Изчезването на Рейчъл Уолъс

3

— Окей — казах. — Разкажи ми кога започнаха да ви заплашват със смърт.

— Винаги съм получавала писма, пълни с омраза. Но напоследък започнаха да ми се обаждат по телефона.

— Какво значи напоследък?

— Веднага щом бяха отпечатани шпалтите.

— Какво представляват шпалтите? И до кого стигат те?

— Щом се отпечата даден ръкопис — намеси се Тикнър, — се пускат няколко екземпляра, за да бъдат изчетени от автора и от редактора. Тях наричаме шпалти.

— Този етап ми е известен — казах. — Какво става е онези шпалти, които излизат вън от издателството?

— Шпалтите обикновено са на дълги листове, по две-три страници на един лист. За рецензентите и за хора, от които бихме желали да получим благоприятни отзиви с рекламна цел, подрязваме шпалтите, подвързваме ги с евтини картонени корици и им ги изпращаме.

Сега, след като бе погълнал половината от третото си мартини, Тикнър изглеждаше по-спокоен. Аз все още се борех с желанието си да посегна към фъстъците.

— Имате ли списък на хората, на които сте изпратили от тях?

Тикнър кимна утвърдително.

— Мога да ви го дам утре.

— Добре. Значи, телефонните обаждания започнаха след отпечатването на шпалтите. Разкажете ми за тях.

Рейчъл Уолъс ядеше маслината от мартинито си. Зъбите й бяха малки, равни и изглеждаха добре поддържани.

— Мъжки глас — каза тя. — Нарече ме гадна лесбийка, „шибана долна лесбийка“, доколкото си спомням. И ми каза, че ако тази книга види бял свят, аз ще съм мъртва в деня, в който тя се пръкне по улиците.

— Книгите не се пръкват по улиците — казах аз. — Този идиот бърка клишетата.

— През последната седмица ми се обажда по веднъж всеки ден.

— И всеки път ли казва едно и също нещо?

— Не дума по дума, но приблизително същото. Смисълът винаги се свежда до това, че ще умра, ако книгата бъде издадена.

— Винаги ли е един и същ глас? — Не.

— Това е много лошо.

— Защо? — попита Тикнър.

— Значи е по-малко вероятно да е някой изкукал, който си излива яда по телефона — казах аз. — Предполагам, че сте отхвърлила мисълта да оттеглите книгата си?

— Абсолютно.

— Ние й предложихме — рече Тикнър. — Казахме, че няма да й търсим отговорност по договора.

— Но споменахте и за връщане на аванса — каза Рейчъл Уолъс.

— Ние се занимаваме с бизнес, Рейчъл.

— Същото правя и аз — каза тя. — Моят бизнес са правата на жените, хомосексуалната свобода и писането — тя погледна към мен. — Не мога да ги оставя да ме изплашат. Не мога да ги оставя да ме накарат за замълча. Разбирате ли ме?

Казах, че я разбирам.

— Това ви е работата — рече тя. — Да направите така, че да ми бъде разрешено да говоря.

— Какво има в новата книга — попитах аз, — което би накарало някой да ви убие?

— Отначало я започнах като книга за сексуалните предразсъдъци. За дискриминацията на трудовата борса по отношение на жените, на хомосексуалистите и особено на жените-хомососексуалистки. Но темата се разшири. Сексуалните предразсъдъци вървят ръка за ръка с другите форми на корупция. Нарушаването на законите за равнопоставеност при наемането на работа често пъти е съпътствано от нарушаването и на други закони. Подкупи, рушвети, рекет, изнудване. Назовала съм поименно някои личности. Много хора ще бъдат засегнати от моята книга. Всички до един си го заслужават.

— Корпорации — намеси се Тикнър, — местни правителствени агенции, политици, градските власти, римокатолическата църква. Разобличила е голяма част от местните структури на властта.

— Все за Бостън ли става дума?

— Да — каза Рейчъл. — Използвам го като един микрокосмос. Вместо да правя обобщения за нацията, аз изследвам от много близо един голям град. Реториците биха нарекли това синекдоха.

— Да — казах, — обзалагам се, че така биха го нарекли.

— Така че, нали виждате — рече Тикнър. — има достатъчно много потенциални злодеи.

— Може ли да получа един екземпляр от книгата да я прочета?

— Донесъл съм един — Тикнър взе куфарчето си от пода, отвори го и извади една книга със зелена обложка. Заглавието, изписано с жълто-розови букви, заемаше по-голямата част от корицата. Снимката на Рейчъл Уолъс заемаше почти цялата задна корица. — Току-що излезе от печат.

— Довечера ще я прочета — казах аз. — Кога да се явя на работа?

— Още сега — каза Рейчъл Уолъс. — вие сте тук. Въоръжен сте. И ще бъда съвсем откровена, уплашена съм. Няма да позволя да ме разколебаят. Но съм уплашена.

— Какви са плановете ви за днес? — попитах.

— Ще изпием тук още може би три питиета, след което ще отидем да вечеряме някъде. След вечеря аз ще се прибера в стаята си и ще работя до полунощ. В полунощ ще си легна. Щом си вляза в стаята и заключа вратата, мисля, че може да си вървите. Сигурна съм, че охраната тук е доста добра. При най-малкия шум край вратата ми, ще повикам, без да се колебая, хотелската охрана.

— А утре?

— Утре трябва да ме вземете от стаята ми в осем часа. Сутринта ще държа реч, а следобед ще раздавам автографи.

— Тази вечер имам уговорена среща. Може ли да я поканя да дойде с нас?

— Вие не сте женен — рече тя.

— Вярно е — казах.

— Среща с някоя случайна ли е или става дума за приятелката ви?

— Става дума за приятелката ми.

— Ние не можем да поемем нейните разноски, нали разбирате — обади се Тикнър.

— О, по дяволите — казах аз.

— Да, естествено, поканете я. Все пак, надявам се, че не възнамерявате да я мъкнете навсякъде. Първо работата, после удоволствието, нали знаете.

— Тя не е от онези, дето ги мъкнат — казах аз. — Трябва да се радвате, ако дойде с нас.

— Не ми пука от тона ти, копеле такова — каза Рейчъл Уолъс. — Аз имам напълно закон но основание д а държа д а не се разсейваш с приятелката си, за да можеш да вършиш онова, за което съм те наела и за което ти плащам. В случай на опасност за кого би се погрижил най-напред, за нея или за мен?

— За нея — казах аз.

— В такъв случай, предлагам тя да не е винаги с нас.

— Няма да бъде — успокоих я аз. — Съмнявам се, че би го изтърпяла.

— Възможно е да променя решението си за тази вечер — каза тя.

— Възможно е и аз да променя своето.

— Чакайте! Чакайте сега — намеси се Тикнър. — Сигурен съм, че Рейчъл не искаше да каже нищо лошо. Тя има право, Спенсър, сигурен съм, че разбираш това.

Аз не казах нищо.

— За тази вечер, естествено, е напълно разбираемо — рече Тикнър. — Ти си имал среща. Не си могъл да знаеш, че Рейчъл ще поиска да си с нея тази вечер. Сигурен съм, че ще й е приятно да вечеря с вас двамата.

Рейчъл Уолъс не каза нищо.

— Вероятно би могъл да се обадиш на дамата и да я поканиш.

На Рейчъл Уолъс не й хареса, че Тикнър употреби думата „дама“, но се задоволи само да му отправи пълен с отвращение поглед. Той не забеляза или отказа да забележи, не знам кое от двете.

— Къде ще вечеряме? — обърнах се аз към Рейчъл.

— Искам да е в най-добрия ресторант в града — рече тя. — Имаш ли някакво предложение.

— Най-добрият ресторант в града не е в града. Намира се в Марбълхед, нарича се „Розали“.

— Каква е кухнята там?

— Северноиталианска. Еклектична. Преобладават специалитети на заведението.

— Без разни кюфтета? Без пици?

— Без нищо такова.

— Ти знаеш ли го този ресторант, Джон?

— Не съм ходил в него. Чувал съм, че е отличен.

— Много добре, отиваме. Кажи на приятелката си, че ще я чакаме там в седем часа. Аз ще се обадя за резервации.

— Приятелката ми се казва Сюзън. Сюзън Силвърман.

— Добре — каза Рейчъл Уолъс.