Някога, по времето, когато император на Византия бил Констанс, край бреговете на Азовско море живеел хан на име Кубрат. След време той умрял, но оставил петима синове, на които завещал да живеят в сговор помежду си. Скоро братята се скарали — както често се случва между синове на владетели — и след като си разделили наследството, всеки поел по своя път, повеждайки след себе си своята част от племето. Само най-старият брат, Баян, останал в родните земи; вторият брат, Котраг, преминал Дон на север и се заселил на отсрещния бряг, четвъртият брат се отправил далеч на запад, пресякъл Дунава и дошъл в Панония, където попаднал под господството на аварите; най-младият стигнал още по-далеч и за вършил дните си в Пентаполиса на Равена. А третият брат, наречен Аспарух, преминал Днепър и Днестър и се заселил в земите край Долния Дунав.
Там живял той със своето племе, докато император Константин, недоволен от присъствието на тези варвари край самите граници на Империята, решил да се разправи с тях. Императорските войски поели към Дунава и нахлули в земите на варварите, а Аспаруховите орди ужасени се оттеглили в своята твърдина и четири дни се укривали там. Но имтераторът страдал от болки в краката; той решил да отпътува за своя град Месемврия, за да се лекува. Варварските съгледвачи били нащрек. След отпътуването на имтератора варварите излезли от своето укрепление и се хвърлили в атака. Императорските войски останали без предводител и мислейки, че императорът им е побягнал, също се впуснали в бягство. Варварите ги преследвали по петите, прекосили Дунава и нахлули в провинция Мизия. Земите тук се харесали на Аспарух и хората му, те били победители, а императорът не можел да им се противопостави. И така, те останали в тези земи и потомците им живеят там до ден днешен.
Макар и да звучи като приказка, тази история, описана от гръцките хронисти3, с общо взето правдиво сведение за заселването на прабългарите в България. Но това не бил първият контакт на Империята с прабългарските племена. Държавата на Кубрат, „отдавна наричана Велика България“ (въпреки че всъщност величието й датирало съвсем отскоро), имала минало, отчасти известно на константинополските историци. Нека да се върнем назад и, спирайки се на предишните им набези в цивилизования свят, да надникнем в забулените от мъгли степи и да се опитаме да разберем кои са били онези прабългари, чието нашествие през VII в. така размирило и без това неспокойните Балкани.
За Хуните, помели Европа като буен порой, се е говорило много. Но откъде са дошли и къде са отишли си остава загадка. Според някои това били племената Хун-ну, страшилището на Китай. Но готите, които ги познавали Най-добре, били на друго мнение. Те разказвали за злите магьосници, прогонени от готския крал Филимер извън пределите на Скитското му кралство, които при скитанията си общували със злите духове на пустинята. От този противоестествен съюз се родили хуните.4 Оттеглянето им е така забулено в неизвестност, както и появата им. Неотдавна Европа бе залята от милитаристична вълна и всяка войнствена нация запОчна да се хвали със страховитите си прадеди; всички те с гордост наричаха Атила ако не свой дядо, то поне братовчед. От всички тях българите като че ли имат най-голямо право да претендират за това; кръвта на „Бича божи“ днес тече в долините на Балканите, разредена от изминалите векове и от кротостта на славяните.
По време на хунските нашествия Империята все още е била единствената цивилизована държава в Европа, затова се налага да се обърнем за сведения към нейните хронисти. Те не съобщават много; степите били размирни и твърде загадъчни и много неща оставали неясни за хронистите. Те се опитвали да осветлят етническите проблеми, но често се оказвало по-лесно да изоставят опитите си и в търсене на художествен ефект наричали всяко прииждащо племе „скити“ или „кимерийци“. И все пак пред нас се открояват някои факти. След смъртта на Атила държавата му рухнала. Населението й, което вероятно е било само конгломерат от сродни племена, обединени под властта му, отново се разпаднало на отделни племена и всяко поело по своя път. Едно от тях щяло скоро да стане известно под името „българи“.
За първи път прабългарите се споменават със собственото си име през 482 г., около 30 години след смъртта на Атила. Император Зенон, който воювал с двамата Теодориховци и техните готи, решил да се обърне за помощ към „българите“ — племе, очевидно населяващо земите на североизток от Дунава.5 Този случай подсказал на прабългарите, че от Империята може да се извлече известна полза. През следващите няколко години те извършили поредица успешни небези на Балканите — през 493, 499 и 502 г.6 Те отново се намесили и в съдбата на великия Теодорих, като през 504 г. се съюзили с гепидите срещу него.7 През 505 г., когато един варварски вожд на име Мундо (сродник на Атила, според някои гет, а според други — гепид) бил нападнат при Маргум (там, където Морава се влива в Дунава) от „гърците“ (имперските войски), пълководезът на Теодорих, Пиций, му се притекъл на помощ. Гърците привлекли на своя страна прабългари и в тази битка прабългарите претърпели първото си поражение.8
През 514 г. бунтовникът Виталиан наел прабългари в бунта си срещу император Анастасий.9 През 535 г. те навлезли в Мизия; през 538 г. многочислени прабългарски орди, предвождани от двама владетели, нахлули на Балканите и успели да победят и пленят няколко византийски военноначалници, сред които и един покръстен хун на име Акум.10 На следващата година Мундо отново се появил на сцената. Сега той управлявал Сирмиум и тъй като старият му покровител Теодорих бил мъртъв, той потърсил покровителството на император Юстиниан. Мундо се оказал полезен васал — той разгромил прабългарските нашественици така успешно, че никакви други хуни не посмели да преминат Дунава.11 И така, за известно време за прабългарите не се чувало нищо.
Всъщност прабългарите, за които се споменаваше досега, били племе с не особено голямо значение — скитаща и прехеранваща се с грабежи издънка на по-велики народи, останали на Изток. Към тях насочват вниманието ни историците от времето на Юстианин — епоха, когато за известно време в света е царил малко повече ред.
Според Прокопий някога в областта на изток от Азовско море и на север от Кавказ живеел народ от хуни или кимерийци. Техният владетел имал двама сина — Кутургур и Утургур. След смъртта му те си разделили народа и Кутургур тръгнал да завладява нови земи. Той успял, за сметка на готите тетраксити от Таманския полуостров, кримските готи и други племена, живеещи по северните брегове на Черно море. Племето му превърнало тази област в своя база, от която извършвало и по-далечни набези. Но Утургур останал в старата си родина.12 Вероятно тези владетели-епоними са били родени от склонния към опростяване ум на Прокопий. Но едно е сигурно — че през VI в. са съществували две близко родствени хунски племена от българския клон на хуните , живеещи от двете страни на Азовско море — кутригурите на запад и утигурите на изток — и дипломатите в Константинопол се видели принудени да им обръщат внимание.
По онова време в степите живеели няколко хунски племена, които имали взаимоотношения с Империята: сабирите, чиято владетелка, войнствената вдовица Боа, поискала съюз с императора13, ултизурите и вуругундите, близки родственици на кутригурите и утигурите, които Агатий споменава, само за да разкаже за гибелта им14; сарагурите, урогите и оногурите, жертва на разрастващото се сабирско могъщество15. Но, може би само с изключение на сабирите, единствено кутригурите и утигурите изглежда са притежавали значителна мощ и стройна организация.
През 528 г. владетелят на кримските хуни, наречен Грод, (Теофан променя за благозвучие името му на Гордас, а Йоан Антиохийски — на още по-мелодичното Гордиан) дошъл в Константинопол, за да бъде приет в лоното на християнската църква. Неговите кримски хуни вероятно са били кимерийците, за които говори Прокопий — т. е. кутригурите, заселили се в кримските територии на готите, които били християни. Несъмнено Грод е имал значителна власт; императорът вече го бил викал да помогне на иберите срещу персите. Но имперските дипломати прекалено избързали — това ранно покръстване се провалило. Когато Грод се завърнал в земите си, решен да унищожи сребърните и златни идоли на своя народ, поданиците му се разбунтували и го убили, след което издигнали на негово място брат му Мугел. Мугел предпочел да остане езичник.16.
Междувременно мощта на кутригурите растяла. Готите тетраксити, разгромени от кутригуите, все още съществували под покровителството на утигурите. Те били ревностни християни и през 548 г. изпратили пратеник в Константинопол под предлог, че искат нов епископ, а всъщност желаели да известят за тревожните събития в степите. Предупреждението им било основателно: през 551 г. 12 хиляди кутригури, начело с вожда си Хиниалон, подстрекавали от гепидите, нахлули на Балканите и ги опустошили. Спомняйки си за сведенията, дадени му от готите тетраксити, император Юстиниан спешно изпратил дипломатическа мисия с дарове при утигурския хан Сандилх, за да го склони да нападне кутригурите в гръб. Сандилх на драго сърце удовлетворил молбата му и дори се престарал. Но Юстиниан, с цялото двуличие, присъщо на византийската дипломация, съобщил на кутригурите, че земите им са нападнати, дал им пари да се оттеглят и дори предложил да ги подслони във владенията си, ако при завръщането им се окажело, че са останали без дом. Разтревожените кутригури се оттеглили и скоро след това 2000 от тях, начело със своя вожд Синион, който навремето бил служил при Велизарий, се върнали в пределите на Империята и се заселили в Тракия. Сандилх, раздразнен от двойнствената политика на императора, му изпратил протестно послание — устно, по специални пратеници, тъй като хуните не умеели да пишат. Но Юстиниан не обърнал внимание на оплакванията им и просто продължил да изпраща на утигурите сумата, с което ежегодно ги подпомагал.17
Настъпило краткотрайно затишие. Но кутригурите били неукротими. През 558 г. начело с предводителя си Заберган те настъпили отново с още по-могъщи сили. Войската им се разделила на три части: едната нахлула в Континентална Гърция, другата нападнала тракийския Херсонес, а третата, най-голямата, водена от самия Заберган, преодоляла Дългата стена и достигнала покрайнините на Константинопол. Императорът изпаднал в паника и призовол престарелия Велизарий да спаси Империята. Стратегията му се оказала успешна и кутригурите били надхитрени и отблъснати. Докато първата им войска била задържана от укрепленията на Термопилите, втората била разбита от племенника на императора, Герман, в Тракийския Херсонес. Междувременно императорът отново изпратил посланици при утигурите. Понеже се опасявал, че те ще бъдат недоволни след първия си опит за съюз с Империята, той им съобщил, че кутригурите са ограбили парите, предназначени за тях през тази година; императорът можел да си ги върне и сам, но предпочитал да изпита приятелството им, като остави това на тях. Доводите му успели да убедят Сандилх, а освен това той желаел и да си получи парите. И така, кутригури и утигури се впуснали с настървение в междуособни борби, които поглъщали всичките им сили, докато на сцената не се появило ново действуващо лице, което изведнъж ги заставило да се укротят.18
В началото на VI в. над населението на Тюркестан господствувало племе, известно в Далечния Изток като жен-жен или жуан-жуан. С течение на времето на тюрките дотегнало тяхното потисничество и в резултат на последвалите размирици жен-жен се отправили на Запад да завладяват нови земи. Там, под новото си име авари, те изиграли своята страшна роля в историята.19 По пътя си те се сблъскали с хуните от степите. Но нищо не можело да устои на аварите и техния хаган Кандих. Утигурите били разбити, савирите — напълно унищожени, кутригурите — покорени, и аварите продължили напред, като всявали паника и смут сред славяните, които мирно населявали Балканите, и сразили най-смелите измежду тях — антите. Така те навлезли дълбоко във вътрешността на Европа и започнали ту да извършват набези в Германия, ту да щурмуват стените на Константинопол. През 562 г. Кандих бил наследен от Баян, който успял да сложи ред в огромния аварски хаганат, простиращ се от Дон до средното течение на Дунава. Сред сурово потисканите от тях покорени народи били и кутригурите.20 Междувременно тюрките, стремейки се да подражават на някогашните си господари, също се впуснали в завоевателни походи на запад. Изтощените утигури не били в състояние да им се противопоставят; през 568 г. те паднали под тюркско владичество — първото горчиво предвестие за бъдещата съдба на българите.21 Така, с поробването на кутригурите от аварите и на утигурите от тюрките, пада завесата след първото действие от българската история.
Когато завесата се вдига отново, сцената е изцяло променена. На нея господствува Кубрат, владетел на Стара Велика България.
До този момент познаваме прабългарите единствено от гледна точка на появата им в историята на Империята. Това ограничение е неизбежно — само Империята била достатъчно цивилизована, за да осигури свидетели, способни да пишат история, и дори изобщо да пишат. Но има и още едно важно свидетелство, на което е време да се спрем. Прабългарите, които се заселили в земите на днешна България, създали през VIII в. Именник на своите владетели, с годините на тяхното управление — паметник, неповлиян от историците на Империята. За съжаление датите са записани на техния стар, отдавна изчезнал език и за потомците Именникът е изпълнен с безброй загадки — езиковедски и математически. Едва наскоро някои новооткрити сведения дадоха възможност на историците да достигнат до задоволителни изводи.
На четвърто място в Именника стои името на хан Курт, управлявал от 584 до 642 г. Както името, така и датите сочат, че става дума за Кубрат или Кробат, владетел на Стара Велика България, хан на прабългарите и техните родственици, котрагите. За произхода му имперските историци не споменават нищо, но от Именника научаваме, че бил от рода Дуло. Двама от предшествениците му принадлежали към същия род, макар третият, когото непосредствено наследил, да е бил от рода Ерми.
Първият споменат владетел е Авитохол от рода Дуло, който управлявал за нечувано дългия период от три века — от 146 до 437 г. Неговият приемник Ирник не може да се похвали чак с такова дълголетие — той достигнал едва век и половина (437 — 582 г.). След него дошъл Гостун от рода Ерми, управлявал някакви си 17 месеца (582—584 г.). И така стигаме до Курт, който по наследство от своя род Дуло бил достатъчно дълголетен, за да може да управлява почти 60 години (584 — 642 г.).
Името Авитохол като че ли няма особен смисъл, освен ако не си припомним, че някъде към VII в. християнски, еврейски и мюсюлмански мисионери започнали да разпространяват Стария завет из степите. Тюрките обогатили Светото писание, като добавили преданието за Яфет, чийто най-голям син и наследник бил наречен Тюрк и носел прозвището Яфет-оглани („син на Яфет“). Името Яфет лесно би могло да се превърне в Авит — дума, означаваща „прародител“. И така Авитохол, родоначалникът на първата българска владетелска династия, е може би внук на самия Ной. Без съмнение за един член на славния род на Патриарха не би представлявало никаква трудност да управлява някакви си триста години.23
Потеклото на Ирник съвсем не било толкова свято. Точно обратното, негов баща бил „Бича божи“. Вождът на хуните Атила оставил син на име Ернах или Хернак (по това време гърците вече изпускали придихателното начално „х“). Както знаем, прабългарите били хунски племена, а Атила умрял през 453 г. — годината, в която според Именника Ирник се възкачил на престола на прабългарите. Едва ли може да има съмнение, че Ирник и Ернах са една и съща личност.24 Но Ернах е живял в Малка Скития, т.е. Бесарабия, а Стара Велика България се е намирала на бреговете на Азовско море и се е простирала до р. Куфис (Кубан). Следователно, потомците на Ернах вероятно са се придвижвали известно време на изток; възможно е някой от тях от самото начало да е придобил власт над кутригурите, когато това племе е мигрирало на запад. Но по-вероятно е в тъмните времена на аварското владичество някой потомък на Атила (чийто род по някое време е започал да се нарича Дуло и несъмнено е запазил господството си над едно от многото хуно-български племена в степите), да е успял да обедини хуни и прабългари и да основе Стара Велика България. Смятам, че този обединител е бил хан Кубрат.25
Следователно, от Именника може да се направят следните заключения. Първо, от трите столетия на Авитохол можем да съдим, че от известно време прабългарите вече са съществували като отделен народ, може би още от 146 г. — достатъчно дълго време, за да „придобият“ славата на Ноеви потомци. Второ, от 150-те години управление на Ирник можем да предположим, че прабългарите, споменати в Именника, са били от онзи клон на Атиловия род, който е бил основан от сина му Ернах, и че приблизително от 453 г. до 582 г. потомците му, известни (неясно защо) като рода Дуло, са били невзрачни личности, засенчени от спомена са своя прародител. И накрая можем да допуснем, че от 582 до 584 г. родът Дуло е бил изместен от една нова, но мимолетна династия, Ерми, оглавявана от Гостун, докато през 584 г. Дуло не взели отново властта в лицето на Кубрат или Курт, Освободителя, който властвувал 58 години.
За първи път името на Кубрат се чуло в Константинопол по времето на император Ираклий. Йоан, епископ на Никиу, писал в самото сърце Египет, предава мълвата за връзката между вдовицата на Ираклий, императрица Мартина, и Кубрат, хунски владетел. Той я обяснява с това, че в младостта си Ираклий се бил сприятелил с този хан в Константинопол. Кубрат станал християнин, после се завърнал да управлява земите си и оттогава изпитвал към семейството на Ираклий благодарност и привързаност. Ето защо, когато Мартина и патриарх Пир влезли в заговор, за да свалят от престола нейния заварен син император Константин III, Кубрат бил заподозрян в съучастничество.
Разказът за Кубратовата младост в Константинопол е плод на въображението на етиопския епископ. Неговият милостив император Ираклий се възкачил на престола през 610 г., когато Кубрат управлявал вече от 26 години. И все пак, сигурно е, че Кубрат е бил в Константинопол малко по-късно. Според патриарх Никифор, през 619 г. господарят на хуните дошъл със свитата си, за да бъде покръстен. Покръстването било извършено и хунският владетел се върнал в земите си, след като бил провъзгласен за патриций. Няколко страници по-долу, след като говори за аварите, Никифор разказва за Кубрат, владетел на уногондурите, който се разбунтувал срещу аварския хаган и изпратил пратеници до Ираклий, за да сключи съюз с него; този съюз просъществувал до края на живота му. Кубрат също получил титлата патриций. Както Никифор, така и Йоан Никиуски, споменавайки за Кубрат, го наричат племенник на Органа.
Явно и двата разказа се отнасят до едно и също посещение. Наистина, за второто в полето е отбелязана-годината — 635, но съдейки по съдържанието на разказа, напълно е възможно това да е по-късна добавка. А разказът на Йоан Никиуски за младостта на Кубрат в Константинопол явно е украсена версия на същото посещение. Така животът на Кубрат се очертава пред нас, макар и откъслечено.
Кубрат управлявал 58 години; следователно той трябва да е бил дете, когато се е възкачил на престола, и е имал нужда от регент. Този регент несъмнено е бил неговият вуйчо Органа — явно родството е било по майчина линия, защото иначе, като възрастен член на рода Дуло, Органа несъмнено би наследил престола преди малолетния си племенник28. Гостун е бил или узурпатор, или може би наместник, поставен от аварите. Именно Органа възвърнал властта на рода Дуло. След като поел управлението, през 619 г. Кубрат посетил Константинопол, за да си осигури помощ срещу аварите, против които наскоро преди това се бил разбунтувал. По онова време той вероятно е бил просто хунски вожд; неговата велика Държава още не е била основана. Той си осигурил помощта на Империята — императорът бил твърде доволен да намери съюзници срещу аварите — но с цената на покръстването. А след завръщането си той утвърдил не само своята независимост, но и надмощието си над съседните племена. Кубрат умрял като владетел на земи, простиращи се от долното течение на Дон на юг до Кавказ — владетел на Стара Велика България. Той оставил петима синове, за които се говори в преданието.
Доста трудно е да се установи кои племена са влизали във Велика България. Младият Кубрат се споменава като господар на хуните или (на едно място у Никифор) на уногондурите. Разказвайки за синовете му, Теофан го нарича повелител на България и на сродното племе котраги (котригури) и посочва, че неговите поданици са били уногондурите, българите и котрагите. Но тази България е заемала същите територии — от Дон до Кавказ — както и държавата на утигурите. За утигурите не се чува нищо след покоряването им от тюрките. Тюркската вълна вече се била оттеглила, но във връхната си точка трабва да е била достатъчно могъща, за да помете утигурите — защото, колкото и да е странно, докато името на кутригурите се запазило, това на утигурите изчезнало. Но ако вземем пред вид географските данни, неизбежно ще стигнем до извода, че Теофановите „българи“ в по-голямата си част са представлявали всъщност утигурските племена, само че лишени от старата си управляваща класа, докато кутригурската аристокрация е запазила положението си. Уногондурите или оногундурите ни изправят пред едно ново затруднение. Преди времето на Кубрат за тях не се споменава нищо, но през следващите няколко години византийските хронисти използуват безразборно името им, наред с имената „хуни“ и „българи“, говорейки за едни и същи племена. Възможно е думата да е съставна, съчетание от имената на хуните и българите, създадено от автора на общия извор, който са ползували и Теофан, и Никифор; то може би е плод на смътните спомени за някои ранни прабългарски племена, като оногури и вуругунди. Но имената на всички хунски племена дотолкова си приличат, че е рисковано някои от тях да се приемат за изкуствено съставени. Най-вероятно уногондурите са били онова племе, над което са властвували потомците на Ернах. В младостта си Кубрат бил владетел само на уногондурите, както твърди Никифор, но той оглавил бунта срещу аварите и, разпростирайки властта си на изток, над кутругите и останалите без вожд утигури, основал новата държава. Вероятно кутригу-рите така и не били асимилирани докрай. Те останали в старата си родина отвъд Дон и след едно поколение отново се обособили. Вторият от петимата синове в преданието се казвал Котраг и именно той преминал Дон. Явно той дължи името си на племето, което е предвождал.29
През 642 г., скоро след предполагаемата си връзка с императрица Мартина, Кубрат умрял — в зряла възраст и, да се надяваме, като добър християнин, макар че след посещението му в Константинопол не се споменава нищо повече за неговото християнство. И наистина, в продължение на още два века прабългарите си останали несъмнени езичници. Според Именника приемник на Кубрат бил Безмер, който управлявал три години, но след няколко месеца, през февруари 643 г., е отбелязано възкачването на Исперих, т.е. Аспарух, който управлявал 58 години. Но според историята на гръцкия хронист, след като живели за кратко време в мир помежду си, вероятно под върховенството на най-стария брат Баян, петимата синове на Кубрат се разделили и всеки поел по своя път.
Възможно е Баян (или Батбаян, както го нарича Теофан) и Безмер да са една и съща личност.30 От друга страна, прибързано е да се отъждествяват нечии имена само защото така е по-удобно и защото и двете започват с една и съща буква. Освен това, би било уместно между Кубрат и синовете му да се вмъкне още едно поколение. Според Именника Аспарух управлявал 58 години. Съвпадението с продължителността на Кубратовото управление е подозрително (макар и Аспаруховото да е с няколко месеца по-дълго), но това не е достатъчна причина, за да го отричаме. Безспорно както Кубрат, така и Аспарух са управлявали дълго. Но ми се струва доста невероятно синът да умре 119 години след възцаряването на баща си, още повече, че Аспарух явно е имал и по-малки братя. Дори и да вземем под внимание дълголетието на българите, което, казват, се дължало на превъзходното им кисело мляко, въпросът си остава нерешен. По-вероятно синовете на Кубрат, или поне някои от тях, да са били всъщност негови внуци.31 Техен баща е бил Безмер, но тъй като безличното му управление се паднало мужду тези на великия Кубрат и великия Аспарух, славата му така и не достигнала до Константинопол.
Скоро след като Безмер поел властта в ръцете си, държавата се разпаднала и потомците на рода Дуло си поделили прабългарските племена. Причина за това бил натискът на едно друго тюркско племе от завоеватели — хазарите, чието по-късно преминаване към юдейството било необичайно явление в християнско-мюсюлманския свят. Но по онова време хазарите били свирепи и войнствени варвари, а Стара Велика България се намирала на пътя им. Най-възрастният от братята, Баян, останал на своя пост. Неговите земи, обезлюдени от паническото преселение, станали лесна плячка на хазарите; той им се подчинил и бил принуден да им плаща данък. Постепенно по-голямата част от народа му била асимилирана от завоевателите, изглежда без особени затруднения, тъй като хуни и тюрки имали общ турански произход, а останалата част се съхранила, само за да бъде погълната по-късно от маджарите. Така Стара Велика България изчезнала безследно.32
Вторият брат бил известен на гърците под името Котраг, очевидно защото управлявал кутригурите. Той вероятно е бил съвладетел, който след рухването на централната част се е обявил за независим. Според преданието той преминал Дон и се установил на северния му бряг. Тук явно става дума за неизбежния преход, който е трябвало да направи, за да отиде при кутригурите и да стане техен владетел. По-късно обаче, когато владенията на хазарите се разрастнали, кутригурите се придвижили още по на север, отново прекосили Дон и горното му течение и се заселили по средното течение на Волга и край Кама. Там потомците им останали много поколения наред, известни на света като „черни“ или „бели“ българи (в случая „бели“ е синоним на „велики“), или дори „сребърни“ (като по-висока степен на „бели“), или просто волжки българи. С течение на времето те придобили известна цивилизованост, вероятно посредством хазарите. Столицата им Болгар (там където се вливат Волга и Кама) се превърнала във важно средище на търговията в долината на Волга. В началото на X в. те приели исляма и дори повикали един мюсюлмански мисионер, писателя Ибн-Фадлан, в чиито дарби влизало и строителството на крепости; той укрепил не само вярата им, но и тяхната столица. Държавата им просъществувала до XII в., когато паднала под съкрушителния напор на татарите. До самия си край те останали прочути с успешните си набези.33
Третият брат бил Аспарух, чиято съдба, следвайки примера на гръцките разказвачи, ще проследим по-късно. Четвъртият брат преминал Карпатите и Дунава и се установил в Панония, която била средището на Аварския хаганат. Там той станал васал на хагана. Вероятно това преселване се е дължало на стремежа му да се присъедини към прабългарите, дошли заедно с аварите в Централната Дунавска равнина. Че там е имало прабългари, е неоспоримо. Почти е сигурно, че прабългарите, които придружили аварите при голямата обсада на Константинопол през 626 г., са били от същия родов клон, тъй като по-онова време Кубратовите българи заговорничели с императора срещу аварите. Нещо повече, германските историци описват един необикновен трагичен епизод, станал през 630 г. През тази година, разказват те, в Панония избухнала война между авари и прабългари. Прабългарите били победени и 9000 души — мъже, жени и деца — се преселили в Германия и помолили крал Дагобер да им даде подслон. Той ги изпратил в Бавария, но наредил на баварците да ги избият. Те били изтребени почти до крак; успели да се спасят само вождът им Алциок и още 700 души. Те потърсили убежище във Венетската марка.34 Навярно тази война е започнала като бунт на западните прабългари, подтикнат от успешните дейсвия на Кубрат по на изток. Но въпреки преселването на Алциок, в Панония вероятно останали още много прабългари и четвъртият син на Кубрат дошъл, за да се присъедини именно към тях. Панонските прабългари останали подвласни на аварите до началото на IX в., когато ще чуем отново за тях.35
От 675 до 677 г. големият град Солун бил обсаден от прабългарски орди, съюзени с бунтуващите се славяни от околните земи. Някои от прабългарските племена във връзка с тези събития са назовани с имена, които не се срещат другаде; техен вожд бил някои се Кубер, който скоро преди това бил въстанал срещу аварските си господари, преминал Дунава и се заселил в Керамисийското поле близо до града. Както и при предишните славянски обсади, за спасяването на града трябвало да се намеси лично неговия покровител св. Димитър.36 Появата на Кубер и неговите прабългари, които към 675 г. вече били преминали Дунава, поражда известни проблеми. За да бъдат избегнати, е било прието, че Кубер е всъщност четвъртият син на хан Кубрат. Той първо отишъл в Панония, където попаднал под аварско владичество. Но това положение не му се понравило; той въстанал, тръгнал на юг през Дунава, а след това — нагоре по течението на Морава и така стигнал до околностите на Солун. Не е изключено, но все пак е малко вероятно четвъртият Кубратов син да е бил толкова деен. От друга страна, явна прилика между имената Кубрат и Кубер не бива да ни изкушава да съдим прибързано, че става дума за една и съща личност. Все пак сходството може би не е съвсем случайно. Кубрат все още бил единственият велик българин, за когото светът бил чувал дотогава. Така че е възможно солунчани да са нарекли местния прабългарски вожд с неговото име, само че изопачено. Или пък просто в мартиролога имената са напълно объркани. Но като че ли е най-добре да не се правят опити за разкрасяване на известните ни факти и да не се търси връзка — родствена или именна — между Кубер и хан Кубрат. Кубер е бил просто някой прабългарски вожд, който може да е бил в авангарда на Аспаруховите нашественици, но по-вероятно, имайки пред вид географията на Балканите, е дошъл от Панония. Възможно е да е бил Кубратов син, обиколил много земи; възможно е да е въстанал срещу аварите заедно с Алциок или пък по-късно, независимо от него. Във всеки случай след дългата обсада, прекратена едва след намесата на светията, за Кубер не се чува нищо повече. Племената му се смесили със своите съюзници, славяните и били асимилирани от тях. Така те поставили основите на българските претенции относно Македония.
Най-младият син отишъл в Равена. Тук гръцките хронисти са допуснали една малка и напълно простима грешка. За тях Равена е бил един от големите градове в Италия и около него в тези смутни времена, когато толкова народи били изтласкани от земите си, се били заселили много варвари, сред които и прабългари.37 Ето защо хронистите използвали Равена като синоним на Италия. В действителност най-младият син стигнал по-далеч. По времето на лангобардския крал Гримуалд (662—671 г.) прабългарският „дук“ Алцеко навлязъл мирно в Италия и предложил на краля да стане негов васал. Гримуалд го изпратил заедно с войската му в Беневент, при сина си Ромуалд, който му предоставил за заселване три села близо до своята столица — Сепинум, Бовианум и Изерния. Той се заселил там с хората си и „до ден днешен“ (един век по-късно) те продължили да говорят отчасти на родния си език.38 Нямаме причини да се съмняваме, че тук става дума за съдбата на петата група от Кубратовите българи, уморени и объркани в края на дългия си път. Името Алцеко твърде много напомня за Алциок, но това не доказва нищо. Явно двамата вождове не са имали нищо общо помежду си.
Така прабългарите се разделили и се пръснали из цяла Европа, от Волга до подножието на Везувий. Остава ни само да разкажем за най-могъщия им клон, единствения, оцелял сред бурите на столетията. Аспарух, не така буен, както по-младите си братя, но по-предприемчив в сравнение с по-старите, минал по бреговете на Черно море, прекосил големите реки на степите и стигнал до блатистите земи, където Дунав се влива в морето.
[#11 Нито един автор от VI в. всъщност не нарича кутригурите или утигурите „българи“, но идентичността им става ясна при по-късните автори.]
[#16 Procopius. De Bello Gothic, IV, 4, p. 475.]
[#22 Приемам теорията на Златарски. Вж. Приложение II.]
[#26 Chronique de Jean de Nikiou, p. 580.]
[#27 Nicephorus, pp. 12, 24.]
Векове наред Балканският полуостров бил арена на варварски нашествия, земя, която дивите племена плячкосвали, опустоша-вали и оставяли разорена след себе си. Но до шестото столетие нито едно от тях не я превърнало в свой постоянен дом. Готи и гепиди, сармани и хуни — всички минали оттук, оставайки зад гърба си кръв и пожарища, а после се отправили да търсят по-богати земи. На един по-мирен народ — славяните — се паднало да наследи Балканския полуостров.
Тук определението „мирен“ е относително. Но проникването на славяните станало почти незабележимо, скрито в сянката на по-страховити и драматични преселения. През IV в. славяните изглежда още са се спотайвали в своята родина — горите на Западна Русия. В началото на VI в. светът, който до този момент ги пренебрегвал, с изумление осъзнал, че славяните са залели цяла Централна Европа — от Елба и Алпите до руските реки, от Балтийско море до Сава и Дунава. Имперските държавници, следящи с безпокойство Дунавската граница, се разтревожили. Макар и не така диви като хуните, славяните били твърде многобройни, а едно от техните племена, антите, намиращо се тогава при устието на Дунава, се славело с войнските си качества.
Бурята се разразила по времето на император Юстиниан — в началото по-слабо, с отделни набези. През 534 г. славяните предприели първия си набег през реката. През 545 и 549 г. те проникнали до Тракия, през 547 г. — до Драч; през 550 г. застрашили Адрианопол и великия град, за който толкова дълго и все още напразно воювали — Солун.39 През 558 г., следвайки кутригурите, те достигнали стените на Константинопол.40
Към края на века аварите постепенно се превръщали във все по-голяма заплаха и славяните решили да си намерят по-сигурни домове отсам Дунава. През 581 г. те за първи път навлезли в Балканите и останали там.41 През следващите години поселищата им стремително се увеличили. Между 584 и 589 г. те нахлували не по-малко от десет пъти в Континентална Гърция.42 Аварите последвали славяните-бежанци и дори се случвало да се съюзяват с тях срещу Империята. През 597 г. те извършили първата голяма обсада на Солун, когато се наложило св. Димитър да се притече на помощ за спасяването на своя град.43 През 601 г. император Маврикий, след като победил аварите, сключил договор, според който границата на Империята все още минавала по Дунава.44 Но това си останало само на думи. През следващите години размириците около узурпирането на властта от Фока, както и войната с персите наложили изтеглянето на имперските войски от Балканите и славяните се оказали с развързани ръце. Те нахлули в Далмация, разрушили старата столица Салона и залели целия полуостров на изток, докато към четвъртото десетилетие на века само големите крайбрежни градове и Албанските планини останали незасегнати; дори в Пелопонес възникнали славянски селища.45
Междувременно аварската мощ на Балканите нараствала, за да достигне своя апогей с голямата обсада на Константинопол през 626 г., в която участвували и славяните като техни васали.46 След неуспеха на обсадата аварското могъщество отслабнало. В северния край на Аварския хаганат вождът Само освободил чехите и моравците; а на юг балканските славяни получили подкрепления от придошлите сродни на тях племена — хърватите и сърбите. С отслабването на аварското господство владенията на Империята нараствали; император Ираклий, който най-сетне извоювал победа във войните с персите и аварите, принудил балканските славяни да признаят върховенството му. Той дори се опитал да укрепи влиянието си посредством християнски мисионери. Но освен по крайбрежито на Далмация, където местните мисионери от светите латински градове подпомагали делото, опитите за покръстване почти не дали плодове.47
След залеза на аварите до идването на Аспарух откъм делтата на Дунава полуостровът се радвал на няколко десетилетия относителен покой. Империята успяла до известна степен да си възвърне властта. Крайбрежните градове така и не паднали в ръцете на славяните (макар че Солун неведнъж се избавял буквално като по чудо) и сега, с настъпването на мира, започнали да разпростират своето търговско, а следователно и политическо влияние над съседите си. В централната част на полуострова, в Северна Македония, в долината на Морава и край вододелните гръцки планини славяните били фактически независими, но на изток, край планините Хемус и Родопа, Империята поддържала няколко вътрешни градове-гарнизони, които охранявали пътищата към Константинопол — градове като Адрианопол, Филипопол и в самото сърце на варварските земи — Сердика (София).48 Самите славяни не представлявали голяма заплаха. Те били разбойници и грабители, но не и организирани завоеватели. В по-стари времена единствено антите били постигнали известна политическа организация. И макар че скоро хърватите, а малко по-късно и сърбите щели да се избавят от хаоса, на този етап балканските славяни все още били разединени и неорганизирани. Езикът, който говорели, бил. в основата си общ, а вероятно еднакви били и езическите им вярвания. Но общото между тях свършвало дотук. Те били разделени на малки племена, всяко оглавено от своя местен вожд49, и били склонни да завиждат на съседите си. Някои от племената се препитавали изцяло с грабежи, но изглежда повечето били миролюбиво настроени земеделци. Славяните били прекалено многобройни, за да се задържат дълго на едно място. Но след като залели цялата страна, вече нищо не им пречело да улегнат и поради своята разединеност постепенно, отстъпили пред здравата власт на Константинопол ските императори. Преди това славяните представлявали сериозна заплаха само когато нападали, следвайки кутригурите или варварите. И ако в този момент е било предотвратено нахлуването на нови нашественици, може би славяните не биха се превърнали в политическа сила и Балканите биха останали владение на Империята.
Но тогава прабългаринът Аспарух достигнал Дунава и го преминал.
Първото място, където се установил Аспарух след напускането на родните земи, и досега си остава загадка. Той преминал Днепър и Днестър и най-сетне се спрял в една местност, наречена Онглос или Оглос, но нито Никифор, Нито Теофан — нашите единствени извори — не. посочват със сигурност от коя страна на Дунава се е намирала тя. Съмнението остава и у следващите поколения, които клонят в полза ту на единия, ту на другия бряг. Вероятно отговорът е, че тя е била разположена и на двата бряга на Дунава или по-точно — сред самата река. Оглос е бил един от островите в делтата на Дунава, най-вероятно Пюки.50 Объркването несъмнено се задълбочава от факта, че нито Теофан, нито Никифор (а и двамата са ползвали един и същ, сега изгубен, извор) не са разбрали точното местоположение , което вероятно е било описано неточно, и всеки от тях е добавил по нещо от себе си. Във всеки случай е безполезно да се стремим към прекалено голяма точност. Аспаруховите българи били многобройни. Оглос или Пюки бил техният временен център, но те вероятно са имали свой авангард в Добруджа и ариергард в Бесарабия. Известно ни е само, че местността е била трудно достъпна, природно защитена, блатиста и скалиста — макар че скалите са може би просто една от добавките на Никифор. Подобно описание лесно би могло да се отнесе към делтата на Дунава и околните земи.51
Но където и да се е намирала тази местност, тя е била в обезпокояваща близост със земите на Империята — с онези трудно управляеми балкански провинции, в които славяните стъпка по стъпка били обуздавани. Не можем да кажем точно в коя година Аспарух се е установил в Оглос. Вероятно това е станало постепенно, между 650 и 670 г.52 През тези години Империята била погълната от кръвопролитна война с арабите в Азия, а в Европа — от религиозните и политически спорове около монотелитската ерес. А през 668 г. убийството на клонящия към Запада император Констанс, извършено от един кубикуларий в банята, било последвано от краткотраен бунт. Но към 679 г. тронът вече бил в безопасност и войната с арабите била към края си. Император Константин IV Погонат, Брадатият, отлично съзнавал колко опасно би било да се допуснат нови нашественици на Балканите, които да разбунтуват или, още по-зле, да организират славяните. Ордите на Аспарух трябвало да бъдат отблъснати или разбити.
И така, имперските войски се отправили към Дунава — същият онзи поход, който бил провален от „болните крака“ на императора (това вероятно е евфемизъм за подагра). Резултатът бил съвършено различен от плановете на императора. Прабългарите победоносно отблъснали имперските нашественици и сами нахлули в Империята. Ордите им залели страната на юг чак до Варна, плячкосали я и взели безброй пленници. А докъдето достигнели, там се и заселвали. Те покорили славяните, населяващи тези земи, и застрашили градовете на Империята. Балканите не били подготвени за такава атака и не могли да окажат съпротива. Така, бързо и неочаквано, в началото на 680 г. Аспарух положил основите на днешна България, България на юг от Дунава.
Императорът се примирил със съдбата. Съкрушен от броя на пленените си поданици, той побързал да сключи мир. Всички земи отвъд северните склонове на Хемус чак до Дунава и границата с аварите (разположена неизвестно къде) били отстъпени на прабългарския владетел; освен това му бил обещан годишен данък, ако не предприема набези в пределите на Империята — унизителна отстъпка, но типична за византийската пресметливост: данъците излизали, общо взето, по-евтино на държавата,’ — отколкото войните.53
Невъзможно е да се установят с точност пределите на новата Аспарухова държава. На юг от Дунава източната й граница била Черно море, южната — планинската верига Хемус (Стара планина), а западната — вероятно река Искър. Но освен това имало и значителни територии на север от Дунава, в които влизала Бесарабия чак до р. Днестър и вероятно по-голямата част от Влашката низина. Тази неясна северна граница достигала Аварския хаганат.54 Но сега Аспарух прехвърлил столицата си на юг от Дунава. Той бил не само завоевател, но и държавник. От самото начало Аспарух разбрал, че съдбата на държавата му зависи от славянското население. Славяните от североизточната част на Балканския полуостров, преследвани от спомена за аварите и страха от възстановяването на имперското господство, охотно се подчинили на Аспарух и едва ли не го приветствували като вожд, който щял да ги брани от опасности. Аспарух се възползувал от сговорчивостта им, за да ги организира; той разположил племената им по границите на държавата, а сам ги контролирал от центъра й, като построил своя дворец в Плиска, която превърнал в своя столица.
Плиска представлявала просто укрепен лагер, сбор от палатки или примитивни жилища, заобиколени от високи землени насипи. Тя била разположена на възвишенията, простиращи се на запад от Варна и свързваща Добруджанската равнина със склоновете на Хемус. Тази област била сърцето на новата държава. Славяните вероятно са били изселени от нея — тяхната задача била да служат за буфер по границите. Трудно е да се каже точно какви са били взаимоотношенията между прабългарите и подвластните им славяни. Малко вероятно е те да са се смесили още в самото начало, както твърдят някои български историци славянофили. Неубедителна е и разпространената версия, че прабългарските завоеватели са били само една шепа хора. Племето, което се заселило в Оглос и с такава лекота разгромило голямата добре обучена имперска войска, трябва да е било, съдейки по описанията на имперските историци, значително на брой. Невъзможно е да се изкаже окончателно мнение по въпроса, но изглежда в покрайнините на прабългарската държава са били разположени славянските племена, които запазили старите си вождове (скоро в прабългарския двор откриваме елемент на славянска аристокрация), но били контролирани от прабългарски наместници, докато в центъра са се намирали прабългарският владетел — Великият хан, неговите прабългарски сановници и прабългарските войски. Имперските историци от следващия век, описвайки войните с България, обикновено наричат врага си „българите и славяните“, като явно имат пред вид съюз, но не и сливане между тях. А в края на века научаваме за славяни, потърсили в Империята убежище от прабългарите55 — нещо, което показва, че населението на държавата все още не е имало предимно славянски облик.
За организацията на самите прабългари имаме по-богата информация. Като всички фино-тюркски племена, те имали родова система, а Великият хан бил всъщност най-високопоставеият сред останалите ханове, предводители на отделните родове. За момента родът Дуло, със своето високо хунско потекло, държал здраво властта в ръцете си. Но по-късно, когато династията залязла, опасностите, криещи се в родовата система, излезли наяве. Двамата главни сановници се наричали канарти (може би същата титла, както и „кавхан“) и таркан; последният изглежда е отговарял за управлението на провинциите. Аристокрацията се деляла на две групи: в по-висшата влизали болярите или боярите (през X в. имало шестима Велики боляри, но преди възкачването на Борис те вероятно са били повече), в по-низшата — багаините. Имало и други титли, като багатур и кулурат (колобър), но техните функции не са ни известни. През IX в. титлата хан била сменена със славянската титла княз, но останалите прабългарски титли се запазили до падането на Първата българска държава, а една от тях дори и по-дълго — титлата болярин се среща из целия славянски свят.
Аспарух живял повече от 20 години след преминаването на Дунава и ги прекарал в организиране на държавата си. Тези години не били съвсем мирни. През 685 г. на императорския престол се възкачил един буен, непокорен младеж — Юстиниан II. Недоволен, че трябва да плаща данък на варварите, той скоро нарушил мира от 680 г. и през 689 г. нахлул в територията на прабългарите — земя, наречена този път от имперския хронист „Склавиния и България“, т.е. прабългарската държава и славянското й обкръжение. Прабългарите отстъпили пред Юстиниан, а той проникнал чак до центъра на полуострова, до Солун, като довел със себе си множество славяни — някои от тях взети в плен, други — щастливи да се отърват от господството на прабългарите. Всички те били изпратени в Азия и заселени в тема Опсикион. Няколко години по-късно 30 хиляди от тях се наредили под знамената му, за да се бият със сарацините. Доволен от постигнатото, Юстиниан потеглил обратно през вражеската страна, но по пътя прабългарите му устроили клопка. Армията му била разгромена, а самият той едва успял да се спаси и да се добере до Константинопол. Така прабългарите били оставени на мира.
През 701 г., 58 години след раздялата си със своите братя, Аспарух умрял. Наследил го Тервел от рода Дуло — негов син или може би внук. Следвайки Аспаруховата политика, Тервел продължил мирно да укрепва държавата си, докато през 705 г. злокобната фигура на Юстиниан II — вече обявен извън закона, с отрязан нос и език — отново не се намесила в българската история. От детронирането си през 695 г. бившият император живеел в изгнание в Херсон, а в последно време — в двора на хазарския хаган, за чиято дъщеря се бил оженил. Но хаганът се обърнал срещу него и той трябвало да спасява живота си с бягство. По-разгневен и непоколебим от всякога, той дошъл при Тервел и го помолил за помощ. Тервел бил доволен — той знаел, че най-добре риба се лови в мътна вода. Той предоставил войската си от прабългари и васални славяни на Юстиниан и двамата владетели тръгнали на поход към Константинопол. Стените на града ги спрели, а отвътре гражданите се подигравали на бившия император. Но след три дни Юстиниан успял да проникне в града през един водопровод. Внезапната му поява можела да се обясни само с предателство, с магия или пък с подкопаване на стените. Градът бил обхванат от паника. Император Тиберий побягнал, а Юстиниан бързо възвърнал мястото си в двореца и на трона. Той не забравил своя благодетел — Тервел бил поканен в града, седнал до императора и бил удостоен с титлата кесар.
Кесар е висока титла, но вероятно императорът и ханът я тълкували различно. В имперската йерархия кесарят бил втори по ранг след императора, но все пак негов подчинен. Можело да се помисли, че приемайки титлата, Тервел признавал себе си за подвластен на императора — за нещо като имперски наместник в България. Но Тервел определено нямал такива намерения. Той не познавал тънкостите на византийската история и етикет. За него било ясно само, че императорът желае (и едва ли не е длъжен) да го удостои с гръмко звучаща титла и да го постави редом със себе си; той приел тези почести като признание за своето могъщество, което щяло да издигне неговия престиж в собствената му държава и в целия свят. Неговите представи за сключената сделка се потвърдили и от факта, че Юстиниан го отрупал с несметни дарове и му отстъпил малката, но важна област, известна на славянски език като Загория „отвъд планините“ — областта, която се намирала между източните склонове на Хемус и Бургаския залив. Но градовете, разположени в самия залив — Месемврия, Анхиало и Девелт — останали владение на Империята. На Тервел била обещана и ръката на императорската дъщеря, но тя все още била малко дете и бракът така и не се осъществил. България трябвало да чака още две столетия своята първа царица-чужденка.56
Междувременно византийците станали свидетели на интересно зрелище — прабългарският хан с щедра ръка раздавал злато на войниците си и мерел купищата императорски дарове с варварския си камшик.57
Мирът бил краткотраен. Юстиниан, който никога не забравил причинените му неправди, бързо забравил оказаната помощ. През 708 г. той се подготвил да нападне България — несъмнено Тервел бил поискал нови дарове или пък по-голям данък.
Юстиниановата войска се разположила край Анхиало, а флотата хвърлила котва в пристанището. Войниците му се чувствували в безопасност и забравили за дисциплината. Затова една ненадейна атака на прабългарите ги разгромила напълно. Сам Юстиниан потърсил убежище в крепостта; след тридневна обсада той успял да избяга на корабите си и се завърнал в Константинопол опозорен. Но Тервел не се възползувал от победата си: нещо повече, той проявил необикновена липса на злопаметност и през 711 г. изпратил 3000 души да придружат Юстиниан при бягството му във Витиния. Те останали с него, докато положението му не станало съвсем безнадеждно и едва тогава го оставили сам с трагичната му съдба.58
Вътрешните борби в Империята през следващите няколко години дали на Тервел нови възможности за намеса. През 712 г., под предлог, че иска да отмъсти за приятеля си Юстиниан, той нахлул в Тракия, достигнал до самите Златни врата на Константинопол и се оттеглил невредим и отрупан с плячка.59 През 716 г., когато над Империята била надвиснала заплаха от арабско нашествие, Теодосий III (чието управление било мимолетно) се опитал да заздрави положението си, като сключи договор с Тервел — първият български договор, чиито условия са ни известни. На първо място договорът определял границата: тя трябвало да минава край Милеона, неизвестно за нас място, което трябва да е било някой връх на Голямоманастирските възвишения, може би Бакаджик. Вероятно границата е следвала линията, по-късно укрепена от българите и известна като вала Еркесия; тя била дълга километри и се простирала от северния бряг на Бургаския залив в посока запад-югозапад през Бакаджик до Марица. Областите по на запад били твърде неспокойни, за да може да се очертае определена граница. Втората точка от договора определяла данък, който императорът трябвало да плаща на хана всяка година — в дрехи и кожи на стойност 30 литри злато. На трето място договорът предвиждал размяна на пленници и взаимно предаване на бегълци, дори и такива, които са враждебно настроени към правителството на страната си в момента; гражданските войни в Империята вероятно са принуждавали много заговорници да търсят убежище в България. Четвъртата точка уреждала свободната търговия между двете държави, при условие, че търговците имали грамоти и печати на стоките си; на онези, които нямали, стоките трябвало да се конфискуват.60
Скоро след сключването на договора Теодосий бил свален, но неговият приемник, Лъв III Исавър очевидно го потвърдил чрез своя пратеник Сисиний Рендакий. През 717 г., когато арабите предприели втората си голяма обсада на Константинопол, Тервел оказал помощ на Империята, като извършил набег (впрочем много изгоден за него) срещу лагера на арабите. Но на следващата година, когато арабите били разгромени и прогонени, Тервел като че ли изгубил благоразположението си към Лъв III и дори се включил в заговор в полза на сваления император. Център на заговора бил Солун, в него участвувал и Сисиний. Но заговорът се провалил, а скоро след това, през май 718 г., Тервел умрял.
Управлението на Тервел било неспокойно, а политиката му — променлива и своенравна. Но тя била оправдана от постигнатите резултати. Готовността му да се притече на помощ в междуособ-ните борби на Империята, въпреки нарушенията на мирния договор от страна на императорите, го направила твърде важна фигура в политиката на Империята. През тези трудни години нито един император не можел да си позволи да се разправи с агресивните варвари — нещо, което иначе би било съвсем естествена политика. Единственият, който направил краткотраен и злощастен опит за това — Юстиниан II — не посмял да го повтори, опасявайки се, че ако успее, би изгубил най-сигурната си подкрепа. Междувременно незаменимият Тервел укрепвал собствените си позиции. Границата му отскочила далеч на юг от Хемус, обгърнала Загория и достигнала чак до Родопите. Не знаем точно докъде се е простирала на запад; Сердика и Филипопол все още били имперски крепости, но българското влияние непрекъснато се разширявало. Фактът, че солунските заговорници били в тясна връзка с хана, бил тревожен. Но още по-тревожно било това, че прабългарите били пуснали здрави корени в своя нов дом. Скитническите племена, дошли само преди 30 години, сега владеели държава, която се простирала от земите отвъд Дунава до Тракия, и при това се радвали на достатъчно спокойствие, за да могат да вкусят от благата на търговията. Те все още били обособени от славяните, най-вече в центъра на държавата (който изглежда бил с по-ясно изразен прабългарски характер); те били земевладелската, ръководеща аристокрация — подобно на норманите, които три века по-късно щели да внесат ред сред изостаналите англосаксонци. Но известно сливане на двете етнически групи било неизбежно, макар че все още много славяни недоволствували от натрапва-нето на прабългарите.
Подробностите, естествено, не са ни известни, но че такова смесване действително е съществувало, се доказва от историята на следващия половин век. В продължение на 37 години след последния заговор на Тервел имперските хронисти не споменават нищо за прабългарите. Дори в Именника на българските ханове липсва името на тервеловия приемник, който управлявал 6 години — до 724 г. След него дошъл хан Севар, управлявал до 739 г., но и за него не знаем нищо, освен че като своите предшественици и той бил от рода Дуло. С него този велик род, родът на Атила, залязъл.61
С края на старата почитана династия настъпил период на граждански войни. Съперничеството между прабългарските първенци и боляри било прекалено голямо, за да бъде признато за по-дълго време върховенстото на някой измежду тях. Нещо повече, те се разделили на две групировки. Едните, тълкувайки погрешно политиката на Тервел, били за пълно разбирателство с Империята и с жадно око поглеждали към благата на византийската цивилизация. Другите ненавиждали съблазнителния разкош и имперските стремежи на Византия и настоявали за война. Приемник на последния хан от рода Дуло станал боляринът Кормисош, който принадлежал към рода Вокил или Укил. Той изглежда се е числял към провизантийската групировка; в продължение на 16 години той успял да запази мира и с това се задържал на престола, докато накрая през 755 г. обстоятелствата го принудили да започне война.
При великите императори от Исаврийската династия, Лъв III и Константин V, Империята претърпяла религиозна схизма, но също така и политическа реорганизация и сега Константин V бил в състояние да нанесе удар срещу съседите си. Обикновеният народ в Империята можел и да оплаква загубата на своите икони и да нарича гонителя им с прозвището Копроним (Посеркото), но войската му била предана, а той я превърнал в най-могъщата сила в държавата. През 755 г. Константин преселил голям брой арменци от Теодосиопол и сирийци от Мелитина на тракийската граница, в построените за тях крепости, за да живеят там и да ги отбраняват. Прабългарите поискали данък и обезщетение за новопостроените крепости; издигането им вероятно е било нарушение на Теодосивия мирен договор.62 Но Константин върнал българските пратеници с надменен отказ и Кормисош трябвало да отстъпи пред натиска на войнолюбивата групировка в страната и предприел поход срещу Империята.
Прабългарите победоносно достигнали чак до Дългата стена, но Константин внезапно ги нападнал и ги разгромил напълно. Дори и при главоломното им бягство той им нанесъл тежки щети.63 Трудно е да проследим събитията в тази кампания, тъй като у двамата хронисти, от които черпим сведения — Теофан и Никифор — версиите се разминават. Първият просто споменава за страховитата победа на прабългарите при Верегава през 759 г.; вторият, по-подробно, но с по-малко дати, съобщава за голям поход, последвал този от 755 г. и завършил към 762 г., чиято връхна точка била победата на имперските войски при Маркели.
Явно, фактите, които излага единият хронист, не са били известни на другия. Никифоровият разказ е по-убедителен, но трябва внимателно да проследим сведенията, поместени между различни дати, и известието за поражението при Верегава. Изглежда Константин е бил решен да изведе докрай своята победа. Скоро след това той доплавал с флотата си до устието на Дунава и оттам победоносно поел през българските земи, като ги опустошавал и вземал пленници; накрая той разгромил прабългарската войска край една крепост, наречена Маркели, близо до границата с Империята.64 Това вероятно е станало през 756 или 757 г. През 758 г., както знаем от Теофан, Константин бил зает с подчиняването на славяните по тракийската и македонската граница — те несъмнено са се възползвали от войната между двамата си повелители и са се опитали да постигнат независимост. С твърда ръка Константин ги принудил да се покорят. Много вероятно е сражението при Верегава, за което споменава Теофан, да е станало през 759 г. Навярно самият Константин не е взел участие в него и затова Никифор пренебрегва тази битка. Той загатва, че Константин бил подчинил много от племената в България, но става ясно, че към края на похода той вече не е имал власт над тях. Може би е оставил след себе си окупационни войски, които обаче, при преминаването си през прохода Верегава, по пътя от Диампол за Плиска, са били разбити от прабългарите и принудени да напуснат страната. Сред загиналите бил и стратегът на тракийските войски, както и много други видни пълководци. Но независимо от този обрат, чието значение вероятно е преувеличено от Теофан, походът бил твърде успешен за императора и прабългарите побързали да поискат мир, като по всяка вероятност се отказали от своя данък и върнали заложниците.65
По времето на тези конфликти, през септември 756 г., скоро след първото поражение, Кормисош умрял. Последиците от войната паднали върху плещите на неговия приемник Винех (от същия род и вероятно негов син) и накрая той трябвало да плати за пораженията с живота си. Поданиците му го подкрепяли през цялото време, но накрая сключването на унизителния мир предизвикало негодуванието им. В края на 761 г. те се разбунтували и го убили, заедно с всички представители на рода Вокил. На престола бил поставен злонравният болярин Телец от рода Угаин — водач на войнствено настроената групировка.66
Телец (който, както разбираме, бил на 30 години) веднага предприел енергични действия и принудително набрал войска измежду поданиците си. Това не се харесало много на славяните и в резултат около 208 хиляди от тях напуснали България и потърсили убежище в Империята. Византийските императори винаги поощрявали смесването на населението, което пречело на появата на национализъм; затова Константин ги приел на драго сърце и ги настанил във Витиния, край р. Артана.
Ханът започнал войната, като нахлул в Тракия и дори завладял няколко погранични крепости. След това, знаейки, че го чака разплата, той взел предохранителни мерки (нещо рядко сред варварите), като укрепил границите си и заел удобна позиция с многочислена войска, попълнена с подкрепления от най-малко 20 хиляди души, предимно славяни. Но Константин се отнесъл не по-малко сериозно към тази война и сега Империята разполагала с по-добре организирани сили. Първо той изпратил част от войските си по море до устието на Дунава (както и при първия си поход) — главно конна войска, като на всеки кораб били превозени по 12 конника. След това, докато конниците му се спускали през Добруджа, той се отправил през Тракия и през юни 763 г.67 двете войски се срещнали и се разположили на лагер край Анхиало — големия имперски град на Бургаския залив. Там, на 30 юни, Телец ги нападнал и започнала страшна битка, която продължила от изгрев до залез слънце. Клането било невъобразимо, но накрая прабългарите били обърнати в бягство. Византийската войска поради твърде тежките си загуби не била в състояние да ги преследва. Константин триумфално се завърнал в столицата си, където в чест на победата били устроени състезания на Хипродрума и хилядите пленници били публично избити.68
Поражението нанесло тежък удар на прабългарите, но не сломило духа им. Опозореният Телец все пак се задържал на престола още една година, но не успял да изведе страната от създалото се положение и в края на краищата бил убит, заедно с първенците от своята групировка, от разбунтувалите се поданици. Престолът бил върнат на почти изтребения род Вокил — в лицето на Сабин, зет на Кормисош. Сабин незабавно се опитал да преговаря е Константин, но прабългарите съвсем не били настроени за мир. Обвинен, че предава страната в ръцете на Империята, Сабин сметнал за благоразумно да избяга в Месемврия, където поискал закрила от императора. На негово място прабългарите излъчили хан, наречен Паган.69
Константин охотно приел Сабин и дори изпратил да доведат от България жените и роднините му, като по този начин събрал в Константинопол цялото семейство на прабългарския владетел. Междувременно Паган разбрал, че е невъзможно да продължи войната, и изпратил посланици в императорския двор. Но императорът не ги приел, а вместо това подготвил нов поход. Паган бил отчаян; заедно с болярите си той дошъл лично при императора да моли за милост. Константин ги приел, с бившия хан Сабин до себе си, и сурово ги порицал за непокорството им спрямо техния законен владетел, като ясно дал да се разбере, че смята владетеля им за свой васал. Мирът бил сключен, но изглежда с цената на детронирането на Паган. Не знаем дали Сабин се е върнал в България или пък е посочил свой заместник. Според Имменика той умрял през 766 г. и бил наследен от своя родственик Умар. Междувременно императорът успял да се разправи с част от славянските грабители, които се възползували от войните, за да извършват набези по тракийската граница.70
Отново мирът бил краткотраен. Управлението на Умар продължило едва няколко месеца; преди края на 766 г. той бил свален и на мястото му бил издигнат Токту — както съобщава хронистът, „мъж българин“ и брат на Баян. Първото уточнение изглежда излишно; вероятно то означава, че Токту е принадлежал към националистическата военна групировка, за разлика от провизантийския род Вокил. В отговор на преврата Константин предприел нов поход и, заварвайки пограничните крепости изоставени, нахлул в страната. Прабългарите, които успели за избягат, потърсили убежище в крайдунавските гори. Токту и брат му Баян били заловени и ликвидирани, а бившият хан Паган бил убит от своите слуга при опита си да избяга във Варна.
През следващите няколко години в България царяла анархия, но прабългарите продължавали съпротивата си срещу императора. Следващият му поход явно бил безплоден. Войската му успяла да стигне едва до р. Тунджа, съвсем близо до границата, след което била принудена да се оттегли, вероятно поради междуособици в Империята. Но Константин не се отказват от намеренията си и бил твърдо решен да нанесе решителния удар. Затова (вероятно през 767 г.) той потеглил отново, този път напълно подготвен, и проникнал чак до прохода Верегава. Но походът не му донесъл окончателната победа, на която се надявал. 2600 кораба, тръгнали, за да докарат подкрепления в Месемврия, претърпели корабокрушение от силния северен вятър край брега на Бургаския залив и били напълно унищожени. Все пак прабългарите побързали да предложат мир и военните действия били прекратени за около пет години.
През тези години (не знаем точно кога, тъй като Именникът свършва с Умар) на българския престол се възкачил нов, по-способен хан — Телериг, чийто произход не ни е известен. Към май 773 г. той вече би заел достатъчно здрави позиции, за да разтревожи императора. Константин възприел обичайната си тактика. Голяма флота от 2000 кораба се отправила към устието на Дунава, където императорът слязъл на брега; същевременно военачалниците на темите нахлули в България по суша. Когато войските начело с императора достигнали на юг до Варна, уплашените прабългари поискали мир. Константин приел и се завърнал в Константинопол, където бил изпратен боляринът Цигат, за да преговаря за условията на договора. Но през октомври, докато преговорите все още се водели, Константин узнал от шпионите си, че Телериг смята да изпрати 12-хилядна войска начело с един болярин, за да покори славянското племе берзити, живеещи в Тесалия, и да ги пресели в България. Вероятно ханът се стремял да увеличи населението на държавата, намаляло вследствие на войните, а берзитите, родствени на подвластните му славянски племена, изглеждали най-податливи. Но Константин го изпреварил. Като успял да заблуди прабългарския пратеник, че подготвя удар срещу арабите, той потеглил бързо към България и с 80-хилядна войска нападнал прабългарите в местността Литосория71, като ги обърнал в бягство, без да загуби нито един войник. Завръщането му в Константинопол било триумфално и походът му бил наречен „Благородната война“.
„Благородната война“ несъмнено ускорила сключването на мирния договор. За условията му не знаем нищо, освен че ханът и императорът се задължавали да не предприемат никакви взаимни нападения. Но мирът скоро бил нарушен. В началото на следващата, 774 г., Константин предприел нов двоен поход по суша и море, като този път застанал начело на сухопътната войска. Но явно походът не се увенчал с успех. И този път се намесили атмосферните условия и някои от корабите претърпели корабокрушение — макар че Теофановият разказ за почти пълна катастрофа прекалено много напомня предишното му описание за пораженията при Анхиало, за да звучи убедително. Теофан навсякъде гори от желание да преувеличава неуспехите на императора еретик.72
По-късно през същата година Телериг успял да надхитри императора. Според Теофан, ханът писал на Константин, че смята да избяга в Константинопол и затова го моли да му съобщи кои са доверените му приятели в България. Константин се оказал достатъчно лековерен, за да изпрати в отговор списък на всички свои агенти в страната. Така Телериг лесно успял да ги излови и да ги накаже със смърт и с това разстроил напълно шпионската мрежа на императора. Звучи доста неправдоподобно император като Константин V Копроним, неведнъж доказал голямата си прозорливост, да постъпи така наивно; но по един или друг начин Телериг успял да се сдобие със списъка на императорските агенти и го използувал възможно най-изгодно за себе си.73
Разяреният император отново преминал в настъпление. Но в самото начало на деветия си поход той бил повален от неизлечима болест и умрял в агония на 14 септември 775 г.в крепостта Стронгил.74
Така България отново била спасена. Походите на Константин отбелязали славна страница в историята на византийското оръжие и довели България до плачевно състояние. Войската й претърпявала поражение след поражение, населението й оредявало, а хановете й едва се крепели на престола. Изглеждало, че един нов Константин или дори един нов поход ще я погубят окончателно. И все пак „смъртоносният удар“ бил нанасян отново и отново, а България не загивала. Аспарух и Тервел укрепили прабългарския корен твърде дълбоко, за да бъде изтръгнат от тези земи. А пораженията вероятно заздравили връзката на прабългарите със славяните. Видяхме колко настойчиво хановете са се стремели да заселват славяни в държавата си. Постепенно се оформяла и славянска аристокрация, която за първи път започва да се откроява ясно през следващия век; вероятно отвреме навреме нейни представители са сключвали смесени бракове с прабългарите. Несгодите сплотяват.
Но макар и да не били прогонени, прабългарите били сломени и имало опасност, подобно на много други племена, да бъдат погълнати от Империята. Дори и със смъртта на Константин бедите им не свършили. През 777 г. Телериг бил принуден да избяга от страната. Той потърсил убежище в двора на император Лъв IV, където приел християнството и бил удостоен с честта да получи за жена една братовчедка на императрицата. Ако в този момент Империята пожелаела да се намеси, България можела да бъде покорена. Но Империята била изтощена и все още разкъсвана от конфиктите между иконоборци и иконопочита-тели. Тогава България била толкова слаба държава (дори приемникът на Телериг е неизвестен), че Империята спокойно можела да я остави да крета по пътя си, докато не се появи нов удобен случай. Варварите можели до останат на Балканите, те не предсталявали заплаха.
[#18 Прабългарските титли са разгледани в Приложение V. Theophanes, p. 557; Nicephorus, p. 36.]
[#19 Theophanes, pp. 572—3; Nicephorus, pp. 41—2; Georgias Hamartolus П, p. 622.]
[#25 Theophanes, p. 611; Cedrenus, p. 790; Zonaras, p. 726.]
[#26 Theophanes, p. 615; Nicephorus, p. 55. Датата на смъртта на Тервел е взета от Именника.]
[#37 Nicephorus, pp. 70—3. Теофан (с. 674), който има обичай да отбелязва предимно неуспешните акции на Константин, споменава само за Тунджанския поход. Но оттук не следва (както твърди Lombard. Op. cit., p. 51), че той лъже. Вторият поход, споменат от Никифор (с. 71), явно е бил неуспешен и очевидно Теофан има пред вид него, а не предишния поход.]
[#39 Theophanes, pp. 641—2. Хронологията му е неясна. Той датира майския поход през индикт XIII, а „Благородната война“, за която говори по-долу в текста — през октомври, индикт XI. Струва ми се ненужно да се разменят двата похода, както прави Lombard (Op. cit., p. 53 ff.); знаем, че преговорите за мир са продължавали и по време на „Благородната война“. Най-просто е да се приеме, че индикт XI е записан погрешно вместо индикт XII. Цялата хронология се усложнява от факта, че индикт XII е обхващал две години, от септември 772 до септември 774 г., за да се приведат индиктите в съответствие с летоброенето от сътворението на света, тъй като през 726 г. било допуснато отклонение, вероятно поради стремежа на император Лъв III да вземе двугодишен данък в една година (вж. Бъри, Приложение 10 към Gibbon, Décline and Fall, V, pp. 524—5; Hubert, La Chronologie de Théophane, Β. Ζ., VI, pp. 504 ff.), или пък просто през този период датите у Теофан са объркани поради двете отделни хронологически системи, с които си служи. (Brooks. The Chronology of Theophanes, VIII, pp. 82 ff.) Вече не разполагаме със сведенията на Никифор за сравнение.]