Исторически новели

Тщеславието на Кандавъл

През VII–VI век пр.н.е. експанзията на либийското царство в Западна Мала Азия довежда до първия исторически сблъсък между елини и народ от Изтока. За първи път елинските градове по малоазийското крайбрежие губят своята независимост, когато на лидийския престол застава цар Крез от рода на Мермнадите. Херодот разказва как век и половина преди това родът на Крез отнел царската власт от дотогавашния род на Хераклидите.1

Имало в Сарди един цар на име Кандавъл, потомък на Алкей, сина на Херакъл. Същият този Кандавъл се влюбил в собствената си жена и — нали бил влюбен — помислил, че има най-хубавата жена на света. Така са помислил, а в свитата си имал човек, който особено му допадал — Гигес, сина на Даскил. На този Гигес Кандавъл доверявал най-важните свои дела, а взел и красотата на жена си премного да хвали. Не минало много време и Кандавъл, комуто била отредена зла участ, казал на Гигес: „Останах с впечатление, че не ми вярваш, когато заговоря за красотата на жена си, затуй — нали ушите на хората са по-недоверчиви от очите им — направи тъй, че да я видиш гола.“ Ахнал Гигес и рекъл: „Господарю, какво недостойно нещо предлагаш, като ме караш да видя господарката гола! Със снемането на хитона жената снема и свяна си. А хората открай време са установили кое е хубаво и кое — не, и ние трябва да се учим от тях. «Всеки да гледа своето си» — туй е стара мъдрост. Аз вярвам, че царицата е най-хубавата от всички жени, и те моля, не искай нередни неща от мен.“

Тъй говорел, противейки се, Гигес — било го страх да не му се случи впоследствие нещо лошо. Царят отвърнал с думите: „Имай кураж и не се бой нито от мен, нито от жена ми, защото ти предлагам такова нещо не за да те поставя пред изпитание. А от нея пакост няма да стане — ще наредя всичко добре и тя няма да усети, че си я видял гола. Ще те поставя зад открехнатата врата на стаята, в която спим. След като вляза аз, жена ми също ще се прибере да си легне. Близо до вратата на спалнята има стол. Тя ще свали дрехите си една по една, ще ги сложи на него и ще ти даде сгода да я разгледаш на пълно спокойствие. Щом пристъпи от стола към леглото и ти останеш зад гърба й, оттук нататък да внимаваш да не те забележи като излизаш през вратите,“

Като нямало как да се измъкне, Гигес приел и когато дошло време за лягане, Кандавъл го въвел в стаята. Малко след това се прибрала и царицата. Гигес я видял как влиза, съблича дрехите си и пристъпва към ложето, подир което той тихомълком зад гърба й се измъкнал от стаята. Ала жената го зърнала, докато излизал, досетила се, че стореното е от мъжа й, но нито викнала от срам, нито се издала, че е усетила, понеже намислила да отмъсти на мъжа си. А за лидийците, както и за почти всички варвари2, е голямо безчестие дори мъж да бъде видян гол. И тъй, царицата никак не се издала тогава и запазила спокойствие. А на сутринта, след като поставила нащрек своите най-верни слуги, тя повикала Гигес. Без ни най-малко да подозира, че царицата знае за станалото той отишъл, когато го поканили — приучен бил от по-рано, викнела ли го тя, да дохожда. Но като се явил тоя път при нея, царицата казала: „Давам ти да избереш по желание един от двата пътя пред теб: или убий Кандавъл — тогава аз и лидийското царство ще станем твои, или самият ти, загдето се подчиняваш безпрекословно на Кандавъл, ще трябва да умреш незабавно, та да не можеш занапред да гледаш онова, което не ти се полага. Във всеки случай или той трябва да загине, задето те е подучил, или ти, задето ме видя гола и престъпи обичая.“ Гигес останал известно време стъписан от казаното, после замолил царицата да не го принуждава насила към такъв избор. Не успял обаче да я разубеди и като видял, че наистина е изправен Пред неизбежността или да погуби господаря си, или сам да загине, той предпочел да запази своя живот. Сетне се обърнал към царицата с думите: „Щом ме заставяш пряко волята ми да убия господаря, нека видим тогава по кой начин да го нападнем.“ Тя рекла в отговор: „Ще пристъпим от същото място, гдето ме показа той гола, и ще го убием, докато спи,“

Та наговорили се те и когато нощта настъпила, Гигес последвал царицата в спалнята. Там тя му дала една кама и го скрила зад оная врата. Подир това, щом Кандавъл се унесъл в сън, Гигес се промъкнал незабелязано и го убил — така жената и царството станали негови.3

Чудно избавление

Гръцките градове по малоазийското крайбрежие падат един след друг под властта на Лидия. Идва ред и на Милет, който едва на дванадесетата година успява да се отърве от обсада с помощта на коринтския тиран Периандър.

На времето си Арион от Метимна никому не отстъпвал в пеенето и свиренето на китара и, доколкото ни е известно, бил първият човек, който съчинил, дал име и изпълнил дитирамб4 в Коринт. Разказват, че този Арион прекарал по-голямата част от живота си в двора на тирана Периандър5, когато го обзело желание да отплува за Италия и Сицилия. След като напечелил там много пари, пожелал да се върне в Коринт. И понеже не разчитал на никого другиго, освен на коринтяните, наел кораб с коринтски екипаж и потеглил от Тарент. Ала моряците се наговорили, щом стигнат в открито море, да го хвърлят от кораба и да му вземат парите. Арион разбрал и като им дал парите, взел да ги моли да не отнемат живота му. Така и не могъл обаче да ги склони и моряците го заставили да избира: ако искал гробът му да е на сушата, да умре от собствената си ръка, иначе тозчас да скочи в морето. Доведен до безизходица, Арион им се примолил, щом такава е волята им, да го пуснат да застане в тържествено облекло на мостика и да попее, като обещал след пеенето да сложи край на живота си. Доволни от случая да чуят най-добрия певец на света, моряците се дръпнали от кърмата към средата на кораба. Тогава, като облякъл празнични дрехи, Арион взел китарата и застанал на мостика, сетне запял с висок глас химн към Аполон и след края на песента се хвърлил с дрехите в морето6. Моряците отплували към Коринт. А за Арион разказват как един делфин го поел на гърба си и го пренесъл до Тайнар. Със слизането си на брега Арион се запътил към Коринт, пристигнал там и описал своето премеждие. Периандър, обаче, от подозрителност го турил под стража и никъде не го пускал, като зорко следял за идването на моряците. Когато най-сетне пристигнали, Периандър ги повикал, разпитал ги знаят ли нещо за Арион и докато те разправяли, че бил жив и здрав в Италия и че го били оставили в Тарент, където работите му вървели добре, Арион се показал пред тях — същият онзи Арион, който скочил от кораба! Хванати в лъжа, смаяните моряци не могли вече да отрекат вината си. А в Тайнар и до ден днешен има неголяма бронзова статуя, дар от Арион, изобразяваща човек, яхнал делфин.

За щастието

След като почти всички народи отсам река Халис били покорени от Крез и присъединени към лидийското царство, в цъфтящата и богата столица и запристигали — един за едно, друг за друго — всички мъдреци на Елада, които живеели по това време. Сред тях бил и атинянинът Солон, който, след като се явил по поръка на атиняните закони, заминал в странство за десет години. Той отплавал под предлог, че иска да попътува, а в действителност — за да не го принудят да отмени някои от законите, които въвел. Атиняните сами не можели да сторят това, понеже били здраво обвързани с клетва да съблюдават в продължение на десет години всички създадени от Солон закони.

Тъкмо по тия съображения, пък и за да види света, Солон потеглил за странство, посетил в Египет фараона Амасис, а също и цар Крез в Сарди7. С пристигането си в двореца бил на гостен от Крез. Подир това, на третия или на четвъртия ден, по нареждане на царя слугите развели Солон из съкровищниците и му показали цялото им богатство и великолепие. След като Солон видял и, доколкото било възможно, разгледал всичко, Крез му задал следния въпрос: „Атинянино, у нас много се говори за теб, за твоята мъдрост и странствания, за това, как от любов към знания и за да видиш света, си обходил много земи. Дойде ми на ум да те питам, срещнал ли си до тоя момент най-щастливия човек на земята?“ Царят попитал това, понеже се считал за най-щастлив, а Солон отвърнал без ни най-малко ласкателство, казвайки истината: „Атинянина Телос, царю.“ Крез останал изненадан от чутото и заинтригувано попитал: „По какво точно съдиш, че Телос е най-щастливият?“ Другият рекъл: „Първо по това, че отечеството му се радвало на благоденствие, че Телос имал хубави и добри синове, че доживял да види как им се раждат и израстват децата. А после, след като животът му преминал в благоденствие, според нашите разбирания, краят му дошъл най-славно: в едно сражение между атиняните и техните съседи при Елевзина той се притекъл в помощ на съотечествениците си, обърнал неприятеля в бягство и най-храбро загинал.

Отдавайки му голяма почит, атиняните го погребали на държавни разноски на мястото, където паднал.“

Като изредил многото благополучия на Телос, Солон предизвикал с това Крез и той, мислейки, че непр-еменно ще заеме поне второто място, попитал кого Солон смята за втори след Телос. „Клеобис и Битон“ — отвърнал Солон. „Те били от аргоски род и животът им дал достатъчно. При това имали такава телесна сила, че и единият, и другият еднакво печелили награди на състезанията. За тях се разказва още следният случай: веднъж, когато аргосците устройвали празник в чест на Хера, майка им трябвало на всяка цена да бъде откарана с кола до светилището, но техните волове не се прибрали навреме от полето. И тъй като времето не чакало, младежите сами се впрегнали в хомота и подкарали колата, в която качили майка си. Те изминали четиридесет и пет стадия8 и се добрали до светилището. След този подвиг пред очите на насъбралия се народ ги застигнала най-прекрасна кончина и с това богът ясно показал, че за човека е по-добре да умре, отколкото да живее. А преди това аргосците, като ги заобиколили, стояли възхитени от силата на момците, а аргоските — от майка им, добила такива синове. И майката, възрадвана от тяхното дело и похвалите, застанала пред статуята на богинята и я замолила да дари Клеобис и Битон, нейните синове, които й отдали голяма почит, с онуй, което е най-добро за човека. След нейната молитва, като принесли жертва и били на жертвеното угощение, младежите легнали в светилището да спят. И повече не станали — там ги заварил последният час. Понеже се показали най-доблестни мъже, аргосците поръчали да им направят статуи, които принесли като дар в Делфи9.“

Та на тях двамата Солон отредил второто място по честитост, а Крез рекъл гневно: „Атинянино, ти дотам отхвърли нашето благополучие като едно нищо, че ние останахме по-ниско дори от обикновените хора.“ „Царю — казал Солон, — ти ме питаш за съдбините човешки, а аз зная, че божествата са винаги завистливи и смутителни.10 Додето трае животът на човека, той може да види много неща, които не желае — а и много да претърпи. Аз слагам седемдесетте години за предел в живота на хората. Ако няма високосен месец, тези седемдесет години правят двадесет и пет хиляди и двеста дни. Ако ли пък поискаш всяка втора година се удължи с по месец, та наистина да съвпадат дните, дохождайки в необходимото време, високосните месеци към седемдесетте години стават тридесет пет, а дните от тези месеци — хиляда и петдесет. От всичките тези дни на седемдесетте години — двадесет и пет хиляди двеста и петдесет — нито един не носи преживявания, напълно еднакви с тия от предния ден. Та затова, царю, човекът е нещо съвършено случайно, виждам, че си пребогат и цар на много народи, но на онова, дето ме попита, дали ти си най-щастливият, не мога да отговоря, преди да чуя, че благополучно си завършил живота си. Защото много богатият, ако няма благополучието да живее хубаво до края и животът му да свърши добре, съвсем не е по-щастлив от онзи, който живее ден за ден. Много са нещастните пребогати хора, много са и благополучните, които живеят скромно. Твърде богатият, но нещастен човек превъзхожда само с две неща благополучния, а той — богатия и нещастен — с много. Богатият по-добре може да удовлетворява своите страсти и ако го връхлети голяма беда, да я посрещне. Другият пък го превъзхожда в това: бедата и страстите той не може така добре да посрещне, но от тези неща го предварва благополучието и той е жизнеспособен, няма болест за него, няма злини, той има здрави деца и здраво тяло. А ако отгоре на това и животът му свърши добре, той е човекът, когото търсиш, царю — достойният да се нарече «щастлив». Но трябва да се изчака и преди да умре, да не се нарича «щастлив», а «щастливец». Човек не може да получи всичко вкупом, тъй както никоя земя не ражда толкова, че всичко да й стига — едно има, друго няма. Най-честита е оная земя, която има най-много. Така и отделното човешко същество съвсем не е нещо независимо, понеже едно има, друго няма. Този, който изживее живота си, имайки от всичко по най-много, и чийто живот завърши спокойно, има право, царю, според мене, да се нарече «щастлив». И трябва да се гледа какъв ще излезе краят на всяко нещо. Защото боговете на мнозина са давали да зърнат щастието и после окончателно са ги съсипвали.“

Тези думи съвсем не се понравили на Крез и той отпратил Солон, без да му обърне повече ни най-малко внимание, като го взел за глупец, който пренебрегвал днешните блага и настоявал да се гледа краят на всяко нещо.

Напразна предпазливост

Подир заминаването на Солон страшно възмездие, изпратено от бога, връхлетяло Крез — навярно, задето сметнал себе си за най-щастливия човек на земята. Скоро след това му се явило насън видение, което разкривало истината за бедите, очакващи неговия син. Крез имал двама синове, от които единият бил недъгав — глухоням бил, а другият, на име Атис, във всичко бил най-пръв сред връстниците си. Тъкмо за този Атис съновидението сочело на Крез, че ще загине от удар с желязно острие. След като се събудил и дошъл на себе си, ужасен от видяното насън, Крез довел на сина си жена и решил за нищо на света да не го пуска на поход начело на лидийците, макар че преди редовно го пращал. А копията, пиките и цялото въоръжение, което използвали в случай на война, изнесъл от стаите на мъжете и струпал в женското отделение от страх да не би върху сина му да падне някое окачено на стената оръжие.

Докато царят бил улисан с приготовленията по сватбата на сина си, в Сарди дошъл човек, налегнат от зла участ и с нечисти от кръв ръце, фригиец по народност, от царския род. Този човек дошъл в двореца на Крез и поискал очищение по местния обичай. А начинът на очищение у лидийците и у елините е почти един и същ11. Крез му дал очищение и щом извършил обреда, пожелал да научи кой е и откъде идва непознатият. Затова попитал: „Кой си ти, чужденецо, и от коя част на Фригия идеш да дириш при мене убежище? Кого си убил? Мъж ли, жена ли?“ — „Царю — отвърнал фригиецът, — син съм на Гордий, сина на Мидас. Наричат ме Адраст. Понеже убих неволно собствения си брат, аз дойдох тук, прогонен от моя баща и изгубил всичко.“ Крез му рекъл: „Излиза, че си потомьк на мои приятели, пък и при приятели си дошъл. Ако останеш тук при нас, никакво лишение няма да сетиш. А понесеш участта си колкото се може по-леко, ще имаш най-голяма полза.“ Така Адраст заживял в двореца на царя.

По същото това време на мизийската планина Олимп се завъдил един глиган, голямо страшилище. Спущал се той от планината и съсипвал имотите на мизийците, които, макар много пъти да излизали насреща му, не успявали нищо да му сторят, а само си патели от него. Накрая при Крез дошли пратеници на мизийците и рекли: „Царю, голям глиган, ама голямо нещо, се яви по нашите земи и ни съсипва имотите. А да го уловим, колкото и да се стараем, не можем. Затова те молим сега да пратиш сина си с дружина момци и кучета да дойде с нас, та дано успеем да отървем земята от звяра.“ Това поискали те, а Крез, който не забравял предреченото от съня, им отвърнал тъй: „Да не сте споменали повече за моя син! За нищо на света не бих го пуснал с вас! Та той отскоро си има жена и засега тая грижа му стига. Но ще ви пратя дружина лидийци и всички мои кучета, като ще заповядам на тези, които дойдат с вас, да покажат най-голямо старание и да ви отърват от звяра.“ Така отговорил царят.

Докато мизийците стояли, доволни от думите му, влязъл синът на Крез, дочул тяхната молба. И понеже Крез отказал да го пусне с тях, момъкът рекъл: „Татко, по-рано за мен бе най-благородно и най-достойно да трупам слава в битки и лов. А сега ти ме държиш настрана и от едното, и от другото, без да си видял в мен нито страхливост, нито друга някоя слабост. С какви очи ще се показвам сега пред хората, като отивам или се връщам от площада? За какъв ще ме вземат гражданите? Ами младата ми невяста? С какъв мъж ще помисли, че е заживяла? Затова или ме пусни да ида на лова, или ми дай да разбера защо е по-добре да остана.“

„Сине — отвърнал Крез, — така постъпвам, не защото съм видял в теб страхливост или друго недостойно нещо, а защото ми се яви насън видение, което предсказва, че животът ти ще бъде кратковременен, тъй като ще загинеш от удар с желязно острие. Та заради това видение избързах аз с женитбата ти и не те пускам на лова, който се готви, като гледам, дано мога някак, поне докато съм жив, да те предвардя от съдбата. Защото си ми единствен; другия, глухонемия, изобщо не го считам за мой син.“

Момъкът рекъл: „Татко, не те виня за туй, дето след този сън бдиш над мене. Но с право мога да кажа, че ти едно не си разбрал от съня или не си му обърнал внимание: твърдиш, че сънят е предсказал как съм щял да умра от желязно острие. А на глигана — къде са му ръцете? Къде е желязното острие, от което се боиш? Да бе предречено, че ще умра от бивен зъб или от друго, което подхожда на тоя звяр, тогава щеше да имаш право да постъпваш така, а то — от оръжие! Пусни ме да ида с тях. Нали не ни чака битка с хора.“

Крез отвърнал: „Има с какво, сине, да ме убеди твоето тълкуване на съня. Уговори ме ти да променя своето решение. Хайде, пускам те на лова.“

Като казал това, Крез пратил за фригиеца Адраст и когато той се явил, ето какво му рекъл: „Когато дойде, Адрасте, смазан от ужасното деяние, за което не те коря, аз ти дадох очищение, приех те да живееш в дома ми и те оставих да разполагаш с всичко. Затова сега, заради стореното от мене добро, си длъжен и ти с добро да ми отвърнеш. От тебе искам да пазиш моя син, който отива на лов, да не би зли разбойници за беля да се изпречат на пътя ви. Освен това ти също имаш нужда да отидеш там, където може да блеснеш с делата си. Такъв е заветът на дедите ти. Пък и сам имаш достатъчно сили.“

„Да не беше ти, царю — отвърнал Адраст, — нямаше да тръгна на подобно изпитание. Защото на човек като мене, сполетян от такова злощастие, нито прилича да се събира с връстниците си, на които нищо лошо не се е случило, нито желае това. Другиму бих отказал, но сега, когато ти настояваш и се налага да ти угодя — нали съм длъжен да отвърна с добро, готов съм всичко да сторя. Разчитай, че твоят син, когото ми заръчваш да пазя, ще се завърне невредим, доколкото това зависи от пазача му.“

С такива думи отвърнал той на Крез, а след това потеглили, придружени от дружина момци и кучета. Когато стигнали на планината Олимп, те поели по следите на звяра и щом го съгледали, наобиколили го в кръг и почнали да мятат по него копия. Тогава фригиецът, онзи, комуто дали очищение за убийство, на име Адраст12, метнал копието си, но не успял да умери глигана, а улучил Атис. Тъй синът на Крез бил ударен с желязно острие и предреченото в съня се сбъднало.

Един бързоходец тутакси се завтекъл да извести Крез за станалото и като стигнал в Сарди, разказал за боя с глигана и за участта на царския син.

Крез бил съкрушен от смъртта на сина си. Но като по-голям удар понесъл това, че синът му бил убит от човек, комуто сам дал очищение. Съсипан от мъката, породена от нещастието, Крез горестно призовал Зевс Катарсий, покровителя на даващите очищение, за да види как е пострадал от чужденеца. Призовал и Ефестий — покровителя на домашното огнище, както и Хетерий — покровителя на приятелството. С тези имена той викал един и същ бог — Зевс, когото призовавал е първото, понеже, приемайки в дома си молителя, Крез, без да знае, хранел убиеца на своя син, а с другото, защото, изпращайки като приятел чужденеца да пази Атис, намерил в негово лице най-страшен враг.

Скоро след това се появили лидийците, които носели мъртвото тяло, а подире им идел убиецът. Той застанал пред трупа, протегнал ръце към Крез и се оставил на волята му. Сетне поискал да го убият върху мъртвото тяло, като говорел, че живот за него повече няма — не му стигало предишното нещастие, ами отгоре на това погубил и далия му очищение. На Крез, който изслушал тези думи, му дожаляло за Адраст и въпреки собствената си страшна злочестина, му рекъл: „За мене, страннико, е достатъчно удовлетворение това, че сам се осъждаш на смърт. Не си ти виновникът за моята злочестина, ти само си нанесъл неволно удара. Виновен е някой бог — навярно онзи, който на времето още ми предрече бъдещи беди.“ И Крез погребал сина си както подобавало. А Адраст, синът на Гордий, синът на Мидас, човекът, станал убиец на собствения си брат, убиец и на далия му очищение, щом хората си отишли и наоколо утихнало, се заклал над гроба — било му вече ясно, че измежду хората, които познава, най-тежка е неговата участ. А Крез цели две години живял в голяма скръб по изгубения син.

Крез подлага оракулите на изпитание

След време господството на мидийския цар Астиаг, сина на Киаксар, било унищожено от персийския цар Кир, син на Камбис, и мощта на персите ставала от ден на ден по-голяма. Това прекратило скръбта на Крез и го накарало да се замисли дали може някак да възпре нарастващото могъщество на персите, преди да е станало твърде голямо. За тази цел Крез незабавно се заел да изпита оракулите на Елада, а също и оракула в Либия, като пратил хора навсякъде: едни потеглили към прорицалището в Делфи, други — към Абе във Фокида, а трети — към Додона. Крез отправил свои хора и в Амфиарей, и в Милетското прорицалище на Бранхидите. Ето това били елинските оракули, до които поискал да се допита той. Към прорицалището в Либия пък проводил други да зададат въпрос на бог Амон. И тъй, Крез разпратил хора до оракулите, за да провери какви ще бъдат техните отговори, та ако се окажело, че дават верни отговори, повторно да прати хора и да се допита дали да потегли на поход срещу персите.

На лидийците, които пратил за изпитание на оракулите, Крез заръчал да броят постоянно дните и на стотния ден подир тръгването им от Сарди да зададат на оракулите въпроса какво прави в момента Алиатовият син, лидийският цар Крез. Пратениците трябвало да запишат и върнат на царя онова, което щял да предрече всеки оракул. Не се знае точно какво предсказали останалите оракули, но щом лидийците отишли да се допитат до бога в Делфи, влезли в светилището и задали заръчания въпрос, пророчицата Пития в мерена реч отговорила следното:

Лидийците записали думите, предречени от Пития, и потеглили обратно към Сарди. Когато запристигали с отговори и изпратените до другите оракули, Крез, разгъвайки един по един свитъците, преглеждал написаното, ала нито едно не спечелило неговото одобрение. Щом обаче чул прорицанието от Делфи, веднага приел и с благоговение признал за единствен делфйския оракул — само Пития познала с какво бил зает той. Защото след заминаването на пратениците до прорицалищата, Крез измислил нещо, което било немислимо да се предугади и познае, и като внимавал да не пропусне определения ден, извършил следното: собственоръчно заклал едно агне и една костенурка, турил ги заедно да врат в меден котел и ги похлупил с меден похлупак.

Двусмислените предсказания

За да умилостиви и спечели докрай благоволението на бог Аполон, Крез праща в Делфи три хиляди животни за жертвопринасяне, както и златни съдове, пурпурни одежди и обшити със злато и сребро дивани за всеизгаряне. Дарява на прорицалището и сто и седемдесет кюлчета чисто злато, голяма златна статуя на лъв, една златна и една сребърна делва, побиращи по шестстотин стомни, а също и множество други ценности, сред които били огърлиците на царицата.

На лидийците, които щели да откарат тия дарове до светилището, Крез поръчал да попитат оракула дали може да тръгне на война срещу персите и дали иде трябва да подсили войската си, като се съюзи с друг някой народ. Щом пристигнали в Делфи, изпратените за целта лидийци поднесли даровете и се обърнали към оракула с думите: „Крез, цар на лидийци и други народи, понеже се увери, че този е единственият непогрешим оракул на света, изпраща дарения, достойни за неговите познания, и иска този път да узнае може ли да тръгне на война срещу персите и ще трябва ли да подсили войската си, като се съюзи с друг някой народ.“ Това попитали те и оракулът предрекъл на Крез, че ако потегли на война срещу персите, ще унищожи голяма държава. Препоръчвал му още да разбере кои елини са най-силни и да се съюзи с тях.

Когато получил отговора на оракула, Крез премного се зарадвал на предсказанието и, вече съвсем убеден, че ще унищожи царството на Кир, отново изпратил хора в Делфи и подарил на всички делфийци, за чийто брой се осведомил предварително, по два златни статера. Делфийците пък от своя страна дали за вечни времена на Крез и на лидийците правото с предимство и безплатно да се допитват до оракула, а още и места на предните редове по празненствата, както и правото да стане делфийски гражданин на оня, който пожелае.

Като надарил делфийците, Крез за трети път се допитал до оракула, понеже, след като веднъж се уверил в неговата непогрешимост, искало му се да го използва докрай. Той пожелал да узнае от оракула дали царската му власт ще бъде дълготрайна. Ето как отговорила Пития:

От всички предсказания Крез най-много се зарадвал на тези думи, когато стигнали до него — не му се вярвало някога муле наместо човек да стане цар на Мидия и сам той или неговите потомци да слязат един ден от престола.

Като разтълкувал погрешно предсказанието, Крез потеглил на поход срещу персите, надявайки се да разгроми Кир и войската на Персия. Но докато Крез още се готвел за войната, един лидиец, на име Санданис, когото и по-рано признавали за мъдър човек, си спечелил още по-добро име сред лидийците, като дал следния съвет на Крез: „Царю, ти се подготвяш за война срещу люде, на които и шалварите са от кожа, и останалото облекло е от кожа, които ядат не каквото обичат, а каквото имат, понеже земята им е камениста. Освен туй нямат вино, а пият вода и смокини дори нямат, камо ли друго някое благо. Та, ако ти победиш, какво ще вземеш от хора, които нищичко си нямат? Ако ли те победят, помисли от колко неща ще се лишиш!

Защото, веднъж вкусили от нашите блага, те ще държат на тях и няма да ни дадат да си ги върнем. А засега да благодарим на боговете, задето не са подучили персите да тръгнат срещу лидийците на война.“

Това казал той, но не успял да разубеди Крез13.

Царят имал син, иначе способен, само дето бил ням, за което споменах и по-рано. Докато не били още отивали честитите дни, Крез правел за него всичко, което можело да се направи; какво ли не опитал за изцелението му, а между другото и чак в Делфи пратил хора да се допитат до оракула. Ето как му отговорила Пития:

И наистина, додето превземали града, един персиец, който не знаел, че насреща му стои Крез, се впуснал да го убие, но Крез, макар да видял, че срещу него ре спуска враг, при мисълта за близкия край не се възпротивил, пък и му било все едно дали ще умре от удара. Тогава немият му син, който видял налитащия персиец, от ужас и покруса отприщил глас и викнал: „Човече, не убивай Крез!“ С тези думи той най-подир проговорил и повече не загубил говор до края на живота си.

Персите превзели най-сетне Сарди, пленили и самия Крез, след като четиринадесет години царувал и четиринадесет дни бил обсаден. И както било в предсказанието, унищожена била голяма държава — неговата собствена. Със залавянето му персите го отвели пред Кир, който заповядал да издигнат огромна клада и да качат отгоре й окования във вериги Крез заедно дважди по седем лидийци до него, било защото Кир се гласял да ги изгори като първа плячка в жертва на един или друг бог, било че искал да изпълни някакъв оброк, или понеже научил колко набожен е Крез и го покачил на кладата, за да види дали някое божество няма да го избави от изгаряне. По този начин постъпил той, а Крез, който вече стоял отгоре на кладата, си спомнил в голямата своя злочестина мисълта, изказана пред него от Солон по божие внушение: „Никой човек, докато живее, не е щастлив.“ Веднага след това, обзет от тази мисъл, той въздъхнал издълбоко, простенал и подир дълго мълчание изрекъл три пъти името „Солон“. Кир го чул, наредил на преводачите да попитат кого призовава Крез с това име и те, като се приближили, го запитали. Крез известно време мълчал и не отговарял. След туй обаче го заставили и той рекъл: „Човека, с когото какво ли не бих дал да можеше да поговори всеки владетел.“ Но тъй като дал несмислен за тях отговор, запитали го да изясни казаното. Те настоявали и не го оставяли на мира, докато не разказал накрая как преди време дошъл един атинянин — Солон, и след като опознал цялото му богатство и щастие, с такива и такива думи ги омаловажил, и още как с Крез се случило всичко, за което говорел Солон, като имал пред вид повече цялото човечество, а не само него и най-вече ония, които си мислели, че са щастливи. Докато Крез разказвал, кладата, вече запалена, се разгоряла по краищата. И Кир, който чул от преводачите какво казал Крез, отстъпил от решението си, понеже осъзнал, че и сам той е човек, а сега другиго иска да предаде жив на огъня — човека, който се радвал на благополучие не по-малко от неговото. Освен това го било страх от възмездие и като размислил, че у хората всяко нещо е несигурно, заповядал незабавно да угасят пламтящия огън и да свалят Крез, а и лидийците с него. Но ония, които се опитали, вече не могли да се справят с огъня.

Тогава, като гледал, че всичко живо гасяло кладата, Крез разбрал за разкаянието на Кир. Но понеже вече не могли да удържат огъня, той викнал, призовавайки Аполон да му се яви на помощ и да го избави от сегашната угроза, ако някога от негова страна е бил принасяй угоден нему дар. Със сълзи на очи призовавал той бога и от ясното и спокойно небе изневиделица се стекли облаци, разразила се буря, рукнал пороен дъжд, който угасил кладата. Така Кир разбрал, че Крез е драг и свиден на боговете, свалил го от кладата и запитал: „Кой човек, Крезе, те накара да тръгнеш срещу земята ми и от мой приятел да станеш мой враг?“ Крез отговорил: „За твое добро, царю, и за мое злополучие постъпих така. За него стана виновен богът на елините — той ме подтикна да тръгна на война. Че кой човек ще е толкова безумен, та да избере войната, в която бащите погребват синовете си, пред мира, в който синовете погребват бащите си. Но за да се получи така, сигурно е било по охотата на някое божество.“

Това казал той и Кир снел оковите му, поканил го да седне до него и му оказал извънредно голямо внимание.

Той самият, пък и всички негови приближени гледали и се чудели на Крез, който мълчаливо седял, затворен в мислите си. След туй, като извърнал поглед и видял как персите опустошават лидийската столица, рекъл: „Мога ли, царю, да изкажа пред теб онова, което ми е на ума, или в сегашното ми положение по-добре да мълча?“ Кир го подканил да не се бои, а да каже какво мисли и той, питайки го, рекъл: „Какво върши там голямото ти войнство с такова голямо настървение?“ — „Разграбва твоя град — отвърнал Кир — и плячкосва твоето богатство.“ — „Не моя град и не моето богатство разграбва — продължил Крез. — Нищо повече не ми принадлежи, те твоето грабят и обират.“

Казаното от Крез угрижило Кир, който отпратил останалите и попитал Крез как според него може да се спре онова, което се върши. „Понеже боговете ме направиха твой роб — отговорил другият, — мисля, че е редно да споделям с теб, ако видя, че нещо е в твой интерес. Персите, макар да са по природа горди, са бедни хора. Затова, ако ги оставиш да заграбят и присвоят големи богатства, само едно можеш да очакваш от тях: оня, който присвои най-много, него чакай да се вдигне срещу ти. Та сега, ако не си против моите думи, направи следното: постави по всички врати стражи от телохранителите, които да прибират плячката на войниците при излизането им от града и да казват, че е потребно да се задели тя като десета част за Зевс. Тъй и ти няма да си навлечеш тяхната омраза, прибирайки насила плячката им, пък и те, без да се противят, ще я дадат, като разберат, че постъпваш с право.“

Щом чул това, Кир много се зарадвал — добро му се сторило предложението. И като обсипал с похвали Крез, наредил на своите телохранители да изпълнят онова, което предлагал, и рекъл: „Понеже у тебе, Крезе, като у истински цар, личи готовността да се проявиш с полезни дела и съвети, поискай от мен какъвто пожелаеш подарък и ще го имаш веднага.“ „Господарю — отвърнал Крез, — най-голяма добрина ще направиш, ако ми дадеш да изпратя ей тия окови на елинския бог, когото почетох най-високо от боговете, и да го попитам дали за него е обичайно да мами сторилите му добро.“ Кир запитал какво има той против бога, та моли за това. Тогава Крез му разказал най-подробно и за предишните си замисли, и за отговорите на оракула, и за пратените дарове, и как, подведен от него, тръгнал на война срещу персите. Като описал всичко, отново помолил за позволение да упрекне бога, а Кир се засмял и рекъл: „И това ще го имаш от мене, Крезе, пък и всяко друго нещо — когато и да го поискаш.“ Щом чул това, Крез изпратил лидийци в Делфи, като им поръчал да турят оковите пред прага на храма и да попитат бога не се ли срамува, задето е подвел с предсказанията си Крез да тръгне на война срещу персите, уж че щял да унищожи държавата на Кир, от което първата плячка била ей такава. И те трябвало да посочат оковите и да попитат подир това дали е обичайно за елинските богове да бъдат неблагодарни.

Разказват, че на лидийците, които пристигнали в Делфи и казали каквото им било поръчано, Пития отговорила, че на бог дори не е по силите да избегне отредената съдба. А Крез изкупил престъплението на петия свой предтеча, който, докато бил в свитата на Хераклидите, се повел по коварството на една жена, убил своя господар и се качил на неговия трон, който никак не му се полагал14. И макар че Аполон настоявал падането на Сарди да стане през царуването не на Крез, а на неговите синове, не могъл да склони за това Съдбата. Но за всичко друго, което искал да издейства в полза на Крез, тя отстъпила — Аполон забавил превземането на Сарди с три години и нека Крез знае, че е попаднал в плен цели три години след отреденото му време. И като бил на кладата, Аполон за втори път му се притекъл на помощ. Що се отнася пък до отговора, даден му от оракула, Крез няма основания да се оплаква. Защото когато Аполон му предрече ще унищожи голяма държава, ако тръгне на война срещу персите, то той е трябвало да се замисли добре над това и да изпрати отново хора, които да попитат дали богът е имал предвид неговата собствена държава, или тая на Кир. Но понеже Крез не е схванал смисъла на предсказаното, нека вини себе си. И последното предсказание за мулето — него също не е схванал: онова муле е бил именно Кир, който се родил с родители с нееднаква народност — от по-високопоставена майка мидийка, дъщеря на мидийския цар Астиаг и от по-низш баща персиец — техен поданик, който се оженил за своята господарка, макар да стоял по-ниско във всяко отношение. Такъв бил отговорът на Пития. Лидийците го отнесли в Сарди и го съобщили на Щом го чул, той признал, че вината е негова, а не на бога.

Гробът на Орест

Но преди Крез да потегли срещу персите, делфийският оракул му препоръчва да се съюзи с най-силните елини. Това били спартанците и атиняните. Херодот се отклонява да опише произхода им, техните държавни уредби, ранната им история и накрая — войната между спартанци и тегейци през 550 г. пр.н.е.

В началото на войната против тегейците спартанците постоянно търпели неуспехи, докато накрая, по времето на Крез и царуването на Анаксандрид и Аристон, те успели да вземат надмощие и това станало по следния начин: понеже във войната с тегейците търпели поражение след поражение, спартанците изпратили хора в Делфи и се допитали до оракула кой бог да умилостивят, та да получат надмощие във войната. Пития ги напътила да пренесат в Спарта костите на Орест, сина на Агамемнон. Но тъй като така и не могли да намерят гроба на Орест, те за втори път изпратили хора и попитали бога къде лежат костите на Орест. Ето какво отговорила Пития на дошлите да се допитат:

Като чули този отговор, спартанците не се доближили никак до намирането на гроба, макар че го дирили навсякъде. Докато един спартанец, на име Лихас, донякъде случайно, а донякъде и поради своята съобразителност го открил най-сетне в Тегея.

По време на едно примирие Лихас отишъл в Тегея, спрял пред една ковачница и удивен от работата на ковача, загледал как се кове желязото. Тогава ковачът, виждайки удивлението му, прекъснал работа и рекъл: „Непознати спартанецо, като те виждам сега, че гледаш учудено как кова желязото, мисля си колко ли щеше да се зачудиш, ако наистина бе видял онова, което видях аз, когато поисках да си пробия кладенец на това място. Както копаех, ударих на ковчег, дълъг седем лакътя15. И понеже не можех да повярвам, че хората някога са били по-високи от сегашните, отворих го и видях, че мъртвецът е дълъг колкото ковчега. Премерих го и наново го закопах.“ Така ковачът му разказал какво видял, а Лихас, като поумувал над чутото, заключил, че това било тялото на Орест, за което ставало дума в прорицанието. Ето как разсъждавал: двата меха на ковача взел за двата вятъра, чука и наковалнята — за удара и противоудара, а желязото, което ковял — за мъката, която върху мъка лягала. Тъй помислил Лихас за мъката, понеже желязото било открито за нещастие на хората. И като заключил по този начин, Лихас се върнал в Спарта и разказал на спартанците каква била цялата работа. Не след дълго, по нарочно обвинение, спартанците го набедили за нещо и го изпратили в изгнание. Лихас отишъл в Тегея, описал на ковача бедата, в която уж бил изпаднал, и поискал да заживее у него под наем. Ковачът отказвал, но след време Лихас успял да го склони и се нанесъл в ковачницата, след което изкопал гроба, събрал костите и ги пренесъл в Спарта. От тоя момент нататък колчем спартанците и тегейците опитвали сили във война помежду си, спартанците винаги удържали победа и скоро голяма част от Пелопонес била завладяна от тях.