Инферно

ИНТЕРЛЮДИЯ

Продължаваш да се бориш за живота на язонските деца, четири си стабилизирал и си изгубил едно — доста добро постижение, като се знае в какъв вид ги докараха. После излизаш, смазан от смъртта и разрушението наоколо. Ти си лекар, прекарал си целия си живот сред болни и ранени, но никога по-рано не си се сблъсквал с такива тълпи нуждаещи се от помощ.

Твърдо решен да се измъкнеш от тази касапница поне за няколко минути, ти се запътваш към южния край на града, но когато наближаваш саваната, ширнала се досами крайните къщи, виждаш огромна земекопна машина да разравя гроб, в който са зарити може би петстотин разложени трупа. Питаш се кой ли от тримата президенти носи отговорността за това, после свиваш рамене. Какво значение има?

Разбираш, че няма къде да избягаш от умиращите и мъртъвците, и поемаш към центъра на града — да видиш дали не можеш да помогнеш с още нещо. И стигаш до някаква клиника. Сградата е малка и ти влизаш, питайки се дали някой ранен не е намерил убежище в нея.

Сградата е празна. Разхвърляните из операционната инструменти са примитивни според твоите представи, няма почти никакви лекарства и материали. Реанимацията е в същото плачевно състояние — за легло служи преобърната кухненска маса.

Покривът е хлътнал, всичко наоколо е посипано с прах. Вслушваш се и долавяш далечния пукот на пушките, бръмченето на лазерните оръжия, тихото мъркане на звуковите пистолети, идващи от различни посоки.

И за кой ли път отново промърморваш на глас: „Как се стигна дотук?“

Тогава се сепваш, защото прозвучава отговор на силно завален земен език.

— Влезте — изрича нечий глас откъм реанимацията и те кара да подскочиш от изненада — и ще ви кажа всичко, което искате да знаете…

32

— Влезте и ще ви кажа всичко, което искате да знаете.

Влязох в стаята за реанимация и се озовах лице в лице със стар язон, който седеше на леглото с опрян на стената гръб.

— Ранен ли сте? — попитах го.

— Не. Влязох, когато видях, че персоналът си тръгна, след като улучиха покрива. Стори ми се безопасно. — Той замълча и разкриви устни в усмивка. — Кому е притрябвало да бомбардира за втори път болница?

— На мен пък не ми е ясно защо въобще е трябвало да я бомбардират — отвърнах аз.

— Просто защото я има, а Сибо Душу няма намерение да остави каквото и да било на следващия президент. — Язонът бавно спусна крака на пода. — Съжалявам, че първото ви впечатление от Фалигор е свързано с такива гледки. Някога той беше прекрасна планета.

— Трябва да се връщам на работа — казах аз. — Има още много пострадали, които се нуждаят от помощ.

— Изглеждате ми преуморен. Седнете и си починете малко. И след като си тръгнете оттук, пак ще има пострадали.

В този миг усетих, че наистина съм преуморен. Седнах на един стол и си свалих каската.

— Името ми е Уинстън Малиачи — представи се язонът. — Приятно ми е да се запознаем.

— Аз съм капитан Милтън Папаголос.

— Капитан ли? Мислех, че сте лекар.

— Да, военен лекар.

— Колко дълго ще останете тук? — попита Малиачи.

— Докато се налага.

— Да се надяваме, че ще е задълго.

— Моля?

— Никоя от страните няма да се осмели да стреля по хората. Не им се иска Републиката да се намеси.

— Всъщност Джеймс Кракана ни повика — уточних аз.

— Наистина ли? — изненада се той. — Тогава може би той ще се окаже малко по-добър от останалите.

— Щяхте да ми разкажете какво точно се е случило. — Посочих към опустошението навън. — Как една разумна раса е могла да избере за свои управници трима побъркани убийци един след друг?

— Говорите под влияние на две широко разпространени заблуждения. Първо, не сме ги избирали и, второ, не бяха побъркани. Поне не и тримата.

— Името на Гама Лабу гърмеше из цялата галактика — напомних му аз.

Той кимна.

— Да, той беше побъркан. Отначало не толкова, но с времето…

— А другите двама?

— Те не бяха.

— Как би могъл някой със здрав разсъдък да избие милиони свои сънародници?

— По целесъобразност.

— Целесъобразност ли? — повторих аз.

— Точно така, капитан Папаголос.

— Как, по дяволите, би могло всичко това да се оправдае с целесъобразността?

— Не мога да ви кажа. Знам само, че те се оправдаваха именно с това. Интересна история… А когато свърша, ще ви помоля на свой ред да ми направите една услуга.

— Каква услуга?

— После ще ви кажа.

— Не, кажете сега.

Той сви рамене и цялата му златиста козина заигра по някакъв странен, почти хипнотизиращ начин.

— Добре тогава. Събитията, за които ще ви разкажа, ме лишиха от семейство, от работа и от средства за съществуване, отнеха ми дори покрива над главата… Докато сте на Фалигор, ще имате нужда от помощ. Ще ви трябва слуга, готвач, преводач, може би и екскурзовод. Ще бъда всичко това срещу храна и покрив, а ако можете да си го позволите, и някакво минимално заплащане.

— Нямам нужда от слуга — възразих аз. — Нито от останалите неща.

— Не ви моля заради вас — мрачно изрече Малиачи.

— А няма ли да се чувствате унизен?

— Сигурно…

— Но тогава как…

— Отдавна мина времето, когато се чувствах унизен на пълен стомах — прекъсна ме той. — Трябва да се приспособяваме.

— Добре, Малиачи — вдигнах рамене аз. — Съгласен съм.

Той ми благодари и продължи да говори, запознавайки ме накратко, но по същество с неотдавнашните събития на Фалигор, като започна от благородния експеримент на Артър Картрайт и ми разкри все по-ужасяващата картина на терора по времето на Лабу, Бариоки и Душу. Разказа ми за годините, прекарани от Кракана в пущинака, когато го изхранвали земята и милосърдието на обеднелите селяни, а той чакал армията му да порасне и на брой, и на възраст, за да я изправи един ден срещу Сибо Душу.

— Научихме се да не вярваме твърде много на управниците си — горчиво завърши Малиачи — и да не разчитаме на кой знае какво бъдеще. Но надеждата е храна за душата, а през последните десетина години нашите души рядко получаваха онова, от което се нуждаеха. И затова независимо от последните събития надеждата отново избуя в нас. Може би Кракана ще сдържи обещанията си или поне някои от тях.

— Имате ли някаква причина да вярвате, че ще го направи?

— Познавах го навремето и ми изглеждаше трудолюбив и почтен, но оттогава минаха години.

— Познавал сте Кракана?

— Бяхме съученици.

— С какво си изкарвахте прехраната?

— Преподавах философия в университета „Сабаре“ — отвърна той.

— А сега сте принуден да паднете до положението на слуга на някакъв чужденец… — промърморих съчувствено.

— Не, капитан Папаголос — възрази той. — Сега съм издигнат до положението на слуга.

— Как така издигнат?

— Само преди час не бях нищо.

— Какво казахте, че сте преподавал?

— Специалността ми е прагматизъм — отвърна с усмивка Малиачи.

33

Благодарение на същия този прагматизъм Малиачи беше оцелял. Той го беше научил да не вярва на политиците и докато колегите му слушали в захлас обещанията на Лабу, Малиачи се подготвял за най-лошото. Възприел тънкостите на мимикрията — успял да се представи за прост фермер, а всички останали интелектуалци били избити. И тъй като не умеел да отглежда нищо, трябвало да се преквалифицира в крадец. В околностите обаче вече нямало какво да се краде, затова се върнал в града и започнал да краде от политиците.

В тоталитарното общество най-ценната стока е информацията, а правителството я пази изключително ревностно. Последните четири години Малиачи беше преживявал, сдобивайки се с информация, която после продавал. Разбира се, не ставало дума за военни тайни, тъй като нямало пазар за тях, а за дребни неща, които и през ум не биха минали на човек като мен, израсъл в свободно общество — в кои магазини се продават развалени храни, кои данъчни чиновници могат да бъдат подкупени, кои племена скоро ще изпаднат в немилост пред властите.

Ето защо никак не беше за чудене, че Малиачи помогна и на мен по същия начин — когато споменах, че ми трябва покрив над главата, той веднага заяви, че знае една къща, освободена наскоро, стига да не е разрушена по време на боевете. Оказа се, че къщата е била обитавана не от язон, а от човек — Артър Картрайт, за когото Малиачи ми беше разказвал толкова много.

Възразих, че не можем просто така да се нанесем, защото тя сигурно все още е държавна собственост. Но Малиачи ме увери, че домът на Картрайт ще остане празен, докато не се появи наследникът, който живеел на много светлинни години оттук, и не реши какво да прави с него. Когато се установял новият чиновнически апарат, Малиачи щял да се погрижи за уреждането на формалностите. Аз все още възразявах, но когато разбрах, че и трите най-големи хотела в Рем са разрушени в боевете, не ми оставаше нищо друго, освен да се нанеса в къщата или да остана в бараките на временния лагер. В качеството си на капитан и лекар сигурно имах право на някакви привилегии и аз реших да се възползвам от тях.

Отвън къщата изглеждаше добре поддържана, сякаш революцията някак я беше подминала. Когато отворих вратата обаче, установих, че повечето мебели са откраднати. Малиачи ме увери, че възстановяването на липсващата покъщнина не представлява никакъв проблем. Не беше останало почти нищо освен рафтовете за книги и касети, натъпкани с томове по социология, картография, политически науки и за моя голяма изненада — множество произведения на философи утописти.

По-голямата част от кухненското оборудване беше изчезнала, но вградената електрическа печка и мивката си бяха на мястото и аз реших да проверя дали случайно няма ток и вода. Оказа се, че всичко е наред.

— Навремето, когато построили къщата — обади се Малиачи и кимна към един от прозорците, — оттук можели да се наблюдават хиляди животни, които кротко си пасели отвън. В ясно време, когато мъглата се вдигне, се виждат и Небесните хълмове.

— Какъв наем би трябвало да поискат за къща като тази? — попитах аз. — Мисля да открия банкова сметка и да внасям всеки месец сумата, за да я изплатя един ден на собственика.

— Всички банки бяха ограбени и разрушени — осведоми ме Малиачи. — Няма къде да откриете сметка.

— Тогава ще вадя парите от единия джоб и ще ги слагам в другия — отсякох аз, — но, по дяволите, държа да си плащам, задето използвам къщата. И така, какъв е разумният наем?

— Труден въпрос — поколеба се той. — Вероятно е някъде около милиард кредита на месец.

— Милиард кредита ли? — не повярвах на ушите си.

— Тукашни кредити — обясни Малиачи. — Последния път, когато видях да се продава комат хляб, цената му беше около петнадесет милиона. От месеци вече няма никакъв бензин, но когато се появи, продават го за десетина милиона литъра.

— Изглежда икономиката ви не е в по-добро състояние от пациентите ми — отбелязах аз.

— По-лошо е — поправи ме той. — В рамките на едно-единствено поколение преминахме от разменните отношения към хиперинфлацията.

— А този Кракана какво ще направи?

— Не знам.

— Как ще премахне племенните вражди, за които ми разказа?

Малиачи вдигна рамене.

— Ами СПРОП?

— Нямам представа.

— Щом нямате представа как смята да реши най-важните ви проблеми, защо толкова много от сънародниците ти го подкрепят?

— Защото знаем какво биха направили на негово място Гама Лабу и Бариоки — отвърна Малиачи. — Да не мислите, че е по-хубаво?

— Не мисля — признах аз. — Но предполагам, че докато е бил в пущинака, Кракана е кроил планове в очакване на деня, когато ще вземе властта.

— Сигурен съм. Преди да започне да ги осъществява обаче, ще трябва да състави правителство.

— Тогава добре ще е да побърза — подметнах аз. — Ако Фалигор беше пациент, щях да определя състоянието му като критично.

— Не се съмнявам, че той би се съгласил с това.

— Значи не ни остава нищо друго, освен да чакаме, за да видим дали той ще се окаже лекарство или просто още един симптом.

34

Образът на Джеймс Кракана подскочи два-три пъти на холоекрана, после се успокои.

Временният президент беше облечен в костюм с консервативна кройка — за пръв път беше свалил бойната униформа, — но краката му бяха боси. Кракана стоеше зад малка катедра и гледаше право в трите камери. От другата им страна бяха застанали двайсетина язони и репортери, зарязали ежедневните си задължения, за да присъстват на първото публично изявление на новия държавен глава.

— Добър вечер — изрече Кракана без следа от напрежение. — Аз съм Джеймс Кракана, временният президент на Фалигор. Много от вас — далеч повече, отколкото противниците ми някога са подозирали, ми даваха подслон и ми помагаха в продължение на години. Много от вас заставаха срещу мене. Но тъй като за разлика от моите предшественици не съм грандоман, отдавам го на обстоятелството, че просто не сте ме познавали.

Той замълча и се прокашля.

— На онези, които подкрепяха делото ми, поднасям най-искрената си благодарност. На онези, които се изправиха срещу мен, обещавам пълно опрощение за всичките им действия до този момент. Но отсега нататък всички вие сте граждани на Фалигор и трябва да се подчинявате на неговите закони. Те са отразени в оригиналната конституция, отменена от Уилиам Бариоки, която отново става основен закон на държавата. Тази встъпителна реч отправям към онези, които не знаят нищо за мен и за моето верую, за да ме опознаят и да научат какви са плановете ми.

Той надникна в бележките си, писани на ръка, после вдигна глава и впери поглед в насочения към него обектив.

— Най-напред искам да ви кажа, че всички войници на бившия президент Душу, които решат да сложат оръжие и да се предадат, трябва да го направят най-късно днес до полунощ, след което ще бъдат освободени. От полунощ нататък останалите ще бъдат смятани за престъпници и ще попаднат под ударите на закона.

Второ, всеки, хванат да краде нещо друго освен храна в която и да било от военните зони, ще бъде застрелван на място. Онези, които крадат храна, ще бъдат арестувани.

Трето, всички части на първата конституция на Фалигор незабавно влизат в действие, с едно изключение — няма да има президентски избори, докато аз не преценя, че враговете на Фалигор вече не представляват сериозна заплаха за бъдещото му съществуване. На този етап от нашата история оцеляването е по-важно от демокрацията.

— Май не звучи много по-различно от предшествениците си — забелязах аз, докато заедно с Малиачи седяхме пред холовизора на Картрайт и слушахме речта.

— Той е напълно прав — възрази Малиачи. — В този момент има много по-важни неща от свободните избори.

— На онези къртици, които са останали на планета или искат да се върнат — продължи Кракана, — ще кажа: ако сте в състояние да докажете, че сте прекарали най-малко шест месеца на Фалигор, сега или по-рано, и желаете гражданство, ще го получите без каквито и да било спънки и ще се радвате на всички права и привилегии, които се полагат на всеки друг гражданин на планетата.

Същото се отнася и за хората, останали на Фалигор.

Онези светове, които желаят да възстановят дипломатическите и икономическите си отношения с нас, ще бъдат посрещнати с разтворени обятия.

Той млъкна, сякаш претегляше следващите си думи, после продължи:

— Ала тук ще настъпят някои промени. В продължение на цяло поколение моите сънародници бяха наричани язони. Ние не намираме в това някакъв обиден подтекст и разбираме, че името е свързано с човешката митология… Но ние не сме хора и това название вече не ни звучи приемливо. От днес нататък ще се наричаме фалигори. Знам, че ще е нужно известно време на хората, обитаващи планетата, да се приспособят, затова след изтичането на тридесет дни, считано от днес, използването на името „язон“ ще се смята за оскърбление и ще се наказва според закона.

Ще ви направи впечатление и това, че не съм обут. Причината е проста — нашите ходила се различават по форма от човешките и обувките причиняват неудобства и ограничават движенията ни. Ще приемем от другите култури всичко полезно, но повече няма да се преструваме на нещо, което не сме. Коренните жители на Фалигор не бива да се срамуват от себе си или да подражават сляпо на една раса, която с нищо не е по-добра от нашата, макар че от време на време се е проявявала като наш верен приятел.

Кракана замълча, защото бурни ръкопляскания заглушиха следващите му думи, а аз се обърнах към Малиачи.

— Струва ми се доста агресивен.

— Иска да ни върне самочувствието, нищо повече — отвърна той. — Нима това ви прилича на агресивност?

— Мисля, че можеше да бъде по-дипломатичен.

— Той е поел властта над една планета, която е свикнала да й заповядват — отвърна Малиачи. — Само след година, ако всичко върви добре, ние ще започнем да поставяме под въпрос тези заповеди, но днес това е невъзможно, а и той ще трябва все отнякъде да започне.

Изръмжах някакъв уклончив отговор, защото не ми се спореше, и отново насочих вниманието си към екрана.

Кракана току-що беше дал съгласието си да отговаря на въпросите на журналистите, които бяха мнозинство сред публиката в залата. Един от тях го попита кога смята да разоръжи детската си армия.

— Никога — гласеше твърдият отговор. — Тя е по-дисциплинирана от всяка друга армия, съществувала някога на Фалигор, а и с всеки изминал ден децата порастват. Имаме нужда от тях, за да бранят мира.

— Но…

— Следващият въпрос!

— Как смятате да се справите с проблема СПРОП? — попита един чужд журналист.

— Както знаете, хазната на Фалигор е празна. Веднага щом успеем да я напълним, ще сложим начало на изследователски проект за откриване на причинителя и за лечение на СПРОП. Дотогава с радост ще приемем всяка помощ, която Републиката или някой от другите независими светове ни предложат безвъзмездно. Следващият въпрос?

— Пленили сте трима висши военни от силите на Душу. Как възнамерявате да постъпите с тях?

— Още не съм решил.

— Ще ги освободите ли?

— Казах ви, още не знам.

Следващият, който се изправи, беше стар енкот.

— По време на предишните режими енкотите пострадаха повече от което и да било друго племе. Ще ни обезщети ли вашето правителство?

— Моето правителство е само на няколко дни и не носи никаква отговорност за вашето положение. Не можем да си позволим да изплащаме компенсации за всяка жертва на Лабу, Бариоки или Душу… Съжалявам, но не искам да поемам обещания, които няма да изпълня.

Кракана отговори на още няколко въпроса, след което заяви, че трябва да замине за Ромул, за да се увери, че градът се охранява надеждно. С това пресконференцията завърши. Аз изключих холовизора и се обърнах към Малиачи:

— Той ми изглежда не по-малко самомнителен и властолюбив от останалите.

— Кракана не е идеален, а е само един добър фалигор — възрази събеседникът ми. — И е прав, че тези кютюци само нараняват ходилата ни — добави той, изувайки изпокъсаните си обувки.

— Та, значи, вече не сте язони и не трябва да носите обувки. Нещо друго да се е променило?

— Дайте му няколко месеца да реализира плановете си, преди да започнете да го критикувате, капитан Папаголос.

— А после?

— После ще видим.

35

Трябваше да мине близо месец, докато в Рем приключим с лечението на пострадалите от войната — в този район беше пратен моят отряд. След това повечето ни медицински части бяха прехвърлени на други планети, но Републиката успя да издейства няколко души да останат на Фалигор, за да работят върху СПРОП. И тъй като аз бях удобно настанен в къщата на Картрайт (а Малиачи, верен на думата си, уреди формалностите), съгласих се да бъда един от тях.

Когато оборудването, поръчано от нас, започна да пристига, смятахме, че е въпрос единствено на време да се доберем до причинителя на болестта. Все пак вече ни бяха известни симптомите и имахме достатъчно проби от тъкани и кръв, с които да работим.

Ала колкото повече се задълбочавахме в изследванията, толкова повече се отдалечавахме от решението. Изследвахме всички основни хранителни продукти на Фалигор — резултатите бяха отрицателни. Анализирахме храните, внесени от човешките планети — отново нищо. Преминахме към мутиралите семена, донесени от първите заселници. Нищо.

Започнахме да търсим сред всички породи добитък. Отново нищо.

Водата, почвата, дрехите… Отрицателни резултати.

Тогава предположихме, че вирусът се е самозародил у един-единствен представител на местното население и е бил предаден по полов път. Резултатът пак беше отрицателен.

Тогава може би чрез допир? Пак разочарование.

По въздуха? Не, и това не беше.

Започнахме всичко отначало, повторихме пробите — най-напред изследвахме най-вероятните източници, после по-малко вероятните, докато накрая стигнахме до най-невероятните.

Тогава го открих — здраво заседнал в ДНК на местно растение, разпространено по цялата планета. Никога обаче не бях виждал да го използват за храна, за лекарство или за каквото и да било друго.

Занесох няколко листа на Малиачи и го попитах има ли представа дали местните ги употребяват за нещо.

Той дълго се вглежда в тях, после се обърна към мен.

— Не може това да причинява СПРОП.

— Защо?

— Защото го използваме от хилядолетия, а болестта се появи съвсем наскоро.

— Самото растение не е причинител — обясних аз, — но в него се съдържа вирус, който води до заболяването. Вероятно е мутирал и е станал смъртоносен през последните десетина години.

Той се намръщи и отново се вгледа в листата.

— Не знам дали Бог мрази Фалигор или просто има извратено чувство за хумор.

— Знаеш ли за какво се употребява? — настоях аз.

— Знам.

— Чудесно. Каквото и да е то, трябва да се прекрати и да се вземат мерки срещу самата болест.

— Не е толкова просто, капитан Папаголос — въздъхна Малиачи. — На Фалигор никога нищо не е просто.

— Какво искаш да кажеш, Малиачи?

Той взе едно листо.

— Ние го пушим.

— Никога не съм виждал някой от местните да пуши! Нито пура, нито лула, нито пък цигара. Нищо подобно не съм забелязал.

— Това е част от нашия ритуал на възмъжаването, едно от най-свято тачените тайнства в нашата култура. Няколко листа се стриват почти на прах и се свиват в друго листо. По време на ритуала всяко момче изпушва листата заедно с настойника си — обикновено баща му, но не винаги, особено след като толкова бащи бяха избити.

— Защо го правят?

— Това растение е едновременно наркотик и слаб халюциноген. Нататък ритуалът е много болезнен и толкова съкровен, че ми е неудобно да ви го описвам. Но пушенето на листата го прави поносим.

— Щом е наркотик, защо сънародниците ти не са се пристрастили към него?

— Страничните действия не са от най-приятните. Стомахът ти се обръща и в продължение на три-четири дни повръщаш непрекъснато. Не си заслужава да се подложиш на подобно нещо заради няколко мига удоволствие.

— И само момчета ли участват в тази церемония?

Той не отговори и аз повторих въпроса си.

— Тази церемония е строго интимна — отвърна той — и не би трябвало да я обсъждам с външен човек.

— По дяволите, Малиачи, сънародниците ти измират с хиляди! — не се сдържах аз. — Трябва да ми кажеш!

Той се замисли, после кимна.

— Участват момчето, настойникът му, семейството и жрецът на селото.

— Само момчето и настойникът му ли пушат?

— Точно така.

— Настойникът трябва ли непременно да е мъж?

— Да.

Намръщих се.

— Тогава как, по дяволите, се заразяват жените? Те са дванадесет процента от заболелите. Не може да се заразят само докато берат листата.

— Те ги стриват на прах — обясни Малиачи.

— Искаш да кажеш, че вдишват праха неволно?

— Едва ли е неволно — отговори той.

— Това обяснява данните за разпространение на болестта. Случаите на заболяване се срещат много по-често в провинцията, отколкото в градовете, където повечето местни жители са скъсали с племенните традиции. Освен това щом листата не се приготвят от всички жени, а, да кажем, от една, ясно е защо заболеваемостта сред тях е по-ниска. — Замислих се. Това обяснение ми се стори приемливо. — Да, мисля, че този е отговорът.

— Отговорът — да, но не и лекарството — подметна Малиачи.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. От нас се иска само да се уверим, че съм прав, и да огласим публично информацията.

— И после какво?

— Това е всичко. Ще кажем на фалигорите как се хваща болестта и ще им обясним, че не бива повече да пушат тези листа.

— Хайде бе! — скептично произнесе Малиачи.

— Ама наистина не разбирам накъде биеш! Знаем, че болестта се причинява от листата. Ти ми каза как се използват. От тях се иска само да спрат да ги пушат.

— А ако не го направят?

— Защо да не го направят? СПРОП уби вече над един милион фалигори. Никой не е изкарал повече от пет години след появата на първите симптоми, а повечето умират още през първите шест месеца.

— Те пушат тези листа от незапомнени времена — обясни Малиачи. — Това е част от културата им.

— Ако продължат да ги пушат, и те, и културата им ще отидат по дяволите! Не спрат ли доброволно, след като вече знаят, че така се хваща СПРОП, тогава ще се наложи Кракана да им го забрани със закон.

— Ако го направи, аз лично бих го убил — заяви Малиачи.

Случва се, когато живееш с чужденец и делиш с него покрива над главата и залъка си, да започнеш да го възприемаш като човек, само че в по-различно тяло. И тогава се случва нещо — като, да речем, последното изказване на Малиачи, и изведнъж разбираш колко са си чужди двете раси.

— За Бога, как можеш да кажеш подобно нещо? — възкликнах аз.

— Той ни обеща, че ще бъдем фалигори, а не жалка имитация на хората.

— Да, ще бъдете фалигори, само че мъртви!

— И така да е.

— Ти не разбираш!

— Не, капитан Папаголос. Вие не разбирате.

— Тогава обясни ми.

— Някога — и споменът за това време е още жив — тази планета е била богата, прекрасна и плодородна. Едно по едно всички съкровища на Фалигор ни бяха отнети, понякога с най-добри намерения, понякога не толкова. Но каквото и да ни е сполетяло, има едно нещо, което никой не е успял да ни отнеме — нашата гордост и нашето самосъзнание. Щом Гама Лабу, Бариоки и Душу не можаха да ни накарат да се срамуваме, че сме фалигори, няма да успее и СПРОП.

— Не става дума за срам, а за оцеляване!

— Преживели сме и по-лоши неща.

— Няма по-лоши.

— Как да няма! — възкликна Малиачи. — Можем да се превърнем в хора.

36

Когато медицинският екип се увери напълно, че сме открили причинителя на СПРОП, започнахме да работим върху ваксината и противоотровата. Тук обаче се озовахме в задънена улица. Единственото открито от нас средство, унищожаващо вируса, беше толкова силнодействащо, че със сигурност би убило и пациента заедно с него.

Консултирахме се по подпространственото радио с най-добрите специалисти на Републиката. Единици от тях се съгласиха да работят върху проблема, но всички бяха единодушни, че единственият бърз и сигурен начин да се спре разпространението на болестта е да се промени ритуалът на възмъжаването.

Когато най-сетне бяхме готови да направим резултатите от изследванията си публично достояние, аз поисках среща с президента Кракана. Той веднага се съгласи да ме приеме и три часа по-късно бях въведен в кабинета и седях пред писалището му.

Обясних му как стоят нещата и той ме изслуша търпеливо. Върху златистото му лице не се четеше никакво вълнение. Когато свърших с изложението си, той сплете пръсти, загледа се в тях, после вдигна глава и ме погледна.

— Благодаря ви за работата, която сте свършил, доктор Папаголос — изрече президентът. — Фалигор ви е длъжник. Надявам се, че ще останете тук и ще продължите да работите върху лечението на СПРОП.

— Това зависи от командира на отряда, сър — отговорих аз. — В цялата галактика учените работят върху намирането на лекарство. Но искам още веднъж да обърна вниманието ви върху обстоятелството, че има начин веднага да се спре разпространението на болестта.

— Не е толкова просто, доктор Папаголос.

— Не искам да ви противореча, сър, но ми се вижда изключително просто.

— Вие сте още много млад и ви е присъщ идеализмът на младостта — тъжно се усмихна Кракана. — Напомняте ми за друг един човек по времето, когато за пръв път го срещнах — Артър Картрайт. Той също ни мислеше доброто, но именно идеализмът му и неговото вмешателство доведоха до появата на Лабу и останалите.

— Аз не ви се меся, сър — прекъснах го разпалено. — Просто ви посочвам как да избегнете смъртта на милиони фалигори.

— Знам, доктор Папаголос. И оценявам загрижеността ви. Сега най-важното е да се намери лечение.

— Сигурен съм, че с времето ще успеем, сър. Но дотогава се налага да проведем образователна кампания, и то колкото може по-скоро. Трябва да стигнем и до най-отдалеченото село и да…

— Чакайте малко, докторе — прекъсна ме той. — Благодарих ви за свършената работа — но тук става дума за наш обичай и за наш проблем. Правителството ще реши какви мерки трябва да бъдат взети, ако въобще предприемем нещо.

— Но вие знаете как да ги спасите…

— Аз не ви уча как да лекувате — този път в гласа му прозвуча стоманена нотка, — не ме учете и вие как да управлявам.

Понечих да му възразя, че ако не огласи публично резултатите от нашите изследвания, аз ще… Ала някакъв инстинкт ми подсказа, че и без това съм стигнал твърде далеч и ако продължа да протестирам и да го заплашвам, нищо чудно още преди да се е мръкнало, да гледам света през прозорчето на някой от прословутите градски затвори. Разочарован и озадачен, станах, благодарих му за времето, което ми отдели, и напуснах кабинета.

Същата вечер Кракана излезе с обръщение по радиото и холовизията към цялата планета. Той каза на сънародниците си всичко, което преди това му бях изложил. Причината за болестта била в растението, засега нямало ваксина или противоотрова, малко вероятно било и да се разработи такава в близко бъдеще. Единственият сигурен начин да се избегне болестта бил да се спре пушенето по време на ритуала и вдишването на праха при приготвянето му. Но той не стигна дотам да забрани церемонията, просто сподели всичко, което беше чул от мен, и спря дотук.

— Той е напълно безотговорен! — измърморих възмутено, когато Малиачи спря холовизора.

— Защо? — учуди се събеседникът ми. — Защото оставя народа си сам да вземе решение ли?

— Но ако вземат погрешно решение, те ще умрат!

— Ако умрат, никой друг няма да носи вината. Приятна промяна, не мислите ли?

— Ти си по-луд и от него! — възкликнах аз.

— Не можете да лишите цял народ от традициите му, без да имате нещо равностойно да ги заместите, капитан Папаголос. Президентът Кракана просто остави избора на онези, които са най-силно засегнати — самите фалигори. Предполагам, че много от градските жители ще променят ритуала или ще го изхвърлят от живота си, но по селата няма да се откажат. Е, поне сами ще изберат съдбата си и никой няма да решава вместо тях. Толкова ли е лошо това?

— Но тук става дума за деца, които нямат достатъчно опит, за да вземат сами такова решение! — възразих аз.

— Те са фалигори, а вие не сте. На вас кое ви дава право да решавате вместо тях?

Станах и излязох навън да поема глътка въздух, преди той да е изрекъл още нещо, защото знаех много добре какво ще последва, а вече ми се гадеше и ми бе омръзнало да ме сравняват с Артър Картрайт.

37

През последвалите две седмици Кракана с нищо не се издигна в очите ми, а после нови събития отклониха вниманието ми в друга посока.

Първо, детската му армия, пръсната да поддържа реда по цялата планета, в това число и в ловните паркове, беше застреляла за бракониерство в Националния парк „Рамзи“ една фалигорска жена, опитала се да убие червен бизон. Жената имала пет деца, а съпругът й бил убит по време на една от чистките на Бариоки, затова тя трябвало да изхранва сама семейството си.

(Когато се оплаках на Малиачи, че Кракана явно цени живота на някаква безсловесна твар повече от този на разумните същества, той ми възрази, че в момента безсловесната твар действително е по-ценна. Защото ако парковете не се охраняват достатъчно дълго и строго, броят на животните никога няма да нарасне. Това би означавало край на туристическата индустрия, а туризмът винаги е бил вторият по значение източник на доходи в твърда валута за планетата след рудодобива. Каквото и да говорим, Фалигор имаше нужда от твърда валута.)

Второ, Гама Лабу, чието място според общото мнение беше единствено в учебниците по история, в лудостта си реши, че само той е способен да спаси планетата, навлезе в орбита около Фалигор и обяви по радиото намерението си да кацне и да поеме отново президентската власт, от която се бил „оттеглил временно“. Кракана можеше да го смаже с един удар, но вместо това просто му отказа кацане и след една седмица на празни заплахи, през която запасите му от храна явно привършиха, Лабу отлетя за Домар или където се намираше сегашният му дом.

(Не мога да си обясня защо Кракана не унищожи тиранина, донесъл толкова нещастия на Фалигор. Малиачи ми зададе въпроса, каква полза би имало от това. Когато изрекох думите „възмездие“ и „справедливост“, той ми заяви, че фалигорите не вярват във възмездието, а колкото до справедливостта, достатъчно е и това, че Лабу ще гледа отдалеч как някой друг управлява неговата империя.)

Трето, Сибо Душу, който отново се беше окопал в Голямата северна пустиня, нападна няколко села в околността, обра всичките им хранителни запаси и изби жителите им. Вместо да мобилизира армията и да унищожи напълно тези последни останки от военната машина на Лабу/Душу, Кракана просто постави постове около останалите села на север.

(„Би трябвало да оцените скрития му замисъл — ми каза Малиачи. — Преди Кракана да подобри условията на живот на Фалигор, жителите ще имат нужда от враг, върху когото да излеят гнева и разочарованието си. Ако унищожи Душу, те могат да се обърнат срещу хората.“)

Четвърто, с помощта на Отдела по ботаника на университетската планета Аристотел аз създадох хербицид, който действаше единствено върху смъртоносното растение, причиняващо СПРОП. Когато го предложих на Кракана като средство да се реши веднъж завинаги проблемът с болестта, без да бъдат принудени фалигорите да избират между традицията и живота, той отказа.

В този миг окончателно се убедих, че за доброто на Фалигор Кракана трябва да си иде.

38

Седмица по-късно президентът Кракана реши да награди с ордени „героите на революцията“ и когато списъкът им беше огласен, аз с изненада открих сред тях и името на Артър Картрайт.

На другата сутрин официалните служби ми съобщиха, че за Фалигор е тръгнала някоя си Сюзън Бедоус, която щяла да получи ордена. И тъй като тя беше собственик на къщата, в която живеех, бих ли бил така любезен да се преместя временно другаде, докато мис Бедоус си тръгне?

Пратих Малиачи в Рем да занесе писменото ми съгласие и да уточни кога се очаква да кацне корабът й, за да мога да се изнеса преди пристигането й. Малиачи за пръв път направи грешка (а може би не беше никаква грешка, като си помисля сега) и в резултат на това, когато се прибрах у дома след поредния безплоден ден в лабораторията, прекаран в търсене на лекарство срещу СПРОП, отворих вратата и се озовах лице в лице с някаква около шестдесетгодишна непозната жена.

— Кой сте вие? — попита тя, когато влязох в хола.

— Казвам се Милтън Папаголос и това е моят дом — раздразнено отвърнах аз. — А вие коя сте и какво търсите тук?

Жената се намръщи.

— Трябва да има някаква грешка. Чиновниците ми казаха, че мога да се настаня тук, докато…

— Да не би да сте Сюзън Бедоус? — прекъснах я аз.

— Да.

— Действително е станала грешка. Не ви очаквах по-рано от вдругиден. Сега ще си взема най-необходимите вещи и след десет минути ще се махна. Моля да ме извините.

— Хотелът е претъпкан. Имате ли къде да идете?

— Не, но съм сигурен, че ще намеря нещо.

— Това е нелепо — възрази тя. — В тази къща има три спални. Вие ще си останете във вашата стая, а аз ще заема някоя от спалните за гости.

— Сигурна ли сте, че няма да ви преча? Мога да отида в някогашните казарми.

Тя се усмихна.

— На моята възраст клюките могат единствено да се отразят добре на репутацията ми.

— Как влязохте? — попитах аз. — Препрограмирах охранителната система.

— Вашият прислужник язон ме пусна. Мисля, че се казва Малиачи.

— Сега ще трябва да ги наричате не язони, а фалигори.

— Много правилна стъпка — одобри тя. — Той каза, че има някаква работа в града и ще се върне по-късно.

— Работата му сигурно е да се крие от мен — засмях се аз. — Точно той е объркал датите.

— Е, добре, господин Папаголос. Тъкмо си приготвях вечеря, когато влязохте. Защо не дойдете с мен в кухнята, да приготвя нещо и на вас?

— Звучи чудесно — съгласих се аз, тръгнах след нея и се настаних край дървената маса. — Кога е церемонията по награждаването? Май че утре?

— Така ми казаха. Но аз получих ордена на Артър днес. Това беше победа на язоните — извинете, на фалигорите — и не са им нужни хора да делят славата с тях… Все още се опитвам да реша дали да взема ордена на бедния Артър със себе си или да го оставя на гроба му.

— Той с какво се занимаваше? — попитах аз.

— Артър ли? А, от всичко по малко. Картография, социално планиране…

— Не, въпросът ми беше с какво е заслужил този орден.

— Нищо особено, ако трябва да сме честни — отговори тя. — Предполагам, че е стоял до подпространствената радиостанция и е информирал командира ви за положението на Кракана. Поне това възнамеряваше да направи, съдейки по думите му. Лично аз мисля, че го наградиха, за да ни покажат, че са ни простили.

— Че са ви простили ли? — повторих аз. — За какво?

— За онова, което сторихме на тази прекрасна мирна планета — отвърна тя.

— А какво сте й сторили? — изненадах се аз. — Дали сте й медицината, грамотността и цивилизацията.

— И сега с малко повечко късмет тя може и да оцелее… Как предпочитате пържолата?

— Не знам. Може би средно препечена.

Тя се усмихна.

— Нещо смешно ли казах? — попитах аз.

— Не, не. Просто за момент ми напомнихте за милия Артър.

— С какво?

— Вълнуваха го все проблеми от галактически мащаб, но в ежедневието беше безпомощен като малко дете. Никога не разбра дали предпочита пържолата сурова или препечена.

— Разкажете ми за него — помолих аз.

— Няма много за разказване. Беше мил, почтен човек, който и на мравката път правеше. Фалигор беше негова идея. — Тя поклати глава. — Жалко.

— Къде сбъркахте?

— О, това е дълга история и може би съм забравила много от подробностите. Освен това дойдох много рано и също така твърде рано си тръгнах. Слава Богу, пропуснах Бариоки и Душу.

— Вие сте жена с късмет. Ще пропуснете и Кракана.

— Той ме покани да остана.

— Познава ли ви? — учудих се аз.

— Не лично. Чичо му беше първият ми приятел сред местните. Един воин на име Тубито… Предполагам, че съм срещала Кракана един-два пъти, но не мога да си го спомня.

Тя сложи чинията пред мен, после постави своята от другата страна на масата, отиде за бутилка вино и две чаши и чак тогава седна.

— Не се бях сещала за Тубито… хм, трябва да има трийсетина години — продължи тя. — Той би се гордял с племенника си.

— Не и ако знаеше всички факти — възразих аз. — Джеймс Кракана не е кой знае колко по-добър от предшествениците си.

— Така ли? — изрече тя, без да вдига поглед от чинията си. — И колко хиляди е изклал?

— Пряко не е убил никого.

— Какво значи „пряко“?

Казах й за позицията му по проблема СПРОП и за отказа му да въведе хербицида.

— Наистина ли отказа помощта ви? — попита тя.

— Да.

— Браво на него!

— Струва ми се, че не разбрахте какво ви казах, госпожице Бедоус.

— Много добре ви разбрах.

— Тогава…

— Казахте — прекъсна ме тя, — че Фалигор отказва да приеме нашата помощ, която всъщност го въвлече в цялата тази каша.

— Ние нямаме нищо общо със СПРОП.

— Нямаме, затова пък натикахме планетата в ръцете на трима откачени убийци един след друг, а сега искате да им отнемете и последната спасителна сламка — тяхната културна традиция.

— Но той обрича на смърт милион, а може би и повече свои сънародници! — протестирах аз.

— Нима? — Тя вдигна вежда. — Да не би да им е заповядал да се самоубият?

— Не, но…

— Значи ги е оставил сами да направят избора си. И вие сте сигурен, че те ще вземат грешно решение, така ли?

— Вижте, ако има начин да спася дори един-единствен живот, не е ли мой дълг да го направя?

— Да, според нашите традиции е точно така — съгласи се тя.

— Е, тогава?

— Чудя се какво ли казва фалигорската Библия по този въпрос…

— Моля?

— Милтън, всичко лошо, сполетяло тази планета — а то е далеч по-ужасно, отколкото ще откриете в трагедиите и на четиридесет шекспировци, — се дължи на факта, че повече от всичко на света искахме да й помогнем.

— И Малиачи казва същото, но това е разбираемо — той е един от тях. Само не разбирам как можете да го твърдите вие!… Нима хората създадоха Гама Лабу?

— Не, не го създадохме ние… Затова пък създадохме условията, които му позволиха да дойде на власт. — Тя се вгледа в мен през масата. — Вие сте лекар, Милтън. Би трябвало да знаете по-добре от всеки друг, че колкото и да са ужасни симптомите, за лекаря е най-важно да открие микроба или вируса, създал условията за заболяване или ослабил организма на пациента дотолкова, че да стане възможно възникването на такива условия. За Фалигор ние сме микроб и най-добрият начин да се спре злото е да оставим планетата на мира.

— Но ние можем да направим толкова добро тук! Можем да спестим толкова страдания!

— Знам, но на твърде висока цена. Изглежда за разлика от вас Кракана е наясно с това.

— Кракана! — намръщих се аз. — Понякога се питам дали го е грижа за собствения му народ и наполовина колкото мене.

— Защо? Защото отказва да ви използва като патерица ли? Защото вече знае от опит цената на вашата помощ, знае до какво води вмешателството, което не позволява на неговия народ сам да решава проблемите си?

— Вижте, госпожице Бедоус, нямам желание да прекараме нощта в безсмислени спорове. Нека просто приемем, че мненията ни се разминават.

— Може би така ще е най-добре.

Довършихме мълчаливо вечерята си, а по-късно, след като бях прекарал няколко часа в четене на медицинска литература, забелязах някакво движение отвън пред входната врата и веднага излязох да проверя кой е. Сюзън Бедоус седеше в люлката на верандата и се взираше на запад.

— Някога тази планета беше прекрасна — промълви тя. — Иска ми се да я бяхте видял такава, каквато за пръв път я зърнах аз, Милтън. Тя наистина приличаше на нешлифован диамант… Всеки път, когато се връщам, все по-трудно успявам да я позная.

— Артър Картрайт ли ви покани тук?

Тя се усмихна.

— Аз бях първата. Аз открих тази планета.

— Вие ли? — възкликнах поразен.

Тя кимна.

— Това е моят грях.

— Щом наистина мислите, че е грях, защо продължавате да се връщате?

Тя впери печален поглед в равнините.

— Това е моето наказание.

След малко Сюзън Бедоус отиде да си легне. На следващия ден издири гроба на Артър Картрайт и сложи върху него букет цветя, а на другата сутрин аз я закарах до космодрума.

Право да си кажа, заминаването й беше облекчение за мен. Не знам защо, но тя ме накара да се чувствам ужасно неловко в нейно присъствие.

След като корабът й излетя, аз се върнах в лабораторията, прогоних всички мисли за нея от главата си и прекарах останалата част от деня в безплодно търсене на лекарство срещу СПРОП.