Искрено ваш Шурик

39

Всичко беше предвидено и пресметнато, но през нощта иззвъня телефонът: обаждаше се Матилда Павловна от Вишни Волочок. Спешно се нуждаела от нещо.

Сега тя по половин година не мръдваше навън от селото. Селският живот не я пускаше, зеленчуковата и овощната градина я увличаха повече от предишната й работа на художник. Все по-често се заглеждаше в старата круша или в големия камък в покрайнините на селото с чувство, подобно на вина: с какво право, откъде накъде бе унищожила толкова дървесина и красиви камъни заради скулптурните си упражнения? Сега повече се любуваше на простата селска красота, насади цветя и развъди кокошки. Със завист попоглеждаше към съседската коза — розово-сивкава, с опушеносиви рога. Красавица, дали да не вземе едно козле от нея?… Нае работници да поправят стария кладенец.

Ходеше с дълга стара пола, боса, както селските женоря отдавна вече не се носеха. Те току хихикаха: що така, Мотя, ходиш като някоя просякиня?

В селото я наричаха не Матилда Павловна, а Мотя, както й викаше майка й.

Тази година колхозът се захвана да я съди: вярно, беше наследила къщата напълно законно, но земята, на която беше построена, беше колхозна и сега искаха да й отрежат парцела. Когато я дадоха под съд, умни хора я посъветваха, че може да откупи земята като за вила. И сега спешно й трябваше служебна бележка, че е член на Съюза на художниците и има някакви допълнителни освен обичайните за съветските граждани права да купува земя. Това беше една глупост, но глупост държавна, общоприета и срещу тази глупост можеше да се излезе само с подобна глупост — като тази служебна бележка например. Матилда се обади в московската организация на Съюза на художниците, обещаха й да й издадат такава служебна бележка, но секретарката, от която трябвало да се вземе бележката, заминавала в отпуск на Юг, така че Матилда, след като чака цяла нощ в пощата да поправят скъсана някъде жица и да я свържат с Москва, сега молеше Шурик спешно да отиде не по-късно от довечера при секретарката или в службата й, или вкъщи и да вземе тази служебна бележка… Делото щяло да се гледа вдругиден, така че утре тя трябвало да получи бележката във Вишни Волочок.

— Ще стане, ще стане, Матилда, не се тревожи! — обеща Шурик.

Но Матилда и без това вече не се тревожеше: нали го бе хванала по телефона, а той беше истинско приятелче, никога не беше я подвеждал. Матилда попита за майка му, за Валерия, но чуваемостта за тези учтиви въпроси беше твърде лоша…

— Ела, Шурик! Хем да поостанеш повечко! — викаше тя в слушалката. — След дъждовете тук имаме много гъби! А! И друго! Не забравяй лекарството ми!

— Ще дойда! Ще дойда! Няма да забравя! — обеща Шурик.

Гъбите не го интересуваха ни най-малко. Вече беше купил лекарството, което Матилда вземаше срещу високо кръвно. Двете опаковки бяха в хладилника. Той още веднъж провери будилника, за да не се успи за посрещането на Валерия.

Влакът пристигаше в десет и четирийсет сутринта, но Шурик трябваше първо да отиде до нейния двор, да извади от гаража инвалидния запорожец — той отдавна вече караше колата й с пълномощно — и да натовари в него инвалидната количка.

Още от рано сутринта всичко тръгна наопаки: първо се откъснаха две копчета от последната му чиста риза и трябваше да ги шие, после от мивката сама си падна и се счупи бабината чаша, след това се позвъни на вратата — на прага стоеше Михаил Абрамович с мокро шишенце в ръката и помоли Шурик преди работа да го занесе в лабораторията на „Благовешченски“… Беше толкова мършав, прежълтял и нещастен, че Шурик кимна и без да продума, уви шишенцето във вестник.

За щастие в лабораторията нямаше опашка и той за десет минути стигна до двора на Валерия и отвори гаража. Колата, която ръждясваше в гаража триста и шейсет дни в годината, не искаше да запали. Той се качи в апартамента и помоли новия съсед, настанен тук, след като бившият съпруг на Валерия се бе изнесъл, да му помогне и той с мърморене слезе долу. Този възрастен милиционер беше сръчен, добре се отнасяше към Валерия и леко презираше Шурик.

Съседът отвори капака, тайнствено пипна тук-там и колата запали. Шурик потегли, но от радост забрави да вземе количката. Наложи се да се върне от половината път и времето, което си бе дал с резерва, сега започна да го притиска. Въпреки железопътните обичаи влакът не закъсня, а пристигна с десет минути по-рано и Валерия, подпряна на двете патерици, остана да стои на перона, притеснена и нещастна: с куфара и чантата не можеше да направи и крачка…

Шурик тичаше по перона с инвалидната количка, напълно споделяйки притеснението на приятелката си…

Пристигнаха у Валерия без приключения. На три качвания той натовари в асансьора Валерия, куфара и количката, вкара всичко в стаята и хукна към своите туристи. Влезе в ресторанта точно в един и половина, когато французите — в пълен състав, скупчени — тъпчеха от крак на крак, понеже не знаеха как да се настанят по масите сами. Следваше хранене, което не се полагаше и на Шурик. След ресторанта Шурик поведе желаещите в ГУМ11, където можеха да си купят последни сувенири. После един стар лекар от Лион го помоли да му покаже някоя аптека, а една дебеланка от Марсилия искаше да види планетариума. Но поредното „Лебедово езеро“ щеше да започне скоро, така че отмениха посещението на планетариума. Докато балерините пърхаха над прашния под на сцената, Шурик успя да изтича до „Елисеевски“: Валерия нямаше нищичко за ядене. Определено нямаше време да отиде при онази секретарка за служебната бележка. Обади се по телефона и се разбраха да отиде утре рано сутринта — тя щяла да тръгне от къщи в осем и половина, но не за службата си, а за поликлиниката.

След спектакъла се състоя прощалната вечеря. На другия ден французите отлитаха за Париж. Шурик остави чантата с продуктите под бюрото на администратора на хотела — след доста молби. Гладният Шурик превеждаше менюто. Не му се полагаше вечеря и той току се опитваше да се измъкне за минутка, за да хапне от своя салам в чантата под бюрото. После дойде представителят на „Интурист“ със своята помощничка, която изглеждаше доста курвенски, и Шурик трябваше да превежда някакъв ужасен „шербет“ за олимпийското приятелство. После напилият се лекар от Лион довлече при него две проститутки, явно за преговори, но момичетата, щом видяха официални представители, се притесниха и начаса се изпариха…

В един и половина през нощта Шурик най-сетне пристигна у Валерия. Тя седеше във фотьойла, розова, напълняла. Косата й беше младежки сресана на бретон върху челото, а останалото им богатство падаше подредено върху раменете и бодро се подвиваше като вълна навън. И кимоното й беше ново, не на бледи щъркели, а на разхвърляни хризантеми върху диненоален фон… Трапезата беше сервирана: руският порцелан си съперничеше с германския. По средата на масата се извисяваше платнена грейка във вид на кокошка с тенджерка елдена каша под топлата кокоша трътка. Валерия не беше намерила нищо за ядене вкъщи освен елдата и макароните. Седнала във фотьойла с книга в ръце, тя търпеливо чакаше Шурик за вечеря.

Той остави чантата до вратата, приближи до Валерия, млясна я по челото и се тръшна на един стол:

— Безумен ден! Сега ще хапна нещо набързо и ще си бягам…

„Няма да те пусна“ — помисли си Валерия.

Той скочи, извади от чантата пакетите и ги сложи на масичката за сервиране до нея. Тази жена толкова удобно, уютно бе подредила живота си, така че да не става от фотьойла си… Тя припряно разгъваше пакетите, душеше ги и се усмихваше. Устните й лъщяха от розовото червило, а алената коприна се отразяваше в лицето й и Шурик виждаше колко е красива, знаеше, че иска да му се хареса, затова си бе слагала дебели ролки през деня и бе успяла да си направи маникюр — гъстият розов лак грееше влажно в известно противоречие със загрубелите от патериците ръце, целите на сини жилки.

— Там хранеха прилично, много прилично. Но храната беше толкова скучна… Браво на тебе, че си купил есетра… Сипи си каша…

Наряза на порцелановата дъсчица кашкавал, подреди риба в чинийка. Извърна се, както беше във фотьойла, отвори вратичката на крехкото шкафче, извади лопатка и плоска вилица за риба…

— Да си измия ръцете — сети се Шурик и излезе.

„Никъде няма да го пусна“ — реши Валерия, но веднага се поправи, смирено молейки Висшата инстанция: — Нека да остане, а? Та аз не те моля за кой знае какво…

След като детенцето й загина, изгуби го, след като изгуби окончателно и краката си, тя престана да ходи в Литва при старото кюре, научи се да води преговорите си сама, без посредници. А на кюрето от време на време само пишеше писма. Когато й се случваше нещо хубаво, благодареше на Господ. Съгрешеше ли, се разкайваше, плачеше, молеше за прошка. Обета, който сама бе дала пред Господ за детенцето, също отмени сама. Той не удържа думата си, та аз ли, слабата жена? Ето защо скоро след като се съвзе от тази ужасна история, привика Шурик с пръст и — къде ще се дява той? — го върна в леглото си.

Именно тогава се сприятелиха истински. Всички други мъже в живота й, започнеха ли да я съжаляват, от уплаха веднага я зарязваха. А Шурик сякаш бе устроен различно от всички други: Валерия отдавна се бе досетила, че при него жалостта и мъжкото желание се намират на едно и също място.

Следвайки инстинкта и женските си навици, тя гледаше да се украси, да повдигне настроението си до радостно-лекомислено, смееше се звънливо, намигаше с трапчинките си, но той обикновено рипваше в дванайсет и половина щом се сетеше за майка си, която не спеше и го чакаше. Но когато тя не можеше да надвие сама пристъпа на болката, на лошото настроение или на самосъжалението, той не я оставяше сама. Обаждаше се на майка си, питаше я как се чувства и може ли да не се прибира тази нощ. И тогава оставаше и толкова й се радваше, че Валерия вече не се самосъжаляваше, а се гордееше с красотата и женствеността си, а съжаляваше него, толкова по детски невинен, трогателен и мъжествен. А за какво — самата тя не разбираше…

— Отвори виното — подаде му тирбушона Валерия. — Всички съседи днес изпозаминаха нанякъде. Толкова е неприятно да съм сама в апартамента…

Разбира се, лъжеше. Сама в апартамента й беше много приятно и спокойно.

— Лерочка, днес не мога да остана. Утре трябва да замина за Вишни Волочок, Матилда спешно се нуждае от една служебна бележка, дали са я под съд.

— Ами ще отидеш — усмихна се Валерия. Приятелството на Шурик и Матилда по някакъв начин й беше дори симпатично: Матилда беше бабичка, с десетина години по-стара от нея…

— Да, но още рано сутринта трябва да прескоча за бележката, не е у мен…

Вече щеше да заразказва подробно и за лекарството в хладилника, и за французите, които сутринта трябваше да закара до Шереметиево… Но Валерия сякаш не го чуваше. Гледаше настрани, с отпуснати ъгълчета на устните. Аха-аха, щеше да заплаче…

Шурик я вдигна от фотьойла и я настани на дивана. Кашата, извадена изпод парцалената кокошка, изстиваше в чинията. Сълзите така и не се проляха…

Той утешаваше приятелката си малко припряно, но наистина сърдечно.

После хапна от студената каша и си тръгна. Да наваксва. В шест и половина вече беше вкъщи, грабна лекарството и тръгна за далечното Чертаново за Матилдината бележка, от там — в „Национал“, от „Национал“ — в Шереметиево, от Шереметиево — на Ленинградската гара. И успя да хване влака, и успя да си купи билет от кондуктора, и пристигна във Вишни Волочок. Последният автобус вече беше заминал, но той спазари един частник, който го закара в селото, така че стигна преди автобуса. Матилда дори не успя да се разтревожи дали този път Шурик не я е подвел…

С побеляла коса, много отслабнала, тя го посрещна с бутилка водка и готова трапеза. Разцелуваха се. Първата работа на Шурик беше да сложи на масата бележката и лекарството. Когато тя се върна от пруста, където беше газовият й котлон, понесла тиган с пържени картофи, той спеше, обронил къдрава глава на скръстените си по ученически ръце.

Добро момче…