История на света в 10½ глави

2. Посетителите

Франклин Хюс се качи на борда час по-рано, за да поднесе, както си му бе редът, сърдечни почитания на онези, които щяха да улесняват работата му през следващите двайсет дни. Сега той се бе облегнал на парапета и наблюдаваше нижещите се по мостчето пасажери, повечето семейни двойки на средна или в напреднала възраст: някои натрапчиво демонстрираха белезите на своята националност, други, по-скромните, засега потайно пазеха в анонимност произхода си. Прегърнал леко, но безусловно своята спътница, Франклин, както всяка друга година, си играеше да отгатва откъде е аудиторията му. Най-лесно се разпознаваха американците — мъжете в пастелното спортно облекло на Новия свят, жените невъзмутимо тресящи телеса. След тях се нареждаха британците — мъжете в саката от туид на Стария свят, които скриваха късите ръкави на ризи в охра или бежово, половинките им жилави и амбицирани да покорят всяка планина, надушат ли из нея древногръцки храм. Имаше две двойки канадци, на чиито хавлиени шапки се открояваше символичният кленов лист; дългокрако шведско семейство, наброяващо четири руси глави; неколцина французи и италианци, които доста си приличаха, но Франклин ги идентифицира още при първото споменаване на „кроасан“ или „макарони“; и шестима японци, които се отклоняваха от стереотипа си поради липсата на извадени фотоапарати и камери. С изключение на няколко по-многобройни семейства, всички послушно се качваха на мостчето по двойки.

— Животните влизаха две по две — изкоментира Франклин. Той беше висок и възпълен мъж на четирийсет и няколко години, със светло златиста коса и зачервено лице, което завистниците отдаваха на пиенето, а великодушните — на прекаленото излагане на слънце; чертите му изглеждаха някак познати, което караше хората да забравят въпроса дали им се струват приятни, или не. Неговата спътница или асистентка, но не и секретарка — тя държеше на това — беше стройно тъмнокосо момиче, издокарано със специално закупен за екскурзията тоалет. Франклин, видимо свикнал да пътува, беше с памучна риза в цвят каки и измачкани джинси. Макар това да не бе типичното облекло, което някои туристи очакваха от един виден гостуващ лектор, то изразяваше точно произхода на внушаваната от него изисканост. Ако беше американски професор, можеше да изкопае някой памучен костюм на синьо-бяло райе; ако беше английски професор, вероятно щеше да облече намачкано ленено сако с цвят на млечен сладолед. Но славата на Франклин (която не беше толкова голяма, колкото си въобразяваше той) се дължеше на телевизията. Беше започнал кариерата си като изразител на чужди мнения — тогава още младеж със сако от рипсено кадифе, разясняващ културата с приветлив и безобиден маниер. След време осъзна, че след като може да говори тези неща, спокойно би могъл и да ги пише. Отначало тези писания се появяваха като „Коментар от Франклин Хюс“, после стана съавтор на сценарии, а голямото му постижение бе, че най-сетне на екрана пишеше: „Автор и водещ Франклин Хюс“. Така и не можеше да се определи в коя точно област са познанията му, но той бродеше без препъване из света на археологията, историята и сравнителната култура. Беше се специализирал в модерните алюзии, които изравяха и съживяваха пред очите на средния зрител такива отмрели теми като похода на Ханибал през Алпите, скритите съкровища на викингите в кралство Нова Англия или дворците на Ирод Велики. „Слоновете на Ханибал са били танковите дивизии на своята епоха“, заявяваше въодушевено той, застанал на фона на чуждестранен пейзаж; или „Това означава толкова пехотинци, колкото може да побере стадион Уембли на финала за Националната купа“; или „Ирод не е бил само тираничен обединител на своята страна, но и покровител на изкуствата. Може би трябва да си го представим като един Мусолини с добър вкус.“

Телевизионната слава на Франклин му донесе втора съпруга, а след няколко години и втори развод. Договорите му с агенцията за културен туризъм „Афродита“ включваха осигуряването на безплатна каюта за неговата асистентка. Екипажът на „Санта Ефемия“ с възхищение установи, че асистентките се сменят при всяко пътуване. Франклин беше щедър към стюардите и харесван от онези, които бяха платили няколко хиляди лири за двайсетте си дни. Той имаше чаровния навик да се отклонява от любимите си теми, и то тъй разпалено, че после млъкваше и се оглеждаше с объркана усмивка, преди да си спомни докъде е стигнал. Много от пасажерите обсъждаха помежду си колко ободряващо е неговото въодушевление в днешните цинични времена и как той наистина съживява пред тях историята на света. Ако ризата му често бе небрежно закопчана, а джинсите му понякога изцапани от коктейл с раци, това само доказваше пленителната му встрастеност в работата. Освен това дрехите му демонстрираха възхитителната демократичност на ерудицията в модерната епоха: явно не бе необходимо да си изперкал професор с колосана яка, за да вникнеш в принципите на древногръцката архитектура.

— Коктейлът за добре дошли е в осем — каза Франклин. — А сега възнамерявам да посветя няколко часа на урока си за утре сутринта.

— Но нали си го повтарял толкова пъти? — Триша плахо се надяваше той да остане на палубата при нея, докато излизат от Венецианския залив.

— Всяка година трябва да е различен. Иначе ще стана банален. — Той я погали леко по ръката и слезе долу. Всъщност уводната му лекция в десет сутринта щеше да е съвсем същата, каквато бе през последните пет години. Единствената разлика, която трябваше да предпази Франклин от изхабяване, беше присъствието на Триша вместо на… вместо на… как се казваше предишното момиче? Но той обичаше да подхранва заблуждението, че работи предварително върху лекциите си, и спокойно можеше да пропусне шанса за пореден път да види отдалечаването на Венеция. Тя и следващата година щеше да си е там, потънала със сантиметър-два, с розовеещи фасади като неговата, но малко по-обелени.

Останала сама на палубата, Триша съзерцава града, докато камбанарията на „Сан Марко“ се смали до размерите на моливче. С Франклин се запознаха преди три месеца, когато той участва в едно предаване, а тя беше младши асистент. Бяха прекарали заедно няколко нощи, но всъщност не много. На съквартирантките си каза, че заминава на екскурзия с приятел от гимназията; ако нещата потръгнели, щяла да им разкрие тайната, но за момента не искала да споделя от суеверие. Франклин Хюс! Досега той наистина беше мил към нея и дори й повери някои дребни задачи, та да не я вземат просто за любовница. Толкова хора в телевизията й се струваха фалшиви — чаровни, но не съвсем почтени. Ала Франклин беше един и същ и пред камерата, и в живота: ведър, забавен, приказлив. Вдъхваше доверие. Телевизионните критици вземаха на подбив облеклото му и щръкналото изпод разкопчаната му риза кичурче, а понякога осмиваха и коментарите му, но това си беше чиста завист и на нея й се щеше да види как би се представил някой от тях на негово място. Най-трудно било — обясни й той, когато за пръв път обядваха заедно — да направиш така, че да изглежда лесно. Другата тайна на успеха в телевизията била да знаеш кога да замълчиш и да оставиш картината да ти върши работата. „Трябва да постигнеш онзи тънък баланс между слово и образ.“ Той тайно се надяваше на върховното признание, което би съдържал надписът „Автор, водещ и продуцент Франклин Хюс“. В мечтите си заснемаше грандиозни кадри от Римския форум, на които самият той обикаля от арката на Септимий Север до светилището на Веста. Единственият му проблем бе къде да разположи камерата.

Първият етап от морското пътешествие, през който прекосиха Адриатическо море, мина нормално. Коктейл за добре дошли, на който екипажът си съставяше мнение за туристите, а те от своя страна внимателно се заобикаляха един друг; уводна лекция на Франклин, в която той изчетка аудиторията си, омаловажавайки телевизионната си слава с признанието, че черпи свежи сили от прекия контакт с истински хора, а не от стъкленото око на камерата, иззад което операторът се провиква: „Косъм на портичката, душа, втори дубъл за мене“ (професионалната терминология щеше да остане неразбрана от повечето му слушатели, което той всъщност и целеше: позволено им бе да се отнасят снобски към телевизията, но не и да смятат, че е поприще за идиоти); втора уводна лекция на Франклин, която също бе необходима за успешната работа. В нея той обясняваше на асистентката си, че най-важното е да прекарат добре. Да, той ще трябва да работи, наистина ще има моменти, когато, волю-неволю, трябва да се усамотява в каютата си със своите записки — но смята най-вече, че трябва да гледат на това пътуване като на триседмично избавление от противния английски климат и телевизията, където всеки ти забива нож в гърба. Триша кимаше в знак на съгласие, макар че като начинаеща още не беше станала свидетелка, камо ли потърпевша на ръгане с ножове. Едно по-обиграно момиче веднага щеше да си помисли, че Франклин иска да каже: „Не очаквай от мен нищо повече от това.“ Триша обаче, бидейки ведра оптимистка, изтълкува думите му по-безобидно: „Да внимаваме да не подхранваме в себе си измамни надежди“, което всъщност Франклин, в интерес на истината, горе-долу имаше предвид. Той се поувличаше няколко пъти годишно, за което от време на време се разкайваше, но, тъй или иначе, редовно се поддаваше на своята влюбчивост. Франклин обаче в никакъв случай не беше безсърдечен и на мига, щом усетеше, че някоя девойка — особено ако е свястно момиче — се нуждае от него повече, отколкото той от нея, изпитваше ужасни страхове. Тази растяща паника обикновено го подтикваше да предложи едно от следните две неща: или момичето да се пренесе в неговия апартамент, или да се изнесе от живота му, макар че той не желаеше искрено нито едното, нито другото. Така че приветственото му слово към Джени или Кейти, или в случая Триша се дължеше по-скоро на благоразумие, отколкото на циничност, макар че ако впоследствие нещата тръгнеха на зле, нищо чудно Джени или Кейти, или в случая Триша да го запомнят като по-пресметлив, отколкото бе на практика.

Същото благоразумие, което настойчиво му нашепваше да не забравя безбройните репортажи за кръвопролития, беше накарало Франклин да си извади ирландски паспорт. Светът вече не беше онова приветливо място, където всичко ти е гарантирано от тъмносиния британски документ, върху който се мъдрят думите „журналист“ и „Би Би Си“. „Държавният секретар на Нейно британско величество — можеше да цитира по памет Франклин — моли и изисква от името на Нейно величество съответните власти да окажат на притежателя необходимото съдействие и закрила.“ Напразни надежди! Днес Франклин пътуваше със зелен ирландски паспорт със златна арфа на корицата, което го караше да се чувства като рекламен агент на бира „Гинес“ всеки път, когато го покажеше. А вътре, в доста правдивото му самоописание, липсваше думата „журналист“. По света имаше страни, които не посрещаха радушно журналистите и смятаха бледоликите, които проявяват интерес към археологическите разкопки, за английски шпиони. Не толкова компрометиращото „писател“ трябваше и да го подтикне да стане такъв. Защо пък да не издаде книга, в която да разработи темите от предаването си; освен това си мислеше и за нещо сериозно, но пикантно като интимна история на света, която можеше да се задържи с месеци в класациите на бестселърите.

„Санта Ефемия“ беше поостарял, но комфортен кораб с вежлив италиански капитан и експедитивен гръцки екипаж. Туристическата агенция „Афродита“ осигуряваше предсказуема клиентела, разнородна по националност, но хомогенна по вкусове. Типът хора, които предпочитаха книгите пред състезателните игри на палубата и слънчевите бани пред дискотеките. Те вървяха по петите на гостуващия лектор, записваха се за повечето допълнителни обиколки и отминаваха с презрение сламените магаренца в сувенирните магазини. Не бяха дошли заради романтиката, макар че едно струнно трио от време на време ги настройваше за старомодни танци. Изреждаха се да седнат на капитанската маса, бяха изобретателни, когато се устройваше маскен бал, и старателно четяха корабния вестник, в който се публикуваше дневният маршрут, поздравления за рождени дни и разни подбрани новини от европейския континент, които нямаше да предизвикат спорове помежду им.

Триша намираше атмосферата за малко летаргична, но това бе добре организирана летаргия. В уводната си лекция, както и в приветственото слово към своята асистентка Франклин бе подчертал, че следващите три седмици имат за цел удоволствието и развлеченията. Той тактично намекна, че хората в класическата античност са имали разнородни интереси и че той в никакъв случай няма да води присъствена книга, където да отбелязва отсъствията с черна точка. Франклин закачливо призна, че имало случаи, когато дори той се отегчавал от поредната коринтска колонада на фона на лазурното небе, макар да го каза с такъв тон, че да остави място за съмнение.

Последните напъни на северната зима останаха зад гърба им и „Санта Ефемия“ с тържествен устрем въведе доволните си пасажери в покоите на средиземноморската пролет. Саката от туид се смениха с ленени, строгите дамски костюми с малко старомодни плажни рокли. Минаха през Коринтския канал през нощта и пред портиците се скупчиха пасажери по нощници и пижами, а по-калените се качиха на палубата и светкавиците на фотоапаратите им забляскаха безрезултатно. От Йонийско море влязоха в Егейско. На Цикладите застудя и се появиха вълни, но това не притесни никого. Слязоха на тузарския Миконос, където един възрастен учител си изкълчи глезена, докато се катереше по руините; после на мраморния Парос и на вулканичния Санторини. На десетия ден стигнаха до Родос. Докато туристите се разхождаха по брега, „Санта Ефемия“ натовари гориво, плодове, месо и още вино. Натовари и няколко нови пътници, макар това да не се разбра до другия ден.

Отправиха се към Крит и в единайсет часа Франклин започна своята лекция за Кносос и минойската цивилизация. Трябваше да внимава все пак, защото публиката му обикновено поназнайваше нещо за Кносос и някои можеха да изкажат собствени теории. Франклин обичаше да му задават въпроси; нямаше нищо против да добавят съмнителна или дори вярна информация към това, което вече е съобщил; той благодареше с изискан поклон и промърморваше „Herr Professor“, с което загатваше, че е по-важно да имаш цялостен поглед върху нещата, но пък който иска, нека си тъпче главата с отвлечени детайли. Наистина обаче не понасяше досадници, които умираха от нетърпение да изпробват любимите си теории върху лектора.

„Извинявайте, мистър Хюс, но това ми напомня за египетския стил.“ „Откъде сме сигурни, че не са го строили египтяните?“ „Наистина ли сте убеден, че Омир е писал… (лек кикот) или пък писала по времето, което е споменато в учебниците?“ „Аз не съм голям специалист по тази епоха, но ми се струва по-логично…“ Винаги имаше поне един такъв, който играеше ролята на объркания, но разсъдлив аматьор; отнасяйки се недоверчиво към общоприетото мнение, той — или тя — смяташе, че историците ти пробутват заблуди и че сложните неща се разбират най-добре с помощта на пламенна интуиция, ненакърнена от фактически познания и изследвания. „Разбирам какво казвате, мистър Хюс, но наистина ще звучи много по-смислено, ако…“ Понякога Франклин искаше да отвърне — макар да не го правеше, — че тези прибързани догадки относно ранните цивилизации доста често се основават на холивудските епоси с Кърк Дъглас или Бърт Ланкастър. Представяше си как изслушва някой от тези шутове и му отговаря с иронично натъртване върху наречието: „Вие, естествено, осъзнавате, че филмът за Бен Хур не е стопроцентово достоверен.“ Но не на тази обиколка. Всъщност не и докато не разбереше, че това ще е последното му пътуване. Тогава можеше да си позволи да избухне леко. Можеше да бъде по-откровен с аудиторията си, да не внимава толкова с пиенето, да откликва на флиртуващите погледи.

Новодошлите пропуснаха началото на лекцията за Кносос и Франклин вече беше приключил с онази част, в която се правеше на сър Артър Евънс, когато двукрилата врата се отвори с трясък и в тавана се заби един куршум. Все още вглъбен в изпълнението си, Франклин промърмори: „Бихте ли ми разтълкували тази шумотевица?“, но шегата беше вяла и не успя да привлече обратно вниманието на пасажерите. Те вече бяха забравили за Кносос и втренчено гледаха високия мъж с мустаци и очила, който се бе запътил да заеме мястото на Франклин зад катедрата. При нормални обстоятелства Франклин би му подал микрофона след вежливо запитване за самоличността. Но като се има предвид, че онзи стискаше картечница и бе нахлузил на главата си една от онези покривки на червено-бели каренца, които навремето бяха отличителният знак на симпатичните пустинни воини на Лорънс Арабски, ала сега бяха емблемата на терористи изнудвачи, готови да избиват невинни хора, Франклин просто кимна в смисъл „давам ви думата“ и седна на стола си.

Неговите слушатели, както сега ги нарече мислено Франклин в моментен изблик на собственическо чувство, занемяха. Избягваха всякакви непредпазливи движения; буквално спряха да дишат. Новодошлите бяха трима; другите двама охраняваха двукрилата врата на лекционната зала. Високият с очилата изглеждаше почти като някой учен, докато почукваше по микрофона, както правят лекторите навсякъде по света: отчасти да разберат работи ли, отчасти за да привлекат внимание. От второто нямаше особена нужда.

— Извинявам се за безпокойството — започна той, като се изсмя нервно веднъж-дваж. — Боя се обаче, че се налага да прекъсна за известно време почивката ви. Надявам се да не е за дълго. Останете по местата си и никой да не става, докато не ви кажем какво да правите.

От средата на залата се обади разгневеният глас на американец:

— Кои сте вие и какво искате, по дяволите?

Арабинът се пресегна за микрофона, който току-що бе оставил, и отвърна с надменната любезност на дипломат:

— Съжалявам, но при настоящите обстоятелства не приемам никакви запитвания. — После, за да е сигурно, че няма да го сбъркат с дипломат, продължи: — Ние не сме хора, които прибягват до излишно насилие. Когато продупчих тавана, за да привлека вниманието ви, бях включил на единична стрелба. Но ако завъртя предпазителя — каза той и направи показно, повдигайки само леко цевта като пред особено тъпи ученици, — картечницата ще продължи да стреля, докато патроните в пълнителя свършат. Надявам се, че бях ясен.

Арабинът излезе от залата. Хората се вкопчиха един в друг; от време на време се чуваха подсмърчания и хлипове, но иначе цареше тишина. Франклин потърси с поглед Триша в задния ляв ъгъл. Допускаше асистентките на лекциите си, но не и на първите редове. „Не бива да се разсейвам с грешни помисли.“ Тя не изглеждаше уплашена, а по-скоро обезпокоена, че не знае как да реагира. Франклин искаше да й каже: „Виж какво, такова нещо не ми се е случвало досега, то не е нормално и аз също не зная как да реагирам“, но се реши само на едно неопределено кимване. След десет минути вцепенено безмълвие една американка на петдесет и няколко години се надигна от стола си. Единият от охраняващите вратата мигновено й изкрещя. Тя не обърна внимание нито на него, нито пък на шепота и вкопчената ръка на съпруга си. Запъти се към двамата въоръжени по централната пътека, спря на няколко метра от тях и бавно изрече с отчетлив, пресипнал от паника глас:

— Трябва да ида до тоалетната, по дяволите.

Арабите нито отвърнаха, нито я погледнаха директно. Просто с леко помръдване на автоматите си най-недвусмислено показаха, че е лесна мишена и че следващата й крачка напред би потвърдила този факт по очевиден и фатален начин. Тя се върна на мястото си и заплака. В следващия момент друга жена в десния край на залата избухна в ридания. Франклин отново погледна към Триша, кимна й, изправи се, като съзнателно не погледна към двамата охраняващи, и отиде при катедрата.

— Та както ви разказвах… — започна той и се прокашля авторитетно, при което събра всички погледи. — Разказвах ви, че дворецът в Кносос в никакъв случай не е бил първата човешка обител по тези места. Това, което приемаме за минойски слой, е най-много на пет метра дълбочина, но под него, до осем метра и нещо надолу, има останки от първобитни селища. На мястото на двореца е имало живот. Поне десет хиляди години преди да положат първия камък…

Струваше му се нормално да продължи лекцията си. Сякаш бе наметнат с крилатия плащ на предводител. Реши да провери дали действително е така, отначало само с бегъл поглед. Дали охраната знаеше английски? Може би. Дали бяха ходили в Кносос? Малко вероятно. Така че докато описваше заседателната зала на двореца, Франклин изфабрикува голяма глинена плоча, която според него трябва да бе висяла над гипсовия трон. На нея пишело — в този момент Франклин погледна към арабите — „Живеем в трудни времена“. Докато продължаваше да описва разкопките, изрови още плочи, на много от които, както започна смело да изтъква, имало общочовешки послания. „Най-важното е да не действаш прибързано“, каза той. А после: „Празните заплахи са безполезни като празните ножници.“ След това: „Преди скок тигърът винаги изчаква.“ (За миг Хюс се почуди дали минойската цивилизация е познавала тигрите.) Не беше сигурен колко от неговите слушатели са загрели какво прави, но от време на време се чуваше одобрителен шепот. Чудно как, но самият той изпитваше удоволствие от всичко това. Завърши обиколката си из двореца с възможно най-неминойския от многобройните си надписи: „Там, където слънцето залязва, има мощна сила, която не би допуснала определени неща.“ После събра записките си накуп и седна на мястото си, аплодиран по-сърдечно отвсякога. Погледна към Триша и й намигна. В очите й имаше сълзи. Франклин се озърна към двамата араби и си помисли, ето, нека да видите, че не падаме духом и няма да ви се дадем. Щеше му се да бе измислил някой минойски афоризъм за хората, които увиват главите си с карирани домакински кърпи, но си даде сметка, че не би се осмелил да го каже. Щеше да го остави за по-късно, когато всички щяха да са в безопасност.

Половин час чакаха в лъхащо на урина безмълвие, преди водачът на новодошлите да се върне. Той размени няколко приказки с охраната, а после прекоси залата и застана зад катедрата.

— Разбирам, че сте слушали лекция за двореца в Кносос — започна той и Франклин почувства как дланите му се изпотяват. — Това е хубаво. Важно е да научите за някои други цивилизации, за тяхното величие — той помълча многозначително… — и падение. Надявам се обиколката из Кносос да ви хареса.

Тъкмо оставяше микрофона, когато се обади същият американски глас, този път с по-отстъпчив тон, сякаш вразумен от минойските плочи.

— Извинявайте, но бихте ли ни казали най-общо кои сте и какво искате?

Арабинът се усмихна.

— Не съм сигурен, че на този етап идеята е добра. — Той кимна, за да подскаже, че е приключил, но после се замисли, сякаш един учтив въпрос най-малкото заслужаваше учтив отговор. — Ще се изразя по следния начин: ако нещата вървят според плана, скоро ще можете да продължите да изучавате минойската цивилизация. Ние ще изчезнем така, както и дойдохме, и на вас ще ви се стори, че сме били просто един сън. После може да забравите за нас. Ще си спомняте само, че сме ви позабавили малко. Не е нужно да знаете кои сме, откъде сме или какво искаме.

Канеше се да слезе от ниския подиум, когато Франклин, за своя собствена изненада, каза:

— Извинете…

Арабинът се обърна.

— Край на въпросите.

— Това не е въпрос — продължи Франклин. — Просто си мисля… Сигурно си имате други грижи, но… ако ще стоим тук, трябва да ни пускате до едното място. — Водачът на новодошлите се намръщи. — До клозета — поясни Франклин, а после добави: — До тоалетната.

— Разбира се. Ще можете да ходите до тоалетната, щом ви преместим.

— Кога ще стане това? — Франклин започна да се вживява в своята нова самовъзложена роля.

От своя страна арабинът забеляза у него недопустима липса на учтивост и търпение.

— Когато решим — сряза го той и излезе от залата.

След десет минути влезе друг арабин, когото не бяха виждали досега, и зашепна нещо на Франклин, който се изправи.

— Преместват ни в трапезарията. Ще ни извеждат по двама. Настанените в една и съща каюта трябва да удостоверят това. Ще ни съпроводят до каютите ни, за да ползваме тоалетна. Трябва освен това да си вземем паспортите, но нищо друго. — Арабинът отново зашепна. — Не ни се позволява да заключваме вратите на тоалетните. — После Франклин продължи по своя инициатива: — Смятам, че тези посетители не се шегуват. Според мен не бива да правим нищо, което би ги ядосало.

Остана само един от охраната, който да извежда пътниците, и преместването отне няколко часа. Докато той съпровождаше Франклин и Триша към палуба В, Франклин й каза с нехаен тон, сякаш коментираше времето:

— Свали си пръстена от дясната ръка и го сложи на безименния на лявата. Камъчето да остане отдолу, за да прилича на венчална халка. Не сега, а докато пишкаш.

Когато стигнаха до трапезарията, пети арабин провери паспортите им. Триша беше изпратена в дъното, където в единия ъгъл бяха настанени британците, а в другия — американците. В средата бяха французите, италианците, двамата испанци и канадците. Край вратата бяха сложени японците, шведите и Франклин, самотният ирландец. Една от последните двойки, които доведоха, се казваше Цимерман — възедри елегантни американци. Отначало Хюс помисли, че мъжът е в шивашкия бизнес, някой майстор крояч със собствено ателие; но при един разговор в Парос се оказа, че е току-що пенсиониран професор по философия от Средния запад. Докато семейството минаваше покрай масата на Франклин на път за американския сектор, Цимерман промърмори:

— Отделят чистите от нечистите.

Когато всички се оказаха налице, отведоха Франклин в канцеларията на корабния домакин, където се бе настанил водачът. Франклин осъзна, че се чуди дали случайно патладжанестият нос и мустаците не са прикрепени към очилата; може би всички те се сваляха заедно.

— Ааа, мистър Хюс. Вие май сте техният говорител. Във всеки случай сега длъжността ви е официална. Ще им обясните следното: стараем се да се чувстват удобно, но има известни затруднения. Ще им позволим да разговарят помежду си по пет минути на час. Освен това ще ги пускаме да ходят до тоалетната. Поединично. Виждам, че всички са разумни хора и бих искал да останат такива. Има един, който казва, че не може да си намери паспорта. Казвал се Талбът.

— Да, мистър Талбът. — Беше невзрачен възрастен англичанин, който постоянно задаваше въпроси за религията на античния свят. Кротък човечец без собствени теории, слава богу.

— Ще седне при американците.

— Но той е британец. Живее в Кидърминстър.

— Ако си спомни къде му е паспортът и се окаже британец, тогава може да седне при британците.

— Веднага му личи, че е британец. Давам ви гаранция. — Арабинът не реагира. — Не говори като американец, нали?

— Не съм приказвал с него. Но речта не е доказателство. Вие, струва ми се, говорите като англичанин, но в паспорта ви пише, че не сте такъв. — Франклин кимна бавно. — Така че ще изчакаме паспорта му.

— Защо ни разделяте по този начин?

— Смятаме, че ще ви хареса да седите, както сме ви разпределили. — Арабинът направи жест, с който му казваше да си върви.

— Има един друг проблем. Съпругата ми… Може ли да седи до мен?

— Съпруга ли? — Той погледна в списъка на пасажерите, който стоеше пред него. — Вие нямате съпруга.

— Напротив, имам. Води се Триша Мейтланд. Това е моминското й име. Оженихме се преди три седмици. — Франклин помълча и добави с изповеден тон: — Всъщност тя ми е третата.

Арабинът обаче не се впечатли от харема на Франклин.

— Оженили сте се преди три седмици? И все пак, както изглежда, не спите в една каюта. Толкова ли на зле вървят нещата?

— Не, аз имам отделна каюта за работа. Нали разбирате, там си готвя лекциите. Да имаш втора каюта е лукс, привилегия.

— Тя ви е съпруга? — Тонът му не издаваше нищо.

— Да — отвърна Франклин с леко негодувание.

— Но паспортът й е британски.

— Тя е ирландка. Омъжиш ли се за ирландец, ставаш ирландка. Такъв е ирландският закон.

— Мистър Хюс, нейният паспорт е британски. — Арабинът сви рамене, сякаш дилемата беше неразрешима, ала после намери изход. — Но щом искате да седите до жена си, тогава можете да идете при нея на британската маса.

Франклин се усмихна неловко.

— След като съм говорителят на пасажерите, как ще ви виждам, за да предавам исканията им?

— Исканията им ли? Не, не сте ме разбрали. Пасажерите не могат да имат искания. Вие няма да ме виждате, освен ако аз не пожелая да се срещнем.

След като Франклин оповести новите нареждания, той седна на своята маса и се замисли за ситуацията. Хубавото беше, че досега се отнасяха с тях сравнително прилично. Никого не бяха били или застреляли, а освен това нямаха вид на истерични касапи, каквито спокойно можеха да бъдат. От друга страна обаче, това можеше да се окаже нож с две остриета: щом не действаха истерично, току-виж, излезли опитни, делови и неотстъпно следващи целта си. А каква беше тя? Защо бяха отвлекли „Санта Ефемия“? С кого преговаряха? И кой бе застанал на руля на тоя скапан кораб, който според Франклин бавно описваше големи кръгове?

От време на време той кимваше окуражително на японците от съседната маса. Не можеше да не забележи, че пасажерите от другия край на трапезарията често-често поглеждат към него, сякаш да се уверят, че още е тук. Той бе станал човекът свръзка, може би дори лидерът. Предвид обстоятелствата тази лекция за Кносос беше почти блестяща; много по-дръзка, отколкото самият той би предположил. Но това самотно седене го потисна; връхлетяха го черни мисли. Първоначалният изблик на емоции, който го бе накарал да се стегне, вече отшумяваше; на негово място се настаниха летаргията и страхът. Може би трябваше да отиде да седне при Триша и британците. Но тогава, току-виж, му отнели гражданството. Какво бе това разделение на пътниците: дали опасенията му щяха да се оправдаят?

Късно следобед чуха самолет, който прелиташе над тях доста ниско. Откъм американския сектор се разнесоха приглушени възклицания; после самолетът заглъхна. В шест часа един от гръцките стюарди се появи с голям поднос сандвичи; Франклин се замисли за въздействието на страха върху огладняването. В седем, докато отиваше да се облекчи, един американски глас му прошепна: „Продължавайте в този дух.“ Като се върна на масата, се опита да изглежда трезво самоуверен. Бедата беше там, че колкото повече размишляваше, толкова повече униваше. През последните години западните правителства шумно заклеймяваха тероризма и приканваха хората да не се огъват, а да погледнат с презрение на заплахата; но заплахата явно не схващаше, че я гледат с презрение, и продължаваше да съществува. Оказалите се по средата загиваха, а правителствата и терористите оцеляваха.

В девет часа Франклин отново бе привикан в канцеларията на домакина. Пасажерите щели да бъдат преместени за през нощта: американците обратно в лекционната зала, британците в дискотеката и тъй нататък. Тези отделни лагери щели да бъдат заключени. Необходимо било: новодошлите също трябвало да поспят. Паспортите трябвало да са налице за проверка по всяко време.

— Ами мистър Талбът?

— Ще бъде почетен гражданин на Щатите. Докато си намери паспорта.

— А съпругата ми?

— Мис Мейтланд ли? Какво точно питате?

— Може ли да дойде при мен?

— Ааа, вашата съпруга англичанка.

— Тя е ирландка. Омъжиш ли се за ирландец, ставаш ирландка. Такъв е законът.

— Да, законът, мистър Хюс. На нас постоянно ни казват какъв е законът. Често съм озадачен от това, което се смята за законно или незаконно. — Той премести поглед върху една карта на Средиземно море, окачена на стената зад Франклин. — Законно ли е да пускаш бомби върху бежански лагери например? Често съм се опитвал да открия закона, който разрешава това. Но това е дълъг спор и понякога си мисля, че споровете са безполезни, както и законите. — Той сви рамене в знак, че прекратява темата. — Що се отнася до мис Мейтланд, надявам се, че националността й… как да се изразя… няма да се окаже от значение.

Франклин се помъчи да потисне обзелия го ужас. Понякога евфемизмите можеха да бъдат по-страшни от директната заплаха.

— В състояние ли сте да ми кажете кога може да се окаже от значение?

— Знаете ли, те са едни глупаци. Глупаци са, защото мислят нас за глупави. Лъжат най-нагло. Казват, че нямат правомощия да действат. Споразуменията не можели да се постигнат бързо. Разбира се, че могат. Да не би да няма телефони? Ако мислят, че са научили нещо от предишни подобни инциденти, значи им липсва мозък да осъзнаят, че и ние също сме научили едно-друго. Ясна ни е тактиката им, увъртанията и протакането с надежда подмолно да установят някакви отношения с борците за свобода. Всичко това го знаем. Ясно ни е и докъде се простират възможностите им да действат. Вашите правителства ни принуждават да вършим това, което казваме, че ще извършим. Ако незабавно започнат преговори, няма да има никакъв проблем. Но те винаги започват, когато вече е късно. Отговорността пада върху техните глави.

— Не — възрази Франклин. — Върху нашите глави пада.

— Вие, мистър Хюс, не е нужно да се притеснявате толкова скоро.

— Колко скоро значи скоро?

— Всъщност според мен вероятно няма защо да се притеснявате.

— Колко скоро значи скоро?

Арабинът помълча, след което направи жест в знак на съжаление.

— По някое време утре. Графикът, нали разбирате, е фиксиран. Предупредихме ги от самото начало.

Една част от съществото на Франклин Хюс не можеше да повярва, че се води такъв разговор. Друга част напираше да каже, че той винаги е защитавал каузата на похитителите си — все едно каква бе тя, — да не говорим, че келтският език в паспорта му означаваше, че е член на ИРА и, за бога, ако обичат, да го пуснат да си легне в каютата и да забрави всичко това. Но той просто повтори:

— Графикът ли?

Арабинът кимна. Без да се замисля, Франклин изтърси:

— По един на всеки час? — Моментално съжали, че е попитал — осъзна, че дава идеи на този тип.

Арабинът поклати глава.

— По двама. По семейство на час. Ако не вдигнеш залога, не те приемат на сериозно.

— Господи! Качвате се на кораба и убивате хора просто ей така. Просто ей така?

— Смятате, че ще е по-добре да им обясним защо ги убиваме? — Тонът му бе саркастичен.

— Ами да, всъщност да.

— Мислите ли, че ще проявят разбиране? — Това прозвуча по-скоро подигравателно, отколкото саркастично. Франклин замълча. Питаше се за кога бе насрочено началото на убийствата.

— Лека нощ, мистър Хюс — каза водачът на новодошлите.

За нощувката Франклин бе разпределен в една обширна каюта за висшия персонал заедно с шведското семейство и три японски двойки. Стигна до заключението, че те са най-малко застрашената група пасажери. Шведите, защото нацията им бе известна с неутралитета си; Франклин и японците вероятно защото напоследък и Ирландия, и Япония бяха станали родина на терористи. Колко нелепо! Никой не попита шестимата японци, които бяха тръгнали на културен туризъм из Европа, дали подкрепят различните политически убийци в своята страна; и на Франклин не зададоха въпроси относно ИРА. Ирландският паспорт, с който се бе сдобил поради някаква родословна случайност, предполагаше възможността да симпатизира на новодошлите и това беше неговата надежда за спасение. Всъщност Франклин мразеше ИРА, както и всяка политическа групировка, която пречеше или можеше да попречи на целодневните му занимания да бъде Франклин Хюс. Доколкото знаеше, без да е питал (поради политиката си на ежегодна смяна на партньорите), Триша много повече симпатизираше на всевъзможните групировки на маниакални убийци, индиректно целящи да прекъснат кариерата му. И въпреки това я зачислиха към стадото на лукавите британци.

Тази нощ в луксозната каюта се размениха много малко приказки. Японците общуваха само помежду си. Шведите се посветиха на усилията си да разсеят децата с разговори за дома, Коледа и британските футболни отбори; а Франклин се чувстваше обременен от това, което знаеше. Беше уплашен и обезкуражен; но изолацията сякаш го подтикваше към съглашателство с похитителите им. Замисли се за двете си бивши съпруги и дъщеря си, която трябва да бе на… колко? Вече на петнайсет. Винаги трябваше да си спомня годината на раждането й и да изчислява колко време е минало. Трябваше да се постарае да я вижда по-често. Можеше да я вземе със себе си, когато подготвяха следващия филм. Щеше да го гледа как снима своите страхотни кадри от Римския форум, да, това щеше да й хареса. Но къде да разположи камерата? Или може би операторът щеше да се движи пред него. И да има някакви статисти с тоги и сандали… да, нямаше да е зле.

На следващата сутрин пак отведоха Франклин в канцеларията на домакина. Водачът на новодошлите го покани с жест да седне.

— Реших да се вслушам в съвета ви.

— Кой съвет?

— Преговорите, боя се, са наникъде. Тоест няма преговори. Ние им обяснихме позицията си, но те проявяват изключително нежелание да ни обяснят своята.

— Те ли?

— Те. Така че освен ако нещата не се променят много скоро, ще бъдем принудени да им окажем някакъв натиск.

— Натиск? — Дори Франклин, чиято телевизионна кариера не би била успешна, без умението му да използва евфемизми, бе вбесен. — Искате да кажете, че ще убивате хора.

— Това за жалост е единственият натиск, при който се замислят.

— Защо не опитате някакъв друг?

— Направихме го. Опитахме с мирни средства и чакахме световното мнение да ни помогне. Постарахме се да бъдем добри, надявайки се да ни възнаградят с възвръщане на земята ни. Уверявам ви, че тези методи не са ефикасни.

— Защо не опитате нещо средно?

— Ембарго върху американските стоки ли, мистър Хюс? Мисля, че няма да ги стреснем. Да спрем вноса на шевролети в Бейрут? Не, за съжаление има хора, които осъзнават само определени видове натиск. Светът напредва единствено…

— Чрез убийството на хора? Нерадостна философия.

— Светът не е весело място. Мислех, че проучванията ви на древните цивилизации са ви подсказали това. Но както и да е… реших да се вслушам в съвета ви. Ще обясним на пасажерите как стоят нещата. Че са въвлечени в историческите събития. И какво представлява историята.

— Убеден съм, че ще оценят това. — Франклин усети, че му призлява. — Кажете им какво се случва.

— Именно. Виждате ли, в четири часа ще се наложи да… да започнем да ги убиваме. Естествено, надяваме се да не се наложи. Но в противен случай… Прав сте, нещата трябва да им се обяснят, ако това е възможно. Дори войникът знае защо се бие. Справедливостта изисква и на пасажерите да им се каже.

— Но те не се бият. — Тонът на арабина подразни Франклин не по-малко от думите му. — Това са цивилни хора, тръгнали на пътешествие. Те не воюват срещу никого.

— Вече няма цивилни — отвърна арабинът. — Така твърдят вашите правителства, но не е вярно. Да не би вашите ядрени оръжия да убиват само военни? Ционистите поне това осъзнават. Всичките им граждани воюват. Да убиеш цивилен ционист, значи да убиеш войник.

— Вижте какво, на борда няма нито един ционистки гражданин, за бога! Това са хора като бедния старец Талбът, който си е загубил паспорта и сега го броите за американец.

— Ето още една причина нещата да бъдат обяснени.

— Ясно — каза Франклин, вече без да сдържа сарказма си. — Значи ще съберете пасажерите и ще им обясните как те всъщност са ционистки войници и затова ще ги убиете.

— Не, мистър Хюс, не ме разбрахте. Аз няма да им обяснявам нищо. Те няма да пожелаят да ме чуят. Не, мистър Хюс, вие ще им обясните как стоят нещата.

— Аз? — Франклин не изпита безпокойство, а по-скоро решимост. — Дума да не става. Свършете си сами мръсната работа.

— Но вие сте добър оратор, мистър Хюс. Чух ви, макар и за кратко. Толкова успешно се справяте. Можете да ги запознаете с историческия аспект на проблема. Моят заместник-командир ще ви даде всякаква информация, от която се нуждаете.

— От никаква информация не се нуждая. Свършете си мръсната работа.

— Мистър Хюс, аз наистина не мога да водя преговори в две посоки едновременно. Девет и половина е. Имате трийсет минути да решите. В десет ще кажете, че отивате да работите върху лекцията си. Тогава ще прекарате два, ако се наложи и три часа с моя заместник, който ще ви осветли относно ситуацията. — Франклин клатеше глава, но арабинът продължаваше невъзмутимо. — После ще трябва да си подготвите лекцията до три часа. Предлагам тя да трае четирийсет и пет минути. Аз, разбира се, ще я слушам с най-голям интерес и внимание. И ако в три и четирийсет и пет съм доволен от вашето обяснение на нещата, в замяна на това ще признаем ирландското гражданство на младоженката. Казах каквото имам да казвам, ще чакам отговора ви в десет.

Когато се върна в каютата при шведите и японците, Франклин си спомни една телевизионна поредица по психология, която го поканиха да представи. Свалиха я от екран веднага след първото предаване, за което никой не съжали особено. Между другото в него се показваше един експеримент за отчитане на момента, в който себелюбието надделява над алтруизма. Формулирано така, това звучеше сносно, но Франклин бе отвратен от самия експеримент. Изследователите бяха избрали една наскоро родила маймуна и я бяха сложили в специална клетка. Малкото все още бозаеше и майката го гушкаше и галеше, вероятно не много по-различно, отколкото се отнасяха съпругите на изследователите към бебетата си. После врътнаха един ключ и металният под на клетката започна да се нагрява. Отначало маймуната обезпокоено взе да подскача наоколо, после запищя, после се опита да се задържа на един крак, като през всичкото време стискаше маймунчето в лапите си. Подът се нажежаваше все повече и страданието на маймуната се усилваше. В един момент горещината стана непоносима и тя бе изправена пред избор, както се изразиха авторите на експеримента — алтруизъм или самосъхранение. Тя или трябваше да изтърпи жестоки мъки и вероятно да умре, за да спаси рожбата си, или да сложи малкото на пода и да стъпи върху него, за да спаси себе си. Във всички случаи досега, казаха изследователите, рано или късно себелюбието вземало връх над алтруизма.

Франклин бе погнусен от експеримента и се зарадва, че спряха предаването, след като трябваше да коментира подобни неща. Сега се почувства горе-долу като онази маймуна. Караха го да избира между две еднакво отблъскващи неща: да изостави приятелката си, запазвайки почтеността си, или да я спаси, като обясни на група невинни хора, че е редно да бъдат убити. А дали това щеше да избави от смърт Триша? Та той нямаше обещание дори за собственото си оцеляване; може би те двамата, прекласифицирани като ирландци, щяха просто да бъдат преместени в края на графика за убийствата, но не и да отпаднат от него. С кого щяха да започнат? С американците или с британците? Ако започнеха с американците, с колко щеше да се отложи смъртта на британците? Четиринайсет или шестнайсет американци — той брутално пресметна, че това прави седем-осем часа. Ако започнеха в четири и правителствата останеха непреклонни, към полунощ щяха да минат на британците. В каква последователност щяха да убиват? Първо мъжете? Произволно? По азбучен ред? Фамилията на Триш беше Мейтланд. Точно по средата на азбуката. Щеше ли да доживее изгрев-слънце?

Представи си как е стъпил върху тялото й, за да не изгорят краката му, и потръпна. Трябваше да изнесе лекцията. В това се състоеше разликата между маймуната и човека. В заключителния анализ на телевизионното предаване се казваше, че хората са способни на алтруизъм. Ето кое го отличаваше от маймуната. Разбира се, беше повече от вероятно след лекцията аудиторията да си направи точно обратното заключение — че той действа под напора на егоизма и спасява кожата си с гнусно раболепие. Но такъв беше проблемът с алтруизма, винаги имаше опасност да остане неразбран. Франклин обаче можеше да им обясни всичко по-късно. Ако имаше по-късно. Ако всички тях изобщо ги имаше.

Когато заместник-командирът пристигна, Франклин помоли отново да се види с водача. Възнамеряваше да поиска твърдо обещание, че той и Триша ще бъдат пощадени в замяна на лекцията. Но заместник-командирът бе дошъл само за отговор, а не да урежда нова среща. Франклин кимна унило. Открай време не го биваше в преговорите.

В два и четирийсет и пет го отведоха в каютата му и му позволиха да се измие. В три часа той влезе в лекционната зала, където го очакваше най-внимателната публика, пред която някога бе заставал. Наля си чаша от гарафата със застояла вода — никой не си бе направил труда да я смени. Съзря в погледите насреща си вълната на изтощението, прилива на паника. Само след един ден мъжете изглеждаха почти брадясали, а жените с омачкани дрехи. Вече преставаха да приличат на себе си или поне на онези хора, с които Франклин бе прекарал десет дни. Може би това ги правеше по-лесни за убиване.

Преди да си спечели доверие като автор, Франклин се бе специализирал в представянето на чужди идеи колкото се може по-убедително. Но досега не бе изпитвал такъв страх от никой сценарий; никой режисьор не му бе налагал подобни условия; никога не му бяха предлагали толкова странен хонорар. Когато все пак склони да се изправи пред хората, той бе убеден, че непременно ще намери начин да им подскаже, че действа по принуда. Щеше да измисли някакъв номер като с фалшивите минойски надписи; или пък щеше много да преиграва, да се преструва на толкова въодушевен от възложеното му дело, че всички безпогрешно да доловят иронията. Не, това нямаше да подейства. „Иронията — сподели с него веднъж един стар продуцент — може да бъде описана като онова, което хората не забелязват.“ А пасажерите, естествено, нямаше да са нащрек да я доловят при сегашните обстоятелства. Брифингът още повече затрудни нещата: заместник-командирът му даде точни указания и добави, че всяко отклонение от тях би означавало не само че мис Мейтланд ще си остане англичанка, но и че ирландският паспорт на Франклин ще престане да бъде валиден. Няма що, копелетата знаеха как да преговарят.

— Надявах се — започна той, — че следващия път, когато застана пред вас, ще продължа разказа си за Кносос. За жалост, както знаете, обстоятелствата се промениха. Ние имаме посетители. — Той млъкна и погледна към водача, който бе застанал пред двукрилата врата отсреща с по един арабин за охрана от двете му страни. — Нещата стоят другояче. Ние сме в чужди ръце. Съдбата ни… вече не зависи от нас. — Франклин се покашля. Началото не се получи добре. Отсега започваше да разводнява речта си с евфемизми. А единственото задължение, единственото интелектуално задължение, което имаше, бе да говори колкото се може по-директно. Франклин открито признаваше, че е шоумен и е готов да застане на главата си, пъхната в кофа с херинги, ако това би увеличило зрителите с няколко хиляди; но в него се бе наслоило едно чувство — смесица от възхищение и срам, — внушаващо му особено уважение към онези оратори, които бяха пълната му противоположност: те говореха тихо, с прости думи, без да жестикулират, и това им придаваше тежест. Макар да съзнаваше, че не може да бъде като тях, Франклин се опита да последва примера им.

— Помолиха ме да ви обясня как стоят нещата. Да ви обясня как вие… ние се озовахме в тази ситуация. Не съм на „ти“ с политиката в Близкия изток, но ще се опитам да ви изясня някои моменти, доколкото мога. Може би първо трябва да се върнем в деветнайсети век, доста преди създаването на израелската държава… — Франклин влезе в плавен ритъм, като играч, който се засилва на свободен терен. Почувства как публиката му се отпуска. Обстоятелствата бяха необичайни, но наличието на разказвач ги караше да се оставят в ръцете му, за да разберат какво ще стане по-нататък, също като всички слушатели от векове насам. Хюс скицира един идиличен деветнайсети век, в който имаше само номади, стада кози и традиционно гостоприемство, което ти позволявало да останеш в нечия шатра три дни, преди да те попитат за целта на посещението ти. Говори им за първите ционистки заселници и концепциите на Запада за собствеността на земите. За декларацията на Балфур. За имиграцията на евреите от Европа. За Втората световна война. Как вината на Европа за Холокоста се изкупва от арабите. И как евреите са научили от нацистките преследвания, че единственият начин да оцелееш е да бъдеш като нацистите. Говори им за техния милитаризъм, експанзионизъм, расизъм. Нарече нападението срещу египетските въздушни сили в началото на Шестдневната война морален еквивалент на Пърл Харбър (в този момент, а и за известно време после Франклин умишлено не поглеждаше нито към японците, нито към американците). Спомена за бежанските лагери. За кражбата на земя. За изкуственото поддържане на израелската икономика чрез долара. За безчинствата над лишените от собствените им земи. За еврейското лоби в Америка. За единственото нещо, което арабите искали от западните сили — същата справедливост към Близкия изток, каквато вече проявили към евреите. За печалната необходимост от насилие — урок, който арабите научили от евреите, а те пък от нацистите.

Франклин изразходва две трети от времето си. Макар да усещаше мрачна враждебност в някои части на залата, повечето слушатели, колкото и да е странно, гледаха сънливо, сякаш бяха чували тази история, на която и тогава не бяха повярвали.

— И ето ни тук сега. — Това отново привлече цялото им внимание и въпреки обстоятелствата Франклин усети леко задоволство. Той беше хипнотизаторът, който щраква с пръсти. — В Близкия изток, налага се да го осъзнаем, вече няма цивилни. Ционистите разбират това, но не и западните правителства. Ние, уви, не сме цивилни граждани. За което са виновни ционистите. Вие… ние сме заложници на групата Черна мълния, която целѝ освобождаването на трима свои членове. Може би си спомняте (макар че Франклин се съмняваше в това, тъй като подобни инциденти се случваха често и си приличаха), че преди две години един самолет на гражданската авиация с трима членове на групата Черна мълния на борда е бил принуден от Американските военновъздушни сили в Сицилия да се приземи, че италианските власти в разрез с международното право подкрепиха този пиратски акт, арестувайки тримата борци за свобода, че Великобритания защити американската акция в ООН и че сега тримата мъже са в затвори във Франция и Германия. Черна мълния няма да остави нещата така и това основателно… отвличане — Франклин внимателно подбра тази дума, поглеждайки към водача, сякаш да му покаже колко ненавижда евфемизмите — е в отговор на този пиратски акт. За наше нещастие западните правителства не проявяват същата загриженост за гражданите си, каквато проявява за своите бойци Черна мълния. До този момент те отказват да освободят затворниците. За съжаление Черна мълния няма друга алтернатива, освен да изпълни заплахата си, което е било казано много ясно на западните правителства още в началото.

В този момент един огромен тромав американец със синя риза скочи на крака и се втурна по пътеката към арабите. Автоматите им не бяха настроени на единична стрелба. Пукотът беше оглушителен и наоколо мигом поаленя от кръв. Един италианец, който седеше на пътя на куршумите, бе улучен в главата и се свлече в скута на жена си. Неколцина скочиха от столовете си, но после бързо седнаха обратно. Водачът на Черна мълния погледна часовника си и махна на Хюс да продължи. Франклин се нагълта със застояла вода. Жалко, че не беше водка.

— Заради упорството на западните правителства — подхвана отново той, мъчейки се да звучи по-скоро като официален говорител, отколкото като Франклин Хюс — и заради безразсъдното им незачитане на човешкия живот е необходимо да се дадат жертви. Казаното от мен досега сигурно ви е изяснило историческата необходимост от такива жертви. Групата Черна мълния е твърдо убедена, че западните правителства бързо ще седнат на масата за преговори. Но дотогава, като последно усилие в тази насока, се налага да бъдат екзекутирани по двама от вас… от нас… на всеки час. Черна мълния съжалява за това развитие на нещата, но западните правителства не им предоставят алтернатива. Редът на екзекуциите е съобразен с размера на вината на западните народи за ситуацията в Близкия изток. — Франклин не можеше повече да погледне аудиторията си. Сниши глас, но нямаше как да изрече следващото така, че да не го чуят. — Първо американците ционисти. После останалите американци. После британците. След това французите, италианците, канадците.

— Какво, по дяволите, е направила Канада на Близкия изток? Какво? — изкрещя един мъж, който още носеше хавлиената си шапка с кленовия лист. Жена му го възпря да не скочи на крака. Франклин, който усещаше как металният под в клетката му се нажежава непоносимо, машинално събра на купчина листовете си, слезе от подиума, без да погледне никого, прекоси пътеката и минавайки покрай мъртвия американец, оцапа с кръв гьона на подметките си, не обърна капка внимание на тримата араби, които спокойно можеха да го застрелят, стига да поискаха, и се отправи към каютата си неохраняван, без да срещне съпротива. Заключи вратата и легна.

След десет минути прогърмяха изстрели. От пет до единайсет часа, точно на кръгъл час, като някаква ужасяваща пародия на градски часовник, екваше картечен откос. Сетне се чуваше силен плисък от цамбурването на два трупа, метнати зад перилата. Малко след единайсет двайсет и двама членове на американските специални части, които преследваха „Санта Ефемия“ от петнайсет часа, успяха да се качат на борда. При престрелката загинаха още шестима пасажери, включително и мистър Талбът, почетният американски гражданин от Кидърминстър. От осемте посетители, които бяха помогнали при товаренето на продукти на остров Родос, бяха убити петима, двама от тях, след като се предадоха.

Не оцеля нито водачът, нито заместникът му, така че не остана жив свидетел, който да потвърди обясненията на Франклин Хюс относно сделката му с арабите. Триша Мейтланд, която, без да знае, бе станала ирландка за няколко часа и която по време на последната лекция бе върнала пръстена си на старото му място, никога повече не му проговори.