През цялата пролет на 784 г. блажената императрица-регентка Ирина обхождала своята северна граница. Времето било добре избрано. Предходната година нейният военачалник Ставракий бил покорил славяните от Континентална Гърция и ги направил поданици на Империята. По границата всичко било спокойно. Тракия, разорена от войните на миналия век, била заселена с нови племена, докарани от Изтока — арменци, които, макар и еретици, били безобидни в политическо отношение далеч от родината си. И така императрицата в достолепната си обиколка тържествено достигнала Верея, възобновила крепостта и я нарекла на свое име — Иринопол, след което се отправила обратно към Анхиало.75
Онова, което видяла при обиколката си, я успокоило. България не представлявала заплаха. И наистина, две години по-късно, през септември 786 г., когато синът й иператор Константин VI достигнал пълнолетие и изглежда се ползвал с опасна популярност сред войската, тя счела за благоразумно да изтегли войските си от Тракия под предлог, че се подготвя нов източен поход, и ги докарала в Константинопол, за да й бъдат под ръка, начело с верния й Ставракий76.
Но в началото на 789 г. се случила неприятна изненада. Стратегът на Тракия Филит, който провеждал разузнаване по поречието на Струма, изглежда навлязъл в територия, считана от прабългарите за тяхна. Както и останалите управници, той смятал България за безопасна и се придвижвал съвсем непредпазливо. Внезапното нападение на прабългарите го сварило неподготвен и той бил убит заедно с много от войниците си. .
Това показало, че прабългарите не са съвсем безпомощни и не е зле да бъдат атакувани отново. През април 791 г. младият император, който вече бил пълновластен владетел и жадувал за бойна слава, с която да засенчи популярността на майка си, решил да нахлуе в България. По това време начело на държавата стоял Кардам. Неговото потекло и годината на възкачването му са неизвестни, но в негово лице България най-сетне намерила способен владетел. Походът се провалил напълно. Константин стигнал до крепостта Проват на р. Св. Георги77. Там прабългарите излезли насреща му и вечерта се завързала неголяма схватка. Но през нощта императорската войска била обхваната от паника и побягнала. Прабългарите, не по-малко изплашени, побързали да се завърнат в земите си.78 Константин горял от желание да се прояви по-добре и през юли на следващата година отново поел срещу Кардам. Един гадател на име Панкратий му бил предрекъл блестяща победа. Но Панкратий не бил прав. Константин стигнал до пограничната крепост Маркели и възстановил укрепленията й . Но докато той изчаквал там, на 20 юли се появил Кардам с цялата си войска. Младежката невъздържаност и самоувереност на императора го подтикнали да влезе в бой без нужната подготовка и това довело до пълния му разгром. Заедно с опозорените си пълководци и лъжепророка Панкратий той побягнал безславно към Константинопол, оставяйки хазната, конете и обоза си в ръцете на врага.
След това поражение Константин оставил прабългарите на мира. Междувременно амбициите на Кардам се разпалили и през 796 г. той изпратил на иператора дръзко послание, в което го заплашвал, че ако не получи данъка си, ще опустоши Тракия чак до Златните врата. Константин надменно му отвърнал, че не би желал да кара старец като него да идва толкова далеч, затова щял да го посрещне при Маркели и нека стане каквото Бог реши. Но Бог се оказал крайно нерешителен. Константин се отправил с големи сили към Версиникия, близо до Адрианопол. Разтревожен от броя на войската му, Кардам се укрил в горите на Авролева. В продължение на 17 дни Константин напразно го предизвиквал да влезе в сражение и накрая и двамата владетели се оттеглили, без да постигнат нищо.
Отново последвал мирен период. Не е известно дали е бил сключен някакъв определен договор. Съвремените историци, които единодушно се стремят да злепоставят императрица Ирина, са склонни да представят нещата така, сякаш тя е плащала данък на всичките си съседи.79 Но що се отнася до прабългарите, няма доказателства за подобно твърдение. Императрицата несъмнено желаела мир. През 797 г. тя най-после се отървала от сина си, като го ослепила и заради това неподобаващо на една майка поведение изгубила популярността си. Открай време войската била враждебно настроена към нея, а църквата, макар и да я канонизирала, не я подкрепяла във войните й зад граница. Но Кардам желаел мир не по-малко от нея. Предпазливостта му по време на войните показва колко несигурен се е чувствувал. България била все още? слаба и размирна; вероятно той е бил зает изцяло с обуздаването на своите боляри и с преустройството на държавата си. Ето защо и двете страни били доволни от настъпилото затишие, въпреки че никоя от тях не могла да изтръгне данък от другата.
Но България била успяла да укрепне удивително от времето на Константин Копроним. Раздорите в императорското семейство я предпазили от непрестанен натиск и тя някак си успяла да се изправи на крака със собствени сили. Макар и в несигурно положение, Кардам удържал властта. Ако Константин VI притежавал качествата на своя дядо и съименник, може би прабългарите отново щели да изпаднат в изтощителна анархия. Но победите на Кардам заздравили позициите му в държавата и по този начин укрепили и самата държава. Ако константинопол-ските политици, вместо да гадаят трескаво кой ще заеме мястото на останалата без наследник императрица, обърнели поглед на север, те щели да се разтревожат не на шега, защото се задавали много по-тежки времена.
Наскоро след 797 г. хан Кардам умрял. Смъртта му е забулена в същата неизвестност, както и идването му на власт. Императрица Ирина била свалена през 802 г.; белите й коне вече не препускали из улиците на Константинопол. Мястото й било заето от нейния благ, лицемерен логотет, сега император Никифор I, който нямал търпение да покаже, че властта вече е в здрави мъжки ръце. Той не подозирал докъде ще го доведе това.
Далеч на север, в равнините и възвишенията на Панония (днешна Унгария и Трансилвания) все още съществувал Аварският хаганат и под аварска власт живеело многобройно българско население — потомци на онези прабългари, които аварите били отвели в плен преди повече от два века, както и на четвъртия Кубратов син и неговите хора. Но през последните години на VIII в. в равнините на Централна Европа се наложило влиянието на една нова сила. Кралството на франките, господари на Франция и Германия, се стремяло да обезопаси източната си граница, разпростирайки властта си все по-надолу по течението на Дунава. През 791 г., а след това и през 795—796 г. франкският крал Карл (който скоро, през 800 г., щял да бъде коронясай за император в Рим, явно като предизвикателство спрямо Византия) нахлул в територията на аварите, подпомогнат от непокорните им славянски поданици. Аварската съпротива била слаба и към края на века франкските владения достигнали бреговете на р. Тиса.
Панонските българи се възползвали от положението. Те унищожили докрай аварите на изток от Тиса. Подробностите не са ни известни, но към 803 г от Аварския хаганат не останала и следа. Франки и българи се срещнали на Тиса. Франкският император дори замислял да продължи на изток и да разгроми панонските българи, но се отказал, решавайки, че без помощта на аварите те не биха представлявали опасност за кралството му. Той вероятно е разчитал, че моравските или хърватските славяни могат да му служат за буфер.
Българският владетел, който победил аварите, се наричал Крум80. Призходът му е неизвестен. Съдейки по явно стабилното му положение на престола през целия му живот, можем да предположим, че е бил потомък на стар хански род (тъй като само владетели с безспорно знатно потекло можели да задържат за по-дълго време властта си над завистливите боляри) — а именно от ханския род на прабългарите в Панония. Възможно е дори да е бил потомък на четвъртия Кубратов син, издънка от рода на Атила. Но по-важни от потеклото му били неговите амбиции и способности. Крум нямал намерение да остане незначителен панонски владетел. През 808 г. той вече заемал престола в Плиска като Велик хан на Балканска България.
Не можем да кажем как е станало това. Вероятно българите от Балканския полуостров през цялото време са поддържали връзка със своите сродници. Още от Аспарухово време ханът в Плиска имал власт над Влашко и Молдава, а панонските българи от Трансилвания не били далеч — делели ги само Карпатите. След смъртта на Кардам балканските българи останали без хан. Вероятно за Крум, славния победител във войните с аварите, е било лесно, с помощта на известна демонстрация на сила или пък само благодарение на влиянието си, да се прехвърли на по-могъщия престол и с това да обедини двете български държави в една голяма България — от Тиса и Сава до бреговете на Черно море.81.
Трудно е да се прецени резултатът от това обединяване. Панонска България била прабългарска, а не българо-славянска държава; така в новообразуваната държава прабългарският, т.е. военноаристократичният елемент трябва да е нараснал значително. Но Крум бил твърде прозорлив владетел, за да позволи на аристокрацията да стане прекалено силна. Вероятно той попречил на това, като подчинил Панония на Балканите, а на самите Балкани започнал да насърчава славянския елемент. Общо взето, единственият важен резултат от съюза било нарастването на военната мощ и засилването на войнствените настроения в държавата. Балканските българи се посрамили във вините от VIII в. — славяните, които представлявали основната маса във войската, по природа били пасивни и неорганизирани войници. Но през IX в. България се превърнала в една от големите военни сили в Европа.
Както Кардам, така и Ирина желаели мир. Никифор искал война. А Крум, с новопридобитата си сила и амбициите си на Балканите, бил готов да воюва. Войната избухнала през 807 г. До този момент Никифор бил зает с войни по източната си граница, но през тази година той имал достатъчно време да предприеме действия срещу България. Но походът му се оказал предварително обречен: когато стигнал Адрианопол, сред войската бил разкрит заговор против него. Той безмилостно го потушил, но все пак сметнал, че е неразумно да продължава по-нататък и се върнал в Константинопол.82 През следващата година Крум преминал в настъпление. Подозирайки плановете му относно Македония, Никифор бил струпал войски в Стримонската тема. Посред зима, когато ни най-малко не можело да се очаква нападение, българите нанесли изненадващ удар, убили стратега на темата, изтребили голяма част от средите и заграбили 1100 литри злато, предназначени за заплати на войниците.83
През пролетта на 809 г. Крум продължил победоносното си настъпление с много по-опасен удар. На Юг и югозапад пътят на българите бил препречен от верига яки имперски крепости — Девелт, Адрианопол, Филипопол и Сердика. Вероятно те били допълнително укрепени от Константин Копроним, който съзнавал стратегическото им значение. Открай време те били трън в очите на българите, особено Сердика, тъй като се издигала на пътя им към Сърбия и Северна Македония. През март Крум внезано се явил пред стените на Сердика. Укрепленията били твърде яки за него, но той успял да проникне с хитрост. Гарнизонът от 6000 души, заедно с мнозина от гражданите, били избити, а стените — сринати. Изглежда Крум нямал намерение да присъединява областта към държавата си, а просто искал да извади от строя имперската крепост.
Вестта достигнала до Никифор на 3 април, четвъртъка преди Великден, и той веднага потеглил от столицата си с многобройна войска. С усилени преходи той навлязъл във вражеската страна и на Великден достигнал незащитената Плиска. Българската столица трябвало да плати за разрушаването на Сердика. Дворецът на Крум бил плячкосан, а Никифор изпратил в Константинопол тържествуващо писмо, в което съобщавал за пристигането си в българската столица. Това била блестяща победа на имперските зойски. Благочестивият хронист Теофан, който никак не обичал Никифор, бил убеден, че императорът не би могъл да постигне подобен успех и хвалбите му са лъжливи. От Плиска Никифор се отправил към Сердика, за да я възстанови. Дали преднамерено или случайно, но по пътя си той не срещнал завръщащата се войска на Крум. В Сердика той се сблъскал с известни затруднения: войниците не желаели да работят като зидари и не се поддали на уловките, с които се опитвал да ги принуди да го сторят. Но в края на краищата бунтът им бил потушен. Сердика била възстановена бързо и с малко разходи, а Никифор, доволен от себе си, се върнал в Константинопол.84
Случило се обаче още едно тревожно събитие. Няколко военачалници от гарнизона успели да се спасят от Крумовото клане в Сердика, сега дошли при Никифор. Но той не им обещал, че няма да ги накаже — вероятно е подозирал, и с право, че тук се крие предателство. Затова те избягали в двора на Крум (като с това дали сериозно доказателсто за вината си), където ханът охотно ги приел. Сред тези бегълци бил прочутият механик Евматий — добре дошла придобивка за българите, тъй като ги научил на всички тънкости в тогавашното военно дело. Теофан разказва по-подробно и доста различна история за Евматий, който бил арабин: Никифор го наел в Адрианопол, но го възнаградил твърде пестеливо (Никифор проявявал скъперничество във всичко), а след като механикът се оплакал, наредил да го набият. Обидчивият арабин побързал да избяга. И двете истории звучат правдоподобно. Евматий, който винаги бил наеман за поправяне на крепости, работел в Сердика по време на Крумовото нападение и обидата му го подтикнала към предателство. Така или иначе, с нетактичността си Никифор дал в ръцете на хана ценна придобивка.85
Крумовите стремежи към Македония все още тревожели императора и през следващата зима той извършил масови преселвания. На македонските славяни не можело да се разчита и за да засили властта си над тях, той заселил в земите им колонии от свои верни поданици — земеделци от Мала Азия, гръбнака на империята му. Тази политика не се понравила на селяните от Анатолия; някои дори предпочели да се самоубият, но да не изоставят домовете си и гробовете на своите деди. Но Никифор бил неумолим, защото преценявал положението като критично и се гордеел с начина, по който се справял с него. Оказало се обаче, че мащабите на акцията му не са достатъчно големи, за да доведат до някакъв особен резултат.86
Но императорът вече бил решил да смаже Крум напълно и завинаги. Той се подготвял дълго и старателно; били свикани войски от цялата Империя. В момента не съществувала опасност от страна на сарацините, затова войските от малоазийските теми пристигнали начело със стратезите си, за да се присъединят към императорското войнство. През май 811 г. грандиозната армия потеглила от Константинопол, предвождана от самия император и сина му Ставракий.
Край пограничната крепост Маркели Никифор спрял, за да изчака подкрепления. Крум бил сериозно разтревожен и изпратил в Маркели посланици, покорно молейки мир. Но императорът върнал българските пратеници — той не вярвал на техните обещания и бил уверен в победата си. Но докато все още бил в Маркели, един от приближените му изчезнал със сто литри злато и част от императорските одежди. Скоро се разбрало, че е избягал при Крум. Това било тревожно предзнаменование — може би плъховете вече започвали да напускат потъващия кораб.
През юли имперските войски нахлули в България и се насочили право към Плиска. Войските на Крум отстъпили и на 20 юли87 императорът достигнал българската столица. Обзет от ярост, той опустошил града: войниците му колели, палели и дори премазвали невръстните деца с дървени дикани. Ханският дворец се превърнал в пепелище (вероятно е бил построен от дърво), а на ханската съкровищница Никифор сложил своя императорски печат, алчен да заграби сам цялата плячка. Крум отново поискал мир, като отправил към Никифор следните думи: „Ето, ти победи. И тъй, вземи каквото ти е угодно и си иди в мир.“ Но замаян от успехите си, императорът отново проявил надменност и неотстъпчивост.
Крум бил отчаян, но Никифоровото нехайство му предоставило още една възможност. Българските войски се оттеглили в планините и Никифор ги последвал. На 24 юли, четвъртък, имперската войска се озовала в една планинска теснина и българите бързо й отрязали пътя, като го препречили от двете страни с дървени прегради. Никифор твърде късно разбрал, че е попаднал в клопка и поражението му е сигурно. Тогава той казал на хората си: „Дори крилати да бихме станали, никой да не се надява, че ще избегне гибелта.“ Целия четвъртък и петък българите заздравявали дървените укрепления. В събота те спрели — вероятно били решили да изчакат и да изтощят от глад вражеската войска. Но нетърпението им надделяло: късно през същата нощ, 26 юли, те нападнали.
Последвало неудържимо клане. Нападната изневиделица, имперската войска се оставила да бъде избита поголовно. Императорът загинал заедно с почти всички военачалници и видни велможи — някои били убити в палатките си, други изгорели в пламъците на горящите прегради. Императорският син Ставракий получил тежка рана, от която умрял след няколкомесечна агония. Заедно със зет си Михаил Рангаве, един от малкото, които се отървали невредими, и с жалките останки от войската, Ставракий избягал в Адрианопол. Главата на Никифор няколко дни стояла набита на кол, за утеха на българите. След това Крум заповядал да изчистят черепа и да го обковат със сребро. Така той го превърнал в чаша, с която вдигал наздравици, когато пирувал с болярите си.88
Векове наред просъществувал споменът за тази битка. През 1683 г. един сръбски патриарх видял в Ескибаба, Тракия, гроба на някой си Никола, който бил с войската, и сънувал лош сън. Турците били сложили чалма върху главата на трупа.89
Новината за ужасния разгром потресла Империята. От времето на Валент, паднал при Адрианопол, византийски император не бил загивал на бойното поле. Бил нанесен съкрушителен удар на престижа на Империята и на легендата за императорската свещена неприкосновеност, така старателно подхранвана, за да вдъхва страхопочитание у варварите. Нещо повече, вестготите, които убили Валент, били обикновени номади, които скоро поели към други земи. Прабългарите били варвари, заселили се пред самия праг на Империята, решени — сега по-твърдо от когато и да било — да останат там. Империята никога нямало да преодолее и забрави позора си, а българите винаги щели да бъдат окриляни от спомена за своята победа.
Крум имал причини да тържествува. Всичко, постигнато от многобройните походи на Константин Копроним, било заличено с една-единствена битка. Сега като победител над императора той можел да се изправи срещу Империята на равна нога — връх, какъвто не успели да достигнат нито Аспарух, нито Тервел. Оттук нататък той вече не бил принуден да се бори за оцеляването на държавата си, а можел да завоюва и да присъединява към нея нови земи. Нещо повече, неговото положение в собствената му страна било осигурено: сега никой не би посмял да оспорва властта на хана победител. Той не би могъл да извърши по-полезно дело за укрепването на българската корона.
Заситени от победата си, българите не преминали веднага в настъпление. На Империята бил даден краткотраен отдих. Междувременно умиращият император Ставракий бил сменен от зет си Михаил Рангаве.90 Но в края на следващата пролет (812 г.) Крум нападнал имперската крепост Девелт, оживен град в Бургаския залив, който охранявал крайбрежния път на юг. Той не устоял дълго на българския натиск. Крум разрушил крепостта, както направил преди това със Сердика, и преселил жителите заедно с епископа им в сърцето на държавата си. През юни новият император Михаил поел срещу българите. Но още докато бил в Тракия, вестта, че е твърде късно да се спаси градът, както и един не особено сериозен бунт сред войската му го накарали да се върне обратно.91
Неговото бездействие и победите на българите всели ужас сред жителите на пограничните градове. Пред очите им врагът прегазвал околните земи и те решили да се спасяват, както могат. По-малките погранични крепости, като Проват и Никея, в Тракия били изоставени от жителите си. Дори населението на Анхиало и Тракийската Верея, чиито укрепления наскоро били заздравени от императрица Ирина, избягало в области, далеч от обсега на варварските пълчища. Паниката се разпростряла до голямата крепост — столица на Западна Тракия — Филипопол, която била полуопразнена от населението си, а след това и до македонските градове Филипи и Стримон. От последните два града избягали предимно насилствено заселените от Никифор малоазийци, щастливи от възможността да се върнат в родните си земи.92
Но Крум не се възползвал докрай от положението. С предпазливост и умереност нехарактерни за един варварски завоевател, той предложил мир — изглежда искал добре да затвърждава всеки свой успех. През септември 812 г. неговият пратеник Драгомир (първото несъмнено славянско име, което се появява сред прабългарските сановници) дошъл при императора с предложение да се поднови договора от 716 г., сключен между Тервел и Теодосий III. Българската страна искала да се възстанови границата при Милеона; България отново да получава данък в кожи и дрехи на стойност 30 литри злато; пленниците и бегълците да бъдат върнати в страната им и да се възобнови оргнизираният търговски обмен. Крум обаче съзнавал надмощието си; той заплашил, че ако мирът не бъде сключен, ще нападне Месемврия. Като послушал съветниците ся, императорът отхвърлил предложението. Той не можел да си позволи да върне българските политически бегълци. Приютява-нето и поддържането на претенденти за чужди престоли и на избягали държавници открай време било основен принцип на византийската дипломация и Михаил вероятно се е надявал тази точка от договора да отпадне. Но Крум желаел или всичко, или нищо. Той изпълнил заканата си и в средата на октомври се явил с многобройна войска пред стените на Месемврия.
Месемврия бил един от най-богатите и важни градове в цяла Югоизточна Европа. Той се славел не само с лековитите си минерални извори, но бил и голям търговски център — от пристанището му потегляли всички стоки от Източна България и в него се отбивали всички кораби на път от Константинопол за Дунава и северното Черноморие. Освен това, природата и изкусната човешка ръка се били съюзили, за да превърнат Месемврия във величествена крепост. Тя била разположена на един малък полуостров в северната част на Бургаския залив; със сушата я свързал само един провлак, дълъг около 400 метра — толкова тесен и ниско разположен, че при буря на него не оставало сухо място.93 Тази природна крепост била допълнително защитена с могъщи укрепления.
Една по-енергична защита можела да спаси града. Крум не разполагал с кораби и атакувал само откъм провлака. Имперската флота можела да докарва нови и нови подкрепления и продоволствия, без българите да могат да й попречат. Но императорите Исаврийци били съкратили морските си сили и сега Империята почти нямала флота. Нападната неочаквано, крепостта трябвало да се справя със собствени сили. Императорът дори не направил опит да снабди града с продоволствия. От друга страна, Крум разполагал с техническите умения на дезертьора Евматий.
Незабавното изпълнение на Крумовата закана разтревожило управниците в Константинопол. На 1 ноември Михаил свикал съвет. Сега самият той бил склонен да сключи мир, но нямал достатъчно власт, за да наложи волята си на своите съветници. Те били разделени на два враждебни лагера, оглавявани от духовници (нещо характерно за онова време) — Теодор, игумен на Студийския манистир, който настоявал за война, и патриарх Никифор, летописецът, който искал мир. Победили привържениците на войната, основавайки се на онази точка от договора, която изисквала връщането на бегълците. Те изтъквали като довод основните принципи на християнското гостоприемство и се надсмивали над миролюбците за готовността им да плащат данък. Четири дни по-късно победата им била осигурена: дошла вестта за падането на Месемврия.
Превземането на града донесло на Крум богата плячка. Месемврия не само била пълна с какви ли не богатства, с купища злато и сребро, но освен това българите открили и значителни количества от най-ценното и пазено в тайна византийско изобретение — течния „гръцки огън“, както и 36 сифона за изхвърлянето му. Крум натоварил плячката си, след това — според обичая си — разрушил крепостта и се завърнал у дома.94
Сега императорът бил задължен да предприеме поход, за да отмъсти за позорния погром. През следващия февруари двама християни, избягали от България, му съобщили, че Крум се готви да нахлуе в Тракия. Михаил побързал да свика войски от цялата Империя. През май той потеглил с огромна армия, съставена предимно от азиатци. Императрица Прокопия ги изпратила с насърчителни слова от акведукта край Ираклея. Но от изпращането й нямало голяма полза. В продължение на един месец Михаил си губил времето в Тракия, без дори да направи опит да възстанови Месемврия, а азиатските му войски ставали все по-неспокойни. В началото на юни Крум пресякъл границата и двете армии се срещнали при Версиникия. На това място Кардам се бил укривал в горите от Константин VI; но Крум бил по-смел и се подготвил за открито сражение. В продължение на 15 горещи летни дни всяка от войските чакала другата да предприеме първата стъпка. Най-после военачалникът на тракийските и македонски части, съставляващи левия фланг на императорската армия — Йоан Аплакис — поискал разрешение да нападне. Имперската войска превъзхождала десеторно българската, а освен това се славела с умението си да разгромява варварите, когато се стигнело до открито сражение. Михаил му разрешил и на 22 юни Йоан Аплакис започнал битката. Българите безредно отстъпили пред атаката му, но изведнъж той открил, че се бие сам: останалата част от войската побягнала в необяснима паника, начело с анатолийските части от десния фланг. Както разказват, Крум бил така смаян, че отначало, изпълнен с подозрение, не се решил да преследва врага. Но той скоро разбрал, че тук не се крие някаква хитрост. След като избили храбрите, изоставени войници на Аплакис, българите се спуснали да преследват отстъпващите византийци, които в паническото си бягство се спрели едва в своята столица. Необичайният развой на битката може да се обясни единствено с предателство в императорската войска — в нейните анатолийски части. Техен предводител бил Лъв Арменец и тъкмо той спечелил най-много от битката: Михаил се отказал от короната и тя преминала в ръцете на Лъв. При създалите се обстоятелства Лъв неизбежно будел подозрения, но не можело да се докаже нищо определено — той действувал твърде ловко. Но Крум също бил посветен в заговора. Той поел риска да излезе в открито сражение с многократно превъзхождащ го противник — риск, какъвто не бил пиеман от нито един български владетел векове преди и след това. Крайно невероятно е, че в този единствен случай той би проявил подобно безразсъдство — да се постави в положение, от което би могъл да се спаси само по чудо, — освен ако не е бил сигурен, че чудото ще се случи. А освен това той не се спуснал веднага да преследва врага по-скоро заради предварителна уговорка, а не толкова от изненада.95
Победата може и да е била нагласена, но Крум се възползвал от нея без угризения. В Тракия не били останали никакви имперски войски и пътят му бил открит. Като оставил по пътя си своя брат да обсади Адрианопол, Крум се устремил право към самата столица на Империята. На 17 юли войската му се явила пред стените на града.
Непристъпните укрепления го обезкуражили и вместо да заповяда атака, той прибегнал до внушителна демонстрация на могъществото си. Струпаното по стените на града население наблюдавало, изпълнено със страх и любопитство, как на езическите олтари се принасят в жертва хора и животни; как Великият хан измива краката си в морските води и церемониално поръсва своите войници; как царствено преминава между редиците от предани наложници, приветствуван гръмогласно от своите орди. След като се наситил на тези варварски демонстрации, Крум изпратил да съобщят на императора, че желае да окачи копието си на Златните врата, в знак на своята победа. Честолюбивият предател Лъв Арменец отхвърлил обидното искане и Крум се заел с по-сериозни дела. Той укрепил лагера си с насип и няколко дни плячкосвал околността. След това отново предложил мир, вероятно според условията на прочутия Тервелов договор, но като настоявал най-вече за голям данък в злато и дрехи, както и избрани девойки за себе си. Сега Лъв съзрял възможност да излезе от затрудненото положение.
Последвалите събития са крайно недостойни, според днешните ни представи за чест, и дълго време балканските писатели патриоти са ги сочили като пример за вероломството и покварата на Византия. Но ние живеем в безбожна епоха. В IX в. всеки добър християнин е смятал езичниците или за животни, или за дяволи, в зависимост от способността им да причиняват зло на правоверните. От тази гледна точка Крум — „новият Сенахе-рим“96 — е бил архидяволът и всякакво средство, използвано за да се отърве християнският свят от такъв чудовищен враг, би било оправдано свише. Не бива да забравяме също, че и самият Крум не се е срамувал да си служи с измама и то неведнъж, само че до нас не са достигнали повече подробности за това.
В отговор на Крумовите искания Лъв предложил двамата владетели да се срещнат извън градските стени на брега на Златния рог; Крум трябвало да дойде по суша, а Лъв — на кораб, и двамата само с по няколко невъоръжени придружители. Крум приел и на следващата сутрин дошъл на уреченото място, придружен от своя ковчежник, от зет си Константин Пацик — грък, беглец от Империята, и от племенника си, сина на Константин. Лъв и свитата му пристигнали на императорския кораб и преговорите започнали, като вероятно Константин изпълнявал ролята на преводач. Внезапно един от императорските сановници, Хексавул, закрил лицето си с ръце. Това обидило и разтревожило Крум и той се метнал на коня си. В същия миг трима въоръжени войници изскочили от една съседна къща и нападнали малката група на българите. Крумовите придружители не били с коне; скупчвайки се, за да защитят своя господар и себе си, те станали лесна плячка за нападателите. Ковчежникът бил убит, а Константин Пацик и сина му — пленени. Обаче Крум, главният обект на покушението, успял да избяга. Препускайки на коня си, той бил обсипан със стрели, но почти не бил засегнат и се върнал благополучно в лагера си, като се зарекъл за отмъщение да руши. Благочестивите граждани на Константинопол били горчиво разочаровани; те твърдели, че провалът е наказание за греховете им.
През следващите дни Крум се отдал на яростно отмъщение. Околностите на града — не само в непосредствена близост до стените, но и богатите градове и села отвъд Златния рог и нагоре по европейския бряг на Босфора, с техните църкви, манастири и разкошни вили, били опожарени. Дворецът „Св. Мамант“, една от най-красивите крайградски резиденции на императора, бил сринат до основи. Изваяните му колони и статуите на животни били откарани с каруци в България, за украса на ханския дворец в Плиска. Българите подложили на нож всичко живо, което се изпречило на пътя им. Крум поел обратно, сеейки смърт и разруха. По пътя за Силиврия всички градове и села били унищожени; самата Силиврия била срината със земята. Ужасният разрушител продължавал напред. Ираклея била спасена от здравите си стени, но всичко извънн тях било пометено. След като сринали крепостта Даонис, българите се запътили да разрушат крепостите Редесто и Апрос. Там те си починали десет дни, след това тръгнали на юг към склоновете на планината Ган. Злочестите жители от цялата околност се били стекли тук да търсят убежище. Те били изловени, мъжете изклани, а жените и децата заедно с добитъка били отведени в плен. После, след кратък опустошителен набег към Дарданелите, Крум се насочил на север към Адрианопол. Яката крепост все още устоявала на обсадата на Крумовия брат. Но Крум докарал със себе си стенобойни машини. Жителите на крепостта гладували; те разбирали, че вече не могат да се надяват на помощ и това ги принудило да се предадат. Градът бил разрушен и обезлюден. Всички жители, а според изворите те наброявали 10 хиляди, били преселени на северния бряг на Дунава. Там те заживели в плен, а техният митрополит Мануил, заедно с най-ревностните християни от паството му, се увенчали с мъченически венец. Сега императорските управници съжалявали за своята неотстъпчивост и коварство. Те молели Крум за мир, но ханът бил непреклонен: той имал да им прощава твърде много грехове.97
В тези мрачни времена хората в Константинопол се молели и се надявали Константин Копроним да стане от гроба, за да разгроми българите, както ги разгромявал приживе. Той не възкръснал, но император Лъв се зарекъл да му бъде достоен заместник. Скоро след оттеглянето на Крум той потеглил с войската си от Константинопол, но не направил опит да го последва, а се насочил към черноморския бряг. Целта му била да възстанови Месемврия. Близо до Месемврия той се натъкнал на български военни части — вероятно някой отряд от войската на Крум. Самият хан не бил с тях. През последните години областта била често опустошавана и българската войска трудно си набавяла продоволствия. От друга страна Лъв, който поддържал връзка с корабите си, бил добре снабден. Като разбрал за затрудненията на българите, той замислил коварен план. С избрана част от войската си тайно се оттеглил на един хълм. Забелязвайки изведнъж отсъствието му, останалата войска била обзета от паника. Вестта достигнала до българите и те решили незабавно да нападнат. Но Лъв навреме предупредил войската си и когато българите връхлетели, тя не отстъпила от позициите си. Тогава Лъв се спуснал от хълма и ударил българите в гръб. Императорската войска удържала пълна победа; нито един българин не се спасил. Така императорът успял да навлезе в България, опустошил околните земи, като пощадил възрастните, но със зловеща предвидливост избил децата, блъскайки ги в скалите. Българите били опозорени от този погром. Дълги години хълмът, откъдето императорът устроил засада, бил наричан „Лъвова могила“ и който българин минел покрай него, го сочел с пръст и тъжно клател глава.98
Но Лъв нямал особена полза от успеха си. През следващата зима, необичайно мека и суха, 30-хилядна българска войска прекосила маловодните реки и нападнала Аркадиопол (дн. Люлебургаз). На връщане българите заварили р. Еркене придошла от едноседмичните дъждове и трябвало да изчакат водите й да спаднат, за да построят мост. Но Лъв не се възползувал от забавянето им, за да ги нападне — поне така твърдят зложелателите му. Българите се върнали невредими в България с 50 хиляди пленници и богата плячка от злато, скъпи одежди и арменски килими.99
Скоро след това по-лоши новини достигнали до Константинопол. Крум подготвял много по-страшно отмъщение за града, който се отнесъл с него така коварно. Той бил решил да го разруши, започвайки с Влахерните, откъдето били изстреляни стрелите срещу него. Хората били стъписани и ужасени от слуховете за подготовката му: говорело се за несметните войски, събрани от хана — славяни „от всички Славинии“ и авари от равнините на Панония; за огромните обсадни машини, които се строели — каменометни и огнеметни оръдия с всевъзможни размери, както и обичайните за всяка голяма обсада „овни“, „костенурки“ и стълби; за хилядата вола в ханските обори и петте хиляди обковани с желязо коли, които очаквали товара си. Лъв побързал да подготви столицата си за отбрана и започнал да строи нова стена при Влахерните, където се очаквал ударът и където укрепленията били слаби.100 Той дори потърсил помощта на дипломацията. Може би новината, че Крум събира войски дори от Панония, напомнила на императорските политици, че България може да бъде нападната в гръб от Германия. През 814 г. константинополски пратеници потеглили към двора на западния император Луи Благочестиви, да молят за помощ срещу варварите. Те пристигнали през август, но изглежда молбата им не срещнала отклик — Луи си имал достатъчно грижи със своите варвари.101
Но дотогава опасността вече била отминала. Божията ръка се намесила. На Велики Четвъртък, 13 април 814 г., Крум внезапно получил апоплектичен удар и починал.102
Крум възродил България. Кардам бил доказал, че България е изтерзана, на не и победена от войните на Копроним. Крум обаче коренно променил положението на своята държава. Първото му постижение — обединяването на панонските и балканските българи — дало нов живот и на двете общности. И оттук нататък пътят му бил осеян с грандиозни, страховити победи. Той убил двама императори на бойното поле и причинил падането на трети. От могъщите императорски крепости на границата превзел и разрушил четири, а жителите на останалите две избягали в ужас пред него.103 Той дори застрашил сериозно самата столица на Империята и многократно разгромявал най-добрите имперски войски. България, държавата, която преди половин век загивала, сега се превърнала в най-могъщата военна сила в Източна Европа.
Но Крум не само наложил независимостта на България със силата на оръжието; той изглежда направил много и за вътрешната организация на държавата си. До нас не са достигнали подробности, но за това негово дело можем да съдим донякъде по разказа на Енцилопедията от X. Свидас. той разказва, че след като победил аварите, Крум разпитал аварските пленници за причините, довели до гибелта на държавата им. Те отговорили, че били изгубили най-способните си мъже по различни причини: завист и взаимни клевети, съглашателство между престъпници и съдии, пиянство, подкупничество, нечестна търговия, страст към съдебни дела. Думите им направили силно впечатление на Крум и той скоро издал нови закони, за да не допусне подобно нещо в България: първо, ако някой обвинявал другите в престъпление, той трябвало да бъде добре разпитан, преди да се стигне до съд, и ако се откриело, че обвинението е лъжливо, да бъде убит; второ, който давал убежище на крадец, да му се отнеме цялото имущество, а на крадците да се пречупват нозете; трето, всички лозя да се изкоренят; и накрая, на просяците да се дава достатъчно, за да бъдат задоволени нуждите им и който не постъпвал така, да му се отнемат имотите.104 Много е съмнително, че законодателството на Крум е било толкова просто, колкото го представя Свидас, но явно нововъведенията му са били в тази насока. Тези закони били опростена версия на патерналистичното законодателство, давано от императора на поданиците му, и много се различавало по замисъл от законите, характерни за една аристократическа държава, каквато била тогавашна България. Крум, който подобно на всички напредничави българи подражавал на Империята, се стремял към почти теократична власт, каквато имал императорът над поданиците си. Очевидно Крум задълбочил тази политика, като покровителствувал своите славянски поданици за сметка на прабългарите, т.е. аристокрацията. За самодържниците винаги е бил характерен стремежът да отклоняват аристокрацията от политическото към военното поприще. Когато в Империята аристокрацията станала твърде силна византийските императори също повели такава политика; в по-нови времена в Западна Европа такава била политиката на държавници като Ришельо. И така, прабългарите трябвало да се задоволяват със служба във войската или с длъжността на военен управител някъде по предните постове на държавата105; те били по-добри войници от славяните и били по-полезни там. Но на политически длъжности и на високите постове в двора си Крум назначавал славяни. Единственият негов пратеник, чието име ни е известно, бил славянин, Драгомир, а болярите, с които ханът пирувал, вдигали чаши със славянското „наздраве“.106
Всъщност Крум направил най-много за страната си по отношение на вътрешната организация. Тогавашните и днешните историци са били така заслепени от блестящите му военни победи, че не са могли да осъзнаят истинската стойност на делото му. Крум водил войните си с отбранителна цел. Той не бил амбициозен завоевател; въпреки победите си, той никога не поискал нещо повече от границата при Милеона — онази, която била утвърдена при Тервел. Носели се слухове, че се стреми да заграби Македония, но те така и не се потвърдили. Когато превземел някоя от могъщите императорски крепости, той не се опитвал да я задържи, а просто я разрушавал и се оттеглял. Знаел, че една независима държава на Балканите винаги ще бъде трън в очите на Империята, затова се надявал да осигури независимостта си, като пренесе стълкновенията на терторията на Империята. Но до последната си година, когато жадувал за отмъщение, той бил готов да приветствува сключването на мирен договор, който би признал неговата независимост и би му осигурил неголям данък (за подпомагане на хазната и поддържане на престижа му) — така той щял да има достатъчно време да се занимава с вътрешното устройство на държавата си. Но Крум настоявал в договора да остане условието за връщане на бегълците — той искал да държи в ръцете си всички непокорни поданици, за да може да ги обезвреди. Макар и варварин, с цялата си показност, притворство и жестокост, с наложниците си и човешките си жертвоприношения, с чашата си, направена от черепа на един император, хан Крум бил велик държавник — велик не само с победите си над толкова императори, а и с това, че положил основите на могъщото българско самодържавие. Затова войните пречели на делото му; те не му оставяли достатъчно време. Държавата била разтърсена от смъртта на своя велик хан.
[#3 Ibid., p. 718.]
[#6 Ibid., pp. 724–5.]
[#7 Местонахождението им е установено от Златарски (История, I, 1, с. 244–5).]
[#8 Theophanes, pp. 728–9.]
[#20 Кадъкьойският надпис, цитиран в „Абоба — Плиска“, с 228—30, се отнася към времето на Никифоровата война с Крум. В него се споменават Никифор, Маркели, Адрианопол и някакъв българин на име Екус (Εκούσοος) или Икос (Ηκόσος). Надписът е прекалено повреден, за да се разбере съдържанието му. Вероятно в него се говори за първия, неуспешен поход на Никифор, който така и не стигнал по-далеч от Адрианопол. Вж. Bury. Op. cit., p. 343.]
[#23 Theophanes, pp. 772—3.]
Внезапната загуба на страховития владетел заварила българите неподготвени. Крум оставил син, наречен Омуртаг, но той бил млад и неопитен. Изглежда, че прабългарската аристокрация се възползувала от смъртта на Крум, за да се опълчи срещу династията му. До нас са достигнали сведения за трима боляри, носили короната по онова време: Дукум, който почти веднага умрял, Диценг и Цок — последните двама били сред безмилостните гонители на пленените християни от Адрианопол. Но за тях не се знае нищо повече. Вероятно те са били просто водачи на бунтовнически групировки, които за известно време са държали властта в ръцете си.107
Във всеки случай управлението им било краткотрайно. Доста преди края на 815 г. Омуртаг вече неоспоримо е заемал бащиния си престол. Първата му стъпка била да сключи мир с Империята. Самият той нямал военен опит и сметнал за по-разумно да почива върху бащините си лаври и да използува славата му, за да си осигури изгодни договорни условия. Изглежда Омуртаг започнал предварителни преговори, които не довели до нищо.108 Лъв У замислял поход срещу отслабената държава — един монах на име Саватий, несъмнено подучен от самия дявол, му бил предсказал победа, ако възвърне иконоборството. Но победоносният поход не се състоял. Вместо това през зимата на 815—816 ханът и императорът сключили тридесетгодишен мир. Византийските историци почти не отбелязват този договор, но ханът, доволен от дипломацията си, заповядал неговите условия да бъдат изсечени върху една колона в двореца му в Плиска. Днес колоната е съборена и натрошена, но на нея все още може да се прочете как Великият хан Омуртаг, желаейки мир с гърците, изпратил пратеници при императора (τον βατιλέα) и бил сключил мир за 30 години. Границата трябвало да започва от Девелт, да минава между двете реки, и между Валзина и Агатоники, а после и към Констанция и към Макроливада, и до . . . планина — името й е почти заличено. На второ място, императорът си запазвал властта над славянските племена, които владеел преди войната; останалите славяни, дори и да били бегълци, ставали поданици на хана и трябвало да бъдат върнати обратно в земите им. Пленените византийски военачалници щели да бъдат разменени срещу известен брой пленници, в зависимост от ранга им, а простите войници — човек за човек; отделна спогодба имало за императорските войници, пленени в изоставените крепости.109
Двете последни условия са ясни — най-сетне българите надделели по отношение на същата тази точка за бегълците, която провалила Крум. Но условията, отнасящи се до границата, се нуждаят от пояснение. Двете реки вероятно са били Тунджа и Чобан Азмак; местоположението на Валзина е неизвестно, но за Агатоники се предполага, че е било край с. Саранлий, а Констанция е с. Костуша, и двете близо до Каваклий и Сакар планина. Макроливада е днешното с. Узунджово, близо до мястото, където р. Азмак се влива в Марица.110 Планината с полузаличеното име почти със сигурност е Хемус; това означава, че при Макроливада границата е завивала рязко на север, към Хемус и Дунава, като Филипопол и Сердика оставали извън нея. Това била, по думите на Омуртаг, старата граница111 — онази, която Тервел бил извоювал преди едно столетие. Всъщност целият договор в основни линии повтарял прочутия договор от 716 г. Но имало и разлика. Омуртаг вече владеел достатъчно територии от Тракия. Основните му интереси били насочени другаде; той искал само да обезопаси границата си. Затова българите изкопали дълбок ров и откъм северната му страна издигнали висок вал. Той се простирал от околностите на Девелт до Макроливада. По цялата си дължина този вал, наричан от гърците Голямата ограда и известен като Еркесия, бил непрекъснато охраняван от български войници.
Но такава огромна работа не би могла да бъде извършена при наличието на вражески сили на няколко крачки отвъд границата. Почти е сигурно, че в договора е имало клауза, осигуряваща издигането на такава „ограда“ без намесата на Империята. За отбелязване е, че от големите имперски крепости, които охранявали границата преди войната, само Месемврия и Адрианопол (и двете не само военни, но и търговски средища) били отново завзети и възстановени от императора. Останалите — Анхиало, Девелт, Филипопол и Сердика — макар и да не били отстъпени на българите112, били изоставени и ханът лесно ги присъединил към владенията си няколко десетилетия по-късно. Валът Еркесия вече преграждал главния път от Андрианопол за Филипопол, а двете западни крепости били изолирани и изоставени, така че Омуртаг можел да бъде спокоен и без „ограда“ по западната си граница. По всяка вероятност още тогава българските държавници замисляли да разширяват владенията си в тази посока, затова една „ограда“, построена днес, би била излишна утре.
За да отбележат важността на сключения договор, ханът и императорът се споразумели да се закълнат тържествено, всеки според обичаите на чуждата вяра. За огромно възмущение на благочестивите константинополски християни императорът — божият наместник — излял вода на земята и над един меч и над вътрешностите на жертвени кучета се заклел в лъжливите идоли на прабългарите. Но още по-ужаснс било това, че пратениците-езичници осквернили с докосването си светите евангелия и призовали името господне. Хората никак не се изненадали, че тези чудовищни богохулства били последвани от мор и земетръси.113
Но Омуртаг искрено желаел мир на Балканите. Съществуването на България вече било осигурено с оръжието на Крум; сега идвало време българите да се радват на плодовете на цивилизацията, които близостта на Византия можела да им предложи. През цялото си управление ханът но нарушил 30-годишния мир. Само веднъж български войски преминали на юг от Еркесия, и то за да помогнат на тогавашния император.
През 823 г. император Михаил II бил обсаден в Константинопол от войската и флотата на бунтовника Тома. Положението било толкова критично, че той дори започнал да въоръжава пленените сарацини, намиращ! се в града. В безизходицата си той бил готов да приеме чиято и да е помощ. Именно тогава се намесил ханът. Според някои, Михаил изпратил свои хора в Плиска да молят за помощ, и я получил. Според други нещата били по-сложки: Омуртаг пръв започнал преговори и поискал разрешение да се намеси. Михаил му отказал, защото не можел да допусне езичници да пролеят християнска кръв. Но според мълвата отказът му се дължал всъщност на неговото скъперничество — българите искали да им се ппати, а и във всеки случай това щяло да бъде нарушение на 30-годишния мир. Но Омуртаг не искал да пропусне толкова удобен случай да се намеси и да заграби богата плячка. Затова той преминал границата, несъмнено със знанието на Михаил, който простил нарушението на договора заради оказаната му помощ и позволил на Омуртаг да плячкосва на воля. Българската войска преминала Еркесия и се насочила покрай Адрианопол и Аркадиопол към столицата. Бунтовникът Тома узнал за идването им. Той неохотно прекратил обсадата и потеглил срещу новия враг. Българите го причакали край Кидукт, акведукта, откъдето императрица Прокопия се сбогувала със злощастния си съпруг преди битката при Версиникия. В битката при Кидукт бунтовниците претърпели тежко поражение — повечето от тях били избити. Българите се оттеглили на север, натоварени с нлячка. Така Михаил бил спасен.114
Омуртаг се възползувал от необичайния за Балканите мир, за да издигне и други строежи, освен Еркесия. Вероятно дворецът в Плиска, чиито развалини откриваме днес, е бил построен през последните години от управлението на баща му и първите години от собственото му управление. Големият четириъгълен лагер с размери приблизително 3 на 7 км, заобиколен с насип и снабден с 11 порти, вероятно датира от ранните години на прабългарското заселване. Но градът на два пъти бил разрушаван от имперските войски по време на Крумовите войни. Днешната вътрешна крепост вероятно е била построена след войните. Тя е представлявала укрепление с трапецовидна форма, с кръгли кули в четирите ъгъла, двойни четириъгълни кули, охраняващи четири от портите и осем други кули. Вътре се е намирало ханското жилище — обширна почти квадратна зала, разделена с колони на три части и с апсида за трона, издигнат на висок фундамент. Няма съмнение, че именно в тази зала Крум е поставил колоните и статуите, които изнесъл от двореца „Св. Мамант“. Близо до двореца се издигал езическият храм на хановете, който по-късно изкупил миналото си, превръщайки се в християнска църква.115
Но само един дворец не бил достатъчен за славата на Великия хан. Край Трансмариска на Дунава, при един от най-удобните бродове на реката, където се намира днешният Тутракан, Омуртаг построил „преславен дом“116, величествен дворец-крепост, който да охранява северните подстъпи към столицата му. По това време той все още живее в стария си дворец в Плиска.117
А точно по средата между двете си земни обиталища, с някакъв мрачен стремеж към симетрия, той наредил да издигнат неговото вечно жилище — великолепна гробница, чието построяване ханът увековечил с надпис върху една колона; в по-късни времена тя била използвана наново от строителите. За чувствата, вълнували езическия владетел, и днес можем да прочетем в една от великотърновските църкви.118
През есента на 821 г. ханът построил още един дворец-крепост на юг от Плиска, който охранявал подстъпите откъм Еркесия. И отново построяването му било отбелязано върху колона, намерена в с. Чаталар.119 Надписът гласи: Кан ювиги Омуртаг е поставен от бога владетел на земята, в която се е родил. Като пребиваваше в лагера Плиска120, той построи дворец121 на Тича и уголеми силата си спрямо122 гърците и славяните. И построи изкусно мост над Тича… И постави в този дворец четири колони и между колоните два медни лъва. Дано бог удостои поставения от бога владетел да тъпче с краката си императора, докато тече река Тича, и държи в покорство враговете на българите123; и покорявайки враговете си, да живее в радост и веселие сто години. Времето, когато се съгради, беше по български сигор елем, а по гръцки петнадесети индиктион.# Името, с което Омуртаг наричал този дворец, построен от него през 821 г., не е дошло до нас; вероятно е било някакъв прабългарски еквивалент на израза „преславен дом“. Но скоро той станал известен със славянското си име и останал в историята на Балканите като Преслав, Велики Преслав.124 Текстът на надписа ясно показва, че Преслав е трябвало да вдъхва страхопочитание у славяните по южната граница и у гърците — т.е. императора и неговите поданици — отвъд тази граница. Нещо повече, той показва, че въпреки 30-годишния мирен договор, императорът си е оставал традиционният враг на хана, врагът, от когото най-много се е страхувал и когото най-силно е желаел да подчини.
[# Текстът на Чаталарския надпис е цитиран в превода според „История на България“, т. 2 (БАН, С. 1981), стр. 156, освен на местата, където тълкуването на автора не съвпада с това на българските историци. — Б. пр.]
Но засега ханът бил в мирни отношения с Империята и дори заимствувал от нея вътрешните атрибути на културата си. Надписите, в които прославял своите дела, са на гръцки език — не онзи изискан гръцки, говорен от жителите на Константинопол, а простонароден, граматически неправилен език. Несъмнено те са писани от пленници, останали по своя воля или принудително в пределите на ханската държава. Гръцкият все още бил единственият език в Източна Европа, който имал писменост, затова всякаква писмена дейност се извършвала от гърци или гръкоезични жители на Империята. Наред с обичайните прабългарски фрази, тези хански писари добавят към титлата „Велик хан“ (κάννας ύβιγη) имперската формула ό έχ Θεοΰ άρχων, „от бога поставен владетел“, макар че ханът далеч не почитал християнския бог.125 Строителите на новите дворци вероятно също са били гърци. От двореца на Дунава не са открити останки, а най-ранните постройки в Преслав са се изгубили под развалините на по-късни строежи. Но в Плиска ясно се вижда влиянието на византийската архитектура, като в Големия дворец се усеща духът както на триконхалната църква, така и на Магнаурата.126
Но макар и да покровителствувал гръцките майстори, Омуртаг твърдо се противопоставял на тяхната религия. Християнството прониквало в България по твърде обезпокоителен за него начин; той неизбежно го възприемал като прикрито средство за пропаганда от страна на императора — земния наместник на християнския бог. Едва по-късно българските ханове осъзнали, благодарение на контактите си със Запада, че е възможно да бъдеш християнин, без непременно да се подчиняваш на василевса. В Италия имало още един самозван божи наместник, а на север живеели християни, които понякога поставяли под съмнение прерогативите и на двамата. И така, Омуртаг преследвал християните като имперски шпиони. Византийските пленници трябва да са проповядвали християнството доста нашироко, а и сред славяните (макар не и сред войнствените прабългари) навярно е имало много покръстени. Още по времето на Крум и през краткотрайното управление на болярите-бунтовници християните понесли много страдания. Адрианополските християни, изселени от Крум отвъд Дунава, претърпели много несгоди, макар че общо взето ханът проявил голяма търпимост. Диценг отсякъл ръцете на митрополит Мануил. Цок бил далеч по-безпощаден; за него научаваме, че заповядал пленените християни, както духовници, така и миряни, да се отрекат от вярата си, а когато те отказали, той ги избил до един. Омуртаг, макар и без да си служи с такова насилие, имал същите намерения. По негово време осакатеният митрополит Мануил най-сетне намерил смъртта си.127 Вероятно пак той, според Теодор Студит, заповядал на всички християни да ядат месо по време на Великия пост. Четиринадесет от тях отказали и Омуртаг убил един за назидание и продал жена му и децата му в робство. Но останалите не остъпили и всички били избити.128 Дори един от пленниците, на име Кинам, пленен още по Крумово време, към когото Омуртаг бил силно привързан, бил хвърлен в тъмница заради предаността си към християнството и останал там до смъртта на хана.129
Както строителната дейност на Омуртаг, така и гоненията на християните били част от една политика, целяща нарастването на ханското могъщество и престиж. С това Омуртаг продължил бащиното си дело и, подобно на Крум, вероятно го усъвършенствувал, като подкрепял славяните за сметка на прабългарската аристокрация. Липсват по-подробни сведения за вътрешното състояние на България по времето на Омуртаг, но изглежда двете етнически групи на Балканите вече са се сливали. Сред по-низшите класи славяните лесно претопявали малобройните прабългари; само сред по-висшите слоеве все още имало обособяване. Прабългарската аристокрация — почти феодална военна каста, запазвала еднородността си, докато славянската аристокрация, лансирана от Крум, била дворцова аристокрация, без наследствена основа, която ханът издигал или свалял според желанието си. Още по-малко се знае за положението в отвъддунавските територии. Там славянското население не било така монолитно. В низините на Влашко и Бесарабия и в планините на Трансилвания живеели племена със смесен произход — славяни, авари и власи, които на места се придържали към латинския език и култура, завещани от Траяновите заселници в Дакия, но били нецивилизовани и неорганизирани. Вероятно ханът управлявал тези племена чрез система от военни предни постове, които контролирали околните области. А там, където било възможно — например в Бесарабия, — границата била защитена с пограничен вал.
Именно към тези северни граници Омуртаг насочил своите дипломатически и военни действия. В един възпоменателен надпис се говори за ханския сановник, жупана Окорсис от рода Цакагар, който се удавил във водите на Днепър, опитвайки се да стигне до българския лагер.130 Откакто преди два века синовете на Кубрат основали български държави от Дунава до Волга и Кама, положението в степите се било изменило. Могъществото на хазарите залязвало, а от изток напирали нови диви племена. Около 820 г. маджарите преминали Дон, заплашвайки да се вклинят завинаги между двата големи български клона. Именно срещу тази заплаха потеглила войската, към която Окорсис не успял да се присъедини, и преминала Днепър. Българите постигнали целта си. Маджарите били задържани отвъд границата за още няколко години.
Но външнополитическата дейност на Омуртаг била насочена главно на запад — там, където границата му тръгвала от крепостта Белград на север по р. Тиса. Отвъд тази граница се намирали размирното Хърватско княжество и неговият потисник — великата сила на Запада, Франкската империя. Господството на Великия хан тежало на племената, които живеели в този край на държавата му, и те решили да се избавят от него.
През 818 г. император Луи Благочестиви се намирал с двора си в Херистал и сред пратениците, които очаквали да бъдат приети, имало и представители на славянските племена тимочани (обитаващи областта на юг от Белград) и абодрити, които живеели на север от Дунава. Тези племена се били разбунтували срещу хана и търсели помощ. Луи се колебаел каква политика да възприеме спрямо Изтока, затова обезсърчените тимочани решили да свържат съдбата си с хърватския княз Людевит, който също имал свои представители в Херистал и който за момента като че ли имал изгледи да постигне независимост както от франките, така и от българите.131 Но успехите на Людевит били краткотрайни; в 823 г. той умрял в изгнание, а владенията му останали в ръцете на франките. Омуртаг бил обезпокоен от нарастването на франкското могъщество. Той изглежда си бил възвърнал властта над тимочаните, но абодритите и преденецен-тите (или браничевци, живеещи на другия бряг на Дунава, срещу земите на абодритите) надигали глава и заговорничели с франките.132 Омуртаг решил, че за да се справи с тях, трябва да си осигури свобода на действие, като се споразумее с императора на Запада. През 824 г., за първи път в историята, в Германия пристигнали български пратеници с писмо от хана, който предлагал на Луи да уточнят границата си.133
С присъщата си предпазливост, Луи ги върнал обратно, заедно със свои пратеници, сред които бил и баварецът Махелм, за да съберат сведения за положението в България. Междувременно той приел ново пратеничество от разбунтуваните славянски племена. В края на същата година отново дошли български пратеници; с тях несъмнено бил и Махелм, който бил проучил положението в България. Но сега Луи бил настроен в полза на бунтовниците и накарал българите да чакат близо шест месеца, преди да ги приеме в Аахен, през май следващата година. Резултатите от аудиенцията били неудовлетворителни; пратениците били върнати с уклончиво писмо до хана. Омуртаг търпеливо направил още един опит. През 826 г. за трети път негови пратеници се явили пред императора, с молба незабавно да стане определянето на границите, или ако това не стане, всеки да спазва собствената си граница — явно ханът бил твърдо решен повече да не допуска непокорните му славянски поданици да заговорничат с франките. И отново Луи не дал определен отговор. Под предлог, че е дочул слух за смъртта на хана, той изпратил свои хора на източната граница да съберат сведения. Но слухът не се потвърдил и Луи върнал българския пратеник, без да му даде отговор.134
Търпението на Омуртаг се изчерпало. През 827 г. той нахлул във владенията на франките в Хърватско. Войската му поела с лодки от Дунав нагоре по р. Драва, сеейки смърт и разруха. Славяните и другите племена, живеещи по бреговете й, били обуздани и принудени да приемат български управители.135 Действията на Омуртаг сварили франките неподготвени. През 828 г. фриулският маркграф Балдерих, който управлявал пограничните области, бил свален от длъжност заради немарливостта, с която допускал нахлуването на българите136, а през същата година младият крал Людовик Немски предприел поход срещу българите.137 Но той не постигнал нищо. През 829 г., както и през предишните две години, българските войски отново опустошили Панония. Ханът категорично наложил властта си и сега вече франкският двор разбрал какво представляват българите. Войната се проточила чак до смъртта на Омуртаг. Мирът бил сключен през 832 г., в полза на българите.138
Границата им била осигурена, а положението и престижа им сред славяните — утвърдени.
До нас са достигнали по-определени сведения единствено за походите по Драва, но българите са действували и по суша. Един друг надпис от онова време е посветен на Омуртаговия таркан Онегавон от рода Кувиар, който на път за българския стан се удавил във водите на Тиса.139
Омуртаг не надживял с много своя таркан. Когато съградил гробницата си, той наредил да напишат: „Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа това, да си спомни за онзи, който го е направил. Името на владетеля е Омуртаг, кана сивиги. Дано бог го удостои да живее сто години.“140 Но бог не му дал толкова дълъг живот. Той умрял през 831 г.141, след 15-годишно управление — краткотрайно за един български владетел. Но през него той доказал на света — както на Запада, така и на Изтока, че България вече се нарежда сред великите европейски сили.
Омуртаг оставил трима синове, наречени Енравота, Звиница и Маламир. Най-младият от тях, Маламир, наследил престола; вероятно майка му е била любимата жена на хана.142 Управлението му е забулено в неизвестност. За събитията, станали по негово време, и за точните им дати можем само да гадаем. Възможно е дори през този период да са управлявали не един, а двама владетели и след петгодишно управление на мястото на Маламир да е дошъл Пресиян.143 Но това е малко вероятно. Изглежда, че Маламир е управлявал 21 години — години с огромно значение за историята на България.
Управлението му започнало в мир. От 30-годишния мир с Империята оставали още около 15 години, а франките в Панония още помнели походите на Омуртаг. За българската история през тези мирни години не се знае нищо. Дори и надписите са твърде малко. От тях научаваме само за смъртта на един боил на име Цепа, починал от някаква болест, а също така и че кавханът Исбул, който другаде се споменава като пръв военачалник на хана, построил за него водопровод със свои средства, при което Маламир устроил поредица богати угощения за болярите си. Вероятно Маламир е продължавал строителството в новата крепост на баща си, Преслав, и водопроводът е бил необходим за снабдяването на разрастващия се град.144
Този първоначален мир останал ненарушен в продължение на пет години. Но през 835—836 г. България и Империята се изправили пред дипломатическа криза. Изглежда, че 30-годишният мир е трябвало да бъде потвърждаван на всеки десет години. През 825—826 г. това станало без затруднения — по онова време Омуртаг бил насочил своето внимание към средното течение на Дунава, а император Михаил II бил погълнат изцяло от религиозните проблеми в Империята. Но към края на второто десетилетие назрели проблеми, които изисквали незабавно решение. Когато през 813 г. Крум превзел Адрианопол, той изселил 10 хиляди от жителите му в една област отвъд Дунава, която скоро получила името Македония — тъй като Адрианопол бил столица на Македонската тема.145 Тези преселници все още живеели там, вече 12 хиляди на брой, като изглежда се радвали на известно самоуправление и избирали сами своя главен магистрат. Но те не можели да намерят покой; несгодите на изгнаничеството и периодичните гонения ги карали да жадуват за родните си места. Обаче ханът искал да ги задържи под своя власт. Изкусните майсори, каквито вероятно е имало сред тях, несъмнено са му били крайно необходими за изработването на луксозни предмети за ханския двор. С огромни затруднения техният водач Кордил успял да се добере до Константинопол, за да моли император Теофил да ги избави, като изпрати кораби до Дунава. Те вече били правили опит да избягат през България, но без помощта на Империята били обречени на неуспех. Теофил изчакал промеждутъка около потвърждаването на мирния договор, за да пристъпи към действие и през 836 г. изпратил кораби към устието на Дунава. „Македонците“ се придвижили надолу по реката, за да посрещнат корабите, и започнали да преминават един от северните й притоци — вероятно Прут.146 Местният български управител решил да ги спре и ги нападнал, но претърпял поражение. Така „македонците“ успешно преминали реката. Тогава българите повикали на помощ маджарите, чиято власт вече се простирала до българската граница. Те охотно се отзовали и големи техни орди се явили при лагера на „македонците“, като поискали от тях да предадат цялото си имущество. Но те отказали и в последвалата битка, с помощта на св. Адриан, отново удържали победа. След това благополучно достигнали корабите и се завърнали в Константинопол след повече от 20-годишно изгнание.147
Българите изиграли незначителна роля в този епизод, защото били прекалено заети другаде. Както Теофил, така и Маламир възнамерявал да свърши известна работа, преди да поднови договора, а извършеното от него било много по-драстично. Вследствие на договора от 815—816 г. големите византийски крепости Филипопол и Сердика оставали изолирани и пусти. Маламир присъединил към владенията си Сердика заедно с околните земи и дори продължил на юг по пътя за Солун. През онези години славяните от Македония и Континентална Гърция били твърде размирни и императорът не успявал да ги контролира, затова той бил принуден да приеме безропотно нахлуването на българите. Придвижването към Солун вероятно не било насочено срещу богатия град, а било ход, с който да се прикрият българските действия по-далеч на запад. По това време българите вече започвали да се заселват и да налагат властта си в Северна Македония — земята, която щяла да се превърне в тяхна втора люлка и за която днес те така тъжно въздишат.148
Въпреки тези съмнителни компромиси мирът бил подновен и продължил още едно десетилетие, до уречения срок. През тези години Маламир се занимавал със западните си граници. На северозапад, в Панония, той явно е бил в мирни отношения с хърватите и с най-опасните си съседи, франките. Но през 845 г., когато 30-годишният мирен договор вече изтичал, той счел за благоразумно да изпрати пратеници в двора на Людовик Немски в Падерборн, за да сключи с него траен мир и съюз — това щяло да му осигури свобода на действие, когато дойде време да се разправи с гърците.149 На юг положението не било така спокойно. С присъединяването на Сердика властта му се разпростряла в долината на Морава.
В хълмистите области отвъд Морава един княз на име Властимир вече обединявал сръбските племена. Заплахата откъм България несъмнено подпомогнала начинанието му. Сърбите били разтревожени от напредването на тази силна държава към техните граници и от разрастването й на юг, което им отрязвало пътищата за териториално разширение. Те охотно се подчинили на Властимир. Нещо повече, Властимир бил насърчаван и подтикван от своя формален повелител, императора, който се намирал достатъчно далеч, за да представлява реална заплаха, но бил във възторг от появата на още един трън в петата на България. Загубата на последните предни постове на Империята отвъд Родопите щяла да се компенсира напълно, ако с това България си спечелила съседството на един ревностен съперник.
Не се знае със сигурност кой от двамата, Властимир или Маламир, е предизвикал избухването на неизбежната война, но през 839 г. българите нахлули в Сърбия, предвождани от Пресиян — вероятно потомък на ханския род. Но сърбите знаели как да водят война сред своите хълмове. След тригодишно воюване Пресиян не само че не постигнал нищо, но и загубил голяма част от войската си. През 842 г. българите се върнали у дома победени.150
Но Маламир не позволил на този провал да попречи на политиката му в Македония. Скоро след 846 г., след изтичането на 30-годишния мир, той изпратил своя военачалник, кавхана Исбул, да нахлуе в земите край Струма и Места, вероятно отново с цел да отвлече вниманието от проникването си на запад.
Имперските войски в тези земи тогава навярно са били заети с разбунтувалите се славяни в Пелопонес и не успели да окажат отпор. Но за да принуди българите да се изтеглят оттам, императрицата-регентка Теодора подсилила гарнизоните си в Тракия и те започнали систематично да опустошават българската й част. Това принудило Исбул да се върне, но едва след като анексирал Филипопол и стигнал до Филипи. Изглежда този поход е бил последван от примирие. За условията му не се знае нищо; вероятно българите получили правото да продължат проникването си във вътрешността на Македония — действие, което империята била безсилна да предотврати.151
Маламир живял още около пет години, но те не били безоблачни. Вероятно здравето му е било разклатено (той никога не предвождал лично войските си), а освен това е имал и вътрешни проблеми; християнството намерило почва дори и в собственото му семейство. Неприятностите се дължали на един грък на име Кинам. Като млад той бил пленен от Крум в Адрианопол и като роб бил част от наследството, получено от Омуртаг. Кинам бил способен човек, но упорито се придържал към християнската религия. Това така разгневило хана, че най-накрая той го хвърлил в тъмница. След смъртта на Омуртаг Енравота, желаейки да притежава този непреклонен и образцов християнин, поискал от брат си Маламир да го освободи и да му го даде. За беда Кинам придобил голямо влияние над новия си господар и постепенно Енравота приел християнската вяра. Това било крайно нежелателно; освен че бил брат на хана, Енравота заемал и висок пост във войската: гръцкият житиеписец го нарича още и Воин. Християнството без съмнение било свързано с гръцката пропаганда. Империята била единствената християнска държава, с която България имала близки взаимооотношения, а византийските императори имали обичай да използуват мисионерите за политически цели. Покръстването на Енравота много приличало на заговор. Освен това християнството вероятно се разпространявало и сред народа, а появата на един така високопоставен съмишленик би насърчило твърде много поданици, чиято преданост така или иначе била съмнителна, но които не били опасни, докато си оставали покорни и сравнително разединени. Маламир умолявал брат си да се върне към старите си божества — слънцето и луната, на които се кланяли всички порядъчни българи. Но славната участ на пръв български мъченик твърде много блазнела Енравота и той не се съгласил. Така ханът се принудил да го накаже със смърт.152
Три години по-късно, през 852 г., самият Маламир умрял. Той Бил наследен от своя племенник, сина на Звиница Борис.153
Новият хан Борис бил млад и изпълнен с пламенната дързост, присъща на младостта. Той жадувал да възроди бойната слава на България и нейните ханове, позабравена през управлението на чичо му. Първата му стъпка била събирането на войски около южната граница, с намерението да бъде нарушен Маламировият мир. Но, както разбираме, императрица Теодора се оказала достоен противник. Тя му изпратила послание, че ако нападне Империята, лично тя ще поведе войската си срещу него и ако той я победи, победата над една жена няма да му донесе никаква слава, а ако бъде победен, ще стане за посмешище. Младият хан се почувствувал засрамен. Но освен това императрицата добавила към женската си дипломация и предложението за коригиране на границата. Тя била изместена на юг и вървяла от околностите на Девелт в продължение на около 40 км в южна посока към Железни врата в Странджа планина, а след това на запад, за да се слее с Еркесия при Сакар планина. Това не била голяма жертва от страна на императрицата — наистина, отстъпената територия включвала Анхиало и Девелт, но подобно на други крепости, опустошени още от Крум, те си стоели разрушени и полуизоста-вени, а цялата област пустеела от войната насам. Чрез тази отстъпка императрица Теодора постигала целта си: по това време тя не можела да си позволи да воюва. Преследването на павликяните по източната граница й причинявало повече неприятности, отколкото заслужавала подобна богоугодна политика.154
След това Борис насочил вниманието си на северозапад. През 852 г. той бил изпратил пратеници при Людовик Немски в Майнц, за да известят за възкачването му на престола и да подновят договора, сключен от чичо му. Но на следващата година, несъмнено окуражен от безкръвните си победи на юг и подстрекавай от съперника на Людовик, краля на западните франки Карл Плешиви, Борис нахлул във франкска територия. Но въпреки подкрепата от страна на местните славяни, той бил победен и трябвало да се оттегли. Така мирът скоро бил възстановен. По всяка вероятност Борис е искал да присъедини към държавата си Панонска Хърватия, която по онова време била васално княжество на франките; твърде е възможно победата, за която претендират франкските аналисти, да е била извоювана всъщност от хърватите. Това, което знаем, е, че Борис нахлул в Хърватско, но претърпял неуспех и трябвало да се оттегли и да сключи мир, като получил и богати дарове. Но хърватите никога не станали негови васали, нито пък му плащали данък.155
По западната граница имало и други врагове. Борис горял от желание да отмъсти за пораженията на Пресиян, нанесени му от сърбите, а освен това той разбрал, че една силна Сърбия несъмнено би затруднила експанзията му както в Хърватско, така и в Северна Македония. Последното съображение вероятно го накарало да обяви война. Изглежда, че през цялото първо десетилетие на управлението си Борис се занимавал с продължението на Маламировите дела и отмествал границата си все повече към планините на Албания и дори към най-северните върхове на Пинд. През 860 г. той изпратил пратеници в Константинопол. Не са ни известни нито целта, нито резултатите от тази мисия, освен че заради аудиенцията на българите пратеникът на арабите бил заставен да чака.156 Вероятно Борис е искал да бъдат признати завоеванията му в Македония и е целял да си осигури неутралитета на Константинополското правителство, преди да нападне сърбите. Но както и Пресиян, той не постигнал нищо. След смъртта на Властимир трона му си поделили неговите синове Мутимир, Строимир и Гойник. Те се обединили срещу нашественика, устроили му клопка в своите коварни долини, разгромили го и взели в плен сина му Владимир и 12-те велики боляри. За да ги откупи, Борис бил принуден да сключи мир. Той трябвало позорно да се оттегли, ескортиран от Мутимировите синове до пограничната крепост Раса (Рашка, близо до Нови пазар). Там те си разменили дарове, като сръбските князе дали на хана двама роби, два сокола, две хрътки и 90 кожи. Това сприятеляване със синовете на Мутимир дало плод по-късно, когато сръбските князе се скарали помежду си. Мутимир, който взел връх в борбата за властта, изпратил братята си заедно със семействата им в тъмница в България и с това дал на българите удобен предлог неведнъж да се намесват в делата на сърбите. Така в крайна сметка Борис компенсирал последиците от своето поражение.157
Тази война със сърбите била последното събитие в живота на езическата държава. Вече започвала драмата, която щяла да промени съдбата на България и на половин Европа. За вътрешното състояние на държавата през последните дни от стария й живот имаме малко повече информация, отколкото за по-ранната й история. Превесът на славянския елемент в страната вече се забелязвал осезателно. Славянският език се говорел от всички. Гръцкият все още бил необходим за официалните надписи, тъй като нямало славянска азбука, но езикът на прабългарите вече бил изчезнал напълно или почти напълно.158 Българските ханове от Крум насам покровителствували славяните и ги привличали в двора си, а синовете на Омуртаг и Борис дори носели славянски имена.159 В необятните български земи отвъд Дунава съотношението между двата етнически елемента навярно било приблизително равно, макар че и славяни, и прабългари се били смесили с останките от неизброими племена, които оставили свои потомци в Източните Карпати. Но на юг от Дунава, там, където по онова време бил центърът на държавата, славяните далеч превъзхождали по брой прабългарите, особено в новите македонски провинции, на които българските владетели отделяли такова голямо внимание. Единствено военната аристокрация се запазила изцяло прабългарска. В продължение на още няколко поколения имената в тези среди останали без следа от славянско влияние, а прабългарските титли се запазили чак до падането на Първата българска държава. Само титлата „хан“ била заменена със славянската „княз“ от момента, в който влязла в употреба славянската писменост. Властта на тази аристокрация била ограничена от Крум, но се засилила отново при по-мекото управление на Маламир. Кавхан Исбул, който можел да си позволи да подари на своя хан водопровод, със самата си щедрост показал колко могъщ поданик е всъщност. Изглежда ханът бил зает в непрестанни борби с прабългарската аристокрация, желаейки да управлява, подобно на императора, еднолично и с помощта на ненаследствен административен апарат. А аристокрацията вероятно се е стремила чрез законова уредба да ограничи правомощията му до тези на обикновен предводител на съвета на болярите. Покровителствуването на славянските средни и низши класи от страна на хановете очевидно било насочено срещу прабългарската аристокрация — те дори създали славянска аристокрация, която да й съперничи. Вероятно Крум и Омуртаг се опитвали да се справят с положението, като включвали и славяни в съвета на болярите, които неизбежно се превръщали в техни оръдия, а също и като по различни начини нарушавали наследствения принцип. По-слабият Маламир обаче отново дал свобода на прабългарите и в резултат на това трябвало да понася покровителството на влиятелни сановници, като кавхана Исбул. Това нелеко положение било наследено и от младия Борис. Вероятно областните управители са били избирани измежду тези боляри и те управлявали десетте комитета на държавата със силата на оръжието, настанени в укрепени лагери.160
Преобладаващата част от населението била заета със земеделие, живеела в свободни селски общини и водела първичния пасторален начин на живот, който се е запазил почти непроменен на Балканите чак до наши дни. Но тогава започвала да се оформя малобройна търговска средна класа. Присъединяването на градове като Девелт и Анхиало приобщило към българските предели известен брой гърци и арменци, останали в разрушените градове, които несъмнено охотно са се възползували от нововъзникналите условия за търговия. А край крепостите във вътрешността на страната като Сердика се запазило население, което претендирало, че има римски произход. Нещо повече, България водела търговия и с други страни: българската сол от Трансилвания се изнасяла в страни, бедни на сол, като например Моравия, а повечето от стоките, изнасяни от Византия за Централна Европа, минавали през български територии — или по оживения път Константинопол—Адрианопол—Филипопол—Сердика—Белград, или по пътя от Солун, който се вливал в първия при Ниш. Вероятно превозът на тези стоки се е извършвал най-вече от гърци и арменци, но сигурно и местните жители понякога са се включвали в търговията. Малко вероятно е българите вече да са разработвали мините, които така обогатили по-късните балкански владетели, а занаятите, като например строителството, били в ръцете на гърците — пленници или нови поданици.
Всъщност културата на страната била изцяло в чужди ръце. Липсата на писменост правело невъзможно създаването на литература на роден език, а малкото официални надписи трябвало да се пишат на гръцки. Изкуствата също били упражнявани само от гърци. Ханът наемал гръцки художници за стенописите в дворците, построени за него от гръцки строители. Ето защо изкуствата не процъфтявали, с изключение може би само на някои примитивни простонародни форми. Дори архитектурата не се развивала особено. Селяните живеели в своите колиби и хижи, средната класа — в старите гръцки градове; единствено аристокрацията и ханът се нуждаели от подобаващи постройки. Българите били майстори в издигането на насипи и груби укрепления, но по всяка вероятност велможите са следвали примера на хана и са искали зад правоъгълните крепостни стени да разполагат със зали и помещения, смело следващи образците на изисканите константинополски дворци.161
За бита на техните обитатели се знае малко. Те са били многоженци, носели тюрбани и гащи и, противно на очакванията, се къпели доста често.162 Притежаването на домашни роби е било разпространено сред тях, както навсякъде в Близкия Изток. Религията им явно е представлявала примитивен култ към слънцето, луната, звездите и други природни явления, на които принасяли в жертва хора, коне и кучета. Знамето им било конска опашка, а те полагали клетва над мечовете си.163 Но нито един от старите им храмове и жертвеници не е оцелял, с изкючение на правоъгълната постройка в Плиска, която в по-късни времена била превърната в църква.164 Религията им е била лишена от по-дълбока етическа основа; прабългарите били жестоки в обичаите си: мъченията и смъртното наказание били нещо обичайно за тяхното правосъдие, а осакатяването се считало за хуманно нововъведение.165
Това състояние на нещата едва ли било достойно за такава велика държава. Борис започвал да се пита дали не би могло да бъдат извършени промени. Но преди да успее сам да избере как да постъпи, той бил принуден да действа.
Далеч на северозапад, в долините между Бохемия и Западните Карпати, живеели славянски племена, известни под общото име моравци. Някъде около второто десетилетие на века те били обединени под властта на един княз на име Моймир, който през 833—836 г. победил владетеля на княжество Нитра, Прибина, и разширил владенията си на изток, по северния бряг на Дунава, чак до резкия завой на юг, който прави реката при Естергом. Тази експанзия разтревожила франките. За маркграфа на Източната марка и епископа на Пасау Моравия била законно поле за тяхната политическа и религиозна дейност, затова не им се понравила тази демонстрация на сила. Те изчакали смъртта на Моймир (845 г.); след това Людовик Немски се намесил и натрапил за владетел на моравците племенника на Моймир Ростислав, без да подозира, че той ще прояви както завидни способности, така и липса на всякаква благодарност. Скоро Людовик се простил с илюзиите си. Ростислав първо наложил твърдо властта си в Моравия, а след това започнал да разпростира влиянието си сред съседните племена. Чехите станали негови верни съюзници, а навярно и васали. Той присъединил към владенията си и земите на аварите по средното течение на Дунава и така станал съсед на българите, с обща граница по р. Тиса. Ростислав започнал да застрашава и славянските княжества около р. Драва и езерото Балатон, подвластни на франките. Людовик Немски бил безсилен да го възпре. Големият му поход от 855 г. не постигнал нищо; дори действията му срещу чехите били безуспешни. Ростислав дори подкрепил Карломан в бунта му срещу Людовик, макар и благоразумно да не отишъл твърде далеч в помощта си към бунтовния син. През 862 г. Ростислав вече управлявал истинска империя, която се простирала от Тиса и Балатон до околностите на Виена и до горното течение на Одер и Висла и Централните Карпати, като Бохемия предано охранявала фланга му. Немските летописци изразяват страхопочитанието си пред него, като го наричат крал — титла, която пазели само за велики независими владетели.166
Сега в Европа имало четири велики сили: на изток и на запад — двете християнски империи167, а между тях — двете варварски държави. Това положение било твърде просто, а равновесието на силите — прекалено крехко, за да се запази задълго. Първият ход бил направен от Ростислав. От дълго време той кокетирал с християнството, но бил изправен пред същите проблеми, каквито имали и българите. За моравците християнството било свързано с франкското влияние: мисионерите, които заливали страната, били оръдия на епископа на Пасау и Людовик Немски. И все пак християнството привличало Ростислав. То щяло да издигне престижа му и да обогати културата му. То можело и да обедини по-здраво неговото княжество. Но той искал църквата му да бъде национална, а не немска или латинска. Търсещият ум на Ростислав намерил ново решение.
В началото на 862 г. в Константинопол пристигнали пратеници от Моравия и поискали от императора да им изпрати учител, който да проповядва правата вяра на езика на славяните.168
[#1 В надписите се срещат следните варианти: Ωμορτάγ, Ωμουρτάγ, Ωμυρταγ и Ομουρτάγ Гърците го наричат Ματράγων, Μοραάγων и Ομβριτάγος (на два пъти погрешно — Κρυτάγων и Κουτράγων). На латински името му се появява като Omortag и Omartag. Вж. Златарски. Цит. съч., с. 292—3. Че Омуртаг е син на Крум, а не негов брат, както твърди Дворник (Цит. съч., с. 39), се посочва недвусмислено от Theophilactus, Historia XV Martyrum (p. 192) и се подразбира от Шуменския надпис на Маламир (вж. по-долу, с 219). Според Теофилакт (цит. място) Омуртаг е непосредствен приемник на Крум; същото се подразбира и от Theophanes Continuants (p. 217).]
[#4 Genesius, p. 13; Theophanes Continuatus, p. 26; по-подробно в Epistolae Synodicae Orientalium ad Theophilum, p. 368. Може би ce има предвид походът на Лъв V от 813 г., който бил успешен, но според мен трябва да отнесем това към малко по-късна дата.]
[#9 Близо до Бакаджик, малко по на юг от първия вал се намира втори, дълъг около 800 м. Той е известен като Циганската Еркесия; според легендата войските на „царя“ били изпратени другаде и работата била продължена от цигани. Но циганите нехайно променили посоката на вала; тя била коригирана от войниците след завръщането им. (Абоба — Плиска, с 542—3).]
[#17 „Εκ θεού αρχ(ω)ν“.]
[#21 След „Тича“ следва „Μετ…“. Успенски го разчита като „μετ[ηνεγκε“. Бъри приема този прочит с големи съмнения. Златарски го чете като „μετ[όπισθεν τήν αύλήν.“ Струва ми се, че макар и с по-ясен смисъл, този израз е прекалено дълъг.]
[#29 Абоба — Плиска, с. 524—5. Изглежда реките са играели ролята на преграда. Всъщност по Омуртагово време реките Тича и Днепър явно са служили за граница. От Responsa Nicolai, XXV научаваме колко високо са ценели прабългарите своите погранични окопи.]
[#38 Ibid., p. 360.]
[#48 Вж. по-горе, с 76.]
В християнския свят бушувала война — водела се духовна битка, в която се решавали съдбините на европейските държави. По някакъв каприз на съдбата на света се появили едновременно двама от най-великите водачи в църковната история, чиито амбиции и възгледи неизбежно щели да се сблъскат. През април 858 г. благодарение на влиянието на нищо не подозиращия западен император Луи II на папския престол в Рим се възкачил някой си Николай. Осем месеца по-късно, точно на Коледа, кесарят Варда, регент на Източната империя, след като доста безцеремонно свалил бившия константинополски патриарх Игна-тий, поставил на негово място своя приятел, първия секретар Фотий.
Папа Николай I притежавал неизчерпаема енергия и решителност, бил смел и далновиден и се славел сред последователите си като човек на делото. Всичките му способности били насочени към една бляскава цел — световното господство на римската църква. Християнският свят все още представлявал едно цяло, с изключение на далечния юг и изток, където копти, арменци и несторианци се отдавали на своите ереси, а духовните му върхове се заемали от пет патриаршески престола — на Рим, Антиохия, Александрия, Йерусалим и Константинопол. Измежду тези патриаршии открай време водеща била Римската — престолът на св. Петър. Нейната юрисдикция се простирала над цяла християнска Европа на север и на запад от Адриатическо море (без Сицилия и Калабрия) — територия, която през последните векове се била разширила неимоверно с разпространяването на цивилизацията по бреговете на Балтийско и Северно море. В сравнение с римския си съперник константинополският патриарх бил парвеню; той се появил последен, но се радвал на голяма власт, благодарение на връзките си с Източната империя, на чиито провинции бил духовен владетел. Останалите патриаршии вече нямали особено влияние — те обхващали територии, подвластни на неверниците. Макар че патриаршиите се нареждали по старшинство, с изключение на Римската, нито една от тях нямала господство над останалите. Единственият върховен орган на църквата бил Вселенският събор, на който всички изпращали свои представители. Такива представители били канени и на по-маловажните синоди и събори във всяка една от патриаршиите, но освен в Константинопол, те се свиквали рядко; останалите патриарси, които били по-независими от светската власт, гледали на тях като на заплаха за собственото си влияние.169
Николай искал да промени всичко това. Той бил пръв сред равни, но възнамерявал да стане върховен епископ. Имал обаче затруднения дори и сред собственото си паство. Немската църква открай време била под силното влияние на светската власт и се подчинявала на прищевките на немските монарси. Но Николай се оказал достоен противник. Конфликтът достигнал връхната си точка през 863 г. във връзка със своеволната женитба на Лотар Лотарингски. Тогава папата победоносно наложил правото си на върховно решение и хвърлил предизвикателство в лицето на целия велик род на Каролингите. В същото време той насочвал вниманието си на изток, към съперническата империя, където незаконното избиране на Фотий за патриарх предоставяло отличен повод за намеса.
Но Николай слабо познавал човека, с когото се захващал. Фотий бил невероятно начетен — дотолкова, че някои го подозирали в магьосничество; освен това той бил не по-малко решителен и смел от римския си съперник, но далеч по-изкусен и надарен с по-богато въображение, и познавал много по-добре своите подчинени. Двубоят започнал през 860 г. Първоначално Николай се опитал да сключи сделка: да признае Фотий, ако получи в замяна епархиите Калабрия и Илирик, които принадлежали на Рим до заемането на престола от Лъв III. Фотий надхитрил папските легати и написал до Николай писма, изпълнени с безупречна вежливост, но те звучали като обръщение на равен към равен. Положението непрекъснато се влошавало. Николай се чувствувал все по-оскърбен и кипял от гняв, а патриархът, сигурен в подкрепата на светската власт у дома си — все по-уверен и независим. Най-после, през април 863 г., папата официално отлъчил Фотий от църквата, а той на свой ред невъзмутимо му отвърнал със същото.
В разгара на тази буря пратениците на Ростислав пристигнали в Константинопол. Ростислав много добре знаел какво става в момента и бил отлично подготвен. Както и василевсът, той искал да има църква, подчинена на светската власт. Той знаел, че нито Германия, нито Рим ще му я дадат; но Константинопол, който на теория защитавал духовната независимост, а на практика бил твърде далеч, за да контролира такава църква, сега щял да му помогне. Нещо повече, благосклонността на Империята би му била от полза, ако възникнели неприятности с неговия нов могъщ съсед — българския хан.
Император Михаил на драго сърце приел пратениците. Неговият чичо, кесарят Варда, който управлявал от негово име, и патриархът се сетили за своя общ приятел Константин Философ, грък от Солун, по-известен с името, което приел на смъртното си ложе, Кирил — опитен мисионер и прочут филолог. И така Кирил и неговият по-стар брат Методий заминали за Моравия, въоръжени с азбука, чрез която щели да преведат светите книги на езика на славяните.170
Мълвата за това пратеничество и последвалата го мисия развълнувала европейските владетелски дворове. Българският княз Борис веднага заподозрян политически умисъл. Той предприел естествените предпазни мерки — влязъл в преговори с Людовик Немски. По-късно през същата година (862), когато синът на Людовик и маркграф на Източната марка Карломан въстанал срещу баща си с помощта на Моравия, българите подкрепили немския крал като негови близки съюзници.171 Условията на договора с Людовик не са ни известни, но сред тях несъмнено е имало едно, което подтикнало правителството в Константинопол към действие. Подобно на Ростислав, Борис спекулирал с християнската религия и сега се готвел да я приеме от немския двор.172
За причините за покръстването на хана се носели най-различни легенди. Някои разказвали за един гръцки роб, монах на име Теодор Куфара, който положил много усилия, за да приобщи своя повелител към християнската вяра. След известно време Куфара бил разменен от императрица Теодора срещу сестрата на хана, знатна пленница в Константинопол. Но тя била приела християнството и на свой ред използувала влиянието си, за да склони своя брат. Въпреки всичко Борис не отстъпвал, докато страната не била сполетяна от ужасен глад и старите езически божества не могли да я избавят. Отчаян, ханът се обърнал към бога на сестра си и на своя роб и той му помогнал. От благодарност ханът станал християнин.173 Втората легенда е по-проста. На един гръцки живописец на име Методий било поръчано да нарисува върху стените на ханския дворец ловни сцени. Но изведнъж, подтикнат от внезапна прищявка, Борис му наредил вместо това да нарисува някаква страшна сцена. Набожният Методий, който бил монах, решил, че няма нищо по-ужасно от Страшния съд и затова изобразил с поразяващ реализъм наказанията, отредени на грешниците и възнаграждава-нето на праведниците. Тогава, обладан от страх пред бога, ханът преминал в редовете на праведните.174 Според други пък правата вяра просто била наложена в България със силата на византийското оръжие и дипломация.175
Легендата за Методий, макар и привлекателна с вярата си в силата на изкуството, вероято е недостоверна. От нея подозрително лъха на монашески наивитет. Но легендата за Куфара може и да е вярна, в основни линии. Влиянието, което образованите роби са имали над своите господари, ясно проличава от случая с Енравота, от друга страна, твърде вероятно е някоя сестра на хана да е била пленена и да е приела християнството в Константинопол, а след завръщането си да е използвала своето влияние. Но последният, решаващ фактор били императорските войски.
Опасността от разпространяването на Каролингското влияние на Балканите посредством религията сериозно разтревожила Константинопол. Влиянието на Каролингите означавало в крайна сметка гсподство на Рим. Наистина, в момента немските епископи се бунтували срещу суровото папско управление, но това бил немощен бунт, който едва ли можел да се надява на успех. По всяко време императорът би бил недоволен от намесата на Рим в такава близост до своята столица. Но сега, в разгара на борбата между Николай и Фотий, то било немислимо. Но имало и един изход, един начин да се обърне всичко в полза на Империята. Император Михаил събрал войските си на границата и изпратил флотата си покрай черноморския бряг.
Моментът бил удобен за нанасяне на удар. Българските войски се намирали далеч на север, въвлечени в борбата срещу Карломан и моравците. Нещо повече, явно с божия намеса, България била сполетяна от нечуван глад. Борис бил безсилен и благоразумно не оказал съпротива. Още щом научил за нашествието, той известил императора, че приема неговите условия за сключване на мир.176
Михаил и съветниците му желаели да се покажат благосклонни. За да залъжат хана, те признали властта му в Северна Македония, до граничната линия, минаваща приблизително от реките Черни Дрин, Девол, Озум и Воюса, покрай пл. Грамос на север към Островското езеро и включваща всички земи около Охридското и Преспанското езеро.177 Но в замяна Борис трябвало да разтрогне военния си съюз с немския крал и да не влиза в никакви по-близки отношения с него, като се ограничи само със запазване на мира. Най-важното условие обаче било Борис и народът му да приемат християнството, и то от Константинопол. Борис приел тези условия, като дори изненадал гърците със своята готовност да промени вярата си. Неговите пратеници в Константинопол били покръстени още там, като гаранция за намеренията на своя владетел. Най-после в началото на септември 865 г.178 бил покръстен и самият хан, като приел името на своя кръстник, император Михаил.179
В извършването на този велик революционен акт Борис бил воден не само от духовни подбуди и от дипломатическите потребности на дадения момент, но и от мъдрото си прозрение за политическите последици в самата държава. До този момент ролята на държавна религия играело прабългарското идолопо-клонничество, примитивен култ към небесните тела и природните стихии, а славяните били принудени да се придържат, доколкото могат, към вярванията на своите господари. Християнството щяло да бъде обща за всички религия, еднакво благосклонна към прабългари и славяни. Нещо повече, езиче-ството вероятно било обвързано със старите прабългарски институции, с родовата система, която хановете отдавна се опитвали да премахнат. Навярно много от родовете претендирали за божествен произход и затова никога нямало да признаят на хана нещо повече от обикновено старшинство. А християнството давало на константинополския император божествена неприкосновеност, която го издигала далеч над всичките му подчинени. Борис също желаел такъв ореол; той също искал да бъде божи наместник, издигнат на висота, недосегаема дори за най-високопоставените му поданици.
Борис започнал масово покръстване: всички негови поданици трябвало да приемат обреда на кръщението. Но цялата страна не можела да бъде християнизирана така лесно. Прабългарската аристокрация също преценявала трезво положението. Някои от болярите може и да са държали на старата си религия; но несъмнено всички до един са държали на правата си. В недоволството си те подбудили народа от десетте комитата на държавата да се разбунтува срещу хана и скоро Борис се оказал обграден в двореца си в Плиска от огромна разгневена тълпа. Истинско чудо било, че ханът, подкрепен само от неколцина верни последователи, изобщо успял да се спаси. Сред народа се понесли слухове за божия намеса; а докато дошла до Западна Европа, мълвата вече била достигнала внушителни размери. Във Франция се говорело, че с Борис останали едва 48 привърженици християни.180 С отчаяна смелост той ги повел срещу тълпите, с Христовото име на уста и с божия кръст на гърди. Но щом портите се отворили, там се появили седем духовници със запалени свещи в ръка. Тогава разгневените тълпи станали свидетели на странни неща. Дворецът сякаш избухнал в пламъци и като че ли всеки момент щял да се сгромоляса върху главите им. Конете на Борисовите привърженици се вдигнали на задните си крака и с предните ритали бунтовниците. Обзети от ужас, те не били в състояние нито да се бият, нито да избягат, и се проснали по очи на земята.
Така или иначе, бунтът бил потушен и Борис успял да си отмъсти по начин, неподобаващ за един новоспечелен привърженик на християнското милосърдие, но благотворен за страната му. Петдесет и двама боляри, водачи на бунта, били избити заедно със семействата им. По този начин главите на родовете-съперници на владетеля били унищожени веднъж завинаги. Бунтовниците от средните и низши класи били пощадени и помилвани — тяхната съпротива била продиктувана от чисто религиозни, а не от политически подбуди. Те нямали социални предразсъдъци срещу покръстването.
Но макар и болярите да били смазани, покръстването не дало веднага очаквания от Борис резултат. В договора императорът недвусмислено бил посочил, че новооснованата църква трябва да бъде духовно подчинена на Константинопол ската патриаршия. Затова България била залята от гръцки духовници, дошли да организират новата църква и да проповядват правата вяра, а самият патриарх изпратил послание до българския владетел — „пресветлия и възлюбен наш син Михаил, княз български, благородна и истинска рожба на духовните ми болки.“ Писмото е извънредно дълго и на първо място съдържа изложение на всички догми на вярата, утвърдени от седемте вселенски събора. После, след като засяга накратко общите морални норми, показвайки как са възникнали от двете заповеди на Новия завет, патриархът излага задълженията на един добър княз в близо сто изискани афоризми и проницателни коментари, събрали цялата мъдрост на евреите и на гръцките философи. Оттогава насам историците не могат да се начудят на този порой от покровителствени напътствия и метафизични разсъждения, излял се върху един обикновен варварин, който търсел отговор на далеч по-прости проблеми — дали е неприлично да се носят гащи и дали тюрбанът може да се смята за шапка. Но Фотий си знаел работата. Висшите служители на църквата не бивало да се занимават с дреболии; тяхно задължение било да внушават респект, а не да се домогват до нечие доверие. Тайнствата на правата вяра били в ръцете на патриарха. По този начин, като не успял да разбере нищо от онова, което явно било най-обикновена тема за разговор в Константинопол, ханът бил заставен да осъзнае положението на своята страна спрямо Империята. Фотий гледал далеч напред; той запазил достойнството си непокътнато, макар и да пожертвувал потребностите на момента.
„Възлюбленият син Михаил“ бил респектирай, но неудовлетворен. Да бъдеш християнин се оказало по-трудно, отколкото си го представял. Прииждащите гръцки духовници се опитвали да проповядват на гръцки — подход, който имал успех сред славянското население на Империята, но не се харесвал особено на българското правителство. Нещо повече, много от тези гръцки проповедници били твърде посредствени — някои не били достатъчно способни, за да си осигурят добри църковни постове в пределите на Империята и затова трябвало да си търсят късмета из чужди земи. А заедно с тях в България придошли и мисионери от други вероизповедания. С гърците пристигнали и много арменци; вероятно някои от тях са били просто еретици-монофизити, но имало и други, далеч по-опасни и влиятелни — павликяните, които разнасяли семената на гибелно примамливата вяра в дуализма. Междувременно Каролингите от север, осигурени чрез новия си съюз с Константинопол, започнали да изпращат немски мисионери и правели всичко възможно да насаждат влиянието си. А през цялото време папа Николай I изчаквал удобен момент да се намеси. Толкова много народи и различни религии горели от желание да помогнат, а никой не давал на хана така необходимите му прости напътствия как да създаде в страната си църковна организация, която да не противоречи твърде много на традициите й и да бъде изцяло подчинена на светската му власт.
За една година след въвеждането на християнството Борис значително помъдрял. Сега положението му било по-сигурно — по северната му граница царял мир, а в страната вече нямало нито размирни боляри, нито глад. Освен това той бил недоволен от гърците. Властите в Константинопол се отнасяли с него като с беден варварин, опитвали се да държат църквата здраво в ръцете си и не позволявали тя да премине в негова власт, като отказвали да му дадат дори и епископ. Затова Борис обърнал погледа си в друга посока. Борбата между папата и Фотий достигала връхната си точка. Изумен и изпълнен със злорадство, Фотий бил открил, че папата е привърженик на чудовищната и непростима ерес за двойнствения произход на Светия дух, и подготвял изобличение, което да предизвика възмущението на всички истински християни.181 Борис нямал утвърдени възгледи по въпроса за мистичната симетрия на триъгълника. Но той все пак разбирал, че с намесата си би могъл да повлияе върху хода на борбата. През август 866 г. български пратеници — Петър, братовчед на хана, Йоан и Мартин — пристигнали в Рим с богати и свещени дарове и от името на Борис помолили папата да им изпрати епископ и свещеници. Пратениците донесли със себе си и списък от 106 въпроса, по които техният владетел искал мнението на папата.182 А в случай, че Рим му откажел, Борис се обърнал с подобна молба и към Людовик Немски в Регенсбург. Людовик се съгласил, но когато изпратените от него духовници пристигнали в България, те заварили местата си вече заети и веднага се върнали в Германия.183
Тази неочаквана подкрепа извънредно много зарадвала папата. Той веднага изпратил в България група духовници с изобилие от книги, държавна утвар, одежди и други атрибути на вярата. Водели ги двама от най-способните му епископи — Павел Популонски и Формоза Портуенски. В същото време той изпратил подробни отговори на всички, дори и най-незначителни въпроси, поставени му от Борис.
„Отговорите“ на папа Николай представляват документ, съвършено различен от изисканото, дълбокомислено богословско послание на Фотий. Те били написани просто и предразполагащо и съдържали полезни напътствия. Въпросите на Борис били свързани почти изцяло с религиозните обреди и обичаи — в кои дни трябва да се пости, какво облекло да се носи в църква, дали по-строгите форми на въздържание, изисквани от гръцките свещеници, са наистина задължителни. Имало и няколко въпроса, свързани с един грък, който се представил за духовник и покръстил много българи; трябвало ли те да бъдат кръстени отново? Но Борис искал съвет дори и по въпроси, отнасящи се по-скоро до гражданското право, като например наказанията за убийство, както и по чисто светски проблеми — дали да продължава да се храни сам и какво е мнениетс на папата за облеклото му. Николай внимавал много да не стовари прекалено тежко бреме върху плещите на един народ, който бил все още нецивилизован и неопитен. Що се отнася до въздържанието, макар и строг, той порицал много от усложненията, въведени от гърците; не било необходимо да се пости и в сряда, освен в петък, а също да се избягва къпането и в двата дни, нито пък да се яде месо от животно, убито от скопец (макар че не бивало да се яде животно, уловено от християнин, но убито от езичник или пък обратното). Гащите били допустими, но гърците с право настоявали, че тюрбаните, както и всякакъв друг вид шапка, трябва да се свалят в църква, а жените естествено трябвало да влизат в църква с покрити глави.184 Папата разобличил гръцкия обичай на sortes biblicae, както и един дълъг списък от езически суеверия.185 Що се отнася до нежеланието на хана да се храни в компания, това можело да се смята за липса на добри обноски, но не и на липса на блогочестивост.186 Въпросът за убийството бил предмет на гражданското законодателство, но правото на убежище в християнския храм трябвало да се спазва.187 Многоженството, което се равнявало на прелюбодейство, било далеч по-тежко престъпление. Всички излишни съпруги трябвало да бъдат отстранени, а свещеникът да наложи съответно покаяние.188 Николай също така изразил желание ханът да смекчи твърде суровите си наказания. Той му показал колко безполезно и варварско е да се изтръгват показания с помощта на мъчения и осъдил мерките на Борис спрямо бунтовниците. Той дори смятал, че ханът е постъпил прекалено сурово, като е отрязал носа на онзи грък, който се представял за духовник.189 Дори и най-непреклонните езичници, макар и да се налагало да бъдат избягвани от праведните християни, трябвало да бъдат спечелвани чрез убеждение. Само един вид престъпници трябвало да се наказват безмилостно — вероотстъпниците, които се заклевали във вярност към християнството, а след това отново се връщали към езичеството. Това бил единственият непростим грях.190
Борис бил запитал също и дали страната му би могла да има свой патриарх. Николай трябвало да бъде предпазлив в отговора си. Западната църква, която оглавявал, се отнасяла с недоверие към патриарсите. Въпросът на Борис бил породен от просто душното му желание да бъде равен с Източния император. Отговорът на папата бил уклончив: Борис щял да има свои епископи, а по-късно, когато българската църква се разраснела — и архиепископ; едва след това можело да се помисли и за патриарх. Константинопол не желаел да му даде дори и епископи, затова Борис трябвало засега да се задоволи с обещанието за архиепископ от Рим.191
Римските духовници се заловили за работа с похвално усърдие. Борис им предоставил неограничени права във владенията си, като прогонил всички други духовници и мисионери. Латинският заменил гръцкия като богослужебен език. Римските мисионери започнали да строят църкви и да просвещават паството, внасяйки светлината на християнската вяра и в най-мрачните домове, като същевременно проповядвали благочестиво покорство спрямо светската власт. Борис ликувал. По стария обичай на прабългарите, стиснал косите си в ръка, той се заклел във вечна вярност към престола на св. Петър.192 Папският двор също бил във възторг и превъзнасял достойнствата на хана из целия западен свят. С изключение на Константинопол, всички били доволни.
Тази победа се дължала най-вече на такта и обаянието на един човек — Формоза Портуенски. Той спечелил изцяло любовта и доверието на хана и Борис спрял върху него избора си за патриарх, какъвто все още се надявал да получи от Рим. Една година по-късно, през 867 г., той изпратил в Рим ново пратеничество с искането Формоза да бъде ръкоположен поне за архиепископ.193 Но Николай не бил свикнал да му нареждат; Борис трябвало да разбере какво представлява римската църква. Ако той бил посочил когото и да било друг освен Формоза, вероятно молбата му щяла да бъде удовлетворена. Но в папския двор започвали да гледат на Формоза с недоверие. Първоначално той бил сметнат за подходящ да отиде в България заради всеизвестната си омраза към гърците. Но той бил прекомерно амбициозен и може би насърчавал мечтите на Борис за автономна българска църква, на която да стане независим патриарх. Известно е поне, че Борис винаги енергично подкрепял исканията на Формоза.194 Николай бил изпълнен с подозрения: той напомнил на хана, че Формоза е епископ на Порто и диоцезът му се нуждае от него след толкова продължително отсъствие. Той отзовал първите си пратеници и на тяхно място изпратил в България двама нови епископи: Гримуалд Полимар-тийски и Доминик Тривенски.195
Това разгневило българите, но папата смятал, че сега вече може да си го позволи. Обстановката в Европа се била изменила. През септемри 867 г. император Михаил бил убит от коняря, с когото бил завързал ексцентрична дружба, и Василий Македонец заел мястото на жертвата. Василий се стремял към популярност; освен това той кроял планове за Италия и Илирик, които щели да бъдат подпомогнати от добри отношения с Рим. Дори в Константинопол Фотий имал врагове, които не му били простили за стореното спрямо Игнатий. Василий незабавно отстранил Фотий от патриаршеския престол и върнал на него Игнатий. След това изпратил послание до папата, с което канел негови представители на събор, на който миналото щяло да бъде забравено, щяло да се утвърди официално старшинството на Рим и да се загатне върховенството му и думата „Filioque“196 изобщо нямало да се споменава. В това Николай съзрял пълното тържество на Рим и на отстъпчивата му политика бил сложен край. Но той твърде малко познавал владетелите, с които си имал работа — самозванеца Василий и бившия варварин Борис.
Не му и било писано да разбере истината за тях. На 13 ноември 867 г. той умрял със самочувствието на победител.197
Неговият приемник Адриан И бил личен враг на Формоза. По-твърдо от всякога папският двор отказал да задоволи искането на българите. Гримуалд и Доминик продължили по пътя си към България, а Формоза и Павел Популонски трябвало да се върнат при своите паства, останали без водач. Но Борис не се отказвал от надеждата да има архиепископ, избран от самия него — ако не Формоза, то някой друг, който лично му допадал. Имало един дякон на име Марин, когото Николай бил изпратил с мисия в Константинопол в разгара на войната си с Фотий. Императорът отказал да го допусне в пределите на Империята и той намерил подслон в българския двор, където спечелил приятелството на хана. Той нямал диоцез, който да го призовава — защо тогава да не стане архиепископ на България? Заедно със завръщащите се епископи към Рим потеглило второ пратеничество, отново водено от Петър. Но Адриан II бил непреклонен. Борис трябвало веднъж завинаги да разбере, че папата има намерение да назначава само този, когото той намери за добре, и то във всички краища на духовните си владения.
Към края на 869 г. в Константинопол се събрали представители на всички патриаршии на събор, известен с гръмкото име Осми вселенски събор. Папските легати — епископите Стефан Непийски и Донат Остийски и приятелят на Борис, Марин — се държали с цялото самодоволство на несъмнени победители. Но не всичко преминало така гладко, както очаквали. Император Василий бил на различно мнение относно процедурата по процеса на Фотий. Обаче те се придържали към инструкциите си и накрая удържали победа. На 28 февруари 870 г. съборът бил закрит, при нараснала враждебност от страна на всички присъствуващи, но папските пратеници били удовлетворени от постигнатото. Три дена по-късно неуморният Петър, пратеник на своя братовчед, българския хан198, пристигнал в Константинопол, за да узнае от Вселенския събор на коя патриаршия трябва да се подчинява България. Василий отново свикал събора. Представителите на източните патриаршии, приети добре от Василий и споделящи неприязънта на гърците към претенциите на Рим, охотно се присъединили към гръцките епископи и подкрепили историческата истина, като отговорили, че България е подчинена на Константинопол. Папските пратеници представлявали незначително малцинство и могли единствено да изразят своя протест. След това те омърлушено потегили обратно към своя господар. По ирония на съдбата се забавили девет месеца, по-голямата част от които прекарали в плен на далматински пирати. Игнатий едва изчакал заминаването им и на 4 март ръкоположил архиепископ и епископи на България — вероятно посочени от Борис.199
Положението коренно се променило. Сега границата била затворена за римските проповедници, а римските епископи били изгонени позорно.200 Вместо латински, в църквите отново прозвучал гръцки език. Борис бил доволен. Той показал на великите първосвещеници, че трябва да се отнасят към него с уважение, а гърците, които действували по-гъвкаво от латините, си извлекли поука. Българската църква пак била подвластна на Константинополската патриаршия, но сега яремът бил значително по-лек. Архиепископът на България бил втори по ранг след патриарха, а българският владетел негласно се ползувал със същите права спрямо висшите си църковни служители, както и императорът. Така Борисовата мечта за автономна църква се осъществила на практика. Но Константинопол си запазил формалното върховенство, в случай че някога, в далечно бъдеще, то се окажело от полза.
Тези новини били страховит удар за Рим. Папата изобщо не бил очаквал подобно непокорство и неблагодарност от един варварин, нито пък такова лукавство и дързост от страна на благия стар патриарх, към когото, като жертва на Фотий, той благоволявал да се отнася с доверие. Той изпратил до Василий писмо, в което с тон на обида и изненада поискал обяснение за станалото.201 Но Василий, макар и приятелски настроен, бил непоколебим. Когато през декември 872 г. Адриан умрял, положението с нищо не се било променило.
Но Рим не губел надежда. Там все още не можели да повярват, че тази победа, това разпростиране на влиянието им почти до самите порти на омразния патриаршески град, са били така мимолетни. Цялата енергия на римската църква се насочила към отвоюването на оспорваните земи. Дори на север достигнал отзвук от кипящата борба. Вече било изминало едно десетилетие, откакто Солунските братя се отправили да покръстват Моравия. С помощта на тяхната славянска литургия и доброжелателството на моравските владетели — великия княз Ростислав и Коцел, княз на земите около езерото Балатон — делото им се увенчало с успех. Но за да осигури неговата дълготрайност, Кирил решил, със забележителна за един приятел на Фотий широта на възгледите, че постигналото трябва да бъде утвърдено от Рим. Константинопол бил твърде далеч, отвъд обширните български владения, за да може непрекъснато да бди и да закриля делото им. Обаче тези първоначални стъпки на Кирил доста смутили папския двор. Папата не можел безрезервно да одобри една мисия, която не утвърждавала латинския език. Но в отчаяната си борба срещу Фотий папа Николай бил готов да спечели такава голяма придобивка, дори ако в замяна трябвало да признае славянската литургия. За да подсигури бъдещето на това начинание, той повикал двамата братя в Рим. Николай умрял, преди те да пристигнат, а приемникът му Адриан бил по-безкомпромисен политик. Но виждайки подкрепата, която им оказвала светската власт в Моравия, и с константинополската заплаха зад гърба си Адриан нямал друг избор, освен да ги приеме с почести202 и да одобри всичко, извършено от тях. За да затвори устата на опозицията, той наредил учениците им да бъдат ръкоположени за свещеници от прословутия гръкомразец Формоза. По време на пребиваването си в Рим Кирил, по-младият, но по-надарен от братята починал и Методий трябвало да продължи общото им дело сам.
Методий се върнал в Моравия, упълномощен да използува славянското богослужение по свое усмотрение. Адриан бил решил да му даде диоцез, но подробностите все още не били уточнени, когато дошла вестта за ужасната измяна на българите.
Адриан незабавно подчинил моравската си политика на българската. Надявайки се да използува славянското богослужение като средство да впримчи българите, той възстановил за Методий стария диоцез Сирмиум, чието седалище се намирало до самите предели на българската държава, а юрисдикцията му се разпростирала по дължината на северозападната й граница. Но този примамлив план не можал да се приложи на практика. При завръщането си Методий заварил своя покровител Ростислав свален, а неговият племенник и приемник Светополк, макар че си извоювал независимост и владения, надхвърлящи дори онези на чичо му, бил поклонник на немската култура и презирал славянското богослужение като плебейско и лишено от внуши-телност. С негова подкрепа немските епископи успели да осъдят и затворят доблестния мисионер, обявявайки го за нагъл самозванец. Преди протестът му да стигне до Рим, папа Адриан умрял и мястото му заел Йоан VIII.203
Йоан VIII не бил преживял разочарованието от българите. Традицията на Николай била забравена; Рим се върнал към политиката на силата и неотстъпчивостта. Йоан смятал, че може да сплаши българите и да ги принуди към подчинение. Една от първите му работи била да изпрати на Борис писмо, в което заплашвал българите и цялото гръцко духовество, че ще ги отлъчи от църквата и ще „поставим вашия дял редом със самия дявол, комуто подражавахте.“204 Междувременно, без да държи сметка за силното влияние на Методий и доверявайки се на слабостта на Светополк към латинския език, той освободил Методий от немския затвор, но му забранил да извършва богослужение на славянски език. Методий бил в безизходица. В името на християнството той пренебрегнал забраната, но обстановката съвсем не била благоприятна за спечелване на съседите му за каузата на Рим.
Борис останал равнодушен към заплахите на папата, още повече, че в Хърватско и по Далматинското крайбрежие латинското влияние отмирало и тукашните държави придобивали независимост или попадали под властта на Източната империя. Опитът показал на Йоан, че трябва да приложи по-умерени методи. През февруари 875 г. той написал ново писмо до българския владетел, с което отново строго забранявал на българите да приемат причастие от гръцки свещеници, под заплахата, че ще бъдат прогласени за схизматици.205 В отговор Борис изпратил свои пратеници в Рим, за да засвидетелствуват почитта му, но продължил да покровителствува гръцкото духовенство. Едновременно изпратеното писмо на папата до императора с искане Игнатий да бъде изправен на съд в Рим оказало още по-слабо въздействие.206
Но Йоан бил неуморим. През април 878 г. неговите легати — епископите Евгений Остийски и Павел Анконски — тръгнали за Константинопол с поръчение по пътя да се отбият в двора на българския хан. Сега Йоан се опитвал да приложи нов метод. Легатите носели със себе си четири писма за България. Първото било адресирано до гръцките епископи в България и категорично им заповядвало в срок от 30 дни да напуснат диоцеза, който бил част от Илирик и следователно принадлежал на Рим.207 Второто писмо било до Борис. В него Йоан възприел тона на Николай. Борис бил приветствуван най-сърдечно; папата само искал да го предупреди за опасностите, на които се излага, като се придържа към Константинопол — гнездо на безброй схизми и ереси. Той напомнял на хана за съдбата на готите, които били покръстени от гърците и скоро станали жертва на ужасното арианство.208 Третото писмо било до Петър, родственика на Борис, който два пъти взел участие в пратеничествата до Рим. Йоан се обръщал към него като към близък приятел и го молел да използва влиянието си над хана, за па го убеди да се обърне отново към престола на св. Петър. Четвъртото било до един друг български велможа, вероятно самия брат на Борис — монаха Докс; в него папата настойчиво го умолявал да направи каквото му е по силите, за да подкрепи делото на Рим. След като предали писмата, епископите продължили към Константинопол, с писмо до Игнатий, в което папата му заповядвал, със същия остър език, както и в писмото до гръцките епископи в България, да изтегли духовниците си оттам в срок от 30 дни, под категоричната заплаха за отлъчване от църквата.209 В писмото си до император Василий той изисквал от него да окаже съдействие на папските легати при изпълнението на задачите им.210 Но всички тези писма били написани твърде късно. На 23 октомври 877 г. престарелият патриарх Игнатий бил починал. Веднага след смъртта му Василий изумил света, като поставил на негово място съперника му, бившия патриарх Фотий.211
В Рим и Константинопол положението коренно се променило. Но в България всичко си продължавало по старому. Нито ханът, нито велможите му отговорили на папските писма, нито пък гръцките духовници напуснали България. Но папата не искал да се откаже от надеждите си. Той трябвало да възприеме нова политика спрямо Константинопол и ако първо успеел да си възвърне влиянието в България, това щяло да му помогне много. През 879 г. той още веднъж писал на Борис и на неговите боляри Петър, Зергобул и Сондоке. Този път писмата били пратени по презвитер Йоан, папски легат в Далмация и Хърватско. Още докато папата пишел писмата си, небето над тези земи започнало да се прояснява — Седеслав, поставеният от Византия княз на Хърватско, бил свален от Бранимир, привърженик на римската фракция. Бранимир щял да се погрижи презвитер Йоан да стигне невредим до България. Този път тонът на писмото до Борис бил още по-умолителен и отстъпчив; папата се извинявал, ако нещо в предишното му пратеничество е предизвикало недоволството на хана.212
Междувременно той бил много окуражен от развитието на отношенията си с патриарха. Нагло и без всякаква логика, за да достави удоволствие на императора, Фотий поискал одобрението на папата за повторното си издигане на патриаршеския престол. Йоан, с онази злополучна страст да се пазари, която в Рим минавала за реализъм, обещал съгласието си при едно условие — условие, разкриващо най-съкровеното му желание: Константинопол да се откаже от българската църква. За негова радост и изненада, патриархът с готовност се съгласил. Папските легати отново пристигнали в Константинопол, за да вземат участие в помирителния събор.
Съборът бил открит през ноември 879 г. и преминал съвсем гладко. Императорът Василий, който бил в траур за най-големия си син, не присъствувал и Фотий ръководел събора според желанията си. Римските легати, които не знаели гръцки, не подозирали, че самореабилитирането на Фотий, прието с такъв ентусиазъм от присъствуващите 383 епископи, било улеснено от някои малки неточности в превода на папското писмо. Те също така не разбрали и че са се присъединили към решение, с което се отхвърляло папското искане да се забрани ръкополагането на миряни за епископи, както и към анатема срещу всички, които променят Никейския символ на вярата — т.е. цялата Западна църква, отговорна за въвеждането на „Filioque“. Въпросът за българската църква бил отнесен към императора, който благоволил да се произнесе в полза на Рим. Фотий си правел сметка, че в задоволството си Рим няма да оспорва валидността на решението, а от друга страна, утвърждавайки правото на императора да взима подобни решения, Константинопол си осигурявал спокойно бъдеще.213
Легатите се върнали обратно в щастливо неведение. Рим ликувал от победата си. Но папата лекомислено бил забравил, че най-голямо отношение към сделката имат самите българи. В началото на 880 г. в папския двор пристигнало пратеничество на Борис. Йоан бил изпълнен с очакване, но българският пратеник, болярин на име Функтика, само поднесъл почитанията на своя владетел и съобщил, че в България нещата вървят добре. Това било всичко. Все пак Йоан възприел събитието като добър знак. В отговор той изпратил писмо, преизпълнено с надежди214, а освен това писал и на император Василий, за да изрази задоволството си.215 Но от България не дошъл никакъв отговор. Йоан бил озадачен и разтревожен. В края на 880 г. той писал ново писмо, в което питал по какво нещастно стечение на обстоятелствата от България не идват повече пратеници — хърватският епископ Теодосий Нински му бил дал да разбере, че се подготвя ново пратеничество. Но отново не последвал отговор. Същата участ имало и следващото му писмо от 881 г.216 Йоан не можел да разбере какво се е случило. Най-сетне към края на същата година епископ Марин, бившият приятел на Борис, се върнал от мисия в Константинопол и му отворил очите за онова, което се било случило в действителност на събора от 879 г. В яростта си Йоан свалил от длъжност двамата легати, които били присъствували на събора, и отлъчил Фотий от църквата.217 Но изведнъж истината започнала да го осенява: той започнал да осъзнава защо Фотий се бил отказал така леко от правата си над България. Фотий не бил забравил българите. Той разбирал, че Борис в никакъв случай не би поискал отново да бъде зависим от Рим; порядките на Източната църква му подхождали много повече. А Борис прекрасно умеел да се грижи за себе си.
Рим претърпял поражение. Йоан бил надхитрен от патриарха; победата му била отнета с измама. България, страната, за която наследниците на св. Петър се борили с такива усилия, им се изплъзнала завинаги. Но на папа Йоан не му било писано да живее още дълго с горчивото си унижение. На 15 декември 882 г. той починал, отровен, както се говорело, от враговете си. На негово място дошъл епископ Марин; зад всичко това се криела някаква зловеща тайна.218
Борис избрал Изтока пред Запада и изборът му бил почти неизбежен. На пръв поглед изглеждало, че би било по-изгодно да предпочете властта на далечния Рим пред господството на близкия Константинопол. Но в действителност Рим не можел да му даде онова, което искал, нито пък го привличал толкова силно. В Константинопол императорът държал в ръцете си върховната власт и върховенството му било узаконено от църквата. Той бил не само кесар, но и божи наместник, следователно всичко — и кесаревото, и божието — му принадлежало. От друга страна, на Запад открай време съществувала двойнственост на властта. Римската църква отказвала да признае зависимостта си от каквато и да е светска власт. Амбициите й били интернационални и единственият й неограничен владетел бил римският папа. А той не само не допускал намесата на който и да е светски владетел, но се стремял да ръководи и мирските дела. Каквито и да са били първоначалните подбуди на Борис да приеме християнството, той несъмнено възнамерявал да използува покръстването за своите собствени цели — обединяване на страната и укрепване на самодържавието. Негов пример за подражание бил императорът; цезаропапизмът на Империята трябвало да бъде пренесен в България. Тъй като Константинопол не бил склонен да му даде независимостта, която искал, той се обърнал към Рим, но скоро разбрал, че Рим винаги се е стремял към далеч по-строг контрол. Този ход му бил от полза единствено като заплаха, с която да държи Константинопол в напрежение.
Но като оставим настрана практическите съображения, Константинопол без съмнение бил несравнимо по-внушителен за българите, отколкото Рим. Те нямали толкова далечни спомени за дните, когато Рим бил господар на света, а Константинопол бил все още само Византион, затънтен град в далечна провинция. Те виждали Рим такъв, какъвто бил по тяхно време — един мръсен град, разположен на мътна река, богат единствено на църкви, прелати и огромни разпадащи се руини. Как можел той да се сравнява с най-богатия град във вселената, Константинопол, люлка на изкуствата и знанието, с неговите кули, блестящи кубета и безкрайни стени, с търговските кораби, тълпящи се в пристанищата, с дворците, изпълнени с мозайки и гоблени, и с императора, седнал на златния си трон? Цялото това великолепие било пред очите им още от деня, когато за първи път преминали Дунава. Защо им трябвало да прекосяват суровите Албански планини и ветровитото море, за да се кланят на един умиращ град, когато пред самия им праг кипял такъв бляскав живот? Рим не можел да се мери с Константинопол по жизненост и съвършенство на цивилизацията, а и българите вече били попаднали под гръцко влияние. Гърците били построили дворците им в Плиска и Преслав, били им дали гръцката писменост, с която да пишат своята история, били им нарисували картини и изтъкали платове. Представителите на Рим не били направили нищо за тях, само им говорели на непонятен латински и им двали властни нареждания. За Борис било съвсем естествено и разумно да вземе точно такова решение.
Ако на Борис му била дадена възможността да задържи Формоза или Марин, историята може би е щяла да поеме по друг път, макар че вероятно и те като него скоро щели да възнегодуват срещу папското вмешателство. Но съдбата не позволила на тези амбициозни духовници да се отклонят от предначертаната им кариера, като се свържат с България. И двамата достигнали до висотата на папския престол, Марин през трупа на един отровен папа, а Формоза — сред бури и смутове, които не му дали мира и в гроба.
Междувременно всичко гръцко било на мода в България. Заедно с гръцките проповедници тук дошли и гръцки майстори, за да строят църкви и домове, подобаващи на християнските големци. Българите дори се надпреварвали да получат поне част от прочутата ученост на гърците. Болярите бързали да изпратят синовете си на учение в Константинопол.219 Сред тях бил и Симеон, по-малкият син на самия хан. Борис бил добре осведомен за онова, което ставало в императорския дворец. Той знаел, че там расте най-малкият син на император Василий, когото бащата готвел за патриаршеския престол. Борис намирал тази идея за превъзходна; тя била напълно в духа на цезаропапизма. По-малкият му син трябвало да замине за Константинопол и след като изтече определеното време, да се върне в България, овладял познанията на гърците, за да стане архиепископ и духовен глава на България.
Но модата се мени. На България не й било съдено да се превърне в обикновен провинциален придатък на Византия. Благодарение най-вече на своите велики ханове българите имали твърде развито национално чувство, за да се поддадат на асимилация. А имперските политици, далновидни в своята умереност и преследвани от призрака на Рим, решили да не оказват прекалено голям натиск върху България. Сега единствената им цел била да укрепват християнството в България — най-вече заради самото християнство, а не толкова заради Империята. Това била алтруистична политика, породена до голяма степен от неподправено мисионерско усърдие — и както повечето алтруистични начинания, тя вероятно щяла в края на краищата богато да се отплати.
Към края на 881 г., когато папата и патриархът все още били официално в приятелски отношения, в Константинопол пристигнал бележит гост — Методий, надживелият своя брат славянски апостол.220 Той отдавна желаел да посети отново родината си, а император Василий и старият му приятел Фотий имали да обсъждат с него много неща. Той се върнал в Моравия на следващата пролет221, но Василий задържал при себе си един славянски свещеник и един дякон, заедно с богослужебните книги, които братята били написали на славянски език. Имперските управници научили за делата на големия мисионер от собствената му уста и това ги насърчило да подражават на методите му. Рим отдавна жънел плодовете от дейността на Солунските братя. Но те били изпратени от Константинопрол и сега дошло време и той да извлече полза от тях. При това Константинопол имал едно голямо предимство пред Рим: римската църква едва ли би допуснала да се извършва богослужение на какъвто и да било друг език, освен латинския. Гърците не страдали от такива предразсъдъци. Те оставяли грузинците да се молят богу на грузински, абасгите — на своя език, а и двете църкви считали себе си и били приемани радушно като подвластни на константинополския патриарх. Василий и Фотий решили, че и те трябва да се възползуват от литургията на св. Кирил. В Константинопол била основана славянска школа, вероятно с намерението да бъде използвана като база за покръстването на русите, а и за да съдействува на делото в България.222
885 г. била повратната точка в историята на славянското християнство. През тази година Методий починал в Моравия, а делото на целия му живот било на ръба на провала. В края на дните си Йоан VIII го бил подкрепил, но Марин го изоставил, а Адриан III и Стефан V продължили да действуват против него, подтиквани от козните и фалшификациите на латинския епископ на Нитра, Вихинг, и от отказа на Методий да се присъедини към ереста на Рим и да се отрече от никейския Символ на вярата. Смъртта на Методий означавала край на славянското богослужение в Централна Европа. Той бил посочил за свой приемник най-добрия си ученик, Горазд, но неговите способности били безсилни пред пороя от латински и немски интриги, подпомогнати и от светската власт в лицето на княз Светополк. Водачите на славянската църква — Горазд, Климент, Наум, Ангеларий, Лаврентий и Сава — били заловени и хвърлени в затвора, заедно с последователите си. Докато пребивавали там, била произнесена присъдата им. Много от по-незначителните духовници оставали в затвора, а по-видните били осъдени на вечно изгнание. Един ден през същата зима малка група от учениците на Кирил и Методий, начело с Климент, Наум и Ангеларий, били доведени под стража до Дунава и оставени там на произвола на съдбата.
През същата зима пратеник на император Василий посетил Венеция. Един ден, както минавал покрай сергиите на еврейските търговци, вниманието му било привлечено от някакви роби. Като разпитал, той разбрал, че това са славянски свещеници, продадени в робство като еретици от светските власти в Моравия. Знаейки интереса на своя владетел към подобни хора, той ги купил и ги довел със себе си в Константинопол. Василий бил извънредно доволен; той ги приел с почести и дори им раздал бенефиции. Скоро някои от тях заминали за България, вероятно по повеля на императора, снабдени със славянски богослужебни книги.223
Но те не били единствените, които дошли в България. Климент и сподвижниците му се спуснали по Дунава, жадувайки да стигнат до онази страна, която в очите им изглеждала като Обетованата земя на правата християнска вяра. След време те дошли до Белград, голямата погранична крепост, където управителят, таркан Борис224, ги посрещнал радушно и ги изпратил в Плиска. Ханът ги приел още по-сърдечно. Той се радвал да намери опитни и прославени славянски мисионери, които да му помогнат да стане по-малко зависим от гръцкото духовенство. А имперските управници, преследвайки алтруистич-ната си политика, не можели да възразят. Дворцовите сановници последвали примера на своя владетел: те се надпреварвали да предлагат гостоприемството си на светите гости. Сампсис Есхач настанил в дома си Климент и Наум, а Ангеларий бил подслонен от болярина Чеслав.225
Гръцкото духовенство в България не било така доволно. Позициите му не били съвсем стабилни — Василий и Фотий покровителствували славяните. Но винаги съществувала вероятността Василий и Фотий да протестират и да вземат мерки, ако нещата прекалено се влошат. Обаче гръцките духовници изгубили тази потенциална подкрепа. На 29 август 886 г. императорът починал. Неговият приемник Лъв V мразел Фотий и веднага го свалил от патриаршеския престол, на който поставил своя брат Стефан, 18-годишен младеж. Лъв, чиято младост била вгорчена от съмнения в произхода му и от несполучливия брак, бил апатичен, бездеен държавник и никога не би си направил труда да се намеси в делата на друга държава. А и патриархът, със своята младост и неопитност, бил също толкова ненадежден. Но гръцките духовници имали една сигурна опора: самият Борис се опасявал да не предизвика недоволството им. За него положението било доста трудно. Народът, селяните славяни, приемали християнството доброволно, макар и без особен ентусиазъм. Но прабългарската аристокрация, оредяла от Борисовата разправа след бунта, отново набирала сили. Тези представители на прабългарската аристокрация, които естествено се отнасяли пренебрежително към новата религия, трудно можели да бъдат респектирани от славянски свещеници. Страхопочитание можели да им вдъхнат единствено гръцките духовници — достолепни носители на внушителна култура, йерарси с изискан начин на живот, чиито умове долавяли тънкости, недостъпни за необразованите прабългари. Борис тръгнал по единствения възможен път: гръцките духовници останали в двора му, а славянските били изпратени да проповядват християнството из страната. Скоро, вероятно през 886 г., Климент се отправил да заеме мястото си в Македония.
Македонските славяни отскоро били поданици на хана, но явно приемали господството му на драго сърце. Управляването им обаче се оказало трудно: те се присъединили към България, защото била велика славянска държава и вероятно не им се е нравело да имат управители, принадлежащи към прабългарската аристокрация. Борис решил да ги обвърже по-здраво с помощта на славянското богослужение. Християнството едва било достигнало до техните уединени долини, но желанието за покръстване вече раздвижвало целия славянски свят. Борис повел борба за душите им с Империята — единственият му политически враг на югоизток, — която им давала само гръцко богослужение и навред се стремяла да заздрави гръцкия елемент сред населението. След като славянското богослужение се наложело окончателно в Македония, с течение на времето то можело да бъде въведено във всички български земи. Гръцките духовници, така полезни в момента, трябвало един по един да бъдат заменени със славянски свещеници, докато най-накрая се осъществяла отдавнашната мечта на хана. Прабългарската аристокрация щяла да бъде удавена в морето от славяни, а ханът щял да съперничи на византийския император и да управлява велика държава, обединена, както и Империята, от две здрави спойки — общата вяра и общият език.
Така изпращането на Климент в Македония било пролог към една нова мащабна политика. За целите на тази политика Борис сменил управниците на Македония. До този момент тя била единна провинция, известна като „Колонията“.226 Борис обособил югозападните й области, известни като Кутмичевица и Девол,227 (където националистическата пропаганда и мисионерската дейност щели да бъдат от най-голяма полза) и след като отзовал местния прабългарски управител228, го заменил с нов — светско лице на име Домета,229 вероятно славянин. Същевременно той изпратил с Домета и Климент, който трябвало да играе ролята на духовен наставник и явно негов висшестоящ.230 На Климент били дадени три къщи в Деволската област, а също и къщи в Охрид и Главиница.231 Климент енергично се заел с просветителската си мисия, а Борис бил доволен, виждайки, че още в първия важен етап осъществяването на плана му потръгва така добре.
След една-две години Борис разкрил по-ясно намеренията си. По време на преселванията, които извършил с цел да заздрави гръцкия и малоазийски елемент в Македония, Никифор I бил заселил тук и много жители от Тивериупол, град във Витиния. В своя нов Тивериупол, на стотина километра северно от Солун,232 те донесли със себе си много от свещените си реликви — мощите на св. Герман и на други мъченици, убити от император Юлиан Отстъпник. Сега Тивериупол влизал в пределите на българската държава. Приблизително по същото време започнали да се носят слухове за чудодейни събития: по улиците на Тивериупол се появявали образите на св. Герман и последователите му, а костите им вършели чудеса. Мълвата стигнала до Борис и той веднага заповядал на тамошния управител, комит Таридин, да издигне църква за светите мощи в Брегалнишкия диоцез и да ги пренесе там. Вероятно църквата трябвало да краси самия град Брегалница — разрастващо се славянско селище, седалище на българска епархия. Жителите на Тивериупол били силно разгневени, че им отнемат така тачените и ценени от тях притежания. Те се разбунтували и не искали да ги дадат. Таридин трябвало да използва цялото си усърдие и такт, за да предотврати разрастването на бунта. Накрая бил постигнат компромис. Св. Герман бил оставен да почива в мир в Тивериупол, а само трима от другарите му — светии — Тимотей, Комасий и Евсевий — били преместени. Мощите им били пренесени с почести в Брегалница, като по пътя вършели чудеса. Там те били положени в новата църква; за нея били определени и свещеници, които да извършват богослужение на славянски език.233 Новото християнство завладявало България.
Борис бил доволен. Той бил превел страната си през най-големия прелом в дотогавашната й история. Когато я наследил, тя вече била велика сила: той я превърнал във велика цивилизована сила. Сега той можел да си съперничи на равна нога с франкските владетели, дори и със самия император. А църквата в страната му била под негова власт и той бил накарал света да разбере това. Умелото лавиране и упоритото постоянство накрая победили. А сега той вече се стремял към още по-високи цели, и отново успявал. Скоро България щяла да има единна национална църква, която да я обединява и да умножава славата на хана. Сега Борис можел да си почине. Неговото покръстване било чистосърдечно. Той построил много църкви и манастири не толкова от политически съображения, колкото от искрена набожност, а на чистотата и аскетизма на неговия живот отдавна се възхищавал целият християнски свят. Сега, болен и уморен, той решил да се оттегли от света и да се посвети изцяло на Бога. През 889 г. той отстъпил престола на най-големия си син Владимир и се уединил в манастир — вероятно основания от Наум голям манастир „Св. Пантелеймон“ край Преслав.234 Неговото оттегляне било достоен пример за целия християнски свят; в Германия и Италия хората говорели за благочестивия княз Борис.235
Но Борис направил за страната си нещо по-важно от покръстването: той завинаги определил съдбата й. Още от времето на Крум България трябвало да избира между два пътя: да напредва на Запад, по средното течение на Дунава, където прониквало влиянието на немската култура и където не съществувала стабилна сила, която да й се противопостави, а само бързопреходни славянски княжества, или пък да остане на Балканите, обърнала очи на изток, и да воюва срещу вечните стени на новия Рим. Омуртаг предпочел Запада, а Борис, играейки си с римската църква, едва не станал централноевропейски владетел. Но в крайна сметка той избрал християнството на Византия — християнството, което най-добре подхождало на страната му. И с това той завинаги закотвил България на Балканите.
[#13 Photius. Epistolae, VIII, pp. 628 ff.]
[#14 Nicolaus I Papa (Response, cap. CVI, p. 599) споменава за арменците, които вероятно са били еретици-павликяни. В Империята все по-иашироко се практикувало да се заселват колонии от такива еретици в провинции като Тракия, откъдето лесно можели да проникнат в България.]
[#18 Nicolaus I Papa. Responsa, cap. IV, V, LVII, XCI, pp. 570–2, 588, 596.]
[#24 Ibid., cap. LXXXIII-LXXXVI, p. 595.]
[#34 Anastasius Bibliothecarius. Vita Adriani, pp. 1393—6.]
[#46 Ibid., Ер. 67, pp. 60 ff.]
[#47 Ibid., Ep. 70, pp. 65—6 ff. За самоличността на получателя вж. Златарски, История, I, 2, с 168–70.]
[#59 Liudprandus. Antapodosis, p. 76.]
[#63 Vita S. démentis, pp. 1220–1.]
[#64 Жития св. Наумиг, ред. Лавров, с. 4—5.]