Искрено ваш Шурик

14

Очакваше се Нова година да бъде печална: така го бе замислила Вера Александровна. Бе се настроила на благороден минор, бе извадила албума на Менделсон и предварително бе репетирала Втората соната. Нямаше особено високо мнение за изпълнителското си ниво, но единственият зрител, на когото разчиташе за новогодишната вечер, беше най-доброжелателният на света.

Актьорската й душа не умираше. Старият спектакъл на живота й се бе провалил, овехтял и тя започна да си създава нов от подръчни материали, от сбиритока, както казваха в театъра. На Менделсон подхождаше черна рокля, затворена, но с прозрачни ръкави, подобаваща за изпълнителка. А и черното й отиваше. Ама според еснафските традиции Нова година не се посрещала в черно — много важно. Трапезата ще бъде скромна: никакви мамини пирожки с прасешки вид, съвършено еднакви, сякаш машинно производство, никакво семейно боле в сребърна кофичка стил а ла рюсс… Между другото, къде ли се е дянала тя, трябва да попита Шурик… Мънички сандвичи… Е, тарталетки може да се купят от бюфета на ВТО4. Портокали. И бутилка сухо шампанско. Толкова. За нас двамата.

Ще метна маминия шал на облегалката на фотьойла и Стендал ще стои там отворен, както остана, след като я откараха в болницата. И очилата… И ще сервираме за трима. Да, за нас тримата.

На Вера и през ум не й минаваше, че Шурик може да има някакви свои планове. За предстоящия празник на него, както винаги, му бяха поверени няколко роли: паж, събеседник и възторжена тълпа. Е, и, естествено, на мъж, във висшия смисъл. В най-висшия смисъл.

А на Шурик не му беше до празници. Рано сутринта на трийсет и първи той отиде на зачот по неорганична химия. Почука на вратата на аспиранта Хабаров точно в момента, след като аспирантът беше ударил с лаборанта по една мерителна стограмова чашка правилно разреден държавен спирт.

Това беше вече третият опит на Шурик да вземе зачота и ако не го вземеше днес, нямаше да го допуснат до изпитна сесия. Неуверено застана на вратата. Аля, наставничка и съчувстваща, надничаше иззад гърба му.

— Ами ти какво, Тогусова? — попита Хабаров, който отдавна й беше дал зачота заради високите й постижения, без изобщо да се явява.

— Ами така — смути се Аля.

— Ох, нямате си работа, деца — добродушно въздъхна Хабаров. Организмът му вече бе усвоил чашката, всичко отвътре и отвън се бе сгряло, бе станало добричко.

Хабаров беше начинаещ алкохолик и Шурик случайно уцели най-хубавите минути от вълнообразното му състояние. Реши задачата бързо и невярно. Това се видя смешно на Хабаров, той избухна в смях, даде му друга и излезе в другото помещение при своя верен лаборант, за да повторят. След петнайсетина минути се върна и откри забравения Шурик с решена от Аля задача, разписа се в книжката му и намигна, размахал пръст:

— Хем нищо не знаеш, Корн!

В коридора Шурик грабна Аля на ръце и я завъртя, като смачка старателно нагласената й прическа.

— Ура! Даде ми го!

Аля се възнесе на седмото небе — коридорът беше пълен със студенти и всички видяха как той я завъртя. Ето го най-ясното доказателство, че съсредоточеният труд на завоюването е дал първите плодове. Неговата радост, насочена към нея, и омачканата й прическа показваха на всички, че между тях става нещо. Сближаването бе започнало и тя беше готова да се труди, колкото е нужно, за да извоюва своята голяма награда.

С кокалеста ръчица тя оправи смъкналото се настрани кокче и със суетливо движение прокара ръка по якичката на синята блуза, по полата, пощипна се по прасеца, за да повдигне чорапа.

— Е, честито — кокетно завъртя рамо.

В този момент тя беше почти хубавичка, леко напомняше японката от лъскавия календар, един от многото, които през тази година бяха стигнали до Русия.

— Страшно много ти благодаря — все още сияеше щастливият Шурик.

„Ще ме покани“ — помисли си тя.

Кой знае защо, си беше втълпила, че ако си вземе зачота, той непременно ще я покани вкъщи за Нова година. От няколко дни вече всички се суетяха, договаряха се, събираха пари, купуваха продукти, обсъждаха у кого е най-добре да се съберат. Това беше особено важно за студентите, които живееха в общежитието: строгото началство преследваше пиенето и разните други безобразия, които неизменно ставаха на този ден. Всички провинциалисти искаха на този ден да отидат в някой истински московски дом.

Шурик прехвърляше изписаните листове от джобовете си в чантата, а тя стоеше до него и трескаво се чудеше какво ли трябва да каже веднага, незабавно, за да накара тази благоприятна минута да поработи за нея. Но не намери нищо по-добро от обикновеното:

— А къде ще празнуваш Нова година?

— Вкъщи.

И разговорът се заприщи и не беше възможно да се спечели нещо от него: Аля не искаше да се натрапва.

— Трябва да купя елха, обещах на мама — свойски й съобщи Шурик и добави простичко и окончателно: — Благодаря ти, Алка. Без тебе нямаше да взема тоя зачот. Е, аз ще тръгвам…

— Да, и аз трябва да тръгвам — надменно кимна Аля и закрачи по коридора, като ритмично полюшваше тупираната си черна коса и мъжествено сдържаше ядните сълзи на неуспеха.

В общежитието беше в разгара си бойна подготовка: съквартирантките на Аля гладеха, подшиваха нещо, гримираха се с германски грим от купените с общи пари кутийки и наново си слагаха руж и сенки. Щяха да ходят на празника в институт „Патрис Лумумба“, но не бяха поканили Аля. Аля си легна и се зави през глава с одеялото.

— Да не си болна? — попита Лена Стовба, докато фокусираше в огледалце отражението на кръглото си като яйце око.

— Заболя ме корем. Мислех да ходя у Корн, но явно няма да отида — намръщи се Аля. В корема й, ако се съсредоточеше, наистина ставаше нещо.

— Аа — отговори Лена, докато плюеше върху туша и съсредоточено го размазваше с четчица, — той покани и мен, но аз не искам.

Аля насочи вниманието си към корема — боли. Дори е по-добре. Интересно защо тя лъже? А може и да не лъже?

Стовба седеше по бял комбинезон с цепка отпред, обвила хубавия си пълен крак около крака на стола и старателно опулила очи, за да не влезе туш в тях. Тя беше от богато семейство, от къщи й изпращаха колети, на два пъти идва майка й, донесе продукти, каквито и в Москва хората не бяха виждали…

В девет и нещо всички излязоха, като оставиха подире си страшна бъркотия: извадени от гардероба рокли, включена ютия, ролки и памуци с алени и черни лекета. И точно тогава Аля се разплака.

След като си поплака, се утеши по стария си начин — като се погали. Гърдите й бяха малки, корави, като недозрели круши. Коремът й, по-рано хлътнал, с изхвръкнали ябълки и симфиза, сега благодарение на филиповския хляб се беше изгладил. Талията й беше тънка, а и всичко останало не беше по-лошо, отколкото на другите — отгоре нежен велур, отвътре хлъзгава коприна.

Тя стана, погледна се в прашното огледало: на лицето й всичко поотделно беше хубаво, но съчетано небрежно, без нужното внимание — очите тесни, дълги и могат още да се удължат, но поставени малко по-близо, отколкото трябва. Носът — мъничко смачкан, като на баща й, но това не е страшно. Обаче разстоянието между върха на носа и горната устна е твърде малко. Тя изопна горната устна, като пъхна езика си под нея — така щеше да бъде по-добре… Германските гримове бяха останали неприбрани и тя, без да пести чуждото, си нарисува огромни вежди, а очите постави в черна рамка… Избърса грима, отново се наклепа. Все пак приличаше повече не на пухкавата японка от календара, а на баща й, самурая…

После започна да мери чуждите рокли. Тук беше прието да си разменят дрехите, да ги носят като общи. Момичешкото богатство беше доста мижаво, но за Аля — повече от достатъчно. Дори като се имаше предвид, че нищо от гардероба на Стовба не й ставаше — нито на ширина, нито на дължина. Тя прехвърляше блузки и рокли с хладен поглед, без завист. Ето, ще си купи такава: вишнева, копринена, но за нищо на света на райета — само узбечките от чаршиите носят раирано. Освен това ще си купи ботуши. Високи. След Нова година й обещаха работа като чистачка в катедрата. Ще спечели пари и ще си купи…

От огледалото я гледаше не кой знае каква красавица, но не и Аля Тогусова. Друго, ново лице. Тя едва можеше да се познае. Монетите за телефон бяха в ъгловото нощно шкафче. Накрая забеляза флакон с парфюм. Повъртя го в ръце, напръска се. Парфюмът се казваше „Може би“. Тя взе монети от по две копейки и слезе във фоайето при телефона…