История на света в 10½ глави

4. Оцелялата

А по-нататък? Не можеше да си спомни как продължава. Преди много лета тя заедно с другите десетгодишни хлапета повтаряше тези стихове след учителката. Всички повтаряха, послушно скръстили ръце на чиновете, освен Ерик Дули, който седеше зад нея и гризеше крайчеца на плитката й. Веднъж я вдигнаха да изрецитира следващите два стиха, но когато понечи да стане, главата й се килна назад и класът избухна в смях. Ерик беше захапал плитката й и здраво стискаше зъби. Може би затова тя така и не запомни следващите два стиха.

Северните елени обаче си спомняше добре. Всичко започна от елените, които летяха във въздуха по Коледа. Тя беше от децата, които вярват на онова, дето им разправят, и щом казваха, че северните елени са хвъркати, значи беше така.

Май ги видя за пръв път на коледна картичка. Шест, осем, десет, впрегнати по двойки. Винаги си представяше, че всяка двойка са мъж и жена, щастливо семейство, като чифтовете животни от Ноевия ковчег. Така би било редно и някак естествено, нали? Но според татко й се познавало по рогата, че северните елени, теглещи шейната, са само мъжкари. Отначало тя просто бе разочарована, но по-късно взе да се ядосва все повече и повече. Дядо Коледа возен от изцяло мъжки впряг! Нищо чудно, помисли си тя. Законът за всеобщата гадост.

Но те летяха, това беше важното. Тя не вярваше, че Дядо Коледа се провира през комина и ти оставя подаръци до леглото, но бе убедена, че северните елени летят. Опитваха се да я разубедят, казваха й, че ако вярваш в това, си способен да повярваш и в най-големия абсурд. Но тогава тя беше вече на четиринайсет, късо подстригана, с инатлив нрав и винаги готов отговор за каквото и да било. Не, отсичаше, само ако вярваш, че елените летят, можеш да осъзнаеш, че всичко е възможно. Всичко.

Горе-долу на тази възраст посети зоопарка. Не можа да отлепи очи от рогата им. Бяха като копринени, сякаш облечени в някаква изящна материя от най-скъп магазин. Приличаха на клони в гора, където от векове не е стъпвал човешки крак: лъскави мъхнати клони с меки извивки. Представи си, че е на горист склон, облян в нежна светлина, с нападали жълъди, които се трошат под краката й. Да, да, и сигурно виждаш захарна къщичка в края на пътеката, подметна най-добрата й приятелка Сандра, когато й спомена за това. Не, помисли си тя, рогата се превръщат в клони, клоните в рога. Всички неща са свързани помежду си и, разбира се, че елените летят.

Веднъж по телевизията ги видя как се бият. Връхлитаха яростно един срещу друг, блъскаха се с наведени глави, преплитаха рога. Толкова ожесточено се сражаваха, че си обелиха кожата на рогата. Тя си мислеше, че отдолу има само суха кост и че рогата им приличат на зимни клони с оглозгана от гладните животни кора. Но не беше така. Нищо подобно. Те кървяха. Кожата беше охлузена и отдолу по костта течеше кръв. Рогата се белееха, опръскани в алено на фона на мекото зелено и кафяво на пейзажа, като тава кокали в месарницата. Ужасяваща гледка, помисли си тя, но не трябва да стискаме очи пред нея. Всички неща са свързани помежду си, дори онези, които не ни харесват, особено те.

След първата голяма авария тя не откъсваше очи от телевизора. Казаха, че всъщност аварията не била много сериозна, не като да е избухнала бомба например. Пък и беше далеч, в Русия, където нямали модерни електроцентрали като у нас, а дори да ги имали, стандартите за безопасност очевидно били много по-снижени, тъй че това не можело да се случи тук и нямало място за безпокойство, така де. Аварията дори можела да послужи за урок на руснаците. Да ги накара да се позамислят, преди да пуснат голямата бомба.

Хората намираха злополуката за интересна. Тя беше нещо по-значително от последните данни за безработицата или увеличената цена на пощенските услуги. Освен това повечето ужасии сполетяваха други човешки същества. Имаше отровен облак и всички проследяваха пътя му, сякаш наблюдаваха придвижването на твърде интересна зона с ниско налягане на метеорологичната карта. За известно време хората спряха да пият мляко и се интересуваха откъде е дошло месото, което купуват. Но скоро престанаха да се безпокоят и забравиха всичко това.

Първоначалният план бе да заровят елените на два метра дълбочина. Материалът във вестника не беше дълъг, няколко реда на страницата за вести от чужбина. Облакът бил минал над пасището на елените, отровата била паднала с дъжда, мъхът бил станал радиоактивен, елените опасли мъха и самите те станали радиоактивни. Какво ви разправях, помисли си тя, ето, всичко е навързано.

Хората не разбираха защо е толкова разстроена. Какви били тия сантименталности. В края на краищата не се прехранвала с еленско месо. Е, ако имала излишно съчувствие, защо не си го спестяла за човешките същества? Тя се опита да обясни, но не я биваше в обясненията и не я разбраха. Онези, които смятаха, че са я разбрали, казаха: Да, ясно, свързано е с детството ти и с глупавите романтични представи, които си имала като малка, но не може цял живот да храниш глупави романтични представи, трябва най-сетне да пораснеш, бъди реалистка, недей да плачеш, ако обичаш, или пък добре де, поплачи си, може пък да ти олекне. Не, не е това, упорстваше тя, изобщо не е това. После карикатуристите взеха да се гаврят с елените, които така сияели от радиоактивност, че Дядо Коледа вече не се нуждаел от светлини на шейната си, а Рудолф, еленът с червения нос, бил от Чернобил, та затова имал такива алени ноздри; но на нея подобни шеги не й се струваха смешни.

Вижте какво, обръщаше се тя към хората. Нивото на радиоактивността се измерва в единица, наречена бекерел. Когато стана злополуката, норвежкото правителство трябваше да реши какво е безопасното ниво на радиация в месото и то обяви цифрата 600 бекерела. На хората обаче не им се понрави идеята да ядат заразено месо и бизнесът на норвежките месари позападна, а еленовото изобщо не се купуваше, което съвсем не бе изненадващо. И ето какво направи правителството. Реши, че след като хората явно няма много често да ядат месо от северен елен, защото са наплашени, могат да бъдат поощрени да го ядат от време на време, защото било все едно дали ядеш рядко по-заразено месо, или непрестанно ядеш по-незаразено. Така че вдигнаха позволеното ниво до 6000 бекерела. Фокус-бокус препаратус. На единия ден е вредно да консумираш месо с 600 бекерела радиоактивност, а на другия десеторно по-високото ниво се оказва безвредно. Това, разбира се, важеше само за еленовото месо. В същото време все още официално се смяташе, че е опасно да се яде свинска пържола или агнешко бутче с 601 бекерела в него.

Една от телевизионните програми показа семейство лапландски фермери, донесли за изследване еленов труп. Беше точно след като нивото се вдигна десетократно. Служителят от съответното министерство, на земеделието или нещо подобно, накълца парченцата от вътрешностите на елена и направи рутинните проби. Скалата отчете 42 000 бекерела. 42 хиляди!

Първоначалният план бе да ги заровят на два метра под земята. Само че нищо не провокира гениалните идеи на хората по-добре от едно хубавичко бедствие. Да погребат елените? Не, така би изглеждало, сякаш има някакъв проблем, сякаш нещо наистина не е наред. Сигурно имаше по-полезен начин да се отърват от тях. Щом не можеш да храниш с месото им хората, тогава защо не животните? Умна идея… но кои животни? Очевидно не тези, които накрая се консумират от хората, трябва да вардим създание Номер Едно. Така че решиха да хранят с него норките. Страхотно хрумване! Норките не са особено симпатични, а и онези, които могат да си позволят палта от норки, вероятно няма да имат нищо против една мъничка доза радиоактивност върху себе си. Като пръска парфюм зад ухото например. Доста шик, наистина.

Повечето хора вече бяха спрели да обръщат внимание на думите й, но тя продължаваше да ги убеждава неуморно. Чуйте, повтаряше им, вместо да заровят елените в земята, сега бележат труповете със синя боя и хранят с тях норките. Мисля, че трябваше да ги заровят. Погребването винаги носи съответно чувство за вина. Гледайте какво направихме със северните елени, ще си кажат, докато копаят трапа. Или поне има шанс да си го кажат. Току-виж, се замислили. Защо винаги животните биват наказвани? Преструваме се, че ги харесваме, отглеждаме ги в домовете си и се разнежваме, като си помислим, че реагират като нас, но открай време ги наказваме, нали така? Убиваме ги, измъчваме ги и хвърляме своята вина върху тях.

След злополуката тя отказа да яде месо. Щом видеше овнешко печено или задушено телешко в чинията си, се сещаше за елените. Горките животни с обелени рога, разкървавени в битката. После си спомняше редицата от трупове, белязани със синя боя на гърба, увиснали на лъскави куки.

Ето защо, обясни тя, дошла тук. С други думи — на юг. Казаха й, че е глупава, че бяга от действителността и не е реалистка — щом така чувствала нещата, трябвало да остане и да се бори срещу тях. Но това я потиска много. Хората не чуваха доводите й. Да не говорим, че трябва да отидеш там, където според теб елените летят: това означаваше да си реалист. На север те вече не можеха да летят.

Чудя се какво ли е станало с Грег. Питам се дали не му се е случило нещо. Задавам си въпроса какво мисли за мен сега, когато е разбрал, че съм била права. Надявам се, че не ме мрази поради тази причина. Мъжете често намразват онези, които се оказват прави. Или може би той ще се престори, че нищо не се е случило; така ще се чувства убеден, че е прав. Ами да, не беше каквото ти си мислеше, беше просто комета, блеснала в небето, лятна буря или журналистическа измислица по телевизията. Тъпа крава.

Грег беше най-обикновен човек. Не че търсех нещо по-различно, когато го срещнах. Ходеше на работа, връщаше се у дома, мотаеше се, пиеше бира, излизаше с приятели и продължаваше да пие бира, понякога ме шамаросваше вечерта, след като вземеше заплата. Карахме я криво-ляво. Е, разбира се, поскарвахме се за Пол. Грег настояваше да го кастрираме, за да не е толкова агресивен и да престане да драска мебелите. Казвах му, че това няма да промени нищо, всички котки драскат мебелите, може би трябва да му вземем дървено трупче, за да си остри на него ноктите. Грег ме попита откъде съм сигурна, че това няма само да го поощри, все едно е позволение да унищожава всичко на воля. Ти не си наред, подметнах. Според него било научно доказано, че скопените котки не са толкова агресивни. Попитах не е ли обратното по-вероятно — ако ги осакатиш, да се разгневят и да буйстват. Той грабна голямата ножица — ами да проверим, по дяволите, вика. Аз се разпищях.

Нямаше да му позволя да кастрира Пол, макар наистина да бе съсипал мебелите. По-късно се сетих за нещо. Знаете ли, че скопяват северните елени? Така правят в Лапландия. Избират някой едър мъжкар, кастрират го и той се укротява. После връзват хлопатар на врата му и този дрънчащ скопец води стадото накъдето пожелае пастирът. Така че идеята вероятно не е безпочвена, но продължавам да мисля, че това не е редно. Котките не са виновни, че са котки. Пред Грег, разбира се, не споменах нищо за дрънчащите скопци. Понякога, като ми вдигаше ръка, си казвах: май теб трябва да скопим първо, току-виж, си престанал да бъдеш толкова агресивен. Но никога не го изрекох — тъй и тъй нямаше да помогне.

Често се карахме на тема животни. Грег ме смяташе за мекушава. Веднъж му казах, че правят на сапун всички китове. Той се разсмя и заяви, че това било прекрасен начин да се оползотворят. Разплаках се. Не само защото го каза, ами и защото беше способен да си го помисли.

По важния въпрос обаче не се карахме. Той просто казваше, че политиката е работа на мъжете и аз не съм знаела какво приказвам. Дотам само стигаха разговорите ни за унищожаването на планетата. Щом кажех, че се тревожа какво би направила Америка, ако Русия не отстъпи, или обратното, или пък Близкият изток, или който и да било, той ме питаше дали според мен не съм напрегната, защото ми наближава цикълът. Как да разговаряш с такъв човек! Той дори не желае да спори, да се кара с теб по този въпрос. Веднъж казах, че може наистина да е напрежение, свързано с цикъла ми, и той начаса се съгласи, че е точно така. Не, казах, чуй ме, може би жените имат по-здрава връзка със света. Какво искаш да кажеш, попита, а аз отвърнах, че всичко е свързано, нали така, и жените са по-близко свързани с природните цикли, с раждането и прераждането на планетата, отколкото мъжете, които в крайна сметка са само едни оплодители, и ако жените са в хармония с вселената, тогава те вероятно започват да усещат, че на север например се случват ужасни неща, които застрашават живота на тази планета, както някои хора предусещат земетресенията, и сигурно това предизвиква предменструалното напрежение. Крава тъпа, каза той, ето защо политиката е работа на мъжете. И измъкна нова бира от хладилника. Какво стана с края на света, попита ме след няколко дни. Само го погледнах, а той каза, че очевидно всичко се дължи на предменструално напрежение, чисто и просто наближавал цикълът ми. Толкова ме ядосваш, казах, че почти ми се иска краят на света да настъпи, само и само да си видиш грешката. Съжалявал, но какво ли разбирал той, нали, както съм заявила, бил просто един оплодител, но предполагал, че онези, другите оплодители на север, ще измъдрят нещо.

Ще измъдрят нещо? Така говорят водопроводчиците и зидаро-мазачите. Абе ще измъдрим нещо, казват те и ти намигат самоуверено. Но в този случай нищо не измъдриха, нали? Да пукна, ако направиха нещо. А в последните дни на кризата Грег невинаги се прибираше вкъщи вечер. Дори и той най-сетне се усети и реши да се повесели, преди да настъпи краят. В известен смисъл не можех да му се сърдя, освен задето не искаше да признае причината. Не си идвал, понеже не издържал да му опявам, като се върне. Казах му, че го разбирам и всичко е наред, но като чу това, много се стегна. Обясни ми, че ако гледал да кръшне, не било заради световната ситуация, а защото вечно съм му ходела по нервите. Мъжете просто не виждат връзката, не е ли така? Когато на север разни костюмирани господа с раирани вратовръзки заприказват за определени стратегически предпазни мерки, както им викат те, тукашните мъже от рода на Грег, с джапанките и тениските, започват да киснат по баровете и да свалят мадами. Това трябва да го проумеят, права ли съм? Трябва да си го признаят.

Така че щом разбрах какво се е случило, изобщо не чаках Грег да се върне у дома. Беше се запилял по кръчмите, наливаше се с бира и повтаряше как ония важни клечки все ще измъдрят нещо, а междувременно, „сладурче, що не дойдеш да седнеш в мен?“ Затова взех Пол, сложих го в кошницата му и хванах автобуса, натоварена с толкова консерви, колкото ми държаха ръцете, плюс няколко шишета вода. Не оставих бележка на Грег, защото нямаше какво да му кажа. Слязох на спирката при Хари Чан Авеню и се запътих към кея. И тогава познайте какво съзрях да се припича на покрива на една кола. Сънена, дружелюбна писанка на кафяви и жълти петна. Погалих я и тя измърка, гушнах я под мишница, двама-трима души се спряха да погледнат, но преди да успеят да кажат нещо, аз вече бях завила по Хърбърт Стрийт.

Грег щеше да се ядоса заради моторната лодка. Но той все пак притежаваше само една четвърт от нея, а и при положение, че те четиримата щяха да прекарат последните си дни в пиянство по баровете и сваляне на мадами заради мъжете в черни костюми, които според мен трябваше да бъдат кастрирани преди години, лодката нямаше да им потрябва, нали така? Напълних я с гориво и като потеглих, видях, че котката, която бях оставила където сварих, седеше върху кошницата на Пол и ме гледаше.

— Ти ще си Линда — казах й аз.

Тя обърна гръб на света и замина от едно място, наречено Докторския канал. От края на кея в Даруин, зад модерната сграда на Младежкия християнски съюз, криволичи път, който отвежда до изоставен пристан за лодки. Обширният горещ паркинг обикновено пустее, освен когато идват туристи да гледат как се хранят рибите. Нищо друго не се случва днес на Докторския канал. Всеки ден по време на прилива стотици, хиляди риби идват досами брега, за да ги нахранят.

Тя си помисли, че рибите са много доверчиви. Сигурно си мислеха, че огромните двукраки същества им дават храна от добро сърце. Може би така се бе започнало, но сега входът за възрастни беше две лири и половина, а за деца — лира и половина. Чудеше се защо туристите, които отсядаха в големите крайбрежни хотели, не намират това за необичайно. Но вече никой не го е еня накъде е тръгнал светът. За това, че живеем във време, когато децата трябва да си плащат, за да гледат как хранят рибите. В днешни дни дори рибите са експлоатирани, каза си тя. Експлоатирани, а и отравяни. Океанът се пълни е отрова. Рибите ще умрат.

Докторският канал беше пуст. Рядко някой отплаваше оттам; от години всички се бяха преместили на пристанището за яхти. Но все още имаше няколко лодки, изтеглени на скалите, сякаш захвърлени там. На една от тях, боядисана в розово и сиво, с прекършена мачта, отстрани пишеше: „Не се продава.“ Надписът винаги я разсмиваше. Грег и приятелите му държаха своята лодка зад тази, та да е по-надалеч от мястото за хранене на рибите. Скалите тук бяха осеяни с метални отпадъци — двигатели, нагреватели, клапи, тръби, всичките оранжево-кафяви от ръжда. При всяка нейна крачка наоколо се разлетяваха рояци оранжево-кафяви пеперуди, които се бяха настанили сред купчините старо желязо, служещо им за камуфлаж. Какво направихме с пеперудите, помисли си тя; вижте къде ги принудихме да живеят. Зарея поглед над недораслите мангрови дръвчета, плъзнали нагоре по брега, и се взря в морето, в редицата малки танкери, зад които на хоризонта се очертаваха ниските гърбици на островчета. Точно на това място тя загърби света.

Покрай остров Мелвил, през протока Дъндас, навътре в Арафурско море; сетне се остави на вятъра да я направлява. Струваше й се, че плават предимно на изток, но тя не следеше много внимателно посоката. Внимаваш накъде отиваш само когато искаш да се върнеш там, откъдето си тръгнал, а тя знаеше, че това е невъзможно.

Не беше очаквала гъбовидни облаци на хоризонта. Разбираше, че няма да е като на кино. Понякога слънцето помръкваше, понякога долиташе далечен тътен. Тези неща можеха да не значат нищо за тук; но някъде се бе случило нещо, а останалото го вършеха ветровете, които обикаляха планетата. Вечер тя спускаше платната и се пъхаше в малката каюта, оставяйки палубата на Пол и Линда. Отначало Пол бе настървен да се бие с новодошлата — вечните борби за територия. Но след ден-два котките свикнаха една с друга.

Стори й се, че е изгоряла. Цял ден стоеше на жаркото слънце, от което се пазеше само с една стара бейзболна шапка на Грег. Той имаше цяла колекция от изчанчени шапки с тъпи надписи. Тази беше червена с бели букви, реклама на някакъв ресторант. „Който не работи, не трябва да яде в «Би Джийс»“. Някакъв приятел от пиянската компания на Грег му я беше подарил за един рожден ден и на него така и не му омръзна тази шега. Седи в лодката с кутия бира в ръка и шапката на главата и по някое време почва да се киска. После прихва гръмогласно и когато всички се вторачат в него, се провиква: „Който не работи, не трябва да яде в «Би Джийс».“ Смееше се до припадък на тази глупост. Тя мразеше шапката, но сега й вършеше работа. Беше си забравила цинковия крем и цялата козметика.

Съзнаваше какво прави. Разбираше, че може да не излезе нищо от това, което Грег би нарекъл една „авантюрка“. Всички нейни планове, особено ако не го включваха, за него бяха „твойта авантюрка“. Тя не си въобразяваше, че ще попадне на някой девствен остров, където хвърлиш ли бобено зърно през рамо, пониква цяла леха с полюшващи се насреща ти шушулки. Не очакваше и коралов риф, нито пясъчен плаж като на рекламна брошура, нито дружелюбно кимаща палма. Не си предствяше, че след седмица-две при нея ще доплава някой красавец с две кучета в ладията; или момиче с две пиленца; или някой селянин с две прасета и тъй нататък. Нямаше кой знае какви очаквания. Просто си мислеше, че трябва да опита, все едно какво ще излезе. Това беше неин дълг. Човек не се измъква от дълга си току-тъй.

Не мога да си обясня какво беше това през нощта. Вече се събуждах или може би още сънувах, но чувах котките, кълна се. По-скоро мяученето на разгонена котка, която търси котарак. Не че Линда трябваше да го търси надалеко. Когато се разсъних напълно, се чуваше само как вълните се плискат в корпуса на лодката. Видях ги застанали на лунната светлина — седят самодоволно на задни лапи и ме гледат в очите. Също като момченце и момиченце, дъщеричка с другарче, щастливи, че не са били заварени от мама, докато се милват. Разгонената котка писка като бебе, нали? Това би трябвало да означава нещо.

Не броя дните. Няма смисъл. Няма повече да измерваме нещата в дни. Работни дни, уикенди, празници — така изчисляват живота мъжете в сиви костюми. Ала ние трябва да се завърнем към някой по-древен цикъл, като начало към изгрева и залеза, а после ще дойде ред и на луната, и на сезоните, и на метеорологичното време — новото, ужасно време, в което ще трябва да живеем. Как измерват дните племената в джунглата? Не е съвсем късно да се поучим от тях. Тези хора знаят как да съжителстват с природата. Те не биха кастрирали своите котки. Може да ги обожествяват или пък напротив, дори да ги ядат, но няма да седнат да ги скопяват.

Хапвам нещо колкото да преживявам. Няма да изчислявам докога мога да остана в открито море и после да разделя запасите на четирийсет и осем дажби, да речем. Това е старият метод на мислене, онзи, който ни доведе дотук. Ям колкото да не умра, и толкова. Е, ловя риба, то се знае. Сигурна съм, че не е отровна. Но ако хвана нещо, не мога да не го дам на Пол и Линда. Аз още карам на консерви, но котките загладиха косъм.

Трябва да съм по-внимателна. Изглежда, съм слънчасала. Когато дойдох в съзнание, лежах по гръб на палубата, а котките ми ближеха лицето. Изгарях от жажда и жега. Май прекалявам с консервите. Следващия път щом хвана риба, най-добре сама да я изям, ако ще да ме намразят.

Чудя се какво ли прави Грег. И дали изобщо прави нещо. Виждам го с бира в ръка, смее се и ме сочи. „Който не работи, не трябва да яде в «Би Джийс»“, провиква се той. Чете надписа на шапката ми, вторачен в мен. На коленете му седи девойче. Животът ми с Грег сега ми се струва толкова далечен, колкото и животът ми на север.

Онзи ден съзрях хвърчаща риба. Абсолютно съм сигурна! Няма да си я измисля, я! Много се зарадвах. Рибите могат да летят, също като хвъркатите елени.

Здравата ме втресе. Успях да наловя риба и дори да я сготвя. Големи неприятности си имам с Пол и Линда. Мъчат ме лоши сънища, много лоши. Все още се движим горе-долу на изток, поне така си мисля.

Сигурна съм, че не съм самичка. Искам да кажа, че навсякъде по света трябва да има хора като мен. Не може да съм единствена, сама в една лодка с две котки, а всички останали да стоят на сушата и да крещят „крава тъпа“. Обзалагам се, че има стотици, хиляди лодки с хора и животни, които правят каквото правя аз. Някога са крещели: „Напуснете корабите.“ Сега призивът е: „Напуснете земята.“ Навсякъде дебнат опасности, но на сушата са повече. Едно време всички сме изпълзели от морето, нали така? Може би е било грешка. Сега се завръщаме при него.

Представям си, че всички хора правят каквото правя аз и това ме обнадеждава. Трябва да е някакъв инстинкт в човешкия род, нали така? При заплаха се разпръснете. Не само за да избегнем опасността, но и за да увеличим шансовете за оцеляването на човешкия род. Ако се разпръснем по цялото земно кълбо, отровата няма да успее да унищожи всички ни. Дори да изстрелят всичката си отрова, все има някакъв шанс.

Нощем чувам котките. Обнадеждаващ звук.

Лоши сънища. Кошмари, струва ми се. Кога един сън става кошмар? Тези мои сънища продължават и след като се събудя. Все едно имам махмурлук. Лошите сънища пречат на останалата част от живота ни.

Стори й се, че вижда кораб на хоризонта, и се отправи към него. Не разполагаше със сигнални ракети, а беше много надалеч, за да крещи, тъй че просто се насочи натам. Корабът плаваше успоредно на хоризонта и остана в полезрението й около половин час. После изчезна. Може пък да не е било кораб, каза си тя; но каквото и да беше, изчезването му я потисна.

Спомни си едно ужасно нещо, за което беше чела във вестникарска статия, описваща живота на борда на супертанкер. В днешно време плавателните съдове ставаха все по-огромни, а екипажите намаляваха и намаляваха, тъй като всичко се вършеше с помощта на новите технологии. Просто програмираха един компютър в Персийския залив или някъде другаде.

И корабът си плаваше практически от само себе си по целия път до Лондон или до Сидни. Така беше много по-добре за собствениците, които спестяваха сума ти пари, и много по-добре за екипажа, който трябваше да се бори единствено със скуката. Доколкото тя си представяше, през повечето време моряците седяха вкупом в каюткомпанията и пиеха бира като Грег. Наливаха се с бира и гледаха видео.

В статията пишеше нещо, което тя никога нямаше да забрави. Там се казваше, че в стари времена на марса или на мостика винаги имало някой, който следял за авария или беда. Но сега големите кораби вече нямали хора на вахта или пък вахтата представлявала просто някакъв дежурен, който от време на време се взирал в екран с множество светещи точки. Навремето ако си се бил загубил в морето на сал, на ладия или нещо такова и наблизо минел кораб, имало голяма вероятност да бъдеш спасен. Размахваш ръце, крещиш и изстрелваш каквито ракети имаш; вдигаш ризата си на върха на мачтата; и винаги имало хора, които да наблюдават и да те забележат. В днешни дни можеш седмици наред да се носиш из океана, накрая да се появи супертанкер и просто да те отмине. Радарът няма да те улови, защото си много дребен, и би било чист късмет някой да се окаже надвесен над перилата, за да повръща от морска болест. Имало много случаи, когато корабокрушенци, които навремето щели да бъдат спасени, сега просто били подминавани; и дори нещастни случаи, когато корабите потапяли онези, които смятали, че те идват да ги спасят. Тя се помъчи да си представи колко ужасно би било мъчителното чакане, а после чувството, че корабът отминава и не можеш да направиш нищо, а крясъците ти са заглушени от моторите. Ето това му е лошото на света, помисли си тя. Отказали сме се да даваме вахта. Не мислим за спасяването на други хора, а просто си плаваме, разчитайки на машините. Всички са в каюткомпанията и пият бира с Грег.

Значи онзи кораб на хоризонта сигурно и без това нямаше да я забележи. Не че тя искаше да я спасяват или нещо подобно. Просто може би знаеха някакви новини за света, за това ставаше дума.

Започнаха да я мъчат повече кошмари. Лошите сънища продължаваха все по-дълго и денем. Усещаше, че лежи по гръб и я боли ръката. Носеше бели ръкавици. Доколкото разбираше, беше затворена в нещо като клетка, защото от двете й страни се издигаха метални пръчки. Някакви мъже идваха и я оглеждаха, винаги мъже. Помисли си, че трябва да запише кошмарите си, и тях, и истинските неща, които се случват. Каза на мъжете от кошмарите, че ще пише за тях. Те се усмихнаха и обещаха да й дадат молив и хартия. Тя не прие. Каза, че ще използва своите.

Знаеше, че на котките рибата им идва добре. Даваше си сметка, че не се движат много и затова напълняват. Но все пак й се струваше, че Линда наддава повече от Пол. Не й се щеше да повярва на какво се дължи това. Просто не смееше да си го помисли.

Един ден съзря суша. Включи мотора и се отправи натам. Приближи се дотолкова, че вече виждаше мангровите дръвчета и палмите, но тъкмо тогава горивото й свърши и ветровете я отнесоха навътре. Изненада се, че не изпита нито тъга, нито разочарование при изчезването на острова. Във всеки случай, помисли си тя, не би било достойно да откриеш нова земя с помощта на дизелов мотор. Трябваше да бъдат преоткрити старите методи и пътища: бъдещето лежеше в миналото. Тя щеше да позволи на ветровете да я направляват и закрилят. Изхвърли зад борда празните тенекии за гориво.

Аз съм луда. Трябваше да забременея, преди да замина. Разбира се, че трябваше. Как не разбрах, че това е отговорът. След всички онези шеги на Грег, че бил просто оплодител, не съзрях очевидното. Ето за какво ми трябваше той. Заради това го срещнах. Тази страна на нещата сега ми изглежда нелепа. Гумички, тубички за изстискване, хапчета за гълтане. Край вече на всичко това. Отново ще се оставим в ръцете на природата.

Чудя се къде ли е Грег. Има ли го Грег? Може да е умрял. Винаги съм се питала какво значи изразът „естествен подбор“. Всеки, който ни погледнеше, би си помислил, че Грег има повече шансове да оцелее: по-едър е, по-силен, по-практичен, поне от днешна гледна точка, по-консервативен, по-безгрижен. Аз вечно се тревожа. Никога не съм хващала чук или тесла и не ме бива да се оправям сама. Но аз съм тази, която ще оцелее или поне имам такъв шанс. Оцеляването на Тревожните — това ли е смисълът? Хората като Грег ще изчезнат като динозаврите. Само онези, които виждат какво се случва, ще оцелеят, сигурно такъв е законът. Обзалагам се, че е имало животни, които са предусетили настъпването на Ледниковия период и са предприели някакво дълго и опасно пътуване, за да открият по-безопасен и по-топъл климат. И, бас държа, че динозаврите са ги мислили за невротици, отдавали са страховете им на предменструалното напрежение, наричали са ги тъпи крави. Чудя се дали северните елени са разбрали какво ще се случи с тях. Мислите ли, че изобщо са го предусетили?

Не съм разбирала нещата. Не съм правела връзка между тях. Чуйте ги само, те и техните връзки. Случило се е това, казват, вследствие на което се е случило онова. Тук се е разразила битка, там е избухнала война, еди-кой си крал е бил детрониран, прочути мъже — все тия прочути мъже, писна ми от прочути мъже — са подтикнали събитията в тази посока. Може би съм стояла твърде дълго на слънце, но не схващам техните връзки. Гледам историята на света, чийто наближаващ край те, изглежда, не осъзнават, и не виждам това, което виждат. Съзирам единствено старите зависимости, онези, на които вече не обръщаме внимание, защото така по-лесно можем да тровим елените, да ги бележим с боя по гърбовете и да храним с тях норките. Кой позволи да се случи това? Кои прочути мъже ще си припишат тази заслуга?

Ама че смешно. Чуйте този сън. Бях си в леглото и не можех да помръдна. Предметите бяха някак размазани. Не знаех къде съм. Имаше един мъж. Не си спомням как изглеждаше — просто мъж. Той ме попита:

— Как се чувстваш?

— Добре съм — отвърнах аз.

— Наистина ли си добре?

— Разбира се. Защо да не съм?

Той не отговори, само кимна и като че погледът му зашари нагоре-надолу по тялото ми, което, естествено, беше под завивките. После попита:

— Не ти ли се ще?

— Какво да ми се ще?

— Знаеш за какво говоря.

— Извинявайте — казах (странно как в сънищата си човек маниерничи, докато в реалния живот не е така). — Извинявайте, но наистина нямам ни най-малка представа за какво намеквате.

— Нападаш мъже.

— Нима? И с каква цел, заради портфейлите им ли?

— Не. Изглежда, заради секс.

Разсмях се. Мъжът се намръщи; спомням си свиването на веждите, макар останалата част от лицето му да ми се губи.

— Това наистина е твърде прозрачно — казах аз с ледената физиономия на героиня от стар филм. Известно време продължих да се смея. Знаете го този момент, като разкъсване на облак, когато в съня си осъзнаваш, че сънуваш. Той пак се намръщи. — Лишен сте от загадъчност — казах.

Това не му хареса и той изчезна.

Събудих се с усмивка. Мислейки за Грег и за котките, за това дали е трябвало да забременея и че съм имала сексуални фантазии. Умът може да е много откровен, нали? Кое го е накарало да сметне, че може да остане безнаказан?

Докато се отправяме накъдето се отправяме, в главата ми не престава да се върти онова стихче:

А после какво? Винаги ги съчиняват така, че да звучат съвсем просто. Имена, дати, постижения. Аз мразя датите. Датите са тирани, датите са всезнайковци.

Винаги беше чувствала увереност, че ще стигне до острова. Спеше, когато вятърът я отвя до него. Наложи се само да се промуши през две тесни скали и да изтегли лодката на каменистия бряг. Нямаше идеална пясъчна ивица, очакваща отпечатъка на босия туристически крак, нито коралов вълнолом, нито поне дружелюбно кимаща палма. Почувства се облекчена и признателна за това. По-добре, че пясъкът беше скала, пищната джунгла — тръни, плодородната земя — пепелище. Прекалената красота и тучната зеленина можеха да я накарат да забрави за останалата част от планетата.

Пол скочи на брега, но Линда изчака да я пренесат. Да, помисли си тя, време беше да намерим земя. Реши първоначално да спи на моторницата. Предполага се, че щом пристигнеш на такова място, започваш да строши колиба, но това й се стори глупаво. Островът можеше да се окаже неподходящ.

Надаваше се, че пристигането на острова ще прекрати кошмарите.

Беше много горещо. Ще речеш, че има парно, каза си тя. Не се усещаше никакъв полъх, ни най-малка промяна във времето. Грижеше се за Пол и Линда. Те й бяха утеха.

Зачуди се дали кошмарите не се дължат на спането в лодката, на това, че цяла нощ лежиш затворена на тясно, след като цял ден си имала свободата да се разхождаш наоколо. Помисли си, че може би умът й протестира, молейки да излезе на свобода. Тъй че тя си направи малък заслон над ивицата, до която стигаше приливът, и започна да нощува там.

Промяна не настъпи.

С кожата й ставаше нещо ужасно.

Кошмарите се задълбочиха. Реши, че това е нормално, доколкото още можеше да използва думата нормално. Очакваше се да има кошмари при нейното състояние. Тя беше отровена. Не знаеше обаче доколко страшна е отровата. В сънищата й мъжете винаги бяха любезни, дори галантни. По това разбра, че не бива да им се доверява: те бяха изкусители. Умът раждаше свои собствени аргументи против реалността, против себе си и това, което знае. Очевидно в основата на всичко имаше някаква химия, например антитела или каквото е там. Умът й изпадаше в шок от онова, което се случва, и произвеждаше свои собствени доводи, за да отхвърля действителността. Тя трябваше да очаква подобна реакция.

Ще ви дам един пример. Аз съм доста лукава в своите кошмари. Когато мъжете се появят, преструвам се, че не съм изненадана. Държа се така, все едно е нормално да са там. Не се оставям да ми играят номера. Снощи проведохме следния разговор. Както щете го разбирайте.

— Защо нося бели ръкавици? — попитах аз.

— Мислиш, че това са ръкавици?

— А ти какво мислиш?

— Наложи се да ти включим система.

— Това не означава, че трябва да нося бели ръкавици, сякаш съм на опера.

— Това не са ръкавици. Бинтове са.

— Нали каза, че сте ми включили система.

— Именно. Бинтовете са за закрепване на иглата.

— Не мога да си движа пръстите.

— Това е нормално.

— Нормално ли? — попитах. — Кое е нормално в днешни дни? — Той не намери отговор на този въпрос, тъй че аз продължих: — На коя ръка сте ми включили системата?

— На лявата. И сама можеш да видиш.

— Тогава защо е бинтована и дясната?

Наложи му се дълго да мисли върху това. Най-сетне каза:

— Защото се опитваше да махнеш иглата със свободната си ръка.

— А защо искам да я махна?

— Смятам, че само ти можеш да ни кажеш.

Поклатих глава. Той си тръгна сразен. Не му останах длъжна, така де. На следващата нощ пак ги приех. Умът ми очевидно смяташе, че съм отпратила този изкусител твърде лесно, така че произведе друг, който постоянно повтаряше името ми.

— Как си тази вечер, Кет?

— Смятах, че винаги питаш как сме. Ако, разбира се, си този, за когото се представяш.

— Защо да питам как сме, Кет? Аз знам как съм. Питах за теб.

— Как сме? — казах саркастично. — Ние в зоопарка сме добре, много благодаря.

— За какъв зоопарк говориш?

— За решетките, глупчо. — Не смятах всъщност, че това е зоопарк; исках да разбера за какво го мислят те. Невинаги е лесно да се бориш с ума си.

— Решетките ли? О, това са пречките на леглото ти.

— Леглото ми ли? Извинявай, но това значи не е детско кошче и аз не съм бебе?

— Това е специално легло. Виж. — Той врътна някакъв райбер, откачи горния край на едната решетка и я пусна надолу, така че вече не я виждах. После пак я вдигна и я закрепи с райбера.

— Аха, разбирам, залоствате ме, това ли е цялата работа?

— Не, не, не, Кет. Просто не искаме да заспиш и да се изтърколиш от леглото. В случай че сънуваш кошмари, да речем.

Ама че хитро, наистина. В случай че сънуваш кошмари… Но мен толкова лесно не можеш да ме залъжеш. Мисля, че знам какви ги върши умът ми. Представям си не друго, а зоопарк, защото тъкмо там единствено съм виждала северни елени. На живо, искам да кажа. Така че ги свързвам с решетки. Умът ми знае, че за мен всичко започна с тия елени; затова сътвори тази илюзия. Умът действа много правдоподобно.

— Аз нямам кошмари — заявих твърдо, сякаш става дума за пъпки или нещо подобно. Мисля, че се получи добре, просто му казах, че не съществува.

— Е, добре, тогава в случай че станеш сомнамбул.

— Досега вървяла ли съм насън?

— Ние не можем да наблюдаваме всички, Кет. Има мнозина други в същата лодка.

— Зная — изкрещях. — Зная. — Крещях, защото се чувствах победителка. Този беше умен, ала сам се издаде. В същата лодка. Искаше, естествено, да каже в други лодки, но се подведе или по-скоро умът ми го подведе.

Тази нощ спах добре.

Споходи я ужасна мисъл. Ами ако котенцата не са нормални? Ами ако Линда роди изродчета, малки чудовища? Дали вече се започваше? Какви ветрове ги застигаха тук, каква отрова разнасяха тези ветрове?

Струваше й се, че твърде много спи. Монотонната жега не преставаше. Чувстваше се пресушена и водата от потока не утоляваше жаждата й. Може би й имаше нещо на тази вода. Кожата й се белеше. Щом разпереше длани, пръстите й заприличваха на рогата на елен след битка. Депресията й продължаваше. Пробва да се разведри с мисълта, че поне няма мъж до себе си на острова. Какво ли щеше да си каже Грег, ако я съзреше в такъв вид?

Умът, реши тя, беше причината за всичко. Умът просто се бе развил прекалено много и бе излязъл извън контрол. Нали той беше създал онези оръжия? Едно животно не би изобретило собственото си разрушение, нали така?

Припомни си следната приказка. Имало в гората един мечок, интелигентен, весел мечок… нормален мечок. Един ден той започнал да копае голям трап. Като го изкопал, откъртил клон от близкото дърво, окъсал вейките и листата му, заострил единия край със зъбите си и забил този кол в трапа, така че да стърчи нагоре. После мечокът покрил изкопания трап с клони и шума, та по нищо да не се различава от останалата част от горската настилка, и си заминал. И къде според вас бил изкопал този трап мечокът? Насред една от любимите си пътеки, по която редовно минавал, когато отивал да яде мед от хралупите на дърветата или по други мечешки дела. И така, на следващия ден мечокът се затътрил по пътеката, паднал в трапа и се нанизал на кола. Докато умирал, си мислел: О, божичко, ама че изненада, как странно се обърнаха нещата. Може би сгреших, че заложих капан точно тук. Може би сгреших, че изобщо заложих капан.

Човек не може да си представи, че един мечок е способен на това, нали? Но така се случва и с нас, помисли си тя. Умът просто се беше увлякъл. Не е знаел къде да спре. Но той по принцип си няма спирачки. Същото е и с кошмарите — спящият ум просто губи контрол. Тя се зачуди дали първобитните хора са сънували кошмари. Обзалагаше се, че не. Или поне не като тези, които сънуваме ние.

Тя не вярваше в Бог, но сега се чувстваше изкушена от него. Не защото се боеше, че ще умре. Не беше това. Просто се изкушаваше да повярва в някого, който наблюдава какво става, който вижда как мечокът копае трап и после пада в него. Тази история не би била толкова хубава, ако нямаше наоколо някой, който да я види и разкаже. Гледайте докъде стигнаха и какво направиха — сами се унищожиха. Тъпи крави.

Онзи, с когото спорихме за ръкавиците, отново се появи. Веднага го засякох.

— Още съм с ръкавиците — казах.

— Да — отвърна той, опитвайки се да ми угоди, но явно не ме разбра.

— Нямам игла на ръката.

Той очевидно не беше подготвен за това.

— Ааа, да.

— Тогава защо съм с ръкавици?

— Ами… — Замълча, докато се чудеше каква лъжа да ми пробута. Добре се справи. — Защото си скубеше косата.

— Глупости. Тя просто ми капе. Всеки ден капе.

— Не, боя се, че ти просто я скубеш.

— Глупости. Само като я пипна, и падат цели фъндъци.

— Боя се, че не е така — каза покровителствено той.

— Заминавай си — изкрещях аз. — Махай се, махай се!

— Разбира се.

И той изчезна. Беше много непочтено да ми излиза с този номер за косата — една лъжа, толкова близка до истината. Защото аз наистина постоянно си пипам косата. Е, нищо чудно, нали?

Все пак като му казах да се маха, той си отиде, което е добър знак. Чувствам, че овладявам нещата, започвам да контролирам кошмарите си. Това е просто един цикъл, през който преминавам. Ще се радвам, когато свърши. Следващият може да е и по-лош, разбира се, но поне ще е различен. Ще ми се да знам доколко съм отровена. Достатъчно ли, за да ме дамгосат със синя боя по гърба и да нахранят с мен норките?

Умът й зацикли и тя усети, че се повтаря. Всичко бе свързано, оръжията и кошмарите. Ето защо трябваше да прекъснат цикъла. Отново да опростят нещата. Да започнат отначало. Казват, че не можеш да върнеш назад стрелките на часовника, но истината е, че можеш. Бъдещето беше в миналото.

Искаше й се да сложи край на мъжете и техните изкушения. Мислеше, че ще изчезнат, когато стигне до острова. Мислеше, че ще изчезнат, когато спря да спи в лодката. Но те станаха още по-настойчиви и по-коварни. Нощем се боеше да заспи заради кошмарите; ала толкова много се нуждаеше от отдих, че всяка сутрин се събуждаше все по-късно. Монотонната жега продължаваше, задушлива жега, все едно си обграден с радиатори в спарена канцелария. Щеше ли да има край? Може би сезоните се бяха скапали от това, което се бе случило, или поне бяха намалели от четири на два — онази особена зима, за която ги предупредиха, и това непоносимо лято. Може би светът трябваше да си заслужи завръщането на пролетта и есента с добро поведение в продължение на векове.

Не знам кой от мъжете беше. Започнах да стискам очи. Това е по-трудно, отколкото си мислите. Ако вече си затворил очи и си заспал, опитай се да ги затвориш отново, за да не допуснеш кошмара. Не е лесно. Но ако се науча да го правя, може би ще се науча и да си запушвам ушите с длани. Това ще ми помогне.

— Как се чувстваш тази сутрин?

— Защо ме питаш за сутринта? Ти винаги идваш нощем. — Виждате ли как не им позволявам да се измъкват току-тъй?

— Щом така казваш…

— Какво значи: щом така казвам?

— Ти командваш.

Правилно, аз съм началникът. Трябва да командваш ума си, иначе ще ти скрои номер. Нали тъкмо това предизвика опасността, на която сме изложени сега. Дръж ума си под контрол. Така че казах:

— Махай се!

— Все това повтаряш.

— Добре де, щом аз командвам, имам правото да го повтарям, нали?

— Ще трябва някой ден да поговорим за това.

— Ден ли? Ето, отново! — Останах със затворени очи. — И какво е това това все пак? — Помислих си, че още го преследвам, което можеше да е тактическа грешка.

— Това ли? Ооо, всичко… Как си се озовала в това положение, как ще ти помогнем да излезеш от него.

— Знаеш ли, ти наистина си много невеж.

Все едно нищо не казах. Мразя, когато се преструват, че не са чули онова, с което са безсилни да се справят.

— И за Грег — каза той, рязко сменяйки темата. — За чувството ти на вина, за бягството, такива неща.

— Грег жив ли е? — Кошмарът беше толкова реален, та реших, че мъжът може да знае отговора.

— Грег ли? Да. Грег е добре. Но си мислехме, че няма да е от полза…

— Защо трябва да изпитвам вина? Не се чувствам гузна, че взех лодката. Той искаше само да пие бира и да кръшка с момичета. Не му беше нужна лодка за тия неща.

— Смятам, че лодката има несъществено значение в случая.

— Как така несъществено? Без лодката нямаше да съм тук.

— Искам да кажа, че се разтоварваш, трупайки много неща на нея. За да не мислиш какво се е случило преди. Минава ли ти през ум, че може би правиш тъкмо това?

— Откъде мога да знам? Нали ти минаваш за експерт. — Беше много саркастично от моя страна, знам, но не успях да се въздържа. Бях му ядосана. Сякаш аз игнорирах онова, което се бе случило, преди да взема лодката. В крайна сметка аз бях една от малцината, които забелязват нещата. Останалата част от света се държеше като Грег.

— Е, мисля, че отбелязваме известен напредък.

— Махай се.

Знаех си, че пак ще дойде. В известен смисъл едва ли не го чаках да се върне. Просто за да приключа с него веднъж завинаги. А и трябва да си призная, че той ме заинтригува. Искам да кажа, наясно съм какво точно се случи, малко или много защо, малко или много как. Но исках да разбера доколко умно ще е неговото — всъщност моето де — обяснение.

— Значи мислиш, че си готова да говориш за Грег?

— За Грег ли? Какво общо има това с Грег?

— Ами според нас, но бихме искали ти да го потвърдиш, твоята раздяла с Грег има много общо със сегашните ти… проблеми.

— Ти наистина си много невеж. — Харесваше ми да изричам това.

— Помогни ми тогава да изцеря невежеството си, Кет. Изясни ми някои работи. Кога за пръв път забеляза, че нещата с Грег тръгват на зле?

— Грег, Грег. Ей богу, преживяваме ядрена война, а ти искаш да говорим единствено за Грег.

— Да, вярно, войната. Но си помислих, че е най-добре да караме едно по едно.

— И Грег се оказва по-важен от войната, така ли? Странна система на приоритети имаш, няма що. Може би Грег е предизвикал войната. Знаеш ли, че той има бейзболна шапка, на която пише: „Прави война, а не любов“? Вероятно докато си е седял и се е наливал с бира, е натиснал копчето от нямане какво да прави.

— Интересен подход. Мисля, че можем да отбележим напредък. — Не реагирах. Той продължи: — Прави ли ще сме, ако приемем, че живеейки с Грег, ти в известен смисъл си сложила всичките си яйца в една кошница? Решила си, да речем, че той е последният ти шанс. Може би си му възлагала прекалено много надежди, а?

До гуша ми дойде от всичко това.

— Казвам се Кетлин Ферис. — Обръщах се по-скоро към себе си, отколкото към някой друг. — На трийсет и осем години съм. Напуснах севера и дойдох на юг, защото виждах какво се случва. Но войната продължи да ме преследва. Така или иначе, тя избухна. Качих се на лодката и се оставих на ветровете да ме носят. Взех със себе си две котки, Пол и Линда. Открих този остров. Живея тук. Не зная какво ще ми се случи, но зная, че онези от нас, които се вълнуват за съдбата на планетата, са длъжни да продължат да живеят. — Като млъкнах, открих, че без да се усетя, съм заплакала. Сълзите капеха по бузите ми и се стичаха в ушите ми. Не чувах, не виждах. Струваше ми се, че плувам и се давя.

Накрая, много тихичко — или може би просто ушите ми бяха пълни с вода, — мъжът каза:

— Да, мислехме си, че може би виждаш такива неща.

— Брулиха ме свирепи ветрове. Кожата ми се бели. Вечно съм жадна. Не зная колко е сериозно, но зная, че трябва да продължа. Дори да е само заради котките. Може да съм им нужна.

— Да.

— Какво значи това „Да“?

— Ами психосоматичните симптоми могат да са много убедителни.

— Не можеш ли да го проумееш, по дяволите? Води се ядрена война.

— Хмм — изсумтя мъжът. Беше умишлено предизвикателен.

— Добре — отвърнах аз. — Готова съм да изслушам и твоята версия. Чувствам, че искаш да ми я кажеш.

— Е, ние смятаме, че нещата тръгват от раздялата ти с Грег. И от връзката ти с него, разбира се. От собственическото отношение, от насилието. Но това, че сте се разделили…

Макар че бях имала намерение да го разигравам, не се сдържах и го прекъснах.

— Всъщност не сме се разделили. Просто му взех лодката, щом войната избухна.

— Да, разбира се. Но нещата между вас… нали не твърдиш, че вървяха гладко?

— Не по-зле, отколкото ако бях с някой друг мъж. Той, Грег, е просто един най-обикновен човек. Поне е нормален.

— Именно.

— Какво значи „именно“?

— Ами прегледахме досието ти на север, нали разбираш. И наистина има някаква зависимост. Склонна си да слагаш всичките си яйца в една кошница. И се ориентираш към един и същи тип мъже. А това винаги е малко опасно, нали? — След като не отговорих, той продължи: — Наричаме го устойчив синдром на жертвата. УСЖ.

Реших и на това да не обръщам внимание. Първо на първо, не знаех за какво говори. Пък и не бе изключено да си съчинява някаква история.

— В живота ти има много отрицание, нали? Ти… отричаш много неща.

— О, не, не ги отричам — възпротивих се аз. Беше направо смехотворно. Реших да го изхвърля навън. — Да не би да ми казваш… да не би да ми казваш, че няма война?

— Именно. Вярно, че беше много напечено. Имаше изгледи да избухне. Но измъдриха нещо.

— Те измъдриха нещо! — изкрещях саркастично, защото това изявление доказваше всичко. Умът ми бе запечатал думите на Грег, които тогава ми се сториха толкова самонадеяни. Доставяше ми удоволствие да крещя, исках да изкрещя и други неща, което и направих. — „Който не работи, не трябва да яде в «Би Джийс»“ — провикнах се. Тържествувах, но мъжът, изглежда, не разбираше чувствата ми и ме хвана над лакътя, сякаш се нуждаех от утеха.

— Да, наистина измъдриха нещо. До война така и не се стигна.

— Ясно — казах все така победоносно. — И аз, разбира се, не съм на острова, така ли?

— Не си.

— Той е плод на въображението ми.

— Да.

— И, естествено, лодката не съществува.

— Съществува, ти се качи на нея.

— Но на борда й нямаше котки.

— Имаше, когато те откриха, с теб имаше две котки. Бяха страшно мършави. Едва оживяха.

Беше подло от негова страна да не ми противоречи за всичко. Подло, но предвидимо. Реших да сменя тактиката. Ще се правя на изненадана и леко развълнувана.

— Не разбирам — казах и се пресегнах да го хвана за ръката. — След като е нямало война, защо съм била в лодката?

— Заради Грег — каза той едва ли не със злорадство, сякаш най-сетне съм си признала нещо. — Бягаше от него. Оказва се, че хората, страдащи от устойчивия синдром на жертвата, често изпитват силно чувство на вина, когато в края на краищата все пак решат да побегнат. И тъкмо тогава дойдоха лошите новини от север. Те ти послужиха за оправдание. Ти екстериоризираше нещата, пренасяше своята обърканост и тревожност върху света. Това е нормално — добави той покровителствено, макар да бе очевидно, че не мисли така. — Напълно нормално е.

— Аз не съм единствената жертва наоколо — отвърнах аз. — Целият свят е в това положение, и то непрекъснато.

— Разбира се. — Съгласи се, без всъщност да ме слуша.

— Казаха, че щяло да има война. Казаха дори, че вече е започнала.

— Те непрестанно го говорят. Но сега нещата са се уредили.

— Ти така твърдиш. Добре де. И къде според твоята версия — натъртих на думата „версия“ — са ме намерили?

— На стотина мили източно от Даруин. Въртяла си се на място.

— Въртяла съм се на място — повторих аз. — Тъкмо това прави и светът. — Първо ми казва, че проектирам себе си върху света, после ми казва, че върша същото, което, както всички знаем, светът върши постоянно. Не беше особено интелигентно.

— А как ще обясниш окапването на косата ми?

— Боя се, че сама си я скубеш.

— А лющенето на кожата ми?

— Трудни времена преживя, силен стрес. Не е нещо необичайно. Ще ти мине.

— А как ще обясниш това, че си спомням съвсем ясно всичко, което се случи, откакто съобщиха за избухналата война на север до идването ми на острова.

— Ами научният термин е „фабулиране“. Съчиняваш си история, съдържаща фактите, с които не си наясно или не можеш да приемеш. Запазваш няколко реални факта и измисляш нова история около тях. Особено в случаи на двоен стрес.

— Което значи…

— Жесток стрес в личния живот, съчетан с политическа криза във външния свят. Щом нещата на север се влошат, пациентите ни винаги се увеличават.

— Сега остава да ми кажеш, че е имало десетки побъркани, които обикалят морето, въртейки се на място.

— Да, няколко. Четирима-петима души. Но повечето пациенти не стигнаха чак до плаване с лодка. — По тона му си личеше, че решителността ми му е направила силно впечатление.

— И колко… пациенти общо имахте този път?

— Няколко десетки.

— Е, възхищавам се на фабулирането ти — казах аз, пробутвайки му обратно научния термин. Поставих го на мястото му. — Мисля, че се справи чудесно. Най-сериозно. — Сам се беше издал, разбира се. Запазваш няколко реални факта и измисляш нова история около тях — точно каквото направи.

— Радвам се, че отбелязваме някакъв напредък, Кет.

— Махай се и измъдри нещо — казах аз. — Между другото, има ли някакви новини за северните елени?

— Какви новини желаеше да чуеш ти?

— Добри новини! — изкрещях. — Добри новини!

— Ще видя какво мога да направя по този въпрос.

Почувства се уморена, когато кошмарът я напусна; уморена, но победителка. Беше успяла да изкопчи от този изкусител най-лошото, което имаше да й каже. Сега тя щеше да е в безопасност. Той, естествено, направи един куп груби грешки. Радвам се, че отбелязваме някакъв напредък: ето това изобщо не биваше да го изрича. Никой не обича да бъде покровителстван от собствения си ум. Това, което най-вече го издаде, беше забележката му за измършавелите котки. Та това беше най-забележителното нещо от пътуването й, когато котките загладиха косъм, защото с удоволствие похапваха рибата, която тя ловеше.

Стигна до решението повече да не разговаря с тези мъже. Не можеше да ги спре да идват — беше сигурна, че ще я навестяват нощи наред, — но тя дума нямаше да обели. Беше се научила да си стиска очите по време на кошмарите; сега щеше да се научи да си запушва ушите и устата. Никакви изкушения. Нямаше да им се даде.

Ако трябваше да умре, какво пък толкова. Изглежда, се бяха натъкнали на много лоши ветрове; колко лоши, наистина, това щеше да разбере, когато се съвземе или когато умре. Притесняваше се за котките, но вярваше, че те ще могат да се грижат сами за себе си. Щяха да се върнат назад към природата. Вече го бяха сторили. Когато храната в лодката се свърши, те се заеха да ловуват. Или по-точно Пол се зае с това: Линда беше много натежала за подобно нещо. Пол й носеше дребни животинки, разни плъхове и мишки. Като го гледаше, Кет се просълзяваше.

Цялата работа беше, че умът й се страхуваше от собствената си смърт, ето това реши тя най-накрая. Когато кожата й се възпали и косата й взе да окапва, умът й се опита да измисли алтернативно обяснение. Сега тя дори знаеше научния термин за това: фабулиране. Къде го беше срещнала? Май го беше прочела в някое списание. Фабулиране. Запазваш няколко реални факта и измисляш нова история около тях.

Спомни си един разговор, който бе провела предишната нощ. Мъжът от съня й каза, че отричала много неща в живота си. „Нали така?“ — попита той, а тя му отговори: „О, не, аз не отричам нещата.“ Забавно беше да погледне в миналото си; а освен забавно, беше и сериозно. Не биваше да се самозалъгва. Както правеше Грег, както правеха повечето хора. Трябва да видим нещата такива, каквито са; не можем повече да разчитаме на фабулирането. Само така ще оцелеем.

На следващия ден Кет Ферис се събуди на един малък, обрасъл с храсталаци остров в пролива Торес и видя, че Линда е родила. Пет шарени котенца, сгушени едно в друго, безпомощни и слепички, но иначе без дефекти. Цялото й същество се изпълни с обич! Майката, разбира се, нямаше да й позволи да погали котенцата, но нищо, това си беше нормално. Обзе я такова щастие! Такава надежда!