Исторически новели

Демокрация, олигархия или монархия

Когато след пет дни вълнението заглъхнало, въстаналите срещу магите се събрали да обсъдят положението и тогава били държани речи, които, макар и неправдоподобни за някои елини, били все пак държани. Най-напред взел думата Отан, който настоявал да се даде управлението на всички перси: „Аз мисля — говорел той, — че не бива да търпим повече един-единствен човек да ни управлява — туй не е нито добро, нито приятно. Вие и без друго видяхте докъде стигна жестокостта на Камбис, опитали сте и от жестокостта на мага. Как да е пригодно тогава единовластието, когато то дава възможност на царя да прави каквото поиска, без да е отговорен за това? Защото и най-добродетелният човек на земята, ако стъпи на тая власт, би отстъпил от обичайните си възгледи — у него се явява надменност от многото блага, с които разполага, а завистта — тя е по начало вродена в човека. Налице ли са тия двете у него, то цялата възможна злина е налице, защото част от многото издевателства той върши от надменност, породена в охолството, а останалите — от завист. Наистина, поне царете би трябвало да бъдат независтливи, но се получава обратното: те завиждат на най-способните свои поданици и им желаят смъртта, а пък на най-низките и долни се радват; с най-голяма охота също приемат доноси. Освен това най-мъчно се угажда на царя — величаеш ли го умерено, недоволен е, задето не му се отдава пълна почтителност, а отнесе ли се някой с пълна почтителност, той пак е недоволен, задето се угодничи към него. Но ето че дойде ред да кажа най-важното: царят разклаща наследените обичаи, насилва жени и убива хора без съд. Докато народовластието първо носи най-хубавото название, а именно — «равенство пред закона», и после то не върши безобразията на царя, а раздава длъжностите по жребий, иска отчет за тях и решава за всичко в интерес на общността. И тъй, предлагам да изоставим властта на единия и да издигнем народа. Защото народът е всичко.“

Това била речта на Отан, а ето как се изказал Мегабикс, подканяйки да се повери управлението в ръцете на няколко души: „Все едно, че и аз съм го казал онова, което изрече Отан за премахването на царската власт. Но за другото, дето ни придумваше да се пренесе управлението у народа, аз мисля, че не е улучил съвсем точно целта. Та има ли нещо по-своеволно и по-неразбрано от неразумната тълпа? А би било непоносима глупост хора, които бягат от произвола на тиран, да паднат на произвола на неудържимата тълпа. Тиранът, нещо върши ли, го върши с разбиране, а у тълпата къде ти разбиране? Че показвала разбиране тълпа, която нито е учила, нито е виждала нещо хубаво в личния си живот — в държавните работи тя се втурва и блъска сляпо подобно на порой. Затова нека враговете на персите се оставят да ги управлява народът, а ние нека наберем и сдружим най-способните мъже и нека на тях да възложим управлението, Ние също ще бъдем между тях и тогава може да се очаква, че от най-добрите мъже ще излизат най-добрите решения.“

Това била речта на Мегабикс, а подир него трети се изказал Дарий, който говорил така: „Аз мисля, че с право е изречено онова, което изрече Мегабикс за тълпата, но за властта на малцината не е прав. Ако вземем трите вида управление — на мнозинството, на малцината и на единия, при това — възможните три най-добри, аз твърдя, че единовластието далеч превъзхожда останалите. Че би ли могло да се намери по-добро от управлението на най-достойния човек в държавата. Защото решенията на такъв човек ще са като самия него, той ще ръководи народа безупречно и тъй неговите мерки, насочени срещу враговете му, могат да остават в по-голяма тайна от другаде. При управлението на малцината пък, където не само един упражнява способностите си за общото благо, често се пораждат поводи за силна лична омраза. Защото там, където всеки иска да оглави останалите и да налага своите решения, се стига до ожесточени вражди, от които се поражда разкол, от разкола пък — кръвопролития, а кръвопролитията водят до единовластие. Това показва колко много този вид управление превъзхожда останалите. По подобен начин, когато на власт е тълпата, не може да не възникне злоупотреба. Но тая злоупотреба с общите интереси не води до вражди, а поражда крепки приятелства между злосторниците, защото те първо се сплотяват и тогава действат. И това продължава, докато някой застане начело на народа и успее да спре злосторниците. От благодарност тълпата започва да величае този човек и тъй, величаейки го, скоро прави от него цар. От това също става ясно, че е най-добре, когато властта е у един. И накрая, да събера всичко в един въпрос: откъде, питам, добихме свободата си и кой ни я даде? Тълпата ли, малцината или единият? Един-единствен човек ни е дал свободата, затова мисля да се придържаме към управлението от цар. Не бива при това да отменяме наследените порядки, които са си добри. По-добре няма да е.“

Изборът на цар

Тия три мнения били изказани и останалите четирима се съгласили с последното. Тогава Отан, който държал да се даде равноправие на персите, но не сполучил в намерението си, станал и заговорил така: „Съратници, само един от нас, явно, може да стане цар, било като оставим жребия да го определи, като възложим на народа да го избере, или по друг някой начин. Аз, обаче, не желая нито да властвам, нито пък над мене да властват. Затова няма да ви съпернича. Но се отказвам само при едно условие: че не ще бъда подвластен вам както самият аз, така и моите потомци.“ Като казал това, той им отстъпил съперничеството и се оттеглил, когато шестимата приели условията му. И до ден днешен родът на Отан продължава да е единственият свободен род в Персия. Той е под властта на царя само дотолкова, доколкото пожелае, при все че не престъпва персийските закони.

Шестимата тогава се заели да обмислят как ще е най-справедливо да си поставят цар. Най-напред решили, че на когото и да се падне от шестимата царството, то той следва всяка година в знак на извънредно отличие да дава на Отан и на неговите потомци по едно мидийско наметало, както и наградите, смятани за най-почетни в Персия, задето пръв е замислил свалянето на мага и успял да ги събере. Така бил удостоен Отан, а ето какво решили в интерес общо на седмината: да може всеки от тях, когато пожелае, да влиза в двореца без предизвестие, стига само да не се случи царят да спи с жена; да не може царят да взема отникъде другаде жена, освен от родовете на въстаналите с него. За избора пък на цар решили следното: идната сутрин да излязат яздешком заедно в окрайнините на града и да получи царството този, чийто кон пръв изцвили при изгрев слънце.

Дарий имал един хитър слуга на име Ойбар. Като се разотишли от събранието, Дарий отишъл при него и рекъл: „Ойбаре, за да си изберем цар, решихме да възседнем конете и царството да получи онзи, чийто кон пръв изцвили след появяването на слънцето. Та ако в теб има хитрост, измисли как да получим наградата ние, а не някой друг,“ Ойбар му отвръща с думите: „Не се бой, а отпусни сърцето си, господарю. Стига само от туй да зависи дали ти ще бъдеш цар, или не, знай, че никой друг няма да се възцари — нужния цяр го имам.“ „Ако наистина имаш тая хитрина — рекъл Дарий, — употреби я веднага. Време за губене няма, защото утрешният ден ще ни бъде за изпитание.“ Като чува това, Ойбар постъпва както следва: щом дошла нощта, той взел една кобила — любимката на Дариевия жребец, закарал я в окрайнините на града и я спънал на едно място. Сетне докарал там и жребеца на Дарий и започнал да обикаля с него кобилата — все по-близо и по-близо до женската, докато накрая оставил жребеца да й се качи.

А сутринта, на развиделяване, шестимата се явили на коне и както се били наговорили, заяздили из окрайнините на града. Когато наближило онова място, където предната нощ била спъната кобилата, жребецът на Дарий препуснал в тръс и изцвилил. А в това същото време от ясното инак небе блеснала светкавица и се чул гръм — сякаш в съзвучие с коня, за да утвърди Дарий за цар. Рипнали другите петима от конете тогава и взели да се кланят на Дарий.

Това именно била хитрината на Ойбар според разказа на едни от персите. Други обаче описват различно нещата и твърдят, че Ойбар натрил о задницата на кобилата едната си ръка, скрил я сетне в шалварите си и я държал там до утрото, когато конете били вече на потегляне. Тогава извадил ръката си и я поднесъл под ноздрите на Дариевия жребец, който пропръхтял и изцвилил веднага, щом подушил миризмата.

Ето по този начин за цар бил посочен Дарий, синът на Хистасп. И освен арабите, подвластни нему били всички народи в Азия, подчинени преди него от Кир, а някои — и от Камбис.

Жената на Интафрен

Наскоро след бунта на седемте перси срещу мага един от тях — Интафрен, намерил смъртта си, понеже извършил наглост. Той поискал да влезе в двореца по някаква работа с царя. И наистина, както било договорено между въстаналите срещу мага, те имали достъп до царя без предизвестие, стига да не се случел той в спалнята си с жена. Затова и Интафрен — нали бил един от седемте — не сметнал за нужно някой да обажда за идването му, а понечил да влезе направо. Ала пазачът и разпоредителят при вратите не го допуснали, понеже царят, рекли те, бил с жена в спалнята си. Тогава Интафрен, мислейки, че го лъжат, изтегля сабята си и им отрязва ушите и носовете, нанизва ги сетне на два ремъка от поводите на коня, увързва ремъците около шиите им и ги оставя.

А те отиват и се показват пред царя, разправят му по причина на какво са пострадали. Изтръпнал Дарий да не би шестимата да са сторили това в общо съгласие и ги привикал един по един, за да ги изпита и чуе одобряват ли извършеното от Интафрен. След като се уверил, че той е действал без тяхно знание, царят задържал Интафрен, децата и близките му, подозирайки го, че готви бунт заедно с родствениците си. Но когато всички те били задържани и оковани в окови като за обречени на смърт, пред вратите на царя дошла и застанала жената на Интафрен. Тя плачела и се окайвала непрестанно, докато накрая успяла да извика съжаление у Дарий, който изпратил да й кажат следното: „Цар Дарий ти дава да отървеш от смърт един от твоите близки — когото определиш от затворените.“ Преди да отговори, тя помислила малко, сетне рекла: „Ако царят наистина ми подарява живота на един, то тогава избирам брат си от всички.“ Зачудил се Дарий на нейния отговор, когато го чул, и изпратил да я запитат: „Царят иска да разбере как така ти подмина мъжа и децата си, а избра брат си да оцелее. За теб той не е тъй близък, както децата, по-малко драг е а от мъжа ти.“ „Царю — отвърнала тя, — да даде бог, могла бих да имам друг мъж и други деца, ако загубя тези… Но друг брат по никой начин не бих могла да добия, понеже моите майка и баща не са вече между живите. Такава ми беше мисълта, когато ти отговорих първия път.“ Тези нейни думи се сторили умни на Дарий и освен живота, за който го молела, пощадил и живота на най-големия й син, тъй като майката му се понравила много. Но убил всички останали.

Вироглавото момче

Херодот прави голямо отклонение, за да разкаже за Поликрат, владетеля на остров Самос. Спарта и Коринт се съюзяват за война срещу него, а три поколения преди това Коринт се владее от тирана Периандър (625–585 г. пр.н.е.), прочут в древността като един от „седемте мъдреци“ на Елада, а също и с жестокостта си.

В пристъп на ревност Периандър убил собствената си жена Мелиса, подир което от случилото се произлязло ново злополучие. Той имал двама синове от Мелиса, единият — на седемнадесет години, а другият бил навършил осемнадесетте, когато дядо им Прокъл, владетелят на Епидавър, ги поканил при себе си и се показал много внимателен към тях, както можело да се очаква от бащата на тяхната майка. Но като дошло време за връщане, Прокъл ги изпроводил с думите: „Чеда мои, знаете ли кой уби майка ви?“ По-големият не обърнал ни най-малко внимание на това. Малкият, обаче, чието име било Ликофрон, тъй много го заболяло от чутото, че като се върнал в Коринт, нито продумвал на своя баща — убиеца на майка му, нито отговарял, когато Периандър опитвал да го заговори, нито искал да дава обяснение, когато го питали защо, докато най-подир Периандър, страшно ядосан, го изгонва от двореца.

След като изпъжда единия си син, Периандър се поинтересувал да узнае от по-големия какво е говорил дядо им пред тях и той му разправил колко добре били посрещнати, но за онези думи, които изрекъл пред тях на изпращане Прокъл, не се сетил, понеже не ги бил проумял. Не можело да бъде това всичко, настоявал Периандър — дядо им трябва да им е повлиял с нещо. И продължил да разпитва сина си, додето тоя се сетил и казал. Периандър разбрал каква била работата и като не искал да се покаже слаб, изпратил човек да каже на ония, у които намерил подслон изгоненият от него син, да не го приемат вече в дома си. Изпъдили сина му оттам и където и другаде да отидел, също тъй го отпращали, понеже Периандър заплашвал подслонилите го и заповядвал да го пъдят. Гонен от една, той отивал в къщата на други близки и те — нали бил син на Периандър — го приемали, макар че ги било страх.

Накрая Периандър разгласява навсякъде, че който даде подслон у дома си на неговия син или дори го заговори, то този човек следва да заплати глоба, а сумата да се посвети на Аполон. При тая заповед повече никой не желаел нито да разговаря със сина му, нито да го подслонява в дома си. Пък и самият той, упорствайки, не понечил да дири забраненото, ами взел да се валя по площадите. Но на четвъртия ден Периандър видял сина си изпаднал в мръсотия и глад, дожаляло му и ядът му минал, сетне се приближил до него й рекъл: „Кое е по за предпочитане, сине — да я караш както в последно време, или да наследиш короната и богатствата, които са мои засега, стига само да се помириш с татко си. Ти, моят син, господарят на цветущия Коринт, избра живот на скиталец, опълчи се и възнегодува против оня, против когото най-малко ти трябваше! Защото ако е имало неблагополучие и питаеш затова неприязън към мене, знай, че то е споходило мене и аз нося по-големия дял от тежестта му, тъй като съм го причинил лично аз. Тъй че върни се в къщи сега, когато вече си разбрал колко по-добре е да завиждат на човек, отколкото да го съжаляват, а също и какво значи да си сърдит на родителите и на по-високопоставените.“ С такива думи го придумвал Периандър, ала синът не им отговорил. Казал само, че баща му следва да плати глобата за Аполон, задето е дошъл да говори с него. Тогава Периандър разбира, че упоритостта на сина му е безнадеждна и непреодолима, приготвя кораб и го изгонва на него далеч от очите си, в Коркира, който остров бил негово владение. А щом заминал синът, Периандър потеглил срещу своя тъст Прокъл, който имал най-голяма вина за сегашното положение, и като завзел Епидавър, заловил Прокъл и го отвел в пленничество.

Но Периандър застарявал с годините, виждал се във все по-голяма невъзможност да ръководи и наглежда нещата. Разбирал и че не може да разчита на големия си син, понеже бил доста глупав. Накрая изпратил в Коркира човек и повикал Ликофрон да наследи царството, но Ликофрон не благоволил даже да отговори на вестителя. Много държал Периандър на младия си син, затова изпратил повторно до него човек, този път — дъщеря си, неговата сестра, като мислел, че тя повече от всеки друг ще успее да го убеди. Като отишла при него, тя казала: „Защо, братко, искаш царството да премине в чужди ръце и бащинията ни да се разсипе, вместо да се върнеш и радваш ти на тях? Прибери се у дома и престани сам да се наказваш! Неблагодарно нещо е неотстъпчивостта; недей цери злото със зло; мнозина поставят прошката над правдата; мнозина, дирейки майчиното, са изгубвали бащиното право. Властта е опасно нещо, но мнозина са влюбени в нея, а баща ни е застарял човек, в напреднали вече години. Недей другиму оставя онуй, което се полага на теб.“ Ето тъй му говорела най-убедително тя, подучена от Периандър, а брат й в отговор казал, че няма да се завърне в Коринт, докато е жив баща му. Пристигнала тя с тази вест при Периандър и той изпратил за трети път човек да предаде, че е готов сам да се премести в Коркира, стига само синът му да се завърне в Коринт за наследник на царството. Ликофрон се съгласил на тези условия и двамата поели — единият към Коринт, Периандър пък за Коркира. Но коркирците, като научават за всичко това, убиват младежа, за да не дойде в страната им Периандър.

Пръстенът на Поликрат

По времето, когато Камбис воювал в Египет, спартанците се отправили към Самос с войска срещу Еаковия син Поликрат, който бил станал господар на острова чрез преврат. Разделяйки държавата на три, отначало той поделил властта с братята си Пантагнот и Силосон, но скоро убил единия, заточил Силосон, по-младия, и тъй станал пълен господар над острова. Подир това се спогодил с египетския цар Амасис и поддържал приятелство, като му пращал и получавал от него дарове. За кратко време силата му пораснала — не само в Йония, но и из цяла Елада се говорело вече за него. Накъдето и да насочел оръжието си, там неизменно го чакала сполука. А разполагал със сто бойни кораба и хиляда стрелци, с които грабел и плячкосвал от всички — били те врагове, или пък приятели. Защото твърдял, че когато връща отнетото, той става по-драг за приятеля, а не — като го щади по начало. По такъв начин Поликрат завзел много острови и доста от градовете на континента.

Но голямото благополучие на Поликрат съвсем не останало скрито от Амасис, който угрижено го следял. А когато още повече се замножили неговите сполуки, Амасис проводил в Самос писмо, в което пишел: „Амасис тъй говори на Поликрат: приятно е, когато приятел и съюзник благоденства, но големите твои сполуки не ме радват, понеже зная, че боговете са завистливи. Желал бих людете, на които държа, пък и аз самият, в едно да сполучваме, а в друго да търпим несполука и тъй нашите успехи да се редуват в живота с неуспехи, а не да сполучваме във всичко. Досега аз не съм чувал да говорят за човек, преуспявал във всичко, който да не е пропаднал накрая страшно. Затова чуй думите ми и всред сполуките си постъпи както следва: помисли и установи кое нещо цениш най-високо и загубиш ли го, сърцето ще те заболи най-силна, сетне захвърли това нещо, тъй щото вече никога да не попада у хора. Ако и подир това твоите сполуки не започнат да се редуват с крушения, продължавай да се лекуваш по предписания от мен начин.“

Изчел Поликрат писмото и видял, че Амасис го напътства добре. Тогава се заел да реши коя била тая скъпоценност, от чиято загуба сърцето му щяло да се огорчи най-силно, и установил, че това бил златният пръстен с печат върху смарагдов камък, измайсторен от самосеца Теодор, сина на Телекъл. Решен веднъж да захвърли него, той екипирал кораб, качил се и разпоредил да отплават в открито море, а когато се отдалечили достатъчно от острова, Поликрат свалил пръстена от ръката си и го захвърлил в морето пред очите на всички моряци. Сетне отплавал обратно към брега, пристигнал си у дома и се отдал на своята мъка.

Но станало тъй, че на петия или на шестия ден оттогава един рибар уловил риба — толкова едра и хубава, че заслужавала, мислел той, да се поднесе в дар на Поликрат. И тъй, занесъл я рибарят в двореца и казал, че иска да се яви пред Поликрат, а когато получил позволение, влязъл и поднасяйки рибата, рекъл: „Като улових тая риба, царю, аз не понечих да я отнеса на пазара, макар че живея от труда на ръцете си, ами рекох, че ще е за тебе достойна тя, за твоето величие. Ето, нося я, заповядай.“ На Поликрат му станало драго от тези думи и казал: „Много добре си сторил и аз съм ти дважди благодарен — и за подаръка, и за словата. Каня те довечера на гощавка.“ Доволен от голямата чест, рибарят си тръгнал за в къщи, а в това време слугите, които кормели рибата, намерили във вътрешността й пръстена на Поликрат. Щом го зърнали, те го извадили, занесли го зарадвани на Поликрат и обяснили къде и как се намерил пръстенът. Тогава той, като разбрал, че в тая работа има нещо неземно, описал в писмо всичко, което направил и което го сполетяло, сетне проводил писмото в Египет.

Когато прочел писмото, дошло от Поликрат, Амасис се убедил, че не е по силите на човека да извлече другиго от туй, дето предстои да се случи, а също и че Поликрат нямало да свърши добре, щом сполучвал във всичко и си връщал дори онова, което искал да загуби безвъзвратно. Затова Амасис изпратил в Самос вестител да каже, че прекъсва приятелството. Така постъпил, та да не го заболи сърцето като за приятел, когато голямата и страшна гибел дойдела върху Поликрат.

А по това време в Сарди пребивавал персиецът Оройт, наместникът на царя, назначен от Кир. Този човек бил обладан от безбожно желание — макар че не видял никакво зло, нито чул лоша дума от самосеца Поликрат и не го бил срещал дори до преди това, зажадувал да го залови и погуби. Както разказват повечето хора, желанието му се породило веднъж, когато седели в царския двор с още един персиец, на име Митробат, който бил управител на областта Даскилион. От дума на дума двамата се сдърпали, мерейки си един с друг достойнствата, и Митробат, за да уязви Оройт, рекъл: „Какъв мъж си ти, щом не съумя да присъединиш Самос към владенията на царя? А островът принадлежи към твоята област и е тъй лесен за покоряване, щото един най-обикновен островитянин с петнайсетина войници го овладя и още му е господар.“ Говорят, че когато чул тия думи, Оройт много се засегнал, но го обзело желание не толкова да си отмъсти на човека, който му нанесъл тая обида, колкото да погуби на всяка цена Поликрат, заради когото я понесъл.

Други пък говорят, че Оройт изпратил вестител с някаква молба в Самос — каква точно била тя, не се споменава. Вестителят заварил Поликрат възлегнал в мъжкото отделение в компанията на Анакреон от Теос29 и се доближил да го заговори. Поликрат обаче, който, от нарочно пренебрежение към властта на Оройт или просто случайно, лежал извърнат към стената, не благоволил нито да се обърне с лице към вестителя, нито нещо да каже в отговор.

Ето тези различни причини се привеждат за смъртта на Поликрат — човек може да се довери на която си иска от двете. Тъй или иначе, Оройт, който бил отседнал в Магнесия на река Меандър, научавайки за намеренията на Поликрат, изпратил лидиеца Мирс, сина на Гигес, с известие в Самос. Защото Поликрат пръв от известните нам елини намислил да стане господар на морето; изключение прави Минос, царят на Кносос, или някой друг, ако е имало такъв, който да е владеел преди него морето. Но от простосмъртните люде Поликрат пръв е хранил големи надежди, че ще покори Йония и Егейските острови. И тъй, щом узнава помислите му, Оройт праща до него известие, в което се казвало: „Оройт тъй говори на Поликрат: чувам, че се гласиш за големи неща, но че нямаш богатства, отговарящи на стремежите ти. Стига да постъпиш както аз искам, ще издигнеш и себе си, и мене ще спасиш също. Защото цар Камбис ми е замислил смъртта, предизвестен съм за това от сигурно място. Ти ела само и ме измъкни оттук, мен и моите богатства! Една част от тях сетне ще бъде твоя, другата ще остане за мен и тогава ти ще владееш над цяла Елада, доколкото могат да ти помогнат пари. Ако не ми вярваш за богатствата, прати своя най-доверен човек и ще му ги покажа.“

Зарадвал се Поликрат, като чул това, и се съгласил. Ала понеже ламтял повече за парите, изпратил по-напред своя секретар Меандър, сина на Меандър, от Самос, та да огледа нещата. Това е човекът, който принесъл не след дълго в храма на Хера цялата покъщнина, красила мъжкото отделение в двореца на Поликрат — дар, който заслужава да се види. Ето какво направил Оройт, когато разбрал, че се очаква да дойде оглеждач: напълнил осем сандъка с камъни — кажи-речи, досами похлупаците, нахвърлял отгоре на камъните злато, сетне овързал сандъците и ги оставил приготвени. След време Меандър дошъл, разгледал ги, върнал се и разказал на Поликрат.

Въпреки че предсказателите неведнъж го предупреждавали да не ходи, въпреки че приятелите му неведнъж също го разубеждавали, Поликрат започнал да се готви за тръгване. Не го спрял дори сънят, който сънувала дъщеря му: тя видяла на сън как Зевс мие, а слънцето маже нейния баща, който висял във въздуха. Какво ли не направила тя след това съновидение, само и само Поликрат да не тръгне. Накрая го заклела, когато той вече се качвал на кораба. Но Поликрат се заканил, че ако се върне жив, щял да я държи дълго време неомъжена. Да можел да изпълни заканата си, кълняла тя, искайки да стои неомъжена дълго, но да не изгуби баща си.

Ала Поликрат не зачел ни един съвет и отплавал към Оройт, като взел и много свои приятели, сред които бил Демокед, син на Калифонт, родом от Кротон — най-известният по онова време с вещината си лечител. Щом пристигнал в Магнесия, Поликрат загинал от ужасна смърт, по начин, неподобаващ на неговото положение и стремежи. Защото няма друг елински владетел, достоен да се мери по великолепие с Поликрат, ако не смятаме владетелите на Сиракуза. Оройт го убил по неописуем начин и набучил трупа му на кол. Но дошлите е него самосци пуснал, поръчвайки им да помнят, че единствено нему дължат благодарност за свободата си. Останалите, една част от които били роби, а другите — свободни чужденци, били продадени в робство като пленници. Така сънят на Поликратовата дъщеря се сбъднал: додето Поликрат висял, набучен на кол, Зевс го миел с дъжда, който падал отгоре му, а слънцето го мажело с влагата, която избивала по неговото тяло. Ето до това довели многото сполуки на Поликрат — до края, предречен му от египетския цар Амасис.

Краят на Оройт

Но не минало много време и Оройт бил застигнат от възмездие за убийството на Поликрат. Подир смъртта на Камбис и възцаряването на магите Оройт си стоял в Сарди, без изобщо да подкрепи персите, при все че мидийците им били отнели властта. Тъкмо обратното — в смута на тези времена той убил Митробат, наместника на царя в Даскилион, задето го упрекнал в безсилие спрямо Поликрат; убил също сина на Митробат, Кранасп — и двамата на почит сред персите. Още много други безобразия извършил Оройт, сред които било и следното: веднъж при него дошъл куриер от Дарий и донесъл известие, което не му се харесало. Затова, когато куриерът поел по обратния път, Оройт подставил хора да го убият от засада и от куриера и неговия кон не останала ни следа.

Ала Дарий, щом се възцарил, тутакси зажадувал да отмъсти за всички престъпления на Оройт и най-много за убийството на Митробат и на сина му. Но да прати направо войска срещу него не се решавал, било защото нещата в царството не били улегнали още — той отскоро бил стъпил на трона, или понеже разбирал, че Оройт, който владеел областите Фригия, Лидия и Йония, разполагал с големи сили — само телохранителите му били хиляда. Та при това положение Дарий прибягнал до хитрост, свикал най-знатните перси и се обърнал към тях с думите: „Кой от вас, перси, би се наел да извърши за мен нещо с ловкост, а не с метеж или с употреба на сила? Защото гдето е нужна ловкост, там няма място за сила. Кой тогава се наема да ми доведе Оройт жив или мъртъв? Човекът, който досега не е бил с нищо полезен за персите, пакостил им е само, и то много. Най-напред унищожи двама наши — Митробат и сина му, сетне, показвайки нетърпимо своеволие, той взе да убива пратениците, провождани лично от мен да го отзоват. Затова трябва да обезвредим сега този човек, преди да е напакостил още повече на персите.“

Това казал Дарий и веднага тридесет мъже станали, всеки готов да се наеме с работата. Възникнал спор, но Дарий ги възпрял и накарал да хвърлят жребий. Жребият се паднал на Багей, сина на Артонт. Тогава Багей наредил да напишат много писма с различно съдържание, подпечатал ги сетне с пръстена на Дарий, взел писмата и потеглил за Сарди. Когато пристигнал и го въвели при Оройт, той заизваждал писмата едно по едно и ги подавал на царския секретар да ги прочете (всички наместници имат царски секретари при себе си). Багей давал писмата, понеже искал да изпита верността на телохранителите — щели ли да изменят на Оройт. Когато вижда, че те имали нужната почтителност към писмата и още по-голяма — към тяхното съдържание, Багей подава ново писмо, в което се казвало: „Перси, цар Дарий ви забранява да охранявате Оройт.“ При тези думи войниците оставили копията си, а Багей, виждайки, че се подчиняват на писмения указ, окуражен от това, дава на секретаря и последното писмо, в което пишело: „Цар Дарий нарежда на персите в Сарди да убият Оройт.“ Щом чули това, телохранителите изтеглили мечовете си и го убили на място. Така персиецът Оройт бил застигнат от възмездие за убийството на Поликрат от Самос.

Лечителят Демокед

Богатствата на Оройт били взети и пренесени в Суза. Малко по-късно, при един лов на диви зверове, станало тъй, че цар Дарий си изкълчил ходилото, когато рипнал да слезе от коня. И то било доста силно изкълчване, защото му изскочило кокалчето на глезена. А Дарий от по-рано държал в своя двор лечители от Египет, прочути с първенството си в лечителското изкуство, и тоя път също се обърнал към тях. Но те толкова грубо се заели с наместването на глезена, че болката само се усилила. Седем дни и седем нощи лежал Дарий в безсъние от непрестанната болка. Но ето че на осмия ден от страданието един човек, който посетил преди време Сарди и дочул нещо там за изкусността на кротонеца Демокед, казал за това на паря и Дарий наредил да го доведат колкото се може по-скоро. Открили го в окаян вид сред робите на Оройт и тъй както бил — облечен в дрипи, влачещ оковите си, го повели при царя.

Когато въвели Демокед в присъствието на царя, Дарий го попитал вещ ли е в лечителското изкуство, а той отвърнал, че не е вещ, от страх да не би ако се признае, да загуби и последните надежди за завръщане в Елада. Но за Дарий било ясно, че е вещ — дори и в хитруването. Затова наредил на довелите го да донесат камшици и шишове. Тук вече Демокед се издава. Казва обаче, че не бил истински вещ, а понеже поживял при един лечител, бил понаучил нещо от занаята. Ала Дарий се поверил на неговите грижи и Демокед, прилагайки подир предишното грубо едно внимателно лечение с елински лекове, успял да му върне съня и не след дълго възстановил напълно здравето му. А царят бил изгубил вече надежда, че глезенът може да оздравее. Дарий тогава му подарява два чифта златни окови, при което Демокед го попитал да удвои ли иска царят неговата злочестина, задето го е излекувал. Харесали се тези думи на Дарий и той изпраща Демокед при жените си, за да го видят и те. Евнусите го завели и казали на жените, че това е човекът, върнал живота на царя. Тогава те една по една загребали с чаши от сандъка със злато и възнаградили Демокед с тъй обилен дар, щото слугата, на име Скитон, който вървял подире му и прибирал прелелите монети от чашите, насъбрал една доста голяма купчина злато.

Тоя Демокед бил напуснал отечеството си и заживял в двора на Поликрат, тъй като постоянно имал неприятности и сръдни със своя баща в Кротон. Когато накрая търпението му се изчерпало, Демокед избягал и отишъл в Егина, където се установил на работа и още на първата година успял да изпревари тамошните лечители, при все че нямал инструменти, нито имал нужната за упражняване на занаята уредба. На втората година егинците го наемат на държавна служба за един талант, на третата година — атиняните за сто мини, а на четвъртата година — Поликрат за два таланта30. По тоя път Демокед стигнал до Самос и благодарение най-вече на него кротонците спечелили славата си на добри лечители.

Та сега, подир излекуването на Дарий, Демокед получил просторна къща в Суза и станал сътрапезник на царя. Не му липсвало нищо, освен едно — възможност да се завърне в Елада. Ала той се застъпил пред Дарий и отървал египетските лечители, които лекували царя преди него. А тях ги чакало набиване на кол, загдето се оставили да ги надмине лечител-елин. Освен тях успял да отърве и един елейски гадател, забравен сред поробените спътници на Поликрат. И тъй, Демокед бил на най-висока почит у царя.

Не след дълго ето какво дошло да се случи с Атоса, дъщерята на Кир, сетне съпруга на Дарий: на едната й гърда се появил оток, който после се пукнал и взел да нараства. Додето бил неголям още, тя го криела от срам и не казвала никому. Ала когато разбрала, че е злокачествен, тя повикала Демокед и му го показала. Демокед обещал да я изцери, но само ако тя се закълне да му заплати с услугата, която щял да поиска от нея. Нямало да й поиска такова нещо, дето да я посрами.

Когато след време Демокед наистина я излекувал, ето какви думи надумала Атоса в леглото на Дарий, получена от лечителя: „Царю, ти, който си толкова могъщ, седиш бездейно, а не си завоювал нито нови народи, нито ново могъщество за персите. На човек, млад като тебе, господар на несметни богатства при това, подобава да постигне нещо голямо, та персите да знаят, че над тях царува мъж. Ти следва да предприемеш нещо по две причини — не само за да докажеш на персите, че мъж ги предвожда, но и за да се разпиляват тъй силите им, та да не могат от безделие да устроят заговор срещу тебе. Покажи на какво си способен, докато си още млад. Защото със съзряването на тялото съзрява и духът, а със застаряването на едното и другото застарява, додето се притъпи накрая към всичко.“ Това му наговорила тя, подучена от Демокед, а Дарий отвърнал: „Ти, жено, изрече тъкмо онова, което съм намислил да сторя. Защото съм решил да построя мост от нашия до другия континент и да поведа война срещу скитите. Това много скоро ще бъде направено.“ Тогава Атоса казва: „Засега почакай и недей тръгва най-напред против скитите. Те могат, когато пожелаеш, да бъдат твои. Първо поведи войските си срещу Елада. Дощяло ми се е да ми слугуват девойки от Спарта — слушала съм да говорят за тях. Искам още девойки от Аргос, от Атина и от Коринт. А в твоя двор има един човек, който по-добре от всеки друг би могъл да ти опише цяла Елада и да ти бъде водач. Това е човекът, който ти излекува крака.“ „Тогава, жено, щом искаш първо да нападнем Елада — отвърнал Дарий, — аз мисля, че ще е по-добре най-напред да проводим натам съгледвачи от персите заедно с човека, за когото говориш, та да разузнаят и изучат всичко, и сетне да ни доложат. Проуча ли веднъж нещата докрай, ще започна войната.“

Като казал това, Дарий незабавно пристъпил от думи към дело — щом се развиделило, той повикал петнайсетина перси от знатните и им поръчал да придружат Демокед и да огледат крайморието на Елада, ала тъй, че да не им се изплъзне Демокед, а да се върнат на всяка цена с него. След като дал тези разпореждания, Дарий повикал Демокед и пожелал той да им бъде водач и да покаже на персите цяла Елада, сетне да се завърне с тях в Персия. Можел да вземе, му рекъл Дарий, всички свои ценни вещи със себе си — при връщането си щял да получи многократно повече в замяна от царя. Към даровете, продължил Дарий, щял да добави и една гемия, натоварена с всякакви стоки, която да отплава заедно с него. Дарий явно, мисля аз, му дал обещанията си без задна мисъл. Демокед обаче се побоял да не би да го изпитват. Затова без особен възторг приел подаръците, като рекъл, че ще остави своите неща тук, та да ги има, когато се завърне. Но гемията, дето я обещал Дарий за дар на неговите братя, щял да приеме. Така Дарий, след като дава и на него разпореждания, отпраща Демокед и персите към морето.

И те стигнали до Финикия, до финикийския град Сидон, където незабавно съоръжили два бойни кораба, а редом с тях и един търговски, голям, натоварен с всевъзможни стоки. Когато всичко било готово, отплували към Елада и държейки курс по крайбрежните води, почнали да разглеждат и записват. След като видели по-известните места на Елада, доплували и до Тарент в Италия. Там Аристофилид, царят на тарентците, от добри чувства към Демокед снел кормилата от персийските кораби, подир което задържал и самите перси, уж че били шпиони. А в това време Демокед пристигнал в своя роден град Кротон. Едва тогава Аристофилид пуска на свобода персите и връща кормилата на корабите им.

Персите потеглят оттам по дирите на Демокед и пристигат в Кротон, където го сварват и залавят на площада. Едни от кротонците били съгласни да жертват Демокед, понеже се плашели от могъществото па персите, ала останалите го дръпнали настрана и зашибали персите с тояги, макар те да държали на своето и да говорели: „Внимавайте какво правите, кротонци! Вие подпомагате беглец, роб на царя! Или си мислите, че Дарий ще подмине това голямо оскърбление? Мислите ли, че ако ни отнемете този човек, това няма да има за вас лоши последствия? Няма ли първо срещу вашия град да тръгнем на война? Няма ли да се постараем първо вас да отведем в пленничество?“ Това рекли те, но не могли да сплашат кротонците, които им отнели не само Демокед, но заграбили и кораба им със стоките, докарани от Финикия. Останали без водач, персите не се решили да продължат по-нататък да изследват Елада, ами потеглили в обратна посока към Азия. Докато се гласели да отпътуват, Демокед им поръчал да кажат на Дарий, че си е взел за жена дъщерята на Милон. А името на бореца Милон наистина много се ценяло от царя. Затова, струва ми се, Демокед побързал с тая женитба и похарчил сума пара, та да покаже на Дарий, че е човек, ценен и в отечеството си.

Подаръкът на Силосонт

От градовете, били те елински или варварски, цар Дарий превзема първо Самос по причина на следното. По времето, когато Камбис, синът на Кир, водел война срещу Египет, мнозина елини се стекли натам — едни, както обикновено става, по търговия, други да се главят за наемници, а трети — ей така, просто да разгледат страната. Сред тия последните бил и Силосонт, прогоненият от Самос брат на Поликрат. Ето как му провървяло на този Силосонт, когато веднъж, загърнат в пурпурно наметало, излязъл на пазара в Мемфис. Там бил и Дарий, по това време телохранител на Камбис, още неспечелил известност. Щом той съгледал Силосонт, веднага харесал наметалото му и рекъл да го купи, а Силосонт, като го видял колко много иска да има наметалото, за свой късмет казал нещо, нашепнато му сякаш от божество: „За нищо на света не бих си продал наметалото, но щом на всяка цена държиш да е твое, вземи го даром.“ Дарий поблагодарил, поел дрехата и отминал. Тогава Силосонт разбрал колко глупаво се е оставил да му пропадне наметалото.

Но времето минавало, Камбис умрял, после седемте перси вдигнали бунта срещу магите и царството отишло в ръцете на единия от тях — Дарий. Когато узнал, че царството е преминало у същия онзи човек, който преди време в Египет харесал неговото собствено наметало и го получил даром, Силосонт се упътил към Суза, седнал там пред вратите на царския дворец и се представил за благодетел на царя. Но когато стражът на вратите обадил за идването му, Дарий изпаднал в недоумение: „Че кой може да е тоя елин, мой благодетел, комуто да съм задлъжнял с нещо? Та аз от неотдавна съм цар, а от тях един-двама най-много да са идвали оттогава тука. На никакъв елин не помня да дължа нещо. Въпреки всичко го доведи, за да разбера какво иска този човек от мене.“ Стражът въвел Силосонт пред царя, а преводачите го запитали кой е и какво е сторил, та нарича себе си благодетел на царя. Тогава Силосонт им разправил историята с наметалото и казал, че е човекът, който дал подаръка на Дарий. „Високоблагородни човече — отвърнал на това Дарий, — значи ти си оня, който ми даде даром нещо, макар и малко, при все че тогава още нямах власт. Но моята признателност е наистина тъй голяма, като да бих получил сега най-скъпия подарък отнякъде. Затова вземи, давам ти безброй злато и сребро, та да не съжалиш втори път, че си направил услуга на Дарий, сина на Хитасп.“ „Недей ми дава, царю — отвърнал Силосонт, — нито сребро, нито злато, а ми възвърни и ми дай моя роден град Самос, който попадна в ръцете на един наш роб, след като брат ми Поликрат умря, убит от Оройт. Върни ме в Самос, но ме върни там без проливане на кръв и отвеждане в робство.“

Като чул това, Дарий изпратил войска под предводителството на Отан, единия от седемте, комуто заповядал да изпълни всичко докрай според желанието на Силосонт.

Превземането на Вавилон

Но когато войската на Отан потеглила по море срещу Самос, вавилонците се разбунтували след доста усилени приготовления. Те използвали суматохата през царуването на мага и при въстанието на седемте и през цялото това време се подготвяли да устоят на обсада, като успели да го направят някак скритом. Накрая, когато дошло време да се обяви бунтът, всеки мъж оставил настрана освен майка си още по една жена, която посочел от домочадието си. Всички други били отведени на едно място и удушени. Оставените живи жени били, за да приготвят ядене, докато другите били удушени, за да не подяждат запасите.

Когато вестта за това стигнала до Дарий, той свикал за война срещу тях цялата си армия, напреднал до Вавилон и започнал обсада. Но вавилонците нехаели за обсадата — покачени по кулите на крепостните стени, те танцували и се надсмивали отгоре на Дарий и на неговите войници. Един дори се провикнал и рекъл: „Какво сте се заседели тук, перси, ами не си вървите по домовете? Когато мулетата вземат да раждат, тогава чак ще завземете града ни!“ Вавилонецът го казал, като си мислел, че мулето не може никога да роди. Една година и седем месеца били изминали оттогава, когато Дарий и войниците му започнали да губят търпение от невъзможност да превземат Вавилон. А до какви ли не хитрости и тактики не прибегнал Дарий, но така и не можал да сломи обсадените. Опитал също тъй хитрината, с която Кир завладял града31, но вавилонците постоянно били нащрек и не се оставили да ги изненадат.

Най-сетне, на двадесетия месец, се случило чудновато нещо със Зопир, сина на Мегабикс — единия от седемте перси, убили мага. Едно негово товарно муле родило. Не повярвал Зопир, когато му казали, отишъл и видял с очите си муленцето, после наредил на слугите, които били свидетели, никому повече да не обаждат за станалото, а сам седнал да поумува. Сещайки се за думите, изречени от вавилонеца в началото на обсадата — „когато мулетата вземат да раждат, тогава чак ще превземете града ни“, Зопир решил, че при тия пророчески слова на Вавилон му предстояло вече да падне.

Защото неговото муле родило, а човекът се бил изразил така явно с божие участие.

Предусетил веднъж, че Вавилон е обречен на падане, Зопир отишъл при Дарий и го попитал толкова ли много държи на превземането на града. Когато узнава, че царят придава голямо значение на това, Зопир се заема да реши как собствено да го постигне и как той самият да стане човекът, превзел Вавилон. А особено в Персия заслугите много се ценят за възхода във величие. И тъй, другояче нямало да е по силите му да овладее града, размислил той, освен като се обезобрази сам и забегне при неприятеля. Без много повече да му мисли, той се подлага на непоправимо обезобразяване — отрязва ушите и носа си, остригва косите си, бичува се и се явява в този вид сетне пред Дарий.

Силно се ужасил Дарий, като видял своя пръв мъж обезобразен, ахнал и скокнал от трона, после попитал кой го е обезобразил и за какво провинение. Зопир отвърнал: „Че кой, ако не ти, би могъл така да ме подреди? Но аз пострадах, царю, от моята собствена ръка, не от чужда. И посегнах на себе си, понеже повече не можех да гледам как вавилонците се присмиват над персите.“ „Нещастнико — му рекъл Дарий, — ти сложи най-хубавото име на най-грозното деяние, когато каза, че си се осакатил жестоко заради успеха на обсадата. Как тъй, глупецо, твоето обезобразяване ще накара враговете да сложат по-скоро оръжие? Трябва да ти е изхвръкнал умът, щом сам си похабил себе си.“ „Ти нямаше да ме оставиш да го сторя — отвърнал другият, — ако ти бях казал. Затова действах на своя глава и сега, стига да не се получи провал от твоя страна, ще превземем най-сетне Вавилон. Тъй, както ме гледаш, ще избягам в града при неприятеля и като кажа, че съм пострадал от теб, мисля, че те ще повярват и ще ми поверят войска. А пък ти брой дните от моето влизане в крепостта и на десетия ден оттогава разположи при портите на Семирамида хиляда от ония войници, чиято гибел не би била загуба за теб. Сетне изчакай още седем дни и ми постави други две хиляди при Ниневийските порти. Нека минат още двадесет дни и тогава докарай нови четири хиляди при Халдейските врати, но и тия последните, пък и предишните, не трябва да имат друго с какво да се бранят освен мечове — те могат да им останат. А след двадесетия ден заповядай на цялата армия да нападне крепостта от вси страни. Задели за мен само две дружини перси и остави едната при вратите на Бел, другата — при Кисийските. Защото, ако не се лъжа, вавилонците, като ме видят, че удържам големи победи, ще ми поверят всичко — и ключовете за вратите дори. Оттам нататък ние с персите ще се погрижим да свършим каквото трябва.“ След тая поръка Зопир се завтекъл към стените на крепостта и като същински беглец, често се обръщал да поглежда назад. Наредените на стража по кулите войници го забелязали, спуснали се долу и като пооткрехнали малко едната врата, го попитали кой е и какво е дошъл да дири. А той им отвърнал, че името му е Зопир и търси прибежище в града. Щом чули това, пазачите на вратите го отвели пред вавилонското събрание и той, изправен пред старейшините, заоплаквал своята участ, говорейки, че бил пострадал от Дарий и че бил наказан само задето продумал да се вдигне обсадата, когато вече не се очертавал път за превземане на града. „Затова — продължил той — моето идване сега ще е от най-голяма полза за вас, вавилонци, а за Дарий и персите — от най-голяма вреда. Да, той ще ми плати за това, дето се погаври така с мен: аз зная всички ходове на неговите мисли.“ Това били думите му. Тогава вавилонците, като гледали окаяния вид на тъй високопоставения персиец — ушите и носът му отрязани, гърбът му накървавен от камшици, — напълно уверени, че говори истината и че е дошъл за съюзник, се показали готови да му предоставят каквото поиска. А той поискал войска. И щом я получил от тях, постъпил точно както се били договорили с Дарий: на десетия ден извел вавилонската войска, обкръжил хилядата перси, които бил поръчал на Дарий да прати, и ги избил до крак. Като видели, че делата му отговарят на думите, вавилонците, предоволни, били повече от склонни да поверят всичко в негови ръце. Но той почакал да минат уречените дни. Тогава за втори път излязъл с една вавилонска дружина и избил двете хиляди Дарневи войници. След този нов подвиг похвалите за Зопир не слизали от устата на вавилонците. А той, изчаквайки отново да изтече определеното време, извел войска на уреченото място, обкръжил четирите хиляди и ги избил и тях. След като удържал тая победа, Зопир вече бил всичко за вавилонците и те му поверили командването на цялата си армия, както и ключовете на крепостта.

Тъкмо тогава Дарий взел да напада от всички страни града в съгласие с плана им за действие и Зопир сполучил да изиграе хитростта си докрай. Качени по стените, вавилонците се мъчели да отблъснат Дариевата войска, която напирала, а Зопир в това време разтворил тъй наречените Кисийски и Белови врати и пуснал персите да влязат в града. Ония от вавилонците, които били свидетели на измамата, побягнали към храма на Зевс-Бел, ала другите, които не били видели, останали всеки на бойницата си, докато и те разбрали накрая, че са предадени.

Така Вавилон бил превзет за втори път. Щом овладял града, Дарий най-напред съборил стените и разрушил всички врати — нещо, което по-рано не било направено от Кир след първото падане на Вавилон. Сетне Дарий набучил на кол градските първенци — близо три хиляди мъже, но на останалите вавилонци върнал града да живеят в него. Погрижил се освен това да имат жени, та да им се ражда потомство, понеже, както стана ясно в началото, вавилонците удушили своите, за да пестят припасите. Жени били събрани във Вавилон от съседните народи, на които Дарий определил всеки колко да доведе, тъй че броят им възлязъл на петдесет хиляди. От тези жени са родени днешните вавилонци.

Що се отнася до Зопир, той, според както отсъдил Дарий, по заслуги надминал всички перси, раждани преди или след него, с изключение само на Кир, с когото досега никой персиец не е помислял да се мери. Разправят, че често чували Дарий да казва: „Предпочел бих да е невредим Зопир, отколкото да съм господар на още двадесет Вавилона.“ И удостоил Зопир с големи почести — всяка година му поднасял даровете, смятани за най-голямо отличие у персите, дал му и да управлява Вавилон до края на живота си, без да плаща данъци.

Предания за произхода на скитите

Около 512 г. пр.н.е. Дарий предприема голяма наказателна операция, завършила с пълен неуспех, срещу номадските племена от европейска Скития.

Според разказа на самите скити техният народ бил най-младият на света и водел началото си от Таргитай — първия човек, обитавал техните земи, които преди него били пустинни. За този Таргитай се говорят, по моему, неправдоподобни неща, но все пак се говорят — че негови родители били Зевс и дъщерята на речния бог Бористен и че на така произлезлия Таргитай му се родили трима синове — Липоксаис, Арпоксаис и Колаксаис, най-малкият. Те управлявали заедно скитската земя, когато от небето веднъж паднали четири златни предмета — едно рало, един хомот, една секира и една чаша. Пръв ги видял най-големият и пристъпил да ги вземе, но ето че при доближаването му златото пламнало и той трябвало да продължи пътя си. Сетне дошъл вторият брат, ала и с него се случило същото. Златото отхвърлило с горенето си и единия, и другия. Щом обаче се приближил най-малкият, златото загаснало, той го взел и го отнесъл в дома си. Тогава по-големите братя се споразумели да преотстъпят цялото царство на най-малкия.

Но елините, които живеят в Понта32, разказват друга една история. В страната, която била някога пустинна, а сега се обитава от скитите, пристигнал Херакъл с кравите на Герион. Герион е живял далеч от Понта на острова, наричан от елините Еритея, близо до Гадес отвъд Херкулесовите стълбове33 в Океана. Някои люде твърдят, че Океанът започва от изгрева на слънцето и обтича цялата земя, но не привеждат доказателства. Оттам Херакъл дошъл в страната, известна сега като Скития, и понеже тук го застигнали виелица и студ, свил се в лъвската кожа и заспал дълбок сън. А в това време неговите кобили, разпрегнати от колесницата му за паша, като по чудо изчезнали.

Когато се събудил, Херакъл тръгнал по дирите им, обходил страната надлъж и нашир и накрая навлязъл в една гориста местност. Там в една пещера попаднал на необикновено същество — полудевойка-полузмей, което от кръста нагоре било жена, а в долната си част — змия. В първия момент Херакъл се стъписал от нейния вид, после попитал мяркали ли са се тъдява залуталите се кобили, а тя му отговорила, че били при нея, ала нямало да ги върне, преди той да легне с нея. И Херакъл легнал, за да заплати за кобилите си. Сетне обаче тя се отметнала и захванала да отлага връщането им — искала да задържи колкото се може по-дълго Херакъл, който само чакал да си ги вземе, та да продължи пътя си. Най-подир му ги дала с думите: „Аз ти опазих кобилите, които се заблудиха насам, но ти ми се изплати за пазенето: в утробата си нося трима синове от теб. Кажи ми какво да направя с тях, когато пораснат? Тук ли да ги установя — в земята, на която съм господарка, или да ти ги пратя на тебе?“ Говори се, че Херакъл й дал на този въпрос следния отговор: „Когато видиш, че синовете са възмъжали, направи следното и няма да сбъркаш. Виж кой от тях ще опъне ей този лък, колкото аз го опъвам, и ще се препаше като мен с ей тоя колан, и остави него да обитава земите ти, а другите, чиито сили не достигнат за тази работа, тях ги изгони оттук. Постъпиш ли тъй, сама ще останеш доволна, пък и мен ще си послушала.“

И Херакъл обтегнал единия си лък — а по него време той носел два, показал й как се закопчава коланът, който имал златна чашка за катарама, оставил й ги и тръгнал. Най-напред, когато синовете й се родили, тя им дала имена: на единия — Агатирс, на следващия — Гелон, а на най-малкия — Скит. А след време, когато възмъжали, помнейки поръката на Херакъл, тя подложила синовете си на изпитание и двама от тях, Агатирс и Гелон, като не им достигнали сили за възложената задача, напуснали страната, прогонени от майка си34. Само най-малкият, Скит, успял и останал в тия земи. От този Скит, сина на Херакъл, се раждат сетнешните царе на Скития.

Амазонките

За да могат да се противопоставят успешно на Дарий, скитите се съюзяват със съседните племена, едно от които били савроматите — племе с много войнствени жени, потомки на легендарните амазонки.

Скитите наричат амазонките „ойорпата“ и това име на елински значи „мъжеубийци“, защото скитската дума за „мъж“ е „ойор“, а за „убивам“ — „пата“. Разказват, че след като победили амазонките в битката при Термодонт35, елините качили на три кораба всичките амазонки, които успели да заловят живи, и отплували. Но насред морето жените се нахвърлили върху моряците и ги избили до един. Тогава вятърът и вълнението ги понесли, тъй като след избиването на мъжете амазонките не знаели как да боравят с платната, греблата и кормилото. Най-подир стигнали на брега на Меотийското езеро36 до едно място, именовано Зъберите, в страната на свободните скити. Там амазонките слезли на сушата, упътили се към вътрешността и плячкосали първата конска черда, на която попаднали; яхнали сетне конете и захванали да ограбват земите на скитите.

А скитите не могли да разберат с кого имат работа — не познавали нито езика им, ни облеклото, нито племето и се чудели откъде може да са дошли неприятелите. Мислейки ги за мъже с още ненаболи бради, скитите накрая им дали битка и по телата на убитите в сражението узнали, че са жени. Скитите тогава се посъветвали и решили да не убиват повече от тях, ами да пратят насреща им дружина момци от най-младите, на брой толкова, колкото предполагали, че ще са жените. Те трябвало да разположат своя стан досами техния и да правят тъкмо обратното на онова, което ги виждали, че вършат — настъпели ли амазонките, те трябвало да отстъпят, без да влизат в битка; отдалечели ли се, трябвало да приближат стана си до техния. Скитите намислили тоя план, понеже искали да се сдобият с деца от тях.

И тъй, младежите тръгнали да изпълнят поръката. Когато разбрали, че не са дошли за лошо, амазонките ги оставили на спокойствие. Стан до стана се приближавали с всеки изминат ден. И двете страни водели еднакъв живот — и младежите, и амазонките нямали друго имущество освен оръжията и конете, с които ловували или ходели на грабеж.

Към пладне амазонките се пръскали на лов поединично или две по две, за удобство доста раздалечени една от друга. Щом усетили това, скитите също взели да правят същото и когато един от тях се примъкнал до една усамотена амазонка, тя не рекла да го отпъди, а му дала да си получи своето. Сетне, понеже не могли да се разберат с думи, жената му обяснила със знаци, че на следния ден иска от него да дойде с другар на това място, тя също щяла да доведе дружка. Момъкът се прибрал и разказал на останалите, а когато на другия ден отишли двама на онова място, заварили и втората амазонка да чака. Щом разбрали другите скити, укротили си и те амазонки от останалите.

Събрали се двата стана тогава и заживели заедно, като всеки си взел за жена оная, с която в началото се сношил. Мъжете не могли да научат говора на жените, жените обаче усвоили мъжкия и тъй, когато взели да се разбират, скитите рекли на амазонките: „Ние имаме родители, имаме и имоти. Време е вече да спрем с тоя живот — нека се върнем да заживеем при племето си. Други няма да вземаме, вие ще ни бъдете жени.“ Ето как им отвърнали амазонките: „Не ще можем да живеем ние с жените от вашето племе — различни са навиците ни от техните. Ние стреляме с лъкове, мятаме копия, яздим коне, но женските работи не сме изучили. А вашите жени не вършат онова, дето го изброихме, ами си седят при талигите, занимават се с женски работи и не се отделят от тях нито за лов, ни за нещо друго. Затова няма да можем да се спогодим. Но ако искате да ни имате за жени и да постъпите както най подобава, вървете при бащите си и като вземете дял от имотите, елате си, та да заживеем отделно сами.“

Скитите ги послушали и отишли. Сетне се върнали, като носели онова, което им се падало по наследство. Амазонките ги посрещнали с думите: „Срам ни е и ни е страх да живеем в тая страна, загдето не само че ви откраднахме от бащите, но и ограбвахме често пъти скитската земя. Щом сте ни харесали за жени, хайде с вас да се вдигнем оттука и да отидем да живеем отвъд река Танаис37“

И този път ги послушали скитите, прекосили Танаис и като извървели три дни път от реката на изток, после три дни на север от Меотийското езеро, стигнали до страната, която обитават сега, и се установили в нея. Жените на савроматите до ден днешен живеят по старому — яхнали коне, те ходят на лов редом с мъжете, а понякога и без тях. И на война ходят, и облекло носят също като мъжете.

Савроматите говорят езика на скитите, но никога не са го знаели правилно, понеже амазонките на времето не го научили както трябва. У тях брачният обичай е следният: никоя девойка не може да се омъжи, преди да е убила мъж в битка. Затова някои умират стари, без да са имали мъж, понеже не са могли да изпълнят условието.

Дарий и царят на скитите си разменят послания

Дарий навлиза дълбоко навътре в степите, подмамен от „партизанската“ тактика на скитите, които избягват открито сражение и неизменно отстъпват, държейки се на един ден разстояние от персите, като изгарят подире си всичко, заравят кладенците и изворите, крият добитъка.

Това продължило толкова дълго и нескончаемо, че Дарий изпратил един вестоносец на кон при Идантирс, царя на скитите, със следното послание: „Чудновати човече, защо постоянно ми бягаш, когато можеш да спреш с това бродене, да застанеш на едно място и да влезеш в сражение, ако се мислиш годен да премериш сили с войските ми. Или, ако признаеш, че си по-слаб, спри тогава този бяг и ела с дарове за своя господар, със земя и вода38, да се разберем.“

Ето как отговорил на това послание царят на скитите Идантирс: „Такъв съм аз, персиецо. Пред никого досега не съм побягвал от страх и днес също не бягам от теб, нито върша нещо по-различно от онова, на което съм свикнал в мирно време. Ще ти обясня и защо не ти давам веднага битка. То е, защото ние, скитите, нито поселища имаме, нито посеви, та да препираме от страх да не ги завземете и опустошите, да ги браним от вас с бой. Но ако непременно трябва да се стига, и то по-скоро, дотам, ние имаме царски гробници, на дедите ни. Хайде, намерете ги и се опитайте само да посегнете на тях, та да видите ще се бием ли, няма ли да се бием. А дотогава, освен ако не си наумим друго, бъди сигурен, че няма да влезем в сражение. За влизането в бой — толкова, а за господарите, знай, че за такива смятам единствено Зевс, моя прародител, и Хестия, скитската царица. Вместо земята и водата, за които говориш, ще ти изпратя други по-подходящи — като за тебе дарове. Накрая, в отговор на това, дето се нарече мой господар, аз казвам: «Ще съжаляваш!»“

И скитският цар проводил по човек даровете за Дарий — една птичка, една мишка, една жаба и пет стрели. Персите запитали тогава човека, който ги донесъл, какво означавали тия дарове, ала той им отвърнал, че му било наредено само да ги поднесе и да се върне по най-бързия път. Персите сами, подканил ги той, ако били мъдри, щели да узнаят какъв смисъл се крие зад тия дарове.

Щом чули това, персите се събрали на съвет. Дариевото предположение било, че скитите се предават в негови ръце и че носят всъщност земя и вода, понеже, догаждал се той, мишката се ражда в земята и яде същата храна като човека, а жабата живее във водата, птицата от своя страна има доста голяма прилика с коня, а стрелите значели, че скитите слагат оръжие пред него. Противно на това Дариево тълкуване Гобрий, единият от седемте, които свалили мага, предложил следното: „Ако не се превърнете в птици и не полетите в небето, ако не се преобразите в мишки и не се заврете в земята, ако не се обърнете на жаби и не наскачате из блатата, няма да има спасение за вас, перси, от тези стрели.“

Когато разбрали, че даровете са достигнали до Дарий, скитите излезли с част от войската си и се подредили пред персите в боен ред, пешаци и конница, като за битка. Но ето че между скитските редици и персите изскочил изневиделица заек. Щом го зърнали, скитите развалили бойния си ред и погнали с викове заека. След като попитал какъв е тоя смут у противника и узнал, че скитите са заети с гонитба на заек, Дарий се обърнал към онези, с които разговарял обикновено, и рекъл: „Голямо е пренебрежението на тия люде към нас, сега разбирам, че Гобрий беше прав за скитските дарове. Щом е тъй — а вече и аз мисля като него, нужно е да помислим добре как да си осигурим безопасно завръщане в Персия,“

Отмъщение за кощунството

По обратния път през Дунав и Босфора Дарий се прибира в столицата си Суза. Но оставя в Европа осемдесетхилядна войска под предводителството на Мегабаз, който до 509 г. пр.н.е. успява да установи персийски контрол над Тракия.

След като покорил и пеонците. Мегабаз проводил в Македония пратеничество от седмина перси — най-високопоставените във войската след самия него. Те били изпратени да поискат от Аминт земя и вода за цар Дарий. От Прасийското езеро39 има много пряк път за Македония, а досами езерото се намира мината, която по-късно носела по един талант сребро на Александър, сина на цар Аминт. По-нататък от мината трябва да се прекоси само планината, назоваема Дисор, за да се озове човек в Македония.

И тъй, изпратените за целта перси пристигнали в Македония и когато ги пуснали да влязат при Аминт, поискали му земя и вода за цар Дарий. И Аминт не само им дава, но и поканва персите на гощавка, сетне нарежда великолепна трапеза и ги приема дружелюбно. След като утолили глада си, те продължили да пият и рекли: „Любезни македонецо, ние, персите, имаме обичай, когато предлагаме голяма трапеза, да водим пашите жени и наложници да присядат до нас. Ти ни прие на драго сърце, богато ни нагости, даде също земя и вода за цар Дарий — хайде, зачети и този наш обичай.“ На това Аминт отговаря: „Ние нямаме такъв обичай, перси, а държим мъжете отделно от жените. Но щом вие, нашите господари, настоявате, ще имате и това,“ И Аминт изпратил да ги доведат. Жените били повикани, дошли и насядали една до друга срещу персите. След като се нагледали на хубавите жени, персите рекли на Аминт, че онова, което правел, не било мъдро — по-добре щяло да бъде въобще да не са идвали, отколкото, веднъж дошли, да не седнат до тях, ами да се разполагат срещу им — мъка за техните очи. Нямало как, Аминт наредил на жените да седнат до персите и жените го сторили. Тогава, опиянени доста от виното, персите им заопипвали гърдите, а един дори опитал да целува жената до себе си.

Цар Аминт виждал всичко това, ала си мълчал, колкото и възмутен да бил, понеже се боял премного от могъществото на персите. Александър обаче, неговият син, който присъствал и видял всичко, нали бил млад и ненапатил се, като не могъл повече да се стърпи, рекъл разгневен на Аминт: „Недей стоя до края на пиршеството, татко, а отдай нужното на възрастта си и иди да отпочинеш. Аз ще остана тук да се погрижа за всичко, което се полага на гостите.“ Но Аминт подразбрал, че Александър се гласи да стори беля, и отговорил: „Ти нещо си се разпалил, синко. По думите ти се догаждам, че искаш да ме отпратиш, та да извършиш някое безразсъдство. Затова те моля, за да не ни погубиш, не готви нищо враждебно срещу тези люде, а търпи, каквото и да гледаш, че правят. А за оттеглянето ми от пиршеството ще те послушам.“

След тая молба Аминт си излязъл и Александър се обърнал веднага към персите: „Гости мои, тези жени са изцяло на ваше разположение — можете да имате било всичките, било колкото възжелаете от тях. Вие сами ще посочите кои. Но сега, понеже наближава вече време за лягане, пък и виждам, че хубаво сте си попийнали, пуснете, ако ви е угодно, жените да идат да се изкъпят, та да ги приемете сетне изкъпани.“ Персите одобрили това и жените се прибрали в харема. Вместо тях Александър натъкмил с женски дрехи голобради мъже на брой колкото жените, въоръжил ги с ножове и ги въвел при персите, казвайки с влизането им следното: „Перси, види се, че насладата ви от угощението е пълна. Пред вас е всичко — не само това, което имахме, но и онова, което можахме да ви доставим за случая. И ето че сега, като най-голяма добавка към всичко, ние ви предлагаме нашите майки и сестри, та да се уверите докрай, че ви зачитаме, както заслужавате, да обадите освен това и на царя, който ви е изпратил, че един елин, наместникът в Македония, ви е посрещнал добре с трапеза и ложе.“ Като казва това, Александър настанява до всеки персиец по един мъж македонец, уж че е жена, а когато персите се опитали да ги докоснат, тия мъже ги погубили.

Такава била смъртта, от която загинали седемте перси. И не само те, но и цялото тяхно пратеничество — прислуга, колесници и всякакво снаряжение — всичко, дошло подире им, изчезнало заедно с тях. Не след дълго персите предприели щателно издирване на пратениците, но Александър хитро потулил работата, като дал големи подкупи и сестра си Гигея за жена на персиеца Бубарес, който предвождал персите, тръгнали да дирят изчезналите.

Кипселидите

В 499 г. пр.н.е. Аристагор, подбудителят на въстанието на йонийските гръцки градове против Персия, което става повод за Гръко-персийските войни, отива в Спарта, а после и в Атина да търси помощ за въстанието. Тук Херодот се отклонява да проследи междуособиците в Елада и вмъква разказа за владетелите на Коринт.

Някога Коринт имал олигархическо управление, Властта била в ръцете на един-единствен род, наричан Бакхиадите, които давали и вземали жени само помежду си. Но един от тях, Амфион, имал дъщеря на име Лабда, която била куца и затова никой Бакхиад не приемал да се ожени за нея. Взема я Орил, син на Ехекрат, от селцето Скале. Но тъй като и от нея, както и от предишните негови жени, не му се родили деца, Орил се упътил към Делфи, за да се допита за потомство, Едва-що влязъл в светилището, Пития го посрещнала с думите:

Тия думи на оракула до Орил по някакъв път стигнали до ушите на Бакхиадите, на които не се било удало дотогава да вникнат в смисъла на едно друго предсказание за Коринт, отнасящо се също до събитието, предречено на Орил, Ето какво било то:

Това предсказание останало неразгадаемо, докато Бакхиадите не узнали за отговора, даден на Орил. Тогава тутакси прозрели смисъла му, понеже двете предсказания се допълнили едно с друго. Ала не предприели нищо веднага, при все че знаели вече — решили да премахнат детето, което щял да добие Орил. Затова, когато жена му родила, Бакхиадите изпратили десетима свои хора в селцето, гдето живеел Орил, да убият бебето. Тези люде пристигнали в Скале, влезли в къщата на Орил и поискали да видят новороденото. Като не подозирала за какво са дошли, а мислела, че са приятели на мъжа й, Лабда донесла детето и го подала в ръцете на едного. А те се били наговорили по пътя който пръв поеме бебето, да го удари в земята. Но след като Лабда им дала бебето, като по чудо то се усмихнало на мъжа, който го взел. И той се умилил при вида му, дожаляло му да го убие и го предал на следващия, той пък — на третия и така то преминало от ръце на ръце и през десетимата, без никой да се реши да го погуби. Подир това върнали детето на майката, излезли навън и като се спрели при вратите, мъжете захванали да се винят един друг и най-много онзи, който взел пръв детето, задето не постъпил, както се наговорили. Минало се доста време, докато решили, накрая да влязат повторно и всички да вземат участие в убийството.

Но било съдено от семето на Орил да поникнат злини за Коринт, Защото Лабда, която останала досами вратите, чула всичко и от страх да не би мъжете да си наумят друго — да влязат отново и да убият детето й, взела че го отнесла и скрила в един сандък на място, което й се видяло най-неотгадаемо. Защото знаела, че върнели ли се за детето, те щели да претърсят къщата. Тъкмо това и станало. Мъжете влезли и дирили навсякъде, но като не го открили, решили да си отидат и да доложат на изпратилите ги, че са изпълнили тяхната поръка. И казали така, щом се прибрали.

А синът на Орил растял и за да помни гибелта, която избегнал, нарекли го Кипсел, както именуват сандъка41. След като възмъжал, веднъж Кипсел се допитал до оракула в Делфи. Уповавайки се на двойнствения отговор, който получил, той се опитал и станал господар на Коринт. Ето какво било предсказанието:

Това било прорицанието. Щом взел властта, Кипсел се проявил като жесток владетел — прогонил мнозина от Коринт, отнел на мнозина имуществото, а на още по-голям брой — живота.

След като изплел живота си добре и управлявал тридесет години, Кипсел оставил за приемник на властта своя син Периандър. В началото Периандър бил по-кротък от баща си, но откак почнал да другарува чрез пратеници с Тразибул, тирана на Милет, станал много по-кръвожаден от Кипсел. Веднъж изпратил вестител да попита Тразибул как е най-безопасно да се разпорежда с властта и да управлява най-почтено. Тразибул извел пратеника на Периандър вън от града и като навлезли в житните поля и нагазили в една нива, взел да го пита и разпитва за неговото пътуване от Коринт, а сам през цялото време късал и хвърлял житни класове, видел ли, че стърчат над останалите. По този начин съсипал най-хубавата и богата част от реколтата си. След като пребродили местността надлъж и шир, Тразибул отпратил вестителя, без да му даде никакво напътствие. Със завръщането му в Коринт Периандър нетърпеливо го попитал за съвета на Тразибул, но пратеникът отвърнал, че не е получил никакво напътствие и се чудел защо Периандър го изпратил при такъв побъркан човек, дето разсипвал собствения си имот, И описал онова, което видял при Тразибул.

Но Периандър схванал смисъла на стореното и проумял, че Тразибул го напътства да убива всички граждани, които стърчат над останалите. И оттогава насетне показал възможната най-голяма жестокост към коринтяните — Периандър довършил онова, което Кипсел оставил неизбито и непрогонено. Един ден, заради собствената си жена Мелиса, съблякъл голи всичките жени на Коринт. Защото като проводил преди време пратеници да се допитат до прорицалището на мъртвите при Теспроти на река Ахеронт42 за местонахождението на едно чуждоземско имане, Мелиса се явила, но отказала да проговори и изкаже мястото, гдето лежало имането. Гола била и мръзнела, казала тя. А дрехите, с които я погребал, от тях нямало никаква полза, понеже не били изгорени. И в потвърждение на това, че твори истината, добавила: „Периандър пече хляба си в студена фурна.“ Когато върнали това известие на Периандър, който се бил сношил с мъртвата Мелиса, преди да я погребе, и затова бил сигурен в посланието, той наредил веднага да разгласят, че всички коринтянки трябва да излязат при храма на Хера. Жените наоблекли тогава най-хубавите си дрехи и излезли като за празник. А той, с помощта на телохранителите си, ги съблякъл всички голи, без разлика дали били свободни, или робини, сетне нахвърлял дрехите им в един изкоп и ги изгорил, произнасяйки името Мелиса. След като сторил това, Периандър проводил повторно хора и сянката на Мелиса казала кое е мястото, гдето лежало имането.

Защо в Спарта е имало по двама царе

Противно на всички поети, спартанците твърдят, че не синовете на цар Аристодем, а самият Аристодем, правнукът на Хилос, ги довел в земите, които владеят сега. Не минало много време и жената на Аристодем, на име Аргея, родила. За нея казват, че била дъщеря на Автесион — правнука на Полиник43. Та тя родила близнаци. Аристодем живял само колкото да види новородените и умрял от някаква болест. Тогавашните спартанци решили да направят по-големия близнак цар според обичая, но не могли да определят кого да изберат от двамата, понеже си приличали като един. Затова, като не могли да разберат кой е по-големият, попитали родилката, а тя им отвърнала, че също не ги разпознава, макар че знаела, и то прекрасно — а отговорила така, понеже й се искало, ако можело някак, и двамата да станат царе. И тъй, спартанците не знаели какво да сторят. И като не знаели какво да сторят, изпратили хора в Делфи да попитат как да се справят с положението. Пития ги посъветвала да приемат и двамата за царе, но по-големият да има повече почести. Това бил отговорът на Пития, а спартанците както и преди не знаели как да открият по-големия, докато не ги подучил един месенец на име Панитес. Този Панитес научил спартанците да следят кое дете майката къпе и храни по-напред — окажело ли се, че тя всеки път започва с едното, то те ще са узнали онова, което търсят и искат да открият. Но ако тя не винаги взема по-напред едното дете, а ту едното, ту другото, трябва да са наясно, че и тя самата не знае повече от тях — тогава трябва да прибегнат до нещо друго. Така, подучени от месенеца, спартанците заследили майката на Аристодемовите синове, без да й дават да разбере защо я следят. И видели, че и за ядене, и за къпане тя се грижи по-напред винаги за едното дете. И като взели за първороден сина, за когото майката се грижела по-напред, спартанците го отгледали в двореца. Нарекли го Евристен, а другия близнак нарекли Прокъл. Разправят, че щом възмъжали, макар да били братя, между тях се появила неприязън, която продължила през целия им живот, а също и между техните потомци.

Седмачето

Макар два пъти да се женил, спартанският цар Аристон нямал деца. И тъй като не допускал, че сам има вина за това, се оженил за трети път. Ето как се оженил: Аристон имал един приятел, спартанец, най-близкия му от сънародниците. Жената на този човек била много по-красива от всички жени в Спарта, и то след като от най-грозна станала най-красива. Преди време нейната дойка, като гледала невзрачната й външност — и още това, че за родителите външността й е нещастие — а грозната била дъщеря на богати хора — намислила да почне да носи момиченцето всеки ден в светилището на Елена. Всеки път, когато го занасяла, полагала детето пред изображението на Елена и молела богинята да махне уродливостта му. И тъй, разправят, че веднъж, на тръгване от светилището, пред дойката се появила жена и с появяването си я попитала какво носи на ръце, а дойката отвърнала, че носи дете. Жената поискала да й бъде показано, но тя отказала, понеже й било заръчано от родителите никому да не го показва. Жената как ли не настоявала да и го покаже. Накрая дойката й дала да види детето, като разбрала колко много държи жената на своето. А тя помилвала детето по главицата и казала, че то ще стане най-красивата жена в Спарта. Още на този ден момичето сменило външността си, а като му дошло времето за женене, за нея се оженил Агет, син на Алкид, същият онзи приятел на Аристон.

Но ето че любов по тази жена жегнала Аристон. И за да я има, измисля следното: обещава да подари на другаря си, комуто принадлежала жената, едно нещо, избрано от самия него, от всичко, с което Аристон разполагал, като накарал своя другар също да му подари нещо такова. Агет се съгласил на това, без никак да се побои за жена си, понеже виждал, че и Аристон си има жена. Скрепили с клетва помежду си споразумението, а след време Аристон дал онова — каквото и да е било то, което Агет си избрал от имота му. Тогава, дирейки правото си да отнесе нещо от Агет, Аристон се опитал да отведе жената на своя другар, но Агет рекъл, че е съгласен на всичко друго, но не и на това. Принуден обаче от клетвата и подлото подвеждане, накрая дава да отведат жената.

Тогава Аристон отпратил втората си жена и се оженил за трети път. След време, по-кратко от очакваното — преди десетте месеца да минат, третата жена му ражда син — Демарат. Аристон седял и се съвещавал с ефорите44, когато един негов слуга съобщил, че му се е родил син. А той, помнейки времето, когато довел жената, пресметнал на пръсти месеците и като се заклел, рекъл: „Не може да е мое!“ Ефорите чули, но не му обърнали никакво внимание тогава. А детето растяло и Аристон започнал да съжалява за казаното, твърдо убеден, че Демарат е негов син. А Демарат го нарекли ето защо: преди да се случи всичко това, целият спартански народ се помолил да се роди син на Аристон, на човека, ползващ се с по-добро име от всеки друг цар, царувал в Спарта, Затова и го нарекли Демарат45.

Аристон след време умрял и Демарат поел царската власт. Но, както изглежда, съдено било онези думи да се разчуят и свалят Демарат от царуването. А Демарат си бил навлякъл силната омраза на Клеомен от по-рано, когато върнал войската, изпратена срещу Елевзина, и особено откакто Клеомен отишъл да залови привържениците на персите в Егина.46

Затова, решен на мъст, Клеомен се споразумява с Левтихид, син на Менарес, внук на Агис, който бил от рода на Демарат, като обещава да го направи цар на мястото на Демарат при условие, че Левтихид го последва срещу егинците. А Левтихид станал голям враг на Демарат поради следното обстоятелство: той бил сгоден за Перкала, дъщерята на Хилон, когато Демарат намислил да отнеме невестата на Левтихид, преварил го, сам грабнал Перкала и я направил своя жена. Затова и се породила омразата му към Демарат, а сега, склонен от настойчивостта на Клеомен, Левтихид обвинил Демарат, като се кълнял, че не било редно той да царува над спартанците, понеже не бил син на Аристон. След обвинението го дал под съд, позовавайки се на онова, което Аристон казал, когато слугата му съобщил, че му се е родил син, а той пресметнал месеците и рекъл, кълнейки се, че синът не бил негов. Левтихид се опрял тъкмо на тези думи, за да докаже, че Демарат нито бил заченат от Аристон, нито било редно той да царува в Спарта, като представил за свидетели ефорите, които заседавали тогава с Аристон и чули какво казал.

Най-сетне, тъй като пренията не преставали, спартанците решили да запитат прорицалището в Делфи дали Демарат, е син на Аристон. Те отнесли въпроса до Пития по настояване на Клеомен, който веднага спечелил на своя страна Кобон, сина на Аристофант, човек с огромно влияние в Делфи. Кобон пък подкупил Перкала, пророчицата, да изрече онова, което Клеомен искал да бъде изречено. И тъй, щом изпратените до прорицалището задали въпроса, Пития отсъдила, че Демарат не е син на Аристон. След време, обаче, когато работата излязла наяве, изгонили Кобон от Делфи, а пророчицата Периала била свалена от почетната служба. По тоя именно начин станало свалянето на Демарат от власт, а сетне той избягал от Спарта при персите заради следната обида: свален от царската власт, Демарат заел изборна длъжност. Веднъж по време на празненствата Гимноперии, когато Демарат бил в театъра, за да се подиграе и присмее с него, Левтихид, който бил вече цар на негово място, изпратил един слуга да го попита как му се вижда изборната длъжност след царската. А Демарат, засегнат от въпроса, отвърнал с думите: „Аз вече опитах и от двете, а той не е. Но този въпрос ще стане начало или на безкрайно бедствие, или на безкрайно благоденствие за спартанците.“ Като казал това, Демарат покрил глава с хитона си и си тръгнал от театъра към къщи, където се приготвил веднага да принесе един вол в жертва на Зевс, а след приношението повикал майка си.

Когато майка му се явила, Демарат турил в ръцете й от вътрешностите на жертвеното животно и я замолил с думите: „Майко, обръщам се към теб в името на Зевс, покровителя на домашното огнище и на всички останали богове, като те моля да ми кажеш истината кой в същност е баща ми. Защото Левтихид говореше в съда, че си била вече бременна от първия мъж, когато си дошла при Аристон. Други пък приказват още по-обидни приказки, като говорят, че си ходела при един наш слуга — при магаретаря, и че съм бил негов син. Затуй те умолявам в името на боговете да кажеш истината. Пък и да си правила нещо такова, не си ти единствената — много жени са го правили. В Спарта освен това упорито се говори, че у Аристон нямало детеродно семе. Инак щели да му родят и предишните жени.“

Ето това казал Демарт, а тя му отвърнала с думите: „Сине, щом с толкова молби ме увещаваш да кажа истината, ще ти я разкрия цялата. На третата нощ, откакто Аристон ме доведе в къщата си, при мене дойде един на вид досущ като Аристон и като полежа с мене, окичи ме с венчетата, които носеше, и си отиде. Подир това пристигна Аристон. Като ме видя с венчетата, попита кой ми ги е дал и аз отвърнах: «Ти, кой.» Но той недоумяваше, затова аз му се заклех и рекох, че не е хубаво да се прави, че не е бил той. Та нали малко преди това той дойде и като полежа с мене, ми даде венчетата. Тогава Аристон, като ме гледаше как се кълна, усети, че в тая работа е замесено някое божество. А венчетата се оказаха от светилището на хероса47 Астрабак, което се намира до входните врати. Освен това от прорицалището отговориха, че е бил същият този херос. Сине, вече знаеш всичко, което пожела да научиш. Та ти си син или на този херос и твой баща е Астрабак, или на Аристон, защото през онази нощ си заченат. А за това, за което най-много те нападат неприятелите ти, като говорят, че Аристон, когато му съобщили, че си се родил, в присъствието на мнозина лично заявил, че не си негово дете, задето десетте месеца не били минали още, знай, че поради неосведоменост по тия въпроси се е изпуснал той с онези думи — жените и деветачета, и седмачета раждат, и не при всяка минават десетте месеца. Ти се роди седмаче, сине. Аристон сам не след дълго разбра, че е изтървал онези свои думи от глупост. На други приказки за бащинството ти да не вярваш! Вече знаеш цялата истина. А от магаретари дано жените раждат деца на Левтихид и на ония, дето говорят така …“

Това разказала майката. Щом узнал онова, което искал, Демарат взел пари за из път и поел към Елида, казвайки, че уж тръгва към Делфи, за да се допита до оракула. Но спартанците се впуснали да го гонят, понеже се усъмнили, че се опитва да избяга. Демарат обаче успял някак си да ги изпревари и да премине от Елида на остров Закинт. Спартанците също преминали на другия бряг подир него, но не могли да го заловят — хванали само слугите му. Закинтците не склонили да им го предадат и Демарат тръгнал след време оттук по море към Азия при цар Дарий. Царят го приел богато, като му дал и земя, и градове. Така и при такива обстоятелства отишъл Демарат в Азия, след като много пъти и със съвети, и с дела се прославил в очите на спартанците, а най-вече с това, че им донесъл победа на олимпийските надбягвания с впряг от четири коня — нещо, което нито един цар в Спарта не е успявал да направи.

Замогването на алкмеонидите

Алкмеонидите и по-рано били прочут в Атина род, но от времето на Алкмеон, а после и на Мегакъл, те съвсем се прочули. Най-напред Алкмеон на драго сърце помагал и услужвал на лидийците, идещи по поръка на Крез от Сарди към прорицалището в Делфи. От лидийци, посетили прорицалището, Крез чул за сторените добрини и изпратил да поканят Алкмеон в Сарди. Щом той пристигнал, Крез обещал да го надари с толкова злато, колкото Алкмеон сам можел да изнесе наведнъж. Като разбрал какъв дар му се дава, Алкмеон намислил и се заел да изпълни следното: облякъл широк хитон, който правел дълбока като пазва гънка, обул най-големите ботуши, които намерил, и тръгнал, поведен, към съкровищницата. Като се озовал там пред една купчина злато на прах, натъпкал най-напред злато около пищялите си — колкото побрали ботушите, после напълнил цялата пазва и посипал със злато на прах косата си; сложил и в устата си и тогава излязъл от съкровищницата, като едва се тътрел с ботушите. Устата му била претъпкана и целият се бил подул — приличал на всичко друго, но не и на човек. Като го видял, Крез прихнал да се смее, оставил го да отнесе всичкото злато и освен това му дал други, не по-малко ценни дарове. Така този род забогатял много и Алкмеон могъл да поддържа впряг от четири коня, с които спечелил надбягването на олимпийските празненства.

След време, през следващото поколение, Клистен, тиранът на Сикион, издигнал още повече този род и го направил много по-именит от всякога. На този Клистен, син на Аристоним, внук на Мирон и правнук на Андеас, се родила дъщеря, която нарекли Агариста. Той решил да я даде за жена на мъжа, който се покаже най-достоен от всички елини. Затова, след като спечелил надбягването с колесници по време на олимпийските празненства, Клистен разгласил съобщението: „Който елин се мисли за достоен да стане зет на Клистен, да се яви до шестдесет дни, а може и по-рано, в Сикион. Година след изтичането на тези шестдесет дни Клистен ще обяви избраника за мъж на дъщеря си.“ Заприиждали тогава женихи, дошъл всеки уверен в себе си и горд с родното си място елин. Клистен им подготвил места за надбягване и борба и се заел само с тяхното посрещане.

Когато до уречения ден женихите надошли, Клистен разпитал първо всеки за родното му място и произхода, а после, като ги задържал една година, подложил на изпитание както мъжките им качества и поведение, така и техните знания и характери. И с всеки поотделно общувал, и с всички заедно. По-младите извеждал на гимнастически игри, но най-голямо било изпитанието на трапезата. Защото през цялото това време, докато ги държал при себе си, Клистен богато ги гощавал. Тъй или иначе, най-много му харесали дошлите от Атина женихи, а измежду тях предпочитал Хипоклид, сина на Тисандър, заради мъжките му качества и за това, че бил отколешен роднина на Кипселидите в Коринт.

Когато дошъл денят, определен за отпразнуване на сватбата и обявяване на избрания измежду всички, Клистен принесъл в жертва хекатомба и дал угощение не само на женихите, но и на всички сикионци. След като станали от масата, женихите почнали състезание по музика и по говорене пред публика. В разгара на пиршеството Хипоклид, който далеч изпреварил останалите, накарал флейтиста да засвири мелодия за танц и когато флейтистът го сторил, затанцувал. И танцувал някак си доволен от себе си. А Клистен, който го наблюдавал, се усъмнил в цялата работа. Сетне, след като си починал малко, Хипоклид поръчал да донесат една маса, а когато масата дошла, затанцувал върху нея най-напред с лаконски стъпки, след това с атически, а най-подир, като опрял глава о масата, размахал крака из въздуха. Макар че вече мразел мисълта Хипоклид да му стане зет поради неговото безсрамно танцуване, при първия и при втория танц Клистен успял да се удържи, тъй като не искал да избухне срещу него. Но като го видял да размахва крака из въздуха, не могъл повече да се сдържи и рекъл: „Сине на Тисандър, ти проигра своята женитба!“ А Хипоклид в отговор рекъл! „Все му е едно на Хипоклид.“

Тогава Клистен поискал тишина и казал на всеослушание: „Женихи на моята дъщеря, аз одобрявам всеки от вас и на всеки от вас, ако беше възможно, бих угодил, без да отсъдя един за избраник, без и да пренебрегна останалите. Ала понеже не е по силите ми за едничката си дъщеря да взема решение, което да е според желанието на всеки, аз дарявам тези от вас, които ще отпътуват от сватбата, с по един талант сребро затуй, че са ме зачели, като са пожелали жена от моя род, пък и за престоя им далече от къщи. А дъщеря си Агариста давам за жена на Мегакъл, сина на Алкмеон, по обичая на атиняните.“ Тогава Мегакъл дал съгласието си и женитбата била благословена от Клистен.