Инферно

1

Триста мъртви крале чакаха с безгранично търпение облечената в защитна униформа жена да се приближи до ограденото място. Шестстотин безжизнени очи я проследиха, когато спря пред техния наследник. От лекия ветрец оръжията им подрънкваха и одеянията им прошумоляваха, но те стояха безмълвни и неподвижни — сурови стражи, охраняващи родовия дворец на сегашния владетел, неми пазители на натрупаната мъдрост на народа си.

Императорът, чиято златиста козина потрепваше под яркото слънце, седеше на висока дървена скамейка и наблюдаваше жената. Не проявяваше нито страх, нито тревога, единствено любопитство. Зад гърба му стоеше съсухрен съветник, а от двете му страни се бяха изправили петдесетина воини в бляскави парадни доспехи и украсени с пера шлемове, застинали като статуи и стиснали здраво брадвите. Тя мина по пътеката, която бяха направили, за да я пропуснат, и кръгът се затвори около нея.

Жената се поклони. Воините застанаха нащрек, но императорът само кимна.

— Следя приближаването ти от доста часове — изрече той най-сетне. — Коя си ти и защо си дошла в земите на енкотите?

— Името ми е Сюзън Бедоус — отвърна жената — и идвам с мир. Не нося оръжие.

— Знам. Ако носеше, едва ли щеше да стигнеш жива и невредима до кралството ми… Защо корабът ти кацна толкова далеч?

— Не исках да ви плаша.

— Виждали сме и по-рано кораб. Собственикът му приличаше на теб, но беше по-висок. Минаха доста години, откакто ни посети.

Бедоус кимна.

— Името му е Уилсън Макконъл.

— Той ни донесе много подаръци.

— И аз съм ви донесла. В кораба са.

— А откъде знаеш езика на енкотите?

— Не го знам. — Тя посочи миниатюрното устройство, прилепено към гръкляна й. — Това, което чувате, не е моят глас, а само механизъм, предназначен да превежда думите ви на моя език и моите на вашия. Надявам се скоро да се науча да разговарям с вас без негова помощ.

— Тъй ли? — подметна той равнодушно.

— Май не сте много въодушевен.

Императорът сви рамене, а по златистата му козина заиграха отблясъците на слънчевите лъчи.

— А трябва ли? Това е само една играчка.

— Виждал ли сте такова нещо по-рано?

— Да.

Старият съветник се наведе и зашушна нещо в ухото му. Императорът едва забележимо кимна.

— Нека да ти кажа нещо, Сюзън Бедоус — продължи той. — Потомък съм на непрекъсната линия от триста ситати. Първият от тях създал законите и правилата за поведение, които енкотите и досега следват, и въвел ред във владенията ни още по времето, когато голямата река, течаща на запад, не била много по-голяма от поточе. Аз не съм дете, народът ми също и няма да позволим да се отнасят с нас така.

— И през ум не ми е минало — увери го Бедоус.

— Аз съм ситат Дизанко, триста и първият от моята династия. Държа да ми засвидетелстваш уважението, подобаващо на ранга ми.

— Не исках да ви обидя. — Тя посочи тристата мъртви енкоти, до един отлично съхранени. — Това сигурно са предците ви?

— Да. — Дизанко я изгледа. — Уилсън Макконъл ми разправяше, че погребвате мъртъвците си под земята. Как им отдавате дължимата почит, щом червеите и насекомите изяждат телата им?

— Разумен въпрос — призна Бедоус.

— Тогава може би ще ми отговориш.

— Моята раса почита по-скоро духа, а не толкова плътта, която го приютява.

— Наистина духът ни извисява над животните, но той трябва да има дом, иначе защо Създателят щеше да отрежда на всеки по едно тяло?

— Интересно виждане. Ще си помисля върху това.

— Макконъл беше изследовател и картограф — продължи Дизанко, който явно започваше да се отегчава от темата. — Ти също ли си дошла да правиш карти?

— Не — отвърна тя. — Аз съм екзоентомолог.

— Не знам какво значи тази дума.

— Ентомологът изучава насекомите — обясни Бедоус. — А екзоентомологът се занимава с насекомите извън родната си планета.

— И ти си изминала целия този път заради някакви си насекоми? — недоверчиво я изгледа Дизанко.

— Да.

Ситатът замълча и се вторачи в нея с неразгадаемите си небесносини очи.

— Планетата гъмжи от насекоми. Защо трябваше да дойдеш точно тук, в сърцето на моето царство?

— Ще имам нужда от помощ. В докладите си Макконъл твърди, че енкотите са най-могъщото племе на Фалигор, затова ви потърсих. Разбира се, ще си платя за помощта.

— С какво смяташ да платиш?

— Имам текуща сметка в банката на Рокгардън. Мога да платя в кредити, нови сталински рубли, долари Мария-Тереза…

Устните на Дизанко се разтеглиха и оголиха зъбите му в нещо, което Бедоус се надяваше да е усмивка.

— Уилсън Макконъл ми обясни за парите, когато беше тук. Това е нелепа идея.

— Но се прилага на повече от петдесет хиляди свята — възрази Бедоус.

— Това не я прави по-малко нелепа, а само по-широко разпространена. Кому е притрябвало да работи за нещо, което само по себе си няма никаква стойност?

— За мене има стойност.

Съсухреният съветник отново се наведе и зашепна нещо на ухото на ситата. Той му отговори, старецът енергично поклати глава и продължи да шепне, накрая Дизанко се обърна към Бедоус:

— Какво ще ни предложиш срещу помощта?

Тя се усмихна с облекчение.

— Имам лекарства и машини, които ще улеснят работата ви. Имам устройства-преводачи, за да говорите чрез тях с другите разумни същества. Мутирали семена, които ще удвоят добивите ви. Съобщителни средства, благодарение на които ще отпадне необходимостта да пращате бързоходци от едно село до друго. Разни хитри машинки, които ще ви кажат дали в земята има камъни, преди да сте счупили плуговете си в тях. Имам неща, каквито не сте виждал и в мечтите си, ситат Дизанко.

— Не бъди толкова сигурна, че твоите джунджурийки са по-велики от мечтите на един ситат — предупреди я той.

— Ако съм ви засегнала, то е заради непознаването на вашите обичаи. Моля ви за прошка и разбиране.

— Сега ще ядем — обяви Дизанко. — После ще ми кажеш в какво точно се състои работата ти, колко помощници ще са ти нужни и за колко време и как смяташ да платиш за помощта им. Аз ще се посъветвам с моите предци, ще хапнем, ще се наспим и утре сутринта ще имаш отговора ми.

— Съгласна съм.

Дизанко отново я изгледа втренчено.

— Не си спомням да съм те питал дали си съгласна. Твоето царство е на много звезди оттук. Сега си в моето царство.

Бедоус се поклони.

— Трябва да се върна на кораба и да подготвя стоките, които ще ви предложа. Мога да се върна преди да мръкне.

— Най-напред ще ядеш с мен — отсече Дизанко. — Даже и да ми потрябва ден повече, за да взема решение, насекомите никъде няма да се дянат.

— Както желаете — вдигна рамене Бедоус.

Ситатът поклати глава.

— Не желая, а заповядвам.

— Кога ще ядем? — поинтересува се тя.

— Скоро. — Дизанко се изправи и в ушите на жената внезапно нахлуха звуците на селото — смехът и игрите на децата, шумът от сновящите насам-натам работници. За пръв път й мина през ума, че целият разговор бе преминал в пълна тишина. — Ако искаш, можеш да поогледаш наоколо.

— Благодаря. Много ще се радвам.

Ситатът даде знак на един от воините си.

— Все едно че животът й е твой.

— Не разбирам — озадачено изрече Бедоус.

— В околностите на града има много диви животни, а доста от тях са месоядни. Тубито ще те пази, та дори ако се наложи, с риск за живота си.

— Няма да е необходимо.

— Да се надяваме. Той е добър и верен слуга и никак няма да ми е приятно, ако се лиша от него.

Бедоус го изгледа внимателно, стараейки се да прецени дали я заплашва или просто отбелязва факт, но златистото му лице не изразяваше никакви чувства. Тя се обърна към Тубито, който погледна въпросително към господаря си. Дизанко кимна. Воинът се поклони и я поведе край редицата съвършено съхранени предци на ситата.

Не след дълго излязоха на главната улица и тя го последва между редиците къщи от дърво и трева, които я поразиха с неочаквано сложната си конструкция. Децата излизаха да я зяпат и Бедоус забеляза, че сега, далеч от Дизанко, поведението на Тубито е коренно различно. Той се усмихваше, говореше с децата и дори махна на няколкото жени, които се спряха да ги огледат.

Изведнъж в ноздрите я удари остра животинска миризма — бяха стигнали до няколко огромни, грижливо оградени обора, в които беше подслонен добитъкът, отглеждан от племето за месо. Дървените подпори бяха обвити с бодливи растения, явно предназначени да пазят животните от хищници.

— Искаш ли да се разходиш извън града? — попита Тубито.

— Стига да има време.

— Ако нямаше време, ситатът не би ме изпратил с теб. — Енкотът я изгледа. — Ти си жена, нали?

— Да.

— Странна земя трябва да е твоята. Тук нито една жена не може да разговаря със ситата, освен съпругите му, и то насаме — а ти се обръщаше към него без следа от страх.

— Моят народ смята, че мъжете и жените са равни — обясни Бедоус.

— Значи мъжете са големи колкото жените?

— Не, по-едри са.

Тубито понечи да каже още нещо, но се отказа и я поведе край кошарите.

— Искаше да попиташ нещо ли? — подкани го Бедоус.

— Опитвам се да разбера. Но ме е страх да не те обидя.

— Питай, няма да се обидя.

Той се закова на място и се обърна към нея.

— Щом мъжете са по-едри и по-силни от жените, значи не можете да ги победите в битка. Та питам се, защо тогава ви смятат за равни? — Тубито замълча и се намръщи. — Освен ако вие не сте по-силни, въпреки че те са по-големи.

— Не сме по-силни.

— Но тогава… — Той сви рамене озадачен.

— Ние сме равни в умствено и духовно отношение. И понеже имаме машини, които работят вместо нас, та дори и да водят войните ни, ценността на човека не се измерва с физическата му сила.

Енкотът дълго мисли над казаното.

— Много интересно — обади се накрая той, опитвайки се да си представи този свят, в който умът се цени повече от силата.

— Сигурна съм, че и при вас, енкотите, има нещо подобно — продължи Бедоус. — Да вземем стареца, който шепнеше на Дизанко — той е хилав и немощен, но ми направи впечатление, че ситатът се вслушва в думите му.

— Така е — съгласи се Тубито. — Но той е Оракул.

— Не може ли и жена да стане оракул?

— Поне досега не се е случвало. Но предполагам, че е възможно. Да речем, старата Марафа, която предсказва дъждовете, без да напуска къщата си.

— Ето, виждаш ли? — усмихна се Бедоус. — Може би в крайна сметка не сме чак толкова различни.

— Възможно е — съгласи се Тубито. — Чудя се дали да не те попитам нещо и за вашите градове.

— Добре, но и аз ще направя същото. Кажи ми колко са градовете на енкотите и докъде се простира царството ви?

— Ако се изкачиш на най-високия връх на Небесните хълмове — Тубито посочи планинската верига далеч на запад, — всичко, което видиш, чак до река Бортай, принадлежи на енкотите.

В този миг двамата прекосяваха малка горичка от плодни дръвчета. Тубито откъсна червеникав цитрусов плод, обели го с ножа си и й го подаде.

— Не знам дали не е опасно да го ям.

— Макконъл ги ядеше и нищо му нямаше — увери я Тубито. — Даже когато си тръгваше, натовари доста и на кораба си.

Тя пое плода, подуши го предпазливо и отхапа малко.

— Много е сладък.

— Дава ти сила — изрече той и зачака.

— Харесва ми — увери го тя.

Тубито явно си отдъхна и откъсна още два. Подаде й единия и впи зъби в другия, без да го бели.

— Какво ядат твоите хора? — попита той.

— По малко от всичко — месо, риба, птици, зеленчуци и плодове.

— А мляко?

— Докато сме съвсем малки.

— А ние пием мляко всеки ден. То ни дава сила.

— Не се и съмнявам.

— Тогава защо го пиете само докато сте малки?

Тя се опита да му обясни как стоят нещата с витамините и балансираното хранене, но скоро й стана ясно, че Тубито нищо не разбира, макар да я слушаше учтиво.

Не след дълго се озоваха сред високи до кръста треви и енкотът тръгна отпред бавно, като се оглеждаше много внимателно.

— Какво има? — попита Бедоус.

— Това е царството на равнинния ловец, който е в състояние да убие животно, четири пъти по-голямо от него. На цвят е почти като тревата и напада светкавично и безшумно. Предполагам, че наблизо не се спотайва никой от тях, защото иначе животните в обора щяха да го надушат и да станат неспокойни, но с такъв звяр никога не бива да се рискува. Какво ще кажеш вече да се връщаме в града?

Да продължат практически невъоръжени беше равно на самоубийство. Вярно, Бедоус имаше молекулярен взривател, с който можеше да превърне в желе всеки хищник само за част от секундата, но никак не й се искаше да демонстрира пред местните силата на оръжието си, затова кимна.

— Ако останеш достатъчно дълго, сигурно ще ти се удаде случай да наблюдаваш как младите ни воини преследват равнинен ловец — обеща Тубито.

— Вероятно ги избивате, за да защитите добитъка от тях? — попита Бедоус.

Тубито поклати глава.

— Никой мъж не може да си вземе жена, преди да е победил равнинен ловец в ръкопашен бой.

— Мисля, че тази гледка ще ми хареса — каза Бедоус. — И като стана дума за животни, докато идвах насам от кораба си, минах покрай някакви огромни тревопасни, високи колкото двама енкоти. Чудя се как не са опасли цялата растителност наоколо.

— Защо, случва се, но после идва дъждът и всичко пониква наново.

— А колко често вали?

— Почти всеки следобед.

Върнаха се обратно в селото сред невероятно изобилие от цветя, храсталаци и овошки. Бедоус на два пъти се спря да се порадва на пъстрите птици, прелитащи над главите им, и веднъж да огледа дребно десетокрако насекомо, обагрено в пурпурно и бяло, което Тубито улови.

— Благодаря — усмихна се тя, когато енкотът й го подаде.

— Ситатът каза, че се интересуваш от насекоми. Радвам се да ти бъда полезен.

— Много мило от твоя страна.

— Правя онова, което господарят ми нареди. Все пак ми е приятно да ти доставям удоволствие.

— Разкажи ми за него.

— За ситата ли?

— Да.

— Той е добър владетел. Суров, но състрадателен и правосъдието му е бързо и справедливо. При Дизанко страната ни процъфтява — вместо да воюва със съседите, той предпочита преговорите.

— От позиция на силата, разбира се.

— Не можеш да преговаряш от позицията на слабия.

Дизанко ги чакаше и Бедоус без протакане беше въведена в жилището му — сграда с безброй помещения, които сякаш никога нямаше да свършат. Тя вече се питаше къде ли е все пак трапезарията, когато се озоваха във вътрешен двор, ограден от бодлив жив плет. На всеки три-четири метра беше поставен по един страж. Бедоус си даде сметка, че целта на тази обиколка из палата е да я изуми.

Поведоха я към дъното на ниска резбована маса, начело на която седеше Дизанко.

— Докато беше тук, Уилсън Макконъл ядеше месото на нашите животни без никаква вреда — уведоми я ситатът. — Предполагам, че няма да навреди и на теб. — Той плесна с ръце и две жени, едва пристъпвайки, внесоха огромно блюдо с толкова месо, че би могло да й стигне за цял месец. — Заповядай, седни.

Бедоус се отпусна на малкото столче, далеч по-ниско от стола на Дизанко, а жените се поклониха и излязоха.

— Май не ти е много удобно — забеляза той.

— Така е — призна тя.

— Ако предпочиташ, можеш да седнеш на пода. Знам, че ще се чувстваш най-добре на висок стол, но тук той е само един и никой освен ситата не може да сяда на него.

Бедоус обмисли възможностите, които й се предлагаха, и избра пода. Но преди някой от двамата да посегне към храната, един от воините пристъпи към масата, извади ножа си и отряза парче от месото. Подъвка го замислено, преглътна и се върна на мястото си до живия плет. След него се приближи друг воин и изяде един от малките червени плодове. Това продължи, докато всички поднесени ястия бяха опитани последователно от стражите.

— Обикновена предпазливост — поясни Дизанко. — И аз си имам врагове — едните се стремят към трона, а останалите биха предпочели друг ситат на мое място. Може някой ден да загина в битка, но поне няма да позволя да ме отровят.

От един надвиснал клон хвръкна пъстра птица с размерите на голяма врана и кацна в единия ъгъл на масата. Дизанко хвърли парче плод на земята. Птицата се спусна към него, сграбчи лакомството с ноктите си и с възторжен писък се върна на клона.

Очакванията на Бедоус да поговори с Дизанко за мисията си или за нещо друго не се оправдаха — ситатът започна да се храни и не обели дума, докато не приключи с яденето. Когато свърши, жените изнесоха блюдото и се появи хубаво, едва разцъфнало младо момиче. То се приближи до господаря си и започна да пощи косматото му лице. Скоро момичето също се оттегли. Дизанко се изправи, след него и Бедоус стана от мястото си.

— Можеш да прекараш нощта на кораба си — обяви той.

— Мислех, че искате да остана тук.

— Така е, но възникнаха важни държавни дела. Току-що се върна посланикът ми в земите на траджите и се налага да поговоря с него. Ще се върнеш утре сутринта и тогава ще се споразумеем за услугите на моите поданици. Тубито ще те придружи.

— Присъствието му би ми доставило удоволствие, но ако ви е нужен за нещо друго, аз мога и сама да намеря пътя до кораба.

— Докато си в земите на енкотите, ти си под моя закрила — заяви ситатът. — Тубито ще те придружи.

От държанието му ясно личеше, че аудиенцията е приключена. Бедоус се поклони и го изчака да се оттегли. Когато излезе навън, Тубито я чакаше.

Пътят до кораба им отне малко повече от два часа. Минаха край многобройни стада тревопасни. Някои от животните бяха огромни и тромави, други дребни и пъргави, а веднъж Тубито я хвана за рамото и й посочи някакво дърво на триста-четиристотин метра от тях. Мярна й се стремително движение, отблясък на кървавочервена кожа, ослепително бели зъби и после всичко замря. Съществото изчезна в листака, който — тя беше готова да си заложи главата — не би могъл да скрие и половината му туловище.

Прекосиха същите три потока, през които Бедоус беше минала сутринта. Бреговете им бяха обрасли с храсти, отрупани с дребни пурпурно-златисти плодове. Още една горичка от цъфнали дръвчета — и двамата се озоваха пред кораба.

— Предполагам, че сега ще се прибереш у дома? — попита Бедоус.

Тубито поклати глава.

— Ще спя пред кораба.

— А какво ще ядеш?

Той бръкна в окачената на пояса му торбичка и извади късче сушено месо.

— Ако завали, просто отвори люка и се чувствай като у дома си.

— Много мило от твоя страна — отвърна енкотът, — но аз съм свикнал с дъжда.

— Защо трябва да се мъчиш?

— Оценявам предложението ти, Сюзън Бедоус, но аз служа на ситата, а той ми нареди да те пазя. Ако те заплашва нещо, то няма да бъде вътре в кораба.

Тя изкачи трапа и веднага се запъти към товарното помещение, за да подбере подаръците и вещите, които смяташе да размени на другия ден. След като ги отдели и ги опакова грижливо, отиде в кухнята, поръча си вечеря и седна да запише събитията от деня в бордовия дневник.

Няколко часа по-късно, докато се приготвяше за сън в каютата си, компютърът сигнализира за съобщение по радиостанцията за подпространствена връзка. Тя нареди да го прехвърлят при нея и се включи.

— Внимание, „Кристално крило“, чуваш ли ме? — прозвуча мъжки глас сред пукането на статичното електричество. — Внимание, „Кристално крило“, чуваш ли ме?

— Тук „Кристално крило“ под командването на Сюзън Бедоус, напуснал Амазония преди девет дни, в момента на Брази II, местно име Фалигор.

— Добър вечер, Сюзън. — Последва кратка пауза. — Или поне си мисля, че при теб е вечер, съдейки по моите таблици.

— Наистина е вечер, Артър.

— Е? — попита Артър Картрайт, заместник-секретар на Комитета по картография на Републиката, разположен на далечната планета Калибан. — Какво е първото ти впечатление?

— Макконъл се оказа прав — планетата наистина е прекрасна. С умерен климат, плодородна, чиста. Имам чувството, че ако хвърля през люка шепа семена, независимо какви, на сутринта ще намеря цъфтяща градина.

— А местните?

— Те без съмнение са далеч по-напреднали от диваците, които си представяш — използват металите, освен това явно имат сложна социална структура. Но в технологично отношение са доста примитивни.

— Приятелски ли са настроени?

— По всичко личи.

— Звучи все по-добре — каза Картрайт. — А военните им умения?

— Все още нямам впечатления. Разбира се, изхождаме от предположението, че от всички племена енкотите са най-напреднали, а Макконъл би могъл да греши… Но те наистина владеят огромни територии и по нищо не личи, че има вероятност някой да им ги отнеме. Всъщност техният владетел спомена, че има среща със своя посланик в някоя от другите държави.

— Посланик ли? Виж ти! Май наистина са малко по-напред, отколкото докладите на Макконъл показваха. — Картрайт се прокашля. — Е, още по-добре. Изглежда сме попаднали на планетата, която ни трябва.

— Такова е първоначалното ми впечатление — съгласи се Бедоус. — Разбира се, ще ни трябват още няколко месеца, за да се уверим напълно.

— Не можем да си позволим този лукс — отвърна Картрайт. — Графикът ни е много сгъстен. Не знам докога Брешински ще се задържи на поста си в Министерството на външните работи, а ако я наследи Нкомо — което е твърде вероятно, — няма да имаме много време, преди той да е извикал Флота. Открихме шест миньорски планети в околността на Фалигор. Републиката има отчаяна нужда от земеделска планета, която да ги изхранва. Освен това, независимо че анализите на Макконъл не са толкова пълни, колкото ни се иска, по всичко личи, че Фалигор има предостатъчно злато, сребро и радиоактивни материали, особено в онази планинска верига на запад от тебе.

— Мислех, че ще ни оставят да разработим тази планета така, както ние намерим за добре.

— Половината политици на Делурос не разбират действителното ни предназначение. — В гласа на Картрайт се долавяше разочарование. — За тях Комитетът по картография е само едно огромно учреждение с неимоверно раздут бюджет, което прави карти. И не им е ясно, че ние сме тези, които определят къде и как да проникне човекът в галактиката, които решават кое е най-подходящото място за Флота да разположи отбранителните и продоволствените линии. Те и така вече негодуват, че ние определяме кои планети да погълне Републиката, а сега, когато се опитваме да им покажем и начина, са готови за бой.

— След всичките каши, които се е налагало да оправя Министерството на външните работи, редно е да се предположи, че ще са във възторг, ако някой друг освен военните се заеме с разработването на нови планети.

— Де да беше толкова просто! Само че ние навлизаме в техни води, така да се каже, а когато човек си има работа с политически акули от такава величина, проблемите са неизбежни.

— И какво следва от това?

— Че трябва да сгъстим графика още повече.

— Но нали планирахме всяка стъпка толкова грижливо! — възпротиви се Бедоус.

— Сюзън, вече не можем да си позволим такова внимателно изпипване на нещата, както би ни се искало. Надявах се, че ще разполагаме с десет години, през които постепенно да привлечем Фалигор в Републиката, но сега смятам, че в най-добрия случай имаме не повече от три.

— Значи, най-голямата ни надежда се превърна в последна надежда, така ли? — горчиво произнесе Бедоус.

— Да не бъдем черногледи, Сюзън. Ние се поучихме от грешките си на Пепони, Лодин ХI и Рокгардън. Ако не разчитахме, че можем да направим нещо по-добро, въобще нямаше да действаме за разрешение. — Той въздъхна тежко. — В галактиката има още два милиона богати на кислород планети, които чакат да бъдат открити. Според компютрите на около десет-дванадесет хиляди от тях имат разумен живот. Ако успеем да направим от Фалигор образцов модел за присъединяване към Републиката, може би ще успеем да спестим на някои от тях — а и на себе си — проблемите, които имахме навика да създаваме досега.

— Добре. Каква ще е следващата ни стъпка?

— Вдругиден ще изпратя на Фалигор група от двеста души за установяване на контакт. Съставът й ще бъде както обикновено — лекари, агрономи, геолози, специалисти по водно стопанство, всичко друго, но не и военни съветници. Екипът ще е на място след десетина дни.

— А какво ще наредиш да правя аз дотогава?

— Нищо конкретно. Научи колкото можеш повече за обществото им. Подготви ги за нашето пристигане и се постарай да ги накараш да го чакат с нетърпение. Разкажи им за чудесните изобретения и лекарства, които ще им донесем. С една дума — обобщи кисело той, — бъди образцов представител на нашата раса. По дяволите, можеш дори да продължиш да се мотаеш наоколо и да събираш буболечки — в края на краищата нали това ти е специалността!

— А за обработваемата земя какво да им кажа?

— Не те разбирам.

— Нали ти трябва земеделска планета! — напомни му Бедоус. — Каква част от земята смяташ да им вземеш?

— Нямаме намерение да им вземаме каквото и да било! Ако се наложи, ще намерим някаква земя, която никой не обработва или не е населена, но предпочитам да въведа парична икономика на Фалигор и да накарам жителите му да продават продукцията си на миньорските планети. — Той отново замълча, после продължи разпалено: — Този път ще го направим както трябва! Стигат ни подчинените раси, човекът вече има нужда и от партньори!

— Ти ще дойдеш ли? — попита Бедоус.

— При първа възможност. В този момент водим военни действия в шест различни сектора, Министерството на енергетиката се нуждае спешно от дузина-две миньорски планети, освен това картографирането на съзвездието Албион е извършено едва наполовина. Ако имам късмет, ще мога да тръгна след три стандартни месеца, хайде, нека да са четири, но само при положение че през това време не изникне нещо друго.

— Да изпращам ли ежедневни доклади, докато групата пристигне?

— Не, прави го само когато ти е удобно. Никак не ми се ще местните да си помислят, че тичаш всяка вечер до кораба, за да кроиш с нас планове за нашествие. Каквото не си успяла да ми кажеш, можеш да споделиш с ръководителя на групата.

— Добре. Нещо друго?

— Не, просто си върши работата. В галактиката райските градини не са чак толкова много, а ние вече унищожихме немалко от тях. Време е да оставим и една непокътната.

С тези думи Картрайт прекъсна.

2

Групата по контакта пристигна точно навреме. След седмица беше уредена първата клиника за ваксиниране на енкотите, а за един месец броят им нарасна на повече от две дузини. Те бяха предназначени да обслужват ризалите, траджите, болимбо и всички останали племена.

Земята оправда напълно надеждите на Сюзън Бедоус и групата иззе трийсетина хиляди квадратни мили целина за нуждите на хората фермери. Когато някои от ситатите се възпротивиха, бяха изпратени посредници да ги обезщетят. Траджа и болимбо получиха трактори и облагородени семена, но Дизанко, който беше изучавал хората не по-малко внимателно, отколкото те него, настоя да му се плати във валута.

Три месеца по-късно пътища с настилки от катран и чакъл свързваха столиците на по-големите племена. Бяха докарани около двеста учители хора, които преподаваха както на децата, така и на възрастните основите на науките, математиката и земния език — официалния език на Републиката, превърнал се в последно време в универсално средство за общуване между различните раси в цялата галактика.

И тогава, шест месеца след първото кацане на Бедоус, бе направено едно откритие, което доведе Артър Картрайт на Фалигор доста преди планирания срок. Той се приземи на временния космодрум, прехвърли се на малък самолет и веднага излетя. Върна се същата вечер и незабавно свика десетината си най-близки сътрудници в набързо построената сграда, която служеше в този момент за щаб на хората.

Бедоус беше сред поканените и влезе в голямата зала за съвещания заедно с останалите членове на екипа. Картрайт се беше изправил сковано пред редицата столове и ги чакаше. Беше висок слаб мъж, безупречно облечен, с кротки кафяви очи, рошави посивели вежди над орловия нос и малка уста. Изглеждаше притеснен като човек, свикнал да си върши работата по видеофона и подпространствената радиостанция. Когато всички заеха местата си, той се прокашля и заговори:

— Преди да се спра на целта на тази среща, ще използвам случая да ви кажа, че работата, която сте свършили досега, е отлична. Напреднахме много повече, отколкото въобще съм разчитал.

— Цялата заслуга е на язоните, сър — обади се една от жените — координатор по мерките за здравеопазване. — За по-интелигентна, дружелюбна и сговорчива раса не бихме могли и да мечтаем.

— Язоните ли? — повтори Картрайт.

Жената се усмихна.

— Така ги наричаме помежду си. Заради златното руно.

— Чудесно — усмихна се в отговор Картрайт. — Одобрявам. Стига те да не възразяват, разбира се.

— Те нямат нищо против.

— Хубаво… Та, както ви казах, мисля, че сте свършили забележително добра работа. — Той бръкна в джоба си, извади портативен компютър и му хвърли бърз поглед. — А сега за причината, която ме накара да ви събера тук. Както знаете, спряхме се на Фалигор, защото имахме данни, че е богата земеделска планета с големи водни запаси, чудесен климат и население, с което лесно бихме се сработили. — Картрайт хвърли още един поглед към компютъра и го пъхна в джоба си. — Е, оказва се, че Фалигор е още по-богат, отколкото очаквахме. Току-що пристигам от района на планинската верига, известна като Небесните хълмове. Цялата планина е прорязана от невероятно богати златни и сребърни жили, залежите на радиоактивни метали също са значителни. Нещо повече, в пустинята на югозапад от Хълмовете открихме три диамантени находища и е твърде вероятно да открием и други.

Залата възбудено забръмча и Картрайт изчака шумът да стихне, после продължи:

— Това означава, че Фалигор не само е в състояние да плаща разходите си още от самото начало, като изнася храна за близките миньорски планети, а и самият той би могъл да се превърне в един от най-богатите миньорски светове в сектора. Това ни открива огромни възможности, но също така ни изправя пред един проблем, който искам да обсъдя с вас и ако е възможно, да намерим разрешение през следващите два дни, преди да си замина.

— Не можем да пуснем Републиката тук — намеси се Константин Талат, едрият лекар, който ръководеше програмата за ваксиниране на енкотите. — Достатъчно е нейните миньори да стъпят на планетата, и само след месец Флотът ще я управлява. Те ще задължат язоните да работят в мините и ще имаме един нов Рокгардън.

— И през ум не ми минава да каним Републиката — увери го Картрайт, чиято нервност се изпари в мига, в който заговори по специалността си. — Фалигор не е колония, а протекторат. Флотът може да се намеси единствено при положение че нашите хора са застрашени… Но има едно изключение. Ако се разчуе какво сме открили тук и не вземем мерки за разработване на богатствата на планетата, които да удовлетворят Републиката, Картографията ще бъде безсилна да предприеме каквото и да било, за да й попречи да нахлуе тук.

— Това означава, че трябва да започнем разработването на находищата незабавно, така ли? — попита Талат.

— Това означава, че все някой трябва да го направи — отвърна Картрайт. — Никак не ми се ще да докарвам хора миньори, защото Флотът ще държи да ги защитава… А такава защита няма да им е нужна, освен ако не се появи Флотът и не започне да показва мускули, както има обичай. Така че въпросът ми е следният: ще съумеят ли язоните да се справят с работата в мините при оборудването, с което разполагаме?

— Изключено! — отговори един от педагозите. — Те нямат писменост и до нашето идване дори не знаеха нищо за орбитата на планетата си. Иначе схващат бързо, повечето от тях учат с огромно желание, но ще се нужни години, докато се научат да работят с компютрите и сложните машини, необходими за сериозен рудодобив.

— Още повече — добави Виктория Домире, ръководителката на икономическия екип — че никой от тях, без да броим енкотите, няма дори елементарна представа какво е това пари. Ако имате намерение да ги използвате в мините, по какъв начин ще им плащате? Значи, ще трябва да ги вкарате там насила, а това е точно положението, което искаме да избегнем.

— Добре — изрече Картрайт. — Очаквах да чуя възражения от този род. — Той обходи с поглед присъстващите. — Някой от вас има ли предложения?

Бедоус почака някой да вземе думата, но никой не прояви такова намерение. Тя вдигна ръка.

— Къртиците.

— Моля? — сепна се Картрайт.

— Къртиците — повтори тя. — Не знам как се наричат официално. Говоря за жителите на Сократ IV. Хуманоиди, дишащи кислород, присъединени към Републиката преди повече от два века. Те са висококвалифицирани работници, съгласни да работят на всяка планета, която е в състояние да им плаща. На Алфа Сантори II имах възможност да се запозная с неколцина.

— А в мини работят ли? — попита Виктория Домире.

— Това е специалността им — отвърна Бедоус. — Затова ги наричаме къртици — защото прекарват повечето време под земята.

— Ще ни трябват не един и двама — отбеляза Домире.

— Планетата е голяма — увери я Бедоус.

— Ще обмисля предложението ти — намеси се Картрайт. — Всъщност ако до сутринта никой не се сети за нещо по-добро, най-вероятно ще действам по него… Има ли други въпроси или проблеми, които бихте искали да обсъдите с мен?

Толкова ръце се вдигнаха, че Картрайт се стъписа.

— Струва ми се, че е най-добре да се видя с ръководителите на всеки от отделите в кабинета си. Междувременно продължавайте да си гледате работата все така добре. — Той се обърна към Бедоус. — Сюзън, ела с мен, ако обичаш. Искам да говоря най-напред с теб.

Тя излезе след него от залата за съвещания и тръгна по дългия коридор към кабинета, който шефът й си беше присвоил още с пристигането си. Вътре, ако не се смята холографската карта на Фалигор, имаше само едно бюро, малък, но мощен компютър и два стола.

— Ти си живяла сред язоните по-дълго от всекиго, Сюзън — започна Картрайт. — Искам да ми кажеш… може ли да се очаква някаква съпротива от тяхна страна, ако докараме, да кажем, петдесет хиляди къртици на работа в мините?

— Не знам. Те нямат нищо против нас, но…

— Какво но?

— Но виждат, че сме тук, за да им помогнем. Когато разберат за какво са дошли къртиците, просто не знам…

— Мислиш ли, че с тях ще е по-различно?

— Отначало не.

— А кога?

— Когато им стане ясно, че изнасяме ценни материали от тяхната планета, а те не получават нищо.

— Аз нямам намерение да се стига дотам. Както вече казах, нужни са ни партньори, не слуги.

Бедоус въздъхна тежко.

— Не съм сигурна, че има голяма разлика.

— Изясни се, ако обичаш.

— Допреди четири месеца тези създания живееха в каменната ера… или в най-добрия случай в бронзовата. Изведнъж се появяваме ние и започваме да ги обучаваме, да ги ваксинираме и да им показваме как да използват селскостопанската техника. Всичко това е чудесно, но ми се струва, че ще е прекалено да искаме от тях да разберат такива абстрактни неща като галактическата икономика и нуждата ни от радиоактивни материали. Със стоманата всичко им е ясно — в крайна сметка от нея се правят по-добри копия, но как да им обясним за какво са нужни диамантите, особено когато се употребяват в промишлеността? Ситатите ще приемат парите ни, защото няма откъде да знаят кои метали са ценни и как могат да ги продадат. След време обаче ще усетят, че ги мамим, като караме тези материали на своите хора, вместо да им покажем как да ги използват и да им обясним с какво са толкова ценни за нас.

— Доводите ти са солидни — изрече Картрайт. — Ясно е, че не можем просто да предоставим мините на къртиците или на която и да било друга раса. Ще трябва да убедим язоните да ни пратят свои младежи, които да се запознаят с производствения процес. Нищо чудно след някоя и друга година част от тях да заемат ръководни длъжности. — Той се замисли. — Може би няма да е зле да изпратим най-умните да учат на някоя от планетите на Републиката. Не че не сме в състояние да организираме и тук първокласно обучение, но искам, като се върнат, да кажат на своите как е там, кои сме ние и как функционира нашият свят.

Бедоус се замисли за миг, после вдигна рамене.

— Може и да се получи нещо — изрече тя без ентусиазъм.

— Май не си убедена.

— Язоните са чудесна раса. Схватлива, трудолюбива, интелигентна. Мисля, че с времето могат да станат всичко онова, на което разчиташ.

— Но? — попита Картрайт. — Нали винаги има едно „но“…

— Но мисля, че ги насилваш.

— Нямаме друг избор. Този свят трябва да послужи като модел за асимилация.

— Не съм убедена, че да накараш цял разумен вид в рамките на едно-единствено поколение да напусне пущинаците и да заживее в галактическата ера, е кой знае какъв модел… Най-добрият ми приятел сред енкотите, един воин на име Тубито, е добил правото да се нарича мъж, убивайки само с копие огромен хищник, едва преди три години. Той притежава не едно изумително качество, включително любознателност и интелигентност, но не си представям как ще го облечеш в куртка и ще го сложиш пред компютъра, поне не след година, та дори и след десет. Може би никога няма да се получи. Той би могъл да бъде Коперник или Галилей на своята раса, но клечи вън на дъжда и яде парчета сушено месо, което къса с голи ръце.

— Затова пък децата му могат да бъдат асимилирани толкова лесно, колкото и твоите или моите деца.

— Нищо чудно. Стига да израснат в човешко семейство.

— Съмненията ти личат и в съобщенията ти, както и в бордовия дневник. Само че ние просто не разполагаме с толкова време. Виждала си какво става с други планети, когато Републиката се опитва да колонизира с най-добри намерения. Фалигор е последният ни шанс да докажем, че има и по-добър начин, че морковът върши по-добра работа от сопата. Знам, че искаме много от язоните, но те изглеждат умна и податлива раса и резултатите ще оправдаят усилията. При това другата възможност, която им се предлага, е значително по-лоша.

— Какво пък, ти поиска мнението ми и го получи — изрече Бедоус.

— Благодарен съм ти за това, Сюзън, и най-вече за предложението ти да повикаме къртиците. А сега най-добре да поговоря и с другите специалисти от екипа. Нали знаеш, времето ми е съвсем ограничено.

Бедоус разбра, че я отпраща, и стана. Тръгна към вратата, но внезапно спря и се обърна към Картрайт.

— Мога ли да направя още едно предложение?

— Разбира се.

— Сред твоите специалисти видях само двама психолози, изучаващи извънземните раси. Ако наистина възнамеряваш да ускориш дръзкия поход на язоните към цивилизацията, на твое място щях да докарам значително повече.

3

Независимо от съмненията на Сюзън Бедоус, на Фалигор работите вървяха добре.

При пристигането на около триста хиляди къртици, които щяха да работят в мините по дългосрочни договори, нямаше никакви прояви на недоволство.

Язоните и хората се трудеха рамо до рамо на полето, опитомяваха земята и изнасяха още през първите шест месеца толкова храна, че миньорските планети в околността вече не бяха зависими от други източници.

Морето се оказа толкова богато на протеин, колкото почвата на минерали, и не след дълго риболовът и различните отрасли на водното стопанство също бяха в състояние не само да изхранват населението, но и да изнасят голяма част от продукцията си.

Един хубав ден не друг, а самият Джони Рамзи, бившият секретар на Републиката, пристигна на Фалигор на сафари, прекара известно време, проповядвайки идеите си за демокрация пред язоните, и тържествено провъзгласи планетата за „диаманта на Външната граница“.

Седемнадесет планети на Републиката изразиха намерение да открият свои посолства на Фалигор, без да крият желанието си да установят търговски отношения с миньорите или фермерите, най-често и с едните, и с другите.

По предложение на Дизанко хората построиха в земите на енкотите град Ромул и го превърнаха в свой център. Година по-късно недалеч от него, на брега на голямо континентално езеро, израсна Рем.

След внезапната смърт на Дизанко, повален скоропостижно от вирусна инфекция, наследникът му Тантрам побърза да декларира тържествено намерението си да работи в тясно сътрудничество с Републиката, което щеше да донесе редица облаги на всичките му поданици. Първата му стъпка беше да вложи натрупаните от баща му пари в построяването на университета Тантрам в околностите на Ромул и да създаде фонд, достатъчно богат, за да привлече в него най-добрите академици от Републиката.

Картрайт беше толкова въодушевен от развоя на нещата, че купи от ризалите голям участък земя и си построи там къща с намерението да се оттегли на Фалигор веднага щом изтече договорът му с Комитета по картография.

Бедоус остана на планетата. Когато от Картографията й намекнаха, че е време да смени обстановката, тя си подаде оставката и сключи договор с една от местните ловни компании, изникнали като гъби след дъжд покрай посещението на Рамзи и излязлата по-късно негова книга, възхваляваща красотите на Фалигор. Ловът не я привличаше ни най-малко, но работата като водач на холосафари я устройваше, а през свободното си време можеше спокойно да се отдава на любимото си занимание. През първите две години на Фалигор тя откри, описа и даде имена на повече от три хиляди вида насекоми.

Беше й приятно, че страстта й към ентомологията ако не бе заразителна за хората около нея, поне караше повечето от тях да й носят всяко насекомо, което не бяха виждали, вместо да го стъпчат в праха. А щом започна да ги нарича на имената на откривателите им, тя развеселена откри, че колегите й водачи са добили навика да й носят с дузини буболечки и не си тръгват, преди да са се уверили, че знае как точно се пишат имената им.

И тъй като все още имаше приятели в Комитета по картография, а Фалигор не беше картографиран напълно, Сюзън често се включваше в проучванията само заради удоволствието да зърне нови страни на тази планета, която беше избрала за свой дом. Имаше обширни равнини, гъмжащи от тревопасни, които хората наричаха гръмобици, жълти лосове, захаросани зебри, небоскоци. Имаше непроходими гори, подгизнали от дъждове, огромна вътрешна пустиня и множество планински вериги, сред които се открояваха особено внушителните Небесни хълмове, чиито върхове дремеха под снежни калпаци, а склоновете им даваха подслон на хиляди примати и птици.

На планетата живееха двадесет и седем племена и всичките обитаваха единствения същински континент. Всяко от тях се делеше на множество клонове и беше практически невъзможно който и да било човек или язон да се справи със стотиците езици и диалекти. Ала почти нямаше племе, което в един или друг момент да не е попадало под властта на маринго — измиращ народ, за който бяха настанали тежки времена и сега оцелелите наброяваха не повече от две хиляди души. Така че освен родния си диалект повечето племена използваха и някаква разновидност на езика маринго. Ситат Тантрам задължи всичките си поданици да изучават и земен език, а колегите му от другите племена, за да не останат по-назад, последваха примера му и не след дълго на планетата имаше два световни езика. Земният стана държавен език, използван при официални случаи и при общуването с чужденци от други светове, но в ежедневните си разговори язоните предпочитаха да използват маринго.

Три години по-късно във всяко село имаше сондажни кладенци, които осигуряваха вода на язоните и в най-сушавите периоди. Всички местни племена бяха възприели най-съвременните земеделски методи. За кратко време над Ромул и Рем се извисиха огромните небостъргачи на престижни хотели, а ловните концесии отстъпиха място на резерватите, целящи да привлекат повече туристи.

Фалигор бележеше толкова стремителен напредък и така пълно се вписваше в представите на хората за земен рай, че Бедоус едва ли не очакваше някакво бедствие да го връхлети изневиделица, за да накаже човека за прекомерните му амбиции. Не можеше една планета да бъде толкова съвършена, толкова спокойна и мирна, такова райско кътче. Е, вярно, имаше по едно време малък граничен спор между ризали и траджи, който прерасна във военен конфликт, но представителите на Републиката се намесиха като посредници и всичко се размина само с единадесет убити язони. По едно време сред племената от източните савани се появи и някаква особено опасна форма на кожно заболяване, наподобяващо едра шарка, но лекарите само за един месец успяха да изолират вируса, а след още три седмици беше разработена и ваксината. Джони Рамзи се върна за още две сафарита, придружен както винаги от две-три дузини репортери, и името Фалигор обиколи цялата галактика.

В последното сафари на Рамзи участваше и ситатът Тантрам, който беше тежко ранен от огромна амфибия, позната като речен убиец. Лекарите успяха да го спасят, но владетелят остана инвалид за цял живот. Това го накара да се оттегли от престола в полза на по-младия си брат, горещ поклонник на всичко земно, който прие името Робърт Август Тантрам II.

Новият ситат говореше съвършен земен език, беше получил образованието си на университетската планета Аристотел и обожаваше човешката история, бързите коли и човешките дрехи. Той построи в центъра на Ромул огромен театър и покани най-добрите драматични, оперни и балетни трупи в Републиката. Друго негово дело беше музеят, посветен на човешкото изкуство, и издателството, заело се с благородната задача да преведе на земен език устната традиция на енкотите.

Той вземаше твърде много човешки стимуланти, караше твърде много човешки коли и имаше малко глуповат вид, издокаран в официалните човешки костюми. Но император Боби, както го наричаше на подбив човешкото население, се ползваше с популярност сред поданиците си и охотно помагаше на хората да развиват неговия свят.

Новият владетел скъса напълно с някои традиции на енкотите — вече не раздаваше правосъдие в присъствието на предците си, а решаваше делата на поданиците си във внушителна бяла сграда, построена специално за целта. Отрече се от религията на народа си и на бърза ръка прие най-напред християнството, после исляма, за да се превърне в един момент в последовател на индуизма. Никотинът не влияеше по никакъв начин върху обмяната му, но независимо от това той се пристрасти към пушенето и си доставяше пури и цигари от далечния Антарес.

Император Боби организираше изискани развлечения за приближените си и за приятелите си хора. В продължение на месец издържаше гостуващ симфоничен оркестър, още месец — някакъв трикрак фокусник от Хеспорит III. Веднъж натовари цялата си компания на самолет, за да наблюдават лова на малко стадо гръмобици за планетата зоопарк Серенгети.

По време на една от безбройните си вечеринки той слиса присъстващите с потресаващата новина за предстоящия първи боксов мач между язон и човек. Беше поканил Били Уичински, шампиона тежка категория на Сириус V. Той щеше да се срещне с Гама Лабу, огромния воин ризали, който досега не познаваше загуба.

Сюзън Бедоус не се интересуваше особено от бокс, но нямаше как да отклони поканата на император Боби, затова облече нещо, което можеше да мине за прилично, без да е напълно официално, и в определеното време вече беше сред гостите.

Бяха се събрали около двеста души, хора и язони, в това число и Артър Картрайт, който беше в командировка на Фалигор. Бедоус отбеляза с одобрение присъствието и на двайсетина червенокожи къртици. Боби беше съборил стария дворец на брат си и на негово място беше издигнал внушителна резиденция по подобие на човешките представителни сгради. Предците му, триста и един на брой, благоразумно бяха скрити от погледа на гостите, за да не се чувства неудобно благородният им наследник. Боксовият ринг беше съоръжен в средата на младата, грижливо подрязана морава, а около него бяха наредени петдесетина маси. Над сто сервитьори и церемониалмайстори, облечени в униформи, обслужваха гостите. Отляво на моравата се простираше обширен английски парк, но в дъното му Бедоус успя да зърне няколко жилища, които беше запомнила още от първото си посещение в страната на енкотите. Те не бяха станали по-жалки и примитивни, отколкото бяха навремето, ала на фона на великолепната резиденция на ситата имаха съвсем мизерен вид.

— Сюзън! — възкликна император Боби, щом я видя. — Радвам се, че успя да дойдеш.

Бедоус се стъписа от това посрещане — откакто новият ситат се възкачи на престола, едва ли беше разменила с него и двадесет изречения. А сега я поздрави, сякаш бяха стари приятели, и няколко минути си бъбри с нея за насекоми, после някой от новодошлите привлече вниманието му и Боби хукна да го приветства.

Тя чу зад гърба си приглушен смях, обърна се и се озова лице в лице с Картрайт.

— Ако нашият Боби не беше вече император, бих си заложил главата, че е кандидат за тази длъжност — изрече той.

— Да, май наистина малко се престарава — съгласи се Сюзън.

— Политикът в него си казва думата — продължи Картрайт развеселен. — Голяма работа е, нали?

— И още как!

Картрайт огледа масите.

— Не виждам табелки с имената, нито някакви указания кой къде да седне. Подозирам, че Боби е посетил някое и друго градинско парти, докато се е подвизавал по другите планети, но съвсем е забравил как е намерил мястото си. Какво ще кажеш да окупираме някоя от масите?

Бедоус кимна и Картрайт я поведе към една свободна маса.

— Въобще не ми е ясно какво правя тук — каза тя, когато се настаниха. — Нямам никаква представа от бокс.

— Тук си, защото Боби обича да се докарва пред хората, които му гостуват. Колкото до бокса, работата е съвсем проста. Двама души — в нашия случай един човек и един язон — се качват на ринга и всеки се опитва да убие другия.

— Бих предпочела да ме беше поканил на симфоничен концерт.

— А аз бих предпочел да беше докарал някой не толкова титулован боксьор като този Уичински. Тогава шампионът на язоните можеше да победи, а това би се отразило чудесно на самочувствието им.

— Нищо чудно и да успее — изрече Бедоус с безразличие.

— Чувам, че бил добър, но досега не се е изправял срещу противник от такава класа. Струва ми се, че шансовете му са много малки. — Картрайт хвърли поглед надясно. — Охо! Имай готовност. По всичко личи, че ще бъдем удостоени с височайшето присъствие.

В този миг император Боби се приближи и се настани на тяхната маса.

— Надявам се, че нямате нищо против да седна при вас?

— Но моля ви, ваше величество! — Картрайт се изправи и изчака Боби да заеме мястото си. — В края на краищата това е вашето парти.

— Очарователен израз — произнесе Боби с най-приятния си глас. — Виждам, че не пиете. Мога ли да ви предложа коняк? Превъзходна марка, внос от системата Лебед.

Той направи знак на един сервитьор, който се приближи, отвори бутилка коняк и наля три чаши.

— Пия за здравето ви, ваше величество! — вдигна чашата си Картрайт.

— Аз бих предложил по-добър тост — поклати глава Боби.

— Нека да го чуем.

— Добре тогава. — Ситатът се изправи и почака, докато всички погледи се насочиха към него. — Приятели мои, предлагам тост: да пием за скорошния и щастлив брак между Фалигор и Републиката!

Язоните го възнаградиха с бурни ръкопляскания, докато хората реагираха по-сдържано.

— Моля за извинение, ваше величество — обърна се Картрайт към Боби, който отново зае мястото си. — Но ми се струва, че не разбрах тоста ви. Отношенията между Републиката и Фалигор никога не са били по-добри.

— Така е — съгласи се ситатът. — Именно затова си мисля, че е дошло времето да станем неин пълноправен член.

— Ще станете, когато му дойде времето. Нека не насилваме нещата.

— А защо не? — поинтересува се Боби с обезоръжаваща усмивка.

— Виждам, че идеята ви се струва великолепна, ваше величество — продължи Картрайт, — но ви моля да прецените още веднъж положението си на протекторат. Сега не плащате данъци, населението не подлежи на задължителна военна служба, получавате помощ по всички направления, Републиката субсидира производството ви…

— Според думите ви излиза, че протекторатът е по-добре, отколкото да си равностоен партньор… Но защо ми е някак трудно да ви повярвам?

— Повярвайте ми, ваше величество, когато Фалигор е готов да влезе в Републиката, ще ви поканят и ще ви приемат. Но нивото на грамотността тук е под петнадесет процента, първият випуск на университета Татрам ще се дипломира чак след две години, имате само три космодрума, а по-голямата част от земята ви още не е разработена. Фалигор бележи невероятен напредък, но все още не е готов да се включи в съревнованието между различните светове на Републиката на равна нога.

Боби се усмихна.

— Тогава вие ще ни помогнете.

— Нали ви помагаме, ваше величество! Фалигор постигна такъв напредък, какъвто никой не би могъл да очаква. И ще продължи в този дух.

— Тогава трябва да ни приемете в Републиката, за да продължим да напредваме под зоркото й око.

— Вие и сега напредвате под зоркия й поглед.

— Не е същото.

— Ще ми позволите ли да попитам на какво се дължи този внезапен интерес към членството в Републиката? — намеси се Бедоус. — Днес за пръв път чуваме за това ваше желание.

Боби сви рамене.

— Преди да доведа тук този мъж, Били Уичински, отидох на Сириус V да го погледам най-напред как се бие. Бил ли сте на Сириус V, Артър?

— Не.

— А вие, Сюзън?

— Бях веднъж, преди много години.

— Огромна планета, далеч по-голяма от Фалигор. Но населението й е едва тридесет и пет хиляди души… И при все това тя е член на Републиката!

— За това си има причини — каза Картрайт.

— Ще ви бъда благодарен, ако ми ги разясните.

— Сириус V е една от първите планети, колонизирани от човека, когато излязъл в галактиката. Повече от хилядолетие той играе важна роля като производител на космически кораби и в рудодобива. Нещо повече, на Сириус V няма местно население — той е изцяло човешка колония.

— Но някога е имало местно население — отбеляза иронично Боби.

— Това е наистина тъжен момент в нашата история. Ние променихме планетата по свой образец, без да разберем, че обитателите й са разумни. — Картрайт замълча неловко. — Във всеки случай повече от хиляда години цялото население на Сириус V е човешко.

— Значи ли това, че планета, на която местното население преобладава над човешкото, няма шансове да влезе в Републиката? — попита Боби. — Много добре ми е известно, че това далеч не е така.

— Не, разбира се, съвсем не исках да кажа това. В миналото сме правили достатъчно грешки, но сега, с времето, сме ги осъзнали и сме поправили повечето. Някога планетите са били поглъщани от Републиката пряко волята им, но за щастие това време е отминало. Днес, за да стане член на Републиката, всяка планета трябва да проведе гласуване.

— Сигурен съм, че ще убедя народа си да гласува.

— Вашият народ са енкотите, обаче за членството трябва да гласува цялата планета, а повечето от местните жители не могат дори да прочетат бюлетината. Нещо повече, Републиката определено предпочита световете с общопланетно правителство, за да знае с кого си има работа. Тя няма никакво желание да се договаря с ризалите за доставка на хиляди тонове зърно, за да се окаже в един момент, че между тях и траджите е избухнала война и всичките им ниви са опожарени.

— Това са дребни проблеми, които могат да се решат — възрази Боби. — Предлагам да обединим усилията си и да започнем да търсим решението.

— Пак ще повторя, че ние вече ги решаваме, при това с незапомнено темпо.

— Виждате ли? — изрече Боби с усмивка. — Ние вярваме във вас, Артър. — Погледът му се насочи към другия край на поляната. — Извинете ме за момент. Току-що пристигна посланикът на Лодин ХI. Време е да вляза в ролята си на примерен домакин.

С тези думи той стана и тръгна да посрещне новия гост.

— Да… — замислено изрече Картрайт и повтори: — Да-а… Какво ще кажеш за всичко това?

— Имаш предвид намерението му да се покаже примерен домакин пред посланика на лодинитите ли? Той просто се опитва да ти покаже, че има и други възможности. Чувам, че Лодин ХI е на път да се включи в новосъздадения Съюз на световете, организиран от канфоритите.

— Не — нетърпеливо я прекъсна Картрайт. — Въпросът ми е какво мислиш за казаното от него преди това. Той знае, че ще минат десетилетия, преди да приемем Фалигор в Републиката.

— Естествено, че го знае, Артър.

— Тогава за какво е цялата работа?

— Не е ли очевидно? Той вижда, че е време да започне подготовката за членство, и си дава заявката.

— Заявката ли?

Бедоус се усмихна.

— Прекалено дълго се занимаваш с глобални проблеми и теоретични постановки. А тук имаме едно чисто практическо, прагматично положение. Ти самият го каза: преди Фалигор да се присъедини към Републиката, трябва да се създаде общопланетно правителство. В този момент енкотите са единственото племе, способно да управлява Фалигор. След десет-петнадесет години нещата може да се променят, затова той иска да създаде правителството сега.

— Сигурна ли си, че става дума за това? — намръщи се Картрайт.

— Напълно. — Тя замълча и се загледа в Боби, който омагьосваше лодинита и компанията му. — Боби не е глупак, Артър. Ако му предложиш утре да влезе в Републиката, той по всяка вероятност ще откаже. Целта му е просто да сключи най-добрата за народа му сделка.

— Кой народ, енкотите ли?

— Да, той се смята за енкот, а не за фалигорец, а неговото племе в продължение на векове е господствало над планетата. Боби иска просто да е сигурен, че ще остане на върха.

— Какво пък — обади се Картрайт замислено, — прав е. Енкотите наистина са политически най-грамотното племе на планетата… И все пак трябва да ги накараме да започнат да се възприемат като един народ, а не като двайсет-трийсет различни племена.

— Само преди десетина години те все още живееха в колиби, Артър. Помисли си колко време е било нужно на хората да преодолеят националните си различия и да започнат да се възприемат като земяни!

— Само че на нас не е имало кой да ни помогне — възрази Картрайт. — Никакъв пример, който да следваме.

— Е, ти си политикът — вдигна рамене Бедоус. — Аз съм само ентомолог.

— Мислиш, че няма да се получи, така ли?

— Не знам. Ако ми беше казал преди пет години, че ще пием коняк на организирано от язон градинско увеселение, щях да те обявя за луд. Те са необикновена раса.

Картрайт вдигна глава.

— А ето че се връща най-необикновеният от тях.

Император Боби прекоси моравата, ръкувайки се с всички наред, накрая стигна до тяхната маса.

— Е, надявам се, че се забавлявате — изрече той, докато даваше знак да му налеят още едно питие.

— Много, ваше величество — увери го Картрайт. — Тъкмо разисквахме предстоящия мач.

— Така ли? — попита Боби с усмивка, която даваше да се разбере, че не вярва нито дума. — И до какъв извод стигнахте?

— Че вашият боксьор е в по-неизгодна позиция.

— Възможно е — съгласи се Боби. — Всъщност аз никога не съм го виждал да се бие, но съм чувал, че побеждавал всеки, който се изправи насреща му.

— Досега обаче не се е изправял насреща му някой като Уичински.

— А вие съгласна ли сте с него, Сюзън?

— Аз нямам мнение.

— Аха. Значи не сте любителка на бокса.

— Никога не съм успявала да проумея защо трябва двама души да се качат на ринга и да си нанасят удари, докато единият падне в несвяст.

— Това обаче не е въпрос единствено на сила, а по-скоро на умение — отбеляза Боби. — Не винаги побеждава по-силният. Нали казват, че добрият боксьор винаги ще се справи с онзи, който само раздава удари, колкото и да са тежки. Това означава, че умът съвсем не е без значение.

— Ако приемем, че остава нещо от него след първите два удара в главата — сухо отвърна Бедоус.

Боби отметна глава назад и се засмя.

— Вие, хората, имате невероятно чувство за хумор! Чудно ли е тогава, че толкова много ценим компанията ви?

— Нещо смешно ли казах?

— И каква скромност! — продължи Боби. — Сюзън, ако бяхте от нашето племе, щях да ви предложа да се омъжите за мене.

— Благодаря за комплимента, ваше величество, но вие вече имате шест съпруги, а при нас е приета моногамията.

— Хората май казваха в такива случаи, че на хубавото няма насита — заяви Боби и се разсмя гръмко на собственото си остроумие. Той понечи да каже още нещо, но в този миг един язон в униформа вдигна до устните си голям рог от червен бизон и го наду. При звука му събраните гости насядаха по местата си и се възцари тишина.

— Аха! — възкликна Боби. — Зрелището започва!

Пръв на пътечката между масите излезе Били Уичински и се запъти към ринга, кимайки от време на време на познатите си — не повече от четири-пет човека. Неведнъж по време на кариерата му носът и лявото му ухо бяха възстановявани посредством пластични операции, но на мястото на избитите зъби зееха дупки — явно беше решил, че няма смисъл да ги подменя, докато не се раздели със спорта. Това би трябвало да придаде на усмивката му глуповат вид, но кой знае защо впечатлението беше по-скоро зловещо. Уичински беше висок, с добре очертани мускули и гъвкава походка. В мига, в който се качи на ринга, секундантите свалиха халата му и той започна да загрява, танцувайки леко и боксирайки във въздуха, докато хората надаваха приветствени възгласи и ръкопляскаха.

Минута по-късно от съблекалнята се появи Гама Лабу, шампионът на ризалите. Беше облечен само в свободни шорти до коленете — явно не смяташе халата за задължителен. Всичко у него беше голямо — главата, вратът, раменете, гърдите, та дори и коремът. При всяка стъпка златистата му козина играеше, а малките му уши неспирно мърдаха, стараейки се мимоходом да доловят отзивите на публиката.

— Трябваше да го подложите на диета — забеляза Картрайт. — Сигурно има двайсетина килограма наднормено тегло.

— Ние очакваме от него големи неща. Велики неща!

Боби се изправи и отдаде чест. В отговор атлетът небрежно вдигна ръка и се ухили широко.

— От начина, по който отдава чест, можете да разберете, че не служи в армията на енкотите — изрече императорът, стараейки се да скрие презрението си.

— Войник ли е? — учуди се Картрайт.

— Доколкото разбрах, някакъв младши офицер.

Лабу стъпваше тежко по пътеката. Бедоус сякаш физически усещаше как земята се тресе под краката му. Мина й мисълта, че император Боби, независимо от всичките му твърдения, едва ли ще страда особено, ако шампионът на ризалите получи хубав урок пред цялата събрана публика. Тези негови чувства явно не се споделяха от останалите язони, които ревяха от възторг, докато Лабу загряваше, тътрейки тромаво крака по ринга, и раздвижваше набъбналите си мускули.

На ринга се качи човек рефер, даде на боксьорите последни наставления и изпрати всеки в ъгъла му. Уичински продължаваше да танцува и да раздава удари във въздуха и вече беше леко запотен, докато Лабу просто стоеше в ъгъла с ръце върху въжетата и се усмихваше на съплеменниците си в тълпата.

Гонгът удари и Уичински се запъти към средата на ринга, като подскачаше, нанасяше енергични удари в празното, приклякваше и се навеждаше. Лабу се приближи непохватно до него и замахна широко с дясната си ръка. Хората замряха, но бързо си отдъхнаха, когато Уичински избегна удара, хвърли се в атака и нанесе на противника си серия от шест леви и десни прави, после отскочи пъргаво извън обсега му, а в това време възгласите на хората звъняха в ушите му. Лабу изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото засегнат. Той се ухили глуповато и пристъпи тежко към противника си. Но всеки път, когато навлезеше в обсега му, Уичински се спускаше към него, нанасяше му градушка от светкавични удари и се отдръпваше, преди Лабу да успее да реагира.

— Ако ще продължават така, по-добре да спрат — обърна се Картрайт към Боби. — Вашият боксьор ще има голям късмет да нанесе и един удар за цялата вечер.

Ситатът промърмори нещо в отговор, без да отмества поглед от ринга.

Бедоус също наблюдаваше двубоя и се питаше дали сред публиката някой вижда това, което вижда тя. Независимо че Уичински удряше колкото му душа иска, Гама Лабу явно пет пари не даваше. Той продължаваше все така глуповато да се хили и да преследва съперника си не дотам грациозно, но неотстъпно, като явно не смяташе за нужно да се предпазва от тежките удари на шампиона. И въпреки наднорменото си тегло не пухтеше и не се задъхваше. „Може да не си кой знае какъв боксьор — помисли си Бедоус, докато съперниците се упътваха към ъглите си, съпроводени от радостните възгласи на хората и унилото мълчание на язоните, — ама си великолепен екземпляр!“

До третия рунд Лабу вече се беше убедил, че противникът му не може да му направи нищо, и когато прозвуча гонгът, застана в средата на ринга, разпери широко ръце и подкани човека да удря с все сила. Уичински изглеждаше изненадан, но не се поколеба веднага да се възползва от предложението и в продължение на половин минута блъска язона с юмруци. Спря едва когато Лабу избухна в гръмогласен смях, който съплеменниците му в залата подеха на часа.

В този миг в боя настъпи обрат — сега Лабу, който още не беше нанесъл нито един удар, започна здраво да притиска Уичински. Той пристъпваше все така тромаво, с наведена глава и увиснал над шортите корем, но Бедоус започна да долавя в осанката му някаква несвойствена на хората грация. Ако човек се движеше по този начин, щеше да изглежда непохватен, но язонът, настъпващ неумолимо към съперника си, приличаше на смъртоносна машина. Той прекоси ринга, притисна човека в ъгъла и се подготви да нанесе удара, който затаилата дъх тълпа предчувстваше, че ще бъде унищожителен.

Уичински беше шампион и се отбраняваше като шампион, но огромният язон просто не обръщаше внимание на ударите му. Той стовари левия си юмрук върху главата на човека, после му нанесе съкрушителен удар в гърдите с лявата си ръка и го довърши с ляво кроше в брадата. С всеки удар виковете на язоните ставаха все по-бурни, а краката на хората омекваха. Лабу се извърна към император Боби, отправи му същия несръчен поздрав и тълпата замря. За миг Бедоус изпита усещането, че погледът на язона е насочен право в нея и Картрайт. Сетне Лабу се ухили щастливо, обърна се към противника си и стовари за последен път юмрука си върху главата му. Уичински се строполи безчувствен на брезента. Всички язони без Боби скочиха на крака като един и шумно го аплодираха. Веднага след тях наставаха и хората с Картрайт начело и заръкопляскаха одобрително, макар и не със същия ентусиазъм. Единствено няколкото къртици, които изглежда не проявяваха особен интерес към срещата, останаха седнали.

След като реферът вдигна ръката на победителя, Лабу пое подадения му микрофон, за да се обърне към публиката. Преди това обявиха, че той не говори земния език и ще използва диалекта маринго.

— Благодаря на ситата на енкотите за възможността, която ми даде — каза той с широка усмивка и Бедоус отново изпита тревожното чувство, че гледа в нея. Нещо в него я караше да се чувства неспокойна, нещо чуждо и непонятно, което не беше усещала в Боби, та дори и в Дизанко. — Много беше весело.

С тези думи той се отправи към съблекалнята.

— Е, Сюзън — подкачи я император Боби, — сега вече видя какво е боксов мач. Какво ще кажеш?

Бедоус се поколеба за момент.

— Мисля, че Гама Лабу има интересен начин да се весели — отвърна тя.

— Какво друго можеш да очакваш от един ризали? — пренебрежително сви рамене Боби и се обърна към Картрайт: — Трябваше да се хвана на бас с вас за изхода на мача, Артър.

— Това беше внушителна демонстрация на сила — отвърна Картрайт.

— Може би сме по-близко до равенството с вас, отколкото си представяхте — подметна Боби лукаво.

— Да, на боксовия ринг — съгласи се Картрайт. — Този Лабу е олицетворение на първичната сила.

— А извън боксовия ринг? — настояваше Боби. — Помислихте ли върху одевешния ни разговор?

— Мислих за някои неща.

— И какво?

— Струва ми се, че трябва да го продължим.

— Чудесно, приятелю! — Боби направи знак на един сервитьор. — Да пием още по един коняк.

— Нямам нищо против — съгласи се Картрайт и вдигна чашата си. Язонът я напълни.

— За какво да пием? — попита Боби.

— Как за какво? За Гама Лабу. Очаквам в бъдеще да чуя още много за него.

— Изобщо не се съмнявам в това — увери го император Боби.

„А аз се надявам това да не стане“ — помисли си Бедоус.

4

Републиката даде на Фалигор тридесет години, за да повиши производителността, икономическото си ниво и равнището на грамотността до степен да бъде поканена за равноправен член, след като се проведе необходимият плебисцит сред населението. Император Боби смяташе, че срокът е прекалено дълъг. Според Бедоус и още половин век нямаше да е достатъчен. Ала мнението на Картрайт, който беше водил преговорите с висшестоящите в правителството, бе, че ще е нужно точно толкова време, така че постановлението беше издадено.

Независимо от нетърпението на Боби все още имаше да се свърши много работа, за да се подготви Фалигор за влизането му в Републиката като свободна и независима планета. Първата неотложна стъпка беше съставянето на общопланетно правителство. Като се има предвид нивото на грамотност, едни избори щяха само да влошат положението. Затова Картрайт, следвайки съвета на екипа си, назначи с указ ситат Робърт Август Тантрам за временно изпълняващ длъжността президент на планетата. Боби използва мандата си, за да назначи в новосъздадения кабинет по един представител на траджите, ризалите и болимбо, останалите тринадесет бяха енкоти.

Тук Картрайт се намеси и настоя за равностойно разпределение на политическата власт. Боби съвсем основателно възрази, че ако Картрайт е в състояние да му посочи някой от ризалите или траджите, който да разбира повече, да речем, от селско стопанство или икономика от неговите министри на земеделието и финансите, той с готовност би ги заменил. Двамата грижливо проучиха списъка на кандидатите и в крайна сметка се споразумяха кабинетът да се състои от десетима енкоти и шестима представители на другите племена.

Това предизвика недоволство у ощетените, ала Картрайт и Боби излязоха със съвместно изявление, че в продължение на пет години правителството ще представлява цялото население на планетата, но междувременно в интерес на всички племена ще бъде да изпратят най-умните и способните си младежи в университета Тантрам в Ромул. И тъй като разпореждането излизаше не само от президента, а — което е по-важно — от хората, направляващи действията му, на местните не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят.

Къртиците бяха следващият поред проблем, който всъщност не се оказа никакъв проблем. Повечето от тях бяха подписали договори за три или пет години и когато срокът им изтече, близо половината не пожелаха да ги подновят. Повечето обаче предпочетоха да останат на планетата и някои повикаха семействата си (които понякога достигаха до петдесет души). Отначало Картрайт се опасяваше, че издръжката им може да се окаже ненужно финансово бреме за планетата и да предизвика недоволство сред язоните, но къртиците ясно показаха, че няма да чакат други да ги хранят, нито ще съперничат на местните за черната работа. С въвеждането на парична икономика се появи неотложна нужда от дребни търговци и не след дълго позициите им на търговска класа укрепнаха. Те откриваха магазини във всички по-големи населени средища, та дори и в отдалечените райони, внасяха стоки не само от родната си планета, а и от други близки светове и в крайна сметка създадоха данъчната основа, чрез която се реализираха по-голямата част от постъпленията за общопланетното правителство. Къртиците бяха трудолюбива раса с чувство за отговорност и докато свикналите с разменните отношения язони не виждаха друг изход, освен да се наемат на работа в мините, все повече къртици се присъединяваха към събратята си в търговския сектор.

С процъфтяването на туризма и малкото останали частни ловни резервати бяха забранени и чужденците пристигаха въоръжени само с холографските си камери. Петте най-големи ловни резервата, ръководени от хора фанатици с язони за помощници, скоро започнаха да привличат част от клиентелата на Пепони и Серенгети. Настаняваха посетителите в разкошни вили, а и животинският свят на Фалигор според отзивите беше несравнимо по-богат, отолкото на която и да било друга планета в галактиката.

Боби прекарваше все повече време из другите светове под предлог, че ходатайства за нови вложения на Фалигор, макар развлеченията му значително да преобладаваха. Но както забеляза Картрайт, това можеше и да е за добро, защото принуждаваше правителството да действа и без него, а президентът още от самото начало не бе показал кой знае каква заинтересованост от работата му.

Няколко години след като напуснаха планетата, за да учат в Републиката, част от язоните се върнаха у дома. Повечето бяха енкоти, но имаше и други, а най-способен сред тях беше един вече немлад язон, който беше прибавил към племенното си име Бариоки и човешкото Уилям. Произхождаше от ризалите и за разлика от повечето си сънародници беше отишъл да учи не на някой от човешките светове, а на Канфор VI. За няколко хилядолетия канфоритите три пъти се бяха опълчвали срещу човешкото господство и в този момент стояха начело на свободна федерация на нечовешки планети, скъсали всякакви взаимоотношения с Републиката.

И докато най-голямото желание на император Боби беше Фалигор да стане пълноправен член на Републиката, Уилям Бариоки настояваше за пълна независимост. Това не означаваше да се откажат от помощта, оказвана им от Републиката, и да скъсат всички връзки с нея, но според Бариоки статутът на протекторат беше унизителен, а предимствата на пълноправното членство бяха съмнителни. Той си беше създал връзки сред канфоритите и не виждаше никакви причини да не се спазарят и с двете страни. Ако зависеше от него, щеше да остави Републиката и Канфоритската федерация да наддават за тяхната лоялност (която не беше за продан — така обясни той на народа си, но това не би трябвало да пречи на наддаването).

Единственото, в което мнението на Боби и Бариоки изцяло съвпадаше, бе, че хората напълно подценяват способността на язоните сами да ръководят делата си. Бариоки не виждаше никаква причина да позволят на хората да се месят в управлението на Фалигор. Нали в крайна сметка целта на всички, независимо дали Фалигор ще влезе в Републиката или ще остане независим, беше да се установи самоуправление, и то колкото по-скоро, толкова по-добре. Бариоки агитираше ризалите и останалите язони, убеждаваше хората, които живееха и работеха на планетата, увещаваше дори и къртиците — а най-вече се стараеше да въздейства върху император Боби.

Най-сетне Боби се съгласи да направи две публични изявления в присъствието на Бариоки, в които изрази одобрението си на идеята за незабавно въвеждане на самоуправление, последвани от разгорещените речи на амбициозния язон. След втория митинг Бедоус поиска среща с президента.

Трябваше да мине седмица, докато Боби я удостои с аудиенция, тъй като междувременно той се развличаше на близката Бета Леморис III. Най-сетне Сюзън се озова седнала срещу писалището на императора, който не изглеждаше ни най-малко уморен от всичките тези пътувания. От картините и холограмите по стените, от формата на бюрото и столовете, от килима на пода по нищо не личеше, че обитателят на кабинета не е човек.

— Колко се радвам да ви видя отново, Сюзън! — възкликна Боби и златистата му козина потрепна, когато й отправи подкупващата си усмивка. — Как върви колекционирането на насекоми?

„Политик до мозъка на костите си, не мога да ти го отрека!“ — помисли си тя с известна доза възхищение.

— Артър Картрайт ме помоли да поговоря с вас, ваше величество — изрече на глас Сюзън.

— Как е моят приятел Артър? — поинтересува се той. — Не съм го виждал от месеци.

— Напоследък е много зает. Тази година открихме още десетина миньорски планети.

— Предайте му да дойде на Фалигор да си отдъхне — предложи императорът.

— Той и така не забравя за Фалигор — отговори Бедоус. — Всъщност на това се дължи молбата му.

— Аха… — Изведнъж лицето му доби изражение по-скоро на нещастно кученце, отколкото на язон или човек. — Онези речи.

— Според него вие вдъхвате на народа си надежди, които няма да се сбъднат.

— Никога ли? — остро попита Боби.

— Поне не в близко бъдеще. Нещо повече, вие действате съвместно с един много способен политик, който демонстрира явното си нежелание да се присъедини към Републиката.

— Той е само един подстрекател на тълпите — сви рамене Боби. Този жест, съвсем нехарактерен за расата му, при него започваше от черепа и бавно надипляше златистото му руно чак до трипръстите ходила.

— Защо тогава ви трябваше да се съюзявате с него?

— Защото, макар и подстрекател, той е много популярен, а аз съм президент на цялото население.

— Той е много опасен, ваше величество.

— Моето намерение е да го привлека в правителството и да му дам официална длъжност, така че никога повече да не му чуете гласа — увери я Боби. — Но междувременно двамата с него стигнахме единодушно до мнението, че нещата вървят прекалено бавно. Не е редно да идваме при вас с шапка в ръка като просяци и да ви молим за самоуправление. Ние имахме такова още преди ти да кацнеш на нашата планета. И никога не сме се отказвали от него. Защо тогава трябва да се унижаваме, за да си го върнем?

— Не разбирам какво унизително има да образоваме народа ви, да развиваме икономиката ви, да ваксинираме децата ви и да ви показваме как да използвате най-добре природните си ресурси — заяви Бедоус.

— Не се и съмнявам, че не разбирате. Причината вероятно е в това, че никой никога не е заповядвал на вашата раса.

— Всичко, което ви посъветвахме — а ние ви даваме съвети, не заповеди, — е за доброто на Фалигор, ваше величество.

— Независимо от това ние сме недоволни, че не ни се дава възможност за самоуправление. По този въпрос двамата с Бариоки сме единодушни.

— Възможно е срокът, за който ще останете протекторат, да бъде съкратен — предположи Бедоус. — Но не и ако имате Бариоки за съюзник.

— Той е много проницателен политик.

— И малко по-умен от необходимото.

— Бариоки ви плаши, нали? — попита Боби с усмивка.

— Републиката не се плаши от нищо — отвърна Сюзън. — Но вие би трябвало да се боите от него, ваше величество.

Боби отново се изсмя.

— Та той е само един ризали!

— Знаете, че откакто той се върна от Канфоритската система, армията на ризалите се е увеличила тройно.

— Всички страни на Фалигор имат армии — изрече Боби с нежелание.

— Защо? — настоя Бедоус. — Язоните имат само седем космически кораба, четири от които са ваши. С кои планети възнамерявате да воювате?

— Нека да разсея съмненията ви, Сюзън — изрече Боби с усмивка. — Армиите ни са само за показ и за защита на териториалните граници. Колкото до армията на ризалите, тя е направо смехотворна и се командва от най-големия клоун.

— Прего Катора съвсем не е клоун — възрази Бедоус. — Възпитаник е на една от най-добрите военни академии на Делурос VIII.

— Прего Катора вече не е главнокомандващ на армията на ризалите — отвърна Боби.

— Така ли?

— Спомняте ли си боксовия мач, който организирах преди време?

— Да. — Сюзън го погледна с недоумение. — И какво?

— Спомняте ли си Гама Лабу, язона, който би вашия шампион?

— Да.

— Та същият този Лабу с тяло на самодоволен гигант и мозък на дете сега командва армията на Бариоки. — Боби отметна глава и се изсмя. — Лабу, който не умее даже да си напише името! Ако му кажете, че врагът настъпва от изток, той сигурно ще тръгне в настъпление към Небесните хълмове. Разбирате ли сега защо Бариоки не ме притеснява?

— Мисля, че имате повече причини да се притеснявате, отколкото си давате сметка, ваше величество — искрено го увери Бедоус.

— Заради Лабу ли? — недоверчиво попита той.

— У него има нещо, което плаши. Нещо чуждо и непонятно.

— А аз не ви ли се виждам чужд и непонятен? — развеселен попита Боби.

— Ние с вас сме от различни раси, но споделяме едни и същи общи принципи. Струва ми се, че у Гама Лабу има нещо, чуждо на всичко онова, което ние с вас тачим.

— Само защото го видяхте да побеждава вашия боксьор на ринга ли?

Тя поклати глава.

— Не. Просто имам такова усещане.

— Той е клоун — настоя Боби. — Един голям клоун, който разправя вицове, пие като смок и се смее най-силно от всички, когато другите се шегуват с него. Лабу стана герой само за една нощ — тогава, когато победи Били Уичински, и това без съмнение го издигна до сегашното му положение, което обаче напълно ме устройва. На практика то прави армията на ризалите негодна. Ще се възползвам максимално от подкрепата на Уилям Бариоки, ще го издигна на държавен пост, за да мога да го контролирам, ще разпусна армията му и ще поведа народа си към скорошно самоуправление.

— Струва ми се, че правите сериозна грешка, ваше величество.

Боби се изсмя.

— В деня, в който Уилям Бариоки се изплъзне от контрола ми, аз ще си подам оставката и ще се отдам на развлечения и забави.

„Надявам се да ни уведомиш, когато това се случи, за да направим разликата“ — жлъчно го апострофира на ум Бедоус, а на глас изрече:

— Не мога да наблягам прекалено върху сериозността на положението, ваше величество.

— Можете и още как. Всъщност вие вече го направихте.

— Артър Картрайт ме упълномощи да ви предам, че няма да подкрепим вашия съюз с Бариоки, нито опита да се ускори грижливо планираният срок за въвеждане на самоуправление.

— Няма начин да не ни подкрепи — заяви Боби. — Фалигор е неговият грандиозен експеримент, бляскавият образец, на който е заложил репутацията си. Какво ще кажете, ако тръгна да обикалям Републиката, оплаквайки се от тиранията на Комитета по картография, или насъскам Гама Лабу срещу шепата военни съветници хора, каквито, предполагам, си е намерил? — Боби се ухили широко. — Какво ще направи тогава Картрайт, Сюзън? Ще повика Флота, който толкова презира, за да ни усмири, както е усмирявал безброй други светове?… Артър си има график, аз също. Но на моята планета моето разписание има предимство. Мисля, че ще е най-добре да свикне с мисълта за самоуправление на Фалигор най-късно до две години.

Бедоус го наблюдаваше безмълвно, разсъждавайки над чутото.

— Хайде, Сюзън, недейте така! — подхвърли небрежно той. — Няма ли какво повече да кажете?

— Поставена съм в доста неловко положение, ваше величество. Предадох ви посланието на Артър Картрайт. Ако кажа нещо повече, това би означавало да превиша пълномощията си. — Тя се запъна. — Въпреки това много ми се иска да ви кажа някои неща.

— Ще смятам мнението ви за поверително — успокои я Боби.

Тя се замисли за миг, после въздъхна.

— Добре тогава. Вие ни хванахте натясно, ваше величество. Картрайт не би извикал Флота при никакви обстоятелства. Ако поставите въпроса за самоуправление достатъчно решително, той ще трябва да отстъпи.

— Казаното от вас ще си остане тук, в този кабинет — увери я Боби. — Никой няма да ви потърси сметка, че сте първият човек, отстъпил пред нашите искания.

Тя поклати глава.

— Не ме е грижа дали думите ми ще излязат от кабинета ви. Истината е очевидна — и вие, и аз, и Артър Картрайт знаем, че той няма да използва сила срещу вас.

— Какво тогава искате да ми кажете?

Бедоус отново се замисли дали да не премълчи, но в крайна сметка реши — да става каквото ще.

— Няма съмнение, че решението за общопланетно ръководство ще бъде подложено на гласуване.

— Разбира се.

— И всички ще гласуват единодушно „за“.

— Предполагам.

— Първата ви работа ще бъде да изберете общопланетно правителство — продължи тя. — И, предполагам, вие ще се кандидатирате за президент.

— Така смятам да направя.

— Ако има и най-малката вероятност Уилям Бариоки да излезе като ваш съперник на изборите — погледна го тя право в очите, — според мен трябва да направите всичко възможно да не се стигне дотам.

— Това звучи направо зловещо — отново се развесели Боби. — Ще ми обясните ли как да разбирам това „всичко възможно“?

— Не, ваше величество. Просто най-настоятелно ви съветвам.

Боби се изправи, давайки й да разбере, че аудиенцията е приключила.

— Аз съм действащият президент на Фалигор, наследник на триста ситати — напомни й той, докато я изпращаше до богато украсената врата на кабинета си. — Уилям Бариоки е само един ризали, на когото се спрях, преследвайки политическите си цели… Благодаря ви все пак за загрижеността. Когато минат изборите, няма да забравя кои са ми били приятели.

— Надявам се да не забравите кои са ви врагове, преди да са се състояли изборите — искрено заяви Бедоус.

5

Изборите се състояха двадесет и два месеца по-късно.

Народът на Фалигор, както се и очакваше, гласува единодушно за самоуправление.

Въпреки съпротивата на Комитета по картография — или може би именно благодарение на нея — за президент беше избран Уилям Бариоки, който победи Робърт Август Тантрам II с петдесет и три процента срещу четиридесет и седем. Като жест на добра воля и единомислие победителят създаде за победения длъжността министър-председател.

А Сюзън Бедоус отправи дълъг поглед към покритите с трева хълмисти равнини навън и към далечните, обвити в мъгла Небесни хълмове, и си каза, че е време да се сбогува с Диаманта на Външната граница и да се върне в Републиката.