Изгнание

1 Подарък за годишнината

В малкото и мрачно преддверие на големия параклис на дома До’Урден матрона Малис не можеше да си намери място в своя трон. За мрачните елфи, които измерваха хода на времето с десетилетия, този ден щеше да бъде отбелязан в историята на дома като десетата годишнина от началото на прикритата война между семействата на До’Урден и Хюнет. Матрона Малис, която никога не пропускаше честванията, и този път беше приготвила специален подарък за враговете си.

Бриса До’Урден — най-голямата дъщеря на Малис — едра и силна жрица от мрачните елфи, крачеше нетърпеливо напред-назад из коридора, а това не беше обичайно за нея.

— Трябваше да е приключил вече — промърмори тя и изрита едно малко трикрако столче. То се хлъзна по пода и се претърколи, а от седалката му, направена от шапка на гъба, се отчупи голямо парче.

— Бъди търпелива, дъще — отвърна, сякаш я укоряваше Малис, макар тя също да споделяше чувствата на дъщеря си. — Джарлаксъл е внимателен — при споменаването на ексцентричния наемник Бриса се обърна и тръгна към красиво изваяните и украсени каменни врати на стаята. Малис веднага осъзна скрития намек в реакцията на своята дъщеря.

— Не одобряваш Джарлаксъл и неговата банда — вяло отбеляза тя.

— Те са едни бездомни престъпници — отвърна троснато Бриса, без да поглежда към майка си. — В Мензоберанзан няма място за такива като тях. Те нарушават естествените порядки в нашето общество. А на всичкото отгоре са и мъже!

— Но ни служат добре — напомни й Малис. Бриса искаше да възрази и да спомене високата цена, която трябваше да платят за наемането на тази група, но благоразумно премълча. Откакто бе започнала войната между До’Урден и Хюнет, тя и матроната бяха в постоянно противоречие.

— Без Бреган Д’аерте не можем да предприемем никакви действия срещу враговете ни — продължи Малис. — А като използваме наемни войници — или бездомни престъпници, както ги нарече ти — това ни позволява да водим сражения, без да замесваме името на дома си.

— А защо не ги унищожим веднъж завинаги? — попита Бриса, извръщайки се към трона. — Убиваме няколко войници на Хюнет, те убиват няколко наши. И през цялото време двете семейства не спират да им търсят заместници! Край няма да има тази война! Единствените, които печелят нещо са групата Бреган Д’аерте и тези, които е наела матрона СиНафей Хюнет — само изпразват хазните на домовете ни!

— Не ми дръж такъв тон, дъще — с гневно ръмжене й напомни Малис. — Говориш с една матрона — майка!

На вратата Бриса се обърна отново.

— Трябваше да нападнем дома Хюнет още тогава — в същата нощ, в която жертвахме Закнафейн — осмели се да промърмори тя.

— Забравяш какво ни стори най-малкият ти брат в същата тази нощ — спокойно й отвърна матроната.

Но тя грешеше. Дори да изминеха сто години, Бриса нямаше да забрави какво бе направил Дризт в нощта, в която изостави семейството си. Мрачният войн беше обучен от Закнафейн — предпочитания любовник на Малис, прославил се като най-изкусния повелител на меча в цял Мензоберанзан — и беше развил бойните си умения далеч отвъд възможностите на мрачните елфи. Но освен техниката, Зак му бе предал и своя непокорен и светотатствен нрав, който Лот — Кралицата на Паяците — не можеше да толерира. Най-накрая непристойното поведение на Дризт успя да предизвика гнева на Лот и тя бе пожелала смъртта му.

Матрона Малис, впечатлена от таланта и уменията на своя син, бе действала дръзко в негова полза — беше обещала на Кралицата на Паяците сърцето на Закнафейн, ако тя опрости греховете на Дризт. Беше му простила и се надяваше, че без влиянието на Закнафейн синът й ще се разкае за делата си и ще заеме мястото на сваления от поста Повелител на меча.

Но не стана така — неблагодарният Дризт предаде семейството си като избяга в Подземния мрак. Тази постъпка не само лиши дома До’Урден от нов повелител на меча, но лиши матрона Малис и всичките й близки от благоразположението на Кралицата на Паяците. Като отплата за всички усилия, които бяха положили, домът До’Урден изгуби своя Повелител на меча, изгуби единствения мрачен елф, който можеше да заеме мястото му, както и благоразположението на Лот. Денят не беше от най-приятните за дома До’Урден.

За щастие, през този ден и домът Хюнет бе сполетян от същата злочеста съдба. Двамата магьосници на семейството загинаха при неуспешен опит да убият Дризт.

Загубили благоволението на Кралицата на Паяците, силата на двата дома отслабна и така дългоочакваната война се превърна в добре планирана и прикрита серия от удари.

Бриса никога нямаше да забрави всичко това.

Почукване на вратата на фоайето откъсна най-голямата дъщеря и нейната майка от спомените им за онази съдбовна нощ.

Вратите се разтвориха и в стаята влезе Дайнин — първият син на дома.

— Моите почитания, матрона Малис — поздрави я той по общоприетия начин и се поклони ниско. Дайнин искаше да ги изненада с вестите, които носеше, но усмивката, прокраднала се по лицето му, издаде всичко.

— Джарлаксъл се е завърнал — доволно се ухили Малис. Първият син се обърна към вратата и наемникът, който търпеливо бе чакал в коридора, прекрачи прага и влезе в стаята. Той мина покрай Бриса, а тя — както винаги изумена от необичайната му превзетост — поклати глава. Почти всеки мрачен елф в Мензоберанзан се обличаше по скромен и практичен начин — с мантии, извезали със символите на Кралицата на Паяците или с меки, изкусно изплетени ризници под диплите на магическите плащове пиуафуи, които можеха да ги скрият от съществата с инфрачервено зрение, населяващи Подземния мрак.

Наглият и високомерен Джарлаксъл не спазваше много от обичаите, към които бяха привикнали жителите на Мензоберанзан. Разбойникът със сигурност не беше модел за подражание в обществото на мрачните елфи и съвсем безсрамно и открито се перчеше със своята екстравагантност. Не носеше нито плащ, нито мантия, само едно късо лъскаво наметало, което блестеше във всеки цвят на инфрачервения и нормалния светлинен спектър. За магическата сила на това наметало можеше само да се гадае, но приближените на предводителя твърдяха, че то е наистина много ценно.

Дрехата на Джарлаксъл беше без ръкави и бе толкова къса, че под нея се разкриваше слабият му, но мускулест корем. Мрачният елф носеше и тъмна превръзка на окото. По-наблюдателните лесно можеха да видят, че тя му служи само за украса, защото той често я местеше от едното око на другото.

— Скъпа моя, Бриса — промълви Джарлаксъл през рамо, забелязал презрителния интерес, който върховната жрица проявяваше към неговото присъствие. После се завъртя на пети и се поклони ниско, като направи реверанс с широкополата си шапка — друга негова особеност и то още по-странна, като се имаше предвид, че цялата й периферия бе обкичена с огромни пера от диатрима — гигантска птица, населяваща Подземния мрак.

Видяла сведената глава на наемника, Бриса направи кисела физиономия и се обърна. За мрачните елфи гъстата бяла коса бе символ на общественото им положение — прическите се правеха така, че да показват към кой дом принадлежи всеки елф и каква е неговата титла. Мошеникът Джарлаксъл нямаше никаква коса и гладко обръснатата му глава — от ъгъла, от който го наблюдаваше Бриса — приличаше на полиран оникс.

Забелязал крайното неодобрение на най-голямата дъщеря на До’Урден, той се засмя тихичко, обърна се и тръгна към матрона Малис. Многобройните бижута по него задрънчаха, а лъскавите му ботуши зачаткаха по-каменния под. Бриса забеляза и това — беше чувала, че ботушите и украшенията му издаваха тези звуци само когато Джарлаксъл пожелаеше.

— Свърши ли работата? — попита матроната, преди наемникът да успее да я поздрави по подобаващ начин.

— Скъпа ми матрона Малис — въздъхна огорчено Джарлаксъл. Той знаеше, че ще трябва да прескочи любезностите заради голямата новина, която носеше. — Нима се съмнявахте в мен? Трябва да Ви призная, че дълбоко ме засегнахте.

С победоносно свит юмрук Малис скочи от трона си.

— Дайприй Хюнет е мъртъв! — обяви тя. — Първата ни знатна жертва, първият благородник, паднал във войната!

— Пропускаш Масой — отбеляза Бриса, — убит от Дризт преди десет години. Също и Закнафейн До’Урден, — не се стърпя и добави тя, забравила за благоразумието си — който загина от собствената ти ръка.

— Закнафейн не беше със знатно потекло — изсъска Малис на наглата си дъщеря, но въпреки това думите й успяха да я засегнат. Без да се вслуша в нейното мнение, тя бе жертвала Закнафейн, вместо Дризт.

Джарлаксъл прочисти гърлото си, за да разсее нарастващото напрежение. Наемникът знаеше, че трябва да свърши работата си и да се махне от този дом колкото се може по-скоро. До’Урден още не бяха научили, но той беше разбрал, че уреченият час наближава.

— Да ви напомня за заплащането — обърна се престъпникът към матроната.

— Дайнин ще се заеме с това — отвърна Малис с едно махване на ръката си, но без да откъсва очи от заплашителния поглед на своята дъщеря.

— Значи е време да си вървя — заяви наемникът и кимна към първия син.

Преди да направи и една крачка към вратата, тя се отвори и в стаята нахълта Виерна — втората дъщеря на Малис. Лицето на жрицата гореше ярко в инфрачервения спектър — очевидно беше много развълнувана.

— По дяволите — прошепна Джарлаксъл.

— Какво има? — попита матроната.

— Хюнет! — изпищя Виерна. — Войниците им нахлуха в двора! Нападат ни!

Навън, пред самата пещера на До’Урден, близо петстотин войници на дома Хюнет — със сто повече от официално обявената бройка — последваха мълнията и нахлуха в двора през елмазените порти. Войската на дома До’Урден, наброяваща триста и петдесет мрачни елфа, изскочи от сталагмитените възвишения, използвани като военно убежище, за да отвърне на нападението.

Макар и по-малобройни, войниците на До’Урден, обучени от Закнафейн, бързо успяха да заемат правилната отбранителна позиция и да прикрият магьосниците и жриците, които трябваше да изпълнят своите заклинания. Цял отряд войници на Хюнет, владеещи летателна магия, се спуснаха покрай пещерната стена, зад която се намираше знатната част от дома До’Урден. Малките арбалети веднага пуснаха своите смъртоносни отровни стрели и редиците на въздушния отряд бързо оредяха. Но той постигна своята цел — изненада войниците на До’Урден и застраши позициите им.

— Хюнет не се ползват с благоволението на Лот! — изкрещя Малис. — Не биха посмели да атакуват така открито! — Тя подскочи при звука, който я опроверга — оглушителният тътен на мълниите.

— Нима? — сопна се Бриса.

Матроната изгледа заплашително дъщеря си, но сега нямаше време за спорове. Нападенията на мрачните елфи обикновено се състояха от щурм на войскови части в комбинация с ментална атака, извършвана от жриците с най-високо положение, но Малис не бе усетила ментално проникване. Това без съмнение й подсказа, че наистина тези, които нападаха дома й, бяха Хюнет. Жриците им вече не се ползваха с благоразположението на Лот и очевидно не можеха да използват силата, дадена им от Кралицата, за да помагат при нападението. Ако можеха да го сторят, Малис и дъщерите й, които също бяха загубили благоволението на богинята, нямаше да могат да отвърнат на този удар.

— Но как са се осмелили да ни нападнат? — чудеше се на глас Малис.

Бриса разбра какво имаше предвид майка й.

— Наистина са смели — каза тя, — щом вярват, че ще унищожат всеки член на това семейство само с войниците си.

Всеки присъстващ в стаята, всеки мрачен елф в Мензоберанзан знаеше колко жестоки са смъртоносните наказания, налагани на всеки дом, опитал се безуспешно да унищожи друго семейство. Всички одобряваха това правосъдие, но никой не оправдаваше хванатите на местопрестъплението.

В този момент в преддверието влезе Ризен — настоящият патрон на дома До’Урден. На лицето му беше изписана мрачна физиономия.

— Те ни превъзхождат числено, разбиха и позициите ни — заяви той. — Страхувам се, че отбраната ни няма да издържи дълго.

Малис отказа да приеме такава новина. Тя повали Ризен с един удар, който го запрати чак в средата на стаята, после се обърна към Джарлаксъл.

— Трябва да свикаш бандата си! — изкрещя Малис на наемника. — Веднага!

— Но матрона Малис — замънка той, почувствал се в безизходица. — Бреган Д’аерте са банда, която действа под прикритие. Не се месим в такива военни действия. Направим ли го, само ще си навлечем гнева на управляващия съвет.

— Ще ти платя каквото поискаш — обеща му отчаяната матрона.

— Но цената…

— Каквото поискаш! — изсъска отново Малис.

— Подобни действия… — започна Джарлаксъл.

Върховната жрица не го остави да довърши изречението си.

— Спаси дома ми, наемнико — изрева тя. — Ще ти се отплатя богато, но те предупреждавам — провалиш ли се — това ще ти струва прескъпо!

Джарлаксъл не обичаше заплахите — особено от една недоволна матрона — майка, чийто свят сякаш се срутваше отгоре й. Но в ушите на наемника сладкият звън на думата „печалба“ успя да надделее над всичко останало и той пренебрегна заплахата. Вече цели десет години Малис го възнаграждаваше богато и той не се съмняваше нито в желанието й, нито в нейната възможност да му изплати обещаното. Не се съмняваше, че тази сделка ще се окаже много по-изгодна от споразумението, което бе сключил с матрона СиНафей Хюнет по-рано същата седмица.

— Да бъде волята Ви — поклони се той и направи реверанс с ослепителната си шапка. — Ще видя какво мога да сторя — промълви, после смигна на Дайнин. Първият син го последва, веднага щом Джарлаксъл напусна преддверието.

Когато двамата излязоха на терасата, която гледаше към двора на До’Урден, видяха, че положението е много по-безнадеждно, отколкото го бе описал Ризен. Оцелелите войници на дома бяха хванати в капан, обкръжени около един от грамадните сталагмити, служещ за опора на входната врата.

Един от летящите войници забеляза благородника от дома До’Урден и се спусна на терасата, но Дайнин с едно светкавично движение се отърва от неканения гост.

— Добре се справи — кимна му одобрително Джарлаксъл. Той се приближи към него и понечи да го потупа по рамото, но първият син се отдръпна.

— Имаме друга работа за вършене — припомни той на наемника. — Повикай елфите си! И побързай — страхувам се, че Хюнет ще спечелят битката.

— Не се тормози, приятелю Дайнин — засмя се Джарлаксъл и измъкна малката свирка, която висеше на врата му. Изсвири с нея, но Дайнин не чу нито звук — инструментът беше магически настроен само за ушите на елфите от Бреган Д’аерте.

Първият син гледаше удивен как наемникът засвири в определен такт, после съвсем се смая, когато повече от сто от войниците на дома Хюнет се обърнаха срещу своите съмишленици.

Бреган Д’аерте бяха верни само на себе си.

— Нямат право да ни нападат — продължаваше да упорства Малис и да крачи нервно наоколо. — Кралицата на Паяците не би им помогнала в това рисковано начинание.

— Те печелят и без помощта на Кралицата — напомни й Ризен това, което тя не желаеше да чуе и побърза да се сниши в най-отдалечения край на стаята.

— Ти каза, че никога няма да ни нападнат! — изръмжа на майка си Бриса. — Дори го повтори, когато ни обясняваше защо не бива да атакуваме Хюнет! — Жрицата много добре си спомняше този разговор — именно тя бе предложила да ги нападнат открито. Малис я беше наругала грубо и то пред всички и сега Бриса смяташе да й отмъсти за унижението. Тя се обърна към майка си с глас, пропит от гневен сарказъм: — Нима матрона Малис До’Урден е сгрешила?

Малис й отговори само с поглед, в който се четеше едновременно ярост и страх. Без да се поколебае, Бриса изгледа сурово майка си и в този момент матроната на дома До’Урден вече не се чувстваше толкова недосегаема и сигурна в действията си. Миг по-късно, когато в стаята влезе Мая — най-малката от дъщерите на Малис — матроната уплашено се втурна напред.

— Проникнали са в къщата! — изкрещя Бриса. Тя предположи, че се е случило най-лошото и сграбчи змийския си камшик. — А ние дори не сме се подготвили отбраната си!

— Не! — побърза да я поправи Мая. — На терасата не е стъпвал нито един от войниците на Хюнет. Обърнахме битката в наша полза!

— Така и предполагах — отбеляза съвзелата се от страха Малис и с назидателен тон се обърна към дъщеря си. — Глупаци са онези, които нападат без благоволението на Лот! — Но въпреки думите си, матроната се съмняваше, че само неодобрението на Кралицата на Паяците е определило хода на битката. Логиката й подсказваше, че в това несъмнено е замесен Джарлаксъл и неговата банда от съмнителни престъпници.

Джарлаксъл стъпи на перилата на балкона и използва вродената си способност — левитацията, за да се спусне плавно на пода на пещерата. Дайнин не виждаше никакъв смисъл да се включва в битката, която беше излязла извън всякакъв контрол, и се облегна на стената. Предпочиташе да наблюдава впусналия се в действие наемник и да обмисли случилото се току-що. Джарлаксъл беше изиграл и двете страни в конфликта и за пореден път той и неговата банда бяха единствените истински победители. Бреган Д’аер-те несъмнено бяха лишени от всякакви скрупули, но Дайнин трябваше да си признае, че от тях определено имаше полза.

Първият син осъзна, че наемникът му допада.

— Уведоми ли матрона Баенре за обвинението, което ще повдигнем? — попита най-голямата си дъщеря Малис, когато магическата светлина на Нарбондел — сталагмита, използван като часовник в Мензоберанзан — започна да се изкачва бавно нагоре, бележейки зората на новия ден.

— Първият дом очакваше посещението ни — отвърна Бриса, ухилена самодоволно. — Целият град говори за нападението и за това как домът До’Урден е отблъснал войниците на Хюнет.

Малис напразно опита да скрие гордата си усмивка. Предчувстваше насладата от вниманието и славата, с която знаеше, че бъде обсипан домът й.

— Управляващият съвет ще бъде свикан още днес — продължи Бриса. — Несъмнено за ужас на матрона СиНафей Хюнет и на обречените й деца.

Малис кимна одобрително. В Мензоберанзан убийството на неприятелско семейство беше общоприета практика. Но да се провалиш в опита си, да оставиш дори само един свидетел с благородническа кръв, който да повдигне обвинение — това се наказваше от правосъдието на управляващия съвет с гняв, който, веднъж пробуден, носеше само разрушение и смърт.

На богато украсената врата се почука и двете жрици се обърнаха към нея.

— Призовават ви, матрона — майко — обяви Ризен щом влезе в стаята. — Матрона Баенре е изпратила вестител, който да ви вземе.

Малис и Бриса си размениха погледи, изпълнени с надежда, но и с безпокойство. След наказанието на дома Хюнет, домът До’Урден щеше да заеме положението на осми дом в йерархията на града — положение, което всеки желаеше. Само матроните — майки на осемте първи дома в Мензоберанзан се ползваха с право на място в управляващия съвет.

— Толкова бързо? — попита майка си Бриса.

Малис сви рамене. След това последва Ризен вън от стаята и надолу по коридора — до терасата на дома. Патронът й подаде ръка, но матроната категорично и грубо отблъсна помощта му. С гордост, видима във всяко нейно движение, тя пристъпи през перилата и се спусна бавно на двора, където се беше събрала по-голямата част от войската й.

Синият светещ диск с герба на дома Баенре се рееше плавно във въздуха — точно пред разбитата елмазена порта на дома До’Урден.

С гордо вдигната глава Малис закрачи пред събралата се тълпа, мрачните елфи се запрепъваха един в друг, за да се отдръпнат от пътя й. Това беше нейният ден — денят, в който тя получаваше мястото си в управляващия съвет, получаваше поста, който безспорно заслужаваше.

— Матрона-майко, да ви придружа до дома на Баенре? — предложи й Дайнин, застанал пред елмазената порта.

— Ти ще останеш тук с останалата част от семейството — нареди му тя. — Призовават само мен.

— Как може да сте сигурна? — възрази първият син, но разбра, че е превишил правата си в мига, в който думите се изплъзнаха от устните му, и побърза да изчезне в тълпата от войници, преди Малис да се обърне и да го удостои със строгия си поглед.

— Имай необходимото уважение — промърмори тя и нареди на близките войници да отместят една отчупена част от портата. Жрицата се обърна за последен път, изгледа подчинените си с победоносен поглед, после прекрачи напред и се настани върху реещия се във въздуха диск.

Не за пръв път Малис приемаше подобна покана от първата матрона и не беше никак изненадана, когато няколко жрици на дома Баенре изскочиха от сенките и наобиколиха диска, за да го охраняват. При последното такова пътуване Малис се чувстваше несигурна — нито знаеше какви са намеренията на Баенре, нито причината, поради която първата матрона я канеше в дома си. Но този път, тя скръсти арогантно ръце и позволи на любопитните зяпачи да я огледат в целия й блясък и победоносно великолепие.

Отвръщаше на погледите с високомерие и се чувстваше ненадмината. Гордостта на Малис не намаля, дори когато дискът наближи подобната на паяжина, удивителна ограда на дома Баенре, охранявана от хиляди стражи, които маршируваха около нея и над която се издигаха високи структури от сталагмити и сталактити.

Матрона До’Урден беше член на управляващия съвет, или поне скоро щеше да стане, и където и да отидеше в този град, никога повече нямаше да се чувства застрашена.

Или поне така смяташе.

Дискът спря пред извитите стълби на величествената сграда и една от жриците на Баенре обяви:

— В параклиса ви очакват.

Малис слезе от своя превоз и се изкачи по гладко шлифованите стълби. Веднага щом влезе в параклиса, на високо издигнатия централен олтар тя видя седяща женска фигура, която изглежда не забелязваше присъствието й. Настанена удобно в стола си, мрачната елфка наблюдаваше издигнатия почти до самия купол на храма огромен илюзорен образ, който бавно променяше формата си от голям паяк в красива жена от мрачните елфи.

Когато се приближи малко повече, Малис забеляза, че фигурата е облечена подобаващо на една маронамайка и предположи, че това е самата матрона Баенре — най-влиятелната личност в цял Мензоберанзан. Матрона До’Урден се изкачи по стълбите към олтара, приближи се към седящата с гръб към нея фигура и самоуверено, без да чака покана, заобиколи трона, за да приветства другата матрона — майка.

Но тази, която Малис До’Урден видя в параклиса на дома Баенре, не беше възстарата и съсухрена матрона Баенре. Седящата елфка не беше много стара, нито пък сбръчкана, повехнала и бледа като мъртвец. Всъщност беше доста дребничка и не беше по-възрастна от самата матрона До’Урден. Малис я познаваше много добре.

— СиНафей! — изкрещя тя, а краката й затрепериха от ужас.

— Малис — отвърна спокойно другата матрона.

Хиляди предположения минаха през ума на Малис. СиНафей Хюнет сигурно водеше тайни преговори с матрона Баенре от страх за обреченото си семейство, което очакваше своето унищожение. Но все пак тук, при това съвсем удобно, се бе настанил не някой друг, а СиНафей — в дома на най-влиятелната фамилия в Мензоберанзан!

— Мястото ти не е тук, в този дом! — запротестира Малис, стиснала силно малките си юмруци. Искаше й се да нападне своята неприятелка на момента, да я удуши със собствените си ръце.

— По-спокойно, Малис — равно отбеляза матроната на шестия дом. — Тук съм по покана на матрона Баенре, както и ти.

Споменаването на първата матрона и споменът за това къде се намираха значително успокоиха Малис. Не биваше да се държи така в храма на дома Баенре! Жрицата мина на отсрещния край на кръглия подиум и се настани срещу матрона Хюнет, без да изпуска от очи самодоволното й ухилено лице.

След няколко безкрайни мига в абсолютно мълчание, Малис не издържа и заговори:

— Имам много свидетели на случилото се — домът Хюнет нападна семейството ми в залеза на Нарбондел. Няма никакво съмнение!

— Никакво — отвърна СиНафей и съгласието й свари неподготвена матрона До’Урден.

— Признаваш за стореното? — изненада се тя.

— Да, така е — отвърна Хюнет. — Никога не съм го отричала.

— И все пак си жива — подсмихна се Малис. — Според законите на Мензоберанзан правосъдието трябва да се спази и ти и твоето семейство да бъдете наказани.

— Правосъдието? — Абсурдността на това изказване накара СиНафей да се засмее. — Правосъдието винаги е било само фасада — претекст за спазването на някакъв ред в хаоса на Мензоберанзан. — Направих това, което Кралицата на Паяците поиска от мен.

— Ако Лот одобряваше методите ти, щеше да спечелиш — опроверга я Малис.

— Не е точно така — прекъсна ги друг глас. Малис и СиНафей се обърнаха, за да видят магическата поява на матрона Баенре, седнала удобно на трона си в най-отдалечения край на подиума.

Малис едва се удържа да не закрещи в лицето на сбръчканата матрона — майка — тя беше подслушала разговора, а и очевидно щеше да отхвърли предявените от нея претенции относно дома Хюнет. Но матрона До’Урден беше оцеляла сред опасностите на Мензоберанзан цели пет века и то именно, защото знаеше какви могат да бъдат последствията, ако разгневиш личност като матрона Баенре.

— Настоявам да ми се даде правото да повдигна обвинение срещу дома Хюнет — хладнокръвно каза тя.

— Имаш го — отвърна старицата. — Както вече каза, а и СиНафей се съгласи с теб, няма никакво съмнение.

Триумфираща, Малис се обърна към СиНафей, но матроната — майка на шестия дом продължаваше да седи на стола си съвсем равнодушна и спокойна.

— Но тогава какво прави тя тук? — изкрещя матрона До’Урден, така сякаш всеки момент щеше да изпадне в дива ярост. — СиНафей е престъпница. Тя…

— Не сме оспорили думите ти — прекъсна я първата матрона. — Домът Хюнет ви нападна и се провали. Всички знаем как се наказват подобни дела и всички се съгласяваме с последствията. Управляващият съвет се свиква днес, за да се уверим, че правосъдието е спазено.

— Но тогава защо СиНафей е тук? — настояваше Малис.

— Нима се съмняваш в мъдростта на атаката ми? — обърна се към нея СиНафей, като се опитваше да преглътне напиращия си смях.

— Вие бяхте победени — равнодушно й напомни Малис. — Това, мисля, е достатъчно, за да си отговориш сама на този въпрос.

— Нападнаха ви по заповед на Лот — каза матрона Баенре.

— Но тогава защо победихме дома Хюнет? — упорстваше Малис. — Ако Кралицата на Паяците…

— Не съм казала, че Хюнет са си върнали благоразположението на Лот — грубо я прекъсна първата матрона. Малис До’Урден се отпусна в стола си, припомняйки си своето място сред тези върховни жрици и затрудненото положение, в което се намираше.

— Казах само, че атаката бе изпълнена по желание на Лот — продължи старицата. — От цели десет години Мензоберанзан търпи смешната ви война „под прикритие“. Интригата и вълнението от нея отдавна се изчерпаха, уверявам ви и двете. На това трябваше да се сложи край веднъж завинаги.

— Така и стана — обяви Малис и се изправи от стола си. — Домът До’Урден е победител и аз ползвам правото си да обвиня СиНафей Хюнет и нейното семейство!

— Седни, Малис — каза СиНафей. — Тук става дума за нещо много по-важно от глупавите ти искания.

Матрона До’Урден погледна към Баенре, за да види дали тя ще потвърди думите на шестата матрона, но като обмисли създалата се ситуация осъзна, че казаното от СиНафей е истина.

— Решено е — промълви първата матрона. — Домът До’Урден е обявен за победител, а домът Хюнет ще бъде унищожен.

Със самодоволна усмивка на лицето Малис се отпусна в стола си. Но въпреки всичко, матроната — майка на дома Хюнет не изглеждаше никак притеснена.

— С най-голямо удоволствие ще гледам как унищожават дома ти — увери Малис своята съперница, после се обърна към Баенре. — Кога ще се извърши наказанието?

— Вече го извършихме — загадъчно отвърна първата матрона.

— Но СиНафей е жива! — изкрещя Малис.

— Не — поправи я старицата. — Жива е тази, която доскоро беше СиНафей Хюнет.

Едва сега Малис започна да проумява. Домът Баенре никога не изпускаше възможност. Нима матрона Баенре щеше да вземе върховната жрица на дома Хюнет и да я добави към колекцията си?

— Ти ли ще я вземеш под закрилата си? — осмели се да попита тя.

— Не — спокойно отвърна Баенре. — Тази задача се пада на теб.

Малис ококори очи. От всички задачи, които й бяха възлагани като върховна жрица на Лот, тази беше най-противната.

— Тя е мой враг! Нима ме молите да я закрилям?

— Тя е твоя дъщеря — сряза я матрона Баенре. После тонът й се смекчи и крива усмивка се прокрадна по тънките й устни. — Твоята най-голяма дъщеря, завърнала се от пътуването си до Чед Насад или някакъв друг град, населяван от наши родственици.

— Но защо го правите? — настоя за отговор Малис. — Това е нелепо!

— Не си съвсем права — отвърна първата матрона. Събрала длани пред лицето си, тя потъна в разсъждения, припомняйки си някои странни обстоятелства в безкрайния списък от битки в града на мрачните елфи. След малко продължи обясненията си:

— Погледнато отстрани си права. Но си и достатъчно мъдра, за да знаеш, че в Мензоберанзан много неща се случват „зад кулисите“. Домът Хюнет трябва да бъде унищожен и всичките му благородници — убити — това не мога да променя. В края на краищата, това е цивилизованият начин да се справим с нещата — тя спря за момент, за да се увери, че Малис напълно ще разбере значението на следващите й думи. — Най-малкото, поне трябва да изглеждат като убити.

— И ти ще уредиш това? — попита Малис.

— Вече го сторих — увери я първата матрона.

— Но каква е целта?

— Когато Хюнет ви нападнаха, вие потърсихте ли помощта на Кралицата на Паяците? — без заобикалки попита Баенре.

Този въпрос разтревожи матроната на До’Урден, а отговорът, който трябваше да даде, я разстрои още повече.

— А когато ги отблъснахте? — студено продължи Баенре. — Не възхвалявахте ли Лот? В мига на вашата победа не повикахте ли една от нейните прислужници, матрона Малис До’Урден?

— Аз какво — случайно да не съм на разпит? Знаеш отговора, матрона Баенре — закрещя Малис, после, уплашена, че е издала ценна информация, погледна неловко към СиНафей. — Наясно сте с моето положение спрямо Кралицата на Паяците. Не бих посмяла да призова една йоклола, преди да съм видяла знак, че отново се ползвам с благоразположението на Лот.

— Но вие не видяхте никакъв знак — отбеляза СиНафей.

— Никакъв, освен този, че победихме неприятелите си — изрева Малис в лицето й.

— Това не е бил знак от Кралицата на Паяците — увери ги матрона Баенре. — Лот не се е месила във вашия конфликт. Тя просто пожела той да бъде приключен.

— И доволна ли е от резултата? — попита направо Малис.

— Това тепърва трябва да се реши. Преди много години Лот съвсем ясно изрази желанието си Малис До’Урден да участва в управляващия съвет. И така ще бъде, считано от новата зора на Нарбондел.

Малис гордо повдигна брадичка.

— Но разбери пред каква дилема си изправена — сгълча я старицата, изправяйки се на трона си. Матроната на До’Урден веднага се свлече на своето място. — Загуби повече от половината си войска. Не си заобиколена от голямо семейство, което да те подкрепя. Управляваш осмия дом в града, но всички знаят, че не се ползваш с благоразположението на Лот. При тези обстоятелства колко дълго мислиш, че ще издържи домът До’Урден? Мястото ти в управляващия съвет крие много рискове и то още преди да си го приела!

Малис не можеше да опровергае разсъжденията на първата матрона. И двете знаеха какъв е животът в Мензоберанзан. Силата на До’Урден беше отслабнала значително и рано или късно някой от по-слабите домове в града щеше да се възползва от възможността да подобри своя статут. Нападението на дома Хюнет нямаше да е последната битка, разразила се в двора на До’Урден.

— Така че поверявам ти СиНафей Хюнет… Ши’не-ин До’Урден — една нова дъщеря и една нова върховна жрица — каза матрона Баенре, после се обърна към СиНафей, за да продължи обяснението си. Малис изведнъж се разсея, когато един глас прозвуча в мислите й, предавайки й телепатично съобщение.

— Запази я само докато имаш полза от нея, Малис До’Урден — казваше той. Матроната се огледа наоколо, досетила се кой е източникът на тази информация. При последното си посещение в този дом, тя бе срещнала крадецът на мисли, принадлежащ на матрона Баенре — съществото, владеещо телепатията до съвършенство. Сега не го мяркаше никъде, но и старата матрона не се виждаше, когато Малис бе влязла в параклиса. Тя огледа поред всички празни столове на подиума, но по каменната мебелировка не личаха никакви следи от седящи създания.

Второто съобщение, изпратено чрез телепатия, разсея напълно съмненията й.

— Ще разбереш, когато настъпи подходящият момент.

— … и петдесетте останали войници на дома Хюнет — казваше матрона Баенре. — Съгласна ли си, матрона Малис?

Матроната на До’Урден погледна към СиНафей, а в очите й се четеше или одобрение, или лукава ирония.

— Съгласна съм — отвърна тя.

— Върви тогава, Ши’неин До’Урден — заръча първата матрона. — Присъедини се към оцелелите си войници в двора на новото си убежище. Моите магьосници тайно ще ви върнат у дома.

СиНафей изгледа Малис подозрително, после излезе от големия параклис. Тогава върховната жрица на До’Урден се обърна към съсухрената матрона Баенре:

— Разбрах всичко.

— Нищо не си разбрала! — силно разгневена й изкрещя тя. — Направих всичко, което можах, за теб, Малис До’Урден! Лот пожела да заемеш поста в управляващия съвет и аз го уредих. Струваше ми много, но го направих.

Тогава, без всякакво съмнение Малис разбра, че именно Баенре бе подтикнала дома Хюнет към действие. Тя се чудеше докъде се е простряло влиянието на първата матрона? Може би съсухрената старица беше предвидила и най-вероятно организирала действията на Джарлаксъл и неговата банда Бреган Д’а-ерте, която изигра решаваща роля в тази война. Малис си обеща да проучи това предположение. С алчните си пръсти Джарлаксъл беше бръкнал прекалено дълбоко в хазната й.

— Аз бях дотук — продължи Баенре. — Сега можеш да разчиташ само на собствените си хитрини. Те са единственият ти шанс да спасиш себе си и дома До’Урден, след като не успя да спечелиш благоволението на Лот!

Малис вкопчи пръсти в ръкохватката на стола си толкова силно, че почти очакваше да чуе пропукването на раздробяващия се под тях камък. Толкова се бе надявала, че с победата си над дома Хюнет ще може да забрави греховните постъпки на своя син.

— Знаеш какво да сториш — каза матрона Баенре. — Поправи грешката си, Малис. Застъпих се за теб. Направих го за своя сметка и няма да търпя бъдещи провали!

— Цялото семейство се е събрало в преддверието. Там е и най-новият член на фамилията — заяви Дайнин и леко намигна.

Малис не отвърна на жалката шега на своя син, отблъсна го грубо встрани, втурна се надолу по централния коридор и с една магическа дума отвори голямата врата на параклиса. Роднините на матроната се отдръпнаха от пътя й, когато тя прекрачи прага на залата и забърза към своя трон, разположен в най-отдалечения край на паякообразната маса.

Всички предполагаха, че срещата ще е дълга, че ще научат за новото положение, в което се намираше дома До’Урден и за всички препятствия, които трябваше да преодолеят. Но вместо това, успяха да зърнат за кратко яростта, бушуваща в матрона Малис. Тя изгледа всички подред и им даде да разберат, че има ясни заповеди за тях и че този път няма да търпи провали. Матроната изръмжа, а гласът й беше дрезгав и сух, стържещ като шкурка:

— Намерете Дризт и ми го доведете!

Бриса започна да протестира, но Малис я прониза с толкова студен и заплашителен поглед, че върховната жрица не се обади повече. Най-голямата дъщеря беше упорита колкото майка си и винаги беше готова да спори, но този път тя не посмя да погледне матроната в очите. Никой от присъстващите в преддверието, макар че всички споделяха притесненията на Бриса, не посмя да възрази срещу върховната заповед и Малис реши да ги остави да уредят подробностите по изпълнението на задачата сами. Дребните детайли не бяха от голямо значение за матроната — майка. Единствената роля, която тя смяташе да играе във всичко това, беше забиването на церемониалната кама в гърдите на най-малкия й син.

2 Гласове в мрака

Дризт се протегна, за да се отърси от умората, и се насили да стане. Чувстваше се съвсем изтощен от битката предната нощ и от усилията, които бе положил, за да убие василиска — беше се наложило да се води изцяло от животинските си инстинкти, толкова необходими за оцеляването му в този свят. Но мрачният елф знаеше, че не може да си позволи по-дълга почивка. Стадата му от роти, единствената му сигурна прехрана, се бяха пръснали из лъкатушните коридори на Подземния мрак и той трябваше да ги намери.

Дризт огледа набързо малката, съвсем обикновена пещера, в която живееше, за да се увери, че всичко е наред. Очите му се спряха върху статуетката от черен оникс и изведнъж го обзе непреодолимо желание да повика пантерата. Но Гуенивар имаше нужда от почивка и трябваше да остане в Астралното измерение — Дризт я беше задържал дълго, за да му помогне да устроят засадата и после да убият василиска. Пантерата бе прекарала почти цялата нощ редом с мрачния елф и едно денонощие не беше достатъчно, за да може да я повика обратно и да е добре отпочинала. Не биваше да използва фигурката, освен ако нямаше спешна нужда. Всеки друг опит би бил съвсем безразсъден. Дризт примирено сви рамене, пусна статуетката в джоба и напразно се опита да разсее самотата си.

След като огледа набързо и каменната преграда, която препречваше главния вход, Дризт се запъти към малкия тунел в дъното на пещерата. Минавайки покрай стената, мрачният елф се загледа в издълбаните чертички, с които отбелязваше изминалите дни. Несъзнателно направи още една резка в стената, но разбра, че от това вече няма полза. Толкова пъти беше забравял да го стори. Толкова дни се бяха изнизали неусетно между стотиците резки в камъка.

Отдавна сякаш нямаше значение. В живота на ловеца вече нямаше ден и нощ — те се сливаха в едно като безкраен миг. Дризт се шмугна в тунела и дълго време пълзя, докато стигне до другия му край, там, където се виждаше слаба светлинка. Тя се получаваше от топлината на необичаен вид плесен и, въпреки че бе дразнеща за очите на мрачните елфи, Дризт се почувства в безопасност, когато изпълзя от тунела и навлезе в обширната пещера. Подът й беше неравен, сякаш се разделяше на две нива. Ниската част беше покрита с дебел пласт мъх, през който течеше малко поточе, а на издигнатата растеше гора от високи гъби. Мрачният елф се запъти натам, макар да знаеше, че не е добре дошъл по тези места. Миконидите — гъбичните хора, които приличаха на странна кръстоска между човек и гъба — сигурно го наблюдаваха разтревожени. Василискът бе минал първо през техните земи и те бяха претърпели големи загуби. Без съмнение сега, след случилото се, бяха уплашени и настървени, но Дризт предполагаше, че също така са наясно, че именно той е убил чудовището. Гъбичните хора не бяха глупави същества и ако държеше ятаганите си прибрани и не правеше резки движения, вероятно щяха да му позволят да премине свободно през тяхната гора.

Стената към горното ниво от гъби беше почти отвесна и висока повече от десет фута, но Дризт я изкачи бързо и с такава лекота, сякаш се спускаше по детска пързалка. Веднага, щом стъпи на върха, бе заобиколен от група микониди. Някои от тях му стигаха до кръста, но повечето бяха два пъти по-високи от него. Дризт кръстоса ръце на гърдите си — този жест навсякъде из земите на Подземния мрак означаваше мир.

Гъбичните хора намираха присъствието на Дризт толкова отвратително, колкото и той тяхното, но те наистина разбираха, че мрачният елф бе убил чудовището. Дълги години миконидите живееха в съседство с него и заедно защитаваха тази малка, изпълнена с живот, пещера, която им служеше като убежище. Такова място, такъв оазис не можеше да се срещне често из дивите и пусти пещери на Подземния мрак — растенията бяха ядливи, потокът гъмжеше от риба, а наоколо пасяха стада роти. Хищниците, бродещи навън из тунелите, лесно успяваха да проникнат тук. И в такъв момент на гъбичните хора и Дризт им оставаше само едно — да защитават земята си.

Най-високият миконид пристъпи напред и застана пред мрачния елф. Разбрал колко е важно да постигне разбирателство с новия крал на колонията, Дризт не помръдна, но все пак застана нащрек — готов да отскочи встрани, ако нещата не се развиеха така, както очакваше.

Миконидът изпусна силна струя спори. За частица от секундата, преди да са го покрили целия, Дризт успя да ги разгледа. Той знаеше, че възрастните микониди могат да изхвърлят много и различни видове спори — някои от тях дори много опасни. Но мрачният елф разпозна оттенъка на този облак и го прие, без да се противи.

— Кралят мъртъв. Аз крал — улови мислите на гъбичния човек Дризт по телепатичната връзка, установена с помощта на спорите.

— Ти си кралят — отвърна ловецът. Как му се искаше тези гъбовидни създания да можеха да говорят. — Нали?

— Подножие за мрачен елф, гора за микониди — заяви кралят.

— Съгласен…

— Гора за микониди! — помисли си отново гъбичният човек, този път съвсем категорично.

Без да каже нищо повече, Дризт се спусна от възвишението. Беше изпълнил своята задача и нито той, нито новият крал желаеха да продължат този разговор.

Със завидна бързина, мрачният елф прескочи потока и прекоси дебелия слой мъх. Пещерата беше тясна и дълга и се простираше далеч напред, като правеше лек завой, преди да достигне до големия изход, водещ към лабиринта от тунели на Подземния мрак. След завоя, Дризт отново стана свидетел на щетите, нанесени от василиска. Наоколо лежаха телата на няколко полуизядени роти — ловецът трябваше се да отърве от тях, преди да са ги надушили и други неканени хищници. Още няколко роти стояха неподвижни — вкаменени от погледа на страховитото чудовище. А точно пред самия изход на пещерата стоеше бившия крал на миконидите — двайсетфутов гигант, който сега не беше нищо друго, освен каменна статуя.

Дризт спря, за да изрази почитта си. Така и не бе научил името на този миконид, нито пък той неговото, но мрачният елф предполагаше, че в лицето на това същество е имал поне съюзник, може би дори приятел. Няколко години бяха живели в съседство, въпреки че рядко се срещаха, и двамата бяха разбрали, че се чувстват в по-голяма сигурност, знаейки, че другият е наблизо. Но общо взето Дризт не изпита вина при вида на своя вкаменен съюзник. В земите на Подземния мрак оцеляваха само най-силните, а този път кралят на миконидите не беше сред тях. В дивата пустош, никой нямаше право на втори шанс.

Когато се върна в тунелите, Дризт започна да изпитва все по-силен гняв. Припомняйки си клането в своята земя, той прегърна яростта и я прие за свой съюзник в тези опасни територии. Ловецът прекоси няколко тунела, накрая сви по един, там, където миналата вечер бе спуснал кълбо от черен мрак и където Гуенивар се бе готвила за скок върху чудовището. Магията се бе разнесла и с помощта на инфрачервеното си зрение мрачният елф успя да различи няколко създания, пълзящи по изстиналия труп на василиска.

От тази гледка гневът на Дризт се усили още повече. Мрачният елф несъзнателно посегна към дръжката на ятагана си, а когато мина покрай главата на василиска, оръжието, сякаш по своя собствена воля, започна да нанася жестоки удари, раздробявайки мозъка на мъртвото чудовище. При ударите слепите пещерни плъхове побягнаха. Без да се замисли, Дризт хвърли свободния си ятаган и прикова един към стената. Без да забавя крачка, ловецът измъкна острието от камъка и пусна животното в торбичката си. Търсенето на добитъка щеше да се проточи дълго, а той имаше нужда от храна.

Дризт прекара в търсене целия ден и до средата на следващия вече беше напуснал границите на своята територия. Пещерните плъхове не бяха любимата му храна, но този успя да го засити и да му даде сили да продължи — помогна му да оцелее. А нищо друго не беше по-важно за един ловец, обитаващ земите на Подземния мрак.

Мрачният елф усещаше, че наблизо се намира една част от избягалото стадо. Той призова Гуенивар и с помощта на пантерата успя бързо да открие добитъка. Надяваше се да намери всички животни в този участък, но откри само половин дузина. Все пак шест бяха по-добре от николко и Дризт даде знак на своята пантера да подкара стадото към пещерата. Мрачният елф знаеше, че задачата им щеше да е много по-лесна и безопасна, когато Гуенивар е наоколо и подкара стадото още по-бързо. Докато пантерата се умори и се наложи да се върне в родното си измерение, добитъкът вече спокойно си пасеше мъх край потока.

Ловецът веднага потегли обратно, само че този път си взе два плъха за храна. При първа възможност викаше Гуенивар и я освобождаваше, когато бе необходимо. Дните се изнизваха, от добитъка нямаше и следа, но Дризт не се предаде и продължи да търси. Уплашените роти можеха да изминават дълги разстояния и той знаеше, че ще минат още много дни преди да ги намери в този лабиринт от лъкатушни тупнели и огромни пещери.

Ловецът осигуряваше прехраната си както можеше — бе свалил един прилеп с прекрасно хвърляне на камата си, но първо бе отклонил вниманието му като мяташе камъчета, пуснал бе и скала върху гърба на един огромен рак. Но не след дълго той се измори и закопня за уюта на малката си пещера. Съмняваше се, че животните, лутащи се сляпо из тунелите на Подземния мрак, лишени от вода и храна, могат да оцелеят толкова дълго, затова прие загубата на стадото си и реши да се върне у дома — в пещерата на мъха — по един заобиколен път.

Дризт беше убеден, че само ясни следи от добитъка могат да го отклонят от избраната посока, но на половината път от дома той дочу странен звук, който прикова вниманието му.

Той притисна ръце към камъка и усети слаби, ритмични вибрации. Някой удряше скалата в определена последователност. Това бяха отмерените удари на чук.

Ловецът извади ятаганите и се отправи по посока на вибрациите, които му послужиха като ориентир из криволичещите тунели.

Мъждукаща светлина от огън заслепи Дризт и го накара да се превие на две от болка, но мрачният елф не побягна — той знаеше, че наблизо се намира интелигентно същество. Вероятността непознатият да се окаже опасен беше голяма, но ловецът тайно се надяваше да е нещо много повече от това.

В този момент Дризт ги видя — две същества, които копаеха с кирки в скалата, няколко други, които товареха натрошения камък в ръчна количка и още две, застанали на пост. Елфът разбра мигновено, че наоколо има още стражи. Най-вероятно бе минал покрай тях, без да ги забележи. Той използва една от вродените си способности и се понесе плавно във въздуха, като направляваше посоката на левитацията си с ръце край каменните стени. За щастие, в този участък тунелът беше висок и ловецът можеше да наблюдава миньорите сравнително спокойно.

Те бяха по-ниски от Дризт, главите им бяха голи, а тялото им бе мускулесто и набито, идеално за миньорството, което беше тяхното призвание. Дризт и преди беше срещал тази раса и бе учил много за нея през годините, прекарани в Академията на Мензоберанзан. Това беше расата на свиърфнеблите — лукавите гномове — най-омразният враг на мрачните елфи.

Преди много време Дризт бе водил патрулния отряд на Мензоберанзан в битка срещу гномовете и сам бе победил един земен дух, призован от техния водач. Мрачният елф си припомни онези времена и, както при всеки спомен от миналия си живот, изпита болка. Гномовете го бяха пленили, завързаха го здраво и го държаха като затворник в тайна стаичка. Не се отнесоха зле с него, макар че подозираха — както бяха обяснили на Дризт — че има вероятност да го убият. Водачът на групата му беше обещал да прояви толкова милост към него, колкото му позволи ситуацията. Но съмишлениците на Дризт, ръководени от Дайнин — неговия роден брат — бяха нахлули в стаичката, без да проявят капка милост към гномовете.

Дризт успя да убеди брат си да помилва живота на водача на свиърфнеблите, но Дайнин с типична за мрачните елфи жестокост заповяда да отрежат ръцете на гнома, преди да го пуснат да се върне на свобода в своята родина.

Ловецът се отърси от болезнените спомени и насочи мислите си към новосъздалата се ситуация. Припомни си, че свиърфнеблите могат да бъдат много опасни противници и нямаше да приемат с лекота един мрачен елф да прекъсва миньорската им работа. Трябваше да е нащрек.

Очевидно гномовете бяха попаднали на богата жилка — гласовете им звучаха развълнувано. Дризт се наслаждаваше на думите им, макар че не разбираше странния гномски език. Свиърфнеблите изпълзяха изпод камъните, изсипаха големите скални късове в своите колички и привикаха другите гномове, намиращи се наоколо, да се присъединят към забавлението. Както подозираше ловецът, така и стана — повече от дузина свиърфнебли дотичаха от всички страни. За пръв път от толкова години по устните на Дризт се разля усмивка, която не беше израз на радостта му от поредната победа.

Елфът откри висока каменна тераса и оттам наблюдава миньорите дълго след като заклинанието му за левитация бе изчерпало силата си. Най-накрая, когато напълниха ръчните си колички догоре, те се строиха в колона и потеглиха. Дризт реши, че в този случай най-разумно би било да ги остави да се отдалечат и после да се отправи към собствената си пещера.

Но противно на простичката логика, на която се основаваше неговото оцеляване, мрачният елф осъзна, че не може така лесно да остави гласовете им да се отдалечат. Той избра пътя си надолу по високата стена, скоро настигна гномския керван и тръгна след него, чудейки се къде ли ще го отведе.

Дълги дни Дризт следваше лукавите гномове. Устоя на изкушението да призове Гуенивар — знаеше, че дългата почивка ще се отрази добре на пантерата, пък и сега се чувстваше отлично, заслушан в далечното бъбрене на свиърфнеблите. Инстинктите на ловеца подсказваха на мрачния елф, че не бива да продължава, но за пръв път от години Дризт успя да превъзмогне животинската си същност.

Копнееше да чува гласовете на гномовете повече от своето оцеляване.

Околните коридори ставаха все по-обработени, все по-малко естествени и Дризт разбра, че наближават дома на свиърфнеблите. В мислите му отново изникнаха многобройните опасности, които вероятно го заплашваха, но той отново ги отхвърли. После ускори крачка и се приближи, така че да вижда кервана на миньорите — подозираше, че наоколо може да са поставени хитри капани.

Лукавите гномове стъпваха внимателно и сякаш наистина избягваха някои участъци. Дризт старателно повтаряше всяко тяхно движение и кимна многозначително, когато тук-там забеляза подхвърлени камъчета и опънати невидими нишки. Дочул нови гласове, присъединили се към тези на миньорите, елфът се сниши зад една скала.

Керванът беше достигнал до едно дълго и широко стълбище, което се изкачваше нагоре между две стени от идеално полиран камък. Встрани от стълбата имаше отвор с големина, колкото да побере една от ръчните колички на гномовете. Дризт с искрено възхищение наблюдаваше как миньорите избутваха количките до там, завързваха първата с верига и почукваха по камъка няколко пъти, сякаш даваха знак на някой да ги изтегли. Тогава веригата заскърцваше и количката започваше да се движи към отвора. Една по една двуколките изчезваха. Групата на свиърфнеблите също започна да намалява — разтоварили всичко, те поемаха нагоре по стълбището.

Когато и последните два гнома закачиха количката си с веригата, Дризт реши да рискува от отчаяние. Той изчака свиърфнеблите да се обърнат с гръб и се втурна към количката. Когато последният останал гном, не усетил присъствието на ловеца, затъкна отвора с една голяма скала, мрачният елф разбра колко глупаво е постъпил — никой не можеше да избяга от там.

Веригата се опъна и количката се заизкачва нагоре под стръмен наклон, успоредно на стълбата. Дризт не виждаше нищо пред себе си — количката, устроена така, че да се побира идеално в тунела, заемаше цялата му дължина и ширина. Ловецът забеляза, че тя имаше и малки колелца отстрани, които улесняваха преминаването й през прохода.

Толкова бе хубаво, че отново се намираше в компанията на интелигентни същества, но Дризт не можеше да отрече опасността, която го грозеше отвсякъде. Свиърфнеблите нямаше да приемат с овации един мрачен елф, проникнал в територията им — по-скоро щяха да го приветстват с оръжия, а не с любопитни въпроси.

След няколко минути проходът се изравни и разшири. Един-единствен гном с лекота въртеше манивелата, която изтегляше количките. Погълнат от работата си, той не забеляза тъмната фигура на Дризт, която се шмугна от последната количка и съвсем безшумно се плъзна през страничната врата на помещението.

Веднага щом отвори вратата, мрачният елф дочу гласове, но трябваше да продължи напред — нямаше накъде другаде да тръгне. Успя да пропълзи по корем по една тясна издатина в камъка. Лукавите гномове — стражи и миньори — се намираха под него и разговаряха на една площадка на върха на широката стълба. Там имаше най-малко двайсетина от тези създания — миньорите разказваха за богатата си находка.

В дъното на площадката, зад двете огромни и полуоткрехнати каменни порти, обковани с метал, Дризт успя да зърне малка част от града на свиърфнеблите. От своята позиция върху издатината не можа да го разгледа много добре, но забеляза, че пещерата, простираща се зад тези масивни врати, беше много по-малка от тази на Мензоберанзан.

Дризт искаше да влезе вътре! Искаше да скочи, да изтича през тези врати, да се разкрие пред лукавите гномове и те да решат как ще е най-правилно да постъпят с него. Може би щяха да го приемат, може би щяха да го видят такъв какъвто беше в действителност.

Свиърфнеблите на площадката — засмени и бърборещи — влязоха в града.

Дризт До’Урден трябваше да скочи и да ги последва през масивните порти.

Но ловецът, съществото, което беше оцеляло десет години в дивата пустош на Подземния мрак, не можеше да помръдне от мястото си. Ловецът, който беше победил василиска и още безброй чудовища, населяващи този опасен свят, не можеше да се остави на надеждата и на милостта на тези създания. Ловецът не разбираше подобни понятия.

Масивните порти се затвориха и светлината, за миг проблеснала в мрачното сърце на Дризт, угасна с отекващ трясък.

След един дълъг и тягостен миг мрачният елф скочи от каменната тераса и се приземи върху площадката. Мечтите му се изпариха, когато заслиза надолу, на крачка от живота, който кипеше зад каменните порти. Единствено благодарение на първичните си инстинкти ловецът успя да усети навреме присъствието на гномската стража. Той прескочи стремглаво слисаните свиърфнебли и се втурна към свободата си, към дивите и безкрайни коридори на Подземния мрак.

Когато остави града на лукавите гномове далече зад себе си, Дризт посегна към своя джоб и извади фигурката, в която живееше единственият му приятел, ала миг по-късно я върна обратно. Отказа да призове котката, за да се самонакаже, задето бе проявил такава слабост, докато наблюдаваше града на свиърфнеблите. Само да беше почяшен, щеше да сложи край на цялото си мъчение по един или друг начин.

Инстинктите на ловеца се бореха в Дризт, опитваха се да надделеят в душата му, докато той крачеше из тъмните коридори, които щяха да го отведат в пещерата на мъха. Натискът на опасностите, дебнещи го в Подземния мрак, го притисна още по-силно, първичните инстинкти взеха превес и отблъснаха всяка отвличаща вниманието му мисъл за свиърфнеблите и техния град.

Тези първични инстинкти бяха спасението и проклятието на Дризт До’Урден.

3 Змии и мечове

— Колко седмици минаха, Бриса? — попита на езика на жестовете Дайнин. — Откога обикаляме из тези тунели в търсене на този изменник — нашия брат?

Докато изразяваше с ръце мислите си, по лицето на мрачния елф се изписа сарказъм. Без да му отговори, Бриса се намръщи. Интересуваше се от това досадно задължение по-малко и от него. Тя беше върховна жрица на Лот и беше най-голямата дъщеря — положението й в семейството бе високо. Преди никога нямаше да я изпратят на подобна мисия. Но сега, по някаква необяснима причина, СиНафей Хюнет се беше присъединила към дома и беше заела поста на най-голяма дъщеря на До’Урден.

— От пет? — продължи Дайнин. С всяко светкавично движение на тънките му пръсти, гневът му се усилваше все повече. — Шест? Откога, сестро? — настояваше за отговор той. — Колко време измина откакто СиНаф… Ши’неин зае поста до матрона Малис?

Бриса сграбчи змийския си камшик и яростно замахна към своя брат. Разбрал, че е прекалил със саркастичните намеци, Дайнин извади меча си и се наведе, за да отблъсне удара, но жрицата беше по-бърза и с лекота преодоля жалкия опит за париране на брат си. Зъбите на три от шестте змийски глави се забиха право в гърдите и рамото на мрачния елф. По тялото на първия син се разнесе смразяваща болка, която го остави безпомощен и вкочанен. Ръката на Дайнин, която държеше меча, се отпусна и мрачният елф политна напред.

Мощната ръка на Бриса се стрелна и го сграбчи за шията. Върховната жрица изправи припадналия си брат, после огледа всеки един от останалите петима членове на отряда, за да се увери, че никой няма да му се притече на помощ, и го блъсна грубо в стената. Хванала здраво Дайнин за гърлото, тя го притисна с цялата си тежест.

— Един разумен елф би внимавал повече в жестовете си — изръмжа Бриса, въпреки забраната на матрона Малис да не използват друг начин за комуникация, освен тайния език на жестовете, извън границите на Мензоберанзан.

Трябваше да мине доста време преди Дайнин да осъзнае тежкото си положение. Когато действието на отровата отслабна, той разбра, че не може да си поеме дъх. Мечът беше още в ръката му, но не можеше да го използва. Много по-силната от него Бриса продължаваше да го стиска за гърлото и да го държи прикован към стената. Още по-притеснително беше това, че в свободната си ръка тя държеше смъртоносния змийски камшик. За разлика от обикновените камшици, това подло чудовище нямаше нужда от много пространство, за да нанесе своя удар. Змийските глави можеха да се извиват и да хапят от много близко, подчинени на волята на своя господар.

— Матрона Малис няма да се поинтересува от твоята смърт — прошепна злобно в ухото му Бриса. — Синовете й винаги са били проблем за нея!

Дайнин отмести погледа си от затисналата го с тялото си жрица към войниците от отряда.

— Свидетели? — изсмя се Бриса, отгатнала мислите му. — Нима наистина смяташ, че те ще дръзнат да обвинят една върховна жрица заради някакъв жалък мъж? — Тя присви очи и притисна лицето си към Дайнин. — Някакъв жалък труп? — отново се изкиска мрачната елфка и пусна внезапно своя брат. Дайнин падна на колене, борейки се да възвърне нормалното си дишане.

— Да вървим — каза с жестове Бриса на останалите от патрула. — Усещам, че най-малкият ми брат не е в този район. Ще се върнем в града, за да попълним провизиите си.

Първият син на До’Урден наблюдаваше сестра си в гръб, докато тя подготвяше оттеглянето на отряда. Мрачният елф желаеше само едно — да забие меча си между плешките й, но беше достатъчно разумен да не го стори. Повече от три века Бриса беше върховна жрица на Кралицата на Паяците, а сега се ползваше и с нейното благоволение, въпреки че останалите членове на дома До’Урден го бяха загубили. Но и без подкрепата на злата богиня, мрачната жрица беше опасен съперник — владееше много заклинания, а отвратителния камшик беше винаги близо до ръката й, готов да захапе.

Когато тя понечи да си тръгне, Дайнин извика след нея:

— Сестро! — Бриса се извърна изненадана, че той се е осмелил да я заговори и то на глас. — Приеми извиненията ми — добави той, даде знак на войниците да потеглят отново и се обърна към сестра си. Използваше езика на жестовете, не искаше никой да чуе разговора му с жрицата. — Не ми е приятно присъствието на СиНафей Хюнет в семейството ни — обясни й Дайнин.

Устните на Бриса се разтеглиха в една от онези нейни двусмислени усмивки и мрачният елф не можа да определи дали тя е съгласна с думите му или само го заблуждава.

— Мислиш се за достатъчно мъдър да се съмняваш в решенията на матрона Малис? — попита с жестове тя.

— Не! — категорично отрече той. — Матрона Малис постъпва както е редно и винаги за благото на дома До’Урден. Но не вярвам на тази Хюнет. СиНафей видя как домът й беше разрушен до основи от правосъдието на управляващия съвет. Любимите й деца бяха изклани, както и голяма част от войската й. След тази загуба наистина ли е способна на вярност към дома До’Урден?

— Глупав елф — жестикулира в отговор Бриса. — Жриците разбират, че дължат вярност само на Лот. Домът на СиНафей вече не съществува, следователно и СиНафей не съществува. Сега тя е Ши’неин До’Урден й по заповед на Кралицата на Паяците е длъжна да спазва всички задължения, които й се дават с това име.

— Не й вярвам — повтори Дайнин. — Нито пък ми е приятно да виждам сестрите си, истинските До’Урден, понижени в йерархията на дома, за да й отстъпят мястото си. Трябваше да я поставят след Мая или по-добре сред частта от семейството, лишена от благородническо звание.

Въпреки че беше съгласна с думите му, Бриса изръмжа:

— Не се тревожи какъв пост заема Ши’неин! Домът До’Урден е по-силен, когато притежава още една върховна жрица. Един мъж трябва да се интересува само от това!

Дайнин кимна одобрително и благоразумно прибра меча си, преди да се изправи. Бриса на свой ред закрепи змийския камшик на колана си, без да изпуска от поглед ловкия си брат.

Занапред мрачният елф щеше да внимава повече в компанията на сестра си. Знаеше, че животът му зависи от способността му да се разбира с Бриса. Малис щеше да я изпраща всеки път с преследваческите отряди — все пак тя беше най-силната от всичките й дъщери и имаше най-големи шансове да открие и залови Дризт. А Дайнин, който повече от десетилетие продължаваше да ръководи патрулния отряд на града, познаваше тунелите отвъд Мензоберанзан по-добре от всеки друг в целия дом.

Първият син на До’Урден сви рамене, отпрати мрачните мисли за лошия си късмет и последва сестра си надолу по коридорите, водещи към града. Щяха да си починат за кратко — не повече от един ден — и да се върнат отново по следите на своя неуловим и опасен брат. Дайнин не гореше от желание да го намират.

Гуенивар рязко извърна глава и замръзна на място, свила едната си лапа и готова за тръгване.

— И ти го чу, нали? — прошепна Дризт и се доближи до пантерата. — Ела, приятелко. Да видим кой е новият враг, дръзнал да навлезе в територията ни.

Затичаха се — еднакво бързо и еднакво тихо — по тунелите, които така добре познаваха. Дризт спря изведнъж и Гуенивар, дочула стъпките, направи същото. Мрачният елф знаеше, че това е звук от ботуши, а не от някое чудовище, бродещо из Подземния мрак. Той посочи към една купчина срутени скали, до която имаше широка пещера с много каменни тераси. Гуенивар го поведе към нея — оттам щяха да наблюдават коридора много по-добре. Патрулният отряд се появи няколко секунди по-късно. Състоеше се от седем елфа, но Дризт не можа да различи нищо повече — бяха прекалено далече. Когато си припомни дните, в който предвождаше тези патрули, ловецът се учуди, че ги е усетил така лесно. Колко самотен се бе чувствал тогава, начело на десетина елфи, които не издаваха нито звук. Обучени да се движат в тишина, те се сливаха със сенките така добре, че често оставаха невидими дори за силното зрение на младия До’Урден.

Но въпреки всичко, Дризт се беше превърнал в ловец, в същество, разчитащо на първичните си инстинкти, и веднага бе усетил тази група.

Бриса спря рязко и затвори очи. Трябваше да се съсредоточи върху заклинанието, което служеше за откриване на нечие местонахождение.

— Какво има? — попита с жестове Дайнин, когато тя го погледна. Изражението й беше изненадано, много възбудено и определено разкриваше отговора.

— Дризт? — прошепна почти невярващо мрачният елф.

— Тишина! — изкрещяха му ръцете на Бриса. Тя се огледа наоколо, за да проучи местността, после даде знак на патрула да я последва в сенките на стената, водеща в огромната и открита пещера.

Едва тогава върховната жрица кимна утвърдително на своя брат, убедена, че мисията им е към своя край.

— Сигурна ли си, че е Дризт? — с жестове попита Дайнин. Елфът беше толкова развълнуван, че едва успяваше да направи правилните движения, за да изрази мислите си. — Да не би някой хищник…?

— Знаем, че брат ни е жив — бързо жестикулира Бриса. — Ако беше мъртъв, матрона Малис щеше вече да си е възвърнала благоразположението на Лот. А ако Дризт е жив, има голяма вероятност да е запазил един предмет в себе си.

Резките и предпазливи движения на патрула изненадаха Дризт. Едва ли знаеха къде е — беше се скрил добре под стърчащите скали и можеше само да се надява, че стъпките му и тези на Гуенивар, са били достатъчно тихи. Но въпреки това, имаше чувството, че патрулът се крие от него. Нещо не беше наред. Мрачните елфи рядко се отдалечаваха толкова от Мензоберанзан. Дризт се убеждаваше, че само си въобразява, че всичко се дължи на параноята, на необходимостта му да оцелява в дивите земи на Подземния мрак. Но и подозираше, че не случайността бе довела тук този отряд.

— Върви, Гуенивар — прошепна на котката той. — Виж кои са гостите ни и се върни при мен — пантерата се шмугна в сенките и заобиколи голямата пещера. Дризт се сниши в камъните и зачака, целият в слух.

Минута по-късно, макар че му се стори като цяла вечност, котката се върна.

— Познаваш ли ги? — попита Дризт. Котката подраска с лапа по-каменния под. — Елфите от стария ни патрул? — запита отново той. — Войните, с които патрулирахме навремето?

Гуенивар изглеждаше несигурна и не помръдна.

— Тогава някой от дома Хюнет — каза елфът, мислейки, че е отгатнал отговора. Най-накрая Хюнет бяха дошли да го търсят, за да си отмъстят за смъртта на Алтън и Масой — двамата магьосници на дома, които бяха загинали при опита си за покушение срещу Дризт. Или пък бяха дошли да търсят Гуенивар — вълшебния предмет, който някога бе притежание на Масой.

Когато се отърси от размишленията, ловецът обмисли реакцията на котката и разбра, че предположението му е грешно. Пантерата се бе отдръпнала на крачка от него и изглеждаше неспокойна, докато той й разкриваше догадките си.

— Но кой тогава? — попита я той. Гуенивар се изправи на задните си лапи, положи предните си на раменете на Дризт и леко разклати кесийката, висяща на врата му. Мрачният елф, без да разбира какво иска да му каже котката, свали торбичката, изсипа съдържанието й в дланта си, разкривайки няколко златни монети, малък скъпоценен камък и сребърния герб на своя дом, гравиран с инициалите на Даермон Н’а’шесбаернон — дома До’Урден. Изведнъж Дризт проумя какво имаше предвид Гуенивар.

— Семейството ми — сурово прошепна той. Пантерата се отдръпна от него и развълнувано задраска по камъка.

В този момент хиляди спомени нахлуха в съзнанието на Дризт, но всичките, независимо лоши или добри, го накараха да предположи само едно: матрона Малис нито му бе простила, нито бе забравила за стореното от него в онзи съдбовен ден. Беше я оставил — нея и култът й към Кралицата на Паяците. Дризт познаваше този култ много добре, за да е наясно, че с действията си е поставил матрона Малис в доста затруднено положение.

Ловецът се огледа в мрака на широката пещера.

— Да вървим — задъхано рече той и се втурна надолу из тунелите. Решението му да напусне Мензоберанзан беше достатъчно болезнено и изпълнено с несигурност и Дризт определено не гореше от желание да се среща отново с роднините си, нито да се сблъсква с всичките си стари колебания и страхове.

Тичаха вече повече от час, свиваха по тайни проходи и пресичаха най-опасните участъци в този район. Мрачният елф познаваше тези земи като дланта си и беше сигурен, че с малко усилие ще оставят патрулния отряд далече назад.

Когато най-накрая спряха, за да си поемат дъх, Дризт усети, че групата е още по петите им, дори много по-близо, отколкото преди — трябваше само да погледне към Гуенивар, за да потвърди опасенията си.

Ловецът усети, че е бил проследен с помощта на магия — нямаше друго обяснение.

— Но как? — запита пантерата той. — Аз отдавна не съм онзи мрачен елф, когото те познаваха като свой брат — нито по външен вид, нито по характер. Какво е онова, което им е толкова познато, че да го разпознаят с една магия? — Дризт се огледа набързо и погледът му попадна на двете оръжия.

Ятаганите бяха наистина удивителни, но повечето оръжия в Мензоберанзан бяха такива. Тези остриета дори не бяха изковани в дома До’Урден; нямаха и изработката, предпочитана от семейството. Тогава плащът? — чудеше се мрачният елф. Пиуафуи беше отличителен знак за принадлежност към определен дом, шиеше се според предпочитания от семейството цвят, дизайн и бродерия. Но по наметалото на Дризт отдавна не личеше нищо. То бе толкова окъсано и парцаливо, че ловецът се съмняваше, че една магия за откриване на местонахождение можеше да разпознае принадлежността му към дома До’Урден.

— Принадлежност към дома До’Урден — прошепна Дризт, погледна към Гуенивар и изведнъж се сети. Беше отгатнал отговора! За втори път свали кесийката от врата си и извади сребърната монета — символа на Даермон Н’а’шезбаернон, създаден с магия, притежаващ и своя собствена, характерна за всеки дом. Само един благородник от дома До’Урден имаше правото да носи този символ.

Дризт размисли за миг, после върна монетата обратно и завърза кесийката около шията на Гуенивар.

— Време е жертвата да отиде на лов — гальовно промълви той на голямата пантера.

— Знае, че го следим — ръцете на Дайнин светкавично жестикулираха към Бриса, ала тя не удостои с отговор неговото твърдение. Разбира се, че Дризт знаеше, че го преследват — беше очевидно, че се опитва да им избяга. Бриса запази спокойствие. Символът на дома До’Урден гореше като пътеводна светлина в съзнанието й, обладано от магията.

Когато групата достигна до едно място, където тунелът се разклоняваше на две, върховната жрица спря. Сигналът идваше някъде отвъд разклонението, но сякаш не беше в нито един от двата коридора.

— Вие наляво! — даде знак Бриса на трима от патрула, а на останалите двама нареди: — Надясно! — После задържа своя брат и даде указания на всички, че тя и Дайнин ще останат на самия кръстопът, за да помогнат на някоя от групите, в случай, че се наложи.

Високо над пръсналия се отряд, Дризт се усмихваше самодоволно и се рееше из сенките на покрития със сталактити таван. Войниците можеха да настигнат него, но да хванат Гуенивар — никога.

Хитрият план беше пуснат в действие и изпълнен перфектно до последната подробност. Ловецът искаше просто да отдалечи врага от собствената си територия, докато преследвачите се изтощят от дългата и безнадеждна гонитба. Но сега, докато се рееше във въздуха и наблюдаваше своите роднини, Дризт зажадня за нещо повече.

Мина известно време, мрачният елф се увери, че разделените войници са на достатъчно разстояние едни от други, и извади ятаганите си с мисълта, че срещата със собствените му брат и сестра няма да е чак толкова неприятна.

— Отдалечава се. При това много бързо — обърна се Бриса към Дайнин, без да се страхува, че някой ще чуе гласа й. Беше сигурна, че брат й се намира много далече оттук.

— Дризт винаги се е справял отлично в земите на Подземния мрак — кимайки отвърна първият син. — Няма да ни е лесно да го хванем.

Бриса се засмя.

— Ще се измори много преди силата на заклинанията ми да е отслабнала. Ще го намерим, останал без дъх в някоя мрачна дупка.

Ала миг по-късно, когато една тъмна фигура се спусна между нея и Дайнин, кикотът на жрицата стихна и тя зяпна в нямо учудване.

Първият син на До’Урден едва проумя ужаса на създалата се ситуация. Той зърна Дризт само за частица от секундата, после погледът му се кръстоса — към него се спускаше дръжката на острие, описващо плавна дъга. Дайнин се строполи тежко на земята, удари бузата си в каменния под, но не усети удара — вече беше изпаднал в безсъзнание.

През това време Дризт бе насочил върха на другия си ятаган към гърлото на Бриса — искаше да я принуди да се предаде. Но върховната жрица не се притесни от случилото се с Дайнин, тя винаги държеше ръката си близо до дръжката на змийския камшик. Мрачната елфка отскочи назад и шестте змийски глави се изстреляха във въздуха, заизвиваха се и затърсиха пролуки в защитата на врага. Дризт се извърна, за да посрещне сестра си лице в лице, и размаха ятаганите си — трябваше да се предпази от отровните змии. Много добре си спомняше ухапванията, причинени му от тези отвратителни камшици — подобно на всеки млад мрачен елф и той бе наказван често по време на детството си.

— Братко Дризт — извика Бриса с надеждата, че войниците ще я чуят и ще се върнат при нея. — Свали оръжията си. Не бива да се държим по този начин.

Звученето на познатите думи на езика на мрачните елфи завладя Дризт. Колко хубаво бе да ги чуе отново, да си припомни, че не е ловец с една — единствена цел, че животът му е нещо повече от борба за оцеляване.

— Свали оръжията си — повтори Бриса с по-остър тон.

— З-защо си дошла тук? — заекна Дризт.

— Разбира се, че заради теб, братко — отвърна тя някак прекалено мило. — Войната с Хюнет най-накрая приключи. Време е да се прибираш у дома.

Част от Дризт искаше да й повярва, да забрави истината за живота на мрачните елфи, която го бе принудила да напусне своя роден град. Част от Дризт искаше да свали ятаганите си и да се върне при сигурността, при обкръжението на предишния си живот. Усмивката на Бриса беше така подканваща.

Върховната жрица усети слабостта на своя брат.

— Върни се вкъщи, скъпи Дризт — измърка тя, а думите й бяха пропити с въздействието на лека магия. — Нуждаем се от теб. Ти вече си Повелителят на меча в дома До’Урден.

Рязката промяна в изражението на мрачния елф подсказа на Бриса, че е направила грешка. Закнафейн — учителят на Дризт и негов най-добър приятел — навремето беше повелител на меча и бе принесен в жертва на Кралицата на Паяците. Дризт никога не забравяше този факт.

И наистина, в този момент ловецът си припомни много повече неща от уюта и удобствата на дома си. Спомни си злините, всичките грехове, с които се бе сблъскал в миналия си живот и които бяха в разрез с принципите му.

— Не биваше да идваш тук — каза Дризт, а гласът му отекна като рев. — Да не си посмяла да идваш повече!

— Скъпи братко — отвърна Бриса, по-скоро за да спечели време, отколкото да поправи очевидната си грешка. Тя стоеше спокойна, а усмивката не слизаше от лицето й.

Дризт се опита да проникне зад разтеглените й устни, които бяха дебели и плътни като на всички мрачни елфи. Върховната жрица мълчеше, но ловецът можеше да види съвсем ясно, че зад тази привидна усмивка устните й се движеха.

Магия!

Бриса владееше до съвършенство подобни зрителни измами.

— Върви си! — изкрещя Дризт и се хвърли срещу нея.

Жрицата се наведе и с лекота избегна удара на ятагана, но той не беше предназначен да я нарани, а само да развали заклинанието.

— Проклет да си, Дризт — бездомнико! — изруга тя. Всяка следа от предишното й приятелско отношение беше изчезнала. — Свали оръжията си веднага или ще умреш! — изкрещя и размаха змийския камшик.

Дризт зае леко нападателна стойка. Огнени пламъци заиграха в лилавите му очи. Ловецът в душата му се надигна, за да отвърне на предизвикателството.

Бриса се поколеба, поразена от внезапната ярост, забушувала в душата на нейния брат. Знаеше, че той не бе просто воин от мрачните елфи, изправил се пред нея. Дризт се беше превърнал в нещо друго, нещо много по-опасно.

Но тя беше върховна жрица на Лот и стоеше почти на върха в йерархията на елфите. Един мъж не можеше да я уплаши.

— Предай се! — заповяда тя. Дризт дори не разбра думите й, защото ловецът, стоящ пред нея вече не беше Дризт До’Урден. Свирепият див войн, който беше призовала със спомена за Закнафейн, беше глух за думите и лъжите й.

Бриса замахна с ръка и шестте змийски глави на камшика й се стрелнаха напред, извиваха се и се преплитаха по своя воля, за да изберат най-удобния момент и ъгъл за нападение.

Ятаганите на ловеца летяха с яростна бързина, невидими за простото око. Бриса не можа да проследи светкавичните им движения и когато атаката й завърши, тя разбра, че нито една от змиите не бе открила пролука, на камшика й бяха останали само пет.

Гневът на Бриса закипя почти колкото този на Дризт и тя се хвърли напред, размахвайки повреденото си оръжие. Змии и ятагани се преплетоха в смъртоносен танц.

Едно от чудовищата разкъса със зъбите си крака на ловеца и във вените на мрачния елф избухна експлозия от вцепеняващо силна болка. Ятаган пресече поредната атака и разцепи една змийска глава през средата — точно между зъбите. И друга змия ухапа ловеца. Поредната глава се строполи мъртва върху студения каменен под.

За миг противниците се отдръпнаха, за да преценят какви щети са си нанесли. Бриса едва си поемаше дъх след яростната битка, но гърдите на ловеца се повдигаха плавно и ритмично. Върховната жрица не беше наранена, но Дризт беше ухапан на две места.

Но той отдавна бе привикнал към болката. Беше готов да продължи. Бриса, чийто камшик сега се състоеше само от три змии, също се хвърли смело напред.

Поколеба се само за миг, когато съзря Дайнин — мрачният елф, все още проснат на земята, бе започнал да идва в съзнание. Дали брат й щеше да й помогне?

Дайнин се извъртя и се опита да стане, но нямаше сили да стои на краката си.

— Проклет да си! — изрева Бриса, а дали жлъчта й беше насочена към Дайнин или към Дризт — нямаше значение. Призоваваща силата на своята богиня — Кралицата на Паяците — върховната жрица на Лот замахна с камшика си, използвайки цялата си сила.

Трите змийски глави изпопадаха на земята само с едно кръстосано движение на двата ятагана.

— Проклет да си! — изпищя отново Бриса, този път само към Дризт. Изтръгна боздугана от своя колан и силно го завъртя над главата на непокорния си брат.

Кръстосаните ятагани отблъснаха тромавия удар, преди да е попаднал в целта, а кракът на Дризт се вдигна във въздуха и изрита не един, не два, а три пъти Бриса в лицето, още преди да се строполи на пода.

Върховната жрица политна назад, от носа й бликна кръв, очите й се също се напълниха с топлата течност, но въпреки това тя успя да различи очертанията на своя брат и замахна отчаяно и широко.

Ловецът вдигна единия си ятаган, за да отблъсне боздугана, така че дори и да не успее, острието да се вреже в ръката на Бриса. Жрицата изпищя от болка и изпусна оръжието си.

Боздуганът падна на земята между двата й отсечени пръста. В този момент, Дайнин се изправи зад Дризт с меч в ръка. Съсредоточила цялата си сила, Бриса не сваляше очи от ловеца, за да задържи вниманието му. Ако можеше да издържи така още малко…

Подивелият мрачен елф усети опасността и се обърна към Дайнин.

Единственото, което първият син на До’Урден видя в лилавите очи на своя брат бе собствената му смърт. Той хвърли меча си на земята и кръстоса ръце пред гърдите си в знак, че се предава.

Ловецът изрева някаква едва разбираема заповед, но Дайнин веднага проумя смисъла й и побягна, колкото сили имаше.

Бриса заотстъпва назад — искаше да последва брат си, но острието на ятагана пресече пътя й. Приклещи я под брадичката и притисна главата й толкова силно назад, че единственото, което можеше да види бе тъмнината, обгърнала тавана на подземието.

Болка изгаряше крайниците на Дризт. Болка, причинена от тази върховна жрица и нейния камшик. Но сега ловецът възнамеряваше да сложи край на страданията и на заплахите. Тук беше неговата земя, неговата територия!

Когато усети, че острото като бръснач острие започна да се врязва в кожата й, Бриса шепнешком отправи последната си молитва към Лот. В този момент нещо черно профуча край тях и жрицата беше свободна. Тя погледна пред себе си и видя Дризт, прикован на земята от огромна черна пантера. Без да губи време и да си задава въпроси, Бриса хукна след Дайнин из тунелите на Подземния мрак.

Ловецът се измъкна изпод тежестта на котката и скочи на крака.

— Гуенивар! — изрева той, отблъсквайки пантерата. — Хвани я! Убий я…!

В отговор Гуенивар седна на земята и широко се прозина. С едно бавно движение пантерата посегна с лапа към кесийката, завързана около врата й, скъса връвчицата и я пусна на земята.

Ловецът беше полудял от ярост.

— Какво правиш? — изкрещя той и сграбчи кесийката. Нима Гуенивар се бе обърнала срещу него? Дризт се отдръпна крачка назад и колебливо вдигна ятаганите си. Пантерата не помръдна. Просто седеше, загледана в мрачния елф.

Миг по-късно звукът от отпусната тетива напомни на Дризт колко глупаво и абсурдно бе постъпил. Без съмнение, стрелата щеше да го улучи, ако не беше Гуенивар. Пантерата скочи рязко и прекъсна полета й. Отровните стрели на мрачните елфи не можеха да наранят една магическа котка.

Трима войници се появиха от входа на единия тунел, двама — от другия. В този момент всички мисли за отмъщение излетяха от главата на Дризт и той последва Гуенивар в див бяг надолу по криволичещите тунели. Без напътствията на върховната жрица и нейната магия, обикновените войници дори нямаше да ги последват.

Дълго след това Дризт и Гуенивар свиха по един страничен коридор и поспряха за малко, ослушвайки се за преследвачи.

— Ела — нареди Дризт и бавно закрачи към къщи, сигурен, че опасността е отминала.

Но пантерата отново седна на място и не помръдна.

Дризт я изгледа с любопитство.

— Казах ти да дойдеш — изръмжа той. Гуенивар го погледна в очите, а изражението й го накара да се почувства ужасно виновен. После котката стана и запристъпва бавно към своя господар.

Дризт кимна одобрително — мислеше си, че Гуенивар ще му се подчини. Обърна се и продължи, но пантерата започна да обикаля около него, спирайки движението му. Котката продължи да обикаля и скоро започна да се превръща в черна, разсейваща се мъгла.

— Какви ги вършиш? — попита Дризт.

Гуенивар не се спря.

— Не съм те пускал да си ходиш! — изкрещя ловецът, когато материалната форма на пантерата се стопи във въздуха. Дризт се завъртя като обезумял, сякаш търсеше за какво да се хване.

— Не съм те освободил! — безпомощно изкрещя той, ала напразно.

Гуенивар си беше отишла.

Отне му много време докато се завърне в сигурното си убежище, в своята пещера. Образът на Гуенивар — такава, каквато я беше видял за последно — го преследваше на всяка крачка, очите й се вглеждаха в него, изпълнени с отегчение. Той разбираше, че тя осъжда постъпките му. В слепотата на своята ярост Дризт почти бе убил собствената си сестра и наистина щеше да пререже гърлото й, ако пантерата не бе скочила отгоре му, за да го спре. Най-накрая ловецът успя да се добере до малката си каменна бърлога, служеща му за спалня.

Мислите му не спираха да го преследват. Преди десет години той сам бе убил Масой Хюнет и се беше заклел повече никога да не убива мрачен елф. Думата на Дризт беше като твърда като скала — основа на неговите принципи. Именно на онези принципи, заради които се бе отказал от толкова много неща.

През изминалия ден, ако не беше постъпката на Гуенивар, Дризт със сигурност щеше да забрави клетвата си. И тогава нима щеше да е по-добър от онези мрачни елфи, от които бе избягал?

Дризт беше спечелил битката с роднините си и беше убеден, че ще продължи да се укрива от Бриса и от останалите врагове, които щеше да му изпрати матрона Малис. Но сега — сам в малката си пещера — ловецът осъзна нещо, което го отчая дълбоко.

Не можеше да се скрие от себе си.

4 Бягство от ловеца

През следващите няколко дни, залисан във всекидневните си задължения, Дризт въобще не се замисли за постъпките си. Щеше да оцелее, знаеше това. Ловецът нямаше друг избор. Но мисълта за цената, която трябваше да заплати за своето оцеляване, се загнезди дълбоко в сърцето на Дризт До’Урден и го обърка.

Ежедневната работа го предпазваше от болката, но в края на деня мрачният елф се чувстваше незащитен и уязвим. Споменът за сблъсъка с роднините му го преследваше, не напускаше мислите му и беше така жив, сякаш се повтаряше всяка нощ. Всеки път Дризт се събуждаше ужасен и съвсем сам, погълнат от кошмарите си и от чудовищата, които го преследваха в сънищата му. Той разбра, че с нищо не може да ги победи — нито с меч, нито с брилянтните си умения.

Мрачният елф не се страхуваше, че майка му ще продължи да го преследва, за да го накаже, и осъзнаваше много добре, че тя наистина ще го стори. Но това беше неговият свят — толкова различен от криволичещите улички на Мензоберанзан — и неговият живот — неразбираем за мрачните елфи, живеещи в града. Навън, в дивата пустош, Дризт знаеше, че ще оцелее, каквото и отмъщение да му готвеше матрона Малис.

Ловецът успя да се отърси от чувството за вина, което изпитваше спрямо Бриса. Той заключи, че вината всъщност е на неговите роднини, защото именно те бяха предизвикали опасната битка, и най-вече на сестра му — тя бе започнала всичко със своето заклинание. Но въпреки това, което знаеше, Дризт прекара дълги дни в търсене на отговори на въпросите, породени от действията му в онази нощ и свързани със собствената му природа и характер. Нима наистина се беше превърнал в свиреп, безмилостен ловец само заради тежките условия, в който се налагаше да живее? Или този ловец беше истинската му същност — това, което е бил през цялото време? Това не бяха въпроси, на които можеше да си отговори лесно, и сега те не напускаха съзнанието му.

Мрачният елф не можеше да забрави още нещо, свързано с неговите роднини — звука на гласовете им, мелодията на думите им, които разбираше и на които можеше да отговори. От всички спомени за тези няколко мига, прекарани с Бриса и Дайнин, най-ярко изплуваха не ударите, които си разменяха, а думите. Дризт си ги припомняше отново и отново, слушаше ги в съзнанието си и се страхуваше от деня, в който щяха да избледнеят. Тогава, може би щеше да ги помни, но нямаше да ги чува.

Щеше да е отново сам.

За пръв път, откакто Гуенивар го беше оставила, ловецът извади от джоба си фигурката от черен оникс. Постави я на камъка пред него и погледна към стената, за да преброи чертичките и да разбере колко дни са изминали откакто бе призовал пантерата за последно. В този миг той осъзна колко безполезно е всичко това. Кога за последен път беше отбелязал чертичка на стената? И въобще за какво му бяха тези знаци? Откъде можеше да знае, че ги брои точно, дори и да отбелязваше чертичка всеки път, когато станеше от сън?

— Времето е част от миналия ми живот — с печален глас измърмори Дризт, после вдигна камата си, за да драсне чертичка в камъка като отрицание на собствените си думи.

— Какво значение има? — запита се сам и пусна ножа. При удара си в земята металът иззвънтя и по гърба на Дризт полазиха тръпки, сякаш този звук бе оповестил собственото му отстъпление.

Едва успяваше да си поеме дъх. Пот изби по тъмното му като абанос чело, а ръцете му изведнъж станаха леденостудени. Стените на собствената му пещера, камъкът, който толкова дълги години го предпазваше от опасностите на Подземния мрак, сякаш започнаха да се приближават към него, да го притискат. В пукнатините на камъка и по скалите Дризт виждаше злобни лица, които го мамеха, присмиваха му се, потъпкваха непреклонната му гордост.

Той се обърна, за да побегне, но се спъна и падна на земята. Ожули коляното си, а плащът пиуафуи се разкъса на още едно място. Когато погледна към камъчето, в което се препъна, Дризт забрави за коляното и плаща си. Още една истина се сгромоляса отгоре му и съвсем го обърка.

Ловецът бе паднал. Той падна — за пръв път от десет години!

— Гуенивар! — ужасен извика Дризт. — Върни се при мен! О, моя Гуенивар, умолявам те!

Не знаеше дали пантерата ще му отговори. След последната им раздяла, която не беше много приятелска, мрачният елф не бе много сигурен, че тя отново ще крачи редом с него някога. Дризт допълзя до малката статуетка. Всеки сантиметър изглеждаше като дълга борба със слабостта на собственото му отчаяние.

Скоро черната мъгла се появи. Пантерата нямаше да остави своя господар, нямаше да осъжда дълго действията на мрачния елф, който бе неин приятел.

Дризт се отпусна, когато мъглата започна да приема формата на черна котка, и се загледа в нея, за да отвлече вниманието си от злите видения. Не след дълго Гуенивар вече седеше до него и съвсем спокойно ближеше едната си лапа. Дризт погледна пантерата в очите и не откри в тях и следа от обвинение. Тя си беше просто Гуенивар — неговата приятелка и неговото спасение.

Той сви крака под себе си и се хвърли на врата на котката в здрава и отчаяна прегръдка. Гуенивар прие ласката, без да отговори, завъртя се, за да се поосвободи от силната хватка и продължи да ближе лапата си. Котката притежаваше интелигентност от друго измерение, но не й пролича, че е разбрала значението на тази прегръдка.

Следващите дни бяха неспокойни за Дризт. Не спираше да обикаля, да обхожда тунелите около своето убежище. Постоянно си напомняше, че матрона Малис е по петите му. Не можеше да си позволи пролуки в своята защита.

Дълбоко в душата си, отвъд размислите и разсъжденията, Дризт знаеше истинската причина за своя непрестанен бяг. Можеше да се оправдае, да каже, че наблюдава земите си, че стои на пост, но в действителност бягаше. Бягаше от гласовете и стените на малката си пещера. Бягаше от Дризт и търсеше ловеца.

Малко по-малко разстоянията, които мрачният елф изминаваше, ставаха все по-дълги. Често не се прибираше в своя дом по няколко дни. Дризт тайно се надяваше да срещне някое непобедимо чудовище. Нуждаеше се от нещо, което да му напомни необходимостта от първичното му съществуване. Нуждаеше се от битка с ужасяващ враг, за да премине отново в онова състояние, поддържано единствено от първичните му инстинкти за самосъхранение.

Но един ден, вместо да намери чудовище, Дризт отново усети вибрации в камъка, идващи от ритмичните, отмерени удари на миньорската кирка. Някой копаеше в далечината.

Мрачният елф се облегна на стената и внимателно обмисли следващата си стъпка. Знаеше къде ще го отведе този звук. Отново беше навлязъл в онези тунели, в които преди седмица бе търсил изгубеното си стадо и в които се бе натъкнал на миньорската групичка на свиърфнеблите. Дризт не искаше да си признае, но не само чистата случайност го бе довела отново в този район. Подсъзнателно се бе насочил към този участък, за да чуе пак ударите на гномските чукове и особено смеха и бъбренето на свиърфнеблите.

Облегнат тежко на стената, Дризт се чувстваше истински объркан. Знаеше, че ако отиде да погледа миньорите, това само ще му донесе повече страдания, а гласовете им щяха да го направят още по-уязвим и самотен. Накрая лукавите гномове щяха да се завърнат в своя град, а елфът щеше да остане отново сам с празнотата си.

Но той бе дошъл, за да чуе ударите. Вибрациите на камъка го призоваваха със сила, която не можеше да превъзмогне. Разумът му се бореше с копнежа да чуе отблизо гласовете на гномовете, но той беше взел своето решение още преди да дойде в този район. Укоряваше се за своята глупост, клатеше глава в отрицание. Но сякаш противно на разума краката му се размърдаха и го понесоха натам — по посока на звука, на отмерените удари на кирките.

Будните инстинкти на ловеца започнаха да се противят. Дризт не биваше да се приближава много до свиърфнеблите, ала мрачният елф вече се бе покачил на високата каменна тераса, издигаща се над миньорския лагер, и нямаше намерение да си тръгва. В продължение на няколко дни, или поне така му се струваше, обикаля в близост до мината, за да долавя частици от разговорите на гномовете, да ги гледа как работят или играят.

Когато неизбежният ден настъпи и миньорите започнаха да прибират количките си, Дризт осъзна своето безразсъдство. Не беше посмял да отиде при лукавите гномове, беше отрекъл жестоката истина са собственото си съществуване. Сега трябваше да се върне в малката си, празна дупка и да живее още по-самотен със спомените си за изминалите няколко дни.

Количките се скриха от погледа му, продължаваха надолу по тунелите към града на свиърфнеблите. Дризт направи няколко крачки към своето убежище, пещерата на мъха с бързото поточе и гъбената горичка на миконидите.

Мрачният елф така и не успя да зърне отново това място до края на живота си.

По-късно Дризт дори не си спомняше кога е променил посоката. Беше взел несъзнателно решение. Нещо го беше привлякло — вероятно продължителния тропот на вагонетките с руда. Когато дочу трясъка на огромната порта на Блингденстоун, вече знаеше какво да стори.

— Гуенивар — прошепна той на статуетката и се сепна от силата на собствения си глас. Гномовете, застанали на пост при големите стълби, бяха прекалено заети със своя разговор и мрачният елф остана незабелязан.

Сив дим се изви около фигурата и пантерата се отзова на повика на своя господар. Прибрала ушите си назад, котката внимателно задуши наоколо в опити да разбере какво е това непознато място.

Дризт си пое дълбоко дъх и вложи всичките си усилия, за да изрече следващите си думи:

— Приятелко моя, исках да се сбогуваме — прошепна той. Гуенивар наостри уши, зениците на искрящите й жълти очи се разшириха, докато огледа набързо своя господар, после отново се свиха.

— В случай че… — продължи Дризт. — Не издържам повече да живея там, Гуенивар. Страхувам се, че започвам да губя всичко, което е придавало смисъл на живота ми. Опасявам се, че ще загубя себе си — той погледна назад към стълбата, отвеждаща до Блингденстоун. — Това е по-ценно от собствения ми живот. Разбираш ли ме, Гуенивар? Имам нужда от нещо повече. Нещо повече от всекидневната борба за оцеляване. Имам нужда от живот, който да не се определя от свирепите инстинкти на това чудовище, в което съм се превърнал.

Дризт се свлече по каменната стена на прохода. На думи всичко звучеше така просто и логично, но той знаеше, че всяка стъпка нагоре по широката стълба, отвеждаща в града на лукавите гномове, ще е изпитание за неговата смелост и собствените му убеждения. Мрачният елф си припомни деня, в който стоеше на онази издатина точно над самите порти на Блингденстоун. Колкото и силно да го желаеше тогава, той не успя да събере смелост и да последва свиърфнеблите. Стоеше като парализиран и не можеше да помръдне, докато си представяше как притичва през портите и влиза в града.

— Приятелко моя, ти рядко си ме укорявала — промълви Дризт на пантерата — и винаги си ме осъждала с право. Можеш ли да ме разбереш, Гуенивар? В следващите няколко мига може би ще се разделим завинаги. Но разбираш ли защо трябва да постъпя така?

Гуенивар се притисна към Дризт и потърка главата си в гърдите му.

— Приятелко моя — прошепна на котката той. — Върни се сега, преди да съм изгубил кураж. Върви си у дома и се моли да се срещнем отново — Гуенивар покорно се отдръпна и закрачи към статуетката. На мрачния елф му се стори, че този път пантерата сякаш изчезна много по-бързо от преди. Накрая само статуетката остана на земята. Дризт я вдигна и я разгледа — за пореден път обмисляше риска, който трябваше да поеме.

После, подтикван от същите нужди, които го бяха довели чак дотук, мрачният елф изтича до стъпалата и започна да ги изкачва. Разговорът на стражите секна изведнъж, сякаш бяха усетили, че нещо или някой се приближава.

Но изненадата им беше не по-малка, когато видяха един мрачен елф да се изкачва до върха на самата стълба, до площадката пред портите на Блингденстоун.

Дризт кръстоса ръце пред гърдите си в знак, че идва с мир, но можеше само да се надява, че свиърфнеблите познават този жест — стражите изглеждаха доста притеснени от присъствието му. Те се запрепъваха един в друг по малката площадка. Някои се втурнаха, за да препречат пътя му към вратата, други го заобиколиха и насочиха копията си към него, трети тичаха като обезумели нагоре-надолу по стълбата, за да проверят дали този мрачен елф не е само първият от цял боен отряд.

Водачът на стражата, който очевидно търсеше някакво обяснение на ситуацията, изрева няколко въпроса към Дризт, но елфът само повдигна безпомощно рамене. Голяма част от наобиколилите го гномове отскочиха уплашени.

Началник-стражата закрещя още по-силно и заплаши Дризт с острия връх на копието си, но той не разбираше думите му, нито можеше да проговори на чуждия език. С много бавни и внимателни движения елфът плъзна ръка по корема си, към катарамата на своя колан. Началникът на лукавите гномове стисна здраво дръжката на копието си, без да изпуска от очи движенията му.

Дризт разкопча катарамата и ятаганите му се строполиха със звън на каменния под.

Всички гномове отскочиха назад, после отново се скупчиха около него. Началник-стражата даде някаква заповед, двама свиърфнебли оставиха оръжията си и започнаха да претърсват старателно и не много нежно неканения гостенин. Дризт трепна от страх, когато откриха камата, която държеше в ботуша си. Обвини се за своята глупост, че е забравил ножа си и не се е разкрил напълно пред гномовете.

Миг по-късно, когато един свиърфнебъл бръкна в дълбокия джоб на плаща пиуафуи и извади оттам фигурката от черен оникс, Дризт се уплаши още повече.

Инстинктивно мрачният елф посегна към пантерата, а на лицето му бе изписана горчива молба.

За реакцията си Дризт получи удар в гърба с дръжка на копие. Лукавите гномове не бяха зла раса, но и никак не обичаха мрачни елфи. Свиърфнеблите от незапомнени времена оцеляваха в Подземния мрак; имаха малко съюзници, но и много врагове, и винаги поставяха мрачните елфи на първо място сред най-омразните си неприятели. От основаването на древния Блингденстоун, по-голяма част от свиърфнеблите, убити в дивата пустош на тунелите, бяха паднали именно под остриетата на мрачни елфи.

Сега, по необясними причини, един от същите тези елфи беше изкачил стълбите до самите порти на града и сам бе предал оръжията си.

Гномовете здраво вързаха ръцете му на кръста, а четирима стражи опряха копия в тялото му, готови да ги забият и при най-малкото заплашително движение. Останалата стража беше претърсила района наоколо и не беше открила други мрачни елфи. Но въпреки всичко, недоверчивият началник-стража постави патрули на всяка една стратегическа позиция, после се присъедини към двамата свиърфнебли, охраняващи портите на града.

Масивните врати се разтвориха и Дризт беше въведен вътре. В този миг на страх и вълнение, мрачният елф можеше само да се надява, че е оставил ловеца далеч зад себе си, в дивата пустош на Подземния мрак.

5 Нечестив съюзник

Дайнин не бързаше да се изправи пред разгневената си майка и започна да се мотае по пътя към преддверието на големия параклис. Матрона Малис беше заповядала да го повикат и той не можеше да отклони призива й.

Пред богато украсените врати на преддверието, първият син на До’Урден откри Виерна и Мая, които изглеждаха не по-малко притеснени от него.

— Какво става? — попита на езика на жестовете Дайнин.

— Вече цял ден са вътре — матрона Малис, Бриса и Ши’неин — отвърнаха ръцете на Виерна.

— Планират поредното преследване — експедиция в търсене на Дризт — вяло жестикулира Дайнин, недоволен от факта, че щеше да бъде включен в нея, независимо дали го иска или не.

Двете жрици забелязаха пренебрежителната, навъсена физиономия на своя брат.

— Наистина ли беше толкова ужасно? — попита Мая. — Бриса не ни разказа почти нищо.

— Отсечените й пръсти и унищожения камшик ни казаха повече от нея — добави Виерна, а по устните й се прокрадна лека усмивка. Средната дъщеря, подобно на всеки обитател на дома До’Урден, не харесваше особено Бриса.

По лицето на Дайнин не се разля усмивка при спомена за сблъсъка с Дризт.

— Забелязахте силата на нашия брат, когато живееше сред нас — отвърна с жестове първият син. — Усъвършенствал е уменията си десетократно откакто е напуснал дома.

— Но как изглеждаше? — попита Виерна, заинтригувана от способността на Дризт да оцелява. Откакто патрулът се бе завърнал с новината, че най-малкият й брат е жив, тя тайно се надяваше, че някой ден ще го види отново. Те бяха от един баща, така им бе казано, и Виерна таеше по-силни симпатии към Дризт, отколкото им бе разрешила матроната.

Забелязал развълнуваното й изражение и припомняйки си собственото си унижение в ръцете на брат си, Дайнин изгледа сестра си с неодобрение:

— Не се страхувай, сестричке — бързо жестикулира той. — Ако този път Малис изпрати теб в тунелите, както и предполагам, че ще стане, ще видиш всичко, което искаш да узнаеш за Дризт, че и много повече! — Мрачният елф плесна с ръце, за да обяви края на този разговор, мина между сестрите си и прекрачи в преддверието на големия параклис.

— Брат ви май е забравил да почука, преди да влезе — обърна се матрона Малис към Бриса и Ши’неин, които стояха от двете й страни.

Ризен, коленичил пред трона, се обърна, за да види Дайнин.

— Не съм ти позволила да вдигаш поглед от земята! — изкрещя Малис към патрона на дома, после силно удари с юмрук по ръкохватката на големия си трон. От страх Ризен легна по корем, а Малис изрече следващите си думи със силата на заклинание:

— Пълзи! — нареди тя и патронът пропълзя в краката й. Малис протегна ръка към мрачния елф, без да изпуска Дайнин от погледа си. Първият син веднага разбра намека на матроната.

— Целувай! — заповяда на Ризен тя и патронът започна да обсипва ръката й с целувки. — Изправи се!

Елфът почти се бе изправил, когато Малис заби юмрука си право в лицето му и го запрати отново на пода.

— Ако мръднеш, ще те убия — обеща му върховната жрица и Ризен, който не се съмняваше в думите й, не посмя да помръдне от мястото си. Дайнин знаеше, че сцената, разиграваща се пред очите му, е по негова вина, а не по вина на Ризен. Без да мига, Малис не сваляше очи от своя син.

— Ти ме разочарова — каза най-накрая тя. Дайнин прие обвинението, без да възрази. Дори не посмя да си поеме дъх, преди Малис да извърне погледа си към Бриса.

— Същото се отнася и за теб! — изкрещя тя. — Имаше шест добре обучени мрачни войни със себе си и ти, върховната жрица на Лот, не можа да ми доведеш Дризт.

Бриса кършеше и чупеше новите си пръсти, който Малис успя да възстанови с помощта на магия.

— Седем срещу един — продължи със силен глас матроната — и имате смелостта да ми дотичате тук с разни приказки за възмездие!

— Аз ще го заловя, матрона — майко — обеща Мая и зае мястото си до Щи’неин. Малис погледна към Виерна, но средната й дъщеря не изглеждаше толкова сигурна и не отправи толкова дръзки обещания.

— Много си смела — измърмори Дайнин към Мая и Малис веднага го стрелна с невярващия си, суров поглед, за да му припомни, че не му е разрешила да говори.

Но Бриса побърза да довърши мисълта на своя брат.

— Прекалено смела — изръмжа тя. Малис изгледа и нея по същия начин, ала първата дъщеря беше върховна жрица на Лот, ползваше се с благоволението й и имаше правото да говори, когато пожелае. — Не знаеш нищо за по-малкия ни брат — продължи Бриса, обръщайки се колкото към Мая, толкова и към матроната.

— Той е просто един мъж — дръзко отвърна Мая. — Бих могла…

— Би могла да умреш! — изкрещя Бриса. — Дръж си глупавите и празни обещания зад зъбите, сестричке. Там в тунелите, отвъд Мензоберанзан, Дризт ще те убие за секунди.

Малис внимателно слушаше разговора. Беше чула разказа за сблъсъка й с Дризт няколко пъти, а и добре познаваше смелостта и силата на най-голямата си дъщеря, за да разбере, че Бриса не говори празни приказки.

Мая се оттегли от спора — не искаше да създава кръвна вражда между себе си и Бриса.

— Можеш ли да го победиш — обърна се Малис към най-голямата си дъщеря — сега, когато знаеш в какво се е превърнал?

В отговор Бриса огъна наранената си ръка. Щяха да минат поне няколко седмици преди да може да използва пълноценно заменените си пръсти.

— А ти? — матроната погледна към Дайнин, приемайки жеста на Бриса за достатъчно красноречив.

Първият син се разшава притеснено, без да знае какво да отговори на избухливата си майка. Истината щеше да ожесточи отношенията им, но лъжата щеше да го върне със сигурност в тунелите и да го изправи пред Дризт.

— Кажи ми истината! — изрева Малис. — Искаш ли да откриеш Дризт и да ми спечелиш благоразположението на Лот?

— Аз… — заекна Дайнин и пораженчески сведе очи. Знаеше, че Малис е направила заклинание и щеше да разкрие измамата, ако се опиташе да я излъже. — Не — каза равно той. — Не бих го сторил дори и с цената на доброто ти име, матрона — майко, не бих се срещнал отново с Дризт.

Мая, Виерна и дори Ши’неин зяпнаха, учудени от честния отговор, мислейки си, че няма нищо по-страшно от гнева на една матрона. Бриса, обаче, кимна одобрително. И тя бе пострадала достатъчно от Дризт и не искаше да го вижда повече. Малис разбра жеста на дъщеря си.

— Простете ми, матрона — майко — отчаяно продължи Дайнин, в опит да смекчи злите й чувства, които току-що бе пробудил. — Виждал съм Дризт в битка. Той ме повали толкова лесно, а аз вярвах, че никой не е способен да го стори. Успя да надвие Бриса, а аз никога не съм я виждал победена! Не желая да преследвам моя брат, защото се страхувам, че резултатът може да причини още гняв и неприятности за дома До’Урден.

— Страхуваш ли се? — иронично попита Малис.

Дайнин кимна.

— Страхувам се, че отново ще ви разочаровам, матрона — майко, защото там в тунелите, които Дризт нарича свой дом, той е много по-силен от мен. Страхувам се, че не мога да го победя.

— Мога да приема страха на един мъж — отбеляза студено Малис. Дайнин прие обидата стоически, без да каже нищо в своя защита. — Но ти си върховна жрица на Лот! — Матроната закрещя на Бриса. — Един изгнаник, един мъж, не може да е по-силен от теб и от могъществото, дадено ти от Кралицата на Паяците!

— Вслушайте се в думите на Дайнин, драга матрона — майко — отвърна Бриса.

— Но Лот е с теб! — изкрещя Ши’неин.

— Дризт е отвъд нейната власт — тросна й се Бриса. — Страхувам се, че Дайнин казва истината и тя е еднаква за всички ни. Не можем да хванем Дризт извън границите на Мензоберанзан. Дивата пустош на Подземния мрак — това е неговият дом, в който ние сме просто странници.

— Тогава какво ще правим? — промърмори Мая.

Малис се облегна на трона си и хвана брадичката си в ръка. Беше се опитала да сплаши Дайнин, но той продължаваше да твърди, че не би тръгнал след Дризт. Бриса, която бе амбициозна, влиятелна и се ползваше с благоволението на Лот, за разлика от другите членове на дома До’Урден, се бе завърнала без любимия си камшик и без пръстите на едната си ръка.

— Джарлаксъл и неговата банда? — предложи Виерна, видяла затруднението на майка си. — Бреган Д’а-ерте ни служат добре от години.

— Водачът на наемниците не би се съгласил — отвърна Малис. Преди години беше положила доста усилия да го убеди, но без успех. — Всеки от членовете на Бреган Д’аерте изпълнява решенията на Джарлаксъл, а всичките ни съкровища няма да стигнат, за да го убедим. Предполагам, че предводителят на тези наемници се намира под строгото командване на матрона Баенре. Дризт е само наш проблем и Кралицата на Паяците пожела да го премахнем.

— Ако ми наредите да замина, ще го сторя — проговори Дайнин. — Страхувам се само, че ще ви разочаровам, матрона — майко. Не се плаша от ятаганите на Дризт, нито от самата смърт, стига да ви бъда от полза — първият син отгатна по мрачното настроение на майка си, че тя няма никакво намерение да го праща обратно по следите на Дризт и реши, че ще е мъдро от негова страна да покаже малко великодушие, което нямаше да му коства нищо.

— Благодаря ти, синко — усмихна се Малис. Дайнин едва удържа смеха си, когато видя учудените погледи на сестрите си, втренчени в него. — А сега ни остави — продължи снизходително матроната, лишавайки сина си от удоволствието на мига. — Имаме задачи, които не влизат в работата на един мъж.

Дайнин се поклони ниско и пристъпи към вратата. Сестрите му станаха свидетелки на това колко бързо Малис успя да скърши гордата му осанка.

— Ще запомня думите ти — каза тя закачливо, наслаждавайки се на могъществото си и на безмълвното одобрение на всички присъстващи. Дайнин спря с ръка на дръжката на вратата. — Някой ден ще ми докажеш верността си, не се притеснявай.

Мрачният елф излетя от стаята, а петте върховни жрици се разсмяха.

Легнал на пода, Ризен се намираше в доста опасна и неловка ситуация. Малис бе отпратила Дайнин с думите, че мъжете нямат право да присъстват във фоайето. Но от друга страна, матроната не му бе разрешила да стане. Патронът се подпря на ръце и крака, готов да скочи на секундата.

— Ти още ли си тук? — изкрещя тя и Ризен се стрелна към вратата. — Стой! — извика отново тя, а думите и бяха пропити с магическа сила.

Ризен спря изведнъж, неспособен да се противопостави на заклинанието й.

— Да съм ти разрешила да ставаш?! — изкрещя зад гърба му тя.

— Но… — опита се да възрази патронът.

— Отведете го! — заповяда Малис на Мая и Виерна. Двете жрици се завтекоха начаса и грубо задържаха мрачния елф.

— Затворете го в тъмницата — нареди Малис, — но не го убивайте. Ще ни е нужен по-късно.

Двете сестри задърпаха навън треперещия патрон, а той дори не се възпротиви.

— Имаш план — обърна се Ши’неин към Малис. Като СиНафей — матроната — майка на дома Хюнет — новата дъщеря на До’Урден се бе научила да извлича полза от всяка ситуация. Тя познаваше добре задълженията на една матрона и бързо схвана, че избликът на ярост към Ризен, който не бе сторил нищо лошо, беше по-скоро добре обмислено поведение, отколкото истински гняв.

— Съгласна съм с преценката ти — каза матроната на най-голямата си дъщеря. — Не можем да хванем Дризт.

— Но според думите на матрона Баенре нямаме право на провал — напомни Бриса на своята майка. — Твоят пост в управляващия съвет трябва да се затвърди на всяка цена.

— Няма да се провалим — Ши’неин увери неспокойната жрица, без да сваля очи от Малис. А когато продължи, на лицето на матроната се изписа навъсено изражение. — От десетте години война с дома До’Урден, започнах да разбирам методите на матрона Малис и те уверявам, че майка ти ще намери начин да залови Дризт — тя спря за миг, за да види широката усмивка, разливаща се по устните на новата й „майка“. — Или може би вече е открила как да го стори?

— Ще видим — измърка Малис, все по-сигурна в уважението на бившата й съперница. — Ще видим.

Около големия параклис на дома До’Урден се бяха събрали повече от двеста придворни елфа и въодушевено разискваха слуховете за предстоящите събития. Обикновените елфи, родени без знатно потекло, рядко се допускаха до това свещено място. Случваше се само по празниците на Лот или по време на общите молитви преди битка. Но сега не беше нито свещен празник от календара на мрачните елфи, нито се очакваше война.

Дайнин До’Урден, нетърпелив и развълнуван като останалите, крачеше наоколо из тълпата и помагаше на мрачните елфи да заемат местата си по редовете около издигнатия централен подиум. Като мъж, първият син на дома, нямаше право да участва в церемонията при олтара, нито пък знаеше какви са предстоящите планове на матроната. Но от заръките й, той разбра, че резултатът от днешните събития може да се окаже фатален за бъдещето на До’Урден.

Дайнин беше отговорник по ритуалните напеви — трябваше да обикаля из тълпата, да наставлява елфите и да следи за правилното пеене на текста. Бе изпълнявал тази роля и преди, но този път матрона Малис го бе предупредила, че чуе ли и един неверен тон, това ще му струва живота. Първият син се безпокоеше не само от това, но и от още нещо. Обикновено не беше сам, когато изпълняваше задълженията си в параклиса на дома — помагаше му Ризен — благородник и съпруг на матрона Малис. Не беше виждал този мрачен елф от последната сбирка на семейството. Дайнин се опасяваше, че управлението на Ризен като патрон на дома наближава трагичния си край. За никого не беше тайна, че Малис неведнъж бе жертвала съпрузите си.

Когато всички седнаха по местата си, цялото помещение се освети от вълшебна и мека червена светлина. Постепенно тя започна да блести все по-силно, докато всички мрачни елфи нагодиха зрението си от инфрачервения към нормалния светлинен спектър.

Сивкава мъгла започна да се стеле наоколо и скоро обгърна целия под, тънки струйки дим запълзяха нагоре във въздуха. Дайнин даде тон на тълпата и всички подеха дълъг и басов напев, наподобяващ звука „м“ — така призоваваха матрона Малис.

Върховната жрица се появи под купола на параклиса. Ръцете й бяха протегнати встрани, а диплите на черната й мантия, цялата извезана в паяци, плющяха развявани от вълшебен бриз. Матроната-майка бавно се спусна надолу, като се въртеше на всички страни, за да огледа събралите се мрачни елфи и да им позволи да се възхитят на великолепието й.

Когато Малис стъпи на централния подиум, Бриса и Ши’неин се появиха при върха на купола, спуснаха се по същия начин и заеха местата си. Бриса застана зад облицования с плат ковчег, сложен отстрани до паякообразната маса за жертвоприношения, а Ши’неин зае мястото си зад Малис.

Матроната плесна с ръце и тихият напев спря на секундата. От осемте казана, наредени около централния подиум, изригнаха силни пламъци, но този път яркостта им не беше толкова болезнена за очите на мрачните елфи. Червената мъгла, обхванала всичко наоколо, разсейваше светлината.

— Влезте, дъщери мои! — извика Малис и всички насочиха погледите си към главните порти на параклиса. В залата влязоха Мая и Виерна. Двете сестри водеха Ризен, следвани от ковчег, който се носеше във въздуха. Патронът изглеждаше упоен — движенията му бяха замаяни и мудни.

Дайнин си помисли, че групата влиза по много необичаен начин. Предчувстваше, че Ризен ще бъде пожертван, но никога не беше виждал ковчег да участва в церемония.

Най-малката дъщеря на До’Урден се приближи към подиума и завърза Ризен на масата за жертвоприношения. Ши’неин пресрещна летящия ковчег и посочи мястото му — отстрани, срещу Бриса.

— Призовете йоклолата! — извика Малис и Дайнин веднага даде правилния тон на събралите се мрачни елфи. Пламъците лумнаха още по-силно и високо. Матроната и останалите върховни жрици, подтикваха тълпата с викове, притежаващи магическа сила — това бяха ключовите думи от призива. Изведнъж отнякъде задуха силен вятър и завъртя леката мъгла в безумен див танц.

Пламъците от осемте казана изригнаха високо над Малис, съединиха се в огнено кълбо и над кръглата платформа избухна страховита експлозия. Казаните едновременно избълваха пламъците си за последен път, после загоряха ниско. Огнените езици запълзяха един към друг и образуваха горяща топка, която се превърна в огромен огнен стълб.

Публиката ахна от удивление, но продължи напева си. Пламтящата колона преливаше във всички цветове на спектъра, после започна малко по-малко да се охлажда, докато накрая от пламъците не остана и следа. На мястото им се появи особено създание — малко по-високо от мрачен елф, с много пипала и подобно на полуразтопена свещ с удължени и увиснали черти на лицето. Всички от събралата се тълпа разпознаха съществото. Повечето от тях го виждаха за първи път, но бяха срещали образа му в свещените книги. В този момент те разбраха колко важна е тази церемония. Мрачните елфи в никакъв случай не биха пренебрегнали присъствието на една йоклола — лична прислужница на Лот.

— Приветствам ви, прислужнице — изрече високо Малис. — Вашето присъствие е чест за Даермон Н’а’шезбаернон.

Йоклолата дълго оглежда събралите се елфи, учудена, че домът До’Урден е избрал тази церемония, за да направи своя призив. Все пак, матрона Малис не се ползваше с благоразположението на Лот.

Само върховните жрици доловиха въпроса, зададен чрез телепатия:

— Как смеете да ме викате?

— Повикахме те, за да поправим грешките си! — извика Малис и позволи на всички присъстващи мрачни елфи да разберат какво става в този напрегнат момент. — За да си възвърнем благоволението на твоята господарка, благоволението, което е единственият смисъл на живота ни! — Матроната погледна към Дайнин и първият син поде молитва — най-възвишената песен във възхвала на Кралицата на Паяците.

Йоклолата насочи мислите си само към Малис:

— Матрона Малис, демонстрацията ви ми харесва, но сама знаете, че тази сбирщина няма да ви помогне!

— Това е само началото — отвърна матроната по телепатичен път, сигурна, че прислужницата долавя всяка нейна мисъл и спокойна, защото вярваше, че желанието й да си възвърне благоволението на Лот е съвсем искрено. — Най-малкият ми син извърши грях и разгневи Кралицата на Паяците. Той трябва да плати за делата си.

Изключените от телепатичния разговор върховни жрици се включиха в песента, възхваляваща Лот.

— Дризт До’Урден е жив — припомни на Малис йоклолата. — И отдавна не е под опеката ви.

— Това скоро ще се промени — обеща матроната.

— Какво желаете от мен?

— Зин-карла! — силно извика Малис.

Йоклолата се залюля назад, изненадана от дръзката молба. Малис запази самообладание. Вярваше, че планът й няма да се провали. Върховните жрици наоколо затаиха дъх и напълно съзнаваха, че в този момент се решава съдбата им.

— Най-висшият ни дар — долетяха мислите на йоклолата. — Предоставяме го много рядко, дори и на матрони, ползващи се с благоразположението на Лот. А ти, която не си откупила греховете си, нима искаш Зин-карла от мен?

— Молбата ми е правилна и съвсем на място — отвърна Малис. После, за да получи подкрепата на семейството си, извика на висок глас: — Нека най-малкият ми син осъзнае безумието на собствените си постъпки и усети силата на враговете, които си е създал. Нека се сблъска със страховитото могъщество на Лот, за да падне на колене и да моли за опрощение на греховете си! — След гръмкото си изказване, матроната предаде следващите си мисли по телепатичен път. — Само тогава неживият ще прободе с меча си сърцето му!

Йоклолата обърна очи и потъна в себе си — търсеше напътствия от собственото си измерение. За Малис и притихналите й подчинени минутите на очакване бяха дълги и мъчителни — сякаш бе изминала цяла вечност. Най-накрая матроната долови мислите на създанието.

— Къде е трупът?

Малис даде знак на Мая и Виерна. Двете дъщери изтичаха до ковчега и повдигнаха каменния капак. В този момент Дайнин осъзна, че ковчегът вече принадлежи на някой и определено не е за Ризен. От него изпълзя съживен мъртвец, който се заклатушка към Малис и застана до нея. Трупът беше стар и голяма част от чертите му се бяха разложили, но първият син и останалите в големия параклис разпознаха тялото на секундата. Това беше Закнафейн — легендарният повелител на меча.

— Искате Зин-карла, за да може този повелител на меча, когото принесохте в жертва на Кралицата на Паяците, да поправи грешките на най-малкия ви син?

— Уместно е — отвърна Малис. Очакваше, че йололата ще приеме решението й, и сега бе усетила нейното одобрение. Закнафейн беше възпитал своя си беше насърчил светотатственото му поведение и това бе довело до падението на Дризт. Лот — кралицата на хаоса — обичаше ирониите и това неимоверно щеше да й хареса. Повелителят на меча щеше да послужи като оръжие за унищожението на Дризт.

— Зин-карла изисква големи жертви — заяви йоклалата и погледна към паякообразната маса, където лежеше Ризен. Патронът не осъзнаваше нищо от случващото се около него. Прислужницата сякаш се намръщи при вида на жалкото жертвоприношение, после погледна към Малис и прочете мислите й.

— Продължавай — подкани я йоклолата с любопитство.

Матроната вдигна ръце и запя нова молитва във възхвала на Лот. После направи жест към Шинеш, която се приближи към Бриса и извади обредната кама — най-ценното притежание на дома До’Урден. Върховната жрица потрепери, когато „новата“ й сестра пристъпи към нея, стиснала в ръцете си скъпоценния предмет, чиято дръжка наподобяваше тяло на паяк с осем крака — остриета, стърчащи от него. От векове Бриса изпълняваше тази роля — тя забиваше обредните остриета в сърцата на даровете за Кралицата на Паяците.

Когато мина покрай най-голямата дъщеря на До’Урден, Ши’неин усети яростта й и се ухили самодоволно. После се присъедини към Малис и застанала пред Ризен издигна обредната кама над обреченото му сърце.

Малис сграбчи ръцете й, за да я спре.

— Този път ще го сторя аз — за ужас на Шинеин заяви матроната. Новата дъщеря извърна поглед през рамо и видя Бриса, която на свой ред я изгледа победоносно.

Матроната изчака края на обредната молитва. Всички в залата запазиха пълна тишина, когато Малис запя следващата песен:

— Таккен брес дуис брес — започна тя, стиснала с двете си ръце дръжката на смъртоносния инструмент.

Миг по-късно ритуалният напев на матроната бе към своя край. Жрицата издигна камата и всички в параклиса се напрегнаха — очакваха екстаза от свиреното и безмилостно жертвоприношение в името на кралицата на Паяците.

Обредната кама се спусна надолу, но Малис рязко я извърна встрани и я заби право в гърдите на Ши’неин, на най-омразната си съперница — матрона СиНафей Хюнет.

— Не! — задъха се СиНафей, но вече беше късно. Осемте остриета пронизаха сърцето й. Жрицата се опита да проговори, да направи заклинание, с което се спаси или да прокълне матрона Малис, но само връвта заклокочи в гърлото й. Поела последната си глътка въздух, СиНафей Хюнет се просна върху Риен.

Когато Малис извади камата от тялото й, и заедно с това изтръгна сърцето й, в параклиса проехтяха викове на ужас и удоволствие.

Над врявата се носеха крясъците на Бриса: — Хитро Находчиво! — Дори и тя не бе отгатнала плановете на матрона Малис. Върховната жрица отново беше най-голямата дъщеря в дома на До’Урден, отново заемаше така жадувания от нея пост.

— Хитро — отекнаха мислите на йоклолата в съзнанието на Малис. — Уверявам те, че това ни достави удоволствие!

Зад ужасяващата сцена съживеният труп се свлече на пода. Матрона До’Урден погледна към прислужницата на Лот и разбра какво се е случило.

— Сложете Закнафейн на масата! Побързайте! — извика Малис на по-малките си дъщери. Те се втурнаха напред, грубо избутаха телата на Ризен и СиНафей от масата и положиха на мястото им трупа на Закнафейн.

Бриса също се завтече натам и внимателно започна да нарежда бурканчета с мехлеми, приготвени специално за този миг. Малис се славеше като най-изкусната създателка на мазила в Мензоберанзан и сега уменията й щяха да бъдат подложени на изпитание.

Матроната погледна към йоклолата и извика:

— Зин-карла?

— Все още не се ползваш с благоразположението на Лот! — достигнаха до нея мислите на прислужницата. Малис сграбчи главата си в ръце — имаше чувство то, че ще експлодира от техния натиск. Малко по-малко болката започна да утихва и йоклолата продължи: — Но днес все пак успя да доставиш удоволствие на Кралицата на Паяците, Малис До’Урден. Съгласни сме, че плановете ти да погубиш греховния си син са хитри уместни. Даряваме те със Зин-карла, но знай — това е последният ти шанс, матрона До’Урден! И в най-ужасните си кошмари не можеш да си представиш какво те чака, ако се провалиш!

Йоклолата изчезна в огромно огнено кълбо, което избухна и разтърси основите на параклиса. Събралата се тълпа изпадна в още по-див екстаз при вида на неподправената сила на своето зло божество. Дайнин поде поредния ритуален напев във възхвала на Лот.

— Десет седмици! — дочу се последният писък на прислужницата. Гласът й беше толкова могъщ и ужасяващ, че мрачните елфи от простолюдието запушиха ушите си и затрепериха на пода.

И така, в продължение на седемдесет цикъла на Нарбондел — часовникът, отмерващ времето в Мензоберанзан — всички членове на дома До’Урден се събираха в големия параклис и пееха обредни молитви във възхвала на Кралицата на Паяците. Дайнин и Ризен наставляваха събралите се и даваха правилния тон, а матрона Малис и нейните дъщери работеха над трупа на Закнафейн с различни вълшебни мазила и комбинации от силни заклинания.

Съживяването на труп беше простичка магия за една върховна жрица, но Зин-карла изискваше много повече усилия и умения. Духът — неживият, както щеше да се нарича крайният резултат от заклинанието — щеше да бъде зомби, надарено с всички умения, притежавани някога от предишната му форма, и контролирано от матроната — майка, определена от Лот. Това беше най-ценният дар на Кралицата на Паяците. Рядко го пожелаваха и още по-рядко божеството възнаграждаваше с него някоя от матроните. Зин-карла — връщането на духа в мъртво тяло — беше рисковано начинание. Необходима бе много силна воля на жриците, извършващи заклинанието, за да запазят само желаните от тях умения на неживия и да го лишат от нежеланите спомени и емоции. Предначертаният път трябваше да се следва с пълно и ясно съзнание, с абсолютен самоконтрол и волева дисциплина — всичко това беше необходимо на една върховна жрица, за да участва в Зин-карла. Заклинанието се даряваше само за постигането на определени и ясни цели. Всяка стъпка встрани от предначертания път означаваше само едно — провал.

А Лот не търпеше такива.

6 Блангденстоун

Дризт никога не беше виждал град като Блингденгоун. Когато стражите го избутаха през огромните, обковани с желязо, каменни врати, мрачният елф бе очаквал да види град подобен на Мензоберанзан, само че по-малък. Ала представите му бяха много далече от истината.

Мензоберанзан беше разположен в една огромна пещера, а Блингденстоун бе съставен от няколко пещери, свързани посредством мънички тунели, Дризт влезе в най-голямото подземие от комплекса, което се намираше точно зад огромната порта. Там се помещаваха пазителите на града и пещерата беше пригодена единствено за защита. Навсякъде се виждаха многобройни тераси и стотици гладки стълби, които се изкачваха нагоре или слизаха надолу. Те бяха направени с една цел — за да бъде нападнат отблизо някой гном, на врага щеше да се наложи да слезе от няколко нива и да се изкачи по няколко други. Нисички огради от идеално полиран камък ограждаха пътеките и се виеха покрай високите и дебели стени, предназначени да задържат атакуващите войски, приклещени задълго в най-откритите части на града.

Много свиърфнебли се втурнаха към постовете си, за да потвърдят слуха, че мрачен елф е бил въведен през главните порти на града. Гномовете се взираха в Дризт от всеки ъгъл и от всяка тераса, но той не можеше да каже със сигурност дали в очите им се четеше любопитство или възмущение. При всеки случай, те бяха подготвени за всяко негово действие — в ръцете си държаха лъкове и тежки арбалети готови за стрелба.

Свиърфнеблите поведоха Дризт през пещерата, слизаха и се качваха по многобройните стълби, винаги минаваха по оградените пътечки и винаги бяха придружавани поне от няколко стражи. Пътят се извиваше, рязко се издигаше и спускаше многократно и единственият начин, по който Дризт можеше да запази ориентация, бе да гледа в тавана, който се виждаше дори и от най-ниските нива на подземието. Мрачният елф се усмихна на себе си при мисълта, че дори в пещерата да нямаше жива душа, неприятелските войски щяха да се лутат напразно с часове докато намерят пътя си в тази плетеница от пътеки.

В края на един нисък и тесен коридор, в който лукавите гномове трябваше да преминат един по един, а Дризт — да се навежда при всяка стъпка, групичката достигна до самия вход на града.

Неговата пещера също беше просторна и изградена на няколко нива, но не беше толкова дълга, колкото предишното подземие. Терасите бяха по-малобройни, навсякъде по стените се виждаха входове към други тунели, а на няколко места дори гореше огън — тази гледка не се срещаше често в Подземния мрак, защото там не беше лесно да се намери гориво.

В очите на Дризт Блингденстоун беше светъл, топъл и в никакъв случай неприветлив град.

Въпреки ситуацията, в която се намираше, мрачният елф се почувства спокоен, докато наблюдаваше заетите с всекидневните си задължения свиърфнебли те го поглеждаха с любопитни очи, но не се спираха задълго — гномовете от Блингденстоун бяха трудолюбив народ и нямаха много време, за да зяпат и да се мотаят.

Стражата отново поведе Дризт по ясно очертани пътеки. Тези в града не бяха толкова лъкатушни и трудни за запомняне, колкото във входната пещера. А пътищата се простираха гладки и прави и очевидно всички водеха към голямата сграда в центъра града.

Водачът на групата, придружаваща Дризт, забърза напред, за да разговоря с двамата копиеносци, панелите на каменното здание. Единият от тях се втурна в сградата, докато другият разтвори металните порти пред патрула и затворника. За прът път, откакто ща влезли в града, свиърфнеблите бързаха. Те забута Дризт през лъкатушните коридори на постройка, докато стигнаха до една кръгла стая с нисък таван, не по-дълга от осем фута. Тя беше съвсем празна, с изключение на каменния стол, поставен в средата помещението. Веднага щом го сложиха да седне в, него Дризт разбра неговото предназначение. Железни белезници щракнаха около китките и краката на мрачния елф, всяка негова става беше пристегната каменния стол. Свиърфнеблите не бяха нежни, но когато стегнатата верига се впи в ребрата на Дризт и й потръпна от болка, един гном бързо се завтече към него и я махна. После отново я пристегна около затворника, но този път го направи по-внимателно.

Когато приключиха, свиърфнеблите оставиха Дризт сам в мрачната и празна стая. Каменната порта се затвори с тъп звук, сякаш никога отново няма да я отворят. Отвън не се чуваше нищо.

Часовете минаваха един след друг.

Дризт напрегна мускулите си, опитваше се да разхлаби стегнатите около себе си вериги. Завъртя едната си ръка на всички страни. Поиска да я измъкне от белезниците, но болката от впитото в китката му желязо му помогна да се върне към реалността и го накара да преосмисли действията си. Отново се обръщаше за помощ към ловеца, който имаше само една цел — да оцелее, и едно-единствено желание — да избяга.

— Не! — изкрещя Дризт и събра всички сили, за да възвърне самоконтрола си. Нима ловецът владееше толкова голяма част от собствената му същност? Дризт сам бе взел решение да дойде тук и всичко бе минало много по-добре от очакваното — сега не беше моментът за отчаяни действия. Но дали ловецът беше толкова силен, дали щеше да надделее над разума му?

Дризт не намери време да си отговори на тези въпроси. В този миг вратата се отвори с трясък и седем, съдейки по бръчките, набраздили лицата им, възрастни свиърфнебли влязоха в помещението и се наредиха около каменния стол. Мрачният елф забеляза високото обществено положение на тези гноми. Всички бяха облечени с роби от фина материя, за разлика от охраната, която носеше кожени куртки, обшити с пръстени от митрил.

Свиърфнеблите обикаляха около мрачния елф, разглеждаха го внимателно и говореха оживено на неразбираемия си език. Един от тях вдигна взетия от кесийката на Дризт символ на дома До’Урден и промърмори:

— Мензоберанзан?

Елфът кимна, доколкото позволяваше желязната яка, пристегната около врата му. Изгаряше от желание да установи някакъв контакт с гномовете, но е имаха други намерения и продължиха своя разговор, дори още по-оживени и развълнувани от преди, това продължи дълги мигове и Дризт усети по интонацията на гласовете им, че част от тях не са никак доволни от факта, че държат като затворник мрачен елф от града на най-ужасния им и омразен враг. Тонът им беше толкова гневен, че Дризт всеки миг очакваше някой да се обърне към него и да му пререже Гърлото.

Но, разбира се, това не се случи. Лукавите гномове не бяха нито глупави, нито жестоки същества. Един от групата се обърна, приближи се към Дризт, погледна го в очите и заговори на колеблив, но без съмнение разбираем език — езикът на мрачните елфи.

— В името на камъка, защо си дошъл?

Пленникът не знаеше какво да отговори на простичкия въпрос. Откъде ли можеше да започне разказа си за дългите години самота, прекарани в земите на Подземния мрак? Как можеше да им обясни решението си да остави злите си събратя и да заживее в съгласие със собствените си принципи?

— Аз съм приятел — отвърна Дризт и се притесни от глупавия си и неточен отговор.

На гнома явно не му изглеждаше такъв. Той потърка голата си брадичка и се замисли дълбоко.

— Ти… ти идваш от Мензоберанзан, нали? — попита след малко той, а гърбавият му нос се сбръчкваше при всяка дума.

— Да — отвърна малко по-уверено Дризт.

Възрастният гном леко наклони глава, подканяйки мрачния елф да продължи.

— Напуснах Мензоберанзан преди много години — опита се да обясни той, а очите му сякаш се взираха в миналото, докато си припомняше живота, от който се бе отказал. — Този град не беше моят дом.

— А-а, но ти лъжеш, мрачни елфе! — изкрещя гномът и размаха символа на дома До’Урден, без да вникне в смисъла на казаното от Дризт.

— Дълго време живях в града на мрачните елфи. Аз съм Дризт До’Урден, някога бях втори син в дома До’Урден — побърза да отговори пленникът, погледна към символа, белязан със знака на неговия дом, и се опита да обясни: — Даермон Н’а’шесбаернон.

Гномът се обърна към събратята си, които изведнъж заговориха едновременно. Елфът се изненада, когато един от тях кимна развълнувано, сякаш познаваше древното название на дома.

Този свиърфнебъл, който разпитваше Дризт, потърка с пръсти сбръчканите си устни и като премляскваше ужасно започна да обмисля следващия си въпрос.

— Доколкото сме наясно, домът До’Урден все още съществува — равно отбеляза той. Очакваше някаква реакция от Дризт, но когато елфът не реагира, гномът изкрещя обвинително: — Ти не си бездомник!

Дризт се зачуди. Откъде свиърфнеблите знаеха това?

— Аз съм бездомник по собствена воля… — опита се да обясни той.

— Значи така било, мрачни елфе — отвърна спокойно разпитващият. — Ти си тук по собствена воля — това мога да го повярвам. Но бездомник?! В името на камъните, та ти си мрачен елф — лицето на лукавия гном изведнъж се изкриви страховито, — ти си…

— Шпионин! — извика той, после бързо се успокои и стойката му се отпусна.

Дризт го гледаше внимателно. Нима този свиърфнебъл променяше темперамента си нарочно? Но го правеше толкова рязко и умело само за да държи пленниците си в напрежение? Дали всички от расата му бяха толкова непредвидими и неуравновесени? Мрачният елф се зачуди и се опита да си спомни подробности от предишната си среща с лукавите гномове. Точно в този момент, гномът-следовател бръкна в дълбокия джоб на дебелата си роба и извади от там една статуетка.

— Кажи, но ми кажи истината, мрачни елфе, за да си спестиш мъките. Кажи ми какво е това? — тихичко попита лукавият гном.

Дризт отново усети напрежението в мускулите си. Ловецът искаше да повика Гуенивар, за да разкъса на парченца тези стари гномове. Един от тях сигурно пазеше ключа за оковите… и Дризт щеше да е свободен…

Мрачният елф отърси главата си от тези мисли и забрави за ловеца. Знаеше в какво отчаяно положение ще се окаже още от първия миг, в който бе решил да дойде в Блингденстоун. Ако свиърфнеблите наистина вярваха, че е шпионин, те със сигурност щяха да го екзекутират. А ако не бяха сигурни в намеренията му, дали щяха да се смилят над живота му? Дали щяха да посмеят да го сторят?

— Беше глупаво да идвам тук — прошепна Дризт, осъзнавайки дилемата, пред която беше поставил себе си и лукавите гномове. Ловецът се бореше, искаше отново да владее съзнанието му. Трябваше да каже само една думичка и пантерата щеше да е тук.

— Не! — изкрещя мрачният елф за втори път през този ден, за да прогони тъмната страна от собствената си същност. Свиърфнеблите отскочиха назад, уплашени, че Дризт ще направи заклинание. В гърдите на мрачния елф се заби стрела, която изпусна силен газ.

Пленникът вдиша парите и започна да губи съзнание. Чуваше как свиърфнеблите се суетят около него и обсъждат съдбата му на непознатия си език. Видя сянката на един гном да се приближава и да сграбчва ръцете му в търсене на следи от магия или магически предмети.

Когато съзнанието и зрението на Дризт се проясниха, всичко си беше както преди да припадне. Фигурката от черен оникс се появи пред очите му.

— Какво е това — попита го същият глас, само че този път звучеше по-настоятелно.

— Приятел. Единственият ми приятел — прошепна мрачният елф и дълбоко се замисли за следващите си действия. Не можеше да вини свиърфнеблите, ако решаха да го убият, но Гуенивар — тя трябваше да е нещо повече от статуетка, красяща мантията на някой незнаен гном.

— Името й е Гуенивар — обясни Дризт. — Повикайте пантерата и тя ще дойде като ваш съюзник и приятел. Пазете я добре — тя е много ценна и притежава могъща сила.

Гномът огледа фигурката с предпазливо любопитство, после се обърна към своя пленник и реши, че не може да му има доверие. Подаде статуетката на един от събратята си и го отпрати навън. Ако мрачният елф казваше истината, а гномът вярваше, че е така, Дризт току-що им бе издал тайната на един много ценен и вълшебен предмет. Още по-изумително бе, че ако казваше истината, това означаваше, че току-що се бе отказал и от единствения си шанс за бягство. Гномът-следовател беше живял близо два века, познаваше природата на мрачните елфи толкова, колкото и своята собствена, и знаеше, че когато един мрачен елф се държи непредсказуемо, а този пленник несъмнено го правеше, това е тревожен факт за много от свиърфнеблите. Техният най-омразен враг се славеше като зъл и жесток и, когато един мрачен елф не се различаваше от общия модел на поведение, гномите имаха правото да го убият незабавно и безмилостно. Но какво трябваше да правят свиърфнеблите с този елф, който показваше необичайни за расата си нравственост и морал?

Гномовете подновиха разговора помежду си и съвсем забравиха за Дризт. След малко всички напуснаха стаята, с изключение на онзи свиърфнебъл, който говореше езика на мрачните елфи.

— Какво ще правите? — осмели се да попита Дризт.

— Тук само кралят издава присъдите — сериозно отвърна възрастният гном. — След няколко дни ще се произнесе по твоя случай, това зависи от наблюденията на неговите съветници, с които ти вече се срещна — добави следователят-свиърфнебъл и се поклони ниско. После, докато се изправяше, той погледна Дризт в очите и му каза направо: — Опасявам се, че ще бъдеш екзекутиран.

Дризт кимна, примирен с логиката, която щеше да доведе до собствената му смърт.

— Но аз вярвам, че ти си по-различен от другите мрачни елфи. Също така мисля, че ще предложа да те помилват, или поне да проявят милост при изпълнението на присъдата ти — заяви гномът, бързо повдигна набитите си рамене, обърна се и се отправи към вратата.

Думите му събудиха стари спомени в сърцето на Дризт. Преди години друг свиърфнебъл му бе говорил по същия начин, бе използвал почти същите думи.

— Почакай — извика мрачният елф. Гномът спря и се обърна, но пленникът мълчеше. Опитваше се да си спомни името на онзи гном, когото бе спасил при онази случка преди повече от десет години.

— Какво има? — нетърпеливо попита възрастният следовател.

— Един гном — разгорещено и несвързано започна Дризт. — Мисля, че е от вашия град. Да, от тук трябва да е.

— Познаваш някого от народа ми, така ли? — опита се да го насочи гномът и пристъпи към каменния стол. — Кажи ми името му.

— Не мога да си го спомня — отвърна Дризт. — Преди много време — около десет години — участвах в един военен отряд. Бихме се с група свиърфнебли, навлезли в земите ни — той потрепери, когато съзря неодобрителния поглед на възрастния гном, но въпреки това продължи. Знаеше, че гномът, който бе спасил, можеше да се окаже единствената му надежда. — Тогава оцеля само един свиърфнебъл и мисля, че се завърна в Блингденстоун.

— Как се казваше той? — ядосано попита гномът, кръстосал ръце и потупващ нервно с крак по каменния под.

— Не си спомням — призна Дризт.

— Но защо ми казваш това? — изрева възрастният свиърфнебъл. — Мислех те за различен от…

— В битката той изгуби ръцете си — прекъсна го мрачният елф. — Моля те, сигурно го познаваш.

— Белвар? — начаса попита гномът. Това име извика още повече спомени в Дризт.

— Белвар Дисенгалп — извика Дризт. — Значи е жив може би си спомня…

— Той никога няма да забрави онзи ужасен ден, мрачен елфе! — гневно процеди през зъби гномът. — Никой Блингденстоун няма да забрави онзи отвратителен ден!

— Доведете го. Повикайте Белвар Дисенгалп — замоли се Дризт.

Гномът се измъкна заднишком от стаята, поклащайки невярващо глава — този елф не спираше да го изненадва.

Каменната врата се затвори с трясък и остави Дзирт сам в размишления за преходността на живота и на надеждата, на която не смееше да се надява.

Точно когато Дайнин влезе в преддверието на параклиса, Малис казваше на Ризен:

— Нима си мислеше, че ще те оставя да си отидеш от мен? Това беше само тактически ход, за да приспя подозренията на СиНафей Хюнет.

— Благодаря Ви, матрона Малис — отвърна патронът с искрено облекчение. Кланяйки се на всяка стъпка, той се отдалечи от трона й и Малис огледа събралата се във фоайето фамилия.

— Дойде краят на седмиците тежък труд — заяви тя. — Постигнахме Зин-карла!

Дайнин стискаше нетърпеливо ръце. Само върховните жрици от семейството бяха видели резултата от работата си. По даден от Малис знак, Виерна застана до едната стена на стаята и дръпна завесата, която я закриваше. Там стоеше Повелите лят на меча, Закнафейн, и вече не приличаше на разложен труп — изглеждаше толкова жизнен и енергичен, колкото и преди смъртта си.

Първият син на До’Урден се олюля назад, когато Повелителят на меча се приближи и застана пред матроната.

— Красив си както винаги, скъпи ми Закнафейн — измърка Малис на зомбито, но неживото създание не отговори.

— И много по-послушен — добави Бриса и разсмя всички жрици в стаята.

— Това… той ли ще преследва Дризт? — осмели се да попита Дайнин, макар и много добре да знаеше, че не му е позволено да говори. Малис и останалите бяха толкова погълнати от присъствието на Закнафейн, че не забелязаха дързостта на първия син.

— Зак ще накаже брат ти така, както му се полага — с блеснали очи заяви матроната. — Но почакайте — студено добави тя, местейки погледа си от зомбито към Ризен. — Много е красив. Безсрамният ми син няма да се уплаши от него.

Всички в залата си размениха объркани погледи. Чудеха се дали Малис продължава с опитите си да успокой Ризен, след всичко, което му бе причинила.

— Ела, съпруже мой — каза му тя. — Вдигни меча си и остави белег на лицето на мъртвия си съперник. Ще се почувстваш добре, а и това ще всее ужас в сърцето на Дризт щом погледне към стария си учител!

Ризен пристъпи неуверено, но събра смелост щом се приближи към зомбито. Закнафейн стоеше като статуя. Не дишаше, не мигаше — сякаш не съзнаваме нищо от случващото се покрай него. Ризен сложи ръка на дръжката на меча си и за последен път погледна към Малис — търсеше одобрението й. Матроната кимна. С яростен рев той извади меча и замахна към лицето на Зак. Но не го докосна. Бързо като светкавица, зомбито се раздвижи. Два кеча изскочиха от ножниците, пресякоха пътя на Риен, спуснаха се надолу и се кръстосаха с идеална точност. Острието на обречения патрон излетя от ръкава му и преди да е изрекъл и дума един от мечовете на Закнафейн преряза гърлото му, а другият се заби дълбоко в сърцето му.

Още преди да се е строполил на пода, Ризен беше мъртъв, но зомбито нямаше намерение да приключи така лесно. Оръжията на Закнафейн продължаваха атаката си, впиваха се и посичаха елфа десетки пъти преди Малис, задоволена от гледката, да му заповяда да спре.

— Този ме отегчаваше — оправда се тя пред невярващите си деца. — Избрах си друг патрон сред простолюдието.

Но не смъртта на Ризен беше причина за смаяните погледи на всички в залата. Партньорите, които Малис избираше за свои съпрузи и патрони на дома, не ги интересуваха — и без това никой не се задържаше за дълго. Дъхът на всички присъстващи бе спрял при вида на невероятната бързина и умения на зомбито.

— Добър е, колкото беше и приживе — отбеляза Дайнин.

— Още по-добър! — отвърна Малис. — Същността на зомбито е същата, която Закнафейн притежаваше като войн — всяка негова мисъл и действие се подчиняват на бойните му умения. Нищо няма да го разсее от поставената му цел. Погледнете го, деца мои. Това е Зин-карла — безценният дар на Лот.

Матроната се обърна към Дайнин и се подсмихна дяволито.

— Отказвам да се приближа към това нещо — прошепна първият син. Опасяваше се, че страховитата му майка иска още една демонстрация.

Малис се засмя.

— Не се страхувай, синко. Нямам причина да те нараня.

Думите й не успокоиха много Дайнин. Матроната не се нуждаеше от причина, за да нарани някого — накълцаният на парченца труп го доказваше съвсем ясно.

— Ти ще отведеш зомбито — заяви Малис.

— Къде? — колебливо попита първият син.

— Там. В онзи район, където срещнахте Дризт — обясни му тя.

— И аз ще трябва да вървя редом с това нещо? — уплашено промълви Дайнин.

— Ще го отведеш до там и ще го оставиш. Закнафейн познава жертвата си. Приложихме му и няколко заклинания, който ще му помогнат в преследването.

Застанала отстрани, Бриса изглеждаше притеснена.

— Какво има? — попита Малис, забелязала неодобрителната й физиономия.

— Не се съмнявам в силата на зомбито, нито в магията, която сте му дала — започна неуверено Бриса.

Тя знаеше, че майка й не търпи възражения, особено когато става дума за толкова важни дела.

— Още ли се страхуваш от най-малкия си брат? — попита я Малис.

Бриса не знаеше как да отговори.

— Успокой страховете си, колкото и основателни да са според теб — продължи равно матроната. — Това важи за всички ви. Закнафейн е дар от нашата богиня. Нищо в земите на Подземния мрак не може да го спре! — Върховната жрица погледна към неживото чудовище. — Няма да ме предадеш, нали, мой Повелителю на меча?

Закнафейн стоеше безчувствен, без дори да мигне, с ръце отпуснати до тялото и кървавите мечове в ножниците му. Приличаше на бездиханна статуя. Безжизнена.

Но всеки, който смяташе, че Закнафейн е лишен от живот трябваше само да хвърли поглед в краката му към осакатената, кървава купчина, която някога беше патронът на дома До’Урден.