Индийската съпруга

— Трийсетгодишен и силен.

— И смъртно ранен. Вероятно от жена или от всички жени. Когато изпитва гняв, човек става неимоверно силен. Разполагал е и с тежко оръжие. Ти какви инструменти носиш в колата си, Якоб?

— Държа ги събрани в метална кутия. Разни дребни неща са — почеса се по главата Скаре. — Крик, сигнален триъгълник, дори закачалка за сакото ми.

— Не думай!

— Термос, ако ще пътувам на дълго разстояние. Джобно фенерче.

— Малко е за оръжие на убийство.

— Моето е доста тежко. Най-големият „Маглайт“ е дълъг четирийсет сантиметра.

— Много е ръбесто, би оставило различни белези от удар.

— Освен това имам четирийсет аудиокасети в жабката, а понякога и плик с празни бутилки, които все забравям: да оставя в някой магазин. Ти какво носиш в колата?

— Колберг — отвърна Сайер.

Старши инспекторът се приближи до прозореца. Скаре също. Двамата постояха мълчаливо, всеки потънал в мислите си.

— Убиецът брои часовете — отбеляза Сайер.

— В съзнанието му те се натрупват неумолимо.

— За него часовникът се превръща в мания. Ежедневниците, новините. Цялата изтичаща в пресата информация. Той непрекъснато следи какво съобщават, записва, си всичко. Мъчи се да открие какво знаем.

— А то не е никак много. Какво разбра за Юман?

— Тръгнал си е от болницата в девет. От персонала, потвърдиха. До дома си има трийсет минути път.

— Не е ли срещнал автомобили, докато се е прибирал?

— Бял сааб. Движел се с много висока скорост. За малко да се блъснат.

— И аз имам навика да настъпвам газта по селските пътища — усмихна се Скаре.

В стаята влезе мъж. Гюндер пусна ръката на Марие. Позна Сайер и неочаквано му хрумна, че всичко е било плод на ужасно недоразумение. Вероятно чантички с форма на банан се произвеждат в хиляди екземпляри. Сайер остана прав, загледан в оклюмалия Гюндер.

— Как сте? — попита инспекторът.

— Отчаян съм — погледна го обезверено Гюндер. — Казаха, че се налага да свържат тръбичката през врата ѝ, защото вече имала рани по гърлото. Ще пробият дупка във врата ѝ и ще я мушнат вътре. Направо не зная какво ще правя.

Двамата мъже помълчаха.

— Открихте ли брат ѝ? — попита Гюндер.

— Не, но продължаваме да го търсим. Ню Делхи е голям град, а трябва да сме сигурни, че сме открили точния човек.

— Той не одобряваше решението ѝ да дойде в Норвегия — печално сподели Гюндер. — Между другото, предайте му, че аз ще поема разходите по пътуването. Така е редно.

Сайер обеща да изпълни молбата му. Гюндер прокара студената си ръка по тила си.

— Нали ще ми съобщите веднага щом мога да я погреба?

— Ще отнеме известно време — поколеба се Сайер. — Първо се налага да уточним някои неща. Освен това ще трябва да обсъдите въпроса с брат ѝ. Съветвам ви да имате предвид факта, че той може да поиска да я вземе в Индия.

— О, само това не! — Гюндер пребледня като мъртвец. — Няма да стане, ще я погребем тук, до църквата в Елвеста. Все пак тя е моя жена — угрижено натърти той. — Нося брачното ни свидетелство — за доказателство той се потупа по джоба.

— Казах го само за да ви подготвя. Ще разрешим въпроса, но може да не стане бързо.

— Тя е моя съпруга. Аз ще реша къде да я погребем.

Гюндер пламна от негодувание. Това не му се бе случвало. Едрото му тяло се разтрепери.

— Индийските традиции повеляват тялото на мъртвеца да се кремира, нали? — осведоми се предпазливо Сайер. — Каква религия изповядваше Пуна?

— Индуизъм, но не беше от най-ревностните вярващи. Тя би искала да бъде близо до мен. Сигурен съм.

Отново се смълчаха.

— Ами ако брат ѝ реши да я вземе в Индия? Какво ще правя тогава? — отчая се Гюндер.

— Сигурно някои законови положения уреждат подобни случаи. А и вие имате права. Ще се посъветвате с юрист. Сега не мислете за това. Грижете се за себе си и за сестра си. Вече няма какво да направите за съпругата си.

— Напротив! Ще ѝ осигуря подобаващо погребение. Ще организирам всичко. В момента съм в болнични. Затова по цял ден и по цяла нощ стоя в болницата. Все едно ми е къде се намирам. А тук имам и легло — той посочи към прозореца. — Карщен не издържа да стои тук. Карщен е съпругът на сестра ми — поясни той. — Жал ми е за него. Страхува се ужасно какво ще стане с Марие.

— И аз седях така до леглото на майка ми. Почина преди две години. През последните месеци мълчеше, вторачена във въздуха. Не ме познаваше. Ала аз си мислех: все по някакъв начин забелязва присъствието ми. Дори да не осъзнава, че съм аз, поне усеща нечие присъствие до леглото. Усеща, че не е сама.

— И какво правехте през това време? — попита Гюндер.

— Говорех си сам — усмихна се Сайер. — За какво ли не. Понякога се обръщах към нея, друг път — към себе си. Разсъждавах на глас. Тръгвах си от болницата тъжен, на и доволен, че съм я посетил; че съм направил нещо. Ако седиш и не обелваш дума, ти става още по-тежко. — Сайер погледна Гюндер. — Просто започнете да говорите за дреболии. Тук няма кой да ви чуе. Разкажете ѝ например за Пуна. Кажете ѝ какво ви е сполетяло.

— Не зная дали ще намеря сили — наведе глава Гюндер.

— Така ще асимилирате по-лесно случилото се. Вероятно не се интересувате от психиатрична терапия в кризисни ситуации, но разкажете всичко на сестра си, тя е най-близкият ви човек.

— Но тя няма да чуе нищо!

— Сигурен ли сте?

Сайер потупа Юман по рамото.

— Много грижи ви се струпаха на главата. Ако имате въпроси, обадете ми се. На тази визитка са написани домашният и служебният ми номер.

— Благодаря ви — кимна Гюндер.

Сайер тръгна към вратата.

— Искам да ви кажа нещо — изкашля се смутено Гюндер.

— Да?

— Излъгах ви. Имам снимка на Пуна.

— Ще ми я дадете ли?

— Ако си я получа обратно, да.

Обажданията на дежурната линия секнаха. Водещите статии, свързани с убийството във Витемуен, се стопиха до кратки съобщения. Пуна слезе от първа страница. По молба на Юман разследващите не огласиха името ѝ, но въпреки това то се появи в пресата. Той и не очакваше друго. Сайер най-сетне имаше възможност да мисли на спокойствие. Какъв ли е този бял прах? Мислите му кръжаха, докато се взираше в закачената на стената карта на Елвеста и околността. Кръстовището до бензиностанцията „Шел“, бистрото на Айнар, бакалията на Гюнвал. Шосето край Витемуен. Поляната и езерото Нуреван. Пуна беше обозначена с червено кръстче на мястото, където бяха намерили трупа ѝ. Всичко беше отбелязано върху картата: червеният автомобил, паркиран отстрани на пътя. Линда на велосипеда. Похитителят е идвал от центъра, съобрази Сайер. Колата е била обърната с лицевата част към Ранскуг. Не, не е задължително да е било така. Възможно е да е дошъл от другата страна. Забелязал е жената, подминал я е, после е обърнал и се е върнал. Мъжът е бил сам в колата и го е осенила идея. Разполагал е с масивен предмет. Пуна е тежала четирийсет и пет килограма, мъжът вероятно е бил двойно по-тежък. Линда, мислеше Сайер, какво си видяла? Познаваш повечето жители на Елвеста. Познаваш ли този човек? Знаеш ли нещо, което не смееш да ни кажеш?

Сайер се зае да скицира върху джобния си бележник. От самолета, през залата за пристигащи, към Колдинг, после при Айнар, накрая сама покрай пътя.

Не я видях да си тръгва. Само чух как вратата се затвори.

Дали Айнар Сюнде казва истината? Защо Пуна е излязла от бистрото му? Тръгнала е пеш с тежкия си куфар. Защото е била отчаяна? Когато поема нанякъде, човек търси изход. Норвежката природа с жълтите ниви сигурно ѝ се е сторила много примамлива, защото е идвала от дванайсетмилионен град. По улиците в Индия гъмжи от народ и направо не можеш да се разминеш. А тук, в Елвеста, индийката е вървяла съвсем сама. Смугла жена — екзотично цвете, нещо средно между теснолистна върбовка и глухарче. Сайер излезе от стаята за съвещания и отиде в кабинета си. Извади папката от чекмеджето и започна да препрочита докладите по случая — изготвени от него и от Скаре — и свидетелските показания. Телефонът звънна. Обади се Снурасон.

— Кажи ми, че имаш добри новини — помоли Сайер.

— Белият прах е магнезий.

— Не ме бива по химия. За какво се използва?

— Не мога да кажа със сигурност какво е било предназначението на точно този прах. Приложенията му са повече от едно. Но имам няколко предположения. Ще се наложи да попитаме специалисти. По принцип магнезият се използва и в медицината, но в по-различен състав.

— Обади се, когато разбереш нещо. И се погрижи журналистите да не го надушат.

— Дадено — обеща Снурасон.

Сайер остави слушалката и затвори папката. Магнезий, замисли се той. В прахообразна форма. Що за човек носи в себе си магнезий? Някой, който работи с химични вещества. Дали магнезият ще подскаже какво работи убиецът? Сайер се сети, че Колдинг е купил акумулатор за колата си недалеч от бистрото на Айнар по времето, когато Пуна се е намирала в заведението, само на метри от него. Излезе от кабинета си и отскочи до бензиностанцията в Елвеста. Зад тезгяха стоеше Муде Бротен. Той огледа Сайер с мълчаливо любопитство и очевидно не се смути от появата на този мъж-канара̀ с прошарена коса, чиято внушителна фигура се издигаше пред него, готова да го засипе с въпроси. Повечето хора инстинктивно се отдръпваха, но Муде се облегна върху тезгяха и се загледа с любопитство в необичайния клиент.

— Тогава не бях на смяна — усмихна се закачливо той. — Както казах и на колегата ви, който се отби тези дни, във въпросната вечер не бях на работа. Ходих на боулинг. На смяна беше Турил. Тя живее отсреща. Да я извикам ли?

— Виж ти — Сайер прикова в Муде сивите си очи. — Това се казва качествено обслужване.

— Ами как иначе — продължи да се усмихва Муде. — Нали работим за „Шел“.

След две минути в бензиностанцията дойде девойката на име Турил.

— Тук е доста спокойно. Особено вечерно време. Спомням си го — разпалено заяви тя. — Зареди дизел и си купи кока-кола.

— Само това ли?

— А, и акумулатор. Зачете се във вестниците, но не си купи.

— Значи е останал тук няколко минути?

— Да, но не каза нищо. Само пообиколи.

— В колко часа излезе от бензиностанцията? Можете ли да се сетите?

— Не — провлачено отвърна тя. — Вероятно към осем и половина.

— Видяхте ли колата му, когато потегли?

— Да. Май в таксито му се качи клиент, защото лампичката за „свободно“ угасна, когато тръгна оттук.

— Клиент? Тук? Накъде пое таксито? Към града?

— Не, зави наляво, към Ранскуг.

— Тоест към Витемуен — намръщи се Сайер.

— Да.

Той погледна сериозно младата Турил.

— Сигурна ли сте, че е тръгнал наляво? А не надясно, към града?

— Ама разбира се. Нали видях мигача — Турил го погледна с бистрите си очи. — Сто процента съм сигурна.

Проклятие, помисли си Сайер. Излезе от бензиностанцията и се загледа в бистрото на Айнар отсреща. Ами ако Колдинг умишлено се е забавил в „Шел“, за да види дали Пуна няма да се появи отново на пътя? Вероятно индийката се е загнездила в ума му, още повече, че е била сама и напълно безпомощна. Пуна е слязла по стълбите, дърпайки куфара си, Колдинг е потеглил след нея и пак я е качил. А в багажника на таксито е имал акумулатор. Или Турил се беше объркала? Неговата дума срещу нейната.

Непрекъснато се появяваха подобни разминавания. Турил обаче нямаше причина да крие нещо. Колдинг е седял в топлата кола е Пуна на задната седалка. Гледал я е в огледалото. Колдинг е млад, попаднал в оковите на брака, има бебе, което непрекъснато му пили нервите е плача си, разсъждаваше Сайер. Изтощен до краен предел, изваден от равновесие. Въпреки всички призиви по медиите не се бе обадил в полицията. Сайер шофираше бавно към къщи. Картините в главата му се меняха. Зачервените очи на Колдинг. Неспокойните му ръце, опипващи апарата за разваляне на пари. Хилав като сопа. Но щом е имал акумулатор, не са му били нужни мускули.

Линда изнесе от мазето купчина стари вестници. Седна на кухненската маса и започна бавно да ги разлиства. Журналистите бяха изписали много страници за убийството във Витемуен. Извади ножица и се зае да изрязва. Изобилстваше със снимки на полицаи, но нито една на Якоб. Лицето му вече се размиваше в паметта ѝ, но тя помнеше гласа и очите му.

Смущаваше я случката с колата на Йоран. При спомена за червения автомобил изпитваше лек страх. Все още не събираше смелост да се обади на Якоб. Онова, което ѝ се струваше случайно съвпадение, би могло да се окаже важно. Защо просто не звънне на посочения номер и не каже: най-вероятно съм видяла фолксваген „Голф“. И само толкова, без излишна категоричност. Така поне разследващите щяха да изключат другите марки автомобили. Нямаше да търсят червено волво или червен мерцедес. Ножицата режеше хартията. Линда събра стабилна купчина статии и снимки. Подреди ги в хронологичен ред и ги прибра в найлонов джоб. За миг се изкуши да подчертае няколко изречения: „Свидетел на велосипед твърди, че на местопрестъплението е видял двама души — най-вероятно убиеца и жертвата.“ Или: „Нов свидетел по случая «Елвеста». Но Линда не беше толкова инфантилна. Отиде в хола и седна до телефона с визитката на Якоб в ръка. Погали бузата си с нея, помириса я и протегна устни. Целуна кокетно името му три пъти. Няма значение какво правиш, докато си сам. Доста примамлива мисъл, впрочем. Линда набра номера му. Отговори той. Девойката се разтрепери и впрегна всичките си сили, за да звучи уравновесено и овладяно — нещо изцяло чуждо на темперамента ѝ. Постара се да не е многословна. Беше решила да каже само това: автомобилът вероятно е фолксваген «Голф». Якоб обаче не се задоволи с изявлението. А Линда, неподготвена за подобен развой на разговора, изгуби контрол. Но как да се откаже и да затвори, като по този начин щеше да изгуби Якоб завинаги?

— Познаваш ли някой, който кара червен «Голф»? — попита той.

Тя бързо си възвърна самообладанието:

— Не.

— А виждала ли си такава кола в Елвеста?

— Възможно е. Но едва ли е на мой близък приятел.

— Значи все пак познаваш човек от Елвеста, който кара червен «Голф»?

— Той няма нищо общо с убийството — прехапа устни Линда. — Само колата му прилича на онази.

— Това ни е пределно ясно — успокои я Скаре. — Интересно ми е просто как си стигнала до този извод. Затова те питам кой е човекът. Ако знаеш името му, те моля да ми го съобщиш.

Линда се загледа през прозореца. Дърветата в градината с острите си върхове напомняха строени за битка войници. Сърцето ѝ блъскаше лудо. Няма ли да дойде при нея? Нима няма да го види повече? Усети прилив на страх.

Беше на път да отключи нещо сериозно. При мисълта за това се разтрепери. А името? Раните по лицето му? Приличаха на белези от ожесточено дране.

— Там ли си, Линда? — попита от слушалката Якоб.

Тя веднага омекна. Той я умоляваше да му съобщи името на човека с червения «Голф».

— Йоран. Йоран Сетер. По лицето му забелязах и следи от нокти.

В този миг на небето проблесна нещо ослепително ярко като светкавица. Не се чу гръм, само лек шум. Далечна светкавица, помисли си Линда, останала без дъх. Нищо страшно. Нали е есен.

При вида на разтрепераното момиче Скаре неволно си представи филия с говежда пържола. Тъничка и крехка, чака само да я излапаш. Помоли господ за прошка, задето му хрумват такива скверни мисли, и се усмихна възможно най-дружелюбно.

Линда се притесни, защото Скаре записа подробно показанията ѝ и я накара да ги прочете и да се подпише под тях.

— Може ли да не споменаваме името на Йоран? — боязливо попита тя.

— Може, разбира се. И един съвет от мен. Не споделяй това с никого, за да нямаш проблеми. Хорската мълва и пресата не са шега работа. Впрочем, тук отбиха ли се журналисти?

— Не.

Линда нямаше представа как ще устои на изкушението да не се разприказва, ако пред дома ѝ се появят оператори с камери и така нататък. Досега наистина не бе обелила дума за «Голф»-а пред никого, затова отговори на Якоб съвсем спокойно. Мъчеше се да измисли как да му направи впечатление. Той сгъна листа и се изправи. Линда се реши на един последен, отчаян опит:

— Когато заловите извършителя, ще се наложи да свидетелствам пред съда, нали?

— Не мисля — усмихна се Скаре. — Показанията ти не са достатъчно достоверни.

Почувства се неописуемо разочарована. Якоб изчезна и тя остана сама с ръка върху устните си. Сякаш бяха набъбнали. Взе телефонния указател, отвори на буквата «С» и намери Скаре, Якоб. Улица «Недре Стургате» 45. Преповтори си телефонния му номер. Той се запечата завинаги в паметта ѝ. Взе джоба с изрезките от вестници и се качи в стаята си. Постоя пред огледалото. После отново прочете статиите. Трябваше да поддържа огъня, да го раздухва, както се раздухва жар. За нея това разследване се превърна в източник на жизнена енергия, в житейска мисия. Спомни си за един случай: отстраниха следовател от Крипос22 от разследване, защото имал връзка със свидетелка, за която по-късно се оженил. Въпросната свидетелка не разполагала с важни показания като Линда. При мисълта какво би могла да постигне, девойката пламна от вълнение. Сети се за съвета на Якоб да запази в тайна какво е видяла. Линда нямаше да говори с никого. Освен, разбира се, с Карен.

Слуховете плъзнаха навсякъде и се промушваха във всяка пукнатина. Мъртвата била съпругата на Гюндер, дошла чак от Индия! Ако Пуна беше пристигнала благополучно, нямаше да ѝ се размине толкова лесно. Местните щяха да я изучават най-безпощадно. Но понеже никой не смяташе, че тя заслужава подобна трагична участ, хората от Елвеста говореха със симпатия за любовното приключение, което си бе позволил Гюндер. Хората най-силно се вълнуваха от факта, че някой е видял колата на Йоран Сетер, паркирана до местопрестъплението. Жителите на Елвеста очакваха подобни слухове и изобщо не допускаха Йоран да е убил индийката: познаваха го като представителен млад мъж. Повече ги интересуваше кой е човекът, не само забелязал колата му, но и съобщил в полицията, а и споменал името на Йоран. В бистрото на Айнар се бяха събрали Франк — Подвига на Маргит, бледият, слаб мъж с прозвището Макарона и Муде от бензиностанцията «Шел». Франк отпусна огромните си лакти върху масата.

— Защо аз не съм заподозрян? Карам червена тойота и приличам на побойник.

Айнар беше напълно съгласен с последното.

— Но тойотата ти е кафява — възрази той от тезгяха.

— Ръждивокафява — уточни франк. — Отдалеч изглежда червена. Всъщност защо да не си бил ти, Айнар? Във вестника пише, че индийката се отбила в заведението ти да пие чай.

Съдържателят извади металната кошница с пържени картофи от врящото олио.

— Как ли пък не. Тя се е домъкнала тук с огромния си куфар, аз съм я метнал в колата, закарал съм я във Витемуен, направил съм я на кайма, офейкал съм оттам и веднага съм се заловил да пека пържоли. Нищо работа!

Той подсмръкна.

— Според мен е старият Гюнвал — обади се Макарона. — Живее точно до местопрестъплението и е вдовец, откакто се помни. Видял е как жена в индийско сари върви по пътя и се е втурнал след нея с изваден инструмент.

Шегата му отприщи дружен смях. Айнар поклати глава.

— Не беше облечена в сари, а в костюм с панталон. Тъмносин или синьозелен. Убиецът сигурно не е от селото.

— Да, защото ние сме по-добри от останалите, разбира се — подхвърли Франк. — Аз лично съм убеден, че убиецът е тукашен. В селото живеят няколко хиляди души. Бъдете сигурни, че разследващите ще търсят тук.

— Аз казвам, че го е направил Муде — намеси се Айнар. — Стоял е в бензиностанцията и си е гледал счетоводството. Видял е как жената излиза от заведението му. Метнал се е в сааба и право след нея.

— Моята кола е бяла — обори го спокойно Муде. — А я по онова време на смяна беше Турил. Аз ходих на боулинг в Ранскуг.

— Наистина ли си се сдобил със собствена топка? — попита го Айнар.

— Абсолютно! — въодушеви се Макарона. — И то не каква да е. Прозрачна като от стъкло. Тежи четирийсет килограма, а в центъра ѝ има малък черен скорпион. Нали Муде се пише Скорпио на таблото с резултата.

— Ама че си фукльо! — подвикна франк.

Изгавриха се с Муде по всички правила. Шегите им обаче не го засегнаха. Той умееше да играе отлично боулинг и бе постигнал личен рекорд от двеста и трийсет точки.

Айнар се ухили.

— Не знаем дали колата наистина е била червена. Някакъв глупак е видял такава кола и си е втълпил, че е видял фолксваген «Голф».

— Да, ама глупакът е от Елвеста, защото плъзнаха слухове за Йоран — отбеляза Франк.

— Сигурно е вечната велосипедистка — предположи Макарона. — Принцесата с блестящите очи и светлорусата коса. Нали преди няколко дни се взираше в колата на Йоран. Той даже я попита какво зяпа.

— Линда Карлинг?

— Точно тя. Линда, дето винаги е на промоция. Проклетницата се е обадила в полицията. Обзалагам се, че е тя.

Умълчаха се, докато отпиваха от халбите си. Франк си сви цигара, а Айнар поръси пържените картофи с подправки и му занесе чинията.

— Какво казва Йоран по въпроса?

Франк затвори запалката «Зипо» и подуши храната.

— Йоран не се притеснява, защото полицията разпитва всички, не само него.

— Сетих се нещо — намеси се Муде. — Йоран дойде в заведението в деня, когато е била убита индийката. Не, на следващия ден. Лицето му беше издраскано.

— Сигурно Ула го е подредила така — засмя се франк. — Става по-зла от котка.

— Не думай. Питам се дали полицаите са забелязали раните.

— Отдавна са зараснали — отвърна Айнар. — Е, почти, де.

— Дори сега да не се забелязват, хората вече са ги видели — възрази Макарона.

Франк го погледна сурово.

— Значи, ако дойдат при теб и те подложат на кръстосан разпит, няма да пропуснеш драскотините, така ли?

— Няма да им го кажа, разбира се. Да не съм идиот.

— И защо да не спомене драскотините? — тихо се осведоми Муде. — Макарон, да не би да се опасяваш, че Йоран с убиецът?

— Не, не, разбира се.

— Защо тогава да не споменаваме белезите пред полицията?

— За да му спестим неприятностите. Тази следа няма да доведе до нищо.

Вратата се затръшна. Влезе Йоран с кучето си. На масата настъпи мълчание. По лицата на мъжете се изписа вина. Йоран ги огледа спокойно.

— Кучето — обади се Айнар. — Остави го навън.

— Не може ли да легне под масата?

Йоран издърпа един стол. Чу се скърцане.

— Не, кучетата нямат място в заведението — настоя Айнар.

Йоран се изправи неохотно и излезе. Завърза кучето за парапета и се върна. Айнар му наля халба бира.

— Пий бира, докато още можеш — пошегува се Макарона.

— Да, защото съвсем скоро ще ме тикнат в пандиза. Не, положението не е толкова сериозно. Искаха само да разберат къде съм бил в деня на убийството. Записаха някои неща и си тръгнаха. Не съм единственият с червея на кола в Елвеста. В близко бъдеще ще им се отвори доста работа.

— Да. Аз поне имам алиби — изсумтя Франк. — Тогава ходих на кино. Дори си запазих билета. За нищо на света няма да го изхвърля. На правосъдието не може да се разчита. Колко невинни хора осъждат.

— В повечето случаи все пак залавят истинския виновник — отбеляза Макарона.

— Йоран, ти разбра ли кой е спрягал името ти пред полицаите? — попита франк.

— Не, пет пари не давам.

— Най-вероятно е бил Линда. Дето има коса като на албинос.

— Мина ми през ума — Йоран заби погледа в халбата си. — Сигурно ги е видяла на поляната.

— По-скоро сенките им — поправи го Франк.

— Откъде знаеш това? — бързо попита Йоран.

— От Карен.

— Един господ знае какво е видяла.

Йоран си разплиска бирата.

— Според мен Линда трябва да внимава какво говори. Мамка му. Ако в селото обикаля някакъв луд и тя продължава да снася на полицията, може да ѝ се случи случка. На нейно място бих се покрил в миша дупка.

— Това момиче никога няма да се покрие — отбеляза Айнар. — Ако беше видяла нещо съществено, ченгетата отдавна да са дошли. Разследващите изобщо не са сигурни дали Линда наистина е видяла убиеца и жертвата.

— Или така поне твърдят! — заръкомаха Макарона. — Само си помисли колко информация премълчават. Ами ако разпространяват версията, че Линда е забелязала неясни сенки, за да не я подлагат на риск, а в действителност тя е видяла много повече?

— Съмнявам се — отвърна Айнар и нареди празните халби в миялната.

— Точно така правят — потвърди Макарона. — Пускат дребни трошици на журналистите, за да ги държат настрана, а самите те знаят доста повече.

— В такъв случай те смятат за невинен, Йоран — успокои го Айнар. — Иначе отдавна да са те арестували. Линда те познава добре. Ако те е видяла, щеше вече да им е казала.

— Албиноси като нея не виждат добре — нагло заяви Йоран.

— Тя не е албинос. Просто е много светла. Но не вижда по-далеч от носа си. Защо не доведе Ула?

— Лежи, нещо не ѝ било добре — мрачно отвърна Йоран. — Момичетата наистина ме изнервят ужасно.

Йоран отпи от бирата си. Очите му се рееха другаде. Останалите го поглеждаха крадешком. По лицето му и по ръката, с която държеше халбата, още личаха тънки червени ивици.

— Предположихме, че сте се сдърпали — обади се Франк. — Понеже още имаш… белези по лицето, така да се каже.

— Не, кучето ме подреди така — усмихна се Йоран. — От време на време си премерваме силите. Налага се непрекъснато да му напомням кой е шефът.

— Какво казаха полицаите?

— Ще говорят с всички. Пригответе се за разпит.

Йоран стисна халбата между дланите си.

— Чу ли, Айнар?

— Вече бяха при мен — вдигна равнодушно рамене той. — Изпратиха един къдрав гимназист. Направо ми се разтрепериха мартинките.

— И при мен беше същото. Разпитващият не ми се стори никак страшен.

— Страшните отиват в Крипос — осведоми ги франк.

Муде се бе замислил за нещо друго.

— Питам се дали създават профил на извършител. Нали в днешно време е на мода. За беда тези профили почти винаги се оказват точни.

— Прекаляваш — скастри го Макарона. — Не живеем в Чикаго.

— Така е. И все пак.

Муде говореше някак замечтано, все едно изказваш мислите си на глас.

— Интересно ми е дали убийците предпочитат опредем лени марки автомобили. Дали важи принципът «кажи ми какво караш и ще ти кажа какъв си».

Останалите се засмяха, защото познаваха склонността на Муде да си прави бързи изводи за хората по автомобилите им.

— Да вземем волвото например — продължи Муде.

Волвото е типичната кола за дядовци. Както и мерцедесът. Замислете се за Юман и за Кале Муе и ще видите, че съм прав. Докато шофьорите на френски автомобили притежават стил и нюх за комфорт и елегантност. Обаче им липсва прагматичност. Френските коли са красиви, но се ремонтират трудно. Онези, които избират японски марки, постъпват много разумно, но те пък нямат стил ѝ усет за елегантност.

Разсъжденията му за японските коли разсмяха всички: франк караше тойота.

— После имаме беемве. Тези момчета искат прекадено много. Беемвето си е чиста демонстрация. А мъжете, които карат английски коли, често са малко женствени. После идва ред на опел. Собствениците на опели се отличават със стил, прагматичност и самочувствие. А какво да кажем пък за шофьорите на сааб!

Всички отново избухнаха в смях. Муде караше сааб. Той отпи от бирата и се вторачи в Йоран.

— А колкото до шкода и лада, по-добре да си замълча.

— Остава фолксваген «Голф» — напомни му Макарона.

Йоран следеше разговора със скръстени ръце.

— «Голф»-ът е много интересен случай. Карат го хора с буен темперамент. Искат нещата да стават бързо, да са постоянно в движение. Нетърпеливи и зад волана, и в живота въобще. Малко избухливи.

— Съветвам те незабавно да кандидатстваш за работа в полицията — обади се Айнар иззад тезгяха. — Направо ще си безценен с познанията си за хората и за колите.

— Зная — засмя се доволно Муде.

Айнар затвори миялната и премига с осветлението. Младите мъже изсумтяха недоволно, но пресушиха бързичко халбите си и ги отнесоха на барплота. Никой не се противопоставяше на Айнар. Понякога това ги учудваше.

Вечерта напредна. Светлината се изгуби и дърветата се превърнаха в черни силуети. Гюнвал закопча нашийника на кучето си и пое през гората. Не посмя да пресече поляната. Вървеше до дърветата. Бийгълът пъхтеше, изплезил език.

— Хайде, де, дебеланко — подкани го Гюнвал. — Трябва да се раздвижиш малко. Както, впрочем, и аз.

Отправиха се към Нуреван. След стотина метра Гюнвал се спря и се обърна. Втренчи се в поляната. Тишината го притесняваше, без да разбира защо. Случилото се нещастие го разтърси дълбоко. Всички в селото се познаваха. А някакъв пришълец остави смърт и разрушения след себе си. Ако изобщо ставаше дума за пришълец. По принцип Гюнвал не се боеше от тъмното. Поклати глад и продължи. Всяка вечер с кучето се разхождаха по един и същ маршрут. Така старецът имаше усещането, че си изпълнил дълга към дебелия си домашен любимец. Бийгълът беше все пак приятен спътник. Е, не притежават изявена индивидуалност. Не ставаше за изложби, не беше и особено послушен. Ала мълчаливо му правеше компания. Звук от лапи. Познатото предупреждение, когато някой се приближи до къщата. Пътят свърши и докато слизаше към езерото, Гюнвал нагази из тревата. Стъпките му потъваха безшумно. Небето над него сякаш дишаше! Усети как косата му се раздвижи. Внезапно чу познат шум. Ръмжене на автомобилен двигател — все още слабо, тя постепенно се засилваше. Какво ли търси тази кола до Нуреван толкова късно, озадачи се Гюнвал. Спотаи ся между дърветата и изчака кучето да се облекчи. Гюнвал недоумяваше защо го хвана страх. Това беше направо нелепо, та той обикаляше тези места от години като много други хора, с и без кучета. Заслуша се напрегнато в шума от колата. Тя се приближаваше бавно, почти колеблива откъм пътя, потънал в гъсталаци. Спря. Фаровете обляха езерото със студената си халогенна светлина. Поела изгаснаха и всичко отново потъна в нощен мрак. Поява се човешка фигура. Извади нещо от багажника и пое към носа. Гюнвал отстъпи малко по-назад между дърветата. «Кучето ще се разлае всеки момент», изплаши се той. Но бийгълът не гъкна. И той се заслуша в звуците. На слабата светлина от небето Гюнвал различи мъжки силует, застанал в края на носа с нещо голямо и тежко в ръка. Прилича поразително много на куфар, съобрази старецът. Мъжът замахна и го хвърли. Чу се силен плясък. Сърцето на Гюнвал се разблъска. Кучето стоеше до него като заковано. Мъжът се върна бързо до колата. Това, че някой хвърля нещо в езерото, не означава нищо, мъчеше се да убеди сам себе си Гюнвал, ала се разтрепери. Тази появила се изневиделица кола и този мъж, надзъртащ неспокойно през рамо, го изплашиха. Силуетът застана до автомобила и за миг се вторачи в полумрака. Гюнвал стоеше свит между дърветата, а кучето, сякаш заразено от ужаса на стопанина си, замръзна на място. Ушите му щръкнаха. Мъжът се качи в колата, запали и даде назад. Направи рязък завой и потегли обратно. Изчезна в посока главния път. У Гюнвал не остана никакво съмнение. Мъжът беше Айнар Сюнде.

Дълго размишлява, седнал на стола. Дали да съобщи в полицията какво е видял? Доколкото си спомняше, във вестниците пишеше за изчезналия куфар на жертвата. Ставаше дума обаче за Айнар, когото Гюнвал познаваше. От много години. Отруден баща и съпруг с безупречна репутация. Е, носеха се разни слухове, че бракът му куца и жена му си има тайни, но Гюнвал беше великодушен и не осъждаше хората. Вероятно Айнар просто изхвърли непотребни вещи в езерото. Не че беше законно, но кой би се обадил в полицията за подобно нещо? Ако Гюнвал реши да позвъни, ще разберат кой се обажда и възникваше опасността да си изпати. Айнар не би отнел живота на беззащитна жена, смяташе Гюнвал. А този факт можеше да се окаже важен. Защо му е да хвърля куфар в езерото? Ако предметът е куфар. Дали да не подаде анонимен сигнал? И това е позволено. Гюнвал затвори очи и пак видя очертанията на силуета. Изведнъж го полазиха ледени тръпки. Стана и извади от барчето бутилка «Eau de Vie». Напълни голяма чаша. Не искаше да се въвлича в никакви неприятности. Но младата Линда Карлинг, която беше минала покрай Витемуен, каза какво е видяла без грам притеснение. Е, да, ама тя е млада и куражлийка. А Гюнвал е възрастен, вече прехвърлил шейсетте. Ако се обади…

— Добре е да поговорим с него. Ако позвънилият на дежурната линия е той, ще поддаде веднага.

— Ще поддаде?

— Ще видим какво ще излезе.

— Човекът по телефона се държа странно — отбеляза Скаре. — Изрецитира показанията си като наизустен урок и затръшна слушалката. Беше изплашен до смърт.

— Защо според теб?

— Защото излъга. Твърдеше, че видял само силуета на мъжа до езерото. Сигурно е видял не само силуета, а и лицето му. И това го е изплашило. Защото вероятно го познава.

— Точно така.

Сайер се загледа във водата. Оттам излизаха мехурчета и се пукаха на повърхността. Единият водолаз изплува и пое към сушата.

— На дъното има нещо. Тежко е, ще ни трябва въже.

Хвърлиха му навито на кълбо въже и той отново се гмурна. Мъжете на сушата притаиха дъх. Сайер се взираше толкова напрегнато от брега, че му се зави свят.

— Идват. Готови са.

Две технически лица започнаха да издърпват бавно въжето. Под водата се показаха контурите на предмет Сайер и Скаре видяха дръжката на куфар, за която бе завързано зеленото въже. Сайер затвори блажено очи. Хвана дръжката и помогна при изваждането му. Куфарът лъщеше подгизнал върху тревата. Беше стар, изработел от кафява изкуствена кожа, със стабилна дръжка. Към куфара бе прикрепена кафява папка от същата материя, на дръжката забелязаха етикет с името на собственика. Водата обаче бе размила буквите до неузнаваемост. Сайер клекна в тревата да огледа куфара. Неволно се сетя за Юман.

— Колко вода е проникнала вътре? — поинтересува се Скаре.

— Много. Куфарът е стар и износен.

Сайер го вдигна.

— И колко тежи само! Изобщо не проумявам как е тръгнала с него покрай шосето.

— Откъде знаеш, че е тръгнала? Знаем, че е седнала да изпие чаша чай в заведението на Айнар. Освен него никой друг не я е видял да излиза оттам.

— Но е била убита на мястото, където я намерихме — напомни Сайер.

— Ами ако са били двама? Ако в заведението е имало още един клиент освен Пуна?

— Двамата са я нападнали, после единият е излязъл и я е очистил?

— Да, нещо такова.

Сайер прибра внимателно куфара в багажника.

— Скаре, отиваме да проверим какво има вътре. Ти иди да разпиташ приятелката на Йоран Сетер.

— Дадено, шефе — ентусиазира се Скаре.

По лицето на Сайер се изписа досада.

— Работи в парфюмериен магазин в търговския център — осведоми го Скаре. — Истинско клише: културист и нацапотена кукла. Направо по учебник.

— Тръгвай! — изкомандва Сайер.

— Защо ме пришпорваш така?

— Нали каза, че лицето му било изподрано. Провери му алибито.

Куфарът не беше заключен, а пристегнат с два опънати широки ремъка. Сайер го откопча. Катарамите щракнаха. Сайер повдигна капака. Мокри дрехи и обувки. Загледа се в екзотичните цветове: тюркоазено зелено, лимоненожълто, оранжево. И бельо. Чисто ново, подредено в прозрачни найлонови пликове. Два чифта обувки. Козметична чантичка на цветчета. Пликче с шноли в различни цветове. Четка за коса. Халат — розов, лъскав, като от коприна. Пуна бе опаковала дрехите си много грижливо! В стаята за съвещания малкото ѝ вещи изглеждаха самотни. Разследващите, разтърсени от налегналите ги мисли, имаха усещането, че мястото на тези вещи не е тук. Пунш е искала да ги подреди в дома на Юман. Четката — върху скрина, козметичната чантичка — в банята. Обувките — я шкафа. Сигурно си е представяла как разопакова багажа си с помощта на Гюндер. Оставали са ѝ хиляда метра до къщата му, когато е починала.

В кафявата папка намериха документите ѝ: пътническа застраховка и задграничен паспорт. На снимката индийката изглеждаше много млада, приличаше почти на тийнейджърка. Не се усмихваше.

— Тези вещи принадлежат на Юман — предупреди Сайер. — Бъдете внимателни с тях. Само това му е останало от нея.

Мъжете кимнаха. Сайер се замисли за покойната си: съпруга. Четката ѝ за коса продължаваше да стои на лавицата под огледалото. От тринайсет години. Не би могъл да я махне оттам. Бе изхвърлил всичко останало: дрехи, обувки, бижута, чанти. Но не и четката ѝ за коса. Вероятно Юман също ще постави четката на съпругата си под огледалото. Странно как понякога вещите придобиват такава значимост. Сайер излезе от стаята и позвъни в болницата. Оттам потвърдиха, че Юман е при сестра си.

В търговския център цареше голямо оживление. «Направо не е за вярване, че бакалията на Гюнвал оцелява», помисли си Скаре. Огледа се наоколо да види къде е парфюмерията и я откри, притисната между магазин за прежди и ключарско ателие. Зад щанда за парфюми четеше младо момиче. Скаре обходи с поглед изобилието от шишенца, стъкленици, тубички и кутийки. «За какво са им всичките тези неща», питаше се той. За мъжката част от клиентелата бе отредена само една скромна етажерка. Скаре хвърли бегъл поглед към продавачката:

— Какво ще ми препоръчате? Искам да ухая на нещо приятно.

Тя се приближи и го огледа с очите на професионалистка.

— «Hugo Boss» е добър избор. «Henley» — също. Зависи дали искате да привлечете вниманието на околните, или не.

— Да, искам — разпалено я увери Скаре.

Ула взе едно флаконче от етажерката, отвори го и капна върху китката му. Скаре помириса послушно и ѝ се усмихна.

— Я виж ти — засмя се той. — Много готино ухае. Колко струва?

— Триста и деветдесет крони — отвърна тя.

Скаре се задави.

— Не забравяйте, че за да се създаде подобен аромат, са нужни дългогодишни проучвания — вещо отбеляза тя. — Преди най-сетне да произведат перфектния парфюм, компаниите провеждат многобройни опити с цел усъвършенстване на аромата.

— Мм — съгласи се Скаре. — Ти си Ула, нали?

— Да — изненадано кимна тя.

— От полицията съм — представи се той. — Вероятно се досещаш защо съм дошъл.

Ула имаше широки рамене, впечатляващ бюст, който изглеждаше истински, и слаби дълги крака. Беше се гримирала много изкусно.

— Ще се наложи да те разочаровам — бързо реагира тя. — Не зная нищо за случилото се във Витемуен.

— Не очаквам да имаш информация, просто работим така: преобръщаме камъни, пък каквото намерим — усмихна се Скаре.

— Под мен няма какво да пропълзи — престори се на засегната Ула.

Скаре се засмя малко засрамено.

— Сигурно. Само се опитвам да се направя на интересен, но не всеки път ми се удава. Има ли къде да поговорим на спокойствие?

— Не мога да оставя щанда — тутакси обясни тя.

— Няма ли кого да помолиш да те замести за пет минути?

Ула се огледа в просторното помещение. Двете момичета зад щанда за печива нямаха работа. Ула махна на едното и то веднага притича.

— Да отидем в кафенето ей там.

Столовете се оказаха ужасни, от леярски чугун. Скаре намери решение на проблема, като седна на края на стола и се наведе напред.

— Само за твоя информация: на сегашния етап на разследването изключваме хората от кръга на заподозрените един по един. Разбираш ли? Опитваме се да научим къде са се намирали жителите на Елвеста на двайсети вечерта и какво евентуално са видели.

— Ясно, но аз не съм видяла абсолютно нищо — Ула го гледаше с очакване.

— Все пак ще ти попитам: къде беше вечерта на двайсети август?

Ула се облегна назад.

— Първо тренирах в «Адонис» заедно с един мой познат.

— Кой е той?

— Казва се Йоран.

«Доста странно се изразява за гаджето си», помисли си Скаре, но си замълча.

— Към осем приключихме, качих се на автобуса и отидох у сестра ми, която живее на десетина километра от Елвеста, за да гледам племенника ми. Сестра ми е омъжена и има двегодишно момченце — поясни тя.

— И колко време остана у тях?

— До към полунощ.

— А този Йоран? Той с теб ли дойде?

— Не — отсече лаконично тя. — Не ми трябва компания, за да бавя двегодишно хлапе. Гледах телевизия и се прибрах с последния автобус.

— Значи гаджето ти не беше при теб?

Тя го погледна неприязнено.

— Гадже ли? Кой казва, че с Йоран сме гаджета?

— Той.

— Нямам гадже.

Скаре подпря брадичка на ръцете си и я погледна. Ула носеше красив пръстен с черен камък.

— С Йоран Сетер не сте гаджета, така ли? — спокойно попита той.

— Бяхме — отговори тя.

Скаре долови разочарование в гласа ѝ.

— Значи скъсахте?

— Да.

— Кога?

— На двайсети август, след тренировката. Не исках да продължаваме.

Изминаха няколко продължителни секунди, докато Скаре асимилираше информацията и смътно осъзнаваше какво означава тя.

— Ула — подхвана полугласно той, — моля за извинение, задето ще ти задам нетактичен въпрос, но трябва да разбера някои подробности около скъсването ти с Йоран.

— Защо? — учуди се тя.

— Не мога да ти обясня. Разкажи ми каквото си спомняш. Кога и как стана това?

— Защо се налага да споделям толкова лични неща?

— Сигурно си мислиш, че връзката ти с Йоран не ме засяга, но не е така.

— Нито Йоран, нито аз сме свързани по някакъв начин със случая. Нямам желание да отговарям на въпроса ти.

Ула се затвори в черупката си. Скаре се мъчеше да изкопчи малко информация.

— Не е нужно да се впускаш в подробности. Накратко ми разкажи какво се случи.

Прикова сините си очи в зелените очи на девойката! Този трик обикновено действаше безотказно на жените. Ула също не направи изключение.

— Бяхме заедно около година. Ходехме да тренираме я «Адонис». Понякога аз пропускам тренировките, но Йоран ходи винаги по три пъти седмично. Взема ме от работа с колата и отиваме заедно в залата. Спортуваме няколко часа и се прибираме. Вечерта на двайсети август вече бях решила да скъсам с него. Само изчаквах да приключи тренировката. Двамата отидохме да се преоблечем в съблекалните. Ужасно се боях да му кажа — призна тя. — Поколебах се дали да не изчакам по-подходящ момент, но то просто ми се изплъзна. Срещнахме се на изход, както обикновено. Той си купи кока-кола, аз — спрайт. Постояхме отвън, докато си изпием безалкохолното. И аз внезапно му казах, че искам да скъсаме и да се прибера с автобуса.

Мислите на Скаре се разлетяха във всевъзможни посоки.

— Ула, с какво беше облечен Йоран след тренировката? Спомняш ли си?

— Ами какво беше — подвоуми се тя. — Бяла спортна блуза с яка. И черни дънки «Левис». Обикновено така се облича.

— Как реагира на решението ти?

— Пребледня като платно. Ала нямаше какво да направи. Така или иначе скъсахме. Не обели дума. Веднага се качи в колата.

— Каза ли ти къде отива?

— Не. Обади се на някого по мобилния си телефон. После потегли бясно, гумите изсвириха.

— Ула, ще се наложи пак да се видим. Не се притеснявай, нали?

— Добре — сериозно кимна тя.

— Свободна си да се върнеш зад щанда.

Скаре напусна търговския център и се качи в колата си. Започна да барабани с пръсти по волана. Йоран Сетер не е ходил с Ула да гледат племенника ѝ. Тя е скъсала с него. Отхвърлила го е. На връщане Йоран е минал покрай Витемуен. Возил се е сам в червения си «Голф». Бил е облечен в бяла блуза.

Цяла вечер Линда звъня на Карен, но всеки път майка ѝ казваше, че още не се е прибрала. Двете приятелки не се бяха виждали няколко дни. Линда усещаше как хората в селото я гледат с неприязън, докато пие кока-кола в бистрото или кара колело по шосето.

Застана до прозореца и се загледа в тъмната градина. Слуховете къде са се отбили полицаите и най-вече къде са се отбили повече от веднъж плъзнаха неудържимо из Елвеста. Майката на Линда не остана очарована от новината, че дъщеря ѝ се е обадила в полицията. А Линда не съзираше никакви изгледи да срещне отново Якоб. Не ѝ стигаше умът какво да измисли, за да го накара да дойде при нея. Ровеше неуморно из откъслечните проблясъци в паметта си с надеждата да се сети за още някоя подробност. Двамата души на поляната, увлечени в страната си гонитба. Дори сега пак ѝ приличаше на любовна игра. Якоб обаче ѝ обърна внимание, че хората виждат онова, което искат да видят. Мъж тича след жена, както мъжете правят непрекъснато. Затова Линда бе разтълкувала ситуацията така. Онзи ден, когато огледа колата на Йоран, той я наблюдаваше много озлобено. Сигурно вече е схванал причината. Линда не се боеше от него, но не възнамеряваше да му създава неприятности. Просто се наложи да опише колата във Витемуен. Не само Йоран кара «Голф». Не е изключено такъв автомобил изобщо да не е на жител от Елвеста. За размисли обаче стана твърде късно. Разследващите вече разпитаха и Йоран, и Ула. Линда си припомни лицето на Йоран, осеяно с драскотини. Сигурно и други са ги забелязали. Ако не го бе направила тя, някой друг щеше да подаде сигнал. Линда реши твърдо да не обели повече дума. Обаче трябва незабавно да види Якоб! Застанала пред прозореца, мислеше усилено какво да предприеме. Майка ѝ замина за Холандия да транспортира оттам лалета. Минаваше единайсет и в къщата цареше пълна тишина. Изведнъж Линда се втурна в коридора и заключи вратата. Острото щракване на ключалката я изплаши. После седна на кухненската маса. Телефонният звън я стресна и тя подскочи като ужилена, а от гърдите ѝ се изтръгна лек стон. Сигурно Карен най-сетне се бе прибрала и ѝ връща обаждането. Линда вдигна слушалката и извика името на приятелката си. Никой не ѝ отговори: Чуваше се само дишане. Объркана, Линда продължи да вика:

— Ало?

Никакъв отговор. Само леко бръмчеше от слушалката. Затвори с разтреперани ръце. Сега искаха да изплашат и нея. Седна на дивана и започна да си гризе ноктите. Навън дърветата шумоляха. Никой няма да я чуе, ако крещи за помощ. Страхът заплашваше да я стисне за гърлото всеки момент. Линда включи телевизора, но само след минута го изключи. Ако на вратата се появи някой, няма да го чуе заради шума. Реши да си легне. Изми си бързо зъбите и се втурна по стълбите. Дръпна пердетата пред прозореца. Съблече се и се мушна под завивката. Започна да слухти. Не я напускаше усещането, че навън има някой. Пълни глупости. В градината влизаха само сърни, за да изядат падналите ябълки, които хората не бяха събрали. Изгаси лампата и пак се скри под одеялото. Извършителят на ужасното престъпление не би дошъл в дома ѝ. Най-вероятно се е покрил някъде. Освен това на дежурната линия сигнали бяха подали около триста души. Линда беше само една от многото. Изведнъж долови шум. Съвсем ясно. Определено не си внушаваше. Почукване по стената на къщата. Линда се изправи в леглото и заслуша с притаен дъх. Шум от влачене. Прилоша ѝ. Наведена напред, тя се хвана за гърдите. Навън имаше човек! В градината. Линда спусна крака на пода, готова да хукне. Очакваше всеки момент натрапникът да разбие ключалката на първия етаж. Ушите ѝ бучаха и загуби способност да мисли. Отново тишина. Стана от леглото и постоя права. Трепереше. Стаята тънеше в непрогледен мрак. Приближи се до прозореца и с два пръста повдигна леко пердето. Взря се в тесния процеп. Първоначално не виждаше нищо в тъмното, но очите ѝ постепенно привикнаха с мрака и благодарение на оскъдната светлина от кухнята различи дърветата и ливадата. Зърна мъж, отправил поглед към прозореца ѝ. Тя се отдръпна рязко и се сви в единия ъгъл на стаята. Дишаше учестено от уплахата. «Ето го наказанието ми», помисли си Линда. Сега той ще си отмъсти, задето се е обадила в полицията. Заслепена от паника, Линда се втурна по стълбите към първия етаж. Грабна слушалката и набра номера на Якоб — личния, в дома му на улица «Недре Стургате». Знаеше го наизуст. Изхълца, когато той вдигна.

— Тук има някой! — прошепна отчаяно тя. — Стои в градината и гледа към прозореца ми.

— Извинете, с кого разговарям? — попита Скаре.

— С Линда! — извика тя. — Сама съм вкъщи. В градината ни има мъж!

— Линда? За какво става дума?

Гласът му ѝ донесе облекчение. Тя се разхлипа.

— Един мъж се крие зад дърветата, но го видях.

Скаре най-сетне разбра за какво му говори и подхвана с успокоителния глас на професионалист:

— Сама си вкъщи и ти се струва, че си видяла някого?

— Не ми се струва, видях го! Съвсем ясно. Освен това го чух. Стоеше до външната стена.

Подобно нещо никога не се бе случвало на Якоб Скаре. Той размисли и реши да успокои девойката. Явно се намираше под огромно напрежение.

— Как се сдоби с номера на домашния ми телефон? — поинтересува се той.

— Пише го в указателя.

— Аха, вярно. Имаш право да го използваш. Но в момента не съм на работа, Линда.

— Ами ако се опита да влезе!

— Заключи ли вратата?

— Да.

— Линда, отиди до прозореца да провериш дали все още стои навън.

— Не, не!

— Послушай ме.

— Страх ме е!

— Няма да затварям, ще те изчакам.

Линда се промъкна до прозореца и се вторачи в градината. Нямаше никого. Объркана, тя продължи да се оглежда. После се върна до телефона.

— Там ли е?

— Не.

— Сигурно си въобразяваш. Изплашена си.

— Мислиш ме за истеричка, но не съм!

— Не те смятам за истеричка. Просто онова, от което се боиш, няма да се случи.

— Всички знаят какво ти казах — подсмръкна тя. — Всички в селото.

— Да не би да се държат враждебно с теб?

— Да!

Линда стисна слушалката до болка. Няма да го остави да затвори. Искаше да говори с Якоб до зори.

— Чуй ме, Линда — настойчиво подхвана Скаре, — много хора се страхуват да свидетелстват. Видели са нещо необичайно, ала не искат да се забъркват за нищо на света. Ти прояви смелост, като ни разказа какво си забелязала. Предположи каква марка кола кара убиецът. И толкова. В това няма нищо осъдително.

— Да, но си мисля за Йоран. Сигурно ми е бесен.

— Няма причина. Сега ти предлагам да си легнеш и да се наспиш. Утре ще гледаш по-ведро на живота.

— Няма ли да дойдеш да провериш дали навън не дебне някой?

— Сигурен съм, че няма нужда. Обаче ако се притесняваш, ще се обадя в участъка да изпратят човек.

— Предпочитам да дойдеш ти — прошепна тя.

Скаре въздъхна.

— Днес не съм на работа — спокойно обясни той. — Постарай се да се отпуснеш, Линда. Има хора, които обикалят насам-натам. Вероятно някой нощен скитник е минал през градината ви.

— Добре, извинявай.

Притиснала слушалката съвсем близо до ухото си, Линда имаше чувството, че той е в главата ѝ.

— Повече няма да си отворя устата — закани се инатливо тя.

— Нали ни разказа всичко, което знаеш по случая?

— Да — призна тя.

— Добре тогава. Лягай си. Разбирам, изплашена си. Случиха се ужасни неща.

Не затваряй — изкрещя тя наум. — Якоб, недей!

— Лека нощ, Линда.

— Лека нощ.

Бузите на Гюндер хлътнаха съвсем. Дойде небръснат, а по яката на ризата му се бе образувал тъмен ръб. «Добре че Марие не може да ме види», помисли си той.

Прикова поглед във вещите на Пуна, пръснати върху масата. Дрехите ѝ бяха изсъхнали, но по тях личаха петна от мръсната вода. И все пак личеше колко са красиви. «Това са дрехите на съпругата ми», мина му през ум. Нощницата и четката за коса. Затвори очи и си спомни как Пуна премяташе коси над рамото си, за да ги среше.

— Веднага щом приключим, ще ви ги донесем у дома — обеща Сайер.

Гюндер кимна признателно.

— Хубаво е човек да си запази нещо за спомен — събра смелост той.

— Още нещо. Получихме писмо от полицията в Ню Делхи. Ако желаете, ще ви го покажа.

Гюндер кимна отново и пое листа. Поизмъчи се, докато си преведе английския текст. Mr. Shiraz Bai, living in New Delhi, confirms one sister Poona, born on the first of June 1962. Left for Norway on the 19th of August. Mr. Bai will come to Oslo the 10th of September, to take his sister home.“23

— Да я отведе? В Индия ли? — задъха се Гюндер. — Но тя е моя жена! Нося брачното ни свидетелство. Нима не съм най-близкият ѝ роднина? Брат ѝ има ли законното право да я вземе?

От възмущение Гюндер започна да пристъпва от крак на крак. Сините му очи блуждаеха изплашено, а листът в ръката му трепереше.

Сайер се помъчи да го успокои:

— Ще ви съдействаме и ще намерим решение.

— Нали имам някаква права? Брачното свидетелство си е официален документ.

— Да, естествено.

Сайер отвори едно чекмедже.

— Това ви го давам още отсега.

Подаде малък плик на Гюндер.

— Брошката ѝ.

При вида на украшението Гюндер избърса потеклата сълза.

— Не спираме да работим по случая — увери го Сайер. — Ще намерим убиеца.

Гюндер заби поглед в пода.

— Разбирам, че в момента имате много по-сериозни проблеми от хода на разследването — продължи Сайер. — Вече сте вдовец.

Гюндер вдигна очи. Инспекторът го нарече вдовец. Прозвуча като вид обезщетение, компенсация за сполетялата го трагедия. Гюндер се прибра вкъщи и се обади на зет си да му разкаже за Марие. Всеки ден, след като се прибереше от болницата, звънеше на Карщен. Всъщност в състоянието ѝ не бе настъпила никаква промяна.

— Странно е как някой може да лежи толкова неподвижно — сподели Гюндер. — Без дори да помръдва клепачи. Ами ако си изгуби гласа?

— Едва ли, сигурно просто ще бъде пресипнал — успокои го зет му. — Ще си го възстанови с упражнения.

— Не само гласът, всичко трябва да се тренира — печално отбеляза Гюндер. — Мускулите ѝ изчезват. Според лекарите тялото ѝ омеква и…

— Добре, добре. Ще чакаме и ще видим. Вече нямам сили да слушам всичките тези приказки. И без това нищо не разбирам от медицински термини.

Страхът в гласа му се усили. Карщен не спомена името на Пуна нито веднъж, макар че и до него бе стигнала мълвата коя е тя. Гюндер се чувстваше обиден. Докато разговаряха, усукваше между пръстите си телефонния кабел. Карщен рядко посещаваше жена си в болницата. Гюндер, от своя страна, нямаше нищо против да седи до сестра си. Говореше ѝ тихо и тъжно за сполетялото го нещастие. Намериха куфара, Марие. С дрехите ѝ. Брат ѝ ще дойде тези дни. Ужасно се притеснявам. Отнех му единствената му сестра. Пуна ми каза, че не са особено близки, но все пак. Той се опита да я разубеди да не идва в Норвегия. Оказа се прав.

Докато разказваше на Марие, подреждаше мислите си.

Все още беше в болнични и не му се ходеше на работа. Дните минаваха, Бьорнсон се обаждаше от време на време да го чуе за малко. Говореше с повишено самочувствие. Най-сетне, поради отсъствието на титуляря, пред Бьорнсон се откри възможността да покаже способностите си. Фермерът Сварща питал за Гюндер. По думите на Бьорнсон останал със зяпнала уста, когато чул дългата история. Изобщо не бил допускал, че Юман ще събере кураж да отиде в чужда страна и да се ожени там.

— В разговор с един от колегите ми, Якоб Скаре, си заявил, че си прекарал вечерта на двайсети август в компанията на приятелката си Ула.

Сайер огледа Йоран Сетер, който се усмихваше отзивчиво. Раните по лицето му се бяха стопили до едва различими резки.

— Така е.

— След разговор с нея обаче става ясно следното: тя не е твоя интимна приятелка и не е прекарала вечерта с теб. Ходили сте на тренировка във фитнес студио „Адонис“ от шест до осем. Пили сте безалкохолно на изхода. После тя е сложила край на връзката ви. А ти си потеглил сам с колата, побеснял от яд. Следователно край Витемуен си минал някъде между осем и половина и девет.

Очите на Йоран Сетер се разшириха. Имаше много яко, мускулесто телосложение; руса коса с яркочервени кичури. В момента косите му се изправиха. В очите му се появи наситен отблясък. Като от живачни капчици, помисли си Сайер.

— Значи Ула пак е решила да къса с мен? — засмя се примирено Йоран. — Нищо ново под слънцето. След няколко дни пак ще поиска да сме заедно. Отдавна съм престанал да вземам приказките ѝ на сериозно.

— Не ме интересува дали сте заедно, или не. Важното е друго: излъгал си, че вечерта на двайсети август си бил с Ула в дома на сестра ѝ.

— Напротив, казах истината. Извинете, но защо се налага да ви отговарям на подобни въпроси?

— Защото разследваме убийство. Много хора са длъжни да отговарят на многото ни въпроси. Иначе казано, не си единствен. Ако това те успокоява.

— Нямам нужда от утеха.

Усмивката не слезе от лицето на силния, убедителен Йоран.

— Ула не си дава сметка какви ги приказва — обясни той.

— Не и според колегата ми.

— Той е общувал с нея само няколко минути. Аз я познавам от година и нещо.

— Значи все още твърдиш, че си прекарал вечерта с нея?

— Да. Гледахме племенника ѝ.

— И защо ѝ е на Ула да лъже? И то полицейски служител?

— Ако е бил готин, се е оказала достатъчна причина да го забаламоса. Тя се слага на всички. Явно не иска да е ангажирана с мен.

— Намирам обяснението за доста плоско.

— Нямате представа какви щуротии измислят момичетата, за да направят впечатление. В това отношение са направо ненадминати. И Ула не е изключение.

— Ходил ли си в къщата на сестра ѝ?

— Да — Йоран се усмихна още по-широко. — И затова мога да ви опиша как изглежда всекидневната, кухнята, банята. Много гадно, а?

— Как беше облечен, когато си тръгна от „Адонис“?

— Със спортна блуза. Вероятно бяла. Черни „Левис“. Обикновено така се обличам.

— Взе ли си душ след тренировката?

— Разбира се.

— Но въпреки това по-късно си влязъл да се изкъпеш втори път?

Кратка пауза.

— Кой ви каза?

— Разговарях с майка ти. Прибрал си се в единайсет и веднага си се пъхнал под душа.

— Сигурно така е било.

Пак тази усмивка. Нито следа от тревога или притеснение. Личеше колко старателно е оформял с тренировки мускулестото си тяло, отпуснато върху стола.

— Защо влезе да се къпеш пак?

— Така ми се е приискало.

— Майка ти ни каза, че си се прибрал, облечен в синя тениска и сиви шорти. Преоблече ли се след тренировката в колата?

— Майка ми няма услужлива памет.

— Само ти ли от цялото село си с всичкия си, Йоран?

— Не. Но, съвсем сериозно, тя не забелязва такива неща. Докато спортувам, нося синя тениска и сиви шорти.

— Значи си тръгнал от „Адонис“ с чиста бяла блуза, а преди да се прибереш, си облякъл потния си спортен екип?

— Не, не. Нали ви казах: майка ми се е объркала.

— С какво беше обут?

— С маратонки. Ето ги.

Той протегна краката си, за да ги покаже.

— Виждат ми се нови?

— Нищо подобно, нося ги от няколко месеца.

— Може ли да погледна отдолу?

Йоран вдигна крака. Подметките бяха тебеширенобели.

— На кого се обади?

— Кога?

— На двайсети, от колата. Ула те е видяла да говориш по телефона.

За пръв път от началото на разговора усмивката на Йоран се стопи.

— На познат. Толкова.

— Нека обобщим положението ти към днешна дата: минал си покрай местопрестъплението по времето, когато е било извършено. Караш червен „Голф“. Близо до мястото, където е намерена убитата, е забелязана подобна кола, паркирана на шосето. Свидетел е видял на поляната мъж с бяла риза заедно с жена. Даваш лъжливи показания къде си прекарал въпросната вечер. Неколцина свидетели са забелязали рани по лицето ти, когато си се появил в бистрото на Айнар на двайсет и първи август, деня след убийството. Все още се виждат следи от тях. Вероятно и сам разбираш, че няма как да подмина тези факти, без да поискам обяснение.

— Боричках се с кучето. Не съм от мъжете, които притесняват непознати жени. Защо ми е да го правя? Имам си мацка.

— Според нея вече не сте заедно, Йоран.

— Ула често говори врели-некипели.

Вече не се усмихваше.

— Не ми се вярва. Ще се върна.

— И дума да не става. Не желая да продължавате да ме тормозите. Проклятие!

— По време на това разследване ще се съобразяваме единствено с мъртвата жена — отсече Сайер.

— Такива като вас са оперирани от способността да се съобразяват.

Сайер излезе на двора. Не го напускаше натрапчивото усещане, че Йоран Сетер крие нещо. Като повечето хора, съобрази Сайер. Не е задължително на съвестта му да тежи убийство. Затова тази професия му се струва толкова трудна: в разпитваните често долавя чувство за вина, което ги представя в лоша светлина, понякога напълно незаслужено. Сайер ненавиждаше задължението си да се рови безогледно в живота на другите. За да не изгуби мотивация, затвори очи и се помъчи да извика пред очите си ужасяващата гледка на строшената женска глава.

Сара го чакаше на дивана с кана кафе. Колберг лежеше в краката ѝ. Сънуваше нещо, вероятно как ловува, защото лапите му правеха странни движения, все едно тича с бясна скорост. Сайер се питаше дали кучетата изпитват същото кошмарно усещане насън, че не помръдват, макар да бягат.

— Никога няма да порасне — замислено отбеляза той. — Ще си остане същото незряло кутре.

— Значи е преживял нещо в детските си години — засмя се Сара и му наля кафе. — Какво знаеш за първите седмици на Колберг?

— Бил е доста муден. Стигал последен до купата с храна. Другите палета от котилото го потискали. Бяха общо тринайсет кученца.

— В такъв случай страда от липса на внимание. Взел си кутрето, което никой не би избрал.

Сайер сякаш не чу последното ѝ изречение.

— Обаче впоследствие му посветих цялото си свободно време. Този дефицит се преодолява, нали?

— Тези неща никога не се преодоляват.

Изгасиха лампите. Свещта върху масата разпръскваше мрака. Сайер мислеше за Пуна.

— Защо е обезобразил лицето ѝ? — недоумяваше той. — Какво означава това?

— Нямам представа.

— Вероятно изразява някаква емоция?

— Може би е смятал, че е грозна.

— Кое те кара да мислиш така? — изгледа я смаяно Сайер.

— Не е изключено схемата да е съвсем проста: „Колко си противна“, минава му през ум, тази мисъл отключва гнева му и той се разбеснява. — Сара отпи от кафето. — Според теб какво изпитва сега убиецът? Отчаян ли е от постъпката си?

— Не непременно. Иска ми се да е така.

— Толкова си принципен — усмихна се тя. — Очакваш разкаяние.

— В този случай разкаянието е задължително. Когато го заловим обаче, първо ще се мъчи да оцелее в новосъздалата се ситуация. Ще се оправдава, ще се защитава. Това, впрочем, си е негово право.

Сара стана от дивана и седна на пода до Колберг. Започна да го чеше по гърба. Сайер видя как едрото куче се полюшва доволно в ръцете ѝ.

— Има някакво топче под козината — внезапно откри тя. — Ето тук. На гърба.

Сайер я погледна въпросително.

— Няколко са. Три-четири топчета. Забелязал ли си ги, Конрад?

— Не — тихо отвърна той.

— Трябва да го заведеш на ветеринар.

По иначе спокойното ѝ лице се изписа тревожно изражение.

— Освен това Колберг се намира във възраст, когато се появяват разни заболявания — продължи Сара. — А за куче с неговите размери… Всъщност на колко години е?

— На десет.

Сайер не помръдна от дивана. Не искаше да пипа топчетата. Страхът го заля като студена вода. Изправи се, макар и неохотно, и разроши гъстата козина с пръсти.

— Ще се обадя на лекаря утре сутринта.

Отново седна и взе пакет тютюн, за да си свие цигара. На ден си позволяваше едно уиски и една цигара. Сара го погледна нежно.

— Ти си изключително самодисциплиниран мъж.

Сайер се затвори в себе си. Избяга от проблема е Колберг и потъна в други мисли. Сара забеляза отдалечаването в очите му.

— В този район почти не минават автомобили от други населени места — отбеляза той.

— Къде си сега? — обърка се Сара.

— В Елвеста. Вероятността той да е от селото е огромна.

— Това е добре за вас. В Елвеста едва ли живеят много хора?

— Над две хиляди.

— Искаш ли да запазя час при ветеринаря? Мога и аз да заведа Колберг на лекар. Напоследък си доста зает.

Сайер запали дебела цигара.

— В нея има тютюн за две малки — подкачи го тя.

— Сигурно са кисти. Пълни с вода.

Сара долови притеснението в гласа му. Сайер се опитваше да изтласка страха. Беше сигурна, че топчетата не са пълни с вода.

— Трябва да го прегледа лекар. Затруднява се по стълбите.

— Мен ако питат, убиецът е един от разпитаните — отново се отплесна Сайер.

Сара поклати леко глава. Продължи да милва Колберг по гърба. Кучето ѝ се виждаше изнемощяло. Сайер обаче отказваше да го приеме. В челото му се бе врязала дълбока бръчка. Тези топчета в тялото на Колберг му навяваха спомени и той се затвори във вътрешния си свят, без да допуска там Сара.

— Струва ми се отслабнал. Откога не си го теглил?

— Тежи седемдесет килограма — заяви Сайер с нетърпящ възражения тон.

— Ще донеса везната от банята.

— Полудя ли? — намръщи се той.

Изчака я да излезе, скочи от дивана и коленичи до Колберг. Повдигна тежката му глава и се вгледа в черните му очи.

— Нали не си болен, старче? Просто годините почват да ти тежат. Както и на мен.

Сайер отпусна внимателно главата на кучето върху предните му лапи. Сара донесе везната.

— Нали го знаеш Колберг, не умее да пази равновесие — поколеба се Сайер.

— Ще пробваме — настоя тя. — Ще му дам един картоф.

Кучето усети, че предстои нещо различно, и се изправи любопитно. Нулираха везната и го избутаха върху нея. После му качиха краката, а Сара го подпираше отстрани. Знаеше, че кучето ще усети мириса на храна и ще се подчини. След няколко подкани Колберг подаде лапа, олюлявайки се на трите си крака. Сайер се втренчи в дигиталния екран. 54,9 кг.

— Отслабнал е с петнайсет килограма — констатира сериозно Сара.

— От възрастта е — веднага реагира той.

Колберг изяде картофа и пак легна.

Сара се сгуши в гърдите на Сайер.

— Разкажи ми някоя хубава приказка — помоли тя.

— Не зная приказки. Само истински истории.

— И истинска става.

Сайер остави цигарата на ръба на пепелника.

— Преди доста години имахме работа с един дребен престъпник на име Мартин. Не се казва така, но и аз като теб съм длъжен да запазя истинската му самоличност в тайна.

— Да го наречем тогава Мартин — съгласи се тя.

— И така, този Мартин приличаше на призрак. Занимаваше се с какво ли не: кражба на автомобили, дребни измами, обири на гаражи. Беше изключително слабохарактерен и излежаваше безброй присъди, всяка по около три-четири месеца. Освен това Мартин имаше слабост към чашката. Но иначе притежаваше обаяние. И зъби в плачевно състояние. От венците му стърчаха само прогнили остатъци. Затова закриваше устата си с ръка, докато се смее. Ние, полицаите, му симпатизирахме и се тревожехме за него. Бояхме се, че един ден ще се забърка в тежко престъпление. Обсъждахме какво да направим, за да го вкараме в правия път. Решихме като начало да оправим развалените му зъби.

Сайер направи пауза. Сара се разсмя.

— Свързахме се със социалната служба и помолихме да отпуснат на Мартин известна сума, достатъчна да си възстанови зъбите. Той нямаше средства. Оттам ни посъветваха да подадем молба. Така и направихме. Написахме, че с оглед на рехабилитацията му е важно да получи качествена стоматологична помощ. Нали зъбите са от голямо значение за външния вид. Одобриха молбата и Мартин се оказа принуден да се подложи на лечение. Докато излежаваше присъдата си, ходеше на зъболекар три пъти седмично, а накрая се сдоби с безупречно подредени тебеширенобели зъби. Като твоите, Сара.

Той помириса косата ѝ.

— Мартин стана друг човек — потъна в спомените си Сайер. — Вече не вървеше прегърбен. Поддържаше външния си вид и се подстригваше редовно. В затворническата библиотека работеше жена, която отглеждаше дъщеря си сама и беше решила да си набави допълнителни доходи. Библиотекарката се влюби силно в Мартин, колкото и невероятно да ти звучи. Той излежа присъдата си и се премести при нея. Живее там до ден-днешен и осинови детето ѝ. След като се събра с тази жена, не е нарушил закона нито веднъж.

Сара се усмихна.

— Тази история ми хареса повече от приказка.

— А е напълно реална. За жалост, в момента издирваме убиец, който има много по-сериозни проблеми от Мартин.

— Да — кимна тъжно Сара. — Посещението при стоматолог няма да го промени.

Десети септември. Шираз Бай стъпи на норвежка земя. Гюндер пое разноските по настаняването му в паркхотела. Сайер се обади на вдовеца.

— Ако желаете, ще ви уредим среща в участъка, тъкмо да не оставате насаме. Сигурно ще ви задава въпроси, на които трудно ще намерите отговор. Шираз говори слабо английски.

Стиснал слушалката, Гюндер разсъждаваше. Гледаше снимката на Пуна. Дали с брат ѝ си приличат? „Пристигнал е шуреят ми“, осъзна Гюндер, „ще отида да го видя, разбира се.“ Никак не му се тръгваше. Въображението му рисуваше картини с безконечни, болезнени обвинения. Как ще събере смелост?

Изведнъж почувства колко е важно да изглежда спретнат. Взе си душ, облече си чиста риза. Разтреби всички стаи. Може пък Бай да пожелае да разгледа къщата, където щеше да живее Пуна. Хубавата кухня, банята с белите лебеди. Гюндер пое бавно към града. Скаре го посрещна на рецепцията. Гюндер остана трогнат от деликатността на разследващите. Проявяваха такт и съчувствие. Не го беше очаквал. Влезе в кабинета и веднага го съзря. Слаб, почти мършав мъж на среден ръст. Удивителната прилика между брата и сестрата направо го стъписа. Шираз Бай имаше същите изпъкнали зъби като Пуна. Носеше хубава синя риза и светли панталони. Косата му беше неподстригвана и много гъста, погледът — колеблив. Сайер ги представи един на друг. Гюндер се приближи плахо. Вгледа се в мрачното лице на шурея си. Не забеляза укор. Изражението на Шираз Бай остана непроницаемо. Той само кимна съвсем леко. Традиционното ръкостискане се превърна в неохотно бегло докосване. Предложиха им по един стол, но Бай отклони поканата да седне. Остана прав до бюрото, сякаш за да покаже, че предпочита да привърши възможно най-бързо с рутинните процедури. Гюндер седна. Почувства се силно угнетен. Прииска му се да зареже всичко. Марие продължаваше да лежи и кома. Целият му свят се срути.

Скаре, по-добър по английски от Сайер, реши да посредничи при комуникацията:

— Господин Бай — подхвана той, — какво да преведа на Юман?

Индиецът погледна изкосо Гюндер.

— Искам да прибера сестра си вкъщи. Тя така и не стигна до къщата му. Нейният дом е в Индия.

Гюндер заби поглед в краката си. Беше забравил да си лъсне обувките. В момента сивееха от прах. Наум умоляваше шурея си с предложения, които не би успял да изрече на глас. Да му предложи пари? Нали Пуна спомена, че брат ѝ живее в крайна бедност. Гюндер се засрами заради мислите си.

— Нека първо да поговорим — предпазливо рече той.

— No discussion24 — отсече Бай и стисна устни.

Изглеждаше разгневен. Не опечален от смъртта на сестра си, не съсипан от мъка, не ужасѐн от случилото се, което полицаите му описаха в най-големи подробности, а разгневен. Настъпи мълчание, докато четиримата души в кабинета изчакваха ответна реакция. Гюндер нямаше сили да се позовава на съпружеските си права, да се аргументира с юридически постановления или разпоредби в норвежкото и индийското законодателство, нито да говори за кървящото си сърце. Чувстваше се напълно омаломощен.

— Имам една молба — най-сетне подхвана той с разтреперан глас. — Само една. Елате да видите къщата ми — дома, който исках да осигуря на Пуна!

Бай не отговори. Лицето му придоби сурово изражение. Гюндер наведе глава. Скаре погледна настойчиво индиеца. Въпросът на младия полицай прозвуча като подкана, граничеща със заповед.

— Искате ли да видите къщата на господин Юман? За него е важно да ви я покаже.

Бай вдигна рамене. На Гюндер му се прииска земята да се отвори, да го погълне и той да потъва в мрачните ѝ недра, докато стигне при Пуна. И най-сетне да намери покой. От този непреклонен мъж с гневно изражение. От всички неволи. От Марие, която вероятно щеше да се лигави като слабоумна, ако изобщо се събуди. Главата му започна да шуми. Ще припадна, помисли си той. Никога през живота си не съм губил съзнание. И този път не припадна. Усети как и неговото лице се стегна и придоби суров вид.

— Would you like to see Mr. Jomann’s house?25 — повтори Скаре, изговаряйки прекалено прецизно всяка сричка, все едно говореше на дете.

Най-сетне Бай кимна равнодушно.

— Да тръгваме тогава — нетърпеливо подкани Гюндер и скочи от стола.

Предстоеше му важна задача и искаше да действа, докато още има сили. Бай се поколеба.

— We go in my car. I take you back to hotel.26

— Съгласен ли сте? — попита Скаре и погледна Бай, който отново кимна.

Двамата мъже тръгнаха по коридора рамо до рамо, тежкият широкоплещест Гюндер с плешиво теме и тъмният, слабичък Бай с гъста синьочерна коса.

Скаре се помоли наум Бай да омекне поне малко. Понякога господ чуваше молбите му.

Върна се в кабинета на Сайер и извади пликче желирани бонбони от джоба си. Разкъса пликчето. Чу се шумолене от найлонова опаковка.

— Нима още не си се разделил с вярата си в бога? — попита Сайер.

Огледа го изпитателно, но не враждебно.

Скаре си взе един бонбон.

— Зелените са най-хубави — отклони въпроса той.

— Все повече неща започват да я разклащат, нали?

— Като малък лапвах бонбона, изчаквах захарта да се разтопи в устата ми — невъзмутимо продължи Скаре — и го изваждах. Ставаше съвсем прозрачен, като желе. Бонбоните са по-вкусни без захар — замислено отбеляза той.

Цяла вечност смука бонбона в устата си и го извади.

— Ето, виж!

Прозрачното желе се олюляваше, залепнало на пръста му.

— Страхливец — усмихна се Сайер.

— Ами ти? — погледна го Скаре. — Как се спогаждате с онази сила?

— Какво имаш предвид? — повдигна вежди Сайер.

— Веднъж ми сподели, че си заклет атеист, но си измислил нещо друго, на което да се осланяш. Странна работа. Всички имаме нужда от нещо, в което да вярваме.

— Да, вярвам в определена сила. Но двамата е нея съществуваме като независими една от друга величини. Не общуваме помежду си.

— Иначе казано: смайващи взаимоотношения. Не можеш да я попиташ нищо, нито да се скараш с нея.

— Ти това ли правиш по време на вечерната молитва?

— И това.

Скаре си взе червен бонбон.

— Помоли се за Гюндер — поръча му Сайер.

Облече си якето и тръгна към вратата. Изгаси осветлението.

— May the force be with you27 — промърмори Скаре.

Гюндер отвори вратата пред Бай. Неочаквано го изпълни тържествено умиление: Пуна би искала мъжът ѝ да посрещне гостоприемно брат ѝ. Ако сега Пуна можеше да види детинския им инат, щеше да смръщи вежди. Гюндер стискаше ядно зъби, а Шираз присвиваше очи. „Остава още малко и край“, успокои се Гюндер. Не че очакваше съдбата да му се усмихне. Просто си бе обещал да се постарае. Напуснаха града. В красивия есенен ден норвежката природа се разкри пред Бай в цялата си екзотична прелест. Гюндер започна да разказва. Използваше кратки изречения на английски, за да го разбира индиецът. Израснал съм тук. Живея в Елвеста, откакто се помня. Селцето е тихо и спокойно. Всички се познават. Къщата ми е построена през 1920-а година. Не е голяма, но е добре поддържана. Градина. Хубав изглед. И чудесна кухня, добави Гюндер. Бай гледаше непрекъснато през прозореца.

— В селото има магазини, банка, поща и кафене. Училище, детска градина, прекрасна църква. Искам да ти я покажа.

Бай мълчеше. Сигурно предчувстваше защо Гюндер щя го води там. До църквата в Елвеста — красива дървена пося тройка — върху лек наклон, все още покрит с тучна трева, се намираше гробището. Църквата, макар и доста семпла, блестеше в тъмната зеленина с ослепителна белота. Гюндер спря колата и излезе. Бай не помръдна. Гюндер обаче не се предаде. Вече осъществил първата част от плана си. Гюндер реши да изиграе и най-силния си ход. Мобилизира оставащите му сили, за да постигне целта си: да задържи покойната си съпруга. Отвори вратата на шурея си и зачака с настойчив вид. Бай слезе неохотно от колата и плъзна поглед над църквата и гробовете.

— Ако Пуна остане при мен, ще я погреба тук. Ще идвам на гроба ѝ всеки ден. Ще засадя цветя и ще ги поливам. Разполагам с много свободно време. Ще го посветя само на Пуна.

Бай не отговори, но слушаше. Поведението му не показваше дали харесва мястото, или не. Изглеждаше по-скоро учуден. Гюндер пое между гробовете. Бай го следваше на известно разстояние. Видя как Гюндер спря до един гроб и се приближи предпазливо.

— My mother. Poona would not be alone.28

Бай се взираше безмълвно в каменната плоча.

— Do you like it?29

Бай само вдигна рамене. Гюндер ненавиждаше този му жест. Пуна никога не правеше така: отговаряше ясно и еднозначно.

— А сега ще отидем в къщата — обясни Гюндер и се върна при колата.

Продължаваше да действа целенасочено, но започна да се изтощава. Пристигнаха пред дома му. Гюндер показа на Бай градината и откриващата се гледка.

— Apples. Very good apples.30

Бай кимна. Влязоха в преддверието. Гюндер го заведе в хола. Не спираше да му обяснява. Показа му кухнята и банята, а после и втория етаж. В къщата имаше две спални: една голяма за Гюндер и Пуна и друга, по-малка, за гости. Преди Марие спеше там, случеше ли се да остане за през нощта.

— Your room. If you came to visit. We wanted to invite you.31

Бай се вторачи в семпло обзаведената стая. Легло, постлано с кувертюра. Сини пердета и нощна лампа. Бай и този път не показа дали видяното му харесва. Продължиха да разглеждат другите стаи. На Гюндер му се искаше Бай да поговори с него, но индиецът не обели дума. Обиколиха всички стаи. Гюндер свари кафе и извади палачинки от хладилника. Марие ги беше приготвила: с масло, захар и канела. Нали в Индия използват много канела. Гюндер се надяваше шуреят му да ги хареса. Бай обаче не ги докосна. Не хареса и кафето, защото беше прекалено сладко. Гюндер се отчая.

— I must take my sister home32 — отрони Бай.

Гласът му бе изгубил предишната суровост, но продължаваше да звучи категорично. Гюндер не издържа. Свлече се по-надолу на стола и избухна в ридания. Беше му все едно какво ще си помисли индиецът. Сълзите бликаха неудържимо от очите му. Вече нямаше какво да каже. Използва всичките си запаси от увещания. Бай мълчеше. Часовникът на стената отмерваше безпощадно времето.

Гюндер изгуби представа колко дълго е плакал. В един момент забеляза раздвижване на дивана. Бай се бе изправил. Сигурно в знак на протест ще напусне къщата и ще върви пеш до града, предположи Гюндер. Бай обаче не го направи. Тръгна да обикаля из къщата. Гюндер не го последва. Нека зяпа колкото си иска. С крайчеца на окото си видя, че Бай разглежда снимката му с Пуна. После изчезна в кухнята. Гюндер продължаваше да седи на стола, а сълзите — да се стичат по бузите му. Бай излезе от кухнята и се качи на втория етаж. Гюндер чуваше леките му внимателни стъпки. Индиецът слезе и излезе на двора. Гюндер го зърна в градината. Застанал под ябълковите дръвчета, Бай гледаше разкриващия се пред очите му пейзаж. После влезе в къщата. Кафето изстина. Бай седна на края на дивана.

— My sister can stay — отрони простичко той.

Гюндер си помисли, че не е чул правилно, и го зяпна смаян.

— She can stay — повтори Бай. — And you must pay. For everything.33

— Ама разбира се! — заекна Гюндер. — I will pay for everything. Only the best for Poona!34

Гюндер засия от облекчение и скочи от стола. Бай започна да рови недодялано из джоба на ризата си. Извади плик и го подаде на Гюндер.

— Letter from my sister. All about you.35

Гюндер извади писмото от плика и го разгъна. Позна почерка на Пуна. Грижливо изписаните букви приличаха на бродерии с черна писалка. Не разбра нищо от писмото.

— Ама то е на индийски — объркано отрони той. — Do not understand36.

— Is written on marathi. Get someone to translate.37

Бай се изправи и кимна на Гюндер.

— Back to hotel38 — поиска той.

Гюндер скочи от мястото си и му протегна развълнувано десницата си. Бай се поколеба, но все пак протегна слабата си кокалеста ръка. Този път стисна по-силно.

— Very nice house39 — похвали я той и се поклони.

Гюндер усети прилив на неочаквана предприемчивост. Реши да уреди възможно най-скоро погребението на Пуна. Чакаха го още хиляди задължения. Не беше запазил дата, а трябваше да прецени и кое погребално бюро да избере. Какво да сложи в ковчега ѝ? Брошката — задължително.

Докато се ръкуваше с шурея си, сърцето на Гюндер преливаше от благодарност.

— I have a sister too. In hospital40 — сподели той.

Бай го погледна въпросително.

— Car accident. She is not awake41 — сериозно обясни Гюндер.

— Very sorry42 — промълви Бай.

— If you ever need anything, you call me43 — продължи Гюндер, окуражен от неочакваната проява на съчувствие.

— I have a better picture. Beautiful picture of Poona. I send it to you.44

Гюндер кимна. Излязоха от къщата. Той остави Бай пред хотела. После отиде в болницата, при Марие. Седна до леглото ѝ и взе ръката ѝ в своята. За пръв път от цяла вечност усети покой.

Гюнвал зареждаше рафтовете с детска храна. Вече се носеха доста упорити слухове, че разследващите са посетили няколко пъти дома на Йоран Сетер. Недоумяваше какво става. А куфара? Не че подозираше Айнар в убийството на клетата индийка, но все пак видяното го глождеше. Изпълних дълга си, успокояваше се той, докато нареждаше сладоледите в безупречни редички.

Не минаваше ден, без Гюнвал да изчете внимателно целия вестник. След убийството във Витемуен започна да си купува няколко ежедневника. Понеже цял живот беше чел само един вестник, Гюнвал стигна до изненадващо за него откритие: поместената информация в различните вестници се разминава, и то сериозно. Например на едно място прочете, че полицията не разполага с важни следи, а другаде — че са стигнали до важни изводи и действат по план. Иди ги разбери. Информацията за извадения от езерото куфар обаче не му даваше мира. Вътре намерили дрехите на индийката. Дали да се обади пак и да уточни, че е видял не друг, а Айнар? Гюнвал смачка опаковъчната хартия и излезе да я изхвърли в контейнера в задния двор. Не искаше изобщо да се забърква в тази история. Върна се в магазина и завари Муде от бензиностанцията да разлиства вестника.

— Имаш ли кифлички със стафиди? — попита той.

Гюнвал му донесе.

— Това убийство ще си остане неразкрито — категорично заяви Муде.

— Защо смяташ така? — поинтересува се Гюнвал.

— Не ги ли хванат веднага, не успяват да ги заловят никога. След няколко седмици обикновено се принуждават да намалят броя на работещите по разследването, а после случаят остава на втори план, защото междувременно става друго убийство и се превръща в топ приоритет на полицията. Такъв е животът.

— Понякога отнема години, но все пак успяват да намерят убиеца — поклати глава Гюнвал.

— Много рядко — възрази Муде и отвори пакетчето с кифличките.

Лапна една. Вероятността никога да не заловят извършителя на чудовищното престъпление притесни сериозно Гюнвал.

— Само дано не е някой познат — мрачно отбеляза той.

— Познат ли? — усъмни се Муде. — Едва ли е тукашен. Кой би могъл да бъде?

— Откъде да зная — извърна се Гюнвал.

Муде дъвчеше кифличката.

— В швейцарската къща се очертава развод — неочаквано съобщи той.

— Кой ти каза? — очите на Гюнвал се разшириха от изненада.

— Всички говорят за това. Лилиан започнала да си сър бира багажа. Айнар ще се принуди да продаде къщата и да се премести в бистрото. Ще трябва да работи денонощно, за да оцелее. Представям си го как нощува в спален чувал в заведението. Тази вещица е пълна отрова — безпощадно заяви той.

— И Айнар не е стока — отбеляза Гюнвал, докато с§ питаше какво ли означава всичко това. — Може пък да продаде заведението и да се премести другаде, а новият собственик да го направи китайски ресторант.

— Аз лично нямам нищо против.

Муде взе още една мека като пластилин кифличка с формата на гъба.

— Да си чувал как е Юман? — попита той.

— В болнични е. Нормално, все пак преживя много неща. Сигурно стои в болницата. Сестра му още е в кома. Имало вероятност да се събуди с умствени способности на двегодишно дете. Мъжът ѝ се дистанцирал. Ходел си на работа и чакал да му се обадят, ако има промяна.

— Май няма какво повече да направи. Съмнявам се Марие да се събуди след толкова дълго време. Обикновен но или се събуждат веднага, или изобщо не се събуждат.

— Чувал съм за хора, които идват в съзнание след дълги години — обори го Гюнвал.

— Такива неща стават само в Америка — смигна му Муде.

После тръгна към бензиностанцията. Гюнвал се умисли. Имаше чувството, че селото им е окупирано от пришелци. Нашествениците се промъкваха, навсякъде и ги изтръгваха от ежедневието им. Събуждаха едновременно ентусиазъм и тревога; обединяваха ги и създаваха усещането за сплотеност, ала нощем, в мрака под завивките, мисълта за тях всяваше страх. А животът продължаваше своя ход, но се промени светогледът на хората. Забелязваха повече неща отпреди, все едно виждаха всичко за пръв път. Гюнвал например имаше чувството, че изобщо не е познавал Айнар. Питаше се що за човек е съдържателят. А Йоран? А Юман, който бе отишъл в чужбина и си бе намерил жена. Хората вече гледаха по друг начин и на Линда. Заради враждебността, насочена срещу нея, тя вече не караше велосипеда си с предишната самоувереност. И преди се държеше еуфорично, но сега очите ѝ се щураха тревожно наляво-надясно. Беше пределно ясно на какво мнение са хората: по-добре да си беше мълчала. Гюнвал потръпна. Полицаите имаха задачата да разплетат случая, с или без негова помощ. Излезе в задния двор да провери има ли вода в купичката на кучето. Оказа се почти празна. Наля му и пак я сложи на земята.

— Понякога си мисля за теб — обърна се той към бийгъла. — По времето на убийството си стоял навън и си видял какво е станало на поляната. Само да можеше да говориш! Щеше да ми прошепнеш: зная кой е убиецът; ще го позная по миризмата, а следващия път, когато го видя, ще започна да лая силно, за да ти покажа, че е той. Така правят по филмите — Гюнвал галеше копринено гладката козина. — Но ние не сме във филм. А и ти не си голям умник.

„Кога остаря?“, питаше се Сайер, докато оглеждаше Колберг. „Преди все подтичваше десет метра пред мен. Скачаше по стълбите като пале.“

Кучето стоеше върху масата и скимтеше. Скъса с нокти тънката хартия. Ветеринарят го прегледа и напипа четири топчета. Сайер се мъчеше да разтълкува неутралното му изражение.

— Твърди са, не са пълни с вода. Определено става дума за тумори.

Ръцете му разрошиха червеникавата козина.

— Ясно — кимна Сайер, старши инспектор и разследващ убийства в разцвета на силите си, висок близо два метра и широкоплещест, а в момента притеснен като невръстно хлапе.

— За да разбера какви са туморите, трябва да го отворя.

— Добре тогава.

— Проблемът е, че кучето е голямо, тежко и в напреднала възраст. Десет години са много за леонбергерите. Упояването на такова куче крие сериозни рискове.

— Упойките никога не са безопасни — промърмори Сайер.

— Да, но в този случай ще се наложи да помислим дали да не му спестим операцията.

— Защо? — скочи като ужилен Сайер.

— Не мога да гарантирам дали след това ще се възстанови. По принцип туморите трябва да се отстранят, дори да са безвредни. Притискат нервите в задната част на тялото и затрудняват подвижността. Но хирургическата интервенция е много тежка за куче като Колберг. Съществува опасността да засегна нерви, а това да причини парализа и да влоши състоянието му. Възможно е след операцията повече да не се изправи и да лежи до края на дните, си. Понякога е за препоръчване да спестим мъките на кучето и да оставим природата да свърши своето.

Фразите се сипеха като зърна от градушка. Сайер се мъчеше да спечели малко време, за да преглътне буцата, заседнала в гърлото му, и да освободи гласните си струни. Постепенно осъзна какво му казваше ветеринарят. Сайер не можеше да си представи да живее без кучето. Безсловесните им диалози. Черният поглед. Миризмата на мокра козина. Топлината от муцуната му, когато отпуска тежката си глава върху краката на стопанина си.

Ветеринарят мълчеше. Колберг се бе проснал с цялата си дължина върху масата.

— Не е нужно да решите веднага — успокои го лекарят. — Приберете се вкъщи и го обсъдете със себе си и с кучето. Ще ми съобщите по-късно. И нека все пак да отбележа: това не е същинско решение, а избор между две злини. Случва се.

Сайер погали Колберг по корема.

— Опирайки се на практиката си, бихте ли ми казали колко често подобни тумори се оказват злокачествени?

— Въпросът е дали кучето ще издържи на натоварването.

— Колберг винаги е бил силен — заяви Сайер с непреклонността на малко дете.

— Както вече споменах, съветвам ви да не бързате. Туморите не са от вчера.

Сайер излезе от кабинета с кучето и се качи в колата. „Туморите не са от вчера.“ Съзираше някакъв укор в тези думи. Нима бе толкова погълнат от работата си, че не се грижеше за близките си? Защо не забеляза туморите? Гнетеше го ужасно чувство за вина. Поседя в колата, за да дойде на себе си. После бавно потегли към дома си. Чии интереси защитавам, ако поискам от ветеринаря да извърши операцията? На Колберг или моите? Нима човек няма правото да направи всичко, за да удължи живота на любимите си същества? Или от мен се очаква да пренебрегна неговите желания и да го третирам като куче, каквото всъщност е? Или пък да избера най-доброто за него, без да мисля за себе си? Сайер се чувстваше обичан от оръфаното си куче. Макар да знаеше, че животните не изпитват обич. Сам бе приписал тази емоция на домашния си любимец. Обич не, но всеотдайност? Да, Сайер виждаше тази всеотдайност всеки път, когато влизаше в апартамента и цялото тяло на Колберг, покрито със сплъстена козина, се разтреперваше от радост. Познатата бдителност, нетърпение, кучешкото му сърце, което биеше само за Сайер. Продължаваше да бие въпреки болестта Сайер погледна в огледалото за обратно виждане. Колберг не мърдаше.

— Какво ти подсказва сърцето?

— Ясно е като бял ден: готов съм да го подложа на какво ли не, ако така ще удължа живота му с няколко години — мрачно отговори той.

— Тогава кажи на лекаря да го оперира — простичко го посъветва тя. — И дръж на решението си независимо от изхода.

— Значи да се съобразя със собствените си желания и потребности? — глуповато попита той.

— Да, точно така. Колберг е твоето куче. Решенията вземаш ти.

Сайер се обади на ветеринаря. Докато слушаше гласа му, се мъчеше да разбере по интонацията дали одобрява решението. Доколкото успя да прецени, лекарят остана доволен. Насрочиха деня на операцията. Сайер коленича до кучето и започна да сресва с четка дългата му козина. Решеше го с продължителни движения. Напипваше туморите съвсем лесно. Глождеше го вина, задето не ги бе усетил по-рано. Сара му се усмихна утешително.

— Колберг няма представа, че те измъчва гузна съвест. Обича да го решеш. Обича теб. В момента се чувства добре: има любвеобилен стопанин, който не се уморява да реше козината му. Няма защо да го съжаляваш.

— Не го съжалявам. Жал ми е за самия мен — прошепна той.

Въпреки настойчивите опити да се свърже с Карен, Линда така и не успя. Майката отговаряше с неизменното „В момента Карен не си е вкъщи“ или „Току-що излезе. Не зная кога ще се прибере.“ Тук ставаше нещо странно. Линда изпитваше силна тревога. Двете с Карен дружаха, откакто се помнеха. Сега обаче приятелката ѝ я отбягваше и предпочиташе компанията на Ула, на Макарона и на останалите в бистрото на Айнар. Объркана и изплашена, Линда се мъчеше да запази последните останки от самообладанието си. Забелязваше как хората непрекъснато я гледат с неприязън. Къде сбърка? Никой не я упрекна, когато разказа за червената кола, която видя във Витемуен. Обаче всички сметнаха, че е прекалила, споменавайки пред полицията името на Йоран. Сякаш разследващите нямаше да разпитат всички собственици на червени автомобили в Елвеста и без нейните показания! А после така или иначе щяха да разберат, че Йоран е минал покрай местопрестъплението по времето на извършването му. Йоран сам се оплете и сега риташе отчаяно, за да се измъкне. Ако е невинен, няма от какво да се бои. Той постъпи глупаво, като излъга полицията, прецени Линда. Сам си е виновен. Докато скучаеше, Линда се опитваше да скрои план как да пресрещне някъде Якоб. Два пъти ходи до града. Намери жилищната кооперация на улица „Недре Стургате“. Той живееше на третия етаж. Линда дълго се взира в прозорците на апартамента му. На перваза имаше малка статуя, но от такова разстояние девойката не можеше да я види, а не посмя да вземе бинокъла на майка си. Момиче, загледано в прозорец на жилищна сграда, не би събудило подозрения, но същото момиче с бинокъл в ръка вече ставаше прекалено. Статуята ѝ напомняше на гола женска фигура. Това никак не ѝ хареса. Слънцето огряваше прозореца и лъчите му обливаха в светлина бялата лъскава статуя. Линда, разбира се, остана смъртно обидена от реакцията на Якоб, когато му се обади заради мъжа в градината. На майка си не каза нищо за случката. И без това отношенията им ставаха все по-обтегнати, а онази вечер изражението на майка ѝ ясно подсказваше какво мисли: дъщеря ѝ е отишла твърде далеч в показанията си. Скараха се, а Линда ѝ изкрещя:

— Дори да беше видяла убийството с очите си, сигурно и тогава щеше да си затраеш! За да не се забъркваш. Хората са толкова малодушни!

Линда викаше и тропаше с крака. Майка ѝ стисна устни. Беше разтревожена.

Вечерта напредваше. Линда размишляваше напрегна то. Карен трябва да се е прибрала. Навън бе стегнал ужасен студ. Безжалостният вятър вилнееше с продължителни заплашителни пориви: Линда харесваше студеното време, защото си стоеше вътре, на светло и топло. Беше дръпнала пердетата пред прозорците. Нямаше никакво намерение да наднича в градината. Чудеше се как да постъпи с Якоб. Първо ще разбере на какви смени работи и кога се прибира от работа. После ще застане зад някой ъгъл и ще го причака, докато върви по тротоара. Ще се втурне право срещу него с наведена глава и ще се блъснат. Ако носи нещо, ще го изпусне и той ще се наведе да го вдигне. Например торбичка с ябълки. Те ще се търколят на земята. Линда си представи ясно как двамата с Якоб пълзят по тротоара и събират лъскавите червени ябълки. Устните му, очите му. Ръцете, които ще я галят — топли и силни. Нали е полицай.

Не може да бъде — Линда!, ще се изненада той. Какво правиш тук? Ами какво, отивам на зъболекар. Или нещо подобно. После Якоб ще я помоли за прошка, задето не бе повярвал онази вечер. Тя ще се вгледа в сините му очи и ще го накара да разбере, че я е подценил. Тя не е някаква истерична тийнейджърка, както си е мислел той. Потънала в мечтите си, Линда внезапно чу тропане навън. След миг скочи на крака и започна да слухти, притаил дъх. Чу само свистенето на вятъра в листата на дърветата. Последва нов удар. Момичето изтича в кухнята. Откъде идва този шум? Дали е същият звук като от онази вечер, или не? Погледът ѝ машинално се спря върху телефона, но тя се опомни. Няма как да се обади на Якоб. Нов удар, вече по-силен, последван от отекващо дрънчене. Все едно някой удряше с чук. Линда се вторачи изплашена към прозорците. Ударите продължиха неритмично. Най-силно се чуваха в коридора, значи идваха от лицевата част на къщата. За щастие, вратата се заключваше с двойна ключалка. Линда наостри уши. По същия начин се блъскаха кепенците на бараката, когато не ги закрепяха отвътре с двата райбера. Дали наистина шумът идва оттам? Ударите продължаваха. Изтича в хола и повдигна пердето. На светлината от фенера различи очертанията на червената барака с белите кепенци. И те действително се блъскаха яростно под напора на вятъра. Линда изпита невероятно облекчение. Добре че не позвъни на Якоб, защото тревогата бе фалшива. Странно, нима е забравила да сложи райберите, когато остави вътре велосипеда? Не, спомняше си ясно, че ги сложи.

Реши да не се тревожи повече и донесе вестниците, натрупани върху стълбите към мазето. Настани се в хола и изряза статиите по случая. Впрочем те ставаха все по-малобройни, но Линда държеше да не пропуска материал за убийството във Витемуен, поместен в пресата. Ще запази изрезките и един ден, когато с Якоб вече са женени, ще ги извади и ще си спомни как са се запознали. Кепенците продължаваха да се удрят. Дразнеха я, но не ѝ се излизаше в бурята да ги затвори. Затова си наложи да не спира с изрязването на статии. Макар да знаеше каква е причината за шума, ударите не ѝ даваха мира. Нима щеше да будува цяла нощ заради проклетите врати? Остави ножицата и въздъхна дълбоко. Колко време ще ѝ отнеме да си обуе ботушите, да притича през двора, да влезе в бараката, да сложи райберите от вътрешната страна, да затвори отвън и пак да се прибере в къщата? Не повече от минута. Шейсет секунди навън, в мрака. Линда се изправи я излезе в коридора. Поколеба се за миг. Обу ботушите на майка си — бяха ѝ подръка. Хлопаха ѝ. Отключи вратата. Дъждът се чуваше като непрекъснато бумтене. Дръпна вътрешното резе. Пое си три пъти въздух, отвори рязко вратата и се спусна по стълбите. Няма да ми се случи нищо страшно, утешаваше се тя. Едва не се препъна в големите ботуши. Вратите зееха широко отворени. Влезе в бараката. Непрогледен мрак. Хвана двете крила и ги затвори. Райберът се намираше над тях. Линда нямаше свещ, а в бараката така и не прекараха електричество. Протегна се на пръсти към райбера и изпадна в паника. Чу се звук. Вътре, в бараката. Огледа се, задъхана и готова да побегне. Стори ѝ се, че различава някаква фигура, вторачена в нея. В ъгъла сякаш проблесна око. Страхът ѝ разумът се бореха в нея, докато се мъчеше да стигне райбера. Изведнъж някой рязко я дръпна назад. Нечии ръце стиснаха гърлото ѝ. Силите ѝ я напуснаха. С периферното си зрение видя как ръцете ѝ се размахват отчаяно. Нападателят изръмжа в ухото ѝ, пред очите ѝ причерня. Вече не усещаше тялото си. Само нетърпима болка в тила. По дрехите ѝ потече нещо топло. Краката ѝ се подкосиха като на парцалена кукла.

— Отсега нататък ще си траеш!

Тя падна и закри глава с ръце. Усети как той я обърна по корем. „Мамо — крещеше наум Линда, — мамо, умирам!“

Той сложи ботуша си върху гърба ѝ и го натисна, но поне вече не стискаше гърлото ѝ. Прободе я остра болка в гръкляна и тя зарови безпомощно пръсти в чакъла. „Дали е Йоран — мина ѝ през ума. — Ще ме убие ли?“ Линда не се разплака. Не смееше дори да диша. Той я пусна. Явно беше зает с нещо друго. „Ще ме полее с бензин — помисли си тя, защото в бараката имаше туба с бензин за косачката. Ще ме полее и ще драсне клечката. А когато ме намерят, от мен ще са останали само зъби.“ Вратата неочаквано се блъсна. Настъпи тишина. Беше затворил бараката отвън. Линда лежеше неподвижно и се ослушваше. „Сигурно ще изгори цялата барака с мен“, предположи тя. Тялото ѝ се разтрепери неудържимо. Не можеше да повярва, че всичко е свършило. Усети неприятна миризма и разбра откъде идва: беше се изпуснала. Обзе я реализъм, какъвто никога не бе усещала. Не мърдаше. Не чуваше нито стъпки, нито ръмжене на двигател, нищо, само шумоленето на вятъра в дърветата и барабаненето на дъждовните капки. Линда остана така сякаш цяла вечност, а по лицето ѝ бяха полепнали пясък и разни нечистотии. Не издържаше да продължава да лежи така, но подобно на парализирана котка пред фаровете на автомобил не смееше да се изправи. Най-сетне излезе от вцепенението си. Надигна се внимателно. Олюля се на разтрепераните си крака. Наоколо цареше непрогледен мрак. Вдигна ръце. Те също се тресяха от уплаха. Бутна вратата. Тя се отмести леко. Старата врата се затваряше със съвсем простичък механизъм отвън. Вероятно точно затова вятърът я бе отворил. Или нападателят на Линда я бе отворил умишлено, за да се разблъскат кепенците и тя да излезе да провери? Откъде е знаел, че е сама? „Та аз съм сама почти непрекъснато и това не е тайна за никого“, съобрази тя. Продължи да натиска вратата. Надяваше се, като раздвижи вратата, късата метална пръчка, която влиза в едно клупче, да се извади и да падне. Изведнъж вратата наистина се отвори и Линда отскочи ужасена. Входната врата на къщата зееше. Дали не е влязъл вътре? Тя излезе на пръсти от бараката и се ослуша. Затвори вратата. Колебливо се качи по стълбите, прегърбена като старица. Надникна в коридора. Не, няма как да е вътре. Взе чадъра от портмантото и почука с него по пода. Ако насилникът е в къщата, ще излезе веднага, ако чуе шум. Не се появи никой. Линда заключи вратата и влезе в хола. Навсякъде беше пусто. А стаите на втория етаж?

Бавно се качи по стълбите. Обходи всички стаи. Не са виждаше никой. Пак слезе долу като на сън и влезе в банята. Съблече се и унило напъха дрехите си в полуавтоматичната пералня. Пусна я. Обичаше да слуша как работи пералнята и да усеща аромата на прах за пране. После ой взе дълъг душ. Затвори очи, докато я обливаше гореща вода. Наметна се с един халат и се огледа в огледалото. Беше бледа като платно, а вратът ѝ — осеян с червени петна.

Отсега нататък ще си траеш! Чий беше този глас! Изрева заплахата си някак изопачено, дрезгаво и неузнаваемо. Нападателят беше по-висок от Линда. Много по-висок. Йоран не е висок, хрумна ѝ. Искаше да се обади на Якоб, за да ѝ осигурят охрана. Вече не се чувстваше в безопасност. Какво ще каже Якоб, ако му звънне по телефона! Сигурно и този път няма да ѝ повярва. Зашеметена, Линда си легна, без да изгася осветлението. Затвори очи. Напада я убиецът от Витемуен и трябва да съобщи на някого, въпреки че той я предупреди да си държи езика зад зъбите. Ако реши все пак да подаде оплакване, вероятно ще я убие. Сега искал само да я предупреди. Линда се вторачи в тавана! Преди няколко години двете с майка ѝ боядисаха спалнята и се заеха с тавана, който искаха да оцветят в слонова кост. Качени на два стола, вдигнали над главите си валяците, забоядисваха усърдно. Внезапно Линда забеляза паяк и спря за малко, за да му се полюбува. Първата ѝ мисъл бе да го махне. После обаче ѝ хрумна да го покрие с боя. Макар и неголям, паякът имаше кръгло, топчесто тяло и дълги черни крачета. Стоеше неподвижно, както сега Линда лежеше в леглото си. И така, тя мина върху него с валяка. Отначало не се забелязваше нищо, защото боята беше още влажна. Двете с майка ѝ се заливаха от смях. Когато боята изсъхна, насекомото се показа изпод белия слой, безупречно фиксирано с разперени крачета. Сега Линда се питаше какво ли е да умреш така. Взираше се в паяка и мислеше за случката, докато чакаше съня.

Но той така и не я споходи. Всеки път, котата затваряше очи, дъхът ѝ секваше. Поплака си, сгушена във възглавницата. Вратът я болеше. Очакваше майка ѝ да се прибере всеки момент от Копенхаген. Или от Гьотеборг? Не се сещаше. Накрая стана, наметна си халата и влезе в хола. Вторачи се упорито в телефона. Защо да щади Якоб? Набра номера му бързо, без да мисли. Часовникът на стената показваше два. В слушалката се чу сънливият глас на Якоб:

— Линда?

Обаждането ѝ определено го бе подразнило, но Линда беше подготвена за такава реакция. Все пак му звънеше посред нощ.

— Не си внушавам — задъхано подхвана тя, доволна, че най-сетне ѝ се удава възможност да поговори с някого. — Той ме нападна. Тази нощ!

Отначало от слушалката не се чу нищо.

— В дома ти ли? В къщата?

— Да! Тоест не, в бараката!

Отново мълчание.

— В бараката, казваш? — в гласа му се прокрадна недоверие. — Линда, в момента е два през нощта. Не съм на работа.

— Зная! — извика тя.

— Кога се случи?

Линда пак погледна часовника.

— Не съм съвсем сигурна. Около дванайсет.

— И ми звъниш чак сега?

Линда се прокле, задето не му се обади веднага. Но нали трябваше поне да се преоблече, ако изпратят полицаи.

— Ако си станала жертва на насилие, редно е да се обадиш в полицията — поясни Скаре. — Но понеже се свърза с мен, ще те изслушам.

Якоб вече се бе разбудил. Линда му разказа как чула блъскането на вратите, как излязла да ги затвори, как от мрака изскочил някакъв мъж и започнал да я души, как я повалил на земята и я затиснал с крак. И за предупреждението да не си отваря устата. Докато говореше, се разплака. Масажираше зачервения си врат.

— Сериозно ли си пострадала? — поинтересува се Скаре.

Гласът му ѝ се стори странен.

— Не, не. Но ако искаше, можеше да ме убие. Беше много силен.

— А майка ти? Къде е?

— На работа — изписка Линда.

— Не се ли прибра?

— Ще се прибере утре сутринта.

— Ти ѝ се обади да ѝ кажеш какво ти се е случило, нали?

— Не.

Скаре пак млъкна. Линда го чуваше как диша в слушалката.

— Видя ли как изглежда този мъж?

— Не. В бараката е тъмно като в рог. Но ми се стори доста висок. Ще ми трябва охрана. Той няма да ме остави на мира. Ще направи всичко, за да ми попречи да свидетелствам.

— Няма да се наложи да свидетелстваш, Линда. Показанията ти не са достатъчно съществени.

— Той обаче не го знае! — изкрещя тя.

Линда прехапа устни и млъкна. Боеше се, че Якоб съвсем ще изгуби желание да я слуша.

— Защо не се обади на майка си? — строго попита Скаре.

— Тя си мисли, че преувеличавам — подсмръкна Линда.

— А така ли е?

— Не!

— Тогава ѝ се обади веднага и ѝ разкажи за случилото се. Има ли телефон в колата си?

— Да. Ще дойдеш ли?

— Линда, звъниш ми на домашния телефон за втори път. Нищо не мога да направя. Ако искаш, ще изпратя мой колега…

— Не искам твой колега!

— Опитай се да се свържеш с майка си — въздъхна тежко Скаре. — Ще намериш сили. Поговори с нея и заедно ще решите дали да подадете жалба в полицията.

Линда усети как някаква огромна тежест потъна в гърдите ѝ.

— Не ми вярваш — отрони тя.

— Изплашена си, разбирам — дипломатично отговори Скаре. — В Елвеста стана чудовищно убийство и всички изпитват страх. Съвсем нормално е.

В гърлото ѝ заседна буца — толкова голяма, че изгуби способността си да говори. Той не ѝ повярва. Усети го по гласа му. Якоб звучеше ядосан и я поучаваше като дете, което лъже. Отказа обаче да ѝ помогне. Линда се почувства омаломощена и се подпря на масата. Коленете ѝ се разтрепериха. Всичко се объркваше, независимо какво прави. Каза им истината: видя двама души на поляната и ѝ се стори, че се гонят на шега. Не твърдеше, че е видяло убийство. Каза, че колата във Витемуен напомня фолксвагена на Йоран, а не че е видяла там неговата кола. Реши да не премълчава впечатленията си, защото по телевизията и по радиото непрекъснато бълваха подкани очевидците да се свържат с полицията. А сега всички се обърнаха против нея и отказват да повярват на оплакванията ѝ.

— Предлагам да се обадиш на майка си и да ѝ разкажеш всичко. После си легни и я изчакай да се прибере. Майка ти ще звънне в полицията, ако сметне за необходимо — посъветва я на сбогуване Скаре.

Линда затвори и се качи в спалнята. Обхвана я пълна апатия. Легнала, гледаше паяка на тавана. Навсякъде виждаше врагове. Третираха я като сополанка. Страхът я нападна и ѝ стана студено. Зави се и стисна очи. Нямаше желание да се обажда на майка си. Искаше да остане сама. Да бъде невидима, да не притеснява никого, да не обвинява никого, да не свидетелства, да не поздравява, да не се пречка. Всички искаха да им се махне от главата. Сега го осъзна. Ушите ѝ писнаха. Недоумяваше причината. Неподвижно очакваше да съмне. В четири часа чу щракването на ключа в ключалката. След малко — стъпки. Майка ѝ открехна вратата на спалнята. Линда не се обади, престори се на заспала. Майка ѝ си легна. Линда запали лампата и застана пред огледалото. Белезите по врата ѝ се бяха позаличили. Дали наистина я нападна Йоран? Гласът на мъжа в тъмното ѝ прозвуча различно. Линда беше убедена, че агресорът е по-висок от Йоран. Как ще събере смелост пак да излезе навън след случилото се? Да се качи на училищния автобус или да тръгне с велосипеда? Вероятно убиецът я наблюдава и следи всяка нейна стъпка. Върна се в леглото. Часовете минаваха. През пердетата нахлу дневната светлина. Линда чу песента на птичките в градината. Сега, когато майка ѝ си дойде, най-сетне се поуспокои. Заспа и се събуди към обяд, защото усети присъствие до леглото си.

— Лошо ли ти е? — учуди се майка ѝ.

Линда ѝ обърна гръб.

— Няма ли да ходиш на училище?

— Не.

— Какво ти е?

— Боли ме главата.

— Защо си пуснала пералнята, а не си простряла дрехите?

Линда мълчеше. И без това никой не ѝ вярваше.

— Поне ми отговори.

Линда обаче стисна здраво устни. Предпочиташе да си лежи безмълвно. Никога повече няма да им отговаря.

Според доклада, изготвен от Съдебна медицина, убийството е било извършено с предмет с гладка повърхност. Затова разследващите изключваха възможността да е чук. Или оръжието е много тежко, или убиецът е много силен, или и двете. Сайер прелистваше книжата, потънал в размисли. Наглостта на престъпника го смайваше. Насред поляна, по светло. Само на метри от къщата на Гюнвал. Ако обаче убиецът не е познавал района, няма как да е знаел за къщата и вероятно изобщо не я е забелязал в разгорещената схватка. И все пак: такива престъпления се случват в прегръдката на мрака. В този случай убиецът учудващо не завлича Пуна в някоя горичка, далеч от пътя. Действа импулсивно. Всичко се случва на момента. По някаква причина го връхлита рядко срещано неистово желание да разрушава. Ако му е било за пръв път, вероятно е изплашен от себе си и от яростта си. Това би следвало да си проличи в поведението му. Вероятно не веднага, а след известно време. Ще започне да пие, да избухва по най-дребния повод и да се заяжда с околните или ще се затвори в себе си и ще крие мълчаливо чудовищната си тайна.

Якоб Скаре се показа на вратата. Изглеждаше изморен — доста необичайно за него.

— Безсънна нощ? — попита Сайер.

— В два ми се обади Линда Карлинг.

Сайер се изненада. Скаре затвори вратата.

— Притеснен съм.

— Доколкото зная, не си ѝ баща.

— Не, притеснен съм за себе си.

Сайер го подкани да седне.

— Обажда ми се за втори път. Първия път ми съобщи за мъж в градината ѝ, който я наблюдавал. Тогава беше сама, майка ѝ често отсъства по работа. Снощи ми позвъни малко след два да ми докладва за нападение над нея.