Изчезването на Рейчъл Уолъс

9

Никой не продума по пътя обратно до „Риц“. Движението още не беше натоварено и нямаше нужда Линда Смит чак толкова да се съсредоточава в кормуването. Като минавахме по моста към булевард „Масачузетс“ се загледах в дъжда, който правеше кръгчета по повърхността на водата. Извивката на реката изглеждаше много хубава оттук и макар че е много по-красива, когато вървиш по-моста, от колата не изглеждаше зле. Оттук се виждаше и кварталът с червени тухли на Бийкън Хил, истинския, а над него се извисяваше позлатения купол на „Булфинч Стейт Хаус“. Около него стърчаха небостъргачите на модерния квартал, но оттук те не изглеждаха много внушителни. Под дъжда всичко изглеждаше така както си е било, или така както трябваше да си остане.

Линда Смит зави към булевард „Комънуелт“.

— Мислиш, че не трябваше да предявявам обвинение, така ли? — попита ме Рейчъл.

— Не е моя работа да мисля за това — отвърнах.

— Но не го одобряваш. Свих рамене.

— Това допринася за задръстването на съдебната система.

— Трябваше ли да ги оставя да си отидат след като ме нападнаха и унизиха?

— Можех да ги сритам по задниците — казах аз.

— Това е твоето разрешение за всичко — рече тя и погледна навън през прозореца.

— Не, но е разрешение за някои неща. Искаш да ги накажеш. Какво мислиш, че ще им се случи? Най-много да престоят една нощ в затвора и да платят глоба от петдесет долара. За да стане това ще трябва да се ангажират двама патрулни полицаи, един сержант, един съдия, един прокурор, един служебен защитник, а може би и повече. На държавата това ще струва около две хиляди долара, а ти вероятно ще трябва да прекараш една сутрин в съда, както и двамата полицаи, които ги арестуваха. Можех много по-бързо и безплатно да ги накарам да съжаляват за това, което направиха. Тя продължи да гледа навън.

— А освен това — рекох, — то беше само торта-сюрприз, госпожо.

Тя ме погледна и почти се засмя:

— Ти беше много бърз.

— Не знаех, че ще излезе просто торта-сюрприз.

— Би ли го застрелял? — попита тя. Вече не гледаше навън, а се беше втренчила право в мен.

— Ако се наложеше. За малко щях да го направя, ако не бях видял, че е торта.

— Що за човек би направил това?

— Да хвърли торта по някого?

— Не — отвърна тя. — Да застреля някого.

— Вече ме пита — рекох. — в момента нямам по-добър отговор от този: не е ли добре, че имаш на разположение такъв човек? Както е тръгнало, до края на седмицата ще те нападне цяла орда от шовинистично настроени ездачи на камили.

— Говориш като че ли аз съм виновна за това, което стана. Не е в мен вината. Не аз създавам неприятности — на мен ми ги създават заради възгледите ми.

Линда Смит зави по улица „Арлингтън“ към открития площад пред хотел „Риц“.

— Останете в колата, докато не ви кажа да слезете — казах.

Слязох, огледах в двете посоки и във фоайето. Портиерът се втурна да отвори вратата на Рейчъл. Тя ме погледна. Кимнах. Тя излезе от колата и влезе в хотела.

— Да пийнем нещо в бара — рече тя.

Кимнах и я последвах. Имаше двама бизнесмени, които пиеха уиски на една маса до прозореца. На друга маса седяха момиче и момче, вероятно колежани, много изтупани, но някак неспокойни. Той пиеше бира. Тя — коктейл с шампанско. Или поне нещо, което имаше вид на коктейл с шампанско. Надявам се да е било.

Рейчъл седна на един висок стол на бара, аз се настаних до нея, обърнах се с гръб към бара и огледах помещението. Нямаше никой друг освен бизнесмените и колежанчетата. Палтото на Рейчъл беше с качулка. Тя я свали, но остана с палтото, за да скрие лекето от тортата на роклята си.

— Бира ли ще пиеш, Спенсър?

— Да, ако обичаш.

Тя поръча. Бира за мен и мартини за себе си. За бара на „Риц“ бях облечен скандално небрежно. Мисля, че когато влязох, барманът леко пребледня, но нищо не каза и продължи да се занимава с бара и да се прави, че външният ми вид не го е наскърбил.

В бара влезе сама една млада жена. Тя беше облечена с дълга кремава вълнена пола и тежки черни ботуши, от тези дето сякаш имат кожа в повече. Блузата й беше бяла. На шията имаше черен копринен шал, а в ръката си държеше сиво кожено палто. Беше много елегантна. Установих, че полата й прилягаше добре, особено в ханша. Тя огледа бара, забеляза ни и тръгна право към нас. Все още привлекателен, помислих си. Все още ставам.

Като стигна при нас младата жена каза:

— Рейчъл — и протегна ръка.

Рейчъл Уолъс се обърна, погледна я и се усмихна. Пое протегнатата ръка с двете си ръце.

— Джули — рече, — Джули Уелс. После се наведе напред и я целуна.

— Колко е хубаво, че те виждам. Сядай.

Джули седна на стола от другата страна на Рейчъл.

— Чух, че отново си в града — каза тя. — Знаех, че ще отседнеш тук, така че си свърших работата рано и пристигнах. Позвъних в стаята ти и тъй като никой не отговори, помислих си: „Е, доколкото познавам Рейчъл има голяма вероятност да е в бара“.

— Да, наистина ме познаваш — рече Рейчъл. — Можеш ли да останеш? Можеш ли да вечеряш с мен?

— Разбира се. Надявах се да ме поканиш.

Барманът се приближи и погледна въпросително към Джули.

— Уиски с лед — каза тя.

— За мен още едно мартини. Спенсър, искаш ли още една бира? — попита Рейчъл.

Кимнах утвърдително. Барманът се отдалечи. Джули ме погледна. Аз й се усмихнах.

— На турне сме — казах. — Рейчъл свири на латерна, а аз минавам с малка чашка и събирам парите.

— Наистина ли? — попита Джули и погледна Рейчъл.

— Той се казва Спенсър. Имаше някакви заплахи във връзка с новата ми книга. Издателят реши, че ми трябва телохранител. Въобразява си, че е забавен.

— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Джули.

— И на мен ми е приятно — рекох. — Отдавна ли сте приятелка на Рейчъл.

Те се усмихнаха една на друга.

— Би могло да се каже — каза Джули — Така ли е, Рейчъл?

— Да — отвърна Рейчъл — Така е. Запознах се с Джули миналата година, когато правих проучвания тук за „Тиранията“.

— И вие ли сте писателка, Джули?

Тя ми се усмихна много топло. В сърцето ми трепна някаква струна.

— Не. Бих желала да съм. Аз съм манекен.

— В коя агенция?

— „Каръл Коб“. Запознат ли сте с манекенския бизнес?

— Не, само любопитствам. Рейчъл поклати глава.

— Не, не любопитства. Той те проучва и това не ми харесва — тя ме погледна. — Разбирам, че трябва да си вършиш работата и че днешните произшествия може да са те направили прекалено подозрителен. Но Джули Уелс ми е близка лична приятелка. Няма причина да се страхуваме от нея. Много ще съм ти благодарна, ако в бъдеще се доверяваш на преценките ми.

— Твоята преценка не струва колкото моята — казах. — Аз съм безпристрастен. Колко близък личен приятел може да ти бъде някой, с когото си се запознал едва миналата година?

— Спенсър, стига толкова — изражението и гласът й издаваха напрежение.

— Няма нищо, Рейчъл — каза Джули. — Разбира се, че трябва да бъде внимателен. Моля се да е така. Какви са тези заплахи? Нещо сериозно ли е?

Рейчъл се обърна към нея. Аз отпих малко бира.

— Заплашваха ме по телефона, че нещо ще ми се случи ако „Тирания“ бъде издадена.

— Но щом си тръгнала на обиколка за популяризирането й значи вече е издадена.

— Така е всъщност, макар че технически датата на издаване е 15 октомври. Книгата е вече по книжарниците.

— Случило ли се е нещо?

— Имаше едно произшествие снощи, имаше и протести, но не вярвам да има връзка между тях.

— Произшествието снощи наистина беше опасно — рекох. — А протестите си бяха протести и нищо повече.

— Какво стана снощи? — попита Джули.

— Спенсър твърди, че някой се е опитал да ни принуди да излезем от шосето в Лин.

— Какво значи твърди?

— Ами, аз бях на пода и той доста лавира насам-натам, а после колата, която беше зад нас изчезна. Аз самата не съм сигурна. Ако бях убедена, че никой не ме преследва, Спенсър щеше да остане без работа.

— О, ти така или иначе би желала да съм ти под ръка. Всички вие, пиленца, харесвате да има някой мъж, който да се грижи за вас.

Тя плисна питието си върху мен. Плисна го като малко момиченце. Повечето се изля върху ризата ми.

— Сега и двамата сме изцапани — казах. — Това ни приобщава.

Барманът се приближи към нас. Джули сложи ръка върху рамото на Рейчъл. Барманът попита:

— Нещо не е наред ли, госпожо?

Рейчъл мълчеше. Дишаше тежко през носа.

— Не, няма нищо — казах аз. — Тя се шегуваше с мен и питието се разля.

Той ме погледна като че ли говорех сериозно, усмихна се сякаш ми вярваше и се отдалечи към другия край на бара. След около тридесет секунди той се върна с ново мартини за Рейчъл и каза:

— Това е за сметка на бара, госпожо.

— Защо мислиш, че снощното произшествие е сериозно? — попита ме Джули.

— Беше направено професионално — обясних — те знаеха какво вършат. Имахме късмет, че се отървахме.

— Понякога е трудно с Рейчъл — каза Джули и погали лявата й ръка. — Тя не винаги иска да каже и направи това, което говори и прави. Понякога дори съжалява за стореното.

— Аз също — отвърнах. Чудех се дали трябваше да погаля другата ръка. Чувствах тениската си мокра на гърдите, но не я пипнах. То е като че ли са хвърлили катран по теб. Не трябва да го бършеш.

— Джули и аз ще вечеряме в стаята ми довечера. Няма да имам нужда от теб до утре сутринта в осем — каза Рейчъл.

— По-добре да почакам докато Джули си тръгне — рекох.

И двете ме погледнаха, после Рейчъл каза:

— Тя ще си тръгне точно тогава.

— Аха — рекох. Неизменният остроумен отговор, дори когато съм тъпак. Нали бяха много добри приятелки.

— Ще се кача с вас и ще се помотая в коридора, докато келнерът ви обслужи.

— Няма да е необходимо — каза Рейчъл без да ме погледне.

— Не, ще е необходимо — рекох. — Аз си върша работата, Рейчъл. Няма да позволя някой да те закачи във фоайето само защото си ми сърдита.

Тя ме погледна и каза:

— Не ти се сърдя. Срамувам се от това, което направих преди малко.

Зад нея Джули сияеше: „виждаш ли?“ — говореше усмивката й — „виждаш ли? Тя наистина е много симпатична“.

— Както и да е — казах, — ще бъда наблизо и ще чакам, докато се заключите за през нощта. Няма да ви досаждам, ще кротувам в коридора.

Тя кимна и каза:

— Може би така ще е най-добре.

Допихме си питиетата, Рейчъл Подписа сметката и се отправихме към асансьорите. Вървях напред, а те ме следваха. Когато влязохме в асансьора, Джули и Рейчъл се държаха за ръце. Полата все още чудесно прилепваше по бедрата на Джули. Бях ли сексист? Грозно ли беше да си мисля: „Какво разхищение!“ Излязох пръв на етажа на Рейчъл. Коридорът беше празен. Като стигнахме до стаята й взех от нея ключа и отворих вратата. Вътре беше тъмно и тихо. Влязох и запалих лампите. Нямаше никой. В банята също. Рейчъл и Джули влязоха вътре.

— Добре — казах. — Пожелавам ви лека нощ. Ще бъда в коридора. Когато келнерът дойде, първо отбори с веригата и не го пускай вътре, ако и аз не съм с него.

Рейчъл кимна.

— Радвам се, че се запознахме, Спенсър — каза Джули.

Усмихнах й се и затворих вратата.