Изгнание

22 Без посока

Мечът се стовари прекалено бързо и гоблинът дори не успя да извика от ужас. Той рухна напред, мъртъв още преди да докосне земята. Закнафейн стъпи отгоре му и продължи напред. Пое по пътеката към изхода на тясната пещера, който се намираше на десетина метра пред зомбито. В момента, в който неживият войн уби последната си жертва, в пещерата нахлу група илитиди. Закнафейн изръмжа, но не се обърна и дори за миг не забави крачката си. Логиката и движенията му бяха недвусмислени — Дризт бе минал оттук и той щеше да го последва.

Всичко на пътя му щеше да бъде посечено.

— Оставете го да се измъкне! — долетя телепатичен вик от няколко места в пещерата, подаден от крадците на мисли, видели на какво е способен Закнафейн. — Не можете да го победите! Оставете го да си тръгне!

Бяха видели достатъчно от смъртоносните остриета на неживия, а и няколко десетки техни другари вече бяха загинали от ръцете му.

Илитидите не се нуждаеха от второ предупреждение. Те бързо се отместиха от пътя на Закнафейн, с изключение на един.

Расата на крадците на мисли съществуваше въз основа на педантичността, чиито корени се криеха дълбоко в колективното им съзнание. Те смятаха, че първичните емоции, като гордостта, са фатален недостатък.

В случая, това отново се потвърди.

Фиуу! Единственият останал илитид нападна неживия, твърдо решен никой да не напуска пещерата.

Само миг по-късно, достатъчен за един точен замах на меча, Закнафейн стъпи на гърдите на мъртвия илитид, след което се отправи към пустошта на Подземния мрак.

Никой не се опита да го спре.

Неживият се сниши и внимателно подбра пътя си. Дризт бе минал по този тунел, дирите му бяха пресни и ясно се различаваха. Ала въпреки старателното преследване, което често му налагаше да спира и проверява следата, Закнафейн не можеше да се придвижва толкова бързо, колкото жертвата си.

За разлика от зомбито, обаче, Дризт трябваше да почива.

— Спрете — извика Белвар с тон, който не търпеше възражения. Дризт и Трак замръзнаха на място, чудейки се какво е разтревожило възрастния свиърфнебъл.

Гномът пристъпи напред и долепи ухото си до каменната стена.

— Ботуши — прошепна той и посочи скалата. — В успоредния тунел.

Дризт също се доближи до стената и се заслуша. Въпреки че сетивата му бяха по-изострени, отколкото на другите мрачни елфи, той не можеше да различи вибрациите на камъка толкова добре, колкото лукавия гном.

— Колко са? — попита той.

— Няколко — отвърна Белвар и сви рамене. По жеста му Дризт разбра, че гномът прави приблизително предположение.

— Седем — с ясен и уверен глас каза Трак, застанал до стената на няколко стъпки от тях. — Дуергари, сиви джуджета, бягащи от илитидите, също като нас.

— Как успя да… — понечи да попита Дризт, но се спря, припомняйки си разказа на Трак за способностите на печа.

— Пресичат ли се тунелите? — попита Белвар клюнестото изчадие. — Можем ли да избегнем джуджетата?

Трак отново се заслуша в скалата и отговори:

— Тунелите се съединяват недалеч оттук и продължават като един.

— Тогава, ако останем тук, сивите джуджета може би ще ни подминат — заключи Белвар.

Дризт не беше много сигурен в разсъжденията на лукавия гном:

— Ние и дуергарите имаме общи врагове — отбеляза Дризт, а очите му се разшириха от внезапно хрумналата му мисъл. — Да се съюзим с тях?

— Дуергарите и мрачните елфи често пътуват заедно, но сивите джуджета обикновено не се съюзяват със свиърфнеблите — напомни му Белвар, — нито пък с клюнестите изчадия!

— Ситуацията в случая е различна — възрази Дризт. — Ако дуергарите бягат от крадците на мисли, сигурно са бедни, окъсани и невъоръжени. Може би ще приветстват такъв съюз, щом е за доброто на двете групи.

— Не вярвам, че ще бъдат толкова приветливи, колкото си мислиш — отвърна Белвар със саркастична насмешка, — пък и предполагам, че този тесен тунел е по-удобен за дуергарите, отколкото за дългите остриета на един мрачен елф или за още по-дългите ръце на клюнестото изчадие. Ако се наложи, едва ли ще успеем да се защитим. А ако дуергарите внезапно свият на кръстопътя и се отправят към нас, ще трябва да се бием там, където те ще имат предимство.

— Тогава да вървим към мястото, където се съединяват тунелите — предложи Дризт — и нека научим каквото можем.

Тримата спътници скоро се озоваха в малка овална зала. Тунелът, по който се движеха дуергарите, се намираше непосредствено до техния, а трети коридор водеше началото си от края на залата. Тримата приятели навлязоха в сенките на най-отдалечения тунел, чувайки зад себе си ехото от стъпките на джуджетата.

Миг по-късно, седемте дуергари се озоваха в овалната зала. Както Дризт бе предположил, те бяха изтощени, но не и невъоръжени. Трима от тях носеха боздугани, един — кама, двама държаха мечове, а последният — два големи камъка.

Дризт избута приятелите си назад и пристъпи, за да се срещне с непознатите. Въпреки че двете раси не таяха много добри чувства една към друга, мрачните елфи и дуергарите често сключваха взаимноизгодни съюзи. Дризт предполагаше, че шансовете да сключат мирен съюз биха били по-големи, ако излезе напред сам.

Внезапната му поява, обаче, стресна изтощените сиви джуджета. Те се разтичаха като обезумели насам-натам, опитвайки се да заемат добра отбранителна позиция. Мечове и боздугани се вдигнаха в готовност, а джуджето, носещо камъните, присви ръката си за хвърляне.

— Привет, дуергарю! — каза Дризт с надеждата, че сивите джуджета разбират езика на мрачните елфи. Ръцете му спокойно се отпуснаха върху дръжките на прибраните ятагани — мрачният елф знаеше, че може да ги извади по всяко време и достатъчно бързо, ако се наложеше.

— Кой пък си ти? — попита едно от въоръжените сиви джуджета на колеблив, но все пак разбираем език.

— Търся убежище, също като вас — отвърна Дризт. — Бягам от робството на жестоките крадци на мисли.

— Значи знайш, че бързаме — изръмжа сивото джудже, — зат’ва разкарай се от пътя ни!

— Предлагам ви съюз — отвърна Дризт. — Със сигурност ще е по-добре да сме повече, когато дойдат илитидите.

— Седмина или осмина, к’ва полза има? — заинати се дуергарът. Зад него сивото джудже каменохвъргач, заплашително поклати ръка.

— Има полза, ако сме десет — спокойно отвърна Дризт.

— Имъш приятели? — попита дуергарът с определено по-мек тон. После се огледа нервно наоколо, търсейки някой в засада. — Още мрачни елфи?

— Не точно — отвърна Дризт.

— Виждъл съм го тоз! — извика друго джудже, преди елфът да е успял да им обясни. — Той избяга с онуй чудовище и с един свиърфнебъл!

— Лукав гном! — водачът на групата се изплю в краката на Дризт. — Не са приятели нито на мрачни елфи, нито на дуергари!

Дризт бе склонен да остави отклоненото предложение така и всяка група да поеме по своя път, ала дуергарите си бяха извоювали репутация на не особено мирна раса, нито пък на много интелигентна. Илитидите се приближаваха и сивите джуджета едва ли се нуждаеха от повече врагове.

Един камък полетя към главата на Дризт. Ятаганът на мрачния елф проблесна във въздуха и го отклони.

— Биврип! — долетя от тунела викът на надзирателя-свиърфнебъл.

Белвар и Трак дотичаха бързо, без въобще да са изненадани от внезапния обрат на събитията. В Академията на мрачните елфи Дризт в продължение на месеци бе изучавал същността и триковете на сивите джуджета. Тези уроци го спасиха сега — той първи бе успял да нанесе удар, да обвие седемте от дребните си противници в безвредните пламъци на червения вълшебен огън.

В същия миг трима от дуергарите изчезнаха, използвайки вродения си талант да стават невидими. Червените пламъци обаче останаха и ясно очертаха телата на изчезващите джуджета.

Втори камък полетя във въздуха и се удари в гърдите на Трак. Ако можеше, защитеното от костна броня чудовище би се изсмяло на жалката атака, но човката му не бе пригодена за това и Трак безмълвно продължи настъплението си срещу дуергарите.

Каменохвъргачът и онзи с камата побягнаха от пътя на клюнестото изчадие — не притежаваха оръжия, които биха могли да наранят бронирания гигант. Намерил достатъчно противници, Трак не ги последва и двамата дуергари се спуснаха право към Белвар.

Дребните създания смятаха, че с него ще се справят най-лесно.

Замахът на кирката рязко спря тяхното нападение. Невъоръженият дуергар се впусна напред и се опита да сграбчи ръката му, преди да е повторила удара си, само че в обратна посока. Белвар бе предвидил това и го пресрещна с ръката — чук, удряйки дуергара право в лицето. Полетяха искри, изпукаха кости и премазаната сива плът се обгори. Джуджето падна по гръб и се загърчи насам-натам, притискайки с длани обезобразеното си лице.

Дуергарът с камата вече не бе толкова ентусиазиран.

Две невидими сиви джуджета се нахвърлиха срещу Дризт. Той виждаше движенията им, очертани от червените пламъци; знаеше, че и двете създания са въоръжени с мечове, но не можеше да определи нито силата, нито замаха им, и се отдръпна назад. Изведнъж усети, че го нападат. Мрачният елф вдигна париращ ятаган и се удиви на късмета си, щом чу звънтенето на метала. Сивото джудже се появи за миг, показа на Дризт злобната си усмивка и пак изчезна.

— Колко си мислиш, че ще успееш да отклониш? — грубо попита другият невидим дуергар.

— Подозирам, че повече от теб — отвърна Дризт. Сега бе негов ред да се усмихне. Спуснатото кълбо от мрак премахна предимството на съперниците му и обхвана и тримата.

В бързината на битката, животинските инстинкти на Трак обзеха изцяло действията му. Гигантът не разбираше значението на празните червени пламъци, очертаващи третия невидим дуергар и се втурна след двамата с боздуганите.

Клюнестото изчадие дори не бе стигнало до тях, когато един боздуган се стовари върху коляното му и невидимото сиво джудже се изхили злорадо. Другите двама дуергари започнаха също да изчезват, но Трак не им обърна никакво внимание. Невидимият боздуган се стовари отново, този път върху бедрото на клюнестото изчадие.

Овладян от инстинктите на раса, която не се славеше с изяществото си, Трак нададе вой и полетя напред, погребвайки червените пламъци под масивното си туловище. После подскочи няколко пъти, докато накрая не се увери, че невидимият враг е премазан напълно.

В този момент, обаче, дъжд от удари с боздуган се посипа върху главата на клюнестото изчадие.

Дуергарът с камата не влизаше за първи път в битка. Атаките му бяха добре премерени и по този начин принуждаваше Белвар, разполагащ с по-тежки оръжия, да напада първи. Лукавите гномове и сивите джуджета изпитваха еднакво силна омраза едни към други, но Белвар не беше глупав. Кирката му служеше да държи противника си далече, а ръката — чук бе свита и готова да нанесе удар.

Двете създания се сражаваха така известно време — никой не взе връх в битката и всеки изчакваше другия да направи първата грешка. Ала когато клюнестото изчадие извика от болка и Дризт вече не се виждаше никъде, Белвар се принуди да действа. Лукавият гном залитна напред, преструвайки се, че се е препънал, замахна с чука, а кирката си остави ниско долу.

Дуергарът усети измамата, но не можеше да не се възползва от явната пролука, открила се в защитата на възрастния свиърфнебъл. Камата прелетя над кирката и се спусна право към гръкляна на Белвар.

С подобаваща скорост надзирателят отскочи назад, вдигна крак и заби ботуша си в брадичката на сивото джудже. То обаче не спря и с насочено напред острие се хвърли към падащия лукав гном.

Белвар успя да вдигне кирката си секунда преди камата да пререже гърлото му. Той отклони ръката на дуергара, ала масивното тегло на сивото джудже надделя и лицата на двамата се озоваха на сантиметри едно от друго.

— Пипнах те, а? — изкрещя дуергарът.

— На ти тогава! — изръмжа и Белвар, освободи своята ръка — чук и я заби в ребрата на дуергара. Сивото джудже удари с глава Белвар, а той, за да си отмъсти, го ухапа по носа. Двамата се търкаляха, ръмжаха, сипеха ругатни и използваха като оръжие всичко, което им попаднеше под ръка.

Ако някой стоеше извън кълбото от мрак и съдеше само по звука от посрещащите се остриета, би се заклел, че в него се бият поне десетина войни. Яростното темпо на сражението беше наложено от Дризт До’Урден. В тази ситуация, в която се биеше, без да използва зрението си, мрачният елф прецени, че най-добрата тактика е да държи всички остриета възможно по-далеч от тялото си. Ятаганите му се преплитаха в пълна хармония и безмилостно принуждаваха сивите джуджета да отстъпват назад.

С всяка ръка Дризт се сражаваше поотделно с двамата дуергари и така ги задържаше точно пред себе си. Ако един от тях успееше да го заобиколи, мрачният елф знаеше, че ще се озове в голяма беда.

Всеки удар на остриетата прокънтяваше ясно и с всяка изминала секунда Дризт преценяваше все по-добре уменията и бойния стил на джуджетата. Там, в Подземния мрак, той многократно се бе сражавал, без да използва очите си, дори веднъж си бе надянал качулката на пиуафуи, докато се биеше срещу един василиск.

Объркани от светкавичната скорост на атаките, дуергарите можеха единствено да размахват мечовете си на всички страни, надявайки се така да се предпазят от ятаганите.

Остриета пееха и звънтяха, докато джуджетата ожесточено парираха и отблъскваха. Изведнъж се чу звукът, който Дризт така се бе надявал да чуе — звукът от пронизващото плътта острие. Миг по-късно се чу звън от падащ на земята меч, последван от фаталната грешка на дуергара да извика от болка.

Ловецът в Дризт се пробуди и изцяло съсредоточи вниманието си върху вика. Ятаганът се гмурна право напред, изби зъбите на дуергара, потъна в гърлото му и прониза черепа на злощастното създание. Завъртя остриетата си в кръг, отново и отново, ала изведнъж рязко спря едното и замахна напред.

Ожесточен, ловецът се нахвърли към другото джудже.

Движението на ятагана беше толкова бързо, че дуергарът дори не успя да реагира. Острието се вряза в рамото му, оставяйки широка рана.

— Предавам! Предавам! — извика клетото създание. Не изгаряше от желание да сподели участта на приятеля си. Дризт чу как мечът на дуергара падна на пода. — Моля те, мрачни елфе!

При думите на джуджето, Дризт потисна инстинктивните пориви на ловеца:

— Приемам отстъплението ти — отвърна той и доближи острието си до гърдите на своя съперник. Заедно те излязоха от мястото, затъмнено от заклинанието на Дризт.

С всеки следващ удар главата на Трак се цепеше от тъпа болка, която заливаше на вълни цялото му тяло. С животински рев клюнестото изчадие се надигна от премазания дуергар, после се обърна към новите си противници. Още един боздуган се стовари отгоре му, ала той вече не изпитваше болка. Стовари огромния си нокът сред червените пламъци и разби невидимия череп на джуджето. Изведнъж то се материализира — за да поддържа състоянието си на невидимост, то се нуждаеше от енергия, а тя му бе отнета от смъртта — най-великият крадец.

Другото сиво джудже се опита да избяга, ала разяреното клюнесто изчадие беше по-бързо. То закачи дребното създание с нокът и го вдигна във въздуха. С крясък на обезумяла птица Трак запрати невидимия си опонент в стената. Дуергарът се материализира, смазан в основата на камъка.

Наоколо нямаше повече джуджета, които да се изправят срещу клюнестото изчадие, но жаждата му за кръв не беше утолена. В този момент Дризт и раненото сиво джудже изскочиха от мрака. Клюнестото изчадие се втурна срещу тях.

Вниманието на мрачния елф беше погълнато изцяло от лукавия гном и битката му с дуергара и той не разбра намеренията на Трак. Плененото джудже изпищя от ужас, но когато Дризт се усети вече беше твърде късно. Главата на дуергара полетя и тупна в кълбото от мрак.

— Трак! — извика мрачният елф, за да спре приятеля си. В този миг Дризт се наведе и рязко се дръпна назад, за да спаси собствения си живот — към него летеше огромният нокът на чудовището.

Дризт хукна към кълбото от мрак, но клюнестото изчадие не го последва. Наблизо то беше видяло новите си жертви. Белвар и дуергарът с камата бяха дотолкова погълнати от битката си, че не забелязаха приближаващия се гигант. Той се наведе напред, закачи двамата съперници и ги подхвърли във въздуха.

Дуергарът имаше лошия късмет да полети пръв към земята и Трак побърза да го запокити в другия край на залата. Съдбата на Белвар щеше да бъде същата, ако кръстосаните ятагани не бяха спрели следващия замах на чудовището. Ударът беше толкова силен, че отблъсна Дризт няколко крачки назад, но парирането го бе омекотило достатъчно и Белвар успя да се приземи наблизо. Въпреки това възрастният свиърфнебъл се удари зле и дълго остана да лежи в несвяст.

— Трак! — извика повторно Дризт, когато огромният крак се издигна над гнома, с очевидното намерение да го размаже. С цялата си ловкост и бързина, мрачният елф се хвърли покрай чудовището и мина зад гърба му. Приведе се съвсем ниско и с цялата си тежест го блъсна в коленете, точно както бе направил при първата им среща.

В опита си да размаже проснатия на пода Белвар, Трак почти беше изгубил равновесие и Дризт с лекота го събори. За част от секундата мрачният войн скочи върху гърдите на клюнестото изчадие и плъзна върха на единия си ятаган в пролуката между костната броня и врата му.

Ала то не отстъпваше, замахна тромаво към Дризт, но мрачният елф се приведе и успя да избегне огромния му нокът. Никак не му се искаше да направи това, което се канеше да направи, но точно в този миг клюнестото изчадие се успокои изведнъж и погледна към него с истинско разбиране.

— Н-н-направи го — проговори то.

С разширени от ужас очи, Дризт погледна към Белвар за подкрепа. Гномът се бе изправил, но извърна глава настрани.

— Трак? — Дризт погледна към клюнестото изчадие. — Наистина ли си ти, Трак?

Чудовището се поколеба, после кимна с човка.

Мрачният елф отскочи назад и погледна към телата на мъртвите дуергари, пръснати из пещерата.

— Да се махаме оттук — отвърна той.

Трак остана да лежи още малко, загледан в отвратителните последствия, до които бе довела моментната загуба на същността му. Битката беше приключила и клюнестото изчадие малко по малко започна да губи контрола си върху съзнанието на злощастния печ. Тези животински инстинкти го преследваха постоянно, криеха се и изчакваха подходящ момент, за да го завладеят отново. Колко ли пъти щеше да успее да се пребори с тях и да запази истинската си същност?

Трак замахна към каменния под. Ударът му беше толкова силен, че земята се пропука. С огромно усилие тежкият гигант успя да се изправи на крака. Чувстваше се толкова засрамен, че не посмя да погледне към приятелите си и хукна надолу по тунела. Тежките му стъпки отекнаха като удари на чук в сърцето на Дризт До’Урден.

— Може би трябваше да го убиеш, мрачни елфе — каза Белвар и се приближи до приятеля си.

— Той ми спаси живота в пещерата на илитидите — заяви с остър тон Дризт. — Той ми е верен приятел.

— Той се опита да ме убие, а и теб — каза мрачно лукавият гном. — Магга каммара.

— Аз съм негов приятел! — изрева Дризт и сграбчи Белвар за дрехата. — Нима ме молиш да го убия?

— Моля те да постъпиш като негов приятел — отвърна Белвар, освободи се от хватката на мрачния елф и се запъти към тунела.

Дризт отново сграбчи за рамото възрастния свиърфнебъл и грубо го завъртя.

— Ще става още по-зле, мрачни елфе — заяви спокойно гномът в разгневеното лице на приятеля си. — Магията на магьосника го завладява все повече с всеки изминал ден. Страхувам се, че Трак отново ще се опита да ни убие и ако успее, постъпката му ще го унищожи много повече, отколкото ако използваш ятаганите си!

— Не мога да го убия — каза Дризт и ядът му отмина. — Нито пък ти можеш.

— Тогава да го оставим — отвърна лукавият гном. — Трябва да го пуснем на воля в Подземния мрак, да го оставим да живее живота си като клюнесто изчадие, защото той ще се превърне точно в това.

— Не — възрази мрачният елф. — Не можем да го оставим. Ние сме единственият му шанс. Трябва да му помогнем.

— Магьосникът е мъртъв — напомни му Белвар, обърна се и отново понечи да си тръгне.

— Има и други магьосници — прошепна Дризт, но не се опита да спре възрастния свиърфнебъл. Мрачният елф присви очи и с рязко движение прибра ятаганите в ножниците им. Знаеше какво трябва да стори, знаеше какво щеше да му струва приятелството с Трак, но в този момент мисълта за това беше неприемлива и тревожна.

Из земите на Подземния мрак се скитаха и други магьосници, но шансовете им да срещнат някой от тях бяха почти нищожни. Магьосниците, които можеха да развалят полиморфната магия, довела до състоянието на Трак, бяха още по-малко. Дризт, обаче, знаеше къде да ги намери.

Мисълта да се прибере в родния си град преследваше Дризт на всяка крачка. Знаеше какво му бе струвало да напусне Мензоберанзан, не искаше никога повече да вижда това място, този прокълнат мрачен свят, който го беше обрекъл да скита в изгнание. Но ако избереше да не се връща, щеше да стане свидетел на нещо още по-ужасно от Мензоберанзан. Щеше да гледа как Трак — приятелят, спасил го от сигурна смърт — бавно се превръща в клюнесто изчадие. Белвар беше предложил да го оставят и това звучеше много по-разумно от възможността да останат, да гледат как той се променя и накрая, когато това се случи, да се бият срещу него.

Дори и да го държаха настрана, пак щяха да станат свидетели на падението му. Дризт щеше да живее с мисълта за приятеля си, с мисълта, че го е изоставил, и това щеше да е поредната болка в сърцето на изтерзания мрачен елф.

Последното нещо, което Дризт желаеше на този свят, бе да види отново пещерата на Мензоберанзан и да разговаря със собствения си народ. Ако можеше да избира, би предпочел смъртта пред възможността да се завърне в града на мрачните елфи, но изборът сега не беше толкова лесен. Този път не се отнасяше само за него и за собствените му предпочитания. Животът на мрачния елф се основаваше на строги принципи и тези принципи сега изискваха лоялност. Дризт трябваше да постави нуждите на Трак над своите собствени, защото Трак беше негов приятел и защото при истинското приятелство нямаше място за егоизъм.

По-късно същата вечер, когато тримата си устроиха лагер, за да си починат, Белвар забеляза, че мрачният елф се разкъсва от някаква вътрешна борба. Лукавият гном остави Трак, който отново тупкаше по каменната стена, и внимателно се приближи към Дризт.

Белвар повдигна вежди с любопитство.

— За какво мислиш, мрачни елфе?

Прекалено погълнат от бурните си емоции, младият До’Урден не отвърна на погледа на приятеля си.

— В родния ми град има магьосническа школа — отвърна той, без да се помръдне.

Отначало Белвар не разбра за какво намекваше Дризт, но после, когато елфът погледна към Трак, свиърфнебълът осъзна смисъла на думите му.

— Мензоберанзан? — извика гномът. — Нима ще се върнеш там с надеждата, че някой магьосник ще се смили над Трак и ще му помогне?

— Ще се върна там, защото Трак няма друг избор — ядосано отвърна Дризт.

— Значи няма никакъв избор — изръмжа Белвар. — Магга каммара, мрачни елфе! Нима си мислиш, че в Мензоберанзан ще те приветстват с добре дошъл?!

— Толкова си черноглед. Може би дори имаш право. Мрачните елфи наистина не се славят със своето милосърдие, съгласен съм, но може да имаме и други възможности.

— Преследват те — припомни му Белвар. Надяваше се с тези думи да събуди поне малко от здравия разум на приятеля си.

— Да, но само матрона Малис — отвърна Дризт. — Мензоберанзан не е малък град, дребни ми приятелю. Уверявам те, че няма да я срещнем, нито пък някой от подчинените й. Въобще не възнамерявам да се срещам с който и да било от семейството си!

— А какво ще дадем в замяна? Какво ще дадем, за да развалят проклятието на Трак? — саркастично попита Белвар. — Нима можем да предложим нещо на един магьосник от Мензоберанзан?

В лилавите очи на Дризт проблеснаха яростни пламъци. Бърз като светкавица, мрачният елф замахна с единия си ятаган и промълви:

— Животът на магьосника…

23 Тревога

Матрона Баенре продължително и много внимателно огледа матрона Малис До’Урден — искаше да види какви последствия бе оставило върху нея бремето на Зин-карла. Дълбоки бръчки прорязваха гладкото преди лице на матроната, а гъстата й бяла коса, за която й завиждаше цяло едно поколение, изглеждаше изтощена и неподдържана за пръв път от пет века насам. Най-поразителна промяна, обаче, беше настъпила в погледа на Малис — зорките й, живи очи бяха потъмнели и хлътнали в орбитите си.

— Закнафейн почти го хвана — обясни Малис с нетипичен за нея хленчещ глас. — Дризт беше в лапите му и изведнъж, незнайно как, избяга! Но неживият отново е по следите му — побърза да добави матроната, видяла неодобрителното изражение на Баенре. Освен, че беше най-влиятелната фигура в цял Мензоберанзан, съсухрената матрона — майка се смяташе и за личен представител на Лот в града. Одобрението на първата матрона значеше и одобрение от Кралицата на Паяците. По същата логика, неодобрението на старицата доста често предвещаваше крах за злощастния дом.

— Зин-карла изисква търпение, матрона Малис — спокойно заяви матрона Баенре. — Не е минало много време.

Матроната — майка на осмия дом се успокои, но само за миг, докато не се озърна наоколо. Ненавиждаше този параклис — толкова огромен и потискащ. Целият дом До’Урден можеше да се побере вътре, а пейките бяха толкова много, че дори и увеличена десетократно, войската на матрона Малис пак нямаше да успее да запълни всички места. Точно над централния олтар се мержелееше илюзорен образ, който бавно и постоянно променяше формата си от гигантски паяк в красива мрачна елфка. Когато стоеше тук, под този съкрушителен образ, насаме с матрона Баенре, Малис се чувстваше още по-незначителна.

Първата матрона усети неудобството на гостенката си и се приближи до нея, за да я успокои.

— Беше ти даден най-ценния дар — искрено промълви тя. — Кралицата на Паяците не би дала Зин-карла и не би приела жертвата на една матрона-майка — СиНафей Хюнет, ако не одобряваше методите и намеренията ти.

— Това е изпитание — отвърна направо Малис.

— Изпитание, на което няма да се провалиш! Ще се къпеш в слава, Малис До’Урден! Когато неживият изпълни задачата си и синът ти умре, ще заемеш с почести мястото си в Управляващия съвет. Дълги години ще минат преди някой да посмее да застраши дома До’Урден, обещавам ти. Кралицата на Паяците ще те дари с благоразположението си, задето успешно си изпълнила Зин-карла. Ще се отнася към дома ти с най-високо уважение и ще те пази от врагове…

— Какво ще стане, ако Зин-карла се провали? — прекъсна я Малис. — Да предположим, че… — гласът й постепенно стихна, когато видя разширените от ужас очи на матрона Баенре.

— Не говори така! — сгълча я старицата. — И не мисли за подобни глупости! Разконцентрирана си от страх и това може да ти навлече неприятности. Зин-карла е изпитание за волята и отдадеността ти към Кралицата на Паяците. Неживият е инструмент на твоята вяра и силата ти. Само ако се колебаеш във вярата си, неживият дух на Закнафейн може да се провали!

— Няма да предам Кралицата на Паяците! — изрева Малис. Пръстите й силно се впиха в страничните облегалки на стола й. — Поела съм отговорност за светотатството на моя син и с помощта на Лот, и с нейната благословия, ще накажа подобаващо Дризт До’Урден.

Матрона Баенре се отпусна в трона си и кимна одобрително. Трябваше да подкрепи Малис в това начинание, така бе заповядала Лот, а и знаеше достатъчно за Зин-карла, за да разбере, че увереността и амбицията са двете задължителни качества, които довеждаха заклинанието до успешен край. Матроната — майка, натоварена с изпълнението на Зин-карла, трябваше често и съвсем искрено да доказва вярата си в Кралицата на Паяците и желанието да й служи.

Сега, обаче, Малис имаше друг проблем — нещо отвличаше вниманието й, а тя не можеше да си го позволи. Беше дошла в дома Баенре по своя собствена воля, беше дошла да търси помощ.

— Е, да минем на другия въпрос — подкани я старицата, уморена от този разговор.

— Уязвима съм — обясни Малис. — Зин-карла отнема цялата ми енергия и внимание. Страхувам се, че друг дом може да се възползва от това.

— Досега никога не е нападана матрона — майка, натоварена със Зин-карла — заяви Баенре и мрачната елфка осъзна, че възрастната жрица говори от собствения си опит.

— Заклинанието е рядък и ценен дар — продължи Малис, — давано е на силни домове, които обикновено са се ползвали с пълното благоразположение на Лот. Никой не би нападнал при такива обстоятелства, но случаят с дома До’Урден е различен. Наскоро приключихме една война и страдаме от последствията. Войниците на дома Хюнет се присъединиха към войската ни, но все още сме слаби. Всички знаят, че не се ползвам с благоволението на Лот, но въпреки това домът ми е осми в града и това ми дава право да участвам в Управляващия съвет на Мензоберанзан. Постът ми е доста завиден…

— Страховете ти са неоснователни — увери я старицата, ала въпреки думите Малис отново се приведе угрижена. Първата матрона поклати безпомощно глава. — Виждам, че думите ми не те успокояват. Трябва да насочиш вниманието си към Зин-карла. Разбери го, Малис До’Урден. Нямаш време за такива дреболии.

— Но опасността си остава — промълви Малис.

— Тогава аз ще сложа край на тревогите ти — предложи първата матрона. — Върни се у дома, двеста от войниците ми ще те придружат. Те ще подсигурят границите на дома ти, но ще носят символа на Баенре. Така никой няма да посмее да те нападне.

На лицето на Малис се изписа широка усмивка, която сякаш заличи няколко от бръчките й. Върховната жрица прие великодушния подарък на матрона Баенре като знак — може би Лот все още таеше някакво благоволение към дома До’Урден.

— Върни се у дома и се съсредоточи върху най-важната си задача — продължи старицата. — Закнафейн трябва отново да намери Дризт и да го убие. Това беше предложението, което ти отправи към Кралицата на Паяците. Не мисли нито за последния неуспех на неживия, нито за изминалото време. Няколко дни или седмици са нищо в очите на Лот. Най-важен е успешният завършек на Зин-карла.

— Ще повикаш ли ескорта ми? — попита Малис и стана от стола си.

— Вече те чакат — увери я първата матрона.

Малис слезе от централния олтар и мина покрай многото редове в огромния параклис. Залата беше слабо осветена, ала въпреки това матроната успя да зърне приближаващата се към олтара фигура. Мрачната елфка предположи, че това е илитидът — приятелят на матрона Баенре, който често се навърташе в огромния параклис. Ако знаеше, че крадецът на мисли бе заминал по работа на запад, Малис може би щеше да обърне повече внимание на далечната фигура.

И бръчките й щяха да се умножат десетократно.

— Жалка гледка — отбеляза Джарлаксъл, докато се изкачваше към олтара. — Въобще не прилича на онази Малис До’Урден, която познавах преди няколко месеца.

— Зин-карла изисква жертви — отвърна първата матрона.

— Да, бремето му е жестоко — съгласи се наемникът. После погледна старицата в очите, търсейки отговора на следващия си въпрос:

— Дали ще се провали?

Матрона Баенре се изкикоти, но смехът й прозвуча повече като хриптене.

— Дори Кралицата на Паяците не знае това. Моите — общите ни — войници ще й осигурят достатъчно спокойствие, за да довърши делото. Това е последната ми надежда. Някога Малис До’Урден се ползваше с пълното благоразположение на Лот, знаеш това. Дори постът й в Управляващия съвет беше изискан от самата богиня.

— Изглежда събитията ще доведат до сбъдването на нейната воля — изкикоти се Джарлаксъл, припомняйки си битката между дома До’Урден и дома Хюнет, в която бандата Бреган Д’аерте бе изиграла ръководна роля. Резултатът от тази победа, унищожението на шестия дом, беше издигнал дома До’Урден на осма позиция в града и бе осигурил мястото на Малис в Управляващия съвет.

— Късметът се усмихва на любимците й — отбеляза матрона Баенре.

Изражението на Джарлаксъл изведнъж стана сериозно.

— Дали Малис — матрона Малис — бързо се поправи той, забелязал смръщването на старицата, — си е възвърнала благоволението на Кралицата на Паяците? Дали късметът ще се усмихне на дома До’Урден?

— Предполагам дарът на Зин-карла я е поставил в неутрална позиция спрямо Лот. Сега матрона Малис не се нуждае от благоразположението на богинята, късметът й зависи само от нея и от неживото й създание.

— И от сина й — този позорен Дризт До’Урден. Той може да й отнеме късмета — добави Джарлаксъл. — Нима този мрачен войн е наистина толкова силен? Защо Лот не го е унищожила сама?

— Той се е отказал от Кралицата на Паяците — обясни му Баенре. — Напълно. И го е направил с цялото си сърце. Лот няма власт над него и сега този проблем трябва да бъде решен от матрона Малис.

— Доста големичък проблем, поне така изглежда — засмя се Джарлаксъл и тръсна голата си глава, но веднага забеляза, че матрона Баенре не споделя оживлението му.

— Наистина — отвърна мрачно тя, после се отпусна в стола си и се отдаде на мислите си. Познаваше и опасностите, и благата на Зин-карла повече от всеки друг в този град. Три пъти бе молила за най-ценния дар на Кралицата на Паяците и два пъти го бе увенчала с успех. Домът Баенре стана несравним по своята сила и изящество. Старицата никога нямаше да забрави благата, донесени й от успеха на Зин-карла, но всеки път, когато погледнеше съсухреното си, сбръчкано лице в огледалото, тя ясно си припомняше скъпата му цена.

Джарлаксъл не наруши мислите на матроната — майка. Наемникът размишляваше за себе си. В такъв момент на несигурност и изпитания един умел дипломат би могъл да извлече доста добра полза. Доколкото смяташе Джарлаксъл, той и Бреган Д’аерте можеха да припечелят покрай Зин-карла. Ако Малис успееше да завърши заклинанието и да се върне на поста си в Управляващия съвет, наемникът щеше да има още един влиятелен съюзник в Мензоберанзан. Но ако Закнафейн се провалеше, това щеше да доведе до разрушението на дома До’Урден и цената за главата на този Дризт щеше да скочи неимоверно и много изкусително за бандата наемници Бреган Д’аерте.

Както на отиване към дома Баенре, така и на връщане, матрона Малис си представяше погледите на амбициозните мрачни елфи, копнеещи да заемат мястото й. Първата матрона се бе отнесла много щедро и благосклонно към нея, а и се славеше като посланица на Лот в обществото на Мензоберанзан. Малис едва успяваше да прикрие усмивката си.

Безспорно още се страхуваше. Нима Баенре щеше да й помогне, ако Дризт продължаваше да се изплъзва от ръцете на Закнафейн, ако Зин-карла завършеше с неуспех. Ако това се случеше, с поста й на осма матрона в Управляващия съвет на града щеше да бъде свършено, както и с дома До’Урден.

Ескортът мина покрай дома Фей-Бранш — деветият дом на Мензоберанзан и вероятно най-голямата заплаха за До’Урден. Матрона Халавин Фей-Бранш без съмнение наблюдаваше процесията, минаваща край елмазените й порти; наблюдаваше матроната, която заемаше така желаното осмо място в Управляващия съвет.

Малис погледна към Дайнин и десетте войника на дома До’Урден, вървящи отстрани на летящия магически диск. После се загледа във войската, в двестате войни, носещи открито герба на могъщата фамилия Баенре, които в стегнати редици маршируваха след скромния й антураж.

— Какво ли си мисли сега матрона Халавин Фей-Бранш? — зачуди се Малис и не можа да скрие усмивката си. — Предстоят ни най-величествените победи, очаква ни почит и слава — увери сина си тя.

Дайнин кимна и отвърна на широката усмивка — не искаше по никакъв начин да разваля доброто настроение на избухливата си майка.

Вътрешно, обаче, първият син на До’Урден изпитваше много странни подозрения — войската на матрона Баенре, тези мрачни елфи, които никога не беше срещал, му изглеждаха някак страшно познати. Един от тях дори му бе намигнал.

В съзнанието на Дайнин изникна спомена за магическата свирка, с която Джарлаксъл даде знак на бандата си от балкона на дома До’Урден.

24 Вяра

Дризт и Белвар не трябваше да си припомнят какво означава зеленият блясък, появил се в края на тунела. Заедно те ускориха крачка, за да настигнат и предупредят Трак, който бързаше напред, воден от любопитството си. Клюнестото изчадие вече предвождаше групата — беше станало много опасно, за да върви след тях.

При изненадващата им поява, то се обърна рязко, размаха нокти заплашително и изсъска.

— Печ — прошепна Белвар думата, която използваше, за да припомни на приятеля си предишната му същност. Тримата се бяха отправили към източните тунели, към Мензоберанзан, веднага щом Дризт убеди възрастния свиърфнебъл да помогнат на Трак. Белвар нямаше по-добри идеи и най-накрая се съгласи с плана на мрачния елф — това беше единствената надежда за обречения печ. Бяха тръгнали веднага и се придвижваха възможно най-бързо, но въпреки това двамата приятели се страхуваха, че няма да стигнат навреме. Промяната в Трак беше поразителна, особено след сблъсъка с дуергарите. Клюнестото изчадие почти не говореше и често застрашаваше приятелите си.

— Печ — повтори Белвар и двамата с Дризт се приближиха към неспокойното чудовище.

Трак спря объркан.

— Печ — изръмжа гномът за трети път и удари със своята ръка — чук по стената.

Сякаш бегъл спомен изникна в хаоса от мисли на клюнестото изчадие; то се успокои и отпусна ръце.

Дризт и Белвар надникнаха към пещерата, от която идваше зелената светлина и се спогледаха притеснени. Бяха решили да изпълнят плана си докрай и просто нямаха друг избор.

— Злите корбити живеят в тази пещера — започна тихо мрачният елф, като произнасяше бавно и внимателно всяка дума, за да е сигурен, че Трак ще разбере всичко. — Трябва да преминем бързо от другата страна. Надяваме се този път да избегнем битката, защото нямаме много време. Стъпвай внимателно. Мостчетата са тесни и опасни.

— Т-т-тра — безуспешно запелтечи клюнестото изчадие.

— Трак — подсказа му Белвар.

— А-а-аз ще… — клетото създание спря изведнъж и посочи с нокът към пещерата.

— Трак ще ни води? — попита Дризт, почувствал, че не може да понесе страданията на своя приятел. — Трак ще ни води — повтори елфът, като видя утвърдителното кимане на клюнестото изчадие.

Дребничкият свиърфнебъл не беше сигурен, че предложението е разумно.

— Били сме се с птицеподобните хора и преди — започна гномът. — Познаваме номерата им, а Трак не.

— Клюнестото изчадие е огромно, ще ги разубеди. Само присъствието му е достатъчно, за да избегнем битката.

— Не и срещу корбитите, мрачни елфе — възрази Белвар. — Биха нападнали всичко живо, което се изправи на пътя им, без дори да им мигне окото. Видя на какво са способни — та те не зачитат собствения си живот. Дори пантерата ти не можа да ги спре.

— Може би си прав — съгласи се Дризт, — но дори и да ни нападнат, с какви оръжия разполагат? Не биха могли да пробият твърдата костна броня на клюнестото изчадие. С какво биха могли да се предпазят от огромните нокти на Трак? Гигантският ни приятел просто ще ги помете от пътеката.

— Забравяш скалоездачите — припомни му гномът. — За секунди ще пометат пътеката заедно с Трак!

Клюнестото изчадие извърна поглед от спорещите и се загледа в скалите, сякаш по този начин можеше да върне част от истинската си същност. Прииска му се да потропа по камъка, но нуждата не беше по-силна от желанието му да размаже с нокът черепите на двамата, с които пътуваше.

— Ще се справя с корбитите, дебнещи ни отгоре — отвърна Дризт. — Ти само следвай Трак на десетина крачки.

Белвар погледна към чудовището, усети натрупаното напрежение в него и разбра, че не могат да се бавят повече. Без да се разтакава, той сви рамене и забута Трак надолу по тунела, отвеждащ до зелената светлина. Клюнестото изчадие тръгна, само и двамата приятели го последваха.

— А пантерата? — прошепна гномът, когато минаха покрай последния завой в тунела.

Дризт поклати глава и Белвар, припомнил си случилото се с Гуенивар в пещерата на птицеподобните хора, не го притесни повече.

Мрачният елф потупа лукавия гном по рамото за късмет, после изпревари Трак и първи навлезе в тихата пещера. С няколко елементарни движения Дризт започна заклинанието си за левитация и леко се понесе във въздуха. Изумен от странното място и от езерото със зелена киселина под себе си, Трак не забеляза издигналия се нагоре мрачен елф. Клюнестото изчадие стоеше на едно място и се озърташе на всички страни — използваше добрия си слух, за да разбере дали наоколо се крият неприятели.

— Движи се — прошепна зад него Белвар. — Забавянето ни може да е фатално!

Първите стъпки на Трак бяха колебливи, но после, когато се увери, че тясната пътека ще издържи тежестта му, клюнестото изчадие ускори крачка. Избра най-правия и кратък път, който можа да види, но и той криволичеше, преди да достигне тунела в другия край на пещерата.

След няколко минути, през които не се случи нищо, Белвар се осмели да попита:

— Виждаш ли нещо, мрачни елфе?

Трак беше стигнал до средата на пътя без никакви произшествия, а възрастният свиърфнебъл не можеше да сдържа все по-нарастващото си безпокойство. Не се виждаха никакви корбити, не се чуваше никакъв звук, освен тежките стъпки на Трак и лекото шумолене от износените ботуши на гнома.

Дризт се спусна на пътеката при входа на пещерата и се огледа.

— Нищо не виждам — отвърна той. Мрачният елф подозираше същото като Белвар — изглежда наоколо нямаше зли корбити.

В пещерата с киселинното езеро беше настанала пълна и много изнервяща тишина. Дризт изтича при приятелите си, после отново се издигна, за да огледа всички стени от по-добър ъгъл.

— Какво виждаш? — попита го след малко Белвар.

Дризт погледна към дребничкия свиърфнебъл и сви рамене:

— Абсолютно нищо.

— Магга каммара — измърмори гномът. Почти му се искаше отнякъде да изскочи някой зъл корбит и да ги нападне. Трак вече беше на няколко крачки от входа на тунела, но докато разговаряше с Дризт, Белвар се бе забавил и още стоеше в средата на мостчето. Когато гномът погледна отново към края на пътеката, клюнестото изчадие беше изчезнало.

— Нещо? — извика Белвар към двамата си приятели. Дризт поклати глава и продължи обиколката си във въздуха. Проучваше бавно всички стени и не можеше да повярва, че наоколо не се криеха и не ги причакваха никакви корбити.

Гномът погледна към входа на тунела.

— Трябва да сме ги прогонили — промърмори той, но въпреки думите си, знаеше, че не е така. Когато той и Дризт бяха избягали преди няколко седмици от тази пещера, бяха оставили поне няколко десетки от птицеподобните създания. Загубата на няколко от тях със сигурност нямаше да прогони останалите от безстрашния клан.

По някаква незнайна причина не бяха останали никакви корбити, които да се изпречат на пътя им.

Белвар ускори крачка, решил, че няма смисъл да се съмнява в късмета си. Тъкмо се канеше да повика Трак, за да се увери, че е добре, когато откъм тунела долетя пронизителен, ужасен писък, последван от тежък удар. Само след миг Белвар и Дризт разбраха какво се е случило.

Закнафейн До’Урден изскочи на пътеката.

— Мрачен елф! — изкрещя възрастният свиърфнебъл.

Дризт беше видял неживото създание и побърза да се спусне към мостчето в средата на пещерата.

— Трак! — извика Белвар, но без да очаква отговор. От сенките на тунела не долетя нито звук. Закнафейн се приближаваше все повече.

— Ти си убиец, отвратително чудовище! — изруга Белвар, зае стабилна позиция и удари митрилните си ръце една в друга. — Ела да си получиш заслуженото! — гномът започна заклинанието, което омагьосваше чука и кирката му, но Дризт го прекъсна.

— Не! — извика елфът. — Закнафейн е дошъл за мен, не за теб. Махни се от пътя му!

— А Трак? И за него ли беше дошъл? — изкрещя гномът. — Извратено чудовище! Ще си уредя сметките с него!

— Не знаеш какво може да се случи — отвърна Дризт и започна да се спуска толкова бързо, колкото му позволяваше магията. Искаше да стигне до безстрашния свиърфнебъл. Знаеше, че Закнафейн ще го изпревари, а последствията от това му бяха пределно ясни.

— Повярвай ми, умолявам те — започна Дризт. — Не е по силите ти да победиш този мрачен войн.

Белвар отново удари ръцете си, но не можеше да оспори думите на елфа с чисто сърце. Беше виждал Закнафейн само веднъж — в пещерата на илитидите — и светкавичната бързина, с която се движеше той, го бе поразила. Лукавият гном се отдръпна няколко крачки назад и затърси друг път, по който да стигне тунела и да разбере дали Трак е жив.

Дризт беше пред очите му. Неживото създание не обърна никакво внимание на Белвар, спусна се напред, мина по една странична пътека и започна да се приближава към целта на съществуването си.

Гномът си помисли дали да не се втурне след странния мрачен елф, да го нападне в гръб и да помогне на Дризт, но от тунела долетя друг вик — писък от болка, толкова жален, че възрастният свиърфнебъл не можа да устои. Веднага щом излезе на главното мостче, Белвар се огледа в двете посоки и се почувства съвсем раздвоен — не знаеше на кой от приятелите си да помогне.

— Върви! — изкрещя Дризт. — Отиди при Трак. Това е Закнафейн, моят баща — младият До’Урден забеляза леко колебание в атаката на Закнафейн при споменаването на тези думи и това му подсказа нещо.

— Твоят баща? Магга каммара, мрачни елфе! — възрази Белвар. — В пещерата на илитидите той…

— В безопасност съм — прекъсна го Дризт.

Гномът въобще не повярва на тези думи. Гордостта му запротестира, но все пак Белвар успя да разбере, че не е достатъчно добър за тази битка. Не знаеше как да помогне на приятеля си, а и можеше да му навреди, ако опиташе да се сражава с този странен мрачен елф. На Дризт щеше да му е достатъчно трудно, за да се тревожи и за безопасността на гнома.

Белвар удари ръце от безсилие и се затича към входа на тунела, там откъдето идваха стенанията на раненото клюнесто изчадие.

Очите на Малис се разшириха, а от устните й се изтръгна първичен вик. Дъщерите на матроната, събрали се около нея в преддверието на параклиса, веднага разбраха, че неживият е намерил Дризт. Бриса погледна към по-младите върховни жрици и ги освободи. Мая се подчини на минутата, ала Виерна се поколеба.

— Тръгвай — изръмжа най-голямата дъщеря и посегна към змийския си камшик. — Веднага.

Виерна погледна към Малис за подкрепа, но матроната — майка беше погълната от спектакъла, разиграващ се на километри от Мензоберанзан. Това беше мигът на триумф на Зин-карла и матрона Малис До’Урден нямаше да го пропусне заради жалките разправии на дъщерите си.

Бриса остана сама с майка си. Наблюдаваше я толкова внимателно, колкото Малис неживото си творение.

Веднага щом навлезе в малката пещера отвъд тунела, Белвар осъзна, че Трак е или вече мъртъв, или умира. Гигантското клюнесто изчадие лежеше на земята; имаше една-единствена рана — на врата, но тя не спираше да кърви. Гномът почти извърна глава, но разбра, че най-малкото, което може да стори в този момент, е да покаже уважение към поваления си приятел. Белвар приклекна на едно коляно и се насили да не отвърне поглед от тялото на Трак, разтърсвано от ужасни конвулсии.

Смъртта сложи край на полиморфната магия и клюнестото изчадие малко по малко възвърна предишната си форма. Дългите му ръце, завършващи с огромни нокти, затрепериха, извиха се и се издължиха в дългите, тънки, жълтички ръце на печ. По костната броня на главата му избуя коса, а човката се разцепи и изчезна. Огромната костна броня също се разцепи и цялото тяло на Трак се смали с толкова остър звук, че Белвар потръпна.

Мъртвото същество вече не беше клюнесто изчадие. В смъртта си Трак беше това, което винаги беше представлявал — печ. Изглеждаше малко по-висок от гнома и по-слабичък, а чертите му бяха груби и странни. Носът му беше сплескан, а очите му нямаха зеници.

— Как ли се казваш, приятелю мой? — прошепна възрастният свиърфнебъл, макар да знаеше, че никога няма да разбере. Той се наведе, пое главата на малкия печ в ръцете си и намери лека утеха в спокойствието, изписано по лицето на изтерзаното същество.

— Кой си ти? Защо си приел образа на баща ми? — попита Дризт, преди неживото създание да измине последните крачки до него.

Ръмженето на Закнафейн беше неразгадаемо, но неживият успя да отговори много по-ясно със замаха на меча си.

Дризт парира удара и отскочи назад.

— Кой си ти? — повтори въпроса си той. — Ти не си моят баща!

По лицето на неживия мрачен елф се изписа широка усмивка.

— Не — отвърна той с особен глас, идващ от много далече, от едно преддверие. — Аз съм… твоята майка!

Дризт, макар и объркан от отговора, яростно посрещна свирепата атака. Последвалият удар на мечовете и ятаганите прозвуча като един-единствен звън.

Бриса наблюдаваше всяко движение на своята майка. По челото на Малис течеше пот, а стиснатите й юмруци, макар и вече разкървавени, продължаваха да удрят по страничните облегалки на каменния трон. Матроната се бе надявала да стане точно така — финалният миг на нейния триумф да заблести ярко в съзнанието й на хиляди километри оттук. Тя чуваше всяка ужасена дума на своя син, усещаше страха му с цялото си същество. За пръв път в живота си Малис изпитваше такова удоволствие!

Изведнъж, когато Закнафейн отказа да й се подчини, матроната усети лека болка. С гърлено ръмжене тя отблъсна съзнанието на бившия си съпруг — съживеният му труп беше нейно творение!

Дочула ненадейния рев на майка си, Бриса се вгледа в нея с още по-голям интерес.

Дризт знаеше без всякакво съмнение, че създанието пред очите му не е Закнафейн До’Урден, но въпреки това не можеше да отрече, че уменията и уникалният му боен стил са същите като на първия му и единствен ментор. Баща му беше някъде там, в това тяло, и Дризт трябваше да успее да го открие, ако искаше да получи някакви отговори.

Битката бързо установи умерен ритъм, противниците нападаха, ала предпазливо — повече внимаваха да не загубят равновесие и да не полетят надолу от тесните мостчета.

В този миг в пещерата влезе Белвар. Носеше тялото на мъртвия печ.

— Убий го, Дризт! — изкрещя възрастният свиърфнебъл, но изведнъж рязко спря. Беше се уплашил от гледката, разкрила се пред очите му. — Магга… — успя само да прошепне той. Дризт и Закнафейн сякаш се преплитаха един в друг. Оръжията им се издигаха и се спускаха само за да парират всеки следващ удар. Тези двама мрачни елфи, които преди му изглеждаха толкова различни, сега бяха като един, като едно цяло. Тази мисъл разтревожи лукавия гном.

Когато намери удобен момент, Дризт погледна към Белвар и съзря мъртвия печ.

— Проклет да си! — изрева младият До’Урден и се нахвърли като обезумял срещу убиеца на Трак.

Неживото създание отблъсна с лекота дръзката и прибързана атака, издигна високо оръжията си и Дризт едва не загуби равновесие. Този подход също беше много познат на младия До’Урден — Закнафейн често го използваше по време на тренировките им в Мензоберанзан. Обикновено принуждаваше Дризт да го напада отвисоко, после рязко се хвърляше срещу него, прицелил и двата си меча в слабините му.

В първите сражения Зак често побеждаваше сина си с тази маневра — двойния удар под кръста — но при последния им сблъсък, Дризт бе открил подобаващо париране и бе обърнал битката в своя полза.

Сега младият До’Урден се чудеше дали опонентът му ще изпълни докрай този ход и как ще реагира на парирането му. Дали в това чудовище бяха останали спомените на Закнафейн?

Неживият продължи да изтласква високо ятаганите на Дризт, изведнъж направи крачка назад и се спусна напред с мечове, насочени право към слабините на младия мрачен елф.

Дризт изпълни съответното париране — „долно кръстосване“: обърна ятаганите си с върховете надолу и ги кръстоса пред краката си. Така спря мечовете на Закнафейн, после издигна крак между остриетата си и се опита да го ритне в лицето.

Ала неживият сякаш очакваше този обрат и отскочи назад, преди ботушът да го е уцелил. Дризт не се нуждаеше от повече отговори — само Закнафейн До’Урден знаеше този ход.

— Ти си Закнафейн — изкрещя мрачният елф. — Какво ти е сторила Малис?

Ръцете на неживия потрепериха, а устата му се изкриви така, сякаш се опитваше да каже нещо.

— Не! — изпищя Малис и яростно възвърна контрола си над неживото чудовище. Върховната жрица се разхождаше по тънката и опасна нишка, деляща физическите умения на Закнафейн от неговото съзнание.

— Ти си мой, нежив дух — изрева матроната, — и в името на Лот, ще изпълниш задачата си!

Дризт забеляза рязката промяна в изражението на неживия. Ръцете на Закнафейн спряха да треперят, а на лицето му отново се изписа злобната и решителна усмивка.

— Какво става, мрачни елфе? — попита Белвар, объркан от странния развой на събитията.

Младият До’Урден видя как лукавият гном остави тялото на Трак на пътеката и започна да се приближава към тях. Белвар удряше митрилните си ръце една в друга, а от тях хвърчаха искри.

— Назад! — извика му Дризт. Присъствието на непознат в битката можеше да провали плана, който беше намислил. — Това е Закнафейн, или поне малка част от онова, което беше навремето! — опита се да обясни елфът и после съвсем тихо добави: — Вярвам, че ще успея да го разбудя…

Дризт се спусна срещу баща си със серия от елементарни, преодолими удари. Не искаше да го убива, искаше само да провокира спомените му за всички ходове и маневри, които бе използвал някога. Подложи го на серия от типични тренировъчни атаки, като не спираше да говори по същия начин, по който някога бяха разговаряли. Неживото творение на матрона Малис посрещаше милото отношение на сина си с жестокост, а на приятелските му думи отговаряше с животинско ръмжене. Ако Дризт си мислеше, че ще успее да омае противника си с добродушие и чистосърдечност, много се лъжеше.

Мечовете се спускаха към младия До’Урден отдолу и отгоре, търсейки пролука в изкусната му отбрана. Ятаганите отговаряха с подобаваща бързина и прецизност, хващаха и спираха всеки описващ дъга замах, отблъскваха далеч всеки пряк удар.

Един меч успя да пробие защитата на Дризт и да го удари в ребрата. Изкусно изплетената ризница на мрачния елф успя да задържи острието, но тежестта на удара щеше да му остави лошо натъртване. Почувствал се отново застрашен, Дризт разбра, че няма да му бъде лесно да изпълни плана си.

— Ти си моят баща! — изкрещя на чудовището той. — Матрона Малис е твоят враг, не аз!

Неживото създание се изсмя зловещо и се нахвърли върху младия До’Урден. От самото начало на битката Дризт се страхуваше точно от този миг, но въпреки това не престана да си напомня, че създанието пред очите му не е неговият баща. Яростното нападателно поведение на Закнафейн без съмнение остави пролуки в защитата му и Дризт се възползва от тях. Откри ги, една по една, с ятаганите си. Едното острие прониза неживия в корема, другото се вряза дълбоко във врата му.

Закнафейн се изсмя още по-силно и продължи настъплението си.

Дризт се отбраняваше, обхванат от истинска паника, а увереността му започна да се изпарява. Неживият беше силен почти колкото него, но остриетата не можеха да го наранят. Скоро той забеляза и друго — времето не беше на негова страна. Мрачният елф не знаеше пред какво същество се е изправил, но предполагаше, че то няма да се умори скоро.

Младият До’Урден го притисна с цялата си ловкост, бързина и умение. Отчаянието го доведе до нови неподозирани висоти в боравенето с мечовете. Белвар отново се затича, за да помогне, но пак спря, смаян от гледката.

Дризт удари опонента си още няколко пъти, но той сякаш не забелязваше. Дризт засили темпото и Закнафейн направи същото. Младият До’Урден не можеше да повярва, че се бие със своя баща, но от друга страна разпознаваше добре движенията и стила му. Никое друго същество не можеше да управлява това перфектно, мускулесто тяло със същата прецизност и умение като Закнафейн.

Дризт отново отстъпи назад, за да си даде малко време и да обмисли възможностите си. Постоянно си напомняше, че този мрачен елф не е Зак, а някакво чудовищно творение на матрона Малис, създадено с една-единствена цел — да го унищожи. Младият До’Урден трябваше да е подготвен — единственият му шанс да оцелее в тази схватка бе да събори опонента си от пътеката, ала той се биеше толкова възхитително, че това изглеждаше почти невъзможно.

Мостчето правеше лек завой и младият елф го усети, плъзгайки единия си крак по ръба. Изведнъж скалата се пропука, едно парче от нея се отцепи и полетя надолу. Дризт загуби равновесие и кракът му увисна до коляното от пътеката. Закнафейн хукна към елфа. Връхлитащите мечове скоро го повалиха, а главата му увисна надолу от мостчето.

— Дризт! — безпомощно изкрещя Белвар и се затича към него, макар че не се надяваше да го достигне, преди да е станало прекалено късно. — Дризт!

Изведнъж същността на Закнафейн сякаш се пробуди — дали беше заради името на Дризт или заради мига на убийството, можеше само да се гадае — но ръката, готвеща се да нанесе фаталния удар, се поколеба. Дризт не чака повече. Той вдигна ятаганите си, заби дръжките им една в друга под челюстта на неживото създание и го отблъсна назад. Младият До’Урден се изправи и задъхан от болка започна да масажира изкълчения си глезен.

— Закнафейн! — изкрещя той, объркан от постъпката на неживия.

— Дриз… — едва промълви мрачният елф, но матрона Малис надделя и чудовището отново се нахвърли срещу сина си.

Мрачният елф отблъсна атаката и се отдръпна назад. Можеше да усети присъствието на баща си, знаеше, че Закнафейн се крие под повърхността на това същество, но как можеше да освободи духа му? Не знаеше колко дълго ще издържи да се отбранява така.

— Наистина си ти — прошепна Дризт. — Никой друг не може да се бие така. Закнафейн е в теб и той няма да ме убие — в съзнанието на Дризт изникна една мисъл, мисъл, в която трябваше да повярва.

За пореден път убежденията на младия До’Урден бяха подложени на изпитание.

Дризт прибра ятаганите в ножниците им. Неживото създание изръмжа, мечовете му танцуваха, разсичаха въздуха, но Закнафейн не се приближи.

— Убий го! — изпищя Малис от радост, помислила, че е настъпил дългоочаквания миг на победата. Образите от битката, обаче, изведнъж изчезнаха и пред очите й падна мрак. Когато Дризт засили темпото, Малис се бе принудила да върне част от същността на Закнафейн, защото той се нуждаеше от всичките си бойни умения, за да победи греховния им син.

Сега матроната виждаше само мрак и усещаше тежестта на предстоящия провал. За миг погледна към любопитната си дъщеря, после отново потъна в транс — трябваше да се опита да възвърне контрола си върху неживото създание.

— Дризт — промълви Закнафейн и се почувства наистина добре, когато се чу да изрича името на собствения си син. Мрачният елф прибра мечовете в ножниците им, въпреки че ръцете му трябваше да се преборят с волята на матрона Малис.

Дризт тръгна към него — искаше да прегърне баща си — най-добрия си приятел, ала Закнафейн протегна ръка и го спря.

— Не — обясни му той. — Не знам колко дълго ще издържа. Страхувам се, че тялото ми й принадлежи…

Отначало Дризт не разбра думите му.

— Значи си…? — попита младият До’Урден.

— Мъртъв — заяви направо Зак. — Почивам в мир, уверявам те. Малис възстанови тялото ми за собствените си отвратителни нужди.

— Но ти я победи — с надежда промълви Дризт. — Отново сме заедно.

— Само временно — каза Закнафейн. Изведнъж ръката му се спусна съвсем несъзнателно към дръжката на меча, сякаш, за да подчертае казаното току-що. Мрачният елф се намръщи, изръмжа и с всичка сила се опита да устои на волята на Малис, промъкваща се в съзнанието му. Малко по малко Зак пусна меча и предупреди Дризт: — Тя се връща, сине мой. Тя винаги се връща!

— Не мога да понеса да те изгубя отново. Когато те видях в пещерата на илитидите…

— Не си видял мен — опита се да обясни Закнафейн. — Видял си зомбито, подвластно на злата воля на матрона Малис. Аз съм мъртъв, синко. Мъртъв съм от години…

— Но ти си тук — започна Дризт.

— По волята на Малис, не по… моя собствена — изръмжа Зак, а лицето му се изкриви, докато се опитваше да си спечели още един миг със своя син. Възвърнал отново контрола си, мрачният елф побърза да огледа война, в който се бе превърнал Дризт. — Биеш се добре — отбеляза той. — По-добре отколкото съм се надявал. Това е похвално, както и, че събра кураж, за да се махнеш… — лицето на Зак се изкриви изведнъж, прекъсвайки думите му. Този път и двете ръце на мрачния елф се спуснаха към мечовете и ги извадиха заплашително.

— Не! — замоли се Дризт, а очите му се замъглиха от напиращите в тях сълзи. — Бори се с нея.

— Аз… не мога — отвърна неживият. — Махни се от това място, Дризт До’Урден. Отиди на… края на света! Малис няма да ти прости. Тя никога не прощава. Нищо… не може да я спре…

Зомбито се втурна напред и Дризт нямаше друг избор, освен да извади оръжията си. Само миг преди да го достигне, Закнафейн се закова на място.

— За нас! — изкрещя той. Гласът му прозвуча с поразителна яснота и отекна победоносно в пещерата, обляна в зелена светлина. Ехото се понесе през дългите, криволичещи тунели, докосна сърцето на матрона Малис и отекна в душата й като камбанен звън, предвещаващ гибелта й.

Само за един-единствен миг Закнафейн успя да поеме контрол над волята си. Миг, достатъчен, за да се обърне и да скочи от каменната пътека.

25 Последствия

Матрона Малис не успя дори да извика от ужас. Когато Закнафейн падна в киселинното езеро, сякаш хиляди бомби избухнаха в мозъка й, хиляди напомняния за неизбежното, за бедствието, което й предстоеше. Тя скочи от трона и размаха крехките си ръце, сякаш да се хване за нещо истинско, нещо, което не беше там.

Гърдите й свистяха, едва успяваше да си поеме дъх, а от устата й се изтръгна само едно безмълвно ръмжене. Матрона Малис не можеше да се успокои, но в един момент успя да различи нещо по-ясно сред шума от собствените си звуци. От пространството зад нея долетя съскането на малките, злокобни змийски глави от камшика на върховна жрица.

Матроната се завъртя и видя Бриса. Изражението й бе мрачно и решително, а шестте живи змии от камшика й се виеха във въздуха.

— Надявах се издигането ми в обществото да не настъпи толкова скоро — спокойно заговори тя. — Но ти си слаба, Малис, прекалено слаба… Няма да можеш да спасиш дома До’Урден от последствията на собствения си провал.

Матрона Малис искаше да се изсмее в лицето на глупавата си дъщеря. Шестглавите змийски камшици бяха лични подаръци от Лот и не можеха да се използват срещу матрони — майки. Въпреки това, по някаква причина, Малис не събра смелост да опровергае думите на дъщеря си и като хипнотизирана проследи с поглед бавно издигащата се ръка…

Бриса замахна. Шестте змийски глави се спуснаха към Малис. Това не беше възможно! Беше против всичките догми в доктрината на Лот! Нетърпеливи, зъбите се впиха в плътта на матроната, впръсквайки с отровата си целия гняв на Кралицата на Паяците. Тъпа болка прониза тялото на Малис, разтърси я и я остави без сили, вкочанена като труп.

На ръба на съзнанието, Малис опита да се изправи срещу дъщеря си и да й покаже колко безсмислена и глупава е тази атака, но змийският камшик изплющя отново. Подът сякаш се разтвори, за да погълне злощастната матрона — майка.

Бриса измърмори нещо — проклятие или молитва, отправена към Кралицата на Паяците. После камшикът изплющя за трети път и Малис До’Урден изпадна в несвяст.

Преди петия удар, мрачната елфка беше вече мъртва, но Бриса продължи да налага трупа й, изливайки целия си гняв. Лот трябваше да разбере, че домът До’Урден наистина е изоставил недостойната си матрона — майка.

Когато Дайнин нахълта съвсем неочаквано в стаята, Бриса се бе настанила удобно в каменния трон. Първият син видя трупа на пребитата си майка, после погледна към едрата мрачна елфка и поклати невярващо глава. На лицето му се изписа широка, многозначителна усмивка.

— Какво си направила, със… матрона Бриса? — успя да поправи грешката си той и да изпревари реакцията на сестра си.

— Зин-карла се провали — изрева върховната жрица. — Кралицата на Паяците не можеше повече да търпи Малис.

Дайнин се изсмя и саркастичният му смях оскърби Бриса. Тя присви очи и бавно плъзна ръка към змийския си камшик като открита заплаха към първия син.

— Избрала си най-подходящия момент, за да се издигнеш — обясни спокойно той. Не изглеждаше никак притеснен от факта, че тя може да го накаже. — Нападнаха ни.

— Фей-Бранш? — извика Бриса и скочи от трона. Бяха изминали едва пет минути, откакто седеше на него и вече беше подложена на първото си изпитание. Щеше да се докаже пред Кралицата на Паяците и да избави дома До’Урден от всички беди и последствията от провала на матрона Малис.

— Не, сестро — без да се преструва заяви Дайнин. — Не е домът Фей-Бранш.

Каменното изражение на първия син я накара отново да седне на трона си. Развълнуваната усмивка изчезна от лицето на Бриса и бе заменена от истински ужас.

— Баенре…

Дайнин вече не се усмихваше.

Виерна и Мая погледнаха от терасата приближаващите се войски. Сестрите не знаеха кой е врагът отвъд елмазените порти, но по многобройните му редици разбраха, че принадлежи на много влиятелен дом.

От своя страна домът До’Урден разполагаше с двеста и петдесет войни, много от тях обучени от Закнафейн, а и матрона Баенре им бе заела двеста добре въоръжени и тренирани войници. Разсъждавайки по този начин, двете върховни жрици решиха, че шансовете им за победа не са никак малки. Те обсъдиха набързо стратегиите за защита и Мая простря единия си крак през перилата с намерение да се спусне в двора и да изложи плановете на военачалниците си. Ала изведнъж, тя и Виерна осъзнаха, че вече са допуснали в собствения си дом двеста вражески войници — врагове, взети назаем от матрона Баенре — и плановете им се промениха.

Когато първият войн на Баенре се изкачи до терасата, Мая още не беше свалила крака си. Виерна извади змийския камшик и изкрещя на сестра си да направи същото, но Мая не се помръдна. Втората дъщеря на До’Урден се приближи към нея и след кратък оглед забеляза няколкото тънки стрели, подаващи се от гърдите й.

В този миг камшикът на Виерна изплющя и зъбите на шестте чудовища се забиха в красивото й лице. Върховната жрица разбра, че самата Лот бе пожелала домът До’Урден да бъде унищожен.

— Зин-карла — изрече Виерна причината за катастрофата и очите й се замъглиха от кръвта, стичаща се по лицето й. Вълни от замаяност заляха мрачната елфка, миг преди мракът да обгърне съзнанието й.

— Не може да бъде! — изкрещя Бриса. — Домът Баенре ни напада? Лот не ме е…

— Изпуснахме шанса си! — още по-силно закрещя Дайнин. — Закнафейн беше нашият шанс — мрачният елф погледна към трупа на майка си и добави, — и предполагам не е изпълнил задачата си.

Бриса изръмжа и изплющя с камшика си. Първият син познаваше сестра си достатъчно добре и очакваше атаката. Бързо отскочи назад и излезе от обсега на смъртоносното оръжие. Върховната жрица направи крачка към него.

— Нима гневът ти се нуждае от още врагове? — попита Дайнин и извади мечовете си. — Излез на терасата, скъпа сестро, там те очакват хиляди!

Бриса извика от ужас, обърна се на другата страна и избяга от стаята, надявайки се да спаси поне нещо от това ужасно бедствие.

Първият син не я последва. Той се наведе над трупа на матрона Малис и за последен път погледна в очите на тиранина, който беше управлявал целия му живот. Майка му беше властна личност, уверена и зла, но в един момент управлението й се бе оказало така слабо, разрушено до основи от светотатството на най-малкия й син.

Дайнин дочу суматоха в коридора, после вратата на преддверието се отвори. Мрачният елф не трябваше да се обръща, за да разбере, че в залата са влезли неприятели. Той остана загледан в трупа на убитата си майка, очаквайки всеки момент да сподели съдбата й, но нищо не се случи.

След няколко мъчителни секунди, Дайнин се осмели да погледне през рамо.

На каменния трон седеше Джарлаксъл.

Изражението на първия син не се промени.

— Не си изненадан? — попита го наемникът.

— Бреган Д’аерте бяха сред войните на Баенре, дори май всичките бяха войни на Баенре — равнодушно промълви Дайнин и скришом погледна към дузината, или повече, от хората на Джарлаксъл, последвали го в стаята. „Само да можех да се добера до него, преди да ме убият!“ — помисли си той. Да наблюдава смъртта на този предател щеше да му достави поне малко удоволствие в цялата трагедия.

— Наблюдателен си — отбеляза наемникът. — Готов съм да се обзаложа, че през цялото време си знаел, че домът До’Урден е обречен.

— Когато Зин-карла се провали… — отвърна Дайнин.

— А ти знаеше, че това ще се случи? — попита Джарлаксъл, но въпросът му беше реторичен.

Дайнин кимна.

— Беше преди десет години — започна първият син, чудейки се защо разказва всичко това на този наемник. — Наблюдавах как Закнафейн бе принесен в жертва на Кралицата на Паяците. Едва ли друг дом в Мензоберанзан е виждал по-голямо разхищение.

— Повелителят на меча на дома До’Урден имаше доста завидна репутация — добави ексцентричният мрачен елф.

— И без съмнение съвсем заслужена — отвърна Дайнин. — Тогава, обаче, Дризт — моят брат…

— Другият безстрашен войн.

Първият син кимна.

— Дризт ни изостави, а над дома До’Урден беше надвиснала война. Грешката на матрона Малис не можеше да остане безнаказана. Още тогава знаех, че домът ни е обречен.

— Но вие победихте дома Хюнет, това беше добро постижение — отбеляза Джарлаксъл.

— Да, но само заради помощта на Бреган Д’аер-те — поправи го Дайнин. — През по-голямата част от живота си наблюдавах как домът До’Урден, под стабилното управление на матрона Малис, се издига в йерархията на града. С всяка изминала година силата и влиянието ни нарастваха все повече. През последното десетилетие, обаче, видях как домът ни се повлече към дъното. Основите му рухнаха. Все някога трябваше да поддаде и конструкцията.

— Толкова си хитър, колкото и умел с меча — отбеляза наемникът. — Казвал съм ти го и преди, Дайнин До’Урден, и ето, че отново се оказах прав.

— Виждам, че ме харесваш, затова бих те помолил за една услуга. Ти прецени как ще постъпиш.

— Да те убия бързо и безболезнено? — попита Джарлаксъл и се засмя.

Дайнин кимна за трети път.

— Не — заяви наемникът.

Дайнин не разбра смисъла на отрицанието му. Мечът на първия син проблесна във въздуха и се приготви да нанесе първия си удар.

— Въобще няма да те убивам — обясни Джарлаксъл.

Без да прибира острието си, Дайнин се загледа в лицето на наемника, търсейки нещо, което да му подскаже какви са намеренията на ексцентричния елф.

— Аз съм благородник — заяви първият син. — Свидетел на нападението. Унищожението на един дом не може да е пълно, ако някой от знатната част на фамилията оцелее.

— Свидетел? — изсмя се Джарлаксъл. — Срещу дома Баенре? Каква е ползата?

Дайнин свали меча си.

— Тогава каква ще е съдбата ми? — попита той. — Матрона Баенре ще ме присъедини към дома си? — От тона на мрачния елф си личеше, че не е много развълнуван от тази възможност.

— Матрона Баенре не се нуждае от мъже. Ако някоя от сестрите ти остане жива, а аз вярвам, че една на име Виерна ще оцелее, тя може да намери мястото си в параклиса на първата матрона. Но се опасявам, че съсухрената матрона — майка не се нуждае от мрачен войн като Дайнин.

— Тогава какво? — продължи да настоява за отговор първият син.

— Знам на какво си способен — заяви Джарлаксъл и с поглед му посочи одобрителните усмивки на хората си.

— Бреган Д’аерте? — сепна се Дайнин. — Аз, един благородник, да се превърна в наемник?

Бърз като светкавица, Джарлаксъл хвърли камата си в тялото, проснато пред краката му. Острието се заби до дръжката в гърба на матрона Малис.

— Наемник или труп — заяви ексцентричният мрачен елф.

Дайнин не се затрудни в избора си.

Няколко дни по-късно, Джарлаксъл и Дайнин погледнаха към разрушените елмазени порти на дома До’Урден. Някога тези врати се издигаха могъщи и непревземаеми, със забележителните си, резбовани паяци и двата огромни сталагмита, служещи за наблюдателни кули.

— Колко бързо се промени всичко — отбеляза Дайнин. — Целият ми предишен живот е пред очите ми и все пак вече го няма.

— Забрави за миналото и това, което си изгубил — посъветва го Джарлаксъл и намигна. Този жест подсказа на Дайнин, че водачът му има нещо предвид. — Припомняй си само това, което ще ти е от полза за в бъдеще — довърши мисълта си ексцентричният мрачен елф.

Дайнин се озърна наоколо, огледа себе си и онова, което беше останало от дома До’Урден.

— Екипировката ми? — започна да налучква той. — Обучението, тренировките?

— Брат ти.

— Кой? Дризт?

Прокълнатото име отново се появяваше, само за да измъчва Дайнин!

— Проблемът с Дризт До’Урден изглежда още не е решен — обясни Джарлаксъл. — Той е ценна плячка в очите на Кралицата на Паяците.

— Дризт? — попита отново Дайнин, невярващ на думите на водача си.

— Защо си толкова изненадан? — попита на свой ред наемникът. — Брат ти е още жив, защо мислиш, че бе убита матрона Малис?

— Но кой дом се интересува от него? — попита направо Дайнин. — Поредната цел на матрона Баенре?

Смехът на Джарлаксъл го накара да се почувства жалък.

— Бреган Д’аерте могат да се ръководят и сами, без намесата на чужд портфейл или влиятелен дом.

— Нима планираш да преследваме брат ми?

— Това ще е идеалната възможност Дайнин да докаже своя принос към малкото ни семейство — заяви Джарлаксъл. — Кой по-добре от теб би могъл да хване изгнаникът, унищожил дома До’Урден? Цената за главата на брат ти е скочила многократно, откакто Зин-карла се провали.

— Видях в какво се е превърнал Дризт — промълви Дайнин. — Залавянето му ще ни струва скъпо.

— Разполагам с всичко, от което се нуждаем — самодоволно отвърна Джарлаксъл, — а и нито една цена не е твърде висока, ако печалбата е още по-добра — ексцентричният наемник замълча за миг и позволи на Дайнин да огледа още веднъж останките от някогашния величествен дом.

— Не — каза изведнъж първият син.

Джарлаксъл го изгледа предпазливо.

— Няма да тръгна след Дризт — обясни Дайнин.

— Ти служиш на Джарлаксъл, водачът на Бреган Д’аерте — спокойно му напомни наемникът.

— Както някога служех на Малис, матроната на дома До’Урден — също толкова спокойно отвърна първият син. — Не преследвах Дризт заради нея, няма да го направя и заради теб. — Дайнин погледна в очите ексцентричния си водач, без да страхува от последствията.

Джарлаксъл дълго време не промълви нищо, загледан в своя събеседник. Определено не би търпял подобно нагло неподчинение от хората си, но Дайнин беше искрен и непреклонен, в това нямаше никакво съмнение. Мрачният войн беше приет в Бреган Д’аерте, защото опитът и уменията му бяха ценни — сега Джарлаксъл не можеше да пренебрегне преценката му.

— Мога да те убия бавно и мъчително — отвърна водачът, за да провери реакцията на Дайнин, а не да го изплаши. Нямаше никакво намерение да се лишава от този мрачен елф.

— Нищо няма да е по-мъчително от смъртта и унижението ми в ръцете на Дризт До’Урден — спокойно отвърна някогашният благородник.

Джарлаксъл отново помълча, размишлявайки над смисъла, криещ се в думите на Дайнин. Може би Бреган Д’аерте трябваше да преосмислят плановете си за залавянето на изгнаника, може би наистина щеше да наложи да платят твърде висока цена за главата му.

— Ела, войнико мой — заяви най-накрая водачът. — Да се върнем у дома, в сенките на улиците, където може би ще открием какви приключения ни готви бъдещето.

26 Светлина в тунела

Белвар се затича по пътеката към приятеля си. Дризт не погледна приближаващия се лукав гном. Той бе коленичил на тясното мостче, вперил очи във врящата зелена киселина, към мястото, където бе паднал Закнафейн. Отвратителната течност бълбукаше и се вълнуваше, разтопената дръжка на меч се появи за миг, после отново изчезна под непроницаемия зелен покров.

— Бил е там през цялото време — прошепна Дризт. — Моят баща.

— Пое голям риск, мрачни елфе — отвърна възрастният свиърфнебъл. — Магга каммара! Когато те видях да прибираш остриетата си, помислих, че той със сигурност ще те убие.

— Бил е там през цялото време — повтори Дризт и погледна приятеля си. — Благодарение на теб го разбрах.

Объркан, Белвар сбърчи нос.

— Духът не може да бъде отделен от тялото — опита се да обясни мрачният елф. — Не и при живи. — Погледна към вълнуващото се киселинно езеро и добави: — Не и при неживите. През годините, които прекарах сам в пустошта на Подземния мрак, аз бях изгубен, или поне така се чувствах. Но ти ми показа истината. Сърцето на Дризт До’Урден, неговата душа, беше още в мен. Знаех, че и със Закнафейн е така.

— Били са намесени други сили, мрачни елфе. На твое място нямаше да бъда толкова сигурен.

— Не познаваш Закнафейн — отвърна Дризт и се изправи, а сълзите, напиращи в лилавите му очи, отстъпиха място на широката усмивка, разляла се по лицето на мрачния елф. — Аз го познавах. Духът, не тялото, направляваше остриетата на този войн… Само истинският Закнафейн можеше да се движи с такова изящество и лекота. Фаталният миг вля сили в душата му и му помогна да се изправи срещу волята на матрона Малис.

— И ти реши да му предоставиш този миг. Даде му две възможности — да убие собствения си син или да се опълчи срещу матроната — майка — Белвар поклати голата си глава и сбърчи нос. — Магга каммара, смел си, мрачни елфе! — усмихна се той и му намигна. — Или много глупав.

— Нито едното, нито другото. Просто му имах доверие — отвърна Дризт и мълчаливо впери поглед в зеленото езеро.

Белвар също помълча и изчака приятелят му сам да сложи край на безмълвното си съзерцание. Когато Дризт извърна поглед от киселинното езеро, гномът му направи знак да го последва и тръгна по пътеката.

— Ела — каза през рамо възрастният свиърфнебъл. — Виж кой е истинският ни приятел.

Дризт реши, че дребничкият печ е красиво създание. В усмивката, най-накрая намерила пътя си до изтерзаното му лице, имаше толкова красота и спокойствие. Двамата приятели казаха няколко думи, промълвиха няколко молитви към боговете, които ги слушаха, и пуснаха тялото на Трак в киселинното езеро.

Сметнаха, че така е по-добре, отколкото да го оставят на чудовищата, бродещи из Подземния мрак.

После тръгнаха сами, двамата, така както бяха напуснали града на свиърфнеблите, и след няколко дни пристигнаха в Блингденстоун.

Пазачите на огромните градски порти, макар и изненадани, изглеждаха леко притеснени от завръщането на гнома и мрачният елф. Пуснаха ги в града само срещу честната дума на Белвар, срещу обещанието му, че ще отиде право при крал Шниктик.

— Този път той ще ти позволи да останеш, мрачни елфе — промълви гномът. — Ти победи чудовището.

Възрастният свиърфнебъл остави Дризт у дома си и му обеща, че скоро ще се върне с добри новини.

Мрачният елф не беше сигурен в предположенията на приятеля си. Последното предупреждение на Закнафейн, че матрона Малис никога няма да се откаже и ще продължи да го преследва, отекваше в съзнанието му и Дризт не можеше да отрече правотата на баща си. Много неща се бяха случили през седмиците, в които той и Белвар бяха далече от Блингденстоун, но нито едно от тях не намаляваше опасността, надвиснала над града на свиърфнеблите. Дризт се беше съгласил да последва приятеля си само защото бе намислил нещо и това изглеждаше като добро начало на плана му.

— Докога ще ме преследваш, матрона Малис? — прошепна в празнотата на стаята мрачният елф. Искаше да чуе сам думите си, да се убеди, че е взел правилното решение. — Никой не печели от това, но такива са правилата на мрачните елфи, нали? — Дризт се отпусна на един стол до малката масичка и се замисли над истината, криеща се в собствените му думи. — Ще ме преследваш, докато съсипеш себе си или мен, заслепена от омразата, която осмисля живота ти. В Мензоберанзан не съществува думата „прошка“. Тя е против догмите на отвратителната ти богиня — Кралицата на Паяците. Такъв е и Подземния мрак, твоят дом на сенки и мрак, но не целият свят е такъв, матрона Малис. Ще видя докъде ще се прострат злокобните ти ръце!

Дълги минути Дризт прекара в мълчание, докато си припомняше първите уроци от Академията на мрачните елфи. Опита се да намери нещо, което да му подскаже, че историите за Повърхността не са нищо повече от няколко гнусни лъжи. Лъжи, повтаряни от векове, превърнати почти в истина. Мрачният елф скоро разбра, че ще трябва да се довери единствено на усета си.

Няколко часа по-късно Белвар се върна с мрачна физиономия. В този момент решението на Дризт стана окончателно.

— Упорит, малоумен като орк… — процеди през зъби възрастният свиърфнебъл, когато прекрачи в стаята. Чистосърдечният смях на мрачния елф го накара да спре. — Не искат и да чуят за оставането ти тук! — изкрещя Белвар, надявайки се по този начин да прекъсне веселието на приятеля си.

— Нима наистина вярваше, че ще ми позволят да остана? — попита го Дризт. — Битката ми не е приключила, скъпи ми Белвар. Нима вярваш, че семейството ми ще се откаже толкова лесно?

— Отново ще тръгнем на път — изръмжа Белвар и седна на столчето до Дризт. — Моят великодушен — думата му беше пропита с ирония — крал се съгласи да останеш в града за една седмица. Само една седмица!

— Когато си тръгна, ще си тръгна сам — прекъсна го мрачният елф, после извади фигурката от черен оникс и добави: — Почти сам!

— И преди сме водили този спор, мрачни елфе.

— Този път е различно!

— Нима? — тросна се свиърфнебълът. — По-добре ли ще ти е да оцеляваш сам в пустошта на Подземния мрак? Забрави ли колко тежи самотата?

— Няма да се скитам из Подземния мрак.

— А какво? Ще се върнеш в Мензоберанзан? — извика Белвар и се изправи толкова рязко, че столчето му се претърколи в края на стаята.

— Не, никога! — засмя се Дризт. — Никога няма да се върна там, освен ако не се освободя от оковите на матрона Малис!

Белвар донесе столчето, настани се удобно на него и погледна с любопитство към приятеля си.

— Няма да остана в Подземния мрак — обясни елфът. — Това е светът на майка ми, той подхожда на злите сърца на истинските мрачни елфи.

Малко по малко Белвар започна да разбира, но не можеше да повярва на ушите си.

— Какви ги говориш! Къде ще отидеш?

— На Повърхността — съвсем спокойно отвърна Дризт.

Лукавият гном отново подскочи, а столът му излетя още по-силно от предишния път.

— Бях там веднъж — продължи мрачният елф, без да се поколебае от реакцията на приятеля си. Твърдият му поглед успокои Белвар. — Участвах в едно клане заедно с цял отряд мрачни елфи. Само това, което видях от сънародниците си, ми причинява болка. Не се страхувам от гледките на широкия свят и от студения полъх на вятъра!

— Повърхността — промърмори тъжно Белвар и приведе глава. — Магга каммара, мрачни елфе. Никога не съм и помислял да ходя там, това не е място за един свиърфнебъл — гномът удари с ръка по масата и погледна нагоре. На лицето му беше изписана решителна усмивка. — Но ако Дризт тръгне, Белвар ще върви редом с него!

— Ще тръгна сам — отвърна мрачният елф. — Както каза преди малко, Повърхността не е място за един свиърфнебъл.

— Нито пък за един мрачен елф — целенасочено добави гномът.

— Аз не съм като другите мрачни елфи — отвърна Дризт. — Душата ми не е като тяхната, домът им не е мой дом. Колко далече трябва да стигна в тези тунели, за да избягам от омразата на семейството си? А докато бягам от Мензоберанзан, ако достигна до някой от величествените градове, обитавани от моята раса, като Чед Насад например, дали и тези мрачни елфи ще започнат да ме преследват, за да доставят удоволствие на Кралицата на Паяците и да ме убият? Не, Белвар, не мога да остана тук, затворен между каменните стени на този свят. Опасявам се, че ти никога няма да се почувстваш у дома, ако те отделя от скалите на Подземния мрак. Мястото ти е тук, ти си толкова уважаван сред народа си.

Белвар помълча доста, размишлявайки над думите на приятеля си. Ако Дризт желаеше, щеше да го последва с цялото си сърце, но въпреки това не му се искаше да напуска Блингденстоун и земите на Подземния мрак. Не можеше да попречи и на Дризт да си тръгне. Мрачният елф щеше да се изправи срещу много препятствия в земите на Повърхността, но дали щяха да са толкова ужасни и болезнени, колкото тези, срещу които се изправяше тук?

Белвар пъхна ръка в дълбокия си джоб и извади оттам вълшебната си брошка.

— Вземи я, мрачни елфе — меко каза той и я подаде на Дризт. — И не ме забравяй.

— Пред мен са векове, но аз няма да те забравя нито за миг — обеща Дризт. — Никога.

Седмицата измина прекалено бързо за лукавия гном. Той не искаше приятеля му да си отива. Знаеше, че няма да го види никога повече, но и знаеше, че решението на Дризт е разумно и правилно. Като приятел, Белвар се радваше за мрачния елф и знаеше, че Дризт може да се справи с всичко.

Той го заведе при най-добрите снабдители в цял Блингденстоун и плати от собствения си джоб за всички припаси, от които се нуждаеше Дризт. После му направи един още по-голям подарък. Лукавите гномове бяха пътували няколко пъти до Повърхността и крал Шниктик притежаваше груби карти на тунелите, извеждащи от Подземния мрак.

— Пътешествието ще ти отнеме седмици — заяви Белвар и подаде свитъка на приятеля си. — Опасявам се, че без това няма да успееш да се ориентираш.

Ръцете на Дризт затрепериха, когато тънките му пръсти развиха картата. Чак сега успя да повярва, че наистина ще го стори. Щеше да излезе на Повърхността. Толкова му се искаше да помоли Белвар да дойде с него; как щеше да се сбогува с най-скъпия си приятел?

Но принципите на Дризт, довели го толкова далеч, не му позволиха да постъпи егоистично.

На следващия ден мрачният елф напусна Блингденстоун. Обеща на Белвар, че ако някога отново се върне, обезателно ще мине да го види. Ала и двамата знаеха, че Дризт за последен път стъпваше по тези места.

Дните отминаваха спокойно, както и дългите мили. Понякога Дризт държеше високо вълшебната брошка на Белвар, друг път пристъпваше съвсем безшумно в мрака. Дали го бе споходил късметът или бе чисто съвпадение, но мрачният елф не срещна никакви чудовища по пътя си, воден от грубата карта. Почти нищо не се бе променило в тунелите на Подземния мрак, макар че пергаментът бе стар, дори древен. Дризт с лекота следваше пътя си.

На трийсет и третия ден, малко след като бе развалил временния си лагер, мрачният елф усети лекия и свеж въздух, напомнящ му за онзи прохладен и широк свят, който дълго бе пазил в сърцето си.

Дризт извади фигурката от черен оникс от кесийката си и призова Гуенивар. Нетърпеливи, двамата приятели продължиха заедно в очакване всеки миг и след всеки завой таванът да изчезне.

Скоро навлязоха в малка пещера. Тъмнината отвъд естествената каменна арка, сякаш не изглеждаше толкова мрачна и тягостна, колкото тази, която оставяха след себе си. Дризт затаи дъх и пусна Гуенивар навън.

Звездите проблясваха и надничаха от разкъсаните облаци в нощното небе. Сребърната луна, скрита в сянката на огромен облак, разпръскваше светлината си с матов блясък, а вятърът пееше своята планинска песен. Дризт беше на Повърхността на Царствата, застанал на хребета на висока планина, в средата на огромен планински масив.

Мрачният елф не усещаше хапещия, леден полъх на вятъра. Дризт дълго остана така, вперил поглед в необятното пространство, разкриващо се пред очите му, загледан в блуждаещите облаци, бавно следващи въздушните си пътеки към луната.

Разбираща, както винаги, Гуенивар остана до него.