ПРИЛОЖЕНИЯ

Приложение IИЗВОРИ ЗА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

Изворите за историята на Първата българска държава като цяло не създават особени затруднения, освен с оскъдността си, която ни задължава да помним, че разполагаме само с едностранчиви сведения за почти всички събития и затова трябва да се отнасяме към тях предпазливо, готови да отхвърлим предразсъдъците и незнанието на автора винаги когато у нас се породят съмнения.

Основните извори са дело на писатели, хронисти, житиеписци и епистолографи от Константинопол и Империята, писали предимно (а след ВИ в. — изцяло) на гръцки. Всъщност с единственото значително изключение на Именника на българските ханове, който разглеждам в Приложение И, до IX в. ние трябва да разчитаме изключително на тях. За историята на прабългарите до идването им на Балканския полуостров разполагаме с откъслечни сведения в богатата историческа книжнина, писана по времето на Юстиниан I или скоро след това — например историческите съчинения на Прокопий, Агатий, Менандър, Малала и други. По отношение на българската история те не се нуждаят от коментар, а останалите проблеми, които създават, са отлично систематизирани от Бъри в Приложение I към четвъртия том на неговото издание на „Упадък и разгром на Римската империя“ от Гибън. От средата на VII в. до IX в. почти единствените извори, с които разполагаме, са две гръцки истории, написани от патриарх Никифор и св. Теофан, и двете създадени в началото на IX в. За този период, изглежда, и двамата са използували един и същ извор (или извори), за съжаление неизвестен за нас, още повече, че и двамата са имали сходни силно изразени антииконоборчески възгледи. Никифоровата история завършва със 769 г. Тя е слабо произведение, явно писано с цел да се хареса на масовия читател и ценно за нас единствено поради недостига на исторически творби от онова време. Теофан е много по-надарен писател, въпреки че последната част на неговата „Хронография“, която достига до 813 г., е дотолкова пропита с антииконоборческите му възгледи, че в нея са пропуснати събития, представящи в благоприятна светлина неговите противници. Подобно фалшифициране на събитията от последните години в не по-малка степен е присъщо и на един много ценен фрагмент, известен като „Scriptor Incertus de Leone Armenio“472, творба от значение за изследователите на българската история, тъй като занимава предимно с по-късните походи на Крум. Незадоволителна е и хронологията на Теофан. Той си служи с годината от сътворението на света, годината от съответния индикт и годината от управлението на императора и халифа (преди това — на персийския шах). Тъй като всяка година започва в различен ден, резултатите невинаги съвпадат, както би трябвало да се очаква.

От IX в. нататък сведенията стават по-пълни, тъй като вече придобиват стойност както латинските, така и местните български извори. За момент ги оставяме настрана, за да отбележим повишената активност на гръцките хронисти към края на IX в. и началото на X в., които са описвали събитията от IX в. Най-старият е Георги Монах, чието съчинение се опира на Теофан, но продължава до 842 г. Интересът му към църковната история обаче го прави склонен да пренебрегва външната политика. Но основните извори за този век са два цикъла от хроники, писани в средата на X в. Единият се състои от историята на Генезий, достигаща до 886 г. — важно, но предубедено съчинение, явно писано под официална протекция, и хрониката, известна като Продължение на Теофан, книга I—V, също създадена по поръчение на император Константин Багренородни, който лично добавил една глава за своя дядо, Василий I. Другият цикъл се състои от кратките хроники, основаващи се на хрониката на загадъчния Логотет, която достига до 948 г. Неговото съчинение не е публикувано, но славянският му превод и редакциите на Лъв Граматик и Теодосий Мелитински вероятно доста точно възпроизвеждат оригинала. Близо до него е и Продължението на Георги Монах. Книга VI от Продължението на Теофан до 948 г. се опира на Логотет, като се прибавени някои разпространени предания; от 948 до 961 г. тя очевидно се опира на съвременна информация.473

След 961 г. броят на хронистите отново намалява. За управлението на Никифор Фока, Йоан Цимисхи и ранните години на Василий II разполагаме с ценните свидетелства на един техен съвременник, Лъв Дякон. А за царуването на Самуил и българските войни на Василий II разчитаме единствено на хрониката, писана от Йоан Скилица в средата на XI в. и отнасяща се до периода 811 — 1079 г. Скилица е почерпил материала си от всички преходни хроники, обхващащи този период, но твърди, че е избегнал техните предразсъдъци — с други думи, въвел е нови. Скилица е изполузвал и един или повече други извори, не достигнали до наши дни. Съчинението му (до 1057 г.) е било преписано дословно (някъде около 1100 г.) от Кедрин и е включено в една иначе маловажна компилация. То е най-достъпно в този си вид. Но има и един друг препис на Скилица, осъществен от българския епископ Михаил Деволски, който вмъкнал различни добавки — най-вече имена и дати, — всички с голямо значение за българските историци, които иначе нямаше да научат за тях474. Останалите гръцки хронисти, засягащи по-накратко периода на Първата българска държава, като Зонара, Манаси, Глика и други, тук нямат голямо значение за нас. Освен хрониките, през целия период са били писани и различни жития на светци. Най-важните сред тях са творбите на Теофилакт, гръцкия архиепископ на Охрид, от края на XI в. Теофилакт е написал съчинение за ранните български мъченици и е редактирал житието на св. Климент, прочутия апостол на Кирило-Методиевото дело. И в двата случая той вероятно е ползувал местните български предания и може би някои писмени източници, затова творбите му трябва да се считат за първите самобитни образци на българската историческа литература. Има и други, чисто византийски произведения, в които от време на време се срещат сведения, хвърлящи неоценима светлина върху българската история — жития на патриарси, като например Vita Nicephori от Игнатий, Vita Ignatii от Никита или много важната анонимна творба Vita Euthymü, или пък жития на местни светци, като Vita S. Lucae Junioris, Vita S. Niconis Metanoeite, Vita S. Mariae Novae и други. Непреднамереният и случаен характер на сведенията ги прави още по-достоверни, въпреки че всички местни житиеписци рядко използуват дати. Още по-важни, макар и малко на брой, са поредиците от писма на различни гръцки духовници и държавници — кореспонденцията на патриарсите Фотий, Николай Мистик (последната от огромно значение относно царуването на Симеон) и Тефилакт, на император Роман Лакапин и, най-интересната от всички, на имперския пратеник Лъв Магистър, която включва някои от Симеоновите отговори. По отношение на тези писма не бива да се забравя, че авторите им са били политически ангажирани, твърдо са държали на възгледите си и са· преследвали определени цели — следователно, сведенията им са дълбоко пристрастни. Това с особена сила важи за великите патриарси. Към житийните произведения трябва да причислим и Списъка на българските архиепископи (цитиран у Дюканж) и грамотите на Василий II за българската църква след завладяването на България. Най-накрая, съществуват и различни гръцки трактати, от които най-известни и важни са съчиненията на император Константин Багренородни и преди всичко — своеобразният компендиум от история, етнография и дипломати-чески съвети, известен като De Administrando Imperio. 3a съжаление, колкото и да е странно, Константин никъде не говори пряко за България — тема, по която трябва да е разполагал с изобилна информация.475 Още по-важни (тъй като се отнасят до неясния период на Самуиловото царуване) са двата трактата, обединени под общото заглавие „Strategicon“ на Кекавмен, единият писан от самия Кекавмен, а другият — от негов роднина, вероятно наричан Никулица. За авторите не се знае почти нищо, освен че техни роднини са изиграли значителна роля в българските войни на Василий II. Трактатите съдържат поредица от общи предписания, често подкрепени с исторически примери. За българите се споменава и в любопитния „Lexicon“, съставен в X в. от Свидас476.

Малкото източни извори трябва да се разглеждат във връзка с гръцките. Арабските географи почти не са се интересували от България на Балканите, а арабските и арменските хронисти само повтарят, и то съвсем рядко, откъслечни факти, достигнали до тях чрез Империята, макар че арменците са проявявали колеблив и непостоянен интерес към приключенията на арменските войници в българските войни на Василий II. Само двама от източните хронисти наистина са се интересували от Балканите. Александрийският патриарх Евтихий, като християнин, следял събитията в императорския двор.477 Хрониката му свършва с 937 г., а той самият починал през 940 г. Продължителят му, Яхия Антиохийски, починал през 1040 г., е по-важен за нас. По негово време Антиохия е била християнски град, подвластен на Империята, следователно той е бил в течение на цялата тогавашна имперска история. Той често дава важни сведения за българските войни на Василий II, но според мен значението на тези сведения е било преувеличено.478 Стремежът към повече информация за този неясен период не трябва да ни изкушава да забравим, че Яхия безспорно е имал объркани представи за събитията в България — например за отношенията между комитопулите и синовете на Петър, които очевидно са му били съвсем неясни. Информацията му вероятно е почивала на слухове, стигнали до Антиохия в доста изопачен вид. Най-ценното у Яхия е точността, с която описва източните походи на Василий — верните дати ни дават възможност да коригираме хронологията на Василиевите походи в България.

До IX в. не съществуват латински извори за българската история — освен съчиненията на онези ранни имперски историци, като Енодий или гота Йордан, които от време на време споменават за прабългарите до идването им на Балканския полуостров. В IX в. поради териториалното си разширение на запад България установила връзки със Западната империя. У каролингските летописци започват да се появяват елементарни, но точно датирани сведения за българските войни и пратениче-ства. След идването на унгарците в края на века тези сведения практически се преустановяват. Но покръстването на България и църковната политика на Борис въвлекли страната в тесни взаимоотношения с Рим и за известен период папската кореспондения хвърля светлина върху българската история. С най-голямо значение е дългото писмо на Николай I в отговор на Борисовите запитвания дали е желателно запазването на някои български обичаи и порядки. Същевременно някои сведения за България са отбелязани и в официалните папски жития.479 След като Борис се обърнал към Източната църква, информацията в папските извори секва, но епизодично за българите се споменава у италианските хронисти, например у Лупус Протоспатарий, който творял в имперския град Бари, и у венецианските и далматинските писатели, особено когато по Самуилово време българското влияние се разпространило до Адриатика. По-късно за българите се споменава ретроспективно и у първите унгарски историци. Освен тези хронисти и църковни писатели има и един латински автор, който заради личното си участие в политиката спрямо Изтока заслужава специално внимание — това е кремонският епископ Лиудпранд, чиито родственици, както и той лично, неведнъж били изпращани с мисии в Константинопол. Лиудпранд е ненадежден като историк — той е имал слабост към клюките и сензационните слухове. Но за сметка на това е бил съвременник на събитията, обичал е живописните подробности, а освен всичко друго, до второто си пратеничество е бил наблюдателен и непредубеден. Затова той се нарежда сред най-авторитетните източници.

Славянските извори са малко на брой, но повечето са от голямо значение. Именникът на българските ханове е разгледан по-долу; освен него .не разполагаме с никакви славянски свидетелства за българската история до покръстването. Литературата на покръстването в Моравия и житията на Кирил и Методий засягат моменти от българската история и поставят началото на поток от славянски житийни произведения, всичките от съществено значение. За Първата българска държава бих посочил най-вече „Житието на св. Наум“ и в по-малка степен — „Чудесата на св. Георги“. Със зараждането на българската литература, естествено, се появява нов ценен източник на сведения, макар че повечето от произведенията са били преводи от гръцки.480 Но техните пролози и послесловия не само споменават някои дати, но дават представа и за тогавашната култура. Срещат се и оригинални творби с голяма значимост, като тези на Храбър и Козма. На тях съм се спрял с повече подробности по-горе (стр. 117). Освен тези извори има и една важна руска хроника, известна, несъмнено погрешно, като „Хроника на Нестор“. Тя почива отчасти върху български превод на Георги Монах и неговия продължител, отчасти върху различни гръцки и славянски религиозни творби и отчасти върху устни сведения и местни руски документи.481 Там, където засяга българската история, стойността й е очевидна, но тя заслужава внимание и по отношение на хронологията, която съм разгледал във връзка с Именника на българските ханове. Местната богомилска книжнина, макар че в по-голямата си част се отнася към по-късен период, е важна заради светлината, която хвърля върху политическото положение на сектата.

Освен тези литературни извори, съществуват и различни археологически свидетелства. Тук имам предвид разкопките на някои важни обекти, свързани с ранната българска история. Разкопките в Преслав на Дунава постигнаха незначителни резултати, но работите, извършени в Плиска, хвърлиха обилна светлина върху цивилизацията по време на хановете от IX в. Разкопките във Велики Преслав засега не са постигнали очакваните резултати. Към тези паметници причислявам и надписите, написани на простонароден гръцки език, с които хановете от IX в. са увековечавали, върху каменни колони или плочи, различни важни събития. Значението на тези исторически паметници е очевидно.482 Разбира се, винаги съществува възможност бъдещите разкопки и откриването на нови надписи да налжат корекции в досегашните ни познания за раннат. българска история.


[#2 В два периода, през по-голямата част от VII в. и в средата на VIII в., датите не съвпадат.]

Приложение IIИМЕННИКЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ХАНОВЕ

Именникът на българските ханове е документ с такова значение за ранната българска история, че изисква специално внимание. Той съществува в два практически еднакви преписа, единият съхраняван в Санкт Петербург, а другият — в Москва. Написан е на старославянски и представлява списък на българските владетели от Авитохол до Умар, със съответните дати. Но най-забележителното в него в това, че думите, които явно обозначават началната година от управлението на всеки хан, са на неизвестен език, очевидно прабългарски. На съвременен език Именникът гласи следното#:

[# Цитирано по Венедиков, Иван. Медното гумно на прабългарите. С, 1983, с. 12–13. — Б. пр.]

„Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем.

Ирник живя 100 години и 5 години.# Родът му Дуло, а годината му дилом твирем.

[# Тук у Венедиков е дадено 150 години — Б. пр.]

Гостун-наместникът, 2 години. Родът му Ерми, а годината му дохс твирем.

Курт държа 60 години. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем.

Безмер — 3 години. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем.

Тези 5 князе държаха княжеската власт отвъд Дунав 515 години с «остриганите глави». И след това дойде отсам Дунав Исперих княз. Също е и досега.

Исперих княз — 61 година. Родът му Дуло, а годината му вер ениалем.

Тервел — 21 години. Родът му Дуло, а годината му текучитем твирем.

… 28 години. Родът му Дуло, а годината му дванш ехтем.

Севар — 15 години.483 Родът му Дуло, а годината му тох алтом.

Кормисош — 17 години. Родът му Вокил, а годината му шегор твирем. Този княз измени Дуловия род, сиреч Вихтун.484

Винех — 7 години. Родът му Укил, а годината му шегор алем.

Телец — 3 години. Родът му Угаин, а годината му сомор алтем. И той бе заради другиго.

Умор — 40 дни. Родът му Укил, а [годината] му дилом тутом.“

Веднага става ясно, че се налага една поправка: за да се получи от годините на първите петима владетели сбор от 515 години, трябва управлението на Ирник да стане 150 години.485 Но не можем да направим нищо повече, преди да сме открили значението на прабългарските думи. Разполагайки единствено с Именника, това е невъзможно, макар че българинът Тудор Доксов, писал в началото на Х в., явно е използувал същата система. Но въпреки че някои учени486 са се опитвали да изяснят въпроса, прибягвайки към тюркското и монголско езикознание, те не са успели да открият никакво съответствие между тази система и което и да е известно на нас летоброене. Едва преди около 30 години, когато руски учени откриха при разкопки Чаталарския надпис, бе намерена някаква допирна точка. Там Омуртаговото основаване на Преслав е датирано през 15-и допълнително сведение. Затова ще разгледам общо заключенията на основните изследователи, посочвайки кои от тях приемам. Първият сериозен изследовател на въпроса е Бъри. През 1910 г. той публикува тълкувание на прабългарските думи487, което според него отговаря на всички известни факти, макар че внася поправки в текста за по-късните владетели, за да го съгласува по-добре с данните на гръцките хронисти. Теорията му се основава на цикъл от 60 лунни години — цикъл, разпространен сред източните племена; първата дума в изразите (например дилом) означава единиците, а втората — десетилетията. Бъри твърди, че при тази система се избягва опасността от грешки, породена от езиковите сходства. За съжаление така получените дати противоречат на известните ни исторически факти, както изтъква и Маркварт.488 По-точно, излиза, че прабългарите трябва да са преминали Дунава 20 години по-рано.

Критиката на Маркварт е основателна, но не е градивна. През 1914 г. обаче професор Микола от Хелзинки отново прибягва до помощта на езикознанието и намира ключ към проблема.489 Той предлага 12-годишен цикъл, където всяка година носи името на някое животно. Следователно първата прабългарска дума е съществително име, а не числително — хипотеза, изказана вече от Петровски. Аналогиите с тюркски и кумански думи (напр. дванш = тюрк. davŝan, заек; тоф = кум. taok, кокошка) и редът на годините в съответните цикли дават възможност на Микола да преведе тези прабългарски думи и да определи последователността им в цикъла. Вторите думи той приема за числителни редни, означаващи месеците, и чрез езикови аналогии открива реда ми.

Езиковедските доводи на Микола звучат убедително и вече са общоприети. Но неговите дати не съвпадат с датите, известни от гръцките извори, особено при хановете, живели по времето на Копроним. За да постигне по-добри резултати, след известно време Микола внася някои поправки, но опитът му е безуспешен.490 Проблемът остава незадоволително решен, докато проф. Златарски не се заема с него.

Златарски, който първоначално приема теорията на Бъри, с някои изменения491, сега492 се присъединява към първото тълкуване на Микола, т.е.: сомор = мишка, първа циклова година; шегор = вол, втора циклова година; вери = вълк, трета циклова година; дванш = заек, четвърта циклова година; дилом = змия, шеста циклова година; тох = кокошка, десета циклова година; етх = куче, единадесета циклова година; дохс = свиня, дванадесета циклова година. Месеците са; алем — първи, вечем — втори, тутом — четвърти, алтом — шести, ехтем — осми, твирем — девети. Тези думи претърпяват една-две промени в текста, всичките напълно приемливи — например текучитем е съкратено до етх. Тудор Доксовото бехти се приема за име на петия месец. Но Златарски внася две важни поправки в теорията на Микола и по-ранните теории. Първо, той приема система от лунни години; второ, започва ново летоброене от 680 г. от Р. Хр., когато прабългарите основали държавата си на юг от Дунава.

Би ни отнело твърде много време да разгледаме подробно неговите аргументи. Тук мога да кажа само, че те ми се струват солидни и оправдани от постигнатите резултати. До 680 г. от Р. Хр. Златарски приема циклично летоброене, започващо с годината на рождението на Христос: например Авитохол започнал да управлява през 150 лунна година от Р. Хр., която е шеста циклова година. От известието на Йоан Никиуски можем да съдим, че Кубрат е умрял някъде около 642 г., т.е. 662 лунна година. Следователно управлението на Безмер е завършило през 665 лунна година: и ако извадим 515 години, продължителността на управление на първите петима владетели, ще получим 150-а лунна година. Съвпадението на първата циклова година с рождението на Христос ми се струва произволно и може би е съвсем случайно, макар че е любопитно съвпадението на 679 слънчева година от Р. Хр. (в която прабългарите се установили на Балканския полуостров) със 700 лунна година от Р. Хр. — мистично число, което без съмнение би привлякло вниманието на всеки грък. А Златарски убедително доказва, че Именникът трябва да е бил написан първоначално на гръцки, вероятно скоро след смъртта на Умор (Умар), и следователно от грък. Златарски изтъква също, че продължителността на отделните управления не е изчислена точно, а от цикловите години на заемането на властта и смъртта на владетеля. Но при възкачването на Исперих възниква едно затруднение. Ако Безмер е управлявал 3 години и негов приемник е бил Исперих, то управлението на Исперих би трябвало да започне не в година „вери“, а през петата циклова година. Златарски разрешава противоречието, като отъждествява Безмер с Баян (Исперих без всякакво съмнение е Аспарух) и приема, че Исперих се е отцепил от Безмер две години преди смъртта му. Може би обяснението наистина е приблизително такова, въпреки че лично аз предпочитам Безмер и Баян да си останат отделни личности. Баян е истинско прабългарско име и не прилича много на Безмер. Нещо повече, струва ми се, че хронологията изисква между Кубрат и Аспарух да е имало още едно поколение.

С 680 г. започва нов цикъл. Тук Златарски прави изчисленията в обратен ред от годината на възкачването на Телец, за която знаем от Тоефан, че е била 761—762 г. от Р. ХР.493 Според нашето тълкуване на Именника то е станало през ноември 761 г. Първата трудност, която възниква, е че според Именника периодът между основаването на българската държава и възкачването на Телец е 2312 + 21 + 28 + 15 + 17 + 7 = 111 лунни години, което е прекалено много. Следователно трябва да отхвърлим като неточна посочената продължителност на някои от управленията. Нещо повече, тъй като в Именика продължителността на отделните управления противоречи на датите, така, както ги тълкуваме, единственото разумно решение е да коригираме броя на годините там, където е в разрез с наличните данни. Пресмятайки годините по системата на Именника, Златарски намалява управлението на Тервел на 17 години, на неизвестния владетел — на 6 години, това на Север е увеличено на 16 години, на Кормисош не е променено, а на Винех е намалено на 6 години. Това прави общо 85 лунни години, т.е. около 82 слънчеви години — 679—761 г. След Телец Златарски вмъква двете години на Сабин, за чието съществуване по онова време узнаваме от гърците. Така годината на Умор става „дилом“, както е според Именника. Без управлението на Сабин тя би била „дванш“.

Крайните резултати от изчисленията на Златарски са следните:

Авитохол заема властта през март 146 г. от Р. Хр.494

Ирник — март 437 г.

Гостун — септември 582 г.

Курт — 584 г.

Безмер — 642 г.

Исперих — 643 г.

Отцепването му: януари 645 г.

Начало на българското летоброене: януари 680 г.

Тервел заема властта през декември 701 г.

Неизвестен владетел — 718 г.

Севар — 724 г.

Кормисош — 739 г.

Винех — 756 г.

Телец — 761 г.

Сабин — 764 г.

Умор — 766 г.

Тези резултати, естествено, не могат да претендират за абсолютна сигурност, но доводите, с които ги подкрепя Златарски, ми се струват убедителни.

По-нататък Златарски показва, че Тудор Доксов и неговите съвременници са пресмятали иначе необяснимите дати по българското летоброене. Като определят за година на сътворе-нието на света 5505 г. преди Христа, те започват българската ера с 6185 г. от сътворението на света, но след това използуват лунни години. Така за дата на покръстването на България се сочи както 6376 г., така и 6377 г. от сътворението на света, но Тудор Доксов нарича годината „етх бехти“. И така, 6376 — 6185 = 191, което дава единадесетата година от 12-годишния цикъл. Нещо повече, както показват изчисленията на Златарски, петият месец на 191 лунна година се равнява на слънчева година 184,62 до 184,71 от българска ера, което е септември 865 г. Златарски също така се опитва да докаже, че и руският хронист, известен като „Нестор“, датира събитията в Империята по същата хронологична система. Самб по себе си това е вероятно, тъй като „Нестор“ е черпел сведенията си за Империята от български преводи. Но макар и Златарски да изтъква интересния факт, че тук „Нестор“ е използувал система от лунни години, смятам за невъзможно да твърдя със сигурност, че той е възприел изцяло системата. За да се получи съответствие при някои от примерите, са необходими поправки в текста. Мисля, че „Нестор“ не е бил запознат с тънкостите на българското летоброене и просто е бил объркан. Датите му нямат доказателствена стойност.

Има още един момент, който си заслужава да бъде изяснен. 515, броят на годините, през които се смята, че са управлявали първите петима ханове, от Авитохол до Безмер, традиционно са били приемани просто за времето, прекарано от прабългарите в степите преди първото преселване на Аспарух. Но е крайно невероятно те да са се задържали на едно място за толкова продължителен период. Числото 515 има друго значение. Според хронологичната система на Африкан, широко използувана в Константинопол, 680 г. от Р. Хр., т.е. първата година от българското летоброене, се равнява на 6180 г. от сътворението на света. Но 6180 години представляват 515 цикъла от по 12 години. Някой грък, който е бил запознат с прабългарската система от 12-годишни цикли, но не е знаел, че те използуват лунни години, може би е осведомил прабългарите, че до момента на преминаването им през Дунава са изминали 515 цикъла. Тези 515 цикъла са се превърнали в 515 години, които за по-голям реализъм са били приписани на петимата прабългарски ханове, чиито имена са били известни. А първите двама от тях са получили закръглените, но твърде продължителни управления от съответно 300 и 150 години, така че да се получи необходимото число — макар че, както посочвам по-долу, в случая с възкачването на Ирник това е било исторически оправдано.

Това още веднъж подчертава големите трудности, пред които ни изправя Именникът — трудности, които всеки негов тълкувател трябва да има предвид. Почти е сигурно, че той е бил написан за прабългарите от гръцки роби и съчетава някоя източна хронологична система със схващанията на тези непросветени гърци, основаващи се на суеверия и случайни съвпадения. Ето защо нито една отделна теория за тълкуването му не е достатъчна и само поради тази причина смелата хипотеза на Бъри е била обречена на провал.495


[#12 Продължителността на Испериховото управление след преминаването на Дунава.]

Приложение IIIЕРНАХ И ИРНИК

Не е възможно да не забележим поразителната прилика между името Ирник, втория владетел в Именника, и Ернах или Ернак, най-младия и любим син на Атила. Твърде рисковано е обаче да се отъждествяват лица, чиито имена по една случайност си приличат, особено при полуварварските племена, където много често няколко отделни имена произлизат от един и същи корен. Макар че, от друга страна, извънредно рядко се случва двама души да носят едно и също име, както е разпространено в по-цивилизованите общества.

Професор Златарски смята, че е погрешно и безсмислено да отъждествяваме тези две личности.496 Действително, трябва да признаем, че ни е известно твърде малко за Ернах след смъртта на Атила (453 г. от Р. Хр.). Приск съобщава само, че заедно с брат си Денгизих той управлявал един остатък от държавата на Атила в Малка Скития (дн. Бесарабия), откъдето братята често нападали Империята, и при едно от тези нападения Денгизих бил убит. Златарски изтъква, че: 1) според Именника Ирник поема управлението през 437 г., а не през 453 г.; 2) балканските българи произхождат от източния клон на прабългарите, утигурите, които живеели на изток от Дон; 3) ако Ернах е Ирник, то и той, и Атила би трябвало да принадлежат към рода Дуло, а това име никъде не се споменава във връзка с тях.

Всички доводи на Златарски са неопровержими, но ми се струва, че не са подкрепени от необходимите доказателства. Всъщност първият и третият звучат доста неубедително. 1) Когато на един владетел се приписва управление от 150 години, явно би било прекалено наивно да се очаква, че датата на възкачването му е точна. При тези обстоятелства една грешка от 16 г. е напълно допустима. 3) Няма причини да ни е известно родовото име на Атила. Имената на варварските родове често са се изменяли със смяната на поколенията, а освен това ми се струва, че аргументът би бил убедителен само ако знаехме със сигурност, че Атила не е принадлежал към рода Дуло. 2) Този довод е по-силен. Напълно приемам, че ядро на Кубратовата държава са били утигурите. Смятам обаче, че тук не бива да забравяме уногондурите. Те представлявали остатъка от Атило-вата държава, който Ернах и родът му успели да задържат. Под натиска на аварите те или насилствено били изтласкани на изток, или мигрирали сами, с цел да избягат извън аварската граница. Вероятно един от техните вождове е оглавил бунта на прабългарите срещу аварите и така е застанал начело на обединената прабългарска държава. Би било естествено центърът на държавата да е разположен в територията на утигурите, която е била най-малко подложена на аварски нападения. Струва ми се, че тази теория не само оборва довода на Златарски, но и обяснява разпространеността на името уногон-дури, което не би могло да бъде производно или сгрешено, а би трябвало да назовава конкретно племе.

При това положение, особено като се има предвид забележителното сходство в имената, би било проява на свръхкритичност да отричаме идентичността на Ирник и Ернах и произхода на прабългарския владетелски род от Атила.

Сега възниква въпросът дали Атила трябва да се отъждествява с Авитохол. Ако Ернак е Ирник, то второто отъждествя-ване не е от особено значение. Лично аз се съмнявам в него: приемам името Авитохол, както и Атила, за форма на Авит, тюркската дума за прародител, която придобила ново значение; когато библейските предания стигнали до степите и тюрките, хазарите и хуните решили, че са потомци на Яфет.497 Впрочем унгарските историци доказвали този произход, като поставяли 34 поколения между Яфет и Атила498). Така получената прилика между имената на Авитохол и Атила вероятно е спомогнала то да се вкорени по-дълбоко в съзнанието на прабългарите, но аз мисля, че всъщност Авитохол е бил далечен прародител, основател на тяхното племе. Не бива да забравяме, че Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернах, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция.


[#2 Priscus Fragmenta, p. 587.]

[#3 Вж. по-горе, с. 29.]

Приложение IVХРИСТИЯНСТВОТО СРЕД СЛАВЯНИТЕ ПРЕДИ IX В.

Византия често е била укорявана от църковните писатели за това, че твърде късно е дала на балканските славяни благата на християнството — едва през IX в. Тези нападки са несправедливи. В края на VI в. и през VII в. вълните на аварските, славянски и прабългарски нашествия позволявали само изолирани мисионерски начинания, а през VIII и началото на IX в. ожесточената иконоборческа полемика в Империята изключила възможността за активна църковна политика извън пределите й. В резултат на това, с едно голямо изключение, християнството се разпространявало сред балканските славяни единствено чрез влиянието на местни духовни центрове, които били оцелели сред бурите. Имената им откриваме в полуофициалните notitiae — списъците, изготвени от Епифаний (през VII в.), Василий (в началото на IX в.), в публикуваната от Де Боор notitia от IX в. и в тази на Лъв Философ (началото на X в.), както и в списъците на епископите, присъствували на различните събори. Тези списъци са добре обобщени от Дворник.499 Но не бива да забравяме, че докато изброените notitiae са доста надежден извор (като се изключат грешките при преписване или поради нехайство), то липсата на представители от дадена епархия на някой събор не означава непременно, че тя вече не е съществувала. Проучването на тези сведения показва най-общо, че по бреговете на Балканския полуостров християнските центрове водели пълноценен живот, но с изключение на Егейското крайбрежие, във вътрешността почти нямало християнски средища. По черноморския бряг градовете на юг от Месемврия се появяват във всички списъци. От северните градове Одесос (Варна) явно се е задържал до началото на IX в., когато несъмнено е бил окончателно превзет от прабългарите. По-близо до вътрешността, Марцианопол, последният християнски град на старите мизийски провинции, се задържал едва до VII в., след което вероятно е бил разрушен от прабългарите. На юг Адрианопол неизменно оставал център на християнството, както и Филипо-пол, до присъединяването му към България през IX в. Но Сердика, въпреки че със сигурност е била владение на Империята до IX в., не се споменава никъде. Вероятно тя е била гарнизонен град без особен религиозен живот. Между Родопите и морето християнството продължавало да съществува. В Македония, която била изложена в по-голяма степен на нашествия, оцелели само големите градове близо до Солун. Във вътрешността на Гърция славянските племена останали езичници до IX в., когато окончателно попаднали под политическия контрол на Империята. Като цяло можем да кажем само, че там, където славяните били подвластни на Империята, местните епископи разпространявали сред тях християнството. Но отвъд границите християнските градове били унищожени; не съществувала и мисионерска дейност, освен от страна на отделни християни, пленници в дворовете на езическите владетели, като например Омуртаговия роб Кинам.

Но има и едно изключение. В De Administrando Imperio (с. 148—149, 153) Константин Багренородни съобщава, че император Ираклий (610—614 г.) поискал духовници от Рим, за да покръстят хърватите и сърбите, което било изпълнено успешно. Този епизод е бил подлаган на съмнение500, но е напълно правдоподобен. През по-голямата част от управлението си Ираклий бил в отлични отношения с Рим, а по това време Илирик все още бил римска църковна провинция. Нещо повече, Ираклий бил енергичен владетел, който, естествено, е искал да разреши проблема със славяните. Константин свързва покръстването с политиката му спрямо славяните — със споразумението да признае заселването им в тези земи, ако те признаят господството му. Почти без съмнение това е самата истина, но Константин е пропуснал да спомене, че успехът на Ираклий бил съвсем краткотраен. В предишната глава от своето съчинение (писана по-късно) той говори за хърватите (с. 145), които поискали духовници от Рим през IX в., и за сърбите, които били изцяло християнизирани едва по времето на Кирил и Методий. Най-разумно е да приемем, че амбициозното мисионерско дело на Ираклий наистина е съществувало, но не е постигнало нищо трайно. А и без съмнение то не би могло да даде какъвто и да е резултат на Балканския полуостров източно от Сърбия.

И така, християнството сред балканските славяни преди IX в. почти със сигурност е било разпространено единствено сред онези славяни, които се били подвластни на Империята — ако изключим пограничните области, където се простирало влиянието на гръцките (а на северозапад — на латинските далматински) градове, а също така и изолираните усилия на няколко пленници християни. След управлението на Ираклий състоянието на Империята, както и на целия християнски свят, не позволявало по-цялостно покръстване на Балканите.


Приложение VПРАБЪЛГАРСКИТЕ ТИТЛИ

Известна светлина върху административното устройство на ранната българска държава хвърлят достигналите до нас наименования на някои прабългарски титли — въпреки че от тях не е възможно да се направят много заключения, тъй като е трудно да се каже кои титли представляват длъжности и кои — просто почтени звания.

Във всички надписи владетелят е назован ханът или Великият хан, κάνας или κάννας, с епитета ύβιγή или ύβηγη — дума, която явно отговаря на куманската öweghü, издигнат, прославен501. Надписите добавят титлата „ό άρχ Θεοΰ άρχων“, вероятно въведена от гръцките писари, които я смятали за задължително звание на всеки владетел. Титлата хан изчезва с приемането на християнството и въвеждането на славянската писменост и се заменя с княз, а по-късно — с цар.

Основният дял на аристокрацията били болярите — βαιλάδες или βοηλάδες — титла, която станала обща за източните славяни. В IX в. е имало три категории боляри: шестимата велики боляри, външните боляри и вътрешните боляри.502 В средата на IX в. имало 12 велики боляри503. Великите боляри вероятно са представлявали доверения съвет на хана; вътрешните боляри навярно са били придворните служители, а външните боляри — длъжностните лица в провинциите.504 Много от лицата, споменати в надписите от IX в. са боляри. Кавханът Исбул и багатурът Цепа също са наречени боляри, но аз съм склонен да смятам, че болярите са били служители с граждански функции. Втората част от аристокрацията, вероятно по-низшата, били багаините. Предполагам, че това е била кастата на военните, но тази титла се появява само в надписите — събирателно (при един случай Омуртаг дал дарове на своите боляри и багаини) или поединично, обикновено в съчетание с титлата багатур.505 Освен с тези звания, почти всеки български поданик, чието име е увековечено в надпис, е наречен „θρεπτός άνθρωπος“ на хана. Тези „Θρεπτοι άνθρωποι“ били безсъмнение невисок болярски ранг, обикновена охрана на хана.506

Титлата багатур — βαγατουρ или βογοτορ — се среща на няколко места в надписите, а българския военачалник, който претърпял поражение в Хърватско през 927 г., Константин нарича άλογοβοτουρ, явно вместо άλο-βογοτουρ.507 Тази дума е тюркската bagadur, която в руски откриваме като „богатыр“ — юнак. Тя вероятно представлява военен чин. Представката „ало“ може би означава „главен“ или „водач“ (Банг я отъждествява с тюркското alp, alyp8) или пък просто е собствено име. Титлата вагантур, открита в списъка на българските пратеници в Константинопол през 869—870 г. (виж по-долу), явно е същата, като багатур.

Коловър — καλοβρός или κουλού βρός — се среща само в надписите и вероятно е титла или чин, произлязла от тюркската дума golaghuz, водач.508 Боляринът Цепа освен багатур бил и коловър.

Титлата жупан се среща в надписите, веднъж като ζουπάν и веднъж като κόπανος. И в двата случая се споменава името на носителя й. Сред южните славяни жупан означава племенен вожд, така че Успенски и Бъри основателно приемат, че тук титлата значи глава на някои от прабългарските родове509.

Титлата сампсис не се среща в надписите, но в Плиска св. Климент бил подслонен от Есхач, σαμψής το αξίωμα, двама от пратениците през 869—870 г. носели тази титла, а Симеон, зет на цар Симеон и пратеник през 927 г., бил οοσάμψος или ούσάμψις, което явно е вариант на думата.510 Вероятно сампсисът е заемал придворна служба.

Титлата таркан по всяка вероятност е означавала висок военен чин. Тя е от тюркски произход: един тюркски пратеник в двора на император Юстиниан II (ок. 570 г.) е наречен tagma, „αξίωμα δε αυτφ ταρχάν“.511 Онегавон, който се удавил в р. Тиса, бил таркан, както и жупан Оксун.512 Когато св. Климент дошъл в Белград, той бил посрещнат от Боритаркан, „τω τότε φυλάσσον-τι“, „υποστράτηγος“ на хан Борис.513 Боритаркан, вероятно означава таркан Борис; по ранг той явно се е равнявал на стратег в Империята, т.е. той е бил военен управител на облает. Затова си позволявам да предположа, че титлата таркан е била равна на стратег в имперската йерархия. Българските областни управители — те били десет по времето на Борис — били наричани от гръцките и латински автори комити514. Не можем да кажем дали това е превод на някоя прабългарска титла или пък прабългарите са възприели думата κόμης. През 927 г. пратеникът сампсис Симеон, зет на покойния цар, бил наречен още καλουτερχάνος, а в X в. било прието на българските пратеници да бъдат задавени учтиви въпроси за здравето на „синовете“ на техните владетели, „ο κανάρ™ κείνος και ό βουλίας ταρκάνος.“515 Мисля, че явно трябва да приравним καλουτερκανος с καναρτικεινος; калутар-канът и булиастарканът стоели начело на тарканите и постовете им вероятно са се заемали само от членове на ханското семейство. Булиас може би е свързано с думата болярин, но само по себе си това не е от голямо значение.

Най-важният военен сановник в страната бил кавханът. По времето на Маламир кавхан Исбул, παλαιός βοϊλάς (главен болярин) на хана, явно бил най-важният човек в България след хана. Той построил за хана водопровод на свои разноски и го придружавал във време на война, очевидно в ролята на главнокомандуващ.516 Разбираме, че през 922 г. Симеон е бил придружен от своя кавхан.517 Един век по-късно имало двама кавхани, Дометиан и неговият брат, но може би те не са заемали поста едновременно. Дометиан бил пленен от Василий II, а скоро след това брат му изменил на българската кауза. Дометиан бил συμπαρεδρος на цар Гаврил Радомир.518

Титлата табере, или може би илтабаре (ст. тюрк. ältäbär) , се среща само при пратениците от 869—870 г. Званието Μηνικος се появява неколкократно. През 922 г. Симеон е бил придружаван от „αμα κακάνω και μηνικψ“. През 926 г. българските военачалници Книн, Имник и Ицвоклия нахлули в Сърбия. През 927 г. сред българските пратеници, освен Георги Сурсувул и калутаркан Симеон, били и един родственик на царя, Стефан, а също и Маготин, Крон и Миник. Според Златарски Имник е собствено име, а Миник — титла.519 Аз лично смятам, че първият пасаж трябва да се чете „αμα καυκάνω Μηνικφ“, като Миник, погрешно наречен от Константин Имник, е бил тогавашният кавхан. Останалите имена, които се появяват в историята на Първата българска държава, поради липса на доказателства за обратното, трябва да приемем за собствени имена, а не за титли.

Във връзка с тези титли трябва да кажем няколко думи за списъка на българските пратеници на константинополския събор от 869—870 г., даден у Анастасий Библиотекар. Според него те са били „stasiszerco borlas nesundicus vagantur il vestrannatabare praesti zisunas campsis et Alexius sampsi Hunno“520; „… zerco borlas“ и „nesundicus“ явно са Цервула и Сундика, българските сановници, на които папа Йоан VIII изпратил писмо и които ce споменават в Чивидалското евангелие като Зергобул и Сондоке — „borlas“ не е правописна грешка на „boëlas“521; „vagantur“ e багатур, титлата на Сундика. „Il vestrannatabare“ вероятно е „Vestranna iltabare“, т.е. илтабаре Вестрана. Както campsis, така и sampsi явно означават сампсис. Следователно списъкът би трябвало да се чете: „Стазис, Цервула, багатур Сундика, илтабаре Вестрана, сампсис Престизисунас и сампсис Алексий Хуно.“ Вероятно Хуно е призиме. Златарски отъждествява Стазис с Петър, а Престизисунас с българското име Пресиам или Пресиян. Второто предположение звучи правдоподобно. Но фактът, че Петър често се появява като главен пратеник на Борис по църковните въпроси, не означава, че той трябва да е едно и също лице със Стазис.


[#8 Marquart. Op. cit.. p. 40 n.]

[#20 Вж. Marquart. Op. cit., p. 41.]

[#21 Theophanes Continuatus, loc. cit., p. 413; Constantine Porphyrogennetus. De Administrando Imperio, p. 158.]

Приложение VIПОГРАНИЧНИЯТ ВАЛ ЕРКЕСИЯ

Дългият землен насип522, който се простира по северната граница на Тракия от Девелт до Макроливада и в общи линии личи и днес, представлява проблем за историците по отношение на годината на изграждането си. Че е строен от прабългари, знаем от преданията и от археологическите данни; такава е и историческата вероятност. Знаем също, че трябва да е бил издигнат някъде между идването на прабългарите през 679 г. и покръстването през 865 г.

Валът приблизително съвпада с пограничната линия, известна в българо-византийските договори като „границата при Милео-на“. Тази граница била определена за първи път с договора между Тервел и Теодосий III през 716 г. и вероятно била потвърдена с договор между Кормисош и Константин V2. Златарски приема, че Валът е бил построен по времето на Тервеловия договор523, а Шкорпил — по времето на Кормисош524. И двете предположения са приемливи, но както изтъква Бъри525, те оставят неизяснено едно условие в договора между Омуртаг и Лъв V от 815 г. Договорът, записан в Сюлейманкьойския надпис, потвърждава границата при Милеона (с може би едно или две изменения), а във второто условие се говори за уреждането на въпроса с разни области по граничната линия, която трябва да бъде направена „εως εκεί γεγονεν όροθεσία“, т.е. до окончателното определяне на границата. Като добавя думите „Απολείψει/ν“ и „φρούρια“ на две неясни места — прочит, който ми се струва по-убедителен от този на Златарски526, — Бъри доказва, че имперските войски е трябвало да се изтеглят от пограничните крепости, докато се прокарва границата. Това може да означава единствено, че на границата щели да бъдат извършени конкретни строителни работи. За това несъмнено е било необходимо пасивното съдействие на имперските погранични гарнизони, които, ако пожелаели, можели да се намесят и да провалят всичко. Следователно се налагало временно да бъдат изтеглени.

Намирам агрумента на Бъри, с неговата блестяща находчивост, за убедителен. А примерът на Златарски за употреба на думата „όροθεσία“ в друг смисъл — „ή των Χ χρονών όροθεσία“ в посланието на източните патриарси до Теофил (с. 368), където явно се има пред вид граничната линия, определена с 30-годишния договор, — не променя очевидното значение на „όροθεσία“ тук. Всъщност мисля, че фразата в договора не допуска какъвто и да е друг превод, освен този на Бъри, и затова приемам неговите заключения.

Действително, българите едва ли биха имали достатъчно време да построят такова огромно съоръжение, освен при гарантираната сигурност на Омуртаговия мир. Нещо повече, ако границата при Милеона вече е била охранявана от землени насипи, изглежда странно, че в Омуртаговия договор границата се определя така подробно по линията на Вала, щом като неговите очертания вече са били отдавна установени. Странно е също (въпреки че е всеизвестно колко е опасно да се спори а silentio), че за вала не се споменава нищо по време на походите на Копроним, при положение, че тогава той вече е съществувал. Всъщност гръцките историци започват да го споменават едва при управлението на Никифор Фока. Но от малкото сведения, с които разполагаме, можем да съдим, че в края на IX и началото на X в. имперските нашественици са се придържали към крайбрежието.


[#2 Theophanes (p. 775) говори за договор между Теодосий и Кормисош (Кормесий). Вероятно е имало два договора (вж. по-горе, с.).]

Приложение VIIУСПЕШНИЯТ ПОХОД НА ЛЪВ АРМЕНЕЦ

Историците не са склонни да признаят на Лъв V дори единствения успешен поход, който му се приписва — този край Месемврия през 813 г. Той е отбелязан само от Генезий, от Продължителя на Теофан и в по-късните хроники, основаващи се върху тях. Най-подробни са сведенията на Продължителя на Теофан. Самият Теофан, както и Scriptor Incertus, биографът на Никифор, Игнатий, и Георги Амартол — четиримата историци, които са били съвременници или почти съвременници на похода, не споменават нищо за него. Мълчанието им дава основание на Хирш и други днешни историци да смятат, че походът е мит, съчинен от автора на извора, който са ползували Генезий и Теофановият продължител, за да обясни произхода на топонима Βουνος Λέοντος — Лъвова могила.527

Но, както посочва Бъри528, Теофан завършва хрониката си с превземането на Адрианопол, което със сигурност е станало преди този поход: Георги Амартол изобщо не се е интересувал от външнополитическите събития, а и четиримата историци са били толкова отявлени противници на иконоборците и следователно така са ненавиждали Лъв V, че мълчанието им по отношение на една така похвална за него акция е напълно разбираемо. Игнатий и Scriptor Incertus са особено жлъчни към него. От друга страна, подробният разказ на Теофановия продължител не прилича на по-късно съчинена история.

Златарски приема похода като действителен, но за място на събитията определя Бурдизо (дн. Бабаески) в Тракия, а не околностите на Месемврия, и го датира след смъртта на Крум. Съображенията му са следните: 1) Само Продължителят на Теофан споменава определено място във връзка с похода, а от всички разкази се подразбира, че се е провел на имперска територия. 2) Дори Продължителят на Теофан съобщава, че се е провел на територията на Империята. 3) Месемврия и областта й са били завладени от Крум през 812 г. 4) Лъв и войската му трудно биха могли да стигнат до Месемврия за толкова кратко време, щом скоро преди това войските са били в Аркадиопол.529

Тези възражения почиват на предположението, че Месемврия е била в български ръце. Но няма сведения, че Крум е оставил гарнизон в Месемврия след превземането й — той, изглежда, просто е разрушил града и го е изоставил, както обикновено постъпвал с превзетите вражески крепости, например Адриано-пол. А и по-нататък Месемврия се споменава в изворите като имперски град.530 Нещо повече, бреговата ивица на Бургаския залив била изцяло отстъпена на България едва при регентството на Теодора.531 Месемврия била от голямо значение за Империята и тя несъмнено би направила опит да си я върне възможно най-скоро. Походът на Лъв V явно е бил предприет с тази цел и с допълнителни намерения след това България да бъде нападната във фланг; войските несъмнено са се придвижили по море, което при благоприятно време е можело да стане изключително бързо. Нещо повече, използувайки Месемврия за своя база, войските биха могли да поддържат тясна връзка с Константинопол по море и да се снабдяват с всичко необходимо; докато областта, опустошена предишната година от Крум и навярно останала незасята през този сезон, сигурно не е била в състояние да изхрани българската войска. Ето защо, смятам, че доводите на Златарски лесно могат да бъдат оборени и че не е нужно да разкрасяваме и без това напълно убедителния разказ на Теофановия продължител. Най-вероятната дата е есента на 813 г., преди смъртта на Крум. Съществува известна вероятност този поход всъщност да е бил успешният поход, предсказан на Лъв V от Саватий, но по всичко изглежда, че той изобщо не се е състоял.532


Приложение VIIIМАЛАМИР И ПРЕСИЯН

Между двамата най-големи познавачи на българската история от IX в., Златарски и Бъри, се е водила истинска война по отношение на продължителността на Маламировото управление и идентичността на Маламир и Пресиян. Според Бъри, който приема хипотезата на Иречек, Маламир е управлявал от смъртта на Омуртаг (около 831—832 г.) до 852 г. (възкачването на Борис) и е имал и прабългарско име Пресиян, което е престанал да използува по време на управлението си. Според Златарски той е управлявал от 831 до 836 г. и е бил наследен от своя племенник Пресиян, който управлявал до 852 г.533

За съществуването на Маламир знаем не само от надписите, но и от известието на Теофилакт .Охридски, единствения историк, които се е опитал да опише цялостно управленията на хановете от Крумовия род и взаимоотношенията между тях. Той явно е разполагал с някой по-стар извор, който не е достигнал до нас. Теофилакт съобщава, че Омуртаг е имал трима синове — Енравота, Звиница и Маламир (Μαλλομηρός). Маламир наследил баща си и на свой ред бил наследен от своя племенник, сина на Звиница. Няколко реда след второто си твърдение той Нарича българския хан „όριθής Βωρίσης“ — фраза, която обикновено е била поправяна на „ό ρηθείς Βωρίσης“. Маламир се споменава също и под името Валдимер или Владимир в разказа на Логотет за адрианополските пленници, където, няколко реда по-долу, изведнъж се говори за Михаил (Борис) като за хан. Но цялата информация на Логотет е мъглява; Владимир е наречен баща на Симеон.534

Дотук сведенията не ни пречат да приемем, че Маламир е бил наследник на Омуртаг и предшественик на Борис. Но в един надпис535, открит във Филипи, се говори за „… άνος ό εκ Θεοΰ άρχων“, който се споменава редом с кавхан Исбул. Освен това, Константин Багренородни говори за „Πρεσιάμ ό άρχων Βουλγαρίας“, който водил битка със сърбите около 840 г. Борис-Михаил, твърди той, бил син на Пресиам.536 Следователно, излиза, че Пресиам, или по-вероятно Пресиян или Прусиян (известно българско име)6 е бил отделен хан — „. . . άνος“ в надписа от Филипи.

Въз основа на тези сведения както Бъри, така и Златарски съставят своя теория и всеки я подкрепя със собственото си тълкуване на Шуменския надпис, в който се споменава Маламир. Златарски отхвърля тълкуването на фразата „ό ρηθείς“ y Теофилакт, казвайки, че тъй като името на Борис още не е било споменато, той не може да бъде „ρηθείς“; Маламир без съмнение е бил наследен от своя племенник, но това е бил Пресиян, докато Борис, както казва Константин Багренородни, е бил син на Пресиян. Златарски приема, че внезапната поява на Михаило-вото име в разказа за Кордил в 835—836 г. означава смяна на хана по това време, като името Михаил е написано погрешно вместо Пресиян. Така, с допълнителната помощ на Шуменския надпис, Златарски създава личността хан Пресиян, който наследил престола през 836 г.

Но Бъри приема четенето „ό ρηθείς“; всъщност Златарски не предлага задоволителен заместител, а с довода си, че името не се споменава по-рано, като че ли изпада в дребнавост. Бъри изтъква, че е странно Теофилакт да пренебрегне напълно управление от близо 16 години — и то вероятно години от жизнено значение за укрепването на християнството в България — и същевременно да отдели такова внимание на управление от пет или най-много десет години (Омуртаг може да е починал едва след 827 г.) Освен това той оправдано се отнася със съмнение към стойността на всеки аргумент, основаващ се на разказа на Логотет. Той не приема и тълкуването на Шуменския надпис, направено от Златарски. Неговият извод е, че Маламир е бил Пресиян, но е приел официалното славянско име Маламир около 847 г., непосредствено след създаването на надписа от Филипи, за който Бъри се присъединява към мнението на Златарски, че се отнася приблизително към този период. Той обяснява сведенията на Константин за роднинските връзки на хана, казвайки, че Борис е бил осиновен от Пресиян-Маламир.

Златарски му отговаря, като повтаря доводите си и разкрива едно слабо място в хронологията на Бъри. Според Бъри излиза, че Пресиян трябва да е сменил името си между изсичането на надписа от Филипи и създаването на Шуменския надпис, т.е. в 847 г., и всички надписи, съдържащи името Маламир, трябва да се отнесат към краткия период 847—852 г.537 Тук обаче Златарски не е справедлив; самият той приписва на Маламир едва петгодишно управление. Той не е склонен да повярва и в това, че един хан би приел „официално“ име по средата на управлението си.

Но основният спор е свързан с Шуменския надпис.538 Изсечен (както и двамата се съгласяват) около 847 г., в него се говори за нахлуване на хана в Тракия заедно с кавхан Исбул. След като говори за „Κροΰμος ό πάππα μου“ и за това как „моят баща Омуртаг“ сключил мир с гърците и живял добре (καλά) с тях. надписът продължава (четвърти ред в средата): και οι ΓρικοΙ ερήμωσαν ό Μαλαμίρ μετ(ια) τοΰ καυχάνού Ήσβούλου έπ ----(αλα)----(εις) τους Γρίκούς τοΰ προβάτον το κασ —

след това продължава да разказва за безспорно военни действия, като отново споменава Исбул в деветия ред, в който малко преди това има изтрито място. Златарски добавя думата „έπαρχε“ като последна в петия ред. В началото на шестия ред, след „αλα“ той разчита „ε . . . ισεις“ и допълва фразата до „καλά έζησε εις“. Β резултат на това той приема, че Маламир също е живял в мир и военните действия са дело на друг хан, т.е. Пресиян. На факсимилето от надписа в албума „Абоба — Плиска“ (таб. XLV) се виждат ясно „αλα“ и „εις“ (знакът за „ε“ може да означава и „και“). Но дори и останалите букви, които Златарски твърди, че разчита, да са верни, те несъмнено трябва да бъдат допълнени по някакъв друг начин. Според мен възраженията на Бъри са основателни: 1) Маламировото „καλά έζησε“ би предхождало „οι Γρικοί ερήμωσαν“, с което се отбелязва започването на война. 2) „καλά έζησε“ няма смисъл в съчетание с думите, които следват — поправките, внесени там от Златарски, са неубедителни. 3) Споменаването на Исбул явно означава военни действия. Всичко това, заедно със споменаването на Крум като дядо на хана и Омуртаг като негов баща, би трябвало да ни убеди, че надписът без съмнение принадлежи на Маламир.

Поради тази причина и поради съображенията на Бъри, изложени по-горе, се съмнявам в съществуването на хан Пресиян, управлявал, както твърди Златарски, от 836 до 852 г. Има и още един второстепенен аргумент срещу неговите схващания. По времето, когато подарил на Маламир водопровод, Исбул е назован „ο παλαιός αύτοΰ βοϊλάς“, така че по всяка вероятност той е бил на солидна възраст и е имал старшинство сред болярите. Но според Златарски водопроводът е бил построен преди 836 г.; след 847 г. обаче Исбул е водил не един поход. По-склонен съм да вярвам, че когато е станал „παλαίος“, му е било разрешено да се оттегли, вместо да остава на активна служба още десет години.

Не по-малко се съмнявам обаче и в това, че хан Пресиян е приел официалното славянско име Маламир. Владетелите нямали обичай да сменят имената си по средата на своето управление, освен когато, подобно на Борис, приемали нова религия. Подобен жест от страна на хана към неговите славянски поданици е малко вероятен. Доказателствата за съществуването на хан на име Пресиян ми се струват несъстоятелни. Надписът от Филипи не е от голямо значение — има и други думи, завършващи на „ανος“, освен „Пресианос“, а собственото име невинаги предхожда непосредствено титлата „ό εκ θεοΰ άρχων“. Напълно възможно е думата да е била „κάνας“, написана погрешно. Сведенията на Константин имат по-голяма стойност. Но те са в пълен разрез с тези на Теофилакт, който изобщо не споменава Пресиян. Тук Константин се е занимавал с историята на Сърбия и е ползувал сръбски извори: той не е съпоставял тези пасажи с някое друго съчинение за българската история — тема, която е пренебрегвал. А сърбите, тогава все още изостанал народ, спокойно биха могли да сбъркат един блестящ български пълководец със самия владетел. Освен това да победиш върховния владетел било далеч по-престижно. Нещо повече, когато в земите им нахлул следващият владетел, те, естествено, го взели за син на предишния нашественик. Присъствието на Исбул в двата надписа от този период, в които се говори за войни, навежда на мисълта, че Маламир не е предвождал лично войските си, а навярно дори и не ги е придружавал. Струва ми се малко вероятно да е прекарал три години в походи из Сърбия. В един двор, където е било разпространено многоженството, той не е оставил син — значи е напълно възможно да не е бил твърде здрав.

Смятам, че Пресиян е бил един от висшите военачалници в страната, вероятно потомък на ханския род — но е бил увенчан с корона и е имал син-владетел само във въображението на невежите сърби.


[#2 Theophylactus. Historia XV Martyrum pp. 193, 197.]

[#6 Златарски (цит. място) лесно доказва, че Пресиам по-вероятно е Пресиян.]

Приложение IXКИРИЛИЦАТА И ГЛАГОЛИЦАТА

Не всички от най-ранните славянски ръкописи са написани с една и съща азбука. Някои са с кирилско писмо, от което произлизат всички азбуки на днешните православни славяни, а други — с по-сложно писмо, познато като глаголица, което днес е запазено само в няколко изолирани хърватски села. Често е бил повдиган въпросът кое от тях е по-ранно и кое е било създадено от Кирил.

Базирайки се На една Кирилова игра на думи, основана на правописна грешка в еврейската версия на Исая, проф. Минс539 доказа, че Кирил е знаел еврейски. По-ранният опит на Сной да докаже, че той е знаел и коптски, трябва да се счита за неуспешен.540 Ако Кирил е знаел еврейски, не е трудно да се види откъде са били взети буквите на кирилицата, за които няма съответствия в гръцката азбука — единственото изключение са няколко гласни, които по всичко приличат на произволно съставени. Следователно струва ми се неоправдано да се предполага, че Кирил не е създал кирилицата. Но целият проблем е бил допълнително усложнен от предположението, основано предимно на палимпеести, че глаголицата е била създадена преди кирилицата, както и от настойчивите и до известна степен неуместни опити тя да бъде изведена от гръцкото, латинското или руническото писмо541 — изобщо да бъде доказано, че е всичко друго, но не и преднамерено и самостоятелно създадена азбука. Становището, че глаголицата е предшествувала кирилицата, се крепи и на един пасаж в ръкопис на житието на св. Климент542, в който се казва, че Климент създал азбука, различна от Кириловата — от това се прави изводът, че Климент е създал кирилицата. Но автентичността на този пасаж е твърде съмнителна.

Но нека се обърнем към историческите факти. Когато моравците поискали учител, императорът им изпратил Кирил — след незначителен период от време, през който светецът, освен че е създал азбуката, явно е превел и едно от евангелията и е съставил сборник от поучителни слова. Но вече е общоприет факт, че Кириловият превод на Библията е написан на диалекта на македонските славяни и че двете азбуки, кирилицата и глаголицата, са пригодени към този диалект. Единственият възможен извод е, че Кирил, който е бил предприемчив филолог, вече е експериметирал със славянския език, говорен в околно-стите на родния му Солун, и е бил създал кирилицата за него. Когато пристигнал в Моравия, той разбрал, че азбука, която е толкова сходна с гръцката, се посреща с подчертана враждебност и затова прикрил произхода й, като изменил гръцките букви, но запазил повечето от буквите, измислени от него, и й придал известно единство чрез свободно използуване на орнаменти.543 От това можем да съдим, че по всяка вероятност правителството на Империята вече е възнамерявало, с помощта на Кирил, да покръсти балканските славяни — както българите, така и собствените си поданици, — когато неочаквани събития призовали големия мисионер в по-далечни земи и променили изцяло положението.544

В България са били открити глаголически ръкописи, датиращи до XIII в., главно от района на Охрид и Рила. Почти е сигурно, че Климент е донесъл със себе си азбуката от Моравия; и ако в добавката към ръкописа от Атос има нещо вярно, то там се има предвид не че Климент е създал кирилицата, а че е въвел азбука, различна от онази, която местното население е познавало като азбука на Кирил. Но българите, които получавали образование в славянските училища в Константинопол, явно са използували кирилицата. Тя станала и официалната азбука, използувана в Преслав545 (в трактата на Храбър, изглежда, става дума за нея, а не за съперницата й). Поради по-голямата си опростеност и удобство с течение на времето тя изместила глаголицата — азбука, чието единствено достойнство било, че задоволила определена политическа необходимост.


Приложение XСИМЕОНОВИТЕ ПЛАНОВЕ ЗА БРАЧЕН СЪЮЗ С ИМПЕРИЯТА

По време на втората война на Симеон с Империята научаваме за плановете му да свърже семейството си с императорския двор. Единствените две известия за това са твърде смътни, но от тях става ясно, че въпросът е бил от голямо значение. В написаната няколко години по-късно кратка тенденциозна хроника, обхващаща управлението на непълнолетния Константин VII, Евтихий Александрийски посочва като повод за Симеоновата война отказа на императора, от чието име управлявала майка му Зоя, да даде сестра си за жена на сина на българския владетел, както искал Симеон.546 През зимата на 920—921 г., когато Роман здраво държал властта в ръцете си, патриарх Николай пратил на Симеон писмо, в което му напомнял, че преди време е искал да се сроди с императора, но тогавашното правителство на Империята му е отказало. Сега, пишел той, се откривала такава възможност. Роман желаел да ожени или някой императорски потомък за българска княгиня, или обратното. Николай особено подчертавал факта, че сега Симеон можел да осъществи стремежа си. Но очевидно Симеон пренебрегнал предложението. В отговор той поискал детронирането на Роман.547

Почти е сигурно, че Евтихий е бил погрешно осведомен за лицата, предвидени в брачните планове. Единствената сестра на Константин, която не била починала още в детските си години, била заварената му сестра Августа Ана, родена много преди 892 г.; след смъртта на майка й Лъв я коронясал временно за императрица, а през 898 г. я предложил за жена на Луи Провансалски. Този брак не се осъществил, но оттук нататък за Ана не се споменава повече. А като се има предвид от какво значение е бил тогава всеки жив член на императорското семейство, това мълчание ни дава повод да предположим, че скоро след това е починала. Едва ли е възможно тя да е била обект на настойчивите брачни домогвания на Симеон. Но освен може би нея, през 913—919 г. е имало само един неженен член на императорското семейство и това е бил самият император.

Следователно Симеон трябва да е имал за цел да ожени младия император за една от дъщерите си. Това е далеч по-правдоподобно; като тъст на императора той е щял да заема положение, от което би могъл да се домогне до императорския престол — както всъщност успял да направи Роман. И това обяснява пренебрежението му към предложенията на Николай от 920—921 г. Тогава било твърде късно — Константин вече бил женен за Елена Лакапина, а баща й бил император. Единственото, което можел да направи Симеон, било да настоява гневно за абдикирането на Роман.

Възниква въпросът кога точно Симеон е направил предложението. Най-естествената възможност за това е била срещата му с Николай през август 914 г.; вероятно предложението му било прието благосклонно и Симеон получил смътно обещание за женитбата. В желанието си да бъде сключен мир, Николай бил склонен да приветствува това предложение. Но майката на императора, Зоя, явно е била на друго мнение. Следователно нейното идване на власт е дало повод на Симеон отново да вземе оръжието. С това може да се обясни и мълчанието на Николай по въпроса, докато всичко не се превърнало в минало: като се имат предвид собственото му обещание и отказът на правителството, на което служел, да го изпълни, Николай явно се е чувствувал твърде неловко, за да споменава за това. Такава е според мен истината, която се крие зад тези неясни загатвания за женитба. Симеон възнамерявал да се възкачи на императорския трон, омъжвайки дъщеря си за онзи, който го заемал, а Николай почти обещал да му осигури това. Единствено майчината любов на Зоя и фактът, че същата идея хрумнала и на великия друнгарий, спасили императора и Империята.


Приложение XIМИРНИЯТ ДОГОВОР ОТ 927 Г. И ТИТЛАТА НА ПЕТЪР

Знаем, че с мирния договор от 927 г. правителството на Империята се съгласило да признае българския владетел Петър за цар (Βασιλεύς); така било съобщено и на кремонския епископ Лиудпранд от императорската канцелария, когато се оплакал от предимството, давано на българския пратеник.548 Освен това изрично се съобщава как Мария Лакапина тържествувала, че се омъжва за цар.549 Тук нямаше да има никакъв проблем, ако не беше един пасаж в De Ceremoniis. Там, сред приетите обръщения, които трябвало да бъдат използувани при аудиенциите на чужди пратеници, се говори и за „духовния внук на императора (πνευματικός εγγονός), княза (Άρχων) на България“, и никъде българският владетел не се нарича цар. Малко по-долу, сред формулировките, които императорите следвало да използуват в писмата си до чужди владетели, се говори и за едно обръщение от „Константин и Роман, императори, до княза на българите“, след което се отбелязва, че напоследък се използувал изразът (τό άρτίως γραφόμενον) „от Константин и Роман до техния духовен син, царя на България“ (τόν κύριον ό δείνα βασιλέα Βουλγαρίας).550 Β първата от тези формулировки имената на императорите почти със сигурност са били прибавени допълнително — те би трябвало да се отнасят до Константин Багренородни и Роман II, които всъщност са използували само второто обръщение. Но не е така лесно да се обясни фразата „духовен внук“ в обръщението при аудиенция. Ако трябва да вземем под внимание светското родство, епитетът „духовен“ е неуместен, но зад думата „внук“ би трябвало да се крие някакъв смисъл.

Бъри551 изказва предположение, че владетелите, намиращи се в такава връзка, са били Лъв VI и Симеон, син на императорския кръщелник Борис. Но кръстник на Борис е бил Михаил III, а и защо е било необходимо да се вземат под внимание поколенията от българска, но не и от византийска страна? Рамбо552 търси разрешението на въпроса във физическите роднински връзки: чрез брака си Петър е станал внук на Роман Лакапин. Царската титла трябва да му е била дадена или едва след падането на Роман, или пък Роман му я бил отнел. Струва ми се, че Рамбо с право набляга на физическото родство. Възможно е още Роман да е отнел титлата на Петър, за да изрази недоволството си от някой конкретен случай, или пък да е подготвил тази формулировка, за да я използува, ако се наложи. Но поради факта, че не съществува обръщение при аудиенция, в което Петър да е наречен цар, съм склонен да съдя, че формулировката „духовен внук“ е съчетание от два отделни израза, единият от които се отнася до „духовния син, княза“, а другият — до „духовния внук, царя“. Объркването на двата израза само подчертава, че византийските придворни, обикновено така педантични, са смятали приемането на титлата цар от който и да е владетел извън Империята за толкова нелепо, че са се отнасяли към подобен акт с пренебрежително нехайство. Те изобщо не са си правели труда да отбелязват титлата редовно и не са й обръщали особено внимание, освен когато са искали да подразнят надменните пратеници на самозвания западен император.


Приложение XIIХРОНОЛОГИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВОЙНИ НА ИМПЕРАТОР НИКИФОР ФОКА

Хронологията на българските войни на Никифор Фока често е била обърквана от настойчивите опити на историците да съгласуват известията на Лъв Дякон с тези на Скилица, които заедно с „Нестор“ са единствените подробни извори за тези войни. Всъщност всеки от хронистите най-често описва отделни събития. Според Лъв българските пратеници, искащи данък, дошли в Константинопол скоро след триумфалното завръщане на Никифор от Тарс (което станало през октомври 965 г.). След като отхвърлил искането, Никифор направил демонстрация на сила по границата, като превзел една-две крепости; но той не бил склонен да предприема сериозен поход срещу България. Същевременно започнал дипломатически интриги с русите, които продължил да поддържа.553 След това Лъв преминава към основното дело на управлението му — източните походи. По-късно, след като русите нахлули в България (през 967 г. според „Нестор“), Никифор изпратил пратеници в България с предложение българските княгини да бъдат омъжени за младите императори, а българите помолили Империята за помощ срещу русите. Но Никифор потеглил на изток и при завръщането си бил убит.554 У Скилица, който за цялото управление на Никифор явно е използвал неизвестен днес самостоятелен извор, първо откриваме един параграф, в който се казва, че след смъртта на жена си Петър поискал подновяване на мира и дал синовете си като заложници на императора. След това се говори за смъртта му и за комитопулите — тази част без съмнение е по-късна добавка.555 По-нататък научаваме как през юни 967 г. Никифор протестирал пред българския двор, че е позволил на унгарските нашественици да преминат през България в Империята. Същевременно той пристигнал на границата (при Еркесията) и прегледал укрепленията на тракийските градове. Скоро след това русите нахлули в България — през август 968 г. (индикт XI) тук Скилица вмъква разказа си за мисията на Калокир, а на следващата година дошли отново.556

От друг извор (Liudprand, „Legatio“, p. 185) знаем обаче, че през юни 968 г. в Константинопол е имало български пратеници. Това трябва да е било след нашествието на русите, следователно вярна е по-скоро датата на „Нестор“, отколкото тази на Скилица. Несъмнено нашествието е продължило до септември 967 г. включително, т.е. индикт XI, и Скилица е объркал индиктите.

Ключ към хронологията е фактът (неизяснен нито от Лъв. нито от Скилица), че Никифор е обявявал война на България два пъти: през 965 г. той е бил разярен от исканията на българите, а през 967 г. просто е търсел предлог да оправдае себе си, че е повикал русите. Накратко, последователността на събитията е следната:

965 г. (след октомври): Българско пратеничество в Константинопол с искане на данък (Лъв). Това става непосредствено след смъртта на царицата (Скилица).

966 г. (ранна пролет): Никифор нахлува в Южна България (Лъв).

(скоро след това): Петър моли за мир и изпраща синовете си като заложници (Скилица).

966 г. (и по-нататък): Калокир заговорничи с русите (Лъв и Скилица).

967 г. (юни): След като русите са подготвени, Никифор предизвиква раздор с българите и укрепва границата, в случай че русите проникнат прекалено далеч (Скилица). 967 г. (август): Русите нахлуват в България („Нестор“, Скилица и Лъв). Петър се разболява (Лъв).

968 г. (късна пролет): Повторно нахлуване на русите (у Скилица — една година след предишното нахлуване).

(юни): Българско пратеничество в Константинопол (Луидпранд). То не постига целите си.

969 г. (януари): Смъртта на Петър.

(през годината): Разкрива се предателството на Калокир. Затова (есента): Никифор изпраща пратеници в България с предложение за брачен съюз. Това става приблизително по същото време, когато е превзета Антиохия, т.е. октомври 969 г. (Лъв). Ново нахлуване на русите („Нестор“ и Лъв), (декември): Смъртта на Никифор.

Оттук нататък хронологията е сравнително ясна и безпрепятствено можем да проследим войните, довели до падането на Първата българска държава.


Загрузка...