Изчезването на Рейчъл Уолъс

28

Както винаги след голяма снежна буря, денят бе красив. Слънцето грееше, та се късаше, снегът беше още бял и нямаше улично движение. Хората и кучетата се разхождаха навсякъде и се държаха приятелски, след като бяха споделяли известно време принудителното пребиваване в затворени помещения.

Сюзън и аз се разходихме по „Бойлстън стрийт“ и нагоре по „Масачузетс авеню“. Тя си беше купила едно палто от миеща мечка с подплънки на раменете когато обикаляхме да търсим антики в Ню Хемпшир през ноември и го носеше с големи рошави ботуши и плетена шапка с голям помпон.

Прекарахме заедно два дни и половина и ако знаех къде е Рейчъл Уолъс, щях да се чувствам чудесно. Но аз не знаех. По-лошото беше, че предполагах къде е, но не можех да стигна до нея. Бях се обадил на Куърк и му бях разказал какво съм научил. Той не можеше да направи нищо срещу човек с влиянието на Инглиш без сериозно основание, а ние се съгласихме, че аз нямам такова. Казах му, че не знам къде е отседнала в момента Джули Уелс. Той не ми повярва, но бедственото положение със снега беше подлудило цялото полицейско управление, така че никой не дойде да ме разпитва с уреди за изтезания.

Сюзън и аз тръгнахме нагоре по „Бойлстън стрийт“, за да търсим отворен магазин и да купим малко бельо и може би една-две блузи. За мен беше истинско удоволствие да се разхождам с нея. По пътищата беше забранено всякакво движение. Не вървяха и влакове.

В „Сакс“ Сюзън си купи много елегантно бельо, както и дънки „Левис“ и две блузи. Бяхме се върнали на „Бойлстън стрийт“, когато тя ме попита.

— Искаш ли да се върнем вкъщи да пробваме бельото?

— Не мисля, че нещо ще ми бъде по мярка — забелязах аз.

— Нямах предвид теб — каза тя.

— По дяволите, трябва да отида там — заявих аз.

— Къде?

— Трябва да отида до Белмонт.

— Само за да не пробваме бельото ли?

Аз поклатих глава.

— Колко е далече — дванайсет или петнайсет мили? Ако ходя по три мили на час ще съм там след четири или пет часа.

— Сигурен ли си, че тя е там?

— Не. Но може би е там, а ако е така, това е донякъде по моя вина. Трябва да отида да проверя.

— Виновни са много други хора — и то много повече от теб. Особено тези, които са я отвлекли.

— Знам, но ако бях останал с нея, нямаше да я отвлекат. Сюзън кимна.

— Защо не се обадиш на полицията в Белмонт? — попита тя.

— Същото ще е като с Куърк. Те не могат просто да нахълтат там. Трябва да имат заповед за обиск. А за това трябва да има разумно основание за подозрение, а аз нямам такова и… ами, не знам, може да провалят всичко.

— Което означава, че искаш да го направиш сам.

— Може би.

— Дори и ако това изложи живота й на опасност.

— Не искам да я излагам на опасност. Имам по-голямо доверие на себе си, отколкото на всеки друг. Животът й е заложен на карта. Искам аз да поема отговорността.

— И защото искаш да си разчистиш сметките с хората, които са я отвлекли — каза Сюзън, — ти си готов да тръгнеш сам по следите й и да рискуваш цялата работа, заедно с живота и на двама ви. Само понеже някой е засегнал честта ти или поне ти мислиш така.

Аз поклатих глава:

— Просто не искам за операцията да отговаря никое ченге от Белмонт, което за последен път е арестувало двама деветокласници с унция мексиканско злато.

— А Куърк и Франк Белсън не могат да отидат, защото не е в техния район или нямат заповед, или и двете, така ли?

Аз кимнах утвърдително.

Завихме по „Арлингтън“ и тръгнахме по средата на светлата улица като в сцена от някакъв филм.

— Защо не намериш Хоук и не го вземеш със себе си.

Поклатих отрицателно глава.

— Защо не?

— Отивам сам.

— Така си и мислех. А ако нещо се случи с теб?

— Като например?

— Ами например, ако ти се промъкнеш там и някой те застреля. Ако си прав, имаш работа с хора, които са способни на това.

— Тогава ти ще кажеш на Куърк всичко, което знаеш. А на Хоук ще кажеш да намери Рейчъл Уолъс вместо мен.

— Аз дори не знам как да се свържа с Хоук. Трябва ли да се обадя в онзи спортен клуб, който е на брега?

— Ако нещо се случи с мен, Хоук ще дойде да види дали имаш нужда от нещо.

Бяхме на ъгъла с „Марлборо стрийт“. Сюзън се спря и ме погледна:

— Сигурен ли си в това?

— Да.

Тя поклати глава.

— Вие сте нещо като членове на религиозна секта. Имате свои ритуали и модели на действие, които никой друг не разбира.

— Кои ние?

— Хората като теб, Хоук, Куърк, оня щатски полицай, с който се срещна, когато отвлякоха момичето.

— Хийли ли?

— Да, Хийли. Като онзи малък треньор в спортния клуб „Харбър“. Всички вие. Вие сте така комплексно програмирани, както дивите самци и изобщо не притежавате здрав разум.

— Диви самци ли?

— Ако предпочиташ сиамски риби-борци.

— Предпочитам лъв или може би пантера.

Тръгнахме към моя апартамент.

— Предполагам — каза Сюзън, — че най-накрая ще се спрем на вола като компромисно разрешение. Не толкова силен, но почти толкова умен.

Сюзън се качи в апартамента ми. Аз отидох в мазето и взех още малко дърва за камината. Качих един наръч по задните стълби. Още беше рано следобед. После обядвахме. Гледахме новините по телевизията — забраната за движение още беше в сила.

— Поне почакай до сутринта. Можеш да тръгнеш рано.

— А дотогава?

— Можем да четем пред камината.

— А когато това ни досади, мисля, че можем да си играем на театър на сенките на стената. Виждала ли си моя петел?

— Никога не съм чувала да го наричат така — каза Сюзън.

Аз я прегърнах през рамото и я притиснах към себе си и ние започнахме да се кикотим.

Прекарахме останалата част от деня на дивана пред камината. Повече време посветихме на четене.