КНИГА IIIДВАТА ОРЕЛА

Глава IЦАР НА БЪЛГАРИ И РОМЕИ

От съпругата си, наречена след кръщението Мария, Борис имал шест деца — Владимир, Гаврил, Симеон, Яков, Евпраксия и Ана.236 Гаврил вероятно е умрял млад, както и Яков. Евпраксия станала монахиня, а за Ана знаем със сигурност, че се омъжила — може би за член на моравското княжеско семейство.237 Симеон дал монашески обет, а Владимир бил определен да наследи бащиния си престол.

Владимир твърде дълго бил престолонаследник. Той трябва вече да е наближавал четиридесетата си година, тъй като още в старите езически времена придружавал баща си в Сръбската война. И както всички нетърпеливи престолонаследници, той бил изпълнен с дух на недоволство към политиката на баща си. За вътрешния живот на страната по време на управлението му не се знае почти нищо освен, че през 892 г. приел пратеничество на немския крал Арнулф.238 Както изглежда, едва Борис се уединил в своя манастир, и новият хан отменил всички негови реформи. Старата прабългарска аристокрация, смазана от твърдата ръка на Борис, отново надигнала глава и Владимир попаднал под влиянието й. Болярите изпитвали неприязън към Борисовото християнство, с неговия аскетизъм и подкрепа на самодържа-вието. Като реакция срещу него, сега дворцовият живот станал разточителен и разгулен и дори бил направен официален опит за възвръщане на старите езически обреди и култове.

Но Владимир и болярите му си правели сметките без Борис. Макар и затворен между стените на манастира, той знаел какво става отвън. В продължение на четири години Борис не се намесил, но когато видял, че делото на целия му живот е сериозно застрашено, той напуснал манастира. Престижът му на неумолим светец бил огромен и с помощта на неколцина свои стари боляри той лесно овладял властта. След това пожертвувал бащинските си чувства за доброто на страната. Без излишно протакане Владимир бил свален от престола и ослепен — и с това слязъл от историческата сцена.239

Това бил последният опит за възраждане на езичеството, неговата предсмъртна конвулсия. Той бил обречен на провал — не можело да се очаква, че средната класа и народът ще пожелаят да се върнат към една по-примитивна и деспотична религия, под владичеството на господари получужденци. А самите тези господари се ръководели по-скоро от политически, отколкото от религиозни подбуди. Нужно било само да се появи Борис, за да се провали целият замисъл. Но за Борис положението било доста деликатно. С детронирането на сина си той спасил християнството, но застрашил престижа му. Той действувал предпазливо. Свиквайки събор от цялата страна (на него вероятно е присъствувала дворцовата аристокрация, областните управители или техни представители, църковните власти и други видни граждани), той оправдал намесата си с религиозни съображения и призовал събора да приеме за владетел по-младия му син, монаха Симеон.240 Същевременно Борис се възползувал от събора, за да осъществи последната си голяма реформа. Семето, което Климент сеел из Македония (явно дейността му продължавала необезпокоявана и през Владимировото управление), а Наум — по-близо до столицата, вече било пуснало здрави корени. Дошло време гръцкият език да се замени със славянски в цялата българска църква.241 Имало няколко причини това да стане именно сега: вероятно в българската архиепископия е царяло бездействие; може би гръцкото духовенство е било прекалено тясно свързано с дворцовата аристокрация; освен това, моментът несъмнено бил подходящ за предприемане на една мярка, която би могла да предизвика недоволството на Империята — Василий и Фотий били покойници, а император Лъв и неговият брат, патриархът; били прекалено незаинтересовани и безсилни да се противопоставят на един ход, който дори великите им предшественици смятали за неизбежен. Нещо повече, Борис се надявал, че налагането на славянския език за единствен национален език в България завинаги ще изкорени съзнанието за превъзходство и изключителност у прабългарите. Чедата на хуните щели да изгубят своята самоличност; името „българи“ щяло вече да означава както прабългари, така и славяни — всички поданици на българския владетел, който вече не бил Велик хан, а княз. Вероятно с промяната на езика е било завършено и изграждането на българската църква, чиято организация отговаряла на новото положение в страната. Приблизително по това време България била разделена на седем епархии под върховенството на българския архиепископ: Дръстърска, Филипополска, Средецка, Проватска, Моравска, Брегалнишка и Охридска. Повечето от техните диоцези били основани по-рано, особено тези в Източна България. Брегалнишкият диоцез бил основан през 889 г.242 Охридският диоцез вероятно още не съществувал — Македония все още била твърде неовладяна. Но мисионерската дейност на Климент била достатъчно напреднала, за да му бъде учредена епархия. Той станал епископ на обединената епархия Дебрица (Дрембица) и Белица — две малки градчета между Охрид и Прилеп.243 По-късно тяхното значение било засенчено от Охрид.

Във връзка с тези църковни реформи била направена и друга важна промяна. За седалище на Йосиф, новия архиепископ на България, бил определен Преслав, а не Плиска.244 Столицата била преместена. Плиска, столица на хуно-българите, със своите спомени за великите ханове езичници, вече не била подходяща. Християнският княз щял да живее в Преслав, близо до манастира „Св. Пантелеймон“ и до християнската школа на Наум.

След всичко това Борис се върнал в своя манастир. Сега делото му било завършено. Преди той се бил оттеглил прекалено рано. Владимир излъгал надеждите му. Но този път Борис бил спокоен. Сега можел да се отдаде на религията до края на дните си и да помага на своята страна единствено с молитвите си. Вече й бил дал твърде много — достатъчно, за да бъде почитан навеки като неин най-голям благодетел.

Новият княз Симеон бил далеч по-добър син от Владимир. Той бил около тридесетгодишен.245 По-голямата част от живота си бил прекарал в Константинопол, като изглежда живял в императорския дворец и вероятно учил не само в славянската школа на Фотий, но и в Магнаурската школа. Той получил обширно образование и бил особено вещ в ученията на Аристотел и Демостен. Понякога дори го наричали „епйаг§08“, полугрък.246 През последните години той бил дал монашески обет, тъй като по всяка вероятност баща му го готвел за духовен глава на България, и живеел в манастир — навярно заедно с баща си в „Св. Пантелеймон“. Предаността му към християнството била несъмнена. Независимо от това, когато изоставил обета си и се върнал към светския живот, за да се възкачи на престола, имало и някои неодобрителни коментари.247

Ако управниците в Константинопол се били надявали, че с поемането на властта от „полугърка“ ще се възроди влиянието им в България, те останали дълбоко разочаровани. Увлечението на Симеон по гръцката литература само породило у него желанието тя да бъде преведена на славянски език. През десетилетието след официалното въвеждане на славянския език и азбука била създадена удивително богата книжнина. Българският народ, който от толкова дълго време бил принуден да пише на гръцки език, с гръцки букви или може би с няколко рунически знака248, изведнъж получил ново изразно средство. Но този разцвет е бил съвсем спонтанен. Една неука, езическа държава, колкото и да е велика, не би могла да се преобрази изведнъж в люлка на буйно процъфтяваща култура. Българската литература се превърнала в самородно явление едва един век по-късно, след като християнството и писмеността имали достатъчно време да се разпространят.249 А в момента тя се създавала с дейната подкрепа на княза. Симеон желаел народът му да се радва на богатствата на византийската цивилизация. Той насърчавал превеждането не само на свещените книги и на църковни творби, но и на подходящи светски произведения. Първите български писатели са били предимно преводачи и произведенията им се отличават с онази донякъде изкуствена атмосфера, която се получава, когато езикът не отговаря на сложността на темите.

Независимо от всичко, това било достойно начало за една литература. Откакто се установил в Македония, Климент неуморно превеждал. Масовото незнание на гръцки език било голяма пречка за дейността му, пък и народът бил много невеж.250 Единственият изход бил да се превежда безспирно. А Климент бил неуморим. Той черпел от творбите на своите велики учители Кирил и Методий и ги допълвал с цялото умение, на което бил способен. Към края на века той бил превърнал Охрид в едно от най-прочутите средища за разпространение на християнската религия и просвета, а когато започнал да хе оттегля от активна дейност, делото му било достойно продължено от стария му сподвижник Наум, който дошъл от Преслав, за да поеме Охридската епархия.251

Но в момента Охридската школа на Климент била засенчена от княжеската школа в Преслав. Там се извършвали всевъзможни преводи. Дори под надзора на самия Симеон бил съставен сборник от текстове на Отците на църквата, снабдени с коментар, а предговорът възхвалявал неговото покровителство и го наричал „нов Птолемей“, който „като трудолюбива пчела“ сбира нектар от „всеки цветец. . . и го разлива като сладък мед от своите уста пред болярите.“252# Епископ Константин съставил сборник от проповеди за всички църковни празници и превел словата на св. Атанасий.253 Презвитер Григорий превел хрониката на Йоан Малала, а също и легендата за Троя, специално за „княза книголюбец“.254 Йоан Екзарх, по поръка на Борисовия брат Черноризец Докс, превел Йоан Дамаскин и написал „Шестоднев“, преработка на Шестоднева на св. Василий. Йоан, който навярно творил малко по-късно от останалите, бил по-смел и прибавил глави, написани от самия него. Към превода на Йоан Дамаскин той написал пролог, в който накратко разглеждал

[# „Похвала на цар Симеон“, цитирано по П. Динеков, К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С, 1961, с. 101. — Б. пр.]

историята на славянската писменост и споделял затрудненията на преводача: как трябвало да постъпи той, когато думите са от различен род на гръцки и на славянски? Към своя „Шестоднев“ той добавил и послеслов, в който възхвалявал великолепието на Симеоновия двор в Преслав.255 Дори и от княжеското семейство излязъл един писател, Тудор (или Тодор), син на Докс, но от него е останала само една кратка приписка.256

Но всички тези преводи щели да имат стойност само ако хората са убедени, че славянският език е подходящ за създаване на литература. И първото оригинално българско съчинение било написано именно с цел да оправдае и защити употребата му. Скоро след като била въведена славянската литургия, монахът Храбър написал кратка апология на славянската азбука, в която изтъквал, че макар и еврейският, гръцкият и латинският да били трите езика, считани за свещени, защото били езиците на Светото писание и на Църковните отци, това не изключвало употребата на славянския език. Та нали и гърците някога използвали финикийското писмо, при това гръцката азбука била създадена от езичници, а славянската — от християнски светец, Константин-Кирил. Трактатът представлява добросъвестна поле-мична творба, на места наивна в стила и аргументацията си и само в отделни моменти подсказваща, че авторът осъзнава сложността на засегнатите проблеми. Но тя несъмнено изпълнила добре предназначението си, като вдъхнала у защитниците на новата писменост съзнанието, че употребата й е осветена от Бога.257

Новата писменост била свързана и с още едно затруднение, но то изглежда отпаднало от самосебе си. Изобретателният ум на св. Кирил бил създал две азбуки, известни днес като кирилица и глаголица. Кирилицата била съставена въз основа на гръцката азбука, допълнена с еврейски букви, и вероятно е била създадена първа, за балканските славяни от околностите на Солун, родния град на Кирил. Но след пристигането си в Моравия, където всичко, навяващо подозрение за гръцка пропаганда, било посрещано с недоверие, той я оставил настрана и започнал отначало, като видоизменил гръцките букви, за да скрие произхода им и общо взето ги усложнил. На тази азбука бил обучен Климент. Той я пренесъл в България и на нея били написани някои от най-ранните български ръкописи. Но в страна, където гръцката култура не била посрещана враждебно, а точно обратното — била на мода, вече нямало причини да се използва глаголицата. Кирилицата, която несъмнено се преподавала в славянската школа в Константинопол, била далеч по-проста и практична. Глаголицата неизбежно отстъпила пред нея. Но дали победата на кирилицата е била ускорена от някакви официални мерки, днес е трудно да се установи.258

Литературният разцвет се съпътствувал от възход на изкуствата и вкус към разкоша. В Константинопол Симеон бил виждал великолепието, с което се обграждал императорът и което подчертавало неговата изключителност и неприкосновеност като божи наместник. Той осъзнавал значението на лукса за целите на самодържавието. В своята нова столица, Велики Преслав259, Симеон се опитал да се обкръжи със същото великолепие. Градът се украсил с нови църкви и дворци, строени за велможите, които следвали примера на своя княз. Но в центъра на всичко стоял княжеският дворец: той излъчвал великолепие. Поразителното въздействие на двореца се дължало и на неговата необичайност — дотогава в България не съществувало нищо, подобно на него. В пролога към своя „Шестоднев“ Йоан Екзарх описва впечатленията на някой „беден чужденец“, поразен от гледката на всички тези величествени сгради, с техните мраморни изваяния и стенописи: „Като влезе пък в двореца и види високи палати и богато украсени отвън църкви с камък, дърво и багри, а вътре с мрамор и мед, сребро и злато, не знае с какво да ги сравни, защото не е виждал в своята земя друго, освен сламени хижи, бедният започва да губи ума си и им се чуди.“260 Сред всичко това седи Симеон, „в мантия, обшита с бисер, със златен наниз на шията, с гривни на ръцете, препасан с кадифен пояс и увиснал на бедрото меч.“261 Красноречието на Йоан не достига, за да опише всичко това; той се оплаква, че описанието му е бедно. Накрая неговият чужденец си тръгва, възкликвайки към земляците си: „Аз не мога да ви разкажа достойно за тази красота и ред. Само който види от вас със собствените си очи и размисли с безплътния си ум, може да се възхити най-добре.“262# Явно Симеон успял да постигне целта си, но е доста съмнително дали под тази показна пищност се е криело едно задоволително, според мерилото на Константин, равнище на цивилизованост и удобства. Нещо повече, извън пределите на столицата разкошът не съществувал: „чужденецът“ на Йоан Екзарх живеел в сламена хижа.263 Дори в Охрид най-старите каменни църкви датират от един век по-късно.264 Но може би това не е било случайно. Симеон искал Преслав да бъде център на България така, както Константинопол бил център на империята. Надеждите му били обречени; неговата столица, подобно на литературата му, била изкуствено творение. Географията, която превърнала Константинопол в най-голямото пристанище и тържище на средновековния свят, лишила от подобни дълготрайни предимства малката вътрешна долина, заобиколена от ниски планини, където се намирал Преслав. От този величествен град, който дори и след три века265 заемал далеч по-голяма площ от всеки друг град на Балканите, днес са останали само няколко незначителни развалини.

[# Цитатите от „Шестоднева“ са дадени по П. Динеков, К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С, 1961, с. 60. — Б. пр.]

И наистина, макар и днес пътникът да се удивлява на внушителния му план266, той трудно би могъл да си представи миналото му величие. От огромния Симеонов дворец е била разкрита една малка част, но от онова, което е на повърхността, се виждат само основи и няколко мраморни колони. Векове наред градът е служил за мраморна кариера на турците така, както и самият той вероятно е бил построен с материал, взет от древни римски селища като Марцианопол.267 Църквите, открити при разкопките — Симеоновата във Външния град268 и Борисовата в Патлейна — носят по-ясни следи от минало великолепие. За човек, идващ от Константинопол, размерите им са били скромни, а украсата им сигурно е изглеждала бедна. Тя се е състояла от мраморни плочи и мозайки — доколкото може да се съди, изработени не особено прецизно. Но главната й отличителна черта било изобилието от керамични плочки — някои едноцветни, други украсени с прости орнаменти, без всякаква следа от византийско влияние, носещи по-скоро белезите на народното изкуство, каквото се среща по цял свят. Но в Патлейна е била открита и една керамична икона на св. Теодор, изработена напълно във византийски стил и със забележително умение. Засега тя е единствена по рода си, но дали е била и единствен, ненадминат връх в изкуството през Златния Симеонов век днес е трудно да кажем.269

Докато литературата и изтънченият начин на живот се нуждаели от изкуствено стимулиране, търговията в България процъфтявала от само себе си. Основният поминък на страната било земеделието и вероятно българските зърнени храни и домашни животни са спомагали за изхранването на византийските крайбрежни градове и на самия Константинопол. Разработвали се и доста мини и добивите от тях увеличавали приходите в княжеската хазна. А и през българските земи преминавали големи търговски пътища. Оживеният търговски обмен между руските степи и Константинопол по правило се извършвал по море, покрай западния Черноморски бряг. Но част от стоките несъмнено са пътували по суша, през Преслав и Адрианопол или по някой крайбрежен път, а други — през Дръстър за Солун. Имало още един търговски път, почти със същото значение, който пресичал България: пътят от Централна Европа, който навлизал в Балканския полуостров при Белград, а след това, подобно на днешната железопътна линия, се разклонявал на две при Ниш; едното разклонение минавало през Сердика (София) и Филипопол към Адрианопол и Константинопол, а другото — право на юг към Солун. Това осигурявало преминаването на непрекъснат поток от стоки през България и обогатяването на българските търговци или на гръцките и арменски поданици на княза.

Симеон грижливо бдял над търговското благосъстояние на страната си и намесата му в тези отношения още в началото на неговото управление, предизвикала поредица от събития, които, както изглеждало отначало, застрашавали да доведат до гибел България и нововъзникналата й култура. Но в крайна сметка те спомогнали за необратимото свързване на съдбата й с Балканите, каквито били и плановете на Борис. Още от времето на Тервел търговските връзки между България и Империята били грижливо организирани и сега българските търговци имали свое тържище в Константинопол (вероятно в квартала Св. Мамант, до руското тържище), където предлагали стоките си на византийските търговци. През 894 г.270 благодарение на интрига в императорския двор двама гръцки търговци, Ставракий и Козма, обсебили цялата търговия с България. Те не само наложили високи мита върху стоките, но и настояли тържището да се премести в Солун — по-далеч от столицата те по-лесно можели да вършат тъмните си сделки. Това естествено засегнало интересите на българските търговци и те се оплакали на Симеон. Той веднага направил постъпки пред императора. Но нечестните гръцки търговци били покровителствувани от василеопатора Зауца, всемогъщия тъст на императора. Ето защо Лъв не удостоил с внимание Симеоновото пратеничество и конфликтът се задълбочил. Тогава Симеон решил да прибегне до оръжието и се подготвил да нападне Тракия. Основната част от императорските войски, начело с героя от войните в Италия Никифор Фока, воювали със сарацините на изток. Лъв можал да изпрати срещу нашественика недобре подготвени части, предвождани от Прокопий Кринит и арменеца Куртикий. Независимо от числеността им, Симеон успял да ги разгроми с лекота. Двамата пълководци паднали на бойното поле, а на пленниците били отрязани носовете. Българите продължили пътя си през Тракия и стигнали до самата столица.

Сега Лъв решил да пусне в ход дипломацията. През същата година той бил изпратил пратеник в Регенсбург при крал Арнулф — вероятно още преди избухването на войната, като контра-мярка спрямо пратеничеството на Арнулф до Владимир през 892 г. Но пратеникът му не бил приет добре.271 Сега обаче императорът имал далеч по-добър план. Още от времето на Омуртаг дивите маджари се били заселили в степите, до самата българска граница на р. Днестър, а по това време може би вече били стигнали и до Прут. През 895 г. той изпратил при маджарите своя патриций Никита Склир, за да склони предводителите Арпад и Кусан да нахлуят в България. Той обещал да им изпрати кораби, които да ги прехвърлят през Дунава. Маджарите охотно се съгласили; тъй като по източната им граница напирало едно още по-диво племе, печенегите. Маджарите дали заложници и договорът бил сключен. След това Лъв повикал Никифор Фока от Азия и подготвил флотата си, начело с друнгария Евстатий. Последните ходове всъщност имали за цел само да вдъхнат страх у българите. Сега, когато Симеон трябвало да се справя с маджарите, Лъв предпочитал да не влиза в бой. Той нямал намерение да засилва маджарското могъщество за сметка на българското, а освен това чувствителната му християнска съвест го изпълвала с нежелание да се бие с едноверци. Той изпратил квестора Константинаки да предупреди Симеон за предстоящото нахлуване на маджарите и да му предложи да сключат мирен договор. Но Симеон бил недоверчив и непреклонен; в Константит нопол той бил разбрал колко коварна може да бъде византийската дипломация и вероятно се усъмнил в съобщението за маджарите. Константинаки бил арестуван, а императорът — оставен без отговор.

Заблужденията на Симеон скоро се разсеяли. Както се готвел да посрещне Никифор Фока в Тракия, дошла вестта за нахлуването на маджарите. Симеон бързо потеглил на север, за да ги срещне, но претърпял поражение.. Той нямал друг изход, освен да се затвори в. яката крепост Дръстър.272 Маджарите продължили на юг, като грабели и убивали, Пред портите на Преслав: те срещнали Никифор Фока, комуто предали хиляди български пленници. Българите изпаднали в отчаяние. Те пратили хора при Борис в манастира да го молят за съвет. Но той им казал само да постят три дни и предложил да се моли за страната си. Положението било спасено с далеч по-непочтени средства — с помощта на Симеоновата дипломатическа измама.

Когато осъзнал колко е сериозно положението му, той изпратил по Евстатий молба до императора да сключат мир. Лъв веднага се съгласил. Той заповядал на Фока и Евстатий да се оттеглят и изпратил магистър Лъв Хиросфакт да претоваря за условията на договора. Точно това било нужно на Симеон. Когато Лъв Магистър пристигнал, той бил задържан под стража е крепостта Мундрага, а в това време Симеон, освободен от единия си противник, потеглил да нанесе удар на другия, т.е. на маджарите. Последвала голяма битка, в която той успял да ги разгроми и да ги отблъсне отвъд Дунава. Сражението било толкова кръвопролитие, че както разбираме, дори и българите изгубили 20 хиляди войници, След като удържал победа над маджарите, Симеон съобщил на Лъв Магистър, че сега в условията му влиза и освобождаването на всички български пленници, които Фока бил откупил от маджарите. Злощастният дипломат, който през това време не бил във връзка със своето правителство, се върнал в Константинопол, заедно с някой си Теодор, приближен на Симеон, за да действува по въпроса.

Лъв искал мир и бил готов да върне пленниците. От самото начало той гледал на тази война без особен ентусиазъм, освен това съвсем наскоро бил лишен от услугите на Никифор Фока, който станал последната жертва на императорския зъл гений — Зауца. Щом научил за всичко това, Симеон решил да продължи борбата. Той изчакал да му бъдат върнати всички пленници, след което заявил, че някои са все още задържани, и отново се появил на тракийската граница с всичките си войски. Новият имперски главнокомандуващ Катаклон бил лишен от способностите на Фока. Начело на основната имперска армия, той влязъл в сражение със Симеон при Булгарофигон и бил напълно разбит. Заместникът му, протовестиарий Теодосий, бил убит, а самият той едва успял да се спаси заедно с шепа бегълци. Битката била така страховита, че един от византийските войници решил от този момент да се отрече от света и се оттеглил, за да бъде канонизиран по-късно под името Лука Стълпник.273 Годината била 897-а.

Скоро Симеон отново станал господар на положението и Лъв Хиросфакт отново потеглил да преговаря за мир. Това била неблагодарна задача. Голяма част от кореспонденцията му със Симеон и със собственото му правителство е запазена и от нея се вижда на какви изпитания е бил подложен. Симеон бил ту лукав, ту предизвикателен, ту недоверчив. Той изглежда усещал, че противниците му го превъзхождат по хитрост, и не се доверявал на нито един техен ход, опасявайки се от някакво коварство, което може би не е успял да забележи. В писмата му се срещат изрази, граничещи с оскърбление. В едно от тях той заявил, че „нито твоят цар, нито неговият гадател познават бъдещето“ — твърде оскърбителна забележка за един владетел, който се гордеел с пророчествата си.274 Основното затруднение било, че Симеон не искал да върне, дори и срещу откуп, близо 120-те хиляди пленници, които нетдавна бил взел. Той писал: „Магистре Лъве, не съм обещавал за пленниците. На тебе нищо не съм казвал. Не ще ги изпратя главно защото не виждам ясно бъдещето“.275 Но в края на краищата пленниците били върнати и пратеникът постигнал по-изгоден мир, отколкото можело да се очаква. Императорът приел да плаща на българския княз годишен данък — вероятно неголям, макар че точните му размери не са ни известни.276 Но Симеон, чужд на стремежа да присъединява нови територии, върнал 30 крепости, завладени от военачалниците му в областта на Драч,277 а българското тържище явно останало в Солун.278

Причината за тази отстъпчивост е лесноразбираема. Арабският историк Табари, съвременник на описаните събития, разказва как „гърците“ били във война със „славяните“ и гръцкият император бил принуден да въоръжи мюсюлманските пленници, с които разполагал в момента; те разгромили славяните, но веднага след това оръжието им било отнето.279 Историята е явно преувеличена. Най-много императорът да е снабдил с оръжие азиатските селища в Тракия, докато е траел конфликтът. А Симеон бил възпрян от съвсем други събития. Когато императорът пратил срещу него маджарите, Симеон също решил да прибегне до дипломация и подкупил печенегите да нападнат маджарите в гръб. Резултатите не съвпаднали съвсем с намеренията му. Когато маджарите, разбити в България, се върнали по домовете си — земите отвъд Днестър, които наричали Ателкуза — те ги намерили завзети от печенегите, единственото племе, от което изпитвали смъртен страх. Те били принудени да се изселят. И така, заедно със семейството си и с цялото си имущество те отново преминали реките и се отправили на запад, през Карпатите и Централната Дунавска равнина, чак до бреговете на Тиса — границата между България и Моравия. Те случили удобен момент. Великият княз Светополк бил умрял през 894 г., а наследниците му били слаби и враждували помежду си и затова съпротивата им била преодоляна. Към 906 г. маджарите били господари на цялата равнина, от Хърватско до Австрия и Бохемия.

Симеон не можел да остави нещата така. Трансилвания и долината на Тиса нямали голямо значение за него, освен със солните си мини, чиято продукция съставлявала голяма част от износа на България. Но нито един уважаващ себе си владетел не би допуснал да му отнемат такива огромни територии, без да нанесе удар. Макар и да знаем обаче, че войските му са воювали с маджарите, за размерите на военните действия не ни е известно нищо. Според маджарите гърците помогнали на българите, но заедно с тях били разгромени.280 Вероятно след няколко неуспешни схватки Симеон решил да не се занимава повече с това и се оттеглил от тези земи. От огромните му отвъддунавски владения останала само Влашката низина.281

Идването на маджарите имало далечни последици за България и за цяла Европа. По това време, а и в продължение на почти цял век те обезпокоявали със своето присъствие всичките си съседи — славяни, франки и гърци. Те се славели най-вече с успешните си и неуморими набези. Но далновидните франкски и гръцки държавници виждали в тях и избавление, и благословия. До този момент плътни и еднородни славянски маси се разпростирали от Гърция и Италия до Балтийско море. Ако някога те се обединели — което съвсем не било изключено. — надмощието им в Европа щало да бъде сигурно. Но сега сред тях бил забит клин: северните и южните славяни били разделени завинаги. С този нов враг помежду им, те не можели повече да се разширяват. Съседните народи били спасени.

Но макар че в крайна сметка славянството щяло да загуби от това, за България идването на маджарите подействувало като стимул. Според плановете на Борис България трябвало да бъде източна сила. Сега тя нямала друг избор. Тя била напълно откъсната от Средния Дунав и от Запада и било безполезно да се въздиша по изгубените възможности в тези земи. Български пратеници нямало вече да пътуват до Аахен или Регенсбург пътят им бил отрязан и те трябвало да го забравят. Сега стремежите на Симеон към по-голямо могъщество трябвало да се осъществяват на Балканите. Той обърнал жаден поглед към Сърбия и Хърватско и най-вече към Източната империя. А там в момента ставали необичайни неща.

Годините непосредствено след войната минавали в мирни начинания — в разкрасяване на Преслав и литературен разцвет, покровителствувай от Симеон. Но от време на време отношенията между България и Империята доста се обтягали. Това се дължало предимно на някои агресивни български действия в Македония. Българите задължили гръцките градове в Македонската равнина да им плащат данък и ако не го получели своевременно, имали обичай да ги нападат и плячкосват.282 През 904 г. арабският пират Лъв Триполит. прочут с набезите си по бреговете на Егейско море, внезапно нападнал Солун. Градът нямал време да окаже съпротива; той бил превзет и разграбен, а огромна част от жителите му били избити или взети в плен. Така се случило, че по това време в града били отседнали двама императорски пратеници — кубикуларият Родофил, евнух, който носел злато, предназначено за войските в Сицилия, и асикритът Симеон, който носел за България златото, представляващо данъка за македонските градове. При презвемането на града те успели да скрият златото. Родофил бил пленен от сарацините и измъчван, за да им открие скривалището си. Но той отказал да издаде тайната и умрял като мъченик. Симеон се държал не толкова героично, но затова пък по-мъдро. Той предложил цялото си съкровище на Лъв Триполит при условие, че спре безчинствата си и отплува от града. Сделката била доведена до успешен край, а асикритът бил възнаграден от императора.283

Но по този начин българите в Македония били лишени от данъка си. За отмъщение те се спуснали в равнината и започнали да се заселват там. Гръцкото население било оредяло и изтощено от ужасното изпитание: то се оплакало в Константинопол. За пореден пьт Лъв Хиросфакт бил изпратен при българския княз. за да протестира. Точно в този момент Симеон не искал война, затова се съгласил да оттегли хората си.284 Но той настоял отново да се определи границата. Новата гранична линия минавала на двадесетина километра от Солун.285

Тази умереност от страна на Симеон може би се е дължала на бащиното му влияние. Но Симеон скоро щял завинаги да се лиши от съветите на баща си. На 2 май 907 г. Борис починал.286 Никой извън България не забелязал смъртта му: той се бил оттеглил твърде отдавна. Германия, където хората говорели за него с благоговение, сега. когато от България я делели маджарите, била сякаш накрай света, а гърците в Константинопол били погълнати от други грижи. И все пак това бил краят на един велик живот, един от най-великите в историята. Климент надживял великия си покровител с девет години и умрял на поста си през 916 г. Наум, който бил напуснал Преслав, за да се оттегли в манастира, основан от него в Охрид, бил починал през 906 г.287

Мирът продължил още няколко години, нарушен само от едно незначително нахлуване на маджарите през Западна България до Драч.288 През това време Симеон следял с голям интерес любопитните събития в константинополския двор. Император Лъв Философ все не сполучвал с браковете си. Първата му жена, светица, към която той изпитвал неприязън, умряла, без да остави поколение. Втората му жена, дъщеря на Зауца и негова дългогодишна любовница, преди брака също умряла, като му оставила само една дъщеря. Единият от двамата му братя, патриархът Стефан, бил починал през 893 г., а другият, съимператорът Александър, бил бездетен и покварен. Трети брак не се допускал от църковния закон, а и самият Лъв го бил забранил в своето законодателство. Но при създалите се обстоятелства той счел за свое право да се постави над закона. Третата му жена обаче също умряла бездетна, а изглежда скоро след това и единствената му дъщеря я последвала в гроба. Отчаян, Лъв може би вече се бил примирил с обречеността на своята династия, прокълната като рожба на престъпление и прелюбодеяние, когато се появило едно ново обстоятелство. Той се влюбил в една тъмноока благородничка, Зоя Карбопсина, от рода на св. Теофан. Отначало той просто я взел в двореца като своя официална любовница, но в края на 905 г. тя му родила син — Константин, получил прозвището Багренородни. Сега Лъв счел за наложително да се ожени за Зоя и да узакони наследника си. Но той срещнал упорита съпротива от страна на Николай Мистик, своя приятел, когото бил издигнал на патриаршеския престол. Като патриарх Николай не можел да допусне подобно нечувано нарушение на закона — четвърти брак. Най-сетне той предложил компромис. Условията му — да кръсти и признае сина, ако майката напусне двореца — били приети, но останали неспазвани от императора. Три дни след кръщенето, през януари 906 г., Лъв тихомълком се оженил за любовницата си и я коронясал за императрица. Това било открито предизвикателство и Николай — горд, властен и нестрашим — го приел. Всички опити за помиряване се провалили. Лъв си осигурил подкрепата на папата и на останалите източни патриарси, които били изпълнени със завист към Константинополската патриаршия, но Николай оставал непреклонен и на Коледа затворил вратите на „Св. София“ пред лицето на императора. Няколко седмици по-късно Лъв му отмъстил, като го арестувал и го пратил в изгнание. Мястото му било заето от един по-сговорчив и раболепен монах, Евтимий Синкел.

Лъв възтържествувал, но с помощта на силата, опълчвайки се срещу общественото мнение. Много хора вярвали, че като божи наместник императорът стои над закона, но не били малко и онези, които смятали, че дори и той е подвластен на законите на Светата църква. Отново се разгорял спорът за църквата и държавата и Константинопол бил разтърсен от противоречия. Победата на Лъв била краткотрайна и повърхностна. За половината град заточеният Николай се превърнал в мъченик и това насърчавало неговите съмишленици. Освен това, здравето на императора било разклатено и се очаквало скоро да умре. Брат му Александър го мразел и ненавиждал всичките му дела. Но самият той бил потънал в разврат и също нямало да живее още дълго. Дори и малкото момче, на което се крепяло бъдещето, било с крехко здраве. Накъдето и да обърнели поглед хората, небето било мрачно; надигала се буря.289

Сред разкоша на новия си дворец в Преслав Симеон бил добре осведомен за всичко това. Той изчаквал водите да се размътят и през главата му преминавали разни планове и амбиции.

На 11 май 912 г. император Лъв Философ умрял и император Александър поел управлението. Веднага всичко се обърнало наопаки. Николай се върнал от изгнание, а Евтимий бил изпратен на негово място; старият мъченик бил заменен с нов и това само задълбочило конфликта. Императрица Зоя се оттеглила от двореца, а синът й едва бил спасен от кастриране — от приятели, които се позовали на крехкото му здраве. Всички министри на стария режим били свалени, някои от тях умрели в затвора. Междувеменно Александър се забавлявал с пиене, идолопоклонничество, хазарт и фаворитки.290

Няколко месеца след като Александър заел престола, в Константинопол пристигнали български пратеници. Както било прието, Симеон поднасял поздравленията си на новия император и искал да бъде подновен договорът, сключен с Лъв. Александър приел пратениците, след като току-що бил привършил поредната си оргия, и с пиянска самонадеяност ги отпратил обратно, като рязко отказал да плаща данък. Те се върнали при своя владетел, за да разкажат как са били приети. Симеон едва ли е бил особено наскърбен от случилото се — сега той имал чудесен повод да наруши мира, а Империята, управлявана от един умиращ пияница, изобщо не била в състояние да му се противопостави. Симеон се приготвил за война.291

Нямало защо да бърза; нещата в Империята вървели от лошо към по-лошо. Александър починал на 4 юни 913 г., като оставил управлението в ръцете на регентски съвет, оглавяван от патриарх Николай.292 Всичко това било в полза на Симеон. Макар и да бил непримирим враг на императора, Николай винаги се стремял да предразположи Симеон. Той никога не забравял, че е вселенски патриарх, духовен баща на българската църква, и бил твърдо решен да не остави патриаршията по-слаба, отколкото я бил заварил. Затова явно трябвало да умиротвори българския владетел и да го опази от изкушенията на незавсимостта или от съблазните на Рим. На тази загриженост дължим дългата поредица от писма — някои от тях укорителни, но повечето написани с умолителен тон, — които изпратил до княжеския двор в Преслав; писма, които с деликатната многозвучност на тона си представляват основният извор от сведения за историята през онези години.

През август 913 г. Симеон нахлул в Империята с всичките си сили. Напразно Николай се опитвал да го разубеди, като залагал ту на благородството му, с призива да не напада едно малко дете, ту на користолюбието му, с обещанието да изпрати веднага в Девелт неизплатените данъци.293 Но нито уговорките, нито обещанията трогнали българина. Той си поставял далеч по-високи цели.

Малко преди нахлуването на Симеон сред имперските войски бил избухнал бунт294 и правителството не било в състояние да му се противопостави. Симеон бързо прекосил Тракия, стигнал до Константинопол и разположил многобройната си войска пред стените му, от Златния рог до Мраморно море. Но видът на внушителните укрепления го смутил — за първи път той ги погледнал с очите на неприятел и осъзнал колко са непристъпни. Тогава Симеон решил да преговаря.

Николай с радост приел предложението. Последвала поредица от приятелски срещи. Първо Симеон изпратил своя пратеник Теодор в града, за да посети регентите, а след това регентите и лично младият император поканили Симеоновите синове на пиршество във Влахернския дворец295, а най-накрая самият Николай посетил Симеон и бил посрещнат с подчертано уважение. Междувременно били обсъдени условията на договора, Симеон бил умерен в исканията си; той получил неизплатените данъци заедно с богати дарове, както и обещанието, че императорът ще се ожени за някоя от дъщерите му. След това се върнал в България.296

Тези условия се нуждаят от известно пояснение. Мотивировката им трябва да търсим в това, че именно тогава Симеон като че ли за първи път ясно формулирал пред самия себе си амбицията, която скоро щяла да го завладее изцяло. Целта му била да стане император, ни повече, ни по-малко. Отказът му да се задоволи с обичайния данък вече показвал, че той се надява на нещо по-голямо. А чрез сключването на уговорения брак, той щял да получи достъп до императорския дворец. Намерението му не било толкова нереално, колкото изглежда на пръв поглед. Империята все още представлявала една световна, многонационална държава. На трона й се били възкачвали хора от най-различни националности. Наистина, никой от тях не бил заемал преди това трона на друга държава, но това само би било от полза за тях. А сега моментът бил многообещаващ. След като от императорското семейство останало само едно болнаво момче, бъдещето като че ли принадлежало на най-силния, който би се появил на сцената. А никой не би могъл да бъде по-силен от Симеон — тъст на императора, приятел на патриарха, разполагащ с огромни войски, готови всеки момент да нахлуят в Тракия. А след като веднъж завладеел Константинопол, цялата Империя щяла да бъде негова — защото Константинопол всъщност означавал Империята. Амбицията му в никакъв случай не била неосъществима. Обаче съдбата не се оказала благосклонна към Симеон, макар че от това България само спечелила. Тези блянове всъщносг били предателство спрямо политиката на Борис. Борисова България, със своя национален език и национална църква, все още била твърде незряла, за да устои на едно сливане с Империята. Един век по-късно положението щяло да бъде по-различно — тогава българската народност щяла да е напълно укрепнала. Но сега славянските племена и прабългарите биха се разединили и би възтържествувал духът на Империята. С това делото на Борис би било погубено.

Всички тези предположения обаче си остават теоретични. Сметките на Симеон се оказали погрешни. Той не съзнавал в колко несигурно положение се намира правителството на патриарха. Николай бил регент на едно дете, което трудно би признал за законородено. Освен това, макар и патриарх, той бил просто водач на едната партия. Начело на другата стоял човек, чиито претенции за регентството били далеч по-основателни. Императрицата-майка Зоя, въпреки че в момента била заточена в манастир, имала много привърженици, а и останалите регенти, недоволни от деспотизма на Николай, скоро преминали на нейна страна. Симеон едва се бил прибрал в България, когато Зоя се завърнала в столицата и взела властта в свои ръце.297

На Зоя й били чужди грижите на патриарха. За нея било без значение дали той ще изгуби номиналното си върховенство над българската църква. При това тя не можела да допусне синът й да се ожени за дъщеря на варварин. Николай останал на патриаршеския престол, но вече нямал право на глас в управлението на Империята. Симеоновата умереност и ласкателства се оказали напразни. Той трябвало отново да прибегне до оръжието. Николай безуспешно се опитвал чрез писма да му напомни за неговите обещания да спазва мира. Симеон се смятал за свободен от задълженията си — новото правителство на Империята предвидливо забравило клаузата за брака.298

През септември 914 г. българските войски се явили пред Адрианопол и арменецът, който бил управител на крепостта, склонил да я предаде. Но императрицата управлявала с твърда ръка; тя веднага изпратила подкрепления и пари, за да си я възвърне, и българите сметнали за по-благоразумно да се оттеглят.299 След този сблъсък с характера на императрицата Симеон изчакал известно време. Събитията от следващите две години са твърде неясни. Симеон не предприел действия срещу Константинопол. Но през 916 г., ако не и още през 915 г., войските му били заети с чести набези в западна посока, в Драчката и Солунската тема.300 През 916 г. те дори проникнали чак до Коринтския залив и с малки прекъсвания се задържали в околните области близо десет години. Присъствието им не се отразило твърде добре на местния живот; дори и св. Лука Нови, прочут със своя аскетизъм и умъртвяване на плътта, през този период се преселил в Патри.301

Но истинската цел на Симеон бил Константинопол. През 917 г. той отново започнал да трупа войски на тракийската граница.302 Той дори се опитал да си осигури подкрепата на печенегите, неговите съюзници от предишната война. Но пратеникът на Империята, Йоан Вогас, който несъмнено разполагал с ного по-големи финансови възможности, предложил по-висока цена от Симеоновите пратеници. При тези обстоятелства императрицата решила първа да нанесе удар. Моментът изглеждал подходящ; тя била опиянена от победите на войските си в Армения и Италия, а сега дошла и вестта, че печенегите са готови да нахлуят в България от север. Флотата й отплувала към Дунава, за да ги превози през реката, а цялата й войска се отправила на север през Тракия към границата.303

Симеон бил хванат натясно. Печенегите били далеч по-страшни от маджарите, а и той едва ли можел да се надява, че ще успее да повтори ловкия си дипломатически ход отпреди 20 години. Но съдбата му се притекла на помощ — така ненадейно, че явно в случая е изиграл роля и подкупът. Вогас пристигнал на Дунава, водейки ордите на печенегите. Но тук той се скарал с друнгария Роман Лакапин и Роман отказал да превози варварите. А те се уморили да чакат и след като опустошили и вероятно почти превзели Влашко, се върнали в земите си. Роман бил заподозрян в двойна игра, но нищо не могло да се докаже. Безспорно Роман бил амбициозен и безскрупулен, а може да се предположи, че и Симеоновото злато е повлияло на действията му/4

След като бил избавен от печенегите, Симеон можел да погледне напред с по-голяма увереност. Наистина, както изглежда, той изгубил и последната си територия отвъд Дунава, но загубата била почти без значение: Дунав бил далеч по-сигурна граница. И все пак основната имперска войска не била за подценяване. Но още веднъж съдбата се показала милостива към Симеон. Императрицата не била добър съдник на войнските достойнства. Неин главнокомандуващ, доместик на схолите, бил Лъв Фока, син на великия пълководец Никифор, но напълно лишен от способностите на баща си. Походът му бил достатъчно добре организиран. След провала на Дунава имперската флота се оттеглила на юг, към Месемврия, разположена отвъд граничната линия и все още владение на Империята. Фока отправил войските си нататък, като навярно се надявал да получи подкрепления, преди да навлезе във вътрешността на България към Преслав.

Симеон бил заел позиция по възвишенията и чакал удобен случай. Той се появил, когато имперските войски заобиколили Бургаския залив и се насочили към Месемврия. Там, близо до Анхиало, се намирала малката рекичка Ахелой. На 20 август Фока спрял там, като оставил войските си да се разположат на лагер твърде непредпазливо. Внезапно Симеон се спуснал от възвишенията върху нищо не подозиращите византийци. Никой не разбрал какво точно се случило, освен че настъпила паника и почти цялата войска била избита. Костите на имперските войници останали да се белеят по бойното поле още половин век. Само Фока и още няколко окаяни бегълци успели да стигнат до Месемврия. Много от войниците били избягали към брега, но флотата, която трябвало да чака там, за да им се притече на помощ, вече била отплавала към Босфора.304

Победата възродила всички Симеонови амбиции. Той прекосил Тракия на път към столицата. Зоя събрала нова войска, но отново я поверила на Лъв Фока. И отново Фока я довел до поражение. Както се били разположили при Катасирти, в покрайнините на Константинопол, българите ги нападнали през нощта и ги избили.’6

След втората си победа Симеон вероятно можел да атакува успешно столицата, но не се осмелил. А и гърците били уверени, че стените им са непревземаеми. Било невъзможно да се преговаря — исканията на Симеон никога нямало да бъдат изпълнени от Зоя. Дори Николай, който в името на патриаршията се разграничил от политиката на , Зоя, явно смятал условията на Симеон за немислими.305 Но за момента Симеон не предприел нови нападения. Наближавал краят на годината и той се върнал да прекара зимата в България.

918 г. преминала нерадостно и неспокойно за Константинопол. Зоя губела властта. От самото начало тя имала врагове, а след сегашните си поражения изгубила и любовта на народа. Разгоряла се борба за мястото й. Това би била отлична възможност за Симеон да нападне столицата; сред развихрените интриги и предателства той лесно би могъл да проникне отвъд нейните стени. Но Симеон не нападнал Константинопол. Въпреки пораженията си, Зоя успяла да постигне една голяма победа — да го въвлече в друг конфликт. В продължение на повече от половин век България била живяла в мир със своите сръбски съседи. През тези години Сърбия се сдобила с облагите на християнството и гледала на България като на извор за своята култура. Напоследък, при княз Петър, тя била разширила териториите си в Босна и била постигнала известно благосъстояние. През 917 г., веднага след Ахелойската битка, в двора на Петър дошъл пратеник на императрицата, за да го убеди колко опасно е прекомерното разрастване на България. Доводите му били убедителни и Петър решил да нападне неочаквано България в гръб. Но той имал съперници. Разрастването на Сърбия разтревожило съседните крайбрежни княжества, намиращи се в момента под господството на захълмския княз Михаил — безскрупулен пират и разбойник, чиито владения се простирали по крайбрежието на север отвъд Рагуза. Той вече бил проявил веднъж враждебността си към Империята, като пленил сина на тогавашния венециански дож, който се връщал от посещение в Константинопол, и го изпратил на Симеон, от когото венецианците трябвало да го откупят.306 Сега Михаил научил за сключения съюз и веднага предупредил Симеон. Симеон решил да удари пръв и през 918 г. неговите военачалници Мармаис и Сигрица нахлули в Сърбия. Те опустошили страната, а когато Петър дошъл да преговаря за мир, коварно го заловили и го отвели в България. На негово място те поставили братовчед му Павел — княз, който дълго време бил заложник в България.

Не знаем със сигурност колко време е продължила войната със Сърбия, но тя явно е отнела целия подходящ за военни действия сезон на 918 г. С войски, заети на запад, Симеон не можел да предприеме нищо срещу Константинопол. Освен това той може би е имал неприятности и с печенегите, а е възможно и да е бил зле осведомен за действителното бедствено положение в императорския двор. Сигурно е само, че едва на следващата година той можел отново да потегли с войските си на юг. А тогава вече било твърде късно. Роман Лакапин бил спечелил борбата за властта. През март 919 г. той овладял двореца, а през април дъщеря му Елена била омъжена за младия император. Така Роман станал василеопатор; през септември той щял да получи титлата кесар, а преди да изтече годината, щял да бъде вече император.

Войната била изгубена. При всичките си победи, Симеон не постигнал нищо. Роман Лакапин, компрометираният друнгарий от селски произход, се възкачил на престола по същите стъпала, които смятал да използува и Симеон. За България щяло да е по-добре, ако Симеон признаел поражението си и се постараел да сключи възможно най-изгоден мир. Роман би се съгласил на много благоприятни условия — в момента той силно се нуждаел от мир, за да укрепи позициите си. Но Симеон вече не проявявал умереността, присъща на младите му години. Сега у него взела връх амбицията, подхранвана от победите, която притъпила държавническата му прозорливост. Той бил силно разгневен и решил да си отмъсти на узурпатора. Така войната продължила.

В края на лятото на 919 г. Симеон отново нахлул в Тракия, достигнал Дарданелите и се установил на лагер срещу Лампсак. Николай му изпратил писмо, в което обещавал, ако му позволи здравето, да дойде да се срещне с него. Но предложението било отхвърлено. Българите не срещнали съпротива; след като опустошили областта, те се върнали да прекарат зимата в България.307

През цялата 920 г. Николай изпращал загрижени писма до Преслав — не само до Симеон, но и до българския архиепископ и първия министър, в които настоявал за мир. През юли той писал на Симеон, за да му съобщи за края на схизмата, причинена от четвъртия брак на Лъв Философ — той тактично предполагал, че Симеон ще се зарадва от тази победа на Романовото правителство — и за да подчертае, че Роман няма нищо общо с предишното правителство (на Зоя) и не носи отговорност за безразсъдствата му.308 След това Николай решил да заложи на отдавнашното Симеоново желание за брачен съюз; той писал, че Роман на драго сърце би сключил такъв съюз, но привидно без да си дава сметка, че единственият брак, към който Симеон се стремял, вече бил невъзможен.309 Симеон не му отговорил. Все пак, през тази година той не нахлул в Тракия. Войските му отново били заети с военни действия в Сърбия. Роман бил изпратил сръбския княз Захарий, бежанец в Константинопол, да предизвика размирици срещу българското протеже княз Павел. Благодарение на българската намеса Захарий бил победен и отведен в плен в България, за да бъде използуван като оръдие срещу Павел, ако той проявял непокорство.310 Окуражен от заетостта на Симеон в Сърбия, Роман заявил, че сам ще поведе войски към България, но от това не излязло нищо.311

През 921 г., след като писал на Николай, че условията му включват свалянето на Роман от престола , Симеон отново потеглил към Константинопол, но край Катасирти, където четири години по-рано бил извоювал победа, бил изненадан от имперски войски, предвождани от Михаил, син на Морелеон. Вероятно българите не понесли големи щети, но все пак решили да се оттеглят към Ираклея и Силиврия.312 В отговор на следващото Симеоново писмо Николай предложил да се срещне с него там313, но Симеон не го насърчил. Той пределно ясно дал да се разбере, че не желае злато и скъпи дарове, нито дори и земи ; той искал свалянето на Роман. Симеон настоявал, че това е твърде лесно осъществимо, за разлика от възкресяването на неговите български войници.314 Но нямало изгледи Роман сам да се откаже от трона, а патриархът разбрал, че му се надсмиват. След като прекарал лятото в Тракия, Симеон се върнал в България за през зимата.

През 922 г. Симеон отново се появил край Константинопол. Роман се безпокоял за своя дворец край Пити на Босфора и изпратил войска да го охранява. Но в тясната долина при Пити тя била връхлетяна от българите. Част от войниците били избити, други се удавили в морето. След тази победа Симеон цяло лято се задържал в Тракия, но по-късно през същата година гърците направили успешен набег и опожарили лагера му. Той отново трябвало да се оттегли, без да е постигнал нищо съществено. През тази зима писмата му станали по-миролюбиви; той дори поискал от Николай да му изпрати официален пратеник.

Вероятно обаче тези предложения са били плод на моментен песимизъм. Още докато ги правел, Симеон се въоръжавал.315 През пролетта на 923 г. той отново бил готов за война и обсадил Адрианопол. Голямата крепост била отбранявана храбро от своя управител Морелеон, но от Константинопол не дошли подкрепления и гладът принудил гарнизона да се предаде. Морелеон бил жестоко изтезаван и накрая — убит. Но Симеон не бил в състояние да продължи По-нататък. В Сърбия отново избухнали размирици. Гръцките дипломати винаги успявали лесно да внушат на сърбите, че съюзът им с България е неестествен; те убедили и княз Павел. Но опитът му да се изплъзне от българската опека се провалил. Симеоновите войски го свалили и поставили на мястото му княз Захарий.316

Тези допълнителни грижи направили Симеон по-склонен да преговаря, а това съответно повдигнало духа в Константинопол. Постепенно Роман бил възприел нова политика, за която е показателна липсата на какъвто и да е опит да помогне на обсадения Адрианопол. Той смятал да остави Симеон да нахлува в Тракия необезпокояван, а сам да изчаква в безопасност зад стените на Константинопол с надеждата, че накрая България ще изтощи силите си. Междувременно основните му сили били изпратени да водят по-изгодни войни на изток; срещу Симеон той смятал за използува чужди войски. Наистина, сърбите винаги търпели поражения, но той преговарял, при всички изгледи за успех, и с русите (които вече заемали земи, простиращи се на юг почти до устието на Днепър), с печенегите и маджарите. При тези обстоятелства той вече не изпитвал такова силно желание за мир, колкото патриархът. А дори и Николай, пишейки за тези преговори и за победата над сарацинския пират Лъв Триполит. възприел нов, покровителствен тон.317 Но след като се справил със Сърбия, Симеон се върнат към предишната си дързост. Той поискал да му бъде изпратен пратеник, но ясно показал, че държи на неизпълними условия.318

Тогава Николай опитал нова тактика. Откакто била свалена Зоя, отношенията между Рим и Константинопол били обтегнати, но през 923 г. папата най-сетне склонил да изпрати двама свои легати, Теофилакт и Кар. в Константинопол, а след това в България, за да окажат влияние в полза на мира. В загрижеността си Николай дотолкова забравил патриаршеската гордост, че приветствувал това вмешателство и изпратил писмо на Симеон, в което го умолявал да прояви уважение към папските представители.319 Но Симеон имал свои планове за отношенията си с папата. Той знаел колко несигурен е съюзът между Стария и Новия Рим. Затова посрещнал Теофилакт и Кар много радушно, но проговорите му с тях, както показали последвалите събития, били твърде различни от онова, на което се надявал Николай. А междувременно Симеон замислял нов голям поход срещу Константинопол.320

Ударът бил насрочен за лятото на 924 г.321 Сега Симеон бил по-мъдър. Той разбирал, че откъм сушата градът е непревзи-маем, Но България нямала флота и трябвало да си потърси съюзник. Африканският хали ал-Махди, от династията на Фатимидите, бил във война с Империята и имал много кораби. Симеон изпратил при него свои посланици, за да му предложи съюз, чрез който би получил необходимите морски сили. Всичко било уредено тайно от гърците и българските пратеници се завръщали заедно с представители на халифа, когато корабът им бил пленен край брега на Южна Италия от имперска ескадра. Императорът веднага изпратил свои хора при халифа и му предложил изгоден мир, който бил приет с готовност — африканските араби нямали желание да се бият без нужда в далечния североизток. Бъргарите били хвърлени в тъмница.322 Но същевременно, сериозно обезпокоен от приготовленията на Симеон, императорът изпратил пратеници и в Багдад, при другия халиф, за да сключи примирие и така да може да върне основната си армия в Тракия.

През септември Симеон пристигнал пред Константинопол в пълно въоръжение. И отново видът на внушителните стени го обезсърчил. Вероятно едва тогава разбрал, че арабската флота няма да дойде, а вместо това от изток настъпва имперската армия. И още веднъж, както 11 години по-рано, докато градът очаквал нападението му, той поискал само среща с патриарха.

Били разменени заложници и Николай побързал да дойде. Наслаждавайки се на това раболепие, Симеон изведнъж поискал вместо него да дойде императорът. И той настина дошъл, макар че Негово императорско величие не си направил труда да бърза и наредил да се извърши продължителна подготовка. На Златния рог при Космидион била построена здрава укрепена платформа, а в средата й била издигната преграда. Двамата владетели трябвало да преговарят през нея. Но от тези дълги приготовления Симеон започнал да губи търпение. За да покаже колко е страшна силата му и колко малко впечатление му прави величието на Империята, той прекарвал времето си, опустошавайки околностите на града и дори изгорил една от най-големите му светини — стария храм „Св. Богородица“ при Пиги.

Срещата се състояла на 9 септември, четвъртък. Симеон пристигнал при платформата по суша, заобиколен от бляскава свита: част от хората му трябвало да го пазят, други — да проверят съоръженията на гърците (той помнел опита на Крум), а трети — да служат за преводачи, тъй като Симеон нямал намерение да угодничи на Империята, като използува нейния език. След размяната на заложници, той пристъпил към преградата. Император Роман го чакал там. Неговата поява била в пълен контраст с тази на Симеон; той дошъл заедно с партиарха по вода, в своя кораб, скромно облечен, загърнат със светия плащ на Богородица, и само с неколцина спътници — той знаел, че го съпътствуват цялото величие и традициите на Империята.

Двамата владетели се поздравили през преградата. Пръв започнал Симеон, като се подиграл на патриарха, че не може да опази папството си от раздори. Но Роман повдигнал нивото на разговора, като се обърнал към българина с кратка реч. Това била доброжелателна проповед към един лекомислен низше-стоящ, в която се посочвали задълженията на истинския християнин и възмездието, очакващо всеки грешник. Симеон вече остарявал,323 „утре ще се разсипеш в прах“, предупреждавал императорът, „с какъв образ ще погледнеш страшния и праведен Съдия?“# Нравствеността изисквала Симеон да престане да осквернява ръцете си с кръвта на своите едноверци. Но същевременно Роман намекнал, че мирът ще бъде изгоден за българския владетел от финансова гледна точка.324

Речта подействувала много силно на Симеон. Наистина, сега мирът бил единствената разумна политика. Той бил спечелил много победи; под негова власт били земите от стените на Коринт и Драч до стените на Константинопол. Но самият Константинопол бил здраво укрепен, а Симеон нямал кораби. Той направил всичко, което му било по силите, но то се оказало недостатъчно. А сега, изправен пред личността на императора, Симеон за момент бил завладян от величието на Империята и от вечността на Новия Рим. В младостта си той, „полугъркът“, бил познал грандиозността на Имперската идея — както по замисъл, така и по изпълнение; идея, която съществувала през вековете, още преди прабългарите да били чули за нея. Но сега той разбрал, че завинаги ще си остане „полугрък“ и нищо повече; че винаги ще принадлежи на Империята само наполовина. Другата му половина била неизкоренимо българска, едва наскоро извисила се над варварското езичество. Борис бил по-мъдър и по-щастлив; той никога не пожелал (а и не би могъл) да бъде нещо повече от български княз. Целите му, противно на Симеоновите, били национални, не интернационални. В отношенията си с Империята той бил като дете — но не плах, а просто като дете, което се надява скоро да порасне и междувременно смята да си помогне колкото може повече, самб или с подкрепата на по-възрастните. А Симеон бил като умно, пакостливо дете, което знае колко досажда на възрастните и колко ще са доволни те, ако кротува; което прозира хитростите им, разбира слабостите им и с огромно удоволствие ги дразни, но все пак през цялото време съзнава, че е дете, а те са възрастни и в тях има нещо недостъпно за ума му, и затова се чувствува объркано, измамено и обидено. И също както едно непослушно дете се стряска и засрамва от сериозното мъмрене, така и Симеон бил респектиран от речта на Роман. Но след известно време въздействието се забравя и преднамерената пакостливост започва отново.

[# П. Динеков, К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С, 1961, с. 232. — Б. пр.]

Междувременно, докато двамата владетели разговаряли, съдбата пратила знамение. Високо над главите им два орела се срещнали и отново се разделили — единият отлетял към кулите на Константинопол, другият свърнал към Тракия. Поличбата била отправена както към Симеон, така и към Роман. Тя означавала, че поне за известно време на Балканския полуостров ще има две империи. Нали дори и орлите умират.325

Принудени взаимно да признаят независимото си съществуване, Симеон и Роман се съгласили на примирие. Възможно е дори още в този разговор да са обсъдили условията му, но по-вероятно подробностите са били уточнени от техните дипломати. Срещу голямо количество злато и други скъпоценни вещи и ежегоден дар от 100 scaramangia — богато извезани одежди, едни от най-разкошните стоки, изработвани в Константинопол, Симеон приел да изтегли войските си от имперските територии и най-вече от укрепените черноморски градове, които бил превзел — Агатопол и Созопол, а може би дори и Девелт и Анхиало, за да осигури на императора достъп по суша до неговия град Месемврия.326 След тези споразумения Симеон се върнал мирно в България.

В известен смисъл мирът бил траен. Симеон повече не нападнал Тракия. Но той не бързал да предаде завоюваните черноморски крепости. Роман неведнъж му писал и настоявал за връщането им, като дори отказал да му изпрати обещаните дарове, докато не получи крепостите обратно. Той обаче бил склонен да праща годишното количество scaramangia, ако Симеон се въздържа от набези. Симеон нямал нищо против. Задържането на черноморските крепости едва ли било нещо повече от показен жест — моралното въздействие от срещата отслабвало и сега той искал да покаже, че не се страхува от Империята. Всъщност политиката му коренно се променяла. Той съзнавал, че може да бъде само балкански владетел, но поне щял да стане василевс на Балканите. До този момент, надявайки се да седне на императорския престол, Симеон бил твърде педантичен спрямо титлите, които използувал, и с готовност признавал духовното господство на патриарха — така бъдещето му правителство щяло да избегне усложненията. Но сега той нямал такива задръжки. Симеон решил да носи царска титла, макар и да не можел да царува в Константинопол. През 925 г. той се провъзгласил за василевс на ромеи и българи327, титла, предназначена да възвеличи него и да оскърби враговете му. Император Роман бил крайно разгневен и изпратил протестно писмо, но Симеон не му отговорил.328 Вместо това той поискал от Рим да признае титлата му. Рим, който наскоро бил постигнал надмощие над гръцките интереси в Илирик, се съгласил — папата не преставал да храни надежди за спечелването на България. През 926 г. папският легат Мадалберт пристигнал в Преслав, упълномощен от папата да признае царското достойнство на Симеон.329 Това бил плодът от посещението на Теофилакт и Кар, на което Николай възлагал толкова големи надежди. Но Николай вече бил разочарован. Срещата била подкопала вярата му в Симеоновото благородство, а сега той разбрал, че Симеон вече няма нужда от него. След срещата той на два пъти му писал, но това били писма на един разгневен, огорчен, болен старец. Най-сетне през май 925 г. милостивото провидение го отвело при дедите му, преди да успее да научи за новите чудовищни деяния, които неговият навремето възлюбен син се готвел да извърши.330

Василевсът на ромеите и българите, чиято дълга титла народът съкратил до славянското „цар“331, искал да има и свой партиарх. Но преговорите с Рим забавяли ръкополагането му, тъй като от папата не можело да се очаква одобрение. Така че вероятно едва след отпътуването на Мадалберт, към края на 926 г., Симеон въздигнал българския архиепископ Леонтий Преславски в патриаршески сан. Тази дързост останала сякаш незабелязана от Константинопол. Патриарх Николай бил мъртъв, а приемникът му Стефан бил оръдие на Роман, комуто това било безразлично.

Новата политика на Симеон не без основание хвърлила в ужас сърбите. Сега било ясно, че Симеон ще търси териториално разширение на запад. За това говорело нежеланието му да опразни Северна Гърция, където чак до смъртта му се задържали български грабители. Те нападали адриатическия бряг и дори завладели части от Пелопонес.332 При тези обстоятелства не била нужна особена дипломация и сръбският княз Захарий много лесно бил убеден да премине в настъпление през 925 г. Симеон изпратил срещу него своите пълководци Мармаис и Стрина — предишните завоеватели на Сърбия. Но Захарий имал по-голям късмет от предшествениците си. Българите били разгромени, а главите на пълководците — изпратени като приятен дар в Константинопол. Симеон не бил свикнал с подобни поражения и не можел да остави това безнаказано. В България живеел като заложник още един сръбски княз, Чеслав, чиято майка била българка. През 926 г. срещу Захарий бил предприет нов поход, в който участвал и Чеслав. Това вече било прекалено много за сръбския княз; той избягал в Хърватско, отвъд планините. Тогава сръбските първенци и жупани били призовани от българите да дойдат и да признаят Чеслав за свой княз. Била им обещана неприкосновеност и те дошли, но само за да бъдат заловени и откарани, заедно с княза, като пленници в България. След това българските войски, без да срещнат съпротива, започнали да завладяват и опустошават Сърбия. Те свършили работата си докрай — страната се превърнала в пустиня. Които от жителите успели, избягали в съседните княжества; останалите били избити. Симеон прибавил към царството си нова, но обезлюдена провинция.333

По-добре щяло да бъде, ако Симеон бе спрял дотук, но той никога не знаел кога да спре. С присъединяването на Сърбия той влязъл в непосредствен досег с Хърватското княжество. То било добре организирана държава, разполагаща с голяма армия. Неговият княз Томислав бил фигура от международен мащаб. Той нямал причини да враждува със Симеон; отношенията му с Константинопол били хладни, при това той поддържал тесни връзки с новия приятел на Симеон, папата. Наистина, в Хърватско имало известен брой сръбски бежанци, но те не били опасни — планините представлявали сигурна граница. Но изглежда Симеон бил изпълнен с ревност; той не търпял някой от съседите му да бъде силен. Амбициите му, поначало твърде развихрени, сега вече граничели с необуздана грандомания. Твърдо решен да смаже съперника си, през есента на 926 г. той заповядал на военачалника си Алогоботур да поведе войските към Хърватско. Алогоботур прекосил планините, но изтощените му от воюване войници не били достоен противник на огромната хърватска армия. Поражението им било пълно, военачалникът и по-голямата част от войската били избити. Успели да избягат едва неколцина, които да разкажат на Симеон за съдбата си.334

Поражението било страшен удар за Симеон. Здравето му се влошавало и с това той започвал да губи и дързостта си. С необичайно за него благоразумие, той поискал да сключи мир. Папският легат Мадалберт, който на връщане от Преслав минавал през Хърватско, предложил своите услуги и добра воля. Било постигнато споразумение за мир, очевидно при запазване на статуквото.335 Но Симеон така и не се възстановил напълно от удара.

По онова време хората вярвали, че всеки човек има неодушевен двойник336 — някой предмет, статуя или колона, — свързан по тайнствен начин с живота му, така че всяко зло, причинено на предмета, сполетявало и живия човек. През май 927 г. един астролог разкрил на император Роман, че Симеоновият двойник е една от колоните във Форума. На 27 май патриотът Роман решил да провери това и заповядал да отстранят капитела на колоната. В същия миг сърцето на стария цар спряло да бие.337

Сякаш светлината угаснала и България била оставена да търси своя път слепешком в мрака. Симеон бил предвидил, че след него може да настъпи хаос и се бил опитал да вземе мерки. Той оставил четирима синове, родени от два брака. Най-големия, Михаил, син от първата му жена, той смятал за неподходящ да го наследи. Може би майка му е била от по-ниско потекло или пък самият Михаил е приличал на чичо си Владимир. Във всеки случай той бил заставен да се оттегли в манастир. За Симеонов наследник бил определен Петър, най-големият син от втория му брак, още дете. Вуйчо му, Георги Сурсувул, трябвало да бъде негов регент и настойник на по-малките му братя Иван и Вениамин. Завещанието на Борис не било оспорено. Петър се възкачил на трона, а Георги Сурсувул поел управлението.338

Положението на регента в никакъв случай не било завидно. Докато бил жив Симеон, личността и престижът му вдъхвали страхопочитание у всичките му врагове зад граница и задушавали всякаква опозиция вътре в страната. Но сега всички знаели, че страшният цар вече не може да им стори нищо — той бил мъртъв, а царството му било труп, оставен на лешоядите. Неговите съседи — хървати, маджари и печенеги — се струпали на границите и заплашвали всеки момент да нахлуят. Носели се слухове, че дори и император Роман се готви за поход. Георги Сурсувул събрал войски и ги изпратил да направят демонстрация на сила в Тракия. Но след 14 години непрекъсната война, през които неведнъж била прекосявала дивия Балкан в двете посоки, и след скорошното си поражение в Хърватско българската армия, макар и да проявила известна свирепост в няколко акции,339 вече не всявала ужас. Император Роман продължил подготовката си. Георги Сурсувул разбрал, че трябва да моли за мир.

Очевидно в България все още съществувала военна групировка. Вероятно останките от старата прабългарска аристокрация са заемали предимно постове във войската и се опасявали за съществуването си в мирно време. Но във всеки случай регентът действувал предпазливо и изпратил първия си пратеник, един монах арменец, при пълна тайна в Константинопол, за да предложи сключване на мир и брачно споразумение. Императорът приел и в Месемврия започнали преговори. Имперските пратеници дошли по море и се срещнали с представителите, вече открито изпратени от Георги. Било обявено примирие и условията на договора били уговорени в общи линии. След това било решено преговорите да продължат в Константинопол, където договорът трябвало да бъде подписан от императора и регента. Представителите на Империята се завърнали по суша, през България, придружени от българина Стефан, родственик на царя. Скоро след тях пристигнал Георги Сурсувул, придружен от Симеон, калутаркан и сампсис, зет на покойния цар, както и от други високопоставени и знатни лица. В Константинопол Георги получил разрешение да види Мария Лакапина, най-голямата внучка на Роман, дъщеря на съимператора Христофор. Напълно задоволен от външността й Георги повикал младия цар. Петър потеглил веднага и, наближавайки столицата, бил посрещнат с почести от патриций Никита, дядо на Мария по майчина линия. Той бил допуснат във Влахерните, където император Роман се срещнал с него и го целунал.

Царското бракосъчетание било извършено на 8 октомври 927 г. в храма „Св. Богородица“ при Пити — новия храм, издигнат на мястото на стария, който три години по-рано бил станал жертва на необузданото варварство на Симеон. Церемонията била извършена от патриарх Стефан. Свидетел от страна на младоженеца бил неговият вуйчо, регентът, а от страна на младоженката — протовестиарий Теофан, пръв министър на Империята. Задено с това Мария била прекръстена на Ирина, като символ на сключения мир. След церемонията невястата се върнала в Константинопол, придружена от Теофан, а царят не бил допуснат в стените на града. Но три дни по-късно те се срещнали отново: Роман вдигнал пищно сватбено тържество в Пити, на което Мария се събрала със съпруга си. След края на пиршеството тя се простила с близките си. Родителите й, заедно с Теофан, я придружили до предградието Евдом, след което я поверили изцяло на грижите на съпруга й. Раздялата била много тъжна. Родителите й страдали, че се разделят с нея, а тя плачела, че ги напуска, за да отиде в чужда страна. Но сълзите й секнали, когато си спомнила, че мъжът й е цар, а тя самата — царица на българите. Със себе си тя взела голямо количество вещи, луксозни предмети и покъщнина, за да не й липсват удобствата на родния дом.

Бракът бил голяма победа за авторитета на България. За първи път от половин хилядолетие насам имперска дъщеря се омъжвала извън Империята. Сега светът видял, че България вече не е варварска държава, с чийто народ е недостойно да се сродява. Консервативните константинополски политици оплаквали този брак като унижение за имперската кръв. Но след като императорът бил дал съгласието си, те вече не можели да кажат нищо.340 Мирният договор, подписан едновременно с брачното споразумение, също повдигнал самочувствието и гордостта на българите. Окончателните му условия, изготвени предимно от протовестиарий Теофан341, били разделени в три групи: териториални, финансови и отнасящи се до българските държавно-църковни титли.

В териториално отношение изглежда почти не е имало промени. Възможно е българите да са получили някои градове в Македония, но Империята си възвърнала Созопол и Агатопол, а очевидно и цялата брегова линия по р. Дицина, на север от Месемврия. Но може би Девелт, разположен на Бургаския залив, е останал във владение на Петър.342

Още по-трудно е да се разбере какви точно са били финансовите условия. Очевидно императорът се е задължил да плаща на българския цар ежегоден данък, под една или друга форма — може би стоте scaramangia, обещани на Симеон. Той явно е бил изплащан до времето на император Никифор Фока, чийто своеволен отказ да го изплаща станал причина за война. Но тази война не била започната от българите; императорът нападнал България, използувайки своите съюзници русите. В друга хроника от онова време, без да се споменава конкретна война, се казва, че след смъртта на жена си Петър смирено изпратил свои представители в Константинопол, за да подновят мирния договор.343 Следователно тези дарове или данъци по всяка вероятност е трябвало да бъдат изплащани само докато е била жива царицата — т.е. те са били нещо като годишен доход, който й се давал, за да води живот, подобаващ на произхода й, а Петър не е имал право да изисква тяхното изплащане и след смъртта й. Във връзка с финансовите условия на договора императорът получил обратно голям брой пленници. Не става ясно дали те са били откупени. Константин Багренородни загатнал, че са били освободени от царя като дар за Роман, в отплата за ръката на внучката му.

Въпросът за титлите бил уреден твърде задоволително за българите. Императорският двор признал Петър за цар, а главата на българската църква — за независим патриарх. Но имало и известни уговорки. Седалище на патриаршията трябвало да бъде не Преслав, а някое друго митрополитско средище. По този начин българската патриаршия щяла да се отдели от царския двор и, както се надявали в Константинопол, щяла да изгуби част от националния си характер и до известна степен да се изплъзне от светската власт на царя. По този начин дори било възможно да се твърди, че на Балканския полуостров има двама патриарси не защото България настоявала за духовна независимост, а понеже нарасналия брой на цивилизованите християни изисквал това. И така, домораслият патриарх Леонтий Преславски бил свален и на негово място бил издигнат Дамян Дръстърски, чието патриаршеско достойнство и независимост били признати от целия източнохристиянски свят.344

По подобен начин в Константинопол можела да бъде оправдана и царската титла на Петър. Император Роман Лакапин бил щедър в раздаването на императорски санове. Преди него император бил зет му, а той самият издигнал трима от синовете си и замислял да издигне един от внуците си. Следователно, нямало причина да не признае за цар и мъжа на внучката си, а фактът, че той вече бил влиятелен независим владетел не бил от значение. Роман считал за свое право също и да отнеме титлата, ако Петър не се държи добре. И не е изключено по-късно той наистина да я е отнел за известно време.345 Но българите гледали на всичко това в по-друга светлина. Те знаели само, че Петър е първият и единствен чужд владетел, признат за цар от Новия Рим, и макар и да бил утвърдил титлата си чрез женитба с императроска дъщеря, в това нямало нищо унизително.

Третата отстъпка била, че българските пратеници в Константинопол получавали за вечни времена предимство пред всички останали. Това било естествено последствие от признаването на царската титла; то силно ласкаело българите, без да струва нищо на Империята, макар че по-късно щяло да засегне обидчивите посланици на франките.346

Такива били плодовете на продължителните Симеонови войни. България спечелила малко земи и незначителни материални облаги, но вече не била духовно подчинена на чужд първосвещеник, а нейният владетел бил цар, признат за равен от миропомазаните самодържци на Рим, с далеч по-висок ранг от всички останали князе, дори и от франкските владетели — самозваните императори на Запада. И това било всичко. Но дали си струвало целия този труд? За изтощените рамене царската мантия е тежко бреме.

Тя наистина била спечелена на твърде висока цена. Четиринадесет години продължила войната: четиринадесет години българските войници били прехвърляни от едно бойно поле на друго, за да стигнат накрая до лобното си място в Хърватско. От Симеоновите войски оцелели само жалки останки.347 Войната парализирала и българската търговия: години наред търговците, които предлагали стоките си в черноморските пристанища или превозвали кервани от Дунава до Солун, трябва да са били забавяни, отклонявани и разорявани. Империята, която разполагала с много източници на богатства, можела да си позволи подобни загуби, но България се нуждаела от пълнокръвна търговия.348 А сега, когато най-сетне настъпил мир, пялата страна била изтощена и недоволна. Със силата на своята личност Симеон налагал волята си на своите поданици; при цялото му своеволие, нито един от тях не вдигнал ръка срещу него. Но той бил мъртъв, наследникът му бил още дете, а регентът — само регент, дори не и от царско потекло. А за всички вече било станало ясно колко безплодна е била войната. Цар Петър бил изправен пред тежки времена. Неговият баща му бил осигурил почести и слава на прекалено висока цена.


[#7 Златарски (Цит. съч., с 207 сл.) посочва за година на създаването им 864, но от житието на св. Климент става ясно, че поне Охридската е била създадена по-късно.]

[#11 За преместването на столицата от Симеон научаваме от една бележка към препис на Книгата на Исая.]

[#30 Идвайки в България през 927 г., Мария Лакапина взела със себе си цялата си покъщнина и други принадлежности. Вж. по-долу, с 141.]

[#38 Търговските пътища са описани от Константин Багренородни в De Administrando Imperio, pp. 79, 177. Пътищата, водещи до Солун, обаче трябва да се разглеждат във връзка с описания по-долу епизод.]

[#49 Constantine Porhyrogennetus. De Administrando Imperio, pp. 168 ff.]

[#74 Theophanes Continuants, loc. cit., ff. Не е възможно да се каже със сигурност точно кога България е изгубила Влашко, но областта изглежда е била заграбена от печенегите доста преди смъртта на Симеон. Както става ясно, през 917 г. печенегите е трябвало да изминат известно разстояние, за да стигнат до Дунава.]

[#76 Ibid., p. 390. Датата на битката не се споменава, но тя явно е била скоро след Ахелойската.]

[#79 Constantine Porphyrogennetus. De Administrando Imperio, pp. 156—7. Константин не споменава годината на войната, но казва, че преговорите на Империята с Петър са се водили по време на събитията при Ахелой. Те може и да са започнали преди това, но според мен бездействието на Симеон спрямо Константинопол през 918 г. не може да се обясни иначе, освен с война в Сърбия. И макар че лично Симеон не бил в Сърбия (той никога не вземал лично участие в походите на запад), не мисля, че през 917 г. той би могъл да изпрати там достатъчно големи сили, за да опустоши страната. Посочените от Константин тригодишни интервали между сръбско-българските войни според мен не бива да се приемат буквално.]

[#80 Според Златарски (История, I, 2, с 399 сл.) през 918 г. Симеон приел титлата „цар и самодържец“ и превърнал българската архиепископия в патриаршия. Не виждам на какво се основават тези твърдения. Немислимо е подобни събития да не са намерили отражение в обширната кореспонденция на Николай. Писмата на Роман до Симеон, в които той протестира срещу царската му титла, носят дата след срещата между двамата владетели (924 г.; вж. по-долу, с. 137). А от обидната шега на Симеон по време на срещата (вж. по-долу, с 136) става ясно, че той все още смятал Николай за официален духовен баща на България. Твърде възможно е, както предполага Златарски, архиепископ Йосиф да е починал през 918 г. и да е бил наследен от архиепископ Леонтий. Но макар и Леонтий да е бил направен патриарх от Симеон, нямаме основание да смятаме, че това е станало още с неговото заемане на поста. В известието на Лъв Дякон, че Симеон е приел титлата самодържец (с. 122—3) не се споменават дати.]

[#86 Ibid., Ep. XVIII, pp. 121 ff.]

[#89 Ibid., Ep. XVin, pp. 121 ff.]

[#91 Ibid. Ep. XIX, pp. 125 ff.]

[#92 Theophanes Continuants, pp. 401—3. Датата не ce споменава, но е почти сигурно, че набегът е бил извършен по това време. В хрониките между разказа за битката при Пити и този набег са отбелязвани смъртта на императрица Теодора (февруари 922 г.), коронацията на София (същия месец) и посещението на куропалата (τηνικαΰτα). Но вероятно тези три събития са били събрани на едно място за прегледност, независимо от точните им дати.]

[#93 Nicolaus Mysticus. Ep. ХХП, pp. 148–9.]

[#95 Theophanes Continuatus, p. 404. Датата не е посочена, но почти със сигурност става дума за началото на 923 г. Вероятно през същата година Симеон е превзел град Виза в Тракия, както се споменава във Vita S. Marine Junioris.]

[#103 Ибн-ал-Азир (у Васильев. Нит. съч., Приложения, с 106).]

[#104 Nicolaus Mysticus. Ер. XXXI, p. 189.]

[#114 Основаването на патриаршията представлява труден проблем. Синодикът на цар Борис ясно показва, че Леонтий е бил първият български патриарх, със седалище в Преслав, но според Списъка на българските архиепископи първи патриарх е бил Дамян Дръстърски. Както пояснявам по-долу (с. 142), Дамян бил първият патриарх, признат от Константинопол, през 927 г. Следователно Леонтий би трябвало да е бил поставен от Симеон преди това. Но независимо от предположенията на Златарски, изглежда абсолютно невъзможно един така добре осведомен и войнствен папа като Йоан X да изпрати в България свой легат и да удовлетвори Симеоновото желание за царска корона, при положение че Симеон вече е имал свой независим патриарх. Следователно издигането на Леонтий в патриаршески сан трябва да е станало след отпътуването на Мадалберт, вероятно в края на 926 г., но преди смъртта на Симеон (май 927 г.). Така Леонтий се задържал на новия си пост едва няколко месеца.]

[#123 Theophanes Continuatus, pp. 412—5; Georgius Monachus, pp. 904—6; Logothete (славянски превод), pp. 136—7.]

[#127 Leo Diaconus, pp. 61—80.]

[#129 Constantine Porphyrogennetus. Op. cit., p. 88.]

Глава IIБОЖИ ХОРА И ХОРА НА ОРЪЖИЕТО

В продължение на 40 години — необичайно дълъг за Балканите период — тук царял мир. Но той не бил изпълнен с щастие и спокойно благоденствие; това бил мир, роден от изтощението. България не воювала, защото не била в състояние да воюва, а правителството в Константинопол било погълнато от грандиозни планове далеч на изток. И така годините минавали, раздвижвани от време на време от набези и бунтове, на които никой не правел опит да се противопостави. Външнополитическата история на България по времето на Петър навява само униние.

Но можело да бъде и по-зле. Освен откъм Империята, границите били сигурни — планините охранявали България от славянските народи на запад, а Дунав я пазел от маджарите и печенегите. Основният принцип във външната политика на Петър бил да поддържа добри отношения както с Империята, така и с печенегите. Взеизвестно било, че който е в съюз с печенегите, е непобедим, защото те всявали ужас у всички — дори и маджарите треперели пред тях. Но влошаването на отношенията с Империята лесно можело да доведе и до конфликт с печенегите. Ако се стигнело до подкупи, Империята била в състояние да плати по-добре от България, а България се намирала в съблазнителна близост до земите на печенегите. Дори по времето на Симеон страната била спасена само поради некомпетентността и продажността на имперските сановници. А сега опасността била далеч по-голяма. И така, българите безропотно търпели безцеремонното отношение на императора и това се дължало както на съзнателно провежданата политика, така и на влиянието на царицата-гъркиня.349

А Роман действително често се отнасял твърде враждебно към съпруга на своята внучка и, както изглежда, от време на време дори отказвал да го нарича с царската му титла. През 933 г. сръбският княз Чеслав избягал от български плен и се върнал в Сърбия. Завръщането му окуражило всички сръбски изгнаници да напуснат убежищата си и да се сплотят около него, за да си върнат княжеството. Откакто била завладяна от българите седем години по-рано, страната пустеела и сега пред Чеслав стояла тежката задача да я възроди. Но дори и Петър да имал някакви изгледи да смаже въстанието, те били провалени от действията на императора. Роман не само насърчавал Чеслав, като му подарявал одежди и други полезни и ценни вещи, но поел и върховната власт над новата държава. Петър трябвало да се примири със загубата на Сърбия.350

Останалата част от външнополитическата история на България през онова време представлява низ от нашествия на различни народи, които преминавали оттук на път за Константинопол. През април 934 г. маджарите извършили голям набег на Балканския полуостров. Крайната им цел бил Константинопол, но те се възползували от преминаването си през България. Подробностите не са достигнали до нас, но както изглежда, те се спуснали до Девелт и взели толкова много пленници, вероятно най-вече българи, че една робиня можела да бъде купена само срещу копринена дреха.351 През април 943 г. маджарите отново преминали през България на път към Тракия. Не знаем доколко са пострадали българите този път, тъй като Империята веднага сключила примирие.352 През 944 г. България отново била нападната от печенегите, подтикнати този път от руската жажда за мъст. Целият този епизод показва колко печална роля играела сега България. Русите, чиято столица бил Киев, непрекъснато увеличавали могъществото си. Те били многобройни и контролирали големия търговски път от Балтийско до Черно море. През 941 г. те преодолели печенежката преграда, за да атакуват Константинопол по море. Но макар че императорът прекарал доста безсънни и тревожни нощи, те претърпели тежко поражение. Техният княз Игор жадувал за отмъщение. През 944 г. той склонил печенегите да се присъединят към новия му голям поход по суша. Когато научили за това, българите изпаднали в паника и пратили предупреждение в Константинопол. С обичайното си благоразумие император Роман веднага изпратил на Дунава свои хора, натоварени с дарове, и успял да се споразумее с русите. Но печенегите не искали да се откажат от обещания им набег. Те преминали реката и нахлули в България, където вилнели и плячкосвали на воля. Всички били доволни, с изключение на българите, но те не влизали сметката. Това унизително преживяване било последвано от няколкогодишно затишие. Но през 958 г. маджарите дошли отново, а след това още веднъж през 962 г.353, докато накрая през 965 г. Петър не си спомнил за обичаите на предците си и не потърсил съюз с великия германски крал Отон, за да ги обуздае.354

Трудно е да се каже колко пострадала България от тези нападения. Днес знаем за тях само защото те засегнали Империята и така били в полезрението на гръцките хронисти. Може би е имало и други, насочени единствено срещу България.

За тази отчайваща безпомощност спомагало и вътрешното състояние на страната. Симеон, макар и да водил катастрофална политика, бил достатъчно велик и напълно олицетворявал стремежите на своя народ, за да го увлече изцяло след себе си, без да срщне неподчинение. При Петър България се разпаднала на враждуващи групировки. По характер той бил миролюбив и набожен, не бил добре със здравето355, а освен това бил поел управлението твърде млад — по всичко личи, че след сключването на мира Георги Сурсувул се е отказал от регентството. Петър не бил достатъчно силна личност, за да държи в подчинение и да управлява един народ, разочарован и разединен от пораженията си. В по-стари времена ханът поддържал своето положение, като противопоставял славянското селячество на прабългарската аристокрация. Петър не успял да направи дори и това. През неговото царуване дворцовата партия се превърнала в изолирана клика, на която останалата част от страната не се доверявала. Освен правителството в Преслав, тя вероятно е включвала търговците (естествено, привърженици на мира) и сановниците и несъмнено е била под влиянието на царица Мария-Ирина, която, ако изобщо е притежавала поне част от характерните черти на семейството си, навярно лесно се е налагала над своя хрисим съпруг. Знаем, че е поддържала тесни връзки с Константинопол, като в началото често го посещавала, макар че след смъртта на баща й Христофор, през август 931 г., отишла там само още веднъж заедно с три от децата си.356

Прабългарската аристокрация, така често потъпквана от хановете, все още не била изчезнала, въпреки че по това време навярно вече е била изгубила етническата си обособеност, говорела е славянски език и е била подсилена от по-влиятелните славяни. Сега тя излязла на политическата сцена в ролята на военна групировка. Недоволството й от двореца се проявило още в началото на царуването на Петър, през 929 г., когато той разкрил заговор, целящ да постави на престола брат му Иван. Заговорът бил осуетен, а замесените в него боляри — сурово наказани. Самият Иван бил затворен и заставен да облече монашеско расо. След това Петър известил Константинопол за щастливото избавление. Но император Роман решил да извлече полза от случилото се. В Преслав дошъл негов пратеник и по някакъв начин, несъмнено срещу голям подкуп, освободил княза-съзаклятник. Иван получил дворец в Константинопол и много скоро императорът уредил да бъде освободен от монашеския обет и го оженил за една арменка. Императорските дипломати обичали да държат в ръцете си претенденти за чужди престоли.

Сега Роман можел да използва Иван като заплаха срещу Петър.357 След този провал военната групировка се спотаила, докато към края на Петровото царуване не завзела властта.

Народът също бил неспокоен. От време на време той проявявал недоволството си чрез открити беззакония, пример за което е кариерата на един друг от братята на Петър. Първородният Симеонов син Михаил не можел да намери покой сред манастирските стени, където го бил затворил баща му. Някъде около 930 г. той избягал и се отправил към планините в западната част на България, където към него се присъединили голям брой недоволни славяни. Михаил заживял там като разбойнически главатар, а след смъртта му неговата дружина продължила да действува и била достатъчно силна и дръзка, за да се осмели да прави внезапни набези в Империята и дори да плячкоса град Никопол.358 Подобни разбойнически дружини вероятно е имало из всички западни области.359 Но недоволството на основната част от народа се изразило в много по-различна и по-сериозна форма.

Хората, които са разочаровани, уморени и несигурни в бъдещето, често търсят утеха в религията. Така станало и с българите. След Симеоновите войни цялата страна била залята от религиозна вълна. Един от първите, които тръгнали по този път, бил самият цар, прочут с набожността си и с усърдието си да открива светци. Много от поданиците му го последвали. Към манастирите се стичали тълпи от желаещи да надянат монашеското расо; други се стремели към още по-голяма святост и ставали отшелници, за да прекарат живота си в сурови лишения. Пръв сред тях бил един пастир, наречен Иван, който под името св. Иван Рилски се превърнал в светец-покровител на България. Дълги години Иван Рилски живял като свят човек в хралупата на един дъб, докато накрая дъбът рухнал и той трябвало да се пресели в една пещера високо в Рила планина. Славата му се разнесла нашироко и веднъж царят, който бил на лов в тези места, си направил труда да открие убежището му и да го посети. Петър бил раздразнен от една проповед, която светецът бил отправил към ловците му. Но след като се срещнал с него очи в очи, той бил дълбоко впечатлен от неговата святост и на драго сърце го взел под покровителството си. Когато през 946 г. Иван умрял, тялото му било погребано тържествено в Сердика (София), но по-късно било ььрнато обратно в планината, в големия манастир, който днес носи неговото име.360

Но тази религиозна жар имала и друга страна. В най-изопачена форма тя се проявила у собствения брат на царя, Вениамин — единственият, който останал настрана от политическите интриги. Вениамин посветил живота си на черната магия и станал толкова изкусен магьосник, че по своя воля можел да се превръща във вълк ли в каквото животно си пожелае.361 Много от сънародниците му проявявали прекомерен интерес към гадател-ството и нечистите сили362, но малцина можели да се надяват да достигнат неговата вещина. Затова, а може би и защото бил твърде отблъскващ, Вениамин, не успял да привлече голям брой последователи. Далеч по-влиятелен и опасен, както в политическо, така и във верско отношение, бил един скромен поп или селски свещеник на име Богомил.

Поп Богомил, най-значителният еретически водач в цялото Средновековие, е фигура, забулена в неизвестност. Не можем да кажем къде и кога е живял, нито дори точно кой е бил. Единственото, което знаем, е че „в годините на правоверния цар Петър в българската земя. . . се яви поп на име Богомил, . . .който пръв начена да проповяда ерес в българската земя“363; че според обичая на своята секта да се приема второ име, той се наричал и Йеремия; че му се приписват няколко притчи и проповеди и че неговата ерес процъфтявала преди 956 г. Доста трудно е да се открие дори и същността на идеите, които самият той е проповядвал. От произведенията на богомилите, както са наричали последователите на поп Богомил в Източна Европа, не се е запазило нищо, освен няколко приказки и легенди за библейски лица или светци, а също и някои проповеди — толкова посредствени, че в тях трудно се долавя и следа от ерес.364 По-подробни сведения за богомилските възгледи и обреди сме принудени да търсим в произведенията на техните врагове, но дори и повечето от тях са от по-късно време, а за един-два века ересите, както и официалните религии, могат да се изменят и да развият своите догми. Има обаче и две изключения — два документа, написани против самия Богомил или докато още е бил жив, или скоро след смъртта му.

Константинополският патриарх Теофилакт Лакапин, чичо на царицата — духовник, който можел да се види по-често в конюшните, отколкото в църквата, — дотолкова се разтревожил от разпространяването на богомилската ерес, че писал за това на цар Петър, вероятно около 950 г. През 954 г. Теофилакт претърпял тежка злополука по време на езда, която го направила инвалид за последните две години от живота му.365 Теофилакт настоявал всички по-разпространени ереси да бъдат анатемосани и затова не разграничил павликянското учение от това на Богомил, но някои от думите му ясно се отнасят единствено към богомилите. За нас обаче е по-важно едно значително по обем произведение, написано вероятно около 975 г. от един български духовник на име Козма и насочено изцяло против богомилите.366

От сведенията на Теофилакт и Козма, както и от всички по-късни свидетелства, пред нас се оформя една фундаментална доктрина. Богомилската ерес била, както я наричали по онова време, манихейска367, въпреки че с учението на Манес я свързвала само общата дуалистична основа. Богомилите били откровени дуалисти; те противопоставяли Бога и Сатаната, доброто и злото, светлината и мрака, духа и материята, и признавали двете сили за равни, макар че, както изглежда, вярвали в победата на Бога.368 Дуализмът винаги е бил естествено и привлекателно учение, но поп Богомил го възприел от павликяните, заселили се в границите на България. Те били арменска секта, която довела до крайност дуализма, заложен в Новия завет, осланяйки се изцяло на онези думи в Евангелието от Йоана (12:31 и 14:30), наричащи дявола „князът на този свят“. Те отхвърляли тайнствата на православната църква, не признавали дори арменската монофи-зитска църква и имали свои собствени обреди и своя църковна организация.369 Те отдавна причинявали неприятности на Империята, като от време на време дори образували политически независими общини.370 Едно от средствата за борба с тях било преселването им в Европа и най-вече в Тракия. Но това не охладило техния плам и по времето на Борис проповедниците им вече действували в България.371

Но павликяните били образована секта, добре запозната с теологията. Геният на Богомил се проявил в това, че той приспособил тази сложна арменска религия към нуждите на европейското селячество. Той вероятно е проповядвал павликян-ството така, както го е разбирал.372 Но все пак учението му било нещо ново и дотолкова добре съобразено с целите си, че преди да изминат и два века, то се разпространило чак до планините на Испания. Освен в дуализма, изглежда богомилите са вярвали още и в това, че Богородица не е Дева Мария, дъщеря на Йоаким и Ана, а че Христос произлиза от Горния Йерусалим и че животът и смъртта на Христос са илюзия, тъй като Бог никога не би се вселил в нещо толкова греховно като едно тяло от плът и кръв; те отхвърляли Стария завет — както Мойсеевия завет, така и пророците, а от молитвите признавали само „Отче наш“; те не се кръстели, защото според тях това било неуместно напомняне за кръстното дърво, на което бил страдал Бог. Що се отнася до Сатаната, наричан Сатанаил или Самаил, имало две мнения: или че той винаги е бил нечестив, или че е паднал ангел. Първото схващане принадлежало на павликяните и водело началото си от зороастризма; тръгнало от павликянските селища, то изглежда се е радвало на значителна популярност на Балканския полуостров, особено в гръцката му част. Второто схващане било проповядвано от самия Богомил.373 Имало и мнения, че Сатаната е по-старият или по-младият Божи син, брат на Христос. По същия начин се раздвоявали и възгледите им за произхода на Адам и Ева, появили се на този свят през 5500 г. преди Христа. Според някои те били паднали ангели, превърнати в човешки същества, според други били създадени от Бога или пък от Сатаната. Твърдяло се също, че Ева била изневерила на Адам: Авел бил неин син от Адам, но тя родила Каин и една дъщеря, Каломела, от Сатаната. Въз основа на тези вярвания бил създаден цикъл от популярни легенди. Смята се, че самият поп Богомил се е произнесъл по такива въпроси, като „от колко части Бог сътвори Адам“, „как Исус Христос станал свещеник“ и „как Исус орал земята“. Възможно е също така той да е авторът и на историята, в която се разказва как св. Сисиний срещнал дванадесетте дъщери на цар Ирод на бреговете на Червено море и те му казали, че са дошли, за да донесат болести на света.374

Дотук богомилската ерес, макар и да подкопавала официалната религия, нямало с какво да обезпокои светските управници. Но една вяра, която учи, че всичко материално е творение на злото, неизбежно поражда сериозни социални последици. Много от порядките на богомилите били достойни за уважение. За разлика от правоверните българи, които ден и нощ танцували, пиели и пеели под звуците на своите гусли, те били скромни, сдържани, мълчаливи и бледи от постене. Те никога не се смеели на глас и не празнословели; според тях яденето и пиенето били „от лукавия“, затова се хранели съвсем умерено и не докосвали нито месо, нито вино. Но когато се затваряли по домовете си, за да се молят непрестанно по четири дни и нощи375, господарите им навярно не са били особено доволни. Нещо повече, тъй като били убедени в греховността на тялото си, те твърдо се противопоставяли на брака и на другите не така законни способи за продължение на рода. И наистина, те така упорито странели от жените, че при по-късните им последователи във Франция, често наричани бугри заради българския произход на учението им, това поведение възбуждало подозренията на правоверните християни. А в своя английски превод името им все още е запазило значението си на порочност. Поп Богомил не можел да очаква от всички свои последователи да се откажат от продължението на рода си. Затова, следвайки практиката на павликяните, той отделил някои от тях, известни като „съвършените“, чието въздържание от полови сношения било пълно, а от телесната храна и удобства — дотолкова, че да не умрат. Те били аристокрацията на богомилите и духовно по-несъвършените им братя се грижели за тях.376 Демократичните инстинкти на богомилите ги правели противници на всякаква власт. Отначало те дори нямали обособено духовенство: Богомил и главните му ученици — Михаил, Тодор, Добри, Стефан, Василий и Петър — нямали официално звание; по-късно обаче богомилите явно са признали сановете дякон, поп и епископ377, а през XIII в. в България съществувал и духовен властелин, известен из целия християнски свят като Черния поп.378 Но онова, което превърнало богомилите в неизбежна заплаха за държавата и наложило преследването им, било убеждението, произтичащо от тяхната неприязън към всичко, принадлежащо на временния свят, че не е угодно Богу слугата да работи за своя господар или поданикът — за своя цар.379

Методите и мащабите на гоненията, предприети от правителството срещу тази опасна ерес, не са ни известни — както и повечето подробности от българската история през онези години. Патриарх Теофилакт бил препоръчал намесата на светските власти за смазването на ереста и съветът му несъмнено е бил последван. Но богомилството било вяра, заради която нейните последователи биха. минали през всякакви мъчения, и то непрекъснато увеличавало силата си. За успеха му много спомогнала политическата и социална атмосфера в страната. То било израз на недоволството на по-бедните слоеве — славяните, които носели демократизма в кръвта си. Народът отдавна бил враждебно настроен към аристокрацията, която в по-голямата си част все още му била чужда — по произход, макар вече не и по език. Народът бил изгубил досега си и със своя стар съюзник, хана, който сега, в ролята си на цар, смело подражавал на самодържавието и разточителството на Новия Рим. Правоверните български свещеници разочаровали народа; те вероятно са били оръдия на двореца, чиито интереси защитавали. Освен това, за разлика от гърците, които отначало заслепили българите със своята култура и ученост, обикновените български свещеници били лениви, покварени и само в малка степен по-образовани от своите паства (богомилите ги наричали „слепи фарисеи“), а по-висшите духовници били откъснати от народа. Контрастът между тях и „съвършените“ богомили бил внушителен; по същия начин обикновените богомили — както бил принуден да признае и Козма — само печелели от сравнението с правоверните миряни. Нямало нищо чудно в това, че най-будните измежду угнетените и обезверени селяни смятали този свят за свърталище на злото, а всичко материално — за творение на Сатанаил, и последвали поп Богомил, който бил един от тях и ги разбирал. А вяра като тази, така добре пригодена към нуждите на своето време, не можела да остане задълго затворена в пределите на България. Тя се разпространила на юг до самия Константинопол и из провинциите на Империята; на запад до Сърбия, Босна и Хърватско и чак до Ломбардия и Алпите, където намерила своя втори дом в земите на Лангедок, между Севените и Пиренеите, докато накрая тази клета земя не била пречистена от кървавата баня на Дьо Монфор и огньовете на св. Доминик.380

Но историята на богомилите във Франция и Италия през следващите векове, както и пагубното им влияние на Балканите, което щяло да продължи чак до отоманското нашествие, е извън обсега на тази книга. По времето на Петър и в годините непосредствено след неговото управление богомилите не били достигнали върха на славата си, но въпреки че действували незабележимо и скромно, дейността им била като червей, разяждащ сърцето на България. Залезът и падането на Първата българска държава до голяма степен се дължали на неуморния труд и нарастващата сила на поп Богомиловите последователи.

Във всичко останало животът на България при царуването на Петър изглежда преминал без особени събития. Вероятно с възстановяването на мира търговията се възродила и процъфтяла, а несъмнено са били разработвани и мините. Из пялата страна се строели църкви, дворци и манастири, въпреки че нито една запазена до днес сграда не може да се отнесе със сигурност към онези години. За изкуствата не знаем никакви подробности — нищо не е стигнало до наши дни. Литературата била на мода — презвитер Козма горчиво се оплаква, че всички пишели книги и никой не ги четял. Повечето от тези книги били преводи на гръцки релиогиозни и белетристични творби, но съчинението на самия Козма показва напредъка на славянската литература през втората половина на века. То не само било първото значително оригинално произведение, написано на български език, но и се отличавало с далеч по-голяма зрялост на формата и гъвкавост на езика в сравнение с творбите, създадени по Симеоново време — от Храбър или пък Йоан Екзарх.381 А богомилите поставили началото на народната литература, като разказвали легенди, които рано или късно били записвани. Те също в повечето случаи били преводи или преработки на гръцки съчинения; в някои дори се откриват следи от индийската митология. Но имало и оригинални творби. Независимо от тази дейност обаче общото равнище на културата и бита било ниско. Дори и в двореца то вероятно не отивало много по-далеч от мебелировката и украшенията, които царицата-гъркиня донасяла от пътуванията си до дома. Когато след смъртта й нейните дъщери посетили Константинопол, те пътували не в носилки като всяка знатна дама в Империята, а в коли, чиито колела били обковани с остри шипове. Българският пратеник в Константинопол през 968 г. бил още по-нецивилизован: той си бръснел главата като унгарец, пристягал гащите си с меден колан и изобщо не се миел. Кремонският епископ Лиудпранд, пратеник на Отон I, не бил на себе си от гняв, че подобно създание трябва да има предимство пред него — при това самите северни италианци през X в. не били особени привърженици на хигиената.382 Но вероятно този пратеник е бил представител на военната групировка — болярин, който презирал упадъчните увлечения в царския двор към телесната чистота.

Така в продължение на четири десетилетия България живяла в тягостна пародия на мир. Най-сетне през 965 г. царица Мария-Ирина, достойна за името си предводителка на миролюбивата групировка, починала. С годините характерът на Петър съвсем не предобивал твърдост. Лишен от умиротворяващото въздействие на жена си, той почти веднага попаднал под влиянието на войнствено настроените боляри, които го съветвали да покаже пред Константинопол смелост и нападателност. А там нещата се били променили. Симеоновият противник, император Роман Лакапин, отдавна бил свален и умрял като покаял се монах. Константин Багренородни, който възстановил законното си положние, също бил вече мъртъв. Дори и синът му — вторият Роман, внук на стария Лакапин — бил умрял. Сега короната на Империята официално принадлежала на две малки момчета, синовете на Роман II — по-малкото и слабоволево дете, наречено Константин, и по-голямото, на име Василий, което по-късно щяло да получи прозвище, ужасно за слуха на всеки българин. Тяхната майка, прекрасната императрица Теофанб, помнейки съдбата на Зоя Карбопсина, си била осигурила властта чрез втори брак: неин съпруг станал главнокомандуващият имперските войски Никифор Фока, внук на първия Никифор Фока и племенник на жертвата от Ахелой. Благодарение на бойната си слава и на тази женитба, сега Никифор седял здраво на имперския престол заедно с доведените си синове — като съимператор и регент на Империята.

Щяло да е по-разумно да не се предизвиква воина-император, който бил извоювал Крит от неверниците и жънел победа след победа на изток. Но българите се надявали, че Никифор ще бъде прекалено погълнат от действията си срещу сарацините и лесно ще отстъпи пред исканията на България, ако тя прояви достатъчно войнствен дух. И така, когато Никифор се завърнал в Константинопол, за да прекара зимата на 965—966 г., след като току-що бил превзел Тарс, при него се явили пратеници на царя, за да получат „обичайния данък“.383

Ставало дума за стария данък, който според договора от 927 г. Империята се задължавала да плаща, докато е жива българската царица. Настояването на Петър да го получи и след смъртта й било неоправдана и агресивна проява, а да бъде наречено „данък“ нещо, което на практика представлявало зестра, изплащана на части, било непростимо оскърбление. Аудиенцията била кратка и мъчителна. Никифор бил разярен. Той риторично запитал баща си, кесаря Варда, какво означава това искане на данък от ромейски император. След това залял пратениците с порой от обиди, наричайки народа им беден и мръсен, а царя им — облечен в кожи княз.384 Отказът му бил категоричен; обсипани с оскърбления и от по-нископоставените придворни, злощастните пратеници били прогонени далеч от очите на Негово императорско величество.

Това бил почти безпрецедентен случай в историята на имперския етикет; той можел да се сравни единствено с начина, по който Александър приел Симеоновите пратеници през 913 г. Но Петър не бил Симеон, нито пък Никифор — Александър. Яростта му била истинска, а не плод на пиянско перчене и не останала само на думи. Той веднага потеглил с голяма войска към границата и дори превзел няколко от българските крепости, които още охранявали пограничния вал Еркесия. Но Никифор нямал желание да навлиза в България, тази опасна страна, където толкова много имперски първенци и войници били намерили смъртта си. Освен това го чакали още войни на изток. Той решил да се справи с България по по-лесен начин, подсказан му от традициите на византийската дипломация. Русите били силен, енергичен народ и се намирали близо до България; те можели да свършат работата вместо него. Но за момента от това нямало нужда. Петър изпаднал в ужас от резултатите на войнствената си проява. Той побързал да помоли за мир, като оттеглил, както може да се предположи, искането си за „данък“ и предал двамата си сина, Борис и Роман, като заложници на императора. Последното не било толкова унизително, колкото изглеждало — подобно на Симеон, двамата младежи просто отивали да се изучат в Константинопол — единственото място, където можели да получат образование, достойно за цивилизовани царски синове. А това, че там щели да бъдат във властта на императора, било от второстепенно значение.

Този случай накарал Никифор да се замисли. Близо 40 години Империята пренебрегвала България. Но България не била изгубила войнствения си дух. Възпирало я само изтощението, но ако й се предоставело достатъчно време да се съвземе, ерата на Симеон можела да се възроди. Никифор продължил преговорите си с русите.385

При русите бил изпратен патрицият Калокир, син на главния управител на Херсон — имперската колония на Кримския полуостров, която била отправна точка за повечето военни действия в степите. Калокир, прекарал по-голямата част от своя живот в родната си област, бил отлично подготвен да преговаря със съседните варварски племена, тъй като добре познавал езика и порядките им. Нещо повече, той носел със себе си сума, внушителна дори и за онези времена, когато били подкупвани на едро цели народи — 1500 литри злато. Владетелят на русите, езическият варяжки княз Светослав, лесно се поддал на подкупите и ласкателствата на имперския пратеник. Той бил младеж, съвсем наскоро освободен от попечителството на своята строга майка-християнка, Великата княгиня Олга. Светослав вече бил водил успешни войни срещу съседите си от степите, бил амбициозен и горял от желание да се прояви още по-добре. През лятото на 967 г. русите били готови да нахлуят в България.

През юни 967 г. император Никифор се отправил към границата, за да направи преглед на укрепленията — разумна мярка, предвид на войната, която скоро щяла да се развихри отвъд тях. Същевременно той искал да успокои съвестта си за това, че е насъскал народ от варвари и езичници слещу една християнска държава, с която бил в мирни отношения. Затова от границата той писал на царя, обвинявайки го, че така често е позволявал на маджарите да минават Дунава и да проникват в Империята. Петър нямал какво да отговори. Той на драго сърце би предотвратил набезите на маджарите в собствената си страна, ако бил достатъчно силен. Но когато те вече нахлуели, той, естествено, ги насърчавал да се прехвърлят колкото е възможно по-бързо в земите на някой друг владетел. Отговорът му неизбежно бил незадоволителен и така Никифор можел да се смята за оневинен. Уверен, че русите ще свършат добре работата си, той отново насочил вниманието си на изток.

През август Светослав, заедно с Калокир, минал Дунава начело на 16-хилядна армия. Българите били предупредени и изпратили двойно по-голяма войска, която да попречи на слизането им на южния бряг, но претърпели тежко поражение и потърсили убежище в Дръстърската крепост. Светослав завладял северната част на страната, превзел 24 града и се установил на зимен стан в същия този Онглос, където се бил заселил прабългаринът Аспарух, като избрал за свое седалище Преслав на Дунава или Малкия Преслав — крепостта, която контролирала делтата на реката. Там императорът му изпратил допълнителни средства.386 А на следващата пролет той отново нахлул на юг, като опустошил страната още по-безжалостно.

Българите били отчаяни. Здравето на цар Петър било поразено от бедствията: той получил апоплектичен удар, от който така и не се възстановил напълно. Но правителството му запазило достатъчно самообладание, за да прибегне до единствената възможна мярка — то потърсило помощта на печенегите. А те само чакали случай да се намесят. Русите им съперничели по сила, а печенежката слава вече залязвала в сравнение с тази на по-добре организираните орди на варягите. Нещо повече, на път към Дунава Светослав всъщност бил нарушил територията им, тъй като те още бродели из Влашката низина и степите край бреговете на Черно море. През лятото на 968 г. печенегите се събрали и с пълна сила настъпили към Киев. Великата княгиня Олга отбранявала самоотвержено града, но не разполагала с достатъчно хора, а освен това настъпил и глад. Най-сетне вестта дошла до Светослав и за свое съжаление той трябвало да се върне. Той пристигнал навреме, за да спаси столицата си, но нородът му го упреквал, че търси приключения в чужди страни, а пренебрегва своята. Но макар че така България си спечелила известен отдих, Светослав бил твърдо решен да се върне.

Болният цар взел и втора предпазна мярка. През същото това лято той потиснал гордостта си и смирено изпратил свой пратеник в Константинопол — неумития велможа, чието предимство така раздразнило кремонския епископ Лиудпранд. Никифор го посрещнал уклончиво, той още не бил решил каква политика да възприеме. Но с напредването на годината от Русия започнали да идват тревожни вести. Патрицият Калокир се бил справил твърде дорбе със задачата да спечели доверието на Светослав и сега възнамерявал да го използва срещу своя император. Той непрекъснато подстрекавал русите да нахлуят отново в България, като може би се надявал с помощта на оръжието им да се домогне до самия императорски престол или пък, което е по-вероятно, дотолкова да отвлече вниманието на императора, че да успее да се върне в родния си Херсон и да се установи там като независим владетел. Светослав охотно приел плановете му. Югът го изкушавал; той искал завинаги да остане в Преслав на Дунава, защото там, както заявил той, била средата на земите му. Там се стичали всички богатства — сребро, платове, плодове и различни вина от Гърция, сребро и коне от Бохемия и Унгария, кожи, восък, мед и роби от Русия.387 Това било наистина отлично място за столица — близо до устието на голямата река, вход към богатите балкански земи. Единственото, което майка му Олга можела да направи, за да го спре, било да го задържа при себе си в Киев до смъртта си, тъй като вече била тежко болна.388

От шпионите си Никифор узнал, че положението наистина е сериозно; самият той смятал, че войната в Русия е неизбежна. Той побързал да укрепи владенията си на Кримския полуостров389 и същевременно изпратил патриция Никифор Еротик и евхаит-ския епископ Филотей при българския цар, за да му предложат съюз. Българите ги посрещнали с радост, тъй като спешно се нуждаели от помощта на Империята. Било постигнато споразумение за съвместна отбрана на полуострова. По предложение на Никифор съюзът трябвало да бъде скрепен, като две малки български княгини бъдат омъжени за младите багренородни императори. Това условие било прието с ентусиазъм и двете княгини потеглили към Константинопол в коли с обковани колела, за да бъдат обучени в съответствие с бъдещите си отговорни задължения. Но браковете никога не били сключени, а за самите девойки се споменава само още веднъж. Рано през декемврийската нощ, в която императрица Теофано наредила да убият съпруга й Никифор, тя дошла при него, за да обсъдят възпитанието на младите чужденки, а след това излязла, за да се разпореди за настаняването им.390 За тях не се знае нищо повече. Те скоро изгубили политическото си значение и вероятно са били омъжени за някои благородни и порядъчни жители на Константинопол.391

Насред тези приготовления, на 30 януари 969 г.392, цар Петър умрял. Той царувал близо 42 години — като добър човек, но лош цар. Задачата му била почти неизпълнима — той наследил едно изтощено царство, а сам не бил достатъчно силен, за да го обедини. Поддържайки мира, той предизвикал недоволството на своите болари, но опитът му да прояви войнствен дух към края на царуването си завършил още по-злощастно. А през цялото време той бил изправен пред пасивната, но нарастваща враждебност на селяните-еретици. Животът му не бил от щастливите; още в младостта си той бил разочарован човек, който с горчивина мълвял на Иван Рилски, че колкото и да ламти човек за богатство и слава, те не ще му донесат покой.393 А Петър дори не познал и славата. Само смъртта била милостива към него, като му спестила злочестините, които очаквали страната му.

След смъртта на Петър императорът върнал синовете му в Преслав и по-големият, Борис, заел престола. Той вероятно бил около 24-годишен. По характер и способности бил посредствен като баща си; единственото забележително нещо у него била гъстата му червена брада.394 Покачването му на престола не довело до промяна в политиката. Всъщност при тези обстоятелства не можело да се направи нищо, освен да се мобилизира, доколкото е възможно, отбраната на страната и да се чака неизбежното нашествие на русите.

Бурята се разразила рано през есента на същата година (969). Великата княгиня Олга била починала през лятото и вече нищо не задържало Светослав в Киев. Той веднага потеглил с войска, съставена от руси, печенеги и маджари — негови поданици или наемници — към Преслав на Дунава, а оттам се насочил към сърцето на България. Каквато и защита да бил организирал Борис, тя рухнала напълно под напора на руските орди. Те помели северните области и стигнали до самия Велики Преслав. След ожесточена битка столицата паднала в техни ръце и там те пленили царя, заедно с неговия брат Роман и цялото му семейство.395 От Преслав те се придвижили към Филипопол, най-големия град в южната част на царството. Филипопол изглежда направил смел, но безпомощен опит за съпротива. За отмъщение Светослав набил на кол 20 хиляди от жителите му.396 Преди да дойде зимата русите били завладели и държали здраво в ръцете си цяла Източна България, чак до тракийската граница с Империята. Там те останали да презимуват. Калокир все още бил с тях и непрекъснато ги подстрекавал. Сега амбициите му не знаели граници: русите трябвало да го изведат триумфално до Константинопол, а оттам, като император, той щял да им даде за награда своята провинция България.397

В Константинопол настъпила голяма паника, която не стихнала и при разигралата се в двореца трагедия. На 10 декември 969 г. император Никофор бил убит по нареждане на жена му Теофано и на любовника й, неговия пръв пълководец Йоан Цимисхи. За отплата императрицата била изоставена и пратена в изгнание, а двойният предател Йоан станал император.398 Йоан бил отличен воин и способен държавник, по-млад и по-безскрупулен от своя предшественик. Империята нямала причини да съжалява за издигането му. Но за България то било злополучно.

Отначало Йоан се опитал да преговаря със Светослав. Той изпратил при него пратеници с предложение да му изплати сумите, обещани от Никифор — навярно Империята е престанала да му изпраща средства, когато Никифор се съюзил с българите; в замяна той поискал от него да напусне земите, които според думите му били законно притежание на Империята. Тези думи сигурно са прозвучали доста странно за българските племена в двора на Великия княз. Но в отговор Светослав поискал императорът да се пресели в Азия; той заявил, че би приел да сключи единствено мир, ако получи всички европейски владения на Империята и ако не му бъдат отстъпени доброволно, щял да дойде сам да си ги вземе. Въпреки този дързък отговор Йоан изпратил второ послание, по-сурово, но все още миролюбиво — вероятно за да спечели време. Светослав отново върнал императорските пратеници с оскърбителен отговор. Така двете страни започнали война.399

Тази война била злощастна за България. Българите, изтощени и разединени, най-после били постигнати от съдбата, която константинополските дипломати отдавна им желаели — те паднали под властта на варварите от степите. И сега били принудени да гледат как тези варвари и имперските войски се бият за земята им, знаейки, че който и да победи, те няма да получат обратно независимостта си. Българите представлявали тъжна гледка — царят бил пленник в двореца си, войските му били отнети, за да попълнят редовете на русите, търговците и земевладелците гледали безпомощно опустошителните резултати от войната, а селяните еретици тънели в мрачно безразличие. Само на запад, докъдето русите не стигнали, все още се водел по-активен живот и било живо националното чувство; това щяло да даде плод по-късно.

През лятото на 970 г. русите навлезли в Тракия. Срещу тях императорът изпратил своя шурей Варда Склир. След няколко незначителни схвадки последвала голямата битка при Аркадио-пол — днешния Люлебургаз. Това било оспорвано сражение, изпълнено с героични ръкопашни боеве, но накрая русите били победени и се оттеглили в България, в силно намален състав. Но императорските войски не се възползували от победата си. Вероятно вече наближавала зимата, а Йоан Цимисхи искал да се подготви добре, преди да рискува да изпрати войска през Балкана.400

Но отсрочката се оказала по-продължителна, отколкото предполагал императорът. През цялата есен на 970 г. и през зимата той набирал войски и подготвял флотата си, но в ранната пролет на 971 г. в Константинопол дошла вест за голям бунт в Амасия, начело с Варда Фока, племенник на покойния император. Йоан бил принуден да изпрати войските си в Азия вместо на север. Така годината била изгубена и над България продължил да тегне хомотът на русите. С напредването на годината те си възвърнали част от своята самоувереност и през есента извършили няколко набега край Адрианопол. Те били улеснени от некадърността на местния имперски управител Йоан Куркуа, братовчед на императора — човек прекомерно пристрастен към яденето и пиенето.

До началото на новата 972 г. бунтът на Варда Фока бил потушен, а корабите и войските били почти готови за похода в България. С настъпването на пролетта императорът потеглил от Константинопол, благословен с най-светите реликви в града, начело на огромна, добре обучена и отлично въоръжена войска . Същевременно флотата му, оборудвана с гръцки огън, отплавала към Дунава, за да отреже пътя за отстъпление на русите. В Редесто императорът бил посрещнат от двама руски шпиони, привидно дошли като пратеници. Но той ги оставил да си отидат. Оттам Йоан продължил през Адрианопол и в първите дни на Великите пости прекосил границата, след като предпазливо минал през прохода Верегава и другите клисури на Стара планина и се насочил към Преслав. По една щастлива за него случайност русите били оставили тези проходи неохранявани. Може би, както предположил самият Йоан, те не очаквали императорът да тръгне на поход през Страстната седмица или, което е по-вероятно, българското население се бунтувало и русите нямали достатъчно войски. Но така или иначе, те пропуснали единствената си възможност да спрат Йоановото настъпление.

На 3 април, сряда, императорът се появил пред Велики Преслав. Отбраната на града била поверена на Светославовия военачалник Свенкел — варят с огромен ръст и безпределна храброст401, и на предателя Калокир. Самият Светослав бил при Дръстър на Дунава, откъдето навярно се опитвал да поддържа открито връзка с Русия въпреки имперската флота. Русите веднага влезли в бой, но след страховита и дълго оспорвана битка претърпели тежко поражение и се оттеглили зад стените на града. На следващата сутрин, на Велики четвъртък, императорът получил подкрепления, включително и най-новите му огнеметни машини. Тогава той заповядал атаката да започне.

През нощта Калокир, който бил забелязал сред нападателите отличителните знаци на императора и знаел какво го очаква, ако бъде заловен и разпознат, тихо се измъкнал от града и избягал в Светославовия стан в Дръстър. Свенкел самоотвержено бранел стените на града. Но след като изгубили значителни сили в битката от предния ден, русите не били достатъчно на брой, за да отбраняват успешно огромната външна крепост срещу превъзхождащите ги нападатели, а освен това били безпомощен пред гръцкия огън. След четиричасова отчаяна съпротива някои от тях успели се оттеглят във вътрешната крепост, която всъщност представлявала царския дворец.

Императорските войски нахлули във външната крепост и избили всички руси, които се изпречили на пътя им. Загинали и много от българските жители, обявени за помагачи на варварите езичници. Насред клането те се натъкнали на цар Борис, жена му и двете му деца, които повече от две години били пленници на русите. Злочестото семейство било доведено при императора. Йоан решил да ги приеме благосклонно, като нарекъл Борис княз402 на българите, и го уверил, че е дошъл да отмъсти за злините, причинени на България от русите. Но макар че освободил българските пленници, делата му осезателно се разминали с тези думи.

Междувременно неговите войници обсадили двореца — огромна, добре укрепена група от сгради, образуващи, както при Големия дворец в Константинопол, град в самия град. Русите се съпротивлявали с известен успех, докато накрая императорът прибягнал към помощта на огъня. Сградите на двореца били обхванати от пламъци; част от русите загинали в тях, други били принудени да излязат на открито, където намерили смъртта си. Свенкел, с малка група войници, успял да си пробие път през императорската армия и избягал в Дръстър. Така до вечерта целият Преслав бил в ръцете на императора.

Утрото на Разпети петък настъпило сред купища димящи развалини и улици, задръстени от трупове. Това бил краят на Велики Преслав — градът, който само допреди няколко години бил най-големият и най-богатият от всички градове в Източна Европа, с изключение единствено на Константинопол. Император Йоан прекарал там Великден, като възстановил реда и дал почивка на войската си, а междувременно изпратил на Светослав в Дръстър рязко послание, с което го приканвал или да сложи оръжие и да моли за милост, или да излезе срещу имперските войски, за да бъде сразен. След няколко дни императорът потеглил с цялата си войска към Дръстър. Преди да напусне Преслав, той поправил донякъде разрушените укрепления и преименувал града на свое име, Йоанопол. Оттук нататък той щял да бъде незначителен провинциален град на Империята, отличаващ се единствено с огромните развалини.

Когато разбрал за поражението на войските си, Светослав изпаднал в дива ярост. В лагера му с Дръстър имало голям брой българи заложници или хора, заставени насила да му помогнат; върху тях той излял гнева си. Тъй като подозирал сънародниците им в предателство, знаейки, че в техните очи властта на императора е за предпочитане пред неговата, той решил чрез насилие да ги принуди да му сътрудничат, оковал във вериги българите, който държал в ръцете си, и обезглавил всички знатни граждани и боляри, общо 300 на брой.403 По-късно, с наближаването на императора, той освободил обикновените българи и ги включил в своята войска, но заповядал на съюзниците си печенеги безмилостно да ги избиват, ако направят опит за предателство или бягство.

От Преслав Йоан се отправил към старата столица Плиска, а оттам, през един град, наречен Диня, право към Дръстър. Той пристигнал пред града на Гергьовден. Незабавно двете армии започнали сражение в равнината край стените на града. Това била още една сурова героична битка, но на залез слънце русите, претърпели тежки загуби и били изтласкани зад стените на града. Но Йоан не можел веднага да пристъпи към обсада: флотата, която трябвало да отреже пътя за отстъпление на русите, още не била пристигнала. Той прекарал 24 април в укрепяване на лагера си, разположен на едно възвишение наблизо, но на 25 април търпението му се изчерпало и заповядал градът да бъде нападнат. Тази атака се провалила, не успял и един набег от страна на русите, но вечерта императорът видял могъщата си флота да идва откъм устието на Дунав. На 26-и, след трета голяма битка, започнала обсадата на Дръстър. Йоан се надявал да превземе града с един пристъп, но почти веднага разбрал, че това е невъзможно. Сдържайки нетърпението на войските си, той зачакал, като строго охранявал всички достъпи към града.

Седмиците минавали, изпълнени с многобройни схватки. Русите непрекъснато излизали и завързвали кръвопролитни боеве, но все не успявали да пробият кръга на обсадата, а стрелите им не можели да попречат на гръцкия огън да изгаря техните ладии. Сега българите разбрали, че всичко вече е въпрос на време. Много от северните им градове, включително и Констанция (Констанца), изпратили представители в лагера на императора, за да му връчат ключа на своя град и да му предложат помощта си. Но докато Йоан обсаждал Дръстър, съдбата едва не провалила всичко; размирната и отмъстителна фамилия Фока отново вдигнала бунт, този път в самия Константинопол, и само енергичната намеса на скопеца параки-момен Василий, син на Роман Лакапин от една българка, спасила Йоановия престол.

Минавало средата на юли и русите започнали да се отчайват. Те били изгубили някои от доблестните си герои, сред които и Свенкел, защитникът на Преслав, а и храната им привършвала. Най-накрая на 21 юли Светослав свикал военачалниците си на съвет и сред дълги разисквания те решили, по настояване на Великия княз, да направят един последен опит да си пробият път към свободата. На 24 юли404 те излезли на бой, с всичките си сили и отчаяна храброст. Атаката им била така стремителна, че императорките войски едва не отстъпили и за момент съдбата им като че ли висяла на косъм.

В Константинопол всички очаквали с нетърпение вести от Дунава. През нощта на 23 юли една благочестива монахиня видяла насън как самата Богородица, закрилница на града, призовава воина-светец Теодор ртратилат да се притече на помощ на техния възлюбен слуга Йоан. В разгара на битката при Дръстър сред войниците се явил внушителен воин на бял кон, който сеел смърт сред ордите на езичниците. Когато след това императорът го потърсил, за да му благодари, не можел да го открие никъде. Може и наистина св. Теодор да е спасил Империята. Безспорно в тази битка се случили много необикновени неща. Йоан дори предложил изходът й да бъде решен в двубой със Светослав. Но победата на Империята се дължала най-вече на това, че Йоан приложил изпитаната тактика на престореното отстъпление. Преди да падне нощтта, русите били разбити, този път без всякаква надежда да се съвземат.

Сутринта на 23 юли Светослав се примирил със съдбата и изпратил пратеници при императора. Сега той искал единствено да го пуснат да премине реката, без да бъде атакуван от ужасните огнестрелни кораби, и да получи малко храна за гладуващите си оцелели войници.405 В замяна той обещал да предаде всички пленници, които държал, завинаги да напусне Дръстър и България и никога да не напада Херсон. Той помолил също да бъдат подновени предишните търговски договори и споразумения относно русите в Константинопол. Йоан Цимисхи, почти толкова изтощен от войната, колкото и Светослав, приел условията му. И така, войната свършила. Никой не се заинтересувал от мнението на България при сключването на договора.

Преди варяжкият княз да се върне в северната си страна, той поискал среща с императора. Двамата владетели се срещнали край брега на голямата река. Йоан пристигнал на кон, с позлатената си ризница, придружен от блестяща свита. Светослав дошъл в малка лодка, като гребял наравно с другите гребци и се отличавал от тях само по това, че простата му бяла дреха била малко по-чиста от техните. На едното си ухо носел златна обица, украсена с два бисера и един гранат, а от бръснатата му глава се спускали два дълги кичура, белег на ранга му. Бил среден на ръст, много добре сложен, русокос, синеок, с орлов нос и дълги мустаци — истински викинг. Разговорът им бил кратък, но двамата смъртни врагове можали най-сетне да се срещнат очи в очи — шведът, който управлявал Русия, и арменецът, император на ромеите — след дългата борба за земята на българите.

И така, Светослав потеглил безславно обратно към Киев, като се спуснал с ладиите си по Дунав и покрай черноморския бряг стигнал до устието на Днепър. След това той започнал трудното си пътешествие нагоре по реката, през земите на печенегите. Там го заварила зимата и към униженията му се прибавили студът и гладът. В това време печенегите, забравяйки за отредите, които му били изпратили помощ, ликували от неговото поражение и дебнели нетърпеливо. Те не можели да повярват, че се връща с прази ръце. Старият имперски пратеник Филотей Евхаитски се намирал при Куриа, главния вожд на печенегите, и преговарял за мир, според който те се задължавали никога вече да не преминават Дунава. Но когато от името на императора помолил печенегите да проявят милост и да пропуснат русите през земите си, те гневно отказали. Рано през пролетта Светослав отново поел нагоре по Днепър. Печенегите го очаквали в засада при големите прагове и когато се появил, нападнали го и го убили. От черепа му те направили чаша — така, както бил постъпил Крум с черепа на един император.406

Съвсем различно било завръщането на Йоан. Той останал известно време в Дръстър, който преименувал на Теодоропол, в чест на светеца, който се бил сражавал на негова страна. След това потеглил триумфално на юг, следван от българското царско семейство. Цяла Източна България била под властта му, от Преслав на Дунава и новия Теодоропол до Филипопол и Еркесия, чак до морето. Той се надявал скоро да наложи законната си власт инад по-бедните, но размирни западни области. Междувременно Йоан отпразнувал победата си в Константинопол. Дългата и пищна процесия преминала по триумфалния път от Златните врата до „Св. София“. След редиците от воини и пленници вървяла златна колесница, която носела най-ценния трофей — иконата на българската Богородица. Не е известно откъде е била взета тази икона, но инператорът извънредно я почитал и я бил загърнал с мантията на българските царе. След нея яздел император Йоан на белия си кон, а след него вървял пеша царят на българите. В църквата Йоан положил иконата и короната на българските царе в олтара на Божията премъдрост; короната се отличавала с изключителна пищност и красота. След това той отишъл в двореца, където пред всички велможи на Империята българският цар Борис се отказал от престола си.407

Отмъщението застигнало потомството на Крум и Симеон. Най-накрая Империята победила. Императорът се отнесъл милостиво към падналия владетел; той получил титлата магистър и заел мястото си сред благородниците на Империята. Брат му Роман бил скопен. Абдикирането на царя освободило Империята от законните й задължения; сега императорът можел да обяви България са свое владение. Същевременно той сложил край и на независимостта на българската църква. Без много шум била закрита патриаршията в Преслав, където било преместено нейното седалище след смъртта на Дамян Дръстърски.408 Като всяка друга провинция на Империята, и България била подчинена на Вселенския константинополски патриарх.

В Източна България, край старите столици на завоевателите на Балканите, народът бил крайно изтощен от войни, за да се противопостави. Но българи живеели и по склоновете на Витоша и Рила, както и в долините и край езерата на Албания и Северна Македония. Дотам не стигнали опустошенията на русите, нито пълчищата на императора, за да се сражават с българите и да жънат плодовете, които те били поливали с кръвта си. Там българите били горди и непокорни, те не искали и да знаят за разпоредбите, издадени край Босфора. Династията на Крум залязла безславно, но точно когато денят преминавал в нощ и мракът се сгъстявал, небето на запад се озарявало в златно и червено.


[#16 Т.е. преди смъртта на константинополския патриарх Теофилакт. Вж. Иванов. Богомилски книги, с. 22 сл.]

[#27 Писмото на Теофилакт, с 374 сл.; Слово Козмы; Синодик на цар Борис, с. 34 сл.; Euthymius Zigabenus. Contra Bogomilos, passim; Евтимий Акмонски, y Ficker. Die Phundagigiten, passim; Тайната книга (у Иванов. Цит. съч.). За вярванията им по-подробно вж. Иванов. Цит. съч., с 24 сл. и Léger. La Littérature Slave.]

[#40 Zonaras, III, p. 512—13, твърди, че Никифор бил подтикнат от маджарско нашествие. Обаче Кедрин (Скилица), II, с 372, на когото се основава хрониката на Зонара, загатва, че това е бил само претекст. Явно нашествието, за което говори Зонара, е плод на погрешно тълкуване на този пасаж у Скиляца.]

[#45 Не е ясно кои са били тезь княгини. Те едва ли са били дъщери на Петър и Мария, както често се смята, тъй като техният брак бил сключен 41 години по-рано, а княгините явно са били съвсем млади. Най-вероятно те са били дъщери или на Борис II (макар че, както подразбираме, той надали е бил достатъчно възрастен за това), или на някой по-голям, но вече починал син на Петър.]

[#51 Относно хронологията вж. Приложение X.]

[#52 „Нестор“ твърди, че руската войска наброявала 10 хиляди души (с. 56), но според по-късните гръцки хронисти тя е била 30 пъти по-голяма (300 хиляди души у Зонара, с. 524; 308 хиляди у Кедрин, II, с. 384). Числото, посочено от „Нестор“, вероятно представлява само броя на русите, но освен тях е имало и печенеги и маджари, а по-късно и българи. Вероятно броят, посочен στ Лъв Дякон (с. 109) — 30 хиляди души — е приблизително точен.]

[#59 Leo Diaconus, p. 126. Този Йоан вероятно е бил внук на пълководеца на Роман I, Йоан Куркуа, брат на дядото на Йоан Цимисхи; баща му се е казвал Роман.]

[#65 Основният извор за този поход е Лъв Дякон (с. 105—159), който е бил съвременник на събитията и разказът му е много изчерпателен. Описанието на Скилица (Cedrenus, II, pp. 392—413) не е така подробно, но съдържа един-два допълнителни факта. Зонара просто го преразказва накратко (III, с 523—32). La Chronique dite de Nestor (pp. 53—59) е неточна и прекомерно патриотична, но разкрива някои факти, като например възпиращото влияние на княгиня Олга. Едно отлично съвременно критично описание на войната може да се намери у Schlumberger. Epopée Byzantine, vol. I, ch. I—III.]

[#68 Ibid., loc. cit. Не е известно кога е бил заловен Роман, нито пък кога е бил скопен. Той се споменава като скопец няколко години по-късно (Cedrenus, II, p. 435), като се казва, че е бил кастриран от паракимомен Йосиф. Двете деца на Борис вероятно са били дъщери, тъй като за тях не научаваме нищо повече.]

Глава IIIКРАЯТ НА ЕДНО ЦАРСТВО

В Западна България по времето на руското нашествие живеел един комит, или областен управител, на име Никола. От жена си Рипсимия той имал четирима синове, които нарекъл Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Те били известни под общото име комитопули, т.е. синове на комита.409 Не се знае на коя област е бил управител Никола, нито пък кога е умрял. По време на абдикирането на цар Борис той вече бил наследен от синовете си и към тях били обърнати очите на западните българи с надеждата, че ще запазят независимостта им. За историята на тяхното въстание не знаем нищо. Очевидно император Йоан Цимисхи не се интересувал от размириците в България след победата си при Дръстър. Вниманието му било насочено най-вече към източната граница. Научаваме само, че следвайки старата политика на Империята, той заселил голям брой арменци-павликяни край Филипопол и по тракийската граница.410 Така целял да разреди и отслаби славянското население, но го отслабил главно в едно отношение, за което, като набожен владетел, би трябвало да съжалява — засилил влиянието на дуалистичната ерес. С по-западните области императорът не се занимавал. Едва след смъртта му през януари 976 г. управиците в Константинопол осъзнали напълно, че там не само има голям брой непокорени българи, но и че те енергично се борят за своята независимост.411

Те вече се били опитали да си осигурят външна подкрепа. През 973 г., по време на Великденските празници, старият император на Запада Отон I се намирал в Кведлинбург и приемал пратеници от разни народи. Сред тях имало и български посланици. Но Отон бил на прага на смъртта, а синът му си имал и други грижи. Мисията не постигнала нищо.412

Междувременно властта над западните земи постепенно се съсредоточавала в ръцете на най-младия от комитопулите, Самуил. Не се знае със сигурност как точно братята са управлявали независимото царство. Вероятно то е било разделено на четири и всеки от тях е управлявал своята област в своеобразен федеративен съюз с останалите, начело на който е стоял най-старият брат Давид.413 Но съдбата облагодетелствувала Самуил. Скоро Давид бил убит от влашки разбойници в местността Хубавите дъбове, между Кастория (Костур) и Преспа, в най-южния край на царството. Мойсей обсадил имперския град Сяр — вероятно през 976 г., при вестта за смъртта на страшния император Йоан. Там Мойсей бил убит от камък, хвърлен от защитниците на крепостта.414 Изглежда, Арон е бил с по-кротък характер от братята си и в крайна сметка тъкмо миролюбието му го погубило. Засега той се задоволявал с това да играе второстепенна роля спрямо Самуил, който навярно към 980 г., ако не и по-рано, вече носел титлата цар.415

От сключването на мира при Дръстър до смъртта си през 976 г. император Йоан пренебрегвал западните земи, въпреки че навярно е имал намерение да се занимае с тях по-късно, при удобен случай. След смъртта му младият Василий II, номинален император вече от 13 години, поел изцяло управлението. Но в продължение на четири години останал с вързани ръце заради голямото въстание на Варда Склир в Азия. Чак до 985 г. положението му било несигурно; самият той се веселял и нехаел, докато всички негови министри и военачалници заговорничели против него.

Това бил удобният момент за Самуил. Още през 976 г. комитопулите проявили достатъчно агресивност, за да нападнат Сяр, и въпреки че акцията се провалила, под нейното прикритие те успели да наложат властта си над цялата онази територия от бившето царство на Петър, разположена западно от линията, която тръгвала от Дунав на юг и минавала далеч на изток от София, макар че Филипопол все пак останал източно от нея. Същевременно Самуил се борел да издигне престижа на царството си и да укрепи духовната му мощ, като отказал да се примири с премахването на независимата патриаршия. Старите й седалища Дръстър и Преслав били изгубени, но в София, изглежда, е бил поставен патриарх на име Гаврил или Герман; след това седалището му се пренесло във Воден, а оттам в Мъглен и в Преспа. След смъртта му неговият приемник Филип се установил в Охрид.416 Тези странствувания са съпътствували придвижването на Самуиловия двор, който след като останал известно време в София и Воден, през последните петнадесетина години от столетието се установил в Преспа, а скоро след 1000 г. се пренесъл в Охрид, светия град на Климент и Наум, истинското средище на западнобългарската култура.417 Наличието на патриаршия, която контролирал непосредствено, значително укрепило позициите на Самуил, особено като се има предвид, че за разлика от Петър, той не можел да бъде заподозрян в прогръцки настроения. А явно Самуил е действувал много предпазливо и спрямо богомилите. Не разполагаме с преки сведения за това, но по всичко изглежда, че през цялото си управление той никога не е влизал в стълкновения с народа. Вероятно аристокрацията във владенията му е била по-скоро от славянски, отколкото от прабългарски произход, и затова е имало по-малко причини за конфликти, отколкото при царуването на Петър. Взможно е също богомилската ерес да не е успяла да се разпространи надалеч в Македония, където Климент бил въвел православната вяра върху по-демократични основи.

Самуиловото укрепване едва не било провалено от едно конфузно произшествие — бягството на Петровите синове. Скоро след смъртта на император Йоан бившият цар Борис и брат му Роман избягали от Константинопол и се отправили към Самуиловата столица Воден. Самуил едва ли е щял да знае как да посрещне бившия си повелител, а Борис навярно не си е давал сметка, че търси убежище при един бунтовник. Но тук се намесила съдбата. Когато братята стигнали до една горичка на границата, българската.стража ги взела за ромейски шпиони и Борис паднал, убит от българска стрела. Роман успял да си спаси живота, като побързал да обясни кой е. Отначало войниците го приветствували като свой цар. Но ентусиазмът им се охладил, когато разбрали, че е скопец, и го отвели при Самуил. Открай време съществувал основен принцип, според който евнух не можел да седи на трона, така че лично Роман не бил опасен. Самуил го взел на служба при себе си и му поверил различни почетни длъжности.418

След като се почувствувал сигурен в собствените си владения, Самуил скоро се впуснал в нови нападателни действия срещу съседите си. По цялата граница в Тракия, Македония и по Адриатическия бряг не представали опустошителните набези на българите. Но от 980 г. нататък Самуил съсредоточил ударите си върху Континентална Гърция, като насочил своето внимание най-вече към крепостта Лариса в Тесалия. Всяка пролет, преди да бъде пожъната реколтата, той нахлувал с войската си в плодородната равнина и заемал позиции край града. Но Лариса била отбранявана от един хитър военачалник. През 980 г. някой си Кекавмен, от арменски произход, бил назначен за стратег на Елада — темата, в която влизала Лариса. Всяка година с приближаването на Самуил Кекавмен бързал да признае властта му — докато бъде прибрана цялата реколта и градът се запаси добре с храна. След това Лариса отново се обявявала за подвластна на императора, който напълно одобрявал тази маневра. По този начин Самуил, който не можел или не искал да щурмува града, го заварвал подготвен да издържи на продължителна обсада. Така три години поред плановете му да завладее Лариса се проваляли. Но през 983 г. Кекавмен бил отзован, а новият стратег не умеел да хитрува и бил прекалено праволинеен в своята преданост към императора. При следващото си нахлуване в Тесалия Самуил бил посрещнат с открита враждебност и унищожил посевите. След като три поредни години правел така, през 986 г. в Тесалия настъпил глад, а когато през същото лято обсадил Лариса, градът скоро бил изправен пред гладна смърт. Жителите му изпаднали в такова бедствено положение, че една жена дори изяла бедрото на умрелия си съпруг. Тогава градът решил да се предаде. Самуил се отнесъл сурово с жителите му, като продал всички в робство, с изключение на рода на един от местните боляри, Никулица. По някакви причини Никулица, който бил роднина на Кекавмен, бил пощаден и в знак на благодарност преминал на служба при Самуил.419 Сред пленниците било и едно малко момиче Ирина, чиято красота щяла по-късно да го издигне до пагубни върхове. Самуил отнесъл със себе си и най-светлите реликви на града, мощите на неговия епископ св. Ахил, за да украсят и осветят новата му столица Преспа.420

Превземането на Лариса потресло Константинопол. Там вече нараствала тревогата от българската заплаха. През 985 г., когато голямата комета прекосила небето, поетът Йоан Геометър написал стихотворение, озаглавено с мрачно двусмислие „На комитопула“. В него той предвещавал беди и призовавал своя велик герой, император Никофор Фока, да се вдигне от гроба, за да спаси империята си.421 Но макар че Никифор си бил отишъл завинаги, император Василий бил готов да постъпи като достоен заместник на втория си баща. През 985 г. той бил свалил от поста му великия паракимомен Василий, заподозрян в някакъв крупен заговор, чиято тайна си останала неразгадана.422 Стресът около това преживяване напълно променил характера на младия император. Сега той бил на 27 години. Дотогава Василий бил безгрижен, разпътен и ленив; от този момент той се отрекъл от предишния си живот и се отдал на суров аскетизъм, невиждан във Византия, освен сред най-прославените светци. Той закалил тялото си да приема с радост лишенията и укрепил ума си с недоверие към културата. От този момент енергията му била неизтощима; не се колебаел да тръгне на поход във време, когато войските обикновено почивали в зимните си лагери. Сърцето му не познавало страх или жалост. Той се превърнал във злокобна фигура — целомъдрен и суров, приживяващ почти без храна и сън, облечен в строги тъмни дрехи, без нито едно украшение — дори и без пурпурна мантия и диадема на главата. Съсредоточил се върху едно-единствено нещо: утвърждаването и укрепването на личната си власт като император, за благото на Империята. При всичката си дързост и коравосърдечие цар Самуил, който в очите на императора бил просто един български бунтовник423, с право можел да се страхува от такъв противник. Но засега промяната не давала плодове. Императорът бил все още млад и необигран.

Нещо повече, първият му опит да премери сили с България завършил катастрофално. През лятото на 986 г., почти веднага след като научил за падането на Лариса, той потеглил с голяма войска към сърцето на Балканите, по стария римски път край Филипопол. Целта му била София, чието превземане щяло да попречи на българите да си възвърнат бившите източни провинции. Настъплението на императора накарало Самуил бързо да се оттегли от Тесалия и заедно с Арон и княза-скопец Роман да се притече на помощ на града. Императорската войска успешно се придвижила нагоре по Марица и през прохода Траянови врата навлязла в Софийското поле. Там тя се настанила на лагер при едно селище, наречено Стопонион, до самия проход, на около 60 км от София, за да изчака ариергарда си. Междувременно Самуил имал достатъчно време да заеме позиции в планините край града. Най-сетне в края на юли Василий потеглил отново и стигнал до стените на София. Но опитът му за обсада се провалил. Дали поради лошо командуване или отпадналост (лятото било в разгара си), или пък в резултат на предателство войниците му действували твърде вяло. А междувременно българите ненадейно нападнали отредите, които се грижели за фуража и продоволствието, и така оставили цялата войска почти без припаси. Само след 20 дни Василий снел обсадата и потеглил обратно. Освен че се чувствал обезсърчен и потиснат, василевсът чул и обезпокоителни слухове. Той бил оставил магистъра Лъв Мелисин да пази проходите, през които дошли войските му. Сега доместикът Контостефан разпространил мълвата, че Мелисин, комуто той отчаяно завиждал, бил напуснал поста си и замислял предателство срещу императора. Скоро преди това Мелисин бил изиграл доста съмнителна роля в Сирия и подозренията на императора лесно се възбудили. Василий не можел да остава повече в сърцето на България и да рискува трона си.

Първият ден от отстъплението преминал без особени събития, но вечерта императорската армия, която спряла да пренощува в една горичка, изпаднала в паника от слуха, че българите са заели позиция и от появата на един ярък метеор в небето. На следващия ден, вторник, 17 август, ромеите тъкмо навлезли в теснините, когато Самуил внезапно връхлетял от планините. Настъпило неописуемо клане. Целият обоз на императора бил заграбен. Летописецът на тези събития Лъв Дякон бил спасен единствено от бързината на своя кон. Император Василий се добрал до Филипопол с жалки останки от войската си. По пътя той разбрал, че Мелисин през цялото време стоял вярно на поста си, а вероломният заговорник е Контостефан. Унизен и разгневен. Василий се върнал в Константинопол, като се заклел някой ден да отмъсти. Разочарованието на цялата Империя намерило израз в едно ново стихотворение на Йоан Геометър, озаглавено „За претърпяното поражение в българската клисура“.424

За следващите години се знае малко. Очевидно Самуил затвърдил победата си, като нахлул в Източна България, превзел старите столици Преслав и Плиска и наложил властта си чак до Черно море.425 Скоро след това той насочил вниманието си на запад, към големия имперски град Драч. Не знаем точно кога и как той паднал в ръцете му; вероятно това е станало преди 989 г. Управлението на града било поверено на Самуиловия тъст Йоан Хрисилий.426 Превземането на Драч осигурило на България излаз на Адриатическо море и пряка връзка със Запада. Изглежда, че Самуил вече бил получил признание на царската си титла от папата — вероятно някое оръдие на саксонските императори, като Бенедикт VII. по време на войните на император Отон II срещу Източната империя през 981 или 982 г. Разбира се, папата не е настоявал — или не е могъл да настоява — признаването на титлата от негова страна да бъде съпътствувано от приемане и на духовното му господство.427 Но за момента Самуил не можел да очаква голяма помощ от Запада. Владетелка на Запада била една гъркиня — императрицата-майка Теофано, майка на източния император Василий.

Василий не можел да предотврати териториалното разширение на Самуил. От 986 до 989 г. той отново трябвало да се справя с мощни размирици в Азия — бунтовете на Варда Фока и Варда Склир. Годината 989 била особено мрачна за Константинопол. На 7 април Северното сияние озарило небето със страховити огнени стълбове, предвещаващи беди. И наистина, скоро дошли вести, че русите са превзели Херсон, а българите — Верея.428 Русите скоро отстъпили завоюваното, усмирени от приемането на християнството и поласкани от женитбата на своя Велик княз с невяста от императорското семейство — Василий пожертвувал собствената си сестра Ана, като я дал за жена на Владимир, син на свирепия Светослав. Но Василий не можел да се избави така лесно от българите.

Верея, разположена сред хълмовете на Македония, била една от най-яките крепости, охраняващи подстъпите към Солун. А скоро станало ясно, че именно голямото пристанище е истинската цел на Самуил. След превземането на Верея българите, предвождаш от Самуиловия воевода Димитър Полемархий, успели да завладеят с хитрост крепостта Сервия429, а български разбойнически банди започнали да опустошават земите на юг чак до егейския бряг. Положението станало толкова сериозно, че Василий бил принуден отново да премине в настъпление. През 988 г. той бил направил опит да се предпази от българските нашествия, като заселил арменски колонии по македонската граница, но това не помогнало. Но към края да 990 г. неговите неприятности в Азия и с русите били уредени и той можел да вземе по-решителни мерки.

Рано през следващата пролет императорът тръгнал към Солун. В края на февруари той минал през тракийското селище Димотика, където се бил оттеглил старият бунтовник Варда Склир. Василий се срещнал с него и го поканил да го придружи в похода. Но Варда отказал под предлог, че е твърде стар и болен — и с основание, тъй като след няколко дни, на 7 март, починал.430 Междувременно Василий стигнал до Солун, където се помолил пред олтара на св. Димитър, закрилник на града и един от най-отзивчивите светии, които бдели над Империята. Той си осигурил подкрепата и на един жив местен светец на име Фотий, който всяка вечер се молел за него по време на походите му.431

Но за тези походи не знаем нищо, освен че императорът останал в Македония четири години, превзел много градове, част от които разрушил, а в други поставил свои гарнизони и накрая се върнал в Константинопол с много пленници и богата плячка. Сред възвърнатите градове била и Верея.432 Съмнително е, че Василий е прекарал всичките тези четири години във война. Вероятно той често се е връщал в столицата си, за да упражнява надзор над управлението. Научаваме за различни арменски военачалници, които поемали командуването в негово отсъствие. Изглежда, всички те се сражавали храбро, но в крайна сметка били побеждавани от българите. Най-видни сред тях били принцовете от свалената династия на Таронитите, които от известно време чрез смесени бракове се били сродили с аристокрацията в Империята. За действията на Самуил през тези години се знае твърде малко. Вероятно той се придържал към планините, следвайки старата българска тактика да не влиза в открито сражение, освен когато може да изненада врага в някоя долина или клисура. Но Василий вече бил по-хитър и не му давал такава възможност. Тази предпазливост обаче пречела на императора да доведе делото си докрай. Той никога не рискувал да навлезе в дивите местности, в които се разполагал Самуил433 и така, независимо от богатата плячка и превзетите крепости, българската заплаха почти не била намалена, когато през 995 г. императорът трябвало отново да замине спешно на изток.

Василий се оставил за гланокомандуващ на солунския фронт Григорий Таронит.434 При вестта за отпътуването на императора Самуил се спуснал от планините и се насочил към Солун. Заблуден от незначителния брой на войската, с която Самуил се появил пред стените на града, Григорий изпратил срещу него малкия си син Ашот, със съвсем малко войници. Те попаднали в засада, устроена от основната част на българската войска, и повечето били избити; самият Ашот бил заловен жив. Когато научил за това, Григорий изгубил самообладание и веднага тръгнал да спасява сина си. Но той също попаднал в клопката на българите и загинал заедно с почти цялата си армия, макар и да се сражавал храбро.435

Това било много сериозно поражение на солунския гарнизон, но Самуил не рискувал да атакува самия град. След като опустошил областта и отново превзел Верея, той отвел пленниците в столицата си. Василий бил прекалено зает, за да се върне лично в Европа, но изпратил един от най-способните си пълководци, Никифор Уран, да поеме командуването. През 996 г. той пристигнал в Солун с подкрепления.

Самуил прекарал 996 г. в Континентална Гърция. Вече от 10 години той държал в ръцете си Лариса, нейната входна врата, и сега успял безпрепятствено да проникне през Термопилската долина и Термопилите, Беотия и Атика до Коритския провлак. В Пелопонес настъпила паника. Поддал се дори и стратегът Апокавк, който се поболял от тревога и не знаел как да организира отбраната. Били необходими целият такт и духовни дарби на св. Никон Метаноите, за да се успокоят разстроените му нерви. Но докато всички със свито сърце очаквали нападението, дошла вестта, че цялата българска войска се оттегля на север.

Никифор Уран бил по стъпките на Самуил из полуострова и успял да върне на Империята крепостта Лариса. Като оставил там по-голямата част от обоза, той продължил през Фарсалската равнина и Отрие и стигнал долината на р. Сперхей. На другия бряг бил лагерът на българите, препълнен с плячката, взета от Гърция. Реката била придошла от поройните летни дъждове и Самуил се чувствувал в безопасност. Но през нощта имперските войски открили брод през буйните води и нахлули в лагера му. Българите били избити, както спели. Самуил и синът му Гаврил Радомир били ранени и едва успели да избягат с малка част от войската. Загубите били огромни. Плячката им била разграбена, а пленниците освободени. Уран се завърнал триумфално в Солун, а оттам — в Константинопол, за да отпразнува тържествено прогонването на нашествениците от Гърция.

Но въпреки тази победа Василий не се решил да предприеме един последен съкрушителен поход — той все още бил прекалено зает в Азия. Затова следващите няколко години станали може би най-славните в Самуиловото царуване. Потресен от разгрома си, отначало Самуил писал на императора с предложение да му се покори при известни условия, но скоро оттеглил предложението си, когато разбрал, че засега няма да бъде нападнат. Според един разпространен в Антиохия слух той тъкмо преговарял, когато научил, че законният цар (синът на Петър, Роман) бил умрял в Константинопол. Самуил веднага прекратил преговорите и се обявил за цар. Но Роман съвсем не е бил пар, нито пък е бил в тъмница в Константинопол. Той бил скопец, на служба при Самуил, и живял още дълги години. Може би тук трябва да отделим място за историята на последния жив брат на Самуил, Арон, разказана от Скилица. Арон, който бил по-миролюбив, настоявал за споразумение с Империята и вероятно успял да си осигури подкрепата на голяма част от българите. Влиянието и политиката му съвсем не се харесвали на Самуил. Затова Арон бил заловен и убит с всичките си деца. Само синът му Иван Владислав бил спасен от своя братовчед Гаврил Радомир. Така Самуил останал да царува сам, без да дели властта си с никого. Но вестта достигнала до източната граница на Империята в доста объркан вид и местните историци я допълнили и разкрасили.436 Жестокостта на Самуил сплашила миролюбивата групировка и когато той решил отново да скъса отношенията си с императора, никой не се противопоставил.

Вътрешният живот на страната през Самуиловото царуване е бяла страница за нас. Знаем само каква е била данъчната система, възприета по онова време: всеки, който притежавал чифт волове, бил задължен да плаща годишно по една крина жито, една крина просо и една стомна вино.437. Тоа несъмнено била много стара българска система. Изглежда, че народът — както правоверните християни, така и богомилите — не е протестирал против Самуиловото управление, било от равнодушие или от страх. Затова пък воеводите му доста често го предавали. Това сигурно се е дължало на по-добрите изгледи за материални облаги и удобства, които предлагала Империята, тъй като Самуиловият двор в планините на Македония не се отличавал с изтънченост. Явно комитопулите не покровителствували литературата и изкуствата, както владетелите на Крумовата династия. От друга страна, Самуил бил голям строител. Той не само издигнал яки стени около крепостите си; в тези години били построени и няколко църкви, отчасти запазени и до днес. Църквата „Св. Герман“ край Преспа, църквата, построена на преспанския остров за мощите на св. Ахил от Лариса, както и църквите „Св. Константин и Елена“ и „Св. София“ в Охрид, който скоро след настъпването на новия век станал столица — всички те свидетелствуват за активната архитектурна дейност на Самуил. Поради разрушенията и добавките на следващите поколения днес е трудно да съдим за стила им. По дух те напомнят провинциалната византийска школа, трърде различаваща се от императорската константинополска школа и силно повлияна от арменската архитектура. Може би Самуиловите архитекти са били арменски пленници от колониите в Македония, но по-вероятно е тези църкви да са били плод на първите амбициозни артистични усилия на местните славянобългари.

В българския царски двор може да е липсвал разкош, но не са липсвали романтични страсти. От жена си Агата Хрисилия царят имал няколко деца, чиито бурни любовни преживявания влезли в страниците на българската история. Самуил бил довел пленения принц Ашот Таронит в столицата си и го държал там затворен. Но най-голямата дъщеря на царя, Мирослава, го зърнала и той пленил сърцето й. Като се зарекла да се самоубие, ако не стане негова жена, тя успяла да измоли освобождаването му. След женитбата им Ашот бил изпратен от своя тъст да помага в управлението на Драч. По-късно двамата съпрузи изменили на царя.438

Приблизително по същото време — вероятно през 998 г. — Самуил, чиито действия на юг и на изток за момента били осуетени, решил да разшири владенията си на северозапад, по адриатическия бряг. Завладяването на Драч му подсказало колко е важно да бъде адриатическа сила. Той бил прекалено предпазлив, за да се опита, подобно на предшествениците си, да завладее долините във вътрешността на Сърбия, затова се придържал към крайбрежието, където му била предоставена една отлична възможност. Княжество Дукля (днешната Черна гора) страдало от мекушавото управление на своя невръстен княз Владимир. Самуил нахлул в земята му, превзел град Улцин и пленил самия млад княз, без да срещне сериозен отпор. Владимир бил изпратен на заточение в Преспа, а Самуил продълъжил на север и се обявил за върховен владетел на Требине, съседното крайбрежно княжество. В резултат на българското настъпление император Василий, който не можел да си позволи да поддържа военни части в толкова отдалечени земи, формално отстъпил управлението на Адриатика на своята вярна васална държава Венеция.439

И отново се намесила една от дъщерите на Самуил. Подобно на сестрите си, княгиня Косара била развълнувана от мисълта за хубавия млад пленник и скоро се влюбила в дуклянския княз. Самуил чул молбите на Косара. Владимир бил освободен и върнат на трона си, след като се оженил за Косара. По същото време Владимировият чичо Драгомир бил провъзгласен за княз на Требине. И двамата признавали върховната власт на България и поне Владимир останал верен васал.440

Самуиловата слава стигнала чак до маджарите и техния крал св. Стефан Унгарски изпратил свои представители да сключат съюз с България. Условията на съюза са доста неясни, но знаем, че той е бил скрепен с брачен договор. Стефан изпратил дъщеря си за жена на Самуиловия син и наследник Гаврил Радомир. Но унгарското момиче не било така щастливо в любовта като зълвите си. В царския двор в Охрид живеела една робиня на име Ирина, пленена като дете в Лариса — жена с удивителна красота. Принцесата навярно притежавала чертите на бащиния си народ — народ, с чието име били наричани злите великани-човекоядци — и далеч не можела да се сравнява със сияйната гръцка пленница. Гаврил Радомир забравил високото потекло на жена си, чийто баща бил крал, а в жилите на майка й течала кръвта на западните императори, и я изоставил заради плебейката Ирина. Самуил, който винаги се отнасял с разбиране към чувствата на децата си, приел раздялата и признал брака с Ирина — и без това съюзът с унгарците имал твърде малко значение за него. За по нататъшната съдба на принцесата не се знае нищо. Разведена и изоставена в този суров царски двор, далеч от родината, тя вероятно е потърсила утеха в някой манастир. От брака й се родил един син, Петър Делян, който навярно е умрял млад. Много години по-късно, след падането на Самуиловата династия, под това име се подвизавал един амбициозен неудачник, който се разбунтувал срещу императора.441 Но докато още се разигравали тези любовни драми, може би и преди брака с унгарската принцеса, император Василий отново взел оръжието. Около 998 г. положението на Самуил изглеждало така цветущо, че някои от знатните ромеи се готвели да минат на негова страна. Но Василий бил предупреден и заловил двама от тях в Солун — магистър Павел Вов и протоспатарий Малакин. Те били изпратени на заточение — първият в Константинопол, а вто рият — в Азия. Тогава някои от велможите в Адрианопол, които имали същите намерения — Ватаций и Василий Глава, — незабавно избягали при Самуил. Императорът затворил сина на Глава и го държал цели три дена, но не можал да придприеме други действия.442 Вероятно всяка година Никифор Уран е провеждал походи срещу България, но за тях не се знае нищо. През пролетта на 1001 г. обаче Василий сключил мир на източната си граница и вече можел да насочи цялото си внимание на запад. В продължение на четири години той непрекъснато предприемал походи във владенията на Самуил.443

Първият от тях, през 1001 г., бил насочен срещу София. Тръгвайки от Филипопол, където оставил силен гарнизон начело с патриций Теодорокан, Василий преминал Траянови врата и превзел много крепости около София, макар че не нападнал самия град. След това се оттеглил да прекара зимата в Мосинопол (днешната Гюмюрджина), в Югозападна Тракия. Целта на този поход била да откъсне Самуил от източните му области. Затова на следващата година Василий изпратил голяма войска, предвождана от Теодорокан и протоспатарий Никифор Ксифий, да завладее земите между долното течение на Дунава и Черно море, стария център на България. Самият той навярно е чакал близо до София, за да попречи на Самуил да изпрати подкрепления. Ходът му бил успешен; бившите столици Малки Преслав, Плиска и Велики Преслав отново паднали в ръцете на императора.444

През 1003 г. Василий нанесъл удар в Македония. С приближаването на голямата му войска към Верея българският управител на крепостта Добромир се уплашил и се предал без бой. Василий винаги се опитвал да обвърже бившите български военачалници с Империята, като им давал титли, а понякога и постове в достатъчно отдалечени провинции, така че да не представляват опасност. Добромир бил удостоен с титлата антипат и бил изпратен в Константинопол. След Верея императорът нападнал Сервия. Градът бил отбранявай от Никулица, ромейския предател, пощаден от Самуил при Лариса. Никулица се сражавал храбро, но накрая градът паднал. Василий се отнесъл снизходително към защитниците му. Въпреки миналото си, Никулица получил титлата патриций и придружил императора до Константинопол през лятото на 1003 г., когато Василий сметнал за благоразумно след последните си успехи да се върне за малко в своята столица.

Но предателят не можел да бъде купен с една титла. След няколко дни той избягал и се върнал при Самуил. Според неизменния български обичай по време на императорския поход Самуил останал в планините, като решително отбягвал откритите сражения. След оттеглянето на Василий той се спуснал с войската си и с помощта на Никулица се опитал да си върне Сервия. Но Василий бил добре осведомен и се придвижил бързо. С усилени преходи той се върнал на границата на Тесалия, а Самуил и Никулица отстъпили. Скоро Никулица попаднал в засада, бил пленен и затворен в Константинопол. След няколко години той отново избягал. Императорът прекарал следващите един-два месеца в Тесалия, където поправил крепостите, разрушени от българите, и си върнал онези, които още били в техни ръце. Българското население било изселено в областта Волерон — там, където Марица се влива в Егейско море. От Тесалия Василий се отправил на север, към яката крепост Воден, разположена на ръба на Македонското плато, откъдето водите на Островската река се спускали в долината, образувайки внушителни водопади. Един български воевода на име Драгшан храбро отбранявал града, но накрая, вероятно късно през есента, бил принуден да се предаде. Гарнизонът бил изпратен във Волерон, но Драгшан получил разрешение да се засели в Солун. Там той се оженил за дъщерята на един от главните свещеници при храма „Св. Димитър“. По нататъшната му съдба е твърде необикновена. След като жена му родила две деца, той неочаквано избягал в българския царски двор, но скоро бил заловен и по молба на тъста си получил прошка. Не след дълго той избягал повторно, със същия резултат. Този път останал в Солун, докато му се родили още две деца, след което избягал за трети път. Сега вече търпението на императора се изчерпало. Когато го заловили отново, той незабавно бил набит на кол.

След 1004 г. Василий решил да завладее докрай Дунавска България и в самото начало на годината445 обсадил Видин на Дунава, най-източната крепост, останала в ръцете на Самуил. Срещу тези добре организирани и внимателно ръководени походи Самуил не можел да направи нищо, но сега се опитал да отвлече вниманието на императора и почти успял да го принуди да вдигне обсадата. На 15 август, когато жителите на Адрианопол празнували Успение Богородично, българите внезапно нападнали града. Адрианопол бил съвсем неподготвен — никой не очаквал, че Самуил ще се отдалечи толкова от центъра си. Той избивал и рушал, без да срещне съпротива, а след това се оттеглил така ненадейно, както бил дошъл, с богата плячка и множество пленици. Но тази блестящо проведена акция закъсняла: след осеммесечна обсада Видин бил на път да падне. Василий изчакал още малко, превзел града с пристъп — вероятно в началото на септември — и след като поставил в него силен гарнизон, бързо се отправил на юг, за да пресрещне завръщащите се български войски. Походът му нагоре по Тимок и Морава, през враждебни, непокорени земи, бил не по-малък подвиг от Самуиловия поход до Адрианопол.

Императорът се срещнал с българския цар и войската му близо до Скопие, на брега на Вардар реката била придошла, а Самуил бил забравил горчивия урок при Сперхей. Двете армии се разположили на лагер на двата бряга: императорската — със съответните предпазни мерки, а българската — с дръзко безгрижие, уверена, че реката е непроходима. Но един гръцки войник открил брод и императорът се промъкнал незабелязано с войската си на отвъдния бряг. Нападението било така неочаквано, че българите дори не направили опит да се отбраняват. Всички, включително и Самуил, побегнали панически. Лагерът им, заедно с царската палатка и цялата плячка от Адрианопол, паднал в ръцете на императора.

След битката българският управител на Скопие предал на императора ключовете на града. Това бил Роман, евнухът, синът на Петър, последната издънка на Крумовата династия.446 Василий го посрещнал благосклонно и го направил патриций. Той завършил необичайната си кариера като управител на Абидос.

От Скопие тръгнал на изток, срещу крепостта Перник, която охранявала долината по горното течение на Струма. Но Перник бил разположен в непристъпна местност и бил отбранявай мъжествено от най-способния Самуилов воевода, Кракра. След като изгубил много хора и се убедил, че Кракра е неподкупен, Василий снел обсадата и късно през зимата на 1004 г. се оттеглил в изходната си база във Филипопол. Оттам той скоро се завърнал в Константинопол.447

Така за четири години Самуил изгубил половината си царство. От Железни врата на Дунава до Солун, цялата източна част на Балканския полуостров била в ръцете на императора, с изключение единствено на София, Струмица и няколко крепости около Перник и Мелник, по западните склонове на Родопите. Имперски гарнизони били разположени по границата с Тесалия и по течението на р. Вардар. Походът бил един от най-блестящите в историята на византийското оръжие. Той показал, че при добро командуване имперската армия все още е най-съвършената военна машина, която тогавашният свят познавал. Той показал още, че българите, въпреки цялата си храброст и дързост, въпреки хитростите и клопките, вече не могат да й бъдат достоен съперник. Като всеки голям български пълководец, Самуил избягвал откритите сражения и разчитал на бързината, на засадите и внезапните нападения. Но сега той бил изправен пред противник, който можел с усилени преходи на премине и през най-дивата вражеска земя, без да се остави да бъде изненадан в някоя долина или планински проход; противник, който бил забравил за всичко друго и бил твърдо решен, че няма да спре да воюва, докато България не изчезне от лицето на земята.

Дори и привържениците на Самуил започнали да осъзнават истинското положение. През 998 г. имперските сановници изменили на императора, за да дойдат при Самуил, изгряващото величие. Но сега, с вероломна предвидливост, собствените му служители започнали да преминават на служба при императора. Всяка измяна била тежък удар за Симеон. Пялата му сила се опирала на неговите управители, воеводи и подчинените му войници. Обикновенният му народ, изглежда, бил прекалено беден и безучастен или, като богомилите, преднамерено пасивен, за да го подкрепи или да се опълчи срещу него. И макар че засега чужди войски не били достигнали високопланинските езера, където била столицата му, Самуил можел с право да бъде изпълнен с мрачни предчувствия за бъдещето.

През 1005 г. язвата на предателството разяла сямото сърце на неговото семейство. Дъщеря му Мирослава и мъжът й Ашот Таронит избягали от Драч, в чието управление той участвал, и отишли в Константинопол. Ашот отдавна жадувал да се върне в предишния си дом и бил убедил княгинята, че съпружеският дълг стои над синовния.

Но Мирослава не била единственият изменник на семейството. Ашот донесъл на императора писмо от тъста на царя, Йоан Хрисилий, под чието камандуване останал Драч. Йоан предлагал да предаде града на имперските войски срещу известно възнаграждение за себе си и титлата патриций за двамата му синове. Предложението било прието. Патрицият Евстатий Дафномил пристигнал с флота в Адриатика и поел управлението на града. Ашот получил магистърски сан, а Мирослава — званието зости и с това станала една от най-видните придворни дами на Империята.448

Загубата на Драч била тежък удар за Самуил — както за чувствата, така и за могъществото му. Той вече нямал излаз на Адриатическо море, освен през Дукля, княжеството на неговия предан зет Владимир.

Събитията от следващите девет години се губят в неизвестност. Изглежда, че след 1006 г. император Василий всяка година е нахлувал в България449, а през 1009 г. Самуил претърпял тежко поражение при селището Крета, вероятно близо до Солун.450 През всичките тези години имперските войски напредвали все повече към столицата на Самуиловите владения. Само планините на Северна Македония и Албания останали в Самуиловите ръце, както и долината по горното течение на Струма, защитавана от Кракра. Вероятно от Кракра Самуил научил, че всяка година императорът нахлува с войските си през тясната клисура Кимбалонгус или Клидион (с. Ключ), която води от Сяр към долината на Струма. Самуил съставил план да завземе прохода и така да спре императора или да го принуди да направи обход, при който българите да се окажат врязани дълбоко в тила на ромейската войска. През 1014 г. Самуил приложил на дело плана си и завзел клисурата, като преградил входа й с дървена стена. Същевременно той изпратил други военни части, водени от Несторица, към Солун, за да отвлекат вниманието на императора. Но Несторица бил разбит от имперския стратег Теофилакт Вотаниат, който след това се присъединил към императорската войска, наближаваща Кимбалонгус.

При вида на здравите български прегради Василий се поколебал, а след няколко неуспешни атаки съвсем се обез-сърчил. Но неговият военачалник, филипополският стратег Никифор Ксифий, предложил да направи обход с част от войската през гористите планински склонове и да нападне Самуил в гръб; той се надявал на успех. Василий приел плана.Ксифий поел през горите на Беласица и успял да излезе в гръб на Българската войска. На 29 юли Василий устремно атакувал преградната стена. В същия момент Ксифий внезапно нападнал българите в тил. Така изненаданите българи попаднали в клопка. Много от тях паднали убити, а още повече били пленени. Самият Самуил се спасил само благодарение на твърдостта и мъжеството на своя син и успял да избяга в крепостта Прилеп. Пленниците наброявали 14 или 15 хиляди. Василий, чиято снизходителност се била изчерпала, решил да даде на царя суров урок. Всички пленници били ослепени, като на всеки сто души бил оставен един с по едно око. Така, водени от еднооките си другари, те били изпратени при своя цар.451

Междувременно Василий се насочил на север, за да си разчисти сметките със западнородопските области, храбро отстоявани от Кракра. Той стигнал до Струмица и превзел съседната крепост Мацукион. Оттам той изпратил войска, начело с Вотаниат, да изгори преградите, издигнати от българите по пътя към Солун. Вотаниат изпълнил успешно задачата си, но на връщане попаднал на българска засада и загинал заедно с всичките си войници. Тази победа окуражила българите, но не им помогнала особено. Императорът продължил похода си през областта — една от многото, наречени Загория, „отвъд планините“ — и дори най-силната и непристъпна крепост, Мелник, се предала в негови ръце. След превземането й той се оттеглил за известно време в Мосинопол и там, на 24 октомври, в лагера му пристигнали радостни вести.452

Ослепените жертви от Кимбалонгус най-сетне стигнали при своя цар. Самуил бил в Преспа, болен от тревога и страх. При вида на ужасяващото шествие, в което била превърната могъщата му войска, той не издържал и получил апоплектичен удар. Дали му малко студена вода и той дошъл на себе си, но след това отново загубил съзнание и след два дни, на 6 септември 1014 г., починал.453

Това бил краят. Последният лъч на залязващото слънце озарил България при теснините на Кимбалонгус. Сега паднал здрач , изпълнен със забързани смътни фигури, които трескаво се мъчели да предотвратят неизбежната нощ. Девет дни след смъртта на Самуил синът му Гаврил Радомир, когото гърците наричали Гаврил Роман, бил провъзгласен за цар. Навярно по времето на бащината си смърт той е бил някъде далеч с войската си и му е трябвало известно време, за да се върне. Въпреки цялата си храброст и внушително телосложение Гаврил Радомир не притежавал величието на баща си. Той далеч не бил способен да внуши такова страхопочитание и уважение и почти веднага тронът му се разлюлял.454

При вестта за смъртта на царя Василий веднага възобновил похода си. От Мосинопол той навлязъл в долината на р. Черна и стигнал чак до големия град Битоля, където имало дворец на Гаврил Радомир. Разрушаването на този дворец било единственото насилие, извършено от императора този път. От Битоля Василий се върнал обратно — той сметнал за неразумно да се изкачва в планините през най-лютата зима — и се спуснал по р. Черна, а в това време войските му превзели Прилеп и Щип (Ступион). Оттам той през Воден се върнал в Солун, където пристигнал на 9 януари 1015 г.

В началото на пролетта той потеглил отново. С помощта на предателство българите си били възвърнали Воден, затова Василий настъпил с цялата си войска срещу града и го принудил да се подчини. И този път гарнизонът бил изпратен в колонията във Волерон, а за да е сигурен, че ще удържи града, императорът построил две нови крепости — Кардия и Св. Илия. След това се върнал в Солун. Докато бил там, при него пристигнал един гръцки войник, с прозвище Хиротмит (тъй като бил с отрязана ръка), с писмо от царя, в което той обещавал да се покори. Но Василий заподозрял измама и върнал пратеника без отговор. Същевременно той изпратил войска под командуването на Никифор Ксифий и Константин Диоген да обсади Мъглен, една от най-силните крепости в Македония, останали в български ръце. Начело с тукашния управител Илица и кавхан Дометиан, един от най-близките съветници на царя, крепостта се отбранявала така ожесточено, че се наложило самият Василий да дойде и да ръководи обсадата. Едва след като заповядал да отбият реката, която течала покрай града, и да подкопаят основите на градските стени, гарнизонът бил принуден да се предаде. Императорът изселил войниците далеч в Армения, а градът разрушен и опожарен. Същата съдба постигнала и съседната крепост Енотия.455

Пет дни след падането на Мъглен, през август, Хиротмит отново се появил в лагера на императора, този път със сензационна новина. Докато ловувал край с. Петриск, на Островското езеро, цар Гаврил Радомир бил убит от своя братовчед, княз Иван Владислав, сина на Арон, чийто живот бил спасил навремето.456 Иван Владислав станал владетел на онова, което било останало от България. Заедно с Гаврил Радомир загинала и жена му, красивата Ирина от Лариса.457 Хиротмит довел със себе и няколко слуги на Иван Владислав и донесъл писма с обещания за подчинение и покорство. Отначало Василий бил на път да им повярва, но приблизително по същото време братът на кавхан Дометиан, също кавхан, преминал на страната на императора и бил посрещнат добре от него. Вероятно той му разкрил двуличието на писмата. Василий веднага потеглил към вражеската страна и навлязъл в планинските области на Македония, край Острово и Соск, като по пътя си ослепявал всеки заловен българин.458

Смъртта на Гаврил Радомир хвърлила страната в още по-голямо безредие. Иван Владислав бил узурпатор, навярно просто водач на някоя от съществуващите групировки, и в настъпилия хаос всеки български военачалник се заел със собствените си интереси. Но Иван Владислав бил безскрупулен и енергичен. Под натиска на императора той се оттеглил на северозапад в албанските планини, за да сплоти силите си. Там той повикал дуклянския княз Владимир да се посъветва с него като със свой васал — Иван Владислав навярно искал да си осигури възможност за отстъпление в княжеството му и бил разгневен от това, че хрисимият Владимир клонял към мир с императора. Добрият княз бил готов да тръгне, но жена му Косара, дъщеря на Самуил, не се доверявала на убиеца на брат си и тъй като се страхувала за живота на своя съпруг, решила да отиде вместо него. Иван Владислав я посрещнал така сърдечно, че накрая, след като сигурността на Владимир била гарантирана под клетва пред българския патриарх Давид459, Владимир тръгнал за царския двор. Още с пристигането си на 22 май 1016 г. той бил обезглавен и тялото му не било предадено на земята, докато не извършило толкова много чудеса, че дори и убиецът му бил изумен. Косара получила разрешение да го погребе в Крайна, край Шкодрен-ското езеро, а самата тя, с разбито сърце, станала монахиня в един близък манастир.460 Убийството премахнало опасността от предателство в тила на Иван Владислав, но иначе не постигнало нищо, освен че увеличило всеобщия хаос. Българите скоро изгубили властта си над Дукля.

Междувременно императорът проникнал дълбоко в сърцето на македонските планини, в загадъчната област на високопланинските езера и долини, където била столицата на Самуил. В ранната есен на 1015 г. той достигнал и самата столица, Охрид. Но едва бил завзел града, когато научил, че Иван Владислав атакува Драч. Като оставил гарнизон в Охрид, Василий веднага се притекъл на помощ на големия пристанищен град. Но тогава дошла по-лоша вест. Тръгвайки към Охрид, Василий бил оставил значителна войска, командувана от стратега Георги Гонициат и протоспатария Орест, за да охранява пътищата към планините. Но Георги бил подмамен в засада от българския воевода Ивац, бележит и опитен пълководец, и загинал заедно с всичките си войници. Василий бил принуден да остави Драч на произвола на съдбата (гибелта му обаче била предотвратена) и да се спусне бързо от планините по следите на Ивац, за да си освободи пътя. Но Ивац го избегнал и се оттеглил на юг: той успял да върне на българския цар Охрид, който отново станал негова столица. Императорът отишъл в Солун, а оттам — в Мосинопол. Там разделил войските си на две части: едната, под командуването на Давид Арианит, изпратил срещу Струмица, а другата, водена от Ксифий — срещу София. Арианит успял да превземе крепостта Термица, близо до Струмица, а Ксифий — някоко крепости край София, сред които и Бояна. Самият император тръгнал за Канстантинопол, където пристигнал през януари 1016 г.

По-късно през същата година Василий подновил военните действия и лично повел войските си към българските области по горното течение на Струма. Главно огнище на съпротивата им бил Перник — крепостта, която все още се държала, под ръководството на храбрия и верен Кракра; той оставал верен на всеки цар, който се възкачван на трона. Василий отново се опитал да превземе Перник с пристъп и отново това му струвало толкова много жертви, че накрая се отказал от обсадата. С настъпването на есента тоя се оттеглил на юг в Мосинопол, където прекарал зимата и дал почивка на войниците си.

През първите хубави дни на 1017 г. старият император отново поел на поход. Той изпратил Давид Арианит и Константин Диоген в земите по горното течение на Вардар, а сам превзел крепостта Лонгон.461 Имперските войски пленили огромен брой хора и стада говеда и овце — основното богатство на страната. Императорът разделил пленниците на три части, като едната разпределил между войските си, другата дал на своите руски наемници, бъдещите прочути варяжки дружини, а третата оставил за себе си. От Лонгон Василий настъпил на юг към Кастория (Костур). Но докато обсаждал яките му стени, той получил писмо от стратега на Дръстър, в което се съобщавало, че Иван Владислав и наместникът му в Родопите, Кракра, се опитвали да се споразумеят с печенегите, които чакали в пълна готовност отвъд Дунава. Василий не искал да рискува. Той веднага вдигнал обсадата и бързо се отправил на Север, за да бъде наблизо, ако стане нужда. По пътя си той превзел и опожарил крепостта Бозоград, или Вишеград462, заповядал да се укрепят разрушените стени на Верея и стигайки до Остров и Молиск , разрушил всички български крепости, които все още били непокътнати. Там той научил, че съюзът на българския цар с печенегите се е провалил, тъй като печенегите не желаели да рискуват, като си навлекат гнева на страшния стар император.

Василий отново се върнал на юг и превзел крепостта Сетина (днешното село Сетина на р. Брод, в края на долината на р. Черна). Там имало Самуилов дворец, в който Василий открил големи хранителни запаси. Дворецът бил опожарен, а храната — раздадена на войниците. Царят бързо пристигнал с войските си в околността, за да предприеме нещо. Тогава Василий изпратил срещу него Константин Диоген с войските от европейските теми. Но Константин попаднал в клопката на Иван Владислав и бил пред прага на гибелта, когато Василий, разтревожен за съдбата на войските си, се появил внезапно с набързо сформиран отряд и се включил в битката. Българите, които почти били удържали победа, се стъписали. С викове: „Бягайте, бягайте, императорът!“463 те се пръснали на всички страни. В безредното бягство много от тях загинали; били пленени 200 конници в пълно бойно снаряжение и цялото имущество на царя, както и неговият племенник.

След тази победа Василий потеглил към Воден и подсилил гарнизона му. След това, през януари 1018 г. той се върнал в столицата си.464

С всеки нов поход императорът все повече заздравявал своите позиции в България. Но Иван Владислав, с неукротимата си енергия, не се отчайвал. Едва Василий се бил оттеглил, той се спуснал от планините, за да атакува с всичките си останали сили крепостта Драч. Това било последното му начинание. Както се биел пред стените на града, бил нападнал от един воин, в когото изведнъж му се сторило, че разпознава дуклянския княз Владимир, убития от него светец. Той неистово се развикал за помощ, но помощ не дошла. И така, неизвестният воин, бил той призрак или някой случаен грък, или пък български заговорник, сразил царя.465

Смъртта му означавала край за България. Синовете му били млади и неопитни и дори най-разпалените български воеводи започнали да разбират, че по-нататъшната съпротива е безсмислена. Веднага щом научил новината, императорът потеглил към Константинопол. Докато прекосявал полуострова, много от противниците му идвали да се помирят с него. В Адрианопол го чакали синът и братът на Кракра, които носели вестта, че храбрият воевода слага оръжието и му предава непристъпната си крепост Перник. Василий ги приел благосклонно и ги почел с високи санове; Кракра бил удостоен с титлата патриций. В Мосинопол дошли пратеници от Битоля, Моровизд и Липлян466, които предали ключовете на своите градове. В Сяр самият Кракра се явил пред императора заедно с воеводите на още 35 крепости, които му били подвластни. Скоро дошъл и Драгомъж, воеводата на Струмица. Със себе си той довел Йоан Халд, пленен от Самуил преди 22 години, когато били разгромени Таронитите. Императорът дал на Драгомъж титлата патриций и продължил към Струмица. Когато наближил града, дошли нови пратеници, начело с българския патриарх Давид.

След смъртта на Иван Владислав, вдовицата Мария поела управлението и по съвет на патриарха решила да предаде България на императора при някои условия, гарантиращи сигурността на семейството й. Най-големият й син Пресиян и двама от братята му се противопоставили на тази политика, напуснали Охрид и отишли в планините. Но по-голямата част от двора я подкрепила. Сега Давид носел две писма до императора. По същото време пристигнали и воеводата Богдан, управител на „вътрешните крепости“, който до такава степен бил привърженик на Империята, че дори убил войнствения си зет. За награда бил удостоен с титлата патриций.

От Струмица Василий отишъл в Скопие, където поставил силен гарнизон, командуван от Давид Арианит. Самият той триумфално се върнал обратно в Щип, оттам в Просек на р. Вардар и продължил на юг, а след това на запад, стигайки до Охрид. Пред портите на града императорът бил посрещнат лично от царицата, заедно с всички членове на царското семейство, които се намирали там — трима от синовете й, шестте й дъщери, един незаконороден синове от Самуил, както и двете дъщери на Гаврил Радомир и петимата му сина, единият от които бил ослепен. Василий благосклонно приел капитулацията им. В Охрид той намерил и съкровищницата на българските царе, която нямал време да отвори при предишната си краткотрайна окупация на града. Тя била пълна със златни монети, златоткани дрехи и златни корони, обсипани с бисери. Златото, възлизащо на 100 центинария, той раздал на войската. След това, като оставил в града силен гарнизон, командуван от Евстатий Дафномил, поел на юг. В лагера му се явили още българи — Несторица и младият Добромир, с всичките си хора. Дори и Пресиян и братята му, най-големите синове на царицата, се спуснали от дебрите на планината Томор, където Василий бил пратил по следите им преследвачи, и се предали в ръцете му. Василий ги приел в Преспа. На Пресиян той дал титлата магистър, а останалите направил патриции. Било средата на август.

В Преспа пред Василий склонил глава, макар и не по своя воля, още един виден българин. Воеводата Ивац, горд и независим, се бил затворил в двореца си на р. Девол, заобиколен с прекрасни градини. Близо два месеца императорът преговарял с него, увещавайки го да се предаде доброволно. Но Ивац хранел оргомни амбиции да стане цар и се опитвал да печели време. През август, според обичая си, Ивац поканил свои приятели и роднини да празнуват заедно празника Успение Богородично. Тъй като преговорите все още продължавали, Евстатий Дафномил помолил да бъде приет на празника. Ивац бил изненадан, но и поласкан, че един враг се оставя в ръцете му, и го приел сърдечно. След гощавката Евстатий поискал да говори насаме с Ивац. Те се уединили в една отдалечена градина. Когато останали сами, гъркът неочаквано повалил българина, запушил му устата и му избол очите. Двама слуги на Ивац чули първите му приглушени викове и повикали останалите. Всички българи се стекли на мястото, разярени от тази злоупотреба с гостоприемството на техния приятел. Но Евстатий ги изчакал спокойно и когато се събрали, се обърнал към тях с дълга реч, убеждавайки ги, че е истинско безумие да се противопоставят на Империята. Неговите думи, както и увереността му им направили силно впечатление и те осъзнали безсилието си срещу могъщия император. Те благоразумно се покорили на съдбата и заедно с Евстатий и ослепения Ивац отишли в Преспа при императора. За награда Евстатий бил назначен за стратег на Драч и получил цялото имущество на Ивац.

По същото време Никулица, предателят от Лариса, който се криел в планините, след като бил изоставен от последователите си, се отказал от съпротивата и една вечер се предал на императора. Но Василий не пожелал да го види и направо заповядал да го хвърлят в тъмница в Солун.

От Преспа Василий направил обход през Драч, Колония и Дринопол, без да уреди нещата там, и дошъл в Костур. Там той заварил две от дъщерите на Самуил, които били доведени в лагера му. Когато видели там царица Мария, яростта им била безгранична. Едва ги удържали да не я убият на място. За да избегне подобни недостойни сцени за в бъдеще, Василий изпратил плененото царско семейство в Константинопол. Подобно на княгиня Косара, царицата била удостоена с титлата зости. А самият император, който нямал повече работа тук, се отправил на юг, за да посети своята провинция Елада. На път през Тесалия той видял купища български кости, белеещи се все още по бреговете на Сперхей, където хиляди българи били избити от Никифор Уран, и се удивил на могъщите укрепления, построени след битката, за да охраняват Термопилите. После той прекосил Беотия и се озовал в славната Атина.467

Междувременно Ксифий приемал капитулацията на останалите свободни българи. Той подсилил гарнизоните в Сервия и Соск, а докато се намирал в крепостта Стаги в Тесалия, дошъл да се предаде и последният непокорен воевода, Елемаг, управител на Берат (Белград). С това настъпил краят на българската независимост; единствено далеч на север воеводата на Сирмиум, Сермон, се задържал още няколко месеца като независим владетел и дори сечал свои собствени монети. На през 1019 г. Константин Диоген угасил това последно пламъче468, а дори и князете на Сърбия и Хърватско побързали да признаят върховната власт на императора.469

Император Василий видял делото на своя живот изведено докрай. През цялото си управление, повече от 40 години, той се борил, за да унищожи царството на българите. Най-после това било постигнато и през идните векове той щял да остане известен с прозвището Българоубиеца. Тук, в църквата „Св. Богородица“ в Атина, той отслужил благодарствен молебен към Твореца — в храма, наричан в чест на една по-ранна дева Партенон470.


[#15 Psellus. Chronographie, pp. 16—19 — портрет и характеристика на Василий U.]

[#29 Ibid., loc. cit. Верея, която Василий си възвърнал през 991 г., трябвало отново да бъде извоювана през 1003 г. Следователно тя трябва да е била превзета от Симеон сега.]

[#30 Ibid., loc. cit.; Nicon Metanoitë, ed. Lampros, pp. 74—5. Този епизод трябва да е станал сега (а не както твърди Шлюмберже — през 986 г.) — при единствения известен за нас случай, когато Самуил е проникнал до Коринтския провлак.]

[#31 Cedrenus, loc. cit.; Sathas. Chronique de Galaxidi и Schlumberger (Op. cit., II, pp. 139 ff.) отнасят към този момент българското нападение на с Галаксиди на залива Лепанто (вж. по-горе, с 250, бел. 115).]

[#44 Цялата вътрешна история при царуването на Самуил е толкова слабо позната, че дори и такива обобщения трябва да се правят с известни уговорки. Изглежда обаче, че Самуил никога — нито тогава, нито по-късно — не се превърнал в народен герой, както Симеон, макар че Симеон причинил далеч по-големи злини на страната си.]

[#60 По всяка вероятност близо до Остров.]

Загрузка...