Единственият му сериозен недостатък е липсата на карти.
При откриването на оригиналните славянски форми съм разчитал най-вече на преценката на проф. Златарски. В повечето случаи това не представлява затруднение. Например Ιβάτζης явно е бил Ивац за своя народ.
Theophanes, pp. 546—9; Nicephorus, pp. 33—5.
Jordanes, Getica, p. 89.
Joannes Antiochenus, Fragmenta, p. 619.
Marcellinus Cornes. Chronica Minora, pp. 94, 95, 96. Марцелин ги нарича „скити“ през 493 г., но „българи“ през 499 г., а през 502 г. — „Consueta gens Bulgarorum.“ Теофан (с. 222), писал няколко века по-късно, споменава само нападението от 502 г., като го нарича първата поява на българите в историята.
Cassiodorus Senator, p. 160.
Marcellinus Cornes, p. 96; Jordanes. Romana, p. 46, Getica, p. 125; Ennodius, p. 210, 211.
Malalas (p. 402) нарича Виталиановите съюзници πλήθος Οΰννων χαΐ Βουλγάρων; Теофан (с. 247) използува същите думи; Георги Амартол (II, с 141) добавя Γότθων.
Малом (с. 437) ги нарича „хуни“. Теофан (с. 338) ги нарича „българи“, прибавяйки думите και δρούγγου, които и до днес не са намерили задоволително обяснение. Анастасий (II, с. 141) в превода си на Теофан приема „Droggo“ за име на прабългарски владетел, съвладетел на Vulgär.
Theophanes, pp. 339—40.
Procopius. De Bello Gothico, IV, 5, pp. 475 ff. Той ги нарича кутургури и утургури или утигури. Менандър и Агатий ги наричат кутригури и утигури. Единствено Теофан споменава за котраги.
Joannes Malalas, pp. 430—1. Theophanes, p. Теофан я нарича Боарекс. Смята се, че съюзът със савирите се е оказал полезен срещу персите.
Agathias, p. 365. Говорейки за кутригурите, утигурите, ултизурите и вуругундите, Агатий казва: „ΰτοι δε άπαντες κοινή μεν Σκύθαι και Οΰννοι έπωνομάζοντο“.
Prisais. Fragmenta, p. 341.
Joannes Malalas. pp. 431—2; Theophanes. ad ann. 6020, pp. 269—70; John of Ephesus. Historie Ecclesiae, p. 475; Procopius. De Bello Persico.
Procopius, Op. cit., IV, 18—19, p. 550 ff; Menander Protector, p. 3. Прокопий нарича утигурския хан Сандил, а Менандър и Агатий (вж. следв. бел.) — Сандилх. Готите тетраксити изпратили 2000 души на помощ на утигурите.
Agathias, р. 367; Theophanes, pp. 360–1.
Смятам, че днес версията за идентичността на племената, наричани от китайците жуан-жуан, с аварите, е вече общоприета. Вж. Marquait. Streifzüge, p. 43.
Menander Protector, p. 5.
Ibid., p. 55, 87. У Менандър „угури“ и „уйгури“ вероятно е небрежно изписване на „утигури“, макар че от друга страна за всички хунски племена са характерни удивително сходните имена.
Mikkola. Die Chronologie der Türkischen Donaubulgaren, p. 23. Тук е цитирай тюркски надпис, открит от Демезон в Абулгази, в който се разказва историята на Яфет. Marquart. Die Chronologie der Alttürkischen Inschriften, pp. 75—6, просто отъждествява Авитохол с Атила. Това е възможно, но смятам, че библейският произход е по-убедителен. Вж. Приложение III.
Златарски. История, I, 1, с 40—2, отрича, че Ирник и Ернах са една и съща личност. В Приложение III излагам причините си за несъгласие с него.
Йоан Никиуски (вж. по-долу) съобщава, че Кубрат е властвувал и над други племена. Явно Стара Велика България е представлявала съюз на всички хуно-българи от степите.
Струва ми ce съвсем ненужно да се отъждествява Органа с Гостун. Това е неубедително и напълно излишно.
Тези проблеми са подробно обсъдени у Златарски. История, 1,1, с 84—96. Накратко обобщени, неговите заключения са следните: I. Родът Дуло няма нищо общо с Атила; П. Утигурите представляват основата на Стара Велика България; Ш. „Уногондури“ е съставна дума — Ούννοι καΐ Βούλγαροι — и не се отнася до отделно племе. Относно I. вж. Приложение III. Относно II, смятам географските му доводи за неопровержими и съм съгласен с неговите изводи, с някои уговорки, посочени по-горе. III. смятам за неубедително.
Златарски ги отъждествява, с което опростява своята история. Но той пренебрегва затрудненията, произтичащи от възрастта на Кубрат и Аспарух.
Ще продължавам да ги наричам за удобство синове на Кубрат.
Златарски. История, I, 1, с 114, отбелязва, че Батбаян основал т. нар. Черна България (на р. Кубан), за която споменава Константин Багренородни. Но явно не само Константин, а и арабските географи от X в. са знаели само за една България в степите — Волжко-Камска България, наричана още с такива противоречащи си имена, като Черна и Бяла България. Вж. Constantine Porphyrogennetus. De Administrando Imperio, pp. 81, 180; Maçoudi. Le? Prairies d’Or, p. 16; Ibn-Foszlan, De Bulgaris. passim. Изглежда обаче, че до разпадането си Стара Велика България е била известна още като Бяла България.
Вж. изворите, посочени в предишната бележка.
Fredegarius Scholasticus, p. 187; В Gesta Dagoberti, p. 411, ad ann. 630 е дадена същата история, без обаче да се споменава името Алциок и без да се говори за оцелели от баварското клане. Златарски (История, I, 1, с 119—20) смята, че името Алциок е измислено, изопачена версия на Алцеко.
Вж. кн. II, гл. 1.
Sancti Demetrii Martyris Acta, p. 1364 ff. Годината на обсадата е приблизителна; знае се, че е започнала между 670 и 675 г.
Paulus Diaconus. Historia Langobardorum, lib. II, p. 87.
Ibid., op. cit., p. 154.
Procopius. De Bello Gothico, pp. 329, 331, 441, 444, 592.
Agathias, p. 367; Theophanes, p. 360.
John of Ephesus (прев. Schönfelder), p. 8; Michel le Syrien, 347.
Michel le Syrien, p. 361; Evagrius, p. 228.
Sancti Demetrii Martyris Acta, p. 1284 ff.
Theophylact Simocatta, pp. 250—60; Theophanes, p. 432 (той нарича аварите „българи“, смесвайки ги с васалите им).
Sancti Demetrii Martyris Acta, p. 1361; Niederle. Slovanské Staroätnosti, Π, ρ. 224. На два пъти след това Солун е бил пред обсада. (S. D. М. Acta, pp. 1336, 1341 ff.).
Theophanes, p. 485.
Вж. Приложение IV.
За това доколко е бил разрушен старият градски живот до известна степен може да се съди по разните списъци на епископите, присъствували на църковните събори. Те са анализирани задълбочено от Дворник (Les Slaves, Byzance et Rome, p. 74 ff). Склонен съм да смятам, че организираното настаняване на гарнизони в градовете от вътрешността вероятно датира от походите на Константин V, но навярно в градове като Адрианопол и Сердик винаги са били поддържани известни отбранителни сили.
Наречени в Sancti Demetrii Martyris Acta φήγες. Описанията на обсадите на Солун дават добра представа за славяните по онова време. Вж. горните бележки.
Установено от Златарски (История, I, 1, с 123 сл., 387 сл.), чиито доводи са убедителни. Допълнителни затруднения създават опитите на историците от Теофан насам да изведат „Ογλος“ от славянското , „ъгъл“ (срв. с гръцкото όγλος). Всъщност думата би могла с еднакъв успех да бъде изведена от agul, „оградено място“.
Вж. у Златарски, цит. място; Theophanes, p. 546—9; Nicephorus, pp. 33—5. Вигу (Eastern Roman Empire, p. 338) смята, че землените насипи в Преслав на Дунава датират от този период. Той вероятно има право.
Пределните години са 643-та и 679-та.
Theophanes, Nicephorus, loc. cit.
Вж. Златарски. История, I, 1, с. 151 сл. Според мен властта на Аспарух на запад е достигнала до Искър едва след войната от 689 г.
По време на войните на Константин V с България (вж. по-долу).
Вж. също Златарски. История, I, 1, с. 163 ел.
Suidas. Lexicon, p. 761.
Theophanes, pp. 575—6; Nicephorus, pp. 43—4, 47.
Theophanes, pp. 586—7; Nicephorus, pp. 48—9.
Theophanes, p. 775. Той само споменава за договора ретроспективно, говорейки за Крумовите войни един век по-късно. Според него договорът бил сключен между Теодосий и патриарх Герман от една страна и българския хан Кормесий (Кормисош), от друга. Явно става дума за Тервел. Що се отнася до пограничния вал Еркесия, който според някои историци датира от същото време, вж. Приложение VI.
Годините и родовете са дадени в Именника (вж. Приложение П).
Както Никифор (с. 66), така и Теофан (с. 662) съобщават, че българите поискали данък за новите крепости, като Теофан добавя „според πάχτα“. Не смятам за нужно да се търси такова сложно обяснение, каквото дава Lombard. Constantin V, Empereur des Romains, p. 43. Това просто е било нарушение на договора, което е давало право на ощетената страна да поиска компенсация. Мисля, че и двете страни не са имали право да укрепяват границата, затова и българите все още не били построили Еркесия.
Теофан (с. 662) съобщава, че българският поход бил успешен, използувайки почти същите изрази, с които описва успешния български набег от 712 г. Той вероятно греши; Никифор е твърде категоричен.
Според Bury (Eastern Roman Empire, p. 339) става дума за Карнобат. Златарски определя местонахождението й на Бакаджик (с. 204—5).
Theophanes, pp. 662—5; Nicephorus, pp. 66—7; Lombard. Op. cit., p. 43 ff.
Датите са взети от Именника. Theophanes, p. 667; Nicephorus, p. 69, също и Antirrhetici, p. 508.
Приемам становището на Златарски (История, I, 1, с. 213), че битката при Анхиало е станала през 763 г., а не през 762 г., както твърди Теофан и както приема и Lombard (Op. cit., pp. 47—8). Теофан отнася преврата на Телец и битката при Анхиало преди тежката зима на 762—3 г., а Никифор — след нея. Логично е да се предположи, че превратът, първият поход на Телец (за който Теофан не споменава) и изселването на славяните са станали през 762 г. Но Константин е трябвало да изчака края на зимата (която била толкова сурова, че бреговете на Черно море замръзнали), за да предприеме наказателния си поход. Телец, както знаем от Именника, бил свален от престола едва в края на 764 г.
Theophanes, pp. 667—9; Nicephorus, pp. 69—70.
Относно хронологията на този период и последователността на българ ските ханове вж. Приложение П. Смятам, че както Теофан, така и Никифор (чиито сведения се различават) грешат и че Теофановият Паган и Никифоровият Кампаган (хан Паган) са едно и също лице, а Никифоровият Баян е друг човек.
Theophanes, pp. 660, 673—4; Nicephorus, p. 70.
Вероятно Сините камъни в Стара планина, близо до Сливен. (Златарски. История, I, 1, с 232).
Theophanes, pp. 692–3.
Ibid., p. 693.
Theophanes, loc. cit.
Theophanes, pp. 699—707. Става дума за града Берое в Тракия (днешната Стара Загора), а не за Верея в Македония.
Ibid., pp. 715–6.
Днешната Провадия, на североизток от Одрин.
Theophanes, p. 723.
Дори и Вигу (Eastern Roman Empire, p. 339).
Името му се появява в различни варианти: на гръцки Κροΰμμος, Κροΰμνος, Κροΰμος, Κυϊμος (последното само на едно място у Лъв Граматик, вероятно по погрешка), Κρoΰβος и Κρέμ; на латински Cramnus, Crimas, Brimas (последните две вероятно сгрешени при преписването), Cramas и Crusmas; в ранните славянски преводи — . В надписите му („Абоба—Плиска“, с 233 — Шуменски надпис) неговото име е изписано на гръцки като Κρουμος. Следователно, би трябвало „Крум“ да се доближава до оригинала. Вж. Златарски. История, I, 1, с 247.
Това са само предположения за ранната кариера на Крум, Dvornik (Les Slaves, Byzance et Rome, pp. 34—5) категорично поддържа тази версия, като я украсява с подробности и дати, но по изключение не цитира извори. Но в основни линии неговата версия представлява единственото непротиворечиво тълкуване на съществуващите факти, които са следните: 1) Аварите са били напълно разгромени от Крум (Suidas, Lexicon, art. „Bulgari“, p. 761; 2) Карл Велики нападал аварите през 791 и 795—6 г. (според Ekkehard той ги нападнал за първи път през 788 г. и ги покорил за осем години). След като те били напълно разгромени, Карл решил да не посяга на българите, защото било малко вероятно те да представляват опасност „сега, когато аварите (хуните) били унищожени“ (Ekkehard, p. 162). Логично е, следователно, да приемем, че Крумовата победа над аварите е станала преди окончателното им унищожаване. Но през 796 г. все още хан на Балканска България бил Кардам; за Крум чуваме едва през 808 г. (вж. по-долу). Следователно Крум трябва да е бил владетел на Панонска България преди да се възкачи на престола в Плиска, но датата на възкачването му остава неизвестна.
Theophanes, p. 749.
Ibid., p. 752. За точните дати вж. Bury. Eastern Roman Empire, p. 340. 1100 литри злато се равняват приблизително на 50000 фунта стерлинги.
Theophanes, pp. 752—4. Bury (Op. cit., p. 341) приема, че Теофан хвърля съмнение върху идването на Никифор в Плиска от неприязън към него. Повечето историци — напр. Златарски (Цит. съч., с 252—3) и Dvornik (Op. cit., p. 36) приемат безрезервно Теофановата версия, като Дворник дори добавя и едно успешно нападение на българите. Без съмнение Бъри има право. При всеки удобен случай Теофан очерня Никифор; макар и светец, той не се колебае да си послужи с лъжа, за да компрометира императора, когото не одобрява, по морални причини. От друга страна, Никифор не е бил толкова глупав, за да лъже, че е стигнал до Плиска, когато цялата войска би го изобличила.
Theophanes, p. 753 (тук той го нарича Евтимий), р. 776.
Ibid., p. 755.
Според Теофан Никифор нахлул в България едва на 20 юли. Но тъй като голямото сражение станало на 26—27 юли, той трябва да е бил вече в Плиска не по-късно от 20 юли, след като от границата е трябвало да измине близо 110 км през труднопроходима местност.
Theophanes, pp. 761—5. У него датата на битката е 25 юли, но това е било петък. През нощта на събота срещу неделя датата е била 26—27 юли. Невъзможно е да се установи точното място на битката. Шкорпил (Абоба — Плиска, с 564) смята, че тя е станала във Върбишкия проход и ждрелото, известно сред местните хора като „Гръцки дол“, където според преданието някога били загинали много гърци. Бъри (Цит. съч., с 344) приема тази версия. Според мен това е най-вероятното място. Иречек пък приема, че битката е станала в прохода Верегава, при завръщането на Никифор (Geschichte der Bulgaren, pp. 45—6; Die Heerstrasse, p. 150). Но изглежда, че Никифор е тръгнал по друг път, по-скоро преследвайки Крум, отколкото отстъпвайки. Златарски (Цит. съч., с 408—12) не изказва определено становище, но смята, че битката е станала много по-близо до Плиска. Но тъй като приема твърдението на Теофан (вж. по-горе), че Никифор е влязъл в България едва на 20 юли, Златарски естествено е убеден, че императорът не е имал достатъчно време да измине близо 50-те км от Плиска до Върбишкия проход.
Патриарх Арсен Черноевич, цитиран от Бъри (Цит. съч., с 345).
Михаил Сирийски (Цит. съч., с 25—6) твърди, че Ставракий бил ранен по време на българско нашествие след смъртта на Никифор. Той явно е бил зле осведомен.
Theophanes, p. 772.
Вж. по-горе, с. 35. Както посочвам там, името Кормесий явно е грешка на Теофан. Крум очевидно би желал и би бил в състояние да възстанови положението преди краха във войната с Копроним. Вероятно е съществувало някакво примирие с Кормисош, което е объркало Теофан.
В днешно време при силни бури вълните заливат целия провлак, но тогава навярно е имало добре уреден път.
Theophanes, pp. 775—8; Theophanes Continuants, pp. 12—13.
Theophanes, pp. 780—3; Scriptor Incertus, pp. 337 ff. Бири (Цит. съч., с. 351—2) подробно обсъжда предателството на Лъв. Според мен заключението, че Лъв е имал вина, но е бил прекалено хитър, за да бъде уличен със сигурност, е напълно убедително. Струва ми се обаче, че за да бъде всичко съвсем правдоподобно, в заговора трябва да е бил замесен и Крум.
Theophanes, p 785.
Theophanes, pp. 785—6. Теофан завършва историята си с падането на Адрианопол. В Scriptor Incertus, pp. 342—4 разказът е най-подробен. Theophanes Continuatus, p. 24; Genesius, p. 13; Ignatius. Vita Nicephori, pp. 206—7. Пленничеството и мъченичеството на жителите на Адрианопол са описани във Vita Basilii (Theophanes, pp. Continuatus, pp. 216—17); Menologium Basilii Imperatoris, p. 276—7 и у Georgias Monachus Continuatus, p. 765.
За подробности около този поход, чието съществуване се отрича от Златарски и други историци, вж. Приложение VII.
Scriptor Incertus, pp. 346—7.
Scriptor Incertus, pp. 347.
Annotes Laurissenses Minores, p. 122. За идването на гръцките пратеници ce говори непосредствено след събитие, станало през август.
Scriptor Incertus, p. 348. У Бъри (Цит. съч.) датата е 14-ти, но това се е падало в петък.
Сердика, Девелт, Месемврия и Адрианопол били разрушени, а Анхиало и Филипопол — изоставени от населението си.
Suidas. Lexicon, p. 762.
Военачалниците, за чиято смърт се говори в надписите, открити край Днепър и Тиса (вж. по-долу, с 76, 77), носят прабългарски имена — Онегавон и Окорсис.
Вж. по-горе, с 60, 61.
Цок ce споменава единствено в Менология на Василий II като приемник на Крум и гонител на християните (Menologium, pp. 276—7). Дукум, който скоро умрял, и Диценг, който преследвал митрополит Мануил, се споменават само в един славянски пролог към Менология от XIV в., с. 392 (вж. приложената библиография). Цок вероятно е същият онзи Тук, за когото се споменава в един силно повреден надпис, открит близо до Абоба и датиран 823—824 г. (Абоба — Плиска, с 226—7). Невъзможно е да се разбере съдържанието му; той може би отбелязва Омуртаговата победа над узурпатора. Склонен съм да приема мнението на Лопарев (Две заметки, с. 318), че и тримата са били просто военни предводители. Смятам също, че не бива да се отъждествява Диценг с Цок (както прави Бъри. Цит. съч., с 359) или Дукум с Цок (Златарски. Цит. съч., с 324—5).
Ако е вярно предположението на Бъри (Цит. съч., с 360), че силно повреденият надпис от Ески Джумая (Абоба — Плиска, с 228), се отнася за този период; в него смътно се споменава за някакви преговори.
Становището ми за този договор, както и за пограничния вал Еркесия, изложено в Приложение VI, се основава на Сюлейманкьойския надпис, на който е посветена статия от Златарски (вж. приложената библиография). Гръцките историци Генезий (с. 41) и Продължителят на Теофан (с. 31) споменават за сключването на 30-годишен мир, като Генезий споменава и името на Омуртаг (Мотрагон).
Местонахождението им е установено от Златарски (Известия, с 67—68). Предположението на Шкорпил, че Констанция е днешният Костенец, близо до Траянови врата (Абоба — Плиска, цит. място), е неубедително и неподкрепено с доказателства.
„Περί τής παλαιής ενορίας ίνα εστίν. . . κτλ“.
Вж. Приложение VI.
Ignatius. Vita Nicephori, p. 206; Genesius. p. 28; Theophanes Continuatus, p. 31. Вж. Златарски. История, I, 1, с. 434.
Georgius Hamartolus, p. 796; той твърди, че Михаил помолил българите за помощ. Genesius, pp. 41—2 и Theophanes Continuatus, pp. 64—6 дават по-сложната версия, като Продължителят на Теофан споменава и че Михаил е отказал помощта, за да си спести разходите.
Абоба — Плиска, с 62 сл., 132 сл. Този дворец почти със сигурност е построен в началото на ЕХ в., вероятно от гърци.
„Επ(οίη)σεν υπερφ(η)μον (οΐ)κο[ν] (ει)ς τον Δανοΰβιν“.
„(Εΐ)ς τον παλ(αι)6ν (οΐ)κον αΰτου μέν(ων)“.
За Търновския надпис вж. Абоба — Плиска, с 553; Успенский. О древностях города Тырнова, с. 5 сл.; Jireiek. Op. cit., pp. 148 ff. Bury. Op. cit., pp. 366—7; Златарски. История, I, 1, с. 325—30, 444—7. Успенски, Иречек (доста неточно) и Златарски цитират пълния текст. Според Успенски гробницата се е намирала на Мумджиларската могила, а според Златарски, чието становище е по-убедително — край с. Бунар-икинли, на днешната румънска граница.
За Чаталарския надпис вж. Абоба — Плиска, с 546 сл.; Bury. Op. cit., pp. 368—9; Златарски. Цит. съч., с 319—25 и най-вече с 441—4.
„τ(ή)ς πλ(ύ)σκας τον κά(μ)πον“.
„αύλ(ή)ν“
Прочитът на Златарски „Μείζο’) έποίπσε“ звучи много по-убедително, отколкото този на Успенски (έπηγε) или на Бъри (έδειξε) Златарски твърди, че разчита началното „М“.
Според Златарски, който го чете като:
„κ(αί) [έ] (ω)ς [άντιστά τους πολ[λ]ούς Βουλγάρ(ου)ς έπέ[κη“.
За мен този прочит е неубедителен, макар че прочитът на Успенски е още по-съмнителен :
„και [δ]ωσ[η αίχμαλώ τους κτλ“.
„Преслав“ е приблизително точен превод на гръцкото „ύπέρφημος“ или „πάμαιημος“, което се появява в българските надписи.
Разбира се, те му давали само титлата „άρχων“. Титлата „Βασιλεύς“ се използвала единствено за императора, а „(5ήξ“ — за западните владетели. Изразът не означава, че ханът е почитал християнския бог. Това е просто общоприета формула.
Доста различният, почти ирански стил на Мадарския конник вероятно се дължи на някой майстор арменец.
За гоненията на Диценг се споменава в Славянския пролог, а за тези на Цок — в Менология (цит. място). Според автора на Менология Крум бил този, който отсякъл ръцете на Мануил, а след това го убил, при което възмутените българи удушили безчовечния си владетел. Тук може би става дума за осакатяването на Мануил от Диценг и за внезапното падане на Диценг или на някой друг от болярите-ханове, като благочестивият автор е съчетал фактите, за да им придаде поучителен тон. В действителност Мануил е бил убит от Омуртаг, както се посочва у Продължителя на Теофан, е. 217.
Theodorus Studites. Parva Catechesis, pp. 220 ff.
Theophylactus. Op. cit., pp. 193 ff.
Абоба — Плиска, с. 190; Златарски. Един от Провадийските Омуртагови надписи, с 94—107.
Einhardus. Annales, pp. 205—6. Изглежда Людевит е бил тайно подкрепян от източните императори (Dvomik. Op. cit., p. 49).
Ibid., p. 209.
Ibid., p. 212.
Einhardus. Annales, p. 213; Astronomus. Vita Hludovici, pp. 628—9; Fuldenses Annales, p. 359.
Einhardus, p. 216.
Ibid., loc. cit.
Fuldenses Annales, p. 359.
Annalista Saxo, p. 574.
Абоба — Плиска, с. 190–1.
Край на Търновския надпис. Вж. с. 73.
Приемам годината, посочена от Златарски (История, I, 1, с. 317; Известия, с. 34). Вж. Абоба — Плиска, с. 236.
Theophylactus. Op. cit., p. 192.
На проблема Маламир — Пресиян се спирам по-подробно в Приложение VIII.
Абоба — Плиска, с. 191, 230—1. И Успенски, и Златарски, и Бъри превеждат неясната дума „άνάβρυτον“ като „водопровод“.
Вж. по-горе, с. 66
Приемайки, че тази река е Дунав, Бъри, (Цит. съч., с. 371) създава ненужни усложнения и напълно обърква географията на този епизод. Това, че името на реката не е посочено, не означава непременно, че става дума за последната спомената река.
Leo Grammaticus, p. 232; Logothete (славянски превод), pp. 101—2; Theophanes Continuants, p. 216; Bury, loc. cit.: Златарски. История, I. 1, с. 339—40. Установяването на годината е свързано с известни затруднения. В славянския превод на Логотет името на хана е Владимир; вероятно Маламир е объркан със сина на Борис, Владимир. Бъри и Златарски посочват 836 г., Бъри — за да спази своята хронология на живота на Василий I, а Златарски — за да може да вмъкне този епизод в управлението на Маламир, преди да го е наследил Пресиян. И двата довода ми се струват несъстоятелни. Brooks (В. Z. XX) доказва, че Василий е роден далеч по-късно, а освен това съм на мнение, че Пресиян изобщо не е бил хан. Но както посочва Бъри (Цит. съч., р. IX), вероятно може да се вярва на преданието, разказано в биографията на Василий, че това изгнаничество е продължило 23 години, макар че на Василий, както и на други личности, се приписват някои чужди дела. Вероятно това изгнаничество е било по времето на баща му или на някой негов по-възрастен брат.
Солунският поход се споменава в историята за Кордил и неговите „македонци“ (вж. предходната бележка). Присъединяването на Сердика вероятно е станало по това време: докато с договора от 816 г. Сердика и Филипопол изглежда са били оставени разрушени, без да бъдат включени в българските предели, то по време на войната със сърбите Сердика вече трябва да е била в български ръце. Това е единственият момент, когато е могло да стане присъединяването. Твърде вероятно е и някое подобно присъединяване на територии да е било главната причина за българо-сръбската война (вж. по-долу).
Annales Fuldenses, p. 364.
De Administrando Imperio, p. 154. (Вж. Приложение VIII). Придържам ce към годините, посочени от Златарски (Цит. съч., с 346), но те не могат да се установят със сигурност.
Georgius Contini’atus, p. 821; Logothete (славянски превод), р. 103. Присъединявам се към становището на Бъри (Цит, съч., с 372—3) и Златарски (Цит. съч., с 350), че надписът от Филипи (открит от Вилоазон) и Шуменският надпис се отнасят до този поход. (Абоба — Плиска, с. 233). От втория надпис става ясно, че Филипопол е бил присъединен към България именно тогава; споменават се също Проват и Бурдизо — по начин, от който може да се предположи, че именно те са крепостите, за които загатва Логотет.
Theophylactus, pp. 192 ff. Според Теофилакт Български Енравота е умрял три години преди Маламир. Смятам, че Маламир е бил принуден да убие брат си не толкова от религиозни съображения, колкото заради предателството му. Тази мъченическа смърт е била изолиран случай.
За възкачването на Борис посочвам годината, дадена от Златарски (Известия, с 45—7). Тя вероятно е точна, тъй като се знае, че през същата година Борис е изпратил пратеници в Германия, а освен това тя съвпада с годината, посочена от Теофилакт (с. 201). У гръцките автори името му се появява в различни варианти: Βώγωρις, Βσγαρις, Βωρίσης и Βορίοης (а също и неправилно изписано — веднъж като Γόβορις и веднъж като Βορωσης); а в ранните славянски преводи — Бориш и Борис. В надписите от негово време името му е Βορης.
Genesius (p. 85—6) разказва историята за посланието на Теодора, но не споменава името на хана. Theophanes Continuants, pp. 162—5, я преразказва, като нарича хана Борис (Βώγωρις) и я свързва с Борисовото покръстване, заради което Теодора отстъпила тази територия. Но Теодора била свалена от престола през 856 г. — седем години преди покръстването на Борис. Вероятно имперските хронисти дават по-точни сведения по отношение на императора или императрицата, отстъпила територията, отколкото относно такива полувътрешни работи на България като покръстването. Освен това, посланието на Теодора, макар и да е интересно като епизод и сигурно не е лишено от истина, едва ли само по себе си би спряло един амбициозен български владетел. От споменаването на договора може да се съди, че епизодът е станал скоро след като Борис е поел управлението, когато договорът на Маламир вероятно е трябвало да бъде подновен. Въз основа на това се присъединявам към Златарски (Известия, с 54 сл.; История, I, 2, с 2 сл.), който разглежда тези събития отделно от покръстването и ги отнася към началните години на Борисовото управление — вероятно 852 г. Приемам и географските данни на Златарски за отстъпената територия (Известия, цит. място). Старото становище, че проходът Σιδηρά всъщност е Верегава. очевидно е несъстоятелно.
Annales Bertiniani, p. 448; De Administrando Imperio, pp. 150—1. Смятам, че тук става дума за същата война, в която Борис се опитал да отнеме Хърватско от франките, затова техните летописци я отбелязват като война срещу тяхната държава. Хърватия, за която се говори, би трябвало да е Панонска Хърватия, а не Далматинска Хърватия — т.е. княжеството на Ратимир, а не на Търпимир, както твърдят Златарски (История, I, 2, с 8—9) и Дворник (Цит. съч., с 54). За да стигне до Далматинска Хърватия, Борис би трябвало да мине или през Сърбия, или през Панонска Хърватия. Не е необходимо и да се назовават славяните, споменати като съюзници на Борис, моравци — както правят Златарски (Цит. съч., с 7) и Бъри (Цит. съч., с 383). Моравците вече са били достатъчно добре известни на франкските аналисти и те са могли да ги назоват по име, а не с общото наименование „славяни“. „Φράγγων νέφος“, който според Теофилакт (цит. място) покрил цяла България при поемането ва властта от Борис, вероятно означава франкските победи в тази война.
Табари, у Васильев. Византия и арабы, I, Приложения, с 57.
De Administrando Imperio, pp. 154—5. Годината на войната е несигурна: някои автори (напр. Rambaud, p. 462) я отнасят едва към 887 г. Но от разказа на Константин Багренородни се подразбира, че войната се е водила скоро след смъртта на Властимир (около 845—850 г.), освен това не е възможно тя да се е водила непосредствено след покръстването (863 г.), тъй като за тези години имаме достатъчно подробни сведения. От друга страна, Борис е бил достатъчно възрастен, за да има син, годен да воюва (у Константин името Властимир е написано погрешно вместо Владимир). А като се има пред вид, че Борис е умреш през 907 г., войната не би могла да се е водила много преди 863 г. Смятам, че е най-добре тя да се свърже със загадъчното пратеничество от 860 г. България винаги се опитвала да предотврати сключването на съюз между Константинопол и сърбите.
Запазили се само титлите и собствените имена. Никога не е бил правен опит да се създаде азбука на езика на прабългарите.
Маламир и Владимир.
Броят на комитетите, на които е била разделена България (десет) е известен от сведенията за бунта на болярите срещу покръстването (вж. по-долу, с 93).
Плиска е единственият дворец, където досега са били извършени системни разкопки, с изключение на Преслав в Добруджа, който е от прекалено ранна епоха, за да има достатъчно останки, представляващи интерес. Във Велики Преслав разкопките едва сега достигат до най-ранния пласт, но почти със сигурност той е бил построен на същия принцип, както и Плиска.
Nicolaus I Papa. Response, cap. VI, p. 572.
Theophylactus, Archiepiscopus Bulgarus, p. 189; Nicolaus I Papa. Op. cit., cap. XXXIII, p. 580; вж. по-горе, с. 72.
Абоба — Плиска, с. 104 ел.
Nicolaus I Papa. Op. cit., cap. LXXXVI, p. 595.
Вж. Dvornik. Op. cit., pp. 150 ff., y когото са цитирани извори. За историята на Моравия преди 862 г. основният извор е Annales Fuldenses, pp. 364 ff., passim.
По това време Каролингите вече били разделени, но общо взето Людовик Немски и синовете на Лотар в Лотарингия и Италия действували заедно.
Vita Constantini, pp. 199 ff.
Тук е невъзможно да навлизам подробно в една толкова спорна материя, като римо-византийските църковни отношения, които римските историци почти винаги са замъглявали, смесвайки понятията „старшинство“ и „господство“ и считайки различните разрешения на въпроса в полза на Рим за окончателни, а останалите — за временни. Всъщност всички опити да се разреши въпросът веднъж завинаги са били временни и са си останали такива до окончателното разделяне на църквата през XI в. Тук просто съм изложил общоприетото гледище на Изтока през IX в.
Въпросът за кирилицата и глаголицата е разгледан в Приложение IX.
Annales Fuldenses, p. 367(?).
Annales Bertiniani (Hincmar), p. 465; Nicolaus I Papa. Ep., p. 293.
Theophanes Continuatus, pp. 162—3.
Theophanes Continuatus, pp. 162—3.
Georgius Monachus Continuatus, p. 824; Logothete (славянски превод), p. 104.
Georgius Monachus Continuatus, loc., cit.; Logothete (славянски превод), loc. cit. У Продължителя на Теофан (с. 165 сл.) този мирен договор е объркан с договора на Теодора (вж. по-горе, с. 82).
През по-късните години на Борисовото управление Охрид и Преспа са били несъмнено български. Вероятно сегашното формално отстъпване на тези територии е объркало Продължителя на Теофан и го е подвело да свърже акта на покръстването с отстъпването на Девелт от страна на Теодора. Приемам приблизително очертаната от Златарски гранична линия (Известия, с 70 сл.).
Златарски (История, I, 2, с. 29 сл.) определя датата на покръстването между 1 и 19 септември 865 г. У Photius (Epistolae, p. 742) и във Vita. S. Clementis, ρ. 1201 са посочени приблизителни дати, но сложните изчисления на Златарски се основават на приписката на Тудор Доксов и на един албански надпис.
Georgius Monachus Continuatus, loa cit., Logomete (славянски превод), loc. cit. Оттук нататък хронистите обикновено го наричат Михаил. За по-голяма яснота обаче аз продължавам да го наричам Борис.
В Annales Bertiniani (Хинкмар Реймски), pp. 473—4 са дадени повече подробности. Продължителят на Теофан (с. 164) споменава само, че Борис бил подкрепен от малцина последователи, че излязъл от двореца с крът в ръка и победил. Nicolaus I Papa (Response, cap. XVII, p. 577) споменава, че победата на Борис над разбунтуваните тълпи се дължала на божията подкрепа.
Всъщност Фотий заклеймил публично римската ерес едва през 867 г., но още преди това двете църкви се били отлъчили взаимно и патриархът знаел за съществуването на тази ерес.
Johannes VIII Papa. Epistolae, p. 159; Anastasius Bibliothecarius, pp. 1373—4. Сред даровете било и оръжието, с което Борис победил въстаналите езичници. Людовик Немски незабавно го изискал от папата. (Annales Bertiniani, p. 474).
Annales Fuldenses, p. 379.
Ibid., cap. LVIII, LXVI, pp. 588, 590–1.
Ibid., cap. LXVII, p. 593.
Ibid., cap. XLII, p. 583.
Ibid., cap. LXXXIII, p. 595.
Ibid., cap. LI, p. 586.
Ibid., cap. XIV-XVII, pp. 575–7.
Ibid., cap. XLI, pp. 582–3.
Ibid., cap. LXXII, pp. 592–3.
Anastasius Bibliothecarius, Preface to the Eight Oecumenical Council, Mansi, vol. XVI, p. 11.
Anastasius Bibliothecarius. Vita Nicolai, pp. 1375—6.
Johannes VIII Papa. Epistolae, passim collectae, p. 327.
Anastasius Bibliothecarius, op. cit., pp. 1376—7.
За Осмия вселенски събор вж. по-долу, с. 98.
Anastasius Bibliothecarius. Op. cit., p. 1378. Всъщност Игнатий бил върнат на патриаршеския престол едва на 23 ноември.
За любопитния списък на българските пратеници вж. Приложение V.
Theophanes Continuatus, p. 242; Anastasius Bibliothecarius. Vita Adriani, pp. 1395-6; Idem. Praefatio in Synodum Vni, p. 148; ibid., pp. 20 ff.
Idem. Vita Adriani, юс. cit.
Hadrian II Papa. Epistolae, p. 1310.
Почетното им посрещане ce дължало до голяма степен на това, че св. Кирил донесъл със себе си мощите на св. Климент.
За живота на Методий в Моравия вж. Dvornik. Op. cit., pp. 209 ff.
Johannes VIII Papa. Fragmenta, Ер. 7, p. 277.
Ibid., Fragmenta, Ер. 37, pp. 294–5.
Ibid., Fragmenta, Ер. 40, p. 296.
Ibid., Ep. 71, pp. 66–7.
Ibid., Ер. 66, pp. 58 ff. В това писмо той се оплаква и от вмешателството на Георги, гръцки епископ на Белград, в Сърбия и Панонска Хърватия.
Ibid., Ep. 68, pp. 62–3.
Ibid., Ep. 69, pp. 63–5.
Theophanes Continuants, p. 276.
Johannes VIII Papa. Ep. 182, p. 146; 183, p. 147. Той писал отново един месец по-късно (юни 879 г.), със същия дружески тон. (Ер. 192, р. 153).
Съборът от 879 г., у Mansi, XVII, pp. 365–530.
Johannes VIII Papa, Ep. 198, pp. 158–9.
Ibid., Ep. 259, pp. 228 ff.
Ibid., Ep. 298, p. 260; 308, pp. 266–7.
Stephanus V Papa, Ep. I, pp. 786—9; Hergenröther. Photius, Patriarch von Konstantinopel, II, pp. 576—8.
Annales Fuldenses, pp. 395, 398.
Photius. Ep. XCV, pp. 904—5. Той поверявал знатните българи на грижите на игумен Арсений.
Това посещение на Методий е отбелязано само във Vita Methodii, (Pastmek, pp. 234 ff), но е безсмислено то да се счита за недостоверно или пък за повратна точка в дейността на Методий) вж. (Dvornik. Op. cit., pp. 271 ff.). Златарски (Цит. съч., с 219), присъединявайки се към мнението на Малышевский (Св. Кирилл и Мефодий, с. 279 ел.), определя годината като 883—884, но това трябва да е станало преди скъсването с Рим.
Крайно невероятно е на обратния път Методий да е посетил Борис, както твърди Златарски (Цит. съч.). Това твърдение се основава единствено на едно изречение в „Житието на св. Климент“ (с. 1201), в което се казва, че Борис се ползвал с особената любов на Методий. Не виждам причини това да означава нещо друго, освен че Методий е бил доволен от кариерата на Борис и е хранел големи надежди за него.
Тази школа никъде не е спомената направо, но съществуването й ясно се подразбира от разни разкази, като например този за робите във Венеция. Тя вероятно е била оглавявана от игумен Арсений, както се подразбира от писмото на Фотий до него (вж. по-горе).
Пак там, с. 5.
Βοριτακάνψ τφ τότε φυλάσσοντι. Според мен „Боритакан“ би трябвало да означава таркан (областен управител) Борис.
Vita S. démentis, pp. 1221, 1225.
„του κοτοκίου“. Според мен това е вариант на гръцката дума „κατοικία“, „колония“.
Девол трябва да е била областта между Охридското езеро, р. Девол и р. Озум; Кутмичевица вероятно е била разположена на изток и малко на юг от Девол — крайната югозападна част на Борисовата държава. Вж. по-горе с 91–92.
„Παραλΰσας τόν ουτρον της διοικήσεως“, Vita S. démentis; „Παραλύσας έαυτον κτλ“_, Московски ръкопис; „Παραλύσας αυτόν κτλ“ Б Patrologia Graeca (p. 1224). Първият текст придобива повече смисъл, ако приемем „οΰτρον“ за прабългарско собствено име. Не мога обаче да се съглася със Златарски, който твърди категорично, че името е Курт (Златарски_. Цит. съч., с 229).
„Δομεταν“ в Охридския ръкопис; „Δοβετάν“ в Московския ръкопис и в текста на Patrologia. Изглежда името е славянско.
Vita S. démentis, loc. cit. Точните взаимоотношения са доста замъглени от красноречието на житиеписеца, но изглежда Домета е бил подчинен на Климент.
Ibid., loc. cit. Златарски (Известия, с. 70 сл.) определя местоположението на Главиница между горните течения на реките Воюса и Озум, близо до пл. Томор.
Вж. по-горе, с 58. Местоположението на Тивериупол е установено от Златарски (История, I, 2, с 236).
Theophylactus, Archiepiscopus Bulgarus. Historia Martyrii XV Martyrum, pp. 201–8.
Относно манастира „Св. Пантелеймон“, чиито развалини днес се наричат Патлейна, вж. Златарски. Известия на българския археологически институт, т. I, с 146—62. Склонен съм да смятам, че Симеон премества столицата в Преслав (вж. по-долу, с 115), за да бъде по-близо до баща си.
Theophylactus, Archiepiscopus Bulgarus. Op. cit., p. 201; Regino, p. 580; Manegoldus, p. 364; Sigebertus, p. 341.
Имената на княжеското семейство се споменават в приписката към Чивидалското евангелие като покровители на някакъв манастир. (Rǎcki. Documenta Historiae Chroaticae, pp. 382—3). Тук Владимир е наречен Расате — вероятно името му преди да приеме християнството.
Анонимният унгарски историк споменава, че моравският княз Салан (Светополк И) бил свързан чрез брак с българския владетел (по онова време Симеон). Подобно твърдение естествено трябва да се приеме резервирано. Но ако такава връзка е съществувала, което е напълно вероятно, тя почти със сигурност се е дължала на женитбата на една от Симеоновите сестри с моравския княз. Малко вероятно е първата жена на Симеон да е била моравска княгиня. (Anonymi Historia Ducum Hungariae, p. XLI).
Annales Fuldenses, p. 408. Пратениците дошли в България по р. Сава. Владимир е наречен Рандимир или Лаодимир.
Regino, p. 580; Manegoldus, p. 364; Sigebertus, p. 341; Theophylactus, Archiepiscopus Bulgarus. Historia XV Martyrum, p. 213; Чудо св. Теория, с. 19—20.
Regino, loc. cit. Борис заплашил Симеон, че ако отстъпи от вярата си, ще се отнесе с него по същия начин — заплаха, ненужна за един благочестив монах, но вероятно предназначена да покаже, че един владетел може да бъде свален само по религиозни причини и единствено Борис, като бивш владетел, може да извърши детронирането.
Вж. Златарски, История, I, 2, с. 254 сл. Съвсем естествено е да се предположи, че промяната е била извършена именно тогава; намирам доводите на Златарски за убедителни, макар че според мен процесът е бил по-продължителен, отколкото го представя той. Гръцкият език не излязъл напълно от употреба.
Вж по-горе, с 108—109. Пренасянето на светите моощи от гръцкия град Тивериупол в Брегалница по нареждане на Борис явно съвпада с основаването на новия диоцез.
Vita S. Clementis, p. 1228. Златарски (Цит. съч., с. 269 сл.) Отъждествява Дрембица и Белица. Във Vita S. Clementis се казва, че Климент бил назначен от Симеон (който, както се споменава без всякакъв коментар, наследил Владимир след смъртта му) и бил първият славянски епископ. Това ще рече вероятно, че назначаването му е било първото след промяната на езика, или пък че архиепископ Йосиф е бил от гръцки произход.
Името му е дадено в „Синодик царя Бориса“ (ред. Попруженко, Одесса, 1899 г.), с. 74—5 и в „Чудо св. Георгия“, цит. място. По-подробно вж. Златарски. Български архиепископи-патриарси.
Според Nicolaus Mysticus (Ер. ХХГХ, р. 181) през 923 г. Симеон е бил над 60-годишен.
Liudprandus. Antapodosis, p. 87.
Лиудпранд (цит. място) говори за това с неодобрение. Но той е събирал сведенията си за Симеон в Константинопол, след Симеоновите войни срещу Империята.
Черноризец Храбър споменава, че славяните са използували такива знаци, но на Балканите не са се запазили следи от тях.
Богомилските легенди всъщност представляват първата самобитна българ ска литература.
Vita S. Clementis, p. 1229.
Vita S. Clementis, loc. cit. ff.; Жития св. Наума, с. 4—5; Златарски, История, I, 2, с. 351 сл.
Сборник на цар Симеона, предговор.
Архиепископ Антоний. Еп. Константин Преславски. Смятам, че епархията на Константин не може да се определи със сигурност. Тя не може да е била Преслав, където е имало друг епископ.
Калайдович. Иоанн Эксарх, с. 138 сл.
Пак там, с. 138; Йоан Екзарх. Шестоднев, където е даден пълният текст.
Дадена у Горский и Невоструев. Приписката на Тудора Черноризец Доксов, с 32—3. Връзката му със Симеон е разгледана от Златарски. Кой е бил Тудор Черноризец Доксов (вж. приложената библиография).
Храбър, у Калайдович. Цит. съч., с 190—2. Златарски (История, I, 2, с 853 сл.) разглежда въпроса за самоличността му и стига до извода, че той не е бил нито Йоан Екзарх (теория на Илински), нито пък ученик на Охридската школа (теория на Мазон). Но предположението му, че това е бил Симеон по време на монашеските си дни (пак там, с 860) ми се струва твърде произволно. Смятам също, че Златарски погрешно отнася съчинението преди 893 г. Според мен то носи несъмнените белези на апология, писана след самото събитие.
По въпроса за кирилицата и глаголицата вж. Приложение IX.
Преслав означава „прославен“. С това име често били кръщавани градове из целия славянски свят.
Йоан Екзарх. Шестоднев, с 47.
Пак там, с 46.
Пак там, с 46.
Йоан Екзарх. Шестоднев, с 46.
Вероятно крайбрежните градове като Анхиало и Девелт, построени и все още обитавани предимно от гърци и арменци, са имали по-висок жизнен стандарт, а в бившите имперски крепости във вътрешността на страната навярно са били запазени някои сгради. Червената църква във Филипопол по всяка вероятност датира поне от началото на IX в. Първите охридски църкви са от времето на Самуил.
По времето на Никита Акоминат (Nicetas Acominatus, p. 486).
Той е бил построен приблизително във формата на петоъгълник със средна дължина на страните 2 км. Големият дворец или Вътрешният град е заемал около 1/3 от цялата площ. Могат да се проследят стените на двата града, като тази на Вътрешния град е все още частично запазена.
Мраморът без съмнение е от Мала Азия. Симеон може би е обогатил запасите си при своите нападения на константинополските предградия.
Построена (според един ръкопис, съхраняван в Москва) през 907 г.
Днес се съхранява в музея в Преслав; според мен без съмнение е била изработена от местни майстори. Обстоятелствата на откриването й ясно сочат, че е от времето на най-ранния манастир на това място, т.е. преди 900 г. от н.е.
За годината вж. по-долу.
Annales Fuldenses, p. 410. Пратеникът получил само една аудиенция и си заминал още на същия ден. През 896 г. е имало втора, по-успешна мисия, но е съмнително дали тя е имала голямо отношение към войната с България. (Ibid., p. 413).
Доростол, или днешната Силистра.
Vie de Luc le Stylite, pp. 200–1.
Leo Choerosphactus. Ep. III, p. 381 (Симеон до Лъв). Император Лъв вярно предрекъл царуването на брат си и заради предсказанията си се ползвал с голям авторитет, откъдето дошло и произвището му Философ.
Ibid., Ер. V, p. 382 (Симеон до Лъв). Това било цялото писмо.
За съществуването на този данък знаем от отказа на Александър да потвърди споразумението, направено от Лъв (Theophanes Continuants, p. 378; Nicolaus Mysticus. Ep. VII, ρ 57). Той загатва, че дължимите данъци трябвало да бъдат изплатени.
Leo Choerosphactus. Ep. XVIII, p. 396 (до император Лъв).
В De Administrando Imperio (юс. cit.) търговските пътища са пресметнати от Солун.
Табари, у Васильев. Византия и арабы, т. И, Приложения, с. 11. Дворник (Цит. съч., с. 304—5) смята това известие за достоверно и споделя съмненията на Маркварт (Osteuropäische Streifzüge, pp. 517 ff.) относно сведенията за печенегите, дадени в De Administrando Imperio. Дворник се обосновава с това, че за тях не се споменава в Аналите на Фулда. Но по въпросите на дипломацията Константин Багренородни е най-надеждният автор на своето време.
Anonymi Historia Ducura Hungariae, p. XLI.
При отсъствието на каквито и да е определени сведения, най-добре е да приемем, че Симеон си запазил само Влашко, което след няколко години му било отнето от печенегите. Маджарите със сигурност завладели българските територии в Трансилвания и Панония. Молдава, където властта на Симеон не била достатъчно силна, вероятно паднала в ръцете на печенегите.
Joannes Cameniates. De Excidio Thessalonicae, p. 496.
Joannes Cameniates. Op. cit., pp. 569 ff., 574 ff.; Vita Euthymii, pp. 53—4; Theophanes Continuatus, p. 368; Cedrenus II, pp. 262—3. Историята е доста объркана. Само във Vita Euthymii (която обаче е един от най-авторитетните извори) се споменава, че Симеон носел данък за българите (наречен „φιλικήν δεξιωσιν“); останалите просто свързват Симеон с Родофил, който бил на път за Сицилия. Изглежда двамата пратеници са пътували заедно. Фактът, че Симеон е бил в Солун, показва, че това не е бил годишният данък за Преслав, а местен данък, който обаче се е плащал от Константинопол.
Leo Choerosphactus. Ер. XVIII, p. 396 (до император Лъв).
За това свидетелствуват двата погранични стълба, намерени край р. Нариш (22 км от Солун), на които стои годината 6412 от сътворението на света (904 от Р. Хр.). Стълбовете са били поставени от олгутаркан Теодор. (Успенский, в: Известия Русского Археолог. Института в Константинополе, т. III, с. 184 ел.). Златарски (История, I, 2, с. 340 ел.) посочва приблизително граничната линия, но въз основа на списъка на епархиите от времето на Пъв VI, което не е точно; например, по това време Девелт се е числял към имперските епархии, макар че несъмнено е бил български град. Вероятно пзъцкото му население е спазвало гръцкия богослужебен ритуал и затова не е било подчинено на българския архиепископ, а направо на патриарха.
Тудор Доксов, с 32–3.
Vita S. démentis, p. 1236; Житие св. Наума, ред. Лавров, с. 41.
Маджарските предводители изгубили пътя и изобщо не се върнали (Anonymi Historia Ducum Hungariae, p. 46). Нестор (с. 19) споменава, че при това нахлуване маджарите стигнали до околностите на Солун.
Theophanes Continuatus, pp. 360 ff.; Nicolaus Mysticus. Ep. XXXII, pp. 197 ff.; Vita Euthymii, passim. Този епизод е разгледан по-подробно в книгата ми Етрегог Romanus Lecapenus, pp. 40 ff.
Theophanes Continuatus, pp. 377 ff.; Vita Euthymii, pp. 61 ff.
Theophanes Continuatus, p. 378.
Ibid., p. 380; Vita Euthymii, pp. 69, 70.
Nicolaus Mysticus. Ep. V—VII, pp. 45—60 и най-вече pp. 53, 57.
Бунтът на Константин Дука, доместик на схолите.
Според Скилица (Cedrenus, II, р. 282) и самият Симеон присъствувал на това пиршество, но в по-ранните хроники се казва, че там са били само синовете му (вж. бележките по-долу). Византийският етикет рядко допускал чужди владетели да влязат в Константинопол. Дори българският цар Петър, който се оженил за Мария Лакапина, бил допуснат в града само веднъж, за кратка среща (вж. по-долу, с 141), и то във Влахернския дворец, край самите стени на града.
Theophanes Continuatus, p. 385; Logothete (славянски превод), p. 126.
Плановете за женитба (които със сигурност водят началото си от тези преговори) съм разгледал в Приложение X.
Theophanes Continuâtes, p. 73.
Николай изобщо не я споменава в писмата си до Симеон, чак до възкачването на Роман Лакапин, когато разбираме, че Симеон от дълго време е настоявал за изпълнението й.
Theophanes Continuants, p. 384. Управителят бил подтикнат от архиепископ Стефан (Bées. Epidromai Boulgaron, pp. 368—9).
Nicolaus Mysticus. Ер. IX, p. 76.
Vita S. Lucae Minoris, p. 449. Св. Лука живял в Патри 10 години и се върнал едва след смъртта на Симеон. Смятам обаче, че тези „десет години“ не трябва да се приемат буквално, тъй като през 917 г. (когато Diehl. Choses et Gens de Byzance, pp. 3—4. датира това нахлуване) българските войски били заети при Ахелой, а през 918 г. — в Сърбия. Струва ми се по-логично да се свърже това нахлуване с нападенията край Солун през 916 г.
Nicolaus Mysticus, loc. cit., p. 672.
Theophanes Continuants, p. 387. Относно успешната външна политика на Зоя вж. книгата ми Emperor Romanus Lecapenus, p. 53 и другаде.
Theophanes Continuants, pp. 388 ff.; Cedrenus, II, p. 286; Zonaras III, p. 465. У Скилица (Cedrenus) се казва, че тогава Лъв Фока се къпел и конят му, оставен без ездач, се подплашил и предизвикал паника сред войниците, които помислили, че военачалникът им е убит. Твърде вероятно е това да е истина. Ясно е, че войската е била заварена напълно неподготвена. Лъв Дякон (с. 124) разказва, че по негово време костите им още можели да се видят. В славянския превод на Логотет (с. 12) рекичката е наречена Тутхонестия. Неразумно е да се приема, че името Ахелой е дадено погрешно вместо Анхиало, само защото в Гърция има река Ахелой.
Nicolaus Mysticus. Ер. IX, p. 69. Той твърди, че никой не се е съветвал с него относно похода, но го оправдава. Той явно е смятал обаче, че няма никакви изгледи да се стигне до споразумение, и тонът му е много унил.
Dandolo. Chronicum Venetum, p. 198.
Nicolaus Mysticus. Ер. XCV, p. 301, писано до Роман още когато е бил кесар (между септември и декември 919 г.); Ер. XI, р. 84, до Симеон.
Ibid., Ер. XIV, р. 100.
Ibid., Ер. XVI, р. 112.
Constantine Porphyrogennetus, loc. cit., казва, че Павел бил управлявал три години. Но като се има пред вид последователността на събитията през тези години, би било по-правилно да се каже, че Павел е бил в третата година от управлението си.
Nicolaus Mysticus, Ep. XVII, pp. 113 ff.
Theophanes Continuants, p. 400.
Nicolaus Mysticus. Ep., pp. 125 ff.
Ibid., loc. cit.
Ibid., Ep. XXI, pp. 137 ff.
Constantine Porphyrogenmtus, loc. cit., p. 157 датира тези събития три години след бунта на Захарий. Оттук нататък моята хронология коренно се различава от тази на Златарски (Цит. съч., с 427 сл.), който отнася срещата между Симеон и Роман към 923, вместо към 924 г.
Theophanes Continuatus, p. 405; Nicolaus Mysticus. Ep. XXIII, pp. 149, 156. Той казва, че това е станало 17 или 18 години след победата на Лъв при Солун. Тъй като е пресмятал приблизително, спокойно можем да приемем, че всъщност годините са били 19. Той казва също, че императорите не нападали България само защото се съобразявали с неговите желания.
Ibid., Ep. XXVII, p. 173. Предходните писма на Симеон, на които Николай отговорил (Ep. XXrV—XXV, pp. 157 ff.), явно са били по-обнадеждаващи.
Nicolaus Mysticus. Ep. XXVIII, p. 176.
Според Maçoudi (Prairies d’Or, Π, ρ. 14) през 923 г. „черните българи“ нахлули в Империята чак до „Фенедия“ на „Гръцко море“, където се натъкнали на арабски нашественици от Тарс. Ако, както не е изключено, Фенедия е бил някой гръцки град на Егейско море, черните българи би трябвало да са преминали през Балканска България. Но е невъзможно да се каже дали са дошли и в България като врагове или пък като съюзници на своите далечни родственици. Този набег изглежда е бил съвсем незначителен, макар че именно той е накарал проф. Васильев (Византия и арабы, II, с. 222) да смята, че Симеон е бил във връзка с арабите от Тарс.
Относно съображенията ми да посоча тази година вж. книгата ми Ешрегог Romanus Lecapenus, pp. 246 ff. Там съм пропуснал да спомена довода на Златарски, който изчислява датата според годината от сътворението на света, посочена в хрониката на Нестор, която, пресметната по българското летоброене (с което съм съгласен), е 923. Но не виждам защо именно годината, дадена от Нестор, а не от някой друг, трябва да е вярната, след като той е сгрешил дори и индикта. Мисля, че тази версия се опровергава от наличните косвени доказателства.
Cedrenus, II, p. 536. Не е посочена дата, но това явно е било непосредствено преди похода от 924 г.
Според Николай, Симеон бил надхвърлил шестдесетте (Ер. XXIX, р. 151, писано през зимата на 923—4 г.).
Речта е цитирана изцяло в книгата ми Emperor Romanus Lecapenus, p. 92.
Theophanus Continuatus, pp. 405—7; Georgius Monachus, pp. 898—9; Georgius Hamartolus, pp. 824 ff., etc.; Nicolaus Mysticus. Ep. XXX, XXXI, pp. 185 ff.
Romanus Lecapenus. Ep. I, II (ed. Sakkelion, pp. 40—5); Златарски. Писмата на Романа Лакапина, с. 8 ел., 10 ел. Имената на черноморските крепости изобщо не се споменават. Най-простото разрешение е да се приеме, че става дума за Агатопол и Созопол, които по всяка вероятност са били превзети от Симеон през 924 г. или по друго време след 917 г. Но аз съм склонен да смятам, че Девелт и Анхиало са били върнати на Империята през 927 г. (вж. по-долу, с 140) и е възможно да са били споменати и сега. Това би обяснило по-убедително защо Симеон е предпочел да се лиши от богати дарове, пред това да се откаже от тях. Агатопол и Созопол не били ценни за него, но от Девелт предприемчивият неприятел лесно можел да нанесе удар на Преслав.
„Βασιλεύς και αυτοκράτωρ τών Ρωμαίων και Βουλγάρων“.
Romanus Lecapenus. Ep., loc. cit.
Innocenäus III Papa. Ep. CXV, pp. 1112—3 споменава, че Симеон, Петър и Самуил поискали и получили царски корони от Рим. Farlati. Blyricum Sacrum, III, p. 103, разказва за мисията на Мадалберт. При завръщането си Мадалберт свикал събор в Сплет през 927 г. Вж. по-долу, с 139.
Nicolaus Mysticus. Ep. XXX, XXXI, pp. 185 ff.; Theophanes Continuatus, p. 410.
Думата „цар“ произлиза от „кесар“, но вероятно славяните са я възприели от Запада по времето, когато кесар или кайзер е било равно на император. В Константинопол това е била по-ниска титла.
Вж. Bees. Op. cit., passim, който цитира едно житие на св. Петър Аргоски. Той несъмнено с право отнася към този период нападението над с. Галаксиди (на залива Лепанто), което било извършено по времето на „император Константин Роман“ — т.е. императорите Константин VII и Роман I. Sathas. Chronique de Galaxidi, отнася нападението приблизително към 996 г. (вж. по-долу, с 257, бел. 31), но като се имат пред вид имената на императорите, доводите му са неубедителни.
Constantine Porphyrogennetus. Op. cit., pp. 157—8. Пълководци във втория поход били Книн, Имиик и Ицвоклия. Не се споменават дати, но изглежда годината е била 925—926.
Constantine Porphyrogennetus. Op. cit., p. 158; Georgius Monachus, p. 904. Продължителят на Теофан, чийто разказ е писан по-късно, свързва войната със смъртта на Симеон (вж. с 139). Войната с Хърватско явно се е водила скоро след завладяването на Сърбия, вероятно през същата година, тъй като Мадалберт със сигурност е успял да възстанови мира преди втория Сплетски събор (927 г.), и както изглежда, преди Симеоновата смърт (май 927 г.). Безсмислено е да се обяснява войната със сключването на някакъв гръко-хърватски съюз, както правят Дринов (Южные славяне и Византия, с. 53), Златарски (История, I, 2, с. 500) и др. През тези години Константинопол не е бил в отношения с Хърватско, иначе Константин Багренородни несъмнено би споменал Томислав. (Не мога да се съглася със съвременните хърватски историци, които твърдят, че Константин е знаел за него, но под друго име, тъй като в такъв случай Константин трябва да е знаел и бъдещето с година или повече напред; вж. книгата ми Emperor Romanus Lecapenus, pp. 208 ff.) Симеоновата грандомания е напълно убедителна причина за войната. При самодържците, особено у народи, наскоро изоставили варварството, е често срещано явление да бъдат замаяни от властта си и да стигнат до състояние, граничещо с безумие. За името Алогоботур вж. с 212.
SiSio. Prirucnik, p. 222; Farlati, loc. cit.
Гръцката дума, с която наричали този двойник, била „στοιχείον“
Theophanes Continuatus, p. 412. Там ce казва, че Симеон предвождал лично войската си при разгрома й в Хърватско, че едва спасил живота си и починал скоро след завръщането си. За съжаление никой от по-старите хронисти, например Georgius Monachus, p. 904, или Logothete (славянски превод), p. 136, не споменаваисторията за „στοιχείον“.
Theophanes Continuatus, loc. cit. У всички хронисти се казва, че Иван и Вениамин „вече носели български облекла“. Смисълът на този израз е твърде неясен. Тук вероятно „българско облекло“ се противопоставя на „ромейското“ облекло на царя, и двамата му братя са го носели в знак на неодобрение към политиката на Петър.
Vita S. Mariae Novae, p. 300, където се споменава, че походът е бил придружен с изключителни варварства.
Constantine Porphyrogennetus (De Administrando Imperio, pp. 87—8) не одобрявал брака; според него Роман го бил допуснал поради своята необразованост и това не бивало да се повтаря повече. Но всъщност с него се създал прецедент. Двете внучки на Константин сключили подобни бракове — едната със западния император Отон II, а другата — с руския княз Владимир.
Theophanes Continuatus, p. 413.
Constantine Porphyrogennetus (Op. cit., p. 79), говорейки за русите, които пътували по море покрай черноморския бряг до Константинопол, казва, че от Дунава те „καταλαμβάνουσιν είς τον Κωνοπάν, και άπα τοΰ Κωνοπά είς Κωνοταντίαν είς τον ποταμόν Βάρνας (Варна), και από Βάρνας Ιρχονται είς τον ποταμόν την Διτζίναν απερ πάντα είσί γης της Βουλγαρίας. Από δε τής Διτζίνας είς τα τής Μεσημβρίας μέρη καταλαμβάνουσιν. . .“. От това става ясно, че цялата брегова линия от р. Дицина северно от Месемврия принадлежала на Империята, с изключение може би на Девелт, който обаче не бил на пътя на русите. Според Златарски (Цит. съч., с 525) границата е останала същата, както през 896 и 904 г.. с единствената разлика, че Империята отстъпила Агатопол, Созопол и Девелт. Той не цитира извори и не е ясно на какво се основава това твърдение.
Cedrenus, II, p. 346. На този въпрос се връщам по-долу с 155.
Както изтъква Златарски (Български архиепископи-патриарси), единствено по този начин може да се обясни Списъкът на българските архиепископи, в който Дамян Дръстърски е посочен като първи независим патриарх, признат за такъв от Роман Лакапин и живял до нашествието на Йоан Цимисхи, както и Синодикът на цар Борис, в който Леонтий, Димитрий, Сергий и Григорий се посочват като преславски патриарси. Малко вероятно е Дамян да се е задържал на поста си 45 години. Навярно той е умрял по-рано и след смъртта му царят е върнал патриаршията в Преслав, но Константинопол никога не признал преславските патриарси.
Че Роман е признал титлата именно сега се доказва от думите, почти едни и същи у всички хронисти, че Мария тържествувала от предстоящата си женитба с един „Βασιλεύς“. По-сложният въпрос дали титлата е била отнемана (повдигнат в De Ceremoniis) е разгледан в Приложение XI.
Liudprandus. Legatio, p. 186.
Демонстрацията на Георги Сурсувул в Тракия през 927 г. била съвсем безрезултатна, а през 931 г. българите дори не направили опит да се противопоставят на въстанието в Сърбия.
Оттук и Симеоновите грижи за търговията в началния период на управлението му; той дори повел война, за да защити търговските интереси на България.
Constantine Porphyrogennetus. De Administrando Imperio, p. 71, разказва колко твърдо решени били българите да запазят добрите си отношения с печенегите.
Constantine Porphyrogennetus. Op. cit., pp. 158—9 датира събитието седем години след българското нашествие.
В книгата си Emperor Romanus Lecapenus, pp. 107 ff., съм разгледал по-подробно този набег, споменат смътно от унгарците (De Thwrocz, p. 147; Petrus
Ranzanus. Index IV, p. 581) и по-определено от Продължителя на Теофан (с. 422) и други гръцки хронисти (които го отнасят към април 934 г.). Спрял съм се и на някои подробности, които не могат да бъдат пренебрегнати, макар и някои от тях да са явно невъзможни (например датата 932 г., посочена от Maçoudi, прев. Barbier de Meynard, II, p. 58).
Theophanes Continuatus, p. 430.
Theophanes Continuatus, pp. 462—3,480. Годините не са посочени, но вероятно са тези, ако се съди по мястото на описаните събития в хрониката. Първата година е почти сигурна, тъй като през 943 г. било сключено петгодишно примирие, след което маджарските владетели дошли в Константинопол, за да сключат ново примирие, а то естествено би трябвало да бъде за десет години. И двете нападения били спрени от имперските войски в Тракия.
Ibrahim-ibn-Yakub, цитиран от Златарски. Известието на Ибрахим-ибн-Якуб за българите, с 67—75.
Според Лъв Дякон той починал от пристъп на епилепсия (Leo Diaconus, p. 78).
Theophanes Continuatus, p. 422. Доказателство за влиянието на царицата е това, че едва след смъртта й Петър попаднал под въздействието на военната групировка.
Theophanes Continuants, p. 419. Това е станало след големите мразове на 928–929 г.
Ibid., p. 420.
През 926 г., преди подписването на мира, а един италиански пратеник, който пътувал за Константинопол, се натъкнал на славянски разбойници на границата край Солун (Liudprandus. Antapodosis, p. 83). Навярно мирът почти не е променил тамошното положение.
Живот Jоваna Рилског (ред Новаковић), passim, особ. с. 227 сл. (разказа за срещата с Петър); Иванов, Св. Иван Рилски, с. 1—20.
Liudprandus. Antapodosis, p. 88.
Козма заклеймява разпространеното увлечение по гадателството.
Слово Козмы, с. 4. В Синодика на цар Борис (с. 32) има едно подобно кратко изречение.
Вж. Иванов. Цит. съч., където са дадени важните богомилски съчинения; Léger. L’Hérésie des Bogomiles, passim; La Littérature Slave en Bulgarie au Moyen Age: Les Bogomiles, където са дадени някои от най-популярните им легенди.
Това писмо, чийто ръкопис се намира в Амброзианската библиотека в Милано, е отпечатано в Известия отд. рус. языка и елов, т. XVIII, кн. 3. с 356 сл. Автентичността му не подлежи на съмнение.
Слово св. Козмы пресвитера на еретики (ред. Попруженко). Козма говори за Петър, сякаш царуването му вече е свършило, но той е бил запознат с духовенството от времето на Симеон.
През Средните векове на Запад, както и на Изток, определението „манихейски“ се е употребявало просто като синоним на „дуалистичен“.
Писмото на Теофилакт, с 364. Крайното възтържествуване на Бога е предсказано в „Тайната книга“, Каркасонски препис, отпечатан y Benoest. Histoire des Albigeois, p. 295 и у Иванов. Цит. съч., с. 86.
Павликянските възгледи са разгледани у Conybeare. The Key of Truth, a също и в трактата на Петър Сицилиец.
Например тяхната република в Тефрика, която била превзета с големи усилия от Василий I през 871 г. Семейството на самия Василий било преселено от Армения в Адрианопол и е възможно първоначално да е изповядвало павликянството.
Nicolaus Papa. Response, p. 1015.
„Μανιχαισμος γάρ έστι Παυλιανισμφ συμμιγής“; писмото на Теофилакт, с. 363. Приемането на второ име (в случая — на името Иеремия от Богомил) е било обичай, възприет от павликяните.
Константинополските богомили изглежда са били последователи на течението, по-близко до павликянството. То вероятно е било т. нар. Драговичка църква, по името на с Драговица, близо до Филипопол, разположено в павликянска област. Същата разлика във възгледите изглежда е имало и между катарите и патарените на Запад.
Цитирана y Léger. Op. cit.
Слово Козмы, с. 36 сл.
Иванов, Léger, loc. cit. Иванов, с. 123.
Иванов. Цит. съч., с. 29—30. Имената на еретическите водачи са дадени в Синодика на цар Борис, цит. място.
За него се споменава в писмото на легат Конрад, писано през 1223 г. (Gervasii Praemonstratensis. Ep. 120, р. 116). Но действителното му съществуване не е доказано; на Запад погрешно се е смятало, че всеки източен селски свещеник се е наричал поп.
Слово Козмы, с. 40—1.
Някои изследователи отричат, че албигойската ерес е произлязла от богомилството — например H. Lea, в своята History of the Inquisition in the Middle Ages, (I, p. 90), в бележка под линия отхвърля връзката й с богомилството. Но средновековните писатели (например Райнер Сакони и Монета) откриват в него корените на албигойството, а самите еретици от Лангедок смятали България за родина на своята вяра. За някои историци всяко традиционно мнение е погрешно, но всякакво съмнение по въпроса би трябвало да отпадне при сравняването на славянската богомилска книжнина с латинската литература на катарите и патарените, както е направил Иванов, цит. съч.
Вероятно Козма е писал след смъртта на Петър (вж. по-горе, с 149–150), но аз се спирам на него тук, тъй като сам той се е смятал за ученик на Преславската школа от времето на Симеон.
Liudprandus. Legatio, pp. 185—6. Ибрахим-ибн-Якуб описва облеклото на българския пратеник в двора на Отон I през 965 г. по почти същия начин. Вж. по-горе, с 146.
Съображениеята ми за хронологията на Никифоровите войни с България са изложени в Приложение XII.
Leo Diaconus, p. 62.
Тезата на Златарски, че Никифор е насочил русите към България, за да ги отклони от Херсон, според мен е неубедителна. Херсон все още лесно е можел да бъде защитен с помощта на печенегите.
Явно това има пред вид „Нестор“, като твърди, че „там гърците му плащали данък“.
Chronique dite de Nestor, pp. 53—4.
Ibid., loc. cit.
Именно това ме кара да смятам, че първоначалната цел на Калокир е бил Херсон.
Leo Diaconus, p. 86.
Такава била съдбата на княгините от Самуиловия род (вж. по-долу, с 190–191).
Датата (30 януари) е спомената в Службата на цар Петър (вж. Иванов. Български старини, с 83). За годината вж. Златарски. История, I, 2, с 589. Както доказва той, вярната година би трябвало да е 969, макар че не съм съгласен с някои други дати, посочени от него.
Живот Joeana Рилског, с 279.
Leo Diaconus, p. 136.
Cedrenus: II, p. 383; Chronique dite de Nestor, p. 55. Според мен тук Преславец означава Велики Преслав, а не както преди — Преслав на Дунава.
Leo Diaconus, p. 105.
Cedrenus, loc. cit.
Leo Diaconus, pp. 84 ff.
Leo Diaconus, pp. 105 ff., след приблизителен и неточен разказ за ранната история на прабългарите; Chronique dite de Nestor, pp. 55 ff., където епизодът е представен в ласкателна за русите светлина; Cedrenus, II, pp. 383 ff.
Ibid., pp. 108 ff.; Cedrenus, II, p. 384 ff. Опитите на някои руски историци (например Дринов. Южные славяне и Византия, с. 101) да докажат, че всъщност победата е била на русите, са недопустима проява на криворазбран патриотизъм, както изтъква и Schlumberger (L’Epopée Byzantine, I, pp. 37—9), макар че безспорно и броят на жертвите, посочен от гръцките хронисти, е преувеличен, по същите патриотични съображения.
„Σφέγκελος“. Дринов (Цит. съч., с. 104) го отъждествява с „Несторовия“ Свеналд,.варяжки вожд, който бил служил при Игор и името му се споменавало в мирния договор от 972 г. Но според Лъв Дякон той бил убит при Дръстър.
„Κοίρανον“, а не „βασιλέα“, у Лъв Дякон, с 136. Но самият Лъв говори за него като „βασιλεύς“, а Кедрин казва, че Йоан го е нарекъл „βασιλέα“ (II, с. 396).
Броят им се споменава от Скилица (Cedrenus, II, p. 400), който обаче има навика да преувеличава числата. Той също твърди, че българските пленници в Дръстър наброявали 20 хиляди души.
Лъв Дякон (с. 152) определя датата като петък, 24 юли, но през 972 г. 24 юли се е падал в сряда. У Кедрин (II, с. 405) денят преди военния съвет на Светослав е посочен като 20 юли, следователно атаката би се паднала на 22 юли. Аз приемам датата, посочена от Лъв Дякон, тъй като обикновено сведенията му са по-достоверни, но като се има пред вид, че той си противоречи, решението на въпроса остава незадоволително.
Лъв Дякон (с. 156) съобщава, че оцелели 22 хиляди руси, а 38 хиляди загинали във войната. Данните му може и да са верни.
La Chronique dite de Nestor, pp. 59—60, съобщава, че нападението било предизвикано от гърците. Кедрин (II, с 412) доказва, че случаят е бил точно обратният. Тук Филотей Евхаитски е наречен Теофил Евхаитски.
Leo Diaconus, pp. 158-9; Cedrenus, II, pp. 412–13.
Вж. по-горе, с 143 и бележките към нея.
У Дринов (Цит. съч., с 88) и Jireček (Geschichte, pp. 173, 186, 189) и в друга трудове се говори за някои си Шишман, който бил баща на комитопулите. За неговото съществуване се съди единствено по Зографския поменик на българските царе, съставен вероятно едва през XVIII в. (вж. Златарски. Цит. съч., с 638—9). „Грамотата на Пинчия“ (вж. Forum. Illyricum Sacrum, III, pp. 111 — 12), в която българският цар през 974 г. е наречен Стефан, е не по-малко съмнителна (Златарски, цит. място). Имената Никола и Рипсимия се срещат в един надпис на Самуил и в преписа на Скилицовата хроника, направен от епископ Михаил Дево л ски. (Prokič. Die Zusätze, p. 28).
Cedrenus, II, п. 382.
Cedrenus, II, p. 434, съобщава, че комитопулите въстанали след смъртта на Йоан Цимисхи, но знаем, че те са били независими през 973 г. (вж. по-долу). Вероятно западнобългарският въпрос не се е повдигал до смъртта на Йоан, когато българите са преминали в открито настъпление. Теорията на Дринов (цит. място) за независима Западна България, която се отцепила през 963 г. се основава на съществуването на митичния Шишман и на един пасаж у Кедрин (II, с. 347), който явно е бил вмъкнат не на място. Обаче теорията на Дринов е била възприета още и от Иречек, Шлюмберже и Кеймбриджката история на Средните векове.
Annales Hildesheimenses, p. 62. По същото време пристигнало и пратеничество от Константинопол.
Златарски. Цит. съч., с 640, категорично разделя страната между четиримата. Според мен увереността му е необоснована.
Cedrenus, H, p. 435. Той споменава за смъртта на Арон заедно с тази на Давид и Мойсей, въпреки че всъщност той е загинал по-късно. Легендата за отеглянето на Давид в манастир, като цар Давид, провъзгласен за светец, която се разказва от Паисий (История славеноболгарская, с. 33, 63, 66, 70) и в Стематографията на Жефарович (творби от XVIII в., макар и съставени въз основа на по-стари източници), очевидно няма историческа стойност. Вж. Златарски. Цит. съч., с 646—7.
За съдбата на Арон вж. с 174. Що се отнася до Самуил, смятам, че той вече се е наричал цар по време на бягството на Борис и Роман (вж. с 168—169), но Константинопол докрай не признал титлата му.
Според Дюканжовия списък на българските архиепископи (цит. съч. с 175) Гаврил-Герман, първият патриарх след 972 г., имал за седалище Воден, а след това Преспа. Според грамотите на Василий Π за българската църква, дадени у Geher (Byzantinische Zeitschrift, К, pp. 44—5), може да се съди, че София (Сердика, Триадица или Средец), Воден, Мъглен и Преспа са били седалища на патриарха. В Дюканжовия списък за седалище на Гавриловия приемник Филип е посочен Охрид.
Златарски (Цит. съч., с 640) посочва София като столица на Арон, но аз не мисля, че страната е била разделена толкова строго. Според мен столицата се е местела заедно със седалището на патриарха. През 896 г. (при превземането на Лариса) столица на Самуил е била Преспа (Presbyter Diocleae, p. 294). В 1002 г. столица е бил Охрид (вж. Златарски. История, I, 2, с. 702—3).
Cedrenus, II, р. 435. разказва за бягството на братята и смъртта на Борис и зявява, че за Роман ще разкаже повече след това, което и прави на стр. 455. Яхия Антиохийски (прев. у Розен. Император Василий Болгаробойца, с. 20—1) описва събитията по-подробно, като дабавя, че Роман бил провъзгласен за цар, и продължава разказа си така, сякаш Роман е водил войната срещу Василий. Но явно Яхия не е съзнавал, че като скопец Роман не е можел да заеме престола. Златарски (Цит. съч., с 650—60) приема от Яхия, че Роман е бил цар, а „Комитопул“ му е служел. Но е било немислимо един скопец да стане цар. Нещс повече, Яхия, който е бил далеч от мястото на събитията, очевидно през повечето време е обърквал Роман със Самуил, особено що се отнася до смъртта му (с. 58), чието описание е съвсем объркано. Смятам, че в своя критичен преглед на книгата на Розен Успенски с право не приема Яхия твърде сериозно.
Cecaumeni. Strategicon, ed. Vassilievsky and Jernstedt, pp. 65—6. Този Кекавмен бил внук на стратег. Датата се доказва от сведения, дадени в същия ръкопис от анонимен автор, чийто дядо Никулина, вероятно баща на изменника от Лариса (пак там, с 96), бил стратег на Елада през 980 г. Вж. предговора (пак там, с. 4, 7) и превъзходното описание на събитията y Schlumberger. Op. cit., pp. 622 ff.
Cedrenus, Π, ρ. 436.
Joannes Geometrus. Cannina, p. 920.
Този епизод е описан чудесно y Schlumberger. Op. cit., pp. 573 ff.
В кореспонденцията си с константинополското правителство Кекавмен говори за „бунтовника Самуил“ (Strategicon, р. 65). Според Матей Едески (с. 34) през 986 г. Василий заповядал на българските бунтовници да му се покорят. Асохик (с. 124—5) посочва като причина за войната случая с българския цар, който поискал жена от императорския род, но с измама му била натрапена друга. Вероятно тази история е измислена отначало докрай.
Joannes Geometrus. Carmina, p. 934. Лъв Дякон сам е взел участие в похода, който описва много живо (с. 171—3), макар че не споменава за предателството на Контостефан. За него се съобщава от Скилица (Cedrenus, Π, pp. 436—8). Това, че епизодът е пропуснат от Лъв Дякон, не хвърля съмнение върху достоверността му. Несъмнено по това време Василий е искал да го скрие от войниците си. Нещо повече, Лъв споменава за слуха, че проходите са били завардени от българите. Асохик споменава за похода, но с измислени подробности.
Василий е трябвало да ги превзема отново при похода си от 1001 г. (вж. с 176—177). Вероятно те са били завзети от българите в този момент. Наистина, нападението на Василий срещу София предполага, че му е било известно намерението на Самуил да предприеме поход на изток.
Както Яхия (с. 27), така и Йоан Геометър (Carmina, p. 955) загатват за Самуиловите агресивни действия на запад около 988—9 г. Вероятно те имат пред вид най-вече превземането на Драч, който останал в Самуилови ръце до 1005 г. (вж. с 180).
Инокентий III (Ер. р. 1112) споменава, че Самуил е получил папско признание на царската си титла.
Leo Diaconus, p. 175.
Cecaumenus. Strategicon, pp. 28—9. Тук не е посочена дата, но по всичко изглежда, че това е бил най-удобният момент. Димитър заловил имперските военачалници, докато се къпели извън стените на града.
Яхия Антиохийски, с 27.
Възхвала на св. Фотий Солунски, у Васильевский. Один из греческих сборников, с. 100—1.
Яхия, с. 27—8. Скилица (Cedrenus, II, р. 447) просто съобщава, че Василий посетил Солун, за да прегледа укрепленията му и да се помоли на св. Димитър. Асохик (II, с. 145) споменава за възвръщането на Верея и разказва за арменските войници.
Ибн-ал-Азир (Розен. Цит. съч., с. 246) съобщава, че Василий бил стигнал до средата на българските земи. Това вероятно се отнася до предишния му поход до София, наричана по това време Средец.
Cedrenus, loc. cit.
Cedrenus, II, ρ. 449.
Яхия (у Розен, с 34); Cedrenus, II, p. 435. Според мен Яхия не заслужава особено доверие по отношение на събитията в България. Много по-вероятно е разказът на Скилица да е верният. Знаем, че Арон е бил жив през 986 г. (от Михаиловия препис на Скилица, Prokič_, _p. 29). По всичко изглежда, че това е бил най-вероятният момент, когато прогръцката политика се е превърнала в заплаха, а смъртта му може да обясни произхода на историята на Яхия.
Cedrenus, II, p. 530. Василий запазил тази система.
Cedrenus, Π, p. 451; Prokič, p. 29.
Presbyter Diocleae, pp. 294—5. Датата не е посочена, но вероятно това е била причината Василий да отстъпи формално Адриатика на Венеция. (Dandolo, p. 227).
Ibid., loc. cit.
Cedrenus, II, p. 529; Prokiö, pp. 31, 36.
Cedrenus, II, pp. 451–2.
У Кедрин (II, с. 452) първият поход е с дата 999 г. Но от Яхия (у Розен, с. 42), който е меродавен извор по източните въпроси, знаем, че Василий се е върнал от Изтока едва през 1001 г. Следователно Кедрин сигурно греши с две години през целия този четиригодишен период.
Cedrenus, loc. cit.
Вероятно през януари, тъй като Видин паднал след осеммесечна обсада скоро след нападението на Адрианопол. Василий, както научаваме от Пеел, без всякакво колебание воювал и в най-дълбока зима.
Тук разбираме, че той бил наричан още и Симеон, по името на своя дядо, но няма причини да смятаме, че става дума за някой друг син на Петър, а не за скопеца Роман.
Cedrenus, II, pp. 452—6, относно целия поход.
Cedrenus, II, p. 451. Той разказва за това не на място — след като говори за завладяването и женитбата на Анют. Датата обаче откриваме у Лупус Протоспатарий, хронист от гр. Бари, на отсрещния бряг на Адриатическо море. (Lupus Protospatharius, ad ann. 1005, p. 41). Теодор, за когото ce споменава, че е извършил сделката, несъмнено е бил син на стария Йоан Хрисилий. Не е ясно кой всъщност е управлявял Драч. Не е много вероятно Йоан да е бил подчинен на мъжа на внучката си, който при това· бил чужденец, макар че това е загатнато у Кедрин, който нарича Хрисилий просто един от управителите. Но в епископ Михаиловия препис на Скилица той е наречен „πρωτεύων“. Вероятно се е бил оттеглил поради напредналата си възраст.
Cedrenus, II, p. 475, съобщава, че Василий нахлувал в страната ежегодно. Матей Едески (с. 37) споменава, че Василий повел дълга война срещу българите през 1006 г.
За него се съобщава в житието на св. Никон Метаноите (Васильевский. Цит. съч., цит. място). Вж. Златарски. Цит. съч., с 849—50.
Cedrenus, II, pp. 475, 459. Според него пленниците са били 15 хиляди, а според Кекавмен (Strategicon, p. 18) — 14 хиляди. Michael Attaliates (p. 229) също споменава битката.
Cedrenus, II, p. 460.
Ibid., II, p. 458. Датата на смъртта му се съобщава в преписа на епископ Михаил (Prokič, p. 30), Спомената е и y Lupus Protospatharius (p. 41, ad ann. 1015).
Cedrenus, II, p. 458—9. Той съобщава, че Гаврил Радомир бил провъзгласен за цар на 15 септември, индикт ΧIII. т.е. 15 септември 1015 г., но това трябва да е било записано погрешно вместо 15 октомври, индикт XIII, т.е. 15 октомври 1014 г. Тази дата съответствува на датата на Самуиловата смърт, 6 октомври, както и на 24 октомври, деня, в който Василий научил новината. Тук Кедрин греши по отношение на пленницата от Лариса. Както се посочва в преписа на епископ Михаил (вж. с 176), тя е била жена на Гаврил Радомир, а не на Самуил.
Cedrenus, II, p. 461–2.
Ibid., II, pp. 459, 462. Петриск не е Петрич в долината на Струма. В Рилския манастир се пази един ръкопис от XV в. — възхвала на св. Димитър, — в който се описва подробно смъртта на Гаврил Радомир, а за нейно място се посочва Соск (Златарски. Цит. съч., с 850—2). Несъмнено царят е пребивавал в Соек, но е бил на лов край с Петриск на Островското езеро, където е станало убийството. Яхия (у Розен, с 58—9) предава събитието много объркано, като нарича участниците с имената на техните бащи. Датата би трябвало да е август 1015 г., тъй като Гаврил Радомир царувал по-малко от една година.
Ibid., p. 469.
Ibid., II, p. 462. Дуклянският презвитер (с. 295), споменавайки за убийството, казва, че то се е дължало на интригите на Василий. Разказът на Скилица определено противоречи на това твърдение. Презвитерът вероятно е бил чувал за последвалите преговори; макар че в българския двор несъмнено са ставали много предателства.
Патриарх Давид, който на няколко пъти се появява у Кедрин (вж. по долу), не е споменат в Дюканжовия списък, но почти със сигурност е едно и също лице с Йоан, който наследил Филип (вж. по-горе, с 168). В преписа на Михаил Деволски той е наречен Йоан — както на това място, така и По-нататък. (Prokic, Op. cit., pp. 32, 33; Joean Скилица, с. 146).
Cedrenus, II, p. 463; Presbyter Diocleae, pp. 295—6, с дата 22 май. Годината трябва да е била 1016.
Местоположението й не е известно; вероятно се е намирала недалеч на север от Костур.
Вероятно недалеч на север от Костур.
„Βεζείτε, ό Τσαΐσαρ“
Cedrenus, II, pp. 462—8. Не е известно кой е бил този племенник на царя.
Ibid., pp. 466—7. Дуклянският презвитер разказва за чудодейната намеса на Владимир.
Тук Битоля е наречена Пелагония, по името на областта, чийто главен град била. Другите градове, „Моровиздос“ и „Липениос“, се намирали близо до Битоля.
Cedrenus, II, pp. 470–6.
Cedrenus, II, pp. 477. Относно монетите на Сермон вж. Schlumberger. Op. cit., p. 417.
Ibid., p. 476; Lucius, p. 297.
Cedrenus, loc. cit.
За съдбата на Иван Владиславовне потомци се споменава на различни места у Cedrenus — Π, pp. 469, 483, 487, 497 (за Пресиян), 469, 470, 531 (Алусиан), 469, 573—4 (Арон), 469, и у ProkiC, pp. 34 (Траян и Радомир), 678 (Самуил Алусиан), 483 (жената на Роман Куркуа), 628, 650 (императрица Екатерина). Psellus, p. 63—4 Нарича Алусиан брат, а не син на Иван Владислав, но знаем, че Иван Владислав не е имал живи братя. Bryennius, p. 19, нарича Екатерина дъщеря на Самуил, но ако се съди по датите, това е малко вероятно, а у Кедрин откриваме косвени доказателства срещу това. Вж. също Prokit, p. 36, Bryennius (pp. 106—7) разказва и за женитбата на Мария, дъщерята на Траян, като нарича Траян син на Самуил. Но Пронин (с. 34) доказва, че това е невярно. Вриений вероятно е бил чувал само за Самуил, но не и за Иван Владислав. Самоличността на Ароновия син Тодор е установена по сведения, дадени у Скабаланович. Византийское госсударство, с 198. Attaliates (p. 123) споменава Самуил Алусиан.
Един пример за необходимостта от допълнителни доказателства при Scriptor Incertus е даден в Приложение VII.
При кратките хроники се позовавам най-вече на Продължителя на Теофан, тъй като неговата хроника е най-пълна. Но на места тя е изпъстрена с легенди, към които трябва да се отнасяме с резерви — например легендата за Симеоновата смърт, чиито подробности противоречат на Логотет. В такива случаи се позовавам и на по-старата версия.
Тези много важни допълнения са обобщени от Prokič. Zusätze in der Handschrift des Johannes Skylitzes и са разгледани по-подробно в труда му Jован Скилица.
За съчиненията на Константин Багренородни вж. коментарите на Bury. The Treatise De Administrando Imperio; The Cérémonial Book.
C българите е свързано и едно неясно, но явно важно сведение в разказа на Камениат за превземането на Солун.
Например интересът му към Симеоновите планове за брачен съюз. Вж. Приложение X.
От Розен, който всъщност го е открил, и от Златарски. Отношението на Успенски и Шлюмберже е по-сдържано.
Информация за богомилите е дадена на места у някои от по-късните латински автори, писали за албигойците, но те донякъде излизат от нашия обсег.
Тези славянски житийни произведения са били грижливо редактирани от различни учени-слависти и проблемите, които поставят, са разгледани там.
За изворите на „Нестор“ вж. преговора към Léger. La Chronique dite de Nestor.
Разкопките в Плиска и повечето от тези надписи са отразени цялостно в албума Абоба — Плиска, съставен от Успенски и Шкорпил.
Във факсимилетата на двата ръкописа тук разчитам „ει“, което би трябвало да означава 15. Но Бъри, Маркварт и Микола единодушно го приемат за 5.
Това тълкуване е малко съмнително; след „Дуло“ текстът гласи „Врекшеви Хтун“.
Jirecek. Geschichte, pp. 127 ff. Но Бъри (Цит. съч.) смята тази поправка за ненужна.
Например Киип (Relationum Hungarorum); Radioff (Die Alttürkischen Inschriften).
Byzantinische Zeitschrift, vol. XIX, pp. 127 ff.
Marquart. Die Altbulgarische Ausdrücke, pp. 1 ff.
Миккола. Тюркско-болгарское летосчисление, с. 243 сл.
Idem, Die Chronologie der Türkischen Donaubulgaren, p. 11.
Златарски. Имали ли са българите свое летоброене.
Златарски. История, I, 1, с. 353—82 — цялостно изложение на становището и аргументите му.
Theophanes, pp. 667—8.
Естествено, месеците са приблизителни, тъй като лунните месеци не съвпадат със слънчевите.
В Годишника на Националния музей на София, 1922—1925 г., Фехер прави задълбочено изследване на гръцките сведения, имащи връзка с датите в Именника. Но не смятам, че неговите заключения непременно изискват промяна в предложената по-горе хронология.
Златарски. История, I, 1, с. 40—2.
Вероятно Атила е умалителна форма на Авит. „Охол“ със сигурност произлиза от „oghul“, син.
Например De Thwrocz.
Dvornik. Les Slaves, Byzance et Rome, pp. 60—99.
Jirecek. Geschichte der Serben, I, p. 104.
Marquart. Die Chronologie, p. 40.
Constantine Porphyrogennetus. De Ceremoniis, I, p. 681. При посрещането на български пратеници било прието да се осведомяват за здравето им.
Idem, De Administrando Imperio, p. 154. Te били пленени заедно с престолонаследника Владимир от сърбите.
Присъединявам се към становището на Златарски. Кои са били вътрешните и външните боляри.
Например в случаите, цитирани в Абоба — Плиска, с. 201—2; 190—2.
Вж. Абоба — Плиска, с. 204 сл. Успенски стига до това заключение.
Абоба — Плиска, с. 190—2; Const. Porphyrogennetus. Op. cit., p. 158.
Ibid., p. 41.
Aboba — Pliska, s. 199; Bury, Eastern Roman Empire, p. 334.
Vita S. démentis, p. 1224; Anastasius Bibliothecarius (вж. по-долу); Theophanes Continuants, p. 413.
Menander. Fragmenta, p. 53.
Aboba — Pliska, s. 190, 191.
Vita S. démentis, p. 1221.
„Ταριδήνα κόμητα“, Theophylactus. Op. cit., p. 201. Българинът, който ce противопоставил на завръщането на адрианопоските пленници, бил κόμης на областта (Georgias Monachus Continuants, p. 818), бащата на Самуил бил „комес“ (Cedrenus, II, p. 434), ενός τών παρά Βουλγάροις μέγα δυνηθεντων κομητος; България била разделена „intra decem comitatus“ (Annales Bertiniani, p. 85, ad ann. 866).
Theophanes Continuants, p. 413; Constantine Porphyrogennetus. De Ceremoniis, p. 681.
Абоба — Плиска, с. 230–1, 233.
Theophanes Continuatus, p. 401.
Cedrenus, II, p. 462.
Златарски. История, I, 2, c. 421–2, 475–6, 523–4.
Anastasius Bibliothecarius. Praefatio in Synodum VIII, p. 148.
Вж. Златарски. Цит. съч., с. 794—800 — приложение, посветено на този въпрос.
Наричан от гърците „ή μεγάλη σούδα“ (Cedrenus, II, p. 372) и сега известен по тези места като Еркесия (jerkesen, тур. = окоп).
Златарски. История, I, 1, с. 179–80, 300.
Абоба — Плиска, с 568.
Bury. The Bulgarian Treaty of 814, passim.
Двете версии са следните, като се започне от средата на четвърти ред: Бъри: . . .μέσον τών β ’ [Απολείψειν τα] πολλά γε Φρ[οΰρια με]σον βαλζηνας κτλ.
Златарски: . . .μέσον τών β ’ [ποταμών επι. . .μ?]λα γέφ[υρα και με]σον βαλζηνας κτλ,
Оъ β ’ би трябвало да се отнася до втората точка, тъй като първата точка несъмнено е била въведена с α’. Златарски вмъква β ’ по-надолу, но е неоправдано да се отхвърля това β ’. Не намирам за убедителна и свързващата фраза на Златарски.
Hirsch. Byzantinische Studien, pp. 125—6.
Bury. Eastern Roman Empire, pp. 356—7.
Златарски. История, I, 1, с. 425—32 и най-вече с. 429.
Тя несъмнено е принадлежала на Империята при следващото й споменаване тон управлението на Василий I (Theophanes Continuatus, p. 308).
Вж. по-горе, с. 81–82.
Вж. по-горе, с. 71.
Bury. Op. cit., pp. 481—4; Златарски. Известия, с. 49 сл.; История, I, 1, с. 447—57 (отговор на възраженията на Бъри, отправени към изводите му в Известия).
Leo Grammaäcus, pp. 231—2 (Βαλδίμερ); Logothete (славянски превод), pp. 101—2 (Владимир).
Надписът, открит от Вилоазон; вж. по-горе, с. 238, бел. 53.
Constantine Porphyrogennetus. De Administrando Imperio, p. 154.
Те всъщност са само три: Шуменският, този, в който се говори за водопровода, и възпоменателният надпис на Цепа.
Абоба — Плиска, с. 230 сл.
Minns, Saint Cyril Really Knew Hebrew, passim.
Snoj. Staroslavenski Matejev Evangelij, passim.
Taylor и Ягич я извеждат от гръцкото курсивно писмо, а Wessely (Glagolitisch-Lateinische Studien) — от латинското курсивно писмо. Вж. препратките у Ягич. Графика у славян; Entstehungsgeschichte. Латинският курсив е неубедителна първооснова, a Rahlfs (Zur Frage nach der Herkunft) доказа, че създаването й въз основа на гръцкия курсив е исторически невъзможно.
Открит от Григорович в Атон през 1825 г. Днес е общоприето, че той няма никаква стойност.
Тук приемам обяснението на Минс (Цит. съч.) — единственото, което според мен се основава на здравия разум.
Brükner (Thesen zur Cyrillo-Methodianischen Frage, p. 219) довежда тази теория до крайност, като отрича мисията при Ростислав. Bury (Op. cit., pp. 396—9) застава на по-умерена позиция.
Няколко глаголически надписа, твърде повредени, за да могат да се разчетат, са били открити в Преслав и Патлейна редом с надписите на кирилица, но последните са далеч по-многобройни.
Евтихий Александрийски, гръцки превод, с. 1151.
Nicolaus Mysticus. Ep. XVI, p. 112.
Liudprandus. Legatio, p. 186.
Theophanes Continuatus, p. 415.
Constantine Porphyrogennetus. De Ceremoniis, pp. 681, 682, 690. Известно е и обръщение при аудиенция, в което князът на България се нарича духовен син на императора.
Bury. The Ceremonial Book, p. 226.
Rambaud. L’Empire Grec, pp. 340 ff.
Leo Diaconus, pp. 61—3.
Ibid., pp. 77–81.
Cedrenus, П, p. 346.
Ibid., p. 372.