Издирва се

24. Сама на паркинга

Около час по-късно, малко преди да дойде краят на танците, Андрю и Спенсър се качиха на полюляващия се лебед и навлязоха в Тунела на любовта. Водата под тях миришеше на лавандула. Ефирни светлини бяха разпръснати около входа на тунела. Докато се потапяха в тъмнината, нежна музика, изпълнявана на арфа, почти заглуши техното от дансинга.

— Не мога да повярвам, че това влакче още работи. — Спенсър положи глава на рамото на Андрю.

Той сплете пръсти с нейните.

— Няма да имам нищо против да се счупи и да останем заклещени тук няколко часа.

— Нима? — закачи го Спенсър и го щипна игриво по ръката.

— Аха. — Устните му намериха нейните и тя отвърна на целувката му. Постепенно я заля топлата вълна на пълно щастие. Най-накрая всичко в живота й беше наред — имаше си страхотен приятел, фантастична сестра и най-добрите й приятелки бяха с нея. Чак й се струваше нереално.

Возенето свърши твърде бързо и Андрю помогна на Спенсър да слезе от лебеда. Тя погледна часовника си. Али искаше да се срещнат при колата й след пет минути. Тя се наведе да целуне Андрю за довиждане.

— Ще се видим утре — прошепна тя. Умираше от желание да му разкаже истината за Али, но беше обещала да си държи езика зад зъбите.

— Приятно прекарване. — Андрю нежно я целуна.

Спенсър се обърна и тръгна към вратата, след което колебливо се отправи към мястото, където беше паркирана колата на Али. Оказа се, че е дошла първа, затова се облегна на бронята и зачака. Навън беше адски студ и очите й започнаха да сълзят. Втора се появи Емили. Косата й беше разрошена, гримът размазан, но тя изглеждаше изпаднала във възторг.

— Здрасти — изчурулика тя. — Къде е Али?

— Още не е дошла — отвърна Спенсър. Тя скръсти ръце на гърдите си с надеждата Али да се появи по-скоро. Краката й бързо се вкочаняваха.

Следваща пристигна Хана. Минаха няколко минути. Спенсър извади телефона си и погледна часовника: 9:40. Али им беше казала да бъдат там точно в 9:30.

— Ще й пратя есемес — каза Емили и започна да набира текста на телефона си.

Минута по-късно телефонът на Спенсър иззвъня и накара всички да подскочат. Тя го извади, но на екрана беше изписан домашният й номер.

— Знаеш ли къде е Мелиса? — попита госпожа Хейстингс, когато Спенсър прие обаждането. — Цял ден не съм я виждала. Няколко пъти се опитах да се обадя на мобилния й, но безуспешно, прехвърляше ме на гласова поща. Това никога не се е случвало.

Спенсър погледна към тентата. Към паркинга се носеха ученици, но Али не беше сред тях.

— Никой не ти се е обаждал от болницата, нали? — попита Спенсър. Ако някой се беше регистрирал в „Убежището“, персоналът щеше да предупреди близките му да не се тревожат, нали?

— Болница ли? — Гласът на госпожа Хейстингс прозвуча рязко. — Защо? Ранена ли е?

Спенсър стисна силно очи.

— Не знам.

Госпожа Хейстингс поръча на Спенсър да й се обади веднага, щом научи нещо за Мелиса, и рязко прекъсна разговора. Спенсър усещаше погледите на старите си приятелки.

— Кой беше? — попита тихо Емили.

Спенсър не отговори. В съзнанието й отново изплува снимката с надписа „Мъртва си, кучко“. За последен път беше видяла Мелиса, когато сестра й я закара на училище и я предупреди да внимава с Кортни. След това Мелиса изведнъж се изгуби. Дали беше в Убежището… или някъде другаде? Ами ако беше тук, за да наблюдава Али?

— Наред ли е всичко? — попита Хана.

Спенсър имаше чувството, че буца с размера на бейзболна топка е заседнала в гърлото й. Тя отново погледна към тентата, надявайки се отчаяно да зърне русата глава на Али сред тълпата ученици.

— Всичко е наред — промърмори тя, а сърцето й биеше все по-ускорено. Засега нямаше нужда да стряска всички. Хайде, Али, помисли си трескаво тя. Къде си?