Исторически новели

След смъртта на Кир цар на Персия става най-големият му син Камбис, който успява да завладее Египет в 525 г. пр.н.е.

Експериментът

Докато Псаметих20 не им станал цар, египтяните вярвали, че са най-древният от всички народи. Ала откакто се възцарил Псаметих и решил да узнае кои са най-древните люде, оттогава египтяните признават първенството по древност на фритийците, но не престават да се мислят за първи в останалото. И тъй, Псаметих, като не успял чрез запитване да установи кои люде са най-древни, измисля за това следния начин: взема първите две новородени деца и ги дава на един пастир, за да ги отгледа на кошарите, като заръчва никой да не проговаря дума пред тях, да остави дечицата да лежат сами в празна колиба и да им докарва от време на време кози, та да се насукват с мляко, и да върши всичко друго по гледането им. Псаметих заръчал да сторят това, понеже искал да чуе коя дума ще изговорят децата най-напред, след като мине неразбираемото им бебешко бърборене. И се случило точно както очаквал — към края на втората година, откакто взел да ги гледа козарят, като отворил един ден вратата да влезе, и двете дечица притичали с протегнати към него ръчички и казали „бекос“. Когато чул тази дума за първи път, козарят не й обърнал внимание, ала понеже все нея слушал при честите си влизания да наглежда децата, той известил господаря си и по негово нареждане ги завел при него. Щом чул децата, Псаметих се заел да проучи кой народ именува нещо с думата „бекос“, разпитал и узнал, че фригийците наричат хляба си „бекос“. Така, след като направили извода от този случай, египтяните признали, че фригийците са по-древен народ от тях.

За верността на жените

Ферос21 не предприел никакви походи, когато се възцарил в Египет, понеже станало тъй, че ослепял по причина на следното обстоятелство: Придошлият по негово време Нил се бил покачил необичайно високо — с около осемнадесет лакътя, и преливал дори отвъд орните земи, когато духнал изневиделица вятър и в реката се повдигнали вълни. Тогава, в момент на помрачение, царят грабнал копието си и го метнал срещу речната стихия. Веднага усетил болка в очите и ослепял. И останал сляп цели десет години. Ала на единадесетата година за него дошло предсказание от град Буто, според което времето на неговото наказание било вече изтекло и той щял да прогледне, стига да измиел очите си с пикочта на жена, която е лягала само със собствения си мъж и не е опитвала с други мъже. Тогава царят изпитал най-напред собствената си жена, но тъй като не проглеждал, направил опит и с чуждите жени една подир друга, докато най-сетне прогледнал. После взел за жена онази, дето му помогнала да си върне зрението, а останалите събрал в един град, който сега носи името Червена земя, и до една ги изгорил живи заедно с града. А загдето се отървал от болестта си в очите, царят поднесъл дарове на всички прочути светилища, сред които дарове наистина най-много заслужава да се споменат и си струва да се видят двата каменни обелиска, дар за храма на Слънцето, всеки от които е издялан от един камък и има височина сто лакътя, а ширина — осем.

Хубавата Елена в Египет

В отговор на моите запитвания египетските жреци разказаха, че с Елена се било случило следното: след като я грабнал, Парис отплавал от Спарта за родината си. Ала щом навлязъл в Егейско море, противни ветрове го отбиват в египетски води и понеже бурята не стихвала, той слиза на египетския бряг близо до соловарните на едно от устията на Нил, което е известно сега като Канобското устие. На това място край брега имало, пък и досега има, светилище на Херакъл. Ако избяга някой роб от господаря си и потърси убежище там, поверявайки се на бога, след като отпечата на тялото си някакви свещени знаци, господарят му, който и да е той, няма право да се докосне до него. Този закон си остава непроменен чак до мое време. Та като чули за тамошния обичай, слугите побягнали от Парис и насядали в светилището като молители. И понеже искали да навредят на своя господар, обвинили Парис, като описали на египтяните всичко както си било, за отвличането на Елена и за нанесената обида на Менелай. Обвинили го не само пред жреците, но и пред наместника на фараона в областта на Нилската делта, чието име било Тонис.

Когато научава това, Тонис изпраща бърза вест до фараона Протей в Мемфис, в която се казвало следното: „Дошъл е един чуждоземец, по народност троянец, извършил престъпно деяние в Елада. Той е подмамил жената на предложилия му гостоприемство човек и като задигнал освен нея твърде много богатства, дошъл е тук, в твоите земи, изтласкан от ветровете. Та да го пуснем ли невредим да отплува, или да му вземем онова, с което дойде?“ Протей от своя страна изпраща следния отговор: „Щом е извършил безчестие спрямо своя познайник, хванете този човек, какъвто и да е той, и го доведете при мене, за да чуя и него — какво ще каже в своя защита.“

Като получава тези нареждания, Тонис залавя Парис и задържа корабите му, а подир това го отвежда в Мемфис заедно с Елена, богатствата и забягналите роби. Когато пристигнали всички, Протей запитал Парис кой е и откъде е дошъл. Парис и потеклото си изредил, и на отечеството си името казал, разправил и за плаването — откъде е отплувал. Протей го попитал как тогава е спечелил Елена и тъй като Парис се объркал с отговора, прикривайки истината, бегълците му роби го изобличили и описали цялата история на злодеянието. Накрая Протей се произнася както следва: „Ако не държах толкова много да не бъде убиван чужденец, който идва, отблъснат от ветрове, до земята ми, заради елина щях да поискам отплата от тебе, най-коварни човече, задето си извършил най-безбожно деяние, погазвайки гостоприемството. Най-напред ти влезе при жената на своя домакин и не стига това, ами я съблазни и замина с нея. И това дори не ти стигна, ами си дошъл, след като си ограбил дома, гдето си бил гост. Пускам те сега да си отидеш само защото много държа да не се посяга на чужденец. Но жената и богатствата не ще позволя да вземеш със себе си. Тях ще задържа тук, додето от Елада не дойде лично стопанинът им и не пожелае да си ги прибере. А на теб и твоите спътници аз заповядвам в срок от три дни да сте отплували нанякъде далеч от водите ми. В противен случай ще се отнеса с вас като с врагове.“

А на въпроса ми дали онова, дето елините разправят за Троя, е измислица, или не, ето какъв отговор ми дадоха жреците, като ме увериха, че го знаят от самия Менелай: след отвличането на Елена голяма елинска войска стига до бреговете на Троя в помощ на Менелай и като слиза от корабите и се разполага на стан, войската изпраща пратеници в Троя начело с Менелай. Когато влезли в града, те настояли да им върнат Елена и богатствата, които Парис откраднал, като настояли още за удовлетворение за нанесените им обиди. И тогава, пък и след това троянците отвръщали едно и също — нерядко се клели в него дори, че нито Елена е при тях, нито въпросните богатства, а всичко това се направи в Египет, и че не е справедливо да отговарят те за неща, с които разполага египетският цар Протей. Тогава елините, понеже помислили, че им се подиграват, обсадили Троя и додето не я превзели, не вдигнали обсадата. Ала когато влезли в града, Елена не се намерила. Тъй като чували все този отговор, елините най-подир повярвали в истинността му и изпратили самия Менелай в Египет при фараона Протей.

Менелай отива там, стига по река Нил до Мемфис, където го посрещат като висок гост, и щом описва случилото се, си получава обратно Елена недокосната, а освен нея — и всичките свои богатства. Но след като го приели толкова добре, Менелай се показал непочтен към египтяните, защото, когато се наканил да отплува и се явило безветрие, което продължило доста дълго да го спира все така, той прибягнал до нещо недопустимо. Грабнал две дечица от местните люде и ги принесъл в жертва. Понеже скоро се разчуло, че е извършил това, Менелай побягнал с корабите си, гонен от възмутените египтяни, право към Либия, а оттам накъде е поел сетне, жреците не знаеха да ми кажат, една част от разказаното твърдяха, че са го узнали чрез запитвания, а за другото с положителност знаят, понеже се е случило на тяхна земя.

Това ми разправиха египетските жреци. Самият аз също подкрепям техния разказ за Елена, като разсъждавам по следния начин: ако Елена е била в Троя, троянците непременно са щели да я върнат на елините със или без съгласието на Парис. Защото Приам, пък и неговите придворни едва ли са били чак дотам помрачени, та да им се ще да подхвърлят на опасност себе си, своите деца и своя град, само и само Парис да има Елена за жена. Във всеки случай, ако са били решили отначало да откажат, то после, когато при всяко влизане в бой с елините загивали мнозина троянци, във всяка битка умирали синовете и на самия Приам — кога един, кога двама, кога трима и по повече даже, ако въобще човек може да се довери на епическите поети, та когато нещата са вървели натам, аз не вярвам, че Приам е нямало да върне Елена на ахейците, па ако ще тя и негова жена да е била, стига само да се отървял от надошлите беди. Освен това царството не следвало да премине у Парис, та да е държал той положението в ръце поради старостта на Приам, ами Хектор, понеже бил по-голям и по-способен от него, щял да наследи царството подир смъртта на Приам. А не ще да е било в Хекторов интерес да поддържа своя брат, вършещ безобразия, и с това да докарва големи беди както на себе си, така и на всички останали троянци. Истината е тази, че Елена не е била там, та да я върнат, което са говорели и на елините, ала те не са им вярвали, понеже, мисля аз, божествената сила е нагласила всичко тъй, щото, погивайки във всеобща гибел, да направят видно пред всички люде, че за големите престъпления са големи и наказанията от страна на боговете. Такова поне е моето мнение по въпроса.

Изкусният крадец

След Протей царската власт поел Рампсинит, който оставил за поколенията западното преддверие към храма на Хефест, като издигнал срещу преддверието две статуи с височина по двадесет и пет лакти, от които едната, гледащата на север, египтяните наричат Лято, а другата, дето е обърната на юг — Зима. Пред статуята на Лятото те се кланят и носят дарове, докато пред статуята на Зимата вършат точно обратното.22

Този Рампсинит натрупал огромно богатство в сребро — толкова голямо, че никой от по-сетнешните царе не могъл да се сравни с него, камо ли да го надмине по богатство. И за да събере съкровищата си на сигурно място, той решава да съгради от дялан камък съкровищница, прилепена отвън към двореца. Но строителят, който хвърлил око на богатствата, измислил следното: вградил във външната стена движим камък, който лесно можели да отместят двама души, пък и сам човек даже. Когато съкровищницата била готова, царят струпал в нея богатствата си. Изминало се време и нейният строител усетил, че краят на живота му наближава. Тогава той повикал синовете си, а те били двамина, и им разправил как при строежа на царската съкровищница оставил таен вход, мислейки за тях — та да им бъде охолен животът. Сетне описал точно всичко по отместването на камъка, дал им и неговото разположение, като добавил, че стига да не се издадат, те ще бъдат ковчежниците на царските съкровища. Скоро след това бащата умрял и синовете му, без много да отлагат работата, се промъкнали до двореца през нощта и, като открили в стената камъка и се справили без мъка с него, отнесли много сребро със себе си.

И тъй като се случило отново да влезе в съкровищницата, царят изпаднал в недоумение, когато видял, че липсва сребро от делвите. Кого да обвини, обаче, не знаел — и печатите си стоели здрави, и манда на вратата — на мястото си. Понеже при второто третото му влизане среброто все повече и понамалявало от непрестанния грабеж на крадците, царят наредил да изработят капани и да ги потулят около делвите, които побирали неговото богатство. Така и направили. А когато по обичайното време грабителите дошли и единият се промушил през дупката, щом пристъпил към делвите, тозчас попаднал в един капан. Разбирайки в какво зло е изпаднал, той веднага извикал на брата си, казал му, че с него вече е свършено и го накарал незабавно да влезе през отвора и да му отреже главата, та като го открият мъртъв, да не могат да разпознаят кой е и тъй поне другият да не пострада. Добър му се сторил този съвет и той го последвал, после наместил камъка и се упътил към къщи с главата на брата си.

На сутринта царят влязъл в съкровищницата и останал смаян, когато видял, че тялото на крадеца в капана е без глава — сградата си била цяла-целеничка и никъде не се виждал ни вход, нито някакъв излаз. И той не могъл да си обясни това, заповядал да увесят на кука трупа на крадеца отвън, поставил при стената стражи и им наредил, ако видят, че някой плаче и се вайка наоколо, да го заловят и доведат при него. И наистина, майката понесла мъчително вестта за излагането на трупа, повикала живия си син и поискала от него да намери на всяка цена начин да свали и прибере тялото на брата си, заплашвайки го, че ако не се погрижи за това, сама ще отиде при царя и ще го издаде, дето е откраднал среброто.

Както и да я успокоявал, синът не успял да я раздума — майката здраво държала на своето. Затова измислил следната хитрост: напълнил мехове с вино и ги натоварил на магарета. Сетне подкарал пред себе си магаретата и като стигнал до стражите при увесения труп, пристягайки сякаш товарите, отпушил шийките на няколко мяха и виното зашуртяло. А пък той се забъхтал и затюхкал с все сили, уж не знаел към кое магаре по-напред да се обърне. Като видели, че виното шурти по много, стражите до един изтичали на пътя със съдове в ръце да използват случай и си наточат от изпуснатото вино. Тогава магаретарят ги заругал здравата, преструвайки се на ядосан, а стражите почнали да го успокояват и той скоро омекнал, като си дал вид, че ядът му е минал. Подир това отбил магаретата от пътя, за да им оправи товарите. И от дума на дума се заприказвал със стражите. Един от тях пуснал шега, която го разсмяла, и той им подарил мях вино. Тогава те, както си били, тутакси пожелали да седнат на пиене, като взели и него да канят да поостане и пийне заедно с тях. Човекът склонил и останал. Дружелюбието им с пиенето лека-полека се засилило и той им донесъл още един мях. Стражите се почерпили богато с виното, изпонапили се и, надвити от съня, заспали на място. Когато нощта напреднала, крадецът свалил тялото на брат си и подигравайки се със стражите, им остригал на всички брадите от дясната страна. После натоварил трупа на магаретата и подкарал към къщи, като изпълнил по тоя начин поръката на майка си.

Страшно се разгневил царят, когато му съобщили, че трупът на крадеца е отнесен. И пожелал непременно да открие кой е съумял да извърши това. Разправят, но аз не го вярвам, че той прибягнал до следното — изпратил в бордей собствената си дъщеря, като й поръчал да приема всички без разлика, но да иска, преди да легне с някой мъж, той да й разкаже кое точно е най-изкусното и кое — най-отвратителното нещо, което е извършил през живота си. Който й разкажел историята с крадеца, него трябвало да хване и да не го пуска навън. Царската дъщеря изпълнила волята на баща си, ала крадецът се досетил за какво било всичко това и решил ловко да надхитри царя. Затова отсякъл до рамото едната ръка на току-що умрял човек, пъхнал я под дрехата си и влязъл така при дъщерята на царя. Тя и него попитала, както правела с другите, а той й разказал, че извършил най-отвратителното нещо, когато в царската съкровищница отсякъл главата на брат си, който се уловил в капан, а най-изкусното, когато напил стражите и прибрал трупа на брата си. Щом чула това, царската дъщеря посегнала да го хване, но в тъмното крадецът й протегнал ръката на мъртвеца и тя я уловила, като мислела, че държи неговата ръка, Той й я оставил и побягнал през вратите.

Когато му известили за новия успех на крадеца, царят се изумил от неговата находчивост и смелост, разпратил по всички градове хора и разгласил, че му дава прошка и му обещава голяма награда, ако се яви лично пред него. Крадецът повярвал и отишъл при царя. Тогава Рампсинит, възхитен от превъзходните знания на този човек, му дал дъщеря си за жена. „Египтяните — казал той — надминават всички народи със знанията си, но ти надмина всички египтяни.“

Мъдрият Амасис

В началото, когато се възцарил Амасис23, египтяните го подценявали и не го имали на голяма почит, тъй като до преди това бил от простолюдието, с неизвестен род от едно селище в областта на Саис, чието име е Сиуф. Но Амасис скоро успял да ги спечели не с безогледност, а с мъдрост. Сред неизброимите му ценности имало и един златен леген, в който царят и сътрапезниците му миели всеки път нозете си. И тъй, Амасис разтопил този леген и излял от него статуя на едно божество. Турил я на най-видното място в града. Заприиждали тогава египтяните и взели с голямо благоговение да се кланят пред статуята. Като му обадили за това, Амасис свикал египтяните в града и им разкрил, че сега те се кланят с голямо благоговение пред нещо, което от леген е станало статуя, а по-рано египтяните са миели в него нозете си, повръщали са и са пикаели. И със самия него, добавил той, се било случило тъй, както с легена. Защото макар по-рано да е бил човек от простолюдието, понастоящем е техен цар. И Амасис им внушил да го зачитат и уважават, като спечелил така египтяните да искат да му служат.

Ето как прекарвал дните си: от ранни зори до преди пладне, когато пазарният площад започвал да се пълни с хора, той усърдно се занимавал с постъпващите дела, а през останалото време от деня пиел и се шегувал със сътрапезниците си, бил лекомислен и игрив. Недоволни от това, приятелите му го гълчали с думите: „Неподобаващо се представяш, царю, като си позволяваш това прекалено голямо лекомислие. Та ти трябваше по цял ден да се занимаваш с дела, седнал по царски на царския трон. Тогава и египтяните щяха да разберат, че ги управлява велик човек, и ти щеше да чуваш добри неща да се говорят за тебе. А сега съвсем не постъпваш по царски.“ Амасис отговорил както следва: „Стрелците, когато се налага, обтягат лъковете си, привърши ли стрелбата, отпускат ги. Защото ако ги държаха обтегнати през цялото време, лъковете биха се строшили и не биха могли да бъдат използвани при нужда. И с човека е тъй. Ако иска да е все съсредоточен и сериозен и не се отпуска донейде в забавление, нека знае, че го чака я лудост, я удар някакъв. Затова аз оставям дял както за едното, така и за другото.“ Това отговорил на приятелите си.

Разправят, че преди да се възцари, Амасис съвсем не бил сериозен човек, а пияница и подигравчия. Обикалял, когато потребното за гуляите и веселбите привършело. И по някой път го хващали, ала той отричал, че е откраднал. Тогава хората го отвеждали при най-близкия оракул. Нерядко наистина оракулите го намирали за виновен, но нерядко също го оневинявали. Затова, когато станал цар, той занемарил храмовете на онези богове, дето го оправдали, като не давал за поддържането им нищо, нито стъпвал в тях за жертвоприношения, понеже отговорите им били лъжливи и не стрували пукната пара. Но за ония, които познали, че е крадец, Амасис особено се погрижил като за храмове на истински богове, даващи непогрешими отговори.