Искрено ваш Шурик

12

Аля Тогусова беше дъщеря на рускиня, израснала в заточение, и на овдовял казах. Майка й, Галина Ивановна Лопатникова, беше попаднала в Казахстан още преди войната, като четиригодишно дете. Баща й, партиен деец от най-нисък ранг, имаше някакво неясно отношение към прочутото дело за убийството на Киров и загина в затвора. Не след дълго умря и майка й. Галина почти не си спомняше родителите си, седемгодишна я настаниха в детски дом и целият й живот беше безкрайна каторга и равнодушно оцеляване. През цялото си детство боледуваше. Но странна работа, силните деца умираха, а тя, слабичката, оцеляваше. Сякаш болестите, след като се заселеха в нея, хилавката, не можеха да съберат от телцето й нужните им сокове и самите те умираха в нея, а тя живееше ли, живееше. От детския дом я пратиха в занаятчийско училище, изучи се за бояджийка, но точно тогава я попари туберкулоза и тя отново започна да умира, но, види се, смъртта се погнуси от немощните й костици и процесът спря, каверната зарасна. Излезе от болницата и стана чистачка на гарата. Спеше в общежитие, на едно легло с друго момиче, също родено в заточение.

Когато Тогус Тогусов, четирийсетгодишен прикачвач от акмолинското депо, я прибра след смъртта на жена си, положението й отчасти се промени към добро: дадоха й постоянно жителство. Останалото беше същото: глад, студ, а и повече работа. Руската съпруга на Тогус се оказа непохватна и зле приспособена за домашен живот: детството в дома я бе приучило към мизерна храна, плашлива кротост и търпение — не умееше дори да свари една супа. Галина умееше само да бърше с парцала оплютия гаров под. А пък с подрастващите синове на Тогус съвсем не се справяше, така че той се принуди да ги изпрати при баща си в далечния Мугождарски район.

Казахските роднини смятаха Тогус за загубен човек и женитбата му с руско момиче окончателно затвърди това мнение. А и самият той беше донякъде разочарован: новата жена не му роди светлокосо момиченце, както му се искаше, а то излезе мургаво, теснооко, същинско казахче. Нарекоха го Аля. Но пък на Тогус му провървя в друго — скоро след раждането на Аля го назначиха за шафнер. Големи рушвети се плащаха за такива места. От първите години след откриването на Туркестано-Сибирската железница казахите ги теглеше към тази нова професия, в която се осъществяваше идеалният преход от номадския към уседналия живот.

Щастлив в своите железопътни странствания, забогатял от обичайната в тази работа спекула с водка, продукти и промишлени стоки, Тогус създаде още едно семейство в Ташкент и си хвана няколко временни приятелки по всички свои маршрути. От време на време идваше в Акмолинск, оставяше ту половин овен, ту парче скъпа коприна, ту невиждани бонбони за дъщерята и изчезваше за цели месеци. Всъщност би могло да се каже, че изобщо напусна Галина, ако тя беше способна да се замисли за това. За да го направи, бяха нужни вътрешни сили, а на нея те й стигаха само за най-дребни мисли за яденето, за прокъсаните обуща, за отоплението. И, естествено, нямаше сили за никаква любов, пък и около нея никога не бе имало нещо, което да привлече тази любов. Дъщерята Аля пробуждаше у нея само някакво слабичко размърдване на чувствата. Момиченцето не се бе метнало на майка си, беше прекалено активно, твърде много й се нахвърляше да се галят и тя, уморена, още повече се уморяваше от любовта, която детето с вкопчените си ръчички изтръгваше от нея.

През последните две лета, докато Тогус още идваше в Акмолинск що-годе редовно, пращаха Аля при казахския й дядо, който цял живот чергаруваше из степите между мугождарските планини и Арал по стар тайнствен маршрут, определян от сезона, посоката на вятъра и растежа на тревата, отъпквана от минаващите стада. Острата пронизваща болка в корема, вкоравеното от кървавата диария бельо, вонята на юртата, разяждащият очите пушек, по-големите деца — злобни, грозни, все за нещо я бият и тормозят… За това Аля никога на никого не разказваше също както майка й, Галина Ивановна, не разказваше за детството си в дома…

След смъртта на Сталин започнаха лека-полека да пускат заточените. Галина Ивановна би могла да се върне в Ленинград, но там си нямаше никого. А и да имаше, тя не го знаеше. И къде да тръгва сега за ново място? С годините тя се бе уредила добре и тук: стая единайсет квадрата в покрайнините на Акмолинск, до железопътния прелез, креват, маса, килим на стената — всичко това го имаше от мъжа си, че и работа като чистачка на гарата, където и тя си имаше своята печалба — празните бутилки от щедрите ръце на пътниците.

Докато Аля не ходеше на училище, майка й я вземаше на гарата и там, в чакалнята, тя приклякаше и жадно разглеждаше хората, които пристигаха на вълни, а после изчезваха някъде. Отначало безсмислено се взираше в тях и виждаше само безлико стадо като онова, овчето в казахската степ, но после започна да различава отделни лица. Особено привлекателни бяха руснаците — с други физиономии, другояче облечени, в ръце те носеха не бохчи и торби, а чанти и куфари, а обувките им бяха кожени и лъщяха като измити галоши. Сред мъжкото мнозинство понякога се мяркаха и жени — не със забрадки и ватенки, а с шапки, с палта с лисичи яки и обувки на високи токове. Те бяха рускини, но други, не като майка й.

Много часове прекара малката Аля на гарата в състояние на дълбока разсеяност, като будистки съзерцател на мъдро небе или вечно течаща вода. Тя не умееше нито да зададе въпрос, нито да отговори, само едно възмечта вътрешно, както си клечеше край коша за боклук: един ден ще обуе обувки на токчета, ще вземе в ръката си куфар и ще замине от тук за някъде, неизвестно закъде… към друг живот, който дръзко пожела. Може би у нея говореше същата онази кръв, която бе погнала баща й към безброя преплетени железопътни разклонения, към гъстата човешка навалица, към сложната смрад на пренажежено желязо, влажни въглища, мръсни вагонни нужници, където всичко му беше по сърце, като по поръчка, живот, пълен с разнообразни възможности — да пийне скъп коняк с някой военен, да оскубе здравата някоя жена без билет, да спечели луди пари, да лъже до безкрай, а понякога и да се подиграе с безправен пътник… Десет години празнува железопътния си късмет Тогус Тогусов, а на единайсетата го напиха, обраха и хвърлиха от влака двама юнаци, които той настани в своето шафнерско купе за нощния преход от Ургенч до Коз-Сирт. През следващите десет години Аля не видя шоколадови бонбони.

Майка й я заведе на училище и през първите години там тя още не можеше да намери никаква връзка между слизащите на перона в Акмолинск особени и щастливи хора и кривите чертички, които неохотно изписваше в тетрадките, но в края на втори клас сякаш й просветна: започна да учи страстно, яростно и способностите й — малки или големи, нямаше значение — се напрягаха до последен предел, и този предел се разширяваше, и от година на година тя се учеше по-добре и по-добре, така че продължи в гимназия, макар че почти всички момичета след седми клас започнаха работа в завода или отидоха в занаятчийското училище.

Завърши гимназия със сребърен медал. Химичката, Евгения Лазаревна, нейна класна ръководителка, московчанка от заточените, също останала в Казахстан, придумваше Аля да замине за Москва, да кандидатства в университета, в Химическия факултет.

— Повярвай ми, този талант е не по-малко рядък от таланта на пианист или математик. Ти усещаш структурата — възхищаваше се Евгения Лазаревна.

И самата Аля знаеше, че мозъкът й е укрепнал, че зрителната памет, която позволяваше на дядо й само с бегъл поглед към променилото очертанията си стадо да забележи липсата на една-единствена овца, запечатва с лекота химически формули, техните разклонени структури, пръстените и филизите на радикалите…

— Не, не сега, ще отида след две години — твърдо каза Аля и не я дари с обяснения.

Евгения Лазаревна само махна с ръка: за две години всичко ще се изгуби, ще отиде на вятъра…

По това време Галина Ивановна стана инвалид: единият й крак не се прегъваше в коляното, вторият едва се тътреше. Аля отиде в производството, наистина не в цеха, а в лабораторията. Евгения Лазаревна я уреди при своя бивша ученичка. Две години Аля работи като каторжница на бройка и половина, по дванайсет часа на ден. Спести пари за билет, купи си синя вълнена жилетка, черна пола и обувки с токове. Още сто рубли скъта като запас. Но не това беше най-важното: освен двегодишния трудов стаж тя имаше и направление за следване от родния завод, вярно, не за университета, а за институт „Менделеев“, за Технологичния факултет. Сега беше „национален кадър“. Майка й, която току-що бе станала инвалид „втора група“ с костна туберкулоза, я молеше да остане, да кандидатства тук, в Акмолинск, в Педагогическия институт, щом толкова я е присърбяло да учи. Тя вече се бе наканила да мре и обещаваше да не задържа дълго дъщеря си. Но Аля просто не чуваше това.

С обувките на токове на бос крак, с куфар, натъпкан с учебници, тя се качи на влака. Коравите обувки бяха протрили до кръв стъпалата й още по пътя към гарата. Но това нямаше значение: към себе си тя беше още по-безжалостна, отколкото към майка си.

Още във влака взе твърдо решение никога вече да не се върне в Казахстан. Още не беше виждала Москва, но вече знаеше, че ще остане там завинаги.

Нито мечтата, нито въображението й бяха успели да се извисят до невиждания блясък на живата столица. Казанската гара, средище на суетня, блъсканица и мръсотия, презряна от московчани клоака на града, се видя на Аля като преддверие на рая. Тя излезе на площада — великолепието на града я порази. Слезе в метрото и се вцепени: оказа се, че раят бил не на небето, а под земята. Пътува до „Новослободская“ и цветните стъкълца в жалките витражи на подземната станция се оказаха най-дълбокото художествено преживяване в живота й. Половин час, обливайки се в благоговейни сълзи, тя стоя пред грейналото пано, преди да излезе на белия свят. Но повърхността отначало я разочарова: от беломраморния дворец във всички посоки се виждаха незначителни къщички, не по-хубави от акмолинските. И докато разглеждаше невзрачното кръстовище, изведнъж отнякъде й лъхна на сладък хляб също тъй приказно и празнично като от цветното стъкло.

Хлебарницата беше отсреща, напряко от метрото. Стара едноетажна сграда. Тя тръгна по ароматната вълна. Вътре блестяха синьо-бели фаянсови плочки и това също беше великолепие. Хлебарницата наистина беше хубава, някога беше принадлежала на Филипов, в сутерена още съществуваше фурната и дори в нея работеше старият хлебар, който преди революцията бе започнал като чирак край пещта…

Вътре в хлебарницата въздухът беше такъв, че сякаш можеше да отхапваш от него и да го дъвчеш. И имаше толкова хляб, че очите не го побираха. Беше като чудо невиждано и Аля отначало си помисли, че сигурно е толкова скъп, че тя не може да си купи. Но цената му беше обичайната, като в Акмолинск. Тя веднага си купи кравай, кифла с мая и ръжена питка. Захапа кравая, макар да й беше жал за красотата му. От него се посипа брашно, толкова фино и бяло, каквото в Казахстан не беше виждала. Нищо по-вкусно от този хляб не беше хапвала в живота си…

Като спираше на всеки десет крачки, домъкна своя страшно тежък куфар до института. Бързо приеха документите й и й дадоха направление за общежитието. Тя го намери трудно — в района на Красная Пресня, доста далече от метрото. След като свърши с формалностите по настаняването и получи легло в стая с четири легла, натика омразния куфар под железния креват и се завтече към Червения площад, да види Кремъл и Мавзолея на Ленин, Меката и Каабата на тази част на света.

Това беше най-великият ден в живота й: три чудеса на света й се разкриха отведнъж. Пред душата й се разкри една светиня на изкуството, която пияни изпълнители бяха сътворили от цветни стъкълца по ескизи на безсъвестни халтураджии, пред тялото — светинята на вкуса (първопроходците по целинните земи, земеделците заточеници и призованите на подвиг комсомолци дъвчеха сив клисав глинообразен хляб), а безсмъртният дух я издигна на божествени висоти край зъбчатата стена на велик храм. Алилуя!

Кой би посмял да я разубеждава в този ден? Кой би могъл да й предложи повече? Може би съседките й по общежитие не биха споделили възторга й, дори тя да бе изразила вълненията си пред тях. Но тя пазеше своето велико в тишината на своята душа.

Всичко, което бе замислила, стана. Представи се на изпитите много по-добре, отколкото бе нужно, за да я приемат. Дадоха й в общежитието легло и нощно шкафче в стая за четирима, с тоалетна и душ на етажа, с обща кухня и газов котлон. Всичко това й принадлежеше по право. Над епруветки и колби тя наблюдаваше своите състуденти. Всички бяха прекрасни, като чужденци — красиви, добре облечени и добре хранени и гледани. Най-хубав от всички беше Шурик Корн. После тя попадна в дома му. Това беше най-горният етаж на рая. Сега Аля твърдо знаеше, че може да постигне всичко. Трябваше само да се труди. И се трудеше. И беше готова на всичко.