Инферно

ИНТЕРЛЮДИЯ

Бродиш из улиците, подминаваш развалините на печално известното Държавно научно управление, а въздухът е наситен тежката миризма на смъртта. Виждаш зелената равнина между обгорените силуети на две къщи, простираща се чак до така наречените Небесни хълмове, и се питаш дали е останало поне едно живо същество, докъдето поглед стига.

Трудно е да повярваш, че някога Джони Рамзи е скитал из тези равнини и е преследвал животни за Музея по естествена история на Делурос VIII, че университетът „Сабаре“ се е смятал за най-доброто средище на науките на Външната граница, че само на петдесетина метра от мястото, където си застанал, хора, язони и къртици са живели и работили мирно и спокойно заедно.

О, слушал си разказите, чел си заглавията във вестниците, гледал си холограмите на клането… Но всичко това е било за някакъв неправдоподобно далечен полудял свят. То не те е засягало. А сега си тук и колкото и да се мъчиш, все не можеш да разбереш как се е стигнало дотам.

Никой ли не е усетил какво назрява? Не са ли се надигнали гласове на протест? И ако язоните не ги е било грижа, къде са били хилядите хора, избрали този свят за свой дом? Нима не е имало ден, час, та дори миг, в който някой от тях да се е изправил с вик: „Стига! Спрете дотук!“

И къде беше Републиката при това пропадане в ада? Тя откри този свят, даде образование на народа му, научи го да обработва земята, да разработва мините и да търгува, въведе го в сложното изкуство на управлението. Как е възможно просто да обърне гръб и да дава вид, че нищо не е станало? Много въпроси — и всичките сериозни. Но има един, към който се връщаш отново и отново: как е започнало всичко това?…

6

Проблемите започнаха още от самото начало.

Император Боби беше построил достатъчно сгради в Ромул за нуждите на правителството, така че Уилям Бариоки предпочете направо да си присвои града, вместо да строи нова столица. Месец след изборите операта беше превърната в Парламент, театърът — във Върховен съд, двата най-големи хотела — в правителствени канцеларии, а къщата на Боби стана резиденция на новия президент.

Не след дълго Ромул, който дотогава беше населен предимно с хора и енкоти, беше наводнен от ризалите, като повечето работеха за правителството. Боби отправи протест към Артър Картрайт, а той му обясни, че самият император е настоявал за самоуправление и ще трябва да приеме последиците от действията си.

След няколко месеца на безуспешни задкулисни машинации Боби реши да премести премиерската канцелария в Рем, на петдесетина мили от Ромул. Той плати от собствения си джоб за новата си резиденция, но успя да издейства от хората и къртиците средства за нов театър и спортен комплекс и след по-малко от година Рем измести Ромул като културен център на Фалигор. Там се прехвърли и по-голямата част от търговията.

Тъй като хората и къртиците последваха енкотите при изселването им от Ромул, столицата започна да запада. Бариоки в продължение на три месеца напразно се опитва да ги върне, после сложи ръка и върху Рем от името на правителството.

Боби беше наясно с механизмите на управление и се обърна към пресата, като отправи енергичен протест… Но Бариоки също познаваше властта и просто закри изданията, защитаващи каузата на премиера. После прибягна до въздушните канали — без онези в самото сърце на енкотските земи, — за да обясни, че е президент на всички язони и никога няма да отстъпи пред претенциите на енкотите за по-специално отношение. Ако премиерът не се придържа към конституцията, той, макар и неохотно, ще бъде принуден да го отстрани от тази длъжност — това беше казано в заключение.

Боби отвърна на удара, свиквайки огромен митинг на новопостроения стадион в Рем. Четиридесет хиляди енкоти и хора запълваха трибуните. След обръщението на няколко енкотски служители от по-нисък ранг пред микрофоните застана самият Боби.

— Няма да стоя и спокойно да гледам как народът ми методично се ограбва от правителството, което се закле да сложи край на племенните вражди и протежирането — заяви той. — Къде в конституцията е казано, че могат да се заграбват цели градове с укази на изпълнителната власт или, което е още по-лошо, по каприз на президента? Къде е казано, че президентът може да откаже на премиера достъпа до средствата за информация? Енкотите настояват не за някакво специално отношение, а просто за справедливост и ако не сме в състояние да я получим от Уилям Бариоки, тогава ще я потърсим от Републиката!

Докато траеха аплодисментите, Боби оглеждаше внимателно лицата на събралите се, докато накрая спря поглед върху огромен язон във военна униформа.

— Виждам, че Бариоки е пратил един от генералите си да чуе какво ще говоря — продължи той. — И, разбира се, да му докладва всяка моя дума. — Боби направи пауза и се усмихна. — Може би думите, които използвам, са прекалено трудни за вас, генерал Лабу?

Тонът му беше крайно саркастичен. Публиката избухна в смях, но най-гръмко от всички се смееше самият Лабу.

— Може би ще пожелаете да се качите на трибуната и да ни кажете какво правите тук? — попита Боби.

Лабу, придружен от личния си преводач, се изправи и изкачи няколкото стъпала с непохватната си походка.

— Аз не съм политик — заяви той на маринго, явно притеснен от необходимостта да говори пред толкова широка публика. — Всички ние сме язони и аз никога няма да мисля злото на някого от моя народ. Аз съм войник и отивам там, където ме прати президентът, но от тези въпроси не разбирам нищо.

— И какво ще кажете на своя президент? — попита Боби, когато преводачът млъкна.

Лабу се ухили.

— Ще му кажа, че храната на стадиона не е кой знае какво, но бирата на хората е екстра!

Взрив от смях разсея напрежението. Лабу се усмихна, махна на тълпата и се запъти към мястото си, за да чуе до края тирадата на Боби.

На следващата сутрин той се върна заедно с петстотин войници, за да постави премиера под домашен арест.

Първата работа на Боби беше да повика Артър Картрайт, който се появи половин час по-късно и се сблъска лице в лице с преградилия пътя му Лабу.

— Какво значи това? — възкликна Картрайт. — Повикан съм тук лично от министър-председателя.

Лабу вдигна рамене в нелеп жест, който никак не подхождаше на грамада като него.

— Много благодаря — изрече той с усмивка.

— Моля?

— Много благодаря — повтори Лабу.

Едва сега Картрайт си спомни, че язонът не владее земния език, и премина на маринго.

— Какво става тук?

— Ами изпълнявам заповедта — отвърна Лабу.

— Заповядали са ви да арестувате премиера и да го държите в дома му? — учуди се Картрайт. — И защо?

Лабу отново вдигна рамене.

— Нямам представа. Сигурен съм, че има някаква грешка и тя скоро ще бъде поправена.

— Знае ли президентът за това?

— Той лично издаде заповедта — ухили се широко язонът.

Картрайт млъкна и го загледа поразен.

— Министър-председателят е пратил да ме повикат — най-сетне изрече той. — Ще ми позволите ли да вляза при него?

— Разбира се, приятелю Картрайт — заяви Лабу. — Ние сме големи приятели, нали така?

— Не знам — промърмори Картрайт. — Дали?

— Ама разбира се! — Лабу го потупа дружески по гърба. — Аз нямам врагове.

— Сигурно е много спокойно така — забеляза Картрайт.

Лабу се разсмя гръмко, сякаш човекът беше изрекъл нещо особено смешно, и отстъпи крачка настрана, давайки знак на войниците си да го пропуснат. Един униформен язон придружи посетителя до къщата и заедно с него се изкачи по стълбите до спалнята на Боби. Вратата се открехна, колкото да пропусне човека, и се затвори зад гърба му.

— Артър! — Боби се надигна иззад огромното писалище. — Толкова се радвам, че дойдохте!

— Какво се е случило? Получих съобщението ви и веднага дойдох, за да открия, че домът ви е обкръжен от войници.

— Не знам! Не ми е предявено никакво обвинение, но не ме пускат да изляза!

— Вчерашната ви реч едва ли е зарадвала особено противниците ви. Ще трябва да се свържа с Бариоки и да видя какво може да се направи.

— Благодаря ви.

Картрайт излезе от дома на премиера и се върна в канцеларията си, откъдето поиска да го свържат с Бариоки по видеофона. След двадесетминутно прехвърляне от един чиновник на друг на екрана най-сетне се появи слабият, облечен в строг костюм президент.

— Добро утро, господин Картрайт — поздрави Бариоки. — Очаквах да се обадите.

— Тогава сигурно знаете и защо се обаждам, господин президент.

— Разбира се.

Последва дълга пауза.

— Е? — пръв наруши мълчанието Картрайт.

— Какво очаквате да чуете, господин Картрайт?

— За какво е арестуван?

— Не е арестуван. Не е предявено никакво обвинение.

— Защо тогава главнокомандващият на армията ви го държи затворен в дома му?

— Защото още не знам какво да го правя и ще го държа там, докато реша.

— Но това е незаконно!

— Щяхте ли да се чувствате по-добре, ако го бях обвинил в държавна измяна? — спокойно изрече Бариоки. — Знаете, че имам пълното право да го направя.

— Той не е нарушил никакъв закон.

— Той заплашва с неподчинение на президентски указ и го направи пред четиридесет хиляди свидетели. Ако го оставим да си разиграва коня, един ден той без съмнение ще накара енкотите да се вдигнат срещу общопланетното правителство и да се отцепят в отделна държава.

— Не можете да го арестувате за това, което предполагате, че би могъл да направи! — възрази Картрайт.

— А според вас по-умно ли ще бъде да чакаме, докато напълно дискредитира законно избраното правителство? — изрече Бариоки саркастично.

— Мисля, че вие двамата трябва да седнете и да изясните различията помежду си. Ще се радвам да бъда ваш посредник, ако сметнете, че има нужда от такъв.

— Не мисля, че ще се наложи. — Бариоки замълча и впери поглед в образа на събеседника си на екрана. — Дайте да се разберем, господин Картрайт. Вие сте този, който не искаше планетата ми да получи самоуправление още четвърт век. Вие сте човекът, който протежираше във всичко енкотите. Вие направихте този безотговорен развейпрах и разсипник временен президент. Поощрявахте хората да строят и да развиват бизнеса си в страната на енкотите. А сега искате от мен да търся споразумение с енкота, който публично заклейми правителството ми! Вие не сте наш приятел, господин Картрайт. Аз се опитвам да обединя този свят, а вие ми пречите не по-малко от премиера, та дори и повече.

— Това е твърде едностранчиво тълкувание на фактите — възрази Картрайт. — Робърт Август Тантрам беше избран за премиер от вашите сънародници, не от моите.

— Ако трябва да сме точни, той беше отхвърлен от моя народ и беше назначен на тази почетна длъжност от мен. Сега си давам сметка, че това беше грешка. Той действа срещу мен на всяка крачка.

— Неговото искане беше единствено да не си присвоявате частната собственост на енкотите в полза на правителството.

— Той не иска, а настоява. И държа да ви напомня, че премиерът и неговите съплеменници притежават имуществото, което сега конфискуваме, единствено благодарение на привилегиите, дадени на баща му и брат му от вашата раса. Вие буквално ги затрупвахте с пари, господин Картрайт. Те не са направили нищо, за да ги спечелят, просто ви развързаха ръцете да провеждате на нашата планета грандиозния социален експеримент на комитета.

— Възразявам срещу подобни обвинения! — заяви Картрайт. — Ние помагахме да се издигне нивото на всички язони. Клиниките ни действаха в земите на всички племена, учителите ни стигаха и до най-отдалечените райони, нашите…

— Но винаги започвахте с енкотите — прекъсна го Бариоки. — Според думите ви излиза, че искам да ги поробя. А единственото ми желание е да поправя несправедливостта и да обединя населението на Фалигор. Никой от енкотите няма да пострада по време на моето управление.

— А как мислите, какво впечатление оставяте у енкотите в този момент, когато стотици войници са обкръжили резиденцията на премиера?

— Временен конфликт и нищо повече. Ако той се извини публично за нападките си срещу правителството и се закълне във вярност към изпълнителната власт, ще получи прошка.

— А ако не го направи?

— Тогава ще го обвиня в държавна измяна.

— Но това е нелепо! — избухна Картрайт.

— Разбирам, че различията ни с вас са сериозни, господин Картрайт, но не мога да ви позволя да ми говорите с такъв тон.

— Извинете ме, господин президент — отговори Картрайт, полагайки неимоверни усилия да се овладее. — Но аз помогнах при изработването на вашата конституция. Тя гарантира свобода на словото, а снощи премиерът просто упражни това свое право, нищо повече.

— Изучавал съм вашите закони, господин Картрайт — заяви все така невъзмутимо Бариоки. — И двамата сме съвсем наясно, че свободата на словото не е абсолютна и има обстоятелства, при които може и дори трябва да бъде ограничавана.

— Откритото изразяване на мнение за правителството не е сред тях.

— А ако това открито изразено мнение е, че правителството трябва да бъде свалено, а енкотите — да се отделят? Нашата конституция и тогава ли ще го защитава?

— Той не е подстрекавал никого да се дели или да използва сила — заяви Картрайт. — Аз бях там.

— Да, но има различни нюанси и намеци.

— Не можете да обвините някого в държавна измяна заради нюанси!

— Така доникъде няма да стигнем, господин Картрайт. Ако ми дадете дума, че той вече няма да прави публични изказвания, войниците незабавно ще се оттеглят и свободата ще му бъде върната.

— Най-напред трябва да говоря с него.

— Разбира се — съгласи се Бариоки. Тънка усмивка пробяга по устните му. — Той така или иначе никъде няма да отиде.

Картрайт прекъсна връзката и веднага се обади на премиера.

— Какво каза Бариоки? — нетърпеливо попита Боби още в мига, в който зърна лицето му на екрана.

— Каза, че ако обещаете повече да не критикувате правителството, той няма да предяви никакво обвинение.

— А войниците?

— Ще се оттеглят.

— Ние създадохме един тиранин, Артър. Ще се наложи Републиката да направи нещо по въпроса.

— Не знам какво би могла да направи Републиката — отвърна Картрайт. — Вече не сте протекторат, но още не сте и пълноправен член. Планетата е независима.

— Трябва да ги накарате да прибягнат до икономически натиск — продължи Боби. — Щом Бариоки можа да постъпи така с мен, утре ще го направи и с всеки друг, който се осмели да каже нещо. Гама Лабу няма да остане цял живот начело на армията и следващият главнокомандващ може да се окаже сериозна заплаха за населението… Защо го прави, Артър?

— Има си причини — отвърна Картрайт. — Не мисля, че са обосновани, но ми се ще да вярвам, че за него е така. Струва ми се, че ще е най-добре да организираме една среща между вас двамата.

— Мислите ли, че ще се съгласи?

— Ако обещаете да не го критикувате публично, може и да склони.

Боби наведе глава и се замисли, после се изправи и оголи зъби в усмивка, в която нямаше нищо човешко. — Кажете му, че съм съгласен.

— Говоря сериозно — напомни му Картрайт. — Нещо повече — и той беше напълно сериозен. Ако отново си позволите да кажете нещо срещу него, няма да мога да ви защитя.

— Нищо няма да кажа — успокои го Боби. — Давам ви думата си.

— Добре. Ще му се обадя и ще му съобщя, че приемате условията му, после ще видим дали ще може да се уреди среща.

Два часа по-късно Боби беше освободен.

След четири дни президентът Уилям Бариоки отказа да се срещне с него.

След още една седмица Боби произнесе нова реч. Този път той не спомена името на Бариоки, но енергично настоя Фалигор да поиска пълноправно членство в Републиката и заяви, че единствено тя може да попречи на тиранията и че самият той е решил да замине за системата на Делурос, за да защити своята кауза.

На другата сутрин Гама Лабу поведе своите петстотин войници по улиците на Рем към дома на Боби. До къщата оставаха около триста метра, когато ги посрещна стрелба и те се изправиха лице в лице с двехилядна енкотска армия.

Лабу се изтегли на половин миля и прати за подкрепления. Междувременно размени някоя и друга шега с репортерите и зяпачите, обясни още веднъж, че е само войник, изпълняващ заповеди, и че не разбира нищо от политически машинации, и накрая атакува резиденцията.

Двадесет минути по-късно Робърт Август Тантрам II, триста и вторият ситат на енкотите, и двехилядната му армия лежаха мъртви сред пепелта на опожарения му дом. Преди да мръкне, те бяха погребани извън града в общ гроб.

Същата вечер Уилям Бариоки обяви, че суспендира конституцията за срок от три месеца, докато бъде подготвен и влезе в действие нов закон, който не ще позволи постът министър-председател да бъде заеман от предател.

А Артър Картрайт седеше пред видеоприемника, следеше новините и се питаше какви ли възможности е пропуснал и какво точно се е объркало.

7

„Дали вече е написал последния раздел?“

Така се шегуваха хората на Фалигор и шегата се отнасяше за конституцията, която Бариоки беше отменил за три месеца. Ала колкото повече си блъскаше главата над нея, толкова по-недоволен беше от резултата и три години по-късно основният закон все още се доработваше.

Бариоки реши, че няма никаква причина длъжността министър-председател да остава незаета само заради липсата на конституция, и я съчета с президентския пост. И тъй като нямаше закон, който да определи как да се провеждат изборите, избори също нямаше.

Седмица след смъртта на Боби генерал Лабу се появи на екрана, за да се извини пред обществеността. Той увери зрителите, че няма нищо против енкотите, а просто е изпълнявал заповед. Дълбоко съжаляваше, че е бил принуден да избие толкова много от последователите на Боби, за да защити собствените си войници. Убеждаваше аудиторията, че е само войник, който се е заклел във вярност пред президента, дори и не винаги да е съгласен с нарежданията му.

Бариоки се замисли дали да не го уволни за неподчинение, но установи, че за една нощ речта на Лабу го е превърнала в герой и ако предприемеше нещо срещу огромния войник, можеше да се стигне до метеж. Така че вместо да направи това, президентът извика генерала в кабинета си, двамата се прегърнаха пред холокамерите и по този начин бе предотвратена още една криза.

В продължение на няколко месеца всичко беше спокойно, но после до Рем започнаха да стигат тревожни слухове. Болимбо измъчвали и убили двама траджи, ризалите подпалили дома на някакъв търговец от племето на енкотите, отворил магазин в един от техните градове, енкотите отказвали да търгуват с болимбо. Университетът Сабаре, в който преобладаваха енкотите, лишил от достъп трима способни студенти ризали в отговор на опожаряването на дома на техния съплеменник. Над двадесет хиляди къртици, предусещайки, че следващата група, която ще се окаже на мушката, са те, се върнаха на родната си планета.

Най-накрая Картрайт събра група от десетина човека и издейства аудиенция от президента.

Хората обясниха, че обществото на планетата се разпада. Налагаше се да се направи нещо, за да се сложи край на това връщане към племенното разцепление. Бариоки беше президент. Би трябвало или да ратифицира новата конституция, или поне да вземе някакви мерки за решаване на проблема, иначе не след дълго Фалигор щеше да има нужда от двадесет и седем конституции — по една за всяко племе.

Бариоки ги изслуша, увери ги, че ще се бори за решаването на проблема с всички възможни средства, и им благодари за загрижеността. Хората напуснаха кабинета му почти убедени в намерението му да предприеме нещо.

Ала никой не беше подготвен за това, което последва.

За две седмици той национализира всички мини, а преди да са изминали три месеца, всички предприятия, в които работеха повече от сто язони, станаха собственост на правителството.

След всяка конфискация Бариоки се появяваше на екраните на видеоприемниците, за да обясни действията си. Според него най-добрият начин да се преборят с племенното разцепление бил пълното му премахване от икономиката. Язоните вече не работели за отделни енкоти, ризали или траджи, а за правителството, което не е само на едно племе, а на всички племена.

Язоните, чиито предприятия бяха конфискувани, вдигнаха врява, но тя постепенно заглъхна, след като Бариоки нареди на вечно извиняващия се Лабу да премине под строй с войниците си по улиците пред фирмите на протестиращите.

И тъй като правителството не плащаше данъци на собствените си органи, с одържавяването на основните дейности в бюджета зейна огромна празнина. Това накара Бариоки да вдигне данъците за всички останали отрасли на икономиката. Енкотите бяха в състояние да плащат най-много, затова и основната данъчна тежест падна върху тях. Съплеменниците му ризали бяха облагани с най-ниските налози, при това можеха напълно да се освободят от плащания, като изпратеха един член от семейството в армията.

Да се оплакваш на правителството беше не просто безсмислено, а и опасно, затова множество комитети от язони посетиха Картрайт и останалите хора, установили се в Рем, с молба да се намесят и да разговарят с Бариоки от тяхно име.

Картрайт най-сетне отстъпи пред молбите им и уреди нова среща с президента, на която освен него щяха да присъстват и някои от сътрудниците му.

— Господин президент — започна Картрайт, след като той и хората му бяха въведени в голямата заседателна зала в президентския дворец, — когато ви предупреждавахме за племенното разделение, нямахме предвид това.

— Защо, да не би да е имало в последно време изблици на племенни вражди? — спокойно се поинтересува Бариоки.

— Имало е — заяви Джефри Самюелс, бивш офицер от флота, който след приключване на службата се беше оттеглил в огромна ферма на тридесетина мили от Рем.

— Така ли? — учуди се Бариоки. — И кой е виновникът?

— Правителството, сър — отвърна Самюелс.

— Господин Самюелс, ако бяхте язон, щях да наредя да ви екзекутират за това изказване — заяви Бариоки, без да повишава глас. — Но тъй като сте човек, ще си затворя очите. — Той помълча и се вгледа втренчено в Самюелс. — Този път…

— И тъй като вие не сте човек, аз също ще си затворя очите пред заплахите ви… този път — не му остана длъжен Самюелс.

— Господа, срещата е приключена — обяви Бариоки. — На Фалигор вие сте гости и ако не се държите като такива, аз няма да ви слушам.

— Моля ви, господин президент — побърза да се намеси Картрайт. — Аз съм сигурен, че господин Самюелс нямаше намерение да ви засегне. Много е важно тази среща да се състои. За нас интересите на Фалигор стоят над всичко.

— Нарочно ли ме засегнахте, господин Самюелс? — попита Бариоки.

Самюелс хвърли бърз поглед към Картрайт и поклати глава.

— Не, господин президент.

— И ако сте сигурен, че сте нанесли някому обида, непременно ще се извините, нали така?

— Извинете ме — кротко изрече Самюелс.

— Тогава всичко е наред — заяви президентът. — Е, господин Картрайт, какво искахте да обсъдим?

— Господин президент, тази планета вече твърде дълго няма конституция и не са провеждани избори. Правата на гражданите се нарушават едва ли не всеки ден. Не можем да ви принудим да промените начина си на действие, но решително настояваме да разгледате последиците от постъпките си.

— Последиците са очевидни — отвърна Бариоки. — Там, където имаше племенни вражди, сега ги няма. Където имаше размирици, сега е спокойно. Имаше несправедливост, но сега цари равенство.

— Наистина ли си вярвате? — попита Самюелс.

— Вие ни превърнахте в правово общество — отговори Бариоки. — Ако можете да ми посочите място, където законите се нарушават, аз ще наредя на армията незабавно да въведе ред.

Самюелс се изправи.

— Той въобще не желае да ни слуша, Артър, и аз нямам намерение да си хвърлям думите на вятъра. Ще се наложи да накараме Републиката да се намеси.

Самюелс напусна залата, а Картрайт остана да се извинява и да се опитва да върне разговора в старото му русло. Бариоки го слуша търпеливо почти два часа, от време на време подхвърляше по някоя дума, накрая благодари на хората за загрижеността и ги отпрати.

Същата вечер Джефри Самюелс беше намерен мъртъв зад един човешки ресторант в Ромул. Полицията определи случилото се като „покушение на неизвестен нападател“ и представи доказателства, че убиецът е къртица. На сутринта арестуваха един бакалин от къртиците, предявиха му обвинение в убийство и го екзекутираха още преди обяд без съд и присъда, а семейството на Самюелс получи съболезнователно писмо, подписано лично от президента.

Картрайт стигна до заключението, че Бариоки трябва да бъде спрян, и се свърза с онези служители в Републиката, с които все още поддържаше контакт. Повечето изразиха съжаление, че не могат да му помогнат, тъй като Фалигор не е нито протекторат, нито пълноправен член. Други бяха искрено развеселени от обстоятелството, че грижливо разработената му утопия търпи провал и той е принуден да ги моли за помощ. Но дали се забавляваха или извиняваха, резултатът беше все същият — Фалигор трябваше сам да решава проблемите си.

Няколко седмици по-късно един журналист язон публикува сведения, че Бариоки е присвоил милиони кредити и ги е вложил в личната си сметка на планетата Талисман. Същия следобед го арестуваха, но преди това историята се беше разнесла и беше станала известна на стотици хора и правителствени служители.

Два дни по-късно Бариоки се появи на екрана, за да отхвърли обвиненията. Той заяви, че всяко изявление, поставящо под съмнение доброто име на правителството или на президента, е държавна измяна, с което приключи въпроса. Въпреки това на следващата сутрин трима адвокати енкоти заминаха за Талисман и започнаха процедура по замразяване на сметките на Бариоки, докато не се установи със сигурност дали парите не са незаконно придобити. Веднага щом слухът за това достигна до ушите на Бариоки, той отлетя за Талисман, за да защити правото си върху вложенията.

Същата вечер на всички видеоканали се появи едно огромно, кръгло и добре познато всекиму космато лице.

— Добър вечер, граждани — изрече язонът на маринго. — Имам да направя едно изявление, което е от огромно значение за всеки жител на Фалигор, независимо от неговото племе и раса. — Гама Лабу замълча и се усмихна към камерите. — Тази вечер, от залез слънце нататък, армията временно поема контрола върху управлението и аз ще изпълнявам длъжността президент, докато не бъде възстановена конституцията и условията за провеждане на свободни избори. Уилям Бариоки наруши договора си с народа на Фалигор и ако се върне на планетата, ще му бъде предявено обвинение в криминални престъпления.

Лабу изчака, за да могат зрителите да осъзнаят сериозността на положението, и продължи:

— Дългата мрачна епоха на тирания и репресии свърши. Никога вече едно племе няма да бъде протежирано за сметка на друго. Никога вече няма да имате причини да се боите от правителството. Като първа стъпка към обединяването на цялата планета аз наредих тялото на бившия премиер Робърт Август Тантрам да бъде ексхумирано и поставено редом с телата на предците му в града на енкотите Ромул.

Някъде зад камерата се чуха приветствени възгласи и Картрайт, който гледаше предаването в дома си, осъзна, че Лабу за пръв път се обръща едновременно и към зрителите на видеопрограмите, и към публика на живо.

— Аз съм само един войник — каза в заключение той. — Удоволствията ми са малко и простички. Почти всички, които ме познават — тук той се ухили самодоволно, — ще го потвърдят. Нямам нито достатъчно опит, нито желание да управлявам Фалигор. Повтарям ви: армията ще се оттегли веднага щом новата конституция влезе в сила и се проведат изборите. Мракът е към своя край. Утре над Фалигор отново ще засияе слънцето.

„Господи, кой би могъл да предположи, че този дебел клоун ще се превърне в спасител на Фалигор? — помисли си Картрайт. — И кой знае, може би планетата един ден отново ще стане диамантът на Външната граница!“

8

Скъпа Сюзън,

Съжалявам, че толкова дълго не съм ти писал, но тук работите се развиха с трескава бързина. Пролет е и цветята са цъфнали, всичко отново се е

раззеленило след дългите дъждове и докато пиша, птиците пеят под прозореца ми. И все пак ме е страх, че едва ли ще познаеш любимия си Фалигор.

Сигурен съм, че си следила събитията тук с голям интерес, но тъй като средствата за информация се контролират не по-малко строго от всички останали области на живота на тази планета, реших да ти пиша, докато пощенските услуги все още функционират. Извинявай, че не отговорих на последните ти две съобщения по подпространствената радиостанция, обаче не бях сигурен кой може да следи отговорите ми, затова сметнах за най-удачно да се върна към стария изпитан метод — писането на писма.

Оказа се, че ти си била права, а аз съм сгрешил по отношение на президента Лабу. Това, разбира се, вече ти е известно. Ако в печата се промъква и една десета от информацията за онова, което върши на Фалигор, не може да не си задаваш въпроса, какво търсим ние тук все още.

Длъжен съм да му призная поне едно — той успя да измами всички ни. Добре познатата практика „хляб и зрелища“. Той беше един голям, заекващ, дружелюбен клоун, който правеше всичко възможно да бъде прицел на всевъзможни подигравки и винаги приемаше шегите толкова добродушно! Лабу наистина изрови бедния стар Боби и го погреба при предците му. Бяха изминали само няколко месеца, когато открих, че написаното преди малко от мене е вярно в буквалния смисъл на думата — всичките триста и двама ситати на енкотите сега са погребани под земята.

Още през първите три месеца от управлението си Лабу отпусна средства за няколко грандиозни празненства за населението. Той се сприятели не само с чиновниците от Републиката, които успя да примами в резиденцията си, но и с канфоритите, лодинитите и всички останали раси, които биха го снабдили с пари и оръжие, за да защити независимостта си от Републиката.

Дори и тогава, когато стана ясно, че Лабу съвсем не е онзи шут, за когото го вземат, методите му бяха толкова прозрачни, че никой не виждаше в негово лице сериозна заплаха. Спомняш ли си онази холограма, която обиколи Републиката? Нека да ти обясня как се стигна дотам.

Някои от служителите на Лабу разпространявали по негово нареждане слухове, че Републиката се опитва да манипулира администрацията му и иска да го принуди да постави търговски бариери в отношенията с всички планети, които не влизат в Републиката. Това, разбира се, е пълна измислица, но канфоритите й повярваха без колебание и започнаха горчиво да се жалват от тази несправедливост. Лабу ги покани да обсъдят въпроса с малкото останали съветници хора. Те увериха канфоритите, че това са злостни лъжи и никой не се е опитвал да учи Лабу как да управлява. Канфоритите естествено поискаха доказателства и язонът обяви, че една публична демонстрация на неоспорима власт ще реши проблема.

Той е хитър дявол и удари десятката с тази демонстрация, която целеше публично да ни унизи. Именно така се появи холограмата с шестимата възрастни хора в официални костюми, които го носят в стол-носилка към подиума, откъдето той произнесе речта, уверяваща обществеността, че на Фалигор управлява Гама Лабу и никой друг. Ако само можеха да предположат докъде ще стигне, съмнявам се, че някой от тези шестимата щеше да участва, но те си мислеха, че ще угасят огъня с вода. (А Лабу има тази забележителна и неподозирана доскоро способност да превръща водата в масло.)

После дойде клането. И този път всичко започна от съвсем проста случка. Няколко от главорезите на Лабу ограбиха магазини на къртиците в Ромул, а следващата седмица нападнаха и Рем. Къртиците и енкотите протестираха. Лабу използва тези протести като повод да въведе военно положение в двата града, като утрои броя на войската и издаде заповед, която фактически отнемаше всички граждански права на населението. Всеки заподозрян в кражба беше разстрелян на място или хвърлен в затвора без съд.

Отначало енкотите сякаш бяха склонни да се примирят, защото преди по улицата буквално не можеше да се мине спокойно. Но тогава войниците на Лабу започнаха да стрелят по всеки енкот, излязъл навън след падането на мрака. Бяха хвърлени в затворите и стотици къртици, а магазините им — разграбени от разбойниците на Лабу.

Една нощ към седемстотин енкоти със запалени факли организираха шествие до мястото, където бяха погребани ситатите, за да им отдадат почит, а главорезите на Лабу ги избиха до крак.

Давам си сметка, че думата „главорези“ е твърде общо понятие, но тези, за които се отнася, са такава сбирщина от насилници, че е невъзможно да се намери що-годе точно понятие да охарактеризира всичките. Лабу се е обкръжил с недоволна, непризнаваща закони и жадна за власт измет без оглед на племето (само енкоти няма сред тях). Внедрил ги е в армията и ги използва да грабят фермите и предприятията на енкотите.

После идва случаят с полковник Джордж Уидърспун. Ако все още не си чула за него, скоро ще чуеш.

Уидърспун е способен войник, но въпреки това три пъти е понижаван по време на службата си в армията на Републиката — веднъж за проявена жестокост към нисшите чинове, втори път за отказ да се подчини на пряка заповед и накрая за лъжливи показания в полза на негов приятел, съден от трибунала. Около осем години по-късно бил уволнен — нещо, свързано с изнасилване и убийство, но до съд не се стигнало. Оттогава той пребродил Периферията, Спиралния ръкав и Външната граница като наемник, обикновено в някоя от армиите на чуждите раси.

Уидърспун успял по някакъв начин да привлече вниманието на Лабу. Двамата си паснали чудесно и въпреки че официално няма никакво военно звание и просто се води съветник на Лабу — един от многото, той за кратко време се превърна в най-могъщото същество на планетата след язона. Полковникът взема решенията какви оръжия да закупи армията, как най-удачно да се разположат военните части, за да предотвратят възможни метежи, кои чужди правителства да се коткат и на кои може да не се обръща внимание. Носят се дори слухове, че строи космически флот и вече има трийсетина кораба.

Сигурно ще ме попиташ как една слабо развита земеделска планета би могла да плаща за подобни неща?

Ще ти кажа. Първо, Лабу си запази контрола върху мините и тежко на онзи язон, който откаже да работи в тях, щом са му наредили. По този начин Гама Лабу се снабдява със значителни суми в твърда валута.

Освен това той наложи непосилни данъци на мисионерите от всички раси и религии, които искат да открият мисии на планетата, но повечето бяха склонни да платят.

Ала най-големият му източник на доходи е собствената му хазна. Един студент по икономика, който по-късно емигрира на Спика II, ми разказа как министърът на финансите информирал Лабу, че парите не стигат да се плати цялото военно оборудване, което е поръчал. Шефът му го изхвърлил от работа и наел първия язон, който се съгласил да поеме хазната и да печата пари с вагони. Така че Лабу се сдоби с играчките си, но цената на кутия бира за по-малко от три месеца скочи от два кредита на три хиляди и четиристотин, а месото поскъпна още повече. Като се вземе предвид това и всичко останало, изглежда не след дълго ще се изправим пред хиперинфлация.

Но тези неща вероятно са ти известни. Въпрос на статистика.

Ала онова, което се случи после, не е отразено никъде и може би няма и да бъде. Повечето ми сведения не са от първа ръка, но прекалено много са слуховете и безследно изчезналите, за да допуснем, че всичко е само измислица.

Казах, че Лабу изхвърлил министъра на финансите — това е официалната версия. Ала трима познати язони поотделно ми разказаха, че генералът лично го обезглавил, след като три дни го изтезавал. Попитах ги откъде знаят. Двамата просто си замълчаха и смениха темата, но третият ми каза, че видял отрязаната глава в хладилника в резиденцията на Лабу.

После идва Научният отдел към правителството. Не знам какво е било първоначалното му предназначение — заслугата за създаването му принадлежи на Боби. Той го основа в Рем, след като го направихме президент. Предполагам, че отделът се е занимавал с различни опити в областта на земеделието и рудодобива. Знам само, че е трябвало да извършва медицински изследвания върху лабораторни животни.

Не ми е известно със сигурност с какво се занимава и в момента, но мога да си представя — миналата седмица бях в Ромул по работа и една вечер чух откъм горните етажи ужасяващи писъци. Веднага тръгнах да видя от какво са предизвикани, ала пред всички врати стояха военни и не ме пуснаха да вляза.

Казаха ми — лично аз не съм го видял с очите си, — че всеки ден огромен камион спира откъм задната част на сградата. Никой не е виждал какво кара, но разправят, че вонята била ужасна.

Конституция, разбира се, все още няма и докато Лабу публично насърчава дебатите, онези, които дръзват да му припомнят обещанията, изчезват и повече не се чува за тях.

Не знам как се стигна дотук, Сюзън. Ние изучавахме грешките при по-ранните ни опити за колонизация и се стараехме да ги поправим. Държахме военните настрана. Не сме сторили нищо, с което да засегнем язоните. Дадохме им не само здравеопазване и съвременни земеделски методи, ние разработихме мините, които на практика изхранват планетата. Дори да сме отдавали предпочитание на енкотите, ние ясно показвахме, че това е само временно, докато останалите ги догонят. Помогнахме им да изработят конституция, която може да служи като образец за всяка планета в галактиката.

И въпреки това, откакто получи независимост и самоуправление, Фалигор е имал само двама президенти — единият тиранин, другият луд. Народът гласува за първия и приветства втория като герой, дошъл да го освободи.

И изведнъж, само за едно кратко десетилетие, Фалигор от благороден експеримент се превърна в полицейска държава, ръководена от управник, който не умее нито да чете, нито да пише.

Как се стигна дотук? Моя ли е вината? И ако е така, къде сбърках?

И което е по-важно, как бих могъл да поправя грешката си?

Досега Лабу винаги е бил много предпазлив по отношение на хората, но никой от нас не вярва, че това ще трае дълго, дори и пред неизречената заплаха от наказателни мерки от страна на Републиката. Уидърспун е успял да го убеди, че Републиката никога няма да се намеси в събитията на Фалигор, и аз имам неприятното усещане, че е прав. Ние толкова дълго и упорито се борихме да оставят развитието на планетата в наши ръце, че Републиката сигурно ще остане настрана дори лудостта на Лабу да се прехвърли и върху хората. Само за да даде урок на бъдещите строители на общества — ако от самото начало не искате нашата войска, не очаквайте тя да дойде и да ви спасява, след като сте забъркали кашата.

Ала ние все пак оставаме, живеем ден за ден с надеждата, че лудият ще се изцели, и със страха, че това няма да се случи. Всеки ден ни носи ново оскърбление, ново варварство, нов зловещ слух, който става още по-зловещ, защото не можем да го опровергаем. И все пак ние оставаме. Едва ли някой вярва, че скоро тази планета пак ще бъде „диамантът на Външната граница“ на Джони Рамзи, но по един или друг начин ще трябва да я върнем в правия път.

Мисля, че това, което ни задържа тук, е любовта ни към язоните. Те са толкова скромни, но с такива възможности! И нямат представа как да се преборят с твар като Гама Лабу, затова трябва ние да го направим вместо тях или поне да им покажем пътя. Все още ми е трудно да повярвам, че един Лабу и даже Бариоки произхождат от същата раса, която е създала Дизанко, та дори и некадърния, но очарователен владетел Боби.

Знам, че разсъжденията ми са малко несвързани, Сюзън, но тези неща не могат да се кажат на глас — опасно е. Никога не знаеш кой може да те подслушва и да те издаде на главорезите на Лабу — за пари, за служба или, което е най-вероятно, за да освободи свой близък от някой от стотиците затвори, избуяли като плевели из цялата страна.

Не искам да те тревожа излишно, но може това да е последното писмо, което ти пиша. Не вярвам впрочем да ми се случи нещо… Ала тук непрекъснато се говори, че междупланетната пощенска служба ще бъде закрита, поне докато Лабу не се снабди със сканиращо устройство, за да преглежда писмата ни. Вероятно няма да успее и до края на живота си — единици от неговите последователи могат да четат. Проблемът е там, че онези, които умеят да четат и да мислят с главите си, предпочитат да си държат езика зад зъбите или поне да не изказват мнение публично. И не съм аз този, който ще ги упрекне, след като съм се затворил в стаята си зад спуснатите щори и пиша на човек, за когото знам, че не би могъл да направи нищо в тази ситуация.

Често си мисля за теб и ми липсваш — както и на всички останали. Ала не искам да приемаш думите ми като зов за помощ или молба да се върнеш. Проблемът си е наш и ние трябва да го решим. Колкото до теб, ти си по-добре там, където си, и се надявам, че вече си намерила буболечка, достатъчно нищожна и кръгла, за да я кръстиш на мене.

С обич — Артър.

9

Сутринта след като Артър Картрайт писа на Сюзън Бедоус, въоръжен отряд от униформени язони нахлу в дома му и го арестува. След час той беше откаран в затвора в Рем, холографираха го, взеха му отпечатъци от пръстите и му направиха снимка на ретината, след което го отведоха в килията. На въпроса му — защо е арестуван, просто не обърнаха внимание.

Килията му беше два метра и половина на два, с малка кофа в ъгъла. През решетките на единственото прозорче можеше да се види централният площад на града. Нямаше легло, нито нар, но му дадоха две одеяла, така че не му се налагаше да спи направо на влажния каменен под.

Картрайт прекара сам в килията три дни. Всяка вечер му даваха чиния с храна, чийто състав не можеше да се определи, и чаша вода. На сутринта чинията и чашата се изнасяха, а в ъгъла поставяха нова кофа. Всеки път, когато пред вратата минеше надзирателят, той питаше дали адвокатът му е уведомен, че е в затвора, но не получаваше отговор.

Сутринта на четвъртия ден вратата се отвори, чинията и чашата бяха прибрани, кофата — сменена, и тогава довлякоха пребит от бой язон и грубо го блъснаха на пода в килията. Преди още Картрайт да отвори уста, за да попита какво става, отново заключиха вратата.

Той огледа язона, чиято златиста козина беше изцапана със засъхнала кръв, и се опита, доколкото му позволяваха силите, да настани по-удобно новия си другар по килия. Нямаше вода да промие раните му, нито легло да го положи, но той го уви в двете одеяла, свали ризата си и я постави като възглавница под главата на язона.

— Благодаря — прошепна съкилийникът му през разбитите си кървящи устни. — Вие сте Артър Картрайт, нали?

Картрайт кимна.

— Тихо сега. Не говорете, само си почивайте и се опитайте да се съвземете.

— За какво? — промълви язонът. — Ние сме обречени — и двамата.

Картрайт се вгледа внимателно в него.

— Не се ли познаваме отнякъде?

— Срещали сме се. Аз съм преподобният Джеймс Оглипси.

— Господи! — промърмори Картрайт. — Мислех, че ако има язон, когото не биха посмели да докоснат, това сте вие!

— Защо? Защото съм християнин ли?

— Защото застанахте срещу Лабу още в деня, когато пое управлението.

— Изглежда прекалено често съм заставал насреща му.

— Това няма да му се размине току-така! Вие имате десетки хиляди последователи!

— Вече му се е разминало, Артър Картрайт. Както виждате, аз съм тук.

— Но всичките горещи привърженици, които имате…

— …научени да обръщат и другата си буза, когато ги ударят по едната! — мрачно го прекъсна Оглипси. — Ако съм си свършил работата както трябва, те няма да направят никакъв опит да ме освободят или да застанат срещу Лабу. А ако го направят, значи съм се провалил като учител и тогава е все едно къде ще умра.

— Но как се случи това? Вие го заклеймявате публично вече половин година. Защо ви арестува точно сега?

— Двама души от едно съседно село копаели кладенец, когато се натъкнали на труп. Язоните не погребват покойниците си, без да отбележат мястото на гроба, затова продължили да копаят и открили, че са попаднали на общ гроб с над двеста мъртъвци. Телата бяха така разложени, че беше невъзможно да се идентифицират, но по някои признаци стигнахме до заключението, че са енкоти. — Язонът млъкна и си пое дълбоко дъх. — Това беше преди три… не, преди четири дни. Вчера сутринта излязох от църквата и поведох паството си към гроба — да се помолим за душите на окаяните обезобразени мъртъвци. Тогава се появи полковник Уидърспун със стотина въоръжени мъже, обвини ме в убийството на тези нещастници, които били привърженици на Гама Лабу, и ме арестува.

— И никой не се опита да ви защити? — учуди се Картрайт.

— Първите четиридесет, които протестираха, също бяха арестувани. Следващите няколко бяха застреляни. И никой повече не посмя да се обади.

— Но те знаят, че сте тук!

— Това са фермери и селяни, които обърнах във вярата на милосърдието. — Оглипси се размърда, опитвайки се напразно да се настани по-удобно. — Едва ли очаквате от тях да нападнат затвора, за да ме освободят!

— Не — призна Картрайт. — Не ми се вярва.

— А мога ли да ви попитам вие защо сте тук? Президентът Лабу обикновено полага неимоверни усилия да не засегне с нещо Републиката.

— Аз не съм Републиката, а обикновен гражданин на Фалигор.

— Но сте човек, а Републиката закриля хората, където и да се намират.

— Не и този път, преподобни — отвърна Картрайт. — Първо, никой не знае, че съм в затвора. И второ, дори и да знаеха, нямаше да си мръднат пръста да ме отърват.

— Защо? Те се намесват винаги и навсякъде.

— Фалигор е мой експеримент. Когато ми повериха развитието му, аз казах на Републиката, че не искам да се намесва. Затова сега те няма да се намесят, дори и да ги моля. Това е техният начин да дадат урок на всеки, който реши да тръгне по моя път… Пък и Фалигор не е обвързан с Републиката. Официално никой не може да се меси в работите му.

— Ако не искат да прибягнат до военна заплаха, икономическите мерки също ще свършат работа.

— Стига да знаят какво става тук.

— Възможно ли е да не знаят?

— А кой да им каже? Не ми е известно някой — независимо човек или язон, да е получил изходна виза през последните два месеца. А да се заглушат предаванията по подпространствената връзка е най-простата работа.

— Не може до Републиката да не са стигнали никакви слухове за тукашното положение.

— А, сигурно са се получили откъслечни сведения, някое и друго писмо — макар че не бих се обзаложил за това — и може би едно-две радиопредавания. Но ми се струва, че едва ли имате някаква представа колко огромна е в действителност Републиката и колко са учрежденията в нея. Почти невъзможно е да се съберат на едно място всички данни, освен ако не са изпратени до една и съща организация, а на това не може да се разчита.

— А тези организации не разговарят ли помежду си?

Картрайт се усмихна.

— Има нещо по-лошо от това да не разговарят — звукът на седемнадесет милиарда гласове, които говорят едновременно, и всеки се придържа към собствената си програма.

— Не разбирам — призна Оглипси.

— Макар да смятаме Земята за своя столица, Делурос VIII е главната човешка планета, когато става дума за някакви практически въпроси. Само че тя не само е на половин галактика разстояние от Фалигор, но и на всичкото отгоре има единадесет милиарда чиновници, всеки от които е натоварен да следи за работата на някаква безкрайно малка частица от галактиката. И не стига това, ами самият Делурос е разпръснат върху двадесет и шест планетоида от земен тип, на всеки от които е настанена някаква правителствена организация: Министерството на външните работи заема цял планетоид, Данъчната служба — втори, и така нататък… Военните имат цели четири и пак им е тясно. Прибавете към това факта, че Комитетът по картография е на десетки хиляди светлинни години оттук, и ще ви стане ясно колко трудно е нужната информация да попадне където трябва и навреме, за да има някаква полза от нея.

— Значи не можем да очакваме помощ от Републиката?

— Не и докато не уведомим нужните хора за положението на Фалигор — отвърна Картрайт. — Но дори и тогава отговорът им ще бъде съобразен с факта, че Фалигор не е нито протекторат, нито пълноправен член. — Той въздъхна. — С две думи, нищо не могат да направят, освен ако не докарат тук цяла армия, а това няма да стане.

— Мислите ли, че Лабу е пресметнал всичко това? — попита Оглипси и се намръщи от болка, докато предпазливо се наместваше.

— Съмнявам се. Той никога не ме е поразявал с интелекта си.

— Да се надяваме, че сте прав. Ако досега е направил всички тези поразии въпреки страха от наказателни мерки, не смея дори да си помисля какво би станало, щом разбере, че нищо не го заплашва.

— Амин! — въздъхна Картрайт.

10

Течеше третата им седмица в затвора, когато Картрайт и Оглипси видяха през прозореца, че навън е настъпило някакво оживление.

— Какво, по дяволите, става? — промърмори Картрайт, наблюдавайки как група работници язони под тях започват да изкореняват дърветата в парка пред сградата на правителството.

— Не знам — зачуди се и Оглипси, който също надникна през прозореца, когато Картрайт се отдръпна. — Не ми се вярва да е решил да погребва жертвите си в самия център на града.

— Странна работа!

Късно следобед двамата вече бяха убедени, че на това място ще поставят статуя.

— Бас държа, че неговата! — възкликна Картрайт.

— Изненадан ли сте?

— Не, не бих казал. Но това ми намирисва на грандомания.

— Неговата грандомания е най-малкият ни проблем.

През нощта докараха статуята, цялата покрита с брезент. Близо шест метра висока, тя остана така в продължение на три дни да привлича любопитните погледи на минувачите. На третия ден насред отсрещната улица набързо беше издигната трибуна, а уличното движение беше отклонено по други улици.

След изгрев слънце на другата сутрин Картрайт забеляза:

— Изглежда самият Лабу ще ни удостои с реч.

— Защо смятате така? — поинтересува се Огилви, без да си даде труд да стане и да погледне през прозореца.

— Защото пристигнаха неколкостотин въоръжени войници. Не знам някой друг да се нуждае от такава охрана, как мислите?

Войниците бързо блокираха района, изгониха къртиците от магазините им и ги пратиха да си вървят у дома, докато същевременно претърсваха околността за пешеходци. Най-накрая се появи холовизионен екип от единствения действащ канал и инсталира камерата и звукозаписните си устройства, а след него пристигнаха два автобуса, и изсипаха пътниците си пред самата трибуна.

— Само хора — забеляза Картрайт. — Нито един язон или къртица… Не ми се вярва да ги кара да му се кълнат във вярност, как мислите?

— Какво общо има това със статуята? — попита Оглипси.

— Предполагам, че скоро ще разберем — вдигна рамене Картрайт.

Той продължи да гледа. Повечето от хората явно бяха докарани против волята им и заставени от насочените дула на оръжията да заемат местата на трибуната. Близо час те седяха и чакаха на пека и влагата, докато най-сетне в далечината се чу вой на сирена. С приближаването си той се усилваше и накрая се появи брониран автомобил, който спря пред трибуната. От него слезе Гама Лабу, този път облечен в генералската си униформа, и се запъти към статуята.

— Погледнете го — промърмори Картрайт. — Сигурно е окачил поне триста ордена на мундира си. Готов съм да си заложа пенсията, че не може да брои до толкова.

Лабу погледна към холоекипа, те кимнаха и той се изкачи на малкия подиум, издигнат същата сутрин срещу трибуната. Хората го гледаха мрачно и безмълвно, но един от войниците им каза нещо и те заръкопляскаха без ентусиазъм.

— Дами и господа, много ви благодаря! — заяви Лабу на земен език.

— Виждам, че е научил три нови думи — подметна Картрайт саркастично.

— Благодаря, благодаря — повтори Лабу и вдигна ръце в знак, че ръкоплясканията трябва да спрат.

— Знам какво мислят за мене някои от вас — продължи той на маринго и отново вдигна ръце, за да спре очакваните протести. — Не, не, всичко е наред. Това тук е Фалигор и сте свободни да мислите всичко, което си поискате. Нямаме нужда от конституция, за да ви гарантираме това право!

Той замълча и се усмихна с далечната си непонятна усмивка, а златистата му козина потрепваше под горещия вятър, който лудуваше из улиците на града.

— Много от вас смятат, че Гама Лабу не обича вашата раса, не чува протестите ви и иска да отърве планетата си от вас. Уверявам ви, приятели, това не е вярно. У хората има много неща, достойни за възхищение. Вие не приличате на къртиците, чието единствено желание е да забогатеят на гърба на другите раси. Имате славна история с множество големи герои и героини. Покорили сте половината галактика и фактът, че Фалигор не е сред покорените, не прави победите ви по-малко славни.

— Накъде бие тоя, по дяволите? — промърмори Картрайт.

— Знам, че за някои от вас съм невежа, защото не говоря и не пиша на земен език, но аз не съм такъв. Познавам добре вашата история. Моят верен помощник, полковник Джордж Уидърспун, ми я е разказвал и ми е превеждал много ваши книги.

— Устно, разбира се — продължи да мърмори Картрайт.

— Не виждам никаква пречка да бъдем приятели. Знам, че много от вашите хора напуснаха Фалигор, но то е защото не се опитаха да разберат мен и моя народ. Личност от моята величина и с моя широк кръгозор може да избере за свои герои не само язоните. Аз всъщност плюя на паметта на Дизанко и Робърт Тантрам. Избрах за свой герой представител на друга раса и заповядах статуята му да стои в центъра на Ромул и да бди над града. Това без съмнение ще заздрави връзките между хората и язоните и ще ви докаже, че не тая лоши чувства към вашия народ.

Откъм сградата на правителството се появи малък оркестър и изсвири фалшиво на разнородните си инструменти язонски марш, а в това време Лабу стоеше тържествено изправен. Когато свършиха, той попипа брезента, намери най-накрая въжето и рязко го дръпна. Покривалото падна и пред множеството се откри огромното скулптурно изображение на невзрачен човек, облечен с дрехи, каквито са се носели вероятно преди хиляда години. Публиката мълчеше поразена.

— Кой е този? — попита Оглипси, който се беше приближил до прозореца. — Сигурно някой герой от далечното ви минало?

Картрайт поклати глава.

— Де да беше така! Това е статуята на Конрад Бланд.

— Не съм чувал това име. Кой е той?

— В историята на моята раса също има маниаци, изтребили цели народи — Калигула, Адолф Хитлер, Йосиф Сталин. Но най-страшният от тях, най-големият убиец на всички времена е Конрад Бланд. Преди най-сетне да го спипат на планетата Валпургий III, той е причинил смъртта на повече от тридесет милиона човешки същества… И това е героят на Гама Лабу!

А долу на улицата Лабу чакаше аплодисментите, но така и не ги дочака. Накрая пристъпи отново напред.

— Конрад Бланд също като мен е бил пророк, способен на велики дела. Единствената разлика между нас е, че него са го преследвали, докато го затрият, а в тези просветени времена аз станах президент на своята планета. — Лабу се ухили широко. — Разбирам, че сте дълбоко трогнати от този акт на братска привързаност, но събитието би трябвало да се посрещне с радост. Духът на Конрад Бланд е жив!

Той кимна на офицера, командващ войниците, който излая някаква заповед, и този път всички, с изключение на трима мъже и една жена, скочиха на крака и започнаха ентусиазирано да ръкопляскат. Четиримата, които останаха да седят, веднага бяха отведени от войниците и се изгубиха от погледа на Картрайт.

Малко по-късно колата на Лабу го отведе, войниците качиха хората в автобусите и всичко се успокои. Къртиците започнаха да се връщат в магазините си, мярнаха се няколко човека, тръгнали по работа, а около статуята се събра тълпа от язони, които се опитваха да прочетат надписа в подножието й.

— Той е луд! — възкликна Картрайт и се отпусна на пода. — Напълно е откачил!

— Не, приятелю — отвърна Оглипси. — Не е луд и ако имате намерение да му се противопоставите, ще трябва да го разберете.

— Мислите ли, че това са постъпки на разумно същество?

— Постъпките му са на варварин, какъвто е без съмнение, но не и на луд варварин. Той обмисля много грижливо всяка своя стъпка. Никога не го забравяйте, приятелю Артър.

— И каква сметка си е направил, като е поставил статуята на Конрад Бланд?

— Очевидно е, че Лабу иска всички хора да напуснат планетата. Повечето вече заминаха от Фалигор, но има няколко хиляди твърди глави като вас, които предпочетоха да останат. Ако реши да ви избие, Републиката може да нахлуе тук със сила. Това едва ли ще помогне с нещо на язоните, нито ще върне заграбената собственост на сънародниците ви, но твърде вероятно е едно голямо клане на хора да докара Флота тук… И какво прави той? Поставя статуя на най-големия убиец в историята и го провъзгласява за свой герой. В момента на Фалигор има дванадесет хиляди човека. Как мислите, колко ще бъдат следващата седмица?

— Разбирам накъде клоните.

— Мисля, че все пак не ме разбирате напълно.

— Какво искате да кажете?

— Вече ви казах: той не прави абсолютно нищо без причина.

— Знам. И причината да постави тази статуя е да накара хората да си заминат оттук.

— Пак пропускате главното.

— Така ли?

— Той е варварин, научен да мрази не само енкотите, а и всички чужденци, които не са от неговото племе. Как смятате, защо целта му е да накара хората да напуснат планетата?

Картрайт го гледаше неразбиращо.

— Да — кимна язонът. — Най-лошото тепърва предстои.

11

Картрайт сънуваше, че пак е дете и отива за риба с баща си на някакво чисто синьо езеро, когато го стресна силно смушкване. Той проломоти недоволно, опита се да се обърне на другата страна и придърпа одеялото, но ръчкането продължи и го накара да седне.

— Ей, ти! — изръмжа униформеният язон, като го мушкаше в ребрата с цевта на ултразвукова карабина. — Ставай!

После се обърна към Оглипси, който се беше свил в един ъгъл, и излая:

— Ти също!

Двамата се изправиха, онемели от ужас, и бяха почти завлечени по коридора до някакво стълбище. Слязоха на първия етаж и ги тикнаха в малка стаичка, където, Картрайт беше сигурен, щяха да ги измъчват и да ги убият. Ала там ги посрещна дебел язон в униформа на полковник, седнал зад очукано, издраскано бюро.

— Артър Картрайт, преподобни Оглипси, всички обвинения срещу вас са оттеглени. Свободни сте! — обяви полковникът.

За миг в ума на Картрайт се мярна мисълта, че Лабу е свален, но един поглед през прозореца му показа, че войската все още си е на мястото.

— Благодаря — каза Оглипси.

— Няма защо да ми благодарите. Ако зависеше от мен, щях да ви екзекутирам още в деня, в който ви доведоха. Дължите благодарност на нашия ръководител, когото така несправедливо оклеветихте.

— На президента Лабу ли? — попита Картрайт.

— На пожизнения президент Лабу — поправи го язонът. — В чест на удостояването му снощи с този нов пост той нареди да бъде върната свободата на един от всеки петима политически затворници. Сред изтеглените имена бяха и вашите. — Той ги изгледа втренчено. — А сега изчезвайте! Не ми е приятна компанията ви.

Картрайт изпита желание да се втурне към вратата, преди язонът да е променил намерението си. Установи, че единствената причина да върви с бавни стъпки към свободата е слабостта — затворът беше изсмукал силите му и сега той се движеше с мъка. Двамата с Оглипси се озоваха на улицата и се обърнаха един към друг, гледайки се изпитателно.

— Ще останете ли на Фалигор? — попита Оглипси.

— Тук е домът ми — отвърна Картрайт. — И няма да позволя Лабу или който и да е друг да ме прогони… А вие? Какво смятате да правите?

— Аз имам моята църква и паството си. Трябва да се върна при тях.

— И внимавайте какво говорите. Не допускам, че ще ни остави без надзор.

— Ще правя това, което трябва — заяви Оглипси и протегна златистата си ръка. — Бог да ви помага, Артър!

— И на вас — отвърна Картрайт.

Оглипси се обърна и се отдалечи, а Картрайт трябваше да се облегне на стената, за да се задържи на крака. „Какво пък, нали открай време исках да отслабна с петнайсетина килограма. Вместо да им се сърдя, би трябвало да съм им благодарен“ — помисли си той.

Догади му се и изчака да му мине, после побърза да се отдалечи от затвора. Сви в една странична уличка и се приближи до някакъв ресторант. Беше на няколко крачки от него, когато видя собственика да заключва входната врата под носа му.

„Не мога да те виня — помисли си той. — Три седмици не съм се бръснал, не съм се къпал и не съм се преобличал. Сигурно имам вид на оживял мъртвец.“ Чак тогава му мина през ума, че дори и да беше влязъл в ресторанта, нямаше с какво да плати. В желанието си да напусне затвора час по-скоро беше забравил да си поиска личните вещи, а нямаше никакво намерение да се връща за тях. Пък и беше сигурен, че някой язон си ги е присвоил още в момента, в който го натикаха в затвора.

Нямаше дори и дребна монета, с която да си купи вестник, затова измъкна един използван от някакво кошче за боклук и набързо го прегледа. Водещата новина, разбира се, беше избирането на Лабу — всъщност самоизбирането му — за пожизнен президент. В чест на събитието правителството преименуваше Националния парк „Джони Рамзи“ в Национален парк „Гама Лабу“. Река Бортай вече се наричаше Лабу, а резерватът Булароки, една от най-големите туристически атракции, сега носеше името Батиша в чест на най-младата съпруга на Лабу.

Картрайт тъкмо се чудеше дали ще му стигнат силите да извърви трите мили до дома си в покрайнините на града, когато един автомобил спря до него и Дороти Уотс, негова съседка, предложи да го закара.

— Благодаря — въздъхна той, отпускайки се на седалката.

— Вече мислехме, че сме ви загубили — каза тя, когато вратата се затвори. — В последно време хората са добили навика да изчезват безследно.

— Той няма да убие нито един човек. Може да е луд, но не е чак такъв глупак.

— Е, честно казано, то и не останаха много за убиване. През последните две седмици може би половината от нас напуснаха планетата.

— Радвам се, че сте останала.

— О, и аз заминавам. Имам билет за Полукс IV след три дни. Предполагам, че скоро и вие ще заминете?

Картрайт поклати глава.

— Все някой трябва да остане и да оправи нещата.

— Артър, това беше благороден експеримент и ако Боби беше спечелил изборите, може би всичко щеше да е наред. Но с Лабу е невъзможно да се споразумееш, нито да говориш разумно. Единствено въпрос на време е да принуди всички къртици и хора да си заминат. В случай че си тръгна сега, поне ще мога да намеря някоя къртица да купи фермата ми. А ако чакам да ме изритат от планетата, Лабу вече ще я е заграбил, а аз по-скоро ще изколя добитъка и ще отровя кладенците, отколкото да допусна подобно нещо.

— Съжалявам, че мислите така — въздъхна Картрайт.

— А аз съжалявам, че вие не сте на същото мнение. Ако не друго, поне ще съм жива догодина по това време!

— Аз също. Щом не ме уби този път, никога няма да ме убие.

— Надявам се, че сте прав — вдигна рамене тя.

— Работите ще се наредят — настоя Картрайт.

— Защо мислите така?

— Най-малкото защото вие и останалите хора, които ще напуснат планетата, ще разкажете какво става тук.

— И какво от това? Да не мислите, че Републиката ще прати Флота, за да попречи на един язон да избива други язони и да ограбва къртиците? Там само ще поклатят тъжно глави и ще изтъкнат, че имаме още един пример какво става, когато се опитваме да цивилизоваме примитивните раси прекалено бързо и после ги оставяме да се оправят сами. А след двадесет години някоя жалостива фондация на Делурос VIII може би ще организира събирането на средства за най-пострадалите язони. И ако го направят, парите ще отидат право в банковата сметка на Лабу или на онзи, който ще дойде след него.

— Той е на власт едва от година. Можем да поправим щетите за още по-кратък срок.

— Без да сме го свалили? — попита скептично тя. — И кой ще поведе атаката срещу президентския дворец, вие ли?

— Все някой ще го направи. Някой от язоните.

— И с какво ще щурмува барикадите? С тояги и камъни ли?

— Не знам — призна Картрайт. — Но не съм готов да избягам и да зарежа всичко само защото не знам. Все трябва да има някакъв начин.

Тя отмести поглед от пътя и се взря в него със съчувствие.

— Знам колко много значи за вас тази планета, Артър, колко много от себе си сте вложил в нея и съжалявам, че нещата се обърнаха така. Но минавало ли ви е някога през ума, че положението може да стане и много по-лошо, преди да тръгне към оправяне?

— Те са порядъчни същества — твърдо изрече Картрайт — и няма вечно да се примиряват.

— Сигурно — съгласи се тя. — Само че аз съм на петдесет и три. За мен не съществува такова нещо като вечност… впрочем и за вас също. Погледнете ги, Артър! Те си играят на правителство. Заседават, обсъждат, решават — и нямат никаква представа какво правят. Когато им трябват пари, просто си ги печатат, а щом се окаже, че така не се получава, конфискуват каквото им е нужно от магазините на къртиците. Избиват животните в резерватите, за да се упражняват в стрелба, после се чудят защо туристическата индустрия запада. Затварят църквите и издигат статуи на Конрад Бланд. Те са диваци, Артър. Вие дадохте всичко от себе си, но искахте да постигнат твърде много за прекалено късо време. Никой не ви упреква за това, ала е време да разберете с кого си имате работа. За какво им е притрябвало да се подчиняват на законите на цивилизованите светове? Само преди едно поколение никой тук не бе и чувал за тях. Искаха демократично управление, а се озоваха под властта на Уилиам Бариоки. Опитаха се да поправят грешката си и се сдобиха с Гама Лабу! — Тя го изгледа. — Наистина ли мислите, че онзи, когото ще поставят на мястото му, ще бъде по-добър?

— Трябва да има някакво решение!

Тя го изгледа отново, въздъхна уморено и през останалата част от пътя не каза нито дума.

Когато отключи входната врата и влезе, Картрайт не беше ни най-малко изненадан, че къщата му е напълно ограбена, а слугите — всичките енкоти — не са на мястото си. Повечето мебели бяха изчезнали освен кухненския комплект и едно кресло, компютрите липсваха, холовизорите бяха отмъкнати, килерът — опразнен. Месец след преврата на Лабу всички застраховки на Фалигор бяха отменени, но той грижливо описа липсващите вещи и си поръча подобни в един от малкото местни магазини, на които можеше да се разчита. Откри няколко консерви със супа, които грабителите или не бяха забелязали, или просто не бяха пожелали, стопли си една купа и реши, че така или иначе организмът му едва ли би приел друга храна в този момент. После за пръв път от месец насам взе душ и се строполи на леглото. Проспа деветнадесет часа, а когато се събуди, отиде с колата си да купи някакви продукти и малък холовизор. Прибра се у дома, направи си овесена каша и включи холовизора.

Говорителят, облечен във военна униформа (изглежда напоследък всички се обличаха така), четеше прогнозата за времето, което не изискваше кой знае какви усилия — то си беше както винаги меко, умерено, с кратък следобеден дъждец. Когато свърши с времето, говорителят направи кратък преглед на новините от деня — великолепната нова титла на Лабу, промените в имената, амнистията за всички затворници (като не се споменаваше нищо за положението „един от петима“ и че амнистията засяга само политическите затворници) и накрая съобщение, отнасящо се за преподобния Джеймс Оглипси, който се прибирал от триседмична почивка в Националния парк „Гама Лабу“ (бивш „Джонатан Рамзи“).

Оглипси, близък приятел на президента Лабу, на връщане у дома очевидно бил нападнат от подивели религиозни фанатици. По неизвестни причини нападателите го подложили на мъчения и накрая го разпънали на кръст. (На екрана се появи холограма на обезобразеното до неузнаваемост тяло на Оглипси, което все още висеше на кръста.) Извършителите били задържани и изпратени в затвора, но за съжаление армията пристигнала твърде късно на местопроизшествието, за да спаси обичания религиозен водач.

Пожизненият президент Гама Лабу бил потресен от смъртта на своя приятел и заявил, че щом християнството е в състояние да накара иначе разумни същества да извършат такова зверско престъпление, от този ден нататък то няма място на Фалигор. Самият Оглипси щял да бъде погребан като герой на другия ден следобед. Пожизненият президент съжалявал, че е възпрепятстван от важни държавни дела и няма да присъства на церемонията, но щял да изпрати една от съпругите си — не Батиша, а някоя от по-възрастните — да го представлява.

Картрайт се взираше слисан в холограмата на язона, когото беше видял жив и здрав предния ден, и този образ не му излизаше от ума дълго след като изключи приемника. Мъртвите очи сякаш надничаха право в душата му и говореха: „Нали ти казах, Артър! Той не е луд, а хитър варварин и още веднъж получи това, което искаше.“

„Ще се моля за душата ти, приятелю!“ — извика беззвучно Картрайт.

„Защо?“ — сякаш попита образът на Оглипси. — Не аз, ти си в ада."

12

Гама Лабу не беше толкова наивен да напуска Фалигор и да прави посещения из галактиката. Нали по този начин беше узурпирал властта на Бариоки. Ала там, отвъд, имаше неща, които му бяха нужни, и той започна да крои планове как да ги получи.

Канфор VI и VII, известни като Канфоритските близнаци, през многото векове непрекъснати войни с Републиката на хората бяха разработили всевъзможни оръжия. Повечето от тях бяха излезли от употреба не за друго, а защото хората се бяха научили да ги обезвреждат или да им противопоставят по-ефикасни средства. На Фалигор обаче щяха да свършат работа — там най-мощното оръжие, с което някой можеше да излезе срещу правителството, беше лазерната пушка. Затова Лабу покани делегация на канфоритите, в чийто състав влизаха както високите синкави създания от Канфор VI, така и дребните, закръглени жители на Канфор VII, трикраки и с червеникава кожа. Поднесоха им обилен обяд, забавляваха ги щедро и накрая се споразумяха с тях за доставката на неколкостотин оръжия срещу цялото производство на сребро и платина на Фалигор за следващата година. Никой не попита дали мините все още работят с пълен капацитет, а и Лабу не намери за нужно да спомене, че осемдесет процента от тях са закрити поради невъзможността на правителството да плаща на работниците и да купува резервни части. Когато истината се разбра, вече беше прекалено късно да се върнат оръжията, които бяха предвидливо разпръснати из цялата планета или всеки момент щяха да излязат от строя.

Тогава Лабу съвсем слиса останалите на Фалигор хора, като прие юдаизма и предложи на планетата Нови Ерусалим да открие свое посолство в Рем. Много бързо обаче се отказа от новата си вяра, когато разбра, че хората от нито една планета няма да го снабдяват с оръжие само заради това, че е приел тяхната религия.

Неговите покръствания и отричания станаха пословични и бяха обект на много шеги, докато накрая Лабу не попадна на някаква тайна идолопоклонническа религия, упражнявана от домарианите, които имаха крака като кокили и прекарваха по-голямата част от живота си, като следваха хода на своето слънце, докато се скриеше зад хоризонта. Те снабдиха Лабу с оръжие и твърда валута, а райнши, тяхната вяра, скоро се превърна в официална държавна религия на Фалигор. По щастливо стечение на обстоятелствата домарианите бяха хлородишащи същества, което физически не им позволяваше да посещават Фалигор, иначе щяха да забележат, че на цялата планета не е построено нито едно култово съоръжение или идол.

Докато Лабу трупаше оръжие, в Ромул и Рем не се стигна до сериозни вълнения. Вярно, всеки ден потъваха вдън земя двама или трима язони, някакви къртици изчезнаха по време на пикник, няколко местни фирми бяха ограбени и опожарени. Но оръжията за масово поразяване не бяха насочвани срещу населението, кръвопролитията от миналото не бяха повторени, градовете кретаха някак… Когато Лабу прати войниците си да поправят магистралата между двата града, шепата останали хора си помислиха, че сега, когато вече се е сдобил с желаните военни играчки и е неоспоримият вожд на Фалигор, той може би наистина е решил да направи нещо полезно — ако не за да попадне в историческите съчинения, поне за да намери приложение на натрупаната мощ, след като всичко, годно за грабене, вече е заграбено.

Това заблуждение просъществува само до следващата сутрин, когато войските му обкръжиха посолството на Републиката в Ромул, насочиха оръжията си към сградата и поискаха посланикът и седемнадесетте души персонал да се предадат, за да ги арестуват по обвинение в опит за сваляне на президента. Лабу се появи по холовизията и като доказателство яростно размаха заловено съобщение от посланика до Делурос VIII. В него президентът беше наречен тиранин и се намекваше, че е отговорен за изтребването на малко племе от далечния север, където войниците му провеждали тайни изпитания на оръжията.

Републиката отговори с настояване да бъде освободен целият персонал на посолството. Лабу отказа.

Три дни по-късно небето на Фалигор беше почерняло от кораби, около шестстотин на брой, а Флотът официално връчи следния ултиматум: в срок от двадесет и четири часа хората трябва да бъдат освободени, в противен случай ще си понесете последствията.

В продължение на петнадесет часа нямаше отговор от Лабу, после той се появи още веднъж по холовизията и заяви, че никога не е имал намерение да държи в затвора посланика и неговия персонал, а просто отказва да ги върне в посолството. Обясни, че няма желание да влиза във война с Републиката, която е изтълкувала напълно погрешно мотивите му, и ако командирът на Четиридесет и трети флот е съгласен да си прибере нежеланите лица от планетата, те веднага ще бъдат освободени.

Флотът не отговори и четири часа по-късно, изригвайки проклятия пред камерите, Лабу нареди незабавното освобождаване и депортиране на задържаните. Той уведоми народа си, че единствено добрата му воля да се унижи пред подпалвачите на войни от Републиката е спасила планетата от пълно унищожение. Персоналът на посолството беше освободен два часа преди изтичането на ултиматума, закараха го по най-бързия начин до космодрума в Рем и го доставиха на флагманския кораб. На другата сутрин небето отново беше чисто, а Лабу се чудеше по какъв начин да възстанови разклатения си авторитет.

Не му се наложи да мисли дълго.

Вече му беше ясно, че не може да се противопостави на Републиката, както и че повечето му поданици добре разбират този факт. Беше показал слабост и се налагаше да компенсира това с демонстрация на сила. Нужен му бе враг — някоя раса, различна от хората, която да смаже. За негов късмет на планетата имаше такава — къртиците.

Най-напред изникваше въпросът: какво правят те на Фалигор? Защо заемаха работни места и се занимаваха с дейности, които по право се падаха на язоните?

— Мислите си, че се опитват да се приспособят към нашия начин на живот, да научат езика ни и да възприемат обичаите ни — заяви Лабу, — но грешите. Единствената им цел е да подкопаят нашата икономика и да установят господство над нея. Те са се внедрили във всички слоеве на обществото, като се изключи правителството, с надеждата, че ако действат достатъчно хитро, никой няма да разбере към какво се стремят. Но аз го разбрах и то ми е достатъчно!

Пропагандната машина на управлението, която до този момент съществуваше само за да възхвалява Лабу, скоро започна да напада къртиците. Не ходеха ли техните деца на училище? Те заемат местата, които се полагаха по право на децата на язоните. Да се изхвърлят! Не бяха ли къщите им по-големи и по-хубави от тези на язоните? Строени са с парите на местните. Да се разрушат! Не изпълняваха ли собствените си религиозни ритуали, не четяха ли техните си книги, не се ли държаха един за друг? Те презират язоните, опитват се да им докажат превъзходството си. Да се изритат!

Полковник Уидърспун изчака пропагандата да хване място и пусна войниците си да вилнеят из по-големите градове на планетата. Къртиците започнаха да изчезват също толкова често, колкото и язоните. Правителствените сгради, повечето от които пустееха неизползвани, биваха опожарявани, а за палежите арестуваха и екзекутираха къртиците.

Накрая Лабу се появи още веднъж на екрана, за да провъзгласи своята така наречена „политика спрямо къртиците“ — даваха им се шестдесет дни да напуснат планетата. Нямаха право да вземат нищо със себе си — никакво имущество, храна или пари. Всяка къртица, останала на Фалигор след посочения срок, престъпваше закона и щеше да бъде съдена и екзекутирана по кратката процедура за държавна измяна.

Къртиците протестираха толкова яростно, колкото умееха. Много от тях бяха родени на Фалигор. Живееха тук, работеха и плащаха данъците си, примиряваха се с неравенството, а сега ги изхвърляха само с дрехите на гърба. Дори и да искаха да се подчинят, нямаше достатъчно кораби да ги превозят и тъй като валутата на Фалигор не струваше нищо на другите планети, не можеха да си наемат и кораби отвън.

Накрая някои от чуждите посолства, които видяха възможност да спечелят планетата на къртиците за своята кауза, организираха контингент от спасителни кораби да извозят изгнаниците. Лабу реши да улесни задачата им, като методично излавяше нежеланите си поданици по цялата планета и ги събираше в лагери за интернирани, където щяха да чакат да ги откарат.

За един сравнително слабо развит свят това беше забележителна операция. За по-малко от шестдесет дни около седем милиона къртици бяха закарани в лагерите. От тях само четиристотин хиляди не успяха да напуснат планетата навреме, но Лабу отпусна още една седмица и за тяхното спасяване.

Когато и последната къртица напусна Фалигор (малкото, които упорито отказваха да заминат, бяха излавяни методично от частите на Уидърспун), Лабу излезе с ново обръщение към народа си.

Той уведоми своите поданици, че за пръв път от цяло поколение Фалигор е чист. След като всички външни врагове си бяха заминали като къртиците или бяха държани на разстояние като хората, беше дошло времето да построят своята Утопия.

— И това ще стане — добави той — веднага щом ликвидираме вътрешния враг.

13

Картрайт тъкмо приготвяше сутрешното си кафе, когато на входната врата се почука. Първото му движение беше да се скрие, но знаеше, че няма смисъл. Ако бяха дошли за него, така или иначе щяха да го открият.

Вторият му порив беше да грабне пушката, но имаше някаква нищожна вероятност да го търсят само за разпит или да искат сведения за някой съсед. Видът на пушката в ръцете му можеше мигновено да подтикне главорезите на Лабу към насилие.

Накрая въздъхна дълбоко и тръгна към входната врата. На фотоклетката не можеше да се разчита, тъй като нямаше ток — нещо обичайно в последно време, затова протегна ръка, хвана бравата и я натисна. Пред него стоеше Сюзън Бедоус.

— Артър, добре ли си? — попита тя и бързо влезе вътре, за да го подкрепи. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.

— Нервна реакция — отвърна той и бързо затвори вратата след нея. — Какво, за Бога, правиш тук, Сюзън?

— Не получи ли съобщението ми? Изпратих го по подпространственото радио преди два дни.

— Не съм получавал съобщения по подпространственото радио повече от три месеца.

— Но аз ти пратих!

— Вярвам ти — отвърна Картрайт и я въведе в запуснатия хол. — Влизай и се настанявай. Как си?

— Добре съм, благодаря. Но не мога да кажа същото за Фалигор.

— Защо се върна?

— Езра и Марта Симпсън са починали. Идвам за погребението им.

— Но това е нелепо, Сюзън, даже повече от нелепо! Те са мъртви от близо месец.

— Аз разбрах едва преди два дни. Пратих телеграма да питам кога е погребението и получих отговор, че ще бъде утре.

— Онзи, с когото си се свързала, дори не ги е познавал — уморено изрече Картрайт.

— Но защо тогава ми казаха?…

— Трябвало е да платиш двеста кредита за входна виза, а изходната струва сто. Фалигор има отчаяна нужда от твърда валута. За тях са важни твоите триста кредита, които всъщност са повече — на чуждите кораби не е разрешено да кацат на планетата и без съмнение е трябвало да платиш поне още хиляда за полета с кораб на правителството, за да стигнеш до Фалигор. Къде си отседнала?

— Имам стая в „Империал“ в Рем.

— И там също няма да приемат местна валута, освен ако не си язон. Но щом вече си тук, ще останеш при мен. Поне тези пари няма да идат в ръцете на Лабу.

Бедоус премълча.

— Ясно, че работите са лоши, но колко? — изрече тя най-сетне.

— Не си представям, че може да стане по-лошо. Чу ли за къртиците?

Тя кимна.

— Интересно, как онзи успя да излезе сух от водата?

— Е, те поне са живи — продължи Картрайт, все едно че не беше чул въпроса. — През последната година той методично изтребва по-малките племена. Няма начин да разберем точно колко са жертвите, а правителството, разбира се, отрича да носи някаква отговорност. Много бих се учудил, ако броят им е по-малко от милион.

— Милион? — повтори невярващо Бедоус.

— Най-малкото.

— Знаех, че е луд, но нямах представа…

— Аз дълго вярвах на нещо, което един приятел язон ми каза — че той не бил луд, а просто варварин, упражняващ властта от името на своето племе с маниакално настървение. Ала сега… Просто не знам. — Той замълча. — Не знам дали е луд или нормален, но извършва геноцид в мащаб, незапомнен от времето на Конрад Бланд.

— А ти, Артър? — сериозно попита Бедоус. — Ти в безопасност ли си?

— Никой не е в безопасност, но поне засега е оставил на мира повечето хора.

— А със Симпсънови какво стана?

Картрайт вдигна рамене.

— Не знам.

— От какво умряха?

— Грабители проникнали с взлом в дома им и ги пребили до смърт с тояги.

— Тогава той е виновен!

— Може би да, а може би не. Той има половин милион войници, които ограбват толкова къщи и избиват толкова много живи същества, че не е изключено да са убили семейство Симпсън по свой почин. В края на краищата нали точно на това са ги учили.

— Има ли някакъв начин да разберем със сигурност?

Картрайт поклати глава.

— Това не е полицейска държава, Сюзън. Тук властва терорът. В полицейска държава просто не се задават въпроси, а когато е налице терор, не можеш и да си помислиш да питаш. — Той я изгледа продължително. — Кога е следващият полет от Фалигор?

— След три дни. Тук движението не е особено оживено в последно време.

— Искам да отпътуваш с него. А дотогава можеш да останеш тук.

Тя кимна.

— Няма да споря с теб.

Няколко мига никой от двамата не проговори.

— Тук навремето беше толкова красиво — най-сетне изрече тя, вглеждайки се през прозореца в Небесните хълмове, обгърнати в мъгла.

— И пак може да бъде.

— Но ти няма да си жив тогава, Артър!

— Аз живея ден за ден — тъжно се усмихна той. — Но планетата ще продължи да съществува. Гама Лабу не е вечен. От това, което виждам, ми се струва, че начинът му на живот ще го вкара в гроба преждевременно.

— Но не достатъчно скоро. Защо още стоиш тук?

— Това е мое творение. Ако аз си тръгна, кой ще остане?

— Никой — отвърна тя. — И от това Фалигор само ще спечели.

Той поклати глава.

— Не можем да върнем времето, Сюзън. За добро или за зло, сега тук има градове, пътища и училища, писмен език…

— И пушки — добави тя.

— И пушки — съгласи се той. — Ако можех да си тръгна и те по някакъв вълшебен начин се върнеха към живота си от времето на Дизанко, щях да си замина със следващия космически полет. Но не става. Кутията на Пандора е широко отворена.

— А какво постигаш, като стоиш тук?

— Абсолютно нищо. Но аз съм творец на техните беди и ако не мога да поправя стореното, нямам сили и просто да им обърна гръб и да си замина. Господ може и да е пратил потоп на Земята, ала никога не й е обръщал гръб.

— Трябва ли да ти напомням, че ти не си Господ?

— Знам, че не съм. Не съм дори и средно знаещо и можещо човешко същество. При това положение още по-малко имам право да обърна гръб на Фалигор.

— Не разбирам основанията ти, Артър. Направихме каквото можахме. Не бива да обвиняваш себе си, че някакъв побъркан като Гама Лабу изниква от нищото и заграбва цялата планета.

— Ако не бяхме ние, той в най-добрия случай щеше да бъде вожд в някое село с триста-четиристотин жители. Щеше ли тогава да направи всичките тези поразии?

— Артър, ти обвиняваш за всичко себе си. Язоните също трябва да поемат някаква отговорност за действията си.

Той вдигна рамене.

— Не мога да се преборя с убеждението си, както и ти не успя да преодолееш отвращението си, когато видя за пръв път Лабу. Спомняш ли си този ден?

— Помня го.

— Трябваше да те послушам тогава — уморено се усмихна Картрайт.

— Щеше ли да помогне?

Той се замисли.

— Едва ли.

— Е, тогава?

— Това не променя нищо, Сюзън. Аз оставам.

— Добре, оставаш. — Тя се огледа. — Виждам, че няма ток.

— Идва от време на време.

— А с водата как е?

— Пречиствам я, освен когато варя кафе.

— Има ли въобще нещо, което да работи?

— Оръжията, разбира се, макар да съм чувал, че не можели да намерят резервни части за тях. И пътищата, за да се придвижват бързо военните части от едно място на друго. И май повече не остана. Пощенските служби работят от време на време, а телефоните от месеци са развалени.

— Така става, когато започнеш избиването от интелектуалците и техничарите.

— Ти откъде знаеш, че е започнал с това?

— Всички диктатори го правят. Но обикновено най-напред строят пътища. Този, по който дойдох, ми се стори току-що ремонтиран, с подновена настилка.

Изведнъж Картрайт забеляза нещо да примигва от дясната му страна. Обърна се и видя, че часовникът е проработил.

— Токът дойде — обяви той и се изправи. — Сега ще включа системата за сигурност и ще направя кафе.

— Колко време нямаше ток? — попита Бедоус.

— Този път само пет-шест часа. Започват да се справят все по-добре.

Тя се приближи до холовизора.

— Дават ли поне нещо интересно?

Той поклати глава.

— По няколко часа на ден излъчват правителствени речи, някоя и друга одялана от цензурата новина и двайсетина часа рекламни предавания заедно с възхвала на Бога.

— Реклами с възхвала на Бога? — повтори учудено тя.

— Всеки бизнесмен в Ромул и Рем плаща за минута-две рекламно време да възхвалява Бога, че в милосърдието си е благословил нашия свят с президент като Лабу. Онези, които не го направят, обикновено са вън от играта след не повече от месец. — Той вдигна рамене. — Нищо не пречи да го включиш. Кой знае, може да улучим новините.

Докато Картрайт приготвяше кафето, Сюзън включи холовизора и гледа в продължение на двайсетина минути рекламите, в които неизменно се възхваляваше Господ. После екранът внезапно потъмня.

— Пак ли спря токът? — попита тя.

Картрайт поклати глава.

— Не, кафето още ври. Може би нещо в студиото не е наред.

Той наля кафето, а през това време екранът си оставаше празен. Двамата седнаха край кухненската маса и заговориха за старите си приятели и старото време. Бяха забравили напълно за холовизора, когато екранът внезапно оживя. Появи се мършав язон с мрачно изражение с лист хартия в ръце.

— Ще ви предам извънредно съобщение — заяви той с напрегнат глас. — Снощи космически лайнер, регистриран на човешката планета Бариос IV и превозващ около триста пътници, повечето хора, е бил отвлечен от група от четиринадесет лодинити.

— Каква новина може да бъде това за Фалигор? — учуди се Бедоус.

— Корабът се приземи на космодрума в Рем преди тридесет минути. Пожизненият президент Лабу любезно им съдейства да се свържат с Републиката и да предадат предложението си за размяна на заложниците срещу четири хиляди и двеста лодинити, които в момента са затворени на различни човешки планети. Досега отговор не е получен.

— Започва се — промърмори Картрайт.

Говорителят замълча за момент и се вторачи в камерата.

— Докато не се реши този проблем, космодрумът ще бъде затворен и всички пътници ще останат на Фалигор.

14

През първите часове на кризата Картрайт и Бедоус останаха пред холовизора, чакайки с нетърпение подробностите, които все не идваха.

Най-сетне рано вечерта друг говорител съобщи, че отговор от Републиката все още не е получен и че по един мъж и две жени е стреляно при опит за бягство. Мъжът починал, а жените били върнати при останалите заложници. За състоянието им не се знаело нищо. Пожизненият президент Лабу възнамерявал да запази пълен неутралитет и по тази причина не можел да предложи медицинска помощ, но ако някой от хората на планетата пожелаел да помогне на пострадалите…

— Артър, имаш ли аптечка в къщата? — попита Бедоус след края на бюлетина.

— Да не мислиш да ходиш на космодрума? — попита Картрайт. — Тук има хора лекари, те ще се погрижат за заложниците.

— Това е предлог да се добера дотам.

— А защо ти е притрябвало?

— Рано или късно заложниците ще бъдат освободени или спасени. По-скоро рано. Мисля, че имат всички шансове да се измъкнат от тази планета преди мен. Иска ми се някои от тях да научат какво става тук и да разнесат новините, в случай че не успея да се махна скоро. Ако се появя с аптечката, сигурно ще мога да стигна до тях.

— Но ти нямаш никакви познания в тази област! — възпротиви се Картрайт. — Никой няма да те пусне там.

— Имам докторска степен по ентомология — отвърна тя. — Пък и, между нас казано, много се съмнявам, че охраната на космодрума може да различи един вид доктор от друг. Та имаш ли?

— Какво, документ за самоличност ли? — обърка се той.

— Аптечка!

— Да. Щом така и така си тръгнала, най-добре е да те закарам дотам.

— Благодаря, Артър. Оценявам жеста ти. И все пак ми се струва, че идеята да влезеш в космодрума не е особено добра. Тук те познават и им е ясно, че не си вещ в медицината.

— Може да имаш нужда от мен — възрази той. — Повечето от войниците на Лабу не говорят земен език.

— Нямам нужда — увери го тя. — И аз съм живяла тук, ако си спомняш. Малко съм позабравила маринго, но все ще се разбера някак с тях.

Картрайт се качи на горния етаж и след няколко минути се върна с леко куфарче.

— Колко време мислиш, че ще останеш там?

Тя вдигна рамене.

— Нямам представа. Ако раните на заложниците са повърхностни, сигурно не повече от час. В случай че положението е сериозно или някои заблудени местни хора решат необмислено да протестират, може да остана и няколко дни. — Тя се усмихна. — Това е заобиколен начин да ти кажа да не ме чакаш. Ако ги откупят или ги освободят и има някаква възможност да замина с тях, въобще няма да се върна.

— Няма да ги откупят. Това само би насърчило петдесетина други раси също да вземат заложници. Нищо чудно да останеш доста време при тях.

— Едва ли ще се чувствам по-зле, отколкото да заседна тук в очакване проблемът да се реши и да се добера до някой кораб. Поне ще бъда там, ако се появи някаква възможност да замина.

Картрайт се запъти към вратата.

— Добре тогава. Май че ще е най-добре да потегляме.

На около миля извън града се натъкнаха на първата бариера. Бедоус показа аптечката и обясни, че откликва на призива за помощ на пожизнения президент Лабу, така че ги пропуснаха. Това се повтори още пет пъти, докато най-сетне се озоваха пред входа на космодрума, където разпитът беше още по-настойчив и продължителен. Накрая един от охраната нареди на Бедоус да слезе от колата. Обискира я, заповяда й да го последва и я поведе към главното фоайе. Картрайт й махна за довиждане и подкара обратно.

Ескортът я поведе към входа, после продължиха по дълъг коридор между редиците войници язони до широка чакалня. След дълъг разговор между двама язони и трима въоръжени до зъби лодинити тя беше предадена на чужденците, които я въведоха в помещението.

Триста мъже и жени и шепа представители на други раси стояха или седяха. Повечето изглеждаха потресени и ужасени. Две жени лежаха на пода, а млад лекар обработваше раните им.

— Слава богу, че дойдохте! — възкликна докторът, хвърляйки й бегъл поглед, и посочи една от жените. — Струва ми се, че тази няма да оживее. Тежък вътрешен кръвоизлив, изгубила е много кръв. Направете каквото можете за нея, докато се занимавам с другата.

Бедоус се приближи и коленичи до него.

— Не съм нито лекар, нито сестра — прошепна тя. — Кажете ми какво да правя.

Той се обърна към нея с широко отворени очи.

— Да не би да сте от спасителния отряд?

Тя поклати глава.

— Не съм.

— Тогава какво…

— Говорете по-тихо и само ми обяснете какво да правя.

— Нищо не може да се направи при тези обстоятелства — отвърна докторът. — Просто се опитайте някак да облекчите страданията на пациентката, а ако знаете как се мери пулс, съобщавайте ми на всеки четири-пет минути колко е.

Бедоус кимна и започна да изпълнява нарежданията на доктора. След няколко минути махна на един мъж на средна възраст, който беше застанал отстрани и я наблюдаваше напрегнато, а ризата му беше подгизнала от пот.

— Роднина ли сте на тази жена? — попита Бедоус.

— Не.

— Добре. Лодинитите няма да разберат веднага, но тя е мъртва. Не реагирайте! — изсъска тя. — Много е важно да остана тук. Искам да обиколите заложниците и да се погрижите на всеки час някой да припада или да се превива от болки в стомаха, изобщо да демонстрира нужда от медицинска помощ. Разбрахте ли ме?

— Да! — възкликна мъжът развълнуван. — Ще ни спасят, нали?

— Нямам представа — призна Бедоус. — Знам само, че се налага да остана тук. Ще ми помогнете ли?

— Да — отвърна мъжът.

След малко той започна да обикаля сред заложниците, като спираше да поговори с онези, които познаваше.

Малко по-късно докторът погледна пациентката на Бедоус, въздъхна и покри лицето й с кърпа.

— По дяволите! — избухна Бедоус. — Щеше да мине поне половин час, докато лодинитите разберат, че е мъртва.

— Не искахте ли да знаят? — попита докторът объркан.

— Не.

— Защо?

— Защото не искам да ме изпъдят.

— Коя сте вие?

— Просто жена, която иска да напусне планетата… или поне да изнесе някакви сведения оттук.

— И доброволно сте се напъхала в ръцете на лодинитите?! — попита той невярващо.

— Лодинитите са най-малкият ви проблем — отговори Бедоус. — Кажете ми сега какво да правя, та да изглежда, че ви помагам.

Той й обясни как да се погрижи за онези заложници, които не бяха чак толкова зле, докато той се занимава с ранената жена. Беше изминал половин час, когато внезапно настъпилата тишина я накара да вдигне глава. Обърна се и видя самия Гама Лабу, облечен в привичната вече военна униформа, да влиза в помещението.

— Добро утро! — поздрави пожизненият президент, макар че беше едва полунощ. — Аз съм пожизненият президент Гама Лабу и ви поздравявам с добре дошли. Благодаря много.

Изказването му беше посрещнато с гробна тишина.

— Благодаря много — повтори той и бързо се огледа. — Маринго?

Бедоус се изправи.

— Аз говоря маринго.

Лабу я огледа любопитно.

— Не се ли познаваме? — попита той на родния си диалект.

— Не мисля, господин президент. Аз съм просто гост на Фалигор.

— Тогава къде сте научила маринго? Освен това титлата ми не е просто президент, а пожизнен президент.

— Живяла съм на Фалигор преди доста години — отговори Бедоус.

Той продължаваше да я изучава втренчено.

— И никога не сме се срещали?

— Официално не. Бях тук, когато победихте Били Уичински.

Лабу неочаквано се усмихна.

— Аха! Тогава сме стари приятели! Бях страхотен тогава, нали? — изкикоти се той.

— Да, наистина, господин пожизнен президент.

Лабу се изгърби в нелепо подражание на боксьорска стойка.

— Десен, десен, ляв, десен! — радостно извика той. — И край с човешкия шампион!

— Това беше незабравимо зрелище — съгласи се Бедоус, мислейки си, че никой от заложниците не разбира нито дума. Как ли щяха да изтълкуват боксирането на Лабу с въображаем партньор?

— Така си е — съгласи се пожизненият президент, после изведнъж възвърна деловия си тон. — Застанете до мен и превеждайте.

Бедоус се приближи и с мъка сдържа треперенето си, когато той постави с дружески жест огромната си ръка на рамото й.

— Здравейте, приятели, и добре дошли на Фалигор. Аз съм пожизненият президент Гама Лабу и вие сте мои гости. — Той изчака Бедоус да преведе и продължи: — По нещастно стечение на обстоятелствата вие бяхте докарани насила в тази зала. Тъй като нашата планета е неутрална, а ние не желаем да си създаваме врагове, не съм в състояние да ви освободя. Но правя всичко възможно да съдействам за освобождаването на затворниците лодинити от Републиката и съм сигурен, че скоро ще постигнем взаимно приемливо споразумение. А дотогава ще имам грижата да сте добре нахранени и да получите необходимата медицинска помощ. Съжалявам, че нищо повече не мога да направя, обаче не аз съм безразличен към съдбата ви, а Републиката. Сигурно ви прави впечатление, че не нося оръжие. Аз съм не по-малко затворник от вас на собствената си планета.

Бедоус преведе всичко без последното изречение и Лабу се обърна към нея.

— Разбирам земния език по-добре, отколкото го говоря — каза той. — А сега преведете последното изречение, ако обичате.

— Мислите ли, че ще ви повярват? — попита Бедоус.

— Да не би да ме наричате лъжец? — гневно процеди Лабу, надвесвайки се над нея в целия си гигантски ръст.

Бедоус го погледна в лицето, разкривено от бяс, и изпита същия страх както тогава, в резиденцията на император Боби преди години.

— Не, сър. — Тя се обърна към заложниците и изрече на земен език: — Аз съм не по-малко затворник от вас на собствената си планета.

Тази забележка бе посрещната с мрачни погледи и саркастичен смях.

— Вие сте глупаци! — избухна Лабу. — Също като вашите ръководители! Всички ще умрете тук, а труповете ви ще бъдат оставени на лешоядите!

Бедоус започна да превежда, но Лабу постави тежката си ръка на рамото й и силно го стисна.

— Мълчи.

Той се втренчи в заложниците, после с мъка успя да изобрази усмивка.

— Правя каквото мога да извоювам свободата ви. Ако вашето правителство прояви разум, сигурен съм, че ще намерим изход от това неприятно положение за броени дни, а може би и часове.

Бедоус не реагира. Той я смушка с дебелия си пръст.

— Превеждай!

— Мислех…

— На Републиката ще й бъде все едно дали ще получи двеста деветдесет и девет или триста заложници — изрече той почти ласкаво. — Не ме предизвиквай повече.

Бедоус послушно преведе думите му.

— Благодаря ви много — завърши той на земен език, усмихна се, поклони се и излезе.

Заложниците започнаха уплашено да си шепнат. Млад мъж се приближи до Бедоус и й прегради пътя, докато се връщаше при доктора.

— Трябва да говоря с вас — изрече той смирено.

— За какво?

Той се озърна.

— Не сега. Почакайте, докато всички се успокоят след посещението на Лабу и стражите ослабят вниманието си.

Тя си намери работа за двайсетина минути, след което се запъти към един ъгъл, а не след дълго се появи и младежът.

— Имате ли някакво съобщение за мен? — тихо попита той.

— Не.

— Помислете си добре — настоя младежът. — Казвам се Антон Маккрей.

— Не, нямам. Защо си мислите, че трябва да ви предам нещо?

— Защото аз съм от сигурността, а вие не сте пътничка.

— От сигурността ли?

— Говорете по-тихо, моля ви.

— Колко такива като вас има тук?

— Четирима сме. Откакто миналата година канфоритите отвлякоха наш космически лайнер, във всеки полет участва и екип от службата за сигурност.

— Не си спомням да съм чувала нещо за отвличане от канфоритите.

— Измъкнахме хората си от кашата още преди онези да поставят исканията си — обясни Маккрей. — Работата е там, че по време на спасителната операция изгубихме шестдесет и трима пътници. Оттогава подготвяме антитерористични групи, които участват във всеки пътнически полет. Имаме няколко схеми на действие в извънредни обстоятелства, чиято цел е да спасим хората си с минимални загуби.

— Как тогава се озовахте в такова положение?

— Те превзеха кораба още преди да излети, а и бяха много. Ако бяхме открили стрелба, щяхме да загубим прекалено много хора.

— Какъв е тогава смисълът на тези групи за сигурност?

— Спасителната операция би трябвало вече да е започнала. И тъй като вие не сте от пътниците, аз си помислих, че може би участвате в нея или поне ни носите съобщение… Нашата работа е да предпазим пътниците, когато започне стрелбата, и да ги изведем оттук по възможно най-бързия начин, щом престрелката свърши.

— Как ще разберете коя спасителна схема да използвате?

— Ще ни дадат сигнал — стига да го забележим. Вече се уговорихме помежду си кои от лодинитите ще обезвредим самите ние.

— Въоръжени ли сте?

Той поклати глава.

— Трябваше да оставим оръжията си на кораба. Нямаше никакъв начин да ги прекараме през скенерите на космодрума.

— Тук са четиринадесет въоръжени до зъби лодинити — забеляза Сюзън. — Да не искате да кажете, че четирима невъоръжени мъже са в състояние да ги обезвредят?

— Онези, които охраняват района и следят за предотвратяване на бягствата, не влизат в сметката. Грижата ни е да се справим с шестимата или седмина, които биха се изкушили да насочат оръжията си към заложниците в мига, в който установят, че Републиката предпочита да предприеме спасителна акция, вместо да сключи сделка.

— Това ми прилича на самоубийство.

— Че е опасно, опасно е — съгласи се той, — но самоубийство е отказът на жената, която превежда, да предаде онова, което Лабу иска да чуе.

— Амин! И кога очаквате спасителната акция?

Той вдигна рамене.

— Няма как да разберем. Републиката може да нахлуе и да помете Лабу и цялата му пасмина, стига да пожелае, но това няма да спаси заложниците. Предполагам, че поне три хиляди души от армията на Лабу охраняват в този момент космодрума. Ако видят нашите да се приземяват и да стрелят, всички в тази стая със сигурност ще умрат. Ето защо спасителният отряд трябва внимателно да прецени къде да кацне, как да стигне незабелязано до космодрума и по какъв начин да избегне сблъсъка, докато това помещение не бъде обезопасено, а заложниците защитени. — Той се намръщи. — Та затова се надявах, че работите за нас. Всяка информация би могла да спаси човешки живот.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна — каза Бедоус.

— Тогава какво, по дяволите, правите тук? Наблюдавах ви. Вие не сте сестра, по всичко личи, че не работите и за Лабу, но и заложничка не сте. Коя сте вие и какво целите?

— Някога живеех на Фалигор — отвърна тя. — Заминах си още преди Лабу да вземе властта. Пристигнах тук за погребението на свой приятел и се оказа, че може би няма да успея да си тръгна. Особено пък ако вашата спасителна операция успее. Лабу ще бъде толкова бесен, че най-вероятно ще откаже изходни визи и ще започне да избива всички хора, до които се добере.

Маккрей се усмихна.

— И сега се надявате да минете за заложничка и да се спасите заедно с останалите?

Бедоус кимна.

— Нещо такова. Или, в най-лошия случай, да предам по някого, който се връща в Републиката, какво става тук.

— Става това, че Лабу помага на приятелите си лодинити да изнудват Републиката за освобождаване на техните пленени терористи.

Тя поклати глава.

— Това е най-малкото. Той вече е избил над един милион души от собствената си раса. Трябва да бъде спрян, преди да е унищожил и последната жива твар на Фалигор.

— Това, което Лабу прави със собствения си народ, не засяга Републиката.

— Тогава най-добре е да започне да ни засяга! — избухна Бедоус. — Ние създадохме условията за идването му на власт. Отговорността за него носим ние!

— Мен можете да убедите, но това не ви върши работа — напомни й Маккрей. — Аз съм обикновен войник.

— Затова искам сведенията да стигнат до някого, който може да направи нещо. И тъй като повечето от заложниците са заети със собствените си грижи, предпочитам да замина и аз.

— Е, поне това мога да ви обещая. Всеки в тази зала ще си тръгне — по един или друг начин.

— По един или друг начин? — повтори Бедоус.

— С кораб или в ковчег — а може би и двете заедно.

Точно в този момент един от мъжете се хвана за корема и започна да стене. Бедоус се надяваше това да е част от играта, целяща оставането й тук като медицинско лице, и се запъти към него. Оказа се, че човекът е припаднал от нервно изтощение, но състоянието му не изглеждаше опасно и тя направи всичко, зависещо от нея, той да се почувства по-удобно. Към нея се присъедини и съпругата му и през следващите петнадесет минути Бедоус шепнешком й повери онова, което трябваше да стигне до властите в Републиката, в случай че самата тя не доживее да напусне Фалигор.

Остатъкът от нощта и по-голямата част от следващия ден изминаха горе-долу по същия начин и Бедоус правеше всичко възможно да помогне на шепата мъже и жени, които се чувстваха зле или се преструваха на болни. На разсъмване състоянието на ранената жена се стабилизира и докторът се оттегли в един ъгъл да поспи. Следобед отново се появи Лабу, който обясни, че преговорите продължават, и се извини, че въпреки обещанието си не е успял да осигури храна на заложниците. Той обяви още веднъж, че може да бъде от полза при преговорите само ако запази строг неутралитет, което според него означаваше да не си мръдне пръста нито за да ги освободи, нито да им създаде някакви удобства. След около час Лабу се върна, този път с двама язони и холографска камера в добавка. Операторите я насочиха към мъртвата жена, после към ранената и накрая към един мъж, който беше плакал цялата нощ и сега седеше напълно вцепенен, с празен поглед.

— Вашата прекрасна раса винаги е била известна с милосърдието си — заяви Лабу, а Бедоус преведе думите му. — Това може би е най-забележителната ви черта. Щом тези прискърбни кадри стигнат до ръководителите ви, аз съм сигурен, те ще удвоят усилията си за вашето освобождаване. — Той замълча за миг. — За съжаление кризата наложи отменянето на всички полети от и до планетата и аз съм длъжен да поискам компенсации за щетите, но за такава приказно богата раса като вашата това е дреболия и вярвам, че то няма да окаже влияние при преговорите.

После той и екипът си заминаха и оставиха заложниците да размишляват над съдбата си.

Бедоус се върна към грижите си за истинските болни — с всеки изминал час те сякаш ставаха все повече, докато най-сетне изтощена тръгна към стената, седна и се облегна назад. Миг по-късно до нея се отпусна и Маккрей, подпря гръб и затвори очи.

— Будна ли сте? — прошепна той.

— Да.

— Тази вечер.

— Получихте ли сигнала? Как?

— Не, още няма сигнал.

— Тогава откъде знаете?

— От опит — щом похитителите разберат, че не преговаряме сериозно, а само печелим време, те разделят заложниците така, че спасителната акция става невъзможна. Затова инструкциите ни са да предприемем решителни действия най-късно четиридесет и осем часа след отвличането. Те изтичат тази вечер.

— Защо ми казвате всичко това? — попита Бедоус.

— Защото цял ден гледате в мен, а повечето от нас заспаха, така че охраната наблюдаваше още по-зорко будните. Никак не ми се иска да съберат две и две.

— Не съм забелязала да съм ви гледала.

— Мисля, че и лодинитите още не са го забелязали, но искам да внимавате.

— А какво да правя, когато операцията започне?

— Нищо.

— Сигурно все с нещо ще мога да помогна. Да им отвлека вниманието или…

— Просто имайте готовност и викайте с все сила като останалите. Ако започнете да тичате насам-натам, може да ви улучат. Или в най-добрия случай ще разсеете добрите момчета не по-малко от лошите.

Тя въздъхна.

— Както кажете.

— Това е, което искам да ви кажа. Просто ми повярвайте, че си знам работата.

Той се изправи и се протегна, после се отдалечи и легна на пода в по-тъмната част на залата.

Бедоус усети, че клепачите й натежават — не беше спала близо четиридесет часа, и затвори очи. Можеше да дремне час, час и половина. Така щеше да се ободри и да бъде на линия, когато стане опасно. Да, час и половина щяха да свършат работа, хайде, нека да са два…

Стреснаха я бръмченето на лазерни пушки и предсмъртните викове на простреляните лодинити. Маккрей стоеше над един от похитителите, чиято глава беше извита под невъзможен ъгъл, а още един мъж и две жени тъкмо довършваха други трима от лодинитите. В този миг през прозорците нахлуха въоръжени мъже, през двете врати се втурнаха лодинити, стреляйки в движение. В полумрака на стаята язони гърмяха напосоки, заложниците пищяха, а стаята напомняше за градинско увеселение с пръскащи се във въздуха фойерверки.

Малко момченце изтича през залата, като пищеше и викаше майка си. Бедоус скочи да му прегради пътя. Внезапно пареща болка прониза коляното й кракът й се подгъна под нея. Тя се претърколи и се насочи пълзешком към детето, но коляното й докосна пода и болката я накара да изпищи. Опита се да пропълзи до стената, ала усети изгарящото парване на лазерен лъч по рамото, отново изкрещя и замря с широко отворени очи.

Безумието около нея продължаваше вече четири-пет минути, когато внезапно прозвуча мъжки глас:

— Районът е обезопасен!

Запалиха лампите и петдесетина въоръжени мъже и жени започнаха да обхождат залата. Пет-шест души проверяваха дали прострените на пода лодинити и язони наистина са мъртви, а останалите помагаха на заложниците да се изправят на крака. Бедоус беше от четиримата, които не бяха в състояние да станат. Миг по-късно се появи докторът, прегледа я и превърза раната, доколкото условията му позволяваха.

— Е? — попита Маккрей, който се беше приближил до тях.

Докторът поклати глава.

— Коляното й е раздробено, а лявото й рамо е сериозно обгорено.

— Ще оживее ли?

— Артерията й е прекъсната. Изгубила е много кръв. Има нужда от кръвопреливане, при това дяволски бързо.

— А останалите трима?

— Двамата могат да се местят, а третият едва ли ще изкара и час.

— Добре — каза Маккрей. — Ще погледна картата.

— Трябва да ме вземете! — изфъфли Бедоус.

— Няма да издържите — Маккрей разглеждаше картата, която някой му подаде. — Ще ви оставим в някоя болница на път за корабите.

— Ще рискувам — изпъшка Бедоус. — Само ме отведете оттук!

— Вие вече изпадате в шок — намеси се докторът и й инжектира нещо в ръката. — Лежете кротко и се опитайте да се отпуснете.

— Той ще ме убие!

— И с пръст няма да ви пипне — увери я Маккрей. — Повярвайте ми!

Тя понечи да попита защо трябва да му вярва за каквото и да било, още повече когато се отнася за живота й, но таванът над главата й се залюля и всичко потъна в мрак.

15

До ушите й достигнаха гласове — някои по-близки, други по-отдалеч, но не говореха на нея. Тогава усети, че слънцето грее право в лицето й, и извърна глава.

— Мисля, че идва на себе си — произнесе някой. — Сюзън?

— Махайте се! — проломоти Бедоус.

— Сюзън, аз съм, Артър. Отвори очи.

Бедоус се опита да хване възглавницата и да я сложи на главата си, но от движението жестока болка прониза ръката й. Някой изпищя. Трябваше й време, за да осъзнае, че писъкът е нейният.

— Добре дошла обратно при нас — обади се друг глас. — По едно време си мислех, че ще ви загубим.

Тя отвори очи, примижа от ярката слънчева светлина в стаята и постепенно всичко си дойде на мястото.

Артър Картрайт седеше на стол до леглото й, а Антон Маккрей се облягаше лениво на бялата стена.

— Къде съм? — попита тя.

— В мемориалната болница „Борис Петрович“ в Рем — отвърна Маккрей. — Спомняте ли си как попаднахте тук?

Тя отново затвори очи и се опита да се съсредоточи.

— Спомням си спасителната акция, после всичко ми се губи… Чакайте! Помня, че в бъркотията ме улучиха. Май че в рамото.

— Рамото ви беше най-малкият проблем.

— Коляното ми! — възкликна тя, после се намръщи. — Не усещам нищо там.

— Щях да се учудя, ако усещахте — каза Маккрей. — Поръчахме ви чисто ново, първо качество.

— Ампутирали са ми крака? — ужасена изрече тя.

— Нямаше как. Дори и да успееха да възстановят коляното, кракът се държеше само на няколко мускулни влакна. Нямаше никакъв начин да се възстанови кръвообращението.

— Съжалявам, Сюзън — намеси се Картрайт. — Изгубила си огромно количество кръв. Лекарите бяха по-загрижени да спасят живота ти.

— Освен това новият крак е по-хубав от стария — добави безгрижно Маккрей. — Никакви разширени вени!

— Как можете да се шегувате така? — избухна Бедоус. — Току-що изгубих крака си!

— Няма да повярвате какви чудеса се правят в днешно време с протезите — отвърна Маккрей.

— Лесно ви е на вас да го кажете!

Маккрей се усмихна.

— Дори по-лесно, отколкото си мислите. Искате ли да си сваля дясната ръка и да ви я дам? — Той вдигна ръка и размърда пръстите й. — Работи по-добре от истинската.

— Лекарите ни увериха, че след няколко седмици ще ходиш, без дори да куцаш — успокои я Картрайт.

— Ще го повярвам, когато го видя с очите си — изрече горчиво Бедоус.

— Повярвайте — намеси се Маккрей. — Последният рекордьор на три хиляди и пет хиляди метра е с два изкуствени крака. Даже се опитват да го дисквалифицират и да отменят постиженията му… А сега, ако сте приключили с благодарностите, че ви спасих живота, имате ли още нещо да питате?

— Така ли се държи човек с болен? — промърмори Бедоус.

— Е, ако трябва да си говорим честно, и вашето поведение се разминава с представите ми за „мируване“ — върна й любезността той.

— Защо сте още тук?

— Заради вас.

— Заради мен? — сви вежди тя.

— Някой в Републиката е решил да не ви оставя на нежните грижи на пожизнения президент.

— Тя е много уморена и явно я боли — намеси се Картрайт. — Да я оставим да поспи още малко. Можем да си поговорим за това по-късно.

— Добре съм — прекъсна го Бедоус. — Искам да чуя всичко още сега.

— Сигурна ли си, че си достатъчно укрепнала? — попита загрижено Картрайт.

— Всичко е наред, Артър. — Тя се обърна към Маккрей: — Разкажете ми за спасителната операция. Какво стана?

— Успяхме. Изгубихме двама от нашите хора и един заложник. Избихме всичките четиринадесет лодинити и около сто и петдесет невинни свидетели.

— Невинни свидетели ли? — учуди се Бедоус. — Не видях такива.

— Е, всичките носеха военни униформи, но президентът Лабу се кълне, че били случайни зрители — ухили се Маккрей. — Както и да е, всички заложници освен вас са на път за Републиката. Вашето състояние не позволи транспортирането ви.

— Все още не сте ми казал защо сте тук.

— Решихме, че е твърде вероятно Лабу да насочи гнева си към единствения оцелял, така че ми бе наредено да остана при вас, докато се възстановите.

— И очакват от вас да устоите на цялата армия на Фалигор? — попита Бедоус невярващо.

— Нищо подобно. Аз съм тук като представител на Републиката и съм упълномощен да уведомя местните власти, че всякакви враждебни действия спрямо Сюзън Бедоус ще се тълкуват като военен акт, насочен срещу Републиката, която ще отговори на подобна провокация с цялата си военна мощ.

— Не искам да бъда причина за война — промълви Бедоус.

— Няма да бъдете — усмихнато я успокои Маккрей. — Ние сме самозванци в пълния смисъл на думата и силно се съмнявам, че ще успеем да защитим позициите си, ако възникне такава необходимост. Но Лабу не го знае.

— Вие го унижихте публично, като измъкнахте заложниците под носа му — забеляза Бедоус. — Кое ви кара да мислите, че ще ме остави на мира независимо от всичките ви заплахи?

— Обстоятелството, че армията му си има други грижи. Понеже не смее да предизвика война с Републиката, а къртиците си заминаха до една, сега се е заел с изтребването на племето чиджанга.

— Чиджанга са кротки пастири, които живеят на хиляда мили оттук и никому нищо не правят — възмути се Бедоус. — Защо се е захванал точно с тях?

— Именно защото са кротки пастири, които никому нищо не правят — отвърна Маккрей. — Тази сутрин Лабу отново се появи по холовизията. Той обяви, че чиджанга са в заговор с Републиката и са й помогнали да освободи заложниците точно когато Лабу почти бил накарал двете страни да се споразумеят.

— С други думи, той изтрива от лицето на планетата цяло племе само за да спаси авторитета си?

— Май така стоят работите — съгласи се Маккрей.

— Добре, вие поставихте ултиматума си. Защо тогава още сте тук? Нещо повече — защо Лабу още не ви е тикнал в затвора за участие в спасителната операция?

— По две причини — обясни Маккрей. — Първо, по време на кризата той официално спазваше неутралитет и следователно не може да проявява предпочитание към която и да било от страните. И второ, аз съм прикрепен към посолството на Републиката и ако той не знае какво е дипломатически имунитет, поне му е ясно, че не може току-така да застреля служител на посолството.

Бедоус се обърна към Картрайт.

— Ти го познаваш по-добре от мен, Артър. Смяташ ли, че ще се задоволи с изтребването на чиджангите?

— Съмнявам се — призна Картрайт.

— Какви ли поразии още ще направи?

— По-големи, отколкото някой от нас може да си представи.

Оказа се, че дори и това е твърде слабо казано.

16

След спасителната операция на космодрума в Рем нещо в главата на Гама Лабу сякаш прещрака. Ако дотогава той беше просто хитър варварин, сега се превърна в кръвожаден варварин. Ако преди това се беше позовавал поне привидно на писаните закони, сега самият той беше законът. Ако до този ден онези, които биваха измъквани от домовете им и арестувани посред нощ, поне бяха наясно в какво ги обвинява правителството, сега никой не си даваше труда да обясни арестите.

Когато стреляха по един от министрите на Лабу заради клането в едно съседно село и раненият умря, президентът излезе с изявление, в което поощряваше всички правителствени служители и военните да стрелят по всеки, който би могъл да заплашва живота им. Това се изтълкува незабавно като разрешение да се стреля по всеки, дръзнал да се опълчи против политиката на правителството.

Същевременно корупцията процъфтяваше. Данъците се събираха по каприз на управляващите, понякога и по пет-шест пъти годишно. Всички язони с научна степен рано или късно биваха заставяни да постъпят в армията и за тях повече нищо не се чуваше. Още шест племена изчезнаха завинаги от лицето на Фалигор.

Около самия Лабу се носеха какви ли не слухове. Всички знаеха, че отново изповядва вярата на предците си, но сред приближените му се шушукаше, че е убил и изял две от жените си по настояване на своя лекар шаман, който по-късно изчезна и никой повече не го видя.

Друг слух разказваше, че Лабу изгубил смелостта си по време на лов, докато го преследвал равнинен ловец. И когато най-големият му син се втурнал и го спасил, като застрелял звяра от упор, Лабу убил младежа и изял сърцето му, убеден, че храбростта му ще премине у него.

Някога зад сградата на Научното управление към правителството веднъж на ден спираше камион. Сега камионите пристигаха на всеки час, а вонята от общите гробове се разнасяше навсякъде.

Всеки член на правителството, предизвикал гнева или завистта на Лабу, беше сменян или просто изчезваше. В резултат на това хазната се ръководеше от бивш печатарски чирак, който решаваше всеки проблем с неуморно печатане на пари. Вътрешното министерство реши, че най-добрият начин да унищожи насекомото, разпространяващо смъртоносна болест по добитъка, е да се избият всички диви животни, които можеха да пренесат паразита от едно стадо в друго. За три месеца бяха изтребени повечето от оставащите пет милиона диви зверове на планетата, без това да повлияе върху размножението на летящата твар. Ръководителят на Патентното бюро обяви, че всичко вече е изобретено, затвори учреждението и си присвои за лично ползване натрупания фонд.

Някои от язоните и хората продължаваха открито да се противопоставят на правителството. Осем религиозни водачи се срещнаха с пожизнения президент, за да протестират срещу начина, по който Лабу се отнасяше към последователите им. Всичките бяха арестувани начаса и ужасните им викове отекваха нощ след нощ над притихналия Ромул, докато на единадесетия ден не издъхна и последният. Един майор от армията отказа да изпълни заповедта на Джордж Уидърспун да открие огън срещу родното си село — съблякоха го гол, заляха го с бензин и го подпалиха. Някакъв лекар язон не се подчини на нареждането на Лабу и продължи да лекува жертвите му в едно отдалечено село. Когато слухът стигна до президента, той нареди да му доведат непокорния доктор, напълни с отрова една от спринцовките му и лично му направи инжекцията. После Лабу седна на масата и добре си похапна, докато се наслаждаваше на предсмъртните гърчове на нещастника.

Цивилизованите раси в галактиката една след друга затваряха посолствата си и отзоваваха персонала. Първи се оттеглиха канфоритите, последваха ги домарианите, лодинитите, молутеите, докато накрая остана само посолството на Републиката. Тя беше въвела икономическо ембарго спрямо Фалигор, но не искаше да обърне гръб на малкото хора, живеещи все още на планетата.

Реакцията на Лабу беше проста и недвусмислена — той обяви война на всички раси, които се оттеглиха. Средствата не му позволяваха да воюва с далечни планети, затова пък диктаторът методично опожаряваше празните посолства и нареди всеки представител на тези раси, дръзнал да стъпи на Фалигор по една или друга причина, да бъде убиван незабавно.

И макар че посолствата бяха закрити, Лабу не вдигна официално забраната върху емиграцията, в резултат на което Бедоус остана на Фалигор, а молбата й за изходна виза беше отхвърляна повече от десет пъти. Президентът явно си даваше сметка, че не може да я накаже със смърт за опита й да помогне на заложниците, но реши поне да я принуди да прекара остатъка от живота си като затворничка на Фалигор.

Маккрей също остана, убеден, че в мига, в който си замине, Бедоус, а може би и Картрайт ще бъдат убити. След време от нямане какво да прави той си купи ферма в околността на Ромул. През първия месец добитъкът му беше осакатен, на следващия отровиха кладенците му, а на третия подпалиха къщата и плевника му, макар преди това Маккрей да застреля седем от виновниците, а останалите избягаха. Най-накрая той се премести на територията на посолството, всеки една-две седмици се осведомяваше за състоянието на Бедоус, но повече не се интересуваше от живота на Фалигор.

И въпреки това няколко язони все още не се предаваха. Един християнски свещеник, който някак беше успял да се измъкне от полезрението на наказателните отряди, заложи бомби в министерствата на науката и на земеделието, изби около четиристотин правителствени чиновници и в продължение на три месеца се изплъзва от преследването на Уидърспун. Накрая беше заловен и измъчван до смърт. Петнайсетина жени от племето на енкотите започнаха да издават списание, в което се описваха всички своеволия от последните години, и успяха някак да го изнесат извън планетата. Лабу и Уидърспун така и не разбраха кой е отговорен за това деяние, но по време на издирването на авторите над седемстотин енкоти изчезнаха в Научното управление, за да не се появят никога повече.

Най-успешният метеж беше ръководен от един учител на име Джеймс Кракана. Военните получиха сведения, че критикува правителството по време на уроците си, и изпратиха отряд от двадесет души да го арестува. Когато стигнаха до мястото, войниците бяха посрещнати от Кракана и неговата „детска армия“ — петнайсетина язони, които не можеха да бъдат наречени дори юноши, въоръжени с лъкове и отровни стрели. Те прибраха оръжието на мъртвите войници и забягнаха в гъстите гори около Небесните хълмове. Появяваха се само тогава, когато най-малко ги очакваха, и избиваха всеки привърженик на Лабу, имал неблагоразумието да се изпречи на пътя им. Само след шест месеца „децата“ на Кракана вече наброяваха стотина хиляди, всичките въоръжени, и се превърнаха в сериозна заплаха за управляващите. Това накара Уидърспун да прати към Небесните хълмове петдесетхилядна войска, която да унищожи метежниците. Войниците от време на време откриваха по някой и друг бунтовник, но изгубиха около три хиляди души от личния си състав, докато накрая решиха, че операцията не си струва труда, и се върнаха у дома. Кракана веднага поднови нападенията си.

Ала за пожизнения президент това бяха дребни грижи, които само го дразнеха, и нищо повече. Терорът продължи да властва с неотслабваща сила, докато не се случиха две събития без връзка помежду си. Без някой да подозира, те отбелязаха началото на неговото падение.

Първо, след като беше похарчил и последната си валута за оръжие, Лабу откри, че не е в състояние да плаща на войската си с друго, освен с напълно обезценените фалигорски долари. С петнадесетте милиарда, които получаваше седмично редовият войник, не можеше да се купи и един хляб.

И на второ място, до ушите на Лабу стигна слухът, че Уилиам Бариоки, който след преврата живееше в изгнание на съседния Талисман, е успял да убеди правителствата на Талисман и на Републиката да свалят узурпатора и да върнат самия него на власт.

Пожизненият президент реши, че това е пратена му от небето възможност да отвлече вниманието на войската от обстоятелството, че астрономическите заплати нямат никаква стойност. Откакто беше узурпирал властта, той успя да се сдобие с шестдесет и три космически кораба. Всички те чакаха, заредени с гориво, добре въоръжени и готови да потеглят, на космодрума в Рем. Едва ли щеше да се появи по-добър шанс да се вкарат корабите в действие, да се умири армията и да се напълни празната хазна, като се плячкоса някоя чужда планета.

Сутринта, след като до него стигна мълвата за Бариоки, пожизненият президент Гама Лабу обяви война на Талисман.

17

— Знаеш ли — каза Бедоус, седнала на масата срещу Картрайт, — това може би е най-доброто, което някога се е случвало на Фалигор.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо? — изуми се Картрайт. — В една война всички са губещи.

— Глупости, Артър. Това звучи страхотно в университетска лекция или в книга, но е факт, че винаги има победител. Как мислиш, кой пише историческите книги? Победителите! — Тя млъкна, за да сдъвче хапката си. — Смятам, че този път Лабу е затънал до гуша.

— Не знам — колебливо изрече Картрайт. — Икономиката на Талисман не е кой знае колко по-развита от нашата, а и не си спомням да съм чул нещо добро за военната им машина. Надявам се, че не разчиташ Републиката да се втурне да им помага. Този техен управник — президентът Баямула — продължава да отхвърля ухажванията й. По-тактично от Фалигор, вярно, но не по-малко категорично.

— Виж какво — прекъсна го Бедоус. — Населението на Талисман не е човешко, а Канфорийските близнаци и Лодин ХI заедно с привържениците си търсят съюзници срещу Републиката. Самият факт, че Баямула е нападнат от един луд, а Републиката няма намерение да му помогне, е достатъчен повод няколко извънземни раси да му се притекат на помощ.

— И какво от това? — не се предаваше Картрайт. — Какво следва?

— Че дните на Лабу са преброени.

— Е, и? Талисман ще завладее Фалигор и ще се установи нова военна диктатура.

— Талисман не може да си го позволи — възрази Бедоус. — Той едва успява да крепи собственото си правителство.

— Може би натискът от две страни — и от Републиката, и от чуждите планети, ще накара Лабу да се вразуми — предположи Картрайт обнадежден.

— Не разбирам кое те навежда на тази мисъл. Досега нищо не успя да го вразуми.

— Защото винаги е заставал на нечия страна. Никога не е изпадал в положение, когато всички са срещу него.

— Съмнявам се, че това ще наруши спокойствието му. Не, надеждата ни е Талисман да се сдобие бързо със съюзници и да унищожи нашествениците.

— Ако вече не е капитулирал — мрачно изрече Картрайт.

— Това не ти е нападение на Републиката над планета с двадесет милиона човешко население, когато небето е черно от кораби. Става дума за два обеднели свята, зле въоръжени за война от междупланетен мащаб. Няма да се свърши толкова бързо.

— Но ако Талисман получи помощта, която му трябва…

— Мозес Баямула е горд. Той няма да поиска помощ, докато не се увери, че няма да мине без нея. Това може да отнеме ден, седмица, а вероятно и месец. Не е изключено да грешим и той да е в състояние да спечели войната без чужда помощ.

— Говориш така, Сюзън, сякаш всичко е въпрос единствено на логика. Но не е тъй — това е война. В момента тя се води на Талисман, ала ако оттам отблъснат нашествието, следващата битка ще се води тук. Била ли си някога на война? Аз съм бил и повярвай ми, никак не е приятно.

— А това, което става на Фалигор, откакто Лабу взе властта, да не би да е приятно?

— Никак, мътните да го вземат! — съгласи се Картрайт с въздишка. — Добре де, няма смисъл да спорим. Каквото има да става, ще стане. Най-добре да пусна холовизора и да видим дали няма някакви новини.

Тя го погледна и тъжно поклати глава.

— Бедни ми Артър! Ти все още мислиш за Фалигор като за планетата от бляновете ти, а не като за онова, което е в действителност.

— Моля?

— Още отсега мога да ти кажа какво ще съобщят. Ще ни уверят, че печелим победи, коя от коя по-славни, че настъпваме и врагът понася огромни загуби, че президентът Баямула е избягал и че крайната победа е близко… И ще продължават да го твърдят, докато силите на Баямула кацнат на Фалигор и завземат резиденцията на Лабу.

— Да, сигурно така ще стане. И все пак няма да ни навреди да погледнем.

Той пусна холовизора и точно както беше предсказала Бедоус, говорителите предвиждаха скорошна победа.

После се включи и Лабу. Той заяви, че ненавижда войната и ще я прекрати веднага щом Талисман се съгласи да предаде изменника Уилиам Бариоки на Фалигор и да плати обезщетение от два милиарда републикански кредита, защото дал подслон на беглеца. Докато малодушният президент на Талисман не удовлетвореше тези две искания, войната щеше да продължи.

Когато започна на нова сметка изброяването на загубите на врага, очевидно силно раздути, Картрайт изключи холовизора.

— Изненадан ли си? — насмешливо попита Бедоус.

— Озадачен съм.

— Така ли? От какво?

— Защо Мозес Баямула просто не ни предаде Бариоки?

— Поискахме и огромна сума, за да изтеглим армията си, забрави ли?

— Сигурен съм, че това може да се уреди. Лабу иска Бариоки, нищо повече.

— Грешиш, Артър. Нужен му е и враг отвън, та народът да не обвинява него, загдето не може да си купи нищо с парите си, а електричеството и водата никакви ги няма.

— Ето още една причина Баямула да предаде Бариоки на Лабу. На негово място щях да направя точно това.

— Вероятно тъкмо поради тази причина не си президент на Талисман — сухо отвърна Бедоус.

18

Талисман беше подготвен за нападението. Той беше дал подслон на десетки хиляди язони, много от тях правителствени служители, изпаднали в немилост, които разполагаха с огромно количество сведения в замяна на предоставеното им убежище.

Освен това зле подготвените пилоти на Лабу едва успяха да открият Талисман, та камо ли целите си, така че по-голямата част от бомбите при първата атака паднаха в океана и в някаква безлюдна пустиня. Горе-долу половината оръжия, закупени от Лабу, бяха в лошо състояние или несъвместими с предвидените за тях боеприпаси.

Войските на Талисман не бяха въоръжени по-добре, но имаха по-солидна подготовка и само час след нападението повече от половината флот на Фалигор беше унищожен, а останалата част трябваше да спасява живота си.

Най-накрая командирът на ескадрилата генерал Душу наруши собствените си заповеди и отлетя обратно на Фалигор, последван от дванадесетте оцелели кораба. Така приключи първата фаза на войната.

Мозес Баямула, президентът на Талисман, се срещна с управниците на планетите от Федерацията на канфоритите, в която влизаха тридесет и осем различни раси, и поиска да го подкрепят във войната срещу Гама Лабу. Федерацията проведе съвещание при затворени врати и няколко часа по-късно излезе със становище, в което се заклеймяваха действията на Лабу, обаче не се предлагаше някаква реална помощ на Талисман.

Тогава Баямула се свърза с Републиката, като се надяваше да издейства оръжие или пари за въоръжение, но получи горе-долу същите уверения, че може да разчита на морална подкрепа.

Лабу от своя страна сменяше вероизповеданията си веднъж на всеки кръгъл час, разчитайки на помощ срещу декларациите си за вярност към чужди богове. Ала старият номер и този път не мина. Само след няколко дни той трябваше да признае факта, че почти всички раси в галактиката открито осъждат агресивните му действия.

За да спаси авторитета си, Лабу предложи начин за бързо решаване на конфликта: вместо да се впускат в нови кръвопролития на бойното поле, двамата с Баямула — вожда на една раса, чието тегло и в зряла възраст достигаше не повече от четиридесет килограма — да се срещнат на боксовия ринг и спечелилият двубоя да бъде провъзгласен за победител във войната.

В отговор Баямула предприе масирано нападение над Фалигор. Беше му ясно, че флотът му не е в състояние да проведе достатъчно интензивна бомбардировка, за да реши бързо и лесно изхода на войната, затова той предпочете да го използва за превозване на десетки хиляди войници, които стовари в западната пустиня. Частите му оградиха района. На всеки три дни пристигаха нови подкрепления, докато се събра внушителна армия. Тя тръгна на изток към Рем. Зле обучените сили на Лабу на няколко пъти се опитаха да я спрат, но биваха разгромявани много бързо. Още по-чести бяха случаите, когато язоните просто захвърляха оръжието и се спасяваха с бягство от настъпващата армия на Талисман.

Едно след друго селата посрещаха завоевателите и ги приветстваха като освободители, предлагаха им храна, окуражаваха ги и им благодаряха. Когато до Ромул и Рем им оставаха две седмици път, към тях вече се бяха присъединили трийсетина хиляди язони, някои въоръжени само с лъкове и стрели.

Лабу скоро осъзна, че армията му не е в състояние да спре неприятеля, и стигна до нечуваната идея да бомбардира всички села на язоните между настъпващата войска и Рем с надеждата, че нашествениците ще останат без храна, преди да се доберат до него. Резултатът беше осемдесет хиляди невинни жертви от язоните и един враг, убеден повече отвсякога, че правдата е на негова страна, а унищожението на Лабу е едва ли не негов свещен дълг.

Когато неприятелската армия се разположи на лагер на четиридесет мили от Рем, Лабу заповяда да подпалят сградите на Хазната и на Монетния двор, за да няма какво да грабят завоевателите (макар парите на Фалигор да не струваха нищо). Под прикритието на нощта потегли към частния си кораб, придружен от Джордж Уидърспун и три от жените си. Щом се добра до него, той увери по радиото армията си, че скоро лично ще поведе контраатаката, нареди на офицерите си да разстрелват дезертьорите и като последен президентски акт извади малък пистолет, с който застреля от упор Уидърспун между очите.

Призори Лабу вече беше преполовил пътя до далечния Домар, след като за втори път беше приел древната религия ранши.

19

Пътят към Рем беше застлан с цветя и трупове.

Армията на Талисман стигна града по пладне, посрещната с буен възторг от жителите му, които преди пет часа бяха наблюдавали разгрома на собствените си войски. Сраженията продължиха още три седмици и най-сетне талисманските генерали решиха, че оцелелите части на Лабу, които още не са пленени и не са се предали, не представляват сериозна заплаха.

Журналистите от цялата галактика получиха достъп до планетата и най-сетне се разбра цялата истина за деянията на Лабу. Бяха открити около пет хиляди масови гроба и никой не се съмняваше, че ще открият поне още толкова. Седеметажното Научно управление към правителството беше разрушено, след като се установи, че наистина е било замък на ужасите, както местните подозираха. В мазето на президентската резиденция бяха открити повече от петдесет обезобразени трупа на язони. А апартаментите на Лабу бяха претъпкани с детски играчки и шарени книжки, доставяни му от Републиката в продължение на години.

Когато най-сетне редът беше възстановен, на Фалигор пристигна самият Мозес Баямула, придружен от Уилиам Бариоки. Президентът на Талисман заяви пред събраното в Рем стохилядно множество, че не е завоевател и не желае да се меси в управлението на друга планета освен своята и че войските му ще се изтеглят веднага щом новото правителство поеме юздите на властта. Той завърши изявлението си с думите, че единственият му официален акт е връщането на законно избрания президент на Фалигор Уилиям Бариоки, намерил убежище при него по време на управлението на Лабу.

Баямула се отдръпна и направи място на Бариоки, който сега изглеждаше доста по-стар и по-слаб, отколкото преди изгнанието си. Бившият президент се изправи пред микрофоните.

— Царството на терора свърши! — извика той към възторжената тълпа. — Гама Лабу е разгромен и дългият кошмар на Фалигор си отиде, за да не се върне никога повече.

Виковете и ръкоплясканията бяха толкова оглушителни, че Бариоки трябваше да чака цели пет минути, преди да заговори отново.

— Никога повече язон няма да се изправи срещу свой брат. Никога вече угнетените граждани няма да се свиват от страх пред властниците, избрани да им служат. Никога вече децата на язоните няма да растат сред писъците на умиращите и зловонието на смъртта. Нов ден изгря над Фалигор! — Той махна с ръка към един офицер, застанал мирно недалеч, после посочи статуята на Конрад Бланд, извисяваща се над централния площад. — Офицер! Погрижете се тази статуя да бъде махната оттук до залез слънце. — Последваха нови възгласи и ръкопляскания. — Искам всеки парк, всяко езеро, всяка река и всяка улица, наречени на Гама Лабу, да си върнат старите имена.

— Какъв е срокът, сър? — попита офицерът.

— До довечера — отсече Бариоки. — Утре ще се заемем с написването на конституцията и възстановяването на планетата.

Ръкоплясканията бяха оглушителни и макар че Бариоки напусна трибуната, за да се срещне със съветниците си, последвалото празненство продължи до късно през нощта.