4. Една руса бомба

Зимното слънце се снижаваше към хоризонта. Емили седеше на предната седалка на хондата на Хана и гледаше през прозореца, докато профучаваха по Ланкастър авеню. Придвижваха се с пълна скорост към Ярмът, където сега живееха семейство Дилорентис. Спенсър и Ариа щяха да ги чакат там.

— Тук свий вдясно — каза Емили, четейки инструкциите, които госпожа Дилорентис й беше продиктувала по телефона. Те навлязоха в един квартал, наречен „Дароу фармс“. Той изглеждаше така, сякаш някога наистина е бил ферма — с ниски зелени хълмове, множество ниви за посеви и обширни пасища за добитък — но строителният предприемач я беше разделил на равномерни терени, които бе застроил с огромни къщи. Всеки дом имаше каменна фасада, черни щори и млади японски кленове в предния двор.

Не беше трудно да се намери къщата на семейство Дилорентис — на алеята към дома се беше събрала огромна тълпа, в предния двор беше издигнат голям подиум, а наоколо сновяха оператори, репортери и продуценти. Една фаланга полицаи се беше строила до вратата на къщата, повечето от тях носеха заплашителни черни пистолети на коланите си. Голяма част от хората в тълпата бяха журналисти, но имаше и няколко любопитни зяпачи — Емили забеляза Лейни Айлър и Джема Карън, две момичета от отбора по плуване, които се бяха облегнали на една секвоя. Сестрата на Спенсър, Мелиса, се мотаеше край джипа си.

— Леле — прошепна Емили. Слухът се беше разпространил много бързо. Сигурно онова, което щеше да се случи след малко, беше ужасно важно. Емили затръшна вратата на колата и тръгна заедно с Хана към тълпата. Беше забравила да си вземе ръкавиците и вече усещаше как пръстите й се вкочаняват от студа. След убийството на Джена тя беше станала ужасно разсеяна, нощем не можеше да спи и не хапваше почти нищо.

— Ем?

Тя се обърна и направи знак на Хана, че идва след малко. Мая Сен Жермен стоеше зад Емили до едно момче с плетена шапка. Под черното си вълнено палто Мая носеше раирана ризка с яка-лодка, черни дънки и черни ботуши до глезените. Къдравата й коса беше защипана с кафеникава шнола, а устните й блестяха от гланца с аромат на череши. Емили забеляза късчето жълтеникава бананова дъвка в устата й и това й напомни за деня, в който двете се бяха целунали за пръв път.

— Здрасти — поздрави предпазливо Емили. Двете с Мая не бяха в много добри отношения, след като Мая я хвана да се целува с друго момиче.

Устните на Мая потръпнаха и тя избухна в плач.

— Съжалявам — избъбри тя, покрила лицето си с ръце. — Толкова ми е тежко. Не мога да повярвам, че Джена е…

Емили усети как я жегва чувство за вина. Напоследък често беше виждала Джена и Мая заедно — по коридорите на „Роузууд дей“, в атриума на мола „Кинг Джеймс“, дори на състезанието по скокове от трамплин, в което участваше и отборът по плуване на Емили.

Някакво движение зад предния прозорец в къщата на семейство Дилорентис привлече вниманието й. Като че ли някой вдигна за миг завесата, а после бързо я спусна отново. В първия момент си помисли, че е Джейсън, но след това го забеляза да стои близо до подиума и да набира нещо на телефона си.

Тя се обърна към Мая, която в момента измъкваше найлонова торбичка от зелената си брезентова раница.

— Исках да ти дам това — каза тя. — Работниците, които почистваха мястото на пожара, го намериха и решиха, че е мое, но аз се сетих, че съм го виждала в твоята стая.

Емили отвори торбичката и извади розова кожена кесийка-портмоне. На предницата му беше гравирана буквата „Е“, а ципът му беше бледорозов.

— О, Господи! — ахна тя. Портмонето й беше подарък от Али в шести клас. Емили и приятелките й го бяха заровили преди процеса на Иън в задния двор на Спенсър, заедно с останалите, свързани с Али, предмети. Психоложката беше обявила, че ритуалът ще им помогне да се изцелят от смъртта на Али, но Емили болезнено усещаше липсата на подаръка си.

— Благодаря ти. — Тя го притисна към гърдите си.

— Няма проблем. — Мая затвори раницата си и я преметна през рамо. — Отивам при нашите. — Тя махна с ръка към тълпата. Господин и госпожа Сен Жермен се бяха изправили до пощенската кутия на семейство Дилорентис с безпомощни изражения на лицата.

— Чао. — Емили се обърна. Хана стоеше заедно със Спенсър и Ариа край загражденията. За последен път Емили беше видяла старите си приятелки заедно на погребението на Джена. Тя преглътна тежко и започна да си пробива път през тълпата.

— Здрасти — каза тихо тя на Спенсър.

Спенсър я погледна смутено.

— Здравей.

Ариа и Хана също се поздравиха.

— Как сте, момичета? — попита Емили.

Ариа погали ресните на дългия си черен шал. Хана погледна към айфона си, без да отвърне нищо. Спенсър прехапа горната си устна. Никоя от тях не изглеждаше доволна от това, че са заедно. Емили завъртя в ръцете си розовото кожено портмоненце с надеждата, че някоя от приятелките й ще го разпознае. Тя умираше от желание да поговори с тях за Али, но откакто беше намерено тялото на Джена, между тях се беше загнездило нещо. Същото се беше случило и след изчезването на Али — беше им по-лесно да се избягват, отколкото да предъвкват ужасните спомени.

— За какво ли е всичко това? — отново опита Емили.

Ариа извади гилзата на черешовия си гланц „Чапстик“ и начерви устните си.

— Нали госпожа Дилорентис се обади на теб. Не ти ли каза?

Емили поклати глава.

— Разговорът приключи много бързо. Нямах време да попитам.

— Може би е нещо във връзка с твърденията на Били, че е невинен. — Хана се облегна на загражденията и леко ги разлюля.

Ариа потрепери.

— Чух, че адвокатът му нарекъл случая „обречен“, защото не са намерили нито един отпечатък в задния двор на Джена. Нямат никакви физически доказателства, които да го свържат с местопрестъплението.

— Това е смешно — рече Спенсър. — Нали намериха всичките ни снимки, всичките бележки на А…

— Все пак не ви ли се струва странно, че накрая извършителят се оказа Били? — попита тихо Ариа. Тя обели една суха кожичка от палеца си. — Той просто се появи от нищото.

Вятърът смени посоката си и донесе миризмата на кравешка тор от близката ферма. Емили беше съгласна с Ариа; тя беше сигурна, че убиецът на Али трябва да е някой познат, някой, свързан с нейния живот. Този Били беше някакъв странен, случаен непознат, който по някакъв начин се беше докопал до техните най-скрити, най-мрачни тайни. Не че не можеше да стане, предположи Емили — Мона Вандерваал беше изкопала тонове мръсни тайни за Емили и останалите от захвърления дневник на Али.

— Сигурно — сви рамене Хана. — Но със сигурност го е направил той. Надявам се да го вкарат в затвора до живот.

Микрофонът на подиума издаде стържещ звук и Емили вдигна глава. От къщата излезе госпожа Дилорентис, облечена с шикозна черна рокля, кафява яка от визон и черни обувки с високи токчета. В ръцете си държеше няколко картончета със записки. До нея стоеше съпругът й, който изглеждаше още по-мършав и с още по-крив нос, отколкото си спомняше Емили. Освен това тя забеляза Дарън Уайлдън, който се отдалечи от групата полицаи и скръсти ръце на гърдите си. Емили смръщи вежди. Уайлдън може и да не беше убил бившата си приятелка-амишка, но въпреки това около него имаше нещо неясно. Той не вярваше в съществуването на новия А., дори след като му показаха заплашителните съобщения. Освен това след пожара побърза да отхвърли твърденията на момичетата, че са видели Али, като ги накара да обещаят, че повече няма да обелват и дума за това, че са я намерили в гората.

Тълпата утихна. Засвяткаха светкавици на фотоапарати.

— Снимай — обади се продуцентът, който стоеше до Емили.

Госпожа Дилорентис се усмихна през сълзи.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя. — Последните четири години бяха много трудни и болезнени за цялото семейство, но ние получихме голяма подкрепа. Искам всички да знаете, че се справяме добре и най-накрая с облекчение ще можем да оставим убийството на нашата дъщеря зад гърба си.

Разнесоха се слаби ръкопляскания. Майката на Али продължи.

— В Роузууд се случиха две трагични събития с две красиви, невинни момичета. Бих ви помолила за минута мълчание в памет на дъщеря ми и Джена Кавана. — Тя погледна над тълпата към родителите на Джена, които стояха встрани под един дъб. Майката на Джена беше стиснала зъби, сякаш се опитваше с всички сили да сдържи плача си. Бащата на Джена беше вперил упорито поглед в смачканата сребриста обвивка от дъвка, която се валяше в краката му.

Емили дочу сумтене откъм тълпата, после силното грачене на врана. Вятърът засвири и разклати голите клони на дърветата. Когато погледна към прозореца на къщата, тя отново забеляза онова помръдване.

Госпожа Дилорентис се прокашля.

— Но това не е единствената причина да ви поканя тук — прочете тя от картончетата в ръката си. — Нашето семейство криеше една тайна от доста дълго време, най-вече от съображения за сигурност. Но сега смятаме, че е време да кажем истината.

В стомаха на Емили пърхаха пеперуди. Истината?

Устните на госпожа Дилорентис потрепнаха. Тя си пое дълбоко дъх.

— Истината е, че имаме още едно дете. То не е живяло през цялото време с нас поради… — Тя замълча за момент, почесвайки нервно носа си. — … здравословни причини.

Тълпата започна да мърмори. На Емили й се зави свят. Какво искаше да каже госпожа Дилорентис? Тя сграбчи Ариа за ръката. Ариа я стисна в отговор.

Госпожа Дилорентис се опита да надвика надигащия се шум.

— Дъщеря ни излезе наскоро от болницата напълно излекувана, но се надявахме, че ще успеем да я предпазим от общественото внимание, докато истинският убиец на сестра й не се озове зад решетките. Благодарение на полицай Дарън Уайлдън и неговия екип това вече е факт.

Тя се обърна и кимна на Уайлдън, който срамежливо наведе глава. Няколко души изръкопляскаха. Емили усети вкуса на сандвича с фъстъчено масло и мед, който беше изяла на обяд. Дъщеря ли?

— Затова решихме, че вече е време да ви я представим. — Госпожа Дилорентис се обърна и махна на някого в къщата. Предната врата се отвори. Навън излезе едно момиче.

Портмонето се изплъзна от пръстите на Емили и падна на земята.

Какво? — извика Ариа и пусна ръката на Емили. Спенсър се вкопчи в рамото й, а Хана се облегна тежко върху загражденията.

Момичето пред вратата имаше руса коса, порцеланова кожа и сърцевидно лице. Наситеносините й очи веднага се спряха върху Емили. Тя издържа погледа й доста дълго време, след което примигна. Цялото й тяло изведнъж омекна.

— Али? — прошепна тя.

Госпожа Дилорентис се наведе към микрофона.

— Това е Кортни — обяви тя. — Близначката на Али.

Загрузка...