Исторически новели

Пътят към властта

Преди да пристъпи към разказа за цар Кир — основателя на Персийската империя, Херодот отделя място за мидийските царе и разказва как, след упадъка на Асирия в края на VIII в. пр.н.е., Диокес успява да обедини в държава разпокъсаните дотогава мидийски племена и да изведе Мидия на историческата сцена.

Имало един мидиец на име Диокес, син на Фраорт, човек способен, който жадувал да се сдобие с царска власт и ето какво се заел да направи: по него време индийците живеели разпокъсано в села, поради което и цяла Мидия царяло голямо беззаконие, Диокес и по-рано бил тачен в селото си човек, но сега с още по-голямо старание започнал да изслушва и урежда споровете на хората, знаейки, че правдата и неправдата са врагове помежду си. И мидийците от селото, като гледали неговата неподкупност, решили да го изберат за свой съдия. Ала той бил справедлив и безпристрастен само защото целял да заграби властта. Докато действал по този начин, в селото му немалко го хвалели — дотам, щото и из другите села се разчуло, че Диокес е единственият човек, който съди право. И хората, които допреди това се били напатили от нечестни съдии, сега, когато чули за него, заприиждали с радост Диокес да отсъди и техните случаи, докато накрая не търсели вече никой друг.

Все повече и повече дохождали хората, понеже виждали как всеки получава правото си според истината. Диокес обаче, щом усетил, че всичко вървяло добре, обявил, че няма намерение повече да излиза на портата, където до вчера седял и изслушвал тъжбите, и че нямало повече да съди. Каква щяла да му бъде ползата, ако зарежел своите и по цял ден оправял работите на другите хора. Тогава се явили кражби и беззакония, много по-големи от предишните. И като се събрали на едно място мидийци отвсякъде, заели се да помислят как да се справят с положението. Най-много, види се, вземали думата хората на Диокес, като говорели: „Наистина не можем да продължаваме да живеем по старому. Затова нека си изберем човек, който ще царува над нас, и тъй в страната ще има законност. Тогава ние ще можем да си гледаме работите и няма да бъдем прогонвани от беззаконието.“ Съгласили се с тези думи мидийците и решили да си изберат цар.

Веднага заспорили кого да турят за цар. Диокес бил онзи, когото повечето хвалели и предлагали, докато накрая го провъзгласили за цар. Той тутакси се разпоредил да му построят дворец, подходящ за царуване, и да го подсигурят с телохранители. Мидийците така и направили — вдигнали големи и здрави палати на онова място в Мидия, което определил той, дали му да си подбере и телохранители от цяла Мидия. След време, когато стъпил здраво на царския трон, Диокес заставил мидийците да изградят цял един град, напрягайки всичките си сили, а за селцата си много-много да не мислят. Мидийците и този път изпълняват всичко и издигат подобно на вместени един в друг обръчи големите и яки стени на столицата, която и до днес носи и Екбатана. Крепостта е така замислена, че всяка стена се подава над външната само с бойниците си. Мястото, разположено на едно възвишение, също помага донякъде за подобно укрепяване, но повечето е постигнато от човешка ръка. Стените са на брой седем, зад най-вътрешната са разположени дворците и съкровищниците. Най-дългата по обиколка от тях е речи колкото атинските градски стени. На първата стена бойниците са бели, на следващата — черни, на третата — червени, на четвъртата — сини, а на петата — оранжеви. Всички те са изградени от тухли, покрити с цветна глеч. А от двете най-вътрешни стени едната има посребрени бойници, другата пък — позлатени. По такъв именно начин Диокес обградил с крепост себе си и своя дворец, а на простолюдието заповядал да се посели околовръст стените. След като било построено всичко, Диокес пръв от царете въвел следните порядки: никой няма право да влиза при царя; всяко вземане-даване с него да става чрез пратеници; никой не бива да вижда царя; също така човек да се смее в негово присъствие и особено да плюе — това било забранено всекиму. Диокес оградил собствената си особа с такава важност, та да не могат неговите връстници, с които отраснал заедно и които не били по-долу от него по потекло, нито по мъжки достойнства, като го видят, да ги заболи и да скроят заговор — не го ли виждали, те щели да го мислят за изключителен.

Като уредил така своето царство и се закрепил на властта, Диокес започнал строго да въздава право. Хората пращали написани жалбите си до него в двореца, а той отсъждал донесените случаи и ги връщал. Царят давал присъдите си по този начин, но и в останалото въвел ред — из цялото царство дебнели и подслушвали негови хора. Чуел ли, че някой е извършил престъпление изпращал да повикат виновника и го наказвал според вината със заслуженото. Така Диокес обединил мидийците и станал техен цар.

Спасението на едно подхвърлено дете

Диокес и мидийските царе след него успяват да наложат властта си над цяла тогавашна Азия, подир което в 585 г. пр.н.е. на престола се възкачва последният мидийски цар — Астиаг.

Астиаг имал дъщеря — Мандане й било името. Присънило му се веднъж как от нейната утроба шурнала толкова много вода, че не само да залее столицата, а да наводни цяла Азия. Доверил той съня си на сънегадателите-маги16 и много се изплашил, когато чул най-подробно истината от тях. Затова и по-късно, щом дошло времето за женене на Мандане, царят, уплашен от видяното насън, не я дал за жена на някой достоен за нея мидиец, а я дал на един персиец по име Камбис, за когото узнал, че е с нелошо потекло и по характер е мирен и който отстъпвал доста по положение даже на индийците от средна ръка.

Не минала година, откакто Мандане станала жена на Камбис, и Астиаг сънувал нов сън — присънило му се, че от слабините на дъщеря му избуява лозница и тая лозница запълзява над цяла Азия. След като доверил на гадателите и този сън, царят изпратил да доведат от Персия Мандане, която чакала дете, и щом пристигнала, незабавно я затворил под стража. Той искал да погуби новороденото, защото сънегадателите-маги, тълкувайки съня, видели в него знак, че мъжката рожба на дъщеря му ще се възцари на негово място в Мидия. Астиаг тъкмо от това искал да се предварди. Затова, щом се родил Кир, той повикал Харпаг — най-близкия и доверен нему мидиец, комуто поверявал всички свои дела, и му рекъл: „Харпаге, да не си допуснал нехайство в работата, която ти възложа! И да не ме измамиш заради някой друг и вкараш сам себе си после в голяма беля! Вземи детето, което Мандане роди, отнеси го в дома си и го убий. Сетне го погреби както намериш за добре.“ „Царю — отвръща Харпаг, — нима досега си забелязал неблагодарност в човека пред теб? Бъди спокоен — той и занапред ще внимава да не се провини никак пред тебе. Щом волята ти е такава, за мен остава да я изпълня най-старателно,“

След като Харпаг изрекъл тези думи, му подали повито в пелени обреченото на смърт детенце и той поел разплакан пътя към своя дом. Като се прибрал в къщи, разправил на жена си онова, което наредил царят, а тя го попитала: „Ами сега? Какво мислиш да правиш?“ „Това, което Астиаг заповяда“ — отвърнал Харпаг. — „Ако ще той и още повече да се побърка и обезумее, отколкото се е побъркал сега, пак няма да стана тоя, който ще тръгне по волята му и ще му послужи в такова убийство. Много неща ме възпират да убия детето — първо, ние сме от една кръв с него, пък и Астиаг вече е остарял, а мъжко потомство няма. Ами ако след смъртта на царя властта премине в дъщеря му, чийто син той иска чрез мене да премахне, тогава какво друго ме чака, ако не най-голяма угроза? За моя сигурност това дете трябва да умре, само че негов убиец трябва да стане не някой от моите хора, а някой друг Астиагов човек.“

Като казал това, изпратил веднага да повикат Митрадат — един от воловарите на Астиаг, за когото знаел, и пасе добитъка си на най-подходящите за целта планински пасища, гъмжащи от диви зверове. Митрадат имал жена, също робиня на царя. Мидийското й име било Спака, което на елински е Кюно, понеже на езика на индийците думата „спака“ означава „кучка“. Подножията на планините, където говедарят изкарвал добитъка си на паша, се падат на север от Екбатана, недалеч от Евксинския понт17. В тази си част, която граничи със еаспирите, Мидия е високопланинска страна, покрита с гъсти гори, докато цялата останала Мидия е равнинна. И тъй, щом воловарят дошъл, отзовавайки се на бързото повикване, Харпаг му рекъл: „Астиаг заповядва да вземеш това дете и да го оставиш на най-пустото място в планината, та да може то час по-скоро да умре. Заповядва също и това да ти кажа, че ако не умъртвиш детето, а го оставиш по някакъв начин да оцелее, то той ще те подхвърли на ужасна гибел. Аз съм определен да проверя оставено ли е детето да умре.“

След като изслушал това, воловарят взел детето, поел по обратния път и се върнал в кошарата. Прочие и жена му, очакваща всеки ден да роди, като по чудо родила точно когато нейният мъж бил в града. А те и двамата се безпокоели един за друг, воловарят — за нейното раждане, а жена му, задето Харпаг го повикал неизвестно защо. Затова и когато забелязала изведнъж, че мъжът й се връща, нетърпеливо го попитала защо е трябвало толкова срочно да се яви при Харпаг. „Ех, да не бях никога виждал, жена — казал той, — и да не се бяха случвали с нашите господари нещата, които видях и чух, като отидох в града! Всичко живо плачеше в дома на Харпаг. Щом се озовах вътре, гледам детенце някакво, повито в златовезани пелени, лежи на пода, пищи и рита с крачета. Като ме видя Харпаг, нареди ми веднага да взема детето, да тръгна по най-бързия път, да го отнеса в планините и да го оставя там, гдето дивите зверове са най-многобройни. Така заповядал Астиаг, рече той и люто ми се закани, не го ли сторя. Аз взех и понесох детето, като си мислех, че е на някой от домашните му роби. Та как можех да зная чие е наистина детето. Затова се и чудех, като гледах пелените му, украсени със злато. Пък и при тоя плач в дома на Харпаг, как да не се зачуди човек? Но ето че по пътя ненадейно научих цялата истина от слугата, който дойде да ме изпрати от града и да ми повери бебето — то, значи, било рожба на Мандане, дъщерята на Астиаг, и на Камбис, а Астиаг бил заповядал да го убият. Ей го тук, виж го.“

След тези думи воловарят отвил детето и го показал на жена си. А тя, като го видяла такова едно едро и хубаво, заплакала, после прегърнала коленете на своя мъж и се примолила да не оставя за нищо на света детето да умре. Но той отказвал — не можел друго да стори. Щели да се появят хора, изпратени от Харпаг, които да видят и да докладват, и той щял да загине от най-жестока смърт, ако не направел това. Като не успяла да увещае мъжа си и от първия път, замолила го повторно: „Щом не мога да те убедя да пощадиш детето и е потребно да се види наистина, че то е умряло, направи тогава така — понеже нашето дете се роди мъртво, вземи него и го подхвърли в планината, а детето на Астиаговата дъщеря дай да отгледаме като наше. Така и теб няма да те уловят в измама към господарите, и ние ще бъдем доволни, защото мъртвороденото ни дете ще получи царско погребение, а на това, живото, няма да се погуби животът.“

Силно се понравили нейните думи на воловаря и той се заел незабавно да последва съвета й, като дал на жена си детето, което трябвало да умъртви, а своето, мъртвото, взел, повил го в богато украсените пелени на живото, сложил го в кошчето му, отнесъл го на най-пустото място в планината и го оставил там. Когато дошъл третият ден от подхвърлянето на детето, воловарят поставил един свой помощник да пази мъртвото, слязъл в града, отишъл в дома на Харпаг и казал, че е готов да покаже трупа на детето. Харпаг изпратил най-доверените си телохранители на мястото, уверил се чрез тях, че детето е мъртво, наредил да го погребат и то било погребано — детето на воловаря. А другото, което след време станало известно с името Кир, поела и отгледала жената на воловаря, наричайки го с друго име.

Роден за цар

Но ето че когато детето станало десетгодишно момче, с него се случило нещо, което го издало. Един ден то се заиграло в селото, покрай което били пасбищата на воловаря. Със своите връстници се заиграло. В играта момчетата избрали за свой цар тъкмо него — сина на воловаря, както го знаели. И той веднага взел да се разпорежда и дал на всеки да върши по нещо — едни накарал да строят къщи, други направил свои телохранители, един трябвало да стане „око“ на царя, на втори се паднала честта да бъде негов вестоносец. Едно само от момчетата, участващи в играта, синът на високопоставения персиец Артембар, отказало да извърши възложеното от Кир и той заповядал на другите да го заловят. Те се подчинили и Кир здравата го наложил с камшици. Когато го пуснали, синът на Артембар, изпълнен с ярост, задето се отнесли с него така безцеремонно, слязъл в града и обадил на баща си как си изпатил от Кир, като не казал „от Кир“, понеже не му било още това името, а казал „от сина на царския воловар“. Вбесен от това, Артембар отишъл със сина си при Астиаг и се оплакал за понесеното възмутително оскърбление: „Така страшно пострадахме ние, царю — рекъл той, — от сина на твой роб, на един воловар“ и показал раменете на своя син.

Като чул и видял това, заради честта на Артембар Астиаг намислил да накаже сина на воловаря и изпратил да доведат и двамата. Когато се явили пред него, Астиаг се вгледал в Кир и рекъл: „Значи ти, синът на това нищожество, се осмели да подхвърлиш на такова унижение сина на един от първите ми сановници?“ „Господарю — отвърнало момчето, — с пълно право постъпих с него така. По време на една игра, в която участваше и той, момчетата от селото ме избраха за свой цар, понеже решиха, че за тая работа аз съм най-подходящият. Всички останали пожелаха да изпълнят нарежданията ми, само тоя отказа и не поиска да разбере от дума, заради което и си получи своето. Ако за това аз заслужавам някакво наказание, ето ме — в ръцете ти съм.“

Докато говорело още, Астиаг изведнъж познал момчето — видяло му се, че по черти на лицето прилича на самия него, в отговора му също имало благородство, пък и времето от неговото подхвърляне като че ли се схождало с възрастта на момчето. Потресен от всичко това, Астиаг стоял известно време безмълвен. Когато най-сетне дошъл на себе си, желаейки да отпрати Артембар, та да разпита насаме воловаря, той казал: „Така ще уредя, Артембаре, всичко, че ти и твоят син да няма от какво да сте недоволни.“ Астиаг отпратил по този начин Артембар, а слугите отвели Кир по негово нареждане някъде навътре в двореца. Щом останали насаме с воловаря, Астиаг го попитал откъде е взел момчето и кой му го е дал. Било се родило от него, отвърнал воловарят, и те с майка му още живеели заедно. „Не на добър ум са те научили — рекъл Астиаг, — щом толкова държиш да си докараш големи изтезания!“ И в същото време дал знак на телохранителите да го хванат. Още докато го водели на изтезания, воловарят си казал истината, като почнал от самото начало, и разправил всичко както си било. Накрая ударил на молба да се смилят над него.

Като чул истината, царят не погледнал повече воловаря, страшно се разгневил на Харпаг и заповядал на телохранителите си да го извикат. Щом Харпаг се явил, царят го попитал: „С каква точно смърт ти погуби роденото от дъщеря ми дете, което ти дадох?“ И Харпаг, виждайки вътре воловаря, за да не бъде разобличен и хванат, не свърнал по пътя на лъжата, а казал следното: „Щом взех детето, царю, се заех да помисля как да постъпя според твоята воля и да не се провиня теб, хем да не стана убиец в очите на дъщеря ти и в твоите очи. Затова повиках ей тоя воловар, предадох му детето и му рекох, че сам ти си заповядал да убито. И съвсем не излъгах, като казах това — та нали ти така нареди. Предадох му аз детето, но след като му поръчах да го остави в някоя планинска пустош, да стои и да чака, додето то умре. С какво ли не го заплаших, ако не доведе нещата докрай. Когато воловарят изпълни нарежданията ми и остави детето да умре, аз изпратих на мястото най-верните си евнуси, уверих се чрез тях, че детето е мъртво, сетне го погребах. Така стана, царю, и детето загина от такава смърт.“

И тъй, в своя разказ Харпаг разкрил истината. Тогава Астиаг, прикривайки гнева си от случилото се, най-напред повторил пред него онова, което току-що чул от воловаря, и добавил: „Тъй че детето е останало живо и това е хубаво. Защото мене много ме измъчи хвърлянето на това дете и нелеко понесох обвиненията на дъщеря си. Затова сега, когато случаят е обърнал нещата на добро, най-напред искам да ми пратиш сина си тук, при новодошлия, а после ми бъди гост на угощението след благодарствената жертва, която мисля да принеса на боговете, заслужаващи почит за спасението на детето.“

Щом чул това, Харпаг се поклонил доземи на царя и си тръгнал за в къщи радостен от големия си късмет провинението му да остане ненаказано и да го поканят на гощавка по случай щастливото избавление. Като се пра по най-бързия начин у дома си, той повиква своя син — най-много тринадесетгодишно момче, неговото единствено дете, като му заръчва да отиде в двореца и да прави каквото му нареди Астиаг. А сам той, в голямата си радост, споделил за случилото се с жена си. В това време Астиаг хванал Харпаговия син, когато той се явил при него, и го заклал. Насякъл го след това на парчета, изпекъл една част от месото, а другата сварил, нагласил добре всичко и го оставил приготвено. Като дошло време за угощението, гостите заприиждали, сред тях бил и Харпаг. Пред Астиаг и пред другите гости наредили трапези, отрупани с месо от животни, а пред Харпаг — с месото от собственото му дете — всичко освен главата, нозете и китките, които лежали отделно, похлупени в кошница. Когато Харпаг, изглежда, се бил наситил на яденето, царят го запитал харесала ли му е гощавката и Харпаг отговорил, че му е харесала, и то много. Тогава ония, на които било възложено това, донесли и оставили пред него кошницата с главата, нозете и китките на сина му, после рекли на Харпаг да вдигне похлупака и да вземе отвътре каквото поиска. Харпаг изпълнява, маха похлупака и вижда останките на своя син. Но той не се ужасил от тази гледка и не загубил самообладание. А когато Астиаг го попитал знае ли от месото на кое животно е ял, той отвърнал, че знае и че всичко, което сторел царят, заслужавало одобрение. След този отговор взел останалото месо и си тръгнал към къщи, като възнамерявал, струва ми се, сетне да събере всички останки и да ги погребе.

Така царят наказал Харпаг, но като не могъл да реши как да постъпи с Кир, повикал ония същите маги, които изтълкували съня му тревожно, а когато дошли, ги попитал какво било онова тяхно тълкувание на видението му. Магите потвърдили същото, като казали, че детето щяло да стане цар, ако не загинело, а останело живо. Царят на свой ред им рекъл: „Детето е оцеляло, живо е! То отраснало на полето сред селските момчета. Веднъж те го избрали за цар и то се държало и действало във всичко съвсем като истинските царе — и телохранители си назначило да има, и вестоносци, и пазачи по портите… С останалото също се разпоредило като цар. Кажете ми, накъде мислите, че отива цялата тази работа?“ „Щом детето е останало живо — отвърнали магите — и е било вече цар, без да е имало тук някаква преднамереност, ти не се бой от него. То втори път няма да царува. Защото и от прорицанията нерядко са излизали маловажни неща, що се отнася пък до сънищата — те още по-често се сбъдват в нещо съвсем незначително.“ „Аз също — рекъл Астиаг — съм склонен да мисля, че щом детето е било цар, сънят се е изпълнил и това дете вече не представлява ни най-малка заплаха за мен. Все пак помислете добре и ми дайте съвет как да постъпя тъй, че и за вас, и за моя дом да има най-голяма безопасност.“ На това магите отговорили: „За нас също е важно, царю, властта ти да просъществува. Защото в случай, че отиде у това момче, тя ще премине в чужди ръце, понеже то е персиец. Тогава ние, индийците, ще робуваме и персите няма за нищо да ни имат, понеже сме чужденци. А докато на царския трон си ти, нашият сънародник, ние имаме дял във властта и на големи почести се радваме от твоя страна. Затова всякак трябва да се грижим за теб и за властта ти. И сега, ако бяхме видели нещо застрашително, щяхме да ти го предскажем. Но понеже съновидението се сбъдна в нещо нищожно, нямаме опасения и те подканяме и ти да оставиш своите. А момчето върни на родителите му перси — да е далеч от очите ти.“

Зарадвал се Астиаг, като чул това, повикал Кир и му рекъл: „Аз постъпих зле с теб, дете мое, подведен от едно съновидение, от което нищо не излезе, но ти има късмет да останеш жив. Иди си сега със здраве в Персия. Ще изпратя хора да те придружат, а като пристигнеш, ще откриеш там своя татко и майка си — истинските, а не Митрадат, воловаря, и жена му.“

С тези думи Астиаг изпратил Кир и той се завърнал в дома на Камбис. Родителите му, които го мислели за умрял веднага след раждането, го приели и щом разбрали, че това е той, запрегръщали го горещо, сетне го разпитали как тъй е останал жив. Тогава Кир им разказал, че едва по пътя узнал за истинската си участ — до преди това не я знаел и живеел в най-голямо заблуждение — мислел, че е син на Астиаговия воловар. Ала по пътя насам научил цялата истина от своите придружители. Кир разказал и как бил отгледан от жената на воловаря, като през цялото време я хвалел и нейното име не слизало от устата му — Кюао била всичко за него. Родителите му обаче използвали това име, за да излезе божествено оцеляването на техния син, като пуснали слух сред персите, че подхвърленият Кир бил откърмен от кучка18.

Отмъщението на Харпаг

Когато след време Кир възмъжал, станал най-храбър и обичан измежду връстниците си. Харпаг започнал да му праща подаръци, за да го спечели на своя страна, понеже жадувал да си отмъсти на Астиаг, а в положението, в което бил, той не виждал как може със свои сили да постигне това. Ето защо, като го гледал, че отраства, потърсил съюзник в Кир, чиито патила били подобни на неговите. Още преди това Харпаг успял да стори следното: срещнал се поотделно с всички мидийски първенци, които били недоволни от жестокото управление на царя, и сполучил да ги убеди, че начело с Кир трябва да свалят Астиаг от престола. След като извършил тези приготовления, Харпаг се решил да разкрие замисъла си пред Кир, който живеел в Персия. Но тъй като пътищата се охранявали и нямало как другояче да му съобщи, ето какво измислил: взел един заек, разпорил корема му, без да му порази козината, и както бил отворен, поставил вътре писмото, в което написал каквото трябва. Сетне съшил корема на заека, дал го на най-доверения си роб заедно с една ловна мрежа, та да може да мине за ловец, и го изпратил в Персия. Заръчал му да предаде заека на Кир и да му съобщи устно, че трябва да го разпори собственоръчно и докато прави това, да няма никой около него.

Заповедта била изпълнена незабавно, Кир получил заека, разпрал корема му, видял писмото вътре и го прочел. А в посланието се казвало следното:

„Сине Камбисов, ако не бяха боговете, които явно се грижат за теб, ти никога нямаше да преминеш през големите премеждия. Отмъсти сега на своя убиец Астиаг19! Ти щеше да си мъртъв — Астиаг искаше това, ала остана жив с помощта на боговете и с моя помощ. Ти, мисля, отдавна си узнал всичко за това, как се отнесе с теб Астиаг и как аз самият пострадах от него, задето не те умъртвих, а те дадох на воловаря. Затова ме послушай и стига да поискаш, ще завладееш цялото това царство, което сега Астиаг владее. Накарай само персите да се разбунтуват и поведи войска срещу Мидия! Дали Астиаг ще посочи мен или друг знатен мидиец да командва войската срещу теб — все едно, онова, което сме намислили, ще стане. Защото индийците първи ще отстъпят от него и като застанат на твоя страна, ще се опитат да свалят Астиаг. Та при нас всичко е в пълна готовност, тъй че направи каквото ти казвам, и то колкото се може по-скоро.“

След като прочел писмото, Кир се размислил как най-хитро да накара персите да се разбунтуват, и като мислил, решил, че е най-целесъобразно да постъпи по следния именно начин: записал на свитък онова, което искал, после свикал събрание на персите, разгънал свитъка и прочел от него, че Астиаг го назначава военачалник на Персия: „А сега, перси, вървете — добавил Кир — и всеки да се върне със сърп.“ Тъй повелил той, а персийските племена са много. Кир успял да събере и накара да се вдигнат на бунт срещу Мидия онези племена, от които били зависими останалите перси, а именно — пасаргадите, марафийците и маспийците. От тях най-благородни са пасаргадите, към които спада и родът на Ахеменидите. От него пък водят началото си персийските царе. Останалите персийски племена, следните: пантиаляни, дерусиани и карманийци — те всички са земеделци, докато даите, мардите, дропийците и сагартийците са чергари.

Персите дошли със сърповете си, както им било наредено. Тогава Кир ги отвел в една трънеста местност, към осемнадесет-двадесет стадия дълга и широка, след което им наредил да я разчистят до края на деня. Когато свършили възложената работа, Кир издал втора заповед: на следния ден да дойдат изкъпани. Тогава той събрал на едно място овцете, козите и кравите от бащините си стада, заклал ги и ги приготвил за посрещане на персите. Доставил също вино и погачи от най-чисто брашно. Когато на следния ден персите дошли, Кир ги поканил да се разположат на една морава, да ядат и да пият, а като привършили с угощението, ги попитал коя работа им е харесала повече — вчерашната или днешната. Персите отвърнали, че била голяма разликата от едното до другото — предният ден им донесъл единствено тегла, а днешният — само блага. Тогава Кир се хванал за думите им и разкрил истинските си намерения: „Така ще стане с вас, перси — казал той. — Подчините ли се на мене, освен тези, ще имате хиляди други блага, без да сетите робска мъка. Не се ли подчините, очакват ви безброй мъки, подобни на вчерашните. Затова тръгнете след мен и бъдете свободни! Защото аз, уверявам ви, съм определен по божи жребий да поема в ръцете си това дело, пък и вие, мисля, не сте по-малко способни от мидийците както на бойното поле, така и във всичко останало. При това положение незабавно се вдигайте на бунт срещу Астиаг!“

А персите открай време роптаели против господството на мидийците, затова сега, когато се сдобили с предводител, го последвали на драго сърце. Щом Астиаг узнал какво върши Кир, изпратил човек да го повика, ала Кир накарал пратеника да предаде на царя, че ще се яви при него по-рано, отколкото сам Астиаг иска. Като чул тези думи, Астиаг въоръжил всички индийци и, сякаш богозаслепен, посочил за техен военачалник Харпаг, забравяйки какво му е причинил. Когато се смесили в битка с персите, едни от мидийците — ония, които не били в течение на нещата, приели боя, други минали направо на страната на персите, а мнозинството се престорили на уплашени и побягнали.

Като научил за позорното разпадане на индийската войска, Астиаг се заканил на Кир, казвайки: „Въпреки всичко Кир няма дълго да се радва!“ Това казал царят и веднага набучил на кол сънегадателите-маги, които го увещали да пусне Кир на свобода. Сетне въоръжил младо и старо от останалите мъже в Екбатана, извел ги срещу персите и дал битка, в която претърпял поражение, войската му била унищожена и сам Астиаг паднал в плен.

Тогава Харпаг, като застанал пред пленника, започнал да му се подиграва и да злорадства — какви ли не обидни думи отправил към него, ала особено наблягал на угощението, което му дал Астиаг с месото на собствения му син. После попитал как му се вижда робството след царуването. А Астиаг го погледнал в очите и на свой ред запитал защо иска да представи за свой успеха на Кир. Заслугата с пълно право се падала нему, казал Харпаг, понеже самият той бил написал посланието за бунт. Астиаг тогава го обявил за най-глупавия и непочтен човек — за най-глупав наистина, понеже предоставил властта другиму, макар че сам можел да стане цар, щом постигнатото се дължало тъкмо на него, а за най-непочтен, задето по причина на угощението превърнал мидийците в роби — ако царската власт на всяка цена трябвало да не остава в него, а да се вземе от друг, щяло да бъде по-почтено благо да се прехвърли на някой мидиец, а не на някои персиец. А то сега мидийците, без да са имали вина за това, от господари били станали роби, докато персите, доскоро — роби на мидийците, станали сега господари.

Ето по този начин Астиаг бил свален от престола, след като царувал цели тридесет и пет години, и мидийците, поради неговата жестокост, преклонили глава пред персите. Кир задържал при себе си Астиаг и не му причинил никакво друго зло до края на живота му.

Смъртта на Кир

Една след друга под властта на персите падат Лидия, Вавилония, Асирия, Сирия и Палестина, след което в 529 г. пр.н.е. Кир предприема поход срещу скитското племе масагети.

На запад морето, наричано Каспийско, опира в Кавказ, а към зората и изгрева на слънцето следва обширна неизгледна равнина. От тази именно обширна равнина немалък дял владеят масагетите, срещу които Кир пожелал да воюва, подтикван от много, и при това силни подбуди: неговото рождение най-напред — той вярвал, че е нещо повече от човек, после — успехите, които добил в досегашните войни. Защото накъдето н да се отправел Кир да воюва, не било по силите на никое племе да избяга.

По това време масагетите били управлявани от жена — Томира й било името, която след смъртта на своя мъж, царя, станала царица. Кир започнал да ухажва тая жена чрез пратеници, уж че искал да се ожени за нея, ала Томира отблъснала предложението му, догаждайки се, че той ухажвал не нея, а масагетското царство. Тогава Кир, понеже не му провървяло с хитрост, потеглил открито с войска срещу масагетите и като дошъл при реката Аракс, заел се да строи мостове за преминаването й, а също и да укрепя с кули лодките, които щели да подсигуряват прехвърлянето на другия бряг.

Кир бил зает с тази работа, когато Томира изпратила при него вестител да каже: „Царю персийски, спри да хвърляш усилия за онова, за което ги хвърляш! Та ти не би могъл да знаеш дали ще е в твоя полза то, когато бъде завършено. Спри се, царувай над това, което е твое, и имай търпението да гледаш как по нашите земи ние се разпореждаме. Но ти надали ще поискаш да се вслушаш в тези ми думи и би сторил всичко, само да не си в мир и спокойствие. Е, ако е тъй непреодолимо желанието ти да премериш сили с масагетите, хайде, остави труда по укрепяването на мост през реката. Ние сами ще се оттеглим на три дни път от нея, тогава я премини и навлез в нашите земи. Ако ли пък предпочиташ да ни пресрещнеш за бой на ваша земя, ти по същия начин се оттегли!“ Като чул това, Кир свикал персийските първенци и когато се събрали, обявил пред тях каква е работата, понеже искал съвет как да постъпи. Всички мнения се схождали в едно — да дочакат Томира и войската й на персийска земя.

Но лидиецът Крез, който присъствал, не одобрил този съвет, а изказал мнение, противно на предложеното: „Царю — рекъл той, — още когато Зевс ме предаде в ръцете ти, дадох дума, че според силите си ще отбивам всяка погрешна за твоя дом стъпка. Моята ужасна участ ме поучи. Та ако мислиш, че си безсмъртен и че командваш войска от безсмъртни, тогава не би имало защо аз да ти давам съвети. Но ако не си забравил, че и ти си човек и че властваш над себеподобни, най-напред знай това, че има колело на човешките съдбини и то, въртейки се, не оставя едни и същи да преуспяват. Що се касае до онова, което ни предстои, моето мнение е обратно на изказаните. Защото, ако ще срещнем враговете на персийска земя, ето каква опасност крие за тебе това: загубиш ли битката, губиш цялото царство, тъй като, ако победят масагетите, не ще и съмнение, те няма да се върнат в обратна посока, ами ще продължат срещу твоите владения. А ако победиш, победата ти не ще бъде толкова голяма, колкото ако би преминал, победил и погнал масагетите на тяхна земя. От едното до другото има разлика, понеже, победил веднъж неприятеля на отвъдния бряг, ти ще нахлуеш право в царството на Томира. А освен това позорно и нетърпимо е не друг, а Кир, синът на Камбис, да се огъне и даде път на една жена. И тъй, моят съвет е да преминем на другия бряг и да напреднем дотам, докъдето те се отдръпнат, а после да се постараем да ги съкрушим по следния начин: както научавам, масагетите не познават благата на персите, не са вкусвали от големите наслади в живота им. Нека предложим тогава на тия мъже богата гощавка в нашия стан, като наколим щедро и приготвим овце в изобилие. Нека освен това има стомни със силно вино и всякакви лакомства в изобилие. Подготвим ли всичко, ще оставим в стана най-слабата ни войска, а останалите ще се оттеглим назад към реката. Ако не се лъжа в очакванията си, щом видят многото блага, масагетите ще им се отдадат и оттук нататък за ще остане да покажем на какво сме способни.“

Тия две противоположни мнения били изказани и Кир, като отхвърлил предишното, одобрил съвета на Крез и заповядал да известят на Томира да се оттегли, понеже той щял да премине реката. Както била обещала, тя наистина се оттеглила. Тогава Кир поверил Крез в ръцете на сина си Камбис, когото определил да наследи царството, заръчал му да цени много и да покровителства Крез в случай, че походът отвъд реката се провали, и след тая заръка отпратил и двамата в Персия, а сам преминал с войниците на другия бряг.

Но през нощта подир преминаването на реката в земята на масагетите в съня на Кир се явило видение: присънило му се, че най-големият син на Хистасп има на раменете си криле и че с едното крило хвърля синка над Азия, а с другото — над Европа. Хистасп, синът на Арсам, бил от рода на Ахеменидите. Най-големият от синовете му бил Дарий, който по това време нямал повече от двадесет години, и тъй като възрастта му още не му позволявала да участва в походи, го оставили в Персия. Та щом Кир се пробудил, замислил се веднага над съня и понеже му се сторил важен, повикал Хистасп, а когато останали насаме, рекъл: „Хистаспе, твоят син е заловен в заговор против и моята власт, А че зная това с положителност, ще ти докажа. Боговете се грижат за моята сигурност, те отрано ми посочват всяка заплаха. И ето че миналата нощ в съня си видях най-големия ти син, на раменете с криле, да хвърля с едното сянка над Азия, а с другото — над Европа. След такъв един сън и дума не може да става, че той не заговорничи против мен. Затова тръгни по най-бързия път обратно към Персия и бъди готов да доведеш сина си на разпит, когато се завърна след завладяването на тези земи.“

Това казал Кир, понеже мислел, че Дарий заговорничи против него. Но божеството предизвестявало, че сам той ще умре там и тогава, а царството му ще премине у Дарий. Хистасп отговорил тогава: „Дай боже да няма, царю, човек в Персия, който да заговорничи срещу тебе! Но ако има, дано начаса погине! Та ти от роби, над които господарстваха други, направи персите свободни, господари над всички. Щом твоят сън известява, че синът ми подготвя срещу тебе преврат, предавам ти го да сториш с него, каквото пожелаеш.“ Подир тези си думи Хистасп преминал отново реката и поел обратно към Персия, за да надзирава там сина си Дарий до завръщането на Кир.

А в това време Кир настъпил на един ден път от реката и се заел да подготви всичко по съвета на Крез. После се оттеглил с боеспособните си войски назад към Аракс, като оставил на място само негодните си войници. Скоро масагетите с една третина от войската си нападнали оставените от Кир перси, които дали отпор, но били избити. И масагетите — нали се били справили вече с противника, щом видели пред себе си трапезата, веднага насядали да пируват. Яли и пили до насита, сетне изпозаспали. Тогава персите ги нападнали и избили мнозина. Ала много по-голям бил броят на заловените в плен, сред които попаднал и синът на царица Томира на име Спаргапис, командващ масагетската войска.

Щом царицата узнала за случилото се с войската и сина й, изпратила при Кир вестител, който да каже: „Кръвожаднико Кире, не се възгордявай от тази сполука, защото ти победи моя син не в битка, гдето по-силният побеждава, а го помами с отрова — със сока на гроздето, от който, като слезе по тялото ви, вие така полудявате, че от устата ви излизат безсрамни мисли. А чуй сега и приеми добронамерените ми слова: върни ми сина и напусни безнаказано тези земи, макар да се погаври с една трета част от войската на масагетите. Не го ли сториш, кълна се в Слънцето — господаря на масагетите, че аз ще утоля, колкото и да е ненаситна, жаждата ти за кръв.“ Когато донесли тия думи на Кир, той не им обърнал никакво внимание. Спаргапис пък, синът на царица Томира, като го отпуснало виното и разбрал докъде бил стигнал в позора си, измолил от Кир да снемат оковите му и, щом ги свалили и освободили ръцете му, посегнал на живота си. По такъв начин намерил смъртта си синът на Томира, а тя, понеже Кир не послушал съвета й, събрала цялата си войска и се нахвърлила върху него. От всички битки, ставали някога между варвари, мисля, че тази е била най-ожесточената. Научих също и как е преминала тя: отначало двете войски пуснали от разстояние стрелите си една срещу друга. После, когато стрелите в колчаните се привършили, смесили се в ръчен бой с копия и мечове. Той продължил доста. Нито едните, нито другите желаели да отстъпят, ала накрая масагетите надделели и изтребили голяма част от войската на персите. Там също паднал убит и Кир, след като царувал всичко двадесет и девет години. Тогава Томира напълнила един мях с човешка кръв, наредила да намерят трупа на Кир сред убитите перси, а когато го открили, тя потопила главата му в меха, поругавайки мъртвото тяло с думите: „Аз те победих в боя и останах жива, но ти ме погуби, като улови сина ми с измама. Ала аз изпълних мойта закана: утоли сега жаждата си за кръв!“