Индийската съпруга

Кучешки лай разцепи тишината. Майката вдигна очи от коритото и се вторачи през прозореца. Кучето лаеше с цяло гърло. Цялото му черно мускулесто тяло се тресеше от нетърпение.

Ето го и сина ѝ, прибира се. Излезе от червения фолксваген „Голф“ и пусна синята чанта на земята. Погледна към прозореца. Бегло различи фигурата на майка си. Отвърза кучето и то се хвърли върху него. Двамата започнаха да се боричкат. Изпод краката им хвърчеше пясък. Животното ръмжеше, а синът ѝ го хокаше гальовно. От време на време надаваше викове и лепваше по някой шамар по муцуната на ротвайлера. Накрая кучето се измори, а той се изправи бавно, изтупа праха и мръсотията от панталоните си и отново хвърли поглед към прозореца. Кучето се изправи колебливо и застана пред него с наведена глава. Накрая той му позволи да го близне покорно в ъгъла на устата. После тръгна към къщата и влезе в кухнята.

— Боже мой, на какво си заприличал!

Майка му огледа синята му тениска, опръскана с петна от кръв. Ръцете му бяха целите в рани. Кучето бе издраскало и лицето му.

— Ама какво е това чудо? — изсумтя гневно тя. — Остави чантата. Ще я изпера.

Той скръсти изподраните си ръце. И те като цялото му тяло изглеждаха силни, внушителни. Тежеше почти сто килограма, без грам тлъстини. Мускулите, току-що влезли в употреба, се бяха стоплили.

— Не се притеснявай — побърза да я успокои той. — И сам ще се справя.

Майката не вярваше на ушите си. Нима той смяташе да си изпере дрехите?

— Къде беше? — попита тя. — Нали не тренираш от шест до единайсет?

— С Ула, гледахме племенника ѝ — промърмори той, обърнат с гръб към нея.

Майката огледа широките му рамене. Светлорусата му коса стърчеше като четина. В нея се открояваха тънки кичури, обагрени в яркочервено. Все едно косата му гореше. Той слезе по стълбата в мазето. Майката чу тракането на старата пералня. Изля водата от коритото и се загледа в двора. Кучето лежеше с глава, отпусната върху предните му лапи. Изчезнаха и последните слънчеви лъчи. Синът се върна и каза, че отива да си вземе душ.

— Сега ли? Нали току-що се прибра от тренировка? Там не се ли изкъпа?

Той не отговори. Малко по-късно от облицованата с плочки баня гласът му се разнесе глухо, изпълнен с младежко отчаяние. Пееше. Затръшна вратата на аптечката. „Сигурно търси лейкопласт — помисли си майката и се усмихна. — Агресивността му подхожда и е съвсем нормална. Нали е все пак мъж.“ Тя не забрави това до смъртта си: последния миг, когато животът ѝ се струваше хубав.

Всичко започна с пътуването на Гюндер Юман. Той реши да отиде чак до Индия, за да си намери жена. На въпросите на хората не обясняваше защо всъщност иска да посети точно тази страна. Дори пред себе си не смееше да го признае. Когато колегите го разпитваха, отговаряше, че искал да види малко свят. Ама че туристически разврат! По принцип Гюндер не ходеше никъде. Не излизаше, пропускаше коледните почерпки, постоянно беше зает с къщата или с градината, или с колата. Доколкото знаеха колегите му, никога не бе имал приятелка. Гюндер нехаеше какви слухове се носят за него. Преследваше целите си бавно и ги постигаше без много шум. Не избързваше с решенията. Любимото занимание на петдесет и една годишния самотник вечер беше да прелиства книгата, подарък от сестра му Марие: „Хората по света“. Понеже Гюндер не бе стигал по-далеч от работното си място — малка, но стабилна фирма за продажба на земеделска техника, Марие се бе погрижила брат ѝ поне да разгледа снимки от различни кътчета по света. Гюндер четеше и разлистваше книгата. Най-силно го плени Индия. Красивите жени с червени точки на челата; гримираните им очи, дяволитите им усмивки. Една от тях го гледаше от снимката право в очите и той мигом потъна в сладки мечти. Само Гюндер умееше да мечтае така. Затваряше очи и отлиташе в измисления си свят. Жената беше лека като перце в червената си дреха; очите — дълбоки и тъмни като черно стъкло; косата — прибрана под шал със златист ръб. Гюндер се взира в снимката месеци наред. Твърдо реши да си търси индийка за жена. Не защото предпочиташе да живее с покорна и жертвоготовна съпруга, а защото искаше жена, която да носи на ръце. Норвежките не желаят да ги носят на ръце. Гюндер така и не успя да проумее какво всъщност искат те. Той си имаше всичко, поне от негова гледна точка: дом, земя, кола, работа, добре оборудвана кухня. Прилична баня, телевизия, видео. Пералня, сушилня, миялна, микровълнова печка, благ характер и спестени пари. Гюндер не беше глупав: разбираше, че съществуват и други, по-абстрактни фактори, които предопределят успехите на любовния фронт. Обаче не знаеше как да се справи с тях, защото те не бяха свързани с учене или с покупки.

— И на теб ще ти дойде времето да се задомиш уверяваше го неизменно майка му, отпусната върху голямото болнично легло, докато жизнените сили я напускаха.

Баща му почина отдавна. Гюндер израсна с две жени: с майка си и със сестра си Марие. Когато майка му навърши седемдесет, откриха тумор в мозъка ѝ. Имаше дълги периоди, през които тя ставаше неузнаваема. Гюндер чакаше търпеливо тези пристъпи да преминат и майка му отново да стане жената, която той познава и обича. „И на теб ще ти дойде времето. Ти си добро момче, Гюндер. Някой хубав ден и в твоя живот ще се появи жена.“

Ала в живота му не се появи жена. Затова Гюндер реши да отиде в Индия. Знаеше, че Индия е бедна страна. Може пък да намери там жена, която да не устои на съблазнителното му предложение да го последва в Норвегия, в прекрасната му къща. Ако искаха, роднините ѝ щяха да им идват на гости на негови разноски. Гюндер нямаше намерение да я разделя от семейството ѝ. Ако жена му изповядва някаква сложна религия, той не би ѝ попречил. Малцина биха се похвалили с търпението на Гюндер. Само дано си намери жена!

Съществуваха и други решения на неговия проблем, ала той не смееше да се качи на автобуса за Полша заедно с куп непознати мъже. Не искаше и да се метне на някой полет до Тайланд. За случващото се там се носеха какви ли не слухове. Гюндер държеше да намери бъдещата си жена съвсем сам. Държеше да поеме цялата отговорност. За него бе немислимо да прелиства каталози със снимки и описания на различни жени или да се взира в телевизионния екран, където те се предлагат една след друга. Гюндер не би могъл да си избере.

Светлината от настолната лампа нагряваше плешивата му глава. Той намери Индия в един световен атлас. Огледа и най-големите градове в страната: Мадрас, Бомбай, Ню Делхи. Предпочиташе да посети град до океана. Голяма част от индийците говорели английски. Това го успокои. А някои изповядвали християнството, прочете Гюндер в „Хората по света“. Би било небивал късмет да срещне индийка-християнка, че и английскоговоряща! За Гюндер нямаше значение дали жена му ще бъде на двайсет, или на петдесет. Не очакваше да имат деца. Беше скромен в изискванията си. Ако бъдещата му жена имаше дете, бе готов да го приеме като свое. Не изключваше вероятността жените в Индия да се купуват. В другите страни съществуват доста по-различни обичаи. Ако в Индия е прието да се плаща за жена, Гюндер няма да се скъпи. След смъртта на майка си наследи доста пари. Първо трябваше да намери туристическа агенция. Имаше избор между четири агенции, едната от които в търговския център. Тя обаче се състоеше само от едно гише. Там хората разглеждаха каталозите прави. А Гюндер искаше да има възможност да се разположи удобно. Предстоеше му важно решение и не биваше да го взема на крак, на бърза ръка. Затова предпочете да отиде до града, където се намираха другите три агенции. Разгърна телефонния указател. После се сети, че веднъж Марие му бе оставила рекламен каталог за екскурзии, за да го изкуши. „Ах, тази Марие“, помисли си той и отвори на азбучника, на буква М. Ибиса, Ирландия. Нима не организираха пътувания до Индия? Намери предложение за почивка на индонезийския остров Бали, но се отказа. Индия или никъде другаде. Значи се налага да се обади на летището и сам да си запази билет. Ще се справи, както винаги, нали хората в големия град непрекъснато пътуват. Вечерта напредна и стана късно за обаждания. Гюндер прелисти още веднъж „Хората по света“. Дълго се взира в индийската хубавица. Как е възможно една жена да е толкова неземно красива, толкова златна и гладка, толкова омайно нежна, чудеше се той. Придържаше шала под брадичката си с крехката си ръка. На китката си носеше украшения. В черния ѝ ирис блестеше пламъче, сигурно от слънцето, и тя гледаше право в закопнелите очи на Гюндер, големи и сини. Той ги затвори и красавицата го последва в съня му. Гюндер заспа на стола и отлетя нанякъде със златната индийка. Беше лека като перце. Кървавочервената ѝ дреха милваше нежно лицето му.

Планираше да се обади на летището от службата през обедната почивка. Щеше да влезе в празния кабинет, който използваха много рядко, та го бяха преустроили в склад. До стените стояха наредени една върху друга кутии с папки и книжа. На цветен плакат върху едната стена почернял от слънцето тракторист ореше нива, толкова необятна, че потъваше като море в мекия син хоризонт. На плаката пишеше: „Без селяните Норвегия е изгубена“. Гюндер набра номера на летището. „Ако ще пътувате в чужбина, натиснете 2“, обади се операторът. Той натисна 2 и зачака. Обади се втори глас: „Преди вас има деветнайсет души. Моля, изчакайте.“ Съобщението непрекъснато се повтаряше, а броят на чакащите намаляваше. Гюндер започна да драска по тетрадката на масата. Опита се да нарисува индийски дракон. През прозореца видя, че се задава автомобил. „Преди вас има шестнайсет, десет, осем души.“ Гюндер усещаше, че с пълна сила лети към съдбоносния момент. Сърцето му заби бързо и той продължи ожесточено да рисува неугледния си дракон. Видя как фермерът Сварща излиза от черния си форд. Сварща беше редовен клиент и винаги търсеше Гюндер за съвет. Освен това мразеше да чака. Времето започна да притиска Гюндер. От слушалката се разнесе музика. Някакъв глас обяви, че скоро ще го свържат със свободен консултант. Точно в този миг в стаята нахълта Бьорнсьон, един от новите продавачи.

— Сварща пита за теб. Какво правиш тук? — попита недоверчиво Бьорнсьон.

— Идвам след минута. Дотогава поддържай разговора. Времето е хубаво.

И веднага се заслуша в женския глас, който се обади по телефона.

— Ама той само ми обръща задника си и пърди в лицето ми — оплака се Бьорнсьон.

Гюндер му махна с ръка да го остави на мира. Най-сетне младият продавач схвана намека и изчезна. През прозореца се виждаше недоволната физиономия на Сварща. Той погледна часовника си — знак, че не разполагаше с цялото време на света и много мразеше да не му играят по свирката.

— Искам да пътувам за Бомбай, Индия. След две седмици — обясни Гюндер.

— От летище „Гардермуен“ ли ще летите? — попита гласът.

— Да. В петък след две седмици.

Той чу как пръстите на служителката затракаха леко по клавиатурата и се удиви с каква бързина става всичко.

— Има самолет до Франкфурт в десет и петнайсет. А оттам ще се прикачите на самолета в тринайсет и десет. Каца в нула часа и четирийсет минути местно време.

— Местно време? — недоумяваше Гюндер, докато си записваше трескаво информацията.

— Времевата разлика е три часа и трийсет минути — обясни жената.

— Ясно. Тогава искам да си купя билет. Колко струва?

— Двупосочен ли?

Той се поколеба. Ами ако се прибере с жена? Нали точно с това са свързани всичките му мечти и надежди.

— По-късно може ли да променя датата на обратния полет?

— Да.

— Тогава искам двупосочен билет.

— Струва шест хиляди и деветстотин крони. Как предпочитате: да вземете билета от летището или да ви го изпратим по пощата?

— Изпратете ми го по пощата — побърза да отговори той.

Продиктува на жената име и адрес: улица „Блинд“, номер десет.

— Само да ви кажа още нещо — неочаквано се обади жената. — Градът вече не се казва Бомбай.

— Така ли? — изненада се Гюндер.

— През 1995-а го преименуваха на Мумбай.

— Ще го запомня — сериозно обеща Гюндер.

— „Скандинавските аеролинии“ ви пожелават приятно пътуване.

Гюндер затвори. Сварща отвори рязко вратата на кабинета и го погледна ядосано, фермерът искаше да купи комбайн и явно бе решил да тероризира Гюндер до дупка. Търсенето на най-подходящия комбайн му беше изцедила нервите. Фермерът се бе вкопчил в наследственото си имение, та чак ноктите му се бяха протрили от работа. Никой от фирмата не се осмеляваше да му препоръча на каква машина да се спре. Сварща беше направо непоносим.

— Сварща — Гюндер се сепна, поруменял от случилото се. — Хайде, да започваме.

През следващите две седмици Гюндер не беше на себе си. Не можеше нито да се съсредоточи, нито да спи. Нощем не намираше покой. Непрекъснато мислеше за дългото пътуване и за жената, която ще срещне. Сред дванайсетте милиона жители на Бомбай, пардон, на Мумбай, все щеше да се намери някоя като за него. Сега вероятно тя се разхожда из града, без да подозира нищо. А Гюндер възнамеряваше да ѝ купи подарък. Нещо норвежко, каквото не е виждала през живота си. Например брошка за червената, синята или зелената ѝ одежда. Няма значение в какъв цвят ще е облечена, важното е да намери подходяща брошка.

Гюндер реши да отиде на следващия ден в града и да избере брошката. Не прекадено голяма и биеща на очи, а малка и семпла. С нея бъдещата му съпруга ще си защипва шала, ако носи шал. Но кой знае? Вероятно тя предпочита панталон и пуловер. Въображението на Гюндер работеше на бързи обороти и не му даваше да мигне. Дали жената ще има червена точка на челото? Гюндер си представяше как я докосва по челото, а тя се усмихва стеснително.

— Very nice1 — прошепна той в мрака.

Ще трябва да преговори наученото на английски. Thank you very much. See you later2. Е, не е никак зле, поназнайва доста.

Сварща почти бе взел решение какъв комбайн ще купи: „Dorminator“ от „Claas“, 58S. Гюндер се съгласи с него.

— Само най-доброто е достатъчно добро — усмихна се той, а душата му направо щеше да се пръсне от нетърпение да осъществи тайната си индийска мечта. — Шестцилиндров двигател „Perkins“, сто конски сили. Тристепенна механична скоростна кутия с хидравличен скоростен навигатор. Широчина на обсега на жътварката три метра и шейсет сантиметра.

— А цената? — мрачно се поинтересува Сварща, макар отлично да знаеше, че това чудо струва петстотин и седемдесет хиляди крони.

Гюндер скръсти ръце.

— Трябва ти и нова балопреса. Поне веднъж инвестирай сериозна сума и си купи марка „Quadrant“. Нямаш достатъчно място да съхраняваш балите.

— Искам кръгли бали. Не мога да работя с четириъгълни.

— Въпрос на навик е — настоя Гюндер. — Ако разполагаш с добра техника, ще намалиш броя на работниците. Тези поляци сигурно ти излизат скъпо, а? С един нов „Dorminator“ и нова балопреса ще оптимизираш работата. Ще ги купиш на изгодна цена. Като за теб.

Сварща дъвчеше стръкче слама. Върху загрубялата кожа на лицето му личеше дълбока бръчка, а в хлътналите му очи дремеше болка, която полека отстъпи пред дълго лелеяната му мечта. Друг продавач не би успял да пробута още една машина на клиент, предвидил средства, едва стигащи за комбайн. Гюндер обаче рискува и спечели.

— Това си е чиста инвестиция за бъдещето — продължи той. — Все още си млад. Защо ще се задоволяваш с посредствена техника? Та ти се съсипваш от работа. Новата балопреса ще пресова четириъгълни бали, а те се редят по-лесно и заемат по-малко място. Досега тук, в района, никой не се е осмелил да премине на четириъгълни бали, но щом работата ти потръгне, ще се промъкнат да зяпат какво си постигнал.

Последната реплика се оказа удар в десетката. Сварща със задоволство си представи как група любопитни съседи се задават към двора му. Сега обаче се налагаше да се обади по телефона. Гюндер му предостави празния кабинет и отиде да подготви договора: продажбата му беше почти в кърпа вързана. Не би могъл да улучи по-подходящ момент за добра сделка. Предстоеше му дълго пътуване и щеше да се качи на самолета с чувство за изпълнен дълг.

Сварща излезе.

— От банката ми дадоха зелена светлина обясни той.

Беше почервенял като рак, но очите под рунтавите му вежди светеха доволно.

— Отлично — отбеляза Гюндер.

След края на работния ден отскочи до града и — право в златарското ателие. Взираше се в стъклената витрина, където имаше само няколко пръстена. Поиска да разгледа сребърни украшения за норвежки народни носии и продавачката го попита от коя географска област. Гюндер вдигна рамене.

— Няма значение. Държа да е брошка. За подарък е. Но приятелката ми няма носия.

— Брошките се носят само към народните носии — обясни нравоучително продавачката.

— Искам бижуто да е нещо типично норвежко.

— За чужденка ли е? — попита тя.

— Да. Представям си, че ще носи брошката на традиционна дреха от нейната родина.

— И каква е тази дреха? — Гюндер явно събуди любопитството на продавачката.

— Индийско сари — важно отговори той.

Зад тезгяха настъпи мълчание. Продавачката очевидно се бореше със себе си как да постъпи. Не успя да остане равнодушна към очарователното упорство на клиента, а и не биваше да му откаже да си купи каквото е решил. Все пак обаче съществуваха правила и Дружеството за опазване на норвежките народни традиции например определяше кое е редно и кое — не. Ала дори и някаква жена да се разхождаше из Индия с норвежка брошка върху яркото си оранжево сари, никой от Дружеството нямаше да разбере. Продавачката отвори шкафа с носиите и намери средно голяма брошка. Питаше се дали настоятелният господин има представа как се движат цените на тези скъпоценности.

— Колко струва? — попита Гюндер.

— Хиляда и четиристотин крони. Бих ви препоръчала тази, от Хардангер. Имаме много по-големи, и много по-малки, но традиционните индийски носии обикновено са обшити със злато, така че ви съветвам да ѝ купите нещо семпло. Ако изобщо това бижу би подхождало на индийско сари.

Накрая в гласа ѝ се прокрадна иронична нотка. И тутакси съжали, когато погледна Гюндер. Той извади звънтящата брошка от кадифето и я подържа в грубите си лапи. Вдигна я към светлината. Лицето му придоби мечтателно изражение. Продавачката се разнежи. Въпреки всичко в този тромав, грамаден, смутен мъж имаше нещо трогателно. Предстоеше му да предложи брак на приятелката си.

Гюндер не пожела да разгледа други брошки. Така само щеше да се разколебае. Затова купи първата, която беше и най-красива, и помоли да му я опаковат. Вкъщи щеше да я разопакова и да я съзерцава. На връщане барабанеше по волана и си представяше как кафявите пръсти на индийската красавица отварят подаръка. Хартията беше черна, напръскана със златисти капчици и завързана с кървавочервена лента. Гюндер я беше оставил върху съседната седалка. „Трябва да си купя лекарства за пътуването — помисли си той. — За стомаха. В случай че индийската кухня не ми понесе. Ориз и къри. Пикантни храни с много подправки. И индийска валута. Дали паспортът ми още е валиден?“ Изведнъж Гюндер се разбърза. Най-добре да се обади на Марие.

Селото, където живееше Гюндер, се наричаше Елвеста. Там живееха две хиляди триста четирийсет и седем души. В селото имаше дървена църква от Средновековието, реставрирана през 1970-а; бензиностанция, училище, пощенска станция и крайпътно бистро. Бистрото представляваше неугледна комбинация между барака и хамбар, изграден върху дървени подпори. Към входа водеше стръмна дървена стълба. Ако влезеш, се озоваваш пред джубокс. Стар „Уърлицър“, все още използваем. От тавана висеше табела в червено и бяло с надпис „Бистрото на Айнар“. Вечер Айнар пускаше табелата да свети.

Айнар Сюнде стопанисваше заведението от седемнайсет години. Имаше жена, деца и бе затънал в дългове до гуша заради натруфената къща в швейцарски стил недалеч от центъра. Айнар успяваше все някак да обслужва заема, и то най-вече благодарение на разрешителното да продава бира. По тази съвсем проста причина в бистрото му непрекъснато имаше посетители. Съдържателят познаваше съселяните си и действаше безкомпромисно. Бързо научи кога са родени повечето младежи и спираше кранчето на кега, ако някой малолетен се пробваше да си купи бира. В селото имаше и къща за празненства. Там се честваха сватби и конфирмации. Повечето жители се препитаваха със земеделие. В селото не липсваха и хора, избягали от града с мечтата да заживеят по-спокойно в селска местност. И наистина живееха спокойно. Морето се намираше на половин час път, но соленият въздух не стигаше до селото. Над него се разнасяше миризма на лук и праз, остър мирис на оборски тор през пролетта и сладникав аромат на ябълки през есента. Айнар бе дошъл от столицата, но нямаше никакво желание да се връща там. Сам стопанисваше бистрото. Докато бизнесът му вървеше, никой в радиус от няколко мили нямаше да отвори кръчма. И Айнар беше решил да се занимава с бистрото, докато го държат краката. Понеже съумяваше да предотврати пиянски свади и побоища, всички от селото идваха в заведението му без страх: бабичките си поръчваха кафе и банички от многолистно тесто, децата — кренвирши и кока-кола, младежите — чаша бира. Айнар проветряваше редовно, поддържаше заведението чисто и спретнато, изпразваше редовно пепелниците и сменяше чаените свещи, щом изгаснеха. Жена му переше у дома в пералнята покривките на червени и бели карета. Бистрото не притежаваше изискан стил, но не беше и безвкусно натруфено. Айнар не слагаше изкуствени цветя във вазите. Наскоро бе инвестирал в по-голяма миялна, за да мие чашите по-бързо. Ако служителите на инспекцията за опазване и контрол на общественото здраве видеха кухнята на Айнар, щяха да установят, че там се спазва добра хигиена и всички уреди се намират в задоволителна техническа изправност.

Именно там, в бистрото на Айнар, хората се информираха какво се случва в селото: кой с кого движи, кой се е разделил с партньора си, кои фермери са на път да изгубят земите си. Едно-единствено такси — бял „Мерцедес“ — обслужваше селяните. Караше го Кале Муе и общо взето винаги успяваха да се свържат с него по телефона — по мобилния или стационарния — и да поискат превоз от услужливия, неизменно трезвен шофьор. Докато в селото имаше един таксиметров шофьор, нямаше място за втори. Кале беше прехвърлил шейсетте и вече се бе оформила опашка от неколцина кандидати да го наследят.

Айнар Сюнде работеше в бистрото шест дни в седмицата, до десет вечерта в делничен ден. В събота държеше отворено до дванайсет, а в неделя почиваше. Беше много жилав, пъргав мъж, строен, с рижа коса и дълги слаби ръце. На кръста му винаги висеше затъкната кухненска кърпа. Съдържателят я сменяше веднага щом се замърси. Съпругата му Лилиан, която го виждаше само през нощта, живееше свой собствен живот. Двамата нямаха желание дори да се скарат. На Айнар не му оставаше време да мечтае за по-добър живот, налагаше се да работи неуморно. За къщата в швейцарски стил беше наброил един милион и шестстотин хиляди крони, като цената включваше сауна и фитнес зала, които нямаше време да използва. Редовните посетители в бистрото бяха млади мъже на възраст от осемнайсет до трийсет години, със или без приятелки. Понеже в селото имаше заведение, където се сервира бира, мъжете не си правеха труда да търсят момичета в града. А и от бистрото на Айнар всеки можеше да се прибере пеш. Жителите предпочитаха да изпият още две халби бира, вместо да платят за такси до града. Женеха се за девойки от селото и оставаха там. Преди това обаче мъжете си отстъпваха девойките на ротационен принцип. Това сплотяваше още повече задружния колектив, съжителстващ по множество неписани закони.

След разгорещени дебати в общинската управа на Елвеста в селото отвориха търговски център. Вследствие от това стоките в бакалията до бензиностанцията „Шел“ потънаха в прах. Бакалията държеше Гюнвал. Предприемчив търговец откри солариум в търговския център, друг отвори цветарница, трети — малка парфюмерия. На горните етажи се помещаваха лекарски и стоматологичен кабинет, както и фризьорският салон на Ане. Младежите от селото не се подстригваха при нея, а в града. Там си поставяха мъниста и халки на пъпа и на носа. Понеже Ане познаваше майките и бащите, тийнейджърите не разчитаха на нея. Възрастните хора обаче винаги пазаруваха при Гюнвал. Пристигаха с карираните си пазарски чанти на колелца и с вехтите си сиви раници, купуваха си накълцан бял дроб в бульон, кървавица и сирене от обезмаслено мляко. Уле Гюнвал беше доволен. Отдавна бе успял да изплати заемите си.

Гюндер не ходеше в бистрото, но Айнар го познаваше. Случваше се Гюндер да се отбие за ягодов сладолед. Изяждаше го навън, седнал на пластмасовата маса, ако времето е хубаво. Айнар знаеше в коя къща живее Гюндер: на четири километра от центъра, по пътя за Ранскуг. Освен това в селото нямаше фермер, който да не се снабдява с инструменти от фирмата, където работеше Гюндер. Ето, и този път скромният самотник влезе в бистрото и веднага затърси портфейла във вътрешния си джоб.

— Исках само да те попитам — подхвана смутено той, — колко време се пътува оттук до летището в столицата с кола? — Гласът му звучеше доста припряно, нетипично за него.

— До „Гардермуен“ ли? — попита Айнар. — Около час и половина. Ако ще пътуваш за чужбина, трябва да си на летището един час преди излитането. Тоест, тръгни от вкъщи два часа и половина по-рано. На твое място бих предвидил още половин час, защото всичко се случва.

Айнар бършеше пепелник с триъгълна форма.

— Със сутрешен полет ли заминаваш? — полюбопитства той.

Гюндер извади един сладолед от фризера.

— Излита в десет и петнайсет.

— Значи ще трябва да станеш рано.

Айнар му обърна гръб и продължи да си гледа работата. Съдържателят не се държеше приветливо и не се усмихваше. Дори не поглеждаше Гюндер. Говореше като човек, смачкан от живота:

— На твое място бих тръгнал от селото в седем.

Гюндер кимна и плати сладоледа. Предпочиташе да попита Айнар, вместо да покаже невежеството си пред жената от „Скандинавски аеролинии“. Съдържателят го познаваше и не би го поставил в неудобно положение, но още същата вечер щеше да разгласи новината за пътуването на Гюндер.

— За къде заминаваш? — продължи да разпитва Айнар, докато подсушаваше поредния пепелник.

— За много, много далечна страна — небрежно отвърна Гюндер.

Разкъса опаковката на сладоледа и си тръгна. Докато шофираше към къщи, изяде сладоледа. „Нека се чуди къде отивам“, помисли си със задоволство Гюндер. Така даже му стана още по-приятно.

Марие веднага се съгласи да дойде. „Паля колата и идвам“, заяви тя. Карщен бил в командировка и тя скучаела. Искала да разбере как е брат ѝ. Гюндер се възпротиви, защото сестра му притежаваше завидна проницателност, а възможността да разкрие замисъла му никак не му се нравеше. Така или иначе, нямаше как да я спре. След час тя цъфна на вратата. Гюндер подреждаше дома си. Ако се върнеше с жена, къщата трябваше да посрещне новата си стопанка в безупречен ред. Марие свари кафе и изпече гофрети. Беше донесла сметана и конфитюр в пластмасова кутия. Гюндер се трогна от добрината ѝ. Двамата седяха съвсем близо един до друг, но той се стараеше да не показва умилението си. Нямаше представа дали Марие се чувства щастлива с Карщен. Тя никога не споменаваше името му, все едно съпругът ѝ изобщо не съществуваше. Нямаха деца. Марие обаче изглеждаше чудесно: смугла и красива като майка си. Дребничка и малко безформена, но много пъргава и грижовна. Според Гюндер навремето сестра му можела да се омъжи за когото си поиска, ала тя се задоволила с Карщен. Сестра му забеляза „Хората по света“ и я взе на коленете си. Книгата се отвори сякаш машинално на страницата, където грееше снимката на индийската красавица. Марие погледна брат си и се засмя:

— Сега разбирам защо ти се ходи в Индия, Гюндер. Тази книга обаче е стара и красавицата сигурно вече е попрехвърлила петдесетте, сбръчкана и грозна. Знаеш ли, че индийките изглеждат на петнайсет до трийсетата си годишнина? После изведнъж остаряват. Заради слънцето. Предлагам да си намериш жена, преминала през тази трансформация, за да си наясно с какво ще живееш.

Марие се смееше от сърце, заразително, и Гюндер също се разсмя. Той не се страхуваше от бръчки, но Марие явно се плашеше от старостта. Вече бе навършила четирийсет и осем години, без по лицето ѝ да се образува дори една бръчка. Гюндер си намаза гофрета със сметана.

— Интересуват ме предимно индийската кухня и култура — обясни той. — Изкуството, музиката, такива неща.

— Сигурно, сигурно — засмя се Марие. — Значи, когато ти дойда на гости след пътуването, ще ме нагостиш с люта яхния, която те удря чак в петите. А стените ще са делите в дракони.

— Не изключвам такъв сценарий — усмихна се той.

После двамата млъкнаха, докато ядяха гофрети и пиеха кафе.

— Не се разхождай из индийските градове с портфейл в задния джоб — предупреди го Марие след дълга пауза. — Купи си чантичка за колана. Или не, недей да купуваш, аз ще ти дам моята. Изглежда неутрална, не е непременно дамска.

— Не мога да се разхождам с такава чанта — възрази Гюндер.

— Ще се наложи. В големите градове гъмжи от джебчии. Я си представи как земеделец като теб ще се почувства в дванайсетмилионен град.

— Не съм земеделец — заинати се Гюндер.

— Как да не си земеделец? — Марие не обърна внимание на възражението му. — Точно такъв си. А което е още по-важно: личи ти. Докато се разхождаш, не се шляй безцелно.

— В какъв смисъл? — изненада се той.

— Върви бързо, все едно отиваш на бизнес среща, и си придавай вид на много зает човек. Представѝ си, че си в командировка и познаваш Бомбай като петте си пръста.

— Мумбай — поправи я той. — Като петте си пръста, казваш?

— Гледай хората право в очите, докато се разминаваш с тях по тротоара. Върви с решителни крачки и закопчано яке, за да не се вижда чантичката.

— Какво яке? По това време на годината, термометрите в Индия показват четирийсет градуса.

— Ще се наложи — настоя Марие. — Само така ще избегнеш вредните лъчи на слънцето. — Тя облиза малко сметана, полепнала по ъгъла устата ѝ. — Иначе ще трябва да си купиш туника.

— Туника ли? — изкикоти се Гюндер.

— Къде ще отседнеш? — продължи да го разпитва сестра му.

— В хотел, къде другаде.

— Хотел, ама какъв?

— Сносен.

— Как се казва?

— Нямам представа. Ще разбера, когато се настаня.

— Нима не си запазил стая? — ококори се тя.

— Не съм ням, ще си запазя, като пристигна — малко обидено заяви той.

Хвърли бърз поглед към сестра си, към бялото ѝ чело и тънките вежди, почернени с четчица.

— Да чуем — отсече тя и сръбна от кафето. — Да чуем как точно ще процедираш. Ще излезеш от онова огромно, необятно, нажежено, гъмжащо от хора, хаотично летище и ще се огледаш за рикша, а към теб ще се приближи съмнителен тип, ще задърпа ризата ти и ще бръщолеви нещо неразбираемо, докато тегли куфара ти към някакво примитивно превозно средство. А ти ще бъдещ капнал от умора, плувнал в пот и замаян до степен да не си знаеш името. За капак на всичко часовникът ти ще показва грешен час, защото има часова разлика. Ще се чувстваш скапан и ще копнееш за студен душ. Нека чуя какво ще кажеш на този тъмен субект, Гюндер.

Изпаднал в паника, той изпусна гофретата. Нима Марие си позволяваше да се шегува толкова жестоко?

Гюндер се изпъчи и погледна сестра си право в очите.

— Would you please take me to a decent hotel!3

Марие кимна.

— Да, да, хубаво. Но какво ще кажеш преди това?

— Нямам представа.

— Ще попиташ колко струва! Не бива да се качваш в такси, преди да си уговорил цената на курса. Попитай на летището как вървят тарифите. „Луфтханза“ сигурно имат гише, ще ти съдействат.

Гюндер поклати глава. „Завижда ми“, помисли си той. Марие не беше ходила в Индия. Само на острови от сорта на Ланзароте и Крит. Там имало само норвежки и шведски туристи и келнерите ѝ подвиквали „здрасти, шведско момиче“, а тя се дразнела. Не, Индия си беше друго нещо.

— Провери ли дали се налага да те ваксинират срещу малария? — попита тя.

— Не зная.

— Обади се на личния си лекар. Няма да те пуснат да се прибереш, ако пипнеш малария, туберкулоза или хепатит, слушай какво ти казвам. Не бива да пиеш вода от чешмата. Нито сок. Не консумирай плодове. Гледай дали месото е добре изпечено. Зная колко обичаш сладолед, но в Индия трябва да го избягваш.

— А мога ли да си поръчам питие? — иронично попита той.

— Да. Само внимавай да не се напиеш, че лошо ти се пише.

— Никога не пия без мярка. От петнайсет години не съм се напивал.

— Зная. И ще се обадиш, нали? Държа да ми съобщиш, че си пристигнал благополучно. Ще идвам да прибирам пощата ти и да поливам цветята. За две седмици ще се наложи да окося ливадата два пъти. Ще донесеш ли сейфа у нас? Така няма да изкушаваш крадците. А колата къде смяташ да я оставиш? На летището ли? Сигурно излиза доста солено.

— Не зная.

— Как така не знаеш? Трябва да резервираш място за дългосрочно паркиране — обясни разпалено тя. — Обади се още утре. Не може просто така да отидеш на „Гардермуен“ и да паркираш, където ти скимне.

— Не може ли?

Добре, че сестра му дойде на гости. Гюндер се чувстваше зашеметен. Отвори решително шкафа и извади бутилка коняк. Нуждаеше се от питие.

Марие си избърса устата и се усмихна.

— Очаква те голямо приключение, Гюндер. Помислѝ за всички преживявания, за които ще имаш да ни разказваш, когато се прибереш. Купи ли си лента за фотоапарата? Имаш ли застраховка в случай на отменяне на резервацията? Състави ли списък на вещите, които непременно ще трябва да вземеш?

— Не — Гюндер отпи от коняка. — Ще го направиш ли вместо мен, Марие?

Тя се разнежи и се втурна да търси химикалка и хартия. Докато Гюндер стопляше коняка в устата си, сестра му състави списъка. Той я наблюдаваше крадешком. Марие дъвчеше химикалката и потупваше с нея леко по предните си зъби, за да избистри мисълта си. Раменете ѝ изглеждаха заоблени и красиви. Гюндер се радваше, задето има сестра като Марие. Помежду им нямаше неразрешени конфликти.

Каквото и да го сполетеше, винаги можеше да разчита на Марие.

И ето го най-сетне в самолета. Изправил гръб като ученик. Облечен в риза с къс ръкав, купена от „Дресман“, тъмносиньо спортно сако и панталон в цвят каки. Понеже не беше летял много пъти през живота си, остана много впечатлен. В багажника на борда остави черния си сак. Вътре, в малка кутийка, скрита във вътрешен джоб с цип, носеше брошката. В джоба си имаше индийски рупии, немски марки и английски паундове. Затвори очи. Олекването, което се усещаше при набирането на височината, никак не му се нравеше.

„Му name is Gunder — повтаряше си той. — How do you do?“4

Пътникът до него го погледна.

— Душата винаги остава на „Гардермуен“. Не е ли странно? — попита непознатият.

Гюндер не разбра какво има предвид.

— Когато отлетиш толкова бързо като нас, душата ти остава на летището. Увисва някъде там. Моята сигурно е на дъното на чашата с уиски, която изпих преди полета.

Гюндер се опита да си представи какво е да изпиеш чаша уиски сутрин. Някак не му се връзваше. Той пи кафе на бара, докато гледаше забързаните пътници. После обиколи и разгледа магазините, стъпвайки безшумно с удобните си сандали. Но душата му се намираше под спортното сако — в това изобщо не се съмняваше.

— Вместо уиски е трябвало да си купите кафе — простичко отбеляза Гюндер.

— Какво продавате? — засмя се мъжът.

— Толкова ли е очевидно?

— Да.

— Земеделска техника.

— И отивате на изложение във Франкфурт?

— Не, не. На почивка.

— Във Франкфурт? На почивка? — учуди се непознатият.

— Оттам ще продължа към Мумбай — доволно заяви Гюндер.

— А къде се намира това?

— В Индия. Новото име на Бомбай, ако ви говори нещо — важно се усмихна Гюндер. — От 1995-а градът е преименуван на Мумбай.

Мъжът спря една стюардеса и си поръча уиски с лед. Гюндер си поръча портокалов сок и се облегна със затворени очи. Не му се говореше. Занимаваха го много мисли. Какво да разкаже на индийците за Норвегия? За Елвеста? Например, какви са норвежците. Да, но какви са? А какво да обясни за храната? Кюфтета, рибен пудинг и кафяво сирене. Ски бягане. Very cold. Down to 40 degrees at the most. Norwegian oil5. Донесоха му сока. Изпи го на малки глътки. После дълго премята едно ледено кубче в устата си. Смачка пластмасовата чашка и я пусна в мрежата, закачена за гърба на предната седалка. Гледаше как облаците се носят по небето като захарен памук. Вероятно изобщо няма да си намери жена в Индия. Щом не си е намерил в Норвегия, каква е логиката да намери в чужда страна? Но все пак в живота му се случваше нещо. Предстоеше му да опознае нови територии. Доколкото му беше известно, никой от Елвеста не бе стъпвал в Индия. Ще говорят за него като за човек, обиколил земното кълбо. Сети се, че забрави да провери дали батерията на фотоапарата не е изтощена. На летището сигурно продават батерии. Все пак не отива на друга планета. Какви ли имена имат индийките? Ако срещне жена с име, което не може да произнесе, ще измисли галено съкращение. „Индира — сети се той. — Ганди. Изобщо не се изговаря трудно. Почти като Елвира. Ние, хората, имаме много общо помежду си“ — утешаваше се той. Най-сетне заспа. И тя мигом изплува пред очите му. Черните ѝ ириси искряха.

Марие ходеше всеки ден в дома на Гюндер. Проверяваше вратите и прозорците. Вадеше пощата от кутията и я оставяше върху кухненската маса. Опитваше с пръст колко суха е почвата на саксийните растения. Винаги оставаше няколко минути, за да се отдаде на тревогите. Брат ѝ беше толкова доверчив, като голямо дете. Сигурно сега се лута в жегата сред дванайсет милиона души. А и те говорят непознат за него език. Все пак Гюндер е сериозен мъж. Не действа импулсивно, не проявява склонност към злоупотреба с алкохола. Марие гледаше стените, снимката на майка им, на самата Марие на петгодишна възраст: момиченце с бузесто пухкави колене. На една от снимките Гюндер се перчи във войнишка униформа. На друга родителите им стоят пред къщата. На стената висеше окачен зимен пейзаж, купен на търг в залата за тържества. Марие огледа и мебелите. Стабилни, масивни. Старо вълнено пано, изработено от майка им. Никъде в къщата нямаше прах. Прозорците блестяха от чистота. „Ако някога си намери жена, ще я гледа като принцеса“, помисли си Марие. Макар че шансовете на Гюндер да се задоми се стопяваха. Според Марие той все още минаваше за хубав мъж, но всичко бе започнало да увисва: коремът, бузите. Плешивата част на главата му постепенно се разрастваше. Гюндер имаше огромни, грубовати ръце като баща им. „Какъв баща би бил Гюндер — размечта се Марие. — Вероятно му е писано да остарее сам. Какво търси сега в Индия? Жена?“ Тази мисъл я порази. Какво ще кажат хората? Марие няма да се възпротиви на такъв брак, ще обсипе младоженците с хвалби. Да, но другите… Останалите не го обичат, както го обича тя. Дали Гюндер си дава сметка какво прави? Явно да. Гласът му по телефона, прекъсван от пращене и пукане заради голямото разстояние до Индия, звучеше въодушевено.

— Пристигнах, Марие. Жегата е като стена. Още преди да сляза от самолета, целият ми гръб плувна в пот. Намерих си хотел. Току-що обядвах на едно приятно местенце точно до хотела. Всички тук знаят английски. Още първия ден сервитьорката ме разбра. Поръчах ѝ „chicken“ и тя ми донесе невероятно вкусно пиле, каквото не съм ял през живота си. Ако не си яла пиле в Индия, значи никога не си яла — разпалено обясни той. — Много е евтино. На следващия ден пак дойдох да обядвам тук, тя се приближи до масата ми и попита дали искам „chicken“. Сега всеки ден се храня в този ресторант. Всеки път ми предлагат различен сос към ястието: червен, зелен, жълт. Няма смисъл да търся друго заведение, щом тук ми харесва. Казва се „Танделс Тандури“. Обслужването е безупречно.

„Сервитьорка, така значи — помисли си Марие и се усмихна примирено. — Сигурно тя е била първата жена, с която се е запознал, а и се е държала любезно с него. И това му е било напълно достатъчно две седмици да се храни само в «Танделс Тандури», без да опознае други заведения.“ Марие го осведоми, че вкъщи всичко е наред.

— Забелязал ли си, че единият хибискус е нападнат от листни въшки?

За миг гласът на Гюндер прозвуча угрижено, ала после пак се разведри.

— В мазето имам препарат срещу вредители. Ако издържи, докато се прибера, ще го напръскам. Ако ли не, ще умре. Какво толкова.

Въздъхна. Брат ѝ никога не говореше равнодушно за растенията. Ако някое загинеше, Гюндер възприемаше смъртта му като лична обида.

Марие забеляза книгата, която му бе подарила, защото гърбът ѝ се подаваше пред останалите на етажерката. Взе я и книгата пак се отвори от само себе си на същата страница. Остана загледана в индийката. Представи си и лицето на брат си върху красивата снимка. Как ли индийките ще възприемат Гюндер? Той имаше внушителна осанка — висок, с много широки рамене. Имаше хубави зъби: поддържаше ги старателно. Носеше чисти, но старомодни дрехи. Освен това Гюндер вдъхваше доверие. Марие се надяваше, че индийките няма да забележат колко е муден, защото в началото ще се мъчат да разберат какво им казва. Вероятно щяха да го видят в истинската му светлина: почтен и добродушен. Изглеждаше малко недодялан, но за сметка на това умееше да преследва целите си. И очите му бяха хубави — големи и сини. Красавицата на снимката също имаше хубави черни очи. Сигурно за индийките щеше да е екзотично и разнообразно да се взират в големите сини очи на Гюндер. Освен това братът на Марие щеше да впечатли тамошните жени с едрото си тежко тяло. Индийците се славеха като слабички и пъргави. Е, Марие не беше много добре осведомена по този въпрос. Тъкмо се канеше да затвори книгата и от нея изпадна листче. Касова бележка от златарско ателие. Тя прочете какво бе купил брат ѝ. Остана изумена. Брошка за носия. Струваща хиляда и четиристотин крони. Какво ли означаваше това? Очевидно не беше за нея, тя нямаше норвежка носия. Явно тук ставаше нещо много по-сериозно, отколкото си бе представяла. Марие остави книгата на мястото ѝ и излезе от къщата. Обърна се още веднъж да огледа прозореца. Пое с колата към центъра. Според Карщен и Гюндер Марие шофираше потресаващо. Цялото ѝ внимание бе насочено към пътя пред колата. Тя не поглеждаше изобщо в огледалото, но държеше здраво волана и се ориентираше по бялата линия вдясно. Поддържаше една-единствена скорост: малко под седемдесет километра в час. Караше така във всички райони. През живота си не бе използвала петата предавка. Макар Марие да беше по-оправна от Гюндер, не можеше да се справя с всичко. И все пак познаваше отлично брат си. Вече не се съмняваше защо е отишъл в Индия: да си намери жена. С неговата изключителна целеустременост и търпение нищо чудно да се появи след четиринайсет дни за ръка с тъмнокожа индийка. Облечена в рокля, с норвежка брошка на гърдите. „Бог да ни е на помощ“, помисли си тя и профуча през пешеходна пътека, а майка с детска количка, която се канеше да пресече, отстъпи ужасена. Какво ли щяха да кажат хората?

Марие спря до бистрото на Айнар, за да си купи цигари. Айнар чистеше джубокса. Първо го напръска с почистващ препарат, после го подсуши с кърпа. Учениците още бяха във ваканция. Две момичета седяха до една от масите. Марие ги познаваше: Линда и Карен. Линда беше слаба, с писклив, почти маниакален смях, светлоруса бухнала коса, тясно лице и остри бели зъби. Винаги когато наблюдаваше поведението на тази девойка, Марие си мислеше, че тя върви към сигурна гибел. Не знаеше защо това убеждение неизменно изникваше в главата ѝ. Нещо в начина, по който се държеше, очите, чийто блясък граничеше с ненормалното, резките движения и пискливият смях навеждаха Марие на мисълта, че това момиче иска прекалено много от живота. Линда биеше на очи като лампа с твърде ярка крушка. Никой ден щеше да пострада. А другото момиче, Карен, беше смугла, спокойна и се държеше по-сдържано. Говореше приглушено, не излагаше тялото си на показ. Айнар извади кутия „John Player“, Марие му плати. Не го харесваше. Айнар винаги се отнасяше коректно към клиентите си, но все пак имаше вид на потаен човек. Лицето му не изглеждаше открито и голямо като на Гюндер. Излъчваше неприязън. И Гюндер не харесваше Айнар. Не го бе казвал на глас, защото никога не се изказваше пренебрежително за хората. Ако не можеше да похвали някого, Гюндер просто избягваше да го коментира. Например веднъж Марие го попита какво мисли за новия на работата, за младия Бьорнсон. Той вдигна очи от вестника и отговори:

— Бьорнсон се справя чудесно.

После се сви и не отрони дума: достатъчно красноречиво доказателство, че не го харесва. Брат ѝ обаче можеше да говори с часове за таксиметровия шофьор в селото.

— Кале Муе си купи полиращ препарат за колата с наложен платеж — казваше понякога той. — Шестстотин крони за две кутийки. Този човек направо е невероятен. Според мен колата му е изминала поне половин милион километра, но изобщо не ѝ личи. Сигурно вечер ѝ пее — шегуваше се често Гюндер.

И Марие разбираше, че брат ѝ намира таксиджията за много симпатичен. Както и Уле Гюнвал от бакалията. Смехът на Линда прекъсна мислите ѝ и Марие забеляза бързия поглед на Айнар към двете момичета. Съдържателят несъмнено имаше с какво да изплакне очи, докато лъскаше джубокса.

— Значи Гюндер пое съвсем сам по широкия свят? — внезапно се обади той.

Марие кимна.

— Замина за Индия, на почивка.

— Индия? Боже мили. Да, да. Ако се прибере с индийка, ще се пукна от завист — ухили се той.

Марие потръпна. Нима всички мислеха като нея? Тя излезе от бистрото и пое към дома си със средна скорост шейсет и осем километра в час. На таблото светна червена лампичка. Дано не забрави да каже на Карщен.

Гюндер се потеше обилно, но това не го притесняваше. Ризата му лепнеше, ала не го смущаваше. Седеше мирно и тихо на масата и наблюдаваше индийката. Тя се движеше пъргаво, с леки стъпки и се усмихваше приветливо. На кръста си носеше чантичка, подобна на неговата, и оттам вадеше дребни пари за ресто. Беше облечена в пъстра рокля без ръкави, на ушите ѝ се поклащаха златни обици. Дългата ѝ гарвановочерна коса беше сплетена на плитка, увита на кок на тила. Гюндер се питаше докъде ли стига тази плитка, ако я пусне по гърба си. Сигурно до дупето ѝ. Лицето на сервитьорката, по-млада от него, вероятно около четирийсетгодишна, имаше силен слънчев загар. Когато се усмихваше, се виждаха зъбите ѝ. Понеже горните ѝ зъби стърчаха напред, от суетност тя се мъчеше да потисне усмивката си, но не успяваше. Непрекъснато ѝ идеше да се усмихва. „Със затворена уста е красива, а зъбите могат да се оправят“, помисли си Гюндер. Докато я наблюдаваше, отпивайки от странното екзотично кафе с канела и захар, разбра, че тя е забелязала погледа му и май няма нищо против. От шест дни се хранеше в този ресторант. Всеки път тя му поднасяше ястията. Искаше му се да я заговори, но се боеше да не сбърка. Вероятно не ѝ позволяваха да общува с посетителите. Възпираха го законите на страната, които все още не познаваше. Реши да почака, докато затворят заведението, и да я последва. Не, не, що за неприемлива идея! Вдигна ръка и тя дойде на секундата.

— One more coffee6 — смутено поръча Гюндер.

Той се готвеше да предприеме нещо. Напрежението придаде на лицето му сериозен вид и индийката забеляза колко е нервен. Кимна безмълвно и му донесе кафето. После бързо се върна, защото той отново я повика.

— Very good coffee7 — похвали го той и прикова в нея настойчивия си поглед.

Тя не си тръгна.

— My name is Gunder — най-сетне се престраши той. — From Norway8.

Тя го възнагради с ослепителна усмивка. Големите ѝ зъби лъснаха.

— Ah! From Norway. Ice and snow9 — засмя се тя.

И той се засмя и си помисли, че тя вероятно си има съпруг и деца, може би цял куп деца. И стари, грохнали родители, които се нуждаят от специални грижи. Никога не би ѝ хрумнало да отиде с него, където и да е. И Гюндер се натъжи. Тя обаче продължаваше да стои до масата му.

— Have you seen the city?10 — попита тя.

Той заби смутено поглед в масата. Дни наред скита без цел и посока. Оглежда хората. Навсякъде навалица. Спяха на улицата, ядяха на улицата, продаваха стоки на тротоара. Улиците служеха за пазари, за площадки за игра, за място за срещи, за всичко друго, но не и за пътни артерии. Гюндер не бе посетил никакви забележителности. През цялото време търсеше нея.

— No — призна той. — Only people. Very beautiful people11 — прибави той.

Тя се изчерви и сведе очи. Сякаш очакваше продължение. Не се върна в кухнята, а остана до масата. Гюндер събра смелост. Времето течеше неумолимо бързо и той бе започнал да се отчайва. Освен това се намираше далеч от дома си. Непоносима жега, усещане за нереалност. И същинската цел на идването му. Вгледа се в черните ѝ очи и призна:

— I came to find a wife12.

Тя не се засмя. Само кимна, все едно разбираше всичко: защо той всеки ден идва в ресторанта, при нея. Вече бе забелязала как я гледа и мислеше за него след работа, за този мъж-канара̀ със сини очи. За осанката му, облъхната от спокойствие. За достопочтения му вид. Изглеждаше ѝ толкова по-различен от сънародниците ѝ, толкова екзотичен. Питаше се с каква цел е дошъл този мъж в Индия. Явно идваше като турист, но имаше и друго.

— I show you the city?13 — попита предпазливо тя; не се усмихваше и изпъкналите зъби не се виждаха.

— Yes. Please! I wait here — каза той и потупа масата. — You work. I wait here.14

Тя кимна, но остана още малко. В тишината се чуваше само глухо жужене от съседните маси.

— Мира нам Пуна хе — отрони тя.

— Какво?

— Пуна. My name is Poona Bai15.

Тя му подаде кафявата си ръка.

— Гюндер — представи се той. — Гюндер Юман.

— Welcome to Bollywood16 — засмя се тя.

Той не разбра смисъла на приветствието ѝ, ала чу как сърцето му заби нежно и гальовно. Направи нисък поклон, тя се окопити и изчезна в кухнята.

Вечерта Гюндер се обади на Марие. Целият трепереше от въодушевление.

— Знаеше ли, че наричат Мумбай Боливуд? — долетя смехът му. Марие сякаш усети колко му е горещо. — Защото градът е най-големият световен производител на игрални филми. Между другото, научих няколко думи на хинди. Даниавад, означава „благодаря“. В Индия живеят над един милиард души. Марие, само си го представи.

— Съвсем скоро населението на земята ще стане толкова многобройно, че ще започнем да се самоизяждаме.

Гюндер избухна в смях.

— Запозна ли се с някого? — попита предпазливо тя.

Направо изгаряше от любопитство.

— Да, разбира се. Непрекъснато се срещам с разни хора. Тук няма как да вървиш по улицата, без да се блъснеш в някого. В хотела има климатик — осведоми я той. — А когато изляза на улицата, жегата ме удря като вълна. Сега е най-непоносима.

— Грижиш ли се за стомаха си? — продължи да го разпитва сестра му.

— Да, не се притеснявай, пия хапчета и се чувствам отлично, само дето заради горещината всичко тече като на забавен каданс.

Марие си представи как мудният Гюндер се тътри по улиците на Мумбай на забавен каданс.

— Искаш да се прибереш у дома, нали? — попита тя, защото точно това ѝ се щеше да чуе.

На Марие не ѝ харесваше никак, че недодяланият ѝ брат вече е космополит и ѝ говори с нравоучителен тон.

— Да, чакам с нетърпение да се прибера — засмя се Гюндер. — Купил съм ти подарък. Нещо типично за Индия.

— Какво е? — полюбопитства тя.

— Няма да ти кажа отсега. Ще го запазя в тайна.

— Днес окосих ливадата. Има много мъх. Забелязал ли си?

— Ще му видим сметката на този мъх — разсмя се пак Гюндер. — Няма да му дадем да се разраства.

Ние? Звучеше ѝ необичайно развеселен. Марие направо не можеше да познае родния си брат. Докато разговаряха по телефона, ѝ се прииска той да се прибере възможно най-скоро. Как да го контролира от такова разстояние!

— И тук е много топло — важно заяви тя. — Вчера термометрите в Несбюен показваха двайсет и девет градуса.

Гюндер се разсмя с цяло гърло.

— Двайсет и девет ли? Тук е четирийсет и два, Марие. А онзи ден беше дори още по-горещо. Питам индийците дали не са свикнали с високите температури, нали все пак са родени и отраснали тук. А ми отговарят: не, и за нас е мъчително да понасяме такава жега. Не ти ли се струва странно?

— Да, странно е. Ако дойдат да живеят на нашите двайсет градуса под нулата, ще замръзнат — сухо отбеляза тя.

— А, не ми се вярва — възрази Гюндер. — Индийците са много работливи и дори на студа трудът би ги сгрявал. Така стоят нещата. За щастие, аз съм на почивка и само обикалям по улиците с разперени ръце.

— Защо с разперени ръце?

— Ами иначе ще залепнат за тялото ми — засмя се той. — И пръстите си не мога да понасям един до друг. Но поне в хотела има климатик — повтори той.

— Това вече го чух — лаконично напомни Марие.

Двамата млъкнаха. Тя въздъхна, както сестрите въздишат заради лудориите на братята си.

— Трябва да затварям — обади се Гюндер. — Имам среща.

— Виж ти.

— Ще ходим на ресторант. Ще ти звънна след ден-два.

Марие чу леко щракване, когато той затвори. Представи си как брат ѝ се носи по улиците на Мумбай с раздалечени пръсти и разперени встрани ръце. В трептящия от горещина въздух. Направо не ѝ се вярваше, че Гюндер е толкова щастлив.

Гюндер и Пуна се ожениха на четвърти август, точно в дванайсет часа. В City courthouse17, както се изрази Пуна. Гюндер бе приготвил необходимите документи, а Министерството на външните работи му изпрати факс, удостоверяващ, че в Норвегия не е женен. Церемонията протече семпло, но много тържествено. Изправен като кол, Гюндер слушаше внимателно с надеждата да не сбърка кога трябва да отговори. Пуна сияеше от щастие. Плитката ѝ беше навита на голям кок на тила ѝ. Тя дори не се опитваше да прикрие зъбите си, а през цялото време се усмихваше широко. Гюндер напредваше с английския. Двамата общуваха с кратки изречения, помагаха си с жестове и мимики и се разбираха отлично. Често, когато Гюндер започнеше някакво изречение, Пуна го довършваше, и то точно както възнамеряваше да го оформи той. Всичко течеше гладко. Той ѝ обясни какво е необходимо, за да получи норвежко гражданство. Можеше да отнеме няколко години. „Никак не е лесно да станеш норвежец“, мислеше си той. След церемонията двамата тръгнаха на разходка като мъж и жена. Тя — със златисти сандали и сари в тюркоазен цвят, с красивата норвежка брошка на гърдите; той — в нова бяла риза, тъмни панталони и лъснати обувки. Гюндер я бе прегърнал през кръста. Тя гледаше широкото му лице със силно изразена брадичка. Изглеждаше внушителен и едър, но се държеше много кротко. От време на време Гюндер се изчервяваше. Чувстваше се по-уверен в себе си и хората наоколо не го интересуваха. Цялото му внимание бе погълнато от нея. Пуна забелязваше едва прикритата му радост, изразена чрез широката усмивка на устните му. „Мъжът ми си има собствен свят, където е единствен господар“, мислеше си тя. И се чувстваше доволна.

Пуна не го смяташе за богаташ. Самият той ѝ бе казал:

— Не съм богат, но имам къща и работа. Красива градина, хубава кола и дружелюбна сестра. Ще те приеме с отворени обятия. Живеем в малко селце. Там е тихо, няма коли. Може да се разхождаш по улицата, без да срещнеш жива душа.

На Пуна това ѝ се стори странно. Тишина, малко хора. Откакто се помнеше, индийката бе живяла сред голяма навалица. Тишина бе виждала само на снимки.

— Предпочитам да работя — категорично заяви тя.

— Щом искаш, ще работиш, разбира се. Но ще се наложи да пътуваш до града. В Елвеста няма никакви възможности. Ако си намериш работа в града, аз ще те карам.

— Много съм работлива — продължи тя. — Не се изморявам лесно. Може да не съм едра, но съм жилава. Няма нужда да ме издържаш ти.

— Както искаш. Ще бъде чудесно, ако си намериш работа. Така ще научиш по-бързо норвежки. Ще си живеем прекрасно, Пуна, обещавам ти. Норвежците са много дружелюбни по природа. Малко са стеснителни и доста горди, но иначе се държат много приветливо.

Пуна нямаше други роднини, освен един брат в Ню Делхи. Каза, че ще му пише за сватбата си. Налагаше се и да приключи с ангажиментите си в Мумбай, преди да замине за Норвегия. Трябваха ѝ около две седмици. Гюндер ѝ купи билет. Обясни ѝ всичко за прекачванията и за летище „Гардермуен“. Даде ѝ пари, за да не ѝ липсва нищо. Написа на бележка адреса и телефонния си номер с големи, ясни цифри и букви.

— Дали брат ти ще се шокира от новината? — угрижено попита той.

— Не, не — отвърна убедено Пуна. — С него се виждаме много рядко. Шираз си има собствен живот, жена и четири деца. Обичам да готвя — осведоми го тя. — Ще ти приготвям пиле с къри, на теб и на сестра ти, като дойда в Норвегия.

— А аз ще ти направя овче месо със зеле — норвежки специалитет.

— Люто ли е това ядене? — попита тя.

— В Норвегия не ядем нищо пикантно. Вземи всякакви подправки, Пуна. Ще поизпотим Марие и Карщен.

Тя се замисли.

— Какво ще каже сестра ти, като разбере за мен?

— Ще се зарадва. Първо ще се стресне, но после ще се зарадва. Не ѝ харесва, че живея сам. Непрекъснато ме съветва да попътувам. А сега ще доведа вкъщи целия свят — засмя се Гюндер и я притисна към гърдите си.

Не се стърпя и погали плитката на тила ѝ — твърда, стегната и лъскава като коприна. Тя махна шнолата и разплете огромната си коса. „Колко жени в Елвеста могат да се похвалят с такава грива — помисли си той. — Нито една!“ Пуна разпускаше косата си само нощем. Само за него. Тогава очите ѝ блестяха в мрака. Прегръщаше силното му тяло с деликатните си слаби ръце. Гюндер я милваше нежно по гърба с големите си несигурни длани. Пуна се чувстваше щастлива. Едър, прекрасен мъж със сини очи я бе извел от спарената ресторантска кухня и щеше да я спаси от този нагорещен град, от навалицата, от блъсканицата, от малката стая с обща тоалетна за етажа. Гюндер разполагаше със собствена баня с вана и лебеди по стените. Направо не ѝ се вярваше. Още от първия миг, когато се погледнаха със смесица от любопитство и копнеж, и двамата знаеха, че пътищата им ще се пресекат. Увериха се в това и когато той за пръв път се наведе, внимателно притисна слабото ѝ тяло към гърдите си и видя как очите ѝ — първоначално искрящи — се замъглиха, а после се затвориха и тя се сгуши в широките му гърди. През тази първа любовна нощ не говориха. Само сърцата им биеха. Неговото — твърдо и тежко, нейното — леко и бързо. Не се страхуваха от нищо, поне засега. Пуна щеше да напусне работа и да освободи малката си стая, а Гюндер — да се прибере в Елвеста и да подготви къщата и градината за идването на съпругата си. В хотела им направиха снимка. Двамата застанаха прави един до друг с тържествено изражение, горди от току-що сключения брак. Тя — пременена в тюркоазеното си сари, той — в снежнобялата си риза. Гюндер прояви снимката и направи две копия. Даде ѝ едното. Заради работата Пуна не можеше да го изпрати до летището. Сбогуваха се на тротоара пред хотела. За миг Гюндер преодоля смущението си и я прегърна отривисто и страстно. Под ризата му зейна рана, защото се налагаше да отпътува без жената, която толкова дълго бе чакал. Тревожеше се да не я сполети беда. Пуна погали носа му с пръст и си тръгна. Слабите ѝ кафяви крака се изгубиха зад ъгъла. По време на полета Гюндер седеше в тясната седалка със снимката ѝ в ръка. Усещаше как сърцето му се уголемява, как изпомпва повече кръв от обикновено. Целият гореше. Пуна го бе докосвала навсякъде. Дори в ушите, където не бе влизало друго освен клечки за уши. Само при мисълта за нея пръстите на ръцете и краката му и устните му се разтреперваха. Сякаш всичко в него пулсираше и имаше чувството, че пътниците в самолета го виждат. Гюндер обичаше и беше обичан. В тялото му гореше огън. Гледаше пътниците, ала виждаше единствено Пуна. Какво бе правил досега? Петдесет години бе скитал сам-самичък и се занимаваше само със свои работи, много рядко — и с делата на Марие. Искаше да посвети остатъка от живота си на Пуна. Щяха да споделят всичко. Когато Пуна се чувства изморена, изтощена или болна, ще си почива. Когато ѝ домъчнее за Индия, ще ѝ осигурява билет за Мумбай. Ако пожелае Гюндер да я придружава, той ще го направи с удоволствие, но ако тя предпочита да остане сама, ще ѝ предоставя тази възможност. Гюндер щеше да я слуша, докато говори, и да не я прекъсва. Пуна щеше да има нужда от разбиране и подкрепа, особено през първата година, защото ѝ предстояха сериозни препятствия. Гюндер вече тръпнеше в очакване да отпразнуват заедно първата си Коледа, да ѝ покаже елхата, украсена с играчки и ангелчета; да посрещнат заедно първия сняг, а после и пролетта, когато първите растения се показват над снега. За нея това щеше да бъде истинско чудо. За него — също. Отсега нататък всичко щеше да му се струва ново и прекрасно.

Марие огледа удивено снимката: гордото лице на брат си и индийката Пуна Бай Юман с норвежка брошка на гърдите. За няколко минути тя онемя. Брат ѝ си беше намерил съпруга в Индия. Бе влязъл в някакъв ресторант на име „Тандури“ и бе пленил сервитьорката само за няколко часа. Какви тайни оръжия притежаваше Гюндер, за които Марие дори не подозираше? Сякаш в милионния град Бомбай тази индийка бе чакала именно него.

— Мумбай — поправи я Гюндер. — Да, точно така е било. Чакала ме е. Ще пристигне на двайсети, ще я взема от „Гардермуен“. Виж, това е брачното ни свидетелство — показа ѝ го гордо той.

— Направо е ударила джакпота с този брак — отбеляза Марие. — В Индия мъжете с доход като твоя сигурно се броят на пръсти.

— Казах ѝ, че не съм богат — поясни Гюндер.

— Ха! Напротив, направо си мангизлия — безпощадно възрази Марие. — И тя го е разбрала.

Той я погледна обидено, но тя не забеляза, защото продължаваше да се взира в снимката.

— Карщен ще получи удар — предупреди го Марие. — А ти се подготвѝ за какви ли не одумки.

Марие обаче все пак се трогна. Снаха! Не беше вярвала, че това ще ѝ се случи.

— Изобщо не ме интересува какво говорят хората — отвърна Гюндер.

Марие не се съмняваше в думите му. Брат ѝ изглеждаше щастлив и нищо не можеше да го смути.

— Ще ѝ помогнеш ли да се адаптира? — помоли я той. — Вие, жените, се нуждаете от време на време да си говорите по женски. На спокойствие. Тя е мила и приветлива.

— Чудя се как ли ще реагира Карщен — повтори Марие, потънала в мислите си.

— Теб това притеснява ли те?

— Не зная — вдигна рамене тя. — Ще остане шокиран. Сватбата ти ни дойде като гръм от ясно небе. Надявам се хората да приемат жена ти дружелюбно.

— Ще я приемат — убедено заяви Гюндер. — Защо да не я приемат?

— Младежите например понякога са много жестоки.

— Каква работа има тя с младежите? Тя е на трийсет и осем.

— Да, да. Просто съм малко изморена от всички тези събития. Много е хубава. Как реагираха роднините ѝ?

— Има само по-голям брат, който живее в Ню Делхи. Виждат се рядко.

— Тукашният климат няма ли да ѝ се стори твърде суров?

— Само зимата е студена — побърза да я обори той. — И жегата в Индия се понася трудно. Тук въздухът е по-прохладен. Казах ѝ го. И по-сух. В Индия влажността на въздуха е много висока и плувваш в пот още щом излезеш на улицата. Иска да си намери работа. Много е пъргава и ученолюбива. Предпочита да сервира в някой ресторант. Ще намерим нещо подходящо.

Марие въздъхна, докато галеше красивия слон от слонова кост — подарък от Гюндер. Брат ѝ разсъждаваше с несломим оптимизъм и не ѝ се щеше да го отчайва. Съмненията обаче не ѝ даваха мира. Мислеше как ли индийката ще понесе да живее в това малко селце на края на света, населено със земеделски стопани и безмилостни тийнейджъри, където във всяка къща щяха да я гледат със снизхождение. Гюндер щеше да го преживее, но колко ли време щеше да изтърпи тази жена тукашните нрави, преди да се върне в родината си?

Гюндер сложи снимката от Индия на таблото над бюрото. Махна досегашната: снимка на Марие и Карщен. За съпругата си искаше да отреди най-видното място в дома си. Всеки път, когато погледнеше снимката, в него се надигаше бурна вълна, все едно в тялото му бликваше фонтан. Това е моята съпруга, казваше си той. Запознайте се със съпругата ми. Казва се Пуна. После се хвана на работа с желание и усърдие. Ново спално бельо за двойното легло. Бели чаршафи с дантели на калъфките за възглавниците. Нова покривка за трапезната маса. Четири нови кърпи за банята. Свали пердетата, за да ги изпере и изглади. Марие щеше да му помогне. Трябваше да излъска сребърните украшения, останали от майка му; да измие прозорците, за да блестят от чистота, когато Пуна погледне към красивата градина с рози и божури. Реши да смени водата в малкото декоративно корито в градината. Изпразни го с кофа, защото нямаше откъде да се оттича водата. После изми коритото със сапун и го напълни наново. Разтреби градината, изхвърли боклука, почисти тревата от плевели, измете опадалите листа по чакъла пред къщата. През цялото време чуваше гласа на Пуна в ушите си, усещаше аромата ѝ, който сякаш се носеше из въздуха. Вечер, когато си лягаше, виждаше лицето ѝ. Усещаше още как пръстът ѝ леко докосва носа му.

На работното му място всички го разпитваха с любопитство как е минала екскурзията. Гюндер, почернял, доволен, им разказа каквото искаха да чуят, ала не споменаваше Пуна. Искаше да запази любовта си още малко в тайна. Когато му дойдеше времето, щяха да научат и да плъзнат какви ли не слухове.

— Сигурно си се пекъл на слънце? — попита Бьорнсон и кимна одобрително.

Голата глава на Гюндер пламна като червен фенер.

— Нито за секунда не съм стоял на слънце — отвърна той. — Там на слънце не се издържа. През цялото време се криех на сянка.

— Боже мили — удиви се Бьорнсон.

Колегите му обаче надушиха, че се е случило и нещо друго. Гюндер звънеше често по телефона. Непрекъснато ходеше в празния кабинет и ги гледаше недружелюбно, ако някой се появи на вратата. През обедната почивка отиваше да пазарува и се връщаше с кристални съдове, платове и спално бельо. Пуна се обади за негова сметка. Брат ѝ не останал очарован от сключения брак, но това не я смущавало.

— Завижда ми, това е — заключи тя. — Той живее в пълна мизерия.

— След като се установиш в Норвегия, ще го поканим да дойде при нас, за да види на какво хубаво място живееш. Аз ще поема разходите.

— Няма нужда — възрази Пуна. — Не заслужава такъв жест, защото е много заядлив.

— Ще му мине. Ще ти направя снимки в градината пред къщата и в кухнята и ще му ги изпратя, за да го убедим, че нищо не ти липсва.

Двайсети август наближаваше. Марие се обади да му съобщи, че Карщен заминавал на командировка в Хамбург и нямало да си е вкъщи, когато Пуна пристигне.

— Първия ден сигурно ще предпочетете да останете сами. Няма да се натреса веднага. Предлагам да дойдете на гости на двайсет и първи. Ще приготвя пържоли от дивеч. А на двайсет и четвърти Карщен има рожден ден.

Тогава и той ще се запознае с нея. Ще се наложи да се вземе малко в ръце и да се държи любезно поне веднъж.

— Че той не се ли държи добре? — озадачи се Гюндер.

— Нали го знаеш какъв е — сърдито отвърна тя.

— Ще си дадем нужното време, за да свикнем с новата ситуация. На Пуна ще ѝ е най-трудно, защото ще напусне родината си и ще се премести в напълно непозната страна.

— Утре ще дойда у вас да донеса цветя. Ключът още е у мен — разпалено заобяснява Марие. — Ще ги сложа във ваза във всекидневната с поздравителна картичка от мен и Карщен. Така ще се почувства добре дошла. Кога ще тръгнеш към летището?

— Рано, за да имам достатъчно време. Самолетът ще кацне в шест. Вчера е пристигнала във Франкфурт и е пренощувала там. Искаше да си напазарува разни неща. Ще бъда на „Гардермуен“ още в пет без нещо, за да паркирам колата.

— Обади се, когато се приберете. Само да зная, че сте се намерили.

— Да се намерим ли? Че защо да не се намерим?

— Тя идва отдалеч. Понякога полетите закъсняват и така нататък.

— Ще се намерим, разбира се — увери я Гюндер.

„Той и за миг не допуска възможността тя да не дойде, както са се уговорили“, помисли си Марие. На Гюндер изобщо не му хрумваше, че тя може да се откаже в последния момент. Марие обаче очакваше точно това. Гюндер ѝ бе оставил пари и билет. Ако го върне, индийката щеше да разполага с цяло състояние за бедна жена като нея. Освен това Марие някак си не си представяше жена в тюркоазено сари да шета из кухнята на Гюндер. Спести му опасенията си. Само му поръча да шофира внимателно по Е6 към летището.

— Трафикът там е кошмарен — предупреди го тя. — В никакъв случай не бива да катастрофираш през утрешния ден. Би било ужасно неподходящо.

— Ще внимавам, обещавам.

20 август.

Гюндер си взе почивен ден. Стана в седем и дръпна пердетата настрани. През последните няколко седмици се радваха на хубаво време, но сега небето изглеждаше натежало от облаци и черно. Ядоса се. Духаше лек ветрец и имаше надежда да изгрее слънце. Все пак той разсъждаваше оптимистично. Взе си дълъг обстоен душ и си приготви стабилна закуска. Обходи къщата. Огледа снимката от Индия, закачена на стената над бюрото. Пак провери дали облаците не са се разнесли. В дванайсет забеляза син процеп в тъмното небе. Малко след това тънък слънчев лъч проби покривката. Гюндер го сметна за знак. Този лъч изгря в чест на Пуна. Тя непрекъснато беше пред очите му. Струваше му се, че наистина срещна погледа ѝ за секунда. После образът ѝ изчезна. Той се мъчеше да се разсее с нещо. Днес, например, реши да прибере писмата от пощенската кутия. Разлисти вестника. Остава час и половина, помисли си той, и тръгвам за летището. Но защо да не тръгна още сега, веднага? Сега движението няма да е толкова натоварено. Сгъна грижливо вестника и скочи от стола. Притвори прозореца и тъкмо се канеше да откачи ключовете от куката на стената и телефонът звънна. Предвещаваше неприятности. Сигурно от работата искаха да го питат нещо. Така и не се научиха да се оправят без него. Гюндер вдигна слушалката с раздразнено „Да, моля“. Обаждаше се непозната жена. Гласът ѝ се чуваше ясно.

— От Централната болница — представи се тя. — Марие Юман Дал ваша роднина ли е?

Гюндер се задъха от притеснение.

— Да, сестра ми е. Какво е станало?

— Пътна злополука — отвърна тя.

Той си погледна объркано часовника. В какво се бе забъркала Марие?

— Сериозно ли е? — попита зашеметен той.

— Помолиха ме само да се свържа с близките ѝ роднини — уклончиво обясни жената. — Ще дойдете ли?

— Да, разбира се. Тръгвам с колата веднага. За половин час съм в болницата.

Усети неприятен бодеж в гърдите. Не очакваше да е станало нещо страшно — Марие не шофираше с висока скорост и не би могла да се нарани тежко — но се тревожеше да не закъснее за Пуна. Все пак ще стигне навреме, защото няма да се бави в болницата. Марие ще му влезе в положението. Взе ключовете и изхвърча от къщи. Шофираше разсеяно към града, като непрекъснато си гледаше часовника. Очакваше да види сестра си с гипсирана ръка и няколко шева. Дотук с пържолите от дивеч, които ни обеща, помисли си Гюндер. Колата ѝ вероятно ще бъде негодна за шофиране и ще се наложи да закара Марие вкъщи. А тя предупреждаваше него да кара внимателно! Пое си шумно въздух през носа, за да се успокои. Стигна до болницата. Трескаво затърси къде да паркира.

Жената на рецепцията го упъти:

— На единайсетия етаж, неврологично отделение.

— Неврологично ли казахте? — стресна се Гюндер.

Втурна се към асансьора. Сърцето му блъскаше в гърдите. Пуна сега се вози в самолета, помисли си той, знае, че ще я посрещна. Няма да се бавя при Марие. У него се надигна чувство за вина. Гюндер проклинаше на ум Карщен, който никога не си беше у дома! Изпоти се. Асансьорът спря. На етажа чакаше лекар.

— Юман?

— Да! Как е тя?

Лекарят явно се затрудняваше да му даде отговор. Гюндер веднага забеляза смущението му. Лекарят се стараеше да му подава информацията хапка до хапка, съвсем предпазливо.

— Засега не мога да ви дам категоричен отговор на този въпрос.

Очите на Гюндер се разшириха от ужас. Нали вече са я прегледали?

— За съжаление сестра ви е претърпяла сериозна катастрофа — продължи лекарят и погледна тъжно Гюндер. — Получила е тежка травма на главата и се намира в кома.

Гюндер се подпря на стената.

— Включихме я на командно дишане. Има перфорация на единия бял дроб. Искрено се надяваме да дойде в съзнание тази вечер. Така ще разберем повече за състоянието ѝ. Освен това има и много фрактури.

— Фрактури?

Гюндер получи световъртеж. Погледна си часовника.

— Какво да правя сега? — отчаяно попита той.

Лекарят нямаше представа пред каква дилема е изправен Гюндер. Поклати бавно глава.

— Най-доброто за сестра ви би било да седнете до леглото ѝ. И да ѝ говорите. Дори да не ви чува. Ще ви осигурим и легло за през нощта, ако пожелаете.

Не мога да остана тук, помисли си Гюндер. Пуна ме чака. Дърпаха го от всички страни, но той беше само един и не можеше да се разкъса. Гюндер спря, защото и лекарят спря.

— Гръдният ѝ кош се е вдлъбнал. Всички ребра са счупени. Едното ѝ коляно е претърпяло тежка травма. Ако изобщо успеем да я вдигнем на крака, се боя, че това коляно никога няма да се оправи.

Ако изобщо успеем да я вдигнем на крака?

Лошо ми е, помисли си Гюндер. Закуската се преобърна в стомаха му. Лекарят отвори широка врата към малка стая. Гюндер видя нещо тъмно върху бялата възглавница, но то не приличаше на сестра му Марие. Застана разтреперан пред леглото.

— Трябва да се свържем с Карщен — смотолеви той. — Карщен е мъжът ѝ. В момента е в Хамбург.

— Добре че успяхме да ви открием — отговори лекарят.

Посочи на Гюндер свободния стол. Марие изглеждаше бяла, почти синкава под очите. Над устата ѝ бе залепена тръбичка. Той чу бавното съскане на респиратора. Звукът напомняше дишането на великан, заспал непробуден сън.

— Най-сериозното ни опасение е свързано с травмата на главата — изкашля се лекарят. — Няма как да разберем колко е тежка, докато не се събуди.

Какво намекваше докторът? Че Марие няма да бъде същата? Нима ще се събуди и няма да познае родния си брат? Ще е забравила как да говори, как да се смее, колко прави две и две? Нима сестра му ще отвори очи и ще го погледне, все едно вижда непознат? Гюндер имаше чувството, че пропада в дълбок кладенец. Помисли си обаче за Пуна. Лицето ѝ се появи в периферията на мрака и му се усмихна. През цялото време поглеждаше часовника. Марие изглеждаше съвсем мъничка в леглото, а кръглото ѝ лице бе изгубило чертите си. Искаше му се да посвети някого в тайната си за Пуна. Да я сподели с човек, на когото разчита, който няма да му се смее или да се усъмни в думите му, а ще му направи услуга на драго сърце.

— Марие! — прошепна той.

Никаква реакция. Дали го чу?

— Аз съм. Гюндер. Седя до леглото ти.

Погледна смутено лекаря. Зад очите си усещаше огън.

— Всичко ще бъде наред — продължи Гюндер. — С Пуна ще ти помогнем да се оправиш.

Като изрече името ѝ на глас, се почувства по-добре. Не беше самотен.

Часовникът продължи да отмерва изтичащото време. Гюндер не можеше да изостави Марие. Какво би си помислила тя? А как ли ще реагират лекарите, ако си подаде главата в кабинета на дежурния, за да им съобщи, че отива на летището да посрещне близък човек? Гюндер се помъчи да си подреди мислите, но те просто не се поддаваха на подредба. Нима му предстоеше да се сдобие със съпруга, но да изгуби сестра си? Отчаян, той зарови лице в ръцете си.

— Ще тръгвам. Обадете се, ако изникне нещо.

Гюндер разтърка очи. На кого да се довери? Нямаше близки приятели. Никога не бе искал да има или просто не бе успял да завърже приятелства. Вече сам не знаеше каква е причината. Времето течеше. Респираторът го измъчваше със съскането си. Прииска му се да го спре, защото звукът го побъркваше. Апаратът сякаш се намесваше в собственото му дишане и Гюндер се задушаваше. Най-сетне пусна ръката на Марие и се изправи рязко. Излезе в коридора да се обади по телефона.

Гюндер не ползваше такси, но знаеше наизуст номера, написан с черни букви върху мерцедеса на Кале. Таксиджията отговори на второто позвъняване.

— Да, моля.

— Кале, обажда се Гюндер Юман. Намирам се в Централната болница. Сестра ми катастрофира!

Кале мълчеше. Дишаше тежко.

— Ужасно — отрони след малко той. — Мога ли да направя нещо за теб?

— Да! — извика Гюндер. — Чакам гостенка от чужбина. От Индия — поясни той.

Кале пак се умълча. Той знаеше за пътуването на Гюндер и се досети, че гостенката не ще да е случайна жена.

— Ще пристигне с полет от Франкфурт в шест и очаква да я посрещна на летището. Не мога да оставя Марие. В кома е — простена той.

— Така ли? Толкова ли е тежко положението?

Гласът на Кале се чуваше съвсем слабо.

— Ще я посрещнеш ли вместо мен?

— Аз ли?

— Отиди на „Гардермуен“ и я намери! Караш такси, ще можеш да паркираш до главния изход. Ще ти платя за услугата. Но се налага да тръгнеш веднага, за да стигнеш навреме. Когато излезе от залата за пристигащи и не ме види, вероятно ще се обърна към гише „Информация“. Индийка е — повтори той. — Има дълга тъмна коса, сплетена на плитка. Малко по-млада е от мен. Ако не я видиш, поръчай да я повикат по уредбата. Казва се Пуна Бай.

— Ще повториш ли името? — колебливо помоли Кале.

— Пуна Бай.

Най-сетне Кале се окопити от първоначалния шок.

— И искаш да я докарам у вас?

— Не, в болницата.

— Трябва ми номерът на полета. На „Гардермуен“ кацат много самолети.

— Забравих го вкъщи. Но зная, че каца точно в осемнайсет часа. От Франкфурт.

Гюндер усети как отчаянието започва да го поглъща. Притесни се за Пуна. Тя щеше да се изплаши, като не го види сред посрещаните.

— Кале, тази жена е съпругата ми — прошепна той. — Разбираш ли?

— Не — стъписа се таксиджията.

— Оженихме се на четвърти август, Пуна идва, за да живее при мен в Елвеста.

Кале се вторачи с разширени очи през предното стъкло.

— Тръгвам веднага! — извика той. — Ти стой при Марие, аз ще се оправя.

— Благодаря ти! — отдъхна си Гюндер, а очите му се наляха със сълзи. — Предай на Пуна, че съжалявам.

Кале запали колата, но без да включва апарата. Само след минути белият му мерцедес летеше по Е6.

Върна се при Марие. Навсякъде цареше тишина. Мисълта, че тя не диша самостоятелно, му се стори странна. Гюндер си представяше белия дроб като тънък балон, надупчен от остри счупени кости; дробът е колабирал и е станал съвсем плосък. В болницата са го пооправили. Според лекуващия лекар нараняванията по него щели да зараснат от само себе си. Това също звучеше странно. Гюндер си погледна часовника. На половин час в стаята влизаше медицинска сестра. Този път се усмихна и го подкани да си почине, да хапне нещо.

— Не ми се яде — отвърна той.

— Ще ви донеса малко вода.

Гюндер се унесе в дрямка. Респираторът го приспиваше, звучеше като часовник. Изсмукваше въздуха от Марие, пълнеше дробовете ѝ с въздух, после пак го изсмукваше. В шест без две Гюндер съобрази, че самолетът на Пуна ще кацне всеки момент. Гюндер се молеше на Господ Кале да е пристигнал на „Гардермуен“ и да намери Пуна сред навалицата. Вторачи се в сестра си. Изведнъж му хрумна, че забрави да попита как е станала злополуката. Какво се бе случило с другия автомобил? А с пътниците в него? Защо никой не му съобщи в какво състояние се намират те? В съзнанието му се загнезди ужасно подозрение: ами ако пътуващите в другата кола са мъртви? Дори да се събуди, Марие щеше да се изправи пред следващия си кошмар. Гюндер се замисли за Карщен, който още не знаеше за сполетялото ги нещастие. Сигурно мъжът на Марие пие пенлива бира в някое заведение и пее заедно с останалите посетители немски пиянски песни. Сега Пуна сигурно си взема багажа от лентата, без да подозира какво се е случило, помисли си Гюндер. Кале я търси с поглед. Гюндер си представи как в тълпата се протяга прошарената глава на шофьора. Сестрата влезе за пореден път. Гюндер се престраши:

— Какво всъщност се е случило? — попита той. — Имам предвид как е станала катастрофата? Какво е блъснала сестра ми? Лека кола ли?

— Да.

— Хората в нея пострадали ли са?

— Да — уклончиво отвърна тя.

— Искам да ми кажете какво е състоянието им — настоя Гюндер. — Ако се събуди и ме попита, трябва да зная какво да ѝ отговоря!

Сестрата го погледна сериозно.

— Шофьорът на другия автомобил беше приет в същата болница, но не успяхме да го спасим.

Тя се наведе над Марие и повдигна клепачите ѝ. Гюндер видя сякаш ослепелите ѝ очи и преглътна с мъка. Вследствие на злополуката бе загинал човек, вероятно по вина на Марие.

Появи се още една медицинска сестра. Носеше безжичен телефон. Сърцето му прескочи от притеснение какви новини го очакват. Обаждаше се Кале.

— Не мога да я намеря — задъхано обясни той. — Сигурно се е качила на друго такси.

— Изобщо ли не я видя? — паникьоса се Гюндер.

— Търсих я навсякъде. Повикаха я по високоговорителите, но явно много бързо си е взела багажа и е минала през граничните формалности. Попитах на гише „Информация“ дали при тях не се е отбила жена на име Пуна Бай, Дори я повикаха, докато чаках. Не се отзова никой.

— Кога пристигна на летището? — заекна от ужас Гюндер.

— Не съм съвсем сигурен. Шофирах възможно най-бързо — отчаяно обясни таксиджията.

Гюндер съжали Кале, който се измъчваше от гузна съвест, без да е виновен.

— Сигурно е отишла направо в дома ти — предположи Кале. — И сега стои пред къщата. Ще мина оттам да проверя.

— Благодаря ти — отвърна Гюндер.

Върна телефона на сестрата. Тя го изгледа изпитателно, но той не ѝ каза какво се е случило. Нямаше сили да разговаря. Така или иначе Марие не го чуваше. Измина цяла вечност. После Кале се обади за втори път и му съобщи, че Пуна не го чака пред дома му. Възможно ли е изобщо да не се е качила на самолета, запита се объркан Гюндер. Реши да позвъни на „Луфтханза“ и да попита дали Пуна е била на борда. Излезе от болничната стая и се обади от телефона на партера. От компанията потвърдиха, че пътничка на име Пуна Бай е пътувала от Франкфурт за Осло. Самолетът се приземил точно в осемнайсет часа. Гюндер пак се качи в асансьора. Погледна сестра си в леглото. Почувства как цялото му тяло натежа от непреодолима умора. Неохотно се изправи и излезе от стаята. Застана смутено на вратата на дежурните медици и обясни, че му се налага да напусне за малко болницата, защото се е случило нещо непредвидено. Обеща да се върне възможно най-скоро. Помоли ги да му позвънят, ако има промяна в състоянието на Марие.

Те го изгледаха слисани.

— Ще ви се обадим, разбира се.

И той пое към дома си. Потънал в тревожните си мисли, Гюндер шофираше малко разсеяно. Малко преди да стигне, край него профуча автомобил, който се движеше с висока скорост. За малко да се блъснат. Гюндер отби рязко вдясно и се задъха от уплаха. За миг сърцето му направо спря. Ето така стават злополуките.

— Ако бързаш за някъде, предвиди го отрано! — озъби се Гюндер в огледалото.

Белият сааб се изгуби зад завоя.

В девет и половина влезе вкъщи. Седна на стола и погледна снимката, на която бяха двамата с Пуна. Свечери се, после дойде нощта. Гюндер се намираше в състояние на ужасна тревога. Да не би Пуна да е разбрала погрешно уговорката им? Дали да се обади в полицията? Едва ли щяха да започнат да я търсят. Къде да я търсят? Гюндер не мигна цялата нощ. Чуеше ли глухо ръмжене на двигател в далечината, скачаше от стола и дърпаше пердето от прозореца. Всичко си има обяснение, мислеше си той. Всеки момент пред дома ми ще пристигне такси и тя най-сетне ще бъде при мен. Гледаше нетърпеливо безмълвния телефон. Значи Марие все още се намира в безсъзнание и не подозира, че е тежко ранена, мъжът в другия автомобил е мъртъв, а Пуна още не се е появила.

Гюндер не остави снимката и за миг. Гледаше тясната жълта чантичка, която Пуна непрекъснато носеше на кръста си. Преди Гюндер не беше виждал такава чантичка. Спо̀мни си как тя целуваше носа му и галеше лицето му с топлите си ръце; как повдигаше ризата му, пъхаше глава под нея и долепяше ухо до сърцето му. Вдигна снимката пред очите си. Лицето ѝ изглеждаше съвсем малко. Изгуби се напълно под върха на пръста му.

На следващия ден, двайсет и четвърти август, по главния път към Елвеста бавно пътуваше полицейски автомобил. Белият му капак лъщеше на слънцето. Двамата мъже в колата се взираха през предното стъкло. В далечината се виждаха струпани на едно място хора.

Ето там — посочи Скаре.

Вляво гъста гора обграждаше поляна с цветя. Старши инспектор Конрад Сайер погледна към подножието на гората, където работеше екип в пълен състав. Цялата поляна беше отцепена и полицаите бяха оградили с ленти пътека, по която да минават разследващите. Двамата мъже излязоха от колата и поеха из високата трева. Вече беше изпотъпкана. Дълго време тази бразда ще зее като рана, помисли си Сайер. На шосето се бяха събрали хора: няколко деца на велосипеди, две-три коли и, разбира се, журналисти. Засега ги държаха далеч от местопрестъплението, но светкавиците на фотоапаратите им проблясваха предизвикателно. Сайер се познаваше дори по походката. Високата му фигура се носеше спокойно над тревата. У него не се забелязваше никаква припряност или нервност. Той винаги мислеше, преди да си отвори устата. Някои го смятаха за муден. Други пък забелязваха хладнокръвието му и виждаха в него човек, който рядко се разкайва за постъпките си и още по-рядко допуска грешки. Прошарената му коса беше късо подстригана. Носеше черен пуловер с висока яка и разкопчано кафяво кожено яке. Хората се отдръпнаха, за да му направят път. Якоб Скаре вървеше на два метра зад него и Сайер му закриваше изгледа към жертвата. Най-неочаквано тя се изпречи пред краката им. Скаре си пое дълбоко въздух. Какво каза Холтеман по телефона?

Гледката е потресаваща.

Сайер си мислеше, че е подготвен, но се олюля и се вторачи в жената върху тревата. Зави му се свят. В жълтата трева плитката ѝ се извиваше като черна змия. Остатъци от лице, смачкано до неузнаваемост чак до черепната кост. Вече нищо по това лице не си беше на мястото. Устата представляваше зинала червеночерна дупка. Носът бе размазан в бузата, а в кървавата пихтия Сайер не можеше да определи къде са очите. Отмести поглед към свитата в пестник ръка. Златен сандал. Потоп от кръв, попила в дрехите ѝ и в сухата трева. На местата, където синьозелената рокля не беше окървавена, личеше колко хубав е коприненият плат. Проблясваха украшения. Жената явно се бе натъкмила. Сайер вдигна глава и забеляза петна от кръв по тревата, отдалечаващи се от тялото на убитата. Сякаш злодеят бе вилнял с нея на голяма площ. Неволно всички сетива на инспектора се изостриха. Усети миризмата, чу звука на гласове, почвата под краката му се разлюля. Вторачи се за миг в синьото небе и бавно сведе глава.

Жертвата, невероятно слабичка, имаше елегантни стъпала и тесни, кафяви глезени. Бе обула сандалите си на босо. Краката ѝ изглеждаха гладки и красиви. Нямаше как да се определи възрастта ѝ. Между двайсет и четирийсет, отсъди Сайер наум. Дрехите ѝ стояха непобутнати на тялото, а по ръцете ѝ не се виждаха рани.

— Снурасон? — попита Сайер.

— Ще дойде всеки момент — осведоми го Карлсен.

Сайер погледна Скаре — застинал в странна, вдървена поза. Само вятърът рошеше къдриците му.

— С какво разполагаме засега?

Карлсен пристъпи крачка напред. Мустакът му, неизменно елегантно завит, днес изглеждаше доста неподреден. Явно се бе хванал ужасен за устата.

— Трупът е намерен от минувачка. Обади ни се от онази къща — той посочи към гората, където Сайер мерна лъскави прозорци, блеснали сред листата на дърветата.

— Удряна е с много тежък и явно тъп предмет. Не можем да определим с какво точно. Не намерихме нищо. Следите от кръв обхващат доста широк периметър, всъщност чак до онзи ъгъл — той посочи към гората от другата страна. — И до пътя има. Все едно я е влачил из цялата околност. И вляво се натъкнахме на кървави дири. Вероятно там я е нападнал. После тя се е измъкнала за малко, но той я е настигнал и е продължил да я удря. Според на обаче смъртта ѝ е настъпила на мястото, където открих ме трупа.

Карлсен млъкна за малко.

— Снурасон ще дойде всеки момент — повтори той.

— Кой живее в онази къща? — кимна към гората Сайер.

— Уле Гюнвал, собственик на магазин в центъра на Елвеста. Днес не отишъл на работа заради измъчващата го мигрена. Вече разговаряхме с него. Снощи си бил вкъщи. Към девет чул слаби викове, а после и двигател на автомобил. Станал от леглото, но колата вече я нямало. След известно време се повторило същото. Слаби викове. Затръшнала се врата на автомобил. Освен това кучето му се разлаяло. Вързано е на двора.

Сайер отново погледна жената на тревата. Този път не изпита първоначалния ужас. В обезобразената маса от строшени кости и разкъсани мускули съзря лице, което крещи. Кожата на врата ѝ почти не беше пострадала и ясно личеше златистият ѝ оттенък. Черната плитка, с дебелина на китката ѝ, бе останала непокътната. Цяла и красива, прихваната с червена шнола.

— А жената, подала сигнала? — обърна се Сайер въпросително към Карлсен.

— Чака в една от колите ни.

— Как е тя?

— Криво-ляво.

Отговорът му беше последван от поредното нетърпеливо разрошване на мустака му, който вече придоби катастрофален вид. За миг настъпи тишина. Всички очакваха какво ще каже Сайер.

— Трябва незабавно да отворим гореща линия за очевидци — отсече той. — Веднага започваме да обикаляме селото от врата на врата. Разпитайте всички, които стоят долу на пътя и зяпат, включително децата. Скаре, обуй си калцуни и се качи на поляната. Обходѝ я на гъста спирала. Започни от пътя. Вземи Филип и Сив. Да вървят след теб. Така, ако пропуснеш нещо, те ще те покрият. Ако се чудиш дали да прибереш нещо в пликчето с доказателствен материал, прибери го. Непременно пипай с ръкавици. После ще маркирате всички места, където видите следи от кръв или стъпкана трева. До края на това денонощие и през следващото ще оставим двама да караулят. На първо време. Карлсен! Обадѝ се в участъка и поискай подробна карта на района. Ако е възможно, поразпитай дали някой от местните не разполага с информация кои пътеки не са картографирани. Сут! От отсрещната страна на шосето минава път, обрасъл в гъсталаци, който води в гората. Разберѝ къде излиза. Отваряйте си очите!

Всички в групата кимнаха. Сайер се обърна към трупа. Приклекна до тялото и го заразглежда. Бавно оглед останките от лицето ѝ. Мъчеше се обезобразената плът да се запечата в съзнанието му. Стараеше се да не диша. Жената беше облечена в синьозелена чуждестранна дреха: тънка рокля с дълги ръкави и ефирен, широк панталон. Платът напомняше коприна. Най-силно го порази красивото бижу на гърдите ѝ. Норвежка брошка. Сайер се удиви. Типично норвежко украшение. На него му се стори познато до болка, но и чуждо върху екзотичното облекло на мъртвата. Понеже лицето ѝ бе обезобразено до неузнаваемост и чертите не личаха, Сайер нямаше как да предположи какъв е произходът ѝ. Не беше изключено да е родена и израснала в Норвегия, но можеше и да е в страната за първи път. Единият златен сандал се бе смъкнал от крака ѝ. Сайер взе клонка от тревата и го издърпа с нея. По подметката бе полепнала кръв, но той успя да различи три букви: NDI. Дрехите го насочиха към Индия или Пакистан. Извади мобилния си телефон от джоба и набра участъка. Не бяха постъпвали сигнали за изчезнала жена. Засега. На няколко метра от трупа лежеше жълта чантичка с формата на банан, ушита сякаш от плюш. Затваряше се с цип и явно се носеше на кръста. Като по чудо по чантата нямаше пръски от кръв. Сайер наниза чантата на клонката и я издърпа. Отвори ципа с два пръста. Червило. Огледало. Носни кърпички. Монети. Нищо друго. Нито портфейл, нито документи. Никакви индикации коя е тя. На едното ѝ ухо висеше дебела халка с топче. На другото ухо нямаше обица. Ноктите на ръцете ѝ бяха лакирани в кървавочервено. Носеше два пръстена от сребро, не особено скъпи. По роклята ѝ не се виждаха джобове, но жената вероятно бе скрила разни бележки в дрехите си. Сайер обаче нямаше право да докосва трупа. Тя е мъртва жена, помисли си той. Докато не се обади някой близък да съобщи за изчезването ѝ. По електронните медии и във всички вестници ще я наричат просто Мъртвата жена.

Сайер се върна обратно между полицейските ленти. Мимоходом хвърли поглед към тримата полицаи, обхождащи поляната. Приличаха на три хлапета, всяко от които имитира детето пред него. Спреше ли Скаре, спираха и останалите и коленичеха. Сайер различи плика за доказателства в ръцете на младия си колега: вътре вече се виждаше събран материал. Сайер тръгна към патрулката. Жената, открила трупа, го чакаше. Той я поздрави, влезе в автомобила и потегли. Спря след стотина метра. Там обърна. Насъбралите се хора на пътя го зяпаха любопитно. Сайер отвори прозореца, за да се проветри купето.

— Разкажете ми как точно се натъкнахте на тялото — спокойно помоли той.

Стабилният му глас я окуражи. Тя кимна и закри уста с ръка. В очите ѝ проблесна страхът от думите, които се канеше да подбере и да изрече на глас.

— От началото ли? — попита жената.

— Ако обичате.

— Бях тръгнала да бера гъби. Около къщата на Гюнвал има много гълъбки. Той няма нищо против да ги бера, защото е твърде немощен да го прави. Често боледува — обясни тя. — Носех кошница. Когато дойдох, минаваше девет. — Тя млъкна за миг, после продължи:

— Пристигнах оттам — посочи пътя. — Свих насам и поех към подножието на гората. Цареше пълна тишина. Изведнъж забелязах нещо тъмно в тревата. Малко се притесних, но си продължих пътя и започнах да бера гъби. Кучето на Гюнвал лаеше. Винаги лае, когато чуе човек наблизо. Питах се какво ли е това черното нещо на поляната. Разтревожих се, затова берях с гръб към него. Колко странно. Сякаш още в началото бях разбрала какво лежи в тревата, но отказвах да повярвам. Намерих много гълъбки… Къде остана кошницата ми? — Жената прекъсна разказа си и погледна объркано Сайер.

После се поуспокои и продължи:

— Не че гъбите са ми притрябвали. Не исках да прозвучи така. Просто се сетих за кошницата…

— Ще я намерим — обеща тихо инспекторът.

— Намерих и пачи крак. Имаше и много боровинки. Реших да се върна друг ден за тях. Половин час се суетих напред-назад. После си тръгнах. По една или друга причина не исках да минавам покрай тъмното нещо в тревата. Затова вървях възможно най-далеч.

— И? — окуражи я Сайер.

— Въпреки това не се сдържах и погледнах. Приличаше на голям чувал с боклук, от онези найлоновите, черните. Исках да се махна оттам, но спрях. Стори ми се, че боклукът се е разтекъл. Може да е мъртво животно, хрумна ми изведнъж. Отново се приближих на няколко крачки. Не зная на какво разстояние съм се намирала, когато видях дългата ѝ плитка. После забелязах и шнолата. Тогава осъзнах какво лежи в тревата.

Жената млъкна и поклати потресена глава. Сайер не искаше да я прекъсва.

— След като видях шнолата, се втурнах право към къщата на Гюнвал. Започнах да блъскам по вратата. Трябва веднага да позвъним в полицията, крещях аз. На поляната има труп. Гюнвал изгуби ума и дума от ужас. Отдавна не е в първа младост. Изчаках на канапето му. Той все още седи там. Случило се е близо до дома му. Питам се не е ли викала…

— Чул е само слаби викове.

— Сигурно е гледал телевизия — изплашено предположи тя.

— Възможно е. Вие къде живеете?

— Близо до центъра на Елвеста.

Той кимна и ѝ подаде мобилния си телефон.

— Искате ли да се обадите на някого?

— Не.

— Налага се да дойдете с нас в участъка. Може да отнеме известно време, но после ще ви откараме до дома ви.

— Не бързам за никъде.

Той я погледна и се изкашля предпазливо.

— Забелязахте ли как изглеждат обувките ви?

Тя се стъписа и по лицето ѝ се изписа недоумение. Наведе се и събу едната си обувка — летни мокасини с бяла гумена подметка.

— Изцапани са с кръв — установи жената. — Не разбирам как е станало. Не съм приближавала до трупа.

— В Елвеста живеят ли хора с чуждестранен произход? — поинтересува се Сайер.

— Две семейства. Едно от Виетнам и едно от Корея. Семейство Туан и семейство Те. Живеят тук от години. Всички ги познават. Но жертвата не може да е от тях.

— Не може ли?

— Не — категорично отсече тя и поклати глава. — Невъзможно е.

Жената отново се вторачи в поляната.

— А аз взех трупа за чувал с боклук — отрони тя.

Гюндер посрещна утрото на стола. Беше заспал в невъзможна поза. Когато телефонът звънна, той се сепна и се втурна към слушалката. Обаждаше се Бьорнсон от службата.

— И днес ли ще работиш от къщи?

— Не — задъха се Гюндер.

Подпря се на бюрото. Беше се изправил твърде рязко.

— Болен ли си? — попита Бьорнсон.

Гюндер се втренчи в часовника и изпадна в ужас. Нещо в главата му туптеше с бясна сила.

— Не. Сестра ми е зле. В болница е. Ще излизам — продължи той, макар да нямаше представа какво ще прави всъщност, защото в главата му цареше пълна каша. — Ще се обадя по-късно и ще съобщя подробности.

Гюндер се затътри към банята. Съблече си дрехите. Взе си душ на отворена врата с надеждата да чуе телефона, ако пак звънне. Но телефонът не звънна. Обади се в болницата. Нямало никаква промяна в състоянието на Марие. Все още се намирала в кома, но поне я били стабилизирали. „Вече нищо не е стабилно“, помисли си Гюндер с отчаяние. Не можеше да хапне и залък, но си направи кафе. Пак седна на стола и зачака. Къде ли е прекарала нощта Пуна? Защо не му се обади? Сега той седи до телефона като вярно куче. И Гюндер не помръдна дълго време. Почти задряма. Ако Марие се събуди, до леглото си няма да намери никого. А Пуна може да се обади всеки момент и да каже: „Загубих се. Ще дойдеш ли да ме вземеш?“ После щеше да се засмее в слушалката, вероятно малко смутено. Времето течеше, но никой не позвъни. „Трябва да съобщя в полицията“, отчая се! Гюндер. Това обаче означаваше да признае, че се е случило нещо лошо. Включи радиото и застана прав до бюрото. Съобщаваха тихо нещастията по света. Въпреки намаления звук Гюндер долавяше отделни думи, без да разбира смисъла им. Внезапно вдигна рязко глава, защото чу да споменават Елвеста. Ясно и отчетливо. Изправи се и се приближи до радиото. Усили звука. „Жена от чуждестранен произход. Трупът е намерен силно обезобразен.“

„Тук, в Елвеста?“, помисли си потресен Гюндер. Интервюираха полицейски служител. „Нямаме данни за идентичността на жертвата. Никой не е подал сигнал.“ Гюндер слушаше много внимателно. Какво казаха?

Жена от чуждестранен произход. Трупът е намерен силно обезобразен.

Отпусна се над бюрото, разтреперан от ужас. Телефонът иззвъня пронизително и настойчиво. Гюндер не искаше да вдигне слушалката. Стискаше плота на бюрото, докато звънът се разнасяше из стаята. Всичко пред очите му се разми. После настана тишина. Помъчи се да се изправи, но се чувстваше вдървен. Обърна глава към телефона. Неволно му се прииска да се обади на Марие, както правеше винаги, когато го сполетеше неприятност. Но нямаше как да ѝ се обади. Излезе в коридора да си вземе ключовете за колата. Пуна вероятно е отседнала в някой хотел в града. Рано или късно ще се появи. Жертвата на убийството, за която съобщиха по радиото, няма нищо общо с нея. Нали непрекъснато стават какви ли не нещастия и престъпления. Гюндер реши да ѝ напише бележка и да я окачи на вратата в случай, че Пуна пристигне в негово отсъствие. Моята съпруга Пуна. Гюндер видя лицето си в огледалото и подскочи от уплаха. Очите му го гледаха с нескрит безграничен страх. Телефонът отново звънна. Обажда се Пуна, разбира се! Не, обаждат се от болницата, реши той, Марие е починала. Или не, сигурно е Карщен от Хамбург, който иска да разбере как е сестра ми, тръгнал е за летището и ще се качи на първия полет до Норвегия. Гюндер не позна. Обаждаше се Кале Муе. Гюндер замръзна със слушалка в ръка, надвесен над бюрото.

— Гюндер — подхвана Кале, — исках само да проверя какво е положението.

Гласът му звучеше вяло. Гюндер онемя. Нямаше какво да каже на таксиметровия шофьор. Хрумна му да излъже, да отговори: да, тя пристигна. Загубила се из града, разбира се. Взела такси от града и шофьорът не успял да се ориентира в района.

— Какво стана? — поинтересува се Кале.

Гюндер продължаваше да мълчи. Новината, съобщена по радиото, шумеше в главата му. Кале сигурно също е чул трагичната вест. Глупакът му с глупак, въобразил си е нещо. Но какво да се прави, хората са си такива, все за най-лошото мислят. Кале беше много притеснителен човек.

— Там ли си, Гюндер?

— Тъкмо тръгвах за болницата.

Кале се изкашля.

— Как е сестра ти?

— Не са ми звънили. Значи не се е събудила. Не зная — додаде той.

Отново настъпи мълчание. Кале сякаш искаше да го попита нещо, но не събираше смелост. Гюндер нямаше намерение да му помага.

— Притесних се — подхвана най-сетне Кале. — Не зная дали си слушал новините, но са намерили жена във Витемуен.

— И? — притаи дъх Гюндер.

— Не са установили самоличността ѝ, но съобщиха, че е чужденка. Тоест… намерили са убита жена, това исках да ти кажа. Затова се разтревожих, познаваш ме. Не е задължително да има връзка с теб, но трупът е намерен близо до дома ти. Налегнаха ме опасения, че убитата е жената, която вчера търсих на летището. Тя пристигна благополучно при теб, нали?

— Очаквам я да дойде днес — категорично отсече Гюндер.

— Свърза ли се с нея?

— Налага се да тръгвам за болницата — изкашля се Гюндер.

— Ясно.

Гюндер долови колебанието в гласа на Кале.

— Трябва да ти платя за вчерашния курс — припряно заобяснява Гюндер. — Ще се чуем съвсем скоро!

И затръшна слушалката. Постоя прав, обзет от несигурност. Най-добре да остави на Пуна бележка. Или ключ. Дали и в Индия имат навика да оставят ключа под килимчето пред прага? Гюндер взе химикалка и лист, но се сети, че не може да пише на английски. Справяше се само говоримо. „Всичко ще се нареди“, каза си той и излезе от къщи. Остави вратата отключена. Качи се в колата.

Витемуен се намираше на около километър в посока Ранскуг. Пътят му до болницата не минаваше оттам и това го зарадва. Направи му впечатление, че улиците са по-оживени от обикновено. Размина се с два микробуса на „Ен Ар Ко“18 и две полицейски коли. Пред бистрото на Айнар се бяха събрали доста автомобили, велосипеди и хора. Гюндер поогледа множеството и се изплаши. В болницата се качи с асансьора. Влезе в стаята на Марие. Над леглото ѝ стоеше надвесена медицинска сестра. Тя се изправи, щом чу стъпките на Гюндер.

— А вие сте…? — попита недоверчиво тя.

— Гюндер Юман — веднага отговори той. — Брат на Марие.

Сестрата отново се наведе над болната.

— Всички посетители са длъжни да се обадят в стаята ма дежурните, преди да влязат при болните.

Гюндер онемя. Застанал до леглото, той кършеше смутено и гузно пръсти. Защо се държеше така тази жена? Нима не се радваше, задето той най-сетне дойде при сестра си?

— Вчера цял ден бях тук — сконфузено се заоправдава той. — Затова не съобразих, че би могло да е проблем.

— Няма откъде да зная това — отвърна тя със суховата усмивка. — Вчера не бях на смяна.

Гюндер мълчеше. Думите заседнаха в гърлото му като космата топка. Искаше му се да я попита има ли някаква промяна, но усети как устните му треперят и не отрони дума, за да не забележи медицинската сестра, че е на ръба да избухне в сълзи. Седна предпазливо на края на стола и скръсти ръце в скута си. „Жена ми изчезна“, помисли си отчаяно той. Прииска му се да изкрещи на непознатата, регулираща капкомера до леглото на Марие, колко трудно е всичко. Единствената му сестра се намира в кома, Карщен в Хамбург, а Пуна потъна вдън земя. Гюндер нямаше други близки. Искаше само медицинската сестра да излезе от стаята и да не се връща никога повече. „Предпочитам онази русичката, дето беше на смяна вчера“, помисли си той. Тя се усмихваше приветливо и му носеше напитки.

— Осведомиха ли ви, че близките на болните могат да пренощуват в болницата? — неочаквано попита медицинската сестра.

Гюндер подскочи. Да, бяха му обяснили. Той обаче трябва да намери Пуна. Не желаеше да го споделя с медицинската сестра. Най-сетне тя излезе от стаята. Гюндер се наведе над Марие. От маркуча в устата ѝ се чуваше слабо бълбукане. Това означаваше, че вътре се събира слюнка както му обясни русичката сестра. Гюндер обаче не дръпна звънеца за персонала, защото се боеше да не се върне сърдитата сестра отпреди малко. Нямаше да я издържи. Поседя, заслушан в звука от апарата, който пълнеше с кислород дробовете на Марие, съскайки продължително; Гюндер реши да повика някого от персонала само ако бълбукането се влоши, и да си понесе последствията.

Бяха го посъветвали да говори на Марие, но думите просто се изгубиха. Снощи той все пак очакваше с радостно нетърпение срещата с Пуна.

— Марие? — прошепна Гюндер.

Отказа се да говори и главата му клюмна. Реши да мисли за бъдещето. Съвсем скоро Карщен щеше да се появи най-неочаквано и да го отмени. Гюндер забеляза радио над леглото на болната. Дали да го пусне? Ще смути ли така спокойствието на Марие? Пресегна се над таблата и свали радиото. Бяха го покрили с бяло платно. Първо намали звука докрай, долепи радиото до ухото си и чак тогава го включи. Чуваше се слабо шумолене. Намери станция „П4“ — излъчваха новини на всеки кръгъл час, а до десет оставаха няколко минути. Гюндер тръпнеше в очакване. Най-сетне музиката спря и се чу гласът на водещия. „Старши инспектор Конрад Сайер съобщи за радио «П4», че мъртвата жена, намерена във Витемуен, все още не е идентифицирана. Инспекторът призовава всеки, който разполага с някаква информация по случая, да се свърже незабавно с полицията. От полицията уточниха още, че жертвата е била малтретирана с тъп предмет, но отказаха да се впускат в подробности. Според други източници на «П4» трупът се намирал в ужасно състояние и представлявал прецедент в криминалната история на Норвегия. Полицията отвори гореща линия за граждани и умолява всички, които вчера следобед, вечерта или през нощта са минали близо до Витемуен в Елвеста, да се свържат с органите на реда. От значение са дори най-незначителните наблюдения. Трупа на убитата е намерила жена от Елвеста, докато събирала гъби.“

После съобщиха телефонния номер — съвсем лесен за запомняне. Номерът се запечата в паметта на Гюндер мимо волята му. В мислите му се вряза бълбукането от маркуча на Марие. Беше се влошило. Ако повика медицинска сестра и се появи онази намусената, сигурно ще възприеме поведението му като намек, че не си върши добре работата, и да се засегне. Гюндер се надяваше ДЕ има и други дежурни сестри освен нея. Тогава вратата се отвори и за негова радост в стаята влезе русата. Приближи се до стола и сложи ръка върху рамото му.

— Успяхме да се свържем със зет ви. Пътува за насам Гюндер едва не се разплака от облекчение. Сестрата отиде да изпразни слюнката от маркуча на Марие. Гюндер си позволи да затвори очи. Раменете му се отпуснаха.

— Какво стана вчера? — неочаквано попита медицинската сестра и погледна въпросително Гюндер.

Той отвори очи. В гърлото му бе заседнала буца.

— Споменахте, че имате и други проблеми — поясни тя.

— Ами… не зная… — смотолеви той.

Тя отново се надвеси над болната, но сякаш все още очакваше отговора му. Гюндер имаше чувството, че тя го разбира, макар да се съмняваше.

— Всичко ще се оправи, като пристигне зет ви — окуражи го тя. — Няма да се справяте сам е всичко.

— Да, така е.

Гюндер събра смелост и се втренчи в нея.

— Ще се събуди ли? — попита той с тънък глас. Сестрата погледна Марие. Чак сега Гюндер прочете името ѝ на баджа.

— Ще се събуди — отговори сестра Рагнхил. — Ще се събуди.

Сайер надникна в отворената уста на жената и забеляза, че едва три-четири зъба са останали на местата си. Какво ли си е помислил лекарят, когато са донесли обезобразената жертва?

Барди Снурасон работеше над стоманената маса от много години. Тази маса беше оборудвана с улеи и отвея за оттичане, та кръвта и течностите от мъртвите тела да се отмиват и да заминават в канала. От трупа се носеше остра неприятна миризма. Гръдният кош и коремната кухина зееха отворени.

— Искам да разсъждаваш на глас — Сайер подкани патолога.

— Не се и съмнявам.

Снурасон си свали очилата на носа и погледна инспектора над ръба на рамката.

— Това лице говори достатъчно красноречиво.

После обърна гръб и започна да разлиства купчина книжа.

— Положението е такова, че да ти се прииска да млъкнеш завинаги — мърмореше Снурасон под нос.

Сайер нямаше намерение да му дотяга с претенциите си. Присъствието на жената в стаята му се струваше направо оглушително. Между стените отекваха крясъците, вероятно изтръгнали се от гърлото ѝ в последните ѝ мигове. Сайер се чувстваше длъжен да претегля думите си, за да отдаде нужното уважение, макар и по такъв жалък начин, на лежащата върху масата жена с разпорена гръд и ярко огряна от лампа строшена глава. Понеже патологът бе измил кръвта от тялото ѝ, раните ѝ изпъкваха по-различно отколкото на местопрестъплението.

— Беше облечена в копринен костюм — докладва Снурасон. — Доколкото мога да преценя, ушит от висококачествена коприна. Дрехите ѝ са произведени в Индия. Носеше сандали от изкуствена материя. Часовникът ѝ, марка „Тимекс“, също е евтин. Бельото ѝ беше семпло, памучно. В чантата ѝ намерих монети — немски, норвежки и индийски. На подметките на сандалите ѝ пише „Miss India“ — добави той.