Индийската съпруга

В бараката в двора им. Според нея е бил убиецът. Предупредил я да не си отваря устата за убийството във Витемуен.

Сайер повдигна едната си вежда с няколко милиметра — явно се изненада не на шега.

— И ми казваш за това чак сега?

Скаре кимна мрачно.

— Работата е там, че Линда си измисля — отбеляза той съкрушен. — Иска да се сближи с мен.

— Винаги ми действа ободряващо да узная, че на младите хора никак не им липсва самочувствие — присви очи Сайер. — Сигурен ли си?

— До снощи бях. Тя твърдеше, че нападението станало около полунощ. Не се обадила на никого. Взела си душ ѝ си легнала. Не се свързала дори с майка си. Едва в два станала и набрала моя номер. Струва ми се странно. Защо не е позвънила веднага в полицията? А звъни на домашния ми телефон? Освен това два пъти я видях да стои на тротоара, вторачена в прозорците на апартамента ми. Не съм я питал какво прави там.

— Обаче си притеснен?

— Ами ако е казала истината? Ако убиецът наистина е нахлул в дома ѝ?

— На мен ми звучи като пълна фантасмагория — сподели Сайер.

— Страхувам се да не сгреша.

— А как ти описа нападателя?

— Не успя. Бил висок, само това.

Сайер подпря брадичка на ръката си.

— Струва ми се абсурдно. Защо му е да насочва вниманието към себе си?

— Така е, абсурдно е. Най-добре изобщо да не се срещам повече с нея, за да се поуталожат нещата.

Скаре прокара ръка през къдриците си и те щръкнаха.

— Ти какво ще правиш? При Йоран Сетер ли ще ходиш?

— Този път ще действам безпощадно. Дори след това да получа мъмрене от началството, ще го преживея. Важното е да напреднем. Ако не е той, поне да го изключим от кръга на заподозрените.

— Не е той. Няма да извадим чак такъв късмет.

— Разбирам те. А трябва да проверим и Холдинг. Той обаче реагира с неподправено изумление, когато го осведомих за показанията на Турил от бензиностанцията. Повтори, че поел към града. Изобщо нямал представа защо Турил е видяла друго, сигурно се била объркала. Замисли се колко улики водят към Йоран. Излъга ни къде е прекарал вечерта на двайсети август. Кара червена кола, каквато Линда е видяла във Витемуен.

— Не бива да вярваме безрезервно на думите ѝ.

— И все пак. Първо, на местопрестъплението е забелязана червена кола, вероятно фолксваген. Йоран има такава. Второ, минал е оттам в предполагаемия час на убийството. И, трето, по лицето му имаше следи от нокти.

— От кучето.

— Така твърди той. Разхожда се с чисто нови маратонки. Бил е облечен в бяла блуза и тъмни панталони. Това съвпада с описанието на мъжа, когото Линда е видяла на поляната. Прибрал се е с други дрехи. Защо се е преоблякъл? Тренира усилено. Силен е. Доколкото знаем, взема стероиди, а те нарушават емоционалното равновесие. И накрая: по думите на Ула си е взел душ в „Адонис“. Самият Йоран призна, че е влязъл в банята веднага след като се е прибрал. Какво е искал да отмие от себе си?

Скаре се приближи до прозореца. Постоя там, загледан в реката и в лодките.

— Ако греша за Линда, ще си получа наказанието — унило отрони той.

— Пробва ли да се свържеш с майка ѝ? Ако наистина някой я е нападнал, майка ѝ ще забележи.

— Освен това има и приятелка от Елвеста. Карен сигурно е споделила нещо и с нея.

— Добре, ти се захващай с дамите. Справяш се отлично.

Скаре изсумтя.

— Какво става с Колберг? Кога ще го оперират?

— Утре вечер. Не ме разпитвай. Ще те държа в течение, когато аз преценя.

— Поздрави го.

Някога и Йоран Сетер е бил дете. Русокосо хлапе, което тича из подредения двор. Майка му го е гледала през прозореца, мислеше си Сайер, и му се е радвала. А вечер го е завивала. Многото мигове се превръщат в живота. Вероятно повечето са били хубави. И въпреки това се случва човек да изпадне в лош момент. Животът е нещо повече от мисли и мечти. Животът е тяло, мускули и пулс! Йоран тренираше от години. Напомпаните му мускули изпъкваха по кожата му като огромни навити на кълба въжета. За какво му бяха тези мускули, освен да вдига вся по-големи тежести? Дали тренираше от суетност, или просто с времето се бе вманиачил? От какво се боеше? Какво се мъчеше да скрие под бронята от твърди като камък мускули? В къщата излая куче и Сайер мерна лице на прозореца. На стълбите се появи мъж. Скръсти ръце като пазач. Огледа Сайер без капка стеснение. Бащата на Йоран не притежаваше силата и телосложението на сина си, но със суровия си поглед и враждебната си поза излъчваше неприязън.

— Аха. Пак ли вие. Йоран е в стаята си.

Турщайн Сетер тръгна пред Сайер и го заведе на втория етаж, Отвори Вратата, без да почука. Облечен в сив потник, Йоран седеше на стола. Беше бос, а във всяка ръка държеше по една гира — обли, загладена, тесни в средата, с по два диска в краищата. Йоран вдигаше ту едната, ту другата. При всяко усилие една жила изпъкваше леко на врата му. Погледна Сайер, но не спря да тренира. Инспекторът остана като омагьосан. Следеше гирите с очи, докато младежът бавно ги вдигаше и ги отпускаше. Йоран ги пусна на пода.

— Колко тежат? — поинтересува се Сайер.

Йоран го погледна.

— Всяка по десет кила. Само за загрявка са.

— И кога си вече загрял?

— Когато вдигам две по четирийсет.

— Значи имаш няколко комплекта?

— Да, с тежести от всички категории.

Стана от стола. Баща му още стоеше на вратата.

— Тези дни сте много заети — отметна глава Йоран.

Усмихваше се. Ако се страхуваше, съумяваше да го прикрива успешно. Изправяйки се, показа тялото си и веднага доби самоувереност.

— Нямам нищо против да присъствате на разговора ни — обърна се Сайер към баща му. — Но ще ви помоля да седнете.

Сетер се разположи демонстративно на леглото. Йоран се приближи до прозореца.

— Имам следния въпрос — подхвана Сайер, без да сваля поглед от гирите. — На двайсети август, когато си тръгнал от „Адонис“, си бил облечен в бяла спортна блуза и черни дънки. Дотук няма грешка, нали?

— Правилно — потвърди Йоран.

— Ще те помоля да ми донесеш тези дрехи.

Настъпи мълчание. Йоран отново вдигна гирите от земята, сякаш те му даваха сигурност. Подържа ги с обърнати нагоре длани и раздвижи леко китките си.

— Нямам представа къде са тези дрехи — равнодушно отвърна той.

— Тогава ги потърси — спокойно го подкани инспекторът.

— Майка ми се занимава с дрехите. Или са в пералнята или са прострени на въжето, откъде да зная.

Йоран вдигна рамене. Лицето му остана неподвижно.

Бащата наблюдаваше разговора от леглото, като се стараеше да не пропуска нищо. Въпросът на инспектора долетя до съзнанието му с цялата си страховитост.

— Най-напред провери в гардероба — предложи Сайер.

— Кажете ми, наистина ли имате право да искате от хората да изваждат дрехите от гардеробите си? — попита Йоран. — Без заповед за обиск, без никакви документи?

— Нямам право — призна с усмивка Сайер. — Но не е забранено да опитам.

Йоран също се усмихна. Пусна гирите върху пода. Двете паднаха едновременно и по шума от удара личеше колко са тежки. Йоран отвори гардероба и разрови небрежно дрехите, без да потърси старателно.

— Не ги виждам — заяви той. — Сигурно съм ги оставил за пране.

— Да проверим дали не са в коша за мръсни дрехи — предложи Сайер.

— Няма смисъл. Имам няколко еднакви спортни блузи и няколко чифта черни дънки.

— Колко по-точно?

Йоран въздъхна.

— Искам да кажа, че няма как да зная с коя риза и с кои дънки съм бил през онази вечер — изморено обясни той.

— Тогава ми донеси всичките.

— Не разбирам защо настоявате толкова да ви ги донеса? За какво са ви?

Йоран се зачерви. Започна да вади дрехите си от гардероба и да ги трупа на купчина върху гирите на пода. Слипове, чорапи, тениски, два чифта сини дънки, плетен пуловер и прозрачна пластмасова кутия: вътре имаше папийонка в яркочервено, от което косите да ти настръхнат.

— Няма ги тук — заключи той, обърнат с гръб.

— Какво означава това, Йоран? — спокойно попита Сайер.

— Нямам представа — промърмори младежът.

— Хайде да проверим в коша с мръсните дрехи и пералнята. После и въжетата за простиране.

— И какъв смисъл има? — тросна се Йоран.

Баща му ги наблюдаваше, стегнал мускули.

— Нямате право — отбеляза напрегнато той.

— Нямам — спокойно се съгласи Сайер. — Така е. Обаче моля за нещо съвсем просто. Всички имаме интерес да намерим тези дрехи.

— А ако откажа? — заинати се Йоран.

— Тогава няма какво да направя. Е, ще се замисля каква е причината да се съпротивляваш толкова, вместо да ни съдействаш.

Бащата явно се чувстваше неловко. Следеше разговора със спотаен гняв.

Сайер разрови купчината дрехи на пода и вдигна едната гира.

— С какво намерение сте дошли? — прикова в него поглед Йоран.

— Дойдох да изчистя името ти — простичко обясни инспекторът. — Да те извадя от кръга на заподозрените. И ти искаш същото, нали?

Очите на Йоран блуждаеха трескаво.

— Да, разбира се.

— В такъв случай е необходимо да намерим тези дрехи. Смятам, че не искам от теб нищо неизпълнимо.

Йоран преглътна.

— Ще попитаме майка ми. Прането е нейна грижа.

— Дали ще ги намери?

— Откъде да зная!

— Да не би да се страхуваш, че няма да успее?

Йоран пак се приближи до прозореца и се вторачи в градината.

— Къде беше вечерта на двайсети август? — попита Сайер с приглушен глас.

Йоран се извърна и извика разпалено:

— Това, че ти се е наложило да излъжеш, не те прави убиец!

Баща му започна да мига като попарен.

— Така е, Йоран — успокои го Сайер. — Имал съм много подобни случаи. Ако обаче мислиш за себе си, ще признаеш истината, колкото и неприятна да е тя.

— Лично е и не засяга никого — мрачно отвърна младежът. — Дявол да го вземе, защо точно аз изпадам в подобна ситуация!

Йоран изглеждаше страшно ядосан. Отвътре явно кипеше от гняв.

— За какво всъщност става дума, сине? — изправи ей баща му.

— Излез — отвърна Йоран.

Баща му го изгледа изпитателно и неохотно излезе.

Остави вратата зад гърба си отворена. Йоран я затръшна с ритник и се отпусна безпомощно на леглото.

— Бях в компанията на жена.

— Нормално — кимна Сайер.

Старши инспекторът наблюдаваше зорко младежа. Изпитваше към него, макар и слаба, симпатия. Винаги когато стоеше пред заподозрян, който се поти и се гърчи в отчаяние, Сайер не можеше да остане напълно безучастен. Тази къща и по-конкретно стаята на Йоран обаче никак не му вдъхваха доверие. Отвсякъде лъхаше на изолираност и студ.

— Как се казва жената?

— Ако издам името ѝ, ще си създам куп неприятности.

— По-добре да обсъждат с кого имаш интимна връзка, отколкото кого си убил.

— По дяволите, с какво го заслужих! — разпери ръце Йоран в пълно униние.

— Невинаги получаваме каквото сме заслужили — отбеляза Сайер. — Да бъдеш с жена не е престъпление. Случва се непрекъснато. Омъжена ли е?

— Да.

— И се страхуваш от съпруга ѝ?

— Не, изобщо не ми пука. И без това са пред развод.

— Тогава какъв е проблемът?

Сайер прикова изпитателния си поглед в Йоран. По лицето на младежа се изписа сериозна борба на мотиви.

— По-възрастна е от мен.

— Случва се — небрежно кимна Сайер. — Не е нещо необичайно.

— Изобщо не смятам, че е необичайно! Просто не искам да тръгнат слухове.

— Ще го преживеете. Нали сте възрастни хора. В сравнение с убийството във Витемуен някаква си любовна афера е направо дреболия.

— Тя е на четирийсет и пет — Йоран заби поглед в земята.

— От колко време имате връзка?

— Почти година.

— А Ула знае ли?

— Не, за бога!

— Значи, докато си бил с Ула, си поддържал паралелна връзка с омъжена жена?

— Да.

— Къде се срещате?

— В дома ѝ. Почти постоянно е сама.

— Името, Йоран.

Настъпи продължително мълчание. Най-сетне Йоран прокара пръсти през косата си и простена:

— Тя ще откачи.

— Става дума за сериозно разследване. Ще те разбере.

— Ула не е особено щедра — разочаровано процеди Йоран. — Само така изглежда. Онова, което ми липсва, си го осигурявам при друга жена.

— Което ти липсва?

— Не се преструвайте, че не се сещате за какво говоря!

— Просто искам да съм сигурен. Твое право е да бъдеш разбиран правилно от разследващия. Значи връзката ти с тази жена е била предимно сексуална?

— Да.

Лицето на Йоран се обля в гъста червенина. Въпреки това Сайер виждаше избледнелите белези от рани.

— Казва се Лилиан. Живее в швейцарската къща, която всичко одумват ехидно. Омъжена е за Айнар Сюнде — съдържателя на бистрото в центъра.

Йоран избърса потното си чело.

— На нея ли позвъни от колата?

— Да.

— В колко часа пристигна в дома ѝ?

— Нямам представа. От „Адонис“ поех направо към къщата, без да се отбивам никъде. Шофирам доста бързо.

Поставен в ужасно конфузно положение, Йоран съвсем изгуби кураж.

— Ако си тръгнал от фитнес залата в осем, както твърди Ула, вероятно си пристигнал при Лилиан преди осем и половина?

— Не погледнах часовника.

— Това е повод за радост — утешително подхвърли Сайер.

Промяната в тона му обърка Йоран. Младежът надига на глава.

— Току-що представи отлично алиби. Дано Лилиан да потвърди версията ти.

— Дано? — Йоран прехапа устни. — Ако не го направи, значи лъже. Все пак става дума за семейна жена. Може и да откаже да признае за аферата си.

— Ще отида да я попитам.

Йоран потръпна. Сайер огледа гирите за последен път: тежки, обли, гладки. Гореше от желание да ги конфискува. Така обаче би показал явно, че е вдигнал мерника на Йоран, а за това беше още твърде рано. Младежът го изпрати по стълбите. Майката излезе от кухнята. В очите ѝ се четеше ужас. Сайер чу как кучето стърже с нокти зад една врата и скимти.

— Какво е станало? — изплашено попита тя.

— Нищо — усмихна се Сайер.

Майката се приближи до сина си, потупа го по рамото и се зае да обира прашинките върху дрехата му. После забеляза, че е бос, и веднага извади от коридора чифт пантофи. Йоран ги обу послушно. Сайер неволно се сети за кърлинг: майката приличаше на метла, която полира леда пред краката на сина си, за да може той безпрепятствено да постигне целта си. През живота си неведнъж се бе сблъсквал с подобни случаи.

Сайер излезе на двора. Бащата на Йоран цепеше дърва. Вдигна глава, когато вратата се хлопна зад инспектора. Тялото на господин Сетер потръпна и той се върна към работата си с рязък, презрителен замах.

— Здравей, Марие — Гюндер се вгледа в безжизненото ѝ лице. — Днес съм в лошо настроение — смръщи вежди той. — Едно нещо ще ти кажа. Журналистите са като плъхове. Намерят ли пролука, тутакси се шмугват. Вчера се обадиха осем пъти. Представяш ли си! Повечето бяха жени и се преструваха на много загрижени. Благи като просякини. Вече всички знаят, че Пуна е идвала при мен.

Опитваха се да ме убедят колко важно е да поговоря с тях, за да публикуват истинската история. Така или иначе щели да напишат статия по въпроса. Не че били жадни за сензации, просто такава им била работата. Хората се интересуват живо от подробности за съдбата ви — вашата и на индийската ви съпруга, казаха те. Искат да знаят коя е и къде е отивала. Тревожат се какво ще стане с вас. Ей такива работи разправят, Марие. До къщата сме, може ли да влезем, попита ме една. Затворих ѝ. Обадиха се и от някакъв вестник. После от друг и така до безкрай. Позвъниха дори на вратата. Отворих и какво да видя — насреща ми жена с букет цветя и огромна камера. Направо не повярвах на очите си. Излагате се ужасно, казах ѝ. Как не ви е срам? И затръшнах вратата под носа ѝ. Изгасих осветлението и дръпнах завесите пред прозорците. Грубиянството не ми е в характера, но вече не съм същият… Днес времето е ужасно. Добре че къщата ми е на високо. Няма поражения, само подът в мазето е влажен. Не съм се чувал с Карщен и не зная какво е положението у вас. Сега имам да ти говоря за по-важни неща. Най-сетне се срещнах с брата на Пуна. Казва се Шираз Бай. Голям чудак! Слаб като клечка с гарвановочерна коса като на Пуна. Много си приличат, но шуреят ми не е красив като нея, разбира се. Позволи ми да я погреба в Елвеста. Изпитах} неописуемо облекчение, Марие. Понеже аз я накарах дар дойде в Норвегия, където я сполетя това нещастие, ще се грижа за гроба ѝ през годините, които ми остават. Подозирам, че брат ѝ е доволен от договорката ни. За него беше важно аз да поема всички разходи. Лесно ни е на нас да говорим, живеем в една от най-богатите страни на света. Шираз работи в памуко-тъкачна фабрика и вероятно му; плащат колкото да преживява. Да не забравя: според слуховете полицията подготвя арест. Заподозрян е един младеж от Елвеста на име Йоран, не зная дали го познаваш. Син е на Турщайн и Хелга. Деветнайсетгодишен. Нямам представа какво са си въобразили полицаите. Йоран си има сериозна приятелка — хубаво, свястно момиче. Родителите му са почтени хора. Истината обаче е, че не ме е грижа. Не ме разбирай погрешно: искам виновникът да си получи наказанието. Но не желая да узнавам кой е и как изглежда. Това ще ми само донесе кошмари. Лицето му ще ме преследва в мрака и така нататък. Искам само да погреба Пуна, да засадя цветя на гроба ѝ. Есента приближава с пълна сила. Опасявам се, че експертизите ще отнемат много време и преди разследващите да са привършили, студът ще е настъпил. Какво според теб ще каже свещеникът? Пуна беше индуистка. Сигурно има определени правила, които трябва да се спазят в такива случаи. Ще поискам да я положат в гроба на мама. Когато някой ден се отървеш от тази пуфтяща машина, ще те заведа и ще ти покажа къде почива съпругата ми, пък ако ще да тикам инвалидната ти количка дотам. Наложи ли се, няма да ми струва нищо да бутам количката ти. Колкото до Карщен, не съм толкова сигурен. Прощавай за откровеността, но ти заслужаваш нещо по-добро. Казвам ти го високо и ясно, макар да не ме чуваш. Може пък да има някаква, макар и минимална вероятност, думите ми да стигнат до съзнанието ти. Ами ако останеш толкова обидена от мнението ми, че се събудиш от възмущение?

Скаре шофираше, а Сайер разсъждаваше на глас.

— Ако Йоран наистина е бил при тази жена по време на убийството, значи показанията на Линда за червения „Голф“ не ни вършат работа.

— А възможно ли е да е сколасал и за двете неща?

— Не е изключено — подвоуми се Сайер. — Но дали човек би потърсил компания след подобно деяние? По-вероятно е да се свре в миша дупка.

— Дали омъжена жена на четирийсет и пет ще си признае, че е имала връзка с деветнайсетгодишен тийнейджър?

— В началото — не.

— Нали уж нямаше да пожалиш никого? Май биеш отбой, Конрад.

— Ще се науча да действам по-безкомпромисно.

Лилиан Сюнде блесна пред тях в цялото си великолепие. Нещо в появата ѝ подсказа на Сайер, че вече ги е видяла през прозореца и се е подготвила добре. Лилиан се държеше превзето и се мъчеше да се престори на учудена. Закри уста с ръка.

— О, боже мой! Да не би да идвате във връзка с убийството?

Двамата мъже кимнаха. Лилиан изглеждаше чудесно, макар и малко понатруфена. Носеше прекалено много грим и бижута, а от отворената врата ги лъхна смесица от аромати, които не си подхождат. „Даже Ула проявява повече вкус“, помисли си Скаре и за миг заби поглед в стълбите. Домакинята ги покани в голямата къща. Коридорът — по-голям от хола в дома на Сайер — беше облицован с шахматно наредени каменни плочи в черно и бяло. Към втория етаж се виеше широко стълбище. Лилиан Сюнде се качваше пред тях и токчетата ѝ тракаха на всяко стъпало.

— Явно не сте събрали съществени доказателства по случая, щом сте опрели до мен — полюбопитства тя.

— Нямам намерение да губя нито вашето, нито нашето време — изкашля се Сайер. — Трябва да зная къде прекарахме вечерта на двайсети август.

Влязоха в просторния хол на втория етаж. В единия край имаше екзотична мебел: хлътнал в пода диван. Досега Сайер не бе виждал подобно нещо и остана очарован. Все едно влизаш в пясъчник.

Лилиан Сюнде разшири очи от изненада.

— Аз ли? На двайсети август? Тогава ли стана убийството?

— Да.

Сайер откъсна очи от дивана и я погледна.

— Трябва да си помисля малко — смръщи вежди тя. — Какъв ден от седмицата се падаше двайсети август?

— Петък.

— А, да. В петък винаги ходя на акупунктура в града. Страдам от… все едно от какво, но процедурите ми помагат. После пазарувам хранителни продукти и така нататък. Вероятно на двайсети съм била на фризьор. Боядисвам си косата всяка седма седмица — усмихна се тя. — А после… — изведнъж млъкна. Сякаш внезапно си спомни какво е правила и усмивката ѝ се стопи. — Тогава гледах филма по телевизията. — Позамисли се и подпря бялото си чело на дланта си, за да избегне изпитателите им погледи. — Американски филм. Не си спомням заглавието. Продължи дълго. Цяла вечер стоях пред екрана.

— Кой беше при вас? — тихо попита Сайер.

— С мен? — тя го погледна втренчено. — Никой. Бях сама. Децата са големи и вечер не са си вкъщи. А колкото до мъжа ми…

— В заведението ли беше?

— Да. Рядко се прибира преди дванайсет. А в събота остава и до два през нощта.

— Налага се да ви разпитам за един човек — обясни Сайер.

Обзе го редовното в такива случаи неприятно усещане. Лилиан Сюнде му стана симпатична. Хубава и много приятна жена, която вероятно няма повод да се чувства гузна. Засега.

— Познавате ли Йоран Сетер?

Очите ѝ пак се разшириха.

— Йоран Сетер? Зная кой е, но не го познавам лично.

— Той твърди, че е прекарал вечерта на двайсети август с вас. Тук, в тази къща.

Тя се облещи като дете, което е видяло нещо страшно. После примига объркано.

— Йоран Сетер? В дома ми?

— Според него от около година имате сексуална връзка.

Тя поклати невярващо глава. Започна да снове напред-назад, като размахваше напрегнато ръце.

— Какви ги говорите, боже мой?

— Вярно ли е, или не? — безжалостно настоя да получи отговор Сайер.

Понеже водеше разпита и беше зает предимно с внимателното формулиране на въпросите, старши инспекторът се надяваше Скаре, от своя страна, да се съсредоточи върху поведението ѝ и да не изпуска нито една подробност.

— Той не е стъпвал в къщата! Освен ако не е идвал при децата ни, но се съмнявам. Какво ще търси тук?

— Нали ви казах. Имате ли връзка с него?

Тя не можеше да отпусне ръцете си. Нервно подръпваше косата си — боядисана в тъмно медночервено и събрана на кок. Няколко къдрици висяха свободно. Вдигнатата събрана коса ѝ придава порядъчен вид, но палавите кичури говорят за разкрепостеност, прецени Сайер.

— Откровено казано, нямам представа защо ви е наговорил подобни неща. Омъжена съм.

— Но ви предстои развод. Правилно ли съм разбрал?

Тя забели очи с досада — нима полицаите знаят всичко?

— Да! Но това не означава, че по цял ден лудувам с хлапета на възрастта на децата ми!

— Йоран е на деветнайсет.

— Знаете ли аз на колко съм? — заядливо попита тя.

— На четирийсет и пет.

Тя отново направи няколко крачки.

— Нищо не разбирам — призна тя стресирана. — Защо му е на Йоран да говори такива неща?

— Може би защото са истина?

Сайер видя как през главата ѝ минават разнопосочни мисли.

— Вижте — подхвана спокойно той, — някои подробности от показанията на Йоран, свързани с въпросната вечер, ни доведоха при вас. Ако потвърдите, че е бил при вас и ни разкажете как се е държал, ще подпомогнете хода на разследването. Помислете си добре, преди да отговорите. Вашите думи може да се окажат съдбоносни за нечие бъдеще.

Лилиан погледна Сайер, после Скаре и пак започна да снове нервно из стаята.

— Да не би да твърдите, че моят разказ ще спаси кожата на Йоран? — недоверчиво попита тя. — Той замесен ли е в убийството?

— Нали уж не го познавате?

— Не го познавам, но това си е сериозна работа.

Сайер спря върху нея изпитателния си поглед.

— Да не би да сте изправена пред дилемата „свободата на Йоран или честта ми“?

Тя тръгна към кухнята, наля си чаша вода от чешмата и я изпи права.

— Признавам, веднъж отидох с една приятелка на заведение в града. Йоран беше там с неколцина младежи. Потанцувахме и пофлиртувахме. Нищо сериозно. Сигурно си е втълпил разни фикс идеи и ги е развил във въображението си. Вероятно потребностите му не му дават мира. Освен това тренира постоянно и е направил огромни мускули.

— Значи това сте го забелязали? — веднага попита Сайер.

Тя се изчерви и се извърна.

— В думите на Йоран няма нищо вярно, така ли?

Тя го погледна втренчено.

— Не, няма.

Сайер ѝ подаде визитката си.

— Това е телефонният ми номер. Ако се сетите за нещо. Впрочем, за какво ставаше въпрос в американския филм, който сте гледали на двайсети?

— За нещастна любов — кисело отвърна тя. — За какво друго?

Новината за ареста на Йоран Сетер порази Гюнвал. Все едно някой му удари шамар. Името на Йоран не се споменаваше, но съдържанието на статията подсказва достатъчно: деветнайсетгодишен младеж, който живее с родителите си на няколко километра от местопрестъплението; вдига тежести, работи в дърводелско ателие и кара автомобил, съвпадащ с описанието на очевидеца. Гюнвал пиеше кафе, стиснал вестника в ръка. Не може да бъде. Познаваше Йоран като енергичен и привлекателен младеж със сериозна приятелка, горди родители, стабилна работа и добри приятели. Освен това Гюнвал видя как не Йоран, а друг хвърли куфара в езерото.

Статията го хвърли в смут. Наведе очи към дебелото куче под масата:

— Йоран ли беше? — попита го той.

Бийгълът вдигна глава и наостри уши.

— Не, Айнар Сюнде хвърли куфара във водата.

Гюнвал се сепна. Беше го изрекъл на глас и неволно погледна през рамо. Поляната се виждаше между тъмните стволове на елите. По това прекрасно райско местенце не се забелязваше и следа от ужасното престъпление. Дъждът отми всичко. Кръвта от пребитото женско тяло попи в пръстта. Редно е да се обадя в полицията, мислеше разтревожен Гюнвал. Поне да ги предупредя, че куфарът е изхвърлен в езерото. Няма нужда да споменавам името на Айнар, само ще оневиня Йоран. Нищо не разбирай Гюнвал отново се зачете във вестника. Препрочете статията два пъти. Противоречивите му обяснения къде е прекарал вечерта на убийството и неспособността му да докаже твърденията си насочили подозренията срещу него. Освен това полицията иззела веществен материал за проверка. Бедничките Турщайн и Хелга, съжали ги Гюнвал, ужасно е да ти ровят из къщата. А кой знае как щяха да ги одумват в бистрото. Гюнвал не се занимаваше със сплетни. Беше на години, а и предпочиташе да си пие сам „Eau de Vie“ пред телевизора. Йоран обаче е невинен и полицията ще открие истината и без моя помощ, утешаваше се той. Или пък не? Обстоятелствата не налагаха да се обади веднага. Първо искаше да обмисли как да формулира сигнала си. Гюнвал държеше всичко, казано от него, да е истина. Нямаше никакво намерение да издава името си. Отнесе чашата си на плота и завърза кучето. Стана време да отиде в бакалията. Най-много да продаде четири кутии с мляко, един хляб и, ако му излезе късметът, каса бира. Гюнвал отвори бакалията и внесе купчината вестници. Отново се загледа в заглавията. Обзе го смесица от гордост и тревога: само той знаеше, че виновникът не е Йоран. На млади години да съм позвънил хиляда пъти досега, помисли си той. Сега обаче трябва да си гледам здравето. Нали скоро ще се пенсионирам.

Седнала в кухнята по халат, Линда изслуша новините по радиото. Поклати глава. Не, не е Йоран. Освен ако полицаите не знаят нещо повече. Линда разтри тила си. Продължаваше да я боли. Непрекъснато се тъпчеше с болкоуспокояващи, но не ѝ помагаха. Усещаше се като обвита в мъгла, която я правеше недосегаема за останалите. В мъглата имаше място само за Якоб със сините очи. Светът се разми, а образът на Якоб стана кристално ясен. От време на време Линда разговаряше с него. Чуваше ясно гласа му.

Гюндер извади вестника от пощенската кутия и прочете заглавието. Постоя, вперил в статията безизразни очи. Усещаше единствено умора. Толкова много шум, мислеше си той. Май всички трябва да затворим магазините и фирмите и да си отдъхнем веднъж завинаги. Замъкна се към къщи и седна да чете.

Муде на бензиностанцията отдели на клиентите ой повече време, защото всички искаха да споделят мнението си по случая. Не след дълго селото се раздели на две: едните смятаха Йоран за невинен, а другите заклеймяваха безжалостно постъпката му. Остана и трета, по-скромна брой група от хора, които вдигаха безучастно рамена, докато очите им шареха неспокойно. Бяха достатъчно умни да си траят и достатъчно далновидни да не забравят, че един ден ще удари часът на разплатата.

В Съдебната палата се подготвяха за първия разпита Йоран вървеше с вдигната глава. Мислеше за лицето на майка си на прозореца. Баща му, напълно онемял, гледаше с очи, почернели от съмнения. Той така и не се научи да споделя чувствата си. Майката хлипаше като дете! Старши инспекторът вървеше пред него, мълчалив и сив като стена. Колко странни процедури трябва да мина, чудеше се Йоран. Всичко му се струваше нереално. Полицаите обаче се държаха приветливо. Никой не би го ударил, беше сигурен. По коридора ги преследваше цяла гвардия от журналисти. Йоран не правеше опити да се крие, крачеше спокойно и решително. Съобщиха му, че адвокатът му ще пристигне всеки момент.

— Вече се вози в таксѝ с документите по случая на коленете си — увериха го полицаите. — Понеже ще ръководя защитата ти, е важно да му се довериш.

Защо говорят така? Йоран се мъчеше да съобрази кой от цялата тази нереална ситуация е истина. Кое от събрания доказателствен материал го доведе тук? Служителите на реда вървяха забързано, нетърпеливо. От време на време спираха за миг, защото от страничните врати изскачаше полицай с още книжа. Йоран ги изчакваше, спираше и той. После пак тръгваха. Тръгваше и той. Устата му пресъхна. С каква стая го водят? Необзаведена, с ослепителна светлина? Дали ще го оставят насаме с разпитващия, или ще присъства и свидетел? Йоран беше гледал безброй филми по темата. В ума му се заредиха откъслечни картини на крещящи мъже, които удрят с юмрук по масата и задават едни и същи въпроси на заподозрения, изтощен от недохранване и недоспиване. Още веднъж. Започваме отначало. Какво се случи, Йоран?

Краката му се подкосиха. Обърна се и погледна назад. Още полицаи. Е, нали са на работа, успокои се той. Телефоните пискаха. Не след дълго информацията за случилото се ще плъзне из цялата страна. Ще го съобщят по радиото и в дневния бюлетин. През целия ден новината ще тече в бялата лента в долната част на екрана. Йоран нямаше представа, че в същия момент трима полицаи претърсват щателно чекмеджетата и шкафовете в стаята му. Иззеха всички дрехи, ботуши и обувки за доказателствен материал по случая. Целият му живот изчезна през вратата на родния му дом. Майка му изтича зад къщата и застана под дъба, вглъбена в молитва. Баща му, изправен като войник на стълбите, зяпаше злобно минувачите. Полицаите претърсиха и коша с мръсните дрехи в мазето. Разровиха купчината писма в кухнята, макар че Йоран не получаваше друго освен фиша за заплатата си в началото на всеки месец.

Той не знаеше как изглежда адвокатът му, но го търсеше с очи. А когато най-сетне се появи, Йоран изгуби всякаква надежда. Слабичък мъж с прошарена коса и очила със старомодни рамки. Скучен сив костюм. Дебела папка под мишницата. Приличаше на човек, който е затрупан с работа и не му остава време да се нахрани на спокойствие и да поспи. Със сигурност не спортува, помисли си Йоран, виждайки ръцете му, по-хилави от ръцете на Ула. Предоставиха им стая и ги оставиха насаме. Йоран се помъчи да се отпусне.

— Държиш ли се, доколкото е възможно предвид обстоятелствата? — попита адвокатът и отвори папката.

— Да.

— Имаш ли нужда от нещо? От храна? От напитка?

— Една кока-кола ще ми дойде добре.

Мъжът подаде глава в коридора и извика да донесат една кока-кола.

— И да е студена! — добави той. — Казвам се Роберт Фриц Наричай ме Роберт.

Стисна ръката на Йоран делово и енергично.

— Най-напред, преди всичко останало: отрече ли категорично да си виновен във връзка с убийството на Пуна Бай?

— Коя? — изненада се Йоран от чуждестранното име.

— Жената, убита във Витемуен, е индийка. Името ѝ бе Пуна Бай.

— Невинен съм.

— Знаеш ли нещо, каквото и да е, за това убийство? Например кой би могъл да го извърши?

— Не.

— Ходил ли си близо до местопрестъплението по друг повод? Възможно ли е да си оставил там по невнимание лични вещи?

— Не — Йоран потърка челото си.

Фрис не сваляше от Йоран втренчения си поглед.

— В такъв случай смятам за своя задача да се боря за оправдателната ти присъда. От огромно значение е да ми разкажеш всичко и да не премълчаваш нищо, което прокурорът впоследствие би извадил от ръкава си.

Йоран го погледна несигурно.

— Нямам какво да крия — категорично заяви той.

— Добре. Не е изключено обаче с времето да си спомниш нещо. Сетиш ли се, незабавно ми го съобщавай. Имаш право да говориш с мен, когато пожелаеш. Възползвай се. В момента работя по няколко случая, но при необходимост ще впрегна всичките си сили, за да се отзова веднага.

— Казах цялата истина на разследващите.

— Чудесно.

Донесоха кока-колата за Йоран. Той отпи няколко пъти. Студената течност боцкаше езика му.

— Длъжен съм да те попитам дали осъзнаваш колко тежко обвинение се подготвя срещу теб. Уличен си в убийство при утежняващи вината обстоятелства.

— Осъзнавам го — кимна Йоран, леко разколебан: подобно нещо му се случваше за пръв път и той се чувстваше объркан в непознатата територия.

— Утежняващите вината обстоятелства означават, че има вероятност да ти наложат допълнителна присъда до две години заради физическото насилие над жертвата. Подобни случаи събуждат агресивността на полицаите. Ще искат да бъдеш настанен във временния арест, а докато си там, ще съберат нужния доказателствен материал, за да повдигнат обвинение в съда. Ти ще имаш право на кореспонденция и регламентирани посещения.

— Нима се налага да остана тук? — отрони Йоран.

Очакваше, че ще го разпитват няколко часа, ала се надяваше надвечер да го пуснат. В заведението на Айнар щеше да гъмжи от народ. Йоран искаше да се включи в компанията, да чуе какво ще кажат. Обзе го паника. Отпи неспокойно от кока-колата.

— Ще се опитат да те сломят — предупреди Фрис. — Не го забравяй. Преди да отговориш, преброй до три.

Йоран го гледаше с недоумение.

— Ще се помъчат да те извадят от равновесие. Важното е да не се поддаваш на провокациите им, дори да чувстваш крайно изтощение. Лесно ли губиш контрол?

— О, доста съм издръжлив — опери се Йоран и демонстративно се поизправи на стола, за да се видят големите му бицепси.

— Не говоря за мускули — поклати глава Фрис. — А за това горе — и посочи главата си. — Мъжът, който ще води разпита, няма право да те удря. Няма дори да се опита, познавам го. Но ще изпробва всички останали разрешени от закона методи, за да изтръгне самопризнанието ти. За него значение има само да признаеш за убийството, а не дали си виновен.

Йоран впери ужасените си очи във Фрис.

— Нямам причина да се страхувам — отвърна младежът, ала гласът му се разтрепери, докато стискаше до пръсване чашата с кока-кола. — Все пак имам алиби — додаде Йоран. — Тя е надежден свидетел. Само да не се отметне в последния момент. Впрочем, ако са били при нея, не разбирам какво правя тук.

— За Лилиан Сюнде ли говориш? — намръщи се Фрис.

— Да — Йоран се слиса колко много неща са научили полицаите и адвокатът в рамките на толкова кратко време.

— Тя отрича да си бил при нея — осведоми го Фрис.

Йоран облещи очи от изненада. Цветът се отдръпна от лицето му. Скочи от стола и заудря с юмруци по масата.

— Дяволите да я вземат! — изкрещя той. — Проклета дърта чанта! Доведете я и ще разберете каква е истината! Познавам тази жена повече от година, а тя ще разправя…

Фрис се изправи и бутна Йоран да седне на мястото си. Младежът млъкна.

— Забрави да преброиш до три — тихо го подсети адвокатът. — Едно такова избухване в съда е достатъчно да те сметнат за роден да убиваш. Осъзнаваш ли колко сериозно е положението?

Йоран дишаше тежко и стискаше здраво плота на масата с две ръце.

— Бях при Лилиан — прошепна той. — Щом твърди нещо друго, значи лъже. Само да знаете колко много зная за нея! Какво ѝ харесва и какво не. Какви пози предпочита.

Как изглежда тялото ѝ до последната подробност. Зная всичко това!

— Лилиан рискува да изгуби много, ако признае за аферата ви — тихо отбеляза Фрис. — Например достойнството си.

— Тя няма такова — гневно реагира Йоран.

По бузата му се търколи издайническа сълза.

— Хората ще се питат защо си поддържал връзка с Ула Мьорк, като същевременно си посещавал редовно Лилиан в продължение на година.

— Това не е престъпление.

— Да, но хората имат нужда да разберат що за човек си, как разсъждаваш и как действаш. Непременно трябва да имаш обяснение за поведението си, ако те попитат, а това ще се случи, вярвай ми. Като начало предлагам да обясниш на мен защо си постъпил така.

Йоран го гледаше удивен. Какво толкова има за обяснение? Ами че то си е ясно като бял ден. Две жени са за предпочитане пред една, освен това са и различни по характер. Ула изглеждаше като перфектната приятелка, но искаше постоянно да става по нейната. Все нещо ѝ пречеше. Лилиан винаги беше готова за секс. Не му се налагаше да я държи за ръка или да я води на ресторант. Ула искаше постоянно да я глези и обгрижва. Само ако я ухажваше, получаваше каквото иска; утоляваше накипялата си страст — впрочем единствената причина мъжете изобщо да си намират сериозна приятелка.

— Йоран, не смяташ ли, че интимната връзка включва нещо повече от сексуален контакт?

Йоран го погледна унило.

— Първоначалното влюбване изчезва — изморено обясни той. — И то доста бързо.

— А любовта? — попита Фрис.

Йоран се усмихна скептично.

— Момче — подхвана назидателно адвокатът, — съдебните заседатели ще очакват да се отнасяш сериозно към връзката си с Ула. Може ти да не си изживял любовта, но това не означава, че тя не съществува.

Йоран заби обезсърчения си поглед в масата.

— Заседателите трябва да чуят колко силно обичаш Ула. Ще представиш Лилиан като глупава забежка и би дал всичко, за да я поправиш. Важно е да наблегнеш, че си бил у Лилиан във вечерта на убийството. Така си казал на полицаите и ще се придържаш към първоначалната си версия.

— Разбира се. Това си е самата истина.

— Ула е скъсала с теб след тренировката в „Адонис“. После си отишъл направо при Лилиан. Така ли да разбирам?

— Точно така. Първо ѝ звъннах да проверя дали си е вкъщи.

— Ядоса ли се на Ула?

— Малко се подразних. Тя непрекъснато къса с мен. Не знаех какво ѝ е хрумнало този път. Проклети момичета, казват ти едно, а после…

— Успокой се, Йоран, овладей се!

Младежът отново понижи глас.

— Не съм убил жената във Витемуен. В момента съм ужасно объркан и бъркам часове и дати, но едно нещо зная със сигурност: не съм я убил аз! По пътя до къщата на Лилиан не срещнах жива душа.

Изведнъж му се зави свят. Не му се беше случвало.

— Разпита ще ръководи Конрад Сайер — продължи Фрис. — След час ще дойде и ще те отведе. Разпитът ще продължи дълго. През първите няколко дни ще се опита да спечели доверието ти.

— През първите няколко…

— Не забравяй да дишаш. Няма закъде да бързаш, Йоран, трябва да си изиграеш картите достойно и спокойно. Изгубиш ли самообладание, Сайер ще те атакува веднага.

Ма пръв поглед ще ти се стори дружелюбен и уравновесен, но те е взел на мушка. Смята, че ти си убил индийката. Разбил си главата ѝ на парчета, защото си побеснял заради разочарование в собствения си живот, което няма нищо общо е нея. Не ти харесва жените да те отхвърлят, нали, Йоран?

— Мамка му, на теб да не би да ти харесва? — избухна младежът и затвори очи. — Похарчих хиляди крони за Ула, водех я където пожелае, купувах ѝ подаръци. Навсякъде плащах аз, на кино, в кафенетата, макар тя да работи. И въпреки всичко спря да ми пуска.

— Няма как да изпратим сметките за разходите на старите си приятелки, нали?

— Ако можех, щях да го направя — разпалено го увери Йоран.

— Обичаш ли я?

Йоран преброи до три.

— Бях свикнал с нея. След толкова дълго време.

Фрис вдигна глава към прозореца, сякаш за да намери изход.

— Свикнал си с нея, е присъствието ѝ. А когато те е напуснала, си се почувствал предаден. Така ли е?

— Да, но се виждах и е Лилиан.

— Изпитвал ли си желание да удряш?

— Никога не съм посягал на Ула! — извика Йоран. — Нито веднъж. Тя ли ви каза такова нещо?

— Не. Полицаите ще твърдят, че си пребил друга жена, за да се освободиш от агресията си. Случайно си се натъкнал на Пуна и си я убил. Била е лесна жертва: сама в непозната страна, дребна, крехка. — Фрис извади бележник и химикалка. — Разкажи ми как прекара двайсети август от сутринта, когато си се събудил, до вечерта, когато си легнал да спиш. Опиши ми какво си правил във всеки час от деня. Нужен ми е подробен поглед. Старай се да не пропускаш нищо. Не бързай.

— Нали полицаите ще ме питат същото?

— Да. Нека поясня: гледай двете ти версии, пред мен и пред тях, да не се разминават. Разбираш ли?

— Бях при Лилиан — прошепна Йоран.

Моя ли е вината, питаше се Линда. Дори да беше така, не се притесняваше особено. Нека приберат зад решетките когото поискат — Йоран, Макарона, Муде… Изобщо не ѝ пукаше. Легна си. Каза на майка си, че я мъчи ужасиш главоболие и няма да ходи на училище. Отпусна се върху възглавницата и се вторачи в паяка. През последните дни не ядеше почти нищо. Чувстваше се лека и ефирна, като на сън. Майка ѝ се качи в камиона и потегли нанякъде. Нямаше представа, че Линда стана малко по-късно и отиде 4 велосипеда до магазина на Гюнвал, за да купи вестници. Непрекъснато излизаха новини по случая „Витемуен“, особено след ареста на Йоран. Не той е убил индийката, мислеше Линда. Мъжът в бараката беше много по-висок. Гласът му звучеше съвсем различно. Трябва да пуснат Йоран! Вероятно ще се опита да ѝ отмъсти, защото насочи полицията към него. Линда обаче нямаше сили да се страхува. Прекара много часове в леглото, унесена в мечти. Представяше си как я отвлича жесток циничен престъпник. Затваря) я в злокобна къща, а Якоб се промъква през задната врата с огнестрелно оръжие и я освобождава, като рискува собствения си живот. Тази история имаше и други варианти: Якоб е ранен и полага глава в скута ѝ, а тя бърше кръвта от слепоочието му. Или: самата тя е простреляна, Якоб вика името ѝ и я люлее; слага ръка на сърцето ѝ, мъчи се да я съживи. Линда не се изморяваше да фантазира. Питаше се дали Якоб разполага постоянно с лично оръжие, или взема от служебните само когато се налага. Интересуваше я как да се сдобие с оръжие за самозащита. Човек никога не знае. А когато Йоран излезе от затвора… Линда затвори очи. Болеше я вратът. И гърбът от продължителното лежане. Изненадващо болката започна да ѝ харесва. Мъката ѝ се услади. Лежеше си неподвижно и страдаше за голямата си любов.

До всеки човек има път. Трябва да намеря как да стигна до Йоран, разсъждаваше Сайер. До ранимата душа, скрита в непробиваемото тяло. Няма да нахлувам със сила. Ще изчакам, докато Йоран сам реши да ме покани. Пък ако ще да отнеме много време.

Докато вървеше към стаята за разпит, Сайер мислеше за Колберг. Подложиха го на операция и той излезе от упойката. Не можеше да стои на краката си.

Йоран седеше на стола, стегнат като възел.

— Ето ни пак заедно — усмихна се Сайер.

Инспекторът се усмихваше много рядко, но Йоран не знаеше това. На масата имаше бутилки с минерални вода и кока-кола. Стаята му се стори уютна, с приятно осветление и удобни столове.

— Преди да започнем разговора, искам да ти кажа следното — погледна го Сайер. — Имаш право да повикаш твой близък да присъства на разпита. Например Фрис. Когато се почувстваш изморен, имаш право на почивка, на храна и напитки. Ако си изтощен и искаш да продължим на следващия ден, по всяко време можеш да излезеш от тази стая и да се върнеш в килията си. Разбираш ли?

— Да — кимна Йоран, изненадан колко много права има.

— Паснахте ли си с Фрис? — попита Сайер.

Държи се дружелюбно, почти бащински, помисли си Йоран. Опитва се да се сближим. Но той олицетворява врага. Дишай, каза си той, едно, две, три.

— Нямам с кого да го сравня. Досега не ми е трябвал адвокат.

— Фрис е добър, да знаеш. Понеже си способен млад човек, ти отреждат най-опитния адвокат. Дори не те удря по джоба. Други хора му плащат хонорара.

— Кои? Данъкоплатците ли? — иронично попита Йоран. Забрави да диша.

— Да, защото живеем в правово общество.

— Ако наистина живеем в правово общество, ще ме пуснете още довечера. Не ви казах всичко, но това не означава, че съм убил онази жена.

— А какво означава?

Йоран се замисли за Лилиан.

— Постъпих глупаво в желанието си да защитя името на омъжена жена — горчиво призна той. — Трябваше веднага да ви кажа, че съм бил с Лилиан.

— Тя отрича.

— Защото е путка на два крака!

Йоран се надигна от стола, но отново се отпусна.

— Не разбирам защо жените отричат, когато ги попитат какво са правили под чаршафите — отчая се той. — Нали и на тях им се прави секс. Само дето не искат да си признаят.

Присви устни с огорчение.

— За жените е по-трудно да говорят за това. По най-различни причини. Понякога околните го използват срещу тях. Но ти си мъж и няма да навреди на името ти.

Сайер наля напитки в двете чаши и избута едната към Йоран.

— Да оставим за малко този въпрос. Хайде да сменим темата. Разполагаме с достатъчно време. Къщата на родителите ти е много хубава. Там ли си израснал?

— Да.

— И какво е да живееш в Елвеста? — полюбопитства Сайер.

— Е, не е като в Лае Вегас.

Йоран се подсмихна, макар да се мъчеше да запази строгото си изражение. Фрис го предупреди да отговаря на въпросите кратко и стегнато, но Йоран се чувстваше по-спокоен, ако говори.

— Сигурно мечтаеш за друг живот?

— Случва се. Например за апартамент в Осло. Тогава обаче цялата ми заплата ще отиде за наема.

— Бива те да си запълваш свободното време. Не мързелуваш, а работиш и тренираш усилено. Излизаш с приятели. Винаги ли си бил толкова деен?

Йоран не бе свикнал да чува, че го бива за нещо. Като се замисли обаче, сметна, че заслужава похвалата.

— Тренирам от петнайсетгодишен.

— Аз тичам за здраве. Затова съм издръжлив. Но не съм силен.

— Това ми е много интересно. Повечето хора живеят в пълно неведение за физическите си способности. Защото не ги използват. Ако например ви попитам колко можете да вдигнете, се хващам на бас, че не знаете.

— Така е — усмихна се засрамено Сайер. — Нямам представа. Трябва ли да зная?

— Иска ли питане! Важно е човек да е наясно със силите си.

— Значи според теб това показва добро самопознание?

— Точно така. Аз лично зная отлично докъде се простират силите ми. Сто и петдесет от лежанка — похвали се той със зле прикрита гордост.

— За жалост това не ми говори нищо. И двеста да беше казал, пак щях да ти повярвам.

— Струва ми се странно.

Сайер направи пауза и започна да пише в бележника.

— Какво записвате? — попита Йоран.

— За какво си говорим. Имаш прекрасно куче. Привързан ли си към него?

— Да, с времето се привързах. Имам го от четири години.

— Значи му остава още много живот. Аз имам леонбергер. Вчера го оперираха от тумори в гърба. Остава под въпрос дали ще се изправи пак на крака. Горкичкият, ви момента прилича на Бамби върху ледена пързалка.

— Старо ли е? — попита Йоран без особен интерес.

— На десет години. Казва се Колберг.

— Господи! Що за име?

— Благодаря ти — засмя се Сайер. — И преди са ме питали. Твоето куче как се казва?

— Кайро. Нали се сещате, тъмен и горещ.

— Мм. Чудесно име. Ще ми се и аз да имах толкова: елегантно въображение.

За съвсем кратко време Йоран получи два комплимента: повече отколкото получаваше за цяла година.

— Разкажи ми за приятелките си — подкани го Сайер с широка, вдъхваща доверие усмивка, открита като море.

Йоран се смути.

— Нямам приятелки — сърдито възрази той. — Или имам мацка, или нямам.

— Добре, значи мацки. Нали все пак се сближаваш с тях?

— Някои съм ги харесвал повече от други — неохотно призна Йоран.

— Ула от кои е?

Мълчание. Йоран отпи от кока-колата и се хвана как поглежда към часовника. Бяха изминали пет минути.

— За колко момичета говорим?

Сайер гледаше младежа: гладка, светла кожа, мускулест врат, сипни ръце с къси пръсти.

Йоран ги преброи наум.

— Да кажем дванайсет-петнайсет.

— Колко пъти момичето слагаше край на връзката? — поинтересува, се Сайер.

— Винаги аз исках да скъсаме. Бързо ми омръзват — призна той. — Момичетата все нещо не им отърва. Препалено много грижи ми създават.

— Така е. Безспорно. Съгласен съм, че мъжете и жените сме доста различни. Ако не бяхме обаче, нямаше да има смисъл да тичаме след тях.

— Хехе, да. Май сте прав.

Йоран се засмя добродушно.

— А Ула? — предпазливо попита Сайер.

— Ула е супер — поклати глава Йоран. — В добра форма. Нямам забележки по отношения на тялото ѝ, само що се отнася до мозъка.

— Сигурно си преживял тежко раздялата. Особено щом си свикнал ти да си тръгваш пръв.

— Ула е непостоянна като дете. Непрекъснато къса с мен, а после се връща.

— Дали и този път ще стане така?

— Най-вероятно — убедено отвърна Йоран. За миг погледна Сайер право в очите. — А тази глупачка, която идентифицира колата ми, не може да различи автобус от камион. Линда не е съвсем в час. Грешите, като се осланяте на приказките ѝ.

— Нека обсъдим въпроса спокойно. Не бързаме за никъде.

Йоран прехапа устни.

— Сега трябва да издирвате мерзавеца, който е убил онази жена, а не да си губите времето с мен. Дано сте изпратили други ваши колеги да разпитват наоколо, защото иначе според мен пилеете нахалост парите на данъкоплатците.

Сайер се облегна.

— Как се чувстваше в училище? Завършил си началното си образование в Елвеста.

— Да. Чувствах се добре.

— А разбираше ли се с учителите?

— С някои. Харесвах учителите по ръчен труд и по физкултура.

— А, вярно — сети се Сайер. — Нали сега работиш в дърводелско ателие. С какво точно се занимаваш там?

— Обучават ме. Правя всичко: от етажерки до големи саксии. С различни размери.

— Работата допада ли ти?

— Разбираме се с шефа. Супер е.

— В дърводелските ателиета ухае на дърво. Прав ли съм?

— Да — кимна Йоран. — Мирише много приятно. Различните видове имат различна миризма. С времето се научаваш кой как ухае.

Времето минаваше в общи приказки. Раменете на Йоран се отпуснаха. Той започна да се усмихва все по-често. Наливаше си кока-кола. Попита Сайер дали ще си вземе ново куче, ако старото, как му беше името, Колберг, не се оправи. Истинско безумие е да наречеш кучето си Колберг!

— Не зная — отговори Сайер с изиграна и същевременно с искрена тъга.

Инспекторът си водеше записки. Какво ще го посъветва Йоран за дресурата на кучета?

— С моето не ми се получи — призна Сайер с леко смутен вид и погледна Йоран като ученик, който иска съвет от експерт.

Йоран беше наясно с дресурата и започна да обяснява надълго и нашироко как кучето му Кайро изпълнява всичките му, дори негласни, заповеди.

— Ако кучето ви не се подчинява, вероятно изобщо не сте искали да го направите послушно.

— Умно казано — кимна замислено Сайер.

Така Йоран получи третия си комплимент. Два часа отлетяха все едно в игра. Сайер преписа записките си на чисто.

— Прочети ги внимателно. Подпиши се отдолу. Така потвърждаваш, че написаното отговаря на проведения между нас разговор. Така ще процедираме след всеки наш разговор. С други думи, ти решаваш какво да фигурира в документа.

Йоран кимна, прочете текста и се подписа. Сайер се изправи и застана до него.

— Я виж ти — усмихна се Йоран и погледна нагоре, защото въпреки мускулите си се почувства нищожен до снажната фигура на Сайер. — Почти два метра си!

Върнаха го в килията. По време на разпита не споменаха и дума за убийството. Йоран недоумяваше защо. Стана време за обяд. Яйца на очи и бекон. Докато се хранеше, си мислеше за Сайер. Тази история с болното куче наистина беше много тъжна.

— Здравей, Марие.

Гюндер придърпа стола към леглото ѝ. Сестра му вече дишаше самостоятелно, без помощта на респиратора. Обаче все още се намираше в безсъзнание. Необичайната тишина в стаята го плашеше. Марие наистина дишаше, но не равномерно като машината. Гюндер се разтревожи. Искаше му се да ѝ помогне някак.

— Днес погледът ми се спря върху снимката ти с Карщен от сватбата. Толкова си се променила. Чертите ти са се изгубили. Според лекаря става така, защото мускулите ти не се движат. Какво от това, че се шегувам — ти така или иначе не се смееш. Нямам сили да мисля за бъдещето. Мъчително е. Ако беше жива, Пуна вече щеше да е опознала Елвеста, да е свикнала с къщата, с градината. Щеше да се е научила да използва пералнята, микровълновата фурна и видеото. Щяхме да гледаме индийски филми, прегърнати на дивана. В Индия правят много филми. Романтични, със смели мъже и красиви жени. Не като нашите: на злободневни теми, за най-обикновени хора. Индийците умеят да мечтаят. Нямат друг избор, защото живеят в крайна бедност. Да не забравя: получих няколко писма от непознати жени. Рускини, филипинки. Били на мое разположение. Съчувстват ми. Какво мислиш за подобни жени? Пуна още не е изстинала, както се казва. Объркан съм, не ги разбирам. Разпитват онзи Йоран. Той отрича всичко. И как иначе? Ако го е извършил, никога няма да си признае. Не е за вярване, че млад мъж, на когото най-хубавото му предстои, отнема живота на невинна жена. Задържаха го в предварителния арест за четири седмици. Прочетох го във вестника. Непрекъснато мисля за родителите му. Отрудени, свестни хора. Осигурили са му добра семейна среда. С тревоги и надежди са го гледали как расте. В момента следователите събират доказателства. Ще трябва да докажат категорично, че Йоран е виновен. Понякога се питам как ли се е чувствала Пуна! Чакала ме е на летището и се е качила в колата на непознат, която я е отвела право към смъртта. А таксиметровият шофьор? Ами ако е бил той? И всичко това се случи само защото ти катастрофира. Не те обвинявам, Марие, но никога не си умеела да шофираш. Според мен повече не бива да сядаш зад волана. Току-що се сетих за зимата на 1959-а, когато натрупа много сняг. Двете с Кристин играехте зад къщи. Гледах ви през прозореца. Боледувах от шарка и не ми позволяваха да излизам. Вие двете се хилехте като побъркани и пищяхте, чувах ви от всекидневната. Времето беше меко и направихте ужасни фигури от мокрия сняг. Спомняш ли си? Дори не смея да го изрека на глас, макар да зная, че не ме чуваш. Тогава не ви издадох на мама. Тя щеше да откачи. Ние, хората, вършим много странни неща, Марие. Братът на Пуна не ми излиза от ума. Изпрати ми много хубава нейна снимка по-голяма от онази, която аз ѝ направих в Индия. Купих подходяща рамка. Обещах да се свържа с Шираз, когато насрочим погребението. Но той едва ли ще дойде. Вероятно смята, че ще извърши грях, като позволи да положат сестра му в християнска земя. Какво значи християнска? Земята си е еднаква навсякъде. Разговарях със свещеник Берг. Да си призная, отначало се поколеба. Попита ме хиляда пъти дали шуреят ми е дал съгласието си. „Сигурен ли си? Не искам да възникнат проблеми. Освен това жена ти е индуистка, Юман. Не мога да го спомена в църквата. Надявам се, разбираш защо.“ Берг е симпатичен човек, но се страхува да не сгреши. Все пак ми позволи да пусна индийска музика в началото на церемонията. Ще отида да потърся нещо подходящо в града. Муде има няколко диска с индийска музика в бензиностанцията, но едва ли ще ми допаднат. Искрено се надявам Карщен да дойде. Съмнявам се обаче. Знаеш ли, Марие, струва ми се направо необяснимо как си все още жива при положение, че тялото ти не приема храна. Според мен повече няма да караш кола след тази злополука. Ще ми се обаждаш, ако искаш да отидеш някъде, и аз ще те карам. Нали Карщен все е зает. Тези неща ще ги обсъдим по-късно, когато се събудиш.

Муде извади една монета от купата и я пусна в „Уърлицър“-а. Музиката в този джубокс е на годините на Айнар, мина му през ума. Заведението беше пълно. Съдържателят подсушаваше чаши. Напоследък не обелваше дума. Според слуховете Лилиан започнала да си събира багажа. Злите езици напомняха колко странно е, че разривът между съпрузите настъпи точно след убийството във Витемуен и ареста на Йоран Сетер. Хорското въображение се развихри. Макарона, Карен и франк разговаряха в единия ъгъл. Поръчаха си по още една бира и погледнаха към бензиностанцията, където зад тезгяха работеше Турил. Муде се настани при компанията. Имаше спокойно лице и рядка руса коса, сресана назад. Изглеждаше възрастен за двайсет и осемте си години.

— Ясно е, че всички сме убедени в невинността на Йоран — каза Франк. — Ако обаче бяха закопчали другиго, неговите приятели пак щяха като нас да седнат на чаша бира, убедени в невинността му. За такива неща си мисля.

Всички отпиха от халбите си.

— Има и друго — притеснен отбеляза Макарона. — Не забравяйте, че полицаите не разкриват какво знаят за Йоран. Щом са решили да го арестуват, значи имат причини да го подозират.

— Как ли пък не! — поклати глава Франк. — Да се е случвало Йоран да посегне на някого?

— Винаги има първи път — обади се Муде и запали цигара.

— Питам се дали можем да отидем да го видим?

Айнар се изкашля от тезгяха.

— Йоран има право само на кореспонденция и регламентирани посещения. Няма да пуснат друг освен родителите му.

— Какво ли е да стоиш сам в килия без радио, без телевизия и без вестници, без да можеш да попречиш на медиите да пишат каквото им хрумне за теб?

— Някой знае ли що за птица е адвокатът му? — попита Макарона.

— Тънка сива стружка — обясни Муде. — Не ми се вижда голям мъжкар.

— В съда не им трябват мускули — възрази Франк и поклати тежката си глава. — Говори се за обективни находки. Иска ми се да разбера какво означава това.

— Косми, такива неща — отвърна Макарона. — Йоран ще загази здравата, ако е оставил следи.

— Говориш все едно Йоран го е извършил! — възмути се франк.

— Дявол да го вземе, та той е в затвора! Готвят се да повдигнат обвинение срещу него — напомни Макарона. — Натъкнали са се на нещо.

— Нищо не разбирам — поклати глава Франк, стъписай от мисълта, че е могъл да сгреши в преценката си за Йоран.

— Ще го срещнат с психиатър, за да проверят дали е в състояние да отговаря за постъпките си.

— Е, ние знаем, че Йоран не е невменяем — Франк отпи няколко глътки и се оригна. — Който е строшил главата на индийката, със сигурност е луд — сухо отбеляза той.

— Възможно е в ежедневието да е адекватен — предположи Айнар. — Просто в онзи момент да е откачил.

Настъпи мълчание. Необходимо им беше време да асимилират новата реплика. Всички си бяха изградили представа за Йоран. Сега го виждаха седнал до маса с пластмасова чаша в ръка. По лицето му е изписано объркване и безпомощност, по челото му лъщят капчици пот. Прегърбил се е върху твърдия стол. Понеже седи там от цяла вечност, започва да нервничи. Гърбът го боли. Непрекъснато поглежда часовника. Срещу него седи мрачен полицай. Той решава колко време да продължи разпитът. Представяха си го много ясно, но това не отговаряше на действителността. Защото в същия момент Йоран отхапа от гореща пица с пеперони. Кашкавалът се разтегли на тънки нишки и той го издърпа с пръсти.

— Бил си свикнал с Ула — подхвана тихо Сайер, — а когато тя е скъсала с теб, не си го взел присърце?

— Не — Йоран дъвчеше с апетит.

Пицата беше много вкусна и му донесоха подправки.

— И постъпката ѝ не те е провокирала?

Йоран преглътна и поля залъка с кока-кола. Поглади непокорната си коса.

— Не.

— По думите на Ула си се ядосал. Странно как ние, хората, схващаме едно и също нещо по коренно различен начин. Вероятно по-скоро си се натъжил?

— Натъжил? — учуди се Йоран.

— Кажи ми кое те натъжава.

Йоран се позамисли и отхапа отново от пицата.

— Нищо ли не ти хрумва?

— Никога не ми се е случвало да се натъжа.

— А как се чувстваш, когато не си радостен? Ти си приветлив младеж, но едва ли си постоянно в добро настроение.

— Не, не съм, разбира се.

— Тогава?

Йоран си избърса устата.

— Ако не съм весел, съм ядосан. То е ясно.

— Аха, разбирам. Няма как да си бил весел, когато Ула е скъсала с теб.

Продължително мълчание.

— Разбирам накъде биеш.

— Бил си ядосан. Постигнахме ли съгласие по въпроса?

— Да.

Отново пауза.

— И си се обадил на Лилиан. Попитал си я дали може да я навестиш.

— Да, и тя ми каза да отида.

— Според нея не си бил в дома ѝ. Случи ли се нещо по пътя?

— Не! Бях при Лилиан.

Йоран издърпа още една салфетка и си избърса устата.

— От утеха ли имаше нужда?

Йоран издуха въздуха през носа си.

— Никога нямам нужда да ме утешават.

— А от какво имаше нужда?

— Боже мой, използвай въображението си!

— От женска компания?

Йоран го зяпна удивен и се наведе над масата. Разсмя се толкова сърдечно, че Сайер смръщи вежди.

— Обясни ми кое те разсмя. Мисълта ти лети твърде бързо за възможностите ми.

Йоран преглътна комплимента и изимитира Сайер:

— От женска компания! Мамка му, кога си бил млад? По времето на Втората световна война ли?

Сайер се усмихна.

— Доста старомоден съм. Разкри ме. И така, от какво имаше нужда?

— Да се изпразня — лаконично отвърна Йоран и отхапа парче пица.

— И направи ли го?

— Нали ти казах.

— Не каза точно това. Обадил си се на Лилиан. Тя се е съгласила да отидеш у тях. Нека вървим крачка по крачка. Какви думи използва тя?

— А?

— Спомняш ли си как точно се изрази?

— Каза ми: става.

— Само това ли?

— Да.

— Докато шофираше към къщата ѝ, забеляза ли край пътя да върви жена от чужд произход?

— Не видях жива душа.

— Носеше ли куфар?

— Не видях никакъв куфар.

— В какъв цвят?

— Не зная. Не съм срещал никого по пътя.

— Или е носела само дамска чанта? Червена, във формата на ягода. Сещаш ли се?

— Не — изненада се Йоран.

Изведнъж нещо го разколеба.

— Вероятно това ти е убягнало?

— Няма какво да ми е убягнало. Не видях никого. Йоран остави пицата.

— Или си се постарал да го забравиш?

— Щях да си спомня подобно нещо.

— Какво нещо?

Мълчание.

— Вероятно духом си се намирал другаде, когато се е случило. Само тялото ти е било там.

— Тялото ми беше при Лилиан, заето с енергични движения. Спомням си дори какви чаршафи беше постлала. Зелени с водни лилии. Едно ще ти кажа — чистосърдечна призна Йоран — зрелите жени са много по-добри в секса от младите момичета. Жените се разтварят повече, а девойките се стискат.

Йоран си събу обувките и ги ритна настрани. Сайер мълчаливо записваше разговора им. И Йоран се умълча. В стаята цареше спокойна, почти лежерна атмосфера. Осветлението смекчи яркостта си, а с напредването на вечерта блясъкът от уличните лампи пожълтя. Йоран се чувстваше изморен, но не от разпита. Разсъждаваше трезво. Броеше до три. Обаче имаше още какво да се желае. В душата му се надигаше безпокойство, което нямаше сили да потуши.

— Колберг лежи у дома и не може да помръдне — въздъхна Сайер и остави химикалката. — Не зная дали изобщо ще се възстанови. Ако не, ще се наложи да го приспят.

Сайер изгледа продължително Йоран. Младежът запази спокойствие.

— Зная, зная — продължи Сайер, сякаш прочел мислите му. — Просто го споменах. На работа съм, но се тревожа за Колберг. Понякога ми се ще да съм на друго място. Макар че се чувствам добре на тази работа. Тук, заедно с теб. Твоите мисли къде са в момента?

— Тук — отвърна Йоран и прикова очи в инспектора, после към ръцете си.

— Следиш ли случая във вестниците? — попита Сайер.

Лапна един ментов бонбон и избута пликчето към Йоран.

— Да.

— И какво смяташ за случилото се?

— Ами какво… — Йоран си пое дъх. — Стори ми се ужасно. Предпочитам обаче да чета спортните страници.

Сайер зарови лице в шепите си, все едно се е изморил. Всъщност инспекторът следеше зорко всяко движение на заподозрения, но с този жест целеше да създаде у Йоран впечатлението, че се е отчаял. Изминаха шест часа. Само двамата. В стаята не проникваха нито звуци, нито звънене на телефони, нито крачки или гласове. Човек би предположил, че сградата е празна. Ала всъщност вътре кипеше живот.

— Какво мислиш за човека, който е извършил убийството? Лично мен този въпрос ме занимава отдавна. Как е при теб?

— Не ми хрумва нищо — поклати глава Йоран.

— Нямаш никакво предположение що за човек е убиецът?

— Нямам, разбира се.

— Дали е бил разгневен?

— Откъде да зная — кисело отвърна той. — Ти имаш за задача да го хванеш, не аз.

— Обаче е в твой интерес този човек да бъде заловен, нали?

По лицето на Сайер отново се изписа сериозно изражение. Погледът му не се отместваше, стабилен като обектив на камера. Прокара ръка през прошарените си коси и съблече якето си с бавни движения. После го окачи на облегалката на стола. Без да бърза, разкопча маншетите и запретна ръкави. Йоран го гледаше с изумление. В килията ме чака легло със завивка и възглавница, сети се той.

— Преди доста години с мой колега патрулирахме из града в една съботна нощ — подхвана Сайер. — Пред „Кралското оръжие“ имаше меле. Слязох от колата и се приближих. Двама млади мъже, на твоя възраст. Хванах единия за рамото. Той се извърна и ме погледна право в очите. Неочаквано, без никакво предизвестие, ръката му замахна от мрака и усетих как в бедрото ми се забива нож. И до днес имам белег от голямата рана.

Йоран се преструваше на незаинтересован. В действителност обаче поглъщаше жадно всяка дума на Сайер. За младежа всички истории, която нямаха нищо общо с убийството във Витемуен, бяха добре дошли. Те го разтоварваха и му осигуряваха, макар и кратка, почивка.

— Само това исках да кажа: толкова често гледаме по филмите как пробождат някого с нож. Четем за такива случаи във вестниците. Друго е обаче, когато на самия теб ти забият нож в бедрото. Спомням си как ме стегна нечовешка болка. Изгубих способност да говоря; всичко около мен изчезна, дори виковете и крясъците на хората се изгубиха. Болката стана непоносима. Сега всичко това ми изглежда дори смешно. Какво толкова, някаква си прободна рана. Остана само лека ивица. Но тогава загубих представа за всичко освен за раната.

Йоран недоумяваше какво целѝ инспекторът. Кой знае защо го достраша.

— Изпитвал ли си непоносима болка? — попита Сайер и се наведе напред.

Лицето му почти докосна лицето на Йоран. Младежът се отдръпна инстинктивно.

— Не. Само когато тренирам.

— Насилваш се, докато болката стане нетърпима, така ли?

— Разбира се. Непрекъснато го правя. Иначе няма да напредна.

— А накъде си се запътил?

Йоран погледна внушителната фигура на Сайер. Инспекторът не можеше да се похвали с мускули, но явно беше много жилав. Непроницаемият му поглед не се отместваше нито за миг. Проклетникът иска единствено да изкопчи самопризнанието ми, помисли си Йоран. Вдишай и издишай. Преброй до три. Бях при Лилиан.

Внезапно младежът се наведе отривисто над масата:

— Ще играем ли на канадска борба?

— Да. Защо не? — разпери ръце Сайер.

Опряха лакти на плота. Йоран нямаше нужда от подготовка. Сайер изведнъж осъзна, че ще трябва да хване ръката му, и се подвоуми.

— Отказваш ли се? — ухили се Йоран.

Сайер поклати глава. Ръката на Йоран беше топла и влажна. Той преброи до три и натисна с всички сила. Сайер не се опитваше да повали ръката на Йоран, а да удържи на натиска му. И се справи. Силата на Йоран избухна като вулкан, но постепенно отслабна. Сайер повали ръката му.

— Прекалено статично си тренирал. Занапред не забравяй колко важна е издръжливостта.

Йоран вдигна рамене. Почувства се некомфортно.

— Пуна е тежала четирийсет и пет килограма — осведоми го Сайер. — С други думи, била е много слаба физически. За всеки мъж би било лесно да я надвие. Аз не бих се хвалил с това.

Йоран присви устни.

— Е, убиецът наистина не се перчи с извършеното престъпление. Представям си го ясно — Сайер се втренчи в очите на Йоран. — Не може да си намери място. Предъвква случилото се. Мъчи се да го преглътне, да го смели.

Йоран усети внезапен световъртеж.

— Обичаш ли индийска храна? — попита Сайер.

Зададе въпроса си много сериозно, без капка ирония.

— Не ми отговаряш. Опитвал ли си?

— Ъъъ… да — запъна се Йоран. — Веднъж, но ми се стори твърде пикантна за моя вкус.

— Мм — кимна Сайер в знак на съгласие. — След това се чувстваш като огнедишащ дракон.

Йоран отново се разсмя мимо волята си. Никак не беше лесно да следиш мисълта на инспектора. Йоран се улови, че все по-често поглежда часовника. Тялото му се отпусна на стола.

— Ако се наложи да приспят Колберг, това ще бъде най-черният ден в живота ми — сподели Сайер. — Наистина най-черният. Ще му дам още два-три три, после ще видим.

На Йоран му прилоша. Избърса потното си чело.

— Зле ми е — отрони той.

Вътрешно Линда осъзнаваше колко недостъпен е Якоб. Този факт я мъчеше като трън в петата, който се забива все по-надълбоко в плътта при всяка крачка. Същевременно усещаше със сърцето си, че той ѝ принадлежи. Якоб бе идвал пред вратата ѝ, бе стоял на най-горното стъпало, докато светлината от уличния фенер позлатяваше къдриците му. Бе я гледал със сините си очи. Погледът му я бе пронизал като лъч и оттогава се загнезди в нея. Превърна се в нишката, която ги свързваше. Линда получи правото да го носи навсякъде със себе си, до гърдите си. Не би могла да си го представи с друго момиче. Мозъкът ѝ отказваше дори да го допусне. Най-сетне Линда разбираше защо някои хора убиват от любов. Това тежко, важно прозрение се промъкна бавно в душата ѝ. Чувстваше се помъдряла. Представяше си как пронизва Якоб с нож, а той се отпуска в ръцете ѝ и се строполява на земята, окървавен. Тя чува последните му думи, преди да настъпи смъртта. А после ходи на гроба му до края на живота си. Говори му, казва му всичко, което ѝ е на сърцето, а той няма как да избяга.

Линда стана от леглото и се облече. Вчера майка ѝ потегли за Швейцария да докара шоколад. Линда лапна два паралгина и ги погълна с вода. Взе си връхната дреха и изрови от кухненското чекмедже разписанието на автобуса. Излезе на пътя и зачака. В автобуса беше почти празно: возеха се само Линда и възрастен мъж. Тя носеше в джоба си нож. Кухненски нож с назъбено острие. С него майка ѝ режеше моркови и се получаваха фини кръгчета с назъбена повърхност. За Линда успехът в живота вече не се измерваше с добри оценки в училище и хубава работа, със съпруг, деца и собствен фризьорски салон, където ухае на лак за коса и шампоан. Тя искаше единствено да постигне душевен мир. А това можеше да ѝ даде само Якоб — жив или мъртъв. Все едно, важното е да намери спокойствие!

След час Скаре бавно навлезе с колата си в „Недре Стургате“. Не забелязваше изобщо какво става навън. Мислите му витаеха другаде. Паркира до тротоара и дръпна ръчната спирачка. Остана в колата, потънал в размисъл. Стресна се от звъненето на телефона: първите акорди от Петата симфония на Бетовен. Обаждаше се Сайер. След разговора Скаре продължи да разсъждава усилено. Сайер му зададе неочакван въпрос със смутен глас: така звучеше винаги, станеше ли дума за жени.

— Представи си, че имаш приятелка — подхвана Сайер, — и я посещаваш редовно. Връзката ви не е по любов. Виждате се заради друго.

— Секс — уточни Якоб.

— Точно така. Тя е омъжена и се криете. Ходиш при нея през деня, когато е сама. Представи си, че се намираш в такава ситуация.

— С удоволствие — изсмя се Скаре.

— Познаваш къщата ѝ, защото си бил там неведнъж. И така, отиваш при нея и веднага се озовавате в спалнята. Мебелите и тапетите са ти познати. После правите секс.

— Непременно.

Ти си тръгваш и се прибираш вкъщи. Въпросът е помниш ли какви са били чаршафите ѝ. Помисли добре, Якоб.

Седнал зад волана, Скаре прехвърляше наум различно спално бельо. Сети се за вечерта при Хилде, след като гледаха „Широко затворени очи“ на кино: червения абажур на нощната лампа; виолетово спално бельо — чаршафите малко по-светли от завивката, а възглавницата — на бели цветчета. Спомни си за Лене с русите коси: леглото, ѝ, завивката на маргаритки. Невероятно, помисли си Скаре и вдигна глава. Някаква сянка се шмугна зад ъгъла. Той се загледа натам. Все едно някой бе профучал покрай него като мимолетна вихрушка и бе изчезнал. Кой зная защо Скаре имаше усещането, че го наблюдават. Поклати глава и слезе от колата. Втурна се в двора и започна да търси трескаво ключовете си. Пак чу звук. Ослуша се. Не ме е страх от тъмното, опита се да се окопити той. Качи се по стълбите, влезе в апартамента си и огледа пустата улица през прозореца. Стори му се, че там се спотайва някой. Отвори телефонния указател и вдигна слушалката. Тя вдигна на третото позвъняване.

— Обажда се Якоб Скаре — представи се той. — Онзи ден дойдох при вас с Конрад Сайер да говорим за убийството във Витемуен. Помните ли ме?

Лилиан Сюнде отговори утвърдително. Как би могли да забрави подобен разпит?

— Имам само един въпрос. Имате ли комплект зелено спално бельо на водни лилии?

В другия край на линията настъпи мълчание.

— Това някаква шега ли е? — попита тя.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Нямам представа какви спални комплекти имам. Не мога да ви кажа така, без подготовка — колебливо отвърна тя.

— Я престанете да увъртате — настоя Скаре. — Знаете какви спални комплекти имате, разбира се. Сред тях има и един зелен на водни лилии.

Тя затвори, чу се щракване. Реакцията ѝ го притесни.

Йоран закуси, седнал върху нара, с подноса на колене. Нямаше апетит. През нощта почти не мигна. Изобщо не допускаше, че е възможно да има проблеми със съня след няколкочасовия разпит. Тялото му го болеше, натежало като олово. Легна си с дрехите. Все едно се изгуби, потъна в дюшека. Очите му обаче останаха отворени. Прекара така почти цяла нощ — без тяло. Само две широко отворени очи, които се взираха в тавана. От време на време в килията долиташе шум от стъпки. На два-три пъти издрънчаха ключове.

Йоран преглътна хляба със студеното мляко. Храната набъбваше в устата му. Усещането, че организмът му го предава, го ужасѝ. Беше свикнал да контролира тялото си и то винаги му се подчиняваше. Изведнъж му се прииска да изкрещи с цяло гърло. Да пробие стената с юмруци. В атлетичното му тяло се бе натрупал излишък от енергия и имаше опасност да се взриви всеки момент. Застинал върху нара, Йоран се оглеждаше да намери място, където да насочи агресията си. Искаше му се да запрати подноса в стената, да разкъса чаршафите на парчета. Но не помръдна. Седеше съвсем неподвижно, като обзет от моторен припадък. Взираше се в храната на коленете си. Гледаше ръцете, които го придържаха. Струваха му се чужди. Бели, отпуснати. Щракна ключ. Двама служители дойдоха да го отведат за нов разпит. Бутилките с кока-кола и минерална вода си бяха по местата. Сайер обаче не се виждаше. Полицаите излязоха, без да заключат вратата. На Йоран му хрумна безумната идея да стане и да излезе. Все пак съобрази, че пред вратата навярно има охрана. Или не? Настани се в удобния стол. Докато чакаше, слушаше как седеметажната сграда се пробужда. В стаята за разпит нахлуваше постепенно усилващ се шум от врати, стъпки и звън на телефони. След известно време престана да ги чува. Зачуди се защо. В стаята не влезе никой. Йоран чакаше. Усмихна се ехидно при мисълта, че навярно искат да го измъчат с това чакане, да го размекнат. Той обаче беше готов за изпитанието. Днес не му се виеше свят. Погледна часовника. Намести се по-удобно на стола. Опита се да мисли за Ула. Тя се намираше толкова далече. Йоран се сети за заведението на Айнар и му стана тягостно. Сигурно всички са се събрали там и коментират, а той няма как да обори обвиненията им. Какво ли мислят за него? А майка му? Вероятно се е свила в единия ъгъл на кухнята и хлипа. Баща му сигурно стои зад къщата, обърнал гръб към прозорците, и се преструва на зает с брадвата и чука. Ето така живеят родителите ми, изведнъж осъзна той, гърбом един към друг Йоран се сети и за Сьорен от дърводелското ателие. Положително и той се чуди какво става, а хората се отбиват да го разпитват. Все едно Сьорен знае подробности. Йоран си представи как хората навсякъде обсъждат разпалено случая: в бакалията на Гюнвал, в бензиностанцията на Муде. След като го пуснат от ареста, ще тръгне по улиците и ще види всички лица, които са изказвали предположения за него. Дали във вестниците публикуват негови снимки? Нима законът го позволява, дори да не е осъден? Йоран се мъчеше да си припомни законовите наредби и правила, ала не успя. Реши да попита Фрис. Не че имаше голямо значение: Елвеста беше малко селце. Отец Берг го кръсти и му даде първото причастие. В главата на Йоран се появи неочаквана, нелепа мисъл: свещеникът закусва в дома си и се моли за него. Господи, помилуй, подкрепи Йоран в този тежък час. Младежът подскочи, когато вратата се отвори.

— Добре ли спа? — в рамката се показа внушителната фигура на Сайер.

— Да, благодаря — излъга Йоран.

— Чудесно, да започваме тогава.

Зае мястото си. В осанката му се забелязваше лекота и непринуденост въпреки високия ръст. Дълги крайници, широки рамене, набраздено лице. Явно твърдението му, че се намира в превъзходна физическа форма, отговаряше на истината. Чак сега Йоран обърна внимание на телосложението му. Бегач, помисли си той, сигурно тича надвечер по улиците и изминава километри, без да променя темпото. Жилав, издръжлив. Проклетникът му с проклетник.

— Песът стана ли? — попита Йоран.

Сайер повдигна едната си вежда.

— Искаш да кажеш: кучето. Дали кучето е станало. Нямам пес. Отговорът е не. Лежи пред камината, отпуснат като меча кожа.

— Хм — Йоран реши да бъде безпощаден. — В такъв случай ще трябва да го приспят. Какъв смисъл има да лежи.

— Зная, но го отлагам. Мислил ли си, че някой ден ще се наложи да приспят и твоя Кайро?

— Дотогава има много време.

— И все пак. Рано или късно ще се случи. Никога ли не мислиш за бъдещето?

— Че защо да мисля?

— Сега искам от теб да погледнеш напред във времето и да ми кажеш какво виждаш.

— Същото като сега — вдигна рамене Йоран. — По-точно като живота ми преди това да се случи — махна с ръка той.

— Вярваш ли, че е възможно?

— Да.

— Но някои неща се промениха. Заподозрян си в убийство. Водят те на разпити. В бъдещето ти нищо ли няма да изглежда по-различно?

— Ще ми бъде трудно да се срещам с хора, когато изляза оттук.

— А как искаш да живееш, след като излезеш от затвора?

— Както преди.

— А дали ще стане?

Йоран закърши ръце в скута си.

— Възможно ли е животът ти да продължи както преди? — притисна го Сайер.

— Е, надявам се поне да е сходен.

— А кое ще бъде различно?

— Ами ти сам го каза. Случиха се много неща. Никога няма да ги забравя.

— Значи не си забравил? Разкажи ми какво си спомняш.

Макар плътният глас на Сайер да звучеше приятно, Йоран се отдръпна назад. От отворената му уста не излезе нито звук. Тишината в стаята се превърна в копие, което бавно се завъртя и се насочи срещу него. Очите му започнаха да се лутат наляво-надясно.

— Няма нищо за разказване! — изкрещя той.

Забрави да диша, забрави да брои. Запрати бутилката с кока-кола в стената. Течността плисна. По лицето на Сайер не трепна и мускул.

— Ще спрем дотук, Йоран — тихо отсече той. — Препалено изтощен си.

След два часа пак го доведоха в стаята за разпит. Йоран вървеше тромаво и бавно. Изглеждаше равнодушен.

— Тренираш много усилено — подхвана Сайер. — Носиш ли тежести в колата, за да помпаш мускули по всяко време, например при задръстване или докато чакаш да светне зелен светофар?

— В Елвеста нямаме нито светофари, нито задръствания — сухо отвърна Йоран.

— Лабораторният анализ показва частици от бял прах по дамската ѝ чанта — продължи Сайер. — Какъв би могъл да бъде този прах?

Мълчание.

— Полепнал е по чантата ѝ с необичайна форма. Зелена чанта, прилича на пъпеш.

— Пъпеш ли? — заекна Йоран.

— Прахът най-вероятно е хероин. Ти как мислиш?

— Не съм наркоман — отсече Йоран.

— Ами?

— Опитвал съм преди доста време, но не се запалих.

— А по какво се запали?

Младежът вдигна рамене.

— По фитнеса, а? Харесва ти как мускулите се втвърдяват, как щангата се стопля в ръцете ти, как потта руква по тялото ти; опиянява те болката в ръцете и краката, когато не им достига кислород, задавеното пъхтене, изтръгващо се от гърлото ти, усещането за първична сила, способна да надвие всичко. Приятно ли е?

— Обичам да тренирам — уклончиво отговори Йоран.

— След известно време щангата става хлъзгава и започва да се изплъзва от ръцете ти. Затова бръкваш в кутия с магнезий и си посипваш дланите с този ситен бял прах. Част от него се разлетява из въздуха и полепва по косата и кожата ти. Въпреки че си взел душ, частици от магнезия са попаднали и върху чантата на Пуна, вероятно защото е била от изкуствена материя, която привлича всякакви прашинки.

Йоран погледна объркано Сайер. Мислите му се плъзнаха във всички посоки, без да може да ги събере. Вече не помнеше какво е казал. Не разбираше смисъла на думите, изречени от полицая.

— Тази нощ не съм мигнал — отрони Йоран.

— Зная. За никъде не бързаме. Важно е да уточним хода на събитията. Твърдиш, че си бил при Лилиан. Тя обаче отрича. Вероятно си се намирал във Витемуен, а ти се е искало да си при нея?

— Бях при Лилиан. Спомням си много добре. Разполагахме с ограничено време.

— Какво винаги, нали? Мъжът ѝ е щял да се прибере всеки момент.

— Не ми е ясно защо лъже.

— Позвънил си у тях и си я попитал удобно ли е да я посетиш. Тя отказа ли ти, Йоран? Отрязаха ли те за втори път в рамките на една и съща вечер?

— Не!

Сайер направи няколко крачки из стаята. Йоран усети как го залива силно безпокойство. Изпита непреодолимо желание да стане от мястото си. Погледна часовника. Бяха изминали само единайсет минути.

— Статиите за убийството във вестниците сигурно са породили известни размисли у теб. Въображението ти е нарисувало някакъв сценарий как са се разиграли събитията. Ще ми го разкажеш ли?

— Сценарий?

Йоран мигаше със зачервените си очи.

— Да, картини, които са възникнали във въображението ти. Когато ни обясняват нещо, ние, хората, обикновено се опитваме да си го представим. Автоматична реакция. Искам да чуя твоята представа за убийството на Пуна.

— Нямам такава.

— Ще ти помогна да си я избистриш.

— С каква цел? — поколеба се Йоран. — Тя ще бъде плод на въображението ми.

— Да проверим дали не съвпада с находките ни.

— Невъзможно е. Не съм я убил!

— Ако ми споделиш представата си, ще спиш по-спокойно. Да не би да се страхуваш?

Йоран зарови лице в шепите си. Настъпи мълчание.

— Ходил ли си в дома на Линда Карлинг? — изненадващо попита Сайер.

— Какво? Не. Защо ми е да го правя?

— Нали си много възмутен от решението ѝ да спомене името ти пред полицаите?

— Възмутен? Направо съм бесен.

— Затова ли отиде да я сплашиш?

— Нямам представа къде живее — смаяно го погледна Йоран.

Вратата се отвори. Двамата събеседници подскочиха. Влезе Скаре.

— Търсят те по телефона.

— Дано да е важно — изсумтя Сайер.

Погледна Йоран и излезе.

— Сара ли е? Да не би Колберг да се е изправил?

— Не, Уле Гюнвал е. Иска да говори единствено с теб.

Сайер влезе в кабинета и грабна слушалката, без да сяда.

— Обажда се Уле Гюнвал от Елвеста. Живея във Витемуен.

— Сещам се.

— Вероятно съм закъснял, но имам информация за убийството.

— Слушам ви — нетърпеливо отговори Сайер.

Скаре стоеше като на тръни.

— Арестували сте Йоран Сетер — разтревожено продължи Гюнвал. — Не сте задържали когото трябва.

— А вие откъде знаете кого трябва да задържим?

— Аз се обадих за онзи куфар, но пропуснах да спомена една подробност. Човекът, който го изхвърли в Нуреван, не беше Йоран.

— Нима сте го разпознали? — разшири очи от изненада Сайер.

— Най-добре елате при мен.

Сайер погледна Скаре:

— Ще отидем с „Голф“-а ти.

— Няма да стане — унило отвърна младият полицай. — Снощи някой е спукал и четирите му гуми. Намерих ги раздрани с нож.

— Мислех, че живееш в безопасен квартал?

— И аз така си мислех. Сигурно са го направили някакви хлапета.

— За какво мислиш? — попита Сайер, докато пътуваха.

Понеже не харесваше патрулната, предостави шофирането на Скаре.

— Йоран е невинен, нали?

— Ще поживеем — ще видим.

— Защо му е на възрастен човек да си измисля подобна история?

— Всеки може да сгреши.

— Включително и ти. Замислял ли си се за това?

— Неведнъж.

— Предубеден ли си към хора, които се занимават с бодибилдинг? — спокойно попита Скаре.

— Не, но заниманията им събуждат у мен доста въпроси.

— Въпроси значи. Нима това не са предразсъдъци?

Сайер не отговори веднага.

— Усилените тренировки години наред създават своеобразно натрупване, нали? — подхвана накрая той. — Вдигаш все по-големи тежести. Рано или късно възниква потребността да се освободиш. Но освобождението така и не настъпва. Тежестите продължават да се увеличават. Бих се побъркал от такъв режим.

— Мм — усмихна се Скаре. — Но щеше и да заякнеш.

След деветнайсет минути свиха пред бакалията на Гюнвал. Старецът тъкмо нареждаше зърнена закуска, когато видя колата им през прозореца. Раменете му се отпуснаха още по-надолу. В походката на двамата полицаи съзря нещо съдбоносно. Остра болка, предвестник на мигренозен пристъп, прободе слепоочията му.

— Ужасно съжалявам — смотолеви той едва доловимо. — Трябваше да се обадя по-рано. Просто останах много объркан. Не допускам нито Айнар, нито Йоран да са способни на подобно нещо. Затова се поколебах как да постъпя.

— Айнар Сюнде?

— Да — Гюнвал прехапа устни. — Познах и него, и колата. Зелен форд „Сиера“.

— Нали сте го видели по тъмно?

— Смрачаваше се, но го видях ясно. Не се съмнявам, че беше той. За жалост.

— Имате ли проблеми със зрението? — Сайер кимна към дебелите стъкла на очилата му.

— Не и когато ги нося.

Сайер положи усилие, за да запази спокойствие.

— Ще ми се да бяхте ни съобщили това още миналия път.

Гюнвал си избърса челото.

— Никой не бива да узнае, че го научавате от мен — прошепна той.

— Това не мога да ви го обещая — отсече Сайер. — Разбирам тревогата ви, но независимо дали ви харесва, или не, вие сте важен свидетел по случая.

— Хората те гледат враждебно, ако издадеш нещо. Вижте клетата Линда. Вече никой не разговаря с нея.

— Ако Йоран или Айнар, или и двамата са причинили смъртта на невинната жена, според вас жителите на селото няма ли да искат виновниците да си получат наказанието?

— Ще искат, разбира се. Но не са те.

Сайер си пое дълбоко въздух и издиша бавно.

— Повечето хора сме устроени така, че да имаме добро мнение за познатите си. Нека обаче не забравяме, че сред познатите ни има и престъпници.

Гюнвал кимна угрижено.

— Значи ще задържите Айнар?

— Ще поискаме обяснение за постъпката му.

— Юман ще получи удар. Винаги купува вестници от бистрото.

Скаре огледа Гюнвал.

— На колко години сте? — попита меко той.

— Аз ли? На шейсет и пет.

— Планирате ли още дълго да работите?

— Не — изморено призна Гюнвал. — Но нали трябва времето да минава някак си. Само двамата с него сме — посочи дебелото куче в ъгъла.

— Времето си тече така или иначе — отбеляза Сайер. — Въпреки че се забавихте, ви благодаря за ценната информация. — Сайер се поклони учтиво. — Ще се свържем с вас по-късно.

Гюнвал ги изпрати с поглед. Чу как колата запали и пое надясно към заведението на Айнар. Върна се при кучето.

— Какво ще кажеш да затворим вече бакалията? — попита го той, докато милваше тъмната кучешка глава. — Така ще можем да се излежаваме всяка сутрин. И ще ходим на разходка. Тъкмо ще поотслабнеш.

Гюнвал се изправи и погледна през прозореца. Представи си лицето на Айнар. На съдържателя му предстояха броени секунди в блажено неведение. Гюнвал се затътри към вратата, излезе и я заключи. Настъпи тишина. Разговорът с полицаите мина сравнително гладко.

— Ела — подкани той кучето. — Хайде да се прибираме.

— Айнар Емил Сюнде?

Айнар стискаше парцал в ръка.

— Да?

Две жени, седнали на чаша кафе, зяпаха невъзмутимо полицаите. Айнар се подпря на плота. Лилиан си отиде.

Заедно с половината мебели. Акустиката в стаите се промени. А сега и полицията нахлува в заведението му. Какво ли щяха да си помислят хората? По издълженото му лице се изписа смесица от гняв и страх.

— Ще се наложи да затворите бистрото и да ни последвате. Искаме да поговорим с вас.

— За какво? — неспокойно попита той, а гласът му прозвуча пискливо.

Докато пътуваха към участъка, не пророниха дума. За Айнар беше изключително унизително да накара двете си клиентки да напуснат заведението. От притеснение плува в пот.

— Ще премина направо към същината на въпроса — подхвана Сайер, след като се настаниха в кабинета му. — На първи септември очевидец ви е забелязал до брега на Нуреван с куфар в ръка. Хвърлили сте го във водата и сте напуснали мястото със зеленото си комби. Получихме сигнал от свидетеля и извадихме куфара с вещите на покойната Пуна Бай, убита във Витемуен на двайсети август.

Айнар го изслуша с клюмнала глава.

— Освен това знаем, че Пуна Бай се е отбила в заведението ви. И логично възниква въпросът: какво търси у вас куфарът на убитата, Сюнде?

Айнар претърпя неочаквана метаморфоза. Цялото му достойнство се изпари, остана някак оголен. Гледката не беше никак приятна.

— Мога да ви обясня всичко — прошепна той.

— Надявам се.

— Надвечер жената влезе в заведението ми. Това вече ви го споменах.

Айнар се изкашля смутено.

— И?

— Искам да уточня, че ви казвам цялата истина. Не биваше да премълчавам нищо. Това е единственото ми прегрешение!

— Чакам — подкани го Сайер.

— Тя поседя малко пред чаша чай. Настани се зад ъгъла, до джубокса. От барплота не я виждах ясно, а и имах работа. Чух я как се изкашля на няколко пъти. По това време в бистрото нямаше други посетители. Бяхме само аз и тя.

Сайер кимна.

— После внезапно чух скърцането на стола и шум от стъпки. Вратата се хлопна. Точно тогава вадех съдовете от миялната и мина известно време, преди да отида да отсервирам чашата ѝ.

Айнар вдигна глава. Очите му сновяха тревожно наляво-надясно.

— И забелязах куфара ѝ.

— Останал е до масата?

— Да. От нея обаче нямаше и следа. Гледах куфара и се чудех как може човек да забрави толкова голямо нещо. Имайки предвид колко притеснена ми се стори жената, предположих, че е излязла да подиша малка чист въздух ѝ пак ще се върне. Не стана обаче така. Преместих куфара в задната стаичка. Замислих се как да постъпя. Дали да го занеса у дома? Очаквах до няколко дни жената да се появи и да попита за куфара. Затова го оставих в бистрото, понеже заемаше много място, го преместих в хладилното помещение.

— Продължавайте.

— Сещам се, че на следващия ден чух за убийството по радиото. Някои неща явно са ми убягнали, защото не разбрах нищо за произхода ѝ. Чак след няколко дни мой клиент спомена, че жертвата е пакистанка или туркиня. Тогава се усъмних дали не е мистериозната посетителка. Куфарът продължаваше да стои в хладилното помещение. Изведнъж се изплаших и реших, че съм загазил здравата: докато тази жена седеше в бистрото, нямаше други хора освен мен. Налегнаха ме съмнения. А и откъде да съм сигурен, че става въпрос за една и съща жена? Тя така и не дойде да си прибере куфара и опасенията ми се засилиха. За беда времето минаваше, а аз не предприемах нищо. Научих, че убитата е била омъжена за Юман. Запознали се в Индия. Стреснах се не на шега: вещите на тази жена се намираха при мен! Мислех си, така или иначе ще намерят убиеца — с или без куфара. Не ми се струваше толкова важен и реших да се отърва от него. Кой ме е видял? — ядосано попита той.

Сайер се помъчи да асимилира версията на Айнар Сюнде, дразнещо достоверна. Дълго не отмести изпитателния си поглед от зачервеното лице на съдържателя.

— Свидетелят ни пожела да остане анонимен.

— Трябва да е някой, който ме познава! Не разбирам. Беше тъмно. Не видях жива душа.

— Сюнде — подхвана Сайер и се наведе напред. — Надявам се, осъзнавате сериозността на положението си. Ако казаното от вас отговаря на истината, сте се провинили в съзнателно укриване на важни улики за разследване на убийство.

— Ако казаното от мен е истина? — изкрещя Айнар. — Естествено, че е истина!

— За нас не е никак естествено.

— Сега разбирате ли защо не се обадих? Знаех си, че ще се стигне дотук. Готови сте да се нахвърлите върху всеки, за когото узнаете нещо по-особено. Точно както предполагах.

Айнар ръкомахаше нервно. Обърна гръб на Сайер.

— Да сте разговаряли с Йоран Сетер през деня или вечерта на двайсети август?

— С него нямаме общи теми, два пъти по-млад е от мен.

— Според слуховете обаче делите нещо общо?

Айнар се подразни. Очевидно намекваха за Лилиан.

— Не и доколкото ми е известно — тросна се той. — Казах ви истината за случилото се. Сега разбирам колко глупаво съм постъпил, но нямах никакво желание да се забърквам в тази история.

— Вече е твърде късно. Отдавна сте въвлечен в нея. Ако се бяхте обадили веднага, щяхте отдавна да сте извън подозрение. Но при създалите се обстоятелства се налага да направим редица проверки. Например да претърсим колата и дома ви.

— Не, няма да стане! — изкрещя той.

— И още как, Сюнде. Междувременно ще изчакате тук.

— Цяла нощ ли?

— Колкото е необходимо.

— Мамка му! Имам деца и задължения!

— Обяснете им същото, което обяснихте и на нас. Разликата е, че децата ви ще ви простят. Аз нямам такова намерение.

Сайер се изправи и излезе. Айнар остана безмълвен. Боже Господи, помисли си той. Какво направих?

Четирима полицаи отидоха в швейцарската къща на Айнар Сюнде. Скаре незабавно се насочи към спалнята. Голям скрин със спално бельо и хавлиени кърпи, наполовина празен. Явно Лилиан бе взела част от вещите със себе си. Скаре разрови наредените един върху друг чаршафи и не след дълго намери каквото търсеше. Зелени чаршафи с водни лилии. Като картината на Моне. Вероятно Йоран наистина бе казал истината, вероятно действително е прекарал вечерта на двайсети август при Лилиан. Или пък бе запомнил десена на бельото от предишно посещение? От тази гледна точка показанията му не предоставяха задоволително алиби. И все пак видяното пося зрънцето на съмнението у младия полицай. Отведоха колата на Айнар за технически анализ. Изсмукаха от тапицерията всички частици, без да се натъкнат на нещо съществено. Как е възможно нормален, добре информиран мъж да постъпи толкова глупаво, че несъобразителността му да прехвърли всички разумни граници? Или с поведението си демонстрираше нечувана арогантност? Скаре се замисли за финото бельо и тоалетните принадлежности, които Пуна си бе купила, за да зарадва Гюндер. Айнар просто ги бе изхвърлил в езерото. Що за човек ще да е този Сюнде?

— За беда му вярвам — сподели Сайер по-късно в кабинета.

Скаре отвори прозореца и седна да пуши на перваза.

— И ще го пуснеш?

— Да.

— Значи въпреки всичко Йоран е нашият човек?

— Почти сто процента съм сигурен. Той обаче притежава изключително силен инстинкт за самосъхранение, който донякъде се дължи и на физическата му форма.

— Лично аз не съм склонен да вярвам на Лилиан Сюнде — отбеляза Скаре и разказа за зелените чаршафи.

— Аха, значи наистина има такива. Йоран ги е видял веднъж и ги е запомнил. Не поставям под съмнение, че са имали връзка. Из селото се носят такива слухове. Но Йоран не е бил при нея във въпросната вечер. Тръгва си бесен от „Адонис“ след раздялата с Ула. Обажда се на Лилиан. Тя също го отрязва. На задната седалка има гири. Пуна се задава по пътя съвсем сама. Йоран спира и я заговаря. Предлага ѝ да я закара до дома на Гюндер. После започва да я опипва, тя се отбранява. Гневът го заслепява. Изобщо не е знаел за куфара. Сега вече разбрахме защо. Пуна го е забравила в бистрото. Йоран я пребива, побягва в паника и се преоблича. Понеже не разполага с други дрехи, облича отново анцуга от тренировката. Прибира се към единайсет. На майка си казва, че е ходил с Ула да гледат племенника ѝ. Пълна лъжа. Гирите на Йоран са тежки и гладки: биха могли да причинят раните по тялото на жертвата. Белият прах по чантата ѝ е от талка във фитнесзалата. Не се сещам за други приложения на магнезия.

Йоран няма отношение към любовта. Или има мацка, или няма. Не умее да говори за чувствата си. Обсебен е от секса и от желанието да демонстрира сила. Изглежда приветлив и усмихнат, но подозирам, че е емоционално осакатен и доста елементарно устроен. Неспособен да се постави на мястото на другите.

— Психопат?

— Ти го каза. Впрочем това понятие така и не ми се изясни съвсем.

— И сега ще го изтощиш, за да признае?

— Влагам всичките си сили, за да го отведа там, докъдето ще се принуди да стигне. За да продължи нататък.

— Ами ако не признае? Имаме ли достатъчно улики, за да повдигнем обвинение?

— Вероятно не. Точно това ме притеснява.

— Нима е възможно да издевателстваш над жертвата си като убиеца от Витемуен, без да оставиш никакви следи?

— Случва се непрекъснато.

— В колата на Йоран не открихме никакви улики: нито нишки, нито косми от Пуна. Не би ли следвало да намерим нещо?

— Била е облечена в коприна. Коприната не оставя нишки като вълната или други материи. А косата ѝ е била стегната в плитка.

— Какво е направил с гирите?

— Нямам представа. По иззетия комплект няма следи. Но Йоран има няколко комплекта. Сигурно е изхвърлил някъде гирите, използвани като оръжие при убийството. Слушай сега. Искам да привикаш следните лица за повторен разпит: Ула Мьорк, Линда Карлинг, Уле Гюнвал, Андерш Колдинг, Кале Муе и Лилиан Сюнде. Свържи се с тях и им кажи незабавно да се явят в участъка.

Сайер погледна въпросително Скаре.

— Има ли друго? Да не се е обадила Сара?

— Да. Колберг все още лежи.

Кучето го погледна тъжно, когато се появи в стаята. После направи няколко жалки опита да се изправи, но не успя и се отказа. Сайер не знаеше къде да се дене. Сара излезе от кухнята.

— Дали да не го накараме да положи малко усилия? Докато му пъхаме храната в устата, няма да се насили да стане.

С дружни усилия изправиха Колберг. Сара го придържаше отпред, Сайер — отзад. Краката на кучето поддадоха, но не падна веднага. Изскимтя два-три пъти и се свлече на пода. Те го вдигнаха повторно. Случи се същото. Постепенно Колберг престана да скимти. Насили се да им угоди, за да го оставят на мира, но те продължаваха да го мъчат. Не се отказваха да опитват. Сара донесе платнена постелка, за да не му се хлъзгат краката. Идеята се оказа добра. Краката на кучето се разтрепериха, когато петдесетте килограма натежаха върху тях.

— Този път успя сам да повдигне няколко грама от теглото си — обнадежди се Сайер.

Сара бършеше потно чело. Дългият ѝ бретон непрекъснато падаше в очите ѝ и накрая тя се разсмя.

— Ставай де, огромен мързеланко — подвикна тя.

После двамата със Сайер избухнаха в смях. Окуражен от доброто им настроение, Колберг отпусна крака и се задържа прав няколко секунди. Пуснаха го и той се просна върху постелката, като излая доволно.

— Дявол да го вземе! — изкрещя Сара.

Сайер ѝ хвърли изплашен поглед.

— Колберг ще се справи — увери го тя. — Трябва всеки ден да правим тези упражнения. Няма да се откажем толкова лесно.

— Ще донеса салам — доволен, Сайер се спусна към хладилника.

Колберг намери сили да пропълзи няколко сантиметра по пода. Сайер се върна. В едната си ръка носеше уиски, в другата — крайче от салам. Усмихваше се изненадващо широко. Сара избухна в искрен смях.

— Какво има? — обърка се той.

— Приличаш на голямо дете. Нямаш свободни ръце и мога да правя с теб каквото си поискам.

Телефонът го спаси. Сайер хвърли салама на Колберг и вдигна слушалката.

— Привиках всички — разпалено докладва Скаре. — Ще дойдат утре според установения график. С изключение на Андерш Колдинг.

— Обясни ми.

— Избягал е от жена си и от всичко. Вероятно в Швеция. Сестра му живеела там. Чудя се какво да мисля.

— Бебето му плачеше непрекъснато. Сигурно нервите му не са издържали.

— Пъзльо. Ще се измъкне ли от разпита?

— В никакъв случай. Намери го.

Сайер затвори и пресуши чашата на един дъх.

— Боже, боже — изненада се Сара. — Това е най-неприличното нещо, което някога си правил.

Сайер усети как пламва.

— Мога ли да се надявам на още такива прояви? — усмихна се съблазнително Сара.

— Защо трябва да се държа неприлично? — смути се Сайер.

— Приятно е.

Тя се сгуши в него.

— Не знаеш как се прави, нали? Нямаш представа какво означава да не спазваш благоприличие. На мен не ми пречи.

Тя го погали по бузата.

— Това изобщо не ме притеснява.

На сутринта Якоб намери колата си със спукани гуми, а в същото време Линда трепереше в леглото си. Представяше си, че е при него и го утешава. Намери по-голям нож с дръжка от елша. Прибра го в чекмеджето на нощното си шкафче и непрекъснато проверяваше дали е вътре, любувайки се на лъскавата стомана. Опитваше се да си представи острието, покрито с кръвта на Якоб. Мисълта за гледката я зашемети. Той ще се свлече до краката ѝ, тя ще го притисне в обятията си, ще затвори очи и ще забрави за целия свят. Ще живее само за тази секунда, когато от гърдите му ще се изтръгне сетното му дихание. Ще се вгледа в очите ѝ и ще проумее всичко в последния си миг. Допуснал е ужасна грешка. Не биваше да я отхвърля. Линда стисна ножа между дланите си. Вече свикна с формата му. Не беше насрочила точен ден, но реши да го причака в двора на жилищната му кооперация.

След като той издъхне, тя ще позвъни в полицията и ще съобщи къде се намира. Без да споменава името си, разбира се. Не само че той ще остане неин завинаги, ами и няма да разкрият убийството. Ще разбулят тайната чак когато тя остарее, без да се омъжва. Ще напише историята в писмо и ще го разпрати на вестниците. И тя ще остане безсмъртна. Хората ще се убедят колко са сгрешили, като са я подценили. Усещането за превъзходство я опияняваше и се чудеше как така преди не е забелязвала каква сила се крие в нея. Чувстваше се достатъчно силна да се изправи срещу всички. Вече не се боеше от нищо. Ако Йоран излезе от затвора и дойде да я убие, ще приеме съдбата си с усмивка. Заподозреният в убийството във Витемуен отрича да е виновен, прочете тя във вестника, докато пиеше чай в кухнята. Изряза статията и я прибра в найлоновия джоб. Неочаквано забеляза кратко съобщение: „Двайсет и девет годишен мъж намерен прободен с нож на улица в Осло. По-късно е починал от раните си. Няма свидетели. Полицията не съобщава за заподозрени.“ Историята, поместена на четвърта страница във вестника, привлече веднага вниманието ѝ. Продължи да чете. „Снощи до ресторант «Червената мелница» е намерен млад мъж, потънал в кръв. Оказа се, че е прободен неколкократно, вероятно с нож. По-късно е починал в болницата, без да дойде в съзнание. Мъжът е идентифициран, но полицията не разполага с никакви следи по случая.“ Погледът на Линда се зарея през прозореца към есенното небе. Точно такава дописка щяха да поместят във вестника след смъртта на Якоб. Прочетената новина ѝ се стори предупреждение. Разтрепери се. Изряза я. Прибра я в найлоновия джоб при останалите материали. Ами ако наистина във вестника публикуват такава статия! В ума ѝ се заформи неочаквана идея. Отново извади изрезката и я пъхна в пощенски плик. Запечата го и написа адреса на Якоб. Ще му го изпрати. Като любовно обяснение. Да, но може да я разобличат. Момичешкият ѝ почерк, по детски закръглен, ясно издаваше кой е подателят. Скъса плика и извади изрезката. Взе нов и написа същия адрес със съвсем различен почерк. Реши да го пусне в града. Ако на клеймото пише Елвеста, щяха да се досетят кой го изпраща. Не, по-добре направо да го пусне в общата пощенска кутия на жилищната му кооперация. Как ли ще се учуди! Има да разглежда плика и изрезката, да я оставя настрана и пак да я взема в ръце. Сигурно ще я запази. Ще я покаже на колегите си в службата. Линда се въодушеви от изобретателността си. Понякога в живота нещата просто се подреждат от само себе си, сякаш пред краката ти се разстила червена пътека. Линда влезе в банята и се огледа в огледалото. Среса косата си назад и я събра на кок. Така изглеждаше по-възрастна. Изтича в стаята си, отвори гардероба и извади оттам черен пуловер и черни панталони. Над черното облекло светлото ѝ лице придоби драматичен вид. Свали си всички бижута: обиците, гердана, пръстените. Така бледото ѝ лице и опънатата ѝ коса изпъкваха още повече. Излезе от къщи. Тръгна към автобусната спирка. Мушна писмото в сутиена си. Отначало студена, хартията постепенно се стопи. Не след дълго ръцете на Якоб щяха да погладят белия плик, който тя носеше под сърцето си. Сега то блъскаше като лудо. Зърната на гърдите ѝ настръхнаха. Сигурно пликът вече бе попил част от миризмата ѝ. Косата на тила ѝ, която не успя да събере в кока, настръхна. Автобусът дойде. Линда се качи и се отдаде на горещи мечти. Никой не я заговори. Ако бяха посмели да го направят, щеше да ги прониже със стъкления си, нищо невиждащ поглед.

— Здравей, Марие — поздрави Гюндер. — Има нещо, която трябваше отдавна да ти кажа. Премълчах го, защото все пак си мисля, че ме чуваш. Става въпрос за злополуката, Марие. За катастрофата. Причината да си тук. Другият шофьор почина. Погребаха го. Отидох на траурната церемония. Седнах на най-задната пейка. Почти всички плакаха горчиво. Завършиха ритуала в църквата, както предпочитат някои хора. Измъкнах се на пръсти и тръгнах към колата. Постъпих правилно, като отидох да уважа покойника, но не исках да се задържам дълго: все пак не бях поканен. След мен се втурна жена и ми извика да спра. Беше овдовялата съпруга, Марие. Твоя връстница. Извинете, каза тя, познавам всички в църквата. Само вас — не. Признах ѝ истината, че съм твой брат. Не зная какво очаквах: да се нахвърли върху мен с гневни упреци или да се смути. Реакцията ѝ бе най-неочаквана. Очите ѝ се наляха със сълзи. Как е сестра ви, попита притеснено тя. Разчувствах се. Не зная, отговорих. Не е сигурно дали изобщо ще се събуди. Погали ме окуражително по ръката и се усмихна. Хората често се оказват по-добри от славата, която им се носи, Марие. Идва ред на най-важното. Вчера погребахме Пуна. Церемонията беше много красива. Присъстващите се брояха на пръсти, а някой от тях дойдоха само от любопитство, но аз съм доволен. Двама полицаи уважиха ритуала. Да беше видяла църквата! Отец Берг пребледня, когато влезе тържествено в основната част на храма и зърна пъстроцветния ковчег. Намерих в Осло цветар, който е направо магьосник. Помислих си, Пуна заслужава само най-доброто. Не исках да поръчам розови и сини букети, както правят обикновено хората на погребение. Затова се спрях на венци, изплетени от жълти и оранжеви цветя. Нещо наистина в индийски стил, ако ме разбираш. Поръчката ми го въодушеви страшно много. Да беше видяла резултата! Температурата в църквата се покачи с няколко градуса от пламналата клада от цветя върху тъмния махагонов ковчег. Пуснахме индийска музика. На брат ѝ щеше да му хареса. Ковчега носихме шестима души. Отначало се притеснявах. Ами ако не се съберем достатъчно носачи? Карщен дойде да помогне, ако щеш вярвай. Освен него Кале, колегата ми Бьорнсьон, двама полицаи и аз. Накрая пяхме в памет на Пуна. Знаеш ли колко прекрасно пее Кале? Не ги поканих у дома. Очаквах Карщен да се самопокани, но той си тръгна веднага. Така де. Не му е леко. Бои се от всичко. Аз вече от нищо не се страхувам. Нито от Господ, нито от дявола, нито от смъртта. Усещането е някак приятно. Ще си изживея спокойно дните, които ми остават. Тръгнах на работа, затова днес закъснях. Младият Бьорнсьон ще се окаже голям симпатяга. Беше странно да видя отново колегите си. В началото се държаха малко сконфузено, не знаеха какво да ми кажат. После обаче ледът се разчупи. Вече ме гледат с уважение. Случилото се ги накара да ме възприемат по-сериозно, фермерът Сварща се отби, вероятно от любопитство. Все едно, важното е, че си прекарахме добре. Останал много доволен от „Quadrant“-а. Единствен той от Елвеста притежава такъв комбайн. Онзи ден купих пиле. Хич не ме бива в готвенето, но купих месото от магазин на емигранти и поисках подправки. Пилето не стана червено като на Пуна, но все пак си припомних вкуса на храната в „Танделс Тандури“. Знаеш ли, че индийците оцветяват ястията? Тук, в Норвегия, се въздържаме от подобни кулинарни експерименти. Само се замисли: живееш благодарение на капчиците, които бавно капят във вените ти. Приличат на обезмаслено мляко, но според лекаря съдържат захари, мазнини и протеини. Утре Карщен ще се отбие да те види. Зная колко му е неприятно. Но, от друга страна, нямам представа как се държи, докато сте сами. Може пък да дрънка като латерна. Макар че се съмнявам. Когато се събудиш, сигурно ще се обадят първо на мен, а не на мъжа ти. Нощем спя спокойно. Усещам как ми тежи на душата, все едно съм напълнял с няколко килограма, а всъщност съм отслабнал. Старая се да се държа и да си напомням, че след зимата ще дойде пролетта и ще извърша чудеса върху гроба на Пуна. На гробището няма големи лехи, но кълна се, ще оползотворя отреденото място по възможно най-добрия начин. Погрижих се за вещите на Пуна: дрехите, малката чанта с форма на банан, бижутата. Погребахме я с брошката и със сватбения ѝ костюм. Тюркоазен, с цвят на разтопен ледник. Спомням си лицето ѝ. Зная, че сега е обезобразено. Злосторникът го е смазал с камък. Или с нещо друго, не се знае. Това обаче не ме притеснява, защото не съм я виждал обезобразена. Отказвам да го повярвам. И по-добре, нали, Марие? Добре че ние, хората, вярваме в каквото пожелаем.