Изчезването на Рейчъл Уолъс

15

Оставаха три седмици до Коледа. Бях в канцеларията си и гледах как навън прехвръква сняг на едри парцали, когато разбрах, че са отмъкнали Рейчъл Уолъс.

Седях с вдигнати върху бюрото крака, пиех кафе без захар, ядях понички и чаках да ми се обади от Фол Ривър един тип на име Антъни Гонсалвес, когато телефонът иззвъня. Не беше Гонсалвес.

Гласът рече:

— Спенсър? Обажда се Джон Тикнър от „Хамилтън Блак“. Бихте ли дошъл веднага? Изглежда, че Рейчъл Уолъс е отвлечена.

— Извикахте ли полицията? — попитах.

— Да.

— Окей, тръгвам.

Затворих телефона, обрамчих кобура си, а върху полото облякох якето си, подплатено с вълна. Излязох. Канцеларията ми тази година беше на ъгъла на авеню „Масачузетс“ и улица „Бойлстън“ — на втория етаж, в малка триъгълна куличка над едно магазинче за цигари. Колата ми беше паркирана до един знак, на който пишеше „Автобусна спирка. Паркирането забранено“. Снегът се топеше по уличното платно, но се натрупваше встрани, до бордюра на тротоара.

Коледната елха в центъра „Пруденшъл“ вече бе запалена, нищо, че нямаше четири следобед. Свих вляво при „Чарлз“, после надясно по „Бийкън“ и паркирах в подножието на възвишението пред „Стейт Хаус“ на едно място, за което пише, че е „резервирано за членове на върховния съд“. Имаха предвид законодателната власт, но в Масачузетс я наричат върховния и Главния съд по същата причина, поради която наричат себе си Общност. Цялата история, струва ми се, има нещо общо с гласуването против Никсън. Вдясно „Комън“ се спускаше надолу към улица „Тремонт“, дърветата бяха обсипани с коледни светлинки, а до края на „Парк стрийт“ бяха изобразени „на живо“ сцени от Рождество Христово. Снегът се беше задържал само върху тревните площи на „Комън“, а по тротоарите се топеше. Долу до информационния павилион бяха оградили няколко елена и едно момче с рекламна шапка стоеше до кошарата, раздавайки някакви брошури на минувачите, които се опитваха да хранят дивеча с пуканки.

Канцеларията на Тикнър се намираше на най-горния етаж и гледаше към „Комън“. Беше с висок таван и големи прозорци, претрупана от книги и ръкописи. Срещу бюрото бе разположена ниска кушетка, а пред нея — масичка за кафе, отрупана с папки. Тикнър седеше на дивана, вдигнал крака върху масичката и гледаше през прозореца към момчето на „Комън“ до клетката на елените, което подаваше брошурки на минувачите. Детективът-сержант Франк Белсън седеше на кушетката до него и отпиваше от кафето си. Един момък със селска физиономия и костюм с жилетка от „Луис“ говореше по телефона точно зад бюрото на Тикнър.

Когато влязох Белсън ми кимна. Погледнах момъка със селската физиономия и попитах:

— От прокуратурата ли сте?

Белсън отново кимна.

— Кронин — представи го той. — Помощник-прокурор.

— Радвам се, че дойде, Спенсър — каза Тикнър. — Предполагам, че познаваш сержант Белсън, а това е Роджър Форбз, нашият адвокат.

Стиснах ръката на един висок сивокос мъж с високи скули и хлътнали бузи, който според мен се чувстваше някак си неудобно в ъгъла между кушетката и лавицата за книги.

Крони н каза в слушалката:

— Още не сме съобщили нищо за вестниците. Обърнах се към Белсън:

— Какво си получил?

Той ми подаде лист хартия. Беше напечатан прилежно, с двойно разстояние между редовете. Никакви задрасквания, допълнителни знаци или бележки. Хубави полета отделяха текста. Новите редове започваха навътре с пет интервала. Хартията бе обикновена. На нея пишеше:

Прочетох го два пъти, но смисълът не се промени.

— Доста приповдигнат стил — казах на Тикнър.

— Ако беше успял да се разбереш с нея — рече той — тази бележка никога нямаше да бъде написана — лицето му като че беше леко зачервено.

Обърнах се към Белсън:

— Вие направихте проверка, нали?

— Естествено — отвърна Белсън. — Няма я никъде. Стаята й в хотела е празна. Куфарите й са още там, а багажът е по чекмеджетата. Следобед трябваше да участва в едно радиопредаване, но не се е появила. За последен път са я видели снощи около девет часа, когато етажният келнер й занесъл няколко сандвича, една бутилка джин, една вермут и две чаши. Според него някои се е къпел под душа, но няма представа кой. Вратата на банята била затворена и той чул водата да тече.

— Значи нямате никаква следа.

— Абсолютно нищо — отговори Белсън. Той беше доста мършав, с изпито лице и с толкова черна и гъста брада, че долната част на лицето му имаше синкав оттенък, въпреки че се бръснеше поне два пъти на ден. Изпушваше пурите си от пет цента до момента, в който угарката изгаряше устните му и сега бе стигнал до средата на една, която вече изглеждаше дъвкана и смачкана.

— Извикахте ли Куърк? — запитах аз.

— Да, ще дойде след малко. Следобяд трябваше да бъде в съда и изпрати мен да се запозная с нещата. След като ти си тук, може би няма да идва.

Кронин затвори телефона и ме изгледа.

— Ти кой си?

— Г-н Спенсър беше нает със задачата да я охранява — обясни Тикнър. — Помислихме си, че може да хвърли светлина върху ситуацията.

— Голяма охрана е бил — каза Кронин. — Знаеш ли нещо?

— Не много — отговорих.

— Не съм си и представял, че можеш да знаеш нещо. Те са те извикали — окей, но не ми пречи. Дразниш ме и може да ти загрея задника.

Погледнах Белсън. Той се ухили.

— Явно там, горе ги правят такива — все по-нахакани.

— Това май е върховното им постижение — казах аз. — От тоя по нахакан — здраве.

— Я стига глупости! — изръмжа Кронин. — Сержант, познаваш ли го този?

— О, да, сър, мистър Кронин. Познавам го. Искате ли да го застрелям?

— По дяволите, какво става с теб, Белсън? Зададох ти прост въпрос.

— Той е наред — каза Белсън. — Ще ни бъде от полза.

— Дано — рече Кронин. — Спенсър, искам да дадеш на сержант Белсън пълен отчет какво знаеш по случая. Белсън, ако каже нещо ценно, накарай го да даде официални показания.

— Добре, няма проблем — отвърна Белсън. — веднага ще се заема.

Той ми намигна.

Кронин се обърна към Тикнър.

— Ти си в литературния бизнес. Можеш ли да кажеш нещо за начина на писане, за стила?

— Ако ни беше предложен като ръкопис за издаване, щяхме да го отхвърлим — каза Тикнър. — Нищо друго не мога да кажа по този въпрос. Не съм в състояние да отгатна кой го е писал.

Всъщност Кронин не слушаше. Той се обърна към адвоката Форбс:

— Има ли тук някъде стая, в която може да се срещнем с вестникарите? — държеше се с Форбс почти като с равен: явно правното му образование го респектираше.

— Разбира се — отговори Форбс. — На втория етаж имаме хубава зала за конференции, която мисля, че ще свърши работа. — Обърна се към Тикнър. — Джон, ще го заведа в зала „Хамилтън“.

— Добра идея — реагира Тикнър. Форбс тръгна да излиза. Кронин се спря на вратата:

— Искам всичко, което знае този, сержанте. Когато си тръгне, искам да е изстискан.

— Но не и обезобразен — казах на Белсън.

— Кой знае? — рече той.

Кронин излезе след Форбс.

Седнах на ръба на бюрото на Тикнър.

— Надявам се, че не ходи въоръжен — казах.

— Кронин ли? — Белсън се изсмя. — Той завърши право през 1973 година — тогава, когато за първи път вземах изпита си за лейтенант. Надява се, че ако е груб и нахакан, хората няма да забележат, че не знае абсолютно нищо и че единственият му стремеж е да го изберат на обществена работа.

— Напразно се надява — каза Тикнър. Белсън повдигна вежди одобрително. Тикнър бе зад него и не можеше да види.

— Как получи писмото? — попитах Тикнър.

— Някой го е донесъл на пазача долу, на рецепцията — отвърна той. Подаде ми плика. Единствено неговото име бе напечатано отгоре.

— Описание?

— Долу носят по сто неща на ден — рече Белсън. Пазачите не обръщат внимание. Той не може да си спомни дали е бил мъж или жена.

— Не е виновен — отбеляза Тикнър. — Ние получаваме всякакви доставки от печатницата — коректури, отделни страници, чернови, както и ръкописи от посредниците, авторите и читателите, илюстрации и най-различни други материали всеки ден. Уолт не е длъжен да гледа кой ги носи.

Кимнах.

— Това не е от значение. Може да са наели кола за доставката. Описанията няма да ни помогнат много, дори и ако са добри.

Белсън се съгласи.

— Вече накарах да проверят таксиметровите компании за хората, които са били натоварвани е поръчки дотук. Разбира се, може и сами да са го донесли.

— Да запознаваме ли пресата? — запита Тикнър.

— Не смятам, че ще навреди — отвърнах. — Мисля, че трудно ще ги изгоним ако зависи от Кронин. Всичко това ми прилича на организация, която има нужда от публичност. Те не ни пишат да не казваме на печата или пък на полицията.

— Съгласен съм — каза Белсън. — При повечето отвличания държат „да не се съобщава на полицията“, но в подобни случаи, когато имат политически, социални или кой знае какви други искания, обикновено гонят публичност. Освен това Кронин вече е уведомил пресата. Така че въпросът е какво целят.

Тикнър подхвърли:

— Академичност. Хипотетичност. Безцелност. Това са само догадки.

— Да, нещо от сорта — каза Белсън.

— Какво да правим тогава? — попита го Тикнър.

— Нищо специално. Ще седим. Ще чакаме. Някои от нас ще тръгнат по улицата да поразпитат. Ще проверим във ФБР дали знаят нещо за ВАМ. Ще анализираме хартията и мастилото и резултатите няма да ни насочат към нищо. Вероятно скоро ще ни се обадят и ще ни кажат какво искат.

— Това ли е всичко? — Тикнър изглеждаше засегнат.

Той ме погледна.

— Тази история не ми харесва — заявих аз. — Но трябва да се примирим и преди всичко да чакаме следващия контакт. Колкото по-често се свързват с нас, толкова по-добре ще бъде. В такъв случай ще има върху какво да работим и ще имаме по-голям шанс да ги открием. А и нея, разбира се.

— Но откъде знаем, че ще се свържат с нас?

— Не можем да сме сигурни — отговори Белсън. — Аз смятам, обаче, че ще го направят. Поне така са писали. Те са предприели всичко това с някаква цел. Очевидно искат нещо. Можем да разчитаме на това, тъй като всеки иска нещо — пурата бе отново догоряла дотам, че Белсън бе принуден да си наклони главата назад, за да не позволи на дима да му влиза в очите.

— Междувременно какво ще стане с Рейчъл? Господи, представям си как се чувства тя. Ами ако я малтретират? Не можем просто да си седим тук и да чакаме. Белсън ме погледна. Аз казах:

— Не ни остава нищо друго. Няма смисъл да мислим за алтернативите, след като ги нямаме. Тя е твърда жена. Ще се справи не по-зле от всеки друг.

— Но сама — промълви Тикнър — с тези маниаци…

— Мисли за нещо друго — каза Белсън. — Имаш ли някаква представа коя може да е тази група?

Тикнър рязко тръсна глава, сякаш му бе влязла муха в ухото.

— Не — отвърна той. — Не. Нямам никаква представа. Как се бяха подписали? ВАМ?

Белсън кимна.

— Има ли някой в издателските кръгове, за когото да сте чули, че храни враждебност спрямо госпожица Уолъс?

— Не, всъщност, не в този вид. Рейчъл е рязка и трудно приемлива, защитава неща, които не се харесват на всекиго, но това не може да предизвика отвличане.

— Оставете преценките на нас. От вас искам списък на всички, които смятате, че не я харесват, спорили са или са изразявали несъгласия с нея.

— Господи, човече, това ще означава поне половината критици в страната.

— Имаш време — каза Белсън. Той си извади бележника и се облегна назад.

— Но за бога, сержанте, не мога да започна безразборно да изброявам имена. Имам предвид, че по този начин ще включа тия хора в разследването на углавно престъпление.

— Нали се тревожеше как ли се чувства горката Рейчъл? — запита Белсън.

Разговорът ми беше ясен. Бях чувал вариации на тази тема много пъти.

— Ще изляза да потърся Рейчъл — казах аз. — Уведомете ме, когато получите съобщение от тях.

— Не съм упълномощен да те ангажирам в случая, Спенсър — рече Тикнър.

Белсън добави:

— Нито пък аз — мършавото му лице сякаш вътрешно ми се хилеше.

— И това влиза в услугата — казах.

Излязох от канцеларията на Тикнър, минах покрай двама детективи, които разпитваха някаква секретарка, слязох с асансьора долу и се отправих към улицата, започвайки търсенето.