Индийската съпруга

Отново пауза. Чу се шумолене на хартия.

— Нанесли са ѝ многократно удари по главата и лицето — продължи патологът.

— Може ли да се установи колко точно на брой? — попита Сайер.

— Не. Казах „многократно“, защото е невъзможно да определя точния им брой. Говорим обаче за много брутални удари. Между десет и петнайсет.

Снурасон се приближи до масата и застана зад счупената глава на жертвата.

— Черепът е натрошен като саксия. Изобщо не личи каква е била формата му. Човешкият череп е много крехък, но и доста як, ако ударите са по върха на главата. Когато обаче получим удар по задната част на главата или: в слепоочието, пораженията са по-големи. В този случай е действал човек с подчертани деструктивни наклонности. Извършителят се е опитвал да изкара извън себе си неописуема неудовлетвореност.

— Колко е годишна?

— Около четирийсет.

Сайер се изненада. Тялото ѝ изглеждаше съвсем слабичко и фино.

— Оръжието?

— Голямо и тежко, вероятно тъпо или гладко. Удрял е с огромна сила. Мъча се да се успокоя, а вероятно и теб — май имаш нужда от малко утеха — той погледна Сайер — с: мисълта, че повечето удари са нанесени след смъртта ѝ. Който каквото иска да казва за смъртта, едно е сигурно: слага край на страданията ни.

Настъпи продължително мълчание. Сайер се чувстваше извън себе си, все едно се носеше из въздуха. Предчувстваше месеци наред безсъние и тревоги. Неминуемо. Нямаше да може дори за миг да забрави тази жена, тя щеше да го преследва всяка секунда, да отеква в главата: му като ням вик. Сайер се вгледа в бъдещето, към момента, когато намерят и заловят убиеца ѝ. Знаеше, че ще го доближи, за да усети миризмата му и вибрациите, когато онзи се движи в същото въздушно пространство. И Сайер ще го хване за ръка, ще кима с разбиране, ще подходи към човека доброжелателно. Настръхна. Снурасон отново се разшумя с книжата.

— Както вече казах, жертвата е около четирийсетгодишна, вероятно малко по-млада. Висока метър и шейсет. Тегло четирийсет и пет килограма. Доколкото мога да установя, е била в добро здраве. На лявото ѝ рамо открих незначителен белег от четири шева. Да знаеш, брошката ѝ е от Хардангер.

— Много си бърз — похвали го Сайер.

— Асистентката ми има такова бижу — Снурасон се позамисли. — По цялата поляна имаше следи от борба. Нима я е гонил?

— Не зная. Нямам представа как се е осмелил. В девет часа е още светло. Съвсем наблизо живее Уле Гюнвал. Оттам минава и главен път. Тази проява на непредпазливост ми говори, че извършителят действа хаотично. Липсва му способност да преценява трезво риска.

— Постъпиха ли сигнали на очевидци? — попита Снурасон.

— Да, информация за автомобили, забелязани в района. Искам най-вече да разбера самоличността ѝ.

— Свържи се с всички златарски магазини в района. Ако някоя чужденка си е купила от тях хардангерска брошка, няма начин да не си я спомнят. Такова нещо не се случва всеки ден.

— Сигурно имат списък с осъществените продажби — предположи Сайер. — Но на мен някак не ми се вярва сама да си е купила брошката. По-скоро я е получила като подарък от норвежец. Вероятно неин обожател.

— Бива те да си изсмукваш информация от пръстите — усмихна се Снурасон.

— Просто разсъждавам на глас. Когато я видях, просната в тревата, брошката проблясваше почти като любовно обяснение.

— Е, явно любовта е прераснала в нещо друго — изкоментира Снурасон. — Това не ми изглежда като любовен жест.

Сайер обиколи стаята.

— Ще си позволя да ти напомня, че понякога хората убиват от любов — обади се той.

Снурасон кимна, макар и неохотно.

— Ще ми звъннеш, след като приключиш доклада, нали?

— Разбира се. Този случай се ползва с предимство пред останалите.

Сайер събу калцуните и отиде да се види със Скаре в кабинета си. Върху бюрото му се изсипа съдържанието на найлонов плик. Сайер разпръсна дреболиите с пръсти и ги прегледа. Откри обица. Веднага я позна.

— Наистина сте се постарали доста — похвали той Скаре. — Едната обица на мъртвата липсваше.

— Съвсем сплескана е — отбеляза младият полицай.

Неочаквано се втурна към умивалника, задавен от неудържима кашлица.

— Дай си време — посъветва го Сайер.

Скаре се обърна и го погледна.

— Мина ми. Веднага се захващам за работа.

Таксиджията Кале Муе не обичаше да сплетничи. Сега обаче случилото се му дойде в повече. Седнал в белия си мерцедес, той мислеше, сбърчил чело. След няколко минути се качи в бистрото на Айнар. Вътре имаше повече клиенти от обикновено. Айнар обърна две кюфтета и сложи сирене върху тях. Кимна на Кале.

— Едно кафе — поръча таксиджията.

Димящата течност в чашата сгря лицето му. Внезапно от ъгъла проехтя натрапчивият смях на Линда.

— Толкова хубаво е да си млад — отбеляза Кале. — Дори смъртта не ги плаши. Приличат на едри, гладки угоени сьомги.

Айнар бутна купичка с бучки захар към Кале. Слабото му лице беше непроницаемо както винаги.

— Лоши работи стават напоследък — продължи Кале и погледна крадешком към Айнар.

— Кое те кара да смяташ, че точно на нас ще ни се размине? — вдигна рамене Айнар.

— В смисъл?

Кале не го разбра.

— Ами просто този път нещастието се случи в нашето село. Иначе навсякъде по света се разиграват какви ли не трагедии.

— Не съвсем. Казаха, че убийството било извършено по особено жесток начин.

— Непрекъснато така казват.

Кале отпи от кафето.

— Първо се изплаших да не е някой от семейство Те или Туан.

— Не е — бързо го увери Айнар.

— Зная. Просто в първия момент се сетих за тях.

В помещението отново отекна смехът на Линда.

— Принцесата с блестящите очи — Айнар погледна примирено към нея. — Момчетата я наричат така. Но не го възприемат като комплимент.

— Нима?

Двамата се смълчаха.

— И нямат представа коя е убитата?

Айнар сложи кюфтетата върху хлебчетата и ги захлупи с още едно хлебче. Подсвирна и към него се втурна тийнейджър.

— Не съм чул нищо, но журналистите прииждат на тълпи — отговори Айнар. — Горещата линия на полицията прегряла от обаждания.

— Нека, нека — кимна Кале.

Таксиметровият шофьор се замисли за странното поведение на Гюндер. Все пак нещо го възпираше да сподели това с Айнар, макар че съдържателят на бистрото щеше така или иначе да научи за случилото се от друг, ако не от Кале, и то вероятно щяха да му го представят в много по-неприятна светлина. Кале беше човек, който винаги се придържа към истината и не преувеличава. Изгаряше от желание да разкаже на Айнар какво е узнал. Предвкусваше реакцията на съдържателя: „Човече, какви ги говориш, нима Юман се е оженил? В Индия?“ Кале се канеше да отвори уста, ала вратата на бистрото се отвори и вътре влязоха двама мъже с по един зелен сак на рамо.

— Журналисти — отбеляза Айнар. — Не говори с тях!

Кале остана смаян от реакцията му. Думите на Айнар прозвучаха като команда и Кале не успя дори да гъкне. Двамата новодошли се приближиха към тезгяха, поздравиха първо Кале и Айнар, после огледаха внимателно цялото помещение. Айнар кимна резервирано в отговор и прие поръчката им: кока-кола и кюфтета. Зае се веднага да ги приготвя, обърнат с гръб. Кале не смееше да отпие от кафето си. Лишен от закрилата на Айнар, изведнъж се почувства уязвим.

— Да ти настръхнат косите от такива ужаси — отбеляза единият от гостите и погледна Кале.

Таксиметровият шофьор кимна, но не отговори. Хрумна му спасителната мисъл, че в джоба си носи пътен лист с обичайните маршрути. Извади го и се захвана да ги оглежда с престорено съсредоточен вид.

— Подобна трагедия сигурно придобива размерите на земетресение в селце като вашето. Колко души живеят тук?

Съвсем нормален въпрос. Девойките в ъгъла се смълчаха и се вторачиха с любопитство в двамата журналисти. Кале се принуди да отговори:

— Две-три хиляди — лаконично обясни той и отново заби поглед в пътния лист.

— Но жертвата не е тукашна, така ли да разбирам?

Колегата на разпитващия журналист проточи врат.

Айнар се обърна и удари две чинии върху тезгяха.

— Щом дори полицията не знае коя е жертвата, как очаквате ние да знаем? — сухо се обади съдържателят.

Журналистът се усмихна язвително.

— Винаги се намира някой, който знае — мрачно отбеляза той с кисел вид. — А нашата задача е да разберем самоличността ѝ.

— Ами отидете да разпитвате другаде — сопна му се Айнар. — Тук хората идват, за да се нахранят и да отдъхнат.

— Чудесни сандвичи — похвали го другият журналист и се поклони.

Двамата се спогледаха, повдигнаха вежди и се оттеглиха на масата до прозореца. Приковаха очи в двете девойки.

— Само да не се вкопчат в Линда — тихо промърмори Айнар. — Това момиче не може да преценява кое би ѝ навредило.

Кале не проумяваше защо съдържателят говори толкова сърдито, ала вероятно Айнар беше по-умен и знаеше как е най-добре да се държи човек с хиените от града. Кале посегна към каната, за да си налее още кафе.

— Ти разбра ли какво станало със сестрата на Гюндер?

Айнар го погледна с недоумение.

— В болницата е, в кома. На командно дишане — обясни Кале.

Айнар смръщи вежди.

— Какво се е случило? Той обади ли ти се?

— Да. Пътна злополука.

— Ами? — колебливо попита Айнар. — Нима се е обадил на теб, за да ти го съобщи? Та вие не сте особено близки.

— Така е, не сме, но Гюндер очакваше гостенка от чужбина, а му се наложи да остане при сестра си в болницата и нямаше как да я посрещне на летището. Затова ми звънна и ме помоли да отида до „Гардермуен“ и да я взема.

— Ами?

Под червения му бретон се забеляза вълнение. Кале не успя да прецени от какво естество. Двамата журналист ти не ги изпускаха от поглед. Кале шепнеше едва доловимо.

— Ти знаеш ли, че Гюндер ходи в Индия?

— Сестра му ми каза — кимна Айнар. — Преди няколко дни се отби да си купи цигари.

— Разбра ли защо е отишъл там?

— На екскурзия, естествено.

— В общи линии, да. Всъщност обаче се е оженил в Индия, за индийка.

Айнар вдигна глава. Очите му се разшириха от неподправено удивление.

— Юман? За индийка?

— Да. Точно затова ми се обади. Жена му пристигала със самолет оттам и ме помоли да я посрещна, защото той трябваше да стои при сестра си.

Айнар гледаше смаяно Кале. Таксиджията изведнъж се разприказва.

— Гюндер ми обясни всичко: с кой самолет пристига и така нататък, как се казва и как изглежда. Звучеше много притеснен, понеже нямаше възможност лично да я вземе от летището. И аз отидох, но не я намерих — Кале преглътна и погледна Айнар.

— Не си я намерил ли? — слиса се съдържателят.

— Търсих я навсякъде, но не я намерих.

Айнар вече се взираше в Кале, без да прикрива удивлението си. Нещо подтикна Кале да се обърне. Журналистите продължаваха да ги следят с поглед. Той понижи още глас.

— И така, обадих се на Гюндер в болницата и му обясних проблема. Предположихме, че жена му е хванала такси, отишла е направо в дома му и го чака там. Нали Гюндер ѝ беше дал адреса. Обаче се оказа, че и там я няма.

Настана продължително мълчание. Айнар, притеснен на вид, разбра какво се опитва да намекне Кале.

— После чух по новините за мъртвата жена във Витемуен и изпаднах в ужас. В селото няма много чужденки, та реших да му се обадя.

— И той какво ти каза? — избърза Айнар.

— Ами държа се странно. Отговаряше ми доста уклончиво, все в смисъл, че щяла да се появи. Аз обаче се опасявам, че именно тя е жертвата; че някой я е убил, докато с отивала към дома на Гюндер. Витемуен се намира съвсем близо до къщата му, само на километър.

— Да, на километър. Значи знаеш как се казва тя?

Кале кимна сериозно.

— Трябва да се обадиш в полицията — отсече категорично Айнар.

— Няма да мога. Редно е Гюндер да се обади. Обаче не очаквам да се осмели. Преструва се, че не се е случило нищо.

— Защо не поговориш с него?

— Стои в болницата.

— А къде е зет му?

— В Хамбург.

Неочаквано Кале се почувства изтощен.

— А тази гореща линия… защо не направиш анонимно обаждане?

— А, не, ако реша да се обадя, ще се представя. Няма нищо нередно да съобщя какво зная. Но полицаите веднага ще щурмуват дома му.

— Щом е в болницата, няма да го намерят там.

— Рано или късно ще го намерят. Ами ако греша?

— Това би било чудесно — сметна Айнар.

— Не съм сигурен. Не го познавам добре. Гюндер е много саможив. Почти не говори. Ти ще се обадиш ли вместо мен?

Айнар забели очи.

— Аз да се обадя? Не, няма начин — неприязнено отвърна той. — Ти имаш какво да разкажеш на полицията, не аз.

Кале остави чашата върху плота.

— Какво сложно има в едно телефонно обаждане? — успокои го Айнар. — Светът няма да свърши.

Отново се чу пронизителният смях на Линда. Единият журналист се бе надвесил над масата на девойките.

— Ще си помисля — обеща Кале.

Айнар запали цигара. Наблюдаваше журналистите, увлечени в разгорещен разговор с Линда и Карен. После отвори вратата към офиса си: там си почиваше или водеше счетоводството на бистрото. Зад малката стая се намираше хладилно помещение, където съхраняваше хранителните продукти. Айнар отвори вратата. За малко постоя колебливо, вторачен в тясното пространство. Тревожните му очи се спряха върху голям кафяв куфар.

Журналистите се рояха като мухи, и то с такава жар, сякаш възнамеряваха да завземат цялото село. Всички те сновяха непрекъснато насам-натам в лов на новини, въоръжени с безотказното си оръжие: устата. Всеки си имаше собствена гледна точка и идея за необикновено оригинално заглавие, каквото не можеше да измисли никой друг. Правеха наситени с драматизъм снимки, на които не се виждаше нищо, защото полицаите не ги допускаха до местопрестъплението. Въпреки това журналистите, проснати по корем в тревата, се целеха в далечната поляна с обективи, заровени между стръкове тръстика и слама. А прел тях човешкото коварство изпъкваше в цялата си необяснимост във формата на бял брезент и няколко повехнали листа на преден план. Журналистите притежаваха дарбата да се преструват на изпълнени със съчувствие и знаеха каква силна потребност изпитват хората да попаднат под светлината на прожекторите дори за миг.

Младите от селото се радваха на появата им.

— Така поне ще изплакнем очи — смяташе Карен.

Линда предпочиташе полицаите в униформи пред вестникарите.

— Никак не се поддържат — оплакваше се тя.

Двете девойки вече не се подсмихваха, а си бяха придали сериозен, потресен вид на зрели жени. Обсъждаха полугласно ужасяващото убийство, но отричаха ревностно възможността да е замесен някой от селото. Твърдяха, че са родени и израснали тук и познават всички жители.

— Къде бяхте в девет часа снощи? — попита единият журналист.

Наблюдаваше как двете глави на девойките се мъчеха да си припомнят.

— Бях у тях — Линда посочи към Карен.

— Да, тръгна си в девет без петнайсет — потвърди Карен. — Какво е станало в девет? — поинтересува се тя.

— Убийството е било извършено около девет часа — поясни журналистът.

— Собственик на малък магазин, който живее до местопрестъплението, ни каза, че чул слаби викове и двигател на автомобил, докато гледал новините.

Линда мълчеше. Личеше си колко усърдно се старае да възстанови спомените си сред рояка от мисли. Отново се сети за нещо, което допреди малко им се струваше смешно — на нея и на Карен. Когато си тръгна от дома ѝ, Линда мина по поляната във Витемуен. Мислено се върна към онзи момент. Безшумно караше велосипеда си. Видя кола, паркирана отстрани до пътя, и се принуди да се отклони, за да я заобиколи. После погледна към поляната и различи фигурите на двама души. Те се гонеха, увлечени сякаш от главозамайваща игра. Мъж и жена. Той я настигна и я събори на земята. Линда видя как размахват буйно ръце и крака и остана слисана, защото изведнъж си даде сметка на какво става свидетел. Тези двамата явно бяха решили да се „оправят“ набързо. Навън, сред природата. А тя виждаше всичко от велосипеда си. Линда се почувства едновременно смутена и възбудена от гледката. Ядоса се, задето е още девствена. Отдавна я глождеше страхът, че ще си умре като стара девственица. Затова се стараеше винаги да създава впечатление на благоразположено момиче, готово на всякакви приключения. Ала споменът за двете фигури я побъркваше! Журналистите чакаха търпеливо отговора ѝ. У Линда се загнезди смущаващо опасение. Ами ако двамата изобщо не са били увлечени в любовна игра? Ако мъжът е преследвал жената и Линда е видяла не закачка, а самото престъпление? Макар че на нея тогава не ѝ изглеждаше като престъпление. Мъжът тичаше след жената. Жената падна. Ръце и крака. На Линда ѝ прилоша и тя отпи няколко глътки от безалкохолното си.

— Значи сте минали през Витемуен на велосипед? Около девет часа? — попита журналистът.

— Да — кимна Линда.

Карен забеляза промяната на изражението ѝ и се досети, че има нещо важно, защото я познаваше добре.

— Направо да те побият тръпки, като си помислиш, че се е случило точно след това.

— Но не сте видели нищо подозрително, така ли? Покрай пътя и в околността?

Линда се замисли за червената кола. Поклати категорично глава.

— Нямаше жива душа — отвърна тя.

— Ако се сетите за нещо, трябва да сигнализирате в полицията — предупреди я журналистът.

Тя само вдигна рамене. Не ѝ се говореше повече. Двамата мъже станаха от масата и нагласиха фотографското си оборудване на раменете. Хвърлиха поглед към Айнар зад тезгяха. Карен се надвеси над масата.

— Ами ако си видяла точно тях! — прошепна тя с треперещ глас.

— Онези, които видях, правеха нещо съвсем различно — възрази Линда.

— Да, но вероятно първо са правили секс, а после той я е убил. Това е доста обичайно, нали?

Линда се замисли за този сценарий.

— Съветвам те да се обадиш в полицията — настоя Карен.

— Но аз не видях почти нищо!

— Я си помисли хубаво. Може да си спомниш повече подробности.

— На пътя имаше автомобил.

— О! — възкликна Карен. — Полицаите непрекъснато разпитват за автомобили. Интересуват ги всички превозни средства, забелязани в близост до местопрестъплението. Искат информация за хора и коли, минали покрай Витемуен. Каква беше колата?

— Червена.

— Нищо друго ли не си спомняш?

— Не, защото внимавах да не се блъсна в нея.

— А какво видя? Как изглеждаха двамата?

— Не си спомням. Мъж и жена.

— Руси или тъмни? Дебели или слаби? Питам те за такива неща.

— Не зная.

Помълчаха. Айнар си вършеше работата зад тезгяха.

— А колата? Помисли си. Стара или нова? Голяма или малка?

— Не беше особено голяма. Лъскава. Червена.

— Само толкова ли?

— Да. Ако я видя, ще я разпозная. Или поне така си мисля.

— Съветвам те да се обадиш в полицията — повтори Карен. — Поговори с майка си, тя ще ти помогне.

Линда направи недоволна физиономия.

— Не може ли се обадим двете с теб? Иначе ще се изложа. Налага ли се да си казвам името?

— Нямам представа. И защо ще се изложиш? Само ще запишат показанията ти и ще ги сравнят с казаното от други свидетели. Ако и други хора са видели червен автомобил, ще започнат да го издирват. Нещо такова.

Линда все още я глождеха съмнения. Чувстваше се раздвоена между желанието наистина да е видяла нещо и страха, че се е заблудила. И все пак. Изкушението беше голямо. „Полицията разполага с показанията на ключов свидетел на убийството във Витемуен. Свидетелят е описал автомобил и двама души, забелязани в района.“

Как изглеждаха тези двама души? Линда си спомняше нещо синьо, вероятно тъмносиньо, и нещо бяло. Мъжът носеше бяла риза, а жената — тъмна дреха. Линда реши да се прибере у дома и да чуе новините.

— Искам да си помисля — каза тя на Карен.

Приятелката ѝ кимна.

— Преди да се обадиш, напиши си всичко на лист, за да се подготвиш. Сигурно ще те разпитват. Откъде си се появила, накъде си отивала, какво си видяла. Колко е бил часът.

— Да, ще си направя записки — съгласи се Линда.

Изпиха си безалкохолното и извикаха „довиждане“ на Айнар. Погледът му се рееше в далечината.

Гюндер пусна ръката на Марие. Заспа, а брадичката му увисна върху гърдите. Присъни му се Пуна. Усмивката ѝ, големите ѝ бели зъби. После сънува Марие като малка, доста по-пълничка от сега. Докато спеше, вратата се отвори и вътре влязоха две медицински сестри. Бутаха легло на колелца. Гюндер се събуди и премига сконфузено.

— Съветвам ви да полегнете — усмихна се сестра Рагнхил. — Ето, носим ви няколко сандвича и кафе, ако желаете.

Гюндер се изправи рязко на стола. Огледа леглото и храната. Тъмната сърдита сестра изобщо не го гледаше. Двете със сестра Рагнхил провериха капкомера и почистиха маркуча. Да си полегне? Гюндер си избърса челото. Умората тежеше в главата му като олово. Ами ако Карщен пристигне, докато Гюндер спи? Понякога похъркваше. Гюндер си представи зет си, пребледнял от тревога след дългото пътуване от Хамбург. После си представи самия себе си, хъркащ в леглото или дъвчейки с пълна уста хляб. Отново погледна храната: пастет, шунка, краставица, чаша мляко. Защо не пийне поне малко кафе?

— Съветвам ви да си полегнете — повтори сестра Рагнхил.

— Не — ядосано отсече Гюндер. — Трябва да съм буден, ако се случи нещо.

— Зет ви ще дойде чак след час. Ще ви събудим, ако искате. Непременно хапнете нещо.

Той се вторачи в чистото легло.

— Не помагате на сестра си, като се изтощавате до краен предел — меко отбеляза Рагнхил.

Другата мълчеше. Отвори прозореца. Дрънчеше с райберите. Движенията ѝ бяха отривисти и решителни. Гюндер потръпна при мисълта, че ако заспи, има вероятност да го събуди тази черна вещица.

— Както желаете. Само знайте, че и ние сме тук — напомни сестра Рагнхил.

— Добре.

И двете излязоха. Той се втренчи в храната. Сандвичите бяха с пълнозърнест хляб. Взе подноса и го сложи в скута си. Започна да се храни бавно. За негова изненада му се услади. После му се приспа. Изпи две чаши кафе най големи глътки. Парещата течност се стичаше по гърлото му. Респираторът работеше. Ръцете на Марие жълтееха върху белия чаршаф. Гюндер остави подноса върху масата до прозореца. Приседна за миг на ръба на леглото. Пуна сигурно е пристигнала. Вероятно го чака в дома му на улица „Блинд“. „Оставих вратата отключена“, помисли си Гюндер. Как изобщо направи нещо толкова нетипично за него — да не заключи входната врата. Разтърка силно клепачите си. Събу си обувките. Обърна се и погледна бялата завивка с колосани ръбове. Само ще се поизтегна, помисли си той. Тялото му се бе схванало от дългото седене върху стола. Гюндер легна и затвори очи. На секундата заспа дълбоко.

Стресна се. Карщен го гледаше. Гюндер скочи от леглото, но от рязкото ставане му се зави свят и се отпусна безпомощно върху възглавницата.

— Не исках да те плаша — каза зет му; изгледаше изморен. — Дойдох преди няколко часа. Обясниха ми всичко. Сигурно си капнал?

Гюндер се изправи за втори път, вече по-предпазливо.

— Не. Снощи си бях вкъщи, но спах на един стол. Трябва да съм откъртил — смаяно установи той.

— Поспа доста.

Карщен се чудеше къде да си дене ръцете.

— Прибери се вкъщи, Гюндер. Аз ще остана тази нощ.

Спогледаха се. Карщен изглеждаше остарял. Седна на стола до леглото.

— Къде ли ще му излезе краят? — промърмори той. Ами ако мозъкът ѝ е увреден? Какво ще стане с нас?

— Още не могат да кажат — отвърна Гюндер.

— Ами ако остане завинаги прикована към леглото?

Карщен зарови лице в ръцете си.

— Предполагат, че ще се събуди — опита се да го успокои Гюндер.

— Казаха ли го?

— Да.

Карщен наблюдаваше мълчаливо шурея си. На пода бе оставил куфара си и чантата си с документи.

— Бяхме на разходка с корабче — смотолеви той. — Бях си изключил мобилния телефон.

— Разбирам — кимна Гюндер. — Не се тревожи за това.

Понеже зет му пристигна, а и си бе отпочинал, Гюндер се чувстваше по-добре. В проясненото му съзнание бързо се появи мисълта за Пуна. И за мъртвата жена във Витемуен.

— Ходил си в Индия, разбрах? Оженил си се. Жена ти сигурно вече пристигна, а? — попита смутено Карщен.

— Слушал ли си новини? — напрегнат го изгледа Гюндер.

Зет му поклати глава.

— Във Витемуен е извършено убийство. Жена от чуждестранен произход. Не могат да я идентифицират.

Зет му остана слисан от внезапното отклонение от темата. Гюндер сякаш се срина и подпря глава на дланите си.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Слушам те — подкани го Карщен.

Вратата се отвори и в стаята влетя тъмната сестра.

— Може да почака.

Гюндер се изправи рязко и си закопча якето.

— Прибери се и си почини — поръча му Карщен.

Гюндер спря на площадката пред къщата. Поседя зад волана, загледан през прозореца. Без да разбира собствените си мотиви, продължи към Витемуен. Искаше да мине бавно покрай мястото, за което всички говореха, да го разгледа. Знаеше много добре как да стигне дотам. От отсрещната страна на поляната път, обрасъл с храсталаци, водеше до езеро. Наричаха го Нуреван. Там Гюндер и Марие ходеха да плуват като малки. Или, по-точно, тя плуваше, а той се плацикаше на плиткото. Гюндер така и не се научи да плува. „Не съм го казвал на Пуна“, помисли си той с внезапно стеснение. Приближи мястото и започна да се оглежда наляво, за да не го пропусне. Когато излезе от завоя, забеляза два полицейски автомобила. Спря и се вторачи в тях. В подножието на гората стояха двама полицаи. Гюндер забеляза, че мястото е опасано от червени и бели ленти. В изумлението си побърза да даде назад, та колата му да остане скрита зад дърветата. Гюндер не подозираше, че униформените служители вече са забелязали червеното му волво. Седеше неподвижно и се осланяше на интуицията си. Ако случилото се на поляната има нещо общо с Пуна, щеше да го усети, нали? Бръкна: във вътрешния си джоб и извади брачното свидетелство, което носеше винаги до сърцето си. Прочете написаните изречения и имената. И така няколко пъти. Miss Poona Bai, born on the 1st of June 1962, and Mr. Gunder Jomann, born on the 10th of October 194919. Документът представляваше красив лист хартия в цвят шампанско, обточен с изящен кант. Най-отгоре стоеше емблемата на правната институция. Този документ беше живото доказателство за женитбата му. Сигурно сега никой няма да му повярва. Гюндер въздъхна дълбоко и се отпусна на седалката. Стресна го внезапен шум и той се дръпна настрани. На прозореца му чукаше полицай. Гюндер пребледня от уплаха. Сгъна брачното свидетелство.

— Полиция — извика мъжът.

„Няма нужда да се представяш“, помисли си Гюндер, обзет от внезапен прилив на раздразнение. Все пак униформата говореше достатъчно красноречиво.

— Всичко наред ли е?

Гюндер го погледна с недоумение. Не, нищо не беше наред.

Все пак съобрази, че полицаят има право да му зададе такъв въпрос. Гюндер усещаше колко изморен изглежда: изтощен и брадясал. След дългия престой на леглото в болницата дрехите му бяха измачкани. Освен това бе спрял колата отстрани на пътя и стоеше там като пълен окаяник.

— Исках само да си отдъхна малко. Живея съвсем наблизо — побърза да поясни той.

— Ще ви помоля да ми покажете шофьорската си книжка и талона на автомобила — каза полицаят.

Гюндер го погледна разколебан. Защо е нужно това? Нима полицаят го подозира, че шофира в нетрезво състояние? Вероятно Гюндер наистина имаше вид на пиян, но нямаше нищо против да го проверят с дрегер; не бе близвал алкохол, откакто ходи в Мумбай. Извади талона на колата от жабката, после и портфейла от джоба си. Полицаят не го изпускаше от очи. Неочаквано се разнесе пращеше от подвижната му радиостанция. Той се обърна и прошепна нещо, което не стигна до ушите на Гюндер. После записа някаква информация, прибра бележника си под колана и започна да оглежда шофьорската книжка на Гюндер.

— Гюндер Юман, роден през 49-а?

— Да.

— И живеете наблизо?

— До центъра. На километър оттук.

— Къде отивате?

— Никъде, прибирам се към къщи.

— Но центърът е в обратната посока — осведоми го служителят на реда, без да сваля от него изпитателния си поглед.

Гюндер се смути.

— Зная — заекна той. — Просто ми беше любопитно да огледам мястото. Заради случилото се — додаде.

— Какво по-точно имате предвид? — попита полицаят.

Гюндер направо се отчая. На тъп ли се прави този човек?

— Убийството на чужденката. Чух по новините.

— Районът е отцепен.

— Виждам. Ще се прибирам към къщи.

Полицаят му върна документите. Гюндер се канеше да потегля, но униформеният се наведе към прозореца, все едно да разгледа какво има в купето. Гюндер се вцепени.

— Зная, че изглеждам изморен — обясни бързо той. — Но сестра ми е в болница, в кома е. Бях придружител и ад съм спал. Тя пострада при автомобилна катастрофа — добави тихо той.

— Разбирам — кимна полицаят. — Прибирайте се да си починете.

Гюндер не потегли веднага. Изчака черният гръб да са изгуби от погледа му. После измина около десет метра обърна волвото по пътя с храсталаците и пое към дома си. Полицаят го проследи с очи и докладва по радиостанцията:

— Държеше се малко необичайно. Сякаш се страхуваше от нещо. За всеки случай записах личните му данни.

Къщата — пуста. В коридора нямаше куфар, в хола — нито следа от Пуна. Стаите — потопени в мрак. Гюндер излезе по светло и не бе включил лампите. Дълго седя на стола, втренчил поглед пред себе си. Случката във Витемуен внесе смут в душата му. Имаше усещането, че е направил голяма глупост. Полицаят се държа странно. Какво нередно има да отидеш някъде с колата си? Какво ги засягаше къде е решил да спре? Гюндер се чувстваше объркан: Пуна, всичко, случило се в Индия: вероятно е било само сън. Вероятно си го е съчинил, докато седеше в „Танделс Тандури“. Кой отива в чужда страна и си намира жена, както се намира монета на улицата? Сигурно онази книга, „Хората по света“, му пусна тази муха в главата. Гюндер погледна червеното гръбче на книгата върху библиотеката. С последни сили се изправи и запали лампата. Пусна телевизора. Излъчваха новини на всеки половин час. Боеше се да чуе подробностите, но трябваше да ги узнае! Най-неочаквано щяха да споменат някой факт, който окончателно да изключи възможността жертвата да е Пуна. Например: „Мъртвата жена се оказа китайка.“ Или: „… от Северна Африка.“; „Убитата жена е на възраст двайсет и няколко години.“; „Убитата жена, чиято самоличност все още не е установена, има голяма, доста необичайна татуировка, покриваща целия ѝ гръб.“ Въображението на Гюндер препускаше лудешки. Навън цареше пълна тишина.

Бръчките по лицето на Конрад Сайер бяха винаги застинали в едно и също изражение. Малцина негови познати го бяха виждали широко усмихнат, а още по-малко — разгневен. Все пак в израза на лицето му се долавяше постоянно напрежение, сивите му очи гледаха бдително и свидетелстваха за отговорно отношение, интерес и плам. Сайер държеше колегите си на дистанция. Правеше изключение само за Якоб Скаре. Макар Сайер да бе двайсет години по-възрастен от Скаре, колегите им постоянно ги виждаха, увлечени в задълбочен разговор. Обикновено Скаре дъвчеше желирани човечета, а Сайер смучеше ментови бонбони. Освен това Скаре единствен от всички колеги в службата се оказа способен на подвига да склони старши инспектора да пийнат в делничен ден по чаша бира след работно време. Някои смятаха Сайер за надменен особняк. Скаре обаче знаеше колко е стеснителен. Тази негова странност се проявяваше и във факта, че в присъствието на други колеги се обръщаше към Скаре с фамилното му име. Само когато останеха насаме, го наричаше Якоб.

Сега Сайер спря до една чешмичка. Наведе се над струята и жадно пи от студената вода. Чувстваше неясна тревога. Мъжът, когото преследваха, можеше да се окаже симпатяга. Със същите копнежи и мечти, каквито бе имал и Сайер. И убиецът някога е бил дете. Обичали са го повече от всичко. Сега има връзка с някого, има задължения и отговорности, място в обществото, което бе на път да загуби. Сайер продължи. По принцип не се замисляше много за собствения си живот и за грижите си. Ала в дълбините на безупречния му външен вид се криеше силен афинитет към човешката природа. Искаше да проникне в съзнанието на хората, да разбере какви мотиви ги движат. Ако заловеше виновника и разбереше каква причина го е подтикнала да действа по съответния начин, Сайер затваряше случая и го архивираше. Този път обаче тънеше в пълно недоумение. Жената бе не просто убита, а преследвана и пребита. Да отнемеш човешки живот е жестоко. Да обезобразиш трупа — чудовищно. Понятието престъпление предизвикваше у Сайер много и противоречиви мисли. На първо време държеше да се изясни всичко, което още не знаеха. В живота му присъстваше специална жена: психиатърът Сара Стрюел. Тя идваше и си отиваше от апартамента му. Имаше ключ за там. Втурвайки се по стълбите към тринайсетия етаж на жилищния блок, Сайер винаги усещаше леко напрежение в тялото си, когато стигнеше до последното стъпало. През тесния процеп между вратата и рамката виждаше дали Сара е вътре, или не. Освен нея имаше и куче — Колберг. Един от малкото му капризи. Нощем едрото животно често се намъкваше в леглото му. Сайер се преструваше на заспал и не помръдваше, но матракът се накланяше силно на една страна под тежестта на седемдесеткилограмовото куче, което се наместваше до краката му.

Сайер се отби в стаята на дежурните и кимна за поздрав на Скаре и Сут. Двамата приемаха сигналите на очевидци.

— Знаем ли вече коя е?

— Не.

— Какви хора звънят? — погледна си часовника Сайер.

— Жадни за слава.

— Няма как. Появи ли се поне нещо интересно?

— Описания на забелязани наблизо автомобили. Двама души са видели червена кола, пътуваща в посока Витемуен. Друг свидетел е забелязал черно такси, което карало към града с висока скорост. По тази отсечка няма почти никакво движение освен между четири и шест. Получихме и оплаквания заради журналистите. Нещо ново при теб?

— Сега се подготвят докладите от акцията „от врата на врата“. Всички проби са изпратени за експертиза. Обещаха да направят случая свой приоритет. Четирийсет души работим по залавянето на убиеца. Няма да ни се изплъзне.

Сайер разгледа списъка с постъпилите обаждания. Номерата започваха с едни и същи четири цифри, което показваше, че повечето от обадилите се са от Елвеста или от околността. В това време телефонът отново иззвъня. Скаре натисна копчето за високоговорителя. Мъжки глас изпълни стаята.

— Добър ден, обаждам се от Елвеста. Името ми е Кале Муе. С полицията ли се свързах?

— Да.

— Става дума за убийството във Витемуен.

— Слушам ви.

— Имам един приятел. Или да го наречем познат. Той е много свестен мъж, та всъщност малко се двоумя. Боя се да не му създам проблеми.

— И все пак се свързахте с нас. Можете ли да ни помогнете с някаква информация?

Сайер веднага прецени по гласа, че Кале Муе, мъж на средна възраст, е силно притеснен.

— Вероятно да. Та значи, ситуацията е такава, този мой познат живее сам в селото. Открай време живее сам. Преди известно време отиде на екскурзия до Индия.

Думата „Индия“ разбуди Сайер.

— И?

— И се прибра.

Скаре чакаше продължението. Настъпи мълчание. Сут поклати обезсърчено глава.

— После, следобед на двайсети август, той ми се обади по телефона с молба да му помогна.

— Да му помогнете? — повтори въпросително Скаре, за да пришпори малко бавния разказвач да премине към съществената част.

— Сестра му била приета в болница след автомобилна катастрофа. С тежки травми.

Мъжът отново млъкна. Скаре забели очи с досада. Сайер му направи знак да не издава звуци.

— Наложи му се да замине веднага за болницата и да остане при сестра си. Лоша работа. Той ми се обади, защото се налагало да отиде на „Гардермуен“.

— На „Гардермуен“ ли? — полюбопитства Скаре.

— Очакваше гостенка от чужбина. Може да не ви се вярва, ама за двете седмици, които прекара в Индия, успял и да се ожени!

Скаре се подсмихна. Мъжът реагираше на необичайното събитие с глас, въодушевено изострящ се в кресчендо.

— С други думи жената, която ме молеше да посрещна на летището, беше неговата съпруга. Индийка по произход.

Сайер и Скаре се спогледаха.

— Ясно — усмихна се Скаре, заразен от ентусиазма на Кале Муе.

— Обаче аз не я намерих на летището.

Тримата мъже слушаха съсредоточено разказа му. Мъжът постепенно наближаваше развръзката на обстоятелствената си история. Полицаите инстинктивно усещаха, че е важно да проследят мисълта му, защото ще се окаже първата крачка към разплитането на случая.

— По разписание самолетът ѝ кацна в шест — продължи гласът. — Но тя така и не се появи.

— Защо вашият приятел не се свърже лично с полицията? — попита Сайер.

— Точно това ме притеснява. Обадих му се да проверя дали жена му е пристигнала. Сигурно е взела друго такси, предположих. Аз карам такси в Елвеста, вероятно сте се досетили. Единственото такси в селото — добави той. — Поинтересувах се дали жена му не е отседнала в хотел или нещо подобно, та затова да са се разминали. Той ми отговори доста уклончиво. Според мен направо не смее да допусне мисълта, че ѝ се е случило нещо лошо. Не е на себе си. Много неволи му се струпаха на главата, след като сестра му катастрофира. Затова реших да се обадя аз.

— Как се казва вашият приятел? — попита Скаре и посегна да вземе химикалка.

— Гюндер Юман. Живее на няколко километра от центъра на Елвеста, на улица „Блинд“ 2. Там има само една къща, неговата. Не зная дали си е вкъщи в момента, може да е в болницата. Но както вече споменах, доста съм притеснен. Не е изключено съпругата му да се е опитала сама да отиде в дома му, защото не го е намерила на летището, каквато е била уговорката им. А по пътя да ѝ се е случило нещо.

— Разбирам — обади се Скаре. — Знаете ли името ѝ?

— Да — сети се Кале — Имам го записано на бележка. Но сега съм с друга риза. Оставих го в джоба на предишната.

— Ще откриете ли бележката?

— Ризата май е в пералнята. По дяволите! — изруга таксиджията. — Нали няма да нахлуете в дома му? — продължи той. — Възможно е да съм се заблудил.

— В никакъв случай — успокои го Скаре.

До него Сут отново поклати обезсърчено глава.

Скаре огледа записания адрес.

— Сърдечно благодарим за помощта. Ще проверим за какво става дума.

Затвори. Тримата се спогледаха.

— На работа! — подкани ги Сайер.

Силни фарове на автомобил осветиха двора. Гюндер се сепна. Карщен? Прокара ръка по голото си теме и забърза към коридора. Отвори колебливо вратата. Видя, че колата е полицейска, и инстинктивно отстъпи назад. Сайер се качи по стълбите и му протегна ръка.

— Юман?

— Да?

Здраво ръкостискане.

— Може ли да влезем за няколко минути?

Гюндер тръгна напред и ги заведе в хола. Огледа двамата мъже. Единият: близо два метра висок, негов връстник; другият: значително по-млад, с едри руси къдрици.

— Вероятно се досещате защо идваме при вас? — подхвана Сайер.

— Ссс… сигурно заради злополуката? — заекна Гюндер.

— Която сполетя сестра ви?

— Да.

— Случилото се с нея е много печално. Как е тя в момента?

— Мъжът ѝ пристигна от Хамбург. Сега е при нея. Обеща да ми се обади, ако има промяна. Сестра ми е още в кома.

Сайер кимна.

— Идваме по друг повод.

Гюндер усети как челюстта му увисна отчаяно.

— Седнете, моля — покани ги полугласно той и разпери малко сковано ръце.

Позата му излъчваше изострена бдителност. Все едно се канеше да побегне всеки момент. Сайер и Скаре се настаниха на дивана и огледаха изрядно подредената чиста стая. Внезапно Гюндер се отправи към писалището. Сайер забеляза как мъжът се засуети с някакъв предмет на стената.

— Извинете ме — Гюндер се върна при полицаите. — Налагаше се да си запиша нещо важно. Напоследък ми се струпаха много задължения. По принцип поддържам всичко в ред, но нали знаете, понякога събитията ни връхлитат като зърна на градушка и ни изваждат напълно от… от…

Той прехапа изплашен долната си устна.

Сайер погледна Юман в очите.

— Тук сме заради съпругата ви. Тя пристигна ли благополучно?

— Съпругата ми? — едва преглътна Гюндер.

— Да, от Индия. Доколкото разбрахме, сте я очаквали на двайсети и сте изпратили ваш познат да я посрещне на „Гардермуен“. Тя пристигна ли благополучно?

Сайер вече знаеше отговора. Гюндер се двоумеше. Безграничното му отчаяние беше повече от явно.

— Кале ли ви се обади? — попита той с тънък глас.

— Да — потвърди Скаре. — С какво можем да ви помогнем?

— Да помогнете? И как точно? Напоследък всичко се обърка. От няколко дни не съм ходил на работа. Не могат да ми кажат дали Марие изобщо ще се събуди. И в какво състояние ще бъде мозъкът ѝ, ако изобщо се събуди. Само тя ми остана — додаде той.

— И жена ви. Нали сте младоженец?

Гюндер пак млъкна. Сайер избягваше да го притиска. Изчака.

— Да, така е — отрони накрая Гюндер.

— Оженили сте се по време на престоя си в Индия?

— Да.

— Как се казва съпругата ви?

— Пуна. Пуна Бай Юман.

В гласа му се прокрадна нотка на гордост.

— Имате ли някакви предположения защо не е пристигнала?

Гюндер се вторачи през прозореца за миг.

— Нищо конкретно.

— Какво предприехте, за да я откриете?

— Почти нищо. Нямам представя как да постъпя. Да изляза на улицата да я търся? Освен това имах много грижи около сестра ми.

— Съпругата ви има ли роднини?

— Само един брат, по-голям. Живее в Ню Делхи. Но не си спомням името му.

Изведнъж се почувства неловко. Как може да забрави името на шурея си?

Сайер усети как стомахът му се свива.

— Какво според вас се е случило със съпругата ви?

— Нямам представа! — извика Гюндер с неочаквана жар. — Но ясно разбирам, че според вас жена ми е жертвата във Витемуен!

Гюндер се разтрепери неистово. Скаре сведе глава. „И все пак не познаваме този мъж“, помисли си той. „Изглежда дълбоко отчаян, но нямаме представа каква е причината за отчаянието му.“

— Не, не смятаме, че е тя — отрече Сайер. — Просто искаме да я изключим. Понякога работим по този начин.

Не знаем коя е мъртвата жена и това ни притеснява. Затова искаме да ви зададем няколко съвсем прости въпроса. Най-вероятно още сега ще преценим дали са необходими допълнителни проверки.

— Добре — кимна Гюндер; помъчи се да се успокои.

— Най-напред ни интересува дали имате снимка на съпругата ви.

— Не — излъга Гюндер, а погледът му блуждаеше из стаята.

— Нямате?

— Така и не успяхме да си направим сносна сватбена снимка. Няма как да свършиш всичко за две седмици — недружелюбно отбеляза Гюндер.

— Така е, разбира се. Но аз ви питах за обикновена снимка, направена при други обстоятелства?

— Нямам такава.

Лъже. Не иска да ни я покаже.

— Поне ни опишете как изглежда. Вероятно това ще се окаже напълно достатъчно.

Гюндер затвори очи.

— Красива е — каза той и по лицето му се разля широка усмивка. — Слабичка и много елегантна, не е някоя едра тежка жена. Индийките не са никак едри. Искам да кажа, не са едри като норвежките.

— Така е — усмихна се Сайер.

Старши инспекторът се оказа подвластен на чара на този стеснителен мъж, който се изразяваше толкова простичко.

— Пуна има кафяви очи и черна коса. Стига чак до дупето ѝ. Винаги я сплита на дълга плитка.

Двамата мъже кимнаха. По лицето на Сайер се изписа притеснение.

— Как се облича съпругата ви?

— Обикновено, като норвежките. Само в специални случаи носи различни дрехи. Предпочита сандали. В Индия ходят само със сандали. Ниски, кафяви сандали. Работи в ресторант „Тандури“ и трябва да носи удобни обувки. Когато обаче иска да се натъкми, си слага други дрехи, и обувки. На сватбата ни беше облечена в сари и носеше златни сандали.

В хола на Гюндер настъпи тишина.

— От друга страна обаче, много индийки имат дълги плитки и златни сандали — добави той, защото мълчанието започна да го плаши.

— Вярно е — съгласи се Сайер. — А иначе какво интересно можете да ни разкажете за престоя си там?

Гюндер го погледна с недоумение. Все пак посрещна с облекчение предложението да говори за Пуна с човек, който иска да го изслуша.

— Как отпразнувахте сватбата? — попита Сайер.

— Съвсем скромно. Бяхме само двамата. Хапнахме в много изискан ресторант, Пуна го препоръча. Обядвахме, ядохме десерт и пихме кафе. После се разходихме в парка и си помечтахме как ще променим къщата и градината ми в Норвегия. Пуна иска да работи. Говори добре английски и е много трудолюбива. Това не може да се каже за повечето норвежки, няма какво да си кривя душата.

Гюндер се зачерви от силната емоция.

— Беше ми купила подарък: любовен сладкиш. Традицията повелявала да го изям целия. Имаше ужасен вкус, сладък и лепкав, но успях да го преглътна. Стане ли въпрос за Пуна, бих изял и индийски слон, ако тя ме помоли.

Гюндер пламна, смутен от откровението си. Сайер се натъжи.

— А вие какво ѝ подарихте? — усмихна се Скаре.

— Трябва да си призная, че се бях подготвил предварително. Мислех си, може да се запозная с някоя жена. Знаех какво да очаквам: индийките са много красиви жени. Все пак попрочетох тук-там. Носех украшение — норвежка брошка.

В малката стая всичко утихна.

— Юман, не бива да пренебрегваме нито една вероятност в това сериозно разследване. Затова ви моля да ни придружите — тихо рече Сайер.

Гюндер пребледня.

— Стана късно — промърмори той. — Не може ли да почака до утре?

Помолиха го да си вземе връхна дреха. Изчакаха го навън и съобщиха в участъка, че ще доведат Гюндер Юман, за да разгледа бижутата на жертвата: обиците, пръстените и брошката. Скаре и Сайер забелязаха как някаква кола мина бавно покрай къщата на Гюндер, спря до пощенската кутия и шофьорът прочете табелата с името на живущия.

— Журналисти — отбеляза Сайер и присви очи. — Нищо не им убягва.

— Спят в колите — мрачно подметна Скаре и се обърна към Сайер: — Изглеждаше ми много горд със съпругата си.

Сайер кимна.

— Защо не е сигнализирал в полицията?

— Защото отказва да го повярва.

Гюндер излезе. Беше си облякъл кафяво туидено сако. Суетеше се с копчетата. Приличаше на голямо дете, което не иска да тръгва. Полицаите го поканиха само да погледне няколко украшения; нямаше как да им откаже. Обаче се ядоса. Чувстваше се изморен, затрупан с много грижи. Но фактът, че не можеха да установят самоличността на тази жена, наистина беше много смущаващ.

През трийсетте минути, докато пътуваха от Елвеста до Съдебната палата, почти не разговаряха. Стигнаха. Сайер му отвори вратата. Гюндер се замисли. През живота си само веднъж досега бе разговарял с полицай: с онзи сърдитко на Витемуен. Тези двамата обаче му се сториха симпатични. Младият се държеше открито и мило, а по-възрастният — учтиво и коректно. Гюндер не бе стъпвал в Съдебната палата. Качиха се с асансьора. Гюндер мислеше за Карщен: дано поспи в болницата. „Трябва да отида на работа“, реши Гюндер. „Тази бъркотия не може да продължава повече.“

Влязоха в кабинета на Сайер. Старши инспекторът запали осветлението и вдигна слушалката. Набра някакъв номер.

— Пристигнахме. Ела.

Посочи на Гюндер стол, на който да седне. Гюндер долови сериозната атмосфера в стаята. Погледна към вратата в очакване на украшенията. Забрави да диша. Недоумяваше защо е цялото това напрежение. Та той щеше просто да разгледа няколко бижута и да потвърди, че не ги е виждал преди. Никога преди. Скаре предложи да вземе сакото му, но Гюндер държеше да не го съблича. В кабинета влезе полицайка. Гюндер забеляза колко широки изглеждат раменете ѝ, най-вече заради тирантите над униформената риза. Беше обута в дебели черни обувки с връзки. Носеше кафяв хартиен пакет и тесен жълт плик. „Кафявият пакет може да побере цял хляб“, съобрази Гюндер. Какви бяха тези странни пакети и пликове? Полицайката остави предметите върху бюрото на Сайер и излезе. Какво ли имаше в тесния плик? А в кафявия пакет? За какъв ли го смятаха? Каква беше истинската причина да го доведат в участъка? Зави му се свят. В стаята беше запалена само лампата върху бюрото и осветяваше ярко подложката за писане, която представляваше географска карта на света. Сайер понечи да я избута настрани, но понеже беше залепнала за бюрото, се наложи да я дръпне силно и тя се отлепи с противно жвакане. После взе плика, затворен с кламер. Сърцето на Гюндер се разблъска. Изчезнаха всички звуци в стаята и той чуваше само сърцето си. Сайер обърна плика и бижутата се изсипаха върху бюрото със слабо звънтене. Заблестяха на светлината от лампата. Обица с топче. На Гюндер тя му се стори подобна на обиците, които Пуна си бе сложила по време на една разходка из града. Два малки пръстена, напълно непознати, и червена шнола за коса. Постепенно пред погледа му се откри и нещо друго, голямо, отчасти покрито от пръстените, и блесна в цялата си прелест: разкошна брошка. Гюндер изхълца. Сайер вдигна глава и го погледна.

— Позната ли ви е тази брошка?

Гюндер затвори очи, но брошката продължаваше да стои пред него. Виждаше я в подробности, защото я бе разглеждал толкова много пъти. Напомни си, че тази брошка не е единствена по рода си, произведени са цял куп такива брошки, приличащи си като две капки вода. Защо тази брошка да е на Пуна?

— Няма как да ви дам категоричен отговор — промълви задавено Гюндер. — Такива бижута си приличат.

— Разбирам — кимна Сайер. — Но можете ли категорично да отречете, че не тази брошката сте дали на съпругата си?

— Не — Гюндер си прочисти гърлото в шепа. — Напомня на нейната брошка. Не мога да преценя — додаде той.

Скаре кимна безмълвно и хвърли поглед към шефа си.

— Жената, за която става дума, най-вероятно е от индийски произход — обясни Сайер.

— Ясно, според вас жената е Пуна — каза Гюндер по-силно. — Щом няма друг начин, ще се наложи да я видя. Да видя жертвата. За да приключим с този въпрос веднъж завинаги.

Гласът му, разтреперан от учестеното дишане, звучеше отсечено, на пресекулки.

— За съжаление не е възможно.

— Ѝ защо? — слиса се Гюндер.

— Няма как да я идентифицирате.

— Не ви разбирам — неспокойно отвърна Гюндер. — Ако починалата е съпругата ми, ще я позная веднага. Ако не е, ще ви кажа.

— Невъзможно е — настоя Сайер и погледна Скаре, все едно го молеше за помощ.

— Поради нанесените ѝ травми трупът е обезобразен до неузнаваемост — предпазливо обясни Скаре.

— До неузнаваемост?

Гюндер заби очи в скута си. Вече разбра какво имат предвид.

— Добре, но в такъв случай как ще разберем дали това е тя?

Очите му се разшириха от ужас.

— Брошката — повтори Сайер. — Тази ли брошка подарихте на съпругата си?

Гюндер започна да се колебае.

— Ако е така, се налага да се свържем с брат ѝ в Ню Делхи и да го помолим за помощ. Не открихме никакви лични документи, но вероятно той ще може да ни изпрати, поне зъбен картон.

— Не мисля, че Пуна е посещавала често зъболекарски кабинет — отчаяно отбеляза Гюндер.

— А съпругата ви има ли някакви други отличителни белези или родилни петна? — попита Сайер.

Гюндер преглътна. Пуна имаше един белег. Понеже: веднъж в рамото ѝ се било врязало парче стъкло, ѝ бе останал съвсем тънък, едва забележим белег с по-светъл цвят от останалата ѝ кожа. На лявото рамо. Бяха ѝ направили четири шева. Гюндер се сети за това, но го премълча.

— Някакви белези от рани например? — предположи старши инспекторът и прикова поглед в Гюндер. — Починалата жена има белег на лявото рамо.

Гюндер сякаш се прекърши по средата.

— А куфарът? Никой не би тръгнал от Индия без куфар!

— Не намерихме куфар — отвърна Сайер. — Извършителят сигурно се е отървал от него. Но до трупа имаше чанта. Доста нетрадиционна.

Старши инспекторът отвори кафявия пакет. Извади бавно жълтата чантичка. За пръв път от доста време Сайер намери причина да благодари на иначе жестоката съдба: чантичката беше чиста, без следа от кръв.

Досега вкопчил се в надеждата като удавник за сламка, Гюндер изведнъж изпита странно облекчение от факта, че вече не се налага да бъде силен.

— Юман, тази чанта на съпругата ви ли е? — попита Сайер.

Образът на смазания от мъка мъж го преследваше непрекъснато; мигът, когато се предаде на отчаянието; гласът му, когато ги заклеваше да му позволят да види мъртвата си съпруга. „Нямам ли право?“ роптаеше Юман. „Наистина ли ще ми откажете?“

Сайер нямаше право да му откаже, но го посъветва да пощади психическото си здраве.

— Тя не би искала да я видите в такова състояние — настоя старши инспекторът.

Гюндер тръгна по коридора. Приличаше на призрак, който няма нищо общо с него. Една полицайка го закара до дома му. В пустата му къща. Как ли я бе очаквал! Сигурно се бе радвал като дете. Сайер си спомни колко гордо им показа брачното свидетелство неопровержимото доказателство за новия му статус.

— Казва се Пуна Бай — съобщи Сайер, застанал на прага. — От Индия. За пръв път идва в Норвегия.

Сут, който обслужваше горещата линия, облещи очи от изненада.

— Да пусна ли съобщение за журналистите?

— Не още. Не разполагаме с документи. Само с показанията на мъж от Елвеста, който я е очаквал. Оженили се в Индия на четвърти август. Тя е идвала да се установи тук.

Сайер се наведе напред да прочете какво пише на монитора.

— Нещо ново?

— Младо момиче — въодушевено отвърна Сут. — Току-що се обади. Ще се наложи да осигуриш служебна кола. Линда Карлинг, шестнайсетгодишна. На двайсети малко след девет вечерта минала покрай Витемуен с велосипед. На пътя стоял паркиран червен автомобил, а на поляната забелязала мъж и жена, заети един с друг.

— Заети един с друг? — не разбра Сайер, който на мига излезе от вцепенението си.

— Стараеше се да подбере правилните думи. Помислила, че са спрели „за едно бързо“. Гонели се, закачали се. После се боричкали в тревата. След време обаче Линда се сетила, че може да е видяла жертвата и убиеца; вероятно първо са правили секс, а после той я е убил. Не са я забелязали.

— Не са осъществили полов акт — побърза да уточни Сайер. — Но не е изключено той да се е опитал да я насили. А автомобилът?

Несъзнателно стисна юмруци.

— Червен на цвят. И точно тук идва най-интересното. Карлсен се отби при мен. Тази вечер до местопрестъплението паркирал мъж с червено волво. Скрил се и наблюдавал от храстите. Карлсен записал и личните му данни за всеки случай. Държал се странно.

— Име?

— Гюндер Юман.

В стаята на дежурните настъпи тишина.

— Това е съпругът на жертвата — обясни Сайер. — Не вярвам да го е извършил той.

— Откъде си толкова сигурен?

— Ако не греша, по времето на убийството се е намирал в централната болница. Сестра му лежи там. Пак ще проверя. Скаре, веднага тръгвай за дома на Линда Карлинг и изкопчи всичко, което успееш. Тя е видяла колата!

— Разбрано — кимна Скаре. — Обаче стана много късно.

— Няма да пощадим никого при разследването на този случай. Нещо друго? — обърна се Сайер към Сут.

— Нищо съществено.

— Едно нещо ме озадачава — обади се Скаре, докато си обличаше коженото яке. — Оръжието на убийството. С какво я е удрял? В тревата на поляната нямаше камъни. Ако е дошъл с кола и вътре е разполагал с инструменти, не ми хрумва нищо, което би могло да причини такива травми. Какво има в една кола?

— Крик например — отвърна Сайер. — Кръстачка за гуми, ръчни инструменти. Такива неща. Според Снурасон ударите са нанесени с тежък предмет. Трябва отново да претърсим района. От отсрещната страна има езеро. Нуреван. Възможно е да е хвърлил оръжието там. И куфара. Налага се да открием брат ѝ.

— Брат ѝ? — недоразбра Сут.

— Единственият ѝ роднина. Шуреят на Юман. Трябва да го доведем възможно най-бързо.

— На работа! — въодушеви се Скаре.

Линда изпитваше неописуемо силна потребност да ѝ обръщат внимание; да бъде сред хора, да я забелязват за нея беше жизнено необходимо. Когато останеше сама, се чувстваше в сянка. Днес обаче щеше да попадне в светлината на прожекторите. Към дома ѝ пътуваше полицай! Линда се суетеше в търсене на четката за коса. Изкъпа се с парфюма на майка си, марка „Лагерфелд“. Отново се втурна да погледне улицата. Не се виждаха коли. Отвори прозореца, за да чуе веднага, когато полицаят пристигне, и се зае да разтребва ниската масичка. Върху нея лежеше разтворено момичешкото списание „Girls“. Виждаше се снимката на Ди Каприо. Линда прибра списанието в коша за вестници. Събу си пантофите и заснова боса из къщата, докато обмисляше какво ще каже на полицая. Беше много важно да не се ентусиазира прекалено и да разкаже точно какво е видяла, а не какво ѝ се е сторило, че вижда. Линда обаче не си спомняше подробности и това я ядосваше. Отново си припомни пътуването с велосипеда ѝ формулира наум няколко изречения. Подготви краткия си разказ преди идването му. Защото щеше да дойде полицай, разбира се, а не полицайка. Дори за миг не допускаше да се появи жена, макар да знаеше, че в полицията работят и жени. Най-сетне чу ръмжене на двигател и хрущене на чакъл изпод гумите на автомобил. Сърцето ѝ подскочи от вълнение. Чу звънеца на вратата, но се позабави, защото не искаше да се втурне като някое хлапе. После пък ѝ хрумна, че се е изтупала прекалено, и изтича в банята да си придаде по-небрежен вид. Когато най-сетне вратата се отвори, пред Скаре се появи задъхана девойка със зачервени бузи и облак от бухнала коса. Миришеше натрапчиво на парфюм.

— Линда Карлинг? — усмихна се Скаре.

В същия миг нещо се случи в главата на Линда. Тя се втренчи като омагьосана в младия полицай. Външната лампа освети русите къдрици на Скаре. Черното му кожено яке проблесна. Сините му очи я пронизаха като светкавица. Зави ѝ се свят. Изведнъж се почувства важна: Изгуби ума и дума, но се изпъна на прага като обтегната тетива.

Скаре я огледа с любопитство. Струваше му се напълно възможно това момиче да е минало покрай Витемуен в часа, когато е било извършено престъплението. Дали да вярва на показанията ѝ? Скаре знаеше, че жените са по-благонадеждни свидетели от мъжете. Линда беше млада, вероятно имаше отлично зрение. Освен това в девет часа навън още беше светло. Линда бе минала оттам на велосипед, а не с автомобил. С кола човек би преминал за четири-пет секунди. Скаре беше убеден, че с онова, което Линда ще му разкаже сега, най-вероятно се изчерпваха всичките ѝ спомени за онази вечер. Ако се сетеше по-късно за нещо ново, Скаре положително щеше да се усъмни в достоверността на думите ѝ. В човека е заложен стремежът да допълва картината, за да създаде цялост. Вътрешна хармония. Това, което сега изглеждаше като трохи от някаква случка, после можеше да се окаже много повече. Скаре забеляза с какво усърдие се старае Линда да му бъде от полза с показанията си. Той познаваше добре психологическите зависимости при изказванията на свидетелите; знаеше кое повлиява човешкото възприемане на видяното. „Относителността на впечатленията.“ Възраст, пол, култура и настроение. Начинът, по който се задава въпросът. Освен това Линда му се струваше разконцентрирана, разсеяна и неспокойна. Тялото ѝ се намираше в непрекъснато движение, тя жестикулираше ожесточено и мяташе глава напред-назад. Тежкият ѝ парфюм лъхаше на вълни към Скаре.

— Сама ли си вкъщи?

— Да, мама шофира на дълги разстояния. Почти не се прибира.

— На дълги разстояния? Браво на нея. Мислила ли си и ти да започнеш такава кариера?

— Това кариера ли го наричаш? — засмя се тя. — За нищо на света.

Тя поклати отрицателно глава. Скаре се сети за захарен памук, като гледаше светлорусата ѝ коса. Настаниха се в хола.

— И така, къде беше във въпросната вечер?

— При моя приятелка. Карен Кранц. Живее близо до Ранскуг.

— Близки приятелки ли сте?

— Познаваме се от десет години.

— В един и същи клас ли учите?

— След два дни започвам във фризьорския профил в гимназиалния курс, а Карен ще учи общи предмети, но досега винаги сме били съученички.

— Какво правихте у Карен?

— Гледахме филм. „Титаник“.

— А, с Ди Каприо. Много романтичен филм, нали?

— Да, изключително романтичен — усмихна се Линда.

Скаре забеляза как проблясват очите ѝ.

— С други думи, си била в особено настроение, когато си тръгнала към къщи?

— Може да се каже — вдигна кокетно рамене тя. — Бях се настроила на романтична вълна.

„Затова си помислила, че флиртуват“, съобрази Скаре. „Видяла си каквото си искала да видиш; каквото е очаквал мозъкът ти. Мъж тича след жена, за да се люби с нея.“

— За какво си мислеше, докато караше към дома си? Сещаш ли се?

— Не — отговори смутено тя. — Най-вероятно за филми.

— Забеляза ли в насрещното платно някакви автомобили?

— Не, никакви — категорично отвърна тя.

— Какво забеляза най-напред, когато наближи Витемуен?

— Колата. Първо видях колата. Червена, паркирана накриво. Все едно шофьорът е спрял набързо.

— Продължавай — насърчи я Скаре. — Опитай се да говориш свободно. Забрави, че изобщо съм тук и те слушам.

Линда го погледна удивено. Това ѝ се струваше невъзможно.

— Огледах се за хора. Все някой трябва да е дошъл с тази кола, помислих си. Забелязах двама души на поляната, почти навлезли в гората. Тичаха. Отдалечаваха се от мен. Мъжа го видях по-ясно, той закриваше жената. Беше облечен в бяла дреха. Бяла риза. Размяташе буйно ръце. Все едно се опитваше да я изплаши.

Тя се умълча, защото мислено се отдалечи и се върна към онази кола.

— А какво видя от другия човек?

— Тя беше по-ниска на ръст. Тъмна.

— Тъмна. В смисъл?

— Всичко беше тъмно. Косата, дрехите.

— Сигурна ли си, че беше жена?

— Бягаше като жена — простичко обясни Линда.

— Видя ли ръцете на мъжа? Държеше ли нещо?

— Не, не мисля.

— Продължавай.

Скаре не си водеше бележки. Всичко, казано от Линда, веднага се запечатваше в паметта му.

— Колата внезапно ми се изпречи на пътя и се наложи да свия. Хвърлих още един поглед. Мъжът я беше настигнал и двамата паднаха в тревата.

— Щом си ги гледала от пътя, значи са били наполовина скрити. Или успя да забележиш нещо?

— Ами мъжът беше… отгоре — изчерви се Линда. — Видях размахващи се ръце и крака. Но колелото ми се олюля и се наложи да си гледам пътя.

— Чу ли нещо?

— Едно куче лаеше.

— И нищо друго? Викове? Крясъци? Смях?

— Нищо друго.

— А колата? Можеш ли да си я спомниш?

— Да, беше червена.

— Червеното има различни нюанси. Опиши ми го.

— Яркочервено. Като пожарна кола.

— Добре. Видя ли нещо друго, докато минаваше покрай колата? Вътре имаше ли хора?

— Не, беше празна. Надникнах.

— А табелите?

— Норвежка регистрация, но не помня номера.

— Значи колата е стояла с лицевата част към теб, вей, едно е дошла от центъра на Елвеста?

— Да, но беше паркирана накриво.

— А вратите бяха ли отворени?

— Вратата на седалката до шофьора.

— А видя ли как изглежда купето отвътре? Тъмно или светло?

— Май беше тъмно. Не съм напълно сигурна. Колата беше много лъскава.

— И нямаш представа за марката или модела?

— Не.

— И си напълно сигурна, че никой не те забеляза?

— Да, сигурна съм. Бяха изцяло погълнати един от друг. А и велосипедът не вдига никакъв шум.

Скаре се позамисли. После се усмихна.

— Ако ти потрябвам за нещо, можеш да се обадиш в участъка. На този номер.

Подаде ѝ визитка. Тя я грабна жадно. На нея пишеше „Якоб Скаре“. Линда не искаше да го пуска да си тръгва! Целият им разговор продължи по-малко от десет минути. Протегна ѝ ръка и ѝ благодари. Ръкостискането му беше топло и крепко.

— Ще се наложи утре да ни покажеш мястото, където си видяла двамата души. И колата. Доколкото си спомняш. Съгласна ли си?

— Ама разбира се! — възкликна тя.

— Тогава ще изпратим някой от нашите хора утре сутринта.

— Добре — отрони разочаровано тя.

Линда стисна визитката. Знаеше, че му каза всичко. Споменът за онази нощ бе неясен, размит, лишен от детайли. Помоли се на Бог дано да ѝ се присъни нещо съществено, което досега не си е спомнила. Трябва да се срещне отново с този мъж! Той беше неин. Бе чакала точно мъж като него. Всичко ѝ се струваше идеално. Лицето, косата, русите къдрици. Униформата. Наклони глава и срамежливо сведе очи: това го умееше доста добре.

Ако ти потрябвам за нещо!

Какво ли вложи той в тези думи? Кой знае. Тя заключи вратата след него и се втурна в хола. Скрита зад пердето, го проследи с очи. Ще изпратим някой от нашите хора. Уф! Линда влезе в банята, изми си зъбите и се качи тичешком на втория етаж. Застана пред огледалото и започна бавно и методично да реше косата си. Тя се наелектризира и започна да искри.

— Ами казва се Якоб — обяви тя на огледалото. — На колко е години? На двайсет и няколко. Във всеки случай няма трийсет. Красив е, разбира се. В събота ще излизаме, най-вероятно в „Бьоршен“. Дали ще ме пуснат вътре? Под ръка с полицай ще ме пуснат навсякъде! Дали съм влюбена? Направо съм хлътнала с двата крака. — Линда огледа пламналите си бузи. — Казвам ти, Карен, нещата този път са повече от сериозни! Този път съм готова да стигна далеч, за да постигна целта си! Наистина далеч!

Линда чу отново ръмжене на двигател в двора. Мощен дизелов двигател, добре познат, но нежелан. Майка ѝ се прибираше. Линда изгаси осветлението и се мушна под завивките. Не ѝ се говореше. Когато майка ѝ разбере, ще се опита да ѝ отнеме всичко. Да проконтролира живота ѝ. Обаче Линда беше свидетел. Как наричаха такива свидетели като нея? Главни свидетели. „Аз съм главният свидетел на Якоб“, помисли си тя и затвори очи. Майка ѝ си отключи, чу се щракване на ключалка. Линда се постара да диша равномерно, когато майка ѝ надникна в стаята. После отново стана тихо. Мислено се върна към въпросната вечер в дома на Карен. Ще тръгвам! Ще ти се обадя утре. Качва се на велосипеда. На слизане към шосето се минава по лек наклон. Времето е меко и приятно. Когато излиза на асфалта, колелото се движи напълно безшумно. И така, карам колело в хубавото време. Мисли трезво, не пропускай нищо, вдясно и вляво има гора, по шосето не се вижда жива душа. Съвсем сама съм, а птиците са се смълчали, защото вече се свечери, но още не е паднал мрак. Ето, излизам от завоя и приближавам поляната във Витемуен. В далечината виждам предната част на червен автомобил. Какво пише на табелата? Не виждам! Проклятие! Приближавам и трябва да свия. Вдясно нещо се движи. В далечината съзирам хора на поляната. Какво правят? Тичат като деца, макар че са възрастни! Тя се мъчи да се измъкне, ала той я хваща за ръката. По-бърз е от нея. На пръв поглед си играят, все едно танцуват. Заобикалям колата. Празна е, но на страничното стъкло виждам нещо бяло. Лепенка. Намирам се на пътя, точно преди завоя, и се налага отново да избързам, но поглеждам още веднъж към поляната, където те току-що паднаха в избуялата трева. Мъжът лежи върху жената. Виждам ръка, която се протяга. Мъжът се навежда над нея. Мисля си: боже мой, ще го направят насред поляната с цветя, направо са полудели! Той е облечен в бяла риза, тя има тъмна коса. Той е по-едър от нея, широкоплещест. Косата му — май е руса? Вече ги подминавам и поглеждам за последен път към тях. Изгубват се в тревата. Но мъжът беше рус и на прозореца на колата беше залепена лепенка. Непременно трябва да се свържа с Якоб.

На Гюндер не му се прибираше в празната къща. Предпочиташе цяла нощ да остане в участъка, в кабинета на Сайер. Близо до украшенията. Да бъде на разположение, в случай че се появи някой с важни показания за мъртвата. Няма как да е Пуна! Не видя трупа. „Голям съм страхливец“, помисли си Гюндер, „не биваше да отстъпвам така лесно“. Благодари на полицая и се завлачи към стълбите.

Не посмя да заключи вратата. Влезе в хола. Извади от чекмеджето снимката си с Пуна. Беше я скрил там. Погледна жълтата чантичка. Ами ако грешат? Чанти с форма на банан се произвеждаха със стотици или хиляди. „Марие“, сети се той. „Работата ми. Всичко се разпада.“ Какво каза мъжът в самолета? Душата ти остава на „Гардермуен“. Изведнъж Гюндер осъзна какво е имал предвид човекът. Седнал на стола, Гюндер приличаше на смачкана черупка. Изправи се и пак седна. После обходи къщата с неспокойни крачки. Молец, който се лута в търсене на светлина.

Цялата съдебна палата приличаше на врящ котел. Трийсетина души работеха на пълни обороти. У всички бе накипял гняв заради случилото се нещастие. Чужденка, младоженка, пристигнала в Норвегия с брошка на гърдите. И някакъв злосторник веднага я пребил до смърт. Разследващите искаха непременно да разплетат случая и да заловят убиеца. Това неизказано на глас решение им вдъхваше сили да вървят с вдигнати брадички и непоколебим взор. Дадоха пресконференция. Отне им ценно време, но те държаха да погледнат норвежците в очите и да заявят: ще се справим. Сайер предпочиташе да си спести преживяването. Навсякъде репортери и камери. Метална гора от микрофони върху масата. Усещаше първите признаци на неприятен сърбеж. Страдаше от екзема и тя се изостряше, когато се чувстваше притеснен. Отляво седеше началник-отдел Холтеман, отдясно Карлсен. Нямаше измъкване. Журналистите и присъстващите хора от околността предявиха редица претенции: да им покажат снимков материал, да им предоставят информация за стратегиите си, за хода на разследването, за състава на разследващия екип, за опита на разследващите, за случаите, по които са работили.

И заваляха въпроси един след друг. Имате ли заподозрян? Съзирате ли мотив за престъплението? Жената била ли е изнасилена? Идентифицирана ли е? На местопрестъплението открихте ли съществени веществени доказателства? Изяснихте ли въпроса с произхода на жертвата и с възрастта ѝ? Колко сигнала получихте, обходихте ли района от врата на врата, каква вероятност има извършителят да нападне отново?

Откъде, по дяволите, да зная?, помисли си Сайер.

А оръжието? Възможно ли е да ни кажете нещо? Как така ще пребиеш човек до смърт, без да оставиш следи? А свидетелят на велосипеда от селото ли е? Журналистите пишеха, та чак хвърчаха пръски мастило. Сайер лапна един ментов бонбон. От лютивината му избиха сълзи.

— Готов ли е докладът от аутопсията?

— Не. Целта е да бъде максимално подробен.

— Ще позволите ли да я снимаме?

— Напълно изключено е.

Мълчание. Въображението им работеше с пълна сила!

— Значи да разбираме, че смятате това убийство за извършено с особена жестокост? Сравнено със случаите от норвежката криминална история?

Сайер плъзна поглед над помещението.

— Ще се въздържа да противопоставям различни случаи и да ги съпоставям по жестокост. Само жертвата им§ това право. Но наистина убийството е извършено с агресия, каквато не съм виждал за всички години, прекарани в полицията.

Сайер вече си представяше заглавията във вестниците. Същевременно не спираше да мисли колко работа би отхвърлил за времето, което пресконференцията отне.

— По отношение на извършителя — обади се един журналист — смятате ли, че мъжът или мъжете са от това село? Или от този район?

— Не изключваме нито една възможност.

— Колко неща не ни казвате? — попита една жена.

— Няколко дреболии — Сайер не успя да сдържи усмивката си.

Забеляза Скаре в дъното на помещението. Косите му се изправиха. Помъчи се да запази спокойствие, докато отговорят на всички въпроси. Холтеман, който седеше до него, също видя Скаре. Наведе се към Сайер и прошепна:

— Скаре е надушил нещо. Зачервил се е от вълнение.

Най-сетне приключиха с пресконференцията. Сайер повлече Скаре по коридора.

— Слушам те — задъхано рече той.

— Натъкнах се на следа. От централата на такситата. Една от колите им потеглила с клиент от „Гардермуен“ към Елвеста в 18:40 на двайсети август. Сдобих се с името на шофьора. Обадих се в дома му. Вдигна съпругата му, щял да се прибере всеки момент. Обеща да му предаде веднага да се свърже с нас.

— Ако този тип има часовник, отдавна трябваше да се е свързал. Как се казва?

— Андерш Колдинг.

— Такси от „Гардермуен“ до Елвеста? Това сигурно струва цяло състояние.

— Между хиляда и хиляда и петстотин. Юман ѝ дал пари. Норвежка и немска валута.

Чакаха, но таксиджията не се обади. Сайер му даде трийсет минути, после набра номера му.

— Колдинг — чу се в слушалката мъжки глас.

— Обаждам се от полицията. Очакваме ви.

— Зная. Зная.

По гласа си личеше, че е млад и припрян. В далечината се чуваха яростни детски писъци.

— Моля ви да се явите в участъка.

— Сега? Веднага?

— На секундата, по възможност. Разкажете ми за курса от „Гардермуен“.

— Ами нищо особено, качи се чужденка и поиска да я закарам до Елвеста. Как се казваше улицата… „Блинд“ Обаче на този адрес нямаше никого и тя се върна. Помоли да я оставя в центъра на селото, до едно бистро.

— И?

— Слезе.

— До бистрото?

— По-точно влезе вътре. В „Бистрото на Айнар“ — сети се за името шофьорът.

— Видяхте ли я след това?

— Не, боже мой. Върнах се на летището.

— Клиентката имаше ли багаж?

— Да, голям кафяв куфар. Едва успя да го извлече по стълбите.

— Не ѝ ли помогнахте да го качи? — попита Сайер след кратък размисъл.

— А?

Зад мъжа отново се чуха писъци.

— Значи не ѝ помогнахте да качи багажа си по стълбите?

— Не, бързах да се върна в града. Предстоеше ми дълъг празен курс.

— И повече не я видяхте?

— Точно така.

— Очаквам ви, Колдинг. Дори съм издърпал стола, на който ще седнете.

— Но аз нямам какво повече да ви кажа. Жена ми се кани да излиза, а детето пищи. Моментът не е никак удобен.

— Станали сте баща, доколкото разбирам?

— Преди три месеца. Момченце.

Гласът му не звучеше никак щастливо.

— Вземете го със себе си — предложи Сайер. — Не е чак толкова сложно.

— Да го взема в участъка?

— Сигурно имате чувал за бебета.

Сайер затвори и погледна Скаре.

— Аз ще се заема с Андерш Колдинг. Ти отиди в бистрото на Айнар.

Гюндер се завлече към телефона. Набра номера на службата си. Попадна на Бьорнсон.

— Ами виж сега — запъна се Гюндер. — Имам нужда от малко почивка. Не съм във форма. А сестра ми е още в кома. Ще си взема болничен лист.

— Да не си лепнал някой вирус в Индия? — стъписа се Бьорнсон.

— Възможно е, беше страшна жега.

Бьорнсон му пожела скорошно оздравяване и съзря възможност да му отмъкне неколцина клиенти. Гюндер се обади в болницата. Вдигна русата сестра, онази, приветливата.

— За жалост няма промяна — съобщи му тя. — Мъжът ѝ си тръгна преди малко. Имал работа.

— Тогава идвам веднага.

— Само ако сте си отпочинали. Ще ви се обадим, ако има нещо.

— Зная — въздъхна той. — Но въпреки това искам да дойда.

Гюндер се нуждаеше от сестра си. Искаше да бъде близо до нея, макар че Марие не можеше да му помогне. Само тя му остана. През всичките тези години така и не успяха да се сближат с Карщен. Зет му не знаеше за сватбата с Пуна и за всичко останало. Само го погледна удивен и не посмя да го разпитва. Всъщност Гюндер също не изпитваше желание да му разправя за нещастието; нямаше нищо приятно в това. Какво да му каже? Най-добре да го запази в тайна, докато случаят се изясни. Защото още нищо не беше сигурно. Гюндер непрекъснато се боеше, че Кале Муе ще му се обади пак. Вероятно го мъчеше гузна съвест, задето бе позвънил в полицията. Гюндер едва превъзмогна умората и се завлече към банята. Нямаше сили да си вземе душ. Избръсна се и си изми зъбите. От доста време не беше слагал нищо в устата си. В главата му шумеше. Изкара колата от гаража и пое към града.

Марие лежеше, както я бе оставил. Все едно времето беше спряло. Гюндер хвана ръката ѝ над чаршафа. Неочаквано се успокои, защото усещаше дланта ѝ в своята. Посъветваха го да ѝ говори, но той нямаше какво да ѝ каже. Ако Пуна бе пристигнала в къщата му и шеташе в кухнята или из градината, Гюндер щеше да говори за нея. Сега Пуна подрязва розите. В момента са най-красиви. Или: днес Пуна ще ми приготви пиле. Червено пиле. Но Гюндер нямаше какво да сподели с Марие. Затова седеше мълчаливо до леглото ѝ. От време на време в стаята влизаше медицинска сестра да провери състоянието на болната. За Гюндер тази сестра беше непозната: дребна, пълна, със сплетена коса.

— Не губете надежда — насърчи го тя. — Понякога отнема повече време.

Не бяха изнесли леглото за придружителя. Сигурно! Карщен бе спал там през нощта. Гюндер усещаше, че нещата са се променили и той също ще си легне, когато се измори. След няколко часа се сети, че му трябва болничен лист. Понеже не ходеше на лекар, се замисли на кош да позвъни. Не на лекаря в Елвеста, а на лекар от града. Изведнъж съобрази, че се намира в болница. Бяха го предупредили да поиска съдействие от тях, ако се появи проблем. Гюндер се подвоуми и спря пред стаята на дежурните сестри. Русата веднага се изправи.

— Исках само да попитам нещо — тихо подхвана той, за да не го чуят останалите. — Трябва ми болничен. Имам нужда от няколко дни почивка, за да превъзмогна случилото се. Може ли да ми го дадете оттук, или да отида другаде?

— Ще поговоря с лекаря. Върнете се при сестра си, а той ще дойде след малко.

Гюндер ѝ благодари и послуша съвета ѝ. Респираторът продължаваше да работи и Гюндер почувства облекчение от факта, че Марие си почива, докато апаратът поддържа живота ѝ. Машините не се изморяват. Те просто си вършат работата с неуморимост, чужда на човека. Малко по-късно лекарят дойде и попълни необходимите документи. Донесе найлонов плик с вещите на Марие, намерени в колата ѝ: чанта и букет красиво аранжирани изкуствени червени рози с картичка: „Мила Пуна, добре дошла в Елвеста.“

Ако Пуна наистина е влязла в бистрото на Айнар, все някой трябва да я е забелязал. И впоследствие да е разбрал коя е. Най-малкото съдържателят я е видял, но не се е обадил. Защо? Скаре забеляза два автомобила, паркирани пред бистрото: зелено комби и червена тойота. Виненочервена, машинално прецени Скаре, а не червена като пожарна кола. Отвори вратата на бистрото и забеляза джубокса. Спря да му се порадва. Стана му любопитно каква музика има. За своя изненада видя, че всички парчета са стари. Двойно по-възрастни от него. Скаре се отправи към тезгяха. Две жени пиеха кафе до прозореца. Зад бара червенокос непохватен мъж четеше вестник на коленете си.

— Пак ли ходите от врата на врата? — бързо попита Айнар.

— Нещо такова — усмихна се Скаре.

Тъй като винаги се усмихваше, младият полицай не изглеждаше ни най-малко мнителен и го преценяваха като напълно безобиден.

— Къде бихме могли да поговорим на спокойствие?

— Толкова ли е сериозно?

Айнар Сюнде отвори една вратичка и пусна Скаре зад бара. После се оттеглиха в офиса на съдържателя. Вътре цареше бъркотия и нямаше къде да стъпиш, но Айнар издърпа един стол за посетителя си, а самият той седна върху каса с бира.

— Днес разговарях с централата на такситата — подхвана Скаре. — Резултатът ме доведе тук.

Айнар веднага застана нащрек.

— На двайсети август един от шофьорите довел тук жена от „Гардермуен“. Тя слязла пред бистрото ви. Последно видял как жената мъкне куфара си нагоре по стълбите.

Айнар слушаше мълчаливо.

— Жената е била от индийски произход. Облечена в тъмносиня рокля с панталон в подобен цвят. С дълга плитка.

Айнар кимна. Имаше вид на човек, чиято глава ще се пръсне от напрежение.

— Затова ви питам: вярно ли е, че тази жена е дошла надвечер в заведението ви на двайсети? — продължи Скаре.

— Да, вярно е — неохотно призна Айнар. — Спомням си я.

— В такъв случай ви моля да ми разкажете подробности — усмихна се Скаре.

— Няма почти нищо за разказване. Тя пусна куфара до джубокса и си поръча чаша чай. Настани се в онзи ъгъл. Разполагам само с „Липтън“, но тя нямаше претенции.

— Разговаряхте ли?

— Не — категорично отрече Айнар.

— Видяхте ли куфара ѝ?

— Куфара? Да, да, беше кафяв на цвят. Тя го остави до джубокса. После дойде на барплота и поиска чай. Стори ми се доста напрегната. Все едно чакаше някого.

Скаре се помъчи да си създаде представа за съдържателя, да отгатне що за човек е. Затворен. Неемоционален. Нащрек.

— Колко остана тук?

— Около четвърт час.

— Аха. А после?

— Вратата се затръшна и тя си тръгна.

Умълчаха се, докато размишляваха.

— С норвежки крони ли плати за чая?

— Да. А сега, след всичко случило се, какво мислите за тази жена?

— Ами вероятно е била тя — вдигна примирено рамене Айнар. — Онази, която намериха във Витемуен.

— Точно така. Съвсем близко до ума е. Не ви ли хрумна да се свържете с нас?

— Не знаех, че е същата жена. Тук идват много хора.

— Но не и много индийки, нали?

— Тук живеят доста емигранти или бежанци, или не зная как се наричат. Трудно ми е да ги различавам. Но съм съгласен, че трябваше да се сетя за тази възможност. Вече няма какво да се направи, освен да съжалявам — сърдито заключи той. — Е, вие и сами стигнахте до правилния извод.

— По принцип винаги става така — Скаре прикова очи в Айнар. — Накъде тръгна жената?

— Нямам представа. Не погледнах през прозореца, а и това изобщо не ме интересува.

— Имаше ли други посетители освен нея по това време?

— Не. Беше прекалено късно за кафеджиите и твърде рано за бираджиите.

— Тя говореше ли английски?

— Да.

— Но не ви попита нищо? Абсолютно нищо?

— Не.

— Не ви ли помоли да ѝ услужите с телефон например?

— Не.

— Какво ви мина през ума за тази жена? Къде помислихте, че отива? Сама, чужденка, с голям куфар, тръгнала из селото вечерно време?

— Нищо не съм си мислил. Хората не ме интересуват. Обслужвам ги, това е всичко.

— Беше ли красива? — попита Скаре и се вторачи в Айнар.

Съдържателят се обърка:

— Що за въпрос е това?

— Любопитно ми е — обясни полицаят. — Не съм я виждал.

— Не сте ли?

— Видях я, но беше вече късно.

Айнар премига.

— Дали била красива… — той заби поглед в ръцете си. — Не мога да определя. Да, в нея имаше нещо привлекателно. Беше много екзотична, слабичка и симпатична. А и тези жени се обличат женствено, нали ме разбирате. Не с дънки или анцуг, както правят нашите. Имаше доста изпъкнали зъби.

— А иначе? Как ви се стори? Самоуверена? Плаха?

— Нали ви казах. Изглеждаше напрегната. Изгубена — добави той.

— А в колко часа напусна заведението?

— Никъде към осем и половина — сбърчи чело съдържателят.

— Благодаря ви.

Скаре стана и излезе от офиса. Отвори вратичката и се озова отново в бистрото. За миг се спря да огледа обстановката. Айнар го последва. Взе един парцал и започна да бърше масите.

— Когато стоите зад тезгяха, не виждате масата до джубокса — установи Скаре.

— Така е. Нали и аз ви казах същото. Не я видях да си тръгва. Само чух как вратата се затвори.

— Ами куфарът? Споменахте, че бил кафяв. Как сте успели да го видите?

Айнар прехапа устни.

— Сигурно съм отишъл да почистя нещо близо до масата ѝ. Вече не си спомням.

— Добре. Благодаря ви.

— Ама разбира се, няма за какво.

Скаре направи четири крачки и пак спря.

— Само още нещо съвсем дребно — той вдигна показалец до устните си. — Бъдете откровен. В пресата и по телевизията се излъчиха безброй призиви да се обадят всички, които разполагат с някаква информация по случая е убийството на чужденката в Елвеста. Защо, за бога, не се свързахте с полицията?

Айнар пусна парцала. По лицето му се изписа лек страх.

— Не зная.

Очите му блуждаеха.

First we take Manhattan, помисли си Скаре. Then we take Berlin.20

Във вестниците наричаха Линда важен свидетел. Не споменаваха името ѝ, разбира се. И все пак. Тя обикаляше с велосипеда, за да се покаже навсякъде. Никой не знаеше, че тя е свидетелят. Само Карен. И майката на Линда. А тя не спираше да ѝ опява.

— Но, боже мой, какво точно видя?

— Почти нищо — отвърна Линда. — Но може да си припомня повече с времето.

Обади се на Якоб да го осведоми за последните подробности: русата коса, лепенката на прозореца на колата. Изведнъж се почувства важна и ценена. Пое към центъра. Мина покрай бакалията на Гюнвал. Отвън стоеше паркиран стар мотопед. Вярно, Линда никога не пазаруваше от Гюнвал, но защо да не се отбие и да му намекна кой е тайнственият свидетел? Мълвата, че не друг, а Лина да Карлинг е минала на велосипед покрай местопрестъплението, щеше да се разнесе от уста на уста с бързината на пеперуда. Хората щяха да я гледат, да идват при нея, да я разпитват.

Линда е видяла убиеца.

В бакалията се носеше особена миризма: на хляб, кафе и сладък шоколад. Линда кимна за поздрав на Гюнвал и се приближи до витрината със сладоледите. Не бързаше. Гюнвал живееше точно до поляната. Ако във въпросния ден бе застанал на прозореца, щеше да види същото като Линда, само че по-отблизо. Стига да имаше добро зрение. Не, Гюнвал носеше очила с дебели стъкла. В бакалията нямаше от новите сладоледи. Линда си избра един, скъса опаковката и захапа сладоледа между острите си предни зъби. После бръкна за пари в джоба си.

— Госпожица Карлинг е тръгнала на разходка? Всеки път, когато те видя, си пораснала с половин метър. Но винаги те познавам, защото имаш походката на майка си — каза ѝ Гюнвал.

Линда не понасяше подобни реплики, но се насили да се усмихне. Остави парите върху тезгяха. До касата лежеше разтвореният вестник на Гюнвал. Той тъкмо бе преполовил статията за убийството във Витемуен. Безпрецедентна жестокост.

— Направо не ми го побира умът — посочи Гюнвал към постника. — Тук, в Елвеста. Подобен ужас. Не съм допускал, че е възможно.

Линда долепи устни до шоколадовата глазура и тя започна да се топи.

— Само си представи що за човек е той! Чете за себе си във вестника! — продължи Гюнвал.

Предните зъби на Линда пробиха мекия шоколад.

— Днес са му поднесли изненада — отбеляза тя.

— Ами?

Търговецът свали очилата върху носа си.

— Днес ще прочете, че са го видели. По време на престъплението.

Гюнвал разшири очи.

— Какво говориш? Тук не пише такова нещо.

Той пак надникна в текста.

— Напротив. Ето там, долу.

Тя се наведе над касата и му показа. „Важен свидетел се е свързал с полицията. Въпросният свидетел е минал покрай местопрестъплението на велосипед в интересен за разследването момент и е забелязал мъж и жена на поляната, където по-късно бе открит трупът на жертвата. Освен това е съобщил за червен автомобил, паркиран отстрани на пътя.“

— Боже мой! — възкликна Гюнвал. — Дали е оттук този свидетел?

— Естествено, че е от тук — кимна Линда.

— Но в такъв случай ще разпространят описание на външния вид на убиеца и така нататък. И ще го намерят. Точно това казвам и аз, такива престъпници рядко се измъкват безнаказано.

Той продължи да чете. Линда ближеше сладоледа си.

— Със сигурност е видяла нещо — отбеляза тя. — Полицията, естествено, няма да издаде всичко. Вероятно е видяла много повече, отколкото пишат по вестниците. Редно е да охраняват такива важни свидетели.

Линда си представи как Якоб стои в стаята ѝ със задачата да пази живота ѝ. По гърба ѝ пробягаха сладостни тръпки. Гюнвал вдигна очи към нея:

— Тя? Свидетелят жена ли е?

— Не го ли пише? — попита Линда с цялата невинност, на която бе способна.

— Не. Пише просто „свидетелят“ и „въпросният свидетел“.

— Хм… сигурно съм го прочела в друг вестник.

— Ще стане ясно — заключи Гюнвал, погледна Линда и се засмя. — Не мислех, че вие, младите момичета, ядете сладолед. Нали постоянно се притеснявате за фигурата си.

— Аз нямам такива проблеми — отвърна Линда.

После си тръгна, изблиза целия сладолед от клечката и се качи на велосипеда. Може пък в бистрото на Айнар да има клиенти. Навън бяха паркирани два автомобила: комбито на Айнар, което винаги си стоеше там, и червената кола на Йоран. Линда слезе от велосипеда и се загледа в колата на Йоран. Нито голяма, нито малка. Измита и лъскава. Червена като пожарна кола. Приближи се до нея и я огледа по-подробно. На лявото странично стъкло забеляза кръгла лепенка с надписа „АДОНИС“. Хрумна ѝ да се поотдалечи, за да види колата от същото разстояние, от което бе видяла колата във Витемуен. Пресече на отсрещната страна, застана пред бензиностанцията на, „Шел“ и се вторачи. Да, колата на Йоран приличаше много на онази, другата. Линда не разпозна каква е марката. Но много автомобили си приличат удивително. Майка ѝ често казваше, че колите вече не се отличават. И това не беше съвсем вярно. Линда се върна и пак се приближи до колата на Йоран. Фолксваген „Голф“. Най-после разбра каква е марката. Много шофьори слагат лепенки на колите си. Майка ѝ например имаше жълта лепенка — емблемата на въздушната линейка — върху задното стъкло на личния си автомобил. Линда влезе в заведението, където се беше събрала цяла тайфа: Йоран, Муде, Макарона и Франк, франк беше известен и като Подвига на Маргит, когато хората искаха да подчертаят пренебрежението си или го споменаваха с незлоблива ирония. Сдоби се с това прозвище, защото, докато беше бременна с него, майка му Маргит не спря да се жалва и да се оплаква, вцепенена от ужас при мисълта за предстоящото му раждане. Лекарят ѝ казал, че бебето е огромно, около шест килограма. Франк и сега беше едър.

Мъжете кимнаха на Линда, тя също им кимна. Айнар изглеждаше сърдит както обикновено, а лицето му — напълно непроницаемо. Линда си купи кока-кола и се отправи към джубокса. Пусна една монета. Машината приемаше само старите крони, поставени в купа до джубокса, и клиентите използваха тях. Когато купата се изпразнеше, Айнар ги източваше от джубокса и отново ги изсипваше в купата. Така купчината никога не се стопяваше за дълго. Цяло чудо, смяташе Линда. Прегледа заглавията и избра „Елоиз“21. Докато стоеше пред джубокса, Йоран се приближи до нея. Погледна я мрачно. Линда забеляза, че по лицето му има следи от одраскано. Побърза да сведе очи.

— Защо зяпаш колата ми?

Линда изтръпна. Не очакваше някой да я е видял.

— Какви ги говориш? — изплашено попита тя. — Нищо не съм зяпала.

Йоран я гледаше втренчено. Линда забеляза няколко червени резкѝ по лицето му и по едната му ръка. Той се върна при останалите. Сконфузена, тя остана при джубокса да слуша песента. Да не би Йоран да се е сбил с някого? По принцип правеше впечатление на много свеж и приказлив тип, комуто не липсва самочувствие. Вероятно са се сдърпали с Ула. Говореше се, че когато се ядосала, ставала по-зла и от тасманийския дявол. Линда нямаше представа какво е одраскало така лицето на Йоран, ала едно беше сигурно: нещо с нокти. Йоран и Ула бяха заедно от година. Според Карен отскоро започнали да се карат. Линда вдигна рамене и се настани до прозореца. Мъжете от компанията гледаха в друга посока и Линда се почувства нежелана. Смутена, девойката отпиваше от кока-колата и гледаше през прозореца. Дали да не се обади на Якоб и да му разкаже какво е видяла? Дали случилото се е важно? Нека той прецени. Нали и поръча да се свърже с него, ако ѝ хрумне нещо. А Линда огледа колата на Йоран и тя доста ѝ заприлича на колата до Витемуен.

Добър ден. Обажда се Линда.

Здравей, Линда. Звъниш ми отново? Да не би да имаш да ми казваш още нещо?

Сигурно не е важно, но става дума за онази кола. Чудя се дали не е била фолксваген „Голф“.

Да не си видяла такава кола?

Да. Току-що.

В Елвеста?

Да, но не е същата от онази нощ, защото познавам собственика ѝ. Просто ми заприлича. Разбираш ли какво имам предвид?

Линда се отнесе. Размишляваше съсредоточено. Колко червени коли има в Елвеста? Замисли се. Гюндер Юман караше червено волво. Други? Главата ѝ щеше да се пръсне от усилието да си спомни. Лекарят имаше червено комби, почти като на Айнар. Линда пиеше кока-кола и се взираше през прозореца. От масата на мъжете долитаха гласовете им. „Елоиз“ свърши. Айнар дрънчеше с пепелници и чаши. Линда не се съмняваше ни най-малко, че Айнар ходи с парцала и забърсва всичко и в дома си. Сигурно бърше наред плотове, маси, первази, дори жена си и децата си. Този Йоран с червените драскотини… Плашеше я до смърт.

Андерш Колдинг беше двайсет и пет годишен, с крехко телосложение, кафяви очи и малка уста. Дойде с униформа на таксиджия — твърде голяма за неговата фигура — и черни мокасини, над които се подаваха бели чорапи за тенис. Очите му бяха зачервени.

— Къде е бебето? — попита Сайер.

— Спи в колата. Не посмях да го събудя. Има колики — обясни младият баща. — А аз работя на смени. Спя в таксито между отделните курсове.

Колдинг остави износен апарат за разваляне на пари върху масата. Коженият калъф беше оръфан.

— Чухте ли за убийството в Елвеста?

— Да — призна той с гузен вид.

— Хрумна ли ви, че е възможно убитата жена да е същата, която сте взели от „Гардермуен“?

— Общо взето, не — побърза да го увери Колдинг. — Или поне не в началото. Возя всякакви хора, много от които чужденци.

— Разкажете ми всичко, което си спомняте за тази жена и за пътуването — помоли Сайер. — Постарайте се да не пропускате нито една подробност.

Инспекторът се настани удобно на стола.

— Дори фактът, че над шосето е прехвърчал таралеж например, е от значение за мен.

Колдинг се засмя. Поотпусна се и взе апарата за разваляне на пари в ръка. Поигра си с него, докато мислеше. Случката с индийката не му даваше да мигне през последните дни. Но реши да не го споделя с инспектора.

— Тя се приближи към таксито доста неохотно с голям кафяв куфар. През цялото време се оглеждаше, все едно изобщо не искаше да се качва. Взех куфара и понечих да го сложа в багажника. Отначало се възпротиви. Изглеждаше объркана. Гледаше си часовника, надзърташе през рамо към чакалнята на летището. Изчаках търпеливо да реши. А и се чувствах изморен, нямах нищо против да подремна. Отворих ѝ вратата, ала тя не искаше да се качи. Попитах я дали чака някого и тя кимна утвърдително. Няколко минути стоя, хванала нерешително вратата. После поиска да отворя багажника. Позасуети се с куфара. За капака му беше закрепена чанта за документи. Тя я откачи и най-сетне се качи в таксито. През цялото време седеше на края на седалката и гледаше през прозореца към входа на чакалнята. Взираше се в колоната от таксита зад, нас и не спираше да си поглежда часовника. Самият аз обърках. Искаше ли тази жена такси, или не?

Колдинг имаше нужда от почивка. Сайер му наля чаша минерална вода и му я подаде. Таксиджията пи и я остави върху подложката за писане, горе-долу върху Панамския канал.

— Обърнах се да я попитам накъде да карам. Тя откопча чантата и извади листче със записан върху него адрес. В Елвеста. „Разстоянието дотам е голямо“, предупредих я аз. „Ще ви излезе много скъпо и ще отнеме около половин час.“ Тя кимна и извади няколко банкноти, за да ми покаже, че има достатъчно пари. Понеже районът около Елвеста не ми е познат, стигнахме с питане. Тя изглеждаше напълно безпомощна. Наблюдавах я в огледалото. В очите ѝ прочетох отчаяние. Непрекъснато ровеше из чантата си, сякаш търсеше нещо. Известно време стоя вторачена в самолетния си билет, все едно информацията върху него е сбъркана. Мълчеше. Опитах се да завържа разговор, но тя ми отговаряше съвсем лаконично на сносен английски. Спомням си дългата ѝ плитка — спускаше се по рамото ѝ чак до коленете. Беше стегната с червена шнола, спомням си дори, че в косата ѝ имаше вплетени златни нишки.

„Ти си истинска находка“, помисли си Сайер. „Как ми се иска ти, а не Линда Карлинг, да беше минал на колело край Витемуен!“

Колдинг се изкашля в шепа, смръкна през нос и продължи:

— В селото няма много къщи и не всички са с номера. След като минахме през центъра и пропътувахме няколко километра из Елвеста, най-сетне открих „Блинд“. По лицето ѝ се изписа неизразимо облекчение. Поех по чакълестия път, не по-малко успокоен от нея. За пръв път тя се усмихна. Помислих си: жалко, че има такива зъби. Бяха препалено изпъкнали. По иначе ми се видя хубавичка. Когато стоеше със затворена уста, де. Слязох от колата, тя — също. Понечих да извадя куфара от багажника, ала тя ми даде знак да не бързам. Позвъни на вратата. Никой не отвори. Тя продължи да звъни. Аз обикалях из двора и чаках. Тя изпадна в още по-дълбоко отчаяние. Имах чувството, че всеки момент ще се разплаче. „Знаят ли, че ще пристигнеш днес?“, попитах. „Да, отвърна тя, явно се е случило нещо“. Пак се качи в колата. Не обели дума. Чудех се какво иска и почаках да реши. А таксиметърът продължаваше да навърта все по-голяма сума. „Няма ли на кого да се обадиш?“, попитах, ала тя поклати отрицателно глава. После ме помоли пак да я закарам в центъра. Там поиска да слезе до крайпътната гостилница и да изчака вътре. Извадих куфара от багажника. Тя ми плати. Струваше ѝ повече от хиляда и четиристотин крони. Изглеждаше смазана. Последно я видях как едва се мъкне по стълбите с тежкия куфар. Обърнах колата, за да заредя. Там има бензиностанция „Шел“. После се върнах в града. Тази жена не ми излизаше от ума. Мислех какво разстояние е пропътувала, за да се озове през заключена врата. Някой явно ѝ бе вързал тенекия. Много гадна работа — заключи Андерш Колдинг, остави апарата за разваляне на пари върху масата и погледна Сайер.

— Не, никой не ѝ е вързал тенекия. Мъжът, с когото са имали уговорка да я посрещне на летището, е бил внезапно възпрепятстван и не е успял да отиде. Тя така и не е разбрала за затруднението му. Ако знаеше, щеше да му прости.

В погледа на Колдинг се появи любопитство.

— Докато пътувахте от Елвеста до къщата на „Блинд“, забелязахте ли минувачи или паркирани автомобили?

Колдинг отговори отрицателно. Нямало почти никакво улично движение. На следващия въпрос на Сайер разказа, че кара такси от две години, женен е и има бебе на три месеца, което реве непрекъснато. После изясниха приблизителните часове на събитията.

— Споменахте, че сте заредили в бензиностанцията — сети се Сайер. — Кой ви обслужи?

— Младо момиче. Русо.

— Купихте ли нещо друго?

— Нещо друго? — учуди се Колдинг. — За хранителни стоки ли питате?

— Друго освен бензин.

— Всъщност да. Купих си акумулатор.

Сайер се замисли.

— Купили сте си акумулатор от бензиностанцията в Елвеста?

— Да. Предлагат много изгодни цени. В града са доста по-скъпи.

— А къде е сега този акумулатор?

— В колата, разбира се. В личния ми автомобил.

Сайер си представи акумулатор за кола и масата му.

Акумулатор с изчистени твърди повърхности. Ако удариш с него човешка глава, ще ѝ нанесеш сериозна травма. Тази мисъл го подтикна да огледа внимателно лицето на Колдинг. Пуна се е возила в колата му.

— Какво друго правихте в бензиностанцията?

— Нищо особено. Изпих една кока-кола, разгледах щанда с аудиодискове, разлистих един ежедневник.

— Значи сте постояли вътре?

— Само няколко минути.

— И не видяхте индийката да напуска бистрото?

— Не, не.

— А после накъде потеглихте?

— Към града. Няма как да си намериш клиент в Елвеста. Примиряваш се и правиш празен курс.

— Каква марка е таксито ви?

— Черен мерцедес.

— Колко души живеят в Ню Делхи?

Намираха се в столовата. Сайер само чоплеше храната с вилица.

— Вероятно няколко милиона — предположи Скаре. — А ние не знаем дори малкото му име.

На Сайер никак не му се нравеше мисълта, че още не са се свързали с брата на Пуна Бай. Махна украсата на сандвича си. Започнаха да се хранят мълчаливо.

— Времето тече — наруши тишината Сайер.

— Да, има този навик — пошегува се Скаре.

— Виновникът ще се възползва от възможността да укрепи защитата си и да скрие следите.

— Например да се отърве от куфара — отбеляза между две хапки Скаре.

— От дрехите, които е носел в онази нощ; от обувките. Ако жертвата е успяла да го удари, раните ще зараснат. Разкажи ми що за човек е Айнар Сюнде.

— Сърдит — Скаре се замисли. — Негативен. Няма никакво желание да бъде център на вниманието.

— Или просто се страхува — вметна Сайер.

— Възможно е. Но той е бил сам в бистрото по време на убийството. Не ми се вярва да е излязъл от заведението, да е пребил Пуна до смърт и после да се е върнал да пече кюфтета.

— Имаме само неговото твърдение, че е бил сам.

Сайер си избърса устата със салфетка.

— В това разследване ще се сблъскаме с хора, които се боят до смърт да говорят, защото всяка тяхна дума ще бъде използвана впоследствие срещу тях. Пак обаче си мисля за онова момиче, Линда. Тя е минала на колело покрай тях и е видяла само бяла риза.

— Случва се.

— Положително има начин да я накараме да си спомни повече подробности.

— Как ще си спомниш нещо, което не си видял? — възрази Скаре. — Дори зрението ѝ да е възприело множество детайли, ако мозъкът ѝ не ги е разтълкувал, тя няма да е в състояние да ги възпроизведе.

— Боже, колко си начетен!

— Елементарни закони от психологията за вземане на свидетелски показания.

— Виж ти! По мое време не сме изучавали такава дисциплина.

— Нямахте ли психология?

— Една двучасова лекция. Това беше всичко.

— За цялото следване?

— Наложи ми се сам да откривам топлата вода.

Скаре погледна шефа си с невярващи очи.

— Неприятно ми е да го кажа, но имам съмнения доколко да ѝ вярваме — продължи той. — Струва ми се неуравновесена.

— Щом психолозите са способни да накарат хората да си припомнят минали животи от времето на каменната ера, ще накарат и Линда да си спомни двама души отпреди четири дни.

— Започваш да говориш като хлапак — сухо отбеляза Скаре.

— Зная.

Сайер се приготви да тръгва:

— Имам един свободен час. Ще се поразходя до Витемуен. Ще взема Колберг, има нужда да подиша чист въздух.

Отнесоха таблите. Сайер излезе на паркинга. Приближи се към колата и тя се разтресе силно. Отвътре скочи тежкият леонбергер. „Преди скачаше по-пъргаво“, отбеляза наум Сайер. Е, Колберг отдавна не беше в първа младост.

Сайер изтупа полепналите по панталона му медночервени косми. Остави кучето да се облекчи в храстите и потегли за Елвеста. Във Витемуен паркира на мястото, където Линда бе видяла червената кола. Беше отбелязано с два оранжеви конуса. Сайер пусна кучето навън и се насочи към завоя, откъдето се бе появила Линда вечерта на двайсети. Обърна се и огледа колата си от разстояние. Слънцето я огряваше и ѝ придаваше сребрист цвят, макар че всъщност беше синя. Сайер тръгна с бързи крачки по шосето с кучето. След няколко метра обърна глава и огледа поляната, където бяха открили трупа на жената. Заради разстоянието и избуялата трева човек, застанал насред поляната, би се виждал само от кръста нагоре. Сайер пак се взря към колата си. Какво забелязваше всъщност оттук? Голяма, широка, лъскава кола. В бързината човек би я взел за сребриста или сива. Следователно автомобил, сметнат за червен, можеше да се окаже кафяв. Или оранжев. Сайер се потисна. Застана отстрани на пътя, провери дали тревата е суха и седна. Кучето се настани до него. Гледаше го с очакване. Започна да души джобовете му. Сайер извади кучешка бисквита и го накара да му подаде лапа. Голяма, тежка лапа. Колберг веднага я схруска.

— Какъв си лакомник — тихо го упрекна Сайер.

Кучето излая.

— Не, нямам повече бисквити. Виждаш ми се малко болнав — замислено установи той. Повдигна главата на Колберг и се вгледа в черните му очи. — И мен случилото се ме натъжи.

Сайер отново се загледа в поляната; в черната стена от борове, които скриваха част от къщата на Гюнвал. Проблесна прозорец. Как се е осмелил? Нищо не е било планирано, съобрази Сайер. Убиецът се е натъкнал на жената съвсем неочаквано. Тя е пътувала на автостоп или е вървяла покрай шосето и той я е подминал с колата си. Гледката на екзотичната чужденка е запалила страстите му. Престанал е да разсъждава трезво, не се е замислил дори, че все още не се е смрачило и някой минувач би могъл да го види. Като например Линда. Как този мъж е натрупал такава агресия срещу непозната жена? Това би намерило все пак своето обяснение, ако убиецът е видял в нея посестрима на някоя конкретна жена или представителка на целия женски пол. Изоставен мъж, който не е постигнал желанието си; голямо, пренебрегнато дете. Физически силен мъж или просто мъж с тежко оръжие. Сайер недоумяваше. Какво оръжие е носил убиецът в червената си кола? Сайер усещаше инстинктивно, че разковничето се крие именно там. Оръжието щеше да им подскаже що за човек е убиецът. Дали наистина Линда е видяла извършителя и жертвата? Най-вероятно да, все пак часът съвпадаше. Самолетът от Индия се е приземил в 18:00. Пуна Бай се е качила в таксито на Колдинг в 18:40. Пристигнали са пред къщата на Юман в 20:00, а в бистрото на Айнар — в 20:15. По думите на Сюнде индийката излязла от заведението му в 20:30. Сама. По пътя е срещнала някого. Нима е поела покрай шосето пеш с тежкия си куфар? Андерш Колдинг каза, че едва го замъкнала в бистрото. Сигурно покрай Пуна е минал автомобил, предположи Сайер. Представи си червената кола и шофьора в нея, който съзира смуглата непозната. Отчаяна и изкусителна. Накъде ли е вървяла тя? Сигурно към дома на Гюндер, защото той живее в същата посока. Дали е възнамерявала да го изчака на стълбите?

Ако никой не бе попречил на Пуна да си продължи пътя, тя би срещнала Юман. Той се е прибрал в девет и половина. Но тя така и не е стигнала до къщата му. След дългото пътуване от Индия Пуна умира на километър от дома на съпруга си. Сайер си представи как извършителят спира и я заговаря. Вероятно е посочил куфара и я е попитал закъде е тръгнала.

Мога да те закарам. И аз отивам в същата посока. Той взема куфара и го слага в багажника. Отваря ѝ вратата. Тя се е почувствала в безопасност; нали се намира в родината на Гюндер, в малката спокойна Норвегия. Шофьорът потегля. Пита какво ще прави при Гюндер. Вероятно тя му е обяснила, че са женени. Сайер се мъчеше да задържи тази картина във въображението си, но тя непрекъснато му се изплъзваше, защото не знаеше кое е отключило гневът и потребността от посегателство. Червената кола, доскоро така ясна в съзнанието му, също се отдалечи и изчезна зад завоя. Колберг го побутна с муцуна.

— В такива населени места — промърмори Сайер и огледа отново гората, поляната и къщата на Гюнвал, — в такива населени места хората се защитават един друг. Винаги е било така. Ако видят нещо, което не разбират, не се престрашават да го разкажат. Казват си: а, не, объркал съм се, та с него сме израснали заедно, колеги сме, че ми се пада и братовчед. Или съсед. Или брат. Или съученик. Затова ще си трая, не може да е истина. Такива сме ние, хората. И това не е лошо, нали, Колберг? — погледна той кучето. — Тук не става дума за злонамереност. Добрите намерения отказват хората да разкажат какво знаят.

Сайер поседя, загледан в поляната. Ослушваше се. Линда не е чула нищо. Пейджърът му изписка. Позна номера на Снурасон. Извади мобилния си телефон и му позвъни.

— Открих нещо — съобщи патологът. — Може да се окаже важно.

— Слушам те.

— Миниатюрни частици от бял прах.

— Продължавай.

— Върху чантата и косата ѝ. Съвсем дребни, но успяхме да ги изолираме и ги изпратихме за анализ в лабораторията.

Сайер му благодари. Колберг се изправи. Бял прах. Следа. Наркотици? Хвърли за последно поглед към гората. Дали жената не е тичала по поляната, защото е видяла къщата на Гюнвал и се е надявала да намери там спасен ние? Нямаше къде другаде да избяга. Защо не се е разкрещяла за помощ? Гюнвал чул само слаби викове. Вероятно просто слухът му е отслабнал от възрастта. Защо убиецът е спрял колата си точно тук, където всичко се вижда? Дали жената не е отворила вратата по време на движение в опит да се измъкне? Според Линда вратата до мястото до шофьора била отворена. Или индийката е забелязала езерото Нуреван и е понечила да побегне натам? Сайер пусна кучето в колата и седна зад волана. Затвори очи. Често процедираше така. Реалният свят изчезваше и на негово място се появяваха други картини. Пробягваха пред очите му, светли и ярки. Ако се обърнем към статистиката, мъж на възраст между двайсет и петдесет години. Най-вероятно на постоянна работа, но без висше образование. Мъж, който не умее да говори за себе си и за чувствата си. Сигурно има приятели, но не се сближава с никого. Проблемни отношения с жените. Наранена душа.

Сайер обърна и пое бавно към едрото. След около петстотин метра стигна до тесен залив с каменист бряг. Нямаше нито къщи, нито вили. Слезе до водата. Постоя, загледан в отсрещния бряг. И там не се виждаше жива душа. Потопи ръката си, водата беше много студена. Намокри си челото. Отдясно зеленееше гъста, непроходима гора. В далечината, вляво, се простираше тесен нос. Тръгна по него. Намери следи от пален огън, разрови пепелта с крак. Водата беше черна, вероятно дълбока. Убиецът е можел да се отърве от трупа. Мнозина постъпват така: хвърлят телата във воден басейн или ги заравят. А убиецът на индийката не бе направил никакви опити да прикрие престъплението, нито да заблуди полицията. Дезорганизиран, склонен към паника, с нулев самоконтрол. Сайер се върна в участъка.

Скаре се отзова на часа. С обичайния желиран бонбон в уста.

— Как ти се стори Колдинг? — попита обнадежден той. — Не е ли той нашият човек?

— Не мисля. Освен ако не я е убил с акумулатора за кола, който купил от бензиностанцията в Елвеста. Ще се отбия да поговоря с персонала. Между другото, натоварени сме с неприятната задача да проверим кои жители на селото имат досиета за сексуални престъпления.

— Но той не я е насилил, нали?

— Възможно е да я е нападнал с такова намерение. Сигурно ще прозвучи отвратително, но ми се ще да беше успял да го осъществи. Така щяхме да разполагаме с повече улики.

— Каква е вероятността убиецът да е нападал и други жени преди?

— Голяма. Ако е млад обаче, още не е имал време да прояви агресивната си природа.

— А млад ли е според теб?

— В унищожителната ярост, която съзирам в това престъпление, прозира младост. Аз съм на петдесет — замислено каза Сайер. — Не вярвам да ми е връстник. Давам му най-много трийсет години.