федерал Плаза и Кейт плати. Отидохме до входа откъм южната страна, който се използва след работно време, и тя го отключи с електронната си карта. Качихме се на двайсет и седмия етаж, където висяха някои от костюмарите.

Там имаше десетина души, които изглеждаха уморени, мрачни и загрижени. Звъняха телефони, стържеха факсове и идиотски компютърен глас съобщаваше: „Имате и-мейл!“ Кейт поговори с всички, после провери телефонния си секретар, и-мейла си и така нататък. Имаше и-мейл от Джордж Фостър, който гласеше: „Джак ни вика на съвещание в заседателната зала на двадесет и осмия етаж. 08:00 ч.“ Невероятно. Кьоних да свиква от Вашингтон съвещание в Ню Йорк в осем сутринта! Тези хора или не знаеха умора, или адски ги тресеше шубето. Навярно последното, но пък в такива случаи и без това не можеш да спиш много.

— Искаш ли да минеш през бюрото си? — попита ме Кейт.

Бюрото ми беше на долния етаж и едва ли бях получил нещо по — различно от нея, затова отвърнах:

— Ще го проверя утре, когато пристигна в пет.

Тя се повъртя наоколо още малко и накрая се почувствах безполезен и заявих:

— Прибирам се вкъщи.

Кейт остави материалите, които четеше, и каза:

— Не, ще ме черпиш нещо за пиене. Искаш ли си нещата от куфарчето ми?

— Ще ги взема утре.

— По-късно можем да прегледаме някои от тях.

Това звучеше като покана да прекараме заедно дълга нощ и аз се поколебах.

— Добре.

Кейт остави дипломатическото куфарче под бюрото си.

Излязохме и пак се озовахме на тъмната тиха улица. Не бях въоръжен. Всъщност не се нуждая от пистолет, за да се чувствам в безопасност, а Ню Йорк е станал сравнително спокоен град, но е добре да си подготвен, когато подозираш, че някой терорист се опитва да ти свети маслото. Кейт обаче носеше патлака си, затова казах:

— Хайде да се разходим.

Разходихме се. По това време в неделя вечер няма много отворени заведения дори в града, който никога не заспива, но китайският квартал обикновено е буден, затова се запътихме натам.

Не вървяхме точно ръка за ръка, но раменете ни се допираха и от време на време, докато бъбрехме, Кейт поставяше длан на рамот [???]

Явно жената ме харесваше, а може и просто дай се чукаше. Не бечам да ме използват като сексуална играчка, но се случва.

Така или иначе, стигнахме до едно място в китайския квартал, което познавах. Казваше се „Новия дракон“. Преди години, докато вечерях с още няколко ченгета, попитах собственика господин Чън какво се е случило със „Стария дракон“ и той ни информира: „Вие го ядете!“, след което избухна в звънлив смях и избяга в кухнята.

Та както и да е, тук имаше малък бар и маси за коктейли. Все още бе пълно с хора и цигарен дим. Намерихме два стола. Клиентите приличаха на участници от филм за Брус Лий. Кейт се озърна наоколо.

— Идвал ли си тук друг път?

— Често.

— Всички говорят на китайски.

— Ние с теб говорим на английски.

— Но само ние с теб.

— Мисля, че другите са китайци.

— Голям умник си.

— Благодаря.

Приближи се сервитьорката, но не я познавах. Изглеждаше дружелюбна, усмихваше се и ни съобщи, че кухнята все още работела. Поръчах дим сум и скоч.

— Какво е дим сум? — попита Кейт. — Но ми отговори честно.

— Нещо като… предястия. Хлебчета с пълнеж. Много вървят със скоч.

Тя отново се огледа.

— Екзотично е.

— Те не смятат така.

Понякога се чувствам тук като истинска селянка.

— Откога си в Ню Йорк?

— От осем месеца.

Донесоха ни уискито, ние продължихме да бъбрим, последваха нови чаши и започнах да се прозявам. Пристигнаха чиниите с дим сум и Кейт като че ли го хареса. След третата чаша очите ми се премрежиха. Тя изглеждаше абсолютно бодра.

Помолих сервитьорката да ни повика такси и платих сметката.

Излязохме на Пел Стрийт и студеният въздух ми подейства добре.

Кат чакахме таксито, аз я попитах:

— Къде живееш?

— На Източна осемдесет и шеста улица.

— Това би трябвало да е хубав квартал.

— Чудесен е.

— Наех апартамента на предшественика си. Той замина за Далас. Чуваме се по телефона. Казва, че Ню Йорк му липсвал, но бил щастлив.

— И Ню Йорк е щастлив, че той е в Далас.

Кейт се засмя.

— Забавен си. Джордж ми каза, че си имал голяма нюйоркска уста.

— Всъщност имам устата на майка си.

Таксито пристигна и се качихме. Казах на шофьора:

— Първо карай към… Източна осемдесет и шеста.

Кейт даде адреса и потеглихме из уличките на китайския квартал, после продължихме по Бауъри.

Пътувахме предимно в мълчание и след двайсет минути стигнахме пред жилището на Кейт, модерен блок с портиер. Даже апартаментът й да бе малък, пак й излизаше доста скъпичко, въпреки командировъчните. Но опитът ми показваше, че белите момичета от провинцията избират хубави сгради в хубави квартали и компенсират цената с икономии на храна и дрехи.

Слязохме на тротоара.

— Искаш ли да влезеш? — попита тя.

Нюйоркчаните казват да се „качиш“, хората от провинцията — да „влезеш“. Във всеки случай, сърцето ми схвана значението на думите й и се разтуптя. И преди бях стигал дотук. Погледнах я.

— Може ли да го отложим?

— Естествено. — Кейт се усмихна. — Тогава до утре в пет.

— Може би малко след пет. Например осем.

Тя пак се усмихна.

— Лека нощ. — После се обърна и портиерът й отвори вратата.

Изчаках я да влезе във фоайето и се качих обратно в таксито.

— Източна седемдесет и втора улица.

Шофьорът, мъж с тюрбан, каза на добър английски:

— Може да не е моя работа, но мисля, че госпожата искаше да я придружите.

— Нима?

— Да.

Докато пътувахме по Второ авеню, се зазяпах през прозореца. Странен ден. Утре щеше да е адски неприятно и напрегнато. Но пък можеше изобщо да няма утре, нито другиден. Поколебах се дали да е кажа на шофьора да обърне. Вместо това го попитах:

— Да не си джин? — Имах предвид тюрбана му.

Той се засмя.

— Да. А това е вълшебно килимче и имате право на три желания.

— Добре.

Казах трите си желания наум, но джинът рече:

— Трябва да ги изречете на глас, иначе няма да се изпълнят.

Е, щом трябваше.

— Световен мир, душевен мир и разбиране за женската природа.

— Първите две не са проблем — отново се засмя той. — Но ако някога се изпълни последното ви желание, обадете ми се.

Стигнахме до жилището ми и аз дадох щедър бакшиш на джина, който ме посъветва:

— Поканете я пак.

И потегли.

Кой знае защо, Алфред все още беше дежурен. Никога не мога да науча графика на тези портиери, той е по-странен дори от моя. Той ме поздрави.

— Добър вечер, господин Кори. Как прекарахте деня?

— Интересно, Алфред.

Качих се с асансьора на дванайсетия етаж, отворих вратата, влязох почти без да взимам предпазни мерки. Всъщност се надявах да ме ударят по главата като във филмите и да се свестя чак другия месец.

Не проверих телефонния секретар, а се съблякох и се проснах на леглото. Мислех си, че съм изтощен, но открих, че съм напрегнат като пружина на часовник.

Зазяпах се в тавана и се замислих за живота и смъртта, любовта и омразата, съдбата и шанса, страха и смелостта, и така нататък. Замислих се за Кейт и Тед, Джак и Джордж, за хората със сини костюми, за джина в бутилката и накрая за Ник Монти и Нанси Тейт, които щяха да ми липсват. И за Мег, дежурната, която не познавах, но която щеше да липсва на своето семейство и приятелите си. Замислих се за Асад Халил и се зачудих дали ще имам възможността да го пратя направо в ада.

Заспах, но сънувах кошмари. Дните и нощите започваха да стават еднакви.

35

Асад Халил се озова на натоварен път, от двете страни на който имаше мотели, фирми за автомобили под наем и заведения за бързо хранене. На недалечното летище се приземяваше голям самолет.

В Триполи му бяха казали да отседне някъде край аерогарата в Джаксънвил, където нито видът му, нито регистрационните му номера щели да привлекат внимание.

Видя приятен мотел, който се казваше „Шератон“. Познаваше това име от Европа и влезе в паркинга, после спря до надписа РЕГИСТРАЦИЯ. Поправи вратовръзката си, среса косата си с пръсти, сложи си очилата и влезе.

Младата жена на рецепцията се усмихна.

— Добър вечер.

Той отвърна на усмивката и поздрава й. Във фоайето имаше много врати, на една от които пишеше БАР-РЕСТОРАНТ. Отвътре се носеха музика и смях.

— Бих желал стая за една нощ, моля — каза Халил на жената.

— Да, господине. Обикновена или луксозна?

— Луксозна.

Тя му подаде регистрационния формуляр и химикалка.

— Как ще платите, господине?

— С Американ Експрес. — Асад извади портфейла си, протегна й картата и започна да попълва формуляра.

Борис му беше казал, че колкото по-висока класа е мотелът, толкова по-малко проблеми ще има, особено ако използва кредитна карта. Халил не искаше да оставя следи, но руснакът го увери, че е безопасно.

Във формуляра пропусна графата за автомобила си. В Триполи му бяха обяснили, че в по-добрите хотели може да не вписва регистрационния номер. Освен това, за разлика от Европа, тук нямаше графа за номера на паспорта му и му бяха казали, че дори няма Да му го искат за проверка. Очевидно беше обида да те вземат за чу денец, макар да приличаш на такъв. Или навярно, както се бе изразил Борис: Единственият паспорт, който ти трябва в Америка е „Американ Експрес“.

Във всеки случай жената хвърли поглед към формуляра и не го попита нищо повече.

— Добре дошли в „Шератон“, господин…

— Бадр каза той.

— Господин Бадр. Ето електронната ви карта за стая сто и деветнайсет, на първия етаж, веднага надясно, щом излезете от фоайето.

— Тя монотонно продължи: — Разполагаме с бар и ресторант, фитнес-център и басейн, можете да останете до единадесет сутринта, закуската се сервира в трапезарията от шест до единадесет, румсървизът работи от шест до полунощ, барът е отворен до един през нощта, там поднасят леки закуски. В стаята ви има минибар. Ще поръчате ли събуждане по телефона?

Халил разбираше акцента й, но нямаше представа за какво е цялата тази безполезна информация. Но знаеше какво означава събуждане по телефона.

— Да, трябва да хвана самолета утре в девет, така че навярно е най-добре да стана в шест часа.

Тя го погледна — открито, за разлика от либийките, които избягваха да срещат очите на мъже. Асад не се извърна, за да не събуди подозрения и за да види дали момичето ще прояви някакви признаци, че го познава. Но не забеляза нищо.

— Да, господине, ще ви събудим в шест сутринта. Директно ли желаете да напуснете мотела?

Бяха го предупредили да отговори утвърдително на този въпрос. Това означаваше, че повече няма да има нужда да минава през рецепцията.

— Да, моля.

— В такъв случай ще оставим сметката под вратата на стаята ви утре в седем часа сутринта. Мога ли да ви бъда полезна с още нещо?

— Не, благодаря.

— Приятно прекарване.

Благодаря. — Той се усмихна, обърна се и излезе от фоайето.

Беше се справил добре, по-добре от предишния път в мотела край Вашингтон, когато се наложи да убие служителя. Той отново се усмихна.

Качи се в колата и спря пред вратата с надпис 119. Взе сака си, слезе и заключи автомобила. Отиде до стаята и пъхна електронната карта в отвора. Ключалката избръмча и светна зелена лампичка, която му напомни за клуб „Конквистадор“, вътре и сложи веригата на вратата.

Разгледа стаята, гардеробите и банята, които бяха чисти и модерни, но навярно не точно по вкуса му. Предпочиташе скромна обстановка, особено за този джихад. Както веднъж му бе казал един набожен човек: „Аллах ще те чуе, независимо дали се молиш в джамия с пълен стомах, или в пустиня с празен стомах — но ако искащ ти да го чуеш, иди гладен в пустинята“.

Въпреки този съвет Халил се чувстваше гладен. Откакто почти преди седмица се беше предал в американското посолство в Париж не бе слагал почти нищо в уста.

Той прегледа менюто на румсървиза, но реши да не показва лицето си на друг. Малцина го бяха виждали отблизо, и повечето бяха мъртви.

Отвори минибара и си взе кутия портокалов сок, пластмасова бутилка минерална вода, ядки и шоколад „Тоблерон“, какъвто винаги си купуваше в Европа.

Седна на фотьойла с лице към вратата, все още напълно облечен и с двата глока в джобовете си, и бавно започна да се храни.

Докато ядеше, мислено се върна към краткия си престой в американското посолство в Париж. Бяха се държали подозрително, но не враждебно. Първо го разпитаха един военен и един цивилен, а на следващия ден от Америка пристигнаха други двама мъже, които се представиха само като Филип и Питър и му казаха, че ще го придружат до Вашингтон.

Вечерта преди заминаването го бяха упоили, както го беше предупредил Бутрос, и Халил го допусна, за да не събуди подозрения. Не бе сигурен какво са правили с него, но това нямаше значение. В либийското разузнаване го бяха упоявали и разпитвали, за да проверят как ще реагира на така наречените наркотици на истината. Беше издържал изпита без проблеми.

Бяха го уверили, че в посолството навярно няма да го подложат на проверка с детектор на лъжата — дипломатите щели да се избавят от него колкото се може по-скоро. Но ако се бяха опитали, щеше да откаже и да поиска да го пратят в Америка или да го освободят. Във всеки случай, американците бяха действали според предвижданията.

„Търсят те французите, немците, италианците и британците“, бе му казал Малик. — „Американците го знаят и те искат само за себе си. Ще те изведат от Европа колкото могат по-бързо. Но винаги се занимават с най-важните случаи в Ню Йорк, за да мога да отрекат, че държат заподозрян или шпионин във Вашингтон. Според мен има и други психологически и навярно практически причини да изберат Ню Йорк. Накрая ще те отведат в столицата — но аз мисля, че ще стигнеш там и без тяхна помощ.“

Всички в стаята се бяха засмели. Малик бе много красноречив и често използваше чувството си за хумор. Халил не винаги разбира-ше шегите на наставника си и Борис, ала те бяха за сметка на американците и европейците, така че нямаше нищо против.

„Дори нашият приятел, който работи в парижкото бюро на авиокомпанията «Трансконтинентал», да ни съобщи, че заминаваш за Вашингтон — беше прибавил Малик, — Хадад пак ще е в твоя самолет. Процедурите на летище «Дълес» са същите — самолетът ще бъде изтеглен в заградената зона и ще действаш все едно, че си в Ню Йорк.“ Малик му бе съобщил мястото на срещата на „Дълес“, където щеше да го чака таксиметровият шофьор.

Асад Халил беше впечатлен от либийската разузнавателна служба. Бяха помислили за всичко и имаха алтернативни планове в случай, че американците променят начина си на действие. Нещо повече, либийските разузнавачи бяха подчертали, че дори най-добрите планове не могат да се изпълнят без истински ислямски борец за свобода като него, нито без помощта на аллах.

Борис, разбира се, бе заявил, че планът е предимно негово дело и че аллах няма нищо общо с успеха му. Но се беше съгласил, че Асад Халил е изключителен агент. Всъщност руснакът бе казал на либийските разузнавачи: „Ако имахте повече хора като Асад Халил, нямаше да претърпите толкова провали“.

С думите си Борис копаеше собствения си гроб, помисли си Асад, но го знаеше и тъкмо поради това пиеше толкова много. Той постоянно имаше нужда от жени и водка, които му бяха осигурявани, както и от пари, които влагаше в швейцарска банка за семейството си. Дори и в пияно състояние руснакът беше достатъчно умен, за да Разбира, че няма да напусне Триполи жив. Веднъж бе казал на Малик: „Ако случайно умра тук, обещай ми да пратите тялото ми в Родината“.

„Няма да умреш тук, приятелю — възрази Малик. — Ние ще те пазим.“ Борис му отвърна „Майната ти“, думи, които често използваше.

Халил се нахрани и включи телевизора, като отпиваше от бутилка с минерална вода. Когато я изпразни, я прибра в сака си. Наближаваше 23:00 и докато чакаше новините, запревключва каналите с дистанционното управление. Видя две жени с голи гърди в басейнче с вдигаща пара кипяща вода — галеха се една друга. Смени на друг канал, после отново върна на предишния. Гледаше като хипнотизиран как жените, едната руса, другата тъмнокоса, се милват в горещата вода. До басейна се появи трета — африканка. Тя бе съвсем гола, но някакво електронно изкривяване скриваше гениталиите й докато слизаше по стълбичката при другите.

Те почти не разговаряха, забеляза Халил, само се смееха и се плискаха. Асад си помисли, че се държат като малоумни, но продължи да ги зяпа.

Четвърта жена, този път червенокоса, се спусна заднишком по стълбичката, така че се видя голият й задник. Скоро четирите започнаха да се галят, целуват и прегръщат. Халил седеше неподвижно, но усети, че е възбуден, и неспокойно се размърда на стола.

Разбираше, че не бива да гледа тези сцени, че това е една от най-ужасните прояви на западния упадък, че свещените писания на евреите, християните и мюсюлманите заклеймяват такива неща като неестествени и нечисти. И все пак тези жени събуждаха в него похот и мръсни мисли.

Представи си как влиза гол в басейна при тях.

После се откъсна от унеса си и забеляза, че дигиталният часовник вече показва единадесет и четири минути. Той отново запревключва каналите, като се проклинаше, проклинаше слабостта си, проклинаше сатанинските сили, които властваха в тази дяволска страна.

Накрая откри новинарска програма. Водещата тъкмо казваше:

— Това е човекът, когото властите подозират в неназован терористичен акт, извършен в Съединените щати…

На екрана се появи цветна фотография с надпис АСАД ХАЛИЛ и той бързо застана на колене пред телевизора. Никога не бе виждал тази своя снимка и предположи, че е направена тайно, докато са го разпитвали в парижкото посолство. В момента носеше същия костюм, но беше сменил вратовръзката си.

Жената продължи:.

— Моля, внимателно разгледайте снимката и уведомете властите, ако сте виждали този човек. Смята се, че е въоръжен и опасен, И никой не бива да се опитва да го задържи. Обадете се в полицията или ФБР. Ето два безплатни телефонни номера, на които можете да позвъните… — Под снимката се изписаха цифри. — Първият е за анонимни обаждания и можете да оставите съобщение на телефоне секретар. Вторият е гореща линия, поддържана от ФБР. И двата скрити денонощно и без почивни дни. Освен това министерството 0 правосъдието обявява награда от един милион долара за инфор-яция, която доведе до ареста на заподозрения.

Показаха втора снимка на Асад Халил, но с малко по различно изражение.

— Моля, обърнете внимание и на тази фотография. Федералните власти се нуждаят от помощта ви. Този човек говори английски, арабски и малко френски, немски и италиански. Предполага се, че е международен терорист и е възможно да се намира в Съединените щати. Не разполагаме с повече информация за него, но ще ви съобщим, ако научим други подробности.

Халил не откъсваше очи от лицето си на екрана.

Когато водещата премина към следващата новина, той изключи звука, отиде до огледалото на стената, сложи си бифокалните очила и се погледна.

Асад Халил, либиецът от телевизията, имаше черна, сресана назад коса. Хефни Бадр, египтянинът в Джаксънвил, Флорида, имаше сива коса, сресана на път.

Очите на телевизионния Халил бяха тъмни. Хефни Бадр в Джаксънвил носеше очила и очите му не се виждаха ясно.

Асад Халил от телевизора беше гладко избръснат. Хефни Бадр имаше сивкави мустаци.

Асад Халил от телевизора бе сериозен. Хефни Бадр в огледалото се усмихваше, защото не приличаше на Асад Халил. Той каза вечерните си молитви и си легна.

36

Успях да стигна навреме за съвещанието в 08–00 на двайсет и осмия етаж на Федерал Плаза. Чувствах се добродетелен след като не бях прекарал нощта с Кейт Мейфилд. Всъщност бях в състояние да я погледна право в очите и да кажа:

— Добро утро.

Тя отвърна на поздрава ми и ми се причу думата „хуй“, но сигурно просто съм се чувствал такъв.

Стояхме край дългата маса в стая без прозорци и си приказвахме, докато съвещанието не започна.

Стените на залата бяха украсени с увеличени снимки на Асад Халил в различни пози. Имаше и две фотографии с надпис ЮСЕФ ХАДАД. Едната бе направена в моргата, другата беше от паспорт му. Първата изглеждаше по-добре.

Бяха закачени и няколко снимки на мъртвия либиец, поискал убежище през февруари, чието име се оказа Бутрос Дар.

Преброих на масата десет чаши за кафе и десет бележника, от което заключих, че в съвещанието ще участват десет души. На всеки бележник беше написано име и това ме наведе на мисълта, че трябва да седна пред онзи, на който прочетох собствената си фамилия. Добре де, седнах. Видях четири кани с кафе и си налях, после побутнах каната към Кейт, която седеше точно срещу мен.

Тя носеше син раиран костюм, в който изглеждаше малко по-строга, отколкото със синия си блейзър и дългата до коленете пола от събота. Червилото й бе кораловорозово. Кейт ми се усмихна.

Отвърнах й. Както и да е, да се върнем на съвещанието на Антитерористичната спецчаст.

Всички заеха местата си. В единия край на масата седеше Джак Кьоних, току-що пристигнал от Вашингтон. Не беше имал време да се преоблече.

В отсрещния край бе капитан Дейвид Стайн от НЙПУ, вторият ръководител на нюйоркската Антитерористичната спецчаст. Така и Стайн, и Кьоних можеха да си мислят, че са на председателското място.

От лявата ми страна се настани Майк 0’Лиъри от разузнавателния отдел на НЙПУ и забелязах, че написаното на бележника име е същото, което ми вдъхна оптимизъм в способностите на полицейското разузнаване.

От дясната ми страна седна специален агент Алън Паркър, ФБР/АСЧ. Алън осъществява нашите връзки с обществеността. Беше поне на двайсет и пет, но изглеждаше най-много на петнайсет. Беше страхотен лъжец — тъкмо каквото ни трябваше в този случай.

До него беше капитан Хенри Уидзински, заместник-началник на детективския отдел в Транспортна полиция. Когато работех в НЙПУ двамата се бяхме срещали няколко пъти и ми се струваше нормален — освен името му.

Срещу мен бяха Кейт и още трима души. В отсрещния край до капитан Стайн седеше Робърт Мууди, първият чернокож началник на детективския отдел в НЙПУ и мой бивш шеф. Излишно е да в казвам, че да ръководиш няколко хиляди души като мен не е лесно. Той, изглежда, не ме харесва, както и всичките ми други началници.

Отляво на Кейт бе сержант Гейбриъл Хейтам, НЙПУ, АСЧ, арабски агент.

Между него и Кьоних видях непознат мъж, но всъщност не ми беше известно само името му. Не се съмнявах, че този стегнато облечен господин е от ЦРУ. Странно, че винаги ги забелязвам — придават си малко отегчен вид, харчат прекалено много пари за дрехи и се преструват, че имат някаква друга, по-важна работа.

Във всеки случай, тъкмо започваше да ми доскучава без Тед Наш. Сега се почувствах по-добре — навярно пак щях да имам кого да ритам по задника.

Що се отнасяше до господин Тед Наш, представих си го как събира коприненото си бельо за пътуването си до Париж. Представих си също как по някое време се връща в живота ми. Спомних си предупреждението на Кьоних: „Човекът, когото трябва да държиш под око, е Тед“. Джак Кьоних никога не си хвърляше думите на вятъра.

Отсъстваше и Джордж Фостър, който се намираше в „Конквистадор“ и сигурно щеше дълго да остане там. Задачата на Джордж в разследването бе да играе ролята на домакин или координатор на местопрестъплението, тъй като беше свидетел и действителен участник във въпросните събития. По-добре Джордж, отколкото аз, мен ако питате.

Освен Наш и Фостър от групата ни липсваше и Ник Монти. Ето защо Джак Кьоних започна съвещанието като предложи едноминутно мълчание за Ник, Фил, Питър, двамата федерални маршали на борда на полет 175, Анди Макгил от отдел „Произшествия“ на Транспортна полиция, Нанси Тейт, дежурната Мег Колинс и всички жертви от боинга.

След това Джак обяви съвещанието за открито. Бе точно 08:00.

Първо представи господина отляво.

Тази сутрин с нас е Едуард Харис от Централното разузнавателно управление.

Няма майтап. Искам да кажа, че Джак просто трябваше да каже: „Това е Едуард Харис знаете откъде“.

Господин Харис е от отдела по антитероризъм — прибави Кьоних.

През това време Харис мърдаше молива си като автомобилни чистачки. Адски невъзмутимо. За разлика от ФБР, тия типове почти винаги използват пълните си имена. Нямаше никакво Ед. Тед Наш изглежда, е изключение от правилото. Внезапно ми хрумна страхотната идея следващия път, когато го видя, да се обърна към него с „Теди“.

Трябва да отбележа, че обикновено не присъствам на съвещания на такова равнище, нито пък Кейт. Бяха ни поканили, тъй като бяхме свидетели и участници в събитията, довели до свикването му.

— Както някои от вас навярно знаят — съобщи Джак Кьоних, — вчера следобед във Вашингтон беше взето решение да дадем кратко изявление, придружено от снимки на Асад Халил. В изявлението се казва само, че е заподозрян в акт на международен тероризъм и се издирва от федералните власти. Не се споменава за полет сто седемдесет и пет. Изявлението и снимките бяха излъчени по повечето новинарски канали в единайсет часа. Публикувани са във всички днешни вестници.

Никой не коментира гласно, но израженията ни красноречиво казваха: „Крайно време беше“.

За да покаже на всички ръководната си позиция, капитан Дейвид Стайн взе думата, без крал Джак да му я предлага.

— Ще организираме временен команден център на двайсет и шестия етаж. Всички, които се занимават със случая, ще се преместят там. В центъра ще се събират всички материали по разследването — досиета, снимки, карти, схеми, улики, доказателства, записи на разпити и така нататък. До второ нареждане агентите от Антитерористичната спецчаст ще се намират само на три места — в командния център, в леглото или на терена. Не губете много време в леглото. — Той се огледа и прибави: — Ако желаете, можете да отидете на погребенията. Някакви въпроси?

Изглежда, никой нямаше въпроси, затова Стайн продължи:

— Средноизточният отдел ще разполага с петдесет агенти от всички правоохранителни институции, които участват в спецчастта. Още стотина ще работят по случая в района на Ню Йорк и други сто — на територията на страната и в чужбина.

И така нататък.

Следваше лейтенант Майк О’Лиъри от разузнавателния отдел н НЙПУ. Той започна с няколко думи за Ник Монти, който беше негов подчинен, и верен на ирландската си традиция, разказа смешна история за Ник, която навярно си измисли.

Малко градски полицейски управления имат свои разузнавателни служби, но Ню Йорк, дом на всички странни политически движения на планетата, се нуждае от такъв отдел. Той е основан по време на Червената опасност и преди преследваше и тормозеше месните комуняги, които всъщност обичаха да бъдат гонени от ченгетата. Не им обръщаше внимание никой друг освен ФБР.

Някогашният Червен взвод се превърна в онова, което представлява днес, и тези момчета са доста добри в работата си, само че имат някои ограничения. Освен това не обичат АСЧ, защото я смятат за конкурентна организация. Майк О’Лиъри обаче ни увери, че щели ла ни окажат пълно съдействие. Инстинктивно знаех, че ако хората му открият някаква следа, никога няма да чуем за нея. Но за да съм справедлив, ако ФБР се докопаше до нещо, О’Лиъри също нямаше да бъде уведомен.

Лейтенантът ни благослови и седна. Ирландците са страхотни лъжци. Искам да кажа, ти знаеш, че те мамят, те знаят, че ти знаеш, че те мамят, но го правят толкова чаровно, убедително и енергично, че всички остават доволни.

Дойде ред на Робърт Мууди, началник на детективския отдел в НЙПУ.

— Моите детективи ще си държат очите и ушите отворени, докато работят по други случаи, и ви уверявам, че четирите хиляди души, които командвам, винаги ще носят със себе си снимка на предполагаемия престъпник и ще съобщават цялата новооткрита информация във временния команден център на Антитерористичната спецчаст.

Дрън-дрън.

Инспекторът завърши с думите:

— Ако е в някоя от петте общини на Ню Йорк, има голяма вероятност да го открием и ще го заловим.

Което означаваше, че с удоволствие ще пипне Халил преди федералните и ще ги остави да научат от сутрешните вестници.

Капитан Стайн му благодари и прибави:

Освен това получих уверенията на началника на полицията, че всички униформени полицаи ще бъдат информирани преди патрулите си. Днес началникът има среща с колегите си от съседните окръзи и общини и ще ги помоли за съдействие и подкрепа. Общо над седемдесет хиляди души ще търсят нашия човек. Това е най — голямото издирване в историята на Ню Йорк.

Забелязах, че Алън Паркър си води подробни бележки. Може би щеше да ги използва в бъдещи изявления, а може и да пише телевизионни минисериали. Не вярвам много на писателите.

— Междувременно — каза Стайн — ще съсредоточим вниманието си върху средноизточната общност. — После предаде думата на Гейбриъл Хейтам.

Хейтам стана и се огледа. Като единственият присъстващ арабин и мюсюлманин, той можеше да е малко параноичен, но след толкова години работа в разузнавателния отдел на НЙПУ, а сега и в АСЧ сержантът запазваше самообладание. Веднъж беше споделил с мен: „Истинското ми име е Джибрил, което на арабски означава Гавриил. Но не го разпространявай — опитвам се да минавам за бял протестант.“

Харесвам го заради чувството му за хумор и в момента Гейб наистина се нуждаеше от него. Искам да кажа, че не е много трудно да си арабин в Ню Йорк, но за да си арабин и мюсюлманин в Средноизточния отдел на Антитерористичната спецчаст, трябва да си адски смел. Чудя се какво ли казва на приятелчетата си в джамията. „Хей, Абдул, снощи арестувах двама араби.“ Едва ли.

Сержант Хейтам ръководеше групите за наблюдение, детективите, придадени към АСЧ, които вършеха черната работа и следяха заподозрените екстремисти. Тези момчета часове наред висяха пред блокове и къщи, правеха снимки, подслушваха, записваха и следяха хора в коли, таксита, влакове, автобуси и пеш — което феберей-ците не можеха или не искаха да правят. Кофти работа, но абсолютно необходима в АСЧ. За нея отиваха много пари и средноизточната общност не беше много доволна, че постоянно е под око, но както се казва, ако не си направил нищо лошо, няма от какво да се страхуваш.

— От около пет часа в събота — информира ни Гейбриъл — моите хора претърсват всяко ъгълче в града. Успяхме да получим заповеди за обиск, които предвиждат всякакви възможности, освен спалнята на кмета. Разпитахме около осемстотин души в домовете им, в участъците, на работните им места и тук — лидери на граждански движения, заподозрени, обикновени араби и дори мюсюлмански религиозни водачи.

Не успях да устоя и му казах:

— Ако до обяд не надигнат вой поне двайсет адвокати от Арабската лига за граждански права, не си вършиш работата както трябва.

Всички се захилиха. Даже Кейт.

— Е — отвърна ми Гейб, — здравата поизпотихме и адвокатите Арабската лига. Сега наемат еврейски адвокати да ни съдят.

Отново избухна смях, само че този път малко пресилен. В края краищата, беше малко неловко. Но хуморът е много полезен при одобни деликатни проблеми. Искам да кажа, в залата присъстваха представители на различни култури и все още не бяхме чули поляка капитан Уидзински. Знаех страхотен полски виц, но сигурно грях да го запазя за друг път.

Гейбриъл продължи, без много да надува клаксона, и трябваше да признае:

— Нямаме никакви улики. Никакъв проблясък. Никой не иска да се замесва. Но ни остава да разпитаме още около хиляда души и да претърсим още стотина места. Освен това усилваме наблюдението на някои хора. Да, възможно е да засегнем някои граждански права, но за това ще мислим по-късно. — Той прибави: — Не измъчваме никого.

— Вашингтон ще оцени сдържаността ви — сухо отбеляза Кьоних.

Гейбриъл се обърна към Джак.

— Повечето от тези хора идват от страни, в които полицията първо бие и после задава въпроси. Те се объркват, ако поне не започнеш да ги заплашваш.

Кьоних се прокашля.

— Струва ми се, че е излишно да слушаме всичко това. Във всеки случай, сержант, няма…

— В градските и болничните морги лежат над триста души — прекъсна го Хейтам. — И не знаем още колко ще умрат.

Кьоних се замисли, но като имаше предвид скритите микрофони, не каза нищо.

Гейб седна.

В залата се възцари тишина. Всички навярно си мислеха за едно и също, а именно, че на сержант Гейбриъл Хейтам може да му се размине, ако се държи малко грубо с братята си по вяра. Това естествено можеше да е една от причините, поради която го бяха избрали в АСЧ. Освен това си разбираше от работата. Повечето от успехите на Антитерористичната спецчаст бяха резултат от наблюдението на момчетата от НЙПУ. Всичко останало — доносници, чуждестранни разузнавателни източници, анонимни обаждания, признания на осъдени и прочее — не можеше да се сравнява с информацията, която ни носеха ченгетата на улицата.

Изправи се капитан Уидзински от Транспортна полиция.

Всички наши служители получиха снимката на Асад Халил и знаят, че това е най-търсеният човек в Америка. Опитахме се да не разкриваме връзката с полет сто седемдесет и пет, но слухът се разпространи.

Капитан Уидзински продължи за говори. Това бе един от онези случаи, в които Транспортна полиция играеше важна роля. Бегълците все някога пресичаха пътя на продавач на билети, ченге на автогара или летище. Ето защо беше важно хората на Уидзински да са нащрек и силно мотивирани.

Макар да не познавах Уидзински, знаех, че подобно на другите ченгета от Транспортна полиция, капитанът има комплекс за малоценност. Те изискваха признание и уважение, затова повечето интелигентни момчета от НЙПУ като мен им го даваха. Бяха опитни, услужливи и полезни. Ако им се изпречиш на пътя, намираха начин да ти го върнат тъпкано.

Уидзински бе едър мъж със зле скроен костюм. Представете си полска наденица, натъпкана в прекалено тясна обвивка. Освен това, изглежда, му липсваше всякакъв чар и дипломатичност, което ми харесваше.

— Кога хората ви са получили снимката на Халил? — попита го Джак Кьоних.

— Размножихме стотици снимки и пратихме патрулни коли до мостовете, тунелите, летищата, автогарите и така нататък. Освен това ги пратихме по факса навсякъде, където има факсмашина.

Пуснахме ги и по Интернет. Предполагам, че към девет вечерта в събота всички под наше командване са разполагали със снимка на Халил. В някои случаи даже по-рано. Но трябва да ви кажа, че качеството на снимките е отвратително.

— Значи Асад Халил може да се е качил на самолет, да е взел автобус или да е пресякъл мост преди девет часа вечерта и да не е бил забелязан — каза капитан Стайн.

— Точно така — потвърди Уидзински. — Първо разпространихме снимката на летищата, но ако беглецът е бил бърз, може да се е качил на самолет — особено на „Кенеди“, където всъщност е бил.

Никой не каза нищо. Капитан Уидзински продължи:

— В момента над сто наши детективи се опитват да установят дали е напуснал района на Ню Йорк и Ню Джърси през обект, който е под наша юрисдикция. Но както знаете, в щата живеят шестнайсет милиона души и ако е бил дегизиран или е имал фалшиви документи, или пък съучастник, този тип може да се е измъкнал.

Йорк не е полицейски щат.

Няколко секунди всички мълчаха.

— АМИ пристанищата? — попита Кьоних накрая.

— Да. Уведомихме митницата и имиграционната служба, в случай че Халил има билет за кораб до Арабия. Пратих и детективи със снимката. Но засега от него няма и следа. Ще продължаваме да държим пристанищата под око.

Всички започнаха да му задават въпроси и стана ясно, че Транспортна полиция внезапно е придобила страхотно значение. Уидзински успя да спомене факта, че един от убитите, Анди Макгил, е от неговите хора и макар детективите му да нямали друга мотивация освен патриотизъм и професионализъм, смъртта на Макгил потресла колегите му.

Накрая му писна да го нападат от всички страни и каза:

— Знаете ли, според мен трябваше да покажем снимката на Асад Халил по всички телевизионни канали половин час след престъплението. Известно ми е, че е имало други съображения, но ако не разгласим всичко, този тип ще избяга.

— Има голяма вероятност вече да е заминал — отвърна Джак Кьоних. — Всъщност сигурно се е качил на първия самолет за Средния изток още преди телата да са изстинали. Във Вашингтон смятат така и поради тази причина са взели решение да не съобщаваме нищо на обществеността преди напълно да сме анализирали характера на трагедията.

— Съгласна съм с капитан Уидзински — каза Кейт. — Няма другапричина да крием тези факти, освен за да скрием собствените си… знаете какво.

Капитан Стайн беше на същото мнение.

— Мисля, че във Вашингтон са изпаднали в паника и са взели грешно решение. Ние го приехме и сега търсим човек, който има двудневна преднина.

Кьоних се опита да извърти въпроса.

— Е, снимката на Халил вече е публикувана. Но ако е избягал, това няма да промени нищо. — Той погледна документите пред себе си. — Преди да бъде предупредена Транспортна полиция, от „Кенеди“ са излетели четири самолета, на които може да се е качил. — крал Джак изреди имената на четири авиокомпании от Средния Изток. — Разбира се, имало е и други отвъдокеански полети, както и няколко до различни места в страната и на Карибите. За тях не е имал нужда от паспорт. Естествено, ние пратихме хора да го чакат но никой от пътниците не е отговарял на неговото описание.

Забелязах, че Кейт ме гледа, което, предполагам, означаваше, че иска да се намеся.

— Мисля, че Халил е в Ню Йорк — казах аз. — И че ако не е тук, значи е някъде другаде в Щатите.

— Защо смяташ така? — попита ме капитан Стайн.

— Защото не е свършил.

— И какво трябва да свърши?

— Нямам представа.

— Но началото е било страхотно — каза Стайн.

— Почакайте да видите какво ще последва — отвърнах аз.

Също като мен, капитан Стайн понякога забравяше, че не е в участъка.

— Надявам се да грешиш, мамка му — рече той.

Канех се да отговоря, но господин ЦРУ най-сетне реши да се обади и ме попита:

— Защо сте толкова сигурен, че Асад Халил все още е в страната?

Погледнах господин Харис, който ме наблюдаваше. Обмислих няколко отговора, всички от които започваха и свършваха с майната ти, но после реших да не прекалявам.

— Като имам предвид психологическия профил на Асад Халил, ми се струва, че е от хората, които спират чак когато си свършат работата докрай. А той още не е приключил. Ще попитате откъде го зная. Е, човек като него би могъл да продължи да вреди на американските интереси в чужбина и да не го заловят години наред. Но вместо това той решава да дойде тук, в Америка, и да нанесе още по-тежък удар. Е, в такъв случай би ли се отбил само за час-два?

— Бихте ли нарекли това операция „Чайка“?

Погледнах към непосветените и поясних:

— С други думи, долита в страната, осира всичко и отлита.

Неколцина се подсмихваха и аз продължих:

— Не, това не е операция „Чайка“. „Това е… хм, операция Дракула“.

Сега вече, изглежда, привлякох вниманието на всички.

— Граф Дракула е можел да смуче кръв в Трансилвания още триста години и пак да му се размине. Но не, той иска да отиде в Англия — нали така? Но защо? За да изсмуче кръвта на екипажа на кораба ли? Не. В Англия имало нещо, което графът е искал. Нали? Е, какво е искал? Искал е оная мацка, която видял на снимката на Джонатан Харкър. Нали? Как й беше името? Както и да е, той си пада по мацката, а тя е в Англия. Загрявате ли? Халил не е дошъл тук да убие всички на самолета или в „Конквистадор“. Тези хора са били само предястие, малко кръвчица преди да му поднесат основното ястие. Следователно само трябва да открием мацката — в случая еквивалента за Халил — и все едно сме го пипнали. Загрявате ли?

Последва продължително мълчание и някои хора, които ме бяха гледали извърнаха очи. Помислих си, че Кьоних или Стайн ще ме накарат да си взема отпуска по болест или нещо подобно. Кейт се бе втренчила в бележника си.

Накрая Едуард Харис, какъвто си беше джентълмен, каза:

— Благодаря ви, господин Кори. Много интересен анализ. Всъщност аналогия.

Неколцина се подсмихнаха.

— Басирал съм се на десет долара с Тед Наш, че съм прав. Искате ли да се обзаложа и с вас?

На Харис като че ли му се прищя да си тръгне, но като истински спортсмен отвърна:

— Естествено. Нека са двайсет.

— Съгласен. Дайте на господин Кьоних една двайсетачка.

Харис се поколеба, после извади парите от портфейла си и ги даде на крал Джак, който ги прибра в джоба си.

Аз направих същото.

Понякога междуведомствените съвещания са досадни, но не и когато участвам аз. Искам да кажа, мразя бюрократите, които са толкова безцветни и предпазливи, че половин час след края на срещата не можеш да си спомниш имената им. Освен това исках всички в залата да си припомнят, че сме се събрали, защото предполагаме, че Халил все още се намира в страната. Веднага щом повярваха, че е заминал, щяха да се отпуснат и да оставят другите отвъд океана Да вършат работата. От време на време трябва да се държиш малко странно, за да убедиш някого. А аз владея това изкуство.

Кьоних, който не беше глупак, каза:

— Благодаря за убедителната аргументация, господин Кори. Мисля че има петдесет процента вероятност да сте прав.

Кейт вдигна поглед от бележника си.

— Всъщност според мен господин Кори наистина е прав. — Тя се обърна към мен и за половин секунда очите ни се срещнаха.

Ако бяхме спали заедно, щях да се изчервя, но никой в тази зала, а всички бяха опитни психолози — не успя да долови нито капка посткоитално съучастничество. Божичко, предната вечер наистина бях постъпил правилно. Наистина. Нали така?

Капитан Стайн пръв наруши мълчанието й се обърна към Едуард Харис.

— Искате ли да споделите нещо с нас?

Харис поклати глава.

— Съвсем наскоро ми повериха този случай и още не съм се запознал с материалите. Вие имате повече информация от мен.

Всички си помислиха едно и също, а именно: „Глупости“. Но никой не каза нищо. Харис обаче ми рече:

— Жената се казваше Мина.

— Да. Беше ми на върха на езика.

Продължихме в тоя дух още десетина-петнайсет минути, после Кьоних си погледна часовника.

— Накрая, но не на последно място, думата ще вземе Алън.

Специален агент Алън Паркър се изправи. Беше малко нисичък за годините си, освен ако наистина не бе на петнайсет или дори на тринайсет.

— Ще бъда абсолютно откровен…

Всички изпъшкаха.

Алън като че ли се смути, после загря и се подхили.

— Ще бъда… е, на първо място, хората във Вашингтон, които искаха да направляват информационния поток…

— Говорете на английски — прекъсна го капитан Стайн.

— Моля? А… добре… хората, които искаха да държат в тайна това…

— За кого става дума? — пак се обади Стайн.

— За кого ли? Ами… някои хора от администрацията.

— Например?

— Не зная. Наистина. Но, да речем, Съветът за национална сигурност. Не ФБР.

Капитан Стайн, който ги разбираше тия неща, отбеляза:

— Директорът на ФБР е член на Съвета за национална сигурност, Алън.

— Наистина ли? Както и да е, та тези хора са решили, че е време да разкрием всичко. Не наведнъж, а постепенно в течение на следващите седемдесет и два часа. Например по една трета от онова, което знаем, на ден.

— Например днес съществителните, утре глаголите и всичко останало в сряда, така ли? — попита Стайн.

Алън се насили да се усмихне.

— Не, но имам готово изявление от три части и днес ще раздам на всички първата.

— Искаме и трите през следващите десет минути — рече капитанът. — Продължавайте.

— Моля ви, разберете, че не аз правя новините и не аз решавам кои факти да бъдат съобщени. Просто изпълнявам заповеди. Но тъй като ръководя пресцентъра, ще съм много признателен, ако хората не дават интервюта или пресконференции, без да са ги съгласували с мен. От изключително значение е медиите и публиката да са информирани, но е още по-важно да знаят само онова, което искаме ние.

Той като че ли не забелязваше никакво противоречие в думите си, което ми се стори страшно.

Алън продължи да дрънка за значението на новините като могъщо оръжие в нашия арсенал и така нататък и реших, че ще спомене нещо за това как могат да ни използват с Кейт за примамка или как ще публикуват материал за Кадафи, който тъпчел майчето на Асад, но той не засегна нито една от тези теми, а ни разказа измислици за хора, убити заради изтичане на информация, предупредени престъпници, провалени операции и всевъзможни други проблеми, сред които затлъстяване, импотентност и лош дъх.

Накрая завърши с думите:

— Вярно е, че обществото има право да знае, но не е вярно, че ние сме длъжни да го осведомяваме.

И си седна.

Изглежда, никой не беше сигурен, че го е разбрал, та за да изясни нещата, Джак Кьоних рече:

— Никой не бива да разговаря с пресата. — Обаче прибави: — Днес следобед ще се проведе съвместна пресконференция на НЙПУ и ФБР, последвана от втора съвместна пресконференция на губернатора, кмета, началника на полицията и други. Някой по някое време ще съобщи онова, което вече мнозина знаят или подозират, а именно, че полет сто седемдесет и пет е бил обект на международен терористичен акт. Довечера президентът и членовете на Съвета за национална сигурност ще съобщят същата новина по телевизията. В продължение на няколко дни ще настъпи истинска медийна лудост и телефоните в съответните ви организации постоянно ще звънят.

Моля, препращайте всички към Алън, който получава заплата, за да се занимава с пресата.

След това Кьоних ни напомни, че е обявена награда от един милион долара за информация, която доведе до арестуването на Асад Халил, а също и за федералния бюджет за купуване на сведения.

Решихме още няколко неясни въпроса и Джак Кьоних каза:

— Разбирам, че междуведомственото сътрудничество поставя пред нас известни предизвикателства, но сега е моментът да действаме заедно, да споделяме информация и да проявяваме добра воля. Когато заловим този човек, уверявам ви, всеки ще получи достатъчно признание.

Чух как шефът на детективския отдел в НЙПУ Робърт Мууди измърморва нещо като: „Винаги има първи“. Капитан Дейвид Стайн се изправи и заяви:

— Не бива по-късно да научим, че сме имали информация за този тип, която се е изгубила из етажите на бюрокрацията, както се случи със Световния търговски център. Не забравяйте — всички сведения ще се събират в Антитерористичната спецчаст. Не забравяйте също, че всички правоохранителни институции в страната, Канада и Мексико разполагат с подробностите за Халил и всички данни ще се препращат тук. Освен това, след като неговата снимка вече се появи по телевизията, можем да разчитаме на помощта на двеста милиона граждани. Така че, ако Халил все още е на континента, може да извадим късмет.

„Е, Джон, пипнахме това приятелче и ще го задържим в пандиза, докато дойдеш. Побързай — това момче не ще да яде свинско и може да умре от глад.“

— Нещо смешно ли има, детектив? — попита ме Стайн.

— Не, господине. Просто си мислех нещо.

— Нима? Ами тогава кажете ни какво сте си мислили.

— Хм…

— Да го чуем, господин Кори.

Вместо да споделям тъпите си фантазии за джорджийското ченге, които можеха да са смешни само за мен, бързо измислих виц свързан с настоящото съвещание.

— Добре… Госпожа министърът на правосъдието иска да разбере коя е най-добрата правоохранителна институция — ФБР, ЦРУ или НЙПУ. Нали така? Та затова събира представители от трите организации край Вашингтон, пуска един заек в гората и казва на момчетата от ФБР: „Идете да намерите заека“. — Погледнах публиката си.

Израженията на всички бяха неутрални, освен на Майк 0’Лиъри, който се усмихваше в очакване.

— Момчетата от ФБР изчезват и два часа по-късно се връщат без заека, но разбира се, свикват голяма пресконференция и заявяват: „Направихме лабораторни анализи на всяка вейка и листо в гората, разпитахме двеста свидетели и заключихме, че заекът не е нарушил федерални закони и можем да го пуснем“. Глупости — казва госпожа министърът на правосъдието. — „Изобщо не сте намерили заека.“ Идва ред на момчетата от ЦРУ… — погледнах към господин Харис — и един час по-късно те също се връщат с празни ръце, но заявяват: „ФБР греши. Открихме заека, превъзпитахме го и сега е двоен агент, който работи за нас.“ Глупости — казва госпожа министърът на правосъдието. — „Изобщо не сте намерили заека.“ Следват момчетата от НЙПУ и петнайсет минути по-късно от гората се появява мечка, вдига ръце и вика: „Добре де! Заек съм! Заек съм!“

0’Лиъри, Хейтам, Мууди и Уидзински се захилиха. Капитан Стайн се опита да не се усмихва. Джак Кьоних остана сериозен, както и Алън Паркър, и господин Харис. Кейт… е, Кейт започваше да ми свиква, струва ми се.

— Благодаря ви, господин Кори — каза капитан Стайн. — Съжалявам, че ви попитах. — И закри съвещанието със следните мотивиращи думи: — Ако това копеле нанесе втори удар в Ню Йорк, повечето от нас тук ще трябва да се обадят в пенсионния си фонд. Това е всичко.

37

В шест часа в понеделник сутринта Асад Халил вдигна слушалката на звънящия телефон.

— Добро утро — разнесе се някакъв глас.

Той понечи да отговори, но гласът продължи без пауза и Халил Разбра, че съобщението е записано.

Както пожелахте, събуждаме ви в шест часа сутринта. Температурата днес ще е около двадесет и пет градуса, безоблачно, в късния следобед има вероятност от кратки превалявания. Приятен ден благодаря, че избрахте „Шератон“.

Той затвори и изруга. Стана от леглото и отиде в банята, като взе с Себе си двата глока. Избръсна се, изми си зъбите, използва тоалетната и взе душ, после поръси косата си със сива боя и я среса ня път, като я изсуши с монтирания на стената сешоар.

Също като в Европа, в Америка имаше много предмети на лукса много записани гласове, меки дюшеци, гореща вода и стаи без насекоми и гризачи. Такава цивилизация не можеше да създаде добри пехотинци и тъкмо затова американците бяха променили принципите на водене на война. Война с натискане на бутони. Лазерно насочвани бомби и ракети. Война на страхливци.

Мъжът, с когото щеше да се срещне днес, Пол Грей, беше един от тези страхливци и се бе превърнал в специалист по тази игра на дистанционно убиване, беше се превърнал в богат търговец на смърт. Скоро щеше да е мъртъв търговец на смърт.

Халил се върна в спалнята, легна на пода с лице към Мека и каза сутрешните си молитви. Когато свърши със задължителните, каза:

— Нека Господ днес ми даде живота на Пол Грей, а утре — живота на Уилям Садъруейт. Нека Господ ми помогне в пътуването и благослови този джихад с победа.

Асад се изправи и си облече бронираната жилетка, чиста риза и бельо и сив костюм.

После отвори телефонния указател на Джаксънвил на раздела, в който му бяха казали да търси — ЧАРТЪРНИ ПОЛЕТИ. Преписа няколко номера на един бележник, скъса листа и го прибра в джоба си.

Под вратата бяха пъхнали плик със сметката му, както и съобщение, че вестникът му е на прага. Той надникна през шпионката, не видя никого и излезе в коридора. На килимчето имаше вестник и Халил го взе.

Застана под светлината на настолната лампа и погледна първата страница. Видя две цветни снимки на самия себе си — в анфас и профил. Надписът гласеше: „Търси се Асад Халил, либиец, приблизително тридесетгодишен, височина 1,82 м, говори английски, арабски, малко френски, италиански и немски. Въоръжен и опасен.“

Отнесе вестника пред огледалото в банята и го вдигна вляво от лицето си. Сложи си бифокалните очила и погледна през обикновеното стъкло над лещите. Направи няколко гримаси, после отстъпи назад и леко завъртя глава настрани, така че да види профила ей.

Накрая остави вестника, затвори очи и мислено си представи лицето от огледалото и от снимките. Чертата, която изпъкваше най-силно, бе гърбавият му нос с раздути ноздри. Веднъж беше канал на Борис за това.

„В Америка живеят много раси — му бе отвърнал руснакът. — В някои градски райони има американци, които правят разлика между виетнамец и камбоджанец или между филипинец и мексиканец. Но когато човек произхожда от Средиземноморието, може да е израелец, египтянин, сицилианец, грък, малтиец, испанец или дори либиец. — Борис, който както винаги смърдеше на водка, се засмя на собствената си шега и прибави: — Средиземно море е свързвало древния свят — не е разделяло хората като днес, и преди Иисус и Мохамед е падало страхотно чукане.“

Халил ясно си спомняше, че ако не беше присъствал, Малик щеше да убие руснака на място. Наставникът му стоеше зад Борис и поклати глава, като в същото време прокара показалец по гърлото си.

Бившият агент от КГБ не го видя, но сигурно се сети какво прави Малик, защото рече: „О, да, пак изрекох богохулство. Нека аллах, Мохамед, Иисус и Авраам ми простят. Моите светци и пророци са дойче марки, швейцарски франкове и долари. Единственият храм, в който влизам, е женската вагина. Единственото ми свещенодействие е чукането. Господ да ми е на помощ.“

След което се разплака като жена и излезе от стаята.

В друг случай Борис му беше казал: „Един месец преди да заминеш за Америка не се показвай на слънце. Мий си лицето и ръцете с избелващ сапун, който ще ти бъде даден. В Америка по-светлата кожа е за предпочитане. Освен това, когато потъмнееш от слънцето, белезите на лицето ти се виждат по-ясно. Всъщност откъде са ти?“

„От жена“ — искрено отвърна Халил.

Руснакът се засмя и го потупа по гърба. „Значи така, мой богобоязливи приятелю, приближил си се достатъчно до жена, за да ти издере лицето. Чука ли я?“

Малик не присъстваше и Асад призна: „Да.“

„Преди или след като я чука те издра?“

„След.“

Борис се стовари на стола и се запревива от смях. „Не винаги те дерат след като си ги чукал — каза той накрая. — Виж моето лице. Опитай пак. Следващия път може да е по-добре.“

Руснакът все още се смееше, когато Халил пристъпи към него, Доближи устни към ухото му и прошепна: „След като ме издра, аз я удуших с голи ръце“.

Борис престана да се смее и очите им се срещнаха. „Не се съмнявам.“

Асад вдигна клепачи и отново се погледна в огледалото. Белезите от ноктите на Бахира не бяха толкова забележими, а с очилата и мустаците носът му не изпъкваше толкова силно.

Във всеки случай нямаше друг избор, освен да продължи напред, уверен, че аллах ще заслепява враговете му, че ще ги заслепява собствената им глупост и типичната американска неспособност да се съсредоточават върху нещо за повече от няколко секунди.

Халил отнесе вестника на бюрото и без да сяда, прочете водещия материал. Говореше английски добре, но имаше проблеми с четенето. Латинските букви го объркваха, в правописа като че ли нямаше никаква логика, групирането на буквите не му подсказваше как се произнасят, а езикът на журналистите изглеждаше абсолютно различен от говоримия.

Все пак довърши статията и успя да разбере, че американското правителство е признало терористичния акт. Споменаваха се някои подробности, но не и най-интересните, помисли си той, нито най-срамните факти.

На цяла страница бяха изброени имената на всичките триста и седем мъртви пътници. Имаше отделен списък за екипажа. Липсваше само Юсеф Хадад.

Онези, които лично беше убил, бяха посочени под заглавието „Загинали при изпълнение на служебните си задължения“.

Халил забеляза, че фамилиите на неговите придружители, които познаваше само като Филип и Питър, са Хъндри и Горман. Освен тях видя имената на двама федерални маршали, за чието присъствие на борда нямаше представа.

За миг се замисли за Хъндри и Горман. Бяха се държали любезно и внимателно с него. Грижеха се да му е удобно и да има всичко, което му трябва. Извиниха се за белезниците и му предложиха по време на полета да свали бронираната си жилетка, ала той отказа.

Но въпреки добрите си обноски Хъндри, който се бе представил като агент от Федералното бюро за разследване, проявяваше известна снизходителност, от време на време презрителност, а един-два пъти дори враждебност.

Другият, Горман, не беше споменал коя институция представлява. Но Асад не се съмняваше, че е агент от Централното разузнавателно управление. Горман се отнасяше с него като с равен, навярно като с колега от разузнаването.

Двамата се бяха редували да седят до него. Халил използва възможността и разказа на Горман какво е извършил в Европа. Отначало агентът, изглежда, се съмняваше, но накрая остана впечатлен.

„Вие или сте добър лъжец — каза му той, — или сте блестящ убиец. Ще разберем кое от двете.“ На което Асад отвърна: „Аз съм и двете и вие никога няма да научите кое е лъжа и кое — истина“.

„Не бъдете толкова сигурен“ — рече Горман.

После двамата агенти няколко минути тихо разговаряха. Хъндри зае мястото до Халил и се опита да го накара да му разкаже същото, което беше споделил с колегата му. Но Асад му говореше само за исляма, своята култура и родина.

Спомнил си за тази игра, която го забавляваше по време на полета, той се усмихна. Дори американците я бяха намерили за смешна. Но явно разбираха, че са в присъствието на човек, към когото не бива да се отнасят със снизхождение.

И накрая, точно когато Юсеф Хадад отиде до тоалетната, за да му даде знак да поиска разрешение да се облекчи, Халил каза на Горман: „Аз убих полковник Хамбрехт в Англия. Това беше първата стъпка от мисията ми.“ „Каква мисия?“ — попита агентът.

„Да убия седмината останали живи американски пилоти, които участваха във въздушния удар срещу Ал Азизия на петнадесети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Тогава загина цялото ми семейство.“ Горман помълча, после рече: „Съжалявам за семейството ви. Мислех, че имената на онези пилоти са строго секретни.“ „Секретни са, разбира се. Но и най-големите тайни могат да се разкрият — просто струват повече пари.“ След това Горман му каза нещо, което го тревожеше и до този момент. „И аз имам една тайна за вас, господин Халил. Отнася се до майка ви и баща ви. И до други лични въпроси.“ Въпреки волята си Халил захапа примамката. „За какво става дума?“ „Ще научите в Ню Йорк. След като ни кажете каквото ни интересува.“ Юсеф Хадад излезе от тоалетната и Халил нямаше време за губене. Няколко минути по-късно Питър Горман отнесе тайните си в гроба.

Асад прегледа вестника до края, но нямаше почти нищо друго интересно освен наградата от един милион долара. Не бяха много пари, помисли си той, като се имаха предвид всички убити от него хора. Всъщност това бе обида към семействата на жертвите и към самия него.

Халил хвърли вестника в кошчето, взе сака си, отново надзърца през шпионката, отвори вратата и отиде право в колата си.

Запали двигателя, излезе от паркинга на „Шератон“ и се върна на шосето.

Беше 07:30, по небето нямаше нито облаче и движението не бе натоварено.

Той се насочи към търговския район, доминиран от огромен супермаркет, наречен „Уин-Дикси“. В Триполи му бяха казали, че може да намери монетни телефони на бензиностанции или край магазини, а понякога и в пощенски станции, като в Либия и Европа. Но трябваше да избягва пощите. Видя няколко автомата край входа на супермаркета и спря на почти пустия паркинг. Взе монети от сака си, пъхна един от пистолетите в джоба си, слезе от колата и се запъти към телефоните.

Погледна номерата, които бе записал, и набра първия.

Отговори му женски глас.

— „Алфа Ейвиейшън Сървисис“.

— Бих искал да наема самолет и пилот до Дейтона Бийч — каза той.

— Да, господине. За кога ви трябва?

— Имам среща в девет и тридесет в Дейтона.

— Къде сте сега?

— Обаждам се от летището в Джаксънвил.

— Добре, тогава колкото може по-бързо елате тук. Службата ние на общинското летище „Крейг“. — Знаете ли къде е?

— Не, но ще дойда с такси.

— Добре. Колко души ще пътуват, господине?

— Само аз.

— Добре… Ще желаете ли пилотът да ви върне?

— Да, но престоят ми ще е кратък.

— Добре… Не мога да ви съобщя точна цена, но е някъде около триста долара, плюс престоя. Летищните такси са за ваша сметка.

— Да, добре.

— Името ви, господине?

— Димитриос Пулос. — Той произнесе името по букви.

— Добре, господин Пулос, когато пристигнете на летището, кажете на шофьора, че сме в края на редицата от хангари откъм северната страна. Има голяма табела „Алфа Ейвиейшън Сървисис“. Можете да попитате всеки.

— Благодаря. Приятен ден.

— Подобно.

Халил затвори.

В Триполи го бяха уверили, че наемането на самолет и пилот в, Америка ставало по-лесно, отколкото на автомобил. За второто ти трябвали кредитна карта, шофьорска книжка и имало възрастова граница. Но във фирмите за чартърни самолети не задавали повече въпроси, отколкото в такси. „Американските власти не следят толкова внимателно частните полети — бе му обяснил Борис, — колкото в Либия или Русия. Няма да ти искат документи. Самият аз съм го правил много пъти. Те предпочитат да им платиш в брой, отколкото с кредитна карта. Така могат да си спестят данъците.“

Халил кимна. Пътуването му ставаше все по-лесно. Той пусна монета в телефона и набра запомнен наизуст номер.

Отговори му мъжки глас.

— „Грей Симюлейшън Софтуер“. Тук е Пол Грей.

Асад дълбоко си пое дъх.

— Господин Грей, обажда се полковник Ицхак Хурок от израелското посолство.

— А, да, очаквах да ми позвъните.

— Предупредиха ли ви от Вашингтон?

— Да, разбира се. Споменаха за девет и половина. Къде сте сега?

— В Джаксънвил. Току-що кацнах.

— А, добре, ще ви трябват около два и половина часа, за да пристигнете тук.

— На общинската аерогара ме чака чартърен самолет, а разбрах, че вие живеете на летище.

Пол Грей се засмя.

— Ами, би могло да се каже. Спрус Крийк край Дейтона Бийч. Вижте, полковник, имам идея. Мога да долетя до „Крейг“ и да ви взема с моя самолет. Ще се срещнем в чакалнята. Полетът е по-малко от час. Мога да излетя след десет минути. После ще ви върна на международното летище в Джаксънвил навреме за полета ви до Вашингтон. Какво ще кажете?

Халил не беше очаквал такова развитие на нещата и се замисли. Вече ангажирах кола до общинската аерогара и посолството е платило за самолета. Във всеки случай, наредиха ми да не приемам услуги. Нали разбирате?

— Естествено. Но когато пристигнете тук, все пак ще приемете една студена бира.

— С удоволствие.

— Добре. Проверете дали пилотът знае как да стигне до Спрус Крийк. Ако има проблеми, просто ми се обадете преди да излетите.

— Непременно.

— И когато кацнете, позвънете ми от центъра за поддръжка и зареждане на летището. Ще дойда да ви взема с количката си за голф.

— Благодаря ви. Както ви е предупредил моят колега, посещението ми е дискретно.

— А? А, да. Ясно. Сам съм.

— Добре.

— Уредил съм ви страхотно представление — каза Пол Грей.

„И аз на вас, капитан Грей.“

— С нетърпение очаквам да го видя.

Халил затвори и се върна в колата. Въведе общинското летище „Крейг“ в сателитния навигатор и излезе на шосето.

Потегли на изток от северната част на Джаксънвил, последва инструкциите на навигационната система и след двадесет минути наближи входа на аерогарата.

Както му бяха казали в Триполи, на портала нямаше охрана и той продължи по пътя, който водеше към сградите около контролната кула.

Тук слънцето светеше силно като в Либия, и земята беше равна и еднообразна.

Повечето постройки бяха хангари, но имаше малък терминал и служба за коли под наем. Видя надпис ВЪЗДУШНА НАЦИОНАЛНА ГВАРДИЯ — ФЛОРИДА, който му се стори някак военен и го изпълни с известно безпокойство. До този момент не знаеше, че отделните щати имат собствена армия. А може и да не бе разбрал надписа. „В Америка — беше го предупредил Борис — значението на много надписи не е ясно дори за американците. Ако по тази причина направиш някакво нарушение, не изпадай в паника, не се опитвай да бягаш и не убивай никого. Просто се извини и признай, че не си разбрал надписа или че не си го видял. Дори полицията ще приеме това обяснение. Единствените надписи, които виждат и разбират американците, са «Продажби», «Безплатно» и «Секс». Веднъж Аризона видях пътен знак, на който пишеше «Безплатен секс — ограничение на скоростта 65 км/ч.» Разбираш ли?“

Халил не бе разбрал и руснакът му обясни.

Във всеки случай той заобиколи табелата и скоро видя голям надпис АЛФА ЕЙВИЕЙШЪН СЪРВИСИС.

Освен това забеляза, че на паркинга до фирмата за автомобили под наем има много регистрационни номера с различни цветове, така че нюйоркските нямаше да направят впечатление.

Асад остави колата на свободно място, отдалечено на известно разстояние от авиокомпанията, взе сака с втория глок и резервните пълнители, слезе и се запъти към „Алфа Ейвиейшън“.

Тук беше много влажно, слънцето блестеше силно и Халил разбра, че спокойно може да си сложи слънчеви очила. Ала в Триполи му бяха казали, че мнозина американци смятали за грубост да носят тъмни очила, когато разговарят с друг човек. Според Борис обаче южняшките полицаи не си сваляли очилата, което не било проява на грубост, а демонстрация на сила и мъжественост. Руснакът бе признал, че нюансите не са му съвсем ясни.

Халил огледа летището, като заслони очи с длан. Повечето самолети бяха малки, с един или два двигателя. Бе много шумно и миришеше на гориво.

Той отиде до стъклената врата на „Алфа Ейвиейшън Сървисис“, отвори я и влезе. Лъхна го студен въздух и го накара да затаи дъх.

Едрата жена на средна възраст зад гишето се изправи.

— Добро утро. Какво обичате?

— Казвам се Димитриос Пулос и се обадих…

— Да, господине. Разговаряхте с мен. Как бихте желали да платите?

— В брой.

— Добре, тогава ми дайте петстотин сега и когато се върнете, ще доуредим сметката.

Халил отброи петстотин долара и жената му даде квитанция.

Седнете, господине. Ще повикам пилота.

Той се настани на дивана в малкия офис. Тук бе по-тихо, но въздухът беше прекалено студен.

Служителката разговаряше по телефона. Асад забеляза две списания на масичката пред дивана. Едното бе „Таймс-Юниън“, което еше видял в мотела. Другото се казваше „Ю Ес Ей Тудей“. На първите страници видя собствените си цветни снимки. Прочете статията като от време на време хвърляше погледи към жената.

Ако не друго, този материал бе още по-неясен от вестника, макар думите бяха по-прости. Малка цветна карта показваше маршрута на полет 175 от Париж до Ню Йорк. Халил се зачуди какъв смисъл има да я публикуват.

Няколко минути по-късно се отвори една странична врата и в офиса влезе жена на около двадесет и пет години. Носеше тъмнозелени панталони, пуловер и слънчеви очила. Русата й коса беше къса и отначало Халил я помисли за момче, после разбра грешката си и тя дори му се стори привлекателна.

Жената се приближи до него.

— Господин Пулос?

— Да. — Той се изправи, сгъна списанието така, че снимката му да не се вижда, и го остави при другото.

Тя си свали очилата и погледите им се срещнаха. Момичето се усмихна, с което спаси собствения си живот, както и този на по-възрастната служителка.

— Здравейте. Аз съм Стейси Мол и днес ще бъда ваш пилот.

Халил онемя за момент, после кимна и забеляза, че жената му подава ръка. Той я стисна с надеждата, че тя не е обърнала внимание на изчервяването му.

— Имате ли друг багаж освен този сак? — попита Стейси Мол.

— Не. Това е всичко.

— Добре. Искате ли да отидете до тоалетната?

— А…не…

— Добре. Пушите ли?

— Не.

— Тогава трябва да изпуша една цигара тук. — Тя извади пакет цигари от джоба на гърдите си и запали. — Само минутка. Искате ли шоколад или нещо друго? — Докато говореше, момичето припряно дърпаше от цигарата. — Слънчеви очила? Имаме няколко чифта ей там. Полезни са, когато летиш.

Халил погледна към гишето и забеляза витрина със слънчеви очила. Избра си едни, на които имаше етикет с надпис „24.95“. Не можеше да разбере този американски начин на определяне на цените, при който всичко струваше няколко цента по-малко от цял долар. Свали бифокалните очила, сложи си тъмните и се погледна в огледалцето над витрината.

— Да — усмихна се той. — Ще ги взема.

Жената зад щанда каза:

— Дайте ми двайсет и пет и аз ще се погрижа за Флорида вместо вас.

Нямаше представа за какво говори, но извади от портфейла си е двайсетдоларови банкноти и й ги подаде. Тя му върна рестото.

— Дайте ми очилата да отрежа етикета.

Халил се поколеба, но не виждаше начин да й откаже. Свали очилата, ала тя не погледна към него.

— Добре, да вървим — рече русото момиче.

Той се обърна и видя, че тя държи сака му.

— Аз ще си го нося.

— Не, това е мое задължение. Вие сте клиентът. Готов ли сте?

Когато се запъти към вратата, по-възрастната служителка му каза:

— Приятен полет.

— Благодаря — отвърна Асад. — Приятен ден.

Двамата с момичето излязоха навън.

— Последвайте ме — рече Стейси Мол.

Насочиха се към малък самолет, спрял недалеч от офиса.

— Откъде сте? — попита тя. — От Русия ли?

— От Гърция.

— Наистина ли? Мислех си, че Димитриос е руско име.

— Дмитрий е руско име. Димитриос е гръцко.

— Всъщност наистина приличате на руснак.

— Не. От Атина съм.

— В Джаксънвил ли кацнахте?

— Да. На международното летище в Джаксънвил.

— Направо от Атина ли?

— Не. От Атина до Вашингтон.

— Ясно. Хей, не ви ли е горещо с тоя костюм? Свалете си връзката и сакото.

— Добре съм. Тук не е по-горещо от там, откъдето идвам.

— Без майтап?

— Позволете ми да взема сака.

— Няма проблем.

Стигнаха до самолета.

— Трябва ли ви сакът — попита жената, — или да го прибера в багажното отделение?

— Трябва ми. — Той прибави: — Вътре има чуплива керамика.

— Какво по-точно?

— Древни съдове. Продавам антики.

— Без майтап? Добре, ще се опитам да не сядам върху сака ви. — Тя е засмя и внимателно го остави на асфалта.

Халил погледна малкия синьо-бял самолет.

— Добре — рече Стейси Мол, — за ваша информация това е „Пайпър Чероки“. Използвам го предимно за учебни цели, но от време на време извършвам и кратки чартърни полети. Притеснява ли ви, че съм жена?

— Не. Убеден съм, че сте опитна.

— Нещо повече. Страхотна съм.

Той кимна, но усети, че отново се изчервява. Зачуди се дали има начин да убие тази безсрамница, без да излага на опасност бъдещите си планове. „Може да изпиташ желание да убиеш, когато не се налага — бе му казал Малик. — Запомни, лъвът не изпитва желание, а само потребност да убива. Всяко убийство е рисковано. С всеки следващ риск опасността се удвоява. Убивай когото трябва, но не за удоволствие или от гняв.“

— Хей — рече момичето, — изглеждате добре с цайси… с очила де.

Халил кимна.

— Благодаря.

— Всичко е готово. Предварително направих проверката. Ще тръгваме ли?

— Да.

— Страх ли ви е да летите?

Прииска му се да й каже, че е пристигнал в Америка със самолет, чиито пилоти са били мъртви, но отвърна:

— Често летя.

— Добре. — Тя скочи върху дясното крило, отвори вратата и протегна ръка. — Дайте ми сака.

Халил й го подаде и Стейси Мол го остави на задната седалка, после се наведе и посочи.

— Стъпете с левия крак на ей онова стъпало и се хванете за дръжката на корпуса. — Тя посочи скобата точно над десния прозорец.

Аз ще вляза първа — няма друга врата, — после ще се качите вие.

Асад изпълни инструкциите й. После се обърна и я погледна. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго и момичето му се усмихна.

— Удобно ли се настанихте?

— Да.

Той се пресегна назад и взе сака в скута си. Стейси Мол закопча колана си и му каза да направи същото. Той се подчини, без да премества сака.

— Непременно ли трябва да го държите в скута си? — попита тя.

— Докато сме във въздуха.

— Някакво лекарство ли има вътре?

„Трябва да съм близо до пистолетите си.“

— Съдовете са крехки. Може ли да ви попитам нещо? Не трябва ли да представим план за полета? Или вече сте го направили?

Момичето посочи през прозореца.

— Ние сме в юрисдикцията на Търговската камара. Нямаме нужда от план за полет.

Стейси Мол му подаде слушалки с ларингофон и той си ги сложи.

— Викам Димитриос. Как ме чуваш, Димитриос? Може ли да ти говоря на „ти“?

Халил се прокашля.

— Чувам ви.

— И аз. Така е по-добре, отколкото да надвикваме двигателя. Хей, нали може да те наричам Димитриос?

— Да.

— Аз съм Стейси.

— Добре.

Тя си сложи слънчеви очила и запали двигателя.

— Днес използваме четиринайсета писта — осведоми го Стейси. — Небето е чисто чак до Дейтона Бийч, никой не е съобщил за турбуленция, вятърът е южен и на руля е най-добрият пилот във Флорида.

Той кимна.

Жената спря в края на писта 14, пресегна се през него и заключи вратата, провери двигателя и каза в микрофона:

— Пайпър петнайсет готов за излитане.

— Имаш разрешение за излитане, петнайсети — отвърна кулата.

Стейси Мол натисна дросела, освободи спирачката и самолетът се понесе по пистата. След двайсет секунди се откъсна от земята и се устреми нагоре.

Стейси зави надясно и се насочи почти право на юг, после натисна няколко бутона на пулта и обясни на Асад:

— Това е глобална сателитна навигационна система. Знаеш ли как действа?

— Да. Имам такава в колата си. В Гърция.

Стейси се засмя.

— Добре. Тогава отговаряш за навигационната система, Димитриос.

— Наистина ли?

— Майтап. Хей, искаш ли да млъкна?

За своя изненада Халил отвърна:

— Компанията ти ми е приятна.

— Добре. Но ми кажи, ако започна много да дрънкам.

Той кимна.

— Полетът до летището в Дейтона Бийч ще продължи от четирийсет до петдесет минути — каза Стейси. — А може и по-малко.

— Всъщност не пътувам точно за летището на Дейтона Бийч.

Тя го погледна.

— Къде точно искаш да отидеш?

— Казва се Спрус Крийк. Знаеш ли къде е?

— Естествено. Ще препрограмирам системата. — Момичето натисна други бутони на пулта.

— Съжалявам, ако ти създавам проблеми — рече той.

— Няма нищо. Това е по-лесно, отколкото на голямото летище, особено в чудесен ден като днешния.

— Добре.

Тя се отпусна назад, погледна контролния пулт и каза:

— Разстояние — сто петдесет и пет километра, време — четирийсет и една минути, очакван разход на гориво — четирийсет и три литра. Фасулска работа.

— Моля?

Стейси се обърна към него.

— Това е жаргон. Фасулска работа. „Нещо като няма проблем“.

Той кимна.

— Ще се опитвам да не използвам жаргон. Ако нещо не разбираш, кажи: „Стейси, говори на английски“.

— Добре.

— Издигнахме се на седемстотин и петдесет метра. Намираме се на изток от джаксънвилската въздушна база на военноморския флот. Можеш да я видиш там долу. Другото летище на запад се нарича „Сесил“ и също беше тяхно, но вече не се използва много. Виждаш ли изтребители? Обикновено са на учения. Извинявай, не е моя работа, но защо отиваш в Спрус Крийк?

— Имам делова среща с един колекционер на гръцки антики.

— Ясно. Колко време ще останем? Около час?

— Навярно по-малко. Но в никакъв случай повече.

— Не се притеснявай. Днес нямам други ангажименти.

— Няма да отнеме много.

— Знаеш ли къде трябва да идеш, когато кацнем?

— Да.

— Бил ли си там друг път? В Спрус Крийк?

— Не.

— Там са червиви от пари. Е, не всички са милионери, но повечето са много надути. Нали разбираш? Лекари, адвокати и бизнесмени които се мислят за големи летци. Но има и много истински пилоти. Те са страхотни, но понякога се самоубиват с малките си спортни самолети. Извинявай, не бива да приказвам за катастрофи с клиентите. — Тя се засмя.

Халил се усмихна.

— В Спрус Крийк живеят и пенсионирани военни. Страшни мъжкари. Нали знаеш, искам да кажа, че се смятат за Божи дар за жените. Разбираш ли?

— Да.

— А бе, човекът, с когото ще се срещаш, да не би случайно да се казва Джим Маркъс?

— Не.

— Ох, добре! Понеже ходех с тоя идиот. Бивш пилот от военноморските сили, сега работи в „Ю Ес Еъруейс“. Баща ми беше военен пилот. Казваше ми никога да не ходя с летци. Добър съвет. Хич не ща и да то погледна онова копеле. Добре, стига за моите проблеми. Долу вляво — сега не се вижда, ще прелетим над него на връщане — е Сейнт Оугъстин. Най-старото селище в Америка. Искам да кажа, европейско селище. Да не забравяме, че първи тук са били индианците.

— Бившите военни летци в Америка богати ли са? — попита Халил.

Ами… зависи. Получават добра пенсия, ако имат достатъчно години служба и висок чин. Например полковник. Във флота това се равнява на капитан. Живеят си царски, ако са спестили малко пари и не са си прахосвали цялата заплата. Много от тях се занимават с някакъв свързан с професията им бизнес. Нали разбираш? Например работят в частни компании, които произвеждат части или оръжия за бойни самолети. Имат връзки и познават занаята. Други стават пилоти в богати фирми. Големите клечки обичат да назначават бивши военни. Понеже били мъжки момчета и така нататък.

Президентът на фирмата иска човек, който е хвърлял бомби върху нещастни копелета. За да могат да се хвалят на приятелите си: „Моят пилот е полковник Смит, дето скъса задниците на сърбите и иракчаните“. Нали разбираш?

— Или на либийците.

— Никога не сме бомбардирали либийците. Нали?

— Струва ми се, че сте ги бомбардирали. Преди много години.

— Наистина ли? Не си спомням. Трябва да престанем с тия неща. Хората ни мразят.

— Да.

Самолетът продължи на юг.

— Току-що минахме над Палатка — каза Стейси Мол. — Ако погледнеш надясно, ще видиш бомбардировъчното стрелбище на флота.

Онзи огромен опустошен район там долу. Не можем да се приближим повече, защото е забранено. Но мишените се виждат. Хей! Днес имат учение. Видя ли как оня тип пикира и после се издигна право нагоре? Леле! Страхотен номер. Обикновено летят високо и просто си пускат бомбите, но понякога се упражняват ниско — все едно минават под обхвата на противниковия радар. Нали разбираш? Гледай, гледай! Видя ли! Още един пикира. Леле! Виждаш ли?

Сърцето на Асад Халил силно биеше в гърдите му. Той затвори очи и в мрака видя червения пламък на носещия се към него изтребител, очертал се на фона на сиянието на Триполи. Беше само на една ръка разстояние от лицето му или навярно просто така си го спомняше след всичките тези години. Изтребителят внезапно се издигна нагоре и секунди по-късно изтътнаха четири мощни експлозии. И светът около него рухна.

— Димитриос? Димитриос? Добре ли си?

Той усети, че е скрил лицето си в шепи. По челото му се стичаше пот. Жената го разтърсваше за рамото. Той отпусна ръце и дълбоко си пое дъх.

— Да, добре съм.

— Сигурен ли си? Ако ти се доповръща, ще ти дам торбичка.

— Добре съм. Благодаря.

— Искаш ли вода?

Халил поклати глава.

— Вече ми мина.

— Добре.

Продължиха на юг над вътрешността на Флорида. След няколко минути Асад каза:

— Сега се чувствам много по-добре.

— Наистина ли? Може би не бива да гледаш надолу. Нали разбираш? Шемет. Как е шемет на гръцки?

— Пак така. Шемет.

— Без майтап? Значи аз зная гръцки.

Той я погледна и Стейси срещна очите му.

— Само се шегувах — каза тя.

— Разбира се. — Защото ако знаеше гръцки, щеше да разбереш, че аз не зная. — Наляво — обаче недей да гледаш — е Дейтона Бийч. Можеш да видиш големите хотели на плажа. Недей да гледаш. Как се чувстваш?

— Добре съм.

— Чудесно. Започваме да се спускаме. Може малко да се пораздрусаме.

Самолетът се спусна на триста метра и турбулентността се усили.

— Как си? — попита Стейси Мол.

— Добре.

— Хубаво. Няма да стане по-зле. — Тя настрои честотата на радиостанцията и излъчи сигнала си. Разнесе се записан женски глас:

— Летище Спрус Крийк, вятър шестнайсет километра в час.

Стейси превключи на друга честота и каза:

— Спрус Крийк, тук Пайпър петнайсет. Намирам се на три километра западно от вас и се спускам към двайсет и трета писта.

— На кого говориш? — попита Халил.

— Просто съобщавам къде се намирам на другите самолети в района. Тук няма контролна кула. Спрус Крийк е на десет километра от летището в Дейтона Бийч. Минавам ниско на запад оттам, за да заобиколя радара им и да не се налага да се свързвам с тях. Разбираш ли?

Той кимна.

— Значи… никой… няма да… забележи пристигането ни, така ли?

— Не. Защо питаш?

— В моята страна се следи движението на всички самолети.

— Това е частно летище. — Тя наклони самолета и бавно започна да завива. — Селището се охранява. Нали знаеш? Ако не те посрещне някой от местните жители, нацистът на портала те кара да се сълечеш гол, за да те претърси.

Халил отново кимна. Знаеше го и тъкмо затова пристигаше със самолет.

— Преди идвах от време на време с кола на гости на моя — продължи Стейси Мол — и идиотът му с идиот понякога забравяше да предупреди нациста. Нали разбираш? Искам да кажа, след като щеше да се чу… щеше да… както и да е, нормално е да запомни, че ще дойда. Нали така? Затова винаги, когато можех, идвах със самолет. Искам да кажа, може да си убиец, но ако имаш самолет, просто си кацаш, и толкова. А бе тия би трябвало да монтират противовъздушни оръдия. Нали разбираш? И да въведат парола. Приятел или враг? Ако не знаеш паролата, откриват огън и те свалят. — Тя се засмя. — Някой ден ще пусна бомба над скапаната къща на тоя тип. Може би точно над басейна му, когато плува гол. Заедно с последното си гадже. Мъже! Божичко, писнали са ми. Не мога да живея с тях, нито без тях. Женен ли си? — Не.

— Виждаш ли онзи кънтри-клуб ей там? — след малко попита Стейси. — Игрище за голф, тенискортове, частни хангари точно до някои от къщите, басейни — тия смотльовци добре си живеят. Нали разбираш? Виждаш ли оная голяма жълта къща? Там живее един известен киноактьор, който обича сам да пилотира самолета си. Виждаш ли оная голяма бяла къща с басейна? Собственикът е нюйоркски магнат, има двумоторен самолет. Веднъж се запознах с него. Симпатяга. Евреин е. Момчетата сигурно го харесват също толкова, колкото и киноактьора. Опитвам се да открия къщата на оня другия… как се казваше?… Не се сещам, но е пилот от „Ю Ес Еъруейс“, написал е два романа… не мога да си спомня имената им… и беше приятел на моя. Искаше да ме използва за една от книгите си. Какво щеше да ми струва това? Божичко! Мъже!

Халил погледна големите къщи, палмовите дървета, басейните, зелените морави и самолетите, паркирани край някои от сградите. Мъжът, който можеше да е убил семейството му, бе там долу и го чакаше с усмивка и бира. Асад почти усети вкуса на кръвта му. — Добре, сега да помълчим няколко секунди — каза Стейси. Пайпърът се понесе надолу към пистата, обозначена с цифрите 23 ревът на двигателя позаглъхна, земята сякаш се издигна нагоре и най-после кацнаха. — Страхотно приземяване. — Тя се засмя, после натисна спирачките. — Миналата седмица имах тежко кацане при силен вятър и тъпият клиент ме попита: „Кацнахме ли, или ни свалиха?“ — Момичето отново се засмя, после попита: — Къде е човекът, с когото имаш среща?

— Вкъщи си е. Живее край пистите.

— А стига бе! Това означава големи мангизи. Знаеш ли къде да отидеш?

Халил бръкна в черния си сак и извади лист с компютърна карта на Спрус Крийк.

Тя я взе и я разгледа.

— Добре… какъв е адресът?

— Писта „Янки“. В отсрещния край.

— Не е далеч от къщата на моя. — Стейси се пресегна пред него и отвори вратата на кабината, в която започваше да става прекалено горещо. После погледна картата. — Това е центърът за поддръжка и зареждане на „Спрус Крийк Ейвиейшън“ … ето го Бийч Булевард…

— Тя излезе на един широк бетонен път. — Някои от тия улици са само за самолети, други само за коли, трети за самолети и коли.

Като че ли искам да се движа до някоя от ония идиотски колички за голф, нали така? Добре, ето го Чесна Булевард… страхотни имена, нали? — Стейси зави наляво по Чесна, после надясно по Танго и пак наляво по Танго Ист. — Я виж ония сгради. — Момичето си свали очилата.

Халил вече ги гледаше. От двете им страни се издигаха скъпи къщи с големи частни хангари, басейни и палми, които му напомниха за родината.

— Тук има много палми. А в Джаксънвил няма — отбеляза той.

— А, те не са местни дървета. Тия идиоти са ги донесли от южна Флорида. Нали разбираш? Тук е северна Флорида, но те смятат, че непременно трябва да си имат палми. Изненадана съм, че не държат в дворовете си оковани фламинго.

Асад не отговори. Отново си помисли за Пол Грей, с когото щеше да се срещне само след няколко минути. Преди да умре, този убиец е живял в рая, докато Халил живееше в ада. Скоро щяха да си разменят местата.

Добре, това е писта „Майк“ … — Стейси зави надясно по една тясна асфалтова ивица.

Вратите на някои хангари бяха отворени и Асад забеляза много видове самолети — малки, с един двигател като пайпъра, и странни машини, едното крило на които беше разположено над другото.

Имаше и средно големи реактивни самолети.

Онези там бойни ли са?

Тя се засмя.

— Не, това са момчешки играчки. Разбираш ли? Аз летя, за да си изкарвам прехраната. Повечето от тия шутове просто се забавляват или искат да впечатлят приятелите си. Хей, скоро започвам курсове по пилотиране на реактивни самолети. Струва много мангизи, но един тип ми плаща… иска да му стана фирмен пилот. Нали разбираш? Някои от големите клечки търсят военни, други искат играчка в играчката. Загряваш ли?

— Моля?

— Ти откъде беше?

— От Гърция.

— Да бе. Мислех, че гръцките милионери… както и да е, стигнахме — писта „Янки“. — Тя зави надясно и спря пред един голям хангар. На стената имаше надпис ПОЛ ГРЕЙ.

Вратата беше отворена и вътре се виждаха двумоторен самолет, мерцедес кабрио, стълбище, което водеше към тавана, и количка за голф.

— Тоя тип има всички играчки — отбеляза Стейси. — Това е „Бийч Барън“ модел петдесет и осем и изглежда съвсем нов. Голям мангизлия. Ще му продаваш ли нещо?

— Да. Съдовете.

— Скъпи ли са?

— Много.

— Добре. Той има достатъчно кинти. Пари де. А бе, тоя женен ли е?

— Не.

— Питай го дали му трябва пилот. — Стейси се засмя и изключи двигателя. — Трябва да слезеш пръв. Само внимавай. Аз ще ти държа сака.

Халил излезе на крилото и момичето му подаде чантата. Той я остави до себе си, скочи на асфалта, обърна се и я взе.

Стейси го последва, но изгуби равновесие и залитна към пътника си.

— Хоп! — Тя се блъсна в Асад и се хвана за рамото му. Слънчевите му очила се изхлузиха и лицето му се озова на по-малко от петнайсет сантиметра от нейното. Погледите им се срещнаха.

— Извинявай — каза Стейси и се усмихна.

Халил се наведе, вдигна очилата и си ги сложи.

Тя извади цигарите от джоба си и запали.

— Ще те чакам на сянка в хангара. Ще си взема нещо за пиене от хладилника и ще използвам тоалетната. Всички имат тоалетни и хладилници в хангарите. Понякога и кухни и кабинети. Та когато госпожата ги изхвърли от вкъщи, да не им се налага да ходят далече.

— Стейси се засмя. — Кажи му, че ще изпия една кола. Ще му оставя парите.

— Добре.

— Знаеш ли, моят живее съвсем наблизо. Да взема пък да се от отбия и да му кажа едно „здрасти“?

— По-добре остани тук. Няма да се бавя.

— Ясно. Само се майтапех. Ако го нямаше, сигурно щях да му пробия резервоара.

Халил тръгна по бетонната пътека, която водеше към къщата.

— Успех — извика му Стейси. — Изцеди го до кръв.

Той се обърна.

— Моля?

— Искам да кажа, да плати много.

— Добре. Ще го изцедя до кръв.

Асад стигна до една ниска врата. Беше отключена. Той влезе и се озова пред голям басейн с шезлонги и малък бар. Във водата имаше пречистващо устройство.

Забеляза друга врата и се приближи до нея. През прозорчето се виждаше голяма кухня. Погледна си часовника: 09:10.

Натисна звънеца на вратата и зачака. По дърветата пееха птици, в небето кръжеше малък самолет.

След цяла минута се появи мъж с тъмнокафяви панталони и синя риза и погледна през прозорчето.

Халил се усмихна.

Човекът му отвори.

— Полковник Хурок?

— Да. Капитан Грей?

— Да, господине. Просто Грей. Наричайте ме Пол. Заповядайте. Асад Халил влезе в голямата кухня на Пол Грей. В къщата имаше климатична инсталация, но не бе неприятно студено.

— Да ви взема ли сака? — попита Грей.

— Не е необходимо. Мъжът погледна стенния часовник. „Малко сте подранили, но няма проблем. Всичко е готово.“

— Добре.

— Как стигнахте дотук?

— Казах на пилота да ме докара.

— О… откъде знаете пътя?

— Господин Грей, няма почти нищо, което моята организация да не знае за вас. И точно затова съм тук. Избрахме вас.

— Добре. Звучи ми чудесно. Какво ще кажете за една бира?

— Само минерална вода, ако обичате.

Пол Грей извади от хладилника кана със сок и пластмасова бутилка минерална вода, после взе от шкафа две чаши. Не беше висок, но очевидно поддържаше отлична физическа форма. Кожата му бе кафява като на бербер и също като генерал Уейклиф, имаше сива коса, но лицето му изглеждаше младежко.

— Къде е пилотът ви? — попита той.

— Тя е жена. Остана на сянка в хангара ви. Пита дали може да използка тоалетната ви и да си вземе нещо за пиене.

— Естествено. Няма проблем. Може би ще прояви желание да присъства на демонстрацията. Страхотно е.

— Не. Както споменах, трябва да сме дискретни.

— Разбира се. Извинете.

— Казах й, че съм грък и ви продавам антични гръцки съдове — прибави Халил, повдигна сака си и се усмихна. Пол Грей отвърна на усмивката му.

— Страхотно прикритие. Предполагам, че спокойно бихте могли да сте грък.

— За що не?

Грей му подаде чаша минерална вода.

— Не в чаша — каза Халил. — Не е кашер. Не се обиждайте, но не мога да, консумирам некашерни храни и напитки. Съжалявам.

— Няма проблем. — Бизнесменът извади друга бутилка и я остави на масата.

Халгил я взе.

— Освен това не съм добре с очите и трябва да нося тъмни очила. Грей вдигна чашата си с портокалов сок. — Добре дошъл, полковник Хурок. Чукснаха се и отпиха.

— Е, да идем в кабинета ми, полковник, и да започваме.

Асад го последва като отбеляза:

— Имате много хубава къща.

— Благодаря. Имах късмет да я купя по време на леко спадане цените — трябваше да платя само два пъти над реалната й стойност.

— Грей се засмя.

Влязоха в голяма стая и домакинът затвори плъзгащата се врата след тях.

— Никой няма да ни безпокои.

— Има ли някой в къщата?

— Само чистачката. Тя няма да дойде тук.

Халил се огледа. Помещението едновременно приличаше на дневна кабинет. Всичко бе скъпо — плюшеният килим, дървените мебе-пя електрониката до отсрещната стена. Видя четири компютърни монитора с клавиатури и други устройства.

Бизнесменът му посочи ниска масичка, върху която имаше вестник. Халил остави чантата си на пода.

— Имате ли нещо против да разгледам стаята?

— Ни най-малко.

Асад отиде до стената, на която висяха снимки и картини на различни самолети, включително на изтребител F-111. Той се загледа в нея.

— Поръчах да ми я нарисуват по снимка — поясни Пол Грей. — Много години съм летял на F-111.

— Да, известно ми е.

Домакинът не отговори.

Халил плъзна поглед по многобройните грамоти и по една стъклена витринка с девет медала.

— Получих повечето от тях за участието си във войната в Залива — каза Грей. — Но предполагам, че знаете и това.

— Да. И оценяваме службата ви на наша страна.

Асад отиде до лавица с книги и пластмасови модели на самолети. Пол Грей се приближи до него и свали един от томовете.

— Ето — ще оцените и това. Авторът е генерал Гидеон Шаудар.

Либиецът взе книгата, на чиято корица имаше изтребител, и видя, че е на иврит.

Прочетете посвещението.

Халил отвори задната корица. Посвещението беше на английски но имаше и ивритски букви, които не можеше да прочете.

Най-после някой ще ми преведе ивритския текст — каза Грей.

Това всъщност е арабска поговорка, която израелците също обичат отвърна Асад. — „Онзи, който е враг на врага ми, е мой приятел“ и му подаде обратно книгата и отбеляза: — Много подходящо.

Хайде да поседнем за малко преди да започнем — предложи бизнесменът и посочи фотьойла до масичката. Двамата седнаха един срещу друг.

Пол Грей отпи от портокаловия си сок.

— Трябва да разберете, полковник, че софтуерната демонстрация, която ще ви направя, може да се смята за секретна. Но предполагам, че няма проблем, тъй като сте представител на приятелска страна. Когато обаче стигнем до сделката, ще трябва да получим разрешение.

— Това ми е ясно. Хората ми вече работят по този въпрос. — Халил прибави: — Оценявам мерките ви за сигурност. Софтуерът не бива да попада в ръцете на… да речем, на нашите общи врагове. И се усмихна.

Пол Грей отвърна на усмивката му.

— Ако имате предвид някои държави от Средния изток, съмнявам се, че ще успеят да го използват. Честно казано, полковник, те не са достатъчно интелигентни.

Асад отново се усмихна.

— Никога не подценявайте врага.

— Опитвам се, но ако бяхте в моята пилотска кабина по време на войната в Залива, щяхте да си помислите, че си имате работа с пилоти от селскостопанска авиация. Това не ми прави чест, но тъй като сте професионалист, съм откровен с вас.

— Както са ви казали колегите ми — отвърна Халил, — боя се, че макар да съм военновъздушен аташе в посолството, нямам боен опит с изтребители. Моята област са учебната подготовка и оперативното планиране, така че не мога да ви разкажа героични военни истории.

Грей кимна.

Асад погледна домакина си. Можеше да го убие още в мига, в който отвори вратата, но това нямаше да му достави удоволствие. „Всички представители на семейство котки си играят с плячката си преди да я убият — бе му казал Малик. — Не бързай. Наслади се на момента. Никога повече няма да имаш такава възможност.“

Той посочи вестника на масата.

— Четохте ли разкритията за полет сто седемдесет и пет?

— Да… някои хора ще си изгубят работата заради този случай. Искам да кажа, как са успели онези либийски шутове, по дяволите? Едно нещо е бомба на борда — но газ? И после онзи тип избягва и убива цял куп федерални агенти. Според мен зад всичко това стои Муамар Кадафи.

— Нима? Възможно е. Жалко, че бомбата, която пуснахте върху резиденцията му в Ал Азизия, не го уби.

Пол Грей не отговори веднага.

— Не съм участвал в тази операция, полковник — накрая отвърна той — и ако вашето разузнаване смята така, значи греши.

Асад Халил помирително махна с ръка.

— Не, не, капитане, нямах предвид лично вас, а американските военновъздушни сили.

— А… извинете.

— Обаче — продължи Халил, — ако бяхте участвали в операцията, щях да ви поздравя и да ви благодаря от страна на израелския народ.

Лицето на Пол Грей остана безизразно. Той се изправи.

— Хайде да започваме.

Асад стана, взе сака си и го последва до другата част на стаята, където имаше два въртящи се стола пред компютърни екрани.

— Първо ще ви демонстрирам софтуера само с помощта на този джойстик и клавиатурата — каза Грей. — После ще се преместим на онези два стола и ще влезем в света на виртуалната реалност. — Той се приближи до две по-сложни кресла с телевизионни монитори.

— Тук използваме компютърно моделиране и симулация, за да получим изкуствена триизмерна визуална и друга сензорна среда. За познат ли сте с това?

Халил не отговори.

Бизнесменът се поколеба за миг, после продължи:

— Програмите за виртуална реалност потапят човек в компютърно генерирана среда, симулираща действителността чрез използване на интерактивни устройства, които пращат и приемат информация — очила, шлемове, ръкавици, дори цели костюми. Тук имам два шлема със стереоскопични екрани за всяко око, с които можете да виждате симулирана среда. Илюзията или телеприсъствието се постига чрез сензори, които регистрират движенията и предават информацията на екраните, обикновено в реално време. — Пол Грей вдигна очи към потенциалния си клиент, но не можеше да определи дали е разбрал нещо. — Тук виждате пилотска кабина на изтребител-бомбардировач с педали, дросели, рул, спусъци за освобождане на бомби и така нататък. Тъй като нямате опит с изтребители, няма да сте в състояние да го управлявате, но ще можете да участвате в бомбардировка само като си сложите стереоскопичния шлем, Докато аз пилотирам.

Асад Халил погледна сложните устройства наоколо. Да, в нашите военновъздушни сили имаме подобни симулатори.

— Зная. Но софтуерът, който разработихме наскоро, е изпреварил с години всичко останало. Хайде да седнем пред мониторите и набързо ще ви покажа преди да преминем към виртуалната реалност.

Двамата отидоха в другата част на стаята и Пол Грей посочи двата кожени въртящи се стола. Халил седна.

— Това са седалки от стар F-111, на които съм монтирал въртящи се крачета — все още изправен, поясни бизнесменът. — Просто за да придават атмосфера.

— Не са много удобни.

— Не, наистина. Веднъж изминах… изминавал съм големи разстояния на такива седалки. Искате ли да си съблечете сакото?

— Не, благодаря. Не съм свикнал с климатична инсталация. — Когато угася осветлението, ще трябва да си свалите очилата.

— Да.

Пол Грей седна до него, взе дистанционното управление от пулта, натисна два бутона и лампите угаснаха. В същото време тежките плътни завеси закриха големите прозорци. Асад си свали очилата. За миг двамата останаха в мрака, загледани в лампичките на електрониката наоколо.

Екранът изсветля. Появи се пилотска кабина и предно стъкло на модерен реактивен изтребител.

— Това е кабината на F-16 — поясни Пол Грей, — но софтуерът предлага още няколко модела. Във вашата армия имате някои от тях. Първата симулация, която ще ви покажа, е на бомбардировка. Пилотите изтребители, които прекарат десетина-петнайсет часа с този сравнително евтин софтуер, ще изпреварят с много часове летеца, обучен по обикновена тренировъчна програма. Това може да спести милиони долари на пилот.

На мястото на синьото небе, което се виждаше през предното стъкло на симулираната кабина, внезапно се появи зелен хоризонт.

Софтуерът може да се използва и в интерфейс с истински контролни пултове на повечето съвременни американски изтребители, включени в симулатор на виртуална реалност, както ще видим по-късно.

Всичко това е много интересно.

— Програмираните тук цели са въображаеми — мостове, летища противовъздушни системи и ракетни площадки. И те ще стрелят по вас — Пол Грей се засмя. — Но имам въведени и някои истински обекти. Това не е проблем — стига да разполагате с данни от въздушно разузнаване или сателитни снимки.

— Разбирам.

— Добре. Хайде да бомбардираме мост.

Хоризонтът изчезна и на негово място се появиха компютърно генерирани хълмове и долина, в която течеше река. В далечината се виждаше мост, по който преминаваше колона от танкове и камиони.

— Дръжте се — каза Пол Грей. Самолетът започна да се издига.

Радарният екран изпълни дисплея на десния монитор и бизнесменът припряно поясни: — В този момент от полета пилотът трябвавнимателно да следи радара. Виждате ли образа на моста? Компютърът напълно го е изолирал от фона. Виждате ли кръстчето на мушката? Право в целта. Огън — едно, две, три, четири…

На дисплея пред Халил се появи в близък план мостът с пресичащата го военна колона. По тонколоните се разнесоха четири оглу — шителни експлозии. Машините бяха обгърнати от огнено кълбо. Мостът започна да се срутва и няколко танка паднаха в реката, после симулацията замръзна.

— Не исках да програмирам повече кръв и смърт. Могат да ме обвинят, че си падам по такива неща.

— Но все пак сигурно ви доставят известно удоволствие.

Пол Грей не отговори.

Екранът угасна и в стаята стана тъмно. Известно време двамата мълчаха.

— Повечето програми не предлагат такива графични подробности — накрая каза бизнесменът. — Просто показват на пилота дали е улучил целта и какви поражения е нанесъл. Всъщност, полковник, аз не обичам войната.

— Не исках да ви обидя.

Лампите се включиха и Пол Грей обърна глава към госта си.

— Мога ли да видя документите ви?

— Разбира се. Но нека първо се прехвърлим във виртуалната реалност и унищожим истинска цел с жени и деца. Навярно… е, имате ли например либийска цел? Конкретно, Ал Азизия?

Пол Грей се изправи и дълбоко си пое дъх.

— Кой сте вие, по дяволите?

Асад Халил също стана.

— Аз съм, както Господ казал на Мойсей, този, който съм. Аз съм този, който съм. Какъв забележителен отговор на глупав въпрос. Кой друг може да е бил освен Господ? Но да речем, че Мойсей е бил нервен, а не глупав. Нервният човек пита: „Кой си ти?“, но всъщност иска да каже: „Надявам се, че си онзи, който мисля, че си“ или: „Надявам се, че не си онзи, който мисля, че си“. Е, кой мислите, че съм, ако не съм полковник Ицхак Хурок от израелското посолство?

Пол Грей не отговори.

— Ще ви подскажа. Погледнете ме без очила. Представете си ме без мустаци. Кой съм?

Пол Грей поклати глава.

— Не се преструвайте на глупак, капитане. Знаете кой съм.

Бизнесменът отново поклати глава, но този път отстъпи една крачка, без да откъсва поглед от скритата в джоба ръка на Халил.

— Нашите пътища са се пресичали и преди — каза Асад. — На петнадесети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста. Вие бяхте лейтенант и пилотирахте изтребител F-111 с позивна Елтън тридесет и осем. Аз бях шестнадесетгодишно момче и спокойно живеех в Ал Азизия с майка си, двамата си братя и двете си сестри. Всички загинаха през онази нощ. Ето кой съм. Защо мислите съм тук?

Пол Грей мъчително преглътна.

— Ако сте военен, разбирате, че по време на война заповедите трябва да се изпълняват.

— Млъкнете. Аз не съм военен, а ислямски борец за свобода. Всъщност вие и другите убийци ме направихте такъв. И сега дойдох във вашия прекрасен дом, за да отмъстя за бедните мъченици от Ал Азизия и цяла Либия. — Халил извади пистолета от джоба си и го насочи срещу бизнесмена.

Очите на Пол Грей зашаваха из стаята, като че ли търсеше път за бягство.

— Гледайте към мен, капитан Грей — каза Асад. — Гледайте мен.

Аз съм действителността. А не вашата глупава безкръвна виртуална реалност. Аз съм действителността от плът и кръв. Аз мога да ви застрелям. Казвам се Асад Халил и можете да отнесете името ми заедно със себе си в ада.

— Вижте… господин Халил… — Очите на Грей се разшириха.

Най-после го бе познал.

— Да, аз съм онзи Асад Халил, който пристигна с полет сто седемдесет и пет. Човекът, когото вашите власти издирват. Би трябвало да ме търсят тук или в дома на покойния генерал Уейклиф.

— О, Господи…

— Или в дома на господин Садъруейт, когото ще посетя след вас, или на господин Уигинс, или на господин Маккой, или на полковник Калъм. Но се радвам, че нито вие, нито те сте стигнали до това заключение.

— Как научихте…

— Всички тайни се продават. Вашите сънародници във Вашингтон ви предадоха за пари.

— Не.

— Не ли? Тогава навярно ви е предал покойният полковник Хамбрехт.

— Не… да не сте… да не сте…

— Да, убих го. С брадва. Вие няма да изпитате такива физически страдания като него. Ще страдате само душевно, докато стоите тук й размишлявате за греховете и наказанието си.

Пол Грей не отговори.

— Коленете ви треперят, капитане. Можете да облекчите мехура си, ако искате. Няма да се обидя.

Бизнесменът дълбоко си пое дъх.

— Вижте, вашата информация не е вярна. Не съм участвал в онази операция. Аз…

— О, тогава ме извинете. Тръгвам си. — Той се усмихна, после наклони бутилката, която държеше в лявата си ръка, и изля водата на килима.

Пол Грей не откъсваше очи от струята, после отново погледна Асад Халил и на лицето му се изписа удивление.

Халил вкара дулото на глока в гърлото на пластмасовата бутилка.

Грей видя насоченото към него дъно на бутилката, разбра какво означава това и протегна ръце напред.

— Не!

Асад стреля и го улучи в корема.

Бизнесменът се преви, залитна и се свлече на колене. Притисна раната с две ръце и се опита да спре кръвта, после видя струйките, които се стичаха между пръстите му. Вдигна очи и видя, че Халил Се приближава към него.

— Недейте… не…

Либиецът се прицели.

— Нямам повече време за вас. — После стреля в челото му и се обьрна още преди жертвата му да е паднала на пода. В момента, в който вдигаше двете гилзи, чу как тялото се строполява на килима.

Отиде при отворения сейф между два от мониторите. Вътре откри няколко диска, които прибра в черния сак, после извади онзи с софтуера от компютъра.

— Благодаря ви за демонстрацията, господин Грей — каза той. — Но в моята страна войната не е видеоигра.

Огледа се и видя на бюрото бележника на Грей. Отвори го на днешната дата и прочете записката: „Полк. Х. — 09:30“. Прелисти на 15 април: „Групов разговор с ескадрилата — сутринта“. Затвори бележника и го остави на мястото му. Нека полицията се чуди кой е този полк. „Х“. „Сигурно ще решат, че е откраднал някакви военни тайни от жертвата си.“

Асад Халил прелисти телефонната картотека на Грей и извади картичките на останалите офицери от ескадрилата — Калъм, Маккой, Садъруейт и Уигинс. На всяка от тях бяха написани адресите и телефонните им номера, както и някои данни за съпругите и децата им.

Освен това взе картичката на генерал и госпожа Терънс Уейклиф, бивши жители на Вашингтон, а в момента — на ада.

Намери картичката на Стивън Кокс и видя името Линда, след което беше прибавено „повторно омъжена за Чарлз Дуайър“. Имаше адрес и телефонен номер.

На картичката на Уилям Хамбрехт прочете адрес в Англия, който бе задраскан. Новият беше в град, наречен Ан Арбър, Мичиган. И тук имаше женско име — Роуз, — както и още две женски и едно мъжко име, навярно децата на полковника.

Прибра всички картички в джоба си — някой ден можеше да използва тази информация. Пъхна пластмасовата бутилка под мишница и стисна пистолета в другата си ръка. Преметна черния сак през рамо и отвори плъзгащата се врата. Някъде в къщата работеше прахосмукачка. Халил затвори вратата и се насочи към звука.

Откри чистачката в дневната, обърната с гръб към него. Прахосмукачката вдигаше много шум и той не си направи труда да заглушава изстрела, а просто доближи дулото до тила й. Докато работеше, жената си пееше. Асад натисна спусъка и тя политна назад, после се строполи на килима до прекатурената прахосмукачка.

Халил пъхна пистолета в джоба си, прибра бутилката в сака, изправи прахосмукачката, но я остави включена, и взе гилзата от пода. Откри пътя до кухнята и излезе през задната врата.

Сложи си слънчевите очила и закрачи по бетонната пътека. Забеляза, че сега пайпърът е обърнат в обратната посока. Не видя пилота си, затова бързо отиде до вратата на хангара и надникна вътре, Нямаше никого, но от тавана се чуваха гласове.

Асад се насочи към стълбището, после разбра, че гласовете идват от телевизор или радио. Беше забравил името на жената, затова извика:

— Хей! Хей!

Шумът утихна и Стейси Мол погледна надолу над парапета.

— Свърши ли?

— Да.

— Веднага слизам. — Тя изчезна, после се появи на стълбището и се приближи до него.

— Готов ли си да потегляме?

— Да.

Стейси излезе от хангара и той я последва.

— Продаде ли съдовете си?

— Да.

— Страхотно. Знаеш ли, исках да ги видя. Всичките ли продаде?

— Да.

— Жалко. Искам да кажа, добре за теб. Взе ли им колкото искаше?

— Да.

— Чудесно. — Жената се покатери на крилото и се наведе, за да поеме сака му. — Не ми се струва много по-лек.

— Клиентът ми даде няколко бутилки вода за обратния път.

Тя отвори страничната врата и остави чантата отзад.

— Надявам се, че ти е дал и парите.

— Разбира се.

Стейси влезе в кабината и седна на лявата седалка. Халил се настани на дясната и закопча колана си. Въпреки отворената врата, вътре бе ужасно горещо. По лицето му струеше пот.

Момичето запали двигателя, излезе от отбивката и зави надясно по бетонния път. После си сложи слушалките и даде знак на Асад да направи същото.

Той повече не искаше да слуша тази жена, ала се подчини.

— Взех си кола и оставих един долар в хладилника — каза тя. — Каза ли му?

— Да.

Протокол. Нали разбираш? Можеш да вземеш на заем каквото ти трябва, без да питаш, но трябва да оставиш бележка. Можеш да и вземеш бира или кола, но трябва да оставиш пари. Какво работи тоя Грей?

— Нищо.

— Тогава как се издържа?

— Не е моя работа да питам.

— Да. Нито пък моя.

Стигнаха до писта 23. Стейси се пресегна през Халил и затвори вратата. После излъчи предупреждение за други самолети, огледа небето, натисна дросела напред, освободи спирачката и пайпърът се понесе по пистата.

Издигнаха се на сто и петдесет метра и започнаха да завиват на север към общинско летище „Крейг“ в Джаксънвил.

През първите няколко минути летяха ниско, после набраха височина.

— Още трийсет и осем минути до „Крейг“ — съобщи Стейси.

Халил не отговори.

Известно време летяха в мълчание, после тя попита:

— Къде отиваш сега?

— В ранния следобед имам полет до Вашингтон и оттам се връщам в Атина.

— И си изминал целия този път само заради това?

— Да.

— Божичко! Надявам се да си е струвало.

— Струваше си.

— Навярно би трябвало да продавам гръцки съдове.

— Има известен риск.

— Наистина ли? А, да, тези съдове не бива да напускат страната ти.

— Най-добре е да не споменаваш на никого за този полет. Вече ти казах прекалено много.

— Гроб съм.

— Моля?

— Няма да кажа на никого.

— Добре. Ще се върна след седмица. Искам пак да те наема.

— Няма проблем. Ако следващия път поостанеш, можем да пийнем по нещо заедно.

— С удоволствие.

През седващите десет минути летяха в мълчание.

— Следващия път просто се обади от летището и някой ще дойда да те вземе — каза Стейси накрая. — Няма нужда да взимаш такси.

— Благодаря.

— Всъщност, ако искаш, мога да те откарам до летището.

— Много любезно от твоя страна.

— Няма проблем. Само прати факс или позвъни един-два дни приблизително, за да съм свободна. Или направи резервация, когато се върнем в офиса.

— Непременно.

— Добре. Ето ти визитката ми. — Тя извади от джоба си визитна картичка и му я подаде.

— Свърза ли се със своя приятел в Спрус Крийк? — попита Халил, когато започнаха да се спускат.

— Ами… мислех да му се обадя и да му кажа, че съм наблизо… но после си рекох: „Заеби“. Той не заслужава. Някой ден ще прелетя ниско и ще му пусна в басейна жив алигатор. — Стейси се засмя.

— Познавам един тип, който веднъж го направил с бившето си гадже, но гущерът се ударил в покрива и умрял.

Халил неволно се усмихна. Тя забеляза усмивката му.

— Страхотен номер, нали?

Наближиха летището и момичето се свърза с кулата за инструкции. Дадоха им разрешение за кацане и след десетина минути бяха на земята. Насочиха се обратно към „Алфа Ейвиейшън Сървисис“ и Стейси Мол изключи двигателя на петнайсет метра от офиса.

Халил взе сака си, двамата слязоха и се запътиха към сградата.

— Приятен ли ти беше полетът? — попита тя.

— Много.

— Добре. Обикновено не дрънкам толкова, но компанията ти ми достави удоволствие.

— Благодаря. И ти си чудесна събеседничка. И отличен пилот.

— Благодаря.

Преди да влязат в офиса, той я попита:

Може ли да те помоля да не споменаваш за Спрус Крийк?

Стейси го погледна.

— Естествено. Няма проблем. Цената е същата като до Дейтона Бийч.

— Благодаря.

Влязоха вътре и жената зад гишето се изправи.

— Как мина полетът?

— Много добре — отвърна Халил.

Тя прелисти някакви документи, погледна си часовника и си записа нещо.

Добре, общо триста и петдесет. — Жената отброи сто и петдесет долара и му ги подаде. — Можете да задържите квитанцията за петстотинте долара. — И заговорнически му намигна.

Асад прибра парите в джоба си.

— Ако нямаш нещо за мен, ще откарам господин Пулос на джаксънвилското летище — каза Стейси Мол.

— Няма нищо. Съжалявам, скъпа.

— Всичко е наред. Ще се погрижа за самолета, когато се върна.

— Благодаря, че използвахте „Алфа“ — обърна се към клиента жената. — Обадете се пак.

— Искаш ли да направиш резервация за другата седмица? — попита го Стейси.

— Да. По същото време. До същото място. Дейтона Бийч.

Служителката си записа.

— И искам същия пилот — прибави Халил.

Жената се усмихна.

— Трябва да сте мазохист.

— Моля?

— Тя може да ти спука тъпанчетата. Добре, до следващата седмица. — После се обърна към Стейси Мол: — Благодаря, че ще откараш господин Пулос.

— Няма проблем.

Асад Халил и Стейси Мол излязоха под силното слънце.

— Колата ми е ей там — каза тя.

Халил я последва до малък кабриолет с гюрук. Момичето отключи вратите с дистанционно управление и го попита:

— Искаш ли да сваля гюрука?

— Така е по-добре.

— Изчакай навън, докато вътре стане по-хладно. — Тя се качи, запали двигателя, включи климатика и след малко го повика: — Хайде.

Асад се настани до нея.

— Закопчай си колана — каза Стейси. — Такъв е законът.

Той се подчини.

Момичето затвори вратата си, включи на скорост и потегли към изхода.

— В колко часа е полетът ти?

— В един.

— Имаш време. — Стейси излезе от летището и увеличи скоростта. — Не съм толкова добра шофьорка.

— Малко по-бавно, моля.

— Естествено. — Тя отпусна газта. — Нещо против да запаля цигара?

— Не.

Стейси натисна запалката на колата, извади цигара от джоба си иго попита:

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Тютюнът ще ме убие…

— Възможно е.

Запалката изскочи навън и тя запали.

— В Джаксънвил има страхотен гръцки ресторант. При „Спиро“.

Когато дойдеш следващия път, може да идем там.

— Непременно. Ще гледам да остана за през нощта.

— Добре. Защо да бързаш? Животът е кратък.

— Наистина.

— Как се казваше оная манджа с патладжаните? Започваше с „му“.

— Мулака?

— Не зная.

Тя го погледна.

— А бе онова прочуто гръцко ястие. Му… Патладжан, запържен в зехтин с козе сирене. Сещаш ли се?

— В провинцията има много ястия, за които не съм чувал никога. Аз съм от Атина.

— Наистина ли? Собственикът на ресторанта също.

— В такъв случай мисля, че измисля разни неща за американския вкус и ги кръщава както си иска.

Тя се засмя.

— Не бих се изненадала. Веднъж в Италия ми се случи същото. Никога не бяха чували за онова, което исках.

Пътуваха в участък от шосето, който минаваше през пуста местност.

— Срам ме е да ти кажа, но май трябваше да използвам тоалетната в офиса ви — рече Халил.

— Какво? А, пикае ти се, така ли? Няма проблем. Малко по-нататък има бензиностанция.

— Ако не възразяваш, предпочитам да спрем тук. Няма да издържа.

— Ясно. — Тя отби по един черен път и спря. — Свърши си работаа. Няма да гледам.

— Благодаря. — Асад слезе, направи няколко крачки към близките храсти и се облекчи. Пъхна дясната си ръка в джоба си, върна при колата и застана до отворената врата.

— Скачай вътре — каза Стейси.

Той мълчеше.

— Добре ли си? Димитриос?

Халил тежко въздъхна и усети, че сърцето му се е разтуптяло Стейси бързо слезе и го хвана за ръката.

— Какво ти е?

Той я погледна.

— Аз… нищо. Добре съм.

— Искаш ли вода? Нали имаш вода в сака?

Асад дълбоко си пое дъх.

— Не. Нищо ми няма. — Той се насили да се усмихне.

— Можем да продължим.

— Добре.

Качиха се в колата и Стейси се върна на шосето.

Асад Халил мълчеше и се мъчеше да разбере защо не я е убил. Задоволи се с обяснението, че всяко убийство увеличава риска. Навярно нямаше нужда да я очиства. Знаеше, че има и друга причина, но не искаше да мисли за нея.

Стигнаха до джаксънвилското международно летище и тя спря пред терминала за заминаващи.

— Е, това е.

— Благодаря. Редно ли е да ти дам бакшиш?

— Не. Черпи ме една вечеря.

— Добре. Следващата седмица. — Той слезе навън.

— Приятен полет — рече Стейси. — До другата седмица.

— Да. — Халил взе сака си и понечи да затвори вратата, после каза: — Разговорът ми достави голямо удоволствие.

— Искаш да кажеш моят монолог. — Тя се засмя. — Чао, алигаторе.

— Моля?

— Трябва да отговориш: „До скоро, крокодиле“.

— Да отговоря… Стейси отново се засмя.

— Запомни — вечеря в „При Спиро“. Искам да поръчаш на гръцки.

— Добре. Приятен ден. — Той затвори вратата.

Момичето спусна прозореца.

— Мусака.

— Моля?

— Гръцката манджа. Мусака.

— Да, разбира се.

Тя му махна с ръка и потегли. Халил я проследи с поглед, после иде при опашката от таксита и се качи на първото.

— Закъде? — попита шофьорът.

— Общинско летище „Крейг“.

— Готово.

Когато стигнаха на летището, Асад го упъти към фирмата за автомобили под наем близо до мястото, на което бе оставил своя „Мъркюри Маркиз“. Плати му, изчака го да замине и отиде при колата си. Качи се, запали двигателя и отвори прозорците.

После препрограмира сателитния навигатор и потегли от общинското летище за Мънкс Корнър, Южна Каролина.

— Най-после ще посетя лейтенант Уилям Садъруейт, който ме очаква, но не знае, че днес ще умре — каза той високо.

38

В понеделник следобед се пренесох във временния команден център заедно с още четирийсет души. Центърът се намираше в голяма зала, която ми напомняше за клуб „Конквистадор“. Звъняха телефони, стържеха факсове, светеха компютърни терминали и така нататък. Не съм съвсем запознат с новата техника и представата ми за нея се свежда до фенерче и телефон, но мозъкът ми си работи прилично. Двамата с Кейт получихме бюра, разположени едно срещу друго в тясно, заградено с висока до гърдите стеничка.

Настаних се и започнах да чета огромна камара докладни и доклади от разпити, плюс боклуците, които бях домъкнал от Вашингтон. Обикновено не работя така, но в момента нямаше какво друго да правя. Искам да кажа, че при разследването на убийство действам на улицата, в моргата, досаждам на патолозите и момчетата от лабораторията и изобщо стъжнявам живота на адски много хора, за да направя своя по-лек.

Кейт ме погледна от своето бюро.

— Видя ли съобщението за погребенията?

— Не.

Тя ми го прочете. Тялото на Ник Монти било изложено за поклонение в ритуалния дом в Куинс и погребението му щяло да е вторник. Фил Хъндри и Питър Горман били откарани в родните им градове. Мег Колинс щяла да бъде погребана в сряда в Ню Джърси. За Анди Макгил и Нанси Тейт все още нямаше информация, затова предположих, че патологът не е свършил с тях.

Бил съм на почти всяко поклонение, погребение и панихида на всеки, с когото съм работил, и никога не съм пропуснал да почета човек, убит при изпълнение на служебните си задължения. Но точно сега нямах време за мъртвите и казах на Кейт:

— Ще пропусна поклоненията и погребенията.

Тя кимна.

Продължихме да четем, да отговаряме на телефонни обаждания и да преглеждаме факсове. Успях без чужда помощ да отворя и-мейла си, но нямаше нищо интересно. Пихме кафе, разменяхме идеи и теории с хората наоколо и общо взето си чешехме езиците в очакване на нещо.

Когато в залата влизаха нови хора, те поглеждаха към нас с Кейт — бяхме нещо като знаменитости, струва ми се, тъй като освен нас нямаше други свидетели на най-голямото масово убийство в американската история. Живи свидетели, искам да кажа.

Джак Кьоних влезе в центъра и дойде при нас. Седна така, че да е под горния ръб на стената, и рече:

— Току-що получих секретно съобщение от Лангли. В шест и половина следобед немско време човек, отговарящ на описанието на Асад Халил, застрелял американски банкер във Франкфурт. Убиецът избягал. Но четиримата свидетели го описали като арабин, затова немската полиция им показала снимката на Халил и те го разпознали.

Бях замаян, меко казано. Смазан. Представих си как цялата ми кариера рухва.

Погледнах Кейт и видях, че също е шокирана. Наистина беше вярвала, че Халил е в Съединените щати.

Това бе лош завършек на нещата. Човек никога не се възстановява професионално, след като е прецакал най-големия случай на света. Изправих се и казах на Джак:

— Ами… това е… предполагам… искам да кажа… — За пръв път в живота си се чувствах като абсолютно некомпетентен дърдорко, идиот и глупак.

— Седни — тихо каза той.

— Не. Напускам. Съжалявам.

Взех си сакото и излязох в дългия коридор. Мислите ми препускаха и тялото ми се движеше като автомат. Чувствах се така, все едно съм в линейка и кръвта ми изтича. Дори не си спомням как съм стигнал до асансьора. На всичкотоотгоре бях изгубил трийсет долара. Не щеш ли, до мен изникнаха Кейт и Джак.

— Виж, не споменавай на никого за това — каза той.

Не го разбрах.

— Не е бил той — продължи Кьоних. — Нали така? Всички трябва да продължим да работим по случая така, все едно Халил все още е тук. Ясно ли е? Само неколцина души знаят за тази история във Франкфурт. Реших, че съм длъжен да ти го кажа. Но даже Стайн не знае нищо. Джон? Трябва да го запазиш в тайна.

Кимнах.

— И не бива да правиш нищо, което може да събуди подозрения.

С други думи, не можеш да напуснеш.

— Мога.

— Не, Джон — рече Кейт. — Трябва да продължиш, все едно нищо не се е случило.

— Невъзможно. Не си падам по преструвките. Пък и какъв смисъл има?

— Има смисъл — отвърна Джак. — Иначе всички ще изгубят духа си. Виж, не знаем дали онзи тип във Франкфурт наистина е бил Халил. — Той се опита да се пошегува. — Защо му е на Дракула да ходи до Германия?

Не исках да ми напомнят за тъпата аналогия с вампира, но се насилих да проясня мислите си.

— Може да е било за отвличане на вниманието — накрая казах аз. — Двойник.

Кьоних кимна.

Точно така. Не знаем.

Асансьорът дойде, вратата се отвори, но аз не влязох. Усетих, че Кейт ме е хванала за ръката.

Предлагам на двама ви още тази вечер да заминете за Франкфурт и да помогнете на американския екип — ФБР, ЦРУ, немската плиция и немското разузнаване — каза Джак. — Мисля, че би трябда отидете. — Той прибави: — И аз ще ви придружа за ден-два.

Не отговорих.

— Съгласна съм — накрая отвърна Кейт. — Джон?

— Да… предполагам… по-добре е, отколкото да съм тук.

Кьоних си погледна часовника.

— В осем и десет има полет за Франкфурт на „Луфтханза“ От летище „Кенеди“. Пристига утре сутрин. Тед ще ни посрещне на …

— Наш? Наш е в Германия? Мислех, че е в Париж.

— Предполагам, че е бил. Но в момента пътува за Франкфурт.

Кимнах. Нещо ми се стори смешно.

— Добре — каза Джак, — да свършваме тук, за да сме на летището не по-късно от седем. „Луфтханза“, осем и десет, полетът за Франкфурт. Билетите ще ни чакат там. Вземете си багаж за дълъг престой. — Той се обърна и се отдалечи към командния център.

Кейт постоя малко, после рече:

— Джон, в теб най-много ми харесва оптимизмът ти. Ти никога не се отпускаш. Приемаш проблемите като предизвикателство, а не като…

— Няма нужда да ме ободряваш.

— Добре.

Запътихме се обратно към стаята.

— Много мило от страна на Джак, че ни праща във Франкфурт.

— Бил ли си там? — попита ме Кейт.

— Не.

— Аз съм ходила няколко пъти. — И прибави: — Навярно ще се наложи да обиколим цяла Европа по следите на онзи тип. Ще имаш ли проблеми с неочакваното заминаване?

В този въпрос като че ли имаше скрит подтекст, но аз отвърнах просто:

— Не.

Върнахме се на бюрата си. Прибрах някои документи в дипломатическото си куфарче и нахвърлях боклука в чекмеджетата. Исках да се обадя на Бет Пенроуз, но реших, че ще е по-добре да изчакам, докато се прибера вкъщи.

Кейт разчисти бюрото си.

— Отивам си. Веднага ли тръгваш?

— Не… Мога да си събера багажа за пет минути. Ще се видим на „Кенеди“.

— До скоро. — Тя се отдалечи на няколко крачки, после се върна и доближи лицето си до моето. — Ако Халил е тук, значи си бил прав. Ако е в Европа, ти ще го хванеш там. Нали така?

Забелязах, че ни зяпат, и отвърнах:

— Благодаря.

Кейт си тръгна.

Седнах на бюрото си и се замислих за този обрат, опитах се да определя миризмата му. Даже Халил да беше напуснал страната, защо и как се бе озовал в Европа? Дори човек като него първо би си отишъл вкъщи, за да го потупат по рамото. И очистването на банкер не ми приличаше точно на Второ действие на онова, което беше извършил тук. И все пак… Този път мозъкът ми наистина щракаше.

Искам да кажа, мозъкът е забележително нещо. Това е единственият познавателен орган в човешкото тяло освен мъжкия пенис. Та така. Седях си на бюрото и превключвах на високи предавки. Другият ми контролен орган нареждаше: „Иди в Европа с Кейт и я чукай. В Ню Йорк няма нищо за теб, Джон.“ Но по-висшите зони от интелекта ми казваха: „Някой се опитва да те чупи оттук“. Вижте сега, не твърдя, че някой се опитваше да ме прати отвъд океана, за да ме очистят. Само че имаше вероятност да се мъчат да ме разкарат от центъра на действието. Може тая история с Халил във Франкфурт да бе скалъпена — или от либийците, или от ЦРУ. Наистина е кофти, когато не си наясно какво е действително и какво не, кои са ти приятели и кои са ти врагове — като Тед Наш.

Понякога завиждам на хора с ограничени умствени способности. Като чичо ми Бърти, който е оглупял. Може да скрие собствените си великденски яйца. Нали разбирате?

Но на мен ми оставаше още време, докато стана като чичо Бърти. Прекалено много от синапсите ми се отваряха и затваряха и мозъкът ми преливаше от информация, теории, възможности и подозрения.

Станах, после пак седнах и отново станах. Това изглеждаше странно, затова закрачих към вратата с куфарчето си. Щях да взема решение преди да тръгна за летището. В момента Франкфурт натежаваше на везните.

Запътих се към асансьорите и изведнъж пред мен се изпречи Гейбриъл Хейтам и ми направи знак да спра.

— Мисля, че имам нещо за теб.

— А именно?

— Един тип в стаята за разпит. Либиец. Свързал се с наш наблюдателен екип…

— Искаш да кажеш, че сам е отишъл при тях, така ли?

— Да. Просто така. Преди не е имал проблеми с нас, не е информатор, не фигурира в никакви списъци. Обикновен арабин, казва се Фади Асуад…

— Защо всичките ви имена ми звучат еднакво?

Гейбриъл се засмя.

— Ти опитай със спецчастта в китайския квартал. Виж сега, тоя Асуад е шофьор на такси и имал зет, също либиец, на име Джамал Джабар. И Джабар карал такси. Всички араби караме таксита, нали така?

— Да.

— Та в събота рано сутринта Джамал Джабар се обажда на зет си на Фади Асуад де, и му казва, че нямало да го има целия ден, че имал специален клиент, когото щял да вземе от „Кенеди“ и че тоя клиент не го радвал особено.

— Цял съм в слух.

— И ако закъснеел, Фади да позвъни на сестра си и да я успокои, че всичко е наред.

— И?

— Е, трябва да разбираш арабите.

— Мъча се.

— С други думи, Джамал искал да каже на зет си, че…

— Да, ясно. Че може не само да закъснее.

— Точно така. Че може да е мъртъв.

— И къде е сега Джамал? — попитах аз.

— Мъртъв е. Но Фади не го знае. Току-що ми съобщиха от отдел „Убийства“. Някой се обадил на ченгетата от Пърт Амбой. Човекът пътувал за работа и си оставил колата на паркинга към шест и половина, точно по изгрев слънце. Та там видял такси с нюйоркски номера. Сторило му се странно и по пътя за автобусната спирка надникнал вътре. На лявата седалка видял човек, който бил полусвлечен на пода. Вратите били заключени. Извадил мобифона си и позвънил в полицията.

— Да идем да поговорим с Фади — казах аз.

— Добре. Но мисля, че вече го изцедих докрай. На арабски.

— Нека опитам на английски.

Тръгнахме по коридора.

— Защо казваш всичко това на мен? — попитах го.

— Защо не? Трябва ти малко преднина. — Той прибави: — Майната им на феберейците.

— Амин.

Спряхме пред вратата на една от стаите за разпити.

— Разговарях по телефона с момчетата от лабораторията — каза Гейб. — Джамал е убит с един-единствен изстрел от задната седалка.

Куршумът е пробил облегалката, прекъснал е гръбначния му стълб, минал е през дясната камера на сърцето му и се е забил в таблото.

Четирийеети калибър, нали?

— Да. Деформиран е, но определено е четирийсети. Бил е убит в събота, между късния следобед и привечер.

— Някой проверил ли е пътния му пропуск?

— Да, но няма никакви данни за събота. Джамал живее в Бруклин, явно е отишъл на „Кенеди“ и е бил очистен в Ню Джърси.

Няма начин да стигнеш дотам, без да платиш пътна такса, така че трябва да е платил в брой и клиентът му навярно е седял отзад, скрит зад вестник или нещо подобно. Няма да успеем да проследим маршрута му, обаче километражът показва разстояние, което отговаря на пътя от летището до паркинга. Все още не сме го идентифицирали окончателно, но според лиценза му е нашият човек.

— Нещо друго?

— Това е най-важното.

Отворих вратата и влязох в малката стая за разпити. На масата седеше Фади Асуад, облечен в дънки, маратонки и зелен блузон. Пушеше цигара, пепелникът преливаше и вътре беше истински лисичарник. Пушенето в сградата е забранено, разбира се, но ако си заподозрян или свидетел на тежко престъпление, никой не ти забранява да пушиш.

В стаята имаше ченге от АСЧ/НЙПУ, за да следи свидетеля за признаци, че може да се самоубие по-бързо, отколкото с пушене, и да не му позволява да се чупи, както се бе случило веднъж.

Фади скочи на крака веднага щом видя Гейбриъл Хейтам и това ми хареса. Трябва да се науча да карам свидетелите и заподозрените си да стават, когато вляза в стаята.

Така или иначе, ченгето излезе и Гейбриъл ме представи.

— Фади, това е полковник Джон.

Господи! Сигурно се бях справил страхотно на сержантския изпит.

Арабинът кимна, но не отговори.

Поканих всички да седнат. Оставих си куфарчето на масата, така че Фади да може да го вижда. Хората от Третия свят, кой знае защо, свързват куфарчетата с власт.

Фади беше доброволен свидетел и поради тази причина трябваше а се отнасяме с него добре. Носът му не изглеждаше счупен и по ченето му нямаше видими контузии. Майтап бе. Но знаех, че понякога Гейб не си поплюва.

Хейтам взе пакета цигари на либиеца и ми предложи. Забеля зах, че са „Кемъл“, което ми се стори смешно. Нали разбирате — камили, араби… Както и да е, взех си цигара, Гейб също. Запалихме със запалката на Асуад, но аз не гълтах дима. Честно. Не гълтах.

На масата имаше касетофон и Гейб натисна бутона, после нареди на Фади:

— Разкажи на полковника това, което разказа на мен.

Либиецът с готовност се подчини, но изглеждаше уплашен до смърт. Искам да кажа, арабите почти никога не стават доброволна информатори, освен ако не искат да прецакат някого или не е обявена награда. Във всеки случай, оня тип, за когото ни говореше, Джамал Джабар де, бе мъртъв, така че думите му вече донякъде се бяха потвърдили, макар той все още да не го знаеше.

Както и да е, Фади прилично се справяше с английския, но от време на време преминаваше на арабски и се обръщаше към Гейб, който превеждаше.

Накрая свърши разказа си и запали нова цигара направо от предишната.

Мълчах в продължение на цяла минута и го оставих да се поизпоти. Искам да кажа, че наистина се потеше.

После се наведох към него и бавно попитах:

— Защо ни разказваш всичко това?

Той дълбоко си пое дъх и пое в дробовете си около половината от дима в стаята.

— Безпокоя се за съпруга на сестра си.

— Джамал изчезвал ли е друг път?

— Не. Не е от тия.

Продължих да го разпитвам, като редувах сложни и лесни въпроси.

По време на разпит обикновено действам директно. Това спестява време и изкарва свидетеля или заподозрения от равновесие. Но от краткото си обучение и опит с хората от Средния изток знаех, че са майстори в извъртането, заобикалките, отговорите с други въпроси, безкрайните теоретични дискусии и така нататък. Сигурно затова полицията в някои от техните страни си служи с бой. Но този път реших да играя неговата игра и проведохме приятен непродуктивен половинчасов разговор, като и двамата се чудехме какво може да се е случило с Джамал Джабар.

Гейб, изглежда, оцени тактичността ми, но даже той започваш да става малко нетърпелив.

Стигнах до заключението, че имаме следа. Наистина. Винаги знеш, че ще изскочи нещо, но всеки път се изненадваш, когато се случи.

Сериозно подозирах, че Джамал Джабар е взел Асад Халил от „Кенеди“ откарал го е до въпросния паркинг в Пърт Амбой, „Ню Джърси“ накрая за награда е получил куршум в гърба. Основните ми въпроси бяха къде е отишъл след това Халил и как е стигнал там.

— Значи Джамал не ти е казал, че е взел друг либиец, така ли? — попитах Фади Асуад. — Сигурен ли си?

— Не ми спомена такова нещо, господине. Но е възможно. Казвам го, защото мисля, че зет ми не би приел специална задача от… да речем, палестинец или иракчанин. Зет ми, господине, е либийски патриот, но не се меси в политиката на други страни, които споделят нашата вяра в аллах. Та затова, господине, ако ме питате дали онзи специален клиент е бил либиец, не съм сигурен, но пък трябва да си поставя въпроса защо ще прави такова нещо за човек, който не е либиец. Разбирате ли какво искам да кажа, господине?

Мамка му. Направо ми се виеше свят. Дори не можех да си спомня какво съм го питал.

Погледнах си часовника. Все още можех да хвана полета, но дали трябваше?

— И Джамал не ти е казал закъде ще пътува, така ли? — попитах.

— Не, господине.

Този кратък отговор малко ме сепна.

— Не спомена ли за летището в Нюарк?

— Не, господине.

Наведох се към него.

— Виж, ясно ми е, че не си се свързал с Антитерористичната спецчаст, за да съобщиш за изчезването на зет си. Явно знаеш коисме и какво правим. А ние не сме семеен съд, приятелю. Capisce?

— Господине?

Сега ще ти задам директен въпрос и искам едносричен отговор. Смяташ ли, че изчезването на зет ти е свързано със случилото се със самолета на „Трансконтинентал“ в събота? Да или не?

— Ами, вижте, господине, мислех си за тази възможност…

— Да или не?

Той сведе очи.

— Разбираш ли, че зет ти, мъжът на сестра ти, може да е претърпял злополука?

Фади кимна.

— Той е предполагал, че може да го убият. Така ли?

— Да.

— Възможно ли е да е намекнал още нещо, каквото и да е…

Погледнах Гейб, който преведе въпроса на арабски. Асуад отговори на родния си език и Хейтам преведе:

— Джамал казал на Фади да се погрижи за семейството му, ако с него се случи нещо. Нямал друг избор, освен да приеме тази специална задача, и милостивият аллах щял го закриля.

Известно време тримата помълчахме. Виждах, че Фади е разстроен.

Замислих се. От една страна, не разполагахме с нищо, което да ни влезе в непосредствена употреба. Знаехме само, че от „Кенеди“ Халил е отишъл в Пърт Амбой, ако клиентът на Джамал наистина беше Халил. Навярно бе убил Джамал и след това беше изчезнал. Но къде? На летището в Нюарк ли? Как бе стигнал дотам? С друго такси? Или на паркинга го беше чакал съучастник с частен автомобил? Или кола под наем? И в каква посока се бе отправил? Във всеки случай явно се беше промъкнал през мрежата и вече не се намираше в Ню Йорк.

Обърнах се към Фади Асуад.

— Някой знае ли, че си се свързал с нас?

Той поклати глава.

— Дори съпругата ти ли?

Либиецът ме изгледа така, все едно съм смахнат.

— Не разговарям със съпругата си по такива въпроси. Защо да говоря на жена или дете за такива неща?

— Вярно. — Изправих се. — Добре, Фади, правилно си постъпил, като си дошъл при нас. Чичо Сам те обича. Върни се на работа и се дръж така, като че ли нищо не се е случило. Ясно?

Той кимна.

— Освен това имам лоша новина за теб. Зет ти е бил убит.

Арабинът стана и отвори уста да каже нещо, после погледна Гейб, който му заговори на арабски. Фади се тръшна на стола си и зарови лице в шепите си.

Обърнах се към Хейтам.

— Кажи му да мълчи, когато се появят момчетата от Убийства. Дай му визитката си. Нека я покаже на детективите и да им предаде да се обадят в Антитерористичната спецчаст.

Гейб кимна, преведе думите ми на арабски и даде на Асуад визитката си.

Преди бях полицай, а сега нареждах на свидетел да не говори пред НЙПУ, а само пред федералните. Почти пълно преобразяване. Страшна работа.

Взех си куфарчето, двамата с Гейб излязохме от стаята, а ченгето от АСЧ/НЙПУ влезе. Показанията на Фади щяха да бъдат разпечатани и преди да си тръгне, либиецът щеше да ги подпише.

— Постави под денонощно наблюдение него, семейството му, сестра му и така нататък — казах на Хейтам, когато излязохме в коридора.

— Дадено.

— Погрижи се никой да не го види, че напуска тази сграда.

— Винаги правим така.

— Добре. И прати няколко момчета на Полис Плаза, за да проверят дали няма и други убити шофьори.

— Вече пратих. Проверяват.

— Ясно. Да не съм те обидил на интелигентност?

— Съвсем мъничко.

За пръв път за деня се усмихнах.

— Благодаря ти — казах му. — Длъжник съм ти.

— Удоволствието е мое. Е, какво мислиш?

— Същото, каквото мислех и преди. Халил е в Америка и не се крие. Действа. Изпълнява някаква задача.

— И аз смятам така. Каква задача?

— Нямам представа, Гейб. Чудя се. Всъщност, ти беше либиец, нали?

— Не, тук няма много либийци. Страната е малка и емигрантите в Щатите не са много. Палестинец съм.

Въпреки волята си го попитах:

— Не ти ли е малко неловко?

Хейтам сви рамене.

— Обикновено е нормално. Аз съм американец. Второ поколение. Дъщеря ми носи къси панталонки и се гримира, държи се с мен нахакано и движи с евреи.

Усмихнах се и го погледнах.

— Някога получавал ли си заплахи от някого?

— Случвало се е. Но те знаят, че няма да им се отрази здравословно ако очистят ченге, което в същото време е и федерален служител.

До миналата събота щях да се съглася с него.

— Добре, да помолим ченгетата от НЙПУ и предградията да проверят във фирмите за автомобили под наем. Може да изпадне някое арабско име. Не е много вероятно и ще отнеме най-малко седмица, но и без това нямаме почти никаква работа. А и мисля, че лично трябва да разговаряш с вдовицата и да видиш дали Джабар не е споделил нещо с нея. Поразпитай също приятелите и роднините му.

— Това тук е първата ни следа, Гейб, и може да доведе донякъде, но не съм голям оптимист.

— Ако Халил е убил Джамал Джабар — отбеляза той, — следата отдавна е изстинала. Убийствата в Ню Джърси не са рядкост.

Засмях се.

— Така е. Къде е таксито?

— При щатската полиция на Джърси. Несъмнено ще получим достатъчно веществени доказателства от колата, за да повдигнем обвинение — ако изобщо се стигне до съд.

Кимнах. Влакна, отпечатъци, такива неща. Навярно в балистичната лаборатория дори щяха да установят, че куршумът е изстрелян с един от 40 — калибровите пистолети на Хъндри и Горман. Обикновена полицейска работа. Присъствал съм на процеси за убийства, в които представянето на веществените доказателства пред съдебните заседатели е продължавало по цяла седмица. Както учех студентите в „Джон Джей“, почти винаги ти трябват веществени доказателства, за да осъдиш заподозрян, но не винаги имаш нужда от тях, за да го заловиш.

В този случай започвахме с името на убиеца, неговата снимка, отпечатъци и ДНК-проби. Даже го имахме на кадро как сере, плюс цял тон веществени доказателства, които го свързваха с престъпленията на летище „Кенеди“. С това нямаше проблеми. Проблемът беше, че Асад Халил бе адски бързо и хитро копеле, дръзко, интелигентно и безмилостно.

— И без това следяхме отблизо либийската общност — каза Гейб, — но след като един от тях е убит, сигурно ще се поразприказват. От друга страна, е възможно да получим и обратната реакция.

— Да. Но мисля, че Халил няма много съучастници в страната поне не живи.

— Навярно. Добре, Кори, залавям се за работа. Ще те държа в течение. И предай тази информация на когото трябва. Кажи им ще получат разпечатката на разпита на Фади. Нали?

— Естествено. Между другото, погрижи се Фади Асуад да получи малко от ония федерални мангизи — за цигари и успокоителни.

— Непременно. Чао. — Той се обърна и се запъти обратно към стаята за разпити.

Върнах се в командния център, в който все още се мотаеха много хора, макар че минаваше шест. Оставих си куфарчето и се обадих в апартамента на Кейт, но гласът й ме информира:

— Не съм си вкъщи. Моля, оставете съобщение.

Оставих съобщение в случай, че провери секретаря си от друго място, после позвъних на клетъчния й телефон, но не ми отговори. Набрах домашния номер на Джак Кьоних на Лонг Айланд и жена му ми каза, че бил тръгнал за летището. Опитах и с неговия мобифон, но пак не извадих късмет.

Позвъних на Бет Пенроуз. Включи се телефонният й секретар.

— Работя денонощно по случая — казах. — Може да се наложи да попътувам. Обичам тая работа. Обичам живота си. Обичам шефове те си. Обичам новата си служба. Ето новия ми телефонен номер. — Продиктувах прекия си номер във временния команден център. — Липсваш ми. Скоро ще се чуем. — Затворих и осъзнах, че съм искал да кажа. „Обичам те“. Но… както и да е, обадих се на капитан Стайн и помолих секретарката му за незабавна среща. Тя ми съобщи, че капитанът имал няколко съвещания и пресконференции. Оставих двусмислено и объркано съобщение, което не разбирах даже аз.

След като изпълних задължението си да държа всички в течение, седнах на бюрото си и започнах да си въртя палците. Хората наоколо изглеждаха заети, но аз не владея изкуството да се преструвам на ангажиран, ако нямам никаква работа.

Прегледах още някои документи, само че вече се пръсках по шевовете от ненужна информация. Нямаше какво да правя на улицата, затова останах в центъра в случай, че се появи нещо. Мислех да повися там до два-три през нощта. Може би президентът щеше да пожелае да разговаря с мен и тъй като трябваше да оставям телефонен номер, на който винаги да ме откриват, не исках да ме хванат вкъщи или в „При Джулио“.

Сетих се, че още не съм написал доклада си за случая на летището. Някакъв пикльо от офиса на Кьоних постоянно ми напомняше за това по и-мейла и бе отхвърлил предложението ми просто да подпиша транскрипцията на съвещанието в кабинета на крал Джак или безбройните разговори във Вашингтон. Не, искаха моя доклад, написан със собствени думи. Федералните са големи гадняри. Отворих текстообработващата програма и започнах.

Някой мина покрай бюрото ми и остави запечатан плик с надпис СПЕШЕН ФАКС — ЛИЧНО. Оказа се предварителна информация за франкфуртското убийство. Жертвата се казваше Сол Лейбовиц, описан като американски банкер от еврейски произход. Заключих, че господин Лейбовиц просто се е озовал на неподходящо място в неподходящ момент. В Европа имаше хиляди американски банкери от еврейски или друг произход и бях убеден, че човекът е станал лесна мишена на третокласен убиец, който е приличал на Асад Халил. Но случаят беше породил съмнения и смут в умовете на хората, които се хранеха със съмнения и смут.

На бюрото ми кацнаха още два важни документа: две менюта с храна за вкъщи — италианско и китайско.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Кейт.

— Какво правиш там, по дяволите?

— Чета менюта с храна за вкъщи. Къде си?

— Ти къде мислиш? На летището, Джон. С Джак сме в чакалнята за бизнес-класа и те чакаме. Билетът ти е при нас. Събра ли си багажа? Взе ли си паспорта?

— Не. Виж…

— Почакай.

Чух, че разговаря с Джак Кьоних. После се върна на телефона.

— Джак казва, че трябва да дойдеш с нас. Това е заповед.

— Успокой се и ме изслушай. Струва ми се, че открихме следа. Тук. — Обясних й за Гейбриъл Хейтам, Фади Асуад и Джамал Джабар.

Тя ме изслуша, без да ме прекъсва, и след като размени няколко думи с Кьоних, отвърна:

— Това не доказва, че Халил не е взел самолет за Европа от Нюарк.

— Стига, Кейт. Халил вече е бил на „Кенеди“ — на половин километър от терминала за заминаващи. Ченгетата на нюаркското летище бяха предупредени десет минути след като вдигнахме на крак Транспортна полиция. От „Кенеди“ до Нюарк има един час път. Става дума за Асад Лъва, не за Асад Пуяка. — Почакай.

Отново я чух да разговаря с Кьоних.

— Джак казва, че начинът на действие и описанието на убиеца във Франкфурт съвпадат…

— Дай ми го.

Кьоних взе слушалката и започна да ми държи реч.

— Джак — прекъснах го аз, — начинът на действие и описанието съвпадат, защото се опитват да ни изпързалят. Асад Халил е извършил престъплението на века и не е отлетял за Германия, за да очисти някакъв банкер, за Бога. И ако е щял да ходи в Нюарк, защо е убил таксиметровия си шофьор преди да стигне там? Нещо не пасва Джак. Виж, ако искате, вие идете във Франкфурт, обаче аз оставам тук. Пратете ми картичка и ми донесете истински франкфуртски наденички и от оная лютива немска горчица. Благодаря. — Затворих преди да успее да ме уволни.

Зарязах доклада, тъй като навярно бях уволнен, и продължих да ровя из пръснатите по бюрото ми купища материали, сведения от различни институции, които не съобщаваха нищо ново. Накрая стигнах до онези, които бяха свързани със съботния инцидент — лабораторни данни, информации от Транспортна полиция, жалба от Федералното управление на авиацията, в която конкретно се изтъкваше моето име, снимки на мъртвите пътници в самолета, токсикологичен анализ — газът наистина се оказваше цианид — и така нататък.

Някъде из тези камари документи можеше да има следа, но до този момент не бях открил нищо друго освен продукция на хора с капаци на очите и достъп до текстообработваща програма с автоматичен коректор.

Което ми напомни, че ще задържат чека със заплатата ми, докато не им предам доклада си, затова пак завъртях стола си към клавиатурата и мониторния екран. Започнах с оня виц за войника от френския чуждестранен легион и камилата, после го изтрих и отново опитах.

Към девет без петнайсет в залата влезе Кейт, седна на бюрото си и заби поглед в мен. След няколко минути наблюдение започнах да допускам правописни грешки, затова вдигнах очи към нея.

— Как беше във Франкфурт?

Тя не отговори. Виждах, че малко ми е сърдита. Познавах този поглед.

— Къде е Джак? — попитах я.

— Замина за Франкфурт.

— Добре. Уволнен ли съм?

— Не, но ще ти се прииска да си уволнен.

— Не реагирам добре на заплахи.

— А на какво реагираш?

— На малко неща. Например на пистолет, опрян в главата ми. Да това обикновено привлича вниманието ми.

— Разкажи ми за разпита.

Разказах й, този път по-подробно, и тя ми зададе много въпроса Кейт е изключително интелигентна и тъкмо затова седеше на бюрото си в командния център, а не в самолета за Франкфурт.

— Е — накрая попита тя, — мислиш ли, че Халил е напуснал онзи паркинг с кола?

— Да.

— Защо не с автобус за Манхатън?

— Сетих се за тази възможност. Нали тъкмо за това хората си оставят автомобилите на паркинга — за да продължат с автобус до Манхатън. Но изглежда малко странно да убиеш шофьора на таксито си, докато чакаш рейса. Всъщност басирам се, че ако Халил го беше помолил да го откара до Манхатън, Джабар е щял да го направи.

— Не се дръж саркастично с мен, Джон. Стъпваш по тънък лед.

— Слушам, госпожо. Тя се замисли за миг.

— Добре, значи на паркинга го е чакала кола. Спокойно е можела да си стои там и никой е нямало да я забележи. Джабар откарва Халил на паркинга, Халил го убива с куршум четирийсети калибър и се качва на другия автомобил. Има ли шофьор? Съучастник?

— Едва ли. Защо му е шофьор? Той е единак. Сигурно достатъчно е шофирал в Европа. Трябват му само ключовете и документите за колата, които може да е получил от Джабар. Джабар, разбира се, е видял прекалено много, затова Халил го очиства. Във втората кола или още в таксито го е чакал сак с пари, фалшиви документни навярно дегизировка. Затова не е взел нищо от Фил и Питър. Сега Асад Халил е друг човек и пътува из огромната американска пътна система.

— Закъде?

— Не зная. Но ако почти не е спал, вече може да е пресякъл мексиканската граница. Или да е на Западното крайбрежие. Петдесет часа път със сто и пет километра в час дава радиус от над четири хиляди и осемстотин километра, което прави… колко квадратни километра? Как беше, пи по ер на квадрат, нали?

— Ясно.

— Добре. Да речем, че убиецът пътува по магистралите и че отива в Дисниланд. Просто трябва да почакаме и да видим какъв еследващият му ход. В момента не можем да направим нищо повече освен да се надяваме, че някой ще го познае. Тя кимна и се изправи.

— Навън ме чака таксито с багажа ми. Отивам да си оставя нещата вкъщи.

— Искаш ли помощ?

— Ще задържа таксито. — Кейт излезе.

Няколко минути останах на бюрото си. През това време телефонът ми иззвъня и някой ми донесе още документи.

Мъчех се да проумея защо я попитах дали иска помощ. Трябва да се науча да си държа устата затворена. Има моменти, в които предпочитам да се изправя пред въоръжен сериен убиец, отколкото да ми предстои нощ в женски апартамент. С убиеца поне ти е ясно положението и разговорът е разбираемо кратък.

Телефонът пак иззвъня. Всъщност из цялата зала звъняха телефони, което ми лазеше по нервите.

Така или иначе, колкото и да владея вникването в психиката на убийците и в предвиждането на ходовете им, аз съм абсолютно не-сведущ по отношение на сексуалните връзки — нямам представа как ме въвличат в тях, какво трябва да правя и как да се измъкна. Обикновено обаче знам коя е другата страна. Имам добра памет за имена, даже в шест сутринта.

Освен това винаги надушвам опасността. Откакто ходех с Бет Пенроуз, бях чист като изворна вода и не исках да усложнявам нито тази връзка, нито живота си.

Затова реших да сляза долу и да кажа на Кейт, че се прибирам вкъщи. Станах, взех си сакото и куфарчето, слязох и се качих в таксито заедно с нея.

39

— Асад Халил продължи на север по шосе 95, пресече границата на Джорджия и влезе в Южна Каролина. По пътя се избави от дисковете на Пол Грей.

Докато шофираше, анализира случилото се сутринта. До края на деня някой със сигурност щеше да потърси или чистачката, или Грей. По някое време щяха да открият труповете. Предполагаемият мотив за убийството на бизнесмена щеше да е кражба на секретен софтуер. Всичко това беше планирано. Сега обаче разбираше, че не са помислили за проблема с пилота. До вечерта или до следващата сутрин новината за престъплението в Спрус Крийк щеше да привлече вниманието на някого от „Алфа Ейвиейшън Сървисис“ и Стейси Мол определено щеше да си спомни името на Пол Грей. Халил не бе предвидил, че ще е написано на хангара.

Жената щеше да се обади в полицията. В Либия никой не искаше да има нищо общо с властите. Но Борис го беше предупредил, че в Америка не е така.

Той се замисли. Руснакът му бе казал да действа с оглед на обстановката. „Ако убиеш пилота, трябва да очистиш и всички останали, които знаят за полета и са виждали лицето ти. Мъртвите не могат да отидат в полицията. Но колкото повече трупове оставяш, толкова по-усилено ще те издирват ченгетата. Убийството с цел обир няма да предизвика голям интерес. Може да имаш късмет и никой в Джаксънвил да не му обърне внимание.“

Асад сви устни. Все пак също като във Вашингтон, трябваше да убие чистачката, за да има време да избяга. Въпреки петгодишния си престой в Америка Борис не беше забелязал, че американците не обичат да си чистят къщите сами.

Във всеки случай полицията преследваше крадец, а не Асад Халил. Освен това не издирваха автомобила му и ако Стейси Мол съобщеше за него, щяха да търсят грък на път за Атина през Вашингтон. Всичко зависеше от това колко глупави са полицаите.

Имаше и друга възможност, разбира се. Жената можеше да види снимката му във вестниците и да разбере, че пътникът й е бил… Несъмнено трябваше да я убие, ала не го бе направил. Беше пощадил живота й, не от жалост, а за да не оставя след себе си прекалено много трупове, както го бяха посъветвали Борис и Малик. Руснакът не само бе предпазлив — беше и прекалено загрижен за живота на враговете на исляма. Той например се беше възпротивил срещу убийството на всички пътници в самолета, бе го нарекъл „безумно масово убийство“.

„След революцията някогашните ти господари избиха над двайсет милиона души от собствения ви народ — беше му напомнил Малик. — Мюсюлманите не са убили толкова много хора още от времето на Мохамед. Ако обичаш, не ни дръж проповеди. Имаме да минем дълъг път, за да се изравним с вашите постижения.“

Борис не бе отговорил.

Халил отново се замисли за Пол Грей. Той не беше умрял толкова храбро, колкото генерал Уейклиф я неговата съпруга. И все пак не го бе молил за милост. Навярно с Уилям Садъруейт трябваше да опита друг подход. В Либия му бяха казали, че бившият лейтенант преживял някои житейски неуспехи. Според Борис за него убийството можеше да е добре дошло. „Никой не иска да умре — беше отвърнал Асад. — Ще ми е също толкова приятно да го убия, колкото и останалите.“

Той погледна часовника на таблото — 15:05. Сателитният навигатор показваше, че скоро ще стигне до пътя, който щеше да го отведе до Мънкс Корнър.

Мислите му пак се върнаха към сутринта. Срещата с жената пилот го беше смутила, но не можеше да разбере каква е причината за нерешителността му. Имаше сериозни основания както да я убие, така и да я пощади. Спомни си, че Стейси Мол бе казала на по-възрастната служителка: „Ще се погрижа за пайпъра, когато се върна“.

А ако не се върнеше, щяха да започнат да я търсят. Него също. Освен, разбира се, ако другата жена не помислеше, че двамата са решили да… да бъдат заедно. Да, можеше да види тази мисъл в очите й, в поведението й. Все някога обаче щеше да се обади в полицията. Затова навярно беше постъпил правилно.

Внезапно си представи Стейси Мол, видя я да се усмихва, да му говори, да му помага да се качи в самолета — да го докосва. Тези сцени продължиха да се въртят пред очите му, въпреки че се опитваше да се избави от тях. Той извади визитката и от джоба си и я погледна. Домашният и номер бе написан с химикалка над този на „Алфа Ейвиейшън“.

Забеляза изхода си в последния момент и отби в дясното платно, после продължи по рампата. Озова се на двулентов път, много по-различен от междущатското шосе. От двете страни имаше къщи и ферми, селца, бензиностанции и борови гори. Преди няколко месеца оттук беше минал негов сънародник. „Това е най-опасният път — бе докладвал той, — първо, заради лудите шофьори и второ, заради полицията, която има мотоциклети и внимателно следи всички коли.“

Халил се опита да шофира колкото може по-предпазливо, за да не привлича внимание. Мина през няколко градчета и в две от тях видя полицейски автомобил и мотоциклет.

Но до целта му не оставаше много — само шейсет километра — й след час той наближи Мънкс Корнър.

Бил Садъруейт седеше с вдигнати върху бюрото си крака в малък бетонен блок край летището на окръг Бъркли в Мънкс Корнър Южна Каролина. Притискаше между ухото и рамото си мръсна слу шалка на евтин телефон и слушаше гласа на Джим Маккой. Садъруейт погледна стария климатик. Перката тракаше и вътре проникваше жалка струйка студен въздух. Беше едва април, а температурата навън вече достигаше над тридесет градуса. „Скапана дупка!“

— Чувал ли си се с Пол? — попита Джим Маккой. — Канеше се да ти позвъни.

— Не — отвърна Садъруейт. — Съжалявам, че в събота не успях да участвам в груповия разговор. Бях много зает.

— Няма нищо — каза Маккой. — Просто реших да ти се обадя и да видя как си.

— Добре съм. — Садъруейт погледна чекмеджето на бюрото. Вътре имаше почти пълна бутилка „Джак Даниълс“. Стенният часовник показваше 16:10. Някъде на света минаваше пет, време за една чашка, само че клиентът му трябваше да пристигне в четири. — Споменах ли ти, че преди няколко месеца ходих на гости на Пол?

— Да.

— Трябва да видиш как се е подредил. Голяма къща, басейн, хангар, гаджета. — Той се засмя. — Мамка му, когато видяха да приближава старият ми „Апачи“, едва ми позволиха да кацна.

Маккой използва възможността и отвърна:

— Пол беше малко загрижен за твоя „Апачи“.

— Нима? Ако питаш мен, Пол е баба. Колко пъти ни е губил времето по сто пъти да проверява всичко? На прекалено предпазливите все им се случва нещо. Освен това Федералното управление на авиацията редовно проверява машинката ми.

— Просто ти казвам, Бил.

— Да. — Садъруейт продължи да гледа чекмеджето, после свали крака от бюрото, наведе се и извади бутилката. — Казвам ти, наистина трябва да видиш как се е подредил Пол.

Всъщност Джим Маккой често бе гостувал в Спрус Крийк, но не искаше да го споменава на Садъруейт, който беше канен там сам веднъж, макар да живееше едва на час и половина път със самолет.

— Да, бих искал…

— Невероятна къща. Но трябва да видиш върху какво работи. Виртуална реалност, мамка му! Господи, цяла нощ пихме в кабинета му и бомбардирахме какво ли не. — Той се засмя. — Пет пъти повторихме удара срещу Ал Азизия. Шибана работа. Накрая толкова бяхме направили главите, че не успяхме да улучим нищо. — Садъруейт се запревива от смях.

Джим Маккой пресилено се засмя. Вече за десети път слушаше тази история. Пол му бе казал, че едва изтърпял Бил. Дотогава никой от момчетата не беше разбирал докъде е изпаднал Садъруейт. Но вече всички знаеха.

— Хей, пич — каза Бил, — спомняш ли си, когато се забавих и Тери едва не ни се натресе отзад? — Той отново се засмя и остави бутилката на бюрото.

Седнал в кабинета си в музея „Люлката на авиацията“ на Лонг Айланд, Джим Маккой не отговори. Не можеше да свърже онзи Бил Садъруейт, когото познаваше, с Бил Садъруейт, с когото разговаряше в момента. Старият Бил Садъруейт бе един от най-добрите пилоти във военновъздушните сили. Но след преждевременното му излизане в оставка с него се беше случило нещо. С годините все повече се вманиачаваше на тема избиване на либийци и постоянно разказваше бойните си подвизи на всеки срещнат, дори на хората, които бяха участвали в операцията заедно с него. И с всяка година тези истории ставаха все по-драматични, а неговата роля в дванайсетминутната им война — все по-величава.

Хвалбите на Бил Садъруейт с въздушния удар започваха да плашат Джим Маккой. Никой не биваше да споменава за това, никой не биваше да разкрива имената на другите пилоти. Безброй пъти бе предупреждавал Садъруейт да си мери приказките и Бил го беше уверявал, че използва само позивните или малките им имена. „Изобщо не говори за онзи удар, Бил“ — казваше му Джим. На което Садъруейт винаги отвръщаше: „Виж, аз се гордея с него. И не се притеснявай. Ония кретени няма да дойдат в Мънкс Корнър, Южна Каролина, за да изравнят резултата.“

Джим Маккой си помисли дали пак да не го предупреди, но имаше ли смисъл?

Често му се искаше старият му приятел да бе останал във военновъзушните сили поне до войната в Залива. Може би ако беше участвал в нея, животът му щеше да е по-добър.

Докато разговаряше, Бил Садъруейт поглеждаше стенния часовник. Накрая развъртя капачката на бутилката, бързо отпи и дължи да разказва:

— И тъпото копеле Чип спа през целия път. Събудих го, той хвърли бомбите и пак захърка.

Търпението на Маккой се изчерпваше и той му напомни:

— Нали каза, че не млъкнал през целия път до Либия?

— Да, изобщо не си затвори устата.

Садъруейт вече не забелязваше непоследователността в разказите си.

— Добре, приятел — каза Джим, — ще ти звънна пак тия дни.

— Недей да затваряш. Чакам един клиент. Някакъв тип, който трябвало да иде до Фили. Щял да пренощува там и утре пак щял да се върне тук. А бе, как върви твоята работа?

— Горе-долу. Музеят е невероятен. Още не е довършен, но събрахме доста самолети. Имаме един F-111. Трябва да дойдеш да го видиш. Ще те пусна в кабината.

— Защо се казва „Люлка“?

— „Люлката на авиацията“. Наричат Лонг Айланд „люлка на авиацията“. Защо не наминеш тия дни? Можеш да кацнеш на летището и ще дойда да те взема.

— Да, тия дни. Как е Тери?

На Джим му се искаше да затвори, но старите бойни другари трябваше да се уважават, макар и не прекалено.

— Праща ти много поздрави.

— Глупости.

— Наистина — излъга Маккой. Вече никой не обичаше Бил Садъруейт и навярно никога не го бяха обичали, но бяха споделили с него светото бойно кръщение и трябваше да запазят връзките си непокътнати, докато не си идеше и последният от тях. Всички от ескадрилата се бяха опитвали да търпят Садъруейт — всички освен Тери Уейклиф.

— Тери още ли работи в скапания Пентагон? — попита Бил.

— Да — потвърди Джим. — Скоро ще се пенсионира.

— Майната му.

— Ще му предам, че го поздравяваш.

Садъруейт се засмя.

— Да. Знаеш ли какъв му е проблемът? Че беше генерал още като лейтенант. Нали ти е ясно какво искам да кажа?

— Знаеш ли, Бил — отвърна Маккой, — много хора твърдяха същото за теб. Но като комплимент.

— Ако това е комплимент, не ми трябват никакви обиди. Тери винаги е искал да е пред всички. Скъса ми гъза за това, че тогава съм се бил забавил, написа донос, обвини мен, че бомбата не улучила вместо да обвини Уигинс…

— Чакай, Бил. Това не е вярно.

Бил Садъруейт отново отпи от бърбъна и потисна оригването си.

— Да… добре… извинявай.

— Няма нищо. — Джим се замисли за Тери Уейклиф и Бил Садъруейт. Бил дори не се числеше в запаса и поради тази причина бе изгубил привилегиите си — да изгуби правото си да пие с отстъпка във военновъздушната база в Чарлстън, което му нанесе последния удар. Но Тери Уейклиф се беше обадил на някои хора — непознати на Бил Садъруейт — и успя да му осигури пропуск. — И Боб участва в груповия разговор.

Бил се размърда на стола си. Не обичаше да си спомня за Боб Калъм и неговия рак. Калъм бе стигнал до чин полковник и доколкото Садъруейт знаеше, все още работеше като инструктор във военновъздушната академия в Колорадо Спрингс.

— Още ли работи? — попита той.

— Да. На същото място. Обади му се.

— Непременно. — Бил се замисли за миг. — Не те убиват през войната, за да те убие нещо по-страшно.

— Може да оздравее.

— Да. И накрая, но не на последно място, как е оня дребен скапаняк Чип?

— Не мога да се свържа с него. Върнаха ми последното писмо, което му пратих в Калифорния, без нов адрес. Телефонът му също е изключен.

Уигинс си е такъв. Постоянно трябваше да му напомням да си вьрши работата.

Маккой се замисли за Чип Уигинс. За последен път бяха разговаряли на 15 април предната година. След излизането си в оставка беше изкарал курс за пилот и сега работеше на товарни самолети, сички го харесваха, но Чип никога не обръщаше внимание на подробностите.

Джим Маккой, Тери Уейклиф и Пол Грей смятаха, че Уигинс не поддържа връзка с тях, защото сега е пилот, а преди не е бил такъв. Освен това той бе от екипажа на Садъруейт, което навярно беше достатъчно, за да не изпитва носталгия към миналото.

— Ще се опитам да го открия — каза Джим. — Мисля, че той още не знае за Уили.

Садъруейт отпи от бърбъна и пак погледна часовника.

— Чип харесваше Хамбрехт — отвърна той. — Трябва да му съобщим.

— Да. Ще направя каквото мога. — Маккой не знаеше какво друго да каже. Бил Садъруейт не си помръдваше и пръста, за да поддържа връзката помежду им, и с това се занимаваха предимно двамата с Тери.

Всъщност, откакто го бяха назначили за директор на лонгайландския музей, Джим беше станал неофициален секретар на малката им група — звънеше по телефона, пращаше писма, и-мейли и факсове. Тери Уейклиф бе нещо като техен председател, но работата му в Пентагона поглъщаше повечето му време и Маккой го търсеше само в особено важни случаи. Скоро щяха да са старци и да имат предостатъчно възможности за контакти.

— Клиент ли каза, че имаш? — попита Джим.

— Да. Закъснява.

— Бил, струва ми се, че в момента пиеш.

— Да не си луд? Преди полет? Аз съм професионалист, за Бога!

— Добре… — Бил навярно го лъжеше. Надяваше се, че го лъже и за клиента си. Замисли се за някогашната ескадрила — Стив Кокс, убит в Залива, Уили Хамбрехт, убит в Англия, Тери Уейклиф, направил блестяща военна кариера, Пол Грей, преуспяващ цивилен, Боб Калъм, болен от рак в Колорадо, Чип Уигинс, изчезнал от хоризонта, но навярно в добра форма, Бил Садъруейт, жалко подобие на предишния жилав пилот, и накрая самият той, Джим Маккой, музеен директор, добра работа с малка заплата. От осмината двама бяха мъртви, един умираше от рак, един умираше от живота си, един се бе запилял някъде и трима за момента бяха добре.

— Трябва всички да идем да видим Боб — тихо каза той. — При това скоро. Ще го организирам. И ти трябва да дойдеш, Бил. Нали.

Садъруейт помълча няколко секунди, после каза:

— Да. Ще дойда. Ще дойда.

— Всичко хубаво, приятел.

— Да… и на теб. — Бил затвори слушалката и избърса влажните си очи. Отново отпи и прибра бутилката в сака си.

После се изправи и се огледа. На отсрещната стена висеше знамето на Южна Каролина и флаг на Конфедерацията, който много хора намираха за обиден. Тъкмо затова го държеше в кабинета.

Цялата страна беше отишла по дяволите, помисли си той, ръководеха я лицемерни педеруги и макар да бе от Индиана, Садъруейт ха-ресваше Юга — освен жегата и влагата, — харесваше разбиранията им, харесваше флага на Конфедерацията.

— Майната им!

На другата стена имаше голяма пилотска карта. До нея беше залепен стар плакат, избелял и набръчкан от влагата. Представляваше снимка на Муамар Кадафи, около чиято глава бе нарисувана голяма мишена. Садъруейт взе стреличка от разхвърляното си бюро и я хвърли към мишената. Улучи Кадафи точно в средата на челото и извика:

— Да! Майната ти!

Отиде до прозореца и погледна навън.

— Хубав ден за полет. — От пистата излиташе един от двата му самолета, учебен „Чероки“140. Крилете му леко трепереха, докато неопитният пилот се опитваше да набере височина. Садъруейт се радваше, че не е в кабината с това хлапе, което нямаше усет за летене, но пък имаше адски много пари. Когато навремето постъпи във военновъздушните сили, просто изхвърляха некадърниците. Сега Бил трябваше да ги учи. И хлапето никога нямаше да участва в битка — искаше да лети, за да се перчи пред приятелчетата си. Тази страна наистина отиваше по дяволите.

А и тоя негов клиент. Навярно беше тъп чужденец, дори може би наркотрафикант. Копелето закъсняваше. Поне нямаше да каже нищо, ако усетеше дъха на бърбън. Сигурно щеше да си помисли, че е някакво американско безалкохолно. Бил се засмя.

Върна се при бюрото и прочете името, което бе записал. Алесандро Фанини. Звучеше му латиноамериканско или италианско.

— Да, жабар. Не е толкова зле. По-добре, отколкото някой Педро.

— Добър ден.

Садъруейт се обърна и видя на прага висок мъж с тъмни очила.

— Алесандро Фанини — каза той. — Извинявам се за закъснението.

Бил се зачуди дали мъжът го е чул и погледна към стенния часовник.

— Само половин час. Няма проблем. Двамата се ръкуваха. Забавих се заради предишната си среща в Чарлстън — каза Халил.

— Няма проблем. — Садъруейт видя, че мъжът носи голям сак и е облечен в сив костюм. — Само това ли е багажът ви?

— Оставих другия в хотела си в Чарлстън.

— Добре. Надявам се, че няма да имате нищо против дънките и тениската ми.

— Ни най-малко. Както ви е удобно. Но ви предупредих, че ще останем да пренощуваме във Фили.

— Да. Приготвил съм се. — Той посочи военния сак на мръсния под. — Приятелката ми ще дойде по-късно, за да заключи.

— Добре. Оставих колата си близо до главната сграда. Нали няма проблем.

— Не, естествено. — Садъруейт отиде при лавицата и взе няколко карти, после вдигна сака си. — Готов ли сте? — Той проследи погледа на клиента до снимката на Кадафи и се ухили. — Знаете ли кой е това?

Асад Хали л дълбоко си пое дъх.

— Не, нямам представа.

— Това е господин Муамар Кадафи, мамицата му.

— Никога не съм чувал за него.

— Чували сте, разбира се. Президентът на Либия. Веднъж едва не убих това копеле.

Асад Халил не отговори. Садъруейт сви рамене.

— Откъде сте?

— От Сицилия.

— Без майтап? Веднъж щях да кацна там, ако ми беше свършило горивото.

— Моля?

— Дълга история. Не ми е позволено да говоря за това.

— Както желаете.

— Добре, ако отворите вратата, можем да тръгваме.

— А, още нещо. Плановете ми малко се промениха.

— И?

— Компанията ми ме праща в Ню Йорк.

— Не ми се лети до Ню Йорк, господин…

— Фанини.

— Да. Прекалено много самолети, прекалено много глупости.

— Ще ви платя извънредно.

— Не е заради парите, а заради глупостите. Кое летище?

— Казва се „Макартър“. Знаете ли го?

— О, да — Никога не съм минавал оттам, но е хубаво. На Лонг Айлънд. Съгласен съм, но ще струва по-скъпо.

— Разбира се.

Садъруейт остави нещата си на бюрото и потърси нова карта.

— Странно съвпадение — каза той. — Преди малко разговарях по телефона с един приятел от Лонг Айланд. Искаше да се отбия — може да го изненадам. Или е по-добре да го предупредя?

— Изненадата ще го зарадва повече. Или му се обадете, когато кацнем.

— Да. Чакайте да взема номера му. — Садъруейт прелисти една стара картотека и извади оръфана картичка.

— Близо ли е до летището? — попита Халил.

— Не знам. Но той ще дойде да ме вземе.

— Ако искате, можете да използвате моята кола. Поръчах автомобил под наем и резервирах две мотелски стаи.

— Добре. Тъкмо щях да ви питам. Никога не спя в една стая с мъже.

Халил се насили да се усмихне.

— Аз също.

— Хубаво. Трябваше да изясним този въпрос. Я да ви попитам — ще ми дадете ли аванс? Така ще ви направя отстъпка.

— Колко?

— Ами… след като ще летим до „Макартър“, плюс пренощуването… и утре ще изгубя време за учебни полети… плюс горивото… да речем осемстотин в брой.

— Струва ми се разумна цена. — Халил извади портфейла си и остави на бюрото осемстотин долара, после прибави още сто. — Това е за вас.

— Благодаря.

Асад бе останал почти без пари, но знаеше, че скоро ще си върне всичко.

Бил преброи парите и ги прибра в джоба си. Добре. С това уредихме проблема. Да. Готов съм. Трябва да пусна една вода. — Садъруейт отвори вратата зад бюрото и влезе в тоалетната.

Асад Халил погледна снимката на великия вожд и забитата в челото му стреличка, извади я и си каза: „Никой не заслужава да умре повече от тази американска свиня“. Садъруейт се върна в кабинета.

— Да вървим.

— Може ли да вземем за полета някакви разхладителни напитки? — попита Халил.

— Да. Вече качих в самолета хладилна чанта. Имам сода и бирата. Бирата е за вас, ако искате. Аз не пия.

Асад вече бе усетил дъха на алкохол.

— Имате ли минерална вода?

— Не. Защо да давам пари за вода? Тя е безплатна. — „Само идиотите и педеругите си купуват минерална вода.“ — Вода ли искате?

— Не е задължително. — Халил отвори вратата и двамата излязоха под прежурящото слънце.

Докато вървяха по нагорещената бетонна рампа към „Апачито“, Садъруейт попита:

— С какво се занимавате, господин Панини?

— Фанини. Както ви е казал колегата ми от Ню Йорк, аз съм в текстилния бизнес. Искам да купя американски памук.

— Дошли сте точно където трябва. Тук нищо не се е променило още от Гражданската война, освен че сега трябва да плащат на робите. — Той се засмя. — А и някои роби са латиноамериканци и бели. Някога виждали ли сте памуково поле? Мръсна работа. Няма достаъчно хора да я вършат. Навярно трябва да внесат от ония тъпи араби. Те обичат слънцето. Ще им плащат с камилски лайна и ще им казват, че срещу тях в банката ще получат пари. — Садъруейт се засмя.

— Трябва ли да имате план за полета? — попита Халил.

— Не. — Бил посочи ясното небе. — Времето по цялото Източно крайбрежие е страхотно. — Той си помисли, че пътникът му се страхува да лети, и прибави: — Боговете са с вас, господин Фанини.

Асад нямаше нужда да му казват, че аллах е благословил джихада му.

Докато вървяха, Садъруейт замислено рече:

— Може да се обадя в нюйоркската контролна кула, когато пресичаме океана на юг от летище „Кенеди“, за да не се блъснем в някоя пътнически самолет. И ще поискам разрешение за кацане от кулата на Лонг Айланд. Това е. — Той махна с ръка към почти пустото летище на Мънкс Корнър. — Естествено, тук човек може да си излети, без да пита никого. По дяволите, та наоколо няма с кого да размениш и една приказка, освен онова хлапе ей там в скапаното „Чероки“. А и хлапето няма да знае какво да каже, ако го повикам по радиостанцията.

Халил погледна към малкия едномоторен самолет, който се спусше към летището. Машината много приличаше на онази, която бе наел от Джаксънвил. Внезапно отново си спомни за Стейси Мол и припряно пропъди образа й от мислите си.

Спряха при стар синьо-бял двумоторен „Пайпър Апачи“, модел 1954 година. Садъруейт вече беше развързал въжетата и бе извадил подложките на колелата. Освен това беше проверил горивото.

Никога не правеше други проверки, още повече защото самолетът бе толкова разнебитен, че нямаше смисъл да открива все нови и нови повреди.

Асад Халил погледна към „Апачито“. Радваше се, че има два двигателя.

На Садъруейт му се стори, че клиентът изглежда обезпокоен.

— Това е съвсем елементарна машина, господин Фанини, и винаги можете да разчитате на нея.

— Наистина ли?

Бил се опита да разбере какво притеснява скапания чужденец. Плексигласовите прозорци бяха малко мръсни и напукани, боята бе олющена. Той погледна суетно облечения господин Фанини и реши да го окуражи.

— В този самолет няма нищо сложно и модерно, но това означава, че не може да се повреди нищо важно. Двигателите са в отлично състояние. Пилотирал съм военни самолети. Те са толкова сложни, че ви трябва цяла армия от техници дори само за обикновен едночасов полет. — Садъруейт забеляза, че под десния двигател се е събрала голяма черна локва масло. — Всъщност вчера се върнах от Ки Уест. Самолетът летя като закопняло за дома ангелче. Готов ли сте?

— Да.

— Добре. — Бил метна сака си на крилото, пъхна картите под мишница, покатери се и отвори вратата. Остави нещата си вътре и попита пътника си:

— Отпред или отзад?

— Ще седна отпред.

— Добре. — Понякога помагаше на клиентите си да се качат, но високият тип, изглежда, можеше да се справи сам. Садъруейт влезе в кабината и се настани на пилотската седалка. Вътре беше горещо и той отвори страничното прозорче.

— Идвате ли?

Асад Халил го последва.

— Оставете за малко вратата отворена — каза Бил. — И си закопчаите колана.

Халил се подчини.

Садъруейт си сложи слушалки и натисна стартера на левия двигател. След като се поколеба няколко секунди, витлото се завъртя Десният запали по-бързо.

— Добре… звукът е добър.

— Много е висок — надвика бученето Халил.

— Да, вратата и прозорецът са отворени. — Той не каза на пътника си, че вратата е разхерметизирана и че когато я затворят, няма да стане много по-тихо. — Когато се издигнем във въздуха, ще можете да чувате как ви растат мустаците. — Садъруейт се засмя и потегли към пистата. След като парите вече бяха в джоба му, нямаше нужда да се подмазва на тоя жабар.

— Откъде казахте, че сте?

— От Сицилия.

— А… да… — Спомняше си, че мафията е от Сицилия. Бил погледна мъжа и внезапно му хрумна, че може да е мафиот. Веднага съжали за поведението си. — Удобно ли ви е, господин Фанини?

— Имате ли някакви въпроси за полета?

— Колко време ще продължи?

— Ами, ако имаме попътен вятър, както е според прогнозата, ще кацнем на „Макартър“ след около три часа и половина. Значи някъде към осем и половина. Устройва ли ви?

— Да. Трябва ли да зареждаме по пътя?

— Не. Монтирал съм допълнителни резервоари, така че мога да остана във въздуха около седем часа. Ще заредим в Ню Йорк.

— Ще ви затрудни ли кацането по тъмно?

— Не. Летището е добро. Там се приземяват дори пътнически самолети. А и аз съм опитен пилот.

— Ясно.

Садъруейт реши, че е загладил нещата с господин Фанини, и се усмихна. Когато стигна до началото на пистата, погледна нагоре през предното стъкло. Хлапето като че ли нямаше проблеми.

— Онова момче ей там, дето се учи да лети, жестоко го тресе шубето — каза Бил. — Нали разбирате? Американските младежи са станали прекалено кекави. Имат нужда от здрав ритник по задника. Трябва да станат убийци. Трябва да вкусят кръв.

— Нима?

Садъруейт погледна пътника си.

— Искам да кажа, участвал съм в битки и ви уверявам, че когато покрай кабината ти започнат да прелитат ракети, адски бързо ставаш истински мъж.

— Вие лично преживявали ли сте го?

— Много пъти. Добре, потегляме. Затворете вратата. — Садъруейт натисна дроселите, самолетът набра скорост и излетя още преди да стигне до средата на пистата.

Халил погледна през прозореца. Усещаше, че „Апачито“ е по-здръжливо, отколкото показва външният му вид. Същото можеше да се каже и за пилота.

— В коя война сте участвали? — попита той.

Садъруейт пъхна дъвка в устата си.

— В много войни. Например в Залива.

Асад знаеше, че Садъруейт не е участвал във войната в Залива.

— Искате ли дъвка? — попита го Бил.

— Не, благодаря. И какъв самолет пилотирахте?

— Изтребители.

— Какви по-точно?

— Реактивни изтребители. Изтребители-бомбардировачи. Пилотирал съм различни видове, но последният беше F-111.

— Можете ли да говорите за това, или е военна тайна?

Садъруейт се засмя.

— Не, господине, не е тайна. Това е стар самолет, отдавна свален от въоръжение. Също като мен.

— Липсва ли ви?

— Не ми липсват кретените, отдаването на чест например. А сега са пуснали жени да пилотират бойни самолети, за Бога! Дори не ми се мисли за това. Тия кучки предизвикват всевъзможни проблеми със своите дрънканици за сексуален тормоз — извинявайте, улучихте ме в болното място. Хей, как са жените във вашата страна? Знаят ли си мястото?

— Абсолютно.

— Хубаво. Може би ще трябва да се преселя там. Сицилия беше, нали?

— Да.

На какъв език говорите там? Диалект на италиански. Ще го науча и ще се преселя в Сицилия. Имате ли нужда от пилоти?

— Разбира се.

— Добре. — Издигнаха се на триста метра височина и късното следобедно слънце остана почти точно зад тях. Гледката бе великолепна. Пролетната зеленина придобиваше още по-тъмен оттенък и се очертаваше на синия фон на далечното море. Скоростта на попътния вятър беше четиридесет и пет километра, така че щяха да стигнат до Лонг Айланд по-рано от предвиденото време.

Бил разсеяно си помисли, че летенето е нещо повече от професия. Че е призвание, братство, свръхестествено изживяване, почти религиозен екстаз. Когато беше в небето, се чувстваше по-добре.

— Липсват ми битките — той каза на пътника си.

— Как може да ви липсва такова нещо?

— Не знам… Никога не съм се чувствал толкова добре, както сред всички ония трасиращи снаряди и ракети. Е, ако ме бяха улучили сигурно нямаше да мисля така. Но тия тъпи копелета не могат да уцелят даже кенефна чиния с пикнята си.

— Кои тъпи… хора?

— А, да речем, арабите. Не мога да кажа кои точно.

— Защо?

— Военна тайна. — Садъруейт се засмя. — Не самата операция, а само участниците.

— Защо?

Бил пак го погледна.

— Имената на пилотите, участвали в бомбардировка, никога не се разгласяват. Властите смятат, че ония с камилите ще дойдат в Америка да си отмъщават. Глупости. Но нали знаете, капитанът на бойния кораб „Вансен“ в Залива случайно свалил ирански пътнически самолет и някой поставил бомба в колата му. В Калифорния. Искам да кажа, божичко, ужасно е. За малко да убият жена му.

Халил кимна. Знаеше за този случай. Иранците бяха показали, че не приемат нито обяснението, нито извинението.

— Убийствата по време на война водят до нови убийства — каза той.

— Без майтап? Така или иначе, властите смятат, че ония с камилите са опасни за смелите американски воини. Мамка му, неми пука кой знае, че съм бомбардирал арабите. Нека дойдат да ме потърсят. Ще им се прище изобщо да не са ме откривали.

— Да… Носите ли оръжие?

Бил го стрелна с очи.

— Госпожа Садъруейт не е отгледала идиот.

— Моля?

— Аз съм въоръжен и опасен.

Достигнаха височина две хиляди метра. Садъруейт продължи:

— Обаче по време на войната в Залива тъпото правителство искаше да си направи реклама и показваше ония пилоти по телевизията. Господи, щом ги е страх от скапаните араби, защо се перчат пред камерите? Ще ви кажа защо. Искаха да получат подкрепа в Америка затова караха тия симпатични пилотчета да се хилят и да дрънкат колко велика била тая война и как всички умирали да изпълнят скапания си дълг към Бога и отечеството. И имаше адски много женски. Показваха ги по телевизията, за да видим колко либерална е армията. Басирам се, че са постигнали страхотен успех сред иракчаните. Нали разбирате? Сигурно са си мислили, че са прецакани от жени. — Той се засмя. — Господи, радвам се, че се върнах.

— Виждам.

— Да. Поразгорещих се. Извинявайте.

— Споделям отношението ви към жените.

— А така. Трябва да сме единни. — Садъруейт пак се засмя и си помисли, че този тип не е толкова лош, въпреки че е чужденец.

— Защо сте закачили онзи плакат на стената в кабинета си? — попита Халил.

— За да ми напомня за времето, когато за малко да го очистя — отвърна Бил Садъруейт. — Всъщност неговата къща не беше моя задача, а на Джим и Пол. Те пуснаха бомбата право отгоре й, но се оказа, че Кадафи спял в шатра навън, за Бога! Скапаните араби не се отказват от шатрите си. Нали така? Убиха дъщеря му. Жалко, обаче войната си е война. Бяха ранени жена му и две от децата му, но останаха живи. Никой не иска да убива жени и деца, ама понякога са там, където не трябва. Нали разбирате? Искам да кажа, ако аз бях на мястото на децата на Кадафи, нямаше да се приближавам на повече от километър до него.

Халил дълбоко си пое дъх и се овладя.

— А каква беше вашата задача?

— Бомбардирах комуникационния център, казармите и… и още нещо. Не се сещам. Защо питате?

— Просто така. Интересно ми е.

— Най-добре забравете за това, господин Фанини. Не би трябвало дрънкам за тази история.

— Разбира се.

Издигнаха се на две хиляди и двеста метра. Садъруейт изтегли дроселите малко назад и ревът на двигателите поутихна.

— Ще се обадите ли на своя приятел на Лонг Айланд? — попита Халил.

— Да. Най-вероятно.

— От армията ли го познавате?

— Да. Сега е директор на авиационен музей. Ако имам време, утре сутрин ще се отбия да го видя. Ако искате, можете да дойдете с мен. Ще ви покажа своя стар изтребител F-111.

— Навярно ще е интересно.

— Да. От много години не съм виждал такъв.

Асад погледна към земята под тях. Каква ирония! Току-що беше убил приятел на този човек, а сега той щеше да го отведе при друг свой боен другар. Зачуди се дали Садъруейт ще я оцени.

Асад Халил се отпусна назад. Когато слънцето започна да залязва, той каза вечерните си молитви и промълви:

— Бог благослови моя джихад, Бог обърка враговете ми, Бог е велик.

— Моля? — попита Бил Садъруейт.

— Просто благодарих на Господ за хубавия ден и го помолих да благослови престоя ми в Америка.

— Помолете го да направи една-две услуги и на мен.

— Вече го помолих.

40

Докато таксито потегляше от Федерал Плаза, Кейт ме попита:

— Този път наистина ли ще дойдеш? Или пак, ще отидеш да спиш?

Тези думи малко ми прозвучаха като укор, дори като предизвикателство към моята мъжественост. Жената започваше да се научава кои копчета да натиска.

— Идвам — отвърнах аз.

Трафикът беше нормален, отслабващият априлски дъжд караше улиците да блестят и шофьорът бе хърватин. Винаги питам. Правя статистическо проучване.

Както и да е, стигнахме до блока на Кейт и аз платих на шофьора, включително пътуването от „Кенеди“ и престоя. Освен това и взех куфара. Между другото, няма такова нещо като безплатен секс.

Портиерът отвори вратата, като се чудеше, сигурен съм, защо госпожа Мейфилд е излязла с куфар и няколко часа по-късно се връща пак с него, че и с мъж в добавка. Надявам се това да го е измъчвало цяла нощ.

Качихме се с асансьора и влязохме в апартамента й на четиринайсетия етаж.

Жилището й беше малко, с бели стени, дъбов паркет и съвсем оскъдни модерни мебели. Нямаше растения, произведения на изкуството, скулптури и разни дрънкулки. И слава Богу, нямаше следи от котка. В малка ниша видях лавица с книги, телевизор и компактдискплейър, чиито тонколони бяха на пода.

Кейт Мейфилд отиде в кухненския бокс, отвори един от шкафовете и попита:

— Скоч?

— Да, ако обичаш. — Оставих нейния куфар и моето дипломатическо куфарче на пода.

Кейт извади бутилка уиски. Седнах на столчето до барплота и тя ми подаде чаша.

— Сода?

— Не, благодаря. Чукнахме се и отпихме.

— Вечерял ли си?

— Не. Но не съм гладен.

— Добре. — Тя отвори друг шкаф и извади разни ужасни неща — големи целофанови опаковки със странни имена, например „Хрус-хрус“. После загреба шепа оранжеви гъсеници и ги лапна.

Наля си ново уиски, отиде при плейъра и пусна музика. Били Холидей.

Изу си обувките и си съблече сакото, под което се показа хубава бяла блуза, кобур с глок и още нещо. Напоследък малцина от нашия бранш носят патлаци под мишницата. Тя хвърли сакото на фотьойла, после си свали кобура. Зачаках да се разхвърля още повече, но не би.

Не исках да се възползвам от това, че е невъоръжена, затова също си съблякох сакото и разкопчах колана с кобура си. Тя ги взе и ги остави върху своите, после седна на столчето до мен. Като истински професионалист, започнах да дрънкам за преимуществата на новия четирийсеткалибров глок, който използваха федералните, с какво е по-добър от предишния деветмилиметров модел и така нататък.

— Няма да пробие бронирана жилетка, но може да събори човек. Кейт, изглежда, не се интересуваше от тази тема.

— Трябва да подредя този апартамент — каза тя.

— Изглежда ми съвсем приличен.

— Ти да не живееш на сметището?

— Преди живеех. Но после се ожених и се преместих.

— Как се запозна с жена си?

— С поръчка по пощата.

Тя се засмя.

— Поисках машина за капучино, но сигурно съм сбъркал каталожния номер и се появи тя.

— Странен си. — Кейт си погледна часовника. — Искам по-късно да гледам новините в единайсет. Има три пресконференции.

— Добре.

Тя се изправи.

— Ще проверя телефонния секретар и ще съобщя в командния център, че съм си вкъщи. — Кейт ме погледна и попита:

— Да кажа ли, че и ти си тук?

— От теб зависи.

— Трябва да знаят къде си.

— Известно ми е.

— Е? Ще останеш ли?

— Пак зависи от теб. Изненадваш ме.

— Добре. — Тя се обърна и излезе през вратата, която водеше към спалнята или офиса й.

Отпих от скоча, замислен за продължителността и целта на посещението си. Знаех, че ако си допия уискито и си тръгна, с госпожа Мейфилд повече няма да сме приятелчета. Ако останех и свършех работата, пак вече нямаше да сме приятелчета. Наистина се бях озовал в задънена улица.

Както и да е, Кейт се върна в стаята.

— Имах само едно съобщение. От теб. — Тя отново седна до мен и разбърка скоча си с пръст. — Обадих се в центъра.

— Спомена ли, че съм тук? — попитах аз.

— Да. Дежурният беше пуснал разговора по високоговорителя и всички в залата заръкопляскаха.

Усмихнах се.

Кейт си наля нова чаша, после затършува из целофановите пакетчета.

— Не би трябвало да държа тук тия боклуци. Всъщност мога да готвя. Но не го правя. Какво ядеш, когато си вкъщи?

— Купувам си нещо готово.

— Харесва ли ти да живееш сам?

— Понякога.

— Никога не съм живяла с някого.

— Заради работата, предполагам. Викат ме по никое време, постоянно пътувам насам-натам. Местя се от място на място. Пък и нося в къщи оръжие и секретни документи, но това едва ли е толкова важно. По-възрастни колеги са ми казвали, че преди години никой нямало да вземе жена като мен.

— Навярно са прави.

— Мисля, че и с мъжете не е много по-различно. Ти си по-възрастен. Какъв е бил животът през четирийсетте?

Усмихнах се, но не беше толкова смешно.

Госпожа Мейфилд бе погълнала четири скоча, но алкохолът, изглежда, не й действаше.

Известно време послушахме „Очите ми са само за теб“. Тя ме изненада, като каза:

— Пия, когато съм нервна. Сексът винаги ми опъва нервите. Искам да кажа, когато е за пръв път. Ами ти?

— Да… малко съм напрегнат.

— Не си толкова жилав. Само се преструваш.

— Бъркаш ме със злия ми близнак. Джеймс Кори.

— Коя е жената на Лонг Айланд?

— Казах ти. Ченге от „Убийства“.

— Нещо сериозно ли е? Не искам да те поставя в неловка ситуация.

Не отговорих.

— Много жени в службата те мислят за секси.

— Наистина ли? Опитвам се да се държа прилично.

— Това няма нищо общо с поведението ти, а с вида ти.

— Изчервявам ли се?

— Малко. Мислиш ли, че избързвам? Имах стандартен отговор на този въпрос.

— Не, откровена си. Обичам жените, които проявяват интерес към мъжете, без да страдат от комплексите, наложени им от обществото.

— Глупости.

— Да. Подай ми скоча.

Тя взе бутилката и отиде при дивана.

— Хайде да гледаме новините.

Взех си чашата и седнах до нея. Тя изключи плейъра, намери дистанционното управление и включи новините по Си Би Ес. Първият репортаж се отнасяше за полет 175 и пресконференциите.

— На съвместна пресконференция днес — започна водещият — ФБР и нюйоркската полиция съобщиха онова, за което вече няколко дни се носят слухове. Трагедията с полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ е била резултат от терористичен акт, а не инцидент ФБР има заподозрян, либийски националист на име Асад Халил — На екрана се появи снимка на Халил. — Това е човекът, когото ви показахме снощи. Сега научихме, че именно той е заподозреният.

Кейт превключи на Ен Би Си и репортажът в общи линии бе същият, както и по Ей Би Си и Си Ен Ен. Тя продължи да си играе с дистанционното. Когато го правя аз, нямам нищо против, но се нервирам, когато играчката попадне в ръцете на друг, особено на жена.

Както и да е, схванахме същността на репортажите, после пуснаха запис от първата пресконференция. Феликс Манкузо, шефът на нюйоркското оперативно бюро на ФБР, разкри някои грижливо обмислени подробности за случая, последва го началникът на полицията, който направи същото.

След това се появи Джак Кьоних и каза няколко думи за координирането на действията на ФБР и НЙПУ, но не спомена за Антитерористичната спецчаст.

Не спомена и за Питър Горман и Фил Хъндри, обаче съобщи за убийството на Ник Монти, Нанси Тейт и Мег Колинс, които нарече „федерални служители“. Човек можеше да остане с впечатлението, че са загинали при престрелка с опитващия се да избяга терорист, Записът на съвместната пресконференция завърши с канонада от журналистически въпроси, но всички големи клечки като че ли се бяха изпарили и на подиума беше останал само малкият Алън Паркър, който приличаше на сърне, попаднало светлината на автомобилни фарове.

Водещият съобщи за втората пресконференция в Градския съвет. Показаха откъси от речите на кмета, губернатора и други политици, които се заклеха да направят нещо, макар че не се конкретизираха. Най-важното бе, че имат възможност да излязат по телевизията.

После пуснаха за записа от Вашингтон. Директорът на ФБР и познатия ни заместник-директор, отговарящ за антитероризма, направиха мрачни, но оптимистични изявления.

Заместник-директорът припомни за наградата от един милион долара за всяка информация, която доведе до арестуването на Асад Халил. Дори не каза „осъждането“, само „арестуването“. За осведомените това бе необичайно и показваше пълно отчаяние. Накрая показаха кратък материал от Белия дом. Президентът каза няколко внимателно подбрани думи, които можеха да се отнасят за почти всякакъв случай, например за седмицата на Националната библиотека.

Забелязах, че целият репортаж, включително дългите пресконференции, е отнел около седем минути, което е много ефирно време. Искам да кажа, представих си как водещият монотонно чете от телепромптера: „Към земята лети метеорит и в сряда ще я разруши“, после се обръща към спортния репортер и пита: „Хюй, Били, как се представиха днес Метс“? Навярно преувеличавам, но това беше адски важно събитие, за което имах информация от първа ръка, а дори аз не успях да разбера нищо от репортажа.

Но по всички канали обещаваха специален материал в единайсет и половина и обикновено тогава представяха събитията по-подробно. Новините служеха само за да привлекат вниманието.

Така или иначе, пиленцето беше изхвърчало от кафеза и мутрата на Асад Халил красеше екраните. Трябваше да го направят по-рано, но по-добре късно, отколкото никога.

Кейт изключи телевизора и със същото дистанционно управление включи плейъра. Удивително.

— Искам да гледам повторението на „Досиетата Х“ — казах аз. — В тази серия Мълдър и Скъли откриват, че неговото белью е извънземна форма на живот.

Тя не отговори.

Моментът бе настъпил.

Кейт си наля още един скоч и видях, че пръстите й:наистина треперят. Тя се плъзна по дивана и прехвърли ръката ми през раменете си. Известно време отпивахме от една и съща чаша, докато слушахме Били Холидеи да пее „Самота“.

Прокашлях се.

— Може ли да си останем само приятели?

— Не. Аз дори не те харесвам.

— О…

Е, целунахме се и след около две секунди малкият Джони стана големия лош Джони.

Преди да се усетя всичките ни дрехи се оказаха пръснати по пода и масичката и двамата лежахме голи един срещу друг на дивана.

Ако ФБР раздаваше медали за красиви тела, Кейт Мейфшлд щеше да получи златна звезда с диаманти. Искам да кажа, бях прекален близо, за да виждам тялото й, но подобно на повечето мъже в такив ситуации, имах усета на слепец.

Дланите ми се плъзнаха по бедрата и дупето й, между краката й и по корема към гърдите й. Кожата й беше гладка и хладна, което ми харесва, и мускулите й явно бяха стегнати във фитнес-зала.

Ако някой проявява интерес, собственото ми тяло може да се опише като мускулесто и гъвкаво. Преди имах твърд като дъска корем, но откакто в слабините ми попадна онова парче олово, плътта ми се е поотпуснала.

Така или иначе, пръстите на Кейт се плъзнаха по задника ми и спряха върху твърдия белег отдолу.

— Какво е това? — попита тя.

— Изходна рана.

— Къде е входната?

— В долната част на корема.

Дланта й се насочи към слабините ми и потърси наоколо, докато не откри мястото на седем и половина сантиметра североизточно от връх Уили.

— Ооох… горе-долу там.

— Ако беше малко по-надолу, щяхме да си останем само приятели.

Кейт се засмя и ме прегърна толкова силно, че изкара въздуха от ранения ми бял дроб. Божичко — тая жена наистина бе силна.

Някъде дълбоко в душата си бях съвсем сигурен, че Бет Пенроуз няма да одобри това. Не че нямам съвест, но същото не можеше да се каже за малкия Джони, така че за да реша конфликта, изключих главния си мозък и оставих Джони да действа както си знае.

Опипвахме се, целувахме се и се прегръщахме в продължение на десетина минути. Има нещо невероятно в това да изследваш чуждо голо тяло — кожата, извивките, хълмовете и долините, вкуса и аромата на жена. Любовната игра ми харесваше, но Джони започваше да губи търпение, затова предложих да се преместим в спалнята.

— Не, направи ми го тук — отвърна тя.

Няма проблем. Е… на диван не ми е много удобно, но Джони не смяташе така.

Тя се покатери отгоре ми и след миг променихме характера на професионалната си връзка.

Останах да лежа на дивана, докато Кейт отиде до банята. Не знаех какви контрацептиви използва, но из апартамента не бях видял детски креватчета и кошарки, затова реших, че е взела съответните мерки.

Тя се върна в дневната, включи лампата до дивана и ме погледна, седнах. Сега виждах цялото й тяло и наистина беше изключително, по-пълно, отколкото си го бях представял в няколкото случая, в които мислено я бях събличал. Освен това забелязах, че е естествено руса, отгоре додолу, но вече се бях досетил за това.

Кейт коленичи пред мен и ме накара да се разкрача. Видях, че пържи в ръка влажна кърпа. Тя започна да лъска ракетата, което за малко да предизвика ново изстрелване.

— Не е зле за старец като теб. Взимаш ли виагра?

— Не, взимам селитра, за да стои мирен.

Кейт се засмя, наведе се и отпусна лице в скута ми. Погалих я по косата.

Тя вдигна глава и ме хвана за ръцете. Видя белега на гърдите ми и го докосна, после плъзна длан към гърба ми и пръстите й напипаха изходната рана.

— Куршумът е счупил предното и задното ребро.

Момичетата от ФБР разбират от тия неща. Много цинично. Но по-добре, отколкото „О, бедничкият, сигурно ужасно те е боляло“.

— Сега мога да кажа на Джак къде са те ранили — прибави Кейт, засмя се и ме попита: — Гладен ли си?

— Да.

— Добре. Ще изпържа яйца.

Тя отиде в кухненския бокс. Аз станах и започнах да събирам разхвърляните дрехи.

— Не се обличай — извика Кейт.

— Просто исках да си сложа за малко сутиена и бикините ти.

Това отново я накара да се засмее.

Наблюдавах я как шета гола. Приличаше на богиня, изпълняваща някакви ритуали в храм.

Порових из купчината дискове и открих Уили Нелсън, любимата ми посткоитална музика.

Уили запя „Не се навъртай наоколо“.

— Това ми харесва — каза тя.

Плъзнах поглед по книгите на лавиците. Обикновено можеш да научиш нещо за човек по онова, което чете. Повечето томове бяха справочници, от ония неща, които трябва да следиш, за да поддържаш форма в тоя бранш. Имаше и книги по криминалистика, тероризъм, патологична психология и така нататък. Нямаше романи, класика, поезия, нямаше история на изобразителното изкуство или фотографията. Това затвърди първоначалната ми представа за Кейт Мейфилд като всеотдайна професионалистка, истински играч от отбора, жена, която никога не оцветява фигурите извън контурите.

Но тази спретната мажоретка явно си имаше и друга страна, която не беше много сложна — тя обичаше мъжете, обичаше секса. Но защо харесваше точно мен? Може би искаше да натрие носовете на колегите си от ФБР, като ходи с ченге. Може да й бе писнало да играе по неписаните правила и писмените директиви. Може просто да й се чукаше. Кой знае? Човек може да се побърка от опити да анализира причините да го изберат за сексуален партньор.

Телефонът иззвъня. Агентите трябваше да имат отделна линия за служебни разговори, но Кейт дори не погледна към телефона на стената в кухнята, за да види по коя линия я търсят. Накрая се включи телефонният секретар.

— Мога ли да направя нещо? — попитах аз.

— Да. Иди да се срешиш и си измий червилото от лицето.

— Добре, — Отидох в спалнята и забелязах, че леглото е оправено.

Защо жените си оправят леглата?

Така или иначе, спалнята беше оскъдно мебелирана, също като дневната. Все едно че бях в мотелска стая. Кейт Мейфилд явно нямаше намерение да се задържи дълго в Манхатън.

Влязох в банята. За разлика от другите помещения в апартамента, банята изглеждаше така, все едно са я обискирали. Намерих гребен и се сресах, после си измих лицето и си нажабурих устата. Погледнах се в огледалото. Под кръвясалите ми очи висяха торбички и бях малко блед. Джон Кори очевидно беше извървял тежък път, който все още не бе завършил. Но манивелата ми все още работеше, въпреки че акумулаторът ми се беше изтощил.

Тъй като не исках да се бавя в светая светих на мадмоазел, се върнах в дневната.

Кейт бе донесла на масичката две чинии с бъркани яйца и препечен хляб и две чаши портокалов сок. Седнах на дивана, а тя се настани на колене срещу мен. Започнахме да се храним. Наистина бях гладен.

— В Ню Йорк съм от осем месеца и ти си първият мъж, с когото спя.

— Сигурен съм.

— Ами ти?

— Не съм спал с мъж от години.

— Дръж се сериозно.

— Ами… какво да ти кажа? Имам приятелка. Знаеш го.

— Можем ли да се избавим от нея?

Засмях се.

— Сериозно, Джон. Нямам нищо против да се застъпим за няколко седмици, но след това… нали разбираш?

Не бях сигурен, но отвърнах:

— Напълно.

Известно време се гледахме. Накрая осъзнах, че трябва да кажа нещо.

— Виж, Кейт, мисля, че просто си самотна. И прекалено ангажирана. Аз не съм онзи, който ти трябва. Може би за момента, да, но…

— Глупости. Не съм чак толкова самотна, нито толкова ангажирана. Мъжете постоянно ме свалят. Твоят приятел Тед Наш ме е канил да излезем поне десет пъти.

— Какво? — Изпуснах си вилицата. — Тоя дребен лайнар…

— Не е дребен.

— Но е лайнар.

— Не е.

— Бесен съм. Излизала ли си с него?

— Само няколко пъти на вечеря. В рамките на междуведомственото сътрудничество.

— По дяволите, бесен съм. Защо се смееш?

Тя не ми каза защо се смее, но предполагам, че знаех причината. Кейт скри лицето си с длан, докато се мъчеше да преглътне хапката си, и не преставаше да се залива от смях.

— Ако се задавиш, не знам как да ти помогна.

Това още повече я разхили.

Както и да е, промених темата и я попитах какво мисли за пресконференциите.

Тя отговори, но аз не я слушах. Замислих се за Тед Наш и за това как беше свалял Бет Пенроуз по време на плъмайландското разследване. Е, може да е било взаимно, пък и не се случи кой знае какво, но не мога да понасям съперничество. Мисля, че Кейт Мейфилд го бе разбрала и просто го използваше.

После се замислих за Бет Пенроуз и честно казано, чувствах се малко гузен. Макар че Кейт Мейфилд нямаше нищо против неколко седмично застъпване на сексуалните връзки, аз общо взето съм моногамен и предпочитам да си нямам повече от едно главоболие — освен един уикенд в Атлантик Сити с ония две сестри, но това е друга история.

Известно време поседяхме мълчаливо и аз си ядях яйцата. От давна не бях вечерял с гола жена и си спомнях, че някога това ми доставяше истинско удоволствие. Ако се замисли човек, в храната и голотата, в яденето и секса има нещо, което върви заедно. От една страна, е примитивно, от друга — изключително чувствено.

Бях стъпил на хлъзгавия склон, който се спускаше към бездната на любовта, дружбата и щастието — а вие знаете докъде води това. До нещастие.

Голяма работа. Човек трябва да поема рискове.

— Утре сутрин ще се обадя на Бет и ще й кажа, че всичко между нас е свършило.

— Няма нужда. Аз ще го направя вместо теб. — Тя пак се засмя.

Кейт Мейфилд явно беше в по-добро посткоитално настроение от мен. Наистина водех вътрешна борба, бях объркан и малко уплашен. Но на сутринта щях да оправя всичко.

— А сега по работа — рече тя. — Разкажи ми за информатора.

Предадох й разговора си с Фади Асуад, след което вече не се чувствах толкова гузен, че съм съкратил работния си ден заради храна и секс.

Кейт ме изслуша и накрая попита:

— И не смяташ, че се опитват да ни извъртят номер, така ли?

— Не. Зет му е мъртъв.

— Въпреки това всичко може да е част от плана. Тези хора са абсолютно безмилостни.

Замислих се.

— Защо им е да ни лъжат, че Асад Халил е отишъл в Пърт Амбой с такси?

— За да престанем да го търсим в Ню Йорк.

— Преиграваш. Ако беше видяла Фади Асуад, щеше да разбереш, че казва истината. Гейб също смята така, а аз вярвам на инстинкта му.

— Фади е казал истината за онова, което знае. Това не доказва, че в таксито е бил Халил. Но ако е така, значи франкфуртското убийство е само за заблуда.

— Точно така. — Рядко ми се е случвало да провеждам анализ с гол колега от другия пол и не е толкова приятно, колкото навярно изглежда. Но все пак е по-добре, отколкото съвещание на дълга заседателна маса. — Е, спасих те от няколко седмици в Европа с Тед Наш — казах аз.

— Тъкмо затова мисля, че си съчинил всичко. За да ме върнеш тук. Усмихнах се.

Тя помълча няколко секунди, после попита:

— Вярваш ли в съдбата?

Замислих се. Случайната ми среща с двама латиноамерикански господа на Западна 102 — ра улица преди година беше предизвикала поредица от събития, които доведоха до пенсионирането ми, до постъпването ми в Антитерористичната спецчаст и накрая до този момент. Не вярвам в предопределението, съдбата, шанса и късмета. Вярвам, че нашият живот се управлява от съчетание от свободна воля и хаос, че светът е нещо като разпродажба на дамско облекло. Във всеки случай, човек постоянно трябва да е нащрек, готов да упражни свободната си воля сред все по-хаотична и опасна среда.

— Джон?

— Не, не вярвам в съдбата. Мисля, че не сме били предопределени да се срещнем и да правим любов в твоя апартамент. Срещата ни беше случайна, сексът беше твоя идея. Страхотна идея, между другото.

— Благодаря. Твой ред е да ме сваляш.

— Знам правилата. Винаги пращам цветя.

— Прескочи цветята. Просто се дръж мило с мен пред хора.

Имам един приятел писател, който е познавач на жените и веднъж ми каза: „Мъжете разговарят с жените, за да могат после да се чукат с тях, а жените се чукат с мъжете, за да могат после да разговарят с тях“. Това, изглежда, се отнася за всички, но не съм сигурен колко трябва да приказвам след секс. С Кейт Мейфилд отговорът явно бе „много“.

— Джон?

— А… ако съм мил с теб, хората ще започнат да шушукат. Добре. И другите идиоти ще стоят настрана. Какви други идиоти? Освен Наш?

— Няма значение. — Тя се отпусна назад, вдигна крака на масичката, протегна се и се прозя. — Господи, колко е хубаво! Постарах се. Имам предвид храната.

— О. — Погледнах дигиталния часовник на видеото. — Трябва да тръгъгвам.

— Как ли не. Толкова отдавна не съм спала през нощта с мъж, че не си спомням кой кого завиваше.

Изхилих се. Кейт Мейфилд ме привличаше с това, че пред хората изглеждаше и се държеше като девственица, но тук… е, ясна ви е картинката. Това възбужда някои мъже и аз съм от тях.

— Нямам четка за зъби — казах й.

— Имам един от ония мъжки несесери, дето ги раздават в бизнес — класа.

— От кои линии? Обичам несесерите на „Бритиш Еъруейс“.

— Мисля, че е от „Ер Франс“. Вътре има презерватив.

— Като става дума за това…

— Довери ми се. Аз работя за федералното правителство.

Това може би беше най-смешното нещо, което бях чувал от месеци.

Тя включи телевизора и легна на дивана с глава в скута ми. Погалих гърдите й, което накара хидравличния ми кран да се надигне. Кейт проточи шия напред и каза:

— Още няколко сантиметра по-високо, моля — след което се засмя. Докъм два през нощта изгледахме много повторения на новините, плюс няколко специални предавания за онова, което вече се наричаше „Терористичен удар срещу полет 175“. Мрежите очевидно се опитваха да не споменават името на основния си рекламодател — „Трансконтинентал“. Всъщност, колкото и странно да изглежда, по един от каналите пуснаха реклама на „Трансконтинентал“, показваща весели пътници във втора класа. Мисля, че статистите им са лилипути, така че седалките да ти се струват по-големи. Освен това обърнете внимание, че в рекламите никога не показват арабски пасажери.

В специалните предавания бяха събрани събеседници от всички кътчета на света и дрънкаха разни глупости за глобалния тероризъм, историята на средноизточния тероризъм, Либия, ислямските екстремисти, цианидния газ, автопилотите и така нататък, и така нататък.

Към три се оттеглихме в спалнята, като взехме със себе си кобурите с пистолетите си.

— Спя гол — казах аз, — но винаги въоръжен.

Тя се усмихна и се прозя, после нахлузи ремъка с кобура върху голото си тяло и ако си падате по такива неща, изглеждаше секси.

— Странна работа — след като се видя в огледалото, отбеляза Кейт. — Искам да кажа, циците и патлака.

— Без коментар.

— Това беше кобурът на баща ми. Не исках да му кажа, че вече не се носят. Глокът е нов и го нося горе-долу веднъж седмично. И всеки път, когато гостувам на родителите си.

Кимнах. Това ми подсказваше нещо за Кейт Мейфилд.

Тя отиде при телефонния секретар на нощното шкафче и натисна един от бутоните. Разнесе се гласът на Тед Наш:

— Кейт, тук е Тед. Обаждам се от Франкфурт. Съобщиха ми, че двамата с Кори нямало да се присъедините към нас. Смятам, че пропускате възможност. Според мен убийството на таксиметровия шофьор е за заблуда… Както и да е, позвъни ми… в Ню Йорк минава полунощ… мислех, че ще те открия вкъщи… И Кори го няма. Добре, обади ми се тук до три-четири часа ваше време. Аз съм във „Фрункфуртер Хоф“. — Той продиктува номера. — Или по-късно ще се опитам да те намеря в службата. Трябва да поговорим.

Нито един от нас не каза нищо, но гласът на тоя тип в спалнята на Кейт Мейфилд ме ядоса и предполагам, че тя го усети, защото каза:

— По-късно ще се чуя с него.

Както обикновено, двамата с Тед имахме различни теории. Аз смятах, че франкфуртското убийство е за отвличане на вниманието. И бях съвсем сигурен, че хитрият стар Тед също мисли така, но иска да съм в Германия. Интересно. Е, щом Тед казва да отида на точка В, значи ще остана на точка А.

Кейт вече беше в леглото и ме викаше при себе си.

Пъхнах се под завивките и двамата се сгушихме един до друг с преплетени ръце и крака. Чаршафите бяха студени и свежи, възглавницата и матракът бяха твърди, също като Кейт Мейфилд. Така по ми харесваше, отколкото да клюмам на фотьойла си пред телевизора.

Големият мозък заспиваше, но малкият бе абсолютно буден, както понякога се случва. Тя се покатери отгоре ми. По някое време сьвсем се унесох и ми се присъни адски реалистичен сън за това как се чукам с Кейт Мейфилд.

41

Старият „Пайпър Апачи“ се носеше на североизток към Лонг Айланд в ясното небе. Асад Халил гледаше към земята.

— Имаме чудесен попътен вятър и ще пристигнем по-рано — информира го Бил Садъруейт.

— Отлично. — „Попътният вятър съкращава живота ти.“

— Както казах, оная операция беше най-дългата в историята на военната авиация. А и F-111 не е много удобен.

Халил мълчаливо го слушаше.

— Скапаните французи не ни пуснаха да прелетим над тяхна територия. Но с италианците нямаше проблем — разрешиха ни да кацнем на Сицилия, ако се наложи. Затова ви харесвам, момчета.

— Благодаря.

Под тях се плъзгаше Норфък, Вирджиния, и Садъруейт използва възможността, за да му покаже военноморската база.

— Вижте… там е флотът… виждате ли ония два самолетоносача?

Видяхте ли ги?

— Да.

— Онази нощ флотът много ни помогна. Не участваха в битката, но ни вдъхваше увереност самият факт, че са там и ни прикриват на връщане.

— Да, разбирам.

— Но се оказа, че тъпите либийски военновъздушни сили изобщо не ни преследваха. Пилотите им сигурно са се крили под леглата си, попикани от страх. — Садъруейт се засмя.

Халил със срам и гняв си спомни как самият той се бе изпуснал от ужас.

— Струва ми се, че един американски самолет все пак беше свален от либийските военновъздушни сили.

— Няма такова нещо. Те изобщо не излетяха.

— Но изгубихте един самолет, нали?

Садъруейт погледна пътника си.

— Да, но пичът сам се прецака. Спусна се прекалено ниско и се блъсна във водата по време на приближаването към брега.

— Може да е бил улучен от ракета или зенитно оръдие.

— Тяхната противовъздушна отбрана нищо не струваше. Искам да кажа, наистина имаха модерна техника от руснаците, но не им стигаше пипе да я използват. — Бил се замисли и прибави: — Но наистина изстреляха много ракети земя-въздух.

— Били сте много смел.

— Просто си вършех работата.

— Вие ли пилотирахте първия самолет, който бомбардира Ал Азизия?

— Да. Водещия самолет… хей, наистина ли казах Ал Азизия?

— Да.

— Хм… — Садъруейт не си спомняше да е споменавал името, което едва можеше да произнесе. — Както и да е, моят оръжейник, Чип… не бива да разкривам фамилии… та той хвърли четири бомби, улучи три цели и се прецака с последната, но все пак улучи нещо.

— Какво?

— Не знам. Сателитните снимки след операцията показаха… може да са били казарми или къщи… нямаше вторични експлозии, така че не беше онова, което трябваше да улучи, някакъв стар италиански склад за боеприпаси. На кой му пука? Нали улучи нещо? Знаете ли как се изчисляват жертвите? Момчетата от сателитното разузнаване събират ръцете и краката и ги делят на четири. — Той се засмя.

Асад Халил усети, че сърцето му се разтуптява, и се помоли на Господ да му помогне да се овладее. Пое си дълбоко дъх и затвори очи. Разбираше, че този човек е убил семейството му. Представи си братята си Есам и Кадир, сестрите си Адара и Лина и майка си, която му се усмихваше от рая, прегърнала четирите си деца. Фарида кимаше и устните й се движеха. Той не чуваше какво казва, но знаеше, че тя се гордее с него и го окуражава да отмъсти за гибелта им.

Замисли се за Бахира и внезапно го осени, че за нейната смърт всъщност е виновно чудовището, което седеше до него.

Ще ми се да ми бяха възложили къщата на Кадафи — обади се Садъруейт. — За нея отговаряше Пол, копелето му недно. Искам да кажа, не бяхме сигурни, че оня арабски гъз ще е във военния лагер, но момчетата от разузнаването смятаха така. Не е позволено да убиваме държавни глави. Някакъв тъп закон — струва ми се, че го подписа оня путьо Картър. Глупости. Можеш да бомбардираш цивилни но не можеш да очистиш големия шеф. Обаче на Рейгън му искаше и ни прати да му светим маслото. Оръжейник на Пол беше Джим, дето живее на Лонг Айланд. Пол без проблем намери къщата на Кадафи и Джим пусна бомбата отгоре й. Ама скапаният Кадафи спял в скапаната си шатра… Разказах ли ви го вече? Както и да е, размина му се само с едно насиране в гащите. Асад Халил отново дълбоко си пое дъх.

— Но споменахте, че загинала дъщеря му, нали?

— Да… кофти работа. Обаче скапаният живот обикновено си е такъв. Нали? Искам да кажа, опитали са се да убият Хитлер с бомба, хората около него станали на каша, ама на скапания Хитлер само дето му бил опърлен мустакът. Момиченцето беше убито, нашият имидж пострада, а оня боклук си остана жив.

Халил не отговори.

— Разказах ли ви за другата ескадрила? Момчетата имаха няколко цели в Триполи и една от тях беше френското посолство. Вижте сега, никой никога не го е признавал и се предполага, че е грешка, ама един от нашите пичове хвърли бомбата право в задния им двор.

Не искахме да убием никой, пък и беше през нощта, така че нямаше никой. Обаче си помислете — улучваме къщата на Кадафи, пък той се оказва в задния двор. Нарочно улучваме задния двор на френското посолство, но там няма никой. Разбирате ли какво искам да кажа? Ами ако се беше случило обратното? Онази нощ аллах е бдял над оня гъз. Странна работа.

Асад се разтрепери. Ако бяха на земята, щеше да убие това богохулно куче с голи ръце. Той затвори очи и се помоли.

— Искам да кажа — продължаваше Садъруейт, — французите са ни приятели, съюзници, ама тогава ни извъртяха курвенски номер и не ни пуснаха над своя територия, затова им дадохме да разберат, че когато пилотите летят по-дълго и са малко уморени, могат да се случат инциденти. — Той се разхили. — Просто инцидент. Excusez moi. Голяма работа беше Рони. Такъв човек ни трябва в Белия дом. Буш е бил пилот изтребител. И знаете ли какво му се случило? Японците го свалили над Тихия океан. Ама и той беше пич. После дойде оня пъзльо от Арканзас… интересувате ли се от политика?

Халил отвори очи.

— Като гост във вашата страна, не коментирам американската политика.

— Ами? Да, ясно. Както и да е, скапаните либийци си получиха заслуженото за бомбата в оная дискотека.

Асад помълча малко, после отбеляза:

— Това се е случило толкова отдавна, а вие, изглежда, ясно си го спомняте.

— Да… е, битките трудно се забравят.

— Сигурен съм, че либийците също не са забравили.

Садъруейт се засмя.

— Определено. Нали знаете, арабите имат дълга памет. Искам да кажа, две години след като им пуснахме бомбите, те взривиха оня самолет на „Пан Ам“.

— Както се казва в еврейското писание, око за око, зъб за зъб.

— Да. Изненадах се, че не им го върнахме тъпкано. Така или иначе, оня слабак Кадафи накрая предаде типовете, дето са сложили бомбата. Виж, това вече ме гръмна. Какви ги върши?

— Какво искате да кажете?

— Ами, тоя боклук трябва да е скрил някой фокус в ръкава си. Нали разбирате? Какво ще спечели, като предаде двама от собствените си хора, на които е заповядал да сложат бомбата?

— Навярно са му оказали натиск да окаже съдействие на Международния съд — отвърна Халил.

— Ами после? За да не си развали отношенията с арабските терористи, отива и прави нов номер. Нали разбирате? Случилото се със самолета на „Трансконтинентал“ е дело на Кадафи. Заподозреният е либиец. Нали така?

— Не съм запознат с този случай.

— И аз, честно казано. Журналистите са лъжливи копелета.

— Но може да сте прав, че с този терористичен акт либийците си отмъщават за въпросните двама свои граждани — прибави Асад. — Или пък смятат, че не са си отмъстили достатъчно за въздушния удар.

— Кой знае? На кой му пука? Ако се опита да разбере ония идиоти, човек ще се побърка като тях.

Халил замълча.

Садъруейт очевидно изгуби интерес към разговора и няколко пъти се прозя. Летяха над крайбрежието на Ню Джърси. Със залеза н слънцето долу започнаха да проблясват светлини.

— Какво е онова там? — попита Асад.

— Къде? А… това е Атлантик Сити. Бил съм там. Страхотно място ако си падаш по вино, жени и песни.

Халил разпозна парафразата на стих от великия персийски поет Омар Хаям: „Кана вино, малко хляб и ти до мен, в пустинята запяла. О, пустинята е същи рай!“

— Значи това е раят? — рече той.

Съдъруейт се засмя.

— Да. Или адът. Зависи какви са ти картите. Обичате ли хазарт?

— Не.

— Мислех, че… сицилианците са комарджии по природа.

— Насърчаваме други да играят хазарт. Печелят онези, които залагат нищо.

— Имате право. — Пилотът зави надясно и установи нов курс. — Ще минем над океана и ще се насочим право към Лонг Айланд. Вече започвам да се спускам, така че ушите ви могат малко да заглъхнат.

Халил си погледна часовника. Минаваше седем и петнайсет и слънцето едва се подаваше над хоризонта на запад. Над земята се спускаше мрак. Той си свали тъмните очила, прибра ги в джоба на сакото си и си сложи бифокалните.

— Мислех си за това съвпадение с вашия приятел.

— А?

— Имам клиент на Лонг Айланд, който също се казва Джим.

— Не може да е Джим Маккой.

— Но е той.

— И е ваш клиент, така ли? Джим Маккой?

— Това ли е директорът на авиационния музей?

— Да! Проклет да съм. Откъде го познавате?

— Купува памучен брезент от фабриката ми на Сицилия. Това е специален памук, който се произвежда за маслени картини, но е много подходящ за старите самолети в музея.

— Значи продавате памук на Джим?

— На музея му. Не сме се срещали лично, но той беше много доволен от качеството на брезента. Не е тежък като обикновения и с него спокойно могат да се покриват дървените рамки на най-старите машини. — Той се опита да си спомни какво друго му бяха казали в Триполи. — И разбира се, тъй като е произведен за художници, притежава много по-добра способност да абсорбира самолетната боя, което днес е рядкост, защото повечето брезенти са синтетични.

— Без майтап?

Халил замълча за момент, после предложи:

— Навярно бихме могли да посетим господин Маккой още тази вечер. Бил Садъруейт се замисли.

— Да, предполагам… ще му се обадя…

— Няма да се възползвам от това, че сте приятели, и обещавам да не разговарям по работа. Искам само да видя самолетите, които се покриват с моя брезент.

— Естествено. Предполагам…

— И разбира се, за тази услуга ще настоя да приемете малък подарък… може би петстотин долара.

— Готово. Ще му се обадя в службата да проверя дали още е там.

— В противен случай бихте могли да му позвъните вкъщи и да го помолите да ни посрещне в музея.

— Естествено. Джим няма да има нищо против. И без това ме покани да ми покаже самолетите.

— Чудесно. Утре сутрин може да нямаме време. Във всеки случай, решил съм да даря на музея две хиляди квадратни метра брезент за реклама и така ще имам тази възможност.

— Естествено. Гледай ти, какво съвпадение! Светът е малък.

— И с всяка година още повече се смалява. — Халил се усмихна. Не се налагаше пилотът да улеснява срещата му с бившия лейтенант Маккой, но това донякъде опростяваше нещата. Асад имаше домашния му адрес и нямаше значение дали ще го убие в дома му, или в служебния му кабинет. В музея щеше да е по-добре, но само заради символиката на този акт. Но още същата вечер трябваше да отлети на запад за последната фаза от деловия си престой в Америка.

До този момент всичко вървеше според плана. След ден-два някой от американските разузнавателни служби щеше да направи връзка между тези на пръв поглед изолирани убийства. Но след Хамбрехт, Уейклиф и Грей, Асад Халил вече бе готов да умре. Ако успееше да прибави към тях и Маккой, толкова по-добре. Ала ако го чакаха на летището, в музея или в дома на директора, щеше да умре поне тази свиня, която седеше до него. Той погледна към пилота и се усмихна. „Ти си мъртъв, лейтенант Садъруейт, но още не го знаеш.“

Продължаваха да се спускат към Лонг Айланд и Халил вече виждаше брега, както и високите сгради на Ню Йорк наляво от самолета.

— Ще минем ли близо до летище Кенеди? — попита той.

— Не, но можете да го видите ей там до залива. — Садъруейт осочи едно огромно осветено пространство. — Видяхте ли го?

— Да.

— В момента сме на височина триста метра и няма да ни се наложи да се занимаваме с всичките им глупости. Господи, ония от кулата на Федералното управление на авиацията са скапани задници.

Халил не отговори. Този човек използваше удивително много ругатни. Същото се отнасяше и за собствените му сънародници, но те никога не богохулстваха като този безбожник, който споменаващ всуе името на пророка Иисус. В Либия за богохулство с името ня пророк наказаха с камшик — и убиваха за поругаване на името на аллах.

Садъруейт погледна пътника си.

— Та значи наистина сте в текстилния бизнес?

— Да. Вие с какъв бизнес смятахте, че се занимавам?

Пилотът се засмя.

— Ами, да ви кажа честно, мислех, че може да сте от мафията.

Асад Халил се усмихна.

— Аз съм честен човек, търгувам с текстил. — И прибави: — Как си представяте, че някой мафиот би пътувал с толкова стар самолет?

Садъруейт се насили да се усмихне.

— Имате право, предполагам… но ви докарах дотук, нали?

— Все още не сме кацнали.

— Ще кацнем. Още не съм убивал никого.

— Нима?

— Да… но тогава ми плащаха, за да убивам. — Той се засмя. — Първият на мястото на катастрофата е пилотът. Приличам ли ви на мъртвец?

Асад Халил не отговори.

Садъруейт повика кулата на „Макартър“ по радиостанцията.

— Кула Лонг Айланд, тук „Апачи“ шейсет и четири. Намирам се на петнайсет километра южно от вас, височина триста метра, спускам се към „Макартър“. — Той изслуша отговора и потвърди приемането на инструкциите.

Няколко минути по-късно пред тях се появи голямо летище и пилотът се насочи към двадесет и четвърта писта. Халил видя главния терминал в далечината наляво. Надясно имаше група хангари, край които бяха паркирани малки самолети. Аерогарата бе заобиколена от дървета, жилищни квартали и магистрали.

Според неговата информация летището се намираше на седемдесет и пет километра източно от „Кенеди“ и тъй като не приемаше международни полети, не се охраняваше прекалено строго. Във всеки случай, той пътуваше с частен самолет.

Преди петнадесет години американските власти бяха обявили пътническите полети за обект на строга охрана и частните самолети нямаха право да спират на пътнически терминал. Определеният за тях участък изобщо не се охраняваше. В резултат тъкмо онези хора, от които се страхуваха американците — саботьори, наркотрафиканти борци за свобода и луди — можеха свободно да летят из страната, стига да използват частни самолети.

Асад Халил промълви няколко благодарствени думи към глупавите бюрократи, които улесняваха мисията му.

Самолетът плавно кацна. Това изненада Халил, като се имаха предвид очевидните психически отклонения на пилота.

— Видяхте ли? — попита Садъруейт. — Пристигнахте жив и здрав.

Асад не отговори.

Садъруейт излезе от пистата и продължи към частните хангари.

Слънцето бе залязло и летището тънеше в мрак, освен осветените писти и сградите на неохраняемия участък в далечината.

Халил внимаваше за някакъв капан. Беше готов да извади пистолета си и да нареди на пилота отново да излети, но около хангарите не забеляза нищо особено.

Садъруейт спря на рампата и изключи двигателите.

— Добре, да излизаме от тоя летящ ковчег. — И се засмя.

Двамата разкопчаха коланите и взеха саковете си. Халил отключи вратата и се измъкна на крилото, пъхнал дясната си ръка в джоба, в който бе глокът му. При първия признак за опасност щеше да стреля в главата на Бил Садъруейт. Щеше да съжалява само за пропуснатата възможност да обсъди с бившия лейтенант причината за смъртта му.

Асад престана да се оглежда и се опита да усети опасността. Застана абсолютно неподвижен като душещ въздуха лъв.

— Добре ли сте? — попита пилотът. — Просто скочете долу. Краката ви са по-близо до земята, отколкото очите ви. Хайде, скачайте.

Халил за последен път се озърна, окончателно се успокои и скочи от крилото. Садъруейт го последва, после се протегна и се прозя.

— Тук е приятно прохладно — отбеляза той. — Ще повикам някой от поддръжката да ни откара до терминала. Можете да останете тук.

— Ще дойда с вас.

— Както искате.

Запътиха се към един недалечен хангар и откриха един от техниците.

— Приятел — спря го Садъруейт, — можеш ли да ни хвърлиш до терминала?

— Онзи бял бус потегля за натам — отвърна мъжът.

— Страхотно. Виж, ще остана тук през нощта. Излитам утре сутрин, навярно по-късно. Можеш ли да заредиш и да боядисаш самолета? — Пилотът се засмя.

— Тая бракма няма да се оправи само с една боя, приятел — отвърна техникът. — Ще я изтегля до сервизната зона и ще я заредя там.

— И шестте резервоара. Благодарско.

Халил и Садъруейт побързаха към буса. Пилотът поговори с шофьора и двамата се качиха отзад. На средните седалки видяха млад мъж и привлекателна русокоса жена.

Асад Халил се чувстваше неспокоен, но знаеше, че ако е имало капан, сега нямаше да е тук. Въпреки това продължаваше да стиска пистолета в джоба си.

Шофьорът превключи на скорост и потегли. Халил видя осветения терминал на около километър от хангарите.

Излязоха от летището и той попита шофьора:

— Къде отивате?

— Пътническата и общата част са отделни, затова не мога да пресека напряко.

Асад не каза нищо.

Известно време всички мълчаха, после Садъруейт се обърна към двойката пред тях.

— Сега ли пристигнахте, приятели?

Мъжът завъртя глава и първо погледна към Халил. Очите им се срещнаха, но либиецът знаеше, че в мрака лицето му не се вижда.

— Да — отвърна непознатият, — току-що пристигаме от Атлантик Сити.

— Имали сте късмет, а? — Пилотът кимна към блондинката, намигна и се ухили.

Мъжът принудено се усмихна.

— Това няма нищо общо с късмета. — После се обърна напред.

Бусът отново влезе в летището и спря пред главния терминал. Младата двойка слезе и се запъти към таксиметровата стоянка.

— Извинете, но съм наел автомобил от „Херц“ — каза Халил на шофьора. — Може ли да отидем направо на техния паркинг?

— Да, няма проблем. — След минута бяха на малкия паркинг, запазен за клиентите на „Херц Голд Кард“.

Под осветения метален покрив имаше двадесет номерирани места за паркиране, обозначени с имена. На едно от тях пишеше БАДР и Халил се насочи към него.

Садъруейт го последва.

Стигнаха до автомобила, черен линкълн. Асад отвори задната врата и остави сака си на седалката.

— Това ли е колата ви? — попита пилотът.

— Да. „Бадр“ е името на компанията.

— Аха… не трябва ли да подпишете някакви документи?

— Това е специална услуга. Така избягвам дългите опашки в офиса.

— Качете се, моля.

Садъруейт сви рамене, отвори предната дясна врата, настани се вътре и хвърли чантата си отзад.

Халил запали двигателя и включи фаровете.

— Бихте ли извадили документите от жабката? — обърна се той към спътника си.

Садъруейт го направи и Асад потегли към изхода. Служителката в будката на портала отвори прозореца си.

— Може ли да ми покажете договора за наема на колата и шофьорската си книжка, господине?

Халил взе документите от Садъруейт и й ги подаде. Служителката ги прегледа и си остави единия екземпляр. Асад й протегна египетската и международната си шофьорска книжка. Жената ги проучи за няколко секунди, хвърли поглед към него, после му върна всичко.

— Можете да продължите.

Излязоха на шосето и завиха надясно. Халил прибра шофьорската книжка и договора в джоба на гърдите си.

— Ето значи как го правят големите клечки — обади се Садъруейт.

— Моля?

— Богат ли сте?

— Компанията ми е богата.

— Хубаво. Така не си губите времето с някоя мърлява кучка в офиса на „Херц“.

— Да.

— Далече ли е мотелът?

— Преди да отидем там можем да се обадим на господин Маккой. Вече наближава осем часът.

— Да… — Садъруейт погледна мобилния телефон на таблото. — Да, защо не?

— Знаете ли номера му?

— Да.

Пилотът извади картичката на Маккой от джоба си и включи лампичката на тавана.

Преди да успее да набере, Халил каза:

— Навярно е по-добре да споменете само, че водите със себе си приятел. Ще му се представя лично, когато пристигнем. И обяснете на господин Маккой, че нямате много време. Поискайте да видите музея тази вечер. Ако се наложи, може първо да минем през дома му. Както виждате, автомобилът има сателитен навигатор, така че лесно ще намерим адреса. Моля, оставете високоговорителя на телефона включен.

Съдъруейт го погледна, после погледна дисплея на навигационната система на таблото.

— Ясно. — И набра номера на Джим Маккой.

На третото иззвъняване отговори женски глас.

— Ало?

— Бети, тук е Бил Садъруейт.

— О… здравей, Бил. Как си?

— Страхотно. Как са децата?

— Добре.

— Джим там ли е? — И преди жената да успее да отговори, Садъруейт, който бе свикнал да го отрязват, бързо прибави: — Трябва да поговоря с него за нещо важно.

— Ами… добре, чакай да видя дали е свършил с другия си разговор.

— Благодаря. Предай му, че съм му приготвил изненада.

— Един момент.

На Халил му се прииска да поздрави Садъруейт за това, че е използвал точните думи, но само се усмихна и продължи да шофира. Пътуваха по експресна магистрала и се приближаваха към окръг Насау, където живееше Джим Маккой — и където щеше да умре.

— Здрасти, Бил — чу се мъжки глас. — Какво има?

Садъруейт се ухили.

— Няма да повярваш. Познай къде съм.

Последва мълчание.

— Къде? — накрая попита Маккой.

— Току-що кацнах на „Макартър“. Спомняш ли си онзи чартърен полет за Фили? Е, човекът си промени плановете и ето ме тук.

— Чудесно…

— Джим, утре рано сутринта трябва да излетя обратно, така че навярно бих могъл да се отбия у вас или да се срещнем в музея.

— Ами… трябва да…

— Само за половин час. Обаждам се от колата. Наистина искам да видя оня F-111. Можем да те вземем.

— Кой е с теб?

— Един приятел. Дойде с мен от Южна Каролина. Много му се ще да разгледа старите самолети. Имаме изненада за теб. Няма да те забавим, ако си зает. Зная, че се обаждам в последния момент, но ти каза…

— Да… добре, хайде да се срещнем в музея. Ще го намерите ли?

— Да. В колата има навигационна система.

— Къде сте?

Садъруейт погледна Халил, който отвърна по дистанционния микрофон:

— На междущатска магистрала четиристотин деветдесет и пет, господине. Току-що минахме покрай изхода за Магистралата на ветераните.

— Добре — каза Маккой, — значи пътувате по лонгайландската експресна магистрала. Имате още трийсетина минути път, ако трафикът е нормален. Ще ви чакам на главния вход на музея. Търсете голям фонтан. Дайте ми номера на мобифона си.

Садъруейт му го продиктува.

— Ако случайно се разминем — рече Маккой, — аз ще ви потърся или ми позвънете вие. Ето ви номера на клетъчния ми телефон. — Той им го каза, после попита: — С каква кола сте?

— Голям черен линкълн — отвърна Садъруейт.

— Добре… Може да пратя някой от охраната да ви посрещне на входа. — Той шеговито прибави: — Време на срещата приблизително двайсет и един нула нула, място на срещата според уговорката, връзката между самолетите е установена. До скоро, Карма петдесет и седем. Край.

— Прието, Елтън трийсет и осем. Край — ухили се Садъруейт, натисна бутона за край на разговора и погледна Халил. — Няма проблем. Почакайте докато му предложите две хиляди квадратни ярда безплатен брезент. Ще ви черпи нещо за пиене.

— Метра. Да бе.

След няколко минути мълчание Бил Садъруейт каза: — Хм… не че бързам, но после може да поизляза и сигурно ще Ми потрябват малко пари.

— А, да. Разбира се. — Асад бръкна в джоба на гърдите си, извади портфейла си и му го подаде. — Вземете си петстотин долара.

— Навярно ще е по-добре вие да ги преброите.

— Аз шофирам. Вярвам ви.

Садъруейт сви рамене, включи лампичката на тавана и отвори портфейла. Извади пачка банкноти и отброи петстотин долара. Може и да бяха петстотин и двадесет, не бе сигурен на слабата светлина.

— Оставих ви почти без пари.

— По-късно ще изтегля от някой банкомат.

Пилотът му върна портфейла.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Продължиха на запад по експресната магистрала и Халил въведе в сателитния навигатор музея „Люлка на авиацията“. След двадесет минути завиха на юг по голяма автострада и отбиха на изход M4. Последваха знаците до Чарлз Линдбърг Булевард, след това продължиха надясно по широк трилентов път. Накрая видяха осветен със сини и червени лампи фонтан, зад който се издигаше масивна сграда от стъкло и стомана.

Заобиколиха фонтана и спряха пред главния вход. Посрещна ги униформен пазач.

Халил изключи двигателя, слезе и взе черната си чанта от задната седалка. Садъруейт го последва, но остави сака си в линкълна. Асад заключи с дистанционното управление и пазачът каза:

— Добре дошли в музея „Люлка на авиацията“. Господин Маккой ви очаква в кабинета си. Ще ви заведа при него. — Той се обърна към Халил. — Трябва ли ви чантата, господине?

— Да, нося подарък за господин Маккой и фотоапарат.

— Добре.

Садъруейт се огледа. Вдясно от модерната сграда имаше два хангара от 30 — те години.

— Хей, погледнете натам!

— Тук се е намирала старата военновъздушна база „Мичъл“, използвана като тренировъчен център от трийсетте до средата на шейсетте години — поясни пазачът. — Хангарите са оставени на място й са възстановени в първоначалния им вид. В тях са най-ценните ни самолети. Наляво са Музеят на науката и техниката и космическата зала. Последвайте ме, моля.

Халил и Садъруейт закрачиха след него към входа. Асад забеляза, че мъжът не е въоръжен.

Влязоха в сградата, в която имаше висок атриум.

— Това е центърът за посетители — продължи обясненията си пазачът. — Тук е експозицията, ей там е магазинът за сувенири, а надясно е ресторант „Червената планета“. Виждате експериментален едноместен хеликоптер на военноморските сили, модел петдесет и девета. Онова там е вертолет „Мърлин“.

Докато пресичаха огромното пространство, стъпките им отекваха по гранитния под. Халил забеляза, че повечето лампи са изключени.

— Нямате ли други посетители освен нас? — попита той.

— Не, господине. Всъщност музеят официално не е открит, но приемаме малки групи потенциални дарители и от време на време организираме приеми за големи риби. — Мъжът се засмя. — Ще открием след седем-осем месеца.

Продължиха и минаха през врата с надпис ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Озоваха се в коридор с многобройни офиси. Пазачът спря пред стаята на директора, почука, отвори вратата и каза:

— Приятна вечер.

Садъруейт и Халил влязоха в малка приемна. Джим Маккой седеше на бюрото на секретарката и преглеждаше някакви документи. Той се изправи и усмихнато протегна ръка.

— Как си, Бил?

— Страхотно.

Асад забеляза, че Маккой не изглежда в такава форма като генерал Уейклиф и лейтенант Грей, но видът му бе много по-добър, отколкото на Садъруейт. Носеше костюм, който подчертаваше разликата между някогашните колеги.

Двамата мъже тихо размениха няколко думи, после Садъруейт се обърна.

— Джим, това е… моят пътник… господин…

— Фанини — рече Халил. — Алесандро Фанини. — Той протегна Ръка и Джим Маккой я стисна. — Произвеждам брезент. — Погледите им се срещнаха, но Маккой не прояви признаци на тревога. И ве пак очите му излъчваха интелигентност и Асад разбра, че този човек не е нито глупав, нито доверчив.

— Компанията на господин Фанини продава… — започна Садъруейт.

— Моята компания произвежда брезент за стари самолети. От благодарност за тази частна обиколка бих искал да ви пратя две хиляди метра фин памучен брезент. — И прибави: — Без задължения от ваша страна.

Джим Маккой помълча малко, после отвърна:

— Много щедро от ваша страна… приемаме всякакви дарения.

Халил се усмихна и кимна.

Садъруейт се обърна към него.

— Нали казахте…

Асад отново го прекъсна:

— Навярно ще ми позволите да проверя качеството на брезента, който използвате. Ако е по-добър от моя, ще ви поднеса извиненията си.

— За най-добрите си самолети използваме само тежък брезент — каза Джим Маккой.

— Разбирам. Е, тогава ще ви пратя най-тежкия, с който разполагаме.

На Садъруейт му се стори, че това противоречи на предишните обяснения на господин Фанини, но премълча.

Известно време водиха общи разговори. Директорът изглеждаше малко изненадан, че Бил Садъруейт е довел непознат на срещата им. Но от друга страна, нетактичността беше нещо типично за Бил. Маккой се усмихна.

— Елате да ви покажа самолетите. — Той се обърна към Халил. — Можете да оставите чантата си тук.

— Ако не възразявате, нося фотоапарат и видеокамера.

— Чудесно. — Той ги поведе обратно към атриума, после минаха през един вътрешен коридор към хангарите.

Вътре имаше над петдесет самолета от различни исторически периоди, включително от двете световни войни, както и модерни реактивни изтребители.

— Повечето, но не всички, са произведени тук, на Лонг Айланд — поясни Маккой. — А също и няколкото лунни модула, изложени в съседния хангар. Възстановени са с доброволен труд от хора, работили в самолетната и космическата индустрия на Лонг Айланд или в пътническата и военната авиация. В замяна на хилядите часове, които ни посветиха, ние написахме имената им на стената в атриума. — Директорът спря пред стар жълт биплан. — Това е Къртис JN — 4. Казва се Джени и е построен през хиляда деветстотин и осемнайсета година. Първият самолет на Линдбърг13.

Халил извади фотоапарата от сака си и направи няколко снимки. Маккой го погледна.

— Ако желаете, можете да опипате брезента.

Асад докосна твърдата, боядисана тъкан.

— Да, разбирам какво имахте предвид. Доста е тежък. Няма да забравя, когато ви пратя дарението си.

— Добре. А това тук е „Спъри Месинджър“, разузнавателен самолет, построен през хиляда деветстотин двайсет и втора. В отсрещния ъгъл има няколко изтребителя от Втората световна война — F4F „Уайлдкат“, F6F „Хелкат“, TMB „Авенджър“ …

— Извинете ме, господин Маккой — прекъсна го Халил. — Всички разполагаме с малко време, а зная, че господин Садъруейт иска да види някогашния си изтребител.

Директорът погледна госта си и кимна.

— Добра идея. Последвайте ме.

Влязоха във втория хангар, в който бяха изложени предимно реактивни самолети и космически модули.

Халил се удиви от всички бойни машини, събрани тук. Американците обичаха да се представят пред света като мирен народ. Ала в този музей ставаше ясно, че военното изкуство е най-висшата проява на тяхната култура. Не ги обвиняваше, нито ги съдеше — всъщност им завиждаше.

Маккой отиде направо при изтребителя-бомбардировач F-111, лъскаво сребрист двумоторен самолет с обозначенията на американските военновъздушни сили. Подвижните му криле бяха изтеглени назад и на корпуса му бе написано името „Могъщата Бети“.

Директорът се обърна към Бил Садъруейт.

— Е, ето го, приятел. Навява ли ти спомени?

Садъруейт зяпаше изтребителя така, все едно е ангел, който го вика да го хване за ръка и да полетят. Очите му се навлажниха.

Джим Маккой се усмихна.

— Нарекох го на името на жена си.

Асад Халил също гледаше самолета, потънал в собствените си спомени.

Садъруейт се приближи и докосна самолета. Пръстите му милваха алуминиевите плочи, очите му поглъщаха всеки детайл на съвършения аеродинамичен корпус.

— Наистина летяхме на такива изтребители, Джим. Наистина.

— Преди милион години.

Халил се отдалечи, преструвайки се, че иска да остави двамата воини насаме. Всъщност се наслаждаваше на момента. Чу ги да разговарят и да се смеят. Затвори очи и ясно си представи мъглявото петно, което се носеше към него, видя онази ужасна бойна машина, бълваща червени пламъци от опашката си като адски демон. Опита се да прескочи спомена за това как се бе изпуснал в панталона си, но образите в главата му бяха прекалено живи и той ги остави да го изпълнят. Знаеше, че ще отмъсти за унижението.

Садъруейт го повика и Халил се обърна.

До самолета имаше подвижна алуминиева платформа със стълба и Бил попита:

— Може ли да ни снимате в кабината?

Халил само това чакаше.

— С удоволствие.

Джим Маккой пръв се изкачи по стълбата. Куполът на кабината беше вдигнат и той се вмъкна отдясно на седалката на оръжейника. Садъруейт го последва, скочи на мястото на пилота и извика:

— Опа! По седлата! Хайде да избием копелетата!

— Да!

Директорът го изгледа неодобрително, но не каза нищо. Асад Халил се изкачи по стълбата.

— Добре, приятел, излитаме за Арабистан — продължи Садъруейт. — Хей, ще ми се навремето ти да беше с мен вместо Чип. На него хич не му млъкваше устата. — Той започна да си играе с руля, като имитираше рев на двигател. — Огън, едно, две. — Бил широко се усмихна. — Знаеш ли, спомням си всичко, сякаш беше вчера. — Пилотът прокара пръсти по пулта. — Басирам се, че мога да направя предстартова проверка.

— Не се съмнявам — поласка го Маккой.

— Добре, приятел, искам да хвърлим бомбата върху палатката, докато Муамар чука вътре камилата си! — Садъруейт избухна в смях.

Джим Маккой погледна господин Фанини, който стоеше на стълбата, и се насили да се усмихна на госта си. Искаше му се Бил да е дошъл сам.

Асад Халил вдигна фотоапарата, насочи го към двамата мъже й попита:

— Готови ли сте?

Садъруейт се ухили към обектива. Светкавицата проблесна. Маккой се опита да си придаде невъзмутим вид. Бил протегна лявата ръка и показа среден пръст. Асад продължаваше да снима.

— Хей, стига… — понечи да възрази директорът.

Асад Халил прибра апарата в сака си и извади пластмасовата бутилка от „Шератон“.

— Само още две снимки, господа.

Маккой запремигва, за да проясни очите си от блясъка на светвицата, и погледна към госта. Бутилката не го разтревожи, но лицето на господин Фанини имаше странно изражение. Внезапно му хрумна, че ще се случи нещо ужасно.

— Е, господа, приятни ли са спомените ви от бомбардировката? — попита Асад Халил.

Маккой не отговори.

— Господин Фанини — каза Садъруейт, — бихте ли се качили на носа, за да ни снимате отпред?

Халил не помръдна.

— Хайде да излизаме, Бил — рече Джим Маккой.

— Останете на местата си — нареди Халил.

Директорът го зяпна и устата му пресъхна. Дълбоко в душата си винаги бе знаел, че този ден все някога ще настъпи.

— Преместете платформата, за да ни снимате от другата страна — каза Садъруейт. — После…

— Млъкни.

— А?

— Затвори си устата.

— Хей, ти за какъв… — И изведнъж Садъруейт се озова пред дулото на пистолет.

— О, Господи… о, не!… — тихо възкликна Маккой.

Халил се усмихна.

— Е, господин Маккой, вие вече сте се досетили, че не съм производител на брезент. Може да се каже, че съм производител на савани.

— Майко Божия…

Бил Садъруейт объркано погледна директора, после Халил.

— Какво става?

— Млъкни, Бил — каза Маккой. — Тук е пълно с въоръжени пазачи и охранителни камери. Предлагам ви да си тръгнете сега и няма да…

— Тишина! Аз ще говоря. Обещавам да бъда кратък. Имам друга среща и няма да се бавя. Маккой замълча. Бил Садъруейт за пръв път не каза нищо. Очевидно започваше да разбира.

— На петнадесети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста година бях шестнайсетгодишно момче и живеех със семейството с Ал Азизия, място, известно и на двама ви — продължи Асад Халил.

— Значи сте живели там, така ли? В Либия? — попита Садърует.

— Тишина! — повтори Халил. — Вие долетяхте в моята страна, хвърлихте бомби върху моя народ, убихте семейството ми — двамата ми братя, двете ми сестри и майка ми — после сте се върнали в Англия, където, предполагам, сте отпразнували убийствата си. Сега ще платите за своите престъпления.

Садъруейт най-после осъзна, че ще умре, и погледна Джим Маккой.

— Съжалявам, приятел…

— Млъкни — заповяда Халил. — На първо място, благодаря ви, че ме поканихте на срещата си. Освен това искам да знаете, че вече убих полковник Хамбрехт, генерал Уейклиф и жена му…

— Копеле! — промълви Джим Маккой.

— … Пол Грей, а сега ще убия вас двамата. После… е, трябва да реша дали да изхабя един куршум за полковник Калъм и да сложа край на мъките му. След това е ред на господин Уигинс и…

Бил Садъруейт протегна среден пръст към Асад и извика:

— Майната ти, скапаняк такъв! Майната ти, майната му на оня твой скапан шеф, майната…

Халил пъхна дулото на глока в гърлото на бутилката и го простреля от упор в челото. Приглушеният тътен отекна в огромния хангар. Главата на Садъруейт отскочи назад, после клюмна на гърдите му.

Джим Маккой седеше замръзнал на мястото си, после устните му започнаха да мълвят молитва. Той се прекръсти.

— Погледни ме.

Директорът продължаваше да се моли и Халил чу думите:

— … по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото…

— Любимият ми еврейски псалм:… защото Ти си с мен…

Двамата продължиха заедно:

— … Твоят жезъл и твоята палица ме успокояват. Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена. Тъй благостта и милостта Ти да ме придружават през всички дни на живота ми, и аз ще пребъдвам в дома Господен много дни14.

Когато свършиха, Асад Халил каза: „Амин“ и стреля в сърцето Джим Маккой. В мига преди американецът да умре погледите им се срещнаха.

Халил пъхна пистолета в джоба си, върна пластмасовата бутилка в сака и се пресегна в кабината. Извади портфейлите на двамата, прибра ги в чантата си и избърса окървавените си пръсти в тениската на Садъруейт. После опипа тялото му, но не откри оръжие и заключи, че мъжът го е излъгал.

Накрая затвори плексигласовия купол.

— Лека нощ, господа. Дано вече сте в ада при приятелите си.

Слезе от стълбата, вдигна двете празни гилзи от пода и избута алуминиевата платформа до друг самолет.

Асад Халил пъхна ръка в джоба на сакото си и бързо се върна в атриума. Пазачът не се виждаше. Той влезе в коридора с офисите и чу шум зад една от затворените врати. Отвори я и завари пазача да слуша радио и да чете авиационно списание. Зад него имаше петнадесет монитора, показващи различни части от огромния музеен комплекс.

Мъжът вдигна глава.

— Свършихте ли?

Халил затвори вратата зад себе си, стреля в главата на пазача и се запъти към мониторите още преди тялото на американеца да е паднало на пода. Ако се съдеше по дисплеите, в музея нямаше никой друг. Той откри видеокасетофоните в ъгъла, изключи ги, извади петнадесетте касети и ги прибра в сака си. Приклекна до пазача, взе портфейла му, вдигна гилзата, после излезе от стаята и затвори вратата. Бързо пресече атриума, излезе от сградата, качи се на линкълна и потегли. Погледна часовника на таблото — 22:57.

Въведе в сателитния навигатор летище „Макартър“ и след десет минути излезе на пътя, водещ на север към лонгайландската експресна магистрала.

Замисли се смъртта на Садъруейт и Маккой. Хрумна му, че никога не може да се предвиди как ще умре човек. Това му се стори интересно и Асад се зачуди как би реагирал в подобна ситуация. Арогантността на Садъруейт го беше изненадала. Или бе намерил кураж в последните мигове от живота си, или в него имаше толкова много зло, че сетните му думи не бяха проява на смелост, а на чиста омраза. Асад Халил осъзна, че самият той навярно би се държал по същия начин.

Реакцията на Маккой можеше да се очаква, ако се допуснеше, че е религиозен човек. А можеше и да е открил Господ в момент преди смъртта си. Но изборът на псалма му допадаше.

Халил отби от шосето и пое на изток по лонгайландската магистрала. Нямаше много движение и той поддържаше деветдесет километра в час.

Разбираше, че времето му изтича, че тези двойни убийства вече ще привлекат вниманието. По някое време тази вечер госпожа Маккой щеше да се обади в полицията, за да съобщи, че мъжа и го няма и никой не отговаря на телефона в музея. Когато обаче споменеше че господин Маккой се е срещнал със стар приятел от военновъздушните сили, полицаите нямаше да се разтревожат толкова много. Така или иначе, щяха да открият труповете. Щеше да мине известно време преди властите да се сетят да потърсят на летището самолета, с който е пристигнал Садъруейт. Всъщност, ако Маккой небе казал на жена си как е пристигнал приятелят му, полицията изобщо нямаше да отиде на аерогарата.

Във всеки случай, каквото и да направеше госпожа Маккой или полицията, Асад Халил имаше време за следващото си отмъщение. И все пак, докато шофираше, за пръв път усети присъствието на опасност и разбра, че някъде някой го дебне. Беше убеден, че преследвачът му не знае къде е, нито има представа какви са намеренията му. Ала Асад Халил чувстваше, че неизвестният преследвач най-после е проумял характера на онова, което търси.

Опита се да си го представи — не физически, а душевно — но не успя да проникне в същността на този човек. До него достигаше само мощното усещане за опасност, което той излъчваше.

Халил излезе от транса си и се замисли за следата от трупове, която бе оставил. Генерал Уейклиф и жена му трябваше да са били открити не по-късно от тази сутрин. По някое време техен роднина щеше да се опита да се свърже с убитите офицери от някогашния ескадрон на генерала. Всъщност Асад беше изненадан, че до този момент, понеделник вечерта, никой не се е обадил на Маккой. Пол Грей нямаше да отговаря на телефона, както и господин Садъруейт. Ала Халил имаше чувството, че някой от семейството на Уейклиф или Грей може да позвъни на госпожа Маккой и да й съобщи трагичната вест за убийствата. До следващата вечер играта му щеше да е към своя край. Може би по-рано, може би по-късно, ако Господ вс още го подкрепяше.

Видя отбивка и спря на един заобиколен с дървета.

Имаше няколко камиона и леки коли, но бяха надалеч от него. Халил прерови сака на Садъруейт. Откри бутилка с алкохол, бельо, профилактични лекарства, тоалетни принадлежности и тениска с рисунка на изтребител и думите ЯДРЕНИ БОМБИ, НАПАЛМ И РАКЕТИ — БЪРЗА ДОСТАВКА.

Взе чантата на пилота и своя сак и навлезе сред дърветата зад тоалетните. Извади парите от портфейлите на Садъруейт, Маккой и пазача и ги прибра. После разпръсна съдържанието на портфейлите багажа и видеокасетите сред храстите. Върна се в линкълна и отново излезе на магистралата. Докато шофираше, пусна трите четирийсеткалиброви гилзи през прозореца.

В Триполи му бяха казали: „Не губи време да заличаваш отпечатъците си и не мисли за другите веществени доказателства. Докато полицията ги обработи, ти вече ще си заминал. Но не позволявай да открият у теб чужди вещи. Това ще накара дори най-глупавия полицай да заподозре нещо.“ Разбира се, у него бяха оръжията на убитите федерални агенти. Ала Халил не ги смяташе за веществени доказателства — ако някой полицай се опиташе да го претърси, глоковете щяха да са последното, което щеше да види. И все пак предпочиташе да се избавя от другите неща и да остави автомобила без очевидни улики.

Мислите му се върнаха към родината, към Малик и Борис. И тримата знаеха, че мисията на Халил не може да продължи безкрайно. „Не е важна самата игра, приятелю — бе му казал Малик, — а начинът, по който я играеш. Ти реши да се предадеш на американците в Париж, за да влезеш с гръм и трясък в Америка, да им покажеш кой си, как изглеждаш, къде и кога си пристигнал. Ти измисли правилата на играта, Асад, и сам ги направи по-трудни. Разбирам причината, но и ти трябва да разбереш, че шансовете ти да изпълниш цялата задача са минимални. Трябва да обвиняваш единствено себе си, ако се провалиш малко преди да постигнеш пълна победа.“ На което Халил отговори: „Американците никога не влизат в битка, ако не са направили всичко възможно, за да си осигурят победата още преди да е изстрелян първият изстрел. Все едно да стреляш лъв от автомобил с телескопичен мерник. Това не е никаква победа, а обикновено убийство. В Африка има племена, които все още ходят на лов за лъвове с копия. Каква е ползата от физическото надмощие без духовна или морална победа? Не съм свел шансове си до минимум, просто ги изравних, така че който и да спечели тази игра, победителят ще съм аз.“

Борис, който присъстваше на този разговор, отбеляза: „Повтори ми тези думи, когато гниеш в американски затвор, а всичките ти американски демони продължават щастливо да си живеят“.

Халил се беше обърнал към него. „Не съм и очаквал да разбереш.“

Руснакът се бе засмял. „Разбирам, господин Лъв. Всичко разбирам. И за твоя информация, не ми пука дали ще убиеш онези пило-ти. Но най-добре и на теб да не ти пука. Ако ловът е по-важен от убиването, тогава ги снимай, както правят разумните американци на сафари. Но ако искаш да вкусиш кръвта им, господин Лъв, по-добре измисли друг начин да отидеш в Америка.“

Накрая Асад Халил се беше вгледал в душата си и бе стигнал до заключението, че може да получи всичко — играта, правилата и тяхната кръв.

Видя знак за летище „Макартър“ и отби по рампата. След десет минути влезе в паркинга на аерогарата. Слезе, взе сака си и заключи колата. Не си направи труда да изтрие отпечатъците си от автомобила. Не възнамеряваше да полага толкова усилия, за да крие следите си. Трябваше му само още едно денонощие, навярно дори по-малко.

Халил отиде до навеса на близката автобусна спирка. Скоро пристигна минибус.

— До главния терминал, моля.

— Има само един, приятел — отвърна шофьорът.

След няколко минути бусът го остави на входа на почти пустия терминал. Асад се запъти към единственото такси на стоянката и каза на шофьора:

— Искам да отида до частната зона на летището. Ще ви платя двадесет долара.

— Скачай вътре, приятел.

Асад се настани на задната седалка. Десет минути по-късно бяха в отсрещния край на аерогарата.

— Къде точно да ви оставя? — попита шофьорът.

— До онази сграда ей там.

Спряха пред малка постройка, в която бяха офисите на няколко чартърни фирми. Халил плати и слезе.

Намираше се на по-малко от петдесет метра от мястото, къдет беше кацнал. Видя, че все още не са изтеглили самолета на Садъруейт. Влезе в сградата и откри офиса на „Стюарт Ейвиейшън“. Служителят зад гишето се изправи.

— Какво обичате?

Казвам се Самюъл Пърлман. Имам резервация.

— Да. За полунощ. — Мъжът си погледна часовника. — Малко сте подранили, но мисля, че са готови.

— Благодаря. — Халил се вгледа в младежа, но не забеляза да го е разпознал. Служителят обаче му каза:

— Господин Пърлман, изцапали сте си лицето и ризата.

Асад незабавно разбра с какво — със съдържанието на главата на Садъруейт.

— Поувлякох се малко с вечерята — отвърна той.

Мъжът се усмихна.

— Тоалетната е ей там. — Той посочи надясно. — Ще се обадя на пилотите.

Халил влезе в тоалетната и се погледна в огледалото. По лицето, стъклата на очилата и ризата му имаше петънца от червеникавока-фява кръв, сивкав мозък, дори парченце кост.

Той изми лицето и ръцете си, като внимаваше да не се разроши и да не разлепи мустаците си. После се върна в офиса.

— Господин Пърлман — каза младежът, — вашата компания е предплатила за полета. Трябва само да прочетете и подпишете договора.

Халил се престори, че чете напечатания текст.

— Всичко ми изглежда наред. — Той се подписа с оставената на гишето химикалка.

— От Израел ли сте?

— Да. Но сега живея тук.

— Имам роднини в Израел. Живеят в Гилгал на Западния бряг.

— Знаете ли къде е?

— Разбира се. — Халил си спомни думите на Борис: „Във всеки момент половината Израел е в района на Ню Йорк. Няма да привлечеш внимание, освен ако някой евреин не те заговори за роднините си. Внимателно проучи картите и пътеводителите за Израел.“ — Това е средно голям град на трийсет километра северно от Йерусалим. Животът там е тежък, тъй като наоколо има само палестинци. Поздравявам роднините ви за смелостта им да останат там.

— Да. Там е пълна отврат. Би трябвало да се преместят на крайбрежието. Той замълча, после прибави: — Може би някой ден ще се научим да живеем с арабите.

— Не е лесно да се живее с тях. Младежът се засмя.

— Сигурно. Вие го знаете по-добре от мен.

— Да.

В офиса влезе мъж на средна възраст в синя униформа и поздрави служителя:

— Здрасти, Дан.

— Боб — отвърна младежът, — това е пътникът ти, господин Пърлман.

Халил се обърна към пилота, който му протегна ръка, Американското ръкостискане го озадачаваше. Арабите също се ръкуваха но не толкова често и никога не докосваха жени. „Не се безпокой — бе му казал Борис. — Ти си чужденец.“

Асад стисна дланта на мъжа, който се представи.

— Аз съм капитан Фиск. Наричайте ме Боб. Ще летим за Денвър, после за Сан Диего. Нали така?

— Точно така.

Халил се втренчи в очите му, но мъжът не срещна погледа му. Американците те гледаха, но не винаги те виждаха. Либийците нито за миг не откъсваха очи от събеседниците си, освен ако не бяха с по-ниско обществено положение. Освен това американците стояха на разстояние. Поне един метър, както го бе предупредил Борис.

— Самолетът е готов — каза капитан Фиск. — Имате ли багаж, господин Пърлман?

— Само този сак.

— Дайте да го взема.

— Благодаря ви, но се нуждая от физически упражнения.

Пилотът се усмихна и се запъти към вратата.

— Пътувате сам, нали, господине?

— Да.

— Шалом алехем — извика след тях младежът. Халил едва не отговори на арабски: „Салаам алейкум“, но в последния момент отвърна:

— Шалом.

Последва пилота до един от хангарите. До рампата ги очакваше малък бял реактивен самолет. Асад отново забеляза „Апачито“ на Садъруейт и се зачуди кога ще започнат да търсят пилота му. Със сигурност най-рано след два дни — а дотогава Халил вече щеше да е далеч.

— Ще летим с този „Лиър“ шейсет — каза капитан Фиск. — Тъй като сме само трима и нямаме много багаж, напълних догоре всички резервоари. Това означава, че можем да стигнем до Денвър без междинно кацане. Насрещните ветрове са слаби и времето е отлично. Предвиждам полетът да продължи три часа и осемнайсет.

Когато се приземим, температурата в Денвър ще е около, пет градуса. Доколкото разбрах, ще останете там няколко часа, нали?

— Да.

— Добре, ще пристигнем малко преди два през нощта.

— Ще се обадя на колегата си от самолета.

— Разбира се. На борда винаги има радиофон. Добре, после по някое време ще излетим за Сан Диего. Нали?

— Да.

— Съобщиха, че в момента над Скалистите планини имало слаба буря и в Сан Диего валял дъжд. Но времето може да се промени. Ще ви държим в течение, ако желаете.

Халил не отговори. Американската мания да предсказват времето го дразнеше. В Либия винаги бе горещо и сухо, понякога повече от обикновено. Нощите бяха студени, а през пролетта духаше габли. Аллах определяше времето, човек го понасяше. Имаше ли смисъл да се опитваш да го предсказваш и изобщо да говориш за него?

Пилотът го поведе към лявата страна на двумоторния самолет и му даде знак да се качи. Асад се покатери по двете стъпала и влезе през отворената врата. Фиск го последва и каза:

— Господин Пърлман, това е Тери Санфорд, вторият пилот.

Мъжът, който седеше отдясно, обърна глава към тях.

— Добър вечер.

— Седнете където решите — продължи капитанът. — Имаме барче, където ще намерите кафе, понички, безалкохолни и по-силни напитки. — Той се подсмихна. — Ето там има вестници и списания.

Тоалетната е в дъното. Настанете се удобно.

— Благодаря. — Халил отиде при последната дясна седалка в шестместния самолет и остави сака си на пътеката. Погледна си часовника. Минаваше полунощ. Денят беше минал добре. Трима мъртви — петима, ако броеше чистачката на Пол Грей и пазача в музея. Но те не влизаха в сметката, нито тристате пътници на борда на самолета на „Трансконтинентал“, както и останалите, които се бяха изпречили на пътя му и трябваше да бъдат очистени. В Америка имаше само шестима души, чиято смърт бе от значение за него, и четирима от тях вече бяха убити. Оставаха двама. Или поне така щяха да решат властите, ако стигнеха до правилното заключение. Но имаше още един човек…

— Господин Пърлман?

Халил вдигна глава. Пилотът стоеше до него.

— Да.

— Потегляме, така че закопчайте колана си, моля.

Той се подчини.

— Радиофонът е на бара — продължи капитанът. — Кабелът стига до всички седалки.

— Ясно.

— Другият уред, монтиран на страничната стена, е интерком. Можете да ни се обаждате по всяко време, като натиснете бутона.

— Благодаря.

— А можете и просто да дойдете в кабината.

— Разбирам.

— Добре. Мога ли да ви помогна с нещо преди да заема мястото си?

— Не, благодаря.

— Аварийният изход е ей там, а илюминаторите имат сенници. След като излетим, ще ви съобщим кога можете да разкопчаете колана си.

— Благодаря.

Пилотът се обърна, влезе в кабината и затвори плъзгащата се врата.

Халил погледна през малкия илюминатор, докато самолетът се насочваше към пистата. Само преди часове беше кацнал на това летище с човек, който сега седеше мъртъв в кабината на изтребител, навярно убил много хора. Другият убиец до него също беше платил за престъпленията си. Достоен край на жалък живот. Но в същото време и символ, по-точно подпис, ако някой се сетеше да го прочете. Съжаляваше, че си е позволил този символичен акт, но не би променил нито дума, нито движение, абсолютно нищо от него.

— Чашата ми е препълнена. — Той се усмихна.

„Лиърът“ спря и двигателите зареваха по-силно. Самолетът като че ли потрепери, после се стрелна напред по пистата.

След тридесет секунди бяха в небето и Халил чу, че колесниците се прибират. Няколко минути по-късно леко се наклониха и продължиха да се издигат.

След известно време по високоговорителя се разнесе гласът на втория пилот:

— Господин Пърлман, вече можете да ставате, ако желаете, но моля ви, докато сте седнали, не разкопчавайте предпазния си колан. Облегалката се отпуска докрай, ако решите да поспите. В момента минаваме над южен Манхатън.

Халил погледна през илюминатора. Летяха над южния край на острова и се виждаха небостъргачите край морето, включително Световният търговски център.

В Триполи му бяха казали, че близо до него се намирала сграда, наречена Федерал Плаза 26, където отвели Бутрос. Ако го заловели, той също щял да се озове там. „Оттам няма бягство, приятелю. Щом попаднеш там, си техен. Следващата ти спирка ще е някой недалечен затвор, после съд, също някъде наблизо, и накрая пак затвор във вътрешността на страната, където ще прекараш остатъка от живота си. Там никой няма да може да ти помогне. Дори няма да признаем, че си работил за нас, нито ще предложим да те разменим за някой пленен неверник. В американските зандани има много муджахидини, но властите няма да ти позволят да се срещаш с тях. Ще живееш сам в чужда земя, сред непознати, и никога повече няма да видиш родината си, нито ще чуеш родния си език. И никога няма да бъдеш с жена. Ще си лъв в клетка, Асад, и вечно ще обикаляш из килията си. А може и сам да сложиш край на живота си, което ще е победа за теб и за нашата кауза и разгром за тях. Готов ли си за такава победа?“

„Щом съм готов да жертвам живота си в битка — бе отвърнал Халил, — защо да не се самоубия, за да не бъда заловен и подложен на унижения?“

Малик замислено беше кимнал. За някои едното е по-лесно от другото. — Той му подаде бръснач. — „Ето един от начините. Но не бива да си прерязваш китките, защото ще успеят да те спасят. Трябва да прережеш няколко главни артерии.“ После дойде лекар и му показа сънната и бедрената артерия. „И за да си сигурен, прережи вените и на китките си“ — каза му докторът. На негово място се появи друг мъж и го научи да прави клуп от чаршафи, електрически кабел и дрехи. След тези демонстрации Малик му рече: „Всички умираме и всички предпочитаме да загинем в джихад от ръката на врага. Но има ситуации, в които трябва да умрем от собствената си ръка. Уверявам те, раят те очаква в края и на двата пътя.“

Халил отново погледна през илюминатора, за последен път зърна Ню Йорк и се закле никога повече да не види това място. Последната му цел в Америка бе Калифорния, после щеше да замине или за Триполи, или за рая. И в двата случая щеше да си е у дома.

42

Събудих се и след няколко секунди се сетих къде съм, кой съм и с кого съм спал. Човек често съжалява за невъздържания завършек на алкохолна вечер. На човек често му се ще да се е събудил сам на друго място. Надалеч. Но тази сутрин не изпитвах такова чувство. Всъщност бях в отлична форма, макар че устоях на изкушението да изтичам до прозореца и да извикам: „Събуди се, Ню Йорк! Джон Кори спа с жена!“.

Така или иначе, часовникът на нощното шкафче показваше седем и четиринайсет.

Тихо се измъкнах от леглото, влязох в банята и използвах тоалетната по предназначение. Открих несесера от „Ер Франс“ и си измих зъбите, после скочих под душа.

През запотената стъклена врата на кабинката видях, че Кейт влиза в банята, после я чух да си мие зъбите и да си жабури устата.

Да правиш секс с жена, която почти не познаваш, е едно — да прекараш нощта с нея е съвсем друго. Винаги пазя правото си пръв да използвам банята.

Както и да е, вратата на кабинката се отваря и вътре влиза госпожа Мейфилд. Без дори да ми каже едно „добрутро“, тя ме избутва настрани и застава под душа.

— Измий ми гърба — каза Кейт.

Насапунисах я със своята гъба.

— Оох, страхотно е.

Тя се обърна. Прегърнахме се и започнахме да се целуваме под обливащата ни вода.

След сапунения секс в банята се изсушихме, върнахме се в спалнята и се увихме в хавлиите си. Стаята гледаше на изток и през прозореца се виждаше изгревът. Времето, изглежда, щеше да е хубаво, но денят не си личи по заранта.

— Снощи наистина беше върховно — каза Кейт.

— Да.

— Ще се видим ли пак?

— Нали работим заедно.

— Да. Ти си човекът, който седи на съседното бюро.

Сутрин никога не знаеш какво да очакваш или какво да кажеш, но е най-добре да не го даваш много настъпателно, както правеше Кейт. Пет точки.

Така или иначе, дрехите ми бяха пръснати навсякъде — в дневната, ако не ме лъжеше паметта, затова казах:

— Ще ида да се облека.

— Всичко е изгладено и е прибрано в гардероба. Изпрах ти бельото и чорапите.

— Благодаря. — Десет точки. Взех си кобура с пистолета и отидох в дневната, където открих дрехите си, разхвърляни по пода. Сигурно беше сънувала, че е прала и гладила. Минус десет точки.

Облякох се, нещастен от вчерашното си бельо. Аз съм маниакален чистофайник за средностатистически мъж, обаче, разбира се, мога да го преживея.

Отидох в кухненския бокс, открих чиста чаша и си налях портокалов сок. Съдържанието на хладилника, забелязах, бе минимално, но имаше кисело мляко. Винаги имат кисело мляко. Какво им е на жените, че толкова си падат по него?

Вдигнах слушалката на стенния телефон и набрах домашния си номер. Чух собствения си глас да казва: „Домът на Джон Кори — госпожата напусна жилището, така че ней оставяйте съобщения“. Може би след година и половина щях да променя това съобщение. Както и да е, набрах кода си и роботският глас ми съобщи: „Имате осем съобщения“. Първото беше от снощи. От бившата ми: „Изтрий това тъпо приветствие. Обади ми се. Притеснена съм.“

Ще бъде ами! И щях да й се обадя, когато ми останеше време.

Второто съобщение бе оставено от мама и татко, които живеят във Флорида и вече приличат на изсушени на слънце домати.

Имаше съобщение от брат ми, който чете само „Уолстрийт Джърнъл“ — сигурно мама и татко му бяха поръчали да се обади на черната овца. Това е семейният ми прякор.

Двама стари приятели от службата също се интересуваха от вероятното ми участие в случая с полет 175. Беше ме търсил и бившият ми партньор Дом Фанели: „Хей, пич! Дали наистина постъпих правилно, като те насочих към тая работа? Мамка му! А ти се оплакваше, че ония двама педровци те били опушкали! Това копеле е очистило всички пътници в самолета, плюс цял куп федерални. И сега сигурно те търси. Забавляваш ли се? По-миналата вечер са те видели да пиеш сам в «При Джулио». Купи си руса перука. Обади ми. Дължиш ми едно пиене. Arrivedeci!“

Усмихнах се въпреки волята си и отвърнах:

— Va fungole, Дом.

Следваше съобщение от господин Тед Наш. „Тук е Наш — мисля че трябва да дойдеш във Франкфурт, Кори. Надявам се, че вече си на път. Ако не, къде си? Трябва да поддържаш връзка. Обади ми се.“

— Гадно лайно, да те… — Осъзнах, че този човек ме изкарва от равновесие и както бе отбелязала на летището Кейт, не биваше да му доставям това удоволствие.

Последното съобщение беше от Джак Кьоних, получено в полунощ, мое време. „Наш се опита да те открие. Не си в службата, не си оставил друг номер, не отговаряш на пейджъра и предполагам че не си си вкъщи. Обади ми се. Незабавно.“

Мисля, че хер Кьоних вече бе прекарал прекалено много време в Отечеството.

Роботският глас съобщи: „Край на съобщенията“.

— Слава Богу.

Радвах се, че не чух гласа на Бет, което щеше да увеличи частното на угризенията ми.

Влязох в дневната и седнах на дивана, снощното местопрестъпление. Е, едно от местопрестъпленията.

Запрелиствах единственото списание, което открих — „Ентъртейнтмънт Уикли“. В раздела за нови книги видях, че Даниел Стийл е издала четвъртия си роман за годината, а едва беше април. Навярно трябваше да я помоля да напише доклада ми. Само че можеше прекалено да се задълбочи в облеклото на труповете от първа класа.

Тъкмо бях стигнал до друг раздел и се канех да прочета материал за благотворителния концерт на Барбара Стрейзънд в полза на маите марксисти от полуостров Юкатан, когато, voila, в стаята се появи Кейт Мейфилд, напудрена, фризирана и облечена. Всъщност не й бе отнело толкова много време. Десет точки.

Изправих се.

— Изглеждаш великолепно.

— Благодаря. Но не ставай сантиментален и недей да ми гукаш.

Харесвах те какъвто си беше преди.

— И какъв бях?

— Нетактичен, недодялан, егоцентричен, груб и язвителен.

— Ще направя всичко възможно. — Двайсет и пет точки.

— Довечера у вас — информира ме тя. — Ще си взема чанта с малко неща. Става ли?

— Разбира се. — Стига чантата да не приличаше на три куфара и четири кашона. Наистина трябваше да премисля всичко това.

— Докато снощи ти беше в банята — ми съобщи Кейт, — пейджърът ти сигнализира. Проверих го. Търсеха те от командния център.

— О… трябваше да ми кажеш.

— Забравих. Не се безпокой.

Имах чувството, че предавам на Кейт Мейфилд контрола върху някаква акция, а навярно и върху живота си. Нали разбирате какво искам да кажа? Минус пет точки.

Тя се запъти към вратата и аз я последвах.

— На Второ авеню има едно много приятно малко френско кафене — каза Кейт.

— Добре. Ще те оставя там.

— Хайде. Аз черпя.

— На съседната пряка има едно мръсно кафене.

— Аз първа предложих.

Взехме си куфарчетата и тръгнахме — точно като двама средностатистически американци, излизащи за работа, само дето носехме четирийсеткалиброви глокове.

Между другото, Кейт беше с черен панталон, бяла блуза и блейзър с цвят на нещо като кетчуп. Аз бях облечен като предишния ден.

Слязохме с асансьора. Портиерът бе същият тип от снощи. Да не би да редуваха по един час работа и два часа почивка, докато не им се събере осемчасов работен ден? Както и да е, той попита:

— Такси, госпожо Мейфилд?

— Не, благодаря, Хърбърт, ще се поразходим.

Хърбърт ме стрелна с поглед, с който ми казваше, че в апартамент 1414 е трябвало да е той, а не аз.

Денят беше хубав, небето чисто, беше малко хладно, но не много влажно. Тръгнахме на изток по 86 — а улица до Второ авеню, после завихме на юг по посока към моето жилище, макар че не отивахме там. Трафикът по булеварда вече бе натоварен, имаше много пешеходци.

— Обичам Ню Йорк — просто ей така казах аз.

— Аз пък го мразя — отвърна Кейт. Обаче се усети, че това заявление е обременено с бъдещи проблеми, особено ако забременее, и прибави: — Но може да ми хареса.

— Няма. На никой не му харесва. Но можеш да свикнеш с него. Понякога ще го обичаш, понякога ще го мразиш. Никога няма да го харесаш.

Тя ме погледна, но не отбеляза нищо за дълбочината на мисълта ми.

Стигнахме до заведение, наречено Ла-еди какво си де-еди какво си. Влязохме и бяхме топло посрещнати от французойка на антидепресанти. Двете с Кейт, изглежда, се познаваха и размениха няколко думи на френски. Минус пет точки.

Седнахме на маса с големината на моите белезници. Столовете бяха направени от закачалки за палта. Миришеше на топло масло което винаги кара стомаха ми да къркори. Клиентелата се състоеше само от травестити.

— Нали е гот?

— Не.

Собственичката ни подаде миниатюрни менюта, написани на санскрит. Имаше трийсет и два вида кифлички и кроасани, абсолютно неподходяща храна за мъже. Попитах мадам:

— Може ли да получа поничка?

— Non, monsiuer.

— Яйца? Наденички?

— Non, monsiuer. — Тя се завъртя на острите си токчета и се отдалечи. Действието на антидепресантите започваше да отслабва.

— Опитай ягодовия кроасан — предложи Кейт.

— Защо? — Както и да е, поръчах си кафе, портокалов сок и шест рола с крем. Кейт си поръча чай и черешов кроасан.

Докато закусвахме, тя ме попита:

— Имаш ли друга информация, която искаш да споделиш с мен?

— Не. Само убийството в Пърт Амбой.

— Някакви теории?

— Не. Често ли идваш тук?

— Почти всяка сутрин. Някакъв план за днес?

— Да си прибера дрехите от химическо чистене. Ами ти?

— Трябва да прехвърля всички ония неща на бюрото ми.

— Мисли за онова, което не е на бюрото ти.

— Например?

— Например подробна информация за жертвите на Халил в Европа. Освен ако не съм го пропуснал, на бюрата ни няма нищо. Нищо от Скотланд Ярд. Нищо от следствения отдел на военновъздушните сили или ФБР.

— Добре… какво търсим?

— Връзка и мотив.

— Като че ли няма друга връзка, освен че жертвите са британци и американци. Това е и мотивът — отбеляза тя.

— Най-силно изпъква убийството с брадва на онзи полковник от американските военновъздушни сили в Англия.

— Полковник Хамбрехт. Край базата в Лейкънхийт.

— Да. Това кафе не е лошо.

— Защо да изпъква?

— Защото убиецът е действал отблизо и от лични мотиви.

— Същото се отнася за убийството на онези ученици.

— Те са били застреляни. Говоря за брадвата. Това е важно.

Тя ме погледна.

— Добре, детектив Кори. Обясни ми.

Поиграх си с последното ми останало роло.

— Такова убийство предполага лична връзка.

— Добре. Но ние дори не сме сигурни, че убиецът е Халил.

— Да. Това е предположение на Интерпол. Те са го следили. Вчера, докато вие с Джак бяхте на „Кенеди“, прегледах половин тон документи. Не открих почти нищо от Скотланд Ярд, следствения отдел на военновъздушните сили и нашите приятели от ЦРУ. И нищо от ФБР, което трябва да е пратило група да разследва убийствата на Хамбрехт и учениците. Защо липсва тази информация?

— Може да си я пропуснал.

— Пратих искане до архива на командния център и все още чакам.

— Не ставай параноик.

— Ти пък не бъди толкова доверчива.

Тя се замисли.

— Не съм.

Според мен бяхме стигнали до мълчаливо съгласие, че нещо тук смърди, но агент Мейфилд нямаше намерение да го изрече гласно.

Мадам ми поднесе сметката, която аз предадох на мадмоазел и тя плати в брой. Пет точки. Мадам й върна ресто от чантичката си, също като в Европа. Гот, а?

Излязохме, спрях такси и се качихме.

— Федерал Плаза двайсет и шест — казах аз.

Шофьорът си нямаше представа къде е това. Упътих го.

— Откъде си? От Албания.

В детството ми все още имаше таксиметрови шофьори от стара царска Русия, всички някогашни благородници, ако човек вярваше на приказките им. Поне познаваха града.

Известно време поседяхме в мълчание, после Кейт каза:

— Навярно трябва да се прибереш у вас и да се преоблечеш.

— Може. Аз съм на няколко преки оттук. Почти сме съседи.

Тя се усмихна, замисли се и отвърна:

— По дяволите. Никой няма да забележи.

— В сградата има петстотин детективи и агенти от ФБР. Не мислиш ли, че ще забележат?

Кейт се засмя.

— На кой му пука?

— Ще влезем поотделно.

Тя ме хвана за ръка и доближи устни до ухото ми.

— Майната им.

Целунах я по бузата. Ухаеше приятно. Изглеждаше приятно. Харесвах гласа й.

— Откъде си? — попитах я аз.

— Отвсякъде. Аз съм феберейско чадо. Татко се пенсионира. Роден е в Цинцинати. Мама е от Тенеси. Постоянно се местехме. По едно време даже живяхме във Венецуела. ФБР има много хора в Южна Америка. Хувър се е опитвал да измъкне Южна Америка от ЦРУ. Знаеш ли го?

— Да, струва ми се. Добрият стар Хувър.

— Според баща ми никой не го разбирал.

— Съчувствам му.

Тя се засмя.

— Родителите ти гордеят ли се с теб? — попитах я.

— Естествено. А твоите? Живи ли са?

— Живи и здрави в Сарасота.

Кейт се усмихна.

— И?…, Обичат ли те? Гордеят ли се с теб?

— Абсолютно. Прякорът ми в семейството е Черната овца.

Тя се засмя. Две точки.

Известно време Кейт помълча, после рече:

— Имах продължителна връзка с друг агент, който работеше на друго място. Радвам се, че с теб сме съседи. По-лесно е. И по-добре.

Като си помислих за собствената си връзка с Бет Пенроуз и брака си, не бях сигурен, че е по-добре. Но отвърнах:

— Разбира се.

Тя продължи с откровенията.

— Харесвам по-възрастни мъже.

Предполагам, че имаше предвид мен.

— Защо?

— Харесват ми мъжете от предишното поколение. Като баща ми.

Когато мъжете са били мъже.

— Като Атила.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Нищо им няма на мъжете от твоето поколение, Кейт. Проблемът е в работата и колегите ти. Те също навярно са си нормални, но работят за федералното правителство, което е станало много странно.

— Възможно е. Джак например е готин. По-възрастен е и през повечето време се държи нормално.

— Да.

— Обикновено не се хвърлям в обятията на първия срещнат.

— Свикнал съм.

Тя се засмя.

— Добре, стига признания след закуска.

— Съгласен.

Продължихме с общи лафове — от ония неща, дето преди трийсет години се приказваха преди чукане. Страната се е променила, предимно за добро, струва ми се, но тая работа със секса е станала по-объркана. Може просто аз да съм се объркал. Излизал съм с жени, които изповядват новата стара концепция за целомъдрие и свенливост, както и с такива, които сменят жребците по-често от носните си кърпички. И винаги ми е било трудно да определям от пръв поглед коя каква е. На жените им е по-лесно — всички мъже са свини. Проста работа.

Както и да е, в присъствието на цивилни не биваше да разговаряме по секретни въпроси, даже да са албански таксиметрови шофьори, които се преструват, че не знаят английски и нямат представа къде е Федерал Плаза — затова си приказвахме за общи неща и се опознавахме. Предложих да слезем от таксито една пряка преди целта си и да отидем на работа поотделно, но Кейт отвърна:

— Не, така е забавно. Да видим кой ще ни забележи и ще се подхили. Пък и не сме направили нищо лошо.

ФБР, разбира се, не е като повечето частни работодатели, нито дори като НЙПУ, и следи за възможни сексуални конфликти и проблеми. Забележете, че Мълдър и Скъли още не са се оправили. Чудя се дали изобщо ще се изчукат. Така или иначе, аз работех на временен договор, така че това не беше мой проблем.

Таксито стигна на Федерал Плаза преди 09:00 и аз платих а шофьора.

Влязохме във фоайето, но наоколо нямаше много колеги и онези които ни познаваха, като че ли не забелязаха, че идваме заедно, че сме закъснели и че не съм се преоблякъл. Когато го правиш с колежка, ти се струва, че всички знаят, но хората обикновено си имат по-важна работа. Ако бе тук обаче, Кьоних щеше да побеснее. Познавам ги тия хора.

Във фоайето имаше будка за вестници и аз си купих „Таймс“, „Поуст“, „Дейли Нюз“ и „Ю Ес Тудей“, въпреки че всички тия вестници, че и други, ни се доставят пет дни седмично. Обичам вестниците ми да миришат на мастило и да не ги е чел никой друг преди мен.

Докато чакахме асансьора, прегледах водещия материал в „Таймс“, който се отнасяше за новопризнатия терористичен акт, Вниманието ми привлече познато име.

— Мамка му — казах аз.

— Какво има?

Подадох й вестника. Тя го погледна.

— О…

Накратко, в „Таймс“ се посочваше моето име, придружено от снимката ми, навярно направена на „Кенеди“ в събота, макар че не си спомнях тогава да съм носил този костюм. Очевидно беше изфабрикувана, както и няколкото мои цитата, които не си спомнях да съм казвал. Освен този: „Мисля, че Халил все още е в Ню Йорк и ако е така, ще го заловим“. И той не бе дословно точен, а и не го бях предназначил за публична консумация. Мислено си отбелязах да натрия носа на Алън Паркър.

Кейт четеше „Дейли Нюз“.

— Ето и един мой цитат — каза тя. — Пише, че малко оставало да заловим Асад Халил на летището, но той имал съучастници и успял да ни избяга.

Кейт ме погледна.

— Виждаш ли? — попитах я аз. — Ето защо не трябваше да разговаряме с пресата. Джак или Алън са говорили вместо нас.

Тя сви рамене.

— Е, ние се съгласихме да ни използват за… как се казваше?

— За примамка. Къде е твоята снимка?

— Може да я публикуват утре. Или следобед. Аз не съм толкова фотогенична. — Кейт се засмя.

Асансьорът пристигна и се качихме с други хора до офисите на АСЧ. Всички бъбрехме, освен онези, които четяха вестници. Един ме зяпна, после пак сведе очи към вестника си, пак ме погледна и каза.

— Хей, ти си в горещия списък на Халил.

Всички се засмяха. Защо ли не ми беше смешно?

— Не стойте толкова близо до Кори — рече някой друг.

Пак хилене. Колкото по-високо се издигаше асансьорът, толкова по-тъпи ставаха шегите. Даже Кейт се включи в общия хор.

— Мога да ти дам на заем малко перхидрол.

Ха, ха, ха. Ако не бях джентълмен, щях да съобщя, че госпожа Мейфилд е естествено руса.

Както и да е, слязохме на двайсет и шестия етаж и Кейт ми каза:

— Извинявай. Беше смешно.

— Сигурно не съм загрял.

Запътихме се към командния център.

— Стига, Джон. Не те заплашва действителна опасност.

— Тогава хайде утре да използваме твоята снимка.

— Не ми пука. Нали се съгласих.

Влязохме в центъра и се насочихме към бюрата си, като поздравявахме колегите в движение. Никой не направи забавни забележки за снимката ми във вестника. Тук всички бяха професионалисти и шутовете от асансьора бяха временно отклонение, мимолетно не-феберейско поведение. Сигурно в момента се ковладеха един друг, че са се смели. Ако се намирах в предишната си детективска стая, щяха да са закачили на стената увеличената ми снимка с надпис: „Асад Халил търси този човек — можете ли да помогнете?“

Седнах на бюрото си. Всъщност почти нямаше вероятност снимката ми да примами Халил или да ме направи негова мишена. Освен ако не се озовях прекалено близо до него.

Кейт седна срещу мен и започна да прелиства документите на бюрото си.

— Боже мой, тук има тонове материали.

— Повечето са боклук.

Прегледах „Ню Йорк Таймс“, като търсех статията за убийството на американския банкер във Франкфурт. Накрая открих миниатюрно съобщение на Асошиейтед Прес, в което изобщо не се споменваше за Асад Халил.

Реших, че различните власти не са пожелали да спомогнат за всяването на смут сред американското гражданство и представителите на правоохранителните институции, участващи в издирването на либиеца в Америка.

Дадох вестника на Кейт и тя прочете съобщението.

— Сигурно имат известни съмнения. И не искат да играят по свирката на либийското разузнаване.

— Да. — Повечето от убийствата, с които съм се занимавал, бяха извършени от идиоти. Играта на международно разузнаване пък се играе от хора толкова умни, че се държат като идиоти. Хора като Тед Наш и неговите противници. Блестящите им планове стават толкова сложни, че половината от тях всяка сутрин се събуждат и се мъчат да си спомнят на коя страна са тази седмица. Нищо чудно, че Наш мълчеше като пукал — явно използваше умствената си енергия в опити да разреши противоречивата действителност.

Както и да е, Кейт се пресегна към телефона.

— Трябва да се обадим на Джак.

— Във Франкфурт е шест часа по-рано. Той спи.

— Обратното, шест часа по-късно. В офиса е.

— Няма значение. Нека той ни се обади.

Тя се поколеба, после остави слушалката.

Прочетохме водещите статии във вестниците, като коментирахме, че медиите няма нужда да се манипулират — и без това сами налапват въдицата. Само „Таймс“ беше схванал донякъде истината. Но както бе случаят и с документите на бюрото ми, липсваше най-важното и най-интересното.

Пак имаше снимки на Халил и няколко негови обработени фотографии с очила, брада, мустаци и сива коса, сресана по друг начин. Това, разбира се, целеше да наведе публиката на мисълта, че беглецът може да е променил вида си. В резултат обаче читателите започваха да подозират невинни хора с очила, мустаци и бради. Освен това, като ченге, знаех, че дегизировките обикновено са ефикасни и че дори аз не бих могъл да различа тоя тип в тълпа, ако се усмихва и носи мустаци.

Прегледах статиите, за да видя дали някой е послушал съвета ми да публикува теорията, че госпожа Халил и господин Кадафи са били нещо повече от приятели. Но не открих нито намек за това.

Въпреки че се опитвам да опростявам всичко, има моменти, които психологическата война е голяма работа, но не се прилага достатъчно от военните и правоохранителните институции — освен когато ченгетата разпитват заподозрян и използват старата тактика „добро ченге/лошо ченге“. Във всеки случай, трябва да посееш семената на съмнението и заблудата във вестниците и да се надяваш, че беглецът ги чете и им вярва, докато добрите знаят, че са глупости.

Зачудих се дали господин Халил чете за себе си и се гледа по телевизията. Опитах се да си го представя как се е сврял в някой евтин пансион в арабски квартал, яде консервирано козе месо, зяпа телевизия и чете пресата. Обаче не успях. Представих си го как се е наконтил в хубав костюм и продължава да ни прецаква.

Ако този случай имаше име, щеше да се казва „Случаят с липсващата информация“. Някои неща не се споменаваха във вестниците, защото те просто не ги знаеха. Но липсваха и други, които трябваше да знаят. Най-очевидният пропуск беше, че никъде дори не се н загатваше за 15 април 1986 година. Някой топрепортер с половин мозък, половин памет или модем би трябвало да направи връзката. Даже репортерите във вестниците не са толкова глупави, затова трябваше да приема, че новините се манипулират. Пресата щеше да сътрудничи на федералните в продължение на няколко дни или седмица, ако успееха да я убедят, че е заложена националната сигурност. От друга страна, навярно четях прекалено много между редовете.

— Защо никъде не се споменава за годишнината от въздушния удар срещу Либия? — попитах Кейт.

Тя вдигна глава от бюрото си.

— Предполагам, че някой ги е помолил да не го правят. Не бива да рекламираме другата страна. Те вдигат голям шум около годишнините, но ако не им обръщаме внимание, се ядосват.

Звучеше ми добре. По отношение на събитие от такава величина имаше много съображения. Слабите актьори играеха трагедия, но ние нямаше да им направим безплатна реклама.

Както и да е, в новините нямаше нищо ново, затова последвах примера на Кейт и отворих войсмейла си. Май трябваше да използвам слушалки, защото се оказа, че първото съобщение е от Бет, оставено в 07:12 часа. „Здрасти. Снощи и тази сутрин те търсих у вас, но не оставих съобщение. Къде се криеш? Обади ми се вкъщи до осем, после в службата. Липсваш ми. Голяма влажна целувка. Чао.“

Кейт продължи да слуша собствения си войсмейл, като се преструваше, че не е чула. Измърморих, сякаш на себе си: „Добре, маменце“, но това едва ли щеше да мине.

Така или иначе след това се беше обадил Джак Кьоних. „За Кори и Мейфилд. Позвънете ми.“ Той продиктува дълъг номер с много нули и единици, затова предположих, че не е в офиса си на Федера Плаза.

Следващото съобщение бе от Тед Наш. Изтрих го.

Нямаше нищо повече и аз погледнах към новите документи бюрото ми.

Няколко минути по-късно Кейт вдигна глава.

— Кой беше?

— Джак и Тед.

— Преди това.

— Ами… мама.

Тя измърмори нещо, стана и се отдалечи.

Спеше ми се, раната в долната част на корема ме болеше, шестте недопечени рола в стомаха ми се бълникаха, последното действие от кариерата ми беше в опасност и някакъв побъркан терорист пиеше някъде камилско мляко и зяпаше снимката ми във вестниците. Можех да се справя с всичко това. Но онова другото? Искам да кажа, мислех, че съм бил честен с Кейт.

Тъкмо когато започнах да изпитвам колебания по отношение на госпожа Мейфилд, тя се появи с две чаши кафе и остави едната на бюрото ми.

— Без мляко, с една бучка захар. Нали така?

— Да. И без стрихнин. Благодаря.

— Ако искаш, мога да изтичам да ти взема палачинки. Със сирене и наденичка.

— Не, благодаря.

— Когато е в движение, мъжът се нуждае от силна храна.

— Всъщност няма да мърдам оттук. Кафето ми стига. Благодаря.

— Басирам се, че тази сутрин не си си изпил витамините. Дай да изтичам да ти донеса малко.

Започвах да долавям в гласа й подигравателни нотки.

— Благодаря, кафето е напълно достатъчно. — Наведох глава и се зачетох в сведението пред мен.

Тя седна на бюрото си. Усетих, че ме наблюдава. Погледнах я. Очите й, които допреди малко бяха небесносини, сега се бяха превърнали в ледени кубчета.

Известно време се зяпахме един друг.

— Извинявай — накрая каза тя и продължи да чете докладите си.

— Ще се погрижа за това — отвърнах аз.

— Няма да е зле — без да вдига глава, рече Кейт.

След минута-две се върнахме към работата си да заловим най-търсения терорист на света.

— Има доклад от различни полицейски управления относно наети коли в района на Ню Йорк — каза тя. — Накратко, ежедневно се наемат хиляди автомобили, но те се опитват да изолират клиентите от Средния изток. Струва ми се отчаяна работа.

— Наистина. Доколкото знаем, Халил е с кола, взета от негов сънародник. Даже да е под наем, съучастниците му може да са използвали името Смит.

— Но хората, които са я наели, едва ли са приличали на господин Смит.

— Вярно е… само че може да са използвали някой бял и после да са го очистили. Забрави за това.

— Извадихме късмет с буса в случая със Световния търговски център.

— Забрави за скапания Световен търговски център.

— Защо?

— Защото, подобно на генерал, който се опитва да повтори миналите си успехи в нова битка, ще откриеш, че врагът не се опитва да повтори миналите си поражения.

— Така ли учиш студентите си в „Джон Джей“?

— Естествено. Това определено се отнася за детективската работа. Виждал съм адски много ченгета да се опитват да решат случай B по същия начин, по който са решили случай А. Всяко разследване е уникално. Особено това.

— Благодаря, професоре.

— Прави каквото щеш. — Нацупих се и се върнах към докладитеси. Мразя бумащината.

Стигнах до запечатан плик с надпис ЛИЧНО. Отворих го и видях, че е от Гейб. „Вчера задържах Фади при нас, после отидох в дома на Джамал Джабар и разговарях с жена му Кала. Тя твърди, че не знаела за намеренията на съпруга си, нито какво е щял да прави в събота. Но каза, че в петък вечерта Джабар имал посетител. Когато останали сами, той сложил под леглото им черен брезентов сак и й казал да не го пипа. Жена му не познавала посетителя и не чула нито дума от разговора им. На другата сутрин съпругът й си останал вкъщи, което било необичайно, тъй като в събота обикновено работел. Напуснал бруклинския им апартамент в 14:00, като взел с себе си сака. Тя описа поведението му като нервно, мрачно и разсеяно — доколкото мога да преведа думите й от арабски. Госпожа Джабар, изглежда, се е примирила с възможността съпругът й мъртъв. Обадих се в «Убийства» и им казах да й съобщят всичко. После пуснах Фади.“

Сгънах листа и го прибрах в джоба си.

— Какво е това? — попита Кейт.

— По-късно ще ти го покажа.

— Защо не сега?

— Преди да разговаряме с Джак по-добре да не знаеш някои неща.

— Джак ни е шеф. Вярвам му.

— И аз. Но в момента е прекалено близо до Теди.

— Какво искаш да кажеш?

— На един и същ терен се играят две различни игри — онази на лъва и нечия друга.

— Чия?

— Не знам. Просто имам чувството, че нещо не е наред.

— Ами… ако искаш да кажеш, че ЦРУ играе само за себе си, това не е новина.

— Да. Дръж Тед под око.

— Добре. Може би ще го прелъстя и той ще ми се изповяда.

— Чудесна идея. Но веднъж го видях гол и оная му работа за нищо не става.

Тя ме погледна и разбра, че не се майтапя.

— Кога си го виждал гол?

— На ергенско парти. Увлече се по стриптийзьорките и преди някой да успее да го спре…

— Престани. Кога си го виждал гол?

— На Плъм Айланд. След като излязохме от лабораторията, всички трябваше да вземем душ.

— Наистина ли?

— Да. Предполагам, че не се е изкъпал както трябва, защото по-късно същия ден хуят му окапа.

Кейт се засмя, после се замисли.

— Забравих, че сте работили заедно. И Джордж е бил с вас, нали.

— Да. Хуят на Джордж е нормален. За протокола.

— Благодаря, че го споделяш с мен. — И прибави: — Значи още тогава си започнал да не му вярваш.

— Това не беше постепенен процес. Разбрах, че не мога да му има доверие, три секунди след като го видях.

— Ясно… значи случайната ви повторна среща малко те смущава.

— Съвсем мъничко. Между другото, навремето той наистина предтавляваше заплаха за мен.

— В какъв смисъл?

— В единствения, който има значение.

— Не ти вярвам.

Свих рамене и споделих:

— Проявяваше интерес към Бет Пенроуз, за твоя информация.

— О! Cherchez la femme. Сега вече е ясно. Случаят е приключен.

Навярно от моя страна не бе много разумно дай разкривам това.

Не отговорих на нелогичната й дедукция.

— Е, ето го решението на проблемите ни — каза тя. — Тед и Бет. Да ги съберем.

Кой знае как, се бях превърнал от антитерорист в герой от сапунена опера.

— Добър план — за да сложа край на разговора, отвърнах аз.

— Хубаво. А сега ми дай онова нещо в джоба ти.

— На плика пише, че е лично.

— Добре, тогава ми го прочети.

Извадих факса от Гейб и й го подадох. Тя го прочете.

— Тук няма почти нищо ново, което не бива да виждам. Опитваш се да установиш контрол върху информацията, Джон. Информацията е власт. Тук не работим така. Двамата с Гейб и още неколцина от управлението се мъчите да криете всичко от федералните. Това е опасна игра. — И така нататък. Изнесе ми триминутна лекция, която завърши с думите: — В нашата спецчаст нямаме нужда от тайни организации.

— Извинявам се, че скрих факса от теб — отвърнах аз. — В бъдеще ще споделям всичко. Можеш да правиш с него каквото пожелаеш. — Помълчах и прибавих: — Убеден съм, че ФБР и ЦРУ споделят всичко с мен и с другите детективи в Антитерористичната спецчаст.

Както казва Едгар Хувър…

— Добре. Стига. Разбрах те. Но недей да криеш поне от мен.

Погледите ни се срещнаха и двамата се усмихнахме. Виждате ли какво става, когато се забъркаш с колежка?

— Обещавам.

Върнахме се към работата си.

Ето го предварителния лабораторен доклад за таксито, открито в Пърт Амбой… — каза Кейт. — Леле, вълнените нишки на задната седалка са идентични с онези, взети от костюма на Халил в Париж. Бързо намерих доклада и продължих да чета наум.

— Парченца прозрачна пластмаса в седалката и трупа на шофьора… какво означава това, по дяволите? — попита тя.

— Означава, че убиецът е използвал пластмасова бутилка за заглушител.

— Наистина ли?

— Наистина. Сигурен съм, че го има в някой от ония справочници у вас.

— Никога не ми е попадало… какво друго… Добре, куршумите определено са били четирийсети калибър… предполагам, това би могло да означава, че е използвал… пистолет на федерален агент.

— Навярно.

— Из цялата кола има отпечатъци, но не съвпадат с тези на Асад Халил…

Прочетохме доклада, но нямаше категорични доказателства, че Халил е бил в таксито, освен вълнените влакна, които сами по себе си не доказваха присъствието му на местопрестъплението. Те означаваха само, че там е бил костюмът му — или друг подобен костюм. Така беше казал веднъж адвокатът на един подсъдим.

Кейт се замисли, после рече:

— Той е в Америка.

— Нали тъкмо това ти повтарях преди да научим за убийството в Пърт Амбой?

— Франкфуртското убийство е за отвличане на вниманието.

— Да. Затова не тръгнахме по тази следа. Всъщност в момента нямаме никакви следи. Губят се в Пърт Амбой.

— И все пак, Джон, знаем къде е бил в събота вечерта. Какво можем да заключим от това?

— Нищо. — Сигурните улики и твърдите факти често не водят до никъде. Когато накрая властите предявяха федерално обвинение срещу Асад Халил, можехме да прибавим името на Джамал Джабар в списъка от над триста негови жертви. Но това не ни приближаваше нито на сантиметър до залавянето му.

Върнахме се към материалите на бюрата ни. Започнах с началото в Европа и прочетох малкото известно за предполагаемите убийства на Халил. Някъде на стария континент имаше следа, но не можех да я видя.

Някой бе изискал от военновъздушните сили служебното досие на полковник Уилям Хамбрехт и на бюрото ми лежеше копие от него в запечатан плик. Подобно на всички военни досиета, на папката пишеше СЕКРЕТНО.

Стори ми се интересно, че е получено преди два дни, но не са го ключили в първоначалните материали по случая. С други думи, Халил се беше предал в американското посолство в Париж в четвъртък. Досието трябваше да е пристигнало в събота, най-късно в понеделник. Днес бе вторник и аз за пръв път го виждах. Но може да надценявах федералните и те да не го бяха изискали незабавно. А може и някой да се опитваше да контролира информацията. Както бях казал на Кейт: „Мисли за онова, което не е на бюрото ти“. Някой вече го бе направил, но не знаех кой, тъй като към досието не беше приложен съответният формуляр.

— Провери дали си получила служебното досие на полковник Уилям Хамбрехт — казах на Кейт и й протегнах първата страница. — Виж как изглежда.

Без да вдига глава, тя отвърна:

— Зная как изглежда. Аз го изисках в петък, след като ми възложиха да посрещна Халил на летището и се запознах с неговото досие. Прочетох го преди половин час.

— Впечатлен съм. Баща ти май те е понаучил на някои неща.

— Баща ми ме научи как да направя кариера. Мама ме научи да съм любопитна.

Усмихнах се и отворих папката. Първата страница съдържаше лична информация, роднини, домашен адрес, място и дата на раждане и прочее. Видях, че Уилям Хамбрехт е бил женен за Роуз и е имал три деца, че през март е щял да навърши петдесет и пет години, че е бил лютеран, че кръвната му група е А положителна и така нататък.

Прелистих страниците. Повечето бяха написани на някакъв кодиран военен жаргон и представляваха обобщение на дълга и очевидно успешна кариера. Помислих си, че е вероятно полковник Хамбрехт да е работил за разузнаването на ВВС, което можеше да го свързва с екстремистки групи. Беше се отличил във войната в Залива, имаше много награди, грамоти и медали, бе обиколил целия свят, беше работил в брюкселската квартира на НАТО, после го бяха пратили в базата на кралските военновъздушни сили в Лейкънхийт, Съфък, Англия, като щабен офицер, отговарящ за обучението. Нищо необичайно — освен престоя му в Лейкънхийт от януари 1984 до май 1986 — а, когато можеше да си е създал врагове. Може да беше изчукал жената на някой местен и след едно десетилетие съпругът все още да му е имал зъб. Това щеше да обясни брадвата. Това убийство можеше да няма никаква връзка с Асад Халил.

Така или иначе, продължих нататък. Военните текстове са трудни за четене и се срещат много загадъчни абревиатури. Накрая ме заболя главата от тях. Нямаше нищо интересно и тъкмо се канех да оставя папката настрани, но на последната страница забелязах следния ред: „Засекретена информация — спр. зап. МО 369215 — 25 през. зап. 279651 — 351 нац. сиг. СТРОГО СЕКРЕТНО“. Никога не съкращават „строго секретно“ и винаги е с главни букви, просто за да са сигурни, че ще го видиш и ще го разбереш.

Замислих се. Тези неща в личните досиета са като отпечатъците от пръсти в детективската работа. Информацията може да се засекретява по различни причини, но нищо не се губи напълно и продължава да съществува някъде — в друго досие с надпис СТРОГО СЕКРЕТНО.

Продължих да зяпам мистериозния ред, но нямаше да ми помогне даже лупата на Шерлок Холмс. Не се намекваше какво и кога е било засекретено, нито от кой период са липсващите данни. Но знаех кой и защо ги е засекретил. Отговорът на първия въпрос бе: министерството на отбраната и президентът на Съединените щати. Причината: националната сигурност.

Номерата на заповедите осигуряваха на някого достъп до засекретената информация, но този някой не бях аз.

Замислих се какво е било изтрито и разбрах, че може да е почти всичко. Обикновено такива неща се отнасят за секретни операции, но в този случай можеше да е свързано с убийството на полковник Хамбрехт. Или и с двете. Или нито с едното, нито с другото. Можеше да се отнася за това, че е чукал жената на някой местен.

Не се споменаваше също дали засекретената информация е свързана с достойни или недостойни прояви. Аз обаче допуснах първата възможност, тъй като кариерата му изглеждаше нормална до деня, в който някой го беше взел за дърво.

— Е? — попита ме Кейт. — Какво мислиш?

Погледнах я.

— Открих, че нещо липсва.

— Да. Вече съобщих на Джак. Той ще се отнесе към директора, който ще изиска засекретената информация. Това ще отнеме няколко дни. Може би повече, макар да отбелязах, че е спешно. — Тя замълча, после прибави: — Това досие е обозначено само като „Секретно“, а ни трябваха четири дни, за да го получим. Понякога не са много бързи. „Строго секретно“ означава, че ще мине повече време.

Кимнах.

— Освен това — продължи Кейт, — ако някой от горните етажи реши, че няма нужда да знаем, или заключи, че засекретената информация не е свързана с разследването ни, никога няма да я видим. И Даже да има връзка, може да е прекалено деликатна за нашите очи. Тогава с нея ще се заеме някой друг.

Обмислих думите й и отбелязах:

— Засекретената информация навярно не е от значение, освен ако не е свързана с убийството му. А ако е така, защо е строго секретна?

Тя сви рамене.

— Може никога да не научим.

— Не за това ми плащат.

— До каква категория информация имаш достъп? — попита ме Кейт.

— Секретна.

— И аз. Но категорията на Джак е „строго секретна“, така че ще може да види липсващите данни, ако реши, че се налага.

— Откъде ще разбере дали се налага, ако не знае какво е засекретено?

— Някой ще му каже.

— Кой?

— Не ти. Федералното правителство не ти е нюйоркското полицейско управление. Но предполагам, че вече си го разбрал.

— Убийството си е убийство. Законът си е закон. Първа лекция от курса ми в „Джон Джей“. — Вдигнах слушалката и набрах номера в Ан Арбър, Мичиган, който бе посочен в досието. Телефонът иззвъня и се включи секретар. Прозвуча глас на жена на средна възраст, несъмнено госпожа Хамбрехт. „Тук е домът на Хамбрехт. В момента не можем да отговорим, но ако оставите името и телефонния си номер, ще ви се обадим веднага, щом е възможно.“

Ако под „ние“ имаше предвид себе си и полковник Хамбрехт, и никога нямаше да ми се обади. След сигнала оставих следното съобщение:

— Госпожо Хамбрехт, тук е Джон Кори. Обаждам се от името на военновъздушните сили. Моля, позвънете ми колкото се може по-скоро. Отнася се за полковник Хамбрехт. — Дадох прекия си номер.

— Или позвънете на госпожа Мейфилд. — Продиктувах номера на Кейт и затворих.

В случай че ни нямаше, нашият войсмейл щеше да каже само Кори, „спецчаст“ или Мейфилд, „спецчаст“ с учтива молба да остави името и номера си. Никога не използвахме смущаващата дума „антитерористична“.

След като архивирах в ума си тази малко вероятна следа, започнах наново злополучния си доклад за случилото се на „Кенеди“. Ако допуснех, че никой нямаше да го прочете, можех да се размива с четири страници, номерирани от едно до петдесет, като пъхнех по средата бели листове. Всъщност реших да започна от края и написах: „В заключение…“

Телефонът на Кейт иззвъня. Обаждаше се Джак Кьоних. След няколко секунди тя каза:

— Вдигни слушалката.

Натиснах бутона за нейната линия.

— Кори.

Господин Кьоних бе в бодро настроение.

— Лазиш ми по нервите.

— Да, господине.

Кейт с театрален жест отдалечи слушалката от ухото си. Кьоних продължи:

— Не се подчиняваш на заповедта да заминеш за Франкфурт, не отговаряш на телефона и снощи беше изчезнал.

— Да, господине.

— Къде беше? Трябва постоянно да си във връзка.

— Да, господине.

— Е? Къде беше?

Имам адски смешен отговор на този въпрос и когато ми го зададеше някой от бившите ми шефове, отвръщах: „Арестуваха гаджето ми за проституция и трябваше дай платя гаранцията“. Но както казах, тези хора нямат чувство за хумор.

— Нямам извинение, господине.

Намеси се Кейт.

— Обадих се в командния център и предупредих дежурния, че с господин Кори ще сме в моя апартамент. Останахме там до девет без петнайсет сутринта.

Мълчание.

— Разбирам — накрая каза Джак, прокашля се и ни информира: — Връщам се в Ню Йорк и би трябвало да съм в службата до осем вечерта. Нюйоркско време. Ако е възможно, бих искал да ви заваря там.

Уверихме го, че е възможно. Използвах възможността да го попитам:

— Можете ли да ускорите искането на Кейт за онази засекретена информация от служебното досие на полковник Хамбрехт? Отново мълчание. После:

— Министерството на отбраната ни съобщи, че информацията не е свързана с убийството му и следователно с нашето разследване.

— А с какво е свързана?

— С ядрено оръжие. Такава информация винаги се изтрива от служебните досиета. Не си губете времето с това.

— Добре.

Джак продължи по други въпроси, каза няколко думи за убийството в Пърт Амбой и лабораторните резултати, попита за следата на Гейб и така нататък. Освен това се поинтересува какво има в сутрешните вестници.

— Моята снимка.

— Правилно ли са посочили адреса ти? — Той се засмя. Кейт също.

— Длъжник си ми — казах му.

— Какво означава това?

— Означава, че ме използвате за примамка, което не ми влиза в служебните задължения. Затова, когато ми дотрябва услуга, ще си поискам дълга.

— Ти имаш толкова много черни точки, Кори, че според мен сме квит.

Всъщност не смятах, че Халил ми се е наточил, но предполагам, че Кьоних си мисли така, което ми подсказваше някои неща за ФБР. Реших да се възползвам от случая.

— Не сме квит.

— Големи инати сте вие, а?

Под „вие“ имаше предвид ченгетата, разбира се.

— Длъжник си ми — повторих.

— Добре. Какво искаш?

Например истината.

— Работя по въпроса.

Това явно беше признание, че не ни е известно всичко.

— Спомни си девиза на нашите приятели от ЦРУ — отвърнах аз. — „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни15“.

— Истината може да те убие. Ти си много умен, Кори. И връзката Не е секретна.

— Auf Wiedersehen — казах аз и затворих. Върнах се към докда да си. „В заключение…“

Кейт поговори с Джак още малко и му прочете краткото съобщение за убийството на господин Лейбовиц във Франкфурт. Когато свършиха, тя се обърна към мен.

— Започва да става страшничко.

Вдигнах поглед от клавиатурата.

— Това ми напомня за един епизод от „Досиетата Х“, в който златната рибка на Скъли се опитва да я отвлече.

Госпожа Мейфилд може биси помисли, че непряко се подигравам на ФБР, и не се усмихна.

Върнахме се към задачите си. „В заключение…“

Из залата звъняха телефони, стържеха факсове, светеха компютърни екрани, телексите правеха там каквото правят, и таканататък. Това наистина беше нервен център, електронен мозък на мащабна операция. За съжаление, човешките мозъци в стаята не можеха да обработят достатъчно бързо цялата информация или пък да отделят излишното от полезното.

Изправих се и казах на Кейт:

— Отивам да потърся Гейб. Имаш ли нещо против да останеш тук, за да не изпуснем госпожа Хамбрехт?

— Естествено. Какво да я попитам?

— Не съм сигурен. Просто я предразположи и прати някой да ме повика.

— Добре.

Излязох от центъра и отидох при стаите за разпит. Заварих Гейб да приказва в коридора с няколко момчета от НЙПУ/АСЧ. Той ме видя, отдели се от тях и се приближи до мен. От и към асансьорите се носеше постоянен поток детективи, водещи със себе си хора от Средния изток.

— Получи ли сведението ми? — попита ме Гейб.

— Да. Благодаря.

— Видях снимката ти във вестниците. Видели са я и всички, които разпитах днес.

Не му обърнах внимание.

— Тук има толкова много араби — казах, — че трябва да поръчам молитвени килимчета и да закачим стрелка към Мека.

— Готово.

— Нещо ново?

— Всъщност да. Обадих се във Вашингтон. На ченгетата от управлението, не на Бюрото. Бях стигнал до мисълта, че господин Халил е имал представа дали ще го отведат в столицата, или в Ню Йорк. Та поразпитах за убити или изчезнали шофьори със средноизточен произход.

— И?

— Оказа се, че има един. Дауд Файсал, таксиметров шофьор. Либиец. Изчезнал в събота.

— Може да е отишъл да си смени името.

Гейб се бе научил да не ми обръща внимание и продължи:

— Разговарях с жена му, на арабски, разбира се, и тя ми каза, че заминал с клиент за „Дълес“, след което не се върнал. Да ти звучи познато?

Замислих се. Както предполагаше Гейб, този шофьор можеше да е чакал Халил на летището в случай, че го откарат във Вашингтон. По някое време хората на Халил — либийското разузнаване или някоя от екстремистките групи — бяха научили, че тяхното момче заминава за Ню Йорк. Но Дауд Файсал вече бе знаел прекалено много и те го бяха очистили или — да се надяваме — само го бяха отвлекли до края на акцията.

— Какво ще правим с тази информация? — попитах го.

— Нищо. Поредната задънена улица. Но това означава сложна и внимателно обмислена операция. В Америка няма либийско посолство, но сирийците имат либийски служители, които са главорези на Кадафи. Всички араби си приличат. Нали така? ЦРУ и ФБР знаят за това, но го допускат. Така могат да ги държат под наблюдение.

Но някой не е бил на поста си в петък вечерта, когато в дома на Файсал е влязло неизвестно лице с черна чанта. Така каза госпожа Файсал. Също като с Джабар — посетител в петък късно вечерта, черна чанта, съпругът изглеждал загрижен. Всичко съвпада, но вече е стара следа.

— Да. Но както казваш, това наистина означава внимателно обмислена операция със съучастници в страната.

— Нищо ново.

— Добре. Дай да те питам нещо друго — като арабин. Можеш ли Да се поставиш на мястото на оня тип? Какво цели тоя задник?

Гейб обмисли политически некоректния ми въпрос.

— Ами, да видим какво не е направил. Не се е промъкнал тайно в страната. Дойде тук за наша сметка — и нямам предвид само билета.

— Да. Продължавай.

— Хвърля ни камилски лайна в лицата. Това му харесва. Но повече му харесва… как да се изразя?… Превръща го в игра и е обърнал правилата срещу себе си, ако се замисли човек.

— Вече стигнах до това заключение. Но защо?

— Ами, трябва да си арабин, за да го разбереш — усмихна се той.

— Отчасти заради комплекса за малоценност по отношение на Запяда. Екстремистите поставят бомби в самолетите и тем подобни, но знаят, че това не е много смела постъпка, ето защо от време на време се появява някой, който иска да покаже на неверниците как държи храбрият муджахидин.

— Кой как се държи?

— Ислямският борец за свобода. Самотният арабски конник има дълга традиция, също като в американския Запад — той язди сам и може да победи цяла армия. Има една прочута поема: „Препуска сам ужасен конник, със сабя йеменска — другар единствен, по нея няма други украшения освен резки по хладната стомана“. Загряваш ли?

— Да. И какво е намислил?

— Не зная. Просто ти казвам какъв е.

— Добре, но какво би направил такъв тип?

— До този момент е стигнал до около триста и двайсет и продължава да брои.

— Да. Е, добра работа, Гейб. Как е Фади?

— Сега се казва Мария и е чистачка в „Сейнт Патрик“. — Той се усмихна.

— До скоро. — Понечих да се отдалеча, но Гейб каза.

— Халил е замислил голям удар.

Обърнах се.

— Няма да се изненадам, ако се появи като писател или активист от благотворителна организация — продължи той. — Натрупал е много омраза към някого, който според него го е прецакал или е прецакал исляма. Или Либия. И иска да си отмъсти лично.

— Карай нататък.

— Онази поема се казва „Смъртна вражда“.

— Мислех, че е любовна поема.

— Това е поема на омразата, приятелю. Всъщност е свързана с кръвната вражда.

— Ясно.

— Арабите може да са мотивирани да извършат велики дела в Божието име и понякога за страната си. Но рядко за нещо абстрактно като политическа идеология и почти никога за политически лидер. Обикновено не вярват на водачите си.

Излиза че май съм арабин.

— Но има още нещо, което наистина мотивира арабина. Личната вендета. Нали разбираш? Като сицилианците.

— Да.

— Ако ти убиеш сина ми или баща ми, или изчукаш дъщеря ми, или жена ми, аз ще те преследвам до края на света, цял живот, ако се наложи, и ще убивам всеки, когото познаваш или ти е роднина.

Докато стигна до теб.

— Мислех, че шефът на жена ми я чука. Пратих му кашон шампанско.

— Арабите не мислят така. Изобщо слушаш ли ме?

— Да. Възможно е да е кръвна вражда. Вендета.

— Точно така. Възможно е. Освен това на Халил не му пука дали ще умре в опит да си отмъсти. Важно е да опита. Ако умре, пак ще си е отмъстил и ще отиде в рая.

— Ще се помъча да му помогна да стигне там.

— Ако някога се срещнете, в рая ще иде онзи, който последен разпознае другия. — Гейб се засмя.

Тръгнах си. Защо на всички им беше смешно, че снимката ми е във вестниците?

Върнах се в центъра и си взех чаша кафе от добре заредения кафе-бар. Имаше кроасани и рола, кифлички и бисквити, но не и понички. Това ли им е междуведомственото сътрудничество?

Както и да е, замислих се над думите на Гейб. Междувременно Кейт се приближи до мен.

— Госпожа Роуз Хамбрехт е на телефона. Обясних й кои сме.

Оставих чашата, побързах към бюрото си и вдигнах слушалката.

— Госпожо Хамбрехт, тук е Джон Кори от спецчастта на ФБР.

— За какво се отнася, господин Кори?

Кейт седна срещу мен и също вдигна слушалката си.

— Първо — отвърнах аз, — най-искрените ми съболезнования за съпруга ви.

— Благодаря.

— Работя по някои материали, свързани с неговата смърт.

— Убийство.

— Да, госпожо. Сигурен съм, че ви е писнало да отговаряте на въпроси…

— Ще отговарям на всякакви въпроси, докато не открият убиеца му.

— Благодаря ви. — Ще се изненадате колко много съпрузи не дават и пукната пара дали ще открият убиеца на техния покоен жалим, да не говорим, че изпитват тайно желание лично да изразят признателността си на престъпника. Но госпожа Хамбрехт изглеждаше скърбяща вдовица, така че можеше да излезе нещо. Импровизирах: — Имам информация, че с вас са разговаряли от ФБР, разузнавателния отдел на военновъздушните сили и Скотланд Ярд. Така ли е?

— Да. Както и от Ми — 5, Ми — 6 и нашето ЦРУ.

Погледнах Кейт и очите ни се срещнаха. Продължих:

— Това очевидно предполага, че според някои хора за убийствотов на съпруга ви е имало политически мотив.

— Така мисля аз. Те обаче не ми казаха какво смятат.

— Но според служебното му досие съпругът ви не се е занимавал нито с политика, нито с разузнавателна дейност.

— Да. Винаги е бил пилот, командир, а накрая и щабен офицер.

Опитах се да насоча разговора към засекретената информация, без да я плаша.

— Започваме да си мислим, че убийството е било случайно. Съпругът ви е бил нарочен от екстремистка група само защото е носел американска военна униформа.

— Глупости.

И аз смятах така, затова я попитах:

— Сещате ли се за нещо в миналото му, което да привлече екстремистите към него?

Мълчание, после:

— Ами… предполагаше се, че участието му във войната в Залива може да го направи мишена на терористичен акт. Капитанът на „Вансен“ … знаете ли за това?

— Не, госпожо.

Тя ми разказа и аз си спомних за случая.

— Значи е възможно убийството да е отмъщение за участието му във войната в Залива, така ли?

— Да, възможно е… но в тази война участваха много пилоти. Хиляди. А тогава Бил беше само майор. Не разбирам защо са избрали тъкмо него.

— Но някои хора са ви намекнали, че е така.

— Да. Намекнаха ми.

— Но вие не сте убедена.

— Не. — Тя замълча за момент и аз я оставих да помисли за онова в което е убедена. Накрая госпожа Хамбрехт каза: — След смърта на Тери и Гейл Уейклиф как е възможно да се допуска, че убийството на съпруга ми е случайно или свързано с войната в Залива? Тери изобщо не е бил там.

Погледнах Кейт, която сви рамене.

— Значи смятате, че смъртта на семейство Уейклиф е свързана с убийството на съпруга ви, така ли? — като се опитвах да не издавам пълното си неведение, попитах аз.

— Навярно…

Ако тя мислеше така, аз бях на същото мнение. Но госпожа Хамбрехт също си мислеше, че съм добре информиран, което не отговаряше на истината.

— Можете ли да прибавите нещо за смъртта на семейство Уейклиф към онова, което знаем?

— Нищо повече от подробностите във вестниците.

— Къде прочетохте съобщението?

— Къде ли? В „Еър Форс Таймс“. И в „Уошингтън Поуст“, разбира се. Защо питате?

Отново погледнах Кейт, която вече тракаше на клавиатурата си.

— Някои статии не бяха съвсем точни — отвърнах аз. — Откъде научихте за смъртта им?

— Вчера ми се обади Сю… дъщерята на Уейклиф. Очевидно са ги убили по някое време в неделя.

Изправих се на стола си. Убити ли? Принтерът на Кейт бълваше нещо.

— Някой от ФБР или военновъздушните сили разговарял ли е с вас за това? — попитах госпожа Хамбрехт.

— Не. Вие сте първият.

Кейт четеше разпечатката и подчертаваше важното. Нетърпеливо й направих знак да ми я даде, но тя не ми обърна внимание.

Дъщеря им спомена ли ви, че забелязва нещо подозрително в смъртта на родителите си?

— Ами, както се досещате, тя беше много опечалена. Каза, че приличало на обир, но ми се стори, че не е сигурна. Прислужницата също е била убита.

Въпросите ми започваха да се изчерпват и Кейт най-после ми подаде разпечатката.

— Един момент, моля — казах на госпожа Хамбрехт и включих телефона на изчакване.

— Може да сме попаднали на нещо интересно — рече Кейт.

Бързо прочетох материала от „Уошингтън Поуст“ и установих, че Терънс Уейклиф бил генерал от военновъздушните сили и работел в Пентагона. Към обяд в понеделник адютантът на Уейклиф се обезпокоил, че шефът му не отишъл на работа и не отговарял на телефона и пейджъра си. Впоследствие генералът, съпругата му прислужницата били открити застреляни в дома на семейството на Капитолийския хълм. Имало следи от влизане с взлом — веригата на вратата била откъсната — и изглежда, мотивът бил обир, защото липсвали ценности и пари. Уейклиф бил в униформа и явно тъкмо се бил прибрал от черква, което означаваше, че убийството е станало в неделя сутринта. Полицията разследвала случая. Погледнах Кейт.

— Каква е връзката между генерал Уейклиф и полковник Хамбрехт?

— Не зная. Попитай.

— Добре. — Върнах се на телефона и казах на госпожа Хамбрехт:

— Извинете ме. Търсеха ме от Пентагона. — Добре, Кори, опитай. Реших да действам направо и да видя какво ще се случи. — Госпожо Хамбрехт, ще бъда откровен с вас. Пред мен е служебното досие на съпруга ви. В него има засекретена информация. Трябва да разбера каква е тя. Искам да открия кой и защо е убил съпруга ви. Можете ли да ми помогнете?

Последва продължително мълчание.

— Моля ви. — Погледнах Кейт и тя одобрително кимна.

Накрая госпожа Роуз Хамбрехт отвърна:

— Съпругът ми и генерал Уейклиф участваха във военна операция. Бомбардировка… Защо не знаете за това?

Внезапно разбрах. Все още помнех думите на Гейб и когато госпожа Хамбрехт каза „бомбардировка“, всичко си застана на мястото.

— Петнайсети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста.

— Да — потвърди тя.

Отново погледнах Кейт, която зяпаше в пространството и си напрягаше сивото вещество.

Госпожа Хамбрехт продължи:

— Дори е възможно убийството на Тери и Гейл Уейклиф да е свързано с трагедията на летище „Кенеди“, която се случи на годишнината.

Дълбоко си поех дъх.

— Не съм сигурен. Но… знаете ли дали някой друг, който е участвал в онази операция, е преживявал някакво нещастие?

— В операцията участваха десетки мъже. Замислих се за миг.

— Ами в подразделението на съпруга ви?

— Ако имате предвид неговата ескадрила, струва ми се, че в нея имаше петнайсет-шестнайсет самолета.

— Известно ли ви е дали някои от тези мъже са били сполетявани нещастие, което изглежда подозрително?

— Едва ли. Стивън Кокс загина в Залива, но за другите не съм сигурна. Пилотите от ятото на съпруга ми поддържаха връзка, но не зная нищо за останалите от ескадрилата.

Опитах се да си припомня военновъздушната терминологията, ескадрили, крила и така нататък, но не бях на своя територия.

— Простете невежеството ми, но колко самолета и хора има в ятото и ескадрилата?

— Зависи от операцията. Но обикновено ятото се състои от четири-пет самолета, а ескадрилата — от дванайсет до осемнайсет.

— Разбирам… а колко самолета е имало в ятото на съпруга ви на петнайсети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста?

— Четири.

— А хората са били… осем, нали?

— Да.

— Те… — погледнах Кейт, която каза в слушалката:

— Госпожо Хамбрехт, пак е Кейт Мейфилд. Чудя се за тази връзка. Бихте ли ни казали какво мислите, за да можем бързо да стигнем до същността на въпроса?

— Смятам, че казах достатъчно — отвърна вдовицата.

Аз не смятах така, Кейт също.

— Госпожо — настоя тя, — опитваме се да помогнем за откриването на убиеца на мъжа ви. Зная, че като съпруга на военен разбирате какво означава секретност. Уверявам ви, че спокойно можете да говорите. Искате ли да дойдем в Ан Арбър и лично да се срещнем?

Отново последва мълчание.

— Не — накрая отвърна Роуз Хамбрехт.

Изчакахме.

— Добре… — започна вдовицата. — Четирите изтребители-бомбардировачи F-111 от ятото на съпруга ми имаха задачата да бомбардиат един военен лагер край Триполи. Казваше се Ал Азизия. Навярно си спомняте от новините по онова време, че един от самолетите пусна бомба над дома на Муамар Кадафи. Това беше в лагера Ал Азизия. Кадафи оцеля, но загина осиновената му дъщеря. Жена му и двамата му сина бяха ранени… Казвам ви само онова, което зная. Можете да си направите заключенията.

Кейт отново затрака на клавиатурата, като гледаше екрана. Надявах се, че знае как се пише Ал Азизия и Муамар Кадафи или там каквито думи трябваше да въведе в програмата.

— Вие също може да сте стигнали до някакви заключения — казах на госпожа Хамбрехт.

— Когато убиха съпруга ми, реших, че навярно е свързано с либийската операция. Но от военновъздушните сили ме увериха, че имената на всички участници в бомбардировката на Либия били строго секретни и никой нямал достъп до тях. Приех това обяснение, но си казах, че някой може да се е разприказвал или… не зная. Но престанах да мисля за това… до вчера, когато научих за убийството на семейство Уейклиф. Може да е съвпадение…

Можеше, но не беше.

— От тези осем мъже, които са бомбардирали… как се казваше?

— Ал Азизия. Един загина във войната в Залива, съпругът ми и Тери Уейклиф бяха убити.

Кейт принтираше някаква информация.

— Кои са другите петима от операцията? — попитах аз.

— Няма да ви кажа. Никога.

Отказът беше категоричен и нямаше смисъл да настоявам.

— Можете ли поне да ми кажете дали са живи?

— Разговаряха по телефона на петнайсети април. Не всички, но после Тери ми се обади и каза, че били добре и ми пращали поздрави… освен… един от тях е тежко болен.

Двамата с Кейт се спогледахме.

— Госпожо Хамбрехт — обади се тя, — бихте ли ми дали телефонен номер, на който да намеря някой от семейство Уейклиф?

— Предлагам да се обадите в Пентагона и да поискате да ви свържат с кабинета на Тери — отвърна вдовицата. — Някой ще отговори на въпросите ви.

— Предпочитам член на семейството — настоя Кейт.

— В такъв случай поискайте номера от Пентагона.

Госпожа Хамбрехт явно вече съжаляваше за този разговор. Военните са си затворена общност, меко казано. Но тя очевидно хранеше известни съмнения в обекта на клановата си лоялност и й бе хрумнало, че връзката трябва да е двустранна. Бях убеден, че военновъздушните сили и други държавни институции са я излъгали и че го знае — или поне го подозира.

— Благодаря ви за съдействието, госпожо. Уверявам ви, че правим всичко възможно, за да изправим убиеца на съпруга ви пред правосъдието.

— И други ме уверяваха. Минаха почти три месеца, откакто…

Понякога съм сантиментален и в такива ситуации съм склонен да поемам рискове.

— Мисля, че сме близо до отговора. — Отново погледнах Кейт и видях, че мило ми се усмихва.

Госпожа Хамбрехт дълбоко си пое дъх.

— Моля се на Господ да сте прав. Той… ми липсва…

Не отговорих, но се зачудих на кого ще липсвам, ако гушна босилека.

Тя се овладя.

— Убиха го с брадва.

— Да… Ще поддържаме връзка.

— Благодаря ви.

Затворих.

С Кейт помълчахме малко, после тя каза:

— Клетата жена.

Да не споменавам за клетия накълцан Уилям Хамбрехт. Но жените имат друг подход към тези неща. Дълбоко си поех дъх и пак се превърнах в предишното жилаво копеле.

— Е, предполагам, че знаем каква информация е била засекретена със заповед на министерството на отбраната и президента. И не е била свързана с ядрено оръжие, както някой е казал на високоуважаемия ни шеф.

Оставих Кейт да си направи заключението, че Джак Кьоних не ни разкрива всичко.

Тя или не го направи, или не желаеше да го дискутира, защото ме похвали:

— Отлично се справи.

— И ти. Какво откри в компютъра?

Кейт ми подаде разпечатките. Прелистих ги и забелязах, че повечето са материали от „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ с дата след 15 април 1986 година.

Вдигнах глава.

— Нещата започват да се навързват, нали?

Тя кимна и отвърна:

— Връзката си е била там още от самото начало. Не сме толкова умни колкото си мислим.

— Другите също. Но отговорът винаги ти се струва лесен, като вече си стигнал до него. Освен това не само либийците правят заблуждаващи ходове.

Кейт не обърна внимание на забележката ми.

— Някъде има петима мъже, които са в опасност.

— Днес е вторник. Съмнявам се, че още са петима.

43

Асад Халил се събуди и погледна през илюминатора. Земята тънеше в мрак, но той забеляза отделни групички светлини и усети, че самолетът се спуска.

Часовникът му все още показваше нюйоркско време — 03:16. Ако се движеха по разписание, след двадесет минути трябваше да кацнат в Денвър. Но той нямаше да отиде там. Халил взе радиофона, включи го с кредитната си карта и набра един запомнен наизуст номер.

На третото иззвъняване се разнесе сънен женски глас.

— Ало?… Ало? Ало?

Той затвори. Щом госпожа Калъм, съпруга на полковник Робърт Калъм, спеше в дома си в Колорадо Спрингс, трябваше да приеме, че властите не го чакат там. Борис и Малик го бяха уверили в това. Ако му готвели капан, американците нямало да оставят жертвите му в жилищата им.

Халил взе слушалката на интеркома и натисна бутона.

— Да, господине? — обади се вторият пилот.

— Току-що разговарях по телефона и се налага да променя плана си. Трябва да кацна на летището в Колорадо Спрингс.

— Няма проблем, господин Пърлман. Това е само на около сто и двайсет километра южно от Денвър. Още десетина минути път.

Асад го знаеше и Борис му беше казал, че промяната в плана няма да затрудни пилотите. „За парите, които струваш на либийската хазна, ще обикалят в кръг, ако пожелаеш.“

— Предполагам, че искате да се приземим на главното общинско летище, нали? — попита пилотът.

— Да.

— Ще съобщя за промяната в плана на полета, господине. Няма проблем.

— Благодаря ви. — Халил остави слушалката.

Той се изправи, взе черния си сак и влезе в малката тоалетна.

След като се блекчи, извади несесера си, избръсна се и си изми зъбите. Не бе забравил предупреждението на Борис за американската мания по хигиената.

Внимателно се разгледа в огледалото и откри още едно парченце от кост, този път в косата си. Отново изми ръцете и лицето си и изтърка петната от вратовръзката и ризата си, ала господин Садъруейт — или поне част от него, — изглежда, упорстваше да го придружи в този полет. Той се усмихна и си сложи нова вратовръзка.

После взе двата глока от сака, извади пълнителите им и ги зареди с резервни. Вкара патрони в цевите, свали предпазителите и върна оръжията в чантата.

Излезе от тоалетната и остави сака на пътеката до седалката си. После отиде до плота, където имаше вграден касетофон, компакт-дискплейър и бар. Съмняваше се, че има музика по негов вкус, а алкохолът беше забранен. В малкия хладилник откри кутия портокалов сок и разгледа храната в прозрачния пластмасов контейнер. Избра си кръгло парче хляб или „поничка“, както го бе нарекъл капитанът. Борис се беше сетил да го предупреди за поничките. Всички американци ги ядат. Тъй като в Америка има много евреи, при приготвянето им не се използва свинска мас, така че отговарят и на вашите религиозни изисквания. — Руснакът замълча, после презрително прибави: — „Свинете са по-чисти от някои твои сънародници, които съм виждал на пазара.“

Халил съжаляваше само, че Малик не му позволи лично да убие Борис преди да се отправи на своя джихад. „Руснакът ни трябва, за да ни помага по време на изпълнението на задачата ти. И няма да го оставим жив. Ще го очистим веднага щом научим, че си напуснал Америка. Въпросът е приключен.“

Той се върна на мястото си, изяде поничката и изпи портокалова сок. Самолетът вече се спускаше по-бързо и завиваше наляво. Асад погледна през илюминатора и видя в далечината огромна осветена площ, която трябваше да е Денвър. Нататък луната огряваше високи, покрити със сняг планини. После интеркомът изпращя и се разнесе гласът на втория пилот:

Господин Пърлман, започваме спускане към общинското летище на Колорадо Спрингс. Моля, затегнете колана си. Отговорете, ако обичате.

Халил взе слушалката, натисна бутона и отвърна:

— Чух ви.

— Благодаря ви, господине. Ще се приземим след пет минути. Небето е чисто, температурата е шест градуса по Целзий.

Той закопча колана си и чу, че колесниците се спускат. Малкият самолет летеше съвсем ниско и след няколко минути кацнаха на дългата широка писта.

— Добре дошли в Колорадо Спрингс — обяви пилотът.

Халил изпита ирационалното желание да му каже да млъкне. Не искаше да е в Колорадо Спрингс — искаше да е в Триполи. Искаше само да убие онези, които трябваше да убие, и да се прибере у дома.

Когато излязоха от пистата, вторият пилот отвори плъзгащата се врата и каза:

— Добро утро.

Асад не отговори.

— Ще ви оставим преди да заредим гориво. Знаете ли колко време ще се бавите тук, господине?

— Не, за съжаление. Може да остана само два часа. Навярно дори по-малко. От друга страна, преговорите могат да се проточат, след това трябва да подпиша договорите и навярно ще има закуска. Така, че е възможно да се върна тук към девет. Но не по-късно.

— Ясно. На ваше разположение сме. Ще бъдем при фирмения сервизен хангар. Бизнеспартньорите ви ще ви посрещнат ли тук?

— Боя се, че не. Ще се срещна с тях на главния терминал. Трябва да си осигуря транспорт.

— Ще видя какво мога да направя. Не би трябвало да има проблем.

Самолетът се насочи към група големи хангари. Халил разкопча предпазния си колан и бръкна в сака, като не изпускаше от поглед пилотската кабина. Извади двата пистолета и ги пъхна под колана си така, че сакото му да ги покрива. Изправи се, взе чантата и се запъти към пилотите. После се приведе, за да погледне през предното стъкло и страничните прозорци на кабината.

— Навярно ще ви е по-удобно на мястото ви, господине — каза пилотът.

— Искам да остана тук.

— Да, господине.

Също като на лонгайландското летище, Халил не забеляза нищо обезпокоително. „Лиърът“ спря до рампата. Появиха се мъж и жена в гащеризони, но той отново не усети опасност. Даже да го чакаха, щеше да прати неколцина от тях в ада преди да се възнесе в рая.

Един ден Малик бе довел в тренировъчната школа мурсид — духовен наставник, — който му каза: „Дори да изпълниш съвсем малка част от своя джихад, ти ще си осигуриш място в рая. Господ не съди като хората. Той съди по онова, което вижда в сърцето ти и което е невидимо за човешко око. Както се разкрива в светото писание, ако умреш или те убият за правата вяра, прошката и милостта на аллах ще са по-великолепни от всички богатства на неверниците. Бог не брои враговете, които си убил заради него, а само онези, които си се заклел да убиеш.“ Малик беше благодарил на мурсида и след като светият мъж си отиде, поясни думите на мъдреца: „Господ е по-доволен, когато добрите намерения се реализират. Опитай се да убиеш всички, без да загинеш.“

Сега, докато гледаше навън, Халил си помисли, че навярно ще го постигне. Усещаше, че е близо до успеха във физически и духовен смисъл, и вече изпитваше пълно удовлетворение.

Пилотът изключи двигателите.

— Можем да слезем; господине.

Асад се изправи. Вторият пилот стана от мястото си, отвори вратата, излезе и му протегна ръка. Халил не му обърна внимание и застана на изхода. Летището беше осветено с големи лампи и в този час — почти два след полунощ, — нямаше почти никакви хора.

Замисли се за обучението си в Либия. Бяха го уверили, че американците имат стандартна оперативна процедура и няма да го убият със снайперист — освен ако не се барикадира някъде и не започне да ги обстрелва, при това само ако не е взел заложници. Щяха да се погрижат да излезе на открито и да го обкръжат, да му викат да вдигне ръце и да се предаде. Тези хора щяха да носят бронирани жилетки и можеше да ги убие само с изстрел в главата.

Бе упражнявал такава ситуация в лагера край Триполи заедно с мъже, облечени като полицаи или в цивилни костюми. Всички знаеха по няколко английски думи и викаха: „Стой! Стой! Горе ръцете! Горе ръцете! Легни на земята! Легни на земята!“.

Бяха го инструктирали да се престори на много уплашен и объркан. Щеше да застане на колене, вместо да легне, и американците щяха да се приближат, като продължат да викат. После, когато стигнеха на достатъчно разстояние, той щеше да извади двата пистолета от сакото си и да започне да стреля. Четирийсеткалибровият нямаше да пробие бронираната жилетка, но за разлика от по-стария деветмилиметров модел, можеше да събори човек и да го зашемети.

За да го убедят, инструкторите му бяха демонстрирали с осъден на смърт затворник. От двадесет метра разстояние стреляха в гърдите на мъжа, който падна на земята и остана замаян в продължениев половин минута. Когато се изправи, го повали нов залп. Това се повтори още два пъти, докато накрая не застреляха осъдения в главата.

„Не очаквай да победиш в престрелка — беше му казал Борис. — Американците се гордеят с това, че са отлични стрелци. Оръжието е важен елемент от тяхната култура и конституцията им гарантира правото да го притежават. Ако попаднеш в такава ситуация, има шанс да избягаш. Случвало се е и преди. Ако не си тежко ранен просто бягай, приятелю, бягай като лъв. Те не стрелят, когато тичат, защото може да улучат някой невинен или да се изпозастрелят един друг. Има две възможности: или да стрелят, без да тичат, или да тичат, без да стрелят. Просто си плюй на петите и има вероятност да им се изплъзнеш.“

„Ами ако имат снайперист?“ — бе попитал Халил.

„В такъв случай очаквай да те прострелят в краката. Те се гордеят с това, че могат да свалят човек, без да го убият. Тогава просто ще трябва сам да си теглиш куршума. От толкова малко разстояние лесно ще улучиш главата си“. — Борис се засмя, после тихо прибави: — „Ако бях на твое място, аз не бих се самоубил. Майната му на Малик.“

Асад забеляза, че вторият пилот е застанал на стъпалото и принудено се усмихва, докато търпеливо го чака. Халил прехвърли сака в лявата си ръка, за да може да извади пистолета с дясната, слезе на асфалта и застана до пилота. Капитан Фиск го последва и се запъти към някакъв мъж в гащеризон на техник.

Халил остана плътно до втория пилот, по-близо от традиционния един метър, но мъжът не направи опит да се отдръпне.

Фиск се върна при тях.

— Онзи господин ще ви откара до главния терминал с личната си кола. Ако решите, може да му дадете бакшиш, господине — прошепна той.

— Колко?

— Десет долара ще са достатъчни.

Халил се зарадва, че е попитал. В Либия с десет долара можеше да наеме човек за два дни. В Америка толкова струваше десет минутна услуга.

— Благодаря ви, господа — каза на пилотите той. — Ако не се върна след около два часа, значи ще дойда към девет. Не по-късно.

— Ясно — отвърна капитанът. — Ще ви чакаме в ей онази сграда.

Асад се приближи до техника и след като размениха няколко думи, двамата отидоха на паркинга. Либиецът седна отпред до шофьора макар че в Триполи щеше да се вози на почетната задна седалка. „Американците, постоянно му беше напомнял Борис, обичали външните прояви на демократичност. В някогашната ми безкласова работническа държава — бе му казал руснакът — всеки си знаеше мястото. В Америка класите се преструват, че помежду им няма граници. На никого не му харесва, но когато се наложи, стават големи застъпници на равенството.“

Техникът потегли и излезе от паркинга.

— За пръв път ли сте в Колорадо Спрингс, господин…

— Пърлман. Да.

— Откъде сте?

— От Израел.

— Без майтап? Веднъж ходих там. В Израел ли живеете?.

— Да.

— Жалко, че не можете да поостанете. Тук е страхотно. Ски, лодки, езда, лов… е, напоследък ловът не е много популярен.

— Защо?

— Хората са против оръжията, против убиването.

— Наистина ли?

— Някои хора. Вдигат голям шум. Обичате ли лова?

— Боя се, че не. Не понасям кръв.

— Е, тогава ще си държа устата затворена.

Продължиха към терминала. Забравил обещанието си, техникът каза:

— Тук има много военни. На север от летището е военновъздушната база „Питърсън“, а точно на юг е Форт Карсън. Освен това, както навярно знаете, тук се намира Академията на американските венновъздушни сили. В планината наляво е Северноамериканският Център за противовъздушна отбрана. Хиляди хора работят дълбоко в оная скъпа дупка. Да, тук има много военни. Адски консервативни — Виж, на север от Денвър е Боулдър. Там са либерални. Народна република Боулдър. — Той се засмя. — Както казах, ходил съм в Израел. Жена ми е много религиозна и ме замъкна в Йерусалим. Нямах нищо против. Страхотен град. Видяхме всички религиознии обекти. Нали знаете? Вие сте евреин, нали?

— Разбира се.

— Ходихме до оная голяма арабска джамия, нали знаете, Купола на скалата, но се оказа, че някога това бил главният еврейски храм. Предполагам, че го знаете. Искам да кажа, Христос сигурно е ходил там. Нали е бил евреин. Ама сега е джамия. — Техникът погледна към пътника си. — Мисля, че евреите трябва да си го върнат защото първо е бил техен. После дошли ония араби и си построили джамията. Защо да е техен?

— Защото от онази скала Мохамед се е възнесъл в рая.

— А?

Халил се прокашля.

— Така вярват мюсюлманите.

— А… да. Пишеше го в пътеводителя. Май не трябва да дрънкам за религия.

Асад не отговори.

Спряха пред терминала. Халил отвори вратата и понечи да слезе, после подаде на техника десетдоларова банкнота.

— Благодаря ви.

— Аз ви благодаря. Довиждане.

Колата потегли. Халил видя, че терминалът е почти пуст, но забеляза стоянка с две таксита. Влезе в сградата, макар да съзнаваше, че сам човек в този час ще привлече вниманието. Ала вътре дори нямаше полицай. Някакъв мъж метеше пода, но изобщо не го погледна. В Триполи му бяха казали, че охраната на общинските летища била много по-малко, отколкото на международните, и че дори властите да го издирвали, рискът на по-малките аерогари бил минимален.

Халил бързо и решително пресече фоайето и си представи снимките и схемите с разположението на бизнесцентъра и заседателните зали.

Видя врата с надпис ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА 2. На друга табела пишеше РЕЗЕРВАЦИЯ. Той набра кода на електронната ключалка, влезе и затвори вратата. Вътре имаше заседателна маса, осем стола, телефони, факс, компютър и кафемашина в малка ниша.

Халил прочете съобщението на компютърния екран: „Добре дошли, господин Пърлман. Успешни преговори. Вашите приятели от конферативен център Нийли“. Не си спомняше такива приятел.

Остави сака си на пода и седна пред клавиатурата. Изтри съобщението, въведе паролата си и изчака модема да влезе в сметката му. После прочете единствения получен и-мейл, написан на английски, адресиран до Пърлман и пратен от Йерусалим: „Имаме сведения, че бизнесът ви е успешен. Престоят на Сол във Франкфурт беше прекратен. Конкурентна американска фирма в Германия се занимава с случая. Нямаме никаква информация, че конкурентите знаят за маршрута ви. Сделката в Колорадо не е задължителна. Преценете на място. По-важна е тази в Калифорния. Уговорката за завръщането ви в Израел остава същата. Успех. Отговорете. Мордекай.“

Халил бавно написа: „Отговарям на и-мейла ви от Колорадо. Бизнесът е успешен. Скоро ще сключа сделката в Калифорния.“

Опита се да измисли още изречения на английски, но не се налагаше. В Триполи му бяха казали, че ще свърши работа всякакво съобщение, стига да съдържа думата „бизнес“, която означаваше, че е добре. Той се подписа и прати и-мейла. Излезе от сметката си, затвори програмата и изключи компютъра.

Погледна си часовника и видя, че е 04:17 нюйоркско време или с два часа по-рано тук.

Домът на полковник Робърт Калъм се намираше в подножието на планината, на по-малко от половин час път. На десетина минути от летището имаше денонощна фирма за автомобили под наем и на негово име го очакваше кола.

Халил се изправи и закрачи из залата. „Сделката в Колорадо не е задължителна. По-важна е тази в Калифорния.“ Но защо не и двете?

Замисли се дали да не вземе такси до фирмата за коли под наем и после да отиде до дома на полковник Калъм. Имаше известен риск. Винаги имаше риск. Но за пръв път, откакто беше влязъл в американското посолство в Париж, Асад Халил изпитваше усещане за… не за опасност. По-скоро чувстваше, че времето му изтича.

Халил претегли всички аргументи за и против убийството на Калъм — и разбира се, на жена му и всички останали в къщата. Планът бе прост, също като в дома на генерал Уейклиф. Щеше да изчака тук в безопасност, после да вземе колата от фирмата и рано сутринта да потегли към планината. Полковникът или съпругата му излизаха не по-късно от седем и половина, за да вземат вестника от пощенската кутия в края на отбивката, после се прибираха. Подобно на повечето военни, Калъм обичаше точността. Щом вратата се отвореше, семейство Калъм щеше да е на пет минути от смъртта.

Продължи да обикаля из малката зала — като лъвовете на арената на Лептис Магна, чиито развалини бе виждал край Триполи.

Лъвът от опит знаеше, че на арената го очаква човек, и ставаше нетърпелив. Гладен. Лъвът трябваше да се държи гладен. Освен това звярът знаеше, че винаги убива човека. Нали все още беше жив? Но също така знаеше, че на арената има два вида хора — въоръжени невъоръжени. Въоръжените се биеха за живота си, невъоръжените се молеха. Бяха еднакви на вкус.

Халил спря и приклекна на пода, вдигна глава и затвори очи, но не започна да се моли. Вместо това се прехвърли в нощната пустиня и си представи милионите ярки звезди в черното небе. Видя ясния диск на луната, увиснал над Куфра, неговия роден оазис, видя палмите, които се поклащаха под студения пустинен вятър. Както винаги, цареше пълна тишина.

Дълго остана там в очакване от пясъците да се появи неканен образ. Времето на земята течеше, но в пустинята беше замръзнало. Накрая от оазиса се появи Вестител, облечен в черно-бели дрехи, и се изправи пред него. Халил не виждаше лицето му, но чу глас, който каза: „На мястото, където си сега, Господ ще свърши твоята работа вместо теб. Иди на другото място отвъд планината. Пясъците на времето изтичат. Дяволът се разбужда.“

Асад Халил промълви благодарствена молитва, отвори очи и се изправи. Погледна стенния часовник и видя, че са изминали повече от два часа, макар да му се бяха сторили само минути. Той взе сака си, излезе от залата и бързо пресече пустото фоайе. На стоянката видя самотно такси. Шофьорът спеше. Той седна отзад и силно затръшна вратата.

Шофьорът се стресна и смутено измърмори нещо.

— Към фирмените хангари — нареди Асад. — Бързо.

Мъжът запали двигателя, превключи на скорост и потегли.

— Накъде?

Халил повтори и хвърли на предната седалка двайсетдоларова банкнота.

— Бързо, моля. Закъснявам.

Шофьорът ускори и след десет минути стигнаха при фирмените хангари.

— Ето там — каза Асад.

Мъжът спря до малката сграда. Халил бързо слезе, отвори вратата, откри пилотите да спят на кушетки в една от стаите и разтърси капитана.

— Готов съм. Трябва да излетим незабавно.

Фиск скочи. Вторият пилот също се събуди, протегна се и се прозя.

Асад си погледна часовника. Кога можем да тръгнем? Капитанът се прокашля.

— Ами… вече заявих план за полет в случай, че се наложи да излетим внезапно…

— Чудесно. Кога?

— Ами, в този ранен час няма много други самолети, така че можем да посъкратим обичайната процедура. С малко късмет ще сме на пистата след петнайсетина минути.

— Колкото може по-скоро.

— Да, господине. — Капитан Фиск отиде при телефона и набра няколко цифри.

— Кого търсите?

— Контролната кула. Искам да потвърдя плана за полета.

Халил внимателно слушаше думите на пилота, но не забеляза нищо особено. Вгледа се в лицето му. И той, и вторият пилот изглеждаха спокойни.

— Добре — каза накрая капитанът по телефона. — Благодаря. — Той затвори. — Обещаха да ни дадат разрешение за излитане до петнайсет минути. Местната кула вече координира нещата с радарния център в Денвър.

— Мислех, че частните самолети могат да излитат и кацат когато пожелаят.

— Това не се отнася за частните реактивни самолети, господине — отвърна Фиск, — защото трябва да съгласуваме височината, на която летим.

— Разбирам. Може ли вече да се качим в самолета?

— Естествено.

Излязоха от сградата и бързо се запътиха към самолета, спрян на по-малко от петдесет метра. Халил вървеше плътно до пилотите, макар да не изпитваше усещане за непосредствена опасност.

Вторият пилот отвори вратата и се качи, Асад го последва, накрая влезе капитанът. Пилотите заеха местата си и започнаха предстартовата проверка. Халил седна отзад.

— Скоро ще излетим — извика му капитанът. — Моля, закопчайте клана си.

Халил не отговори.

Няколко минути по-късно Фиск запали двата двигателя и вторият пилот каза по радиостанцията:

— Кула Колорадо Спрингс, „Лиър“ двайсет и пет е готов да се отправи към пистата.

— Прието, „Лиър“ двайсет и пет, насочете се към лява трийсет пета писта. Ще получите разрешение, когато сте готови.

Стигнаха до началото на пистата и Фиск натисна дроселите напред.

След половин минути се откъснаха от земята и бързо се издигнаха в небето. Халил наблюдаваше пилотите — те все още не бяха затворили вратата на кабината. Около минута по-късно погледна през левия илюминатор и видя планините в далечината.

— Известно време трябва да продължим на север, господине — съобщи по интеркома вторият пилот, — за да наберем височина. После ще завием на запад. Наляво можете да видите ония хълмчета, наречени Скалисти планини. — Той се засмя. — Някои върхове достигат около четири хиляди метра.

Халил не отговори, но погледна към планинската верига. Някъде в подножията й полковник Робърт Калъм лежеше в леглото си, разяждан от ужасна болест. Асад не се чувстваше излъган. Не се бе чувствал излъган и когато му бяха съобщили, че Стивън Кокс е загинал във войната срещу Ирак. Просто Господ искаше да вземе своя дял от военната плячка.

44

С Кейт прекарахме сутринта в биене на камбаната, така да се каже.

От мравуняк временният команден център се превърна в кошер, ако ме извините за тази аналогия. Двамата проведохме десетина телефонни разговора с началници, които ни поздравяваха и така нататък. Освен това шефовете искаха лично да ги информираме за хода на следствието, но успяхме да им откажем. Всъщност не ги интересуваше самата информация — целта им беше да могат да кажат, че са участвали в разкриването на престъпника.

Накрая трябваше да се съглася да участвам в съвещание на спецчастта, но успях да го отложа за 17:00, като излъгах, че трябва да остана на телефона, за да приемам обаждания от световната си мрежа от информатори. В някои отношения шефовете тук приличах на началството на НЙПУ. Скоро нямаше да можем да се отървем от групови снимки с тях. Във всеки случай, когато Кьоних се върнеше от околосветското си пътешествие, съвещанието щеше да е приключило и Джак щеше да побеснее. Кофти.

Половин час след разговора ни с госпожа Хамбрехт агенти от ФБР вече изискваха телефонните записи на вдовицата и разбира се, на генерял Уейклиф за 15 април. В същото време милите хора от сградата „Дж. Едгар Хувър“ правеха всичко възможно, за да се доберат до засекретената информация от досието на полковник Хамбрехт, От която всъщност вече нямах нужда. Но те се опитваха да открият и имената на оцелелите от неговото ято, бомбардирало Ал Азизия. Които ми трябваха.

Според и-мейла ми от ФБР незабавно предупредили военновъздушните сили и МО, че участниците в бомбардировката на Ал Азизия са в огромна и непосредствена опасност и че до известна степен има заплаха за живота на всички други пилоти от либийската операция. ВВС се бяха съгласили да окажат пълно и бързо съдействие, разбира се, но за всяка бюрокрация бързината има относително значение.

Не знаех дали ЦРУ е в течение, но се надявах, че не е. Все още ме глождеше странната мисъл, че управлението вече донякъде има представа за всичко това. Добре, лесно е да станеш параноик по отношение на тези хора и както постоянно си напомням, те обикновено не са толкова интелигентни, колкото ги смятат. Но подобно на всяка секретна служба, ЦРУ само е посяло семената на недоверието и измамата. А после се чудят защо всеки си мисли, че крият нещо. Всъщност обикновено крият факта, че не знаят много. Понякога и аз постъпвам така. Тогава защо се оплаквам?

Всъщност никога не бях смятал, че ФБР — което е в основата на Антитерористичната спецчаст — знае повече от нас в Ню Йорк. Но сто на сто знаеха, че — както се изразяваше Кейт — ЦРУ играе само за себе си. И феберейците го допускаха, защото в края на краищата всички сме от един отбор, всички сме на страната на ангелите и всички взимаме присърце интересите на страната. Единственият проблем беше как се определят тези интереси.

Добре че Кьоних и Наш бяха отвъд океана.

Така или иначе, по време на едно кратко затишие в кошерната активност прегледах разпечатките, които Кейт продължаваше да изтегля от киберпространството. Започнах със статия в „Ню Йорк аимс“ от 11 март 1989 — а, озаглавена „Взрив унищожава бус на капитан свалил ирански пътнически самолет“. Отнасяше се за капитана на „Вансен“ и не ми се стори важно, освен като пример за онова, което подозирахме, че се случва в момента.

Кейт ми подаде съобщение на Асошиейтед Прес от 15 април 1995 а, озаглавено: „Либия иска съд за въздушните удари от 1986 година.“ Прочетох го на глас.

— „В понеделник Либия поиска Съединените щати да предадат пилотите и всички останали, участвали във въздушните удари срещу либийски градове преди десет години. Либийският лидер Муамар Кадафи настоя със случая да се заемат Обединените нации.“ — Погледнах към Кейт. — Предполагам, че не сме пожелали да предадем никого и Кадафи е изгубил търпение.

— Продължавай — отвърна тя.

— „Ние не можем да забравим случилото се — заяви Кадафи на годишнината от въздушните удари, в резултат на които според Либия били ранени над сто и били убити трийсет и седем души, включително неговата осиновена дъщеря. — Тези деца… нима те са животни? Нима американците са човешки същества?“ — попита Кадафи в интервю на Си Ен Ен сред развалините от бомбардирания си дом, останал в това състояние цяло десетилетие след въздушните удари. — Вдигнах глава.

— Мисля, че Асад Халил е живял в онзи военен лагер при Кадафи — каза Кейт. — Не забравяй, че според нашето досие семействата им са били близки.

— Да. — Замислих се за това. — По онова време Халил е бил петнайсетина-шестнайсет годишен. Баща му вече е бил мъртъв, но трябва да е имал приятели и роднини в лагера.

Тя кимна.

— И сега отмъщава за тях и за семейството на Кадафи.

— Струва ми се логично. — Пак си спомних думите на Гейб. — Вече знаем какъв е мотивът му и трябва да ти кажа… виж, не съчувствам на това копеле, но го разбирам.

Кейт кимна.

— Зная. — И прибави:

— Халил е по-опасен, отколкото си мислим, ако това изобщо е възможно. Продължавай.

— „В Либия бяха проведени церемонии в памет на американските въздушни удари над Триполи и Бенгази. Ударите бяха нанесени след експлозията в дискотека «Ла Бел» в Берлин на пети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста година, когато загина американски военен. Исканията на Либия повтарят настояването на Съединените щати Кадафи да предаде на американски или британски съд двамата мъже, търсени за взривяването на полет сто и три на «Пан Ам» над Локърби, Шотландия, когато загинаха двеста и седемдесет души.“ — Оставих статията настрани. — Това никога няма да има край.

— Наистина. Безкрайна война. Това просто е поредната битка, предизвикана от предишната битка, и ще доведе до следващата битка.

Потискаща мисъл. Продължих да чета и стигнах до най-новите материали за капитана на „Вансен“. Както казах, нямаше пряка връзка с Халил, но забелязах интересна поредица от заглавия, едно от които, в „Ню Йорк Таймс“, гласеше: „Разследването на взрива отхвърля теорията за терористичен акт“. В първата статия се казваше, че иранското правителство можело да не е замесено и че имало вероятност изобщо да не се отнася за дело на екстремистки групи, а за самотен луд, някакво съвпадение или лична омраза. Глупости. Вашингтон пускаше тия истории, за да успокоява хората и да не ги настройва срещу иранците, иракчаните, либийците или други страни, които не ни харесват и които насъскват собствените си народи при най-малкия инцидент.

Сигурно се прилагаше някаква мащабна дипломатическа стратегия, но аз не я разбирах. По това време другия месец Асад Халил щеше да е описан като самотен бунтар, който се е разгневил на САЩ за това, че са нацапали с мастило входната му виза. Ако си мислите, че никой не знае какво правят в Белия дом, сградата „Дж. Едгар Хувър“, Пентагона или Лангли, опитайте с Държавния департамент — те тотално се носят по течението. Така или иначе, като оставим настрани геополитиката, Асад Халил или беше заминал, или се насочваше към следващата си жертва.

— Нещо за участниците в операцията? — попитах Кейт.

— Не. Но не е задължително да ни кажат. ФБР може вече да е поставило оцелелите под охрана.

Мисля, че би трябвало да ни държат в течение. В полицейското управление разследващият детектив знае и е отговорен за всичко.

Не ми е приятно да те разочаровам, Джон, но тук не е полицейското управление и ще имаш късмет, ако изобщо ти се обадят, за да ти съобщят, че са арестували Халил.

Това наистина смърдеше. Претършувах мозъка си за начини на действие но успях само да се сетя, че Джак Кьоних ми дължи услуга макар двамата да не бяхме единодушни по този очевиден и елементарен факт. Само че Кьоних го нямаше и аз нямах нито връзки, нито влияние тук, пък и никой друг не ми дължеше нищо.

— Спала ли си с някой началник, който би могъл да ни направ услуга? — попитах Кейт.

— Не и в Ню Йорк.

— А във Вашингтон?

Кейт като че ли се замисли над въпроса ми, започна да брои вя пръсти и да мърмори числа, докато стигна до седем, после отвърна:

— Мисля, че вече съм си изгърмяла всички патрони. — И се засмя, за да ми покаже, че само се майтапи.

Както и да е, прелистих още няколко статии, които бяха пристигнали от друго измерение. Не съм съвсем сигурен как действа Интернет, но изглежда, че те пита какво търсиш и прави каквото си му наредил, което е повече, отколкото мога да кажа за много свои познати.

Стигнах до материал от „Бостън Глоуб“, който даваше повече информация. Броят беше от 20 април 1986 година. Публикуваха хронология на събитията, довели до американския въздушен удар. Кризата започваше на 7 януари. „Президентът Рейгън обвинява Либия във въоръжена агресия срещу Съединените щати и налага икономически санкции срещу тази страна. Западните съюзници отказват да се присъединят към бойкота. Съединените щати свързват Либия с удар на палестински терористи от 27 декември 1985 г. срещу летищата в Рим и Виена, когато загинаха двадесет души.“

Продължих да чета. „11 януари: висш сътрудник на полковник Муамар Кадафи заявява, че Либия ще се опита да убие Рейгън, ако Съединените щати я атакуват. Кадафи кани Рейгън да го посети и твърди, че срещата може да промени отношението на американския президент.“

Не бих се обзаложил. Прегледах хронологията докрай: „13 януари: два либийски изтребителя се приближават до разузнавателен самолет на американските военноморски сили. 5 февруари: Либия обвинява САЩ, че са помогнали на Израел да свали либийски самолет, заклева се, че ще отмъсти. 24 март: бойни самолети на САЩ нанасят удар по либийска ракетна площадка. 25 март: американски части атакуват четири либийски патрулни катера. 28 март: Кадафи предупреждава, че ще отмъсти на военните бази в Италия, Испания и всяка друга държава, която оказва съдействие на 6—ти американски флот. 2 април: в самолет на «Транс Уърлд Еърлайнс», пътува от Рим за Атина, избухва бомба и убива четирима души — палестинска група твърди, че отмъщава на САЩ за атаките срещу Либия. 5 април: бомба избухва в западноберлинска дискотека и убива двама 3 американски офицери. 7 април: американският посланик в Западна Германия заявява, че САЩ имат категорични доказателства за либийското участие в експлозията…“ Плъзнах поглед до края на събитията, довели до 15 април 1986 година. Никой не можеше да каже, че е бил изненадан от въздушния удар, като се имаха предвид замесените личности, и — както бихме се изразили в днешната по-тактична Америка — недоразуменията, предизвикани от злополучни културни и политически стереотипи. Отговорът на проблема спокойно можеше да се крие в усилването на имиграционния поток. Ако продължаваше така, след пет години по-голямата част от населението на Средния изток щеше да се е преселило в Бруклин. Взех последната киберновина от бюрото си и я прегледах.

— Я, това е интересно. Прочете ли интервюто на Асошиейтед Прес с госпожа Кадафи от деветнайсети април осемдесет и шеста?

— Не, струва ми се.

Започнах да чета:

— „Съпругата на либийския лидер Муамар Кадафи, която съобщи, че осемнадесетмесечната й осиновена дъщеря Хана била убита по време на удара, разговаря с репортерите за пръв път след атаката. Седнала пред разрушения си дом в Триполи с патерица в ръка, тя говори рязко и предизвикателно. Сафия Кадафи каза, че завинаги смятала Съединените щати за враг, освен ако не осъдят Рейгън на смърт“.

— Жените във фундаменталистките мюсюлмански държави рядко се появяват пред публика — отбеляза Кейт.

— Е, ако са разрушили дома ти, нямаш друг изход, нали?

— Изобщо не ми хрумна за това. Много си интелигентен!

— Благодаря. — Продължих да чета статията: — Тя заяви: „Ако някога намеря американския пилот, който пусна бомбите върху дома ми, ще го убия с голи ръце“. — Вдигнах поглед към Кейт. — Ето, сама виждаш. Тези хора не крият нищо. Проблемът е, че ние приемаме думите им за обикновена реторика, но те говорят буквално. Както са открили полковник Хамбрехт и генерал Уейклиф.

Тя кимна.

Прибавих:

— Не мога да повярвам, че във Вашингтон не са предполагали какво ще се случи.

Кейт не отговори.

Върнах се към статията.

— „Що се отнасяло до съпруга й, той не бил терорист, поясни тя защото в такъв случай аз нямаше да имам деца от него“. — Замълчах, после отбелязах: — Терористите стават добри бащи. Това е сексистко изявление.

— Не можеш ли просто да дочетеш скапаната статия без тъпи забележки? — попита Кейт.

— Слушам, госпожо. „Либийски представители съобщиха, че двама от синовете на Кадафи били ранени по време на бомбардировката и че единият все още бил в болница. Сафия Кадафи заяви: «Някои от децата ми са ранени, всички са уплашени. Може да са получили психически травми.»“

— И други деца може да са получили психически травми — каза Кейт.

— Несъмнено. Мисля, че вече знаем как се е чалнал малкият Асад Халил.

— Да.

Замислихме се за вчерашните новини. Винаги е добре да знаеш защо — сега вече го знаехме. Освен това знаехме кой, какво, къде и кога — Асад Халил, убийства, в Америка, сега. Обаче не знаехме точно къде се намира и къде ще нанесе следващия си удар. Но бяхме близо и за пръв път изпитах увереност, че ще пипнем това копеле.

— Ако не е напуснал страната, той е наш — казах аз.

Кейт не отговори на оптимистичната ми забележка. Като имах предвид миналото на Асад Халил, самият аз хранех известни съмнения.

Пак се замислих за думите на госпожа Кадафи и за предполагаемата връзка между семействата на Кадафи и Халил. Спомних си и теорията, че Муамар е наредил да убият капитан Халил в Париж и че Асад явно не подозира нищо. Зачудих се дали малкият Асад е знаел, че чичко Муамар нощем се е измъквал от шатрата си и се е прокрадвал на пръсти в шатрата на мама. Един мой професор в колежа веднъж каза, че много важни исторически събития били предизвикани от секса, брачен и извънбрачен. Зная, че това се отнася за собственото ми минало — така че защо да не е валидно за миналото на света?

Опитах се да си представя този либийски елит. Те навярно не се различаваха много от други малки автокрации, където дворцовите интриги и слухове бяха ежедневие.

— Смяташ ли, че роднини на Асад Халил са загинали при бомбардировката? — попитах Кейт.

— Ако информацията ни за семейните му връзки с Кадафи са верни, можем да приемем, че семейството му е живяло в онзи лагер върху който според госпожа Хамбрехт са пуснали бомби четири американски самолета. Халил явно е убил двама от пилотите, бомбардирали Ал Азизия. Може да го е направил, за да отмъсти за Кадафи, но да, мисля, че семейството му е било там и той е претърпял лична загуба.

— И аз съм на това мнение. — Представих си Асад Халил, изхвърлен от леглото в ранен утринен час, уплашен до смърт, докато светът около него се превръща в развалини. Трябваше да е видял много трупове и части от човешки тела. Допусках, че е изгубил членове на семейството си, и се замислих за психическото му състояние — страх, шок, може би чувство на вина, че е оцелял, после гняв. По някое време беше решил да си отмъсти. И имаше отлична възможност да го направи като жертва и член на вътрешния кръг. Либийското разузнаване сигурно се беше нахвърлило на това хлапе като че ли е нов пророк. А самият Халил… той бе носил омразата през целия си живот и от събота живееше в бляна си. За него блян, за нас — кошмар.

— За какво мислиш?

— За Халил. За това как е стигнал дотук. През целия си живот е мечтал да дойде в Америка и ние не сме го знаели, макар че би трябвало. И не е тук, за да започне нов живот или да кара такси. Той не бяга от правосъдието, нито от бедността в родината си. Не е онзи, за когото е писала Ема Лазаръс.

— Наистина.

— И там има още много като него.

— Наистина.

Така или иначе, останахме на постовете си, както ни бяха наредили, но аз не си падам по седене, четене и вдигане на телефонни слушалки. Исках да се обадя на Бет, но положението срещу бюрото ми се беше променило, затова написах на госпожа Пенроуз следния и-мейл: „Сега не мога да разговарям. Страхотен пробив по случая. Тази вечер може да се наложи да напусна града. Благодаря за влажната целувка.“

Поколебах се пред клавиатурата. „В заключение…“ Не, не ставаше. Накрая написах: „Трябва да поговорим. Скоро ще ти се обадя.“ Пак се поколебах, после пратих и-мейла. „Трябва да поговорим“, разбира се, обясняваше всичко. Когато казваше: „Джон, трябва да поговорим“, жена ми имаше предвид „майната ти“.

— На кого пращаш и-мейл? — попита Кейт.

— На Бет Пенроуз.

Мълчание, после:

— Надявам се, че не и пишеш за…

— Хм… не…

— Адски студенокръвно.

— Ами с факс?

— Трябва дай го кажеш лично.

— Лично ли? Че аз нямам време да разговарям лично дори със себе си.

— Е… по телефона също става. Аз ще изляза.

— Не. По-късно ще се оправя с това.

— Освен ако не си се отказал. Ще разбера.

Усетих, че стомахът ми се свива.

— Наистина. Ще те разбера, ако си се разколебал.

Защо не й вярвах?

— Случилото се снощи с нищо не те задължава. Ние сме възрастни хора. Просто ще оставим нещата да поизстинат и няма да бързаме. Всяко нещо с времето си…

— Свърши ли с клишетата?

— Върви по дяволите! — Тя стана и се отдалечи.

Щях да скоча и да я последвам, но мисля, че вече бяхме привлекли вниманието на колегите си, затова само се усмихнах и започнах да си свирукам „Бог да благослови Америка“, докато членовете на лигата „Противници на секса“ в АСЧ пращаха и-мейли на Големия брат за вероятно сексуално престъпление.

Както и да е, да се върнем към най-търсения терорист в Америка. Отворих и-мейла си и видях, че съм получил съобщение от антитерористичния отдел във Вашингтон, предназначено само за временния команден център. „Военновъздушните сили ни информират, че идентифицирането на участниците в бомбардировката на Ал Азизия може да се окаже сложно. Имало архиви за ескадрилите и по-големите формирования, но за по-малките подразделения се налагало допълнително търсене.“

Замислих се. Звучеше правдоподобно, но вече бях толкова параноичен, че нямаше да повярвам и на пътен знак. Продължих да чета и-мейла. „Предадохме на военновъздушните сили съдържанието телефонния разговор с Роуз Хамбрехт. Те са се свързали с госпожа Хамбрехт но тя не се съгласила да съобщи имената на пилотите по елефона. Пратен е офицер от базата на ВВС «Райт-Патърсън» в Дейтън, Охайо, който ще я посети в дома й в Ан Арбър. Обещала е да им даде цялата информация лично. Ще ви държим в течение.“

Разпечатах и-мейла и го хвърлих на бюрото на Кейт.

Замислих се за ситуацията. На първо място, госпожа Хамбрехт беше жилаво бабе и никакви телефонни заплахи, молби и увещания нямаше да я накарат да направи онова, което й бяха забранили още откакто бе станала съпруга на офицер от ВВС.

Второ, хрумна ми, че секретността, с която навремето се бяха опитали да запазят тези пилоти от отмъщение, сега ни пречи да разберем какво става и да ги защитим.

Освен това беше очевидно, че по някое време тайната е била разкрита. По тази причина Асад Халил разполагаше с имената, а ние — не. Но кои имена му бяха известни? Само на онези осем пилоти от бомбардировката на Ал Азизия ли? Навярно. Това бяха хората, които искаше да очисти.

Анализирах известната ми дотук информация: осем мъже, единият убит в Залива, вторият убит в Англия, третият убит заедно с жена си на Капитолийския хълм. Според госпожа Хамбрехт четвъртият страдаше от тежка болест. Това оставяше още четири вероятни жертви — пет, ако болният не починеше преди Халил да стигне до него. Но както казах, не се съмнявах, че някои от тях вече са мъртви. Може би всички, както и всеки наоколо, попаднал на неподходящо място в неподходящ момент като госпожа Уейклиф и прислужницата.

Малко е обезпокоително, когато собствената ти страна се превръща в бойно поле. Не се моля често и никога за себе си, но се помолих за онези хора и техните семейства. Помолих се за известните, вероятните и бъдещите жертви.

После ми хрумна блестяща идея, отворих бележника си и набрах един номер.

45

Самолетът се отдалечаваше от Колорадо Спрингс. Асад Халил се премести на последната лява седалка и погледна към планината. Струваше му се, че вече са се издигнали над най-високите върхове, и все пак самолетът продължаваше да се носи право напред. Всъщност вече можеше да види целия Денвър.

Замисли се дали пилотите не са предали по радиостанцията предупреждение. Можеха да симулират механичен проблем и да кацнат на някое изолирано летище, където да го чакат властите. Имаше бърз и лесен начин да разбере.

Той стана и се запъти към кабината. Вратата все още беше отворена и Халил застана зад двамата мъже.

— Има ли някакви проблеми? — попита той.

Капитан Фиск хвърли поглед през рамо.

— Не, господине. Всичко е наред.

Асад внимателно се вгледа в тях. Винаги можеше да познае кога го лъжат, колкото и добър актьор да бе човекът. В поведението на пилотите нямаше нищо необичайно, макар че му се щеше да види очите им.

— Започваме да завиваме на запад над планината — каза капитанът. — Ще ви помоля да се върнете на мястото си, господин Пърлман.

Халил се подчини. Включи се знакът за предпазните колани, който досега Фиск не беше използвал, и прозвуча сигнал.

Самолетът се наклони наляво, после продължи напред. След няколко минути Асад усети слаба турбулентност. Все още се издигаха.

— Току-що получихме разрешение за кацане в Сан Диего — разнесе се по интеркома гласът на пилота. — Полетът ще продължи около час и петдесет минути. Ще кацнем към шест и петнайсет калифорнийско време. Това е един час назад от планинския часови пояс.

— Благодаря. Мисля, че вече разбирам часовите пояси.

— Да, господине.

Халил си помисли, че от Париж всъщност пътуваше със слънцето и това му даваше няколко часа повече, макар че нямаше особена голяма нужда от тях. Следващата промяна щеше да е международната часова линия над Тихия океан и както му бе казал Малик: „Когато я пресечеш, капитанът ще го съобщи и Мека ще се пада на запад, а не на изток. Започни молитвите си с лице на изток, за да завършиш с лице на запад. Господ ще те чуе и с двете си уши и ще си осигуриш безопасно завръщане.“

Той се отпусна на кожената седалка и мислите му се върнаха ъм Борис. Съзнаваше, че през последните няколко дни по-често си спомня за него, отколкото за Малик. Руснакът му беше основен съветник по отношение на Америка и американските обичаи, така че това бе съвсем естествено. Именно той го бе научил да разбира упадъчната култура, в която се намираше сега, макар че самият Борис не винаги я смяташе за такава.

„Всъщност в Америка има много култури — беше му казал бившият агент от КГБ. — От високоразвити до съвсем примитивни! Освен това има много хора, Асад, които подобно на теб искрено вярват в Бог. Други вярват само в удоволствието, парите и секса. Има патриоти и предатели. Има честни хора и крадци. Средният американец е по-честен от крадливите либийци, с които съм си имал работа, въпреки любовта ви към аллах. Не подценявай американците — те са били подценявани от британците, французите, японците, Адолф Хитлер и от моята бивша родина. Хитлер отдавна го няма. Британската, френската, японската и съветската империя не съществуват. Американците все още са тук.“

„Следващият век принадлежи на исляма“ — бе отвърнал Халил.

„Повтаряте го вече хиляда години — засмя се Борис. — Ще ти кажа кой ще ви победи — жените. Те повече няма да търпят глупостите ви. Робите ще въстанат срещу своите господари. Видях го в собствената си родина. Един ден на жените ви ще им писне да носят фереджета, да ги бият, да ги убиват за това, че са се чукали с мъж, Да си губят живота вкъщи. Когато настъпи този ден, хората като теб и вашите скапани молли трябва да са готови да преговарят.“

„Ако беше мюсюлманин, това щеше да е богохулство и щях да те убия на място.“

„Майната ти“ — отвърна Борис, заби юмрук в слънчевия сплит на Халил и си тръгна, оставайки го превит надве. Никога не споменаваха за този случай, макар и двамата да знаеха, че руснакът и без това е мъртвец — все едно осъден на смърт да се изплюе в очите на човека, който трябва да го обезглави.

Самолетът все още се издигаше и планинските ветрове продължаваха да го разтърсват. Халил погледна надолу и видя сгрените от луната върхове — лунните лъчи не можеха да проникнат в тъмните долини.

Отново се отпусна на седалката и мислите му за сетен път върнаха към Борис. Въпреки всичките си богохулства, въпреки пиянството и арогантността си, руснакът се беше оказал добър учител. Познаваше Америка и американците. Информацията му небе събрана само по време на престоя му в страната. Някога той беше работил в секретен учебен лагер на КГБ в Русия, в който рускит шпиони се бяха учили да се преобразяват в американци.

Веднъж, както винаги пиян, разбира се, Борис му призна че това била една от последните големи тайни, които не били разкрити от КГБ след разпадането на Съветския съюз. Според него, американците също искали тя завинаги да остане погребана. Асад нямаше представа за какво говори и руснакът никога повече не отвори дума за това.

Във всеки случай, според собствените му твърдения, именно по време на престоя си в лагера Борис започнал да разбира американската душа. „Има моменти, в които ми се струва, че наистина съм американец. Веднъж ходих на бейзбол в Балтимор и когато засвириха химна, станах и усетих, че от очите ми бликват сълзи. Разбира се, по същия начин се чувствам и когато чуя «Интернационала». — Той се усмихна. — Сигурно страдам от раздвоение на личността.“ „Ще си много по-щастлив, ако не страдаш от раздвоение на верността“ — отвърна му Асад.

Интеркомът изпращя и прекъсна спомените му.

— Господин Пърлман — каза капитан Фиск, — извинявам се за турбулентността, но тя е типична за планините.

Халил се зачуди защо пилотът се оправдава за нещо, което е единствено във властта на Господ.

— След двайсетина минути ще навлезем в спокоен район — продължи капитанът. — Ще продължим на югозапад през Колорадо, после ще минем над мястото, известно като Четирите ъгъла — където се събират границите на Колорадо, Ню Мексико, Аризона и Юта. После ще пресечем северна Аризона. За съжаление, след залеза на луната няма да видите много, но ще различите пустинята и високите плата.

Халил бе виждал повече пустини, отколкото двамата пилоти, взети заедно. Той взе слушалката на интеркома.

— Моля, съобщете ми, когато минаваме над Големия каньон.

— Разбира се, господине. Един момент… добре, след четирийсет минути ше прелетим на осемдесетина километра южно от него. Но се боя, че от тази височина и това разстояние гледката няма да е много вълнуваща.

Халил не проявяваше никакъв интерес към Големия каньон. Просто искаше да го събудят в случай, че заспи.

— Благодаря ви. Не се колебайте да ме събудите, когато наближим каньона.

— Разбира се, господине.

Той се отпусна назад и затвори очи. Отново се замисли за полковник Калъм. Беше убеден, че е постъпил правилно, оставяйки ангела на смъртта да се справи с този убиец. Следващото му посещение щеше да е при лейтенант Уигинс. Уигинс, бяха му казали в Триполи, бил човек на настроението, за разлика от мъжете на навика, които вече бяха мъртви. Поради тази причина и тъй като с лейтенанта списъкът му свършваше, в Калифорния щеше да го очаква съучастник. Халил не искаше и не се нуждаеше от помощ, но тази фаза от задачата му бе най-критична, най-опасна и — както скоро щеше да узнае светът — най-важна.

Унесе се и отново сънува мъжа, който го преследваше. Двамата летяха над пустинята, Халил отпред, непознатият някъде невидим след него, а над тях — ангелът на смъртта, който беше видял в оазиса Куфра. Ангелът — Асад го чувстваше — обмисляше кого да докосне.

После внезапно се озова гол до онази жена — пилотката. Държаха се за ръце и търсеха плосък покрив, за да се отдадат на плътски удоволствия. Всички сгради обаче бяха разрушени от бомби.

Интеркомът изпращя и Халил се стресна. Беше подгизнал от пот и възбуден.

Големият каньон отдясно, господин Пърлман — съобщи пилотът.

Асад дълбоко си пое дъх, прокашля се и отвърна:

— Благодаря.

Стана и отиде в тоалетната. Докато миеше лицето и ръцете си със студена вода, продължаваше да мисли за сънищата си, върна се на мястото си и погледна през прозореца. Луната потъваше зад хоризонта и земята долу тънеше в мрак. Халил се пресегна за радиофона и набра запомнения наизуст номер. Отговори мъжки глас.

— Ало.

— Обажда се Пърлман. Съжалявам, че ви събудих.

— Таненбаум слуша. Няма проблем. Спя сам.

— Добре. Обаждам се, за да проверя дали моментът е подходящ за бизнес.

— Бизнес-климатът тук е благоприятен.

— Къде са конкурентите ни?

— Още не са се появили.

Размениха уговорените реплики и Халил завърши с думите:

— С нетърпение очаквам да се срещнем.

— Аз също.

Асад затвори и дълбоко си пое дъх, после вдигна слушалката на интеркома.

— Да, господин Пърлман? — каза капитанът.

— Налага се нова промяна в полета.

— Да, господине.

„Господин Пърлман не бива да се оправдава за постоянните промени в полетите — бе го предупредил Борис. — Господин Пърлман е евреин, плаща добри пари и изисква за тях съответните услуги. На първо място е бизнесът — и чуждите неудобства не са негов проблем.“

— Трябва да отида в Санта Моника — каза Халил. — Предполагам, че не ви затруднявам.

— Не, господине — отвърна пилотът. — Разстоянието дотам е приблизително същото.

Асад вече го знаеше.

— Добре.

— По това време на нощта няма да се забавим — продължи Фиск.

— Кога ще стигнем в Санта Моника?

— В момента въвеждам координатите, господине… добре, пътят дотам е четирийсетина минути, което означава, че ще наближим общинското летище към шест. Може да се наложи да намалим скоростта, за да кацнем след шест, заради забраната за шум.

— Разбирам.

Двадесет минути по-късно самолетът започна да се спуска и на бледата светлина на изгрева Халил видя ниска планинска верига.

— Започваме спускане, господине — съобщи капитан Фиск, — така че закопчайте колана си. Пред нас е планината Сан Бернардино.

Освен това можете да видите долу светлините на източен Лос Анджелис. Летището на Санта Моника е отляво, близо до океана. Ще кацнем след десет минути.

Халил не отговори. Самолетът се наклони надолу и той зърна огромните осветени ленти на магистралите.

Нагласи часовника си на 05:55 калифорнийско време. Чу, че Фиск разговаря по радиостанцията, но не можеше да разбере какво му казват, защото пилотите използваха слушалки. Това не бе необичайно, но си струваше да го отбележи в случаи, че се появят и други обезпокоителни признаци. В Триполи бяха планирали полета така, че да променят курса над Големия каньон и да стигнат в Санта Моника веднага щом вдигнат забраната за шум. Ако го чакаха в Сан Лиего и откриеха, че се е насочил към Санта Моника, властите щяха ля разполагат с по-малко от четиридесет минути, за да му поставят капан. Ако пилотът му съобщеше, че се налага известно закъснение, Халил щеше да поиска нова промяна в курса, този път опрял пистолет в главата на Фиск. Следващата им цел щеше да е малка изоставена писта в планината Сан Бернардино, само на няколко минути полет от Санта Моника. Там вече го очакваше автомобил със залепени под волана ключове. Полицията скоро щеше да разбере кой командва парада. Всички тези промени в плановете — той го знаеше — не му гарантираха, че на земята ще е в безопасност. Но ако не друго, поне щяха да затруднят американците, ако изобщо се опитваха да му поставят капан. Малик му беше показал два интересни филма. В първия, прожектиран в забавен кадър, лъв преследваше газела. Когато тя се отклони наляво, наставникът му каза: „Забележи, че лъвът не се опитва да пресече пътя на плячката си. Той знае, че газелата бързо може да завие надясно и да му избяга. Лъвът променя посоката под същия ъгъл и я следва точно отзад.“ Накрая звярът се хвърли върху газелата, която рухна под огромната му тежест и примирено зачака смъртта си.

Следващият филм показваше лъв, преследван по тревист терен от ландроувър, в който пътуваха двама мъже и две жени. Според диктора хората в автомобила се опитваха да се приближат на достатъчно разстояние, за да изстрелят упойваща стреличка и да го хванат с научни цели. Отначало лъвът се опита да използва бързината си, но когато се умори, зави надясно и ландроувърът го последва, но под по-остър ъгъл, за да го пресрещне. Звярът обаче разбра това и внезапно се отклони наляво. В резултат колата се озова далеч надясно от него. Филмът свърши и Халил така и не разбра дали лъвът е избягал.

„Когато преследва плячка — каза му Малик, — лъвът се съсредоточава единствено върху нея. Когато го преследват, той разчита на ловния си опит и инстинкт, за да измами преследвачите си. Има моменти, в които ще трябва да променяш посоката, за да избягаш от преследвачите си. В други случаи излишната промяна на посоката позволява на плячката да ти се изплъзне. Най-опасната промяна е онази, която те води право в капана. Внимателно обмисляй кога да промениш курса си и кога да увеличиш или да намалиш скоростта, ако усетиш някаква опасност. А също и кога да спреш и да се скриеш в храстите. Газелата, която избяга от лъва, просто се връща към безмозъчната си паша. Задоволява се да напълни корема си с трева Лъвът никога не се отказва и ще чака газелата да стане още по тлъста и бавна.“

Самолетът прелетя над началото на пистата и когато кацна, Халил погледна през илюминатора. Скоро спряха и се насочиха към почти пустата рампа. Асад се изправи, взе сака си, приближи се до кабината и приклекна зад пилотите. Мъж със светлинни палки насочваше самолета към сервизната сграда.

Капитан Фиск изключи двигателите.

— Пристигнахме, господин Пърлман. Имате ли нужда от транспорт?

— Не. Ще ме чакат. „Макар че не зная кой.“ Халил продължи да гледа през прозорците на кабината.

Вторят пилот — Санфорд — разкопча колана си, стана, извини се и се провря покрай пътника си. Отвори вратата и вътре нахлу слаб ветрец. Асад го поседва навън, готов да се сбогува или да го застреля в главата, в зависимост от събитията през следващите няколко секунди.

Капитан Фиск също слезе и тримата застанаха заедно на асфалта.

— Имам среща с един колега в кафенето — каза Халил.

— Ясно, господине — отвърна пилотът. — Кафенето е в онази двуетажна сграда ей там. Би трябвало да е отворено.

Либиецът плъзна поглед по хангарите и сервизните постройки наоколо.

— Не, ето там, господине — посочи му Фиск. — Сградата с многото прозорци.

— Да, виждам я. — Халил си погледна часовника. — Ще ме откарат в Бърбанк. Колко е пътят дотам?

— Летище Бърбанк е само на двайсетина километра оттук — каза Тери Санфорд, — така че с кола не би трябвало да ви отнеме много време. Най-много половин час.

— Навярно трябваше да кацнем направо там — каза Асад.

— В Бърбанк забраната за шум е до седем часа.

— А, значи затова колегата ми каза, че ще ме чака тук.

— Да. Най-вероятно.

Всъщност Халил знаеше всичко това и се усмихна при мисълта, пилотите все някога ще открият каква е била причината за всички тези промени в плановете.

— Благодаря ви за отзивчивостта и помощта — обърна се той към тях.

Те отговориха, че удоволствието било тяхно. Халил се съмняваше в искреността им, но им даде по сто долара, след което се сбогуваха и мъжете се отдалечиха към отворения хангар. Асад остана сам на откритата рампа и зачака тишината да избухне в крясъци и стъпки на тичащи хора. Ала не се случи нищо, което не го изненада. Не усещаше опасност, само Божието присъствие в изгряващото слънце.

Откри кафенето и видя на една от масите да седи непознат мъж — носеше дънки и синя тениска и четеше „Лос Анджелис Таймс“. Имаше семитски черти и беше приблизително на негова възраст. Халил се приближи.

— Господин Таненбаум?

Мъжът се изправи.

— Да. Господин Пърлман?

Ръкуваха се и непознатият попита:

— Искате ли кафе?

— Мисля, че трябва да тръгваме. — Халил излезе от кафенето.

Мъжът плати на касата и го последва. Запътиха се към паркинга.

— Добре ли пътувахте? — все още на английски попита Таненбаум.

— Ако не бях, щях ли да съм тук?

Другият не отговори. Усещаше, че сънародникът му не е настроен за празни приказки.

— Сигурен ли сте, че не са ви проследили? — каза Асад.

— Да. Не съм замесен в нищо, което да привлече вниманието на властите.

— И сега не си замесен — отвърна на арабски Халил. — В бъдеще не говори такива неща, приятелю.

— Разбира се. Извинете ме.

Стигнаха до син бус с надпис БЪРЗИ ДОСТАВКИ, следван от телефонен номер. Мъжът отключи вратите и седна зад волана. Халил се настани до него и погледна към задното отделение, на пода на което имаше десетина пакета. Другият запали двигателя и [???]

— Закопчай си колана, за да не ни спре полицията.

Асад го направи, после нареди:

— Шосе четиристотин и пет, на север.

Потеглиха и след няколко минути вече пътуваха на север по широкото междущатско шосе. И двамата поглеждаха в страничните огледала.

Небето изсветляваше. Халил видя знаци за Сенчъри Сити, студиата на „Туентиет Сенчъри Фокс“, Западен Холивуд, Бевърли Хидс и нещо, което се казваше КУЛА16.

Знаеше, че Холивуд е мястото, където се произвеждат американските филми, но това не го интересуваше.

— Отзад има пратки, адресирани до господин Пърлман — каза шофьорът.

Халил не отговори.

— Разбира се, не зная какво има в тях, но съм сигурен, че ще намерите всичко, което ви е нужно.

Отново мълчание.

Асад видя, че мъжът става неспокоен, затова се обърна към него с истинското му име.

— Е, Азим, значи си от Бенгази.

— Да.

— Липсва ли ти родината?

— Разбира се.

— Липсва ти и семейството ти? Баща ти, доколкото знам, все още живее в Либия.

Азим се поколеба.

— Да.

— Скоро ще можеш да ги посетиш и да ги обсипеш с подаръци.

— Да.

Известно време пътуваха в мълчание, като продължаваха да гледат в страничните огледала.

Наближиха кръстовището с магистралата за Вентура. На изток се намираше Бърбанк, пътят на запад водеше към Вентура.

— Казаха ми, че знаете къде е срещата ви — рече Азим.

— А на мен ми казаха, че ти знаеш.

Шофьорът едва не излезе от пътя.

— Не… — смутолеви той. — Нищо не зная… казаха ми, че…

Халил се засмя и постави ръка на рамото му.

— А, да. Забравих. Знам адреса. Отбий към Вентура.

Азим принудено се усмихна, после намали скоростта и зави надясно.

Асад Халил погледна към голямата долина, в която се издигаха къщи и промишлени сгради, после към високите хълмове в далечината. И тук забеляза палми, които му напомниха за дома.

Замисли се за следващата си жертва. Следите на Елууд Уигинс лъкатушеха, но накрая го бяха открили в Бърбанк, откъдето се беше преместил още по на север във Вентура, град, разположен на крайбрежието. Всъщност този ход бе фатален и го приближаваше до мястото, където Асад Халил възнамеряваше да сложи край на пребиваването си в Америка. Не се съмняваше, че ръката на самия аллах е придвижила последните няколко участници в играта.

Ако лейтенант Уигинс си беше вкъщи, Асад Халил щеше да свърши работата си днес и да продължи към следващата си цел. Ако го нямаше, американецът все някога щеше да се прибере, за да открие в дома си гладен лъв, нетърпелив да прегризе гърлото му.

Халил се засмя. Азим усмихнато погледна към него, но когато видя изражението му, усмивката му се стопи. Космите на тила му настръхнаха и той зяпна пътника си, който сякаш се бе преобразил в звяр.

46

Набрах един вашингтонски номер и отговори мъжки глас.

— Отдел „Убийства“. Детектив Келъм.

Тук е Джон Кори, НЙПУ, отдел „Убийства“. Търся детектив Калвин Чилдърс.

— Той има алиби за тази нощ.

Всички са шутове. Заиграх по свирката му.

— Той е черен, въоръжен и е мой.

Келъм се засмя.

— Чакайте.

След цяла минута по телефона се разнесе гласът на Калвин Чилдърс.

— Здрасти, Джон, как е в Ню Йорк?

— Все същата гадост, Кал. — И след като свършихме с любезностите, продължих: — Всъщност занимавам се с оная история „Трансконтинентал“.

— Леле мале! Как се докопа до тоя тлъст кокал?

— Дълга история. Да ти кажа честно, в момента работя във ФБР.

— Знаех си, че няма да свършиш добре.

Захилихме се. Преди няколко години с Кал Чилдърс бяхме участвали в един семинар в централата на ФБР и си бяхме допаднали най-вече заради проблемите си с властите и федералните. Тъкмо от него знаех вица за министърката на правосъдието.

— Ония типове са като покойници бе, човек — каза Кал. — Просто си седяха там с каменни физиономии. За тия пуяци ли бачкаш?

— Държат ме на краткосрочен договор и на къса каишка.

— Ясно. Е, какво мога да направя за теб?

— Ами… направо ли да карам, или да се опитам да те баламосам, щото колкото по-малко знаеш, толкова по-добре?

— Слушат ли ни?

— Навярно.

— Имаш ли мобифон?

— Естествено.

— Обади ми се по него. — Той ми продиктува прекия си номер.

Затворих и се обърнах към Кейт, която се беше върнала отнякъде.

— Извинявай. Би ли ми дала за малко клетъчния си телефон?

Тя работеше нещо на компютъра си и без да ме поглежда, бръкна в сакото си и ми подаде мобифона.

— Благодаря. — Набрах номера на Калвин и го попитах: — Работиш ли по убийството на генерал Уейклиф?

— Не. Но познавам момчетата, които работят.

— Супер. Имате ли някакви следи?

— Не. А вие?

— Знам името на убиеца.

— А стига бе! Гепихте ли го?

— Не още. Тъкмо затова се нуждая от помощта ти.

— Естествено. Кажи ми името на убиеца.

— Естествено. Обаче първо ми помогни.

Кал се засмя.

— Добре, какво ти трябва?

— Виж сега, трябват ми имената на едни хора, които са участвали в бомбардировка заедно с покойния генерал. Ще ти кажа веднага, тези имена са строго секретни и военновъздушните сили и Митерството на отбраната мълчат или се туткат, а може и да не знаят.

— Тогава откъде да ги знам аз.

— Ами, можеш между другото да попиташ семейството или да отидеш в дома на покойния и да поогледаш. Потърси в бележника му например. Може да има снимка или нещо подобно. Нали си детектив.

— Детектив съм, ама не съм телепат. Кажи ми още нещо.

— Добре. Бомбардирали са едно място в Либия, казва се… — Погледнах една от статиите на бюрото ми. — Ал Азизия…

— Имам племенник, който се казва Ал Азизия.

Споменах ли, че и двамата имахме странно чувство за хумор?

— Това е място, Кал. Край Триполи.

— А, да бе, така кажи. Сега всичко е ясно.

— Виж, абсолютно сигурен съм, че генерал Уейклиф е бил убит от оня тип, Асад Халил…

— Оня, дето очисти всички пътници на самолета ли?

— Същият.

— Какво прави във Вашингтон, по дяволите?

— Убива хора. Мисля, че иска да очисти всички екипажи, участвали в удара срещу Ал Азизия.

— Без майтап? Защо?

— Защото си отмъщава. Според мен е живял там и някоя от бомбите може да е убила негови близки. Загряваш ли?

— Да… Значи сега си го връща.

— Точно така. Бомбардировката е била на петнайсети април осемдесет и шеста. Участвали са четири самолета F-111 с двучленни екипажи, общо осем души. Единият, полковник Уилям Хамбрехт, е убит с брадва през януари край военновъздушната база Лейкънхийт в Англия. После генерал Уейклиф. Друг пилот, чието име не знам, е загинал в Залива. Така че сега имаш две имена, Хамбрехт и Уейклиф. Може да има групова снимка или нещо подобно.

— Ясно. — След една — две секунди той попита: — Защо е чакал толкова дълго, за да си разчисти сметките?

— Бил е малък. Сега е пораснал. — Накратко му разказах биографията на Асад Халил, искането на убежище в Париж и други подробности, които не бяха споменати по новините.

— Щом сте го гепили в Париж — рече Кал, — трябва да имате тпечатъците му и всичко останало.

— Да. Накарай от лабораторията на ФБР да ти пратят каквото имат. Взели са даже влакна от костюма му, ДНК и някои други неща. — Без майтап?

— Да, майтапа са го пропуснали.

Той се засмя.

— Не открихме почти нищо на местопрестъплението, но ако убиецът е тоя Халил, в лабораторията поне ще знаят какво да търсят.

— Да. Жертвите с четирийсети калибър ли са убити?

— Не. Четирийсет и пети. Генералът е имал военен автоматичен пистолет четирийсет и пети калибър и според дъщеря му сега е изчезнал.

— Нали каза, че не участваш в разследването?

— Не пряко. Обаче случаят е голям. Убити са бели, нали разбираш?

— Да. Е, могат да го лепнат на теб.

Кал се засмя.

Виж сега, дай ми няколко часа…

— Най-много час, Кал. Трябва да поставим под охрана тези хора.

Сигурно вече сме закъснели за някои от тях.

— Добре, ясно. Трябва да се видя с момчетата, които работят по случая, и да отида в дома на жертвата. Ще ти се обадя оттам. Става ли?

— Благодаря. — Дадох му номера на мобифона. — И си дръж устата затворена.

— Длъжник си ми — отвърна той.

— Вече ти платих. Асад Халил. Това е убиецът.

— Дано си прав, приятел. Залагам си задника.

— Ще те покривам.

— Добре. Феберейците винаги покриват ченгетата.

— Все още съм ченге.

— Дано. — Той затвори. Оставих мобифона на бюрото си.

Кейт вдигна поглед от компютъра.

— Чух всичко.

— Обаче не и официално.

— Добре. Мисля, че не си нарушил правилата.

— Как ли не.

— Не ставай параноик. Имаш право да разследваш с всички законни средства.

— Даже да се отнася за строго секретна информация ли?

— Не. Но изглежда, че престъпникът разполага с нея и следователно вече е разсекретена.

— Сигурна ли си?

— Довери ми се. Аз съм правистка.

Засмяхме се. Май пак бяхме приятели.

Разменихме няколко общи лафа, както правят любовници след кратко недоразумение по повод на това, че една от страните не се е избавила от някой, когото е чукала. После продължихме по работа.

— Ако твоят приятел ни даде тези имена и — да се надяваме — адресите преди госпожа Хамбрехт да ги съобщи или да ги открият военновъздушните сили и министерството на отбраната, ще имаме преднина в разследването на случая — каза Кейт. — Преднина пред антитерористичния отдел във Вашингтон.

Погледнах я. Явно преосмисляше правилата на играта. Очите ни се срещнаха и тя се усмихна.

— Да — отвърнах. — Мразя, когато взимат мои неща.

Кейт кимна.

— Наистина си интелигентен. Изобщо не ми хрумна да се обадя във вашингтонското управление.

— Аз съм детектив. Това е работа между ченгета. Постоянно го правим. Спомни си за Гейб. Обаче ти се сети да изискаш досието на полковник Хамбрехт. Виждаш ли? Можем да работим заедно. ФБР и ченгетата. Действа страхотно. Каква идея! Защо не постъпих в тази спецчаст преди десет години? Като си помисля само за цялото време, което изгубих в полицията…

— Спокойно, Джон.

— Слушам, госпожо.

— Ще поръчам обяд. Какво искаш?

— Трюфели със сос беарнез и туршия.

— Как ще ти хареса да ти перна един?

Мили Боже! Станах и се протегнах.

— Какво ще кажеш да те изведа на обяд?

— Ами… аз не…

— Хайде. Трябва да се измъкна оттук. Имаме пейджъри. — Прибрах мобифона й в джоба си.

— Добре. — Тя стана, отиде при дежурната и й каза, че излизаме, но че ще сме наблизо.

След няколко минути вървяхме по Бродуей.

Все още беше хубав слънчев ден и тротоарите бяха пълни с народ, предимно държавни служители, които ядяха на крак или носеха кафяви торби, за да спестят някой долар. Не че ченгетата получават много мангизи, но знаем как да си угаждаме. Когато си в службата, никога не си наясно какво ще ти донесе бъдещето, ядеш, пиеш и се кефиш.

Не исках да се отдалечавам прекалено много от министерство на истината, затова се насочих на юг към Чеймбърс Стрийт и Градския съвет.

— Съжалявам, че бях малко… разстроена — каза Кейт, докато вървяхме. — Обикновено не се държа така.

— Остави. Първите няколко дни са нервни.

— Абсолютно.

После не ставаше много по-добре, ама защо да го споменавам и да провалям момента?

Заведох я в „Еко“. Това е уютно местенце с атмосферата на стария Ню Йорк — освен цените. С моята бивша често идвахме тук защото работехме в този квартал, но не го казах на Кейт Мейфилд.

Метрдотелът ме поздрави по име, което винаги впечатлява хората. Вътре бе претъпкано, но ни придружиха до хубава маса за двама до прозореца. В нюйоркските ресторанти се отнасят добре към ченгета с костюми и пистолети и предполагам, че същото е валидно за целия свят. И все пак нямам нищо против да се откажа от четките и вниманието и да стана пенсионер някъде във Флорида. Нали така?

В ресторанта имаше много политици от Градския съвет и другите градски власти. Тук се събира общинският елит с богати каси за безотчетни разходи и градските данъци и такси се връщат обратно в частния сектор, след което пак отиват в градската хазна. Така всички са доволни.

С Кейт поръчахме на собственика, който се казваше Енрико, вино за осем долара. Бяло за госпожата, червено за господина.

След като Енрико се отдалечи, тя каза:

— Няма нужда да ме водиш в скъпи ресторанти.

Разбира се, че нямаше. Обаче отвърнах:

— Наистина ти дължа хубав обяд след вкусната закуска.

Кейт се засмя. Виното пристигна.

— Може да се наложи да ми пратят факс. Би ли ми дал номера си? — попитах Енрико.

— Разбира се, господин Кори. — След което ми записа на салфетка номера на факса си и си тръгна.

Чукнахме се и аз казах:

— Siainte.

Какво означава това?

— Наздраве. На ирландски. Аз съм половин ирландец.

— Коя половина?

— Лявата.

— Искам да кажа, по майка или по баща?

До майка. Баща ми е англичанин. Страхотен брак. Пращат си писма бомби. Тя се засмя и отбеляза:

— Вие нюйоркчаните обръщате голямо внимание на произхода. В останалата част от страната не е така.

— Наистина ли? Голяма досада.

— Като оня виц за италианците и Свидетелите на Йехова. Трябваха ми няколко секунди, за да го загрея.

— Трябва да те запозная с бившия си партньор Дом Фанели. Той е по-забавен от мен.

И така нататък. Бях идвал тук и преди, но този път, кой знае защо, беше различно.

Прочетохме менюто. Както се казва, аз проучих дясната страна, Кейт — лявата. Моята бе малко по-скъпа, отколкото си я спомнях, но ме спаси иззвъняването на мобифона. Извадих го от джоба си и казах:

— Кори.

Обаждаше се Калвин Чилдърс.

— Виж сега, намирам се в кабинета на покойния. Има една снимка на осем души, застанали пред изтребител, казаха ми, че бил F-111. Датата на снимката е тринайсети април, годината е осемдесет и седма, а не осемдесет и шеста.

— Ясно… Операцията е била секретна, така че навярно…

— Да, разбрах. Добре, но на снимката няма имена.

— По дяволите!

— Почакай, приятел. Забрави ли, че със случая се занимава Калвин? После намерих голяма черно-бяла снимка с надпис „Четирийсет и осмо тактическо крило, база на кралските военновъздушни сили в Лейкънхийт“ …И този път има имена, нали знаеш, първи ред, втори ред и правостоящи. Разгледах лицата с лупа, открих осмината от снимката с изтребителя и им взех имената. Седем души — вече зная как изглежда Уейклиф. Добре, след това отворих бележника на генерала и им взех адресите и телефоните.

Издъхнах от облекчение.

— Браво. Искаш ли да ми пратиш имената и адресите по факса?

— Какво ще получа?

— Обяд в Белия дом. И медал. Каквото пожелаеш.

— Да. И присъда в Левънуърт17. Добре, в кабинета на Уейклиф има факс. Дай ми номера си.

Продиктувах му го и казах:

— Благодаря, приятел. Добра работа.

— Къде според теб е тоя Халил?

— Ходи на гости на пилотите. Да има някой в района на Вашингтон?

— Не. Във Флорида, в Южна Каролина, Ню Йорк…

— Къде в Ню Йорк?

— Чакай да видя… казва се Джим Маккой… живее някъде си в Удбъри, работи в лонгайландския музей „Люлка на авиацията“.

— Добре. Нещо друго?

— По факса ли да ти ги пратя, или да ти ги прочета?

— По факса. Прати и снимката пред изтребителя. И напиши от горе кой кой е. И докато се занимаваш с това, прати ми качествена снимка по въздушна поща, обади ми се да ми кажеш с кой полет идва и ще пратя някой безработен агент да я вземе.

— Голям досадник си, Кори. Добре, само да се разкарам оттук преди да съм привлякъл вниманието. Тоя Халил е гаден тип, Кори. Ще ти пратя и снимки от местопрестъплението.

— Аз пък ще ти пратя снимки на труповете от самолета.

— Пази си задника.

— Винаги си го пазя. Ще се видим в Белия дом. — Затворих.

Кейт ме погледна въпросително.

— Имаме всички имена и адреси — информирах я аз.

— Надявам се да не сме закъснели.

— Закъснели сме.

Повиках келнера.

— Донеси ми сметката и последния факс, който сте получили.

Адресиран е до Кори.

Той изчезна. Допих виното си и двамата с Кейт се изправихме.

— Дължа ти един обяд — казах аз.

Запътихме се към вратата, келнерът се появи, аз му дадох десетачка, а той ми даде две ръкописни страници, пратени по факса и не особено ясна снимка.

Излязохме на Чеймбърс Стрийт и докато бързо се връщахме към Федерал Плаза, аз прочетох имената на глас:

— Боб Калъм, Колорадо Спрингс, Академия на военновъздушните сили. Стив Кокс, загинал в Залива през януари деветдесет и първа, Пол Грей, Дейтона Бийч/Спрус Крийк, Флорида. Уили Хамбрехт — за него знаем. Джим Маккой в Удбъри — това е на Лонг Айланд. Бил Садъруейт, Мънкс Корнър, Южна Каролина. Къде е това, по дяволите? И накрая Чип Уигинс в Бърбанк, Калифорния, но Кал е отбелязал, че в бележника на Уейклиф този адрес и телефонен номер са зачеркнати.

— Опитвам се да си представя пътя на Халил — каза Кейт. — Тръгва от летище „Кенеди“ с такси някъде към пет и половина следобед.

Вероятно с таксито на Джамал Джабар. Дали Джабар го е откарал в дома на Джим Маккой?

— Не знам. Ще разберем, когато се обадим на Джим Маккой.

Набрах домашния му номер в движение, но ми отговори телефонен секретар. Тъй като не исках да му оставям прекалено обезпокояващо съобщение, казах:

— Господин Маккой, тук е Джон Кори от ФБР. Имаме основание, да смятаме, че… — Какво? Че най-гадният скапаняк на планетата се опитва да му свети маслото ли? — Че е възможно да ви преследва човек, който иска да отмъсти за участието ви във въздушния удар срещу Либия през осемдесет и шеста. Моля, уведомете местната полиция и се свържете с офиса на ФБР на Лонг Айланд. Ето директния ми номер в Манхатън. — Продиктувах го и прибавих: — Моля, бъдете изключително предпазлив. Съветвам ви незабавно да се преместите на друго място. — Изключих и се обърнах към Кейт. — Може да си помисли, че това е някакъв номер, но думата „Либия“ сигурно ще го убеди. Отбележи часа на обаждането ми.

Тя вече беше извадила бележника си и си записваше.

— Освен това може изобщо да не получи съобщението — отвърна Кейт.

— Да не мислим за това.

Спрях до една количка за хотдог и казах на продавача:

— Два пъти книш с горчица и кисело зеле.

— После набрах домашния номер на Бил Садъруейт в Южна Каролина.

Преди да позвъня в полицията се обаждам в домовете на потенциалните жертви — обърнах се към Кейт. — Ченгетата могат да те държат на телефона сто часа.

— Да.

— После ще ги потърся в службите им.

Отново се включи секретар:

— Бил Садъруейт. Оставете съобщение.

Казах същото, каквото и на Маккой, като завърших със да напусне града.

Продавачът ме чу и ме изгледа подозрително, после ни подаде книша. Оставих му десетачка.

— Какво е това? — попита Кейт.

— Храна. Вид еврейско картофено пюре. Пържено. Вкусно е. — Набрах домашния номер на оня във Флорида, като забелязах, че домашният и служебният му адрес са еднакви.

Поредният телефонен секретар ми каза да оставя съобщение. Повторих репликата си и продавачът продължи да ме зяпа, докато ми връщаше рестото.

Двамата с Кейт продължихме към Федерал Плаза. Опитах служебния номер на Грей.

— „Грей Симюлейшън Софтуер“. В момента не можем да отговорим… — и така нататък. Не ми хареса фактът, че като че ли никой не си е вкъщи и че Грей не е в офиса си. Оставих същото съобщение и Кейт отново си записа часа.

Набрах служебния номер на Садъруейт. Пак секретар. Изкушавах се да изкрещя в телефона: „Плюй си на петите, приятел!“, но просто затворих и попитах Кейт:

— Къде ли се губят всички днес?

Тя не отговори.

Завихме по Бродуей. Федерал Плаза беше на съседната пряка. Докато преглеждах факса, излапах за рекордно време половината от големия си книш.

Кейт отхапа малко, сбърчи лице и го хвърли в първото срещнато кошче, без дори да ми го предложи. Бившата ми караше келнера да отнесе едва докоснатата й храна, без да ме попита дали не я искам. Лош признак.

Реших да опитам с номера на лонгайландския музей „Люлка на авиацията“, като знаех, че ще ми отговори човешки глас.

— Музеят. — Беше жена.

— Госпожо, тук е Джон Кори от Федералното бюро за разследване. Трябва да говоря с господин Джеймс Маккой. Спешно е.

Последва продължително мълчание и аз разбрах какво означав това.

— Господин Маккой… — Чух тихо изхлипване. — … Господин Маккой е мъртъв.

Погледнах Кейт, поклатих глава, хвърлих книша си в канала и ускорих ход.

— Как е умрял, госпожо?

— Убили са го.

— Кога?

— В понеделник вечерта. Музеят е пълен с полицаи… не пускат никого в сградата.

— А вие къде сте, госпожо.

— В съседния детски музей. Аз съм секретарката на господин Маккой и сега телефонът му е прехвърлен тук, така че…

— Добре. Как е убит?

— Той… застреляли са го… в… един от самолетите… с него е имало друг човек… искате ли да говорите с полицията?

— Не още. Знаете ли кой е бил другият?

— Не. Всъщност да. Госпожа Маккой каза, че бил техен стар приятел, но не си спомням…

— Грей?

— Не.

— Садъруейт?

— Да. Точно така. Садъруейт. Ще ви свържа с полицията.

— След малко. Казахте, че били застреляни в самолет, така ли?

— Да. Двамата с приятеля му са седели в изтребител… F-111… и двамата са били… пазачът, господин Бауър, също е убит…

— Добре. Пак ще се обадя.

Затворих и на влизане във Федерал Плаза 26 преразказах разговора на Кейт. Докато чакахме асансьора, се обадих на Боб Калъм в Колорадо Спрингс. Отговори ми жена.

— Госпожа Калъм ли е?

— Да. Кой се обажда?

— Господин Калъм вкъщи ли е? Полковник Калъм. Кой се обажда?

— Тук е Джон Кори, госпожо, от ФБР. Трябва да говоря със съпруга ви. Спешно е.

— Днес не се чувства добре. Почива си.

— Но си е вкъщи?

— Да. За какво се отнася?

Асансьорът пристигна, но вътре сигналът можеше да прекъсне, не влязохме.

Ще ви свържа с партньорката си Кейт Мейфилд. Тя ще ви обясни. — Притиснах мобифона към гърдите си и казах на Кейт: — Жените по-добре се разбират с жени.

Подадох й телефона.

— Аз се качвам. — Докато чаках следващия асансьор, чух Кейт се представя.

— Госпожо Калъм, имаме основание да смятаме, че съпругът ви се намира в опасност. Моля ви, изслушайте ме и веднага щом свърша, искам да се обадите в полицията, ФБР и охраната на базата. В базата ли живеете?

Качих се на асансьора. Оставях работата в добри ръце.

Слязох на двайсет и шестия етаж, бързо отидох в командния център и седнах на бюрото си. Набрах номера на Чип Уигинс в Бърбанк с надеждата да получа сегашния му адрес, но записът ме информира, че телефонът е изключен.

Погледнах към факса. Уейклиф, Маккой и Садъруейт вече бяха убити, Пол Грей не отговаряше, Уигинс липсваше. Хамбрехт бе убит в Англия през януари и се зачудих дали навремето някой се е сетил за причината. Единствено Стивън Кокс беше умрял от естествена смърт, ако гибелта в битка можеше да се смята за естествена за пилот изтребител. Госпожа Хамбрехт бе споменала, че един от мъжете е тежко болен, и предположих, че става дума за Калъм. За следващата си среща осмината нямаха нужда от голяма стая.

Обърнах се към компютъра си. От опит знаех, че с убийствата във вътрешните райони на Флорида се занимава окръжното шерифско управление. Открих номера и го набрах. Бях наясно, че незабавно трябва да предупредя антитерорйстичния отдел в сградата „Дж. Едгар Хувър“, но такъв разговор можеше да продължи час, последван от задължителен писмен доклад, а инстинктът ми подсказваше първо да се обадя на потенциалните жертви. Всъщност това беше нещо повече от инстинкт, това бе собствената ми стандартна оперативна процедура. Нали ако някой се опитваше да ме очисти, щях да искам да науча пръв.

— Шерифско управление, тук заместник-шериф Фоли.

Акцентът му като че ли бе от моя край.

— Шерифе, тук е Джон Кори от оперативното бюро на ФБР в Ню Йорк. Обаждам се, за да предупредя за опасност от убийство на Пол Грей, жител на Спрус Крийк…

— Късно.

— Добре… кога и къде?

— Можете ли да докажете, че сте от ФБР?

Обадете ми се през нашата централа. — Дадох му външния номер и затворих.

След петнайсет секунди телефонът иззвъня и заместник-шериф Фоли каза:

— Според моя компютър това е номерът на Антитерористичната спецчаст.

— Точно така.

— Защо ви интересува този случай?

— Не мога да ви кажа, докато не чуя вашата информация. Национална сигурност.

— Нима? Какво означава това?

Този тип определено беше нюйоркчанин и аз разиграх този коз.

— От Ню Йорк ли сте?

— Да. Как познахте?

— Налучках. Преди работех в нюйоркското полицейско управление. В отдел „Убийства“. В момента съм и на двете места.

— Аз бях патрул в сто и шести участък в Куинс. Тук има много момчета от нюйоркското управление. Някои работят, други са пенсионери. Сега съм заместник-шериф. Смешно, а?

— Знаеш ли, може да се прехвърля при вас.

— Тук сме на почит. Мислят, че си знаем работата. — Той се засмя.

С това си осигурих крайния резултат.

— Разкажи ми за убийството.

— Добре. Извършено е в дома на жертвата. В домашния му кабинет. В понеделник. Патоанатомът определя часа на смъртта някъде към обяд, но климатикът е бил включен, така че може да е било малко по-рано. Открихме трупа в осем и петнайсет вечерта. Предупреди ни жена на име Стейси Мол. Тя е частен пилот и возила клиент от общинското летище в Джаксънвил до дома на жертвата. Къщата се намира на частно летище в Спрус Крийк, край Дейтона Бийч. Клиентът казал, че има работа с убития.

— Наистина е имал.

— Да. Та този клиент се представил на жената като Димитриос Пулос, търговец на антики от Гърция, но после тя видяла снимката му във вестника и си помислила, че е Асад Халил.

— Познала е.

— Божичко! Искам да кажа, ние смятахме, че си измисля, но после открихме трупа… защо го е очистил Халил?

— Не си пада по самолети. Не знам. Какво друго?

— Ами, две огнестрелни рани — едната в корема, другата в главата. Чистачката също го е отнесла, един изстрел в тила.

— Взехте ли куршумите или гилзите?

— Само куршумите. И трите са четирийсети калибър.

— Добре. Предполагам, че сте уведомили ФБР.

— Да. Искам да кажа, не вярвахме, че убиецът е Асад Халил, но Грей, изглежда, се е занимавал с някаква работа, свързана с отбраната, и според гаджето му може да са изчезнали компютърни дискове.

— Но сте съобщили на ФБР за възможна връзка с Асад Халил нали?

— Да. От оперативното бюро в Джаксънвил ни казаха, че през петнайсет минути им се обаждали с информация за Халил. Не ни взеха на сериозно, но обещаха да пратят агент. Чакаме го.

— Ясно. Добре, къде е откарала онази жена клиента си след Спрус Крийк?

— Обратно на общинското летище в Джаксънвил, после на международното. Казал, че си заминавал за Гърция.

Замислих се.

— Съобщихте ли в джаксънвилското полицейско управление?

— Разбира се. Да не мислиш, че съм забравил всичко от Ню Йорк? Провериха летищата, списъците на пътниците, но нямаше Димитриос Пулос.

— Добре… колко време е останал престъпникът в дома на жертвата?

— Около половин час.

Кимнах. Почти можех да възпроизведа разговора между Асад Халил и Пол Грей.

Зададох на сержант Фоли още няколко въпроса, но не научих почти нищо друго. Освен че агентите в джаксънвилското оперативно бюро са затънали дълбоко в лайната — но те оше не го знаеха. През петнайсет минути да им се обаждат с информация за Халил. Само че този път беше наистина. Нямах представа коя е Стейси Мол но щях да се опитам да й осигуря малко федерални мангизи като на съвестна гражданка.

— Ще го пипнете ли скоро тоя тип? — попита заместник-шериф Фоли.

— Да, струва ми се.

— Адски мръсно копеле.

— Наистина.

— Как е времето в Ню Йорк?

— Страхотно.

— Тука е страшна жега. Между другото, Мол каза, че клиентът и щял да се върне другата седмица. Направил резервация за полет до Спрус Крийк.

— Не разчитайте много.

— Ясно. Освен това се уговорили да вечерят заедно.

— Има късмет, че е останала жива.

— Наистина.

— Благодаря. — Затворих и отбелязах до името на Пол Грей „убит“ с датата и приблизителния час. Осморката съвсем оредяваше. Всъщност можеше да е оцелял само Чип Уигинс, освен ако не се бе преместил на изток и Асад Халил вече не го беше посетил. Боб Калъм все още бе жив и се зачудих дали Халил го е оставил, защото е знаел, че е много болен, или просто защото още не е стигнал до Колорадо. И къде се губеше Уигинс? Ако можех да го спася, щях да постигна малка победа в играта, в която Лъва водеше срещу отбора на домакините с пет на нула.

Кейт влезе в стаята, седна на бюрото си и каза:

— Останах на телефона, докато госпожа Калъм ме свърже с ченгетата и началника на военната полиция в Академията. Тя ми каза, че имала пистолет и можела да борави с него.

— Добре.

— Съпругът й бил тежко болен. Рак.

Кимнах.

— Мислиш ли, че Халил знае?

— Опитвам се да разбера какво не знае. Обадих се в полицията в Дейтона Бийч. Пол Грей е бил убит в понеделник по обед, може би по-рано.

— О, Господи!…

Разказах й всичко, което бях научил от заместник-шериф Фоли.

— Според мен — продължих, — Халил се качва в таксито на Джабар, не отива в лонгайландския музей на Маккой, а напуска района — много хитър ход, между другото — направо се насочва към Пърт Амбой, очиства шофьора, взима очакващия го автомобил, заминава за Вашингтон, пренощува някъде, открива дома на Уейклиф, убива генерала, съпругата му и чистачката, после по някакъв начин стига до общинското летище в Джаксънвил, след това… предполагам, че посещава Мънкс Корнър… Садъруейт има чартърна фирма, така че наема самолета му и двамата отлитат за Лонг Айланд. Полетът трябва да е бил интересен. Кацат на Лонг Айланд, бам-бам, очиства двамата в музея — в изтребител F-111, не другаде — както и пазача. Невероятно, мамка му! Кейт кимна.

— А после? Как е напуснал Лонг Айланд?

— Предполагам, че е излетял от „Макартър“. Летището не е международно, така че охраната не винаги е на ниво. Но може да използва само частни самолети.

— Възможно е. Значи може да лети за Колорадо Спрингс или за Калифорния с частен самолет. Най-вероятно реактивен.

— Сигурно. Но от друга страна, има вероятност да реши да се откаже преди да се е прецакал и в момента да е на път за Арабистан.

— Не сме му дали основание да смята, че не може да свърши всичко, за което е дошъл.

— Имаш право. — Взех молив и започнах да записвам имената на известните жертви, без да смятам обгазените от полет 175. — Този тип явно е решил да се справи с проблема с пренаселеността на Източното крайбрежие. — Оставих молива и прочетох: — Анди Макгил, Ник, Нанси и Мег Колинс, Джабар, Уейклиф, жена му и прислужницата, Грей и чистачката, Садъруейт, Маккой и пазача. Тринайсет. Нещастно число.

— Не забравяй Юсеф Хадад.

— Да. Съучастникът му. Четиринайсет. А е едва вторник. Кейт не отговори.

Подадох й факса.

— Освен Калъм, който е покрит, Уигинс е последният, останал жив, и местонахождението му не е известно.

Тя погледна факса и ме попита:

— Търси ли го?

— Да. Телефонът му е изключен. Хайде да опитаме с бърбанкския телефонен указател.

Кейт започна да трака на клавиатурата си.

— Как е истинското му малко име?

— Не знам. Виж какво ще успееш да направиш.

— Докато се занимавам с това, се обади във вашингтонския антитерористичен отдел. После в лосанджелиското оперативно бюро. След това уведоми всички в командния център по и-мейла или по друг начин, ако решиш, че ще стане по-бързо.

Не може да се каже, че горях от нетърпение да изпълня всичко това. Опитвах се да мисля по-бързо, отколкото Халил убиваше хора. Книшът, горчицата, киселото зеле и червеното вино се бълникаха в корема ми.

Не виждах непосредствена причина да осведомявам нито колегите наоколо, нито Вашингтон. Вече бях установил, че четирима мъже са мъртви и не се нуждаят от охрана. Калъм беше жив и го бяха покрили. Оставаше проблемът с откриването на Уигинс, с който двамата с Кейт можехме да се справим по-добре от другите.

— Ще се обадя в оперативното бюро на ФБР в Лос Анджелис — казах й. — Или може би ти искаш да им позвъниш?

— Щях, ако ти беше по-наясно с компютрите. Аз ще търся Уигинс. — И прибави: — Поискай да те свържат с Дъг Стърджис. Той е заместник главен агент. Спомени моето име.

— Ясно. — Набрах номера на оперативното бюро в Лос Анджелис, представих се като агент от нюйоркската Антитерористична спецчаст, което обикновено привлича вниманието на хората, и поисках да ме свържат с Дъг Стърджис. Той ме попита:

— Какво мога да направя за вас?

Не исках да го обърквам с факти, нито пък ми се щеше да надуе клаксона във Вашингтон, но имах нужда от помощ.

— Господин Стърджис, търсим бял мъж на име Чип Уигинс, петдесетинагодишен, с последен известен адрес в Бърбанк. — Дадох му адреса. — Той е вероятен свидетел във важен случай, свързан с международен тероризъм.

— За кой случай става дума? Защо всички са толкова любопитни?

— Разследването е деликатно и засега е секретно. Съжалявам, но нямам право да отговоря на този въпрос. Обаче Уигинс може да знае нещо, което ме интересува. Моля ви само да го потърсите и да го поставите под охрана, след което незабавно да ми се обадите. — Съобщих му малкото информация за Уигинс, с която разполагах.

Последва мълчание, после Стърджис попита:

— Кой се опитва да го убие? Каква група?

— Да речем, от Средния изток. Важно е да го открием преди тях. Когато науча повече подробности, ще ви се обадя.

Господин Стърджис не изглеждаше склонен да изпълни молбата ми, затова прибавих:

— Работя заедно с Кейт Мейфилд.

— 0.

— Тя каза, че мога да разчитам на вашата помощ.

— Добре. Ще направим каквото е по силите ни. — Той повтори последния известен адрес на Уигинс. — Предайте поздравите ми на Кейт.

— Непременно. — Дадох му преките ни номера, благодарих му, затворих и набрах отдел „Изчезнали“ в лосанджелиското полицейско управление. Представих се и ме свързаха с началника на отдел лейтенант Майлс. Изиграх същия номер като с оперативното бюро й прибавих: — Вие можете да се справите много по-добре от нас с откриването на изчезнали хора.

— Не е възможно да разговарям с ФБР — отвърна лейтенантът.

Любезно се подсмихвах.

— Преди работех в НЙПУ, отдел „Убийства“. Тук съм, за да ги уча как се работи в правоохранителните органи.

Той се засмя.

— Добре. Ако го открием, ще го помолим да ви се обади. Повече не мога да направя, ако не е заподозрян в нищо.

— Ще съм ви задължен, ако го придружите до управлението. Заплашва го опасност.

— Каква опасност? Това е нещо друго.

— Става дума за националната сигурност и това е всичко, което мога да ви кажа в момента.

— А, сега пак сте федерален.

— Не, ченге съм до мозъка на костите си. Просто този човек ми трябва и не мога да ви обясня защо.

— Добре. Ще разлепим снимката му навсякъде. Имате ли негова снимка?

Дълбоко си поех дъх.

— Не е качествена и е много стара. Освен това не искам да вдигаме такъв шум. Опитваме се да заловим човека, който го търси, и не бива да го подплашим. Разбирате ли? Между другото, обадих се на агент Стърджис от лосанджелиското оперативно бюро и те също работят по случая. Който го открие пръв, ще получи златен медал.

— Леле! Защо не ми казахте? Веднага ще се заемем.

Ченгетата са голяма досада.

— Но сериозно, лейтенант.

— Добре. Ще ви се обадя.

— Благодаря. — Дадох му телефоните ни.

— Как е времето в Ню Йорк?

— Вали сняг и има поледица.

— Ясно. — Той затвори.

Кейт вдигна поглед от компютъра си.

— Излишно е да си толкова потаен с нашите хора и с полицията.

— Не съм потаен.

— Потаен си.

— Е, не е важно да знаят защо, важно е да знаят кой. Чип Уигинс го няма и трябва да го открием. Повече не ги интересува.

— Ако знаеха защо, щяха да са мотивирани да го търсят.

Имаше право, разбира се, но се опитвах да мисля като ченге и да действам като федерален, а и всичките глупости с националната сигурност започваха да ми действат. Кейт се върна към клавиатурата си.

— Няма го в нито един от лосанджелиските указатели.

— Кажи на компютъра защо го търсиш.

— Майната ти, Джон. Аз съм ти шеф. Ще ме държиш в течение и ще ме слушаш.

Леле! Нацупих се.

— Щом не ти харесва как разследвам случая и не си доволна от досегашните резултати…

— Добре. Извинявай. Просто съм малко нервна и уморена. Не съм спала цяла нощ. — Тя ми се усмихна и ми намигна.

Отговорих на усмивката й. Госпожа Мейфилд не беше от лесните и трябваше да го запомня.

— Стърджис ти праща много поздрави.

Тя продължи да трака на клавиатурата си.

— Този тип може да се е преместил и в Аляска. Ще ми се да имах номера на социалната му осигуровка. Провери и-мейла си и виж дали нямаме съобщение от министерството на отбраната или военновъздушните сили за досиетата на осемте пилоти.

— Слушам. — Отворих и-мейла си, но освен куп междуведомствени боклуци нямаше нищо. Казах на Кейт: — След като научихме имената, можем да поискаме от военновъздушните сили конкретно досието на Уигинс.

— Да. Ще го направя. — Тя вдигна слушалката и я чух да си проправя път през няколко поредни бюрокрации.

— Надявам се, че Асад Халил също като нас се затруднява да открие Уигинс — без да се обръщам към никого, отбелязах аз. Влязох в компютъра си и опитах няколко пътя от информационната магистрална мрежа, включително уебсайта на ВВС. Имаше раздел „Изчезнали и загинали в битка“ и колкото и да е невероятно, прочетох името на Стивън Кокс, убит в Залива. Но нямаше раздел, озаглявен „Участници в секретни операции“. Кейт затвори слушалката.

— Може да мине известно време, докато получим досието на Уйгинс. Искаха малкото му име, служебния му номер и номера на социалната му осигуровка. И ние това искаме.

— Да. — Поиграх си с компютъра, но освен хубава рецепта за шоколадови бисквити не успях да открия друго. Наистина предпочитам телефоните.

Кейт продължи да ме тормози да се обадя във вашингтонския антитерористичен отдел и аз постоянно го отлагах, защото бях убеден, че разговорът ще продължи най-малко час, след което щях да се озова на самолета за столицата. А и бе по-важно да стигна до Уигинс преди Халил.

Има много начини да откриеш изчезнал човек в Америка — земя на бумащина, кредитни карти, шофьорски книжки и прочее. Намирал съм хора за по-малко от час, макар че по-често ми е отнемало ден-два. Но се случва и никога да не го откриеш, въпреки че този човек някога е бил щастлив собственик на къща с жена и деца.

Знаех само прякора, фамилията, последния му известен адрес и че е служил във ВВС.

Обадих се в калифорнийското управление на моторните превозни средства и някакъв необичайно услужлив служител ми даде името Елууд Уигинс в Бърбанк със същия последен известен адрес, плюс дата на раждане. Voila! Образът на тоя Чип започваше да се оформя. Представях си го като абсолютно безотговорна личност, човек, който изобщо не си прави труда да информира света за местонахождението си. От друга страна, това можеше да му спаси живота.

— Търси Елууд — казах на Кейт. — Според шофьорската му книжка това е малкото му име. Роден е през шейсета година.

— Добре. — Тя затрака на клавиатурата и продължи да рови в телефонните указатели.

Обадих е в лосанджелиската окръжна патология, за да проверя дали господин Елууд Уигинс не ми е направил услугата да умре от естествена смърт. Информираха ме, че миналата година починали много хора на име Уигинс, но не и Елууд.

— В патологията няма нищо за него — съобщих на Кейт.

— Нали знаеш — отвърна тя, — може да е напуснал Лос Анджелис, щата и страната. Опитай със Службата за социално осигуряване.

— Предпочитам да го търся на крак. Пък и ще искат номера на социалната му осигуровка.

— Тогава го потърси чрез Управлението на ветераните, Джон.

— Ти го потърси. Но ти казвам, тоя тип сигурно не съобщава на никого къде е. Ще ми се да знаехме къде е роден. Уведоми военновъздушните сили, че сме открили името Елууд и рождената му дата. Това може да помогне на компютъра им.

През следващия половин час продължихме да работим с компютрите и телефоните си. Пак се обадих в отдел „Изчезнали“ и оперативното бюро в Лос Анджелис и им предадох новата информация. Но вече не се сещах на кого още да позвъня. Накрая ми хрумна нещо и набрах номера на госпожа Роуз Хамбрехт.

Тя отговори и аз отново й се представих.

— Съобщих всичко на генерал Андерсън от „Райт-Патърсън“ — осведоми ме вдовицата.

— Да, госпожо. Още не са се свързали с мен. Но научих друга информация за осемте души от либийската операция и исках да я потвърдя.

— Не работите ли заедно?

— Не.

— Да, госпожо, но това отнема известно време, а се опитвам да си върша работата колкото може по…

— Какво искате?

— Интересува ме човек на име Чип Уигинс.

— А, Чип! Голям чешит.

— Да, госпожо. Знаете ли дали малкото му име е Елууд?

— Никога не съм знаела малкото му име. Само Чип.

— Добре, имам адрес в Бърбанк, Калифорния. — Прочетох й го. — Същият ли е?

— Почакайте да си взема тефтера. Докато чаках, попитах Кейт:

— Откри ли нещо?

— Нищо. Джон, време е с проблема да се заеме целият команден център. Вече прекалено много се забавихме. Нямам нужда от петдесет агенти, за да се обадя на същите хора служби, на които вече звъних. Ако ти трябва помощ, давай, прати ми мейл или там каквото искаш. Но аз знам как да открия изчезнал човек.

— Моля? — попита госпожа Хамбрехт, която се бе върнала на телефона. — Какво казахте?

— Хм… просто си прочиствах гърлото. — Прокашлях се.

— Адресът на Чип е същият.

— Добре… знаете ли къде е роден господин Уигинс?

— Не. Не зная почти нищо за него. Спомням си го само от Лейкънхийт през осемдесетте години. Беше много безотговорен офицер.

— Да, госпожо. Но полковник Хамбрехт поддържаше ли връзка с него?

— Да. Но не често. Зная, че разговаряха по телефона миналия април на годишнината от…

— Ал Азизия.

— Да.

Продължих да я разпитвам, но тя не знаеше нищо повече или подобно на повечето хора, си мислеше, че не знае. Само че трябва да зададеш съответния въпрос. За съжаление, той не ми беше известен.

Кейт, която слушаше и разбра, че вече не се сещам какво да питам госпожа Хамбрехт, покри слушалката с длан и ми каза:

— Знае ли дали е женен?

— На кой му пука? И все пак…

— Знаете ли дали е женен?

— Едва ли. Но е възможно. Наистина ви казах всичко, което зная.

— Добре… ами…

— С какво се занимава? — подсказа ми Кейт.

Повторих въпроса.

— Не зна… Всъщност спомням си как съпругът ми каза, че изкарал пилотски курсове и станал пилот.

— След въздушния удар? Не е ли малко късно? Искам да кажа…

— Чип Уигинс не беше пилот — сряза ме госпожа Хамбрехт. — Беше оръжейник. Пускаше бомбите.

— Разбирам…

— Изкара курсовете след напускането на военновъздушните сили и стана пилот на товарни самолети, струва ми се. Да, не можеше да работи в пътнически компании, сега си спомням.

— Знаете ли в коя компания?

— Не.

— Например „Фед Екс“, „Ю Пи Ес“ или някоя от големите?

— Не зная.

— Е, благодаря ви, госпожо Хамбрехт. Много ни помогнахте.

Ако сетите нещо друго за Чип Уигинс, моля, незабавно ми се обадете. Отново й дадох номера си. За какво ви е всичко това? — попита ме вдовицата.

— А вие как мислите?

— Мисля, че някой се опитва да убие пилотите, участвали в онази операция. И е започнал със съпруга ми.

— Да, госпожо.

— Боже мой…

— Аз…хм…

Чух я да промълвява:

— Не е честно… О, бедният Уилям…

— Моля, бъдете предпазлива. За всеки случай. Обадете се в полицията и в най-близкото оперативно бюро на ФБР.

Тя не отговори, но чувах, че плаче. Не знаех какво да кажа, затова затворих. Кейт вече бе набрала друг телефон.

— Свързах се с Федералното управление на авиацията. В архива си пазят пилотското му разрешително.

— Ясно. Надявам се, че поне там е съобщил новия си адрес.

— Дано, защото иначе и те ще му почернят живота.

Радвах се, че в цяла Америка все още е работно време, иначе щяхме да си седим и да си играем на компютърни игри.

— Да — каза в слушалката Кейт. — Добре… — Взе химикалка, което бе обнадеждаващо, и записа нещо в бележника си. — Откога? Добре. Много ми помогнахте. Благодаря ви. — Кейт затвори. — Вентура. Малко на север от Бърбанк. Пратил е съобщението за промяна на адреса преди месец, но няма телефонен номер. — Тя провери в компютъра. — Няма го в указателя на Вентура. Ще се свържа с телефонни справки.

Кейт даде името Елууд Уигинс, после остави слушалката. Няма го. Ще накарам хората от местното оперативно бюро да го намерят.

Погледнах си часовника. Всичко това ни беше отнело около час и петнайсет минути. Ако се бях обадил във Вашингтон, още щях да разговарям.

— Къде е най-близкото оперативно бюро? — попитах. Имаме малък офис в самата Вентура. — Тя вдигна слушалката. Надявам се да не сме закъснели и да могат да поставят капан на Халил.

— Да. — Станах от стола си. — Връщам се след петнайсет минути.

— Къде отиваш?

— При Стайн.

— Пак ли разговор между ченгета?

— Кьоних е отвъд океана и сега Стайн командва парада. Веднага се връщам.

Бързо излязох от стаята.

Качих се на асансьора. Кабинетът на капитан Стайн се намират в югозападния ъгъл на двайсет и осмия етаж и не се съмнявах, чее точно толкова голям, колкото югоизточния офис на господин Кьоних.

Профучах покрай двете секретарки и се озовах в средата на стаята пред капитан Стайн, който седеше на огромното си бюро и приказваше по телефона. Той ме видя и отдръпна слушалката от ухото си.

— Трябва да е нещо важно, Кори, иначе ще ти скъсам гъза. — После ми даде знак да седна срещу бюрото му.

Спогледахме се и установихме, че наистина е важно. Той отвори чекмеджето си, извади бутилка от минерална вода и напълни две пластмасови чаши с водка. Подаде ми едната и аз я изпих до половината. Някъде заплакаха федерални ангели. Стайн също дръпна здравата.

— Какво имаме? — попита той.

— Всичко, капитане, или повечето. Но сме закъснели с около седемдесет и два часа.

— Да чуем.

Бързо го осведомих, без да обръщам внимание на граматиката и пунктуацията, като между ченгета, ако щете. Той ме слушаше, кимаше, не си водеше бележки и след като свърших, се замисли. Накрая попита:

— Четирима мъртви, така ли?

— Петима, ако броим полковник Хамбрехт. Четиринайсет, ако броим всички, без да споменаваме за жертвите от полет сто седемдесет и пет.

— Копеле!

— Да, господине.

— Ще го пипнем, копелето му мръсно.

— Да, господине.

Стайн отново се замисли.

— И не си се обаждал на никого във Вашингтон, така ли?

— Не, господине. Най-добре да го направите вие.

— Да. — След нова пауза той каза: — Е, предполагам, че има известен шанс да сграбчим за яката тоя тип, ако вече не е стигнал до Уигинс, или ако отиде да убие Калъм.

— Точно така.

— Но може да го е направил или да е решил, че става напечено, и да е напуснал страната.

— Възможно е.

— Мамка му! Значи офисът във Вентура покрива последния известен адрес на Уигинс.

— Кейт работи по въпроса.

— Покрит ли е полковник Калъм?

— Да, господине.

— Федералните поставят ли капан на Халил в Колорадо Спрингс?

— Мисля, че просто го пазят. Чудя се дали ако знае, че Калъм умира, Халил ще отиде да го убие.

— Щом умиращият е хвърлил бомба отгоре му, смятам, че ще се опита. Ще се обадя на ФБР в Денвър и ще им препоръчам да поставят капан. — Той пресуши чашата си, аз също допих своята. Помислих си дали да не го помоля за втора.

Известно време капитан Стайн гледа високия таван, после сведе очи към мен.

— Знаеш ли, Кори, на израелците им трябваха осемнайсет години, за да си разчистят сметките за удара на мюнхенския олимпийски стадион през седемдесет и втора.

— Да, господине.

— Немците размениха заловени терористи за отвлечения самолет на „Луфтханза“. Израелското разузнаване систематично изби седмината терористи от „Черния септември“, които очистиха израелските спортисти. Последният беше през деветдесет и първа.

— Да, господине.

— В Средния изток играят друга игра. Не ги интересува никакъв часовник. Имат цялото време на света.

— Разбирам.

Стайн помълча около половин минута, после попита:

— Направили ли сме всичко възможно?

— Ние, да. За другите не съм сигурен. Той не отговори на намека ми.

— Добра работа. Харесва ли ти тук?

— Не.

— Какво искаш?

— Да се върна там, където си бях.

— Няма начин да се върнеш у дома, момчето ми.

— Има, естествено.

— Ще видя какво мога да направя. Междувременно, имаш да пишеш толкова доклади, че едва ли ще свършиш до края на седмицата. По-късно пак ще поговорим. — Той стана и аз го последвах. — Кажи на госпожа Мейфилд, че я поздравявам, ако това означава нещо от устата на ченге.

— Сигурен съм, че означава.

— Добре, трябва да се хващам за телефона. Чупката.

Не се чупих, а казах:

— Нека да отида в Калифорния.

— Защо?

— Искам да участвам в последното действие.

— Там вече е пълно с ченгета и феберейци. Нямат нужда от теб.

— Но аз имам нужда да съм там.

— Защо не в Колорадо Спрингс? Мисля географски. Последния път, когато проверих, Колорадо още беше на пътя за Калифорния.

— Писна ми да преследвам тоя задник. Искам да го изпреваря.

— Ами ако отидеш в Калифорния и феберейците го пипнат в Колорадо Спрингс?

— Ще го преживея.

— Съмнявам се. Добре, върви където искаш. И без това е най-добре да се махнеш оттук. Ще ти подпиша командировъчното. Използвай собствената си кредитна карта, за да спестиш време. И гледай да не те очистят. Имаш да пишеш доклади. Бягай преди да съм променил решението си.

— Ще взема и партньорката си.

— Както искаш. В момента си златното момче… А бе, ти гледаш ли „Досиетата Х“?

— Естествено.

— Как така още не я е изчукал?

— Чудя се.

— И аз. — Той протегна ръка и аз я стиснах.

На излизане Стайн извика след мен:

— Гордея се с теб, Джон. Ти си добро ченге.

В кабинета на капитан Стайн човек наистина можеше да си пое ме глътка свеж въздух.

Бързо слязох в командния център и понеже разбирах, че може да ме задържи телефонен разговор или някой феберейски шеф, отидох направо при бюрото на Кейт, хванах я за ръката и казах:

— Да вървим.

— Къде?

— В Калифорния.

— Сериозно? Сега?

— Веднага.

Тя се изправи.

— Трябва ли ми?…

— Не. Само пистолетът и служебната карта.

Запътихме се към асансьорите и Кейт попита:

— Кой нареди?

— Стайн.

Тя се замисли за миг.

— Навярно би трябвало да отидем в Колорадо Спрингс.

Навярно трябваше. Но не исках да споря с шефката си, затова отвърнах:

— Стайн нареди да заминем за Калифорния.

— Защо?

— Не знам. Мисля, че иска да ме разкара колкото може по-надалече.

Асансьорът дойде, качихме се, спуснахме се във фоайето и излязохме на Бродуей. Спрях такси и казах на шофьора: — На „Кенеди“. Вляхме се в потока от автомобили.

— Какви са новините от Вентура? — попитах Кейт.

— Нашият офис откри номера на Уигинс и докато бях на телефона, му позвъниха. Отговори им телефонен секретар, но не оставиха подробно съобщение. Просто му казаха да се обади веднага щом се върне. После пратиха агенти в дома му, някъде край брега. И поискаха подкрепления от Лос Анджелис — във Вентура имаме само няколко души.

— Надявам се да не го открият мъртъв в дома му. Какви са намеренията им? Да обкръжат къщата с танкове ли? Не сме толкова глупави, колкото си мислиш. Джон.

— Това е успокоително.

— Ще претърсят дома му, ще разговарят със съседите и разбира поставят капан на Халил. Опитах се да си представя седем-осем души в сини костюми, които тичат из крайбрежен квартал, чукат по вратите и стряскат хората с федералните си служебни карти. Това трябваше да предизвика паническо бягство на незаконни емигранти на юг. Междувременно, ако дебнеше наблизо, Асад Халил можеше да стане малко подозрителен. Но честно казано, не бях сигурен как щях да се справя със ситуацията самият аз.

— Обади се пак във Вентура — казах на Кейт.

Тя взе мобифона си и набра номера. Таксито наближаваше Бруклинския мост. Погледнах си часовника — точно 15:00, обедно време в Калифорния. Или обратното? Знам, че часовият пояс се променя на запад от Единайсето авеню.

— Обажда се Мейфилд — каза Кейт по телефона. — Нещо ново? — Послуша малко и отвърна: — Добре, излитам за Лос Анджелис. По-късно ще позвъня, за да ви кажа кога е самолетът ми. Ще ме посрещнете на летището и ще ме откарате до полицейска хеликоптерна площадка. После пак ще ме вземете с кола във Вентура. Да. По моя заповед. Не се безпокойте за това, освен ако не го изпълните. Тогава вече ще има за какво да се безпокоите. — Затвори и ме погледна. — Виждаш ли? И аз мога да се държа арогантно като теб.

Усмихнах се.

— Какво става във Вентура?

— Тримата агенти отишли в дома на Уигинс и разбили вратата в случай, че е мъртъв вътре. Но го нямало. В момента са в къщата и се обаждат на хората, чиито номера са открили в тефтера му. Ако е мъртъв, не е убит в дома си.

— Добре. Може да е на дълъг полет.

— Възможно е. С това си изкарва прехраната. Може да си е взел почивен ден. Или да е на плажа.

— Как е времето във Вентура?

— Там винаги е еднакво. Слънчево, двайсет и четири градуса.

Преди известно време работих две години в лосанджелиското оперативно бюро.

— Хареса ли ти?

— Нормално е. Но не е толкова интересно, колкото в Ню Йорк.

Усмихнахме се.

— Къде е Вентура, по дяволите?

Тя ми обясни, но не разбрах нито точното и географско положение, нито всички ония испански имена.

Минахме Бруклинския мост и таксито пое на юг по експресна магистрала Бруклин-Куинс, която някога може да е отвеждала екпресно колите до някъде, но аз не знам такова нещо, освен в три часа през нощта. Показах служебната си карта на шофьора и му наредих:

— Настъпи газта. — Винаги го правя, даже когато не закъснявам й нямам представа къде отивам.

Попитах го откъде е и той ми отвърна, че бил от Йордания. Това беше нещо ново. Пакистан бе доста напред, но Македония започва да го настига. Обърнах се към Кейт.

— Стайн каза да те поздравя.

Тя не отговори.

— Има някаква вероятност да се върна в службата — в полицията.

Отново не получих отговор, затова промених темата.

— Къде според теб е Халил?

— В Калифорния, в Колорадо Спрингс или някъде между тях.

— Може би. Но може да е действал само на Източното крайбрежие, където е имал съучастници, и после да се е измъкнал, навярно с помощта на някое средноизточно посолство. От Калифорния до Колорадо има бая път.

— Джон, този тип не е изминал половината свят, за да… — тя погледна към шофьора, — за да изяде само половината от храната. Знаеш го.

— Да. Но се чудя как ще стигне до Лос Анджелис. Летищата са опасни за него.

— Само големите. Веднъж преследвах беглец, който стигна от Лос Анджелис до Маями през малки летища. Можеше да измине разстоянието и по-бързо, но постоянно ни се изплъзваше, докато не го настигнахме в Маями.

— Ясно.

— И не забравяй за частните чартърни фирми. Веднъж гоних един наркобарон, който нае частен реактивен самолет. Мнозина постъпват така. Никой не ги проверява, полетите не се контролират и могат да отидат до всяка точка, стига да успеят да кацнат.

— Може би трябва да предупредим летищата в района на Вентура.

— Предложих го на агентите от местния офис. Напомниха ми, че там има десетки малки летища и още много други наоколо. Частен самолет може да се приземи на повечето от тях по всяко време на денонощието. Ще ти трябва цяла армия, за да ги следиш, да не споменавам за изоставените писти.

— Сигурно си права. — Кейт, изглежда, познаваше тези неща по-добре от мен. Моята област са такситата и метрото. Половината от бегълците ми се криеха в дома на майка си, в апартамента на гаджето си или се мотаеха около любимата си кръчма. Повечето тъпници, особено убийците, са адски тъпи. Харесвам умните. Те ме предизвикват и забавляват. — Халил е бързал — казах й. — Като джебчия. Той не е идиот и е знаел, че след три-четири дни ще сме по петите му.

— Твърде оптимистично.

— Е, ние го открихме за по-малко от четири дни. Нали така?

— Добре. И?

— И… не знам. Уигинс или вече е мъртъв, или е някъде другаде. Може да лети за Източното крайбрежие и Халил да го е открил. Ония агенти в дома му може дълго да чакат някой от двамата да се появи.

— Възможно е. Имаш ли други идеи? Искаш ли да останеш в Ню Йорк? Можеш да отидеш на съвещанието в пет часа и да слушаш как всички те превъзнасят.

— Това е удар под пояса.

— Освен това да не пропуснеш съвещанието в осем, когато Джак ще се върне от Франкфурт.

Не отговорих.

— Какво ще правиш, Джон?

— Не знам… този тип малко ме озадачава. Опитвам се да се поставя на негово място.

— Искаш ли моето мнение?

— Естествено.

— Предлагам да заминем за Калифорния.

— По-рано предложи да заминем за Франкфурт.

— Никога не съм предлагала такова нещо. Какво ще правиш?

— Обади се пак във Вентура.

— Те имат номера на клетъчния ми телефон. Ще ми позвънят, ако се случи нещо.

— Обади се в Денвър.

— Защо не си купиш мобифон? — Тя набра номера на денвърското оперативно бюро и поиска да я информират за ситуацията. После ми каза: — Семейство Калъм са настанени в Академията на военновъздушните сили. Наши агенти чакат в дома им. Също като във Вентура.

— Добре. — Вече бяхме на околовръстното и се насочвахме към „Кенеди“. Опитвах се да си вдъхна увереност, опитвах се да не изляза от релсите точно преди края.

Не е не е лесно да си човек на момента. Обикновено не споделям всички тези съмнения с никого, но с Кейт вече бяхме нещо повече от партньори.

— Обади се в лосанджелиското оперативно бюро и им кажи да поставят под наблюдение консулствата на страните, които могат да помогнат на Халил да избяга — казах й. — Както и предишното жилище на Уигинс в Бърбанк в случай, че Халил има стара информация и се появи там.

— Обадих се, докато ти беше при Стайн. Отговориха ми, че вече знаели какво да правят. Поне малко уважавай ФБР, Джон. Ти не си единственият гений в правоохранителните институции.

Аз пък мислех, че съм единственият. Но май не беше така. И все пак нещо ме глождеше, нещо липсваше и бях убеден, че знам какво е, но не можех да се сетя. Повторих всичко случило се от събота до този момент, но онова нещо продължаваше да ми се изплъзва в някое тъмно кътче на ума ми.

Кейт се свърза с жената от Федерал Плаза, която се занимаваше с резервации за пътуване, каза й, че ни интересуват първите директни полети за Лос Анджелис и Денвър, после си погледна часовника и се обърна към мен. — Къде искаш да отидем?

— Където отива Халил.

— И къде отива той?

— В Лос Анджелис.

Тя пак заговори по телефона:

— Добре, Дорис, можеш ли да ни направиш резервации за полета на „Американ“? Не, нямам номера на заповедта. — Кейт ме погледна и аз извадих кредитната си карта. Тя я взе и каза на Дорис: — Ще платим ние и после ще си получим парите. Нека да е в първа класа. И моля те, обади се в лосанджелиското бюро й им съобщи, че пристигаме. Благодаря. — Кейт ми върна картата. — За теб, Джон, ще се съгласят на първа класа.

— Това сигурно е вярно днес, но утре може да не ни платят дори за това такси.

— Правителството те обича.

Както и да е, стигнахме на летището и шофьорът попита:

— На кой терминал?

Точно от този въпрос бях започнал в събота. Само че този път не отивах в клуб „Конквистадор“. На девети — отвърна Кейт.

Спряхме на терминала на „Американ Еърлайнс“, слязох, платих на шофьора и двамата отидохме на билетното гише, където получихме два билета за първа класа. Представихме се и попълнихме формулярите, в които посочихме, че носим със себе си два автоматични пистолета „Глок“ 40 — и калибър.

Имахме петнайсет минути да се качим на самолета и аз предложих набързо да ударим по едно, но Кейт погледна информационното табло и каза:

— Вече са обявили полета. Ще пием на борда.

— Въоръжени сме.

— Довери ми се. И преди съм го правила.

Госпожа Мейфилд наистина имаше друга страна, която до този момент не ми бе разкривала.

Стюардесата на първа класа — към осемдесетгодишна или там някъде — си сложи ченето и ни посрещна на борда.

— Влакът пътнически ли е, или експрес? — попитах я.

Жената се смути и си спомних за старческото оглупяване.

Както и да е, бях изчерпал самолетните си вицове, затова й дадохме разрешителните си за носене на оръжие и тя ме изгледа така, като че ли се чудеше как изобщо съм го получил. Кейт успокоително й се усмихна. Но всичко това можеше да е само плод на моето въображение.

Стюардесата провери в списъка си, за да се увери в самоличността ни, после — както изискваше правилникът — отиде в пилотската кабина с разрешителните ни, за да съобщи на капитана, че в първа класа пътуват двама въоръжени служители на правоохранителна институция: симпатична жена и полуидиот.

Намерихме местата си от лявата страна. Първа класа бе наполовина пълна и повечето пътници приличаха на жители на Лос Анджелис, прибиращи се у дома, където им беше мястото.

Е, не пътувахме до пистата прекалено дълго, като се имаше предвид, че това е „Кенеди“, и излетяхме само с петнайсет минути закъснение, което според думите на капитана щяхме да наваксаме във въздуха. Е, по-добре така, отколкото да компенсираме тия минути на летището, движейки се към портала с деветстотин и петдесет километра в час, докато надуваме аварийните стълби.

Излетяхме — въоръжени, мотивирани и изпълнени с надежди.

— Забравих да си купя чисто бельо — казах на Кейт.

— Тъкмо се канех да спомена същото.

Госпожа Мейфилд не беше в настроение.

Появи се друга стюардеса, която ни донесе вестници. Помолих за лонгайландския „Нюсдей“. Потърсих и открих статия за убийсвата в музея „Люлка на авиацията“. Прочетох я с интерес. Забелязах че не е подписана, което понякога е указание, че властите малко я манипулирали. Всъщност в нея изобщо не се споменаваше за Асад Халил и като мотив се посочваше вероятен грабеж. Така. Обикновен въоръжен грабеж в музей. Зачудих се дали някой ще повярва на тази теория. Особено ме интересуваше дали ако я прочете, Халил ще се подлъже, че не подозираме нищо. Предполагам, че опитът си струваше.

Показах статията на Кейт, и тя също я прегледа.

— Халил е оставил в музея съвсем ясно послание. Това означава, че може да е свършил и да си заминава или че е невероятно арогантен и изпитва пълно презрение към властите. Все едно казва: „Хванете ме, ако можете“. — Тя се замисли за миг. — Надявам се да е последното и да се е запътил натам, където отиваме ние.

— В такъв случай вече е там. Дано да изчака вечерта, за да направи следващия си ход.

Кейт кимна.

Е, трябваше да пийна една-две чаши, затова я помолих да се подмаже на грохналата стюардеса.

— Няма да се съгласи — отвърна тя. — Въоръжени сме.

— Нали обеща!

— Излъгах те. Аз съм правистка. Казах „довери ми се“, което означава, че лъжа. Как може да си толкова глупав? — Кейт се засмя.

Смаях се.

— Вземи си безалкохолна бира.

— Ще припадна.

Тя ме хвана за ръка.

Успокоих се и си поръчах блъди мери без водка.

Храната в първа класа не беше лоша, филмът, в който Джон Траволта играеше шпионин от военното разузнаване, бе страхотен, въпреки отрицателната рецензия в „Нюсдей“, написана от Джон Андерсън, така наречен кинокритик, чието мнение беше точно обратното на моето.

По време на филма с Кейт се държахме за ръце, също като хлапета в кино. Когато свърши, отпуснах облегалката си назад и заспах.

Както често се случва, сънувах пророчески сън за онова, за което не успях да се сетя буден. Искам да кажа, изведнъж ме осени — какво е замислил Халил, къде ще отиде и какво трябва да направим, за да го заловим.

За съжаление, когато се събудих, забравих почти всичко, включително блестящите заключения, до които бях стигнал. Все едно да сънуваш страхотен сексуален сън и когато се събудиш да разбереш, че все още си надървен.

Но аз се отклонявам. Кацнахме в Лос Анджелис в 19:30 и за добро или зло бяхме в Калифорния. Или трябваше да сме тук, или не. Скоро щяхме да научим.