2. Погребаните тайни

Ариа Монтгомъри и приятелят й Ноъл Кан вървяха притиснати един към друг от паркинга на „Роузууд дей“ към входа на училището. Щом влязоха вътре, те бяха посрещнати от полъх топъл въздух, но когато Ариа забеляза изложението до салона, кръвта й замръзна. На дълга маса до входа беше просната голяма снимка на Джена Кавана.

Порцелановата й кожа сияеше. Върху естествено червените й устни се забелязваше намек от усмивка. Тя носеше големи кръгли слънчеви очила „Гучи“, които прикриваха увредените й очи. „Ще ни липсваш, Джена“, гласеше големият надпис със златисти букви над образа й. До него бяха подредени по-малки снимки, цветя, спомени и други дарове. Някой дори беше оставил кутия цигари „Марлборо лайтс“ на масата, въпреки че Джена не беше от онези момичета, които пушеха.

Ариа тихо изохка. Тя беше чула, че училището може да направи олтар на Джена, но нещо в него й се струваше твърде… долнопробно.

— Мамка му — прошепна Ноъл. — Не трябваше да влизаме оттук.

Очите на Ариа се напълниха със сълзи. В един момент Джена беше жива — Ариа я беше видяла на купона в къщата на Ноъл да се смее с Мая Сен Жермен. И сякаш в следващата минута… не, онова, което се беше случило след това, беше твърде ужасно дори да си мисли за него. Ариа знаеше, че трябва да почувства облекчение поне от това, че убиецът на Джена е заловен, че убийството на Али е разгадано и заплашителните бележки от А. спряха, но стореното не можеше да бъде поправено — едно невинно момиче беше мъртво.

Ариа не можеше да не се замисли дали тя и приятелките й не са могли да направят нещо, за да попречат на смъртта на Джена. Докато Били-или-А. се свързваше с тях, той беше изпратил на Емили снимка на Джена и Али като много по-малки. След това бе накарал Емили да отиде до къщата на Джена, когато тя и Джейсън Дилорентис се караха. Очевидно им намекваше коя ще бъде следващата му жертва. Освен това наскоро Джена се беше появила на моравата на Ариа, изглеждайки така, сякаш иска да й каже нещо. Когато Ариа я повика, тя пребледня и бързо се отдалечи. Дали не предусещаше, че Били ще я нарани? Не трябваше ли Ариа да се досети, че нещо не е наред?

Едно момиче от долните класове постави червена роза върху олтара. Ариа затвори очи. Тя нямаше нужда от ново напомняне за онова, което беше сторил Били. Тази сутрин беше гледала репортаж по телевизията за полароидните снимки, които им беше направил в края на седми клас, на събирането в хамбара на Спенсър. Трудно й беше да повярва, че се е намирал толкова близо до тях. Докато дъвчеше закуската си, не спираше да мисли за онази нощ, опитвайки се да си спомни нови подробности. Беше ли чула странни звуци откъм вратата, или подозрително дишане до прозореца? Беше ли усетила нечий гневен поглед през стъклото? Но не можеше да си спомни нищо.

Ариа се облегна на стената в дъното на фоайето. Няколко момчета се бяха скупчили около един айфон и се заливаха от смях при звуците от пускане на вода в тоалетна, които се разнасяха от него. Шон Ейкърд и Кирстен Кълън сравняваха отговорите си от домашното по тригонометрия. Дженифър Тачър и Дженингс Силвър се натискаха край олтара на Джена. Бедрото й се удари в масата и събори една малка снимка с блестяща златиста рамка.

Ариа усети как гърдите я пристягат. Тя прекоси фоайето и изправи снимката. Дженифър и Дженингс се разделиха с виновни изражения на лицата.

— Проявете поне малко уважение — сопна им се Ариа.

Ноъл я докосна по ръката.

— Да вървим — каза нежно той. — Да се махаме оттук.

Той я поведе по коридора, по-далеч от фоайето. Учениците се бяха струпали покрай шкафчетата си, закачаха палтата си и вадеха учебниците. В далечния ъгъл „Шарк тоунс“, училищната акапелна група, репетираше своята версия на „I Heard It Through The Grapevine“ за скорошния концерт. Майк, братът на Ариа, и Мейсън Байърс се блъскаха един-друг край фонтаните.

Тя се приближи до шкафчето си и завъртя шайбата за набиране на кода.

— Като че ли никой не помни какво се е случило — промърмори тя.

— Може би това е начинът им да го преглътнат — предположи Ноъл. Той постави ръката си върху нейната. — Хайде да направим нещо, което да те разсее.

Ариа съблече пепитеното си палто, което беше купила от един евтин магазин във Филаделфия, и го окачи на закачалката в шкафчето.

— Какво имаш предвид?

— Каквото ти се прииска.

Ариа го прегърна с признателност. Ноъл миришеше на ментова дъвка и на ароматизатора, който висеше от огледалото за обратно виждане в неговия кадилак ескалейд.

— Не бих имала нищо против довечера да отскочим до „Клио“ — предложи тя. „Клио“ беше новото кафене в стар стил, което беше открито в центъра на Роузууд. Там сервираха горещ шоколад в чаши с размера на бейзболни шапки.

— Готово — отвърна Ноъл. Но после примижа и затвори очи. — Чакай. Довечера не мога. Имам среща с групата.

Ариа кимна. По-големият брат на Ноъл се беше самоубил и сега той посещаваше терапевтична група. След като Ариа и приятелките й видяха духа на Али в нощта, когато гората зад къщата на Спенсър изгоря, Ариа се свърза с една жена-медиум, която й каза, че Али е убила Али. Това накара Ариа да се запита дали случайно Али също не се е самоубила.

— Помага ли ти? — попита тя.

— Така мисля. Почакай… — Ноъл щракна с пръсти към нещо в другия край на коридора. — Защо не отидем на това?

Той сочеше към един ярко розов плакат. Върху него се забелязваха черните силуети на танцуващи деца, като някогашните вездесъщи реклами на айподите. Но вместо да държат в ръцете си „Нано“ и „Тъч“, те държаха малки бели сърчица. „НАМЕРЕТЕ ЛЮБОВТА НА БАЛА ПО СЛУЧАЙ СВЕТИ ВАЛЕНТИН ТАЗИ СЪБОТА“, гласеше плакатът с блестящи яркочервени букви.

— Какво ще кажеш? — На лицето му беше изписано сладко уязвимо изражение. — Искаш ли да отидеш с мен?

— Ох! — изтърси Ариа. Всъщност тя искаше да отиде на танците в деня на свети Валентин още от седми клас, когато един сладур от първокурсниците на име Тийгън Скот беше поканил Али. Ариа и останалите й бяха помогнали да се приготви, сякаш тя беше Пепеляшка, която отива на бала. Хана отговаряше за накъдрянето на косата й, Емили помогна на Али да облече балеринската си рокля, а Ариа имаше честта да закопчее на врага й диамантената огърлица, която госпожа Дилорентис беше отстъпила на Али за бала. След това Али не спираше да се хвали с красивото цвете, което беше получила, със страхотната музика, която диджеят беше пускал, и как фотографът на събитието я следвал през цялото време, без да спира да повтаря, че тя е най-красивото момиче в залата. Както обикновено.

Ариа погледна срамежливо Ноъл.

— Може пък да се окаже забавно.

— Със сигурност ще бъде — поправи я Ноъл. — Обещавам. — Пронизващите му сини очи омекнаха. — Знаеш ли, моите хора организират още една терапевтична група. Може пък да се запишеш в нея.

— О, знам ли — отвърна уклончиво Ариа, като се отмести встрани, отстъпвайки място на Джема Карън, която се опита да напъха куфара на цигулката си в съседното шкафче. — Аз не си падам много по тия терапевтични работи.

— Помисли си по въпроса — посъветва я Ноъл.

След това се наведе напред, клъвна я по бузата и си тръгна. Ариа го проследи с поглед как се изгубва нагоре по стълбите. Терапевтичните групи не бяха разрешението — през януари тя и приятелките й се бяха срещнали с една психоложка на име Мериън в опит да забравят Али, но всъщност се оказаха още по-силно обсебени от нея.

Истината беше, че по случая оставаха някои незначителни несъответствия и въпроси без отговори, неща, за които Ариа не можеше да спре да мисли. Като например откъде Били знаеше толкова много подробности за нея и за приятелките й — като се стигне чак до тъмните семейни тайни на Спенсър. Или пък онова, което Джейсън Дилорентис й беше казал на гробището: Не си разбрала правилно. Само че какво не беше разбрала правилно? Джейсън несъмнено е бил пациент в „Радли“, някогашната психиатрична клиника, сега превърната в луксозен хотел. Емили беше видяла името му написано по страниците на регистрационната книга.

Ариа затръшна вратичката на шкафчето си. Когато тръгна по коридора, тя чу далечно кискане — същото като онова, което чуваше, откакто А. беше започнал да им изпраща съобщения. Тя се огледа, сърцето й биеше лудо в гърдите й. Коридорът беше започнал да опустява, учениците се прибираха по стаите. Никой не й обръщаше внимание.

С треперещи ръце Ариа бръкна в чантата си от кожа на як и извади мобилния си телефон. Кликна върху иконката-плик, но не откри никакви нови съобщения. Никакви нови следи от А.

Въздъхна. Разбира се, че нямаше да има ново съобщение от А. — нали Били беше арестуван. Освен това всичките улики, които А. им беше изпращал, се оказаха подвеждащи. Случаят беше разрешен. Вече нямаше смисъл да мисли за всички несъответствия в него. Ариа пусна телефона в чантата си и избърса запотените си длани в сакото. А. вече го няма, каза си тя. Може би ако си го повтаряше достатъчно дълго, накрая наистина щеше да повярва.

Загрузка...