История на света в 10½ глави

10. Сънят

Сънувах, че съм се събудил. Това е най-старият сън на света и аз току-що го сънувах.

Бях в собственото си легло, което малко ме учуди, но след кратък размисъл ми се стори логично. В чие легло да се събудя? Огледах се и си казах: „Виж ти, виж ти, виж ти.“ Признавам, че не беше особено умно. Но пък кога ли намираме подходящите думи за важните събития?

На вратата се почука и една жена влезе едновременно настрани и заднишком. Би трябвало да изглежда странно, но не беше; напротив, изглеждаше грациозно и стилно. Тя носеше поднос и затова беше влязла така. Когато се обърна, видях, че е облечена в някаква униформа. Медицинска сестра? Не, приличаше по-скоро на стюардеса от непозната за мен авиолиния.

— Рум сървис — каза тя с лека усмивка, сякаш не беше свикнала да обслужва или аз не бях свикнал да ме обслужват, или и двете.

— Рум сървис? — повторих аз. Там, откъдето идвам, такива неща се случват само във филмите. Седнах в леглото и установих, че съм гол. Къде ми беше изчезнала пижамата? Това беше нещо ново. Освен това се изненадах, че изобщо не се притеснявам тя да ме гледа гол до кръста. Това беше хубаво.

— Дрехите ти са в шкафа — каза тя. — Имаш време. Денят е твой. Утрешният също.

Погледнах подноса. Нека ви разкажа за тази закуска. Това без съмнение беше закуската на живота ми. Да вземем например грейпфрута. Знаете ги какви са грейпфрутите: как изпръскват ризата ти и как вечно се изплъзват от ръката ти, освен ако не ги придържаш с вилица или нещо подобно, как месото не иска да се отделя от твърдите ципи, а после изведнъж пада заедно с половината кора, как нагарча, но те кара да се чувстваш виновен, че го поръсваш със захар. Такива са си грейпфрутите, нали? Е, нека сега да ви разкажа за онзи грейпфрут. Първо на първо, месото му беше розово, а не жълто и всяко парченце беше предварително отделено от ципата. Самият плод беше закрепен към чинията с някаква клечка, забита в дъното, така че не се налагаше да го държа, нито дори да го докосвам. Огледах се за захарта, но само по навик. Вкусът се състоеше от две части — ободряваща стипчивост, която бързо преливаше в сладост. Всяко зрънце (приблизително с размерите на попова лъжичка) се пръскаше поотделно в устата ми. Уверявам ви, това беше грейпфрутът на мечтите ми.

Отместих кората с царствен жест и вдигнах един кръгъл сребърен похлупак от гравирана чиния. Естествено, знаех какво ще намеря отдолу. Три филийки печен на грил бекон, изчистен от кожичките. Мазнината блестеше като огън. Рохкият жълтък на двете пържени яйца показваше, че маслото е било равномерно разпределено върху тях, а белтъкът беше поръбен с нежна златиста дантела. Не мога да ви опиша печения домат, мога само да ви кажа какъв не беше. Не беше разкашкана топка от люспи, жилки, семки и червена вода, а нещо компактно, годно за рязане, равномерно изпечено и с вкус на… да, това си го спомням — с вкус на домат. Наденичката: тя пък не беше лоясала кайма от конско месо, натъпкана в кондом, а тъмночервеникава и сочна — истинска… наденичка. Всички останали, които уж бях харесвал в предишния си живот, само можеха да й подражават; сякаш се явяваха на прослушване, но нямаше да получат ролята. Имаше и чинийка под формата на полумесец със съответното капаче. Вдигнах го: да, там бяха кожичките от бекона ми, изпечени отделно и готови за гризкане.

Препечените филийки, мармаладът — можете да си ги представите, можете да помечтаете за тях. За чайника обаче трябва да ви разкажа. Чаят, естествено, беше страхотен, сякаш беше бран от личната свита на някой раджа. Що се отнася до чайника… Преди години ходих на екскурзия в Париж. Отделих се от групата и тръгнах да се разхождам там, където живеят умните хора. Е, поне там, където ядат и пазаруват. На един ъгъл видях кафене. Не изглеждаше особено луксозно и за миг се замислих дали да не седна там. Само че се отказах, защото на една от масите видях как един човек пие чай. Докато той си наливаше нова чаша, аз видях една приставка, която ми се стори олицетворение на лукса: от чучура на чайника, закачена на три изящни сребърни верижки, висеше цедчица. Когато човекът наклони чайника, за да напълни чашата си, цедчицата се плъзна, за да улови листенцата. Не можех да повярвам, че някой сериозно е разсъждавал как да освободи този чаепиещ джентълмен от непоносимото бреме да държи нормална цедка със свободната си ръка. Тръгнах си от онова кафене с известно възмущение. А сега на подноса ми имаше чайник с емблемата на някакво шикозно парижко кафене. Към чучура му с три сребърни верижки бе прикрепена цедчица. Изведнъж започнах да разбирам смисъла.

След закуска оставих подноса на нощното си шкафче и отидох до гардероба. В него бяха всичките ми любими дрехи. Спортното сако, което продължавах да харесвам дори след като хората започнаха да казват: „Колко интересно, от втора ръка ли го купи? Още двайсет години, и отново ще излезе на мода.“ Панталонът от рипсено кадифе, който жена ми беше изхвърлила, тъй като дъното не можеше да се закърпи; някой обаче го бе закърпил и дрехата изглеждаше почти нова, но не чак толкова, че да не си я обичаш. Ризите ми протягаха към мен ръце и как не, след като никога досега не бяха глезени така — окачени на кадифени закачалки. Имаше обувки, чиято смърт бях оплаквал; чорапи, чиито дупки бяха изчезнали, вратовръзки, които бях виждал по витрините. Гардеробът ми не беше завиден, но не беше там въпросът. Аз се успокоих. Отново щях да бъда себе си. По-истински от всякога.

До леглото имаше шнурче с пискюл, което досега не бях забелязал. Дръпнах го, почувствах се леко неудобно и отново се мушнах в леглото. Когато сестрата стюардеса влезе, аз се плеснах по корема и казах:

— Знаете ли, с удоволствие бих закусил отново.

— Не се учудвам — отвърна тя. — Почти очаквах да го кажете.

Цял ден не станах от леглото. Ядох закуска за закуска, закуска за обяд и закуска за вечеря. Системата ми се стори добра. Утре щях да се тревожа за обяда. Или по-точно утре нямаше да се тревожа за обяда. Утре нямаше да се тревожа за нищо. Между закуската-обяд и закуската-вечеря (наистина започвах да оценявам системата с цедката — можеш да хапваш кроасан със свободната си ръка, докато си наливаш чая) си поспах добре. После се пъхнах под душа. Можех да вляза и във ваната, но там обикновено кисна с часове, затова предпочетох душа. Намерих халат, на чието джобче със златен конец бяха извезани инициалите ми. Халатът ми стана, но инициалите ми се сториха прекалено ярки. Не бях дошъл да се фръцкам като филмова звезда. Както си зяпах златните криволици, те изчезнаха пред очите ми. Докато мигна, тях ги нямаше. Халатът ми се стори по-удобен с обикновения джоб.

На следващия ден се събудих и отново закусих. Всичко беше също толкова вкусно, както и предишните три пъти. Явно проблемът със закуската беше решен.

Бригита дойде да отнесе подноса и прошепна:

— Искаш ли да пазаруваме?

— Естествено. — Тъкмо това ми се въртеше в ума.

— Да идем да пазаруваме или да го направим оттук?

— Ами да идем. — Не ми беше съвсем ясно каква е разликата.

— Добре.

Навремето шуреят ми се бе върнал от десетдневна екскурзия във Флорида с думите: „Когато умра, не искам да ходя в рая. Искам да отида да пазарувам в Америка.“ Сега разбирах какво е имал предвид.

Когато стигнахме в супермаркета, Бригита ме попита дали предпочитам да вървя, или да се возя. Избрах второто, защото звучеше забавно. Тя не се изненада. Като се замисля, някои страни от работата й сигурно са малко досадни — всички реагираме горе-долу еднакво, нали така? Решихме да се возим. Количките за пазаруване бяха големи и имаха моторчета. Бръмчаха като автомобилчета от лунапарк, само че никога не се блъскаха благодарение на някакво електронно устройство за наблюдение. Тъкмо когато мислиш, че ще се разбиеш, возилото ти ловко заобикаля отсрещната количка. Много беше забавно да се опитваш да катастрофираш.

Системата беше елементарна. Разполагаш с пластмасова карта, която пъхаш в процепа до стоките, които искаш да купиш, и набираш желаното количество. След една-две секунди ти връщат картата. Стоките се изпращат и отчитат автоматично.

Прекарах страхотно в пазарската си количка. Спомням си, че навремето ми се случваше да видя малки дечица да седят в количката като в клетка, докато родителите им ги возят. Завиждах им — поне досега. А колко неща накупих! Обрах им почти всичкия розов грейпфрут. Поне така ми се стори. Купих закуска, обяд, вечеря, пазарувах за следобеден чай, аперитив или среднощен пир. Купувах плодове, които не бих могъл да назова, купувах нестандартни мръвки от познати животни и стандартни мръвки от животни, които не бях вкусвал. В австралийския сектор намерих пържола от крокодилска опашка, филе от воден бивол и terrine de kangarou. Купих ги всичките. Опосках кулинарния щанд. Суфле от омар с черешова глазура — как бих могъл да устоя на нещо такова?

Що се отнася до щанда за алкохолни напитки… Никога не бях предполагал, че са измислени толкова начини за опиянение. Аз лично съм човек на бирата и твърдия алкохол, но тъй като не исках да изглеждам предубеден, закупих и няколко кашона вина и коктейли. Етикетите на бутилките услужливо ти даваха подробни сведения колко ще те замае съдържанието, като се вземе предвид полът, теглото и пълнотата ти. Имаше една марка прозрачен алкохол с много опърпан етикет. Казваше се „Пиян-залян“ (произведено в Югославия) и на етикета пишеше, че „Тази бутилка ще ви напие повече от когато и да било“. Не можех да не взема една каса, нали?

Добра работа свърших онази сутрин. Повече не би могло да се желае. Апропо, не ме гледайте снизходително. И вие не бихте правили нещо по-различно. Да кажем, че не идете да пазарувате — какво бихте вършили? Ще се срещате със знаменитости, ще правите секс или ще играете голф? Няма безкраен набор от възможности — това е едно от нещата, които трябва да запомните и за тук, и за там. Какво като съм отишъл да пазарувам — нормално е за хора като мен. Аз не бих ви гледал отвисоко, ако решите първо да се срещате със знаменитости, да се любите или да играете голф. И аз стигнах до това след време. Както казах, не сме толкова различни.

Когато се прибрах, бях… не точно уморен — тук не се изморяваш, — а по-скоро заситен. Пазарските колички бяха забавни; реших, че никога няма да се моря да вървя — всъщност, като се замисля, никой в супермаркета не вървеше. Дойде време за обяд и Бригита пристигна със закуската. След това подремнах. Очаквах да сънувам нещо, защото винаги сънувам, когато спя следобед. Този път не се получи. Странно защо.

Бригита ме събуди с избраните от мен чай и бисквити. Бяха със стафиди, сякаш създадени специално за хора като мен. Не знам вие как смятате, но аз цял живот съм се оплаквал, че в бисквитите не слагат достатъчно стафиди. Очевидно не трябва да бъдат прекалено много, иначе няма да се получи бисквитка, а купчинка стафиди, но винаги съм мислил, че съставките могат да се попроменят. Естествено, в полза на стафидите — да речем петдесет на петдесет. Като се замисля, тези бисквити се казваха точно така: „Петдесет на петдесет“. Купих три хиляди пакета.

Отворих вестника, предвидливо оставен на подноса ми от Бригита, и едва не разлях чая си. Всъщност действително го разлях, само че вече не се притеснявах от такива неща. Причината беше на първа страница. Нормално, нали? „Лестър Сити“ бяха спечелили националната купа по футбол. Без майтап, „Лестър Сити“ бяха спечелили шибаната купа! Не можете да повярвате, нали? Е, може и да повярвате, ако не разбирате нищо от футбол. Аз обаче разбирам; цял живот съм бил фен на „Лестър Сити“ и все пак не можех да повярвам. Не че подценявам отбора си. Те са способни момчета, понякога играят много добре, но никога не печелят големи мачове. Често са ставали шампиони на Втора дивизия, но никога не са печелили в Първа. Виж, един път спечелиха второ място. Но що се отнася до купата… не мога да отрека, че през цялото време, когато бях от „Лестър Сити“ (и много преди това), те никога не са печелили националната купа. Често са стигали до финала, но никога не са отнасяли трофея. 1949, 1961, 1963 и 1969 са черните години, а една-две от тези загуби бяха по мое мнение особено незаслужени, по-конкретно… Добре де, виждам, че не се интересувате особено от футбол. Няма значение, важното е, че „Лестър Сити“ никога не са печелили нищо сериозно, а сега за първи път в историята на клуба бяха взели националната купа. Според вестника мачът е бил върховен. „Лестър Сити“ спечелили с 5:4 в продълженията, след като четири пъти изравнявали резултата. Каква игра! Каква смесица от майсторство и силен дух! Гордеех се с момчетата. Бригита със сигурност щеше да ми донесе видеокасетата на другия ден. Междувременно пийнах малко шампанско със закуската, която ядох за вечеря.

Вестниците бяха страхотни. В известен смисъл тях си спомням най-добре. „Лестър Сити“ спечелиха националната купа, както сигурно съм споменал. Открито бе лекарство против рака. Моята партия печелеше изборите, докато накрая всички разбраха, че идеите ни са правилни, и по-голямата част от опозицията премина на наша страна. Симпатични възрастни дами печелеха на комар всяка седмица. Изнасилвачите се покайваха, биваха освободени и водеха безупречен живот. Летците се научиха как да предпазват самолетите си от катастрофи. Всички ядрени оръжия бяха унищожени. Мениджърът на английския национален отбор избра целия тим на „Лестър Сити“ да представлява страната за световната купа и те я спечелиха, като на финала биха Бразилия с 4:1. Когато четях вестниците, мастилото не полепваше по ръцете ми, а новините не тормозеха ума ми. Децата отново бяха станали невинни същества; мъжете и жените се държаха мило едни към други, а дамските чорапогащи никога не пускаха бримки.

Какво друго върших през тази първа седмица? Както казах, играх голф, правих секс и се срещах със знаменитости, но нито веднъж не съжалих. Нека започна от голфа. Никога не съм бил особено добър на тази игра, но ми харесваше да се мотая на общинското игрище, където тревата е като весма на кокосов орех и никой не си играе да намества чимовете, защото и без това по земята има толкова много дупки, че не можеш да решиш коя си направил ти. Все пак бях виждал по-известните игрища по телевизията и ми беше интересно да опитам голфа на мечтите си. Още щом усетих как стикът докосва топката и я изпраща на неколкостотин метра, разбрах, че съм на седмото небе. Стиковете ми винаги тежаха точно колкото трябва; тревата беше сочна и повдигаше топката към мен като келнер с поднос; а моят кади (никога досега не съм имал кади, но този се държеше с мен, като че ли бях Арнолд Палмър) бе пълен с полезни съвети, макар да не ги натрапваше. Игрището си имаше всичко — потоци, езера и старинни мостове, заливчета като в Шотландия, тук-таме цъфнал дрян и азалии от Огъста, букове, ели, орлова папрат и прещип. Хем беше трудно, хем ти даваше възможности. Завърших на шейсет и седмия удар, което беше с пет удара по-малко от стандарта на игрището и с двайсет по-малко, отколкото някога бях постигал.

Толкова бях доволен от представянето си, че когато се върнах, попитах Бригита дали не иска да спи с мен. Тя каза, че, естествено, би го направила с удоволствие, тъй като ме намирала за много привлекателен и макар да била виждала без дрехи само горната част от тялото ми, не се съмнявала, че останалото също е във форма; имало няколко дребни проблема (тя била влюбена в друг, в трудовия й договор пишело, че ще я уволнят, ако има сексуални контакти с новопристигналите, а освен това имала лек сърдечен порок, което означавало, че всяко допълнително натоварване може да бъде опасно), но ако й дам няколко минутки, тя веднага ще си сложи сексапилно бельо. Аз размислих доколко е редно да осъществим моето предложение и когато тя се върна напарфюмирана и разголена, казах, че според мен трябва да се откажем. Тя беше много разочарована, седна срещу мен и скръсти крака (страшно приятна гледка), но аз бях непоколебим. Едва по-късно — всъщност на другата сутрин — си дадох сметка, че тя ми бе отказала. Никога не са ми отказвали толкова мило. Тук дори и неприятните неща са хубави.

Вечерта изпих голяма чаша шампанско към рибата и пържените картофки (тук няма махмурлук) и тъкмо заспивах с мисълта за майсторското задно завъртане, с което бях ударил топката на шестнайсетия удар, когато усетих как някой вдига завивките ми. Отначало помислих, че е Бригита, и се притесних за сърцето й, за трудовия й договор и за онзи, в когото беше влюбена, но когато я прегърнах и попитах „Бригита?“, гостенката ми отвърна шепнешком: „Не, не е тя.“ Гласът беше различен, леко дрезгав и с чуждестранен акцент, а после и още някои неща ми подсказаха, че жената в леглото ми е друга, въпреки че и Бригита си беше много привлекателна дама. Това, което се случи после — под „после“ не разбирам някакъв кратък период от време, — трудно може да се опише. Мога само да ви кажа, че сутринта бях завършил на шейсет и седмия удар, тоест подобрих местния рекорд с пет удара и личния си с двайсет, а вечерта в леглото се представих не по-малко блестящо. Нали разбирате, че не бих искал да критикувам скъпата си съпруга в това отношение; просто годините, децата и умората си казват думата и започвате да си влияете зле един на друг. Все още е хубаво, но някак си правите само необходимото, нали? Аз не си бях давал сметка, че ако двама души си влияят зле, други двама могат да си влияят страхотно. Господи! Не съм знаел, че мога! Не съм знаел, че изобщо е възможно! Всеки от нас сякаш инстинктивно знаеше какво иска другият. Никога преди не съм се чувствал така. Не че, нали разбирате, искам да критикувам скъпата си съпруга.

Очаквах да се събудя уморен, но отново изпитах само чувство на приятна ситост, като след пазаруването. Нима бях сънувал? Не: на възглавницата имаше два дълги червени косъма, които потвърждаваха случилото се. Освен това цветът им доказваше, че гостенката ми определено не беше Бригита.

— Добре ли спа? — попита тя с малко лукава усмивка, когато дойде да ми донесе закуската.

— Вчера беше хубав ден — отвърнах аз малко помпозно, защото предполагах, че знае. — Съжалявам единствено за сърдечния ти порок.

— О, държа се — каза тя. — Моторът ще поработи още няколко хиляди години.

Отидохме да пазаруваме (още не ме мързеше толкова, че да пазарувам от стаята си), четох вестник, обядвах, играх голф, опитвах се да наваксам с четенето с помощта на един филм по Дикенс, ядох риба с картофки, угасих лампата и не след дълго правих секс. Хубав начин да прекараш деня, почти идеален според мен, пък и отново завърших на шейсет и седмия удар. Ако не бях улучил храстите на осемнайсетия — мисля, че бях твърде самонадеян, — можех да стигна шейсет и шест, а защо не и шейсет и пет.

И така, животът продължи, както се казва. Минаха месеци — не знам точно колко, след известно време спираш да гледаш датата на вестника. Осъзнах колко правилно постъпих, като не спах с Бригита. Двамата с нея вече бяхме добри приятели.

— Какво ще стане, когато пристигне жена ми? — попитах я веднъж аз. Трябва да поясня, че тогава скъпата ми съпруга не беше с мен.

— Предполагах, че може би се тревожиш за това.

— Не, не ме безпокои това — казах аз, като имах предвид нощната си гостенка, защото цялата работа беше малко като бизнесмен в командировка, нали така? — Имах предвид изобщо.

— Няма изобщо. Зависи от теб. И от нея.

— Дали ще има нещо против? — попитах аз, като този път имах предвид по-конкретно своята посетителка.

— Ще й кажеш ли?

— Мисля, че ще има проблеми — отвърнах аз, отново в най-общ план.

— Тук проблемите се решават — отговори тя.

— Щом казваш. — Започнах да се убеждавам, че всичко може да стане както го исках.

Например винаги съм си мечтал за следното. Е, не точно мечтал, но много съм го искал. Исках да ме съдят. Не, това звучи като да мечтаеш да ти отсекат главата с гилотина, да те бият с камшик и така нататък. Нищо такова. Исках да ме съдят, разбирате ли? Всички го искаме, нали? Исках… ъъъ… някаква оценка, исках някой да прегледа живота ми. Обикновено това става само в съда или при психиатъра. На мен не ми се беше случвало и не съжалявах, защото не бях нито престъпник, нито побъркан. Аз съм нормален човек и исках нещо нормално. Исках оценка на живота си. Разбирате ли?

Един ден се опитах да кажа това на Бригита. Не бях сигурен, че мога да й го обясня, но тя ме разбра веднага. Каза, че подобна молба била често срещана и лесно можело да се уреди. Така че няколко дни по-късно тръгнах да ме съдят. Помолих я да дойде с мен за морална подкрепа и тя се съгласи.

Стана точно както очаквах. Красива стара сграда с колони, на която бяха изписани много думи на латински, гръцки или нещо подобно. Имаше и прислужници в ливреи, така че се зарадвах, задето държах да облека нов костюм по този случай. Вътре имаше огромно стълбище, от онези, които се разделят на две, описват два полукръга в противоположни посоки и отново се събират на горния етаж. Навсякъде мрамор, излъскан месинг и махагонова ламперия, която никога нямаше да бъде надупчена от дървояди. Залата не беше голяма, но това нямаше значение. По-важното беше, че атмосферата е подходяща — официална, но не и потискаща. Беше почти уютно с това поизносено старо кадифе. И все пак тук се случваха сериозни неща. Пък и човекът, дето щеше да ме съди, беше приятен възрастен джентълмен. Държеше се малко бащински — не, по-скоро като чичо. Гледаше те дружелюбно право в очите и си личеше, че не обича празните приказки. Каза, че прегледал цялата ми документация. Тя беше пред него — историята на живота ми, всичко, което съм правил, мислил, казвал и чувствал, и доброто, и лошото. Папката беше доста дебела, както можете да си представите. Не бях сигурен дали имам право да го заговоря, но все пак се осмелих. Казах му, че вероятно чете доста бързо. Човекът отвърна, че има добър тренинг. Засмяхме се, а после той погледна часовника си — не, съвсем учтиво го направи — и ме попита дали искам да чуя присъдата си. Усетих, че изпъвам рамене и стискам ръцете си в юмруци, залепени до шева на панталоните ми. После кимнах и казах „Да, сър“, макар да се чувствах доста притеснен.

Той каза, че съм добре. Не, не се шегувам, точно така каза: „Ти си добре.“ Чаках да продължи, но той наведе очи и ръката му се премести върху следващата папка. После ме погледна, усмихна се леко и каза: „Не, наистина си добре.“ Аз кимнах. Този път той наистина се върна към работата си, а аз се обърнах и излязох. Навън признах на Бригита, че съм малко разочарован, а тя отвърна, че така било с повечето хора и не трябвало да го приемам лично.

Горе-долу по това време започнах да се срещам с известни хора. Отначало бях срамежлив и молех само за филмови звезди и спортисти, от които се възхищавах. Запознах се например със Стив Маккуин и Джуди Гарланд, с Джон Уейн, Морийн О’Съливан, Хъмфри Богарт, Джийн Тиърни (винаги съм си падал по Джийн Тиърни) и Бинг Кросби. Срещнах се с Дънкан Едуардс и другите играчи на „Манчестър Юнайтед“, загинали в самолетната катастрофа над Мюнхен. Запознах се и с много бивши футболисти на „Лестър Сити“, чиито имена сигурно няма да ви говорят нищо.

След известно време разбрах, че мога да се срещна с когото си поискам. Запознах се с Джон Кенеди и Чарли Чаплин, с Мерилин Монро, с президента Айзенхауер, папа Йоан XXIII, Уинстън Чърчил, маршал Ромел, Сталин, Мао Дзедун, Рузвелт, генерал Дьо Гол, Линдбърг, Шекспир, Бъди Холи, Патси Клайн, Карл Маркс, Джон Ленън и кралица Виктория. Повечето бяха много приятни и, общо взето, се държаха естествено, а не надуто или снизходително. Съвсем като истински хора. Поисках да се запозная с Исус Христос, но молбата ми не се прие добре и аз не настоях. Срещнах се с Ной, но, естествено, имахме малък езиков проблем. Някои хора исках само да видя. Например никога не бих желал да стисна ръката на Хитлер, но ми уредиха да се скрия зад едни храсти, а той да мине край мен с отвратителната си униформа.

Познайте какво стана по-нататък. Започнах да се тревожа. Например за здравето си. Не е ли странно? Може би заради Бригита и нейния сърдечен порок изведнъж започнах да си въобразявам, че ми има нещо. Кой би повярвал? Почнах да се увличам по модерните диети; купих си гладиатор и тренировъчно колело; вдигах тежести; намалих солта и захарта, животинските мазнини и тортите със сметана; дори сведох дозата си „Петдесет на петдесет“ до половин пакет дневно. От време на време се тревожех за косата си, за возенето в супермаркета (дали тези колички са наистина толкова безопасни?), за сексуалната си форма и за баланса на банковата си сметка. Защо се тревожех за този баланс, след като дори нямах банкова сметка? Представях си как връщат картата ми в супермаркета, чувствах се виновен заради огромния кредит, който ми бе отпуснат. С какво го бях заслужил?

Повечето време, естествено, се чувствах добре — и нищо чудно при цялото това пазаруване, голф, секс и срещи с известни хора. Но от време на време си мислех какво ще стане, ако не успея да завърша на осемнайсетия удар? Ако не мога да си позволя моите „Петдесет на петдесет“? Най-накрая споделих тези мисли с Бригита. Тя реши, че е време да бъда прехвърлен в други ръце. Обясни ми, че нейната работа била свършена. Натъжих се и попитах какво мога да й купя, за да покажа благодарността си. Тя отвърна, че си имала всичко, което й трябвало. Опитах се да напиша стихотворение, защото „Бригита“ се римува с „възхита“, но оттам нататък се сетих само за „плам“/ „ще те изям“ и се отказах, тъй като реших, че и преди е получавала подобни стихотворения.

След това ме пое Маргарет. Тя изглеждаше по-строга от Бригита. Носеше елегантни костюми и прическата й беше безупречна. Приличаше на финалистка от конкурс за бизнесдама на годината. Малко се притеснявах от нея — не можех да си представя да й предложа секс, както направих с Бригита. Донякъде очаквах тя да критикува начина ми на живот. Разбира се, това не стана. Само каза, че според нея вече съм добре запознат с всички начини за приятно прекарване на времето и че тя ще бъде на разположение, ако ми потрябва нещо повече от практическа подкрепа.

— Кажи ми, нали е глупаво да се безпокоя за здравето си? — попитах я аз на първата ни среща.

— Напълно.

— И няма смисъл да се тревожа за парите, нали?

— Ни най-малко — отвърна тя.

Тонът й обаче намекваше, че ако се замисля, вероятно ще открия неща, за които си струва да се тревожа. Не бързах. Имах много време. Времето беше нещо, което винаги щеше да ми стига.

Аз може и да не съм най-големият мозък на света, пък и в предишния си живот предпочитах да правя това, което исках или което трябваше, а не да мисля за него. Нормално, нали? Ама като се видиш с повечко време, почваш да задълбаваш в мисленето и да си задаваш някои по-сериозни въпроси. Като например кой управляваше това място и защо не го бях виждал? Винаги съм смятал, че има нещо като изпит или може би текущи оценки; но като изключим доста постната присъда на онова старче, което каза, че съм бил добре, никой не ме безпокоеше. Оставяха ме да се излежавам всеки ден и да тренирам голф. Дали можех да смятам всичко за даденост? Дали не очакваха нещо от мен?

А и тази работа с Хитлер. Скриваш се зад храста и той минава край теб — набита фигура с гадна униформа и фалшива усмивка на лицето. Да, наистина, видях го, задоволих си любопитството, но не можех да не си задам въпроса какво прави той тук. И той ли си поръчваше закуска като всички останали? Вече бях забелязал, че му позволяват да носи своите дрехи. Нима това значеше, че може да играе голф и да прави секс, ако поиска? Какъв беше редът тук?

Пък и аз с моите тревоги за здравето, парите и возенето в супермаркета. Вече не се безпокоях за самите неща, а се притеснявах от самото притеснение. Защо стана така? Дали не беше нещо повече от въпрос на адаптация, както беше предположила Бригита?

В крайна сметка голфът ме накара да се обърна към Маргарет за някои разяснения. Без съмнение през месеците и годините, когато тренирах на това прелестно, свежо игрище с всичките му трикове и изкушения (колко пъти изпращах топката във водата на късия единайсети удар!), играта ми се подобри безкрайно. Така и казах един ден на моя кади Северяно: „Играта ми се подобри безкрайно.“ Той се съгласи и чак по-късно, между вечерята и секса, аз се замислих над думите си. Бях започнал с шейсет и седем удара и постепенно ги намалих. Преди известно време редовно постигах 59, а сега, под безоблачното небе, стигах до 52–53. Можех да изпратя топката на 300 метра без проблем, замахът ми беше съвършен, а дупките сякаш привличаха топката с магнит. Виждах как резултатът ми стига до 40 удара, после — важен психологически момент — минава бариерата 36, тоест два удара на дупка, а после продължава да намалява. „Играта ми се подобри безкрайно“, помислих си аз и си повторих наум думата „безкрайно“. Точно това, естествено, не можеше да стане: трябваше да има край на моето развитие. Един ден щях да завърша играта на осемнайсетия удар, да купя на Северяно няколко питиета, да отпразнувам резултата си с риба, пържени картофки и секс — а после какво? Дали някой някога е завършвал играта на осемнайсетия удар, дори тук?

Маргарет не пристигаше при подръпване на шнурче с пискюл като русата Бригита; човек трябваше да помоли за разговор по видеофона.

— Притеснява ме голфът — започнах аз.

— Това не е много по моята специалност.

— Не, искам да кажа, когато дойдох, започнах с шейсет и седем удара на игра. Сега съм ги свел до петдесет.

— Това не ми звучи като проблем.

— И ставам все по-добър.

— Поздравления.

— А после някой ден ще завърша на осемнайсетия удар.

— Амбицията ти е достойна за възхищение. — Тя май ми се присмиваше.

— Само че какво ще правя после?

Тя се позамисли.

— Ами ще се опитваш всеки път да свършиш на осемнайсетия удар.

— Няма смисъл.

— Защо?

— Просто няма.

— Сигурна съм, че има и много други игрища…

— Проблемът остава — прекъснах я аз може би малко грубичко.

— Можеш да се прехвърлиш на друг спорт, нали? А щом и той ти омръзне, да се върнеш към голфа.

— Проблемът обаче пак си остава. Аз ще съм свършил играта на осемнайсетия удар. Голфът няма да бъде предизвикателство.

— Има много други спортове.

— И с тях ще стане същото.

— Какво закусваш всяка сутрин? — Когато й казах, кимна така, сякаш вече знаеше. — Виждаш ли? Едно и също. Закуската не ти омръзва.

— Вярно.

— Е, мисли за голфа като за закуската. Може би никога няма да ти омръзне да свършваш на осемнайсетия удар.

— Може би — казах скептично аз. — Май никога не си играла голф. Освен това има и още нещо.

— Какво?

— Умората. Тук не се уморявам.

— Това лошо ли е?

— Не знам.

— Умората може да се уреди.

— Сигурно — отвърнах аз. — Но бас държа, че ще бъде някаква приятна умора, а не от ония, от които ти иде да умреш.

— Не смяташ ли, че прекаляваш? — Маргарет говореше рязко, почти раздразнено. — Какво искаше? На какво се надяваше?

Кимнах и разговорът приключи. Животът ми продължи. Още един израз, от който ме досмешава. Животът ми продължи, а аз станах безкрайно добър в голфа. Освен това правих какви ли не други неща:

— Отидох на няколко пътешествия.

— Научих се да карам кану, да се катеря по скали и да управлявам балон.

— Попаднах в какви ли не опасни ситуации и се измъкнах.

— Изследвах джунглата.

— Гледах съдебен процес (не бях съгласен с присъдата).

— Опитах се да стана художник (не бях толкова бездарен, колкото предполагах) и хирург.

— Влюбих се, разбира се, няколко пъти.

— Преструвах се, че съм последният (или първият) човек на земята.

Това не означава, че спрях да правя това, с което бях започнал. Спах с голям брой жени, понякога едновременно; ядях все по-странни и редки храни; срещнах се с всички известни хора, за които успях да се сетя. Например запознах се с всички възможни футболисти. Започнах с известните, после минах на онези, които ми харесват, но не са особено известни, после посредствените, после онези, чиито имена помнех, но не си спомнях как изглеждат или как играят; накрая поисках единствените, които не познавах, гадните, скучни, агресивни играчи, които изобщо не харесвах. Не ми беше приятно да се запозная с тях — те бяха също толкова гадни, скучни и агресивни извън терена, както и на него, — но аз не исках да ми свършат футболистите. После и това стана. Помолих за нова среща с Маргарет.

— Запознах се с всички футболисти.

— Боя се, че и от футбол не разбирам.

— Освен това нищо не сънувам — оплаках се аз.

— Защо ти е да сънуваш? — отвърна Маргарет. — Защо са ти сънища?

Усетих, че в известен смисъл тя ме изпитва, за да разбере колко сериозно говоря. Дали ставаше въпрос за нещо повече от проблем на адаптацията?

— Мисля, че имам право на обяснение — заявих аз малко надуто.

— Питай каквото искаш. — Тя се облегна назад.

— Виж какво, искам да си изясня нещата.

— Амбицията ти е достойна за възхищение. — Говореше малко нафукано.

Реших да започна отначало.

— Гледай сега, това е раят, нали?

— О, да.

— Ами неделите?

— Не те разбирам.

— В неделя — продължих аз, — доколкото мога да преценя, защото вече много-много не гледам кой ден е, аз играя голф, пазарувам, вечерям, правя секс и не изпитвам угризения.

— Това не е ли… идеално?

— Не искам да бъда неблагодарен — казах предпазливо аз, — но къде е Бог?

— Бог. Бог ли искаш? Бог ли ти трябва?

— Нима от мен зависи?

— Точно от теб. Искаш ли Бог?

— Мислех, че нещата не стоят така. Според мен или има Бог, или няма. Във всеки случай не съм предполагал, че зависи от мен.

— Че от кого другиго?

— Ооо…

— В днешно време раят е демократичен — каза тя, а после добави: — Ако пожелаеш да бъде де.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече не натрапваме рая на хората — каза тя. — Вслушваме се в желанията им. Всеки може да получи каквото желае. Раят е такъв, какъвто го предпочитат хората.

— И какво искат обикновено?

— Ами нещо като продължение на живота. Само че… по-хубав, естествено.

— Секс, голф, пазаруване, вечеря, срещи с известни хора и никакви угризения? — попитах аз с леко отбранителен тон.

— Ами зависи. Но честно да ти кажа, разликите не са толкова големи.

— Не като в доброто старо време.

— А, навремето… — Тя се усмихна. — Разбира се, тогава не съм била тук, но наистина мечтите за рая са били много по-амбициозни.

— Ами адът?

— Какво адът?

— Има ли ад?

— Не, няма — отвърна тя. — Това е само необходима пропаганда.

— Просто се чудех, нали разбираш. Защото видях Хитлер.

— Много хора го правят. Той е нещо като… туристическа забележителност. Как ти се стори?

— А, не съм се запознавал с него — отвърнах твърдо аз. — Никога не бих стиснал ръката му. Само го гледах от храстите.

— А, разбирам. Много хора предпочитат този начин.

— Затова си помислих, че щом той е тук, значи няма ад.

— Разумно предположение.

— Само от любопитство искам да попитам какво прави той по цял ден? — Представих си го как ходи всеки следобед на Олимпийските игри в Берлин от 1936-а и гледа как немците печелят всичко, Джеси Оуенс пада, а после бившият диктатор се връща за малко зауеркраут, Вагнер и секс с гърдеста блондинка с чиста арийска кръв.

— Съжалявам, но ние уважаваме тайната на личния живот.

— Естествено. — Така беше правилно. Като се замисля, аз не бих искал всички да знаят какви ги върша.

— Значи няма ад?

— Е, има нещо, което ние наричаме ад. Само че е по-скоро туристическа атракция. Нали разбираш, да се изплашиш хубаво.

— Да се изплашиш хубаво, а не лошо? — уточних аз.

— Точно така. В наше време хората това искат.

— Знаете ли нещо за стария рай?

— За Едем ли? Да, знаем за стария рай. Има го в архивите.

— Какво е станало с него?

— Ами, така да се каже, фалира. Хората не го искаха вече. Не им трябваше.

— Но аз познавам доста хора, които ходеха на църква, кръщаваха си децата и никога не богохулстваха. С тях какво става?

— А, имаме и такива. И за тях сме се погрижили. Те се молят и отправят благодарности така, както ти играеш голф и правиш секс. Изглежда, им е приятно. Мисля, че имат това, което искат. Построили сме им много хубави църкви.

— Значи за тях Бог съществува?

— Определено.

— А за мен не?

— Така изглежда. Освен ако не искаш да промениш изискванията си към рая. Това не е в моята компетентност. Мога да ти кажа при кого да отидеш.

— Мисля, че засега имам достатъчно храна за размисли.

— Добре. Тогава до следващия път.

Тази вечер спах зле. В леглото бях разсеян, макар всички да се стараха много. Дали беше от храносмилането? Може би не сдъвках рибата както трябва. Ето, пак се тревожех за здравето си.

На другата сутрин свърших играта на шейсет и седмия удар. Северяно се държеше така, сякаш по-добре не ме беше виждал да играя, макар да знаеше, че мога да постигна двайсет удара по-малко. После попитах за посоката и тръгнах към единственото видимо място с лоши атмосферни условия. Както очаквах, адът беше голямо разочарование: бурята на паркинга беше може би най-хубавото нещо в него. Иначе имаше безработни актьори, които боцкаха други безработни актьори с вили и ги бутаха към казани с надпис „Разтопен катран“. Фалшиви животни с пластмасови човки кълвяха трупове от стиропор. Видях Хитлер да се вози на влакчето на ужасите, прегърнал млада германка с плитки. Имаше прилепи, скърцащи ковчези и воня на гниеща ламперия. Това ли искаха хората?

— Разкажи ми за стария Едем — помолих аз Маргарет на другата седмица.

— Ами той е бил горе-долу такъв, какъвто го описват. Нали това е принципът на рая — да имаш това, което искаш и което очакваш. Знам, че някои смятат, че получаваш това, което си заслужил, само че никога не е било така. Налага се да ги разубедим.

— Ядосват ли се?

— Обикновено не. Хората предпочитат да получат каквото искат, а не каквото заслужават. Макар че някои се дразнеха, че други не са достатъчно малтретирани. Част от представата им за рая, изглежда, включваше изпращането на други хора в ада. Не е много християнско.

— А бяха ли… безплътни? Само дух и така нататък?

— Да. Те това искаха. Поне в някои епохи. Хората ту искат, ту не искат да бъдат безплътни души. В момента например всички много държат да запазят собственото си тяло и собствената си идентичност. Това може да се окаже фаза като всяка друга.

— Защо се усмихваш? — попитах аз. Бях леко учуден. Мислех, че работата на Маргарет е да отговаря на въпросите ми като Бригита. Тя обаче явно имаше собствено мнение и нямаше нищо против да го сподели.

— Само защото понякога ми се вижда странно колко упорито държат хората на телата си. Разбира се, понякога молят за лека пластична операция. Излиза, че един различен нос, опънати бузи или шепа силикон е всичко, което стои между тях и идеалното им „аз“.

— Какво стана със стария Едем?

— Ами продължи да съществува и след като построиха новите. Само че все по-малко се търсеше. Хората все се натискаха за модерните. Това не ни учуди особено. Ние тук сме далновидни.

— Какво стана с едемчаните?

Маргарет сви рамене малко самодоволно, като плановик, чиито прогнози са били изпълнени с точност до последната цифра след десетичната запетая.

— Ами измряха.

— Просто така? Искаш да кажеш, че сте затворили техния рай и те са измрели?

— Не, не, точно обратното. Не сме на този принцип. По конституция старият рай съществува дотогава, докато неговите обитатели го искат.

— Всички ли са измрели?

— Мисля, че има няколко останали.

— Може ли да се запозная с един от тях?

— Съжалявам, но не приемат посетители. По-рано нямаха нищо против. Само че хората от новия рай се държаха с тях като с циркаджийски клоуни, сочеха ги с пръст и задаваха глупави въпроси. Затова едемчаните отказаха да се срещат повече с тях. Разговаряха само с други едемчани. После започнаха да измират. Сега не са останали много. Ние ги следим, разбира се.

— Те безплътни ли са?

— Някои да, някои не. Зависи от сектата. Разбира се, безплътните по-лесно избягват хората от новия рай.

Звучеше логично. С изключение на най-важното.

— Как така другите са измрели?

— Всеки може да умре, ако иска.

— Не знаех.

— Е, нали трябва да има и някаква изненада? Да не смяташе, че можеш да предвидиш всичко?

— И как умират? Самоубиват ли се? Или вие ги убивате?

Маргарет изглеждаше шокирана от жестокото ми предположение.

— Не, за бога. Както ти казах, всичко е демократично. Ако искаш, умираш. Просто трябва да го искаш достатъчно дълго време и то става. Смъртта не е въпрос на случайност или мрачна неизбежност като първия път. Тук държим на свободната воля, както може би си забелязал.

Не бях сигурен, че мога да смеля всичко. Трябваше да си тръгна и да помисля.

— Ами моите проблеми с голфа и безпокойството? И други ли реагират така?

— О, да. Например хората често искат времето да е лошо или просто да им се случи нещо неприятно. Липсват им проблемите. Някои искат да ги боли.

— Моля?

— Точно така. Е, и ти онзи ден се оплакваше, че не се изморяваш толкова, че „да ти иде да умреш“. Интересен израз. Да, хората искат болка, не е чак толкова странно. Някои молят за операции, и то не козметични, а истински.

— И правят ли им ги?

— Само ако наистина настояват. Опитваме се да им намекнем, че желанието за операция всъщност е признак на нещо друго. Обикновено се съгласяват с нас.

— И какъв процент от хората избират да умрат?

Тя ме погледна в очите, сякаш се опитваше да ме успокои.

— Сто процента, разбира се. Е, след хиляди години старо време, естествено. Но рано или късно всички искат да умрат.

— Значи пак е като първия път? Накрая винаги умираш?

— Да, но не забравяй, че тук животът е много по-хубав. Хората умират, когато решат, че са се наживели, а не преди това. Вторият път е по-смислено, защото сам си го пожелал. Както казах, тук се вслушваме в желанията на хората.

Не че я обвинявах. Не съм такъв човек. Просто исках да разбера как работи системата.

— Значи… дори вярващите, които идват, за да славят Бог вечно… дори и те гушват букетчето след неколкостотин… няколко хиляди години?

— Да. Както казах, има още няколко живи едемчани, но непрекъснато намаляват.

— Какъв тип хора първи молят да умрат?

— „Молят“ не е точната дума. Достатъчно е само да го искаш. Тук няма грешки. Ако наистина желаеш, ще умреш. Това е принципът.

— Значи?

— Значи така. Съжалявам, но — да отговоря на въпроса ти — хората, които първи пожелават да умрат, приличат на теб. Онези, които искат секс, бира, наркотици, бързи коли и така нататък. Отначало не могат да повярват на късмета си, а после, няколко века по-късно, не могат да повярват на лошия си късмет. Разбират, че просто са такива. Осъдени са да бъдат себе си. Хилядолетие след хилядолетие. Те умират най-рано.

— Не вземам наркотици — заявих твърдо аз. Бях малко ядосан. — И имам само седем коли. Тук това не е много. Дори не ги карам бързо.

— Разбира се, че не. Става въпрос за общите категории на щастието, нали разбираш.

— А кои издържат най-дълго?

— Ами някои едемчани бяха упорити клиенти. Вярата им ги крепеше с векове. В днешно време… да, адвокатите издържат доста време. Обичат да преравят старите си дела, а после делата на всички останали. Това може да продължи вечно. Образно казано — побърза да добави тя. — Учените също издържат много дълго. Те обичат да седнат и да изчетат всички книги на света. После обичат да спорят за тях. Някои от тези спорове — Маргарет вдигна очи — продължават с хилядолетия. Явно ги карат да се чувстват млади.

— Ами хората, които пишат книгите?

— О, те не издържат и наполовина колкото читателите си. Същото е при художниците и композиторите. Някак си разбират кога са дали най-доброто от себе си и после сякаш угасват.

Би трябвало да съм потиснат, но не бях.

— Не трябва ли да се чувствам потиснат?

— Разбира се, че не. Ти си тук, за да се забавляваш. Имаш всичко, което искаш.

— Да, сигурно е така. Може би не мога да свикна с мисълта, че някой ден ще поискам да умра.

— Само почакай — каза тя с нетърпелив, но приятелски тон. — Само почакай.

— Последен въпрос. — Виждах как си играе с моливите си и ги подрежда в права линия. — Какви всъщност сте вие?

— Ние ли? Ами страшно много приличаме на вас. Всъщност бихме могли да бъдем едни от вас. А може би сме.

— Ако може, пак ще дойда да си поговорим.

През следващите няколко века — може и повече да е било, спрях да броя по старото време — аз работих сериозно върху голфа. Не след дълго всеки път завършвах играта на осемнайсетия удар и моят кади започна да се удивлява по навик. Зарязах голфа и подхванах тениса. Скоро победих всички звезди на сгур, трева, глина, дърво, бетон, мокет — каквато настилка си изберяха. Отказах се от тениса. Играх за „Лестър Сити“ на финала за Световната купа и си тръгнах с медал (третият ми гол, силен шут от десет метра, реши мача). Размазах Роки Марчано на четвъртия рунд в Медисън Скуеър Гардън (и малко го носих през последните един-два рунда); сведох световния рекорд по маратон до 28 минути, спечелих световната купа по стрелички. След известно време започнах да смятам олимпийските златни медали за дребни монети. Зарязах спорта.

Пазарувах здраво. Ядох повече животни, отколкото е имало на Ноевия ковчег. Опитах всички съществуващи бири и няколко несъществуващи, станах ценител на вина и дегустирах най-хубавите реколти; много бързо се свършиха. Запознах се с куп знаменитости. Спах с адски много жени по адски много начини, но и жените, и начините имат край. Не ме разбирайте погрешно: не се оплаквам. Беше страхотно. Искам да кажа, че знаех защо го правя. Търсех изход.

Започнах да комбинирам удоволствията и да спя с известни хора (не, няма да ви кажа с кои — те ме помолиха да бъда дискретен). Спомних си какво беше казала Маргарет и се опитах — е, за няколко века — да споря с други хора, които бяха чели същите книги като мен. Само че това ми се видя доста суховато, поне в сравнение с истинския живот, та не си заслужаваше да продължавам. Дори отидох при онези, които пееха и се молеха в църквата, но това не беше в мой стил. Направих го само защото исках да опитам от всичко, преди да проведа последния си разговор с Маргарет. Тя изобщо не се беше променила за няколкото хилядолетия от първата ни среща. От друга страна, и аз си бях същият.

— Хрумна ми нещо — казах аз. За толкова време все ще ти дойде някаква идея, нали така? — След като в рая можеш да получиш каквото си искаш, защо да не пожелаеш да бъдеш някой, на когото вечността няма да му омръзне? — Облегнах се назад с известно самодоволство. За моя изненада тя кимна почти окуражително.

— Защо не пробваш? — каза тя. — Мога да ти уредя трансфера.

— Но?… — попитах аз, защото знаех, че ще има и „но“.

— Ще ти уредя трансфера — повтори тя. — Проста формалност.

— Първо ми кажи къде е уловката. — Не исках да бъда груб. От друга страна, не исках да се мина с няколко хилядолетия.

— Е, някои опитаха — каза Маргарет с откровено съчувствен тон, сякаш не искаше да ме нарани.

— И какъв е проблемът? Къде е уловката?

— Ами, изглежда, има логическо затруднение. Не можеш да станеш някой друг, без да престанеш да бъдеш самия себе си. Никой не може да понесе това. Поне нашите данни са такива — добави тя едва ли не с намек, че аз може да съм първият, който ще реши този проблем. — Един човек — сигурно е обичал спорта като теб — каза, че е все едно да се превърнеш от спринтьор в перпетуум-мобиле. След известно време просто ти се приисква отново да тичаш. Разбираш ли?

Кимнах.

— Значи всички, които са опитали, са помолили за обратен трансфер?

— Да.

— И после всички са поискали да умрат?

— Точно така. И то доста скоро. Може да са останали няколко от тях. Ако искаш, ще ги потърся, за да ги разпиташ.

— Вярвам ти. Знаех си, че в идеята ми има някакъв недостатък.

— Съжалявам.

— Не, моля те, не се извинявай. — Определено не можех да се оплача от отношението. Всички бяха честни с мен от самото начало. Поех си дълбоко дъх. — Струва ми се, че раят е много добра идея, бих казал просто перфектна, но не е за нас. Не и такива, каквито сме.

— Не искам да влияя на заключенията ти — отвърна тя, — но разбирам твоята гледна точка.

— Защо тогава е всичко това? Защо съществува раят? Защо мечтаем за рай?

Тя не искаше да ми отговаря; може би не беше професионално. Аз обаче настоях.

— Моля те, дай ми някакво обяснение.

— Може би имате нужда от тези мечти — предположи тя. — Защото не можете да живеете без тях. В това няма нищо срамно. Звучи ми съвсем естествено. Макар че ако знаехте какво е раят, може би не бихте го искали.

— А, не съм много сигурен. — Всичко беше много приятно: пазаруването, голфът, сексът, срещите със знаменитости, липсата на угризения, животът.

— След време май е все едно дали винаги ще получаваш каквото искаш, или никога няма да го получиш.

На другия ден, в чест на доброто старо време, играх голф. Изобщо не бях загубил форма: осемнайсет дупки, осемнайсет удара. После ядох закуска на обяд и закуска на вечеря. Гледах видеокасетата с победата на „Лестър Сити“ с 5:4 на финала за националната купа, макар че не е същото, като знаеш резултата. Изпих чаша горещ шоколад с Бригита, която дойде да ме види; по-късно се любих, макар и само с една жена. След това въздъхнах и се обърнах на другата страна, като знаех, че на другата сутрин ще взема решение.

Сънувах, че съм се събудил. Това е най-старият сън на света и аз току-що го сънувах.