Индийската съпруга

Сайер изчете доклада на Скаре за повторния разпит на свидетелите по случая. Скаре се свърза по телефона с Андерш Колдинг, отседнал в апартамента на сестра си в Гьотеборг. Колдинг звучи подпийнал, пишеше младият полицай, но достатъчно адекватен да обясни защо е заминал. Имал нужда от почивка. Не бягал от полицията. Не, настоява той, не съм тръгвал наляво. Действително изгасих лампичката, защото не исках някой местен да ме спре и да ме накара да карам в другата посока. Поех право към града, нали вече ви казах! Ула Мьорк признава, че е късала няколко пъти с Йоран Сетер, а после се връщала при него, но, както изрично подчертава, този път нямала такова намерение. Йоран наистина носел тежести в колата си, за да не губи време, когато в „Адонис“ всички уреди са заети. Лилиан Сюнде продължава да отрича упорито каквато и да е връзка със заподозрения. Била наясно със слуховете, носещи се по неин адрес, но това не било нищо необичайно за Елвеста. Вероятно хората, видели ги да танцуват в града, си били направили погрешен извод. Линда Карлинг повтаря разказа си: рус мъж в бяла риза гони облечена в тъмни дрехи жена. „Край пътя видях паркиран червен автомобил. Вероятно «Голф»“. Според Карен Кранц, близка нейна приятелка, показанията на Линда са напълно достоверни. Карен уточнява, че Линда се бои да не сгреши. Затова съобщава само каквото е видяла, без да си измисля. Уле Гюнвал е сто процента сигурен, че е чул два пъти звук от запалване на двигател. С промеждутък от петнайсет минути. Защо два пъти, недоумяваше Сайер.

Дните и часовете се нижеха. Сайер продължаваше да разпитва Йоран. Младежът изучи всички дребни резки и дупчици в светлата маса. Всички драскотини по тавана, всички линии по стените. Умората го връхлетя внезапно като омаломощение, което не му дава да диша. Постепенно се научи да предусеща наближаващите пристъпи. Спираше да говори, отпускаше се върху масата и си отдъхваше. Сайер го оставяше да си почине. От време на време му разказваше истории. Йоран го слушаше. Миналото и бъдещето вече не съществуваха. Съществуваше само този ден — двайсети август. И поляната във Витемуен. Нови хрумвания, нов поглед върху нещата, внезапни, неочаквани скокове. Денят бе опорочен завинаги. Строшен на хиляди парченца. Бях при Лилиан. Повтори го безброй пъти, но вече сам не го вярваше. Лилиан отказва. Защо? Двайсети август. Пътувах сам в колата. В главата му нахлуха страшни картини. Не знаеше откъде са се взели. Дали се пораждаха от негови спомени, дали бяха действителни, или въображаеми? Нима този непреклонен мъж с прошарена коса успя да ги посее в съзнанието му? Йоран простена. Главата му натежа като пълна с вода.

— Ще ти помогна да стигнеш до истината — предложи Сайер. — Но е нужно ти сам да го поискаш.

— Остави ме на мира.

Усети как нещо в устата му набъбва заедно с инстинктивния страх, че ще изневери на себе си, ако отвори уста и изплюе камъчето веднъж завинаги.

— Кучето ми вече върви — похвали се Сайер. — Олюлява се и яде малко. Слава Богу. Дойдоха ми нови сили.

Новината изтръгна нов стон от гърдите на Йоран.

— Трябва да тренирам. Размеквам се, когато не спортувам!

— Не сега, Йоран, не сега. По-нататък няма да ти откажем нищо. Ще можеш да тренираш, да излизаш на чист въздух, да приемаш посетители, да получаваш вестници, да гледаш телевизия. Защо не и да ползваш компютър. Първо обаче трябва да си свършим работата.

— Нямам какво повече да кажа — разхълца се младежът. — Само това си спомням!

— Въпрос на желание е. Нужно е да прекрачиш бариерата. Докато се надяваш всичко това да се окаже лош сън, няма да допуснеш самия себе си до мъчителните спомени от онази вечер.

Йоран зарови лице в ръкавите на ризата си и започна да подсмърча.

— Ами ако не съм го направил? — проплака той.

— Ако не си бил ти, ще разберем, Йоран. От проведените експертизи и от показанията ти.

— В главата ми цари пълна каша.

— Имаше ли друг човек с теб?

— Не.

— Помоли ли Айнар да те отърве от куфара?

— Тя не носеше куфар!

Думите му отекнаха пронизително в стаята. Изплъзнаха се неволно от устата му. Сайер изтръпна. Йоран вече си спомняше случилото се. Върна се мислено към онази вечер. Видя я да се задава по пътя.

Тя не носеше куфар!

— А дамската ѝ чанта? — спокойно попита Сайер. — Как изглеждаше?

— Жълта — простена Йоран. — Като шибан банан!

— Да — едва доловимо потвърди Сайер. — Ето я, върви покрай пътя. Виждаш жълтия банан. Маха ли ти да спреш?

— Не, чува колата и спира. Питам се защо и по навик натискам спирачка. Очаквам да ме помоли да я упътя нанякъде. Тя обаче ме пита дали познавам Юман. Лично не, отговарям, но съм го виждал. Ще те закарам до дома му. Тя се качва. Седи като вдървена до мен. He’s not home45. Хайде да проверим дали е така, предложих. Попитах я защо го търси.

Йоран говореше със забит в масата поглед. Сайер слушаше, притаил дъх.

— Is my husband46, обяснява ми тя с усмивка, докато стиска конвулсивно странната чанта. Не може да бъде, изсмивам се аз, оня дърт шопар ли? Лицето ѝ се изопва. Not polite to say so. You are not very polite47, сериозно отбелязва тя. Така е, съгласявам се, не съм никак учтив. Особено днес. Ама и вие, жените, не оставате по-назад.

Йоран млъкна. Сайер усети някакъв трепет в тялото си, но той бързо се изпари и на негово място дойде безпокойството. В момента слушаше истинската история. Хем се радваше, хем се чувстваше зле. Не искаше да съзира жестокостта, но се оказа принуден да присъства на разкриването ѝ. И да я помни вероятно завинаги.

— Плитката ѝ още ми е пред очите. Иска ми се да я отскубна.

— Защо?

— Толкова е дълга, дебела и съблазнителна. You angry?48, пита предпазливо тя. Да, very angry49. Вие, жените, сте такива скъперници. Лицето ѝ се променя, тя стисва устни. Или ти не си като останалите, продължавам. Щом се задоволяваш с чичо Гюндер, няма да откажеш и на мен, нали? Тя ме гледа поразена. Мъчи се да си отвори вратата. Казвам ѝ да не се опитва да излиза, но тя изпада в паника, дърпа дръжката като побесняла. Ето поредната истеричка, която не знае какво иска, мисля си аз. Първо се качва, а после настоява да слезе. Потеглям. Минаваме покрай къщата на Гюндер. Тя ме гледа разтревожено. Започва да вика за помощ. Удрям спирачка. Не си е сложила предпазния колан и се удря в предното стъкло. Не се наранява, но продължава да крещи.

Йоран се задъха. Дишането му се ускори. Сайер си представи колата, спряна напряко, и слабата жена, пребледняла от страх, с ръка върху челото си.

Гласът на Йоран изведнъж се промени. Стана напълно беззвучен, все едно докладваше. Изправи гръб и погледна Сайер.

— И индийките ли са широки долу като норвежките?! — питам я аз и завирам ръка между бедрата ѝ. Тя побеснява! Изпада в ужас. Отваря вратата и изскача навън. Панически хуква през поляната.

Сега Линда приближава, съобрази Сайер. Вероятно точно зад ъгъла, на велосипеда си. Всеки момент ще забележи колата на Йоран.

— Грабвам едната гира и тръгвам след нея — продължа младежът. — В добра форма съм. Бягам с лекота, това ме възбужда, но тя също е бърза. Тича като заек през тревата. Настигам я до гората. Странно. Виждам светлината в прозореца на Гюнвал, но не ми пука.

— Тя крещи ли?

— Не. Впрегнала е всичките си сили в бягането. Чувам само как краката ѝ шляпат по тревата и собственото си дишане.

— Настигаш я. Какво правиш после?

— Не си спомням.

— Напротив. Какво усещаш?

— Прилив на невероятна сила. Цялото ми тяло гори. А тя е жалка.

— Защо?

— Всичко ми се струва жалко: фактът, че отива при Юман; облеклото ѝ, украшенията ѝ… Джунджуриите, с които се е наконтила. Освен това не е млада.

— Била е на трийсет и осем.

— Зная. Прочетох във вестника.

— Защо я удряш?

— Как защо? Държа гирата в ръка. Тя се свива с ръце над главата и чака удара.

— Защо не се махнеш оттам?

— Не мога.

— Обясни ми причината.

— Агресията в мен напира до пръсване. Не ми стига въздухът.

— Много пъти ли я удряш?

— Не мисля.

— След като пада, можеш ли да дишаш спокойно?

— Да.

— Тя изправя ли се, Йоран?

— Какво?

— Опитваш ли се да я изнасилиш?

— Не. Искам просто всичко да приключи.

— По цялата поляна открихме следи от борба. Нужно е да уточним подробностите.

— Не си спомням нищо повече.

— Да продължим. Какво правиш, след като тя престава да мърда?

— Отивам до Нуреван.

— А куфарът с вещите ѝ?

— Хвърлям го в езерото.

— И си обличаш анцуга?

— Май да.

— А гирите?

— Оставям ги в колата. Едната е окървавена.

— По лицето ти имаше драскотини. Тя ли те одраска?

— Не помня. Виждам само как ме удря с юмруци по гърдите.

— Колко време прекарваш до езерото, Йоран?

— Не зная.

— А когато пак се качваш в колата и потегляш към дома си, за какво си мислиш?

— Труден въпрос. Нали ходих при Лилиан.

— Пак смесваш истина и лъжа.

— Не, сигурен съм, виждам я през огледалото за обратно виждане как ми маха, скрита зад завесата.

— Защо се връщаш на местопрестъплението?

— Връщам ли се?

— Какво ценно си изгубил там, та се налага да го намериш?

Йоран поклати глава.

— Паникьосвам се. Ами ако е още жива и ме издаде? Ставам и се качвам в колата. Връщам се във Витемуен. Намирам я. Пълзи по поляната като мъртвопияна бабичка. Кошмар. Не разбирам как е оцеляла.

— После?

— Вика за помощ, но съвсем слабо. Гласът ѝ се губи. Вижда ме. Вдига ръка и моли да ѝ помогна. Не ме разпознава.

— Защото си се преоблякъл.

— Да. Разбира се — Йоран се отнесе за миг. — Тя се свлича в тревата. Намира се на място, съвсем различно от мястото, където я оставих. Вземам гирата и се връщам при нея. Тя ме познава. Изразът в очите ѝ е неописуем. Извиква нещо на чужд език. Вероятно се моли. Нанасям ѝ множество удари. Мисля си: как е възможно да има толкова живот в една жена. Най-сетне тя престава да мърда.

— А гирите?

— Не помня. Сигурно съм ги изхвърлил в езерото.

— Значи си се върнал на езерото още веднъж?

— Не. Да. Не съм сигурен.

— А после?

— Карам без цел и посока.

— И се прибираш. Продължавай.

— Разменям няколко думи с майка ми и влизам под душа.

— А дрехите ти? Спортният екип?

— Пускам ги в пералнята. После все пак ги изхвърлям. Не могат да се изчистят.

— Мисли за жената. С какво е облечена?

— С нещо тъмно.

— Помниш ли косата ѝ?

— Индийка е. Сигурно има черна коса.

— А обици?

— Не си спомням.

— С ръцете, с които те удря?

— Кафяви.

— С пръстени?

— Не зная. Не си спомням — промърмори Йоран и се отпусна върху масата.

— Признаваш ли, че на двайсети август в девет часа вечерта си убил Пуна Бай?

— Да признавам? — ужаси се Йоран, сякаш внезапно се събуди от унеса си. — Не зная. Накара ме да си представя какво се е случило и аз ти описах какво си представям.

Сайер го погледна спокойно.

— И какво да напиша в доклада, Йоран? Че така си представяш убийството на Пуна Бай ли?

— Нещо такова. Ако е възможно.

— Малко неточна формулировка — обясни търпеливо Сайер. — Ти гледаш ли на казаното като на признание?

— Признание?

В очите на Йоран отново се появи ужас.

— А на какво ти прилича? — попита Сайер.

— Не зная — изплашено отвърна Йоран.

— Описа ми няколко картини. Да ги наречем ли спомени?

— Може.

— Твоите спомени от двайсети август. Опит да направиш възстановка на случилото се между теб и Пуна?

— Вероятно да.

— И какво в крайна сметка направи, Йоран?

Младежът отново се отпусна върху масата и отчаяно захапа ръкава на ризата си.

— Самопризнание — отрони той. — Направих самопризнание.

Фрис се помъчи да се овладее.

— Осъзнаваш ли какво си направил? — дрезгаво попита той. — Разбираш ли колко сериозно е положението?

— Да — кимна Йоран.

Дремеше върху нара. Невъзмутимо спокойствие изпълваше цялото му тяло.

— Признал си се виновен за извършването на възможно най-тежкото престъпление, за което законът предвижда най-строгото наказание. Въпреки че полицаите не разполагат с нито едно категорично доказателство срещу теб. Под въпрос е дали изобщо биха могли да повдигнат обвинение с толкова оскъдни улики. Освен това трябва да попаднат на съдебни заседатели, склонни да те осъдят единствено въз основа на предположения и слухове.

Фрис направи няколко неспокойни крачки из килията.

— Осъзнаваш ли какво си направил? — повтори той.

— Е, и какво от това? — недоумяваше Йоран.

— Какво от това ли?! Каза ми, че си невинен. Защо не намери сили да отстояваш твърдението си?

— Вече не ми пука. Възможно е и да съм го извършил. Прекарах в онази стая толкова много часове, през ума ми минаха безброй мисли. Вече не зная кое е вярно и кое — не. Всичко е истина, нищо не е истина. Не ми позволяват да тренирам. Все едно са ме натъпкали с дрога — оплака се той.

— Изтръгнали са самопризнанието ти насила — обясни Фрис. — Настоявам да го оттеглиш.

— Защо не се съгласи да присъстваш на разпита! Нали те помолих! Имам право да те повикам в стаята!

— Не е печеливш ход от тактическа гледна точка. За двама ни е по-добре да не зная какво се е случило помежду ви. Така ще ми бъде по-лесно да дискредитирам методите на Сайер. Разбираш ли? Задължително ще оттеглиш самопризнанието си!

— Не е ли твърде късно? — изненада се Йоран.

Фрис отново започна да снове нервно из килията.

— Дал си на Сайер каквото иска: самопризнание.

— А ти наистина ли искаш да разбереш истината?

— Тук съм, за да ти отърва кожата! — сопна му се Фрис. — Това ми е работата и смея да твърдя, че ме бива. Боже мой, толкова си млад! Ако те осъдят, ще лежиш дълго. Ще пропилееш най-хубавите си години. Замисли се само!

Йоран се обърна с лице към стената.

— Тръгвай си. Все ми е едно.

Фрис седна на леглото.

— Не, няма да оставим нещата така — отсече той. — Под сериозен натиск си признал за престъпление, което не си извършил. Сайер е по-възрастен от теб и представлява безспорен авторитет. Възползвал се е от младостта ти. Нарушил е правата ти. Очевидно ти е промил мозъка. Ще оттеглим самопризнанието. Нека се поизпотят малко. А сега си почини. Опитай се да поспиш. Чака ни много работа.

— Говори с мама и татко — отрони Йоран.

Вестниците тъкмо публикуваха информация за самопризнанието на Йоран и още в следващия брой съобщиха, че заподозреният е оттеглил показанията си. Хората в бистрото на Айнар четяха статията с разширени от почуда очи. Скептиците, през цялото време убедени в невинността на Йоран, се почувстваха измамени. Дълбоко в себе си отказваха да повярват. Защо млад мъж като него признава, че е удрял безмилостно главата на непозната жена, докато я превърне в червена пихтия, ако не го е направил? Само при мисълта за чудовищното престъпление им се свиваше стомахът. Явно Йоран няма нищо общо с младежа, когото познаваха. Хората не се замисляха за експертизи, не се замисляха и за многобройните случаи в историята на криминалистиката, когато заподозрян се признава за виновен за неизвършено злодеяние. „Дагбладе“ изброяваше подобни казуси. Съселяните на Йоран мислено се съпротивляваха срещу новината и усещаха, че той не е виновен. Надяваха се съдебните заседатели, които ще решават съдбата му, да разсъждават като тях.

В бистрото цареше тишина. Хората нямаха желание да обсъждат разгорещено случилото се. Гризяха ги съмнения. Не, дявол да го вземе, не съм го допускал и за миг, повтаряше Муде. Макарона мълчеше, а франк клатеше тежката си глава. Какво да мисли човек? Уле Гюнвал си отдъхна. Издаде Айнар, но се оказа, че съдържателят е чист като сняг. Е, Гюнвал смяташе и Йоран за невинен, ала впоследствие все пак успя да си представи как разгневен, мускулест млад мъж като него извършва убийство, след като приятелката му, а после и любовницата му го зарязват. Как го бяха написали във вестниците? „Убиец с огромна физическа сила.“

Сайер разговаря два пъти по телефона с Гюндер. Първо му съобщи за напредъка, а само след няколко часа — за последвалото оттегляне на самопризнанието. Това обаче не притесняваше инспектора и той успокои Гюндер, че самопризнанието ще натежи пред съда и заседателите ще искат обяснение за него.

— Има големи шансове да осъдят Йоран — заяви убедително Сайер.

Вдовецът кимна, но нямаше желание да слуша повече по темата. Искаше само всичко да приключи.

— Как е сестра ви? — поинтересува се Сайер.

— Няма промяна.

— Не губете надежда.

— Няма. Само тя ми остана.

Гюндер изпита потребност да сподели нещо със Сайер.

— Получих писмо от брата на Пуна. Прибрах го в чекмеджето. Изпратила му го е след сватбата ни, за да му съобщи за радостното събитие. Шуреят ми преценил, че е редно писмото да остане при мен.

— Зарадва ли ви?

— Написано е на индийски. На марати. И на друг индийски език да беше, пак нямаше да го разбера.

— Ако желаете, ще намеря кой да ви го преведе.

— Ще ви бъда много благодарен.

— Изпратете ми го.

Роберт Фрис остана непреклонен: показанията на Йоран са непълни и той не е обяснил подробно как е извършено убийството. Не помни дрехите на жертвата, само тъмния им цвят. Не споменава златистите ѝ сандали, нито изключителното бижу на роклята ѝ: норвежка брошка. Йоран не може да опише външния вид на убитата, докато всички останали хора, които са я виждали, споменават силно изпъкналите ѝ зъби. Самопризнанието на Йоран е не друго, а чиста измислица, конструирана въз основа на информацията от медиите, и изтръгната от него в момент на отчаяние и омаломощение. На въпроса в коя част на Нуреван е изхвърлил дрехите на жертвата, Йоран отговаря уклончиво. В показанията му се натъкваме на множество мъгляви твърдения и неясноти, настояваше Фрис и искаше повторна възстановка на събитията, за да се сложи край на спекулациите. Фрис засече случайно Сайер в столовата и макар старши инспекторът да се взираше съсредоточено в сандвича си със скариди, адвокатът се настани на масата му. Фрис бъбреше много, но беше силен словесен противник. Сайер предпочиташе да мълчи, ала не му липсваше самоувереност.

— Той е убиецът и ти го знаеш — лаконично отбеляза той и набоде една скарида на вилицата си.

— Вероятно си прав — съгласи се съвсем открито Фрис, — но това не е достатъчно основание, за да го осъдят.

Сайер избърса майонезата от устата си и погледна адвоката.

— Ако го пуснем на свобода, рано или късно ще се развилнее пак. Ще тиктака като бомба със закъснител.

Фрис се усмихна и захапа сандвича си.

— Едва ли си се разтревожил за убийство, което още не е извършено. В момента си затрупан с достатъчно случаи. Както и аз.

В продължение на няколко минути се храниха мълчаливо.

— Най-лошото е — подхвана Сайер, — че Йоран се чувстваше добре със самия себе си за пръв път от много време насам. Оттегляйки самопризнанието, ще му се наложи да преживее всичко отначало. Върна се на нулева позиция. Трябваше да му го спестиш.

Фрис отпи от кафето си.

— Изобщо не биваше да попада в ареста — възрази той. — Ти си отдавна в системата. Изненадан съм, че пое подобен риск.

— Отлично знаеш, че бях принуден.

— Методите ти са ми пределно ясни. Преструваш се на негов съюзник. Галиш го с перце. Слушаш го, кимаш с разбиране, потупваш го окуражително по рамото. Правиш му комплименти. Внушаваш му, че си единственият, който може да го изведе от стаята и да му предостави пълните му права. Които преди това си му отнел.

— Другият вариант е да крещя и да удрям. Ти него ли предпочиташ?

Фрис не отговори. Дъвчеше бавно и старателно всяка хапка.

— Посял си индийка в съзнанието му — остро го обвини той. — Както навремето един учен пося бяла мечка в главата на изследваното лице. Като част от експериментаторската му работа.

— Нима? — равнодушно попита Сайер.

— Хайде да поиграем на една игра. Ако изобщо знаеш какво е игра.

— Зная.

— В продължение на няколко секунди мислѝ за каквото си искаш. Представи си нещо по твой избор. Всичко е позволено с едно изключение: картината в главата ти не бива да включва бяла мечка. Иначе няма никакви ограничения. Само не мисли за бяла мечка. Разбра ли?

— По-добре отколкото предполагаш.

— Започвай да мислиш.

Сайер се подчини, но продължи да се храни. В съзнанието му веднага се оформи картина. Той я разгледа внимателно.

— Е?

— Виждам средиземноморски плаж с лазурно море и самотна палма. И бели разпенени вълни.

Млъкна.

— А кой се приближава по брега? — предизвика го Фрис.

— Бяла мечка — призна Сайер.

— Именно. Отдалечи се от Шпицберген колкото можа, само и само да избегнеш бялата мечка. Но проклетницата те сподири чак до южните плажове. Защото я посях в съзнанието ти. Така и ти си посял Пуна Бай в мозъка на Йоран.

— Щом се отнасяш с недоверие към методите ми, поне си направи труда да присъстваш на разпитите на клиентите си.

— Прекалено много са.

— Записът ще е готов след няколко часа. Налага се да промениш тактиката си.

Сайер отиде в кабинета и там завари Скаре. Младият полицай му подаде безмълвно изрезка от вестник. Сайер я прочете на глас:

— „Двайсет и девет годишен мъж намерен прободен с нож на улица в Осло. По-късно е починал от раните си.“ В пощенската ти кутия? Без клеймо?

— Да.

— Притеснен ли си? — огледа го изпитателно Сайер.

Скаре разроши нервно къдриците си.

— Някой разряза с нож гумите на колата ми. И това престъпление е извършено с нож. Подателят на писмото е бил до входната врата на жилищната кооперация, където живея. Следи ме, иска нещо от мен. Не разбирам.

— А Линда Карлинг? Сети ли се за нея?

— Да. Но това не е дело на жена. Една жена не би нарязала на парчета автомобилна гума, за да я спука.

— Може би Линда не е особено женствена натура?

— Не успях да я разгадая. Днес се обадих на майка ѝ. Звучеше ми много притеснена. Линда се променила напълно. Престанала да ходи на училище. Започнала да се облича различно и се затворила в себе си. Освен това се тъпчела с болкоуспокояващи. После майка ѝ ми довери нещо много странно. Гласът ѝ се променил.

— Какво? — смръщи вежди Сайер.

— Нали си спомняш гласа на Линда? Чуруликаше като типична тийнейджърка.

— Да, и?

— Нямало и следа от него. Станал по-плътен.

Сайер отново огледа изрезката.

— Ще ми направиш ли една услуга, Якоб? Бъди малко по-внимателен.

— Тя е само на шестнайсет — въздъхна Скаре. — Но ще хвърлям по един поглед през рамо, обещавам. Мисля си обаче за тези хапчета.

— Друса се, това е — обясни Сайер.

— Или наистина изпитва болка. Защото някой я е наранил.

Седнала кротко под лампата, Линда сменяше копчетата на бяла блуза с усърдие и прецизност, каквато майка ѝ досега не бе забелязвала у нея. Впрочем и блузата виждаше за първи път.

— Нова ли е? Откъде намери пари?

— Купих я от „Фретекс“. Струва четирийсет и пет крони.

— Ти не носиш бели блузи.

— Тази е за специален случай — поклати глава Линда. Майка ѝ остана доволна от отговора. Помисли си, че дъщеря ѝ оправя ризата за някое момче, а това впрочем се доближаваше до истината.

— Защо сменяш копчетата?

— Златните са много фрапиращи. Кафявите ми харесват повече.

— Слуша ли новините? — попита майка ѝ.

— Не.

— Ще повдигнат обвинение срещу Йоран. Независимо че е оттеглил самопризнанието си.

— Аха.

— Ще го изправят пред съда след три месеца. Направо не мога да повярвам, че го е извършил.

— Аз пък мога. Първо се колебаех, но сега съм сигурна. Линда продължаваше да шие. Майка ѝ забеляза колко красива е дъщеря ѝ. По-възрастна. По-мълчалива. И все пак се тревожеше на какво се дължи тази промяна.

— С Карен вече не се ли събирате?

— Не.

— Жалко, тя е добро момиче.

— Добро и ужасно невежо.

— В какъв смисъл? — стъписа се майка ѝ.

— Карен е още дете — Линда най-сетне вдигна поглед от ръкоделието си.

После нави конеца около зашитото копче и забоде иглата.

— Какво ли ще стане с Йоран? — питаше се майка ѝ. — Дали е възможно да го осъдят само въз основа на косвени улики? Според адвоката му полицията не разполага нито с едно категорично доказателство — цитира вестника тя.

— Уликите не са достатъчни — съгласи се Линда. — Обаче когато станат много и сочат срещу един извършител, нещата се променят и уликите стават сериозно основание за нещо друго.

— За какво?

— За преценка на вероятностите.

— Откъде знаеш такива думи? — слиса се майката.

— От вестниците — обясни Линда. — Йоран кара кола, каквато видях край Витемуен. Бил е облечен като мъжа, когото видях там. Не може да намери нито дрехите си от онази вечер, нито обувките. Не може да обясни къде е бил. Поднесъл е на разследващите няколко лъжи, за да си осигури алиби, но всичките му версии са оборени. В деня след убийството лицето му беше изподраскано. В колата му е имало тежести — вероятното оръжие на престъплението. Върху жертвата са намерили следи от магнезий на прах, най-вероятно полепнал по косата на Йоран, докато е тренирал в „Адонис“. Йоран е излязъл от фитнес залата, приятелката му го е зарязала и е минал с колата покрай Витемуен. И накрая, но не на последно място: признал е, че той е убил индийката. Какво повече ти е нужно?

Майка ѝ поклати объркано глава.

— Не, бога ми. Направо не зная.

Тя отново погледна бялата блуза.

— Кога ще я обличаш?

— Трябва ми за среща.

— Тази вечер ли?

— Рано или късно.

— Що за странен отговор? — майка ѝ отново се разтревожи. — Напоследък си се променила. Извинявай, но не разбирам какво става с теб. Всичко наред ли е?

— Да, чувствам се удовлетворена — отвърна Линда с глас на дете, което се преструва на възрастен.

— А какво ще стане с училището?

— Имам нужда от кратка почивка.

Със замечтана физиономия Линда вдигна белия плат срещу светлината. Представи си ясно как блузата се обагря в алената лепкава кръв на Якоб. После ще я скъта някъде като любовна ценност. Изведнъж я досмеша и тя поклати разнежено глава. Осъзнаваше, че между мисълта и действието има много голямо разстояние, не беше чак толкова заблудена. Обаче играта ѝ доставяше удоволствие. Караше я да се чувства жива. Даваше ѝ сили да се качва на автобуса, да се спотайва с нож зад гърба в двора на жилищната кооперация, където живее Якоб. Да гледа как любимият ѝ се задава по улицата; как къдриците му лъщят като злато под уличните фенери. Представяше си как изскача от мрака и с един скок се озовава при него. Гласът му е пълен с учудване, когато тя чува последните му думи: Линда, ти ли си?

Сайер влезе в коридора и се ослуша. Кучето се домъкна лениво.

— Как върви, момче?

Сайер приклекна и почеса Колберг зад ухото. Кучето се бе поналяло, а козината му си възвърна предишния блясък.

— Ела — подкани го стопанинът, — купил съм кюфтета. Първо обаче трябва да ги изпържим.

Колберг седна до печката, докато Сайер вадеше тигана и маслото.

— Подправки? — услужливо попита той. — Сол? Чер пипер?

— Бау — излая кучето.

— Днес ти се полага една безалкохолна бира. Бирата е хранителна. Но само една!

Колберг даваше знак, че го чува, като вдигаше клепналите си уши. В кухнята замириса на месо и кучето започна да точи лиги.

— Странно — погледна го Сайер. — Допреди няколко седмици щеше да скачаш, да танцуваш, да лаеш и изобщо да вдигнеш страшна олелия заради кюфтетата. А сега си седиш кротко. Дали някога пак ще станеш същият Колберг, когото познавам? — попита той и обърна кюфтетата. — Не се притеснявай. Ще те приема какъвто си сега.

Малко по-късно дойде Якоб с бутилка вино под мишница. Отдели време на Колберг. Сайер донесе чаши и бутилка „Ратош Огоиве“. Настаниха се до прозореца и се загледаха в града, който постепенно утихваше. Кучето се отпусна до краката на стопанина си, доволно от храната и бирата. През прозореца нахлуваше леко шумолене.

— Сара няма ли да дойде? — попита Скаре.

— Не. Според теб трябва ли?

— Да.

— При баща си е — Сайер отпи от уискито. — Състоянието му се влоши.

— От какво е болен? Беше ми казал, но забравих.

— Множествена склероза. Нов курс за терапия с кортизон. Става много раздразнителен.

— Зная какво е да имаш баща с тежък характер. При това моят баща се държеше зле не заради терапия с кортизон, а защото беше надрусан с Божието триединство.

Последната реплика подтикна Сайер да спре изпитателния си поглед върху младия полицай. Скаре се изправи и започна неспокойно да обикаля из стаята. Разгледа статива с аудиодискове. Стотици албуми, изпълнения само на жени.

— Не е ли позволено и на мъжете да пеят, Конрад? — подкачи го Скаре.

— Не и в моя дом.

Скаре извади нещо от джоба си.

— Честит празник, Конрад.

— По какъв повод? — Сайер пое диска.

— Днес навършваш петдесет и една.

Сайер огледа подаръка и благодари.

— Одобряваш ли избора ми? — поинтересува се Скаре.

— Джуди Гарланд. Определено да.

— Като заговорихме за подаръци, получих ново послание. Без марка и адрес на подателя. Някой пак е идвал до дома ми.

Сайер прикова поглед в жълтия плик, защипан с кламер. Скаре изсипа съдържанието му върху масата.

— Какво е това? — полюбопитства Сайер.

— Копчета. Две златисти копчета с форма на сърца, завързани с конец.

Сайер ги вдигна срещу светлината от лампата.

— Хубави копчета — замислено установи той. — От скъпа дреха. Вероятно от блуза.

— Никак не ми харесват. Като ги гледам така, върху масата, придобиват смисъл, който не разбирам.

— Приличат на предложение за женитба. Обзалагам се, че копчетата ги е пратила Линда — усмихна се Сайер. — Не отдавай голямо значение на случката. Хората, които се обаждат или изпращат разни предмети, по принцип не са дейни натури.

Уравновесеният глас на Сайер успокои Скаре.

— Изхвърли ги — отсече младият полицай и разплиска червеното вино.

— Тези хубави копчета? Ти сериозно ли?

— Да, хвърли ги в кофата. Не ги искам.

Сайер отиде в кухнята, отвори един долап и пак го затвори, като незабелязано пусна копчетата в джоба си.

— Отидоха на боклука — излъга той.

— Защо Йоран си е оттеглил самопризнанието? Ядосах се, като разбрах.

— Йоран се бори за живота си. Има пълното право. До приключването на случая остава много време.

— Уведоми ли Юман?

— Да. Не каза почти нищо. Не е отмъстителен.

Скаре се усмихна при спомена за Гюндер.

— Юман е особняк. Простодушен като дете.

Думите му накараха Сайер да го погледне строго.

— Не слагай знак за равенство между красноречие и интелигентност.

— А аз си мислех, че между тях има някаква закономерност — промърмори Скаре.

— Не и в този случай.

Отпиваха мълчаливо от питиетата си. Скаре извади неизменното пликче с желирани бонбони. Избра си един жълт бонбон и го потопи в червеното вино. Сайер усети как уискито започва да действа. Раменете му се отпуснаха. По тялото му се разля приятна топлина. Бонбонът на Скаре придоби оранжев оттенък.

— Ти виждаш единствено трагедията — отбеляза младият полицай.

— Какво друго може да се види?

— Юман овдовя, а това не е никак лош статус за мъж като него. На мен ми изглежда горд със съпругата си въпреки смъртта ѝ. Споменът за Пуна ще го крепи до края на живота му. Не си ли съгласен?

Сайер издърпа пликчето с бонбоните от ръката му.

— Имаш висока кръвна захар — скастри го той.

Отново се умълчаха. Ту единият вдигаше чашата си и я поднасяше към устните си, ту другият.

— За какво мислиш? — не се стърпя Скаре.

— За всички факти, които се подреждат като пъзел независимо един от друг. И в резултат от това се случват нещастия.

Скаре си наля още вино. Слушаше внимателно.

— Защо Пуна умира? Защото Йоран я пребива. Но и защото Марие Юман не умее да шофира. Марие катастрофира и Юман е възпрепятстван да посрещне съпругата си. Пуна умира и защото Кале Муе не я намира на летището. Умира, защото Ула зарязва Йоран, а Лилиан го отхвърля. Причината не е само една. Множество от случайности помагат на злото да си проправи път.

— Мисля си за Андерш Колдинг.

— Избягал е при сестра си, защото се е паникьосал. Не защото е убиец. Искал е да се освободи от пищящото бебе и от оковите на брак, за който вероятно не е бил готов.

— Турил твърди, че е поел наляво.

— Всички грешим.

— А куфарът на Пуна е бил при Айнар.

— Сюнде е просто един страхливец.

— Освен това се съмнявам в показанията на Лилиан Сюнде. — Якоб погледна Сайер право в очите. — Според мен лъже.

— Безспорно. Обаче не и за въпросната вечер.

Скаре наведе глава и заби поглед в коленете си. Събра целия кураж, на който бе способен.

— Ще говоря съвсем директно. Разколебан съм. Вероятно Йоран е невинен. Чу ли какво писмо получил Холтеман?

— Да, да. Анонимно, с букви, изрязани от вестникарска статия. „Заловили сте не когото трябва.“ Чух и за жената, която се обадила и претендирала, че има ясновидски способности.

— Тя потвърдила същото.

— Да. Ако дежурният на линията беше с всичкия си, щеше да запише името и номера ѝ.

— Ти нямаше да се съгласиш да работиш съвместно с пророчица, нали?

— Не и ако тя поставя условията. Вероятно не е ясновидка, а знае нещо важно за убийството. Сут решил, че показанията ѝ нямат стойност. Четох му стабилно конско.

— Така беше — усмихна се Скаре. — Чуха те чак в столовата.

— Старата ми майка се появи пред очите ми, размахвайки заканително пръст — усмихна се меланхолично Сайер.

— Тя нали почина?

— Да. Това показва колко силно съм викал. Помолих Сут за извинение.

— А Елисе? — полюбопитства Скаре. — Тя даде ли ти някакъв знак?

Настъпи кратко мълчание.

— Елисе никога не повишаваше глас — отрони той.

Вечерта напредна и Скаре се приготви да си тръгва.

Стана да си вземе якето. Кучето тръгна тромаво след него, за да го изпрати. Олюляваше се на немощните си крака, които обаче заякваха все повече. Докато двамата мъже разговаряха до вратата, ги стресна звънецът. Сайер погледна учудено часовника: почти полунощ. Навън стоеше жена. Трябваше му известно време, докато я познае.

— Извинете за късния час — подхвана сериозно тя. — Искам само да ви кажа нещо важно и веднага си тръгвам.

Сайер стисна дръжката на вратата и се втренчи в майката на Йоран.

— Имате ли деца? — попита тя, приковала поглед в него.

Гласът ѝ трепереше, а гърдите ѝ се повдигаха бурно под палтото. Беше бледа като платно.

— Да — кимна Сайер.

— Не зная доколко ги познавате, но аз познавам добре сина си. Като собственото си тяло. Той не е способен на подобно нещо.

Сайер заби поглед в краката ѝ, обути в кафяви ботуши.

— Ако беше виновен, щях да разбера — прошепна тя. — Кучето го изподраска. Никой не иска да му повярва. Но аз съм свидетел. На двайсети август миех съдове до прозореца и видях как Йоран се прибира. Носеше спортния си сак. Кучето се втурна към него, той пусна сака и двамата започнаха да си играят. Йоран обожава кучето. Боричкаха се като луди, търкаляха се по земята като невръстни хлапета. Когато влезе вкъщи, лицето му беше цялото в кръв от ноктите на кучето. После Йоран се пъхна под душа. Чувах го как пее.

Настъпи мълчание. Сайер слушаше внимателно.

— Кълна се, това е самата истина. Само това исках да ви кажа.

Жената се обърна и заслиза по стълбите. Сайер имаше нужда от няколко минути, за да се окопити. После затвори вратата.

— Пял е под душа? — удиви се Скаре.

Думите му увиснаха в преддверието. Сайер се върна в хола и погледна през прозореца. Видя как Хелга Сетер пресече паркинга пред жилищните сгради.

— Нима е възможно човек да пее, след като е извършил убийство? — повтори Скаре.

— Възможно е, разбира се. Но не от радост.

Двамата запазиха продължително мълчание. Скаре си блъскаше главата над някаква загадка.

— За какво мислиш? — попита Сайер.

— За какво ли не. За Линда Карлинг. Що за птица е? Какво е видяла в действителност? За Йоран Сетер, чиято съдба зависи от хора, на които не може да се вярва.

— Така ми се иска всичко да си дойде на мястото и картината да стане пълна. Просто ние, хората, сме устроени по този начин. Ала реалността е различна. Да, някои подробности не съвпадат, но това не означава, че Йоран е невинен.

Обърна се с гръб към Скаре.

— И все пак възникват неприятни въпроси, нали? — не се предаваше Скаре.

— Да — призна Сайер. — Много неприятни.

— Едно нещо ще ти кажа. Ако аз участвам в съдебното жури по време на процеса срещу Йоран, не бих се осмелил да го осъдя.

— Няма да участваш в журито. — Сайер дъхна върху прозореца. — Майката на Йоран смята сина си за безгрешен, то се знае. Нали е единствено дете.

— Каква е твоята версия за случилото се? — попита Скаре, все още изпълнен със съмнения.

Сайер си пое дълбоко въздух и се обърна.

— След като убива Пуна, Йоран обикаля с колата из селото, обзет от пълно отчаяние. Вече се е преоблякъл след тренировката, а сега чистите му дрехи са изцапани с кръв. Трябва да се прибере вкъщи. Вижда майка си на прозореца. Тя ще го попита защо е окървавен. Затова започва да се боричка в кучето. Така си осигурява логично обяснение за раните и за кръвта.

Изведнъж Сайер се разсмя на някакво свое хрумване.

— Какво толкова забавно има? — поинтересува се Скаре.

— Сетих се за нещо. Знаеш ли, че гърмящата змия може да хапе дълго след като са ѝ отсекли главата?

Скаре погледна учудено широкия гръб на Сайер до прозореца.

— Да се обадя ли за такси? — предложи старши инспекторът, без да се обръща.

— Не, ще вървя пеш.

— Доста далече е. А в двора на кооперацията ти е тъмно като в рог.

— Времето е приятно, а и искам да подишам чист въздух.

— Не се ли страхуваш?

Сайер придружи въпроса си с лека усмивка, но дори тя не притъпи загрижеността в гласа му.

Скаре не отговори. Тръгна си, а Сайер остана до прозореца. Златни копчета, помисли си той и ги извади от джоба на ризата си. Накълцани на парчета гуми. Изрезка от статия за млад мъж, намерен на улицата с прободна рана. Какво означава всичко това? Якоб се появи в светлината на уличния фенер. С бодри широки крачки мина покрай блоковете и излезе на улицата. После мракът го погълна.

В бистрото на Айнар седяха двама мъже, вторачени един в друг. Работното време отдавна изтече, всички клиенти си тръгнаха. Лицето на Муде излъчваше пълно спокойствие. Ръката му държеше здраво чашата. Айнар пушеше ръчно свита цигара. От радиото долиташе слаба музика. Айнар бе отслабнал. Напоследък работеше много и почти не ядеше, защото остана сам. При Муде не се забелязваше промяна. Умението му да се владее надхвърля границите на нормалното, помисли си Айнар, докато го поглеждаше крадешком. Невъзмутимо хладнокръвие. Муде бе затворил бензиностанцията. През прозореца се виждаше как мидената черупка — емблемата на „Шел“ — свети в мрака.

— Защо не те подложиха на разпит? — питаше се Айнар, обзет от съмнения.

— Нали идваха и при мен, какво повече искаш?

— Да, но не провериха алибито ти — Айнар дръпна от цигарата си.

— Нямат причини да ме подозират.

— Провериха щателно показанията на всички останали. Моите, на Франк, да не говорим за Йоран.

— Нали ти хвърли куфара в езерото. Съвсем нормално е да те привикат на разпит.

— На връщане от боулинга в Ранскуг си минал покрай Витемуен по времето на убийството, нали?

— Ти пък откъде знаеш? — тихо попита Муде.

— Поразпитах тук-там. Ако искаш да си в течение на събитията, трябва да се интересуваш. Томи каза, че си тръгнал от залата в осем и половина.

— Аха — Муде се усмихна чаровно. — Значи си се заел да проверяваш алибито на хората от селото. Нали Йоран призна за убийството. Какъв смисъл има да продължаваме с тази история?

— Той оттегли самопризнанията си. Ами ако не го осъдят? Тогава убийството ще тегне върху нас като Дамоклев меч. Ще се гледаме непрекъснато изпод вежди.

— Ами?

Муде отпиваше невъзмутимо от бирата си.

— Кажи ми съвсем честно: според теб Йоран ли го е извършил? — попита Айнар.

— Нямам представа.

— Да не са плъзнали слухове за мен? Да си чул нещо?

— Хората сплетничат, то е ясно. Какво ти пука? Йоран е зад решетките. Трябва да продължим напред.

Айнар смачка цигарата в пепелника.

— Прекадено много факти не се връзват. Йоран казал на полицаите, че изхвърлил дрехите и гирите в Нуреван. Водолазните екипи обаче не открили нищо.

— Стига си търсил теле под вола.

— Освен това Йоран не успял да направи пълна възстановка на събитията. Ченгетата сигурно са му помогнали да скалъпи някаква що-годе прилична версия, за да разполагат със самопризнанията му. Така действат.

— Трудно е да си спомниш всички подробности, докато газиш из кървава баня.

— Откъде знаеш какво е било? Кървава баня?

— Представи си какво му е било на Йоран да шофира с гири в колата — спокойно продължи Муде. — Сигурно без тренировки изживява абстиненция. Няма нужда от повече обяснения за поведението му.

— Хората носят какво ли не в колите си — Айнар спря върху Муде изпитателния си поглед. — Ти например винаги имаш топка за боулинг, защото често ходиш до Ранскуг и обратно. Колко тежи тази топка?

— Десет килограма — усмихна се Муде.

— Освен това си падаш по екзотични мадами — предизвикателно продължи Айнар.

— Ами? — отново същата усмивка.

— По едно време излизаше с най-голямата дъщеря на семейство Туан.

— Имахме кратка авантюра. Не съжалявам. Те просто са по-различни.

Смълчаха се. Вторачиха се в тъмния прозорец, но срещнаха погледите си в отражението и отново отместиха очи.

Както обикновено, Гюндер се отправи към болницата. Събра сетни сили, за да поговори на сестра си.

— Здравей, Марие. Предстои съдебен процес. Ако заседателите признаят Йоран за виновен, го очакват дълги години лишаване от свобода. След обявяването на присъдата адвокатът му сигурно ще обжалва. Ще твърди, че присъдата е прекалено сурова за млад мъж като Йоран. Да, но Йоран ще бъде млад и след като го пуснат от затвора. На трийсет и пет години животът е пред теб. А за Пуна животът приключи. Марие, вече не приличаш на себе си — въздъхна тежко той. — Мога обаче да те позная по носа: изглежда малко по-голям, защото си отслабнала. Само се замисли от колко време лежиш неподвижно. Направо не е за вярване. Карщен отби ли се днес при теб? Обеща ми да те посети. Не го чувствам никак близък. Сигурно и ти. Той почти не се прибираше вкъщи, нали?

Мълчание. Заслуша се в повърхностното дишане на сестра си. Ярката светлина я състаряваше.

— Нямам какво повече да ти кажа — тъжно призна Гюндер. — Говорих толкова много — наведе глава той. Огледа механизма за повдигане на болничното легло — педал над пода. Ритна го леко с крак. — Утре ще донеса книга да ти почета. Предпочитам да не говоря за себе си. Каква книга да взема? Ще потърся нещо подходящо в библиотеката вкъщи. Ще ти почета от „Хората по света“ и двамата един ден ще обиколим цялото земно кълбо. Ще посетим Африка и Индия.

По бузата му се търколи сълза и той я избърса с кокалчето на показалеца си. Вдигна глава и погледна сестра си през замъглените си от сълзи очи. Неочаквано тя отвори едното си око. Гюндер се вгледа в мътния ѝ поглед и през стаята сякаш премина шумолене. Марие го гледаше, все едно е пристигнала от далечно място. В очите ѝ се четеше удивление.

След час първоначалното оживление се поуталожи. Лекарят прегледа Марие, а после тя отново потъна в сън. Гюндер се питаше дали го е познала. Очакваше се да се редуват моменти на съвземане и губене на съзнание, преди болната да дойде напълно на себе си. Гюндер се обади на Карщен. Долови паническата нотка в гласа на зет си. Отиде на гроба на Пуна. Позанимава се с една избуяла ерика, която издържа и на студ, и на суша. Разрови с пръсти хладната земя, помилва малкото местенце, отделено за Пуна. Погали дървения кръст и буквите от красивото ѝ име. После просто не намери сили да се изправи. Тялото му се вцепени в тази поза. Не можеше да помръдне нито ръка, нита крак. Нито да вдигне глава. Постепенно съвсем изстина и се вцепени още повече. Гърбът и коленете го боляха. Усещаше главата си куха. Вътре нямаше ни скръб, ни тревога, само кънтяща празнота. Нямаше нищо против да остане тук до пролетта. Не намери нито една причина да се изправи. Не след дълго снегът и ледът щяха да покрият всичко. Клекнал, заровил побелелите си ръце в пръстта, Гюндер приличаше на замръзнала статуя. С крайчеца на окото си долови как се приближава някаква сянка. Отец Берг застана до него.

— Юман, ще се простудиш, ако продължаваш да стоиш тук.

Каза го съвсем тихо като повечето свещеници, помисли си Гюндер, но не помръдна.

— Ела да влезем вътре, та да се постоплиш — подкани го отецът.

Гюндер се помъчи да се вдигне на крака, но не успя.

Берг, макар и не особено едър, хвана ръката му и му помогна да се изправи. Потупа го малко недодялано по рамото и внимателно го побутна да тръгне към къщата. Вътре го настани на стол. В камината пращеше огън. Малко по малко Гюндер усети как тялото му се отпуска.

— Какво направих? — задавено прошепна той.

Свещеникът го погледа спокойно. Гюндер едва си поемаше дъх.

— Примамих Пуна право в капана на смъртта — разхлипа се той. — А после я положих в студената земя, макар че тя е индуистка и е прието да е другаде. При своите богове.

— Но тя сама е пожелала да дойде при теб.

— А исках да ѝ дам най-доброто! — Гюндер скри лице в шепите си.

— Ти го направи — утеши го свещеникът. — Пуна получи прекрасно място за последния си дом. Ако я беше изпратил с брат ѝ, щеше да съжаляваш. Оказа се изправен пред две отчайващи възможности и трябваше да направиш своя избор. Случва се. Никой не може да те упрекне.

Гюндер изчака думите на свещеника да стигнат до съзнанието му. После вдигна глава и го погледна.

— Питам се какъв ли Божи промисъл се крие зад всичко случило се.

Лицето му се сгърчи гневно. Берг погледна през прозореца. Листата на дърветата бавно летяха към земята.

— И аз си задавам същия въпрос — тихо се съгласи той.

След кратко мълчание Гюндер се окопити.

— Децата в Индия играят на футбол между гробовете — сети се той. — Струва ми се някак естествено и приятно.

— Да, би било чудесно — усмихна се свещеникът. — Но не аз решавам кое да е позволено и кое — не.

Гюндер се прибра вкъщи. Застанал на най-долното стъпало, той се колебаеше дали да се качи на втория етаж. Най-сетне взе решение и изкачи бавно стълбите. Извади кутията с дрехите на Пуна. С благоговеен трепет и търпение се зае да ги вади една по една и да ги окачва. Гардеробът, допреди пълен само със сиви и черни костюми, придоби съвсем различен облик. Гюндер нареди обувките ѝ под гардероба. Отнесе тоалетните ѝ принадлежности в банята. Четката ѝ остави под огледалото, а малкото ѝ шишенце с парфюм — до лосиона си за след бръснене. После седна до прозореца в кухнята и се загледа в градината. Беше се заоблачило и всичко посивя. Пред прозореца висеше топка с храна за птици. От време на време там кацваше по някой синигер. Мислите не даваха покой на Гюндер. Как ли би изглеждал живота му с Пуна? Дали и тя е очаквала с такова нетърпение да създадат семейство? Или е гледала на него само като на финансово обезпечен мъж — ключ към безгрижно бъдеще, както се изрази Марие? Сега нямаше начин да разбере дали бракът им е бил важен за нея; дали е щяла да бъде любяща съпруга и предана спътница в живота. Или просто се е радвала на възможността да се отърве от мизерията в Мумбай. Как да получи отговор? Гюндер се мъчеше да надникне в бъдещето си: очакваха го безконечни предположения и представи как би се стекъл животът им в мечтите му. Той така и не ѝ каза, че я обича, и сега съжаляваше горчиво. А трябваше да го изкрещи от най-високата планина, за да го чуят всички: обичам те, обичам те, Пуна!

Какво е любовта, отчаяно се питаше той. Изпепеляваща страст.

Отпусна глава върху ръцете си и простена. Мъчеха го вътрешни терзания. Какво ли си е помислила Пуна, когато не го е намерила на летището? Каква ще бъде сега Марие? Колко грижи ще се наложи да полагат за нея?

Гюндер вдигна глава. Забеляза зеления мицубиши „Паджеро“ на пощальона. Спря пред пощенската му кутия. Гюндер изчака джипът да потегли и се втурна навън. Имаше писмо, адресирано до него, в голям плик. Влезе в кухнята и го отвори. Писмото на Пуна до брат ѝ. Оригиналното, на марати, и превод на норвежки. Сайер прилагаше и кратък поздрав. Гюндер си сложи очилата и се помъчи да запази спокойствие, за да не му се разтреперят ръцете. Започна да чете. Навън небето се изясни. Отместилият се облак откри сияещо октомврийско слънце. Тревата заблестя. Тънък слой лед покриваше декоративното корито в градината. На прозореца кацна голям пъстър кълвач. Заби нокти в топката с храна и започна ожесточено да кълве семената. Мъжки е, помисли си Гюндер. Под слънчевите лъчи задната част на главата му лъщеше в кървавочервено. Гюндер довърши писмото. Всичко в него притихна.