Искрено ваш Шурик

53

Докато Мария растеше в балетното изкуство и се утвърждаваше в училището като бъдеща звезда, докато Вера следеше с трепет годишните и срочните изяви на ученичките и стискайки ръката на Шурик, хранеше с надежди своето погребано някога и възкръснало сега тщеславие, родителите на момичето се бореха за своето събиране. Енрике направи още един несполучлив опит да изпрати на Лена фиктивен съпруг, Лена направи решителната крачка. След като омотава две години селскостопанския испанец, тя се омъжи за него. Засега държаха в тайна от Мария омъжването на майка й. Но в края на краищата учението на испанския съпруг завърши и за голяма мъка на Вера Лена Стовба се заприготвя. Кой знае защо, Вера си въобразяваше, че ще успее да я придума да остави Мария, докато животът й се уреди окончателно:

— Защо трябва да травматизираш детето? Не се знае колко време ще мине, докато се съберете с Енрике, освен това не знаеш какви са условията там, където ще заведеш Мария. Ще може ли да учи там? Оправи си живота, стабилизирай се, тогава ще дойдеш за дъщеря си…

Но по този въпрос Стовба се оказа твърда като скала. Като баща на детето Шурик даде разрешение за заминаването му. Лена чакаше последните документи. Бяха купени билети за самолета до Мадрид през Париж. Енрике щеше да ги посрещне на летището. Стовба съобщи на Алварес че е купила билети, но е объркала датите — една седмица по-късно. През тази седмица трябваше да се реши всичко и сега щеше да решава не тя, а самият Енрике.

На Мария съобщиха за заминаването два дни преди това и през целите тези дни тя не престана да плаче. Беше почти на дванайсет години и външно изглеждаше като мома за женене, беше изпреварила съученичките си вече не с еди-колко си сантиметра, а с цяла епоха от живота: имаше менструация, бяха й пораснали малки гърди с големи зърна.

Очакваше я кариера, която сега можеше да рухне. Тя не искаше да се разделя с балета. Не искаше да се разделя с Веруся. Не искаше да се разделя с Шурик. На всичко отгоре никой не й казваше закъде точно заминават.

— Отиваме да се видим с татко ти — казваше Лена.

Мария кимаше и продължаваше да плаче. Вечерта преди заминаването се появиха всички обичайни признаци, че се разболява: хленчеше, седеше прегърбена на стола и търкаше зачервените си очи. Вера я прати да си легне. Преди да заспи, Мария извика Шурик.

— Дай ми нещо сладичко — помоли го тя.

Това беше общата им тайна от последните две години: Мария имаше природна склонност към напълняване и въпреки огромното изразходване на енергия в училище постоянно беше на диета и дори леко гладуваше. От храната й бяха изключени хлябът и захарта и Вера грижливо следеше какво яде. Но от време на време детето молеше Шурик „да го ударят през просото“ и тогава двамата отиваха в сладкарница „Шоколадница“ и Шурик й купуваше толкова сладкиши, колкото тя можеше да изяде. Пасти с крем, разбита сметана с шоколадов прашец, горещ шоколад, сладък и гъст като глицерин. Тя изяждаше всичко това, обираше докрай чинийката и облизваше лъжичката или вилицата и целуваше Шурик с лепкави устни. После се качваха на метрото на площад „Октябърски“ и тя, повалена от захарния удар, винаги заспиваше, прислонена до рамото на Шурик, и спеше дълбоко, така че той трябваше да я буди на „Белоруская“.

— Дай ми нещо сладичко — помоли Мария и той се зарадва, че в чекмеджето на бюрото си има блокче рядък шоколад, подарен му от майката на ученик по случай някакъв празник.

Той донесе шоколада, разгъна станиола и отчупи парченце.

— Храни ме — помоли Мария и той постави в широко отворената й уста шоколадовото квадратче. Извивката на устните й беше пурпурно-розова, контрастирайки с тъмните устни. Тя леко ухапа пръста на Шурик, намръщи лице и се разплака.

— Не реви — помоли я той.

— Целуни ме — Мария седна в леглото и го прегърна.

Той я целуна по главата.

— Мразя те — каза Мария, грабна шоколада и го запокити далече от себе си.

Колко хубаво, че заминават, инак в края на краищата тя щеше да ме докопа… Той отдавна знаеше, че Мария е от жените, които искаха да получат любовната си дажба от него. Беше хвърлил много часове от живота си по нея, беше я учил на езици, беше я разхождал, беше я водил на училище и обичаше момичето, но дълбоко в душата си знаеше, че когато порасне, тя ще му предяви женските си права, така че сега заминаването й беше за него не толкова загуба на мило и любимо същество, колкото избавление от назряваща неприятност.

Вера преглъщаше сълзите си и опаковаше в малко куфарче четири чифта балетни обувки трийсет и девети номер, четири трика, хитон и ушита в ателиетата на Болшой театър пачка.

„Каква силна жена, постигна целта си… — размишляваше тя. — Аз никога не бих могла така да…“

Възхищението й се смесваше с раздразнение и горчивина: тя не иска нищо да пожертва за Мария… както аз навремето пожертвах всичко за Шурик…

Нещо се беше разместило в паметта й и тя отдавна беше свикнала с мисълта, че наистина е пожертвала заради сина си своята артистична кариера, а позорното й изключване от студията на Таиров заради професионална непригодност се бе смалило в някакво ъгълче на спомените й като нещо съвършено незначително. Сега се измъчваше, задето не бе съумяла да убеди Лена да остави дъщеря си за още няколко години, докато дарбата й укрепне, докато тя не се оформи като нова Уланова.

Тягостното предчувствие, че никога повече няма да види Мурзик, че е свършил щастливият период от живота й, а занапред я очаква скучна и лишена от творчество старост, не я оставяше да заспи. Освен това й беше обидно, задето Шурик, верният Шурик сякаш не разбираше каква загуба е това за нея: колко сили, надежди, труд бяха вложени в детето и сега всичко това може да отиде на вятъра! Не се знае къде, с кого, в каква страна ще се озове момичето и колко време ще мине, докато отново застане до станока! Катастрофа! Пълна катастрофа! А Шурик — сякаш нищо особено не се случваше!

Вера дълго се въртя в леглото, после стана и отиде при спящата Мария. Момичето лежеше свито на кълбо, но сякаш прегърбено и със свити юмручета по боксьорски прикриваше устата и брадичката си. Мария спеше на мястото на Елизавета Ивановна, а за Лена беше приготвено походно легло в същата стая. Но Лена я нямаше.

„Нима? — смая се Вера Александровна от своята догадка… — Може би просто още не си е легнала?“

Тя си наметна пеньоара и отиде в кухнята — там светеше, но нямаше никого. В банята и в тоалетната също нямаше никого, но и там светеше.

„Пушат при Шурик“ — намери обяснение Вера и като угаси машинално лампите, отиде до кухненския прозорец и замря: и природата, и сезоните отдавна вече бяха напуснали града, само на вилата още съществуваха дъжд, вятър, денонощно преместване на светлината и сенките, но в тази минута тя разбра, че всичко това го има и в града: зад прозореца се вихреше истинска драма — бе започнало мартенското затопляне, силен вятър гонеше бързи прозрачни облаци и движението им се простираше от единия до другия край на небето, но особено ясно това личеше на фона на ярката, почти пълна луна и Вера се почувства като в театър: присъстваше на грандиозен спектакъл, завладяващ те докрай с остротата на сюжета и красотата на постановката си… голите клони на дърветата се втурваха като добре овладян кордебалет ту в една, ту в друга посока, защото ниският вятър се извиваше и избухваше на пориви, докато горният се носеше като плътен поток, от ляво на дясно, а луната бавно се местеше в противоположната посока, и съседният покрив с двата помъртвели комина беше единствената точка на покой и опора сред цялата устремена нанякъде и олюляваща се картина…

„Боже, колко е величествено“ — помисли си Вера Александровна и се отдаде изцяло на изживяването, както й се случваше на хубави концерти и на най-добрите спектакли… С лек оттенък на самолюбуване: тя беше способна на това възвишено изживяване…

Скръцна врата. Тя се обърна: в мрака на коридора се мярна белотата на строен гръб. Лена се шмугна в банята.

„Как… как е възможно? — Вера потресена се подпря на перваза. — Трябва веднага да се махна, за да не разберат, че съм била свидетелка на това… на това…“

Чу се звук на лееща се вода… Вера се прокрадна по коридора до стаята си и без да съблича пеньоара, си легна. Тресеше я.

Боже, колко е грозно… Значи те с Шурик винаги са имали някакви отношения? Но защо, защо тя не остана с нас заради Мария? Какво е това? Родителски егоизъм? Пълна неспособност да се жертваш? Толкова години да мечтаеш за срещата с любимия човек и ето така… Тя се мъчеше да разбере, но не можеше. Любовта е трагично и висше чувство и това промъкване по коридора… Ами Шурик, Шурик? Какъв ти фиктивен брак, щом… Нито една мисъл не намираше края си, само откъслеци от възмутени чувства, оскърбление, погнуса, страх и мъка от загубата се кълбяха и се завихряха в душата й… Тя не заплака веднага — едва когато събра сили. И плака до сутринта.

Вера не отиде до Шереметиево. Сбогува се с Мария пред асансьора. В последната минута Мария горещо прошепна в ухото й:

— Не съм ти казала най-важното: когато порасна, аз ще дойда, а ти направи така, че Шурик да не се ожени за никоя, за него ще се омъжа аз.

Шурик беше доволен, че майка му не тръгва за летището:

— Разбира се, Веруся, по-добре си остани вкъщи. За Мария още едно сбогуване ще бъде допълнителна травма.

Всъщност той пазеше от травма майка си. И я опази. По пътя към Шереметиево таксито се повреди и шофьорът дълго се рови в желязната утроба на колата. Лена, проклинайки лошия си късмет, слезе и протегна ръка към потока коли. Нито един гад не спираше. Всичко рухваше. Кроен цяло десетилетие план се проваляше заради някакво гнусно желязо. След майка си от колата изхвръкна и Мария, заподскача, заразмахва ръце и завика:

— И няма да заминем! И няма да заминем!

Лицето и очите на Стовба побеляха, тя смъкна шапката на Мария и яростно я зашиба с нея по лицето. Шурик излезе от вцепенението си и издърпа Мария при колата. Лена се хвърли към тях. Яростта й се прехвърли върху Шурик. Тя го разтърсваше за яката и крещеше:

— Бездарник! Парцал! Мамино синче! Хайде направи нещо де!

Мария висеше на дясната му ръка, с лявата той отбиваше нападението.

Дано цялото това безумие като от лош филм свърши по-скоро… Какво щастие, че мама не дойде… Кошмарна жена… Луда вещица… Горката ни Мурзик…

Спря някаква раздрънкана кола. Шофьорът на таксито отиде при шофьора, с когото размени няколко думи. Лена схвана, че съдбата се е смилила над нея и няма да закъснеят за полета. Шофьорът местеше куфарите от багажник в багажник, Шурик бършеше разкървавения нос на Мария.

За двайсет минути стигнаха до летището. Без нито една дума Шурик извади от багажника куфара на Стовба. Мария носеше малкия си, напълнен от Веруся куфар. От време на време Шурик бършеше носа й. Стовба вървеше напред, без да се обръща, с голям спортен сак. Колко хубаво беше, че никога вече нямаше да се наложи да я утешава…

Шурик мъкнеше огромния куфар, в свободната му ръка се беше вкопчила Мария. Полетът вече беше обявен, спряха пред бариерата. Стовба разлепи стиснатите си устни:

— Извинявай. Изпуснах си нервите. Благодаря ти за всичко.

— Абе няма нужда — махна с ръка Шурик.

Мария притисна устни до ухото на Шурик:

— Кажи на Веруся, че ще си дойда… И ме чакай. Нали?

Те минаха отвъд бариерата, Мария дълго се обръща и маха с ръка.

После Шурик дълго пътува с автобуса до метростанция „Аерогара“. Настроението му беше отвратително. Искаше му се по-скоро да се озове у дома, при майка си. С удоволствие си мислеше, че ще си бъдат пак двамата, че вече няма да става в седем сутринта, да се мъкне със сънената Мария по тролейбуси и вагони на метрото… Чувстваше се скапан и недоспал.

„Ще трябва да пратя Веруся в някоя почивна станция“ — мислеше си той, заспивайки на задната седалка в претъпкания автобус.

Мария и Лена Стовба летяха за Париж. През целия път се целуваха.

Мария разреши на майка си да й свали зимното палто, но шапката — по никакъв начин. Това зимно палто и шапка от черен астраган, купени от „Детски мир“, Мария ще се реши да изхвърли едва след пет години. Пак тогава ще напише последното си писмо до Москва със съобщението, че е приета в нюйоркска балетна трупа. Оттогава следите на Мария и родителите й окончателно ще се изгубят…