История на света в 10½ глави

I

Аз бях нормален осемнайсетгодишен младеж: задръстен, притеснителен, неопитен и заядлив, интензивно образован, грубоват в общуването, емоционално изригващ. Но поне всички останали осемнайсетгодишни младежи, които познавах, бяха такива, затова смятах, че съм нормален. Готвех се да продължа да уча в университет и тъкмо си бях намерил работа като възпитател в частно училище. Изчетената от мен литература ми предсказваше ярки роли — например гувернант в старо каменно имение, където пауните са накацали по тисовия плет, а в запечатаната пещера на отшелника са открити вкаменели кости; или пък като наивно създание в някое ексцентрично частно училище на границата с Уелс, където е пълно с червендалести пияници и прикрити похотливци. Очаквах безгрижни момичета и невъзмутими икономи. Знаете каква е социалната поука: меритократът се заразява със снобизъм.

Реалността се оказа по-близка, в околността. Преподавах един срок в занималнята на частно училище на половин миля от къщи и вместо да прекарвам лениво дните си с чаровни дечица, чиито майки, задължително с капели, се усмихват снизходително, но все пак флиртуват с мен през някой безкраен, осеян с пухчета от топола спортен ден, аз подготвях за изпити сина на местния букмейкър (той ми зае колелото си: аз го строших) и дъщерята на адвоката на предградието. И все пак половин миля е голямо разстояние за онези, които никога не са пътували, а на осемнайсет и най-леките промени в живота на едно момче от средната класа привличат и възбуждат. Към училището вървеше и едно семейство, което живееше в голяма къща. Всичко тук беше различно и следователно по-добро: тежките месингови кранчета, извивката на перилата, истинските картини с маслени бои (и ние си имахме картина с маслени бои, но не чак толкова истинска), библиотеката, която някак си беше нещо повече от една стая книги, мебелите, които бяха достатъчно стари, за да бъдат проядени от дървояди, и небрежното отношение към наследените неща. В коридора висеше ампутираният край на весло, върху който със златни букви бяха изписани имената на осмина колежани, всеки от които бе получил такъв трофей в слънчевите предвоенни дни; тази вещ ми се струваше изключително екзотична. В градината пред къщата имаше противовъздушно скривалище, което у дома би предизвикало срам и би било усърдно замаскирано с вечнозелени растения; тук то пораждаше само шеговита гордост. Семейството подхождаше на къщата. Бащата беше шпионин; майката бе бивша актриса, а синът носеше ризи с висока яка и жилетки с двуредно закопчаване. Има ли смисъл да продължавам? Ако навремето бях чел достатъчно френски романи, щях да знам какво да очаквам; естествено, тук се влюбих за пръв път. Но това е друга история, или поне друга глава.

Училището беше основано от дядото, който още живееше тук. Макар да бе на около осемдесет и пет години, той едва отскоро бе изваден от списъка на преподавателите от някой по-сръчен мой предшественик. От време на време го виждахме да обикаля из къщата в кремавото си ленено сако и колежанската си вратовръзка — той би държал да знаете, че е завършил в Кеймбридж, „Гонвил и Каюс“, — и каскет (у дома каскетът беше нещо обикновено; тук той изглеждаше помпозно и вероятно означаваше, че някога си ходил на лов с хрътки). Старецът все търсеше „своя клас“, но никога не го намираше и говореше за „лабораторията“, която не беше нищо повече от задна кухня с газов котлон и течаща вода. През топлите следобеди той седеше пред входната врата с преносим радиоапарат „Робъртс“ (както научих, изцяло дървената конструкция давала по-добро качество на звука от онези пластмасови или метални апарати, на които се възхищавах) и слушаше коментарите на мачове по крикет. Казваше се Лорънс Бийсли.

Като изключим прадядо ми, той беше най-старият човек, когото бях виждал. Възрастта и общественото му положение събуждаха у мен обичайната смесица от страхопочитание и наглост. Старческата му разпуснатост — отдавнашните лекета по дрехите, висящата от брадичката му белезникава като белтък слюнка — събуждаха у мен младежки гняв срещу живота и неговото неизбежно западане; чувство, което плавно прерасна в омраза към човека, изпаднал в това състояние. Дъщеря му го хранеше с детски консерви, което отново потвърждаваше за мен мрачната ирония на съществуването и показваше колко достоен за презрение е този старец. Аз му съобщавах измислени резултати от крикет. „84 при 2, мистър Бийсли“ подвиквах аз, докато той дремеше на слънцето под високата глициния. „Уест Индис 790 при обявени три“ — настоявах аз, докато му носех подноса с детското пюре. Съобщавах му резултати от мачове, които никога не бяха играни, измислени резултати, невъзможни резултати. Той кимваше в отговор и аз се измъквах, като се кисках на дребната си жестокост, доволен от факта, че не съм такова добро момче, за каквото ме мислеше той.

Петдесет и три години преди да се запознаем, Лорънс Бийсли пътувал втора класа на борда на „Титаник“. Бил на трийсет и пет, наскоро бил изоставил работата си като директор на научната секция в Дълуич Колидж и прекосявал Атлантика — поне според по-късните семейни легенди, — за да ухажва без особен ентусиазъм някаква американка с наследство. Когато „Титаник“ се ударил в айсберг, Бийсли избягал с полупразната спасителна лодка 13 и бил прибран от „Карпатия“. Сред сувенирите в стаята на този осемдесетгодишен ветеран имаше одеяло, на което бе избродирано името на кораба спасител. По-скептичните членове на семейството му твърдяха, че буквите са се появили върху одеялото доста след 1912-а. Освен това те се забавляваха да обсъждат дали дядо им не е избягал от „Титаник“ в женски дрехи. Нима името на Бийсли не беше изпуснато от първоначалната версия на списъка със спасените, но затова пък включено сред удавниците в официалното съобщение за броя на загиналите? Нима не беше твърде вероятно този фалшив труп и мистериозен оцелял да се е крил зад рокля и тънък гласец, докато не стигнал благополучно Ню Йорк, където набързо изоставил маскировката си в тоалетната на някой подлез?

Аз с удоволствие подкрепях тази теория, защото тя потвърждаваше моята представа за света. През есента на същата година щях да закрепя на огледалото в стаята си листче със следните думи: „Животът е измама и всичко го показва; така си предполагах, така се и оказва.“ Случаят Бийсли потвърждаваше това; героят от „Титаник“ беше фалшификатор на одеяла и травестит узурпатор; колко справедливо бе следователно от моя страна да му казвам измислени резултати от крикет. Ако погледнем нещата в по-едър план, теоретиците твърдят, че животът се свежда до оцеляване на най-способните: нима хипотезата Бийсли не доказваше, че „най-способните“ са само най-хитрите? Героите, истинските рицари, тези с най-добрите гени, дори капитанът (най-вече капитанът!) са потънали достойно заедно с кораба, докато страхливците, паникьорите и измамниците са намерили начин да се промъкнат в спасителна лодка. Нима това не доказваше, че човешките гени непрестанно се влошават и лошата кръв изтласква добрата?

Лорънс Бийсли не споменаваше нищо за женски дрехи в книгата си „Загубата на «Титаник»“. Настанен в бостънски клуб от американското си издателство „Хотън Мифлин“, той бе написал разказа си за шест седмици; книгата излязла има-няма три месеца след описаното в нея корабокрушение и после била преиздавана периодично. Тя бе направила Бийсли един от най-известните оцелели корабокрушенци от „Титаник“ и през следващите петдесет години — почти до времето, когато аз се запознах с него — той бе редовно търсен за консултации от морски историци, киносценаристи, журналисти, колекционери на сувенири, досадници, автори на конспиративни теории и отегчителни адвокати. Когато други кораби биваха потопени от айсберги, в дома му звъняха журналисти, които го караха да си представи съдбата на жертвите.

Около четирийсет години след избавлението си той бил нает като консултант на филма „Незабравимата нощ“, сниман в Пайнуд. Голяма част от снимките били правени нощем с умалена версия на кораба, готов да потъне в море от надиплено черно кадифе. Бийсли наблюдавал действието заедно с дъщеря си няколко вечери поред, така че следващите редове се основават на нейния разказ. Бийсли, естествено, бил заинтригуван от възродения и отново килнат „Титаник“. Всъщност той много държал да бъде сред статистите, които се тълпели отчаяно до парапета при потъването на кораба — може да се каже, че горял от нетърпение да преживее наужким алтернативна версия на историята. Режисьорът на филма обаче също така упорито отказвал да снима този консултант, който не притежавал необходимата карта от актьорския съюз. Бийсли, който умеел да се справя с кризисни ситуации, фалшифицирал пропуска, за да си осигури достъп до ерзаца „Титаник“, облякъл се в костюм от началото на века (дали ехото може да докаже истинността на повтаряното от него?) и се наредил между статистите. Прожекторите били включени и струпаните до парапета пътници започнали да се вайкат за предстоящата си смърт в надипленото черно кадифе. Едва в последния момент, когато камерите били готови да снимат, режисьорът забелязал, че Бийсли е успял да се промъкне до парапета на кораба; като взел високоговорителя си, той наредил на аматьора измамник да бъде така добър да слезе от борда. И така за втори път в живота си Лорънс Бийсли напуснал „Титаник“ малко преди той да потъне.

Като интензивно образован осемнайсетгодишен младеж аз бях запознат с допълнението на Маркс към теорията на Хегел; историята се повтаря, първия път като трагедия, втория път като фарс. Тогава видях и илюстрацията на този процес. Години по-късно още не съм виждал по-добра.

II

Какво всъщност е правел Йона в корема на кита? Тази история се изплъзва като риба, както и може да се очаква.

Всичко започнало, когато Господ Бог заръчал на Йона да иде да плаши с гнева Му жителите на Ниневия — един град, който въпреки Божия навик да унищожава греховните градове все още — необяснимо и упорито — тънел в грях. Йона, който не харесал задачата по неуточнени причини, може би свързани със страха да не би гуляещите ниневчани да го убият с камъни, избягал. В Йопия се качил на кораб, заминаващ към най-далечната точка на познатия по него време свят: Тарсис в Испания. Разбира се, той не си бил дал сметка, че Господ знае точно къде се намира, да не говорим, че упражнявал оперативен контрол върху ветровете и водите на Източното Средиземноморие. Когато се развихрила невиждана буря, суеверните моряци хвърлили жребий, за да узнаят кой е причината за тази беда, и късата сламка, счупената плочка от домино или дамата пика била изтеглена от Йона. Незабавно го метнали през борда и също тъй незабавно той бил погълнат от огромна риба, или по-точно от кита, който Бог насочил към него специално с тази цел.

Три дни и три нощи се молил Йона в корема на кита и тъй убедително обещавал занапред да се подчинява, че Бог наредил на рибата да повърне разкаялия се. Естествено, при следващата поръчка за Ниневия Йона направил каквото се искало от него. Отишъл и заплашил греховния град с унищожение, каквото било постигнало всички греховни градове по Източното Средиземноморие. Тогава гуляещите ниневчани се разкаяли, също като самия Йона в корема на кита; при което Бог решил все пак да пощади града. Йона, който бил преживял толкова много, за да предаде новината за унищожението, естествено, ужасно възнегодувал, че въпреки добре известния си навик да разрушава градове Бог в крайна сметка е променил мнението си. На всичко отгоре Бог, който обичал да показва кой командва, разиграл на своя подчинен притча. Първо накарал от земята да поникне растение, което да пази Йона от слънцето (под „растение“ трябва по-конкретно да разбираме нещо като рицин или Palma Christi с бързия й растеж и широките й листа), а после само с махване на копринена кърпичка изпратил червей, за да подгризе въпросното растение и да остави Йона да се пържи на жегата. Бог разяснил така разиграното театро по следния начин: тебе ти е жал за растението, дето те изостави, нали? Затова и аз ще пожаля Ниневия.

Е, не е кой знае каква история. Както и в по-голямата част от Стария завет, в нея потискащо липсва свободна воля, а дори и илюзията за такава. Бог държи всички карти и печели всички ръце. Не се знае само как ще ги разиграе този път — дали ще започне с двойка коз и ще стигне до асото, дали ще почне с асото и ще слезе до двойката, или ще ги размеси. И тъй както параноичните шизофреници винаги са непредсказуеми, този елемент придава някакъв тласък на разказа. Но какво да правим с това растение? Като логически аргумент то не е много убедително: всеки може да види, че има огромна разлика между едно рициново насаждение и град с 12 000 души. Освен ако работата не е тъкмо там и Богът на Източното Средиземноморие не цени създанията си по-малко от едно маслодайно храстче.

Ако разглеждаме Бог не като главен герой, упражняващ морален тормоз, а като автор на тази история, трябва да му отнемем точки за сюжет, мотивация, напрежение и изграждане на характерите. И все пак в това банално и доста отблъскващо нравоучително съчинение има един изключителен мелодраматичен щрих — онази работа с кита. Технически погледнато, китовата страна на нещата съвсем не е добре изградена; животното е също такава пионка като Йона; неговата чудотворна поява тъкмо когато моряците изхвърлят Йона през борда, намирисва много на deus ex machina; и на всичкото отгоре „голямата риба“ изпада от разказа веднага след като е изпълнила наративната си функция. Дори растението е описано по-добре от горкия кит, който не е нищо повече от плаваща килия, където Йона прекарва три дни на покаяние за неуважението си към съда. Бог побутва с пръст плувналия в мас пандиз като дете адмиралче, което мести флотата си по морски карти.

И все пак, въпреки всичко китът обира овациите. Ние забравяме алегоричната поука от историята (как Вавилон поглъща непокорния Израил), не се интересуваме особено дали Ниневия е пощадена, или не, нито пък какво се е случило с повърнатия пророк, но определено помним кита. Джото го изобразява как дъвче бедрата на Йона, като от устата му стърчат само коленете и бясно мятащите се ходила. Брьогел, Микеланджело, Кореджо, Рубенс и Дали също така илюстрират историята. В Гуда има един стъклопис, на който Йона пристъпя от устата на рибата, сякаш слиза от челюстите на ферибот. Йона (рисуван както като мускулест фавн, така и като брадат старец) се радва на иконография, на чийто престиж и разнообразие Ной определено би завидял.

Какво толкова ни омагьосва в приключението на Йона? Дали моментът на поглъщането, дали люшкането между опасност и спасение, когато си представяме как самите ние по чудо избягваме опасността от удавяне само за да бъдем изядени живи? Дали трите дена и трите нощи в корема на кита, представата за затваряне, задушаване, усещането, че си жив погребан? (Веднъж, когато се возех на нощния влак от Лондон до Париж, аз се оказах в заключеното купе на заключен вагон в заключения трюм на ферибота под водната повърхност; тогава не се сетих за Йона, но може би моят кошмар е приличал на неговия. А дали пък не става въпрос за по-класически вид страх: навярно представата за пулсиращия стомах събужда ужаса от насилственото връщане в утробата?) дали пък най-въздействащ не е третият елемент в тази история, освобождението, доказателството, че има спасение и справедливост след чистилището на затвора? Също като Йона ние се лашкаме по бурното море на живота, преживяваме привидна смърт и сигурно погребване, но после получаваме заслепително възкресение, когато вратите на ферибота се отворят и ние се връщаме към светлината и отново познаваме Божията любов. Това ли е причината този мит вечно да изплува в паметта ни?

Може би; а може би съвсем не. Когато излезе филмът „Челюсти“, мнозина се опитваха да обяснят въздействието му върху зрителите. Навярно филмът засягаше някаква първична метафора, някакъв архетипен сън, познат по целия свят? Или пък използваше сблъсъка на водната стихия със земята и така будеше безпокойството ни от идеята за амфибианизма? Дали пък не ставаше въпрос за факта, че преди милиони години нашите хрилести предшественици са изпълзели от водата и оттогава ние непрестанно сме парализирани от мисълта за връщането си в нея? Английският романист Кингсли Еймис стига до следното заключение по повод филма и възможните му интерпретации: „Става въпрос за страха да не те излапа някоя адски голяма акула.“

В крайна сметка тук се крие въздействието, което все още ни оказва историята за Йона и кита: страхът да не те погълне някое голямо животно, страхът да не те схрускат, сдъвчат, преглътнат и полеят с глътка солена вода и стадо аншоа за десерт; страхът от ослепяване, тъмнина, задушаване, удавяне, потапяне в китова мас; страхът, че ще те лишат от сетива, което, както знаем, подлудява хората; страхът, че ще умреш. Ние реагираме също толкова живо като всяко друго боящо се от смъртта поколение, след като някой садистичен моряк е измислил тази история, за да сплаши новия юнга.

Разбира се, ние си даваме сметка, че този разказ не може да се базира на истина. Ние сме образовани хора и умеем да различим мита от действителността. Да, човек може да бъде погълнат от кит, признаваме ние, но попаднал в стомаха, не би могъл да оцелее. Като начало ще се удави, а ако не се удави, ще се задуши; а най-вероятно ще умре от сърдечен удар, когато огромната паст зейне пред него. Не, невъзможно е човек да оцелее в търбуха на кита. Знаем каква е разликата между мит и реалност. Ние сме образовани хора.

На 25 август 1891 г. Джеймс Бартли, трийсет и пет годишен моряк от кораба „Източна звезда“, бил погълнат от кашалот близо до Фолкландските острови:

„Помня всичко много добре от мига, в който паднах от кораба и усетих как краката ми се удрят в нещо меко. Погледнах нагоре и видях как един едроребрен свод в бледорозово и бяло се спуска над мен; в следващия миг почувствах, че ме отнасят надолу с краката напред и разбрах, че ме поглъща кит. Той ме всмукваше все по-навътре и по-навътре; една стена от плът ме обви от всички страни, но притискането не беше болезнено, а месото поддаваше като мека гума при най-лекото ми движение.

Изведнъж се оказах в нещо като чувал, много по-голям от тялото ми, но абсолютно тъмен. Опипах наоколо и ръцете ми намериха няколко риби, някои от които, изглежда, бяха още живи, тъй като се въртяха из пръстите ми и се изплъзваха обратно към краката ми. Скоро почувствах силно главоболие, а дишането ми ставаше все по-трудно и по-трудно. Освен това стана ужасно горещо; топлината ме поглъщаше, като непрекъснато се усилваше. Очите ми станаха на въглени; бях убеден, че съм осъден да загина в търбуха на кита. Това ме измъчваше непоносимо, а страшната тишина в този ужасен затвор ме потискаше. Опитвах се да се изправя, да движа ръцете и краката си, да извикам. Всяко действие беше станало невъзможно, но мисълта ми беше странно ясна; и напълно разбирайки жестоката си участ, най-накрая изгубих съзнание.“

По-късно кашалотът бил убит и издърпан до „Източна звезда“, чийто екипаж, без да знае колко близо е изгубеният им другар, прекарал остатъка от деня и част от нощта в дране на плячката. На другата сутрин закачили стомаха на една кука и го издърпали на палубата. Отвътре сякаш се долавяло леко, спазматично движение. Моряците, които очаквали някоя едра риба или може би акула, разпорили стомаха и открили Джеймс Бартли. Той бил в безсъзнание; лицето, шията и ръцете му били избелени от стомашните сокове, но още бил жив. Две седмици бил в дерилиум, а после започнал да се възстановява. След време си възвърнал здравето, само дето киселините били премахнали пигментите от непокритата част на кожата му. Той останал албинос до смъртта си.

Мосю дьо Парвил, научен редактор на „Journal des Débats“, разгледал случая през 1914 г. и заключил, че разказите на капитана и екипажа са „правдоподобни“. Съвременните учени обаче твърдят, че Бартли не би могъл да оцелее повече от няколко минути в корема на кита, какво остава да чака половин ден нищо неподозиращите моряци от кораба-майка да освободят този съвременен Йона. Но дали да вярваме на днешните учени, никой от които не е бил в търбуха на някой кит? Сигурно бихме могли да направим компромис с професионалния скептицизъм, като предположим съществуването на въздушни джобове (дали китовете страдат от газове като всички останали?) или стомашни сокове, чиято ефикасност е влошена вследствие на някаква китова болест.

Ако пък сте учен или ви глождят стомашни съмнения, погледнете на въпроса от този ъгъл. Много хора (между които и аз) вярват в мита за Бартли, също както милиони са вярвали в мита за Йона. Макар да ви се струва фалшива, историята е била преразказана, нагласена, осъвременена; тя е стигнала по-близо до нас. По въпроса за Йона четете Бартли. А един ден ще има случай, на който дори вие ще повярвате — някакъв моряк ще попадне в устата на кит и ще излезе жив от стомаха му; може би не след половин ден, може би само след половин час. И тогава хората ще повярват в мита за Бартли, породен от мита за Йона. Важното е това, че митът не ни връща към някакво първоначално събитие, поукрасено от колективната памет, а сочи към нещо, което още не се е случило, но трябва да се случи. Митът ще се превърне в действителност, колкото и да не ни се вярва.

III

В осем вечерта в събота, 13 май 1939 г., лайнерът „Сейнт Луис“ напуснал своето пристанище в Хамбург. Той бил туристически кораб и повечето от 937-те пасажери, записали се за неговото трансатлантическо пътешествие, носели визи, в които се твърдяло, че са „туристи, пътуващи за удоволствие“. Тези думи обаче били твърде далеч от истината, както и целта на пътуването им била да избягат по-далеч от родината. Почти всички били евреи, бегълци от нацистка държава, която възнамерявала да ги лиши от собствеността им, да ги транспортира и изтреби. Всъщност много от тях вече били лишени от собственост, тъй като на емигрантите от Германия не се разрешавало да вземат със себе си повече от десет райхсмарки. Тази наложена бедност ги правела по-лесна мишена за пропагандата: ако заминели само с разрешената сума, те били описвани като дрипави Untermenschen, които се разбягват като плъхове; а ако успеели да надхитрят системата, ставали икономически престъпници, които бягат с крадени пари. Всичко това било нормално.

„Сейнт Луис“ плавал под флаг с пречупен кръст, което било нормално; екипажът му включвал половин дузина агенти на Гестапо, което също било нормално. Параходната компания била инструктирала капитана да дава по-евтино месо на това пътуване, да махне луксозните стоки от магазините и безплатните пощенски картички от общите помещения; капитанът обаче гледал да заобикаля подобни заповеди и бил обявил, че това пътуване трябва да прилича на другите курсове на „Сейнт Луис“ и да бъде колкото се може по-нормално. Затова, когато евреите дошли на борда от земята, където били презирани, систематично унижавани и затваряни, те открили, че макар по закон корабът да е част от Германия, въпреки свастиката на знамето и големите портрети на Хитлер в общите помещения германците тук са любезни, внимателни и дори изпълнителни. Това било ненормално.

Никой от тези евреи, половината от които жени и деца, нямал намерение да се връща в Германия в близкото бъдеще. Въпреки това в съответствие с правилника на параходната компания те били задължени да си купят билети за отиване и връщане. Казали им, че тези пари трябва да покрият „непредвидени случайности“. Когато бегълците слезели в Хавана, линията „Хамбург-Америка“ щяла да им издаде фактура за неизползваната част от билета. Самите пари отивали в специална сметка в Германия: ако някога се върнели там, евреите можели да ги получат обратно. Дори и онези, които били освободени от концентрационни лагери при строгото условие да напуснат веднага фатерланда, били задължени да платят двойната сума.

Заедно с билетите си бегълците били купили разрешителни за слизане от кубинския директор на имиграционните служби, който бил дал лична гаранция, че няма да срещнат трудности при влизането в неговата страна. Тъкмо той ги бил определил като „туристи, пътуващи за удоволствие“; по време на плаването някои пасажери, особено младите, успели да осъществят забележителния преход от презрени Untermenschen към търсещи удоволствие туристи. Може би бягството им от Германия им се е струвало също тъй чудотворно като спасението на Йона от кита. Всеки ден имало храна, пиене и танци. Въпреки предупреждението на Гестапо към екипажа относно престъпването на Закона за защита на немската кръв и чест по време на пътуването сексуалните отношения продължили нормално. Към края на прекосяването на Атлантика бил проведен традиционният карнавал. Оркестърът свирел Глен Милър; евреите се били облекли като пирати, моряци и хавайски танцьорки. Някои по-отворени момичета се появили като ханъми от харем, покрити с фереджета от чаршафи — трансформация, която по-религиозните пасажери сметнали за неприлична.

В събота, 27 май, „Сейнт Луис“ акостирал в пристанище Хавана. В четири сутринта звъннал сигналът за сбор; а половин час по-късно ударил гонгът за закуска. До лайнера се приближили лодки, в някои от които имало продавачи на банани и кокосови орехи, а в други — приятели и роднини, които крещели имената на пасажерите. Корабът плавал под карантина, което било нормално. Капитанът трябвало да удостовери пред властите на пристанище Хавана, че никой на борда не е „идиот, умопобъркан или болен от неприятна за околните или заразна болест“. Когато с това било приключено, имиграционните офицери започнали да преглеждат документите на пасажерите и да им казват къде точно на кея могат да намерят багажа си. Първите петдесет бегълци се били събрали до стълбата и чакали лодката, която трябвало да ги отведе до сушата.

Имиграцията, също като емиграцията, е процес, в който парите са не по-малко важни от законовите принципи, а често и далеч по-сигурни от тях. Парите доказват на страната приемник (или в дадения случай на транзитната страна), че новопристигналите няма да бъдат бреме за държавата. Освен това парите могат да подкупят служителите, които трябва да вземат това решение. Кубинският директор на имиграционните служби бил спечелил много пари от предишните кораби с евреи; президентът на Куба не успял да измъкне толкова. Затова на 6-ти май президентът издал указ, с който се отменяла валидността на туристическата виза, ако истинската цел на пътуването е имиграция. Отнасял ли се този указ за пътниците на борда на „Сейнт Луис“, или не? Корабът бил отплавал от Хамбург след прокарването на закона, но, от друга страна, разрешителните за слизане били издадени по-рано. Това бил въпрос, който изисквал много аргументи и пари. Номерът на президентския указ бил 937, а както може би са забелязали суеверните, толкова били и пътниците на борда на „Сейнт Луис“.

Получило се забавяне. На деветнайсет кубинци и испанци било разрешено да слязат, както и на трима пасажери с редовни визи; оставащите около 900 евреи чакали новините за преговорите, които включвали кубинския президент, неговия директор на имиграционните служби, корабната компания, местното благотворително дружество, капитана на кораба и един адвокат, долетял от нюйоркския щаб на Комитета за съвместно разпределение. Тези преговори продължили няколко дни. Трябвало да се вземат под внимание фактори като пари, гордост, политически амбиции и общественото мнение в Куба. Капитанът на „Сейнт Луис“, макар да се отнасял с недоверие както към местните политици, така и към собствената си компания, бил убеден поне в едно: че ако Куба се окажела недостъпна, Съединените щати, за които повечето от неговите пасажери имали визи, сигурно щели да ги приемат по-рано от обещаното.

Някои от така изоставените пътници били по-малко уверени и се разстройвали от несигурността, забавянето и жегата. Били чакали толкова дълго, за да стигнат до безопасно място, а сега били толкова близо до него. Приятели и роднини продължавали да обикалят лайнера в малки лодки; един фокстериер, изпратен по-рано от Германия, бил носен всеки ден и показван към палубата и собствениците си. Сформирал се пътнически комитет, на който корабната компания предоставила възможност за телеграфиране; молби за ходатайство били отправени към влиятелни личности, включително и към съпругата на кубинския президент. В това време двама пасажери направили опит за самоубийство, единият с инжекция и приспивателни, а другият — като си прерязал вените и скочил в морето; и двамата оцелели. След това, за да се предотвратят по-нататъшни опити, имало нощни патрули; спасителните лодки били винаги готови, а корабът бил осветен от прожектори. Тези мерки напомняли на някои от евреите за концентрационните лагери, които току-що били напуснали.

„Сейнт Луис“ нямало да отплава от Хавана празен, след като остави своите 937 пътници; 250 души били купили билети за обратния курс към Лисабон. Едно от предложенията било да бъдат пуснати поне 250 евреи, за да се освободи място за новите пътници. Как обаче да избереш онези 250, на които да бъде позволено да слязат от Ковчега? Кой да раздели чистите от нечистите? Или да се хвърля жребий?

Случаят „Сейнт Луис“ не бил някакъв потулен, местен въпрос. Пътуването било следено от германската, британската и американската преса. „Der Stürmer“ отбелязал, че ако евреите решат да поемат обратно към Германия, трябва да бъдат настанени в Дахау и Бухенвалд. Междувременно в пристанище Хавана американски репортери успели да се качат на борда на онова, което те може би прибързано кръстили „корабът, който посрами света“. Тази публичност определено не помогнала на пътниците. Ако срамът принадлежал на целия свят, защо една конкретна страна, която вече била приела много еврейски бегълци, трябвало да го поема толкова често? Светът явно не чувствал срама си достатъчно силно, за да бръкне в портфейла си. Кубинското правителство съответно гласувало да откаже влизане на имигрантите и наредило на „Сейнт Луис“ да напусне териториалните води на острова. Това, както добавил президентът, не означавало, че преговорите са приключили, а само, че той няма да разглежда по-нататъшни предложения, докато корабът не напусне пристанището.

Колко струват бегълците? Зависи колко отчаяни са те, колко са богати закрилниците им и колко алчни са домакините. В света на визите и паниката продавачът владее положението. Цените са произволни, спекулативни и непрекъснато се променят. Адвокатът от Комитета за съвместно разпределение направил първоначално предложение за 50 000 долара при благополучното слизане на евреите, но му било отвърнато, че сумата трябва най-малко да се утрои. Но защо да не се утрои повторно? Директорът на имиграционните служби, който вече бил получил по 150 долара на глава за отменените визи, предложил на корабната компания такса от 250 000, за да спомогне за отменянето на указ 937. Специалният посредник на президента, изглежда, смятал, че евреите могат да слязат за един милион долара. Накрая кубинското правителство определило цена от 500 долара за всеки евреин. В тази сума имало известна логика, тъй като толкова трябвало да дадат всички официални емигранти в страната. И така 907-те пасажери на борда, които вече били платили билетите си за отиване и връщане, както и визите си и били оставени с по десет германски марки, щели да струват 453 500 долара.

Когато лайнерът включил двигателите си, група жени хукнали към стълбицата за слизане и били отблъснати с пистолети от кубинската полиция. През шестте си дни в пристанище Хавана „Сейнт Луис“ бил станал туристическа атракция и заминаването му било наблюдавано от около 100 000 души. Капитанът бил получил разрешение от началниците си в Хамбург да отплава за всяко пристанище, което би приело пътниците му. Отначало той плавал бавно във все по-широки кръгове, като чакал да го извикат обратно в Хавана; после се отправил на север за Маями. Когато корабът наближил американския бряг, той бил посрещнат от американски брегови катер. Това гостоприемство обаче се оказало фалшиво; катерът трябвало да предаде на „Сейнт Луис“, че няма право да навлиза в териториалните води на САЩ. Държавният департамент вече бил решил, че щом евреите са върнати от Куба, те няма да бъдат допуснати в Съединените щати. Тук парите не били толкова пряк фактор: високата безработица и постоянната ксенофобия били достатъчни аргументи.

Доминиканската република предложила да приеме бегълците срещу стандартната пазарна цена от 500 долара на глава, но това само повтаряло кубинската тарифа. Венецуела, Еквадор, Чили, Колумбия, Парагвай и Аржентина също били помолени да приемат пътниците; всички отказали сами да трият срама на света. В Маями имиграционният инспектор заявил, че на „Сейнт Луис“ няма да бъде разрешено да акостира в никое американско пристанище.

След като му бил отказан достъп до целия американски континент, лайнерът продължил на север. Хората на борда вече съзнавали, че скоро ще трябва да завият на изток и неизбежно да се отправят обратно към Европа. Тогава, в 4:50 ч. следобед на 4 юни, събота, получили съобщение. Явно президентът на Куба бил дал разрешение евреите да слязат на остров Пайнс — бивша наказателна колония. Капитанът обърнал кораба и отново се отправил на юг. Пасажерите извадили багажа си на палубата. Тази вечер около масата отново се възцарил духът на онази карнавална нощ.

На следващата сутрин, на три часа път от остров Пайнс, корабът получил телеграма. Разрешението за слизане още не било потвърдено. Комитетът на пасажерите, който по време на кризата изпращал телеграми до видни американци с молба за намеса, не можел да реши към кого още да се обърнат. Някой предложил кмета на Сейнт Луис в щата Мисури, като решил, че може би съвпадението на имената ще събуди съчувствие; веднага изпратили телеграма.

Кубинският президент бил поискал по 500 долара на човек плюс допълнителна гаранция, която да покрие храната и спането през транзитния период на остров Пайнс. Американският адвокат бил предложил (според кубинското правителство) общо 443 000 долара, но заявил, че тази сума трябва да покрие не само бегълците от „Сейнт Луис“, но и още 150 евреи на два други кораба. Кубинското правителство не можело да приеме това контрапредложение и оттеглило своето. В отговор адвокатът се съгласил на пълната сума. Правителството на свой ред изразило съжаленията си, че предложението вече е оттеглено и не може да бъде възобновено. „Сейнт Луис“ сменил курса си и повторно потеглил на север.

Когато корабът започнал обратното пътуване към Европа, английското и френското правителство били неофициално запитани дали техните страни биха приели евреите. Британците отвърнали, че биха предпочели да разглеждат този проблем в по-широкия контекст на въпроса за бегълците в Европа, но евентуално биха били склонни да разгледат въпроса за по-нататъшното приемане на евреите в Англия след завръщането им в Германия.

Имало непотвърдени или неосъществими предложения от президента на Хондурас, от един американски филантроп и дори от някаква карантинна станция в зоната на Панамския канал; корабът продължил да плава. Комитетът на пасажерите отправял молби към политически и религиозни водачи из цяла Европа, макар че посланията трябвало вече да бъдат по-кратки, тъй като корабната компания била оттеглила предоставените им безплатни телеграфически услуги. Едно от направените по това време предложения било най-добрите плувци измежду евреите да скачат през борда на определени интервали, като така принуждават кораба да спре и да обърне. Това щяло да забави приближаването му към Европа и да предостави повече време за преговори. Идеята не била приета.

Немското радио обявило, че тъй като никоя страна не се съгласява да приюти евреите от кораба, фатерландът се чувства задължен да ги приеме обратно и да ги настани. Не било трудно да се досетят къде ще бъдат настанени. Нещо повече, щом „Сейнт Луис“ бил принуден да върне товара си от престъпници и пропаднали типове обратно в Хамбург, това доказвало, че привидната загриженост на света е чисто лицемерие. Никой не искал дрипавите евреи и следователно никой нямал право да критикува приема, който фатерландът би оказал на тези мръсни паразити при тяхното завръщане.

Тъкмо по това време група млади евреи се опитали да отвлекат кораба. Те завладели мостика, но били разубедени от капитана. Той от своя страна кроял планове да подпали „Сейнт Луис“ близо до Бийчи Хед, което би задължило нацията, извършваща спасителните операции, да приеме пътниците му. Този отчаян жест като нищо щял да бъде осъществен. Най-накрая, когато мнозина били изгубили надежда и лайнерът наближавал Европа, белгийското правителство обявило, че ще приеме двеста от пътниците. През следващите дни Холандия се съгласила да вземе 194, Англия 350, а Франция 250.

След като пропътувал 10 000 мили, „Сейнт Луис“ акостирал в Антверпен, на 300 мили от отправната си точка. Хуманитарни дейци от четирите страни вече се били срещнали, за да обсъдят разпределението на евреите. Повечето от хората на борда имали право на евентуално влизане в Съединените щати и следователно били получили номер в американската квота. Хуманитарните дейци спорели за пътниците с малки номера, тъй като тези бегълци щели да напуснат страните им най-бързо.

В Антверпен една пронацистка младежка организация разпространила позиви със следния текст: „Ние също искаме да помогнем на евреите. Ако дойдат при нас, те ще получат по едно безплатно въже и по един дълъг пирон.“ Пътниците слезли от кораба. Тези, които били допуснати в Белгия, били качени на влак със заключени врати и заковани прозорци; казали им, че това се прави за тяхната собствена безопасност. Онези, които били приети в Холандия, веднага били изпратени в лагер, обграден с бодлива тел и охраняван от кучета.

На 21 юни, събота, британският контингент от „Сейнт Луис“ хвърлил котва в Саутхамптън. Те пресметнали, че морските им странствания са продължили точно четирийсет дни и четирийсет нощи.

На първи септември започнала Втората световна война и пасажерите от „Сейнт Луис“ споделили съдбата на евреите в Европа. Шансовете им за живот се менели в зависимост от страната, в която били разпределени. Съществуват разногласия относно броя на оцелелите.