Изгнание

12 Пустош, пустош, пустош

Надзирателят излезе от лъкатушния проход и се върна при Дризт. Мрачният елф го попита:

— Направи ли всичко?

— Стъкмих огнище — отвърна Белвар и доволно, но не много силно, удари една в друга митрилните си ръце. — В ъгъла издълбах още едно легло. Хвърлих ботушите си на пода и сложих кесийката ти на не много скришно място. Дори оставих няколко сребърни монети под одеялото, така или иначе предполагам, че скоро няма да ми потрябват — пошегува се Белвар, но въпреки това Дризт разбра, че възрастният гном не обича да се разделя със скъпоценностите си.

— Хитро измислено — заяви Дризт, за да отвлече мислите на приятеля си от вещите.

— Ами ти, мрачни елфе? — попита Белвар. — Чу ли, видя ли нещо?

— Не, нищо — отвърна елфът и посочи към един от тунелите. — Изпратих Гуенивар да пообиколи наоколо. Скоро ще разберем дали наблизо има някой.

Гномът кимна.

— Добър план — отбеляза той. — Устройването на този фалшив лагер, толкова далече от Блингденстоун, ще отклони вниманието на кръвожадната ти майка от моя народ.

— Може би семейството ми ще повярва, че съм се установил в този район и не възнамерявам да го напускам — добави елфът с надежда. — Замислял ли си се накъде ще тръгнем?

— И двете посоки са еднакво подходящи — отбеляза Белвар и разпери ръце. — Наблизо няма други градове, освен нашия. Поне аз не знам за такива.

— Тогава на запад — предложи Дризт. — Ще заобиколим Блингденстоун и ще навлезем в пустошта. Ще бъдем далече от Мензоберанзан.

— Маршрутът изглежда добър — съгласи се надзирателят. Белвар затвори очи и настрои мислите си на вълните на камъка. Расата на лукавите гноми, подобно на всяка друга, обитаваща Подземния мрак, притежаваше уникалната възможност да улавя магнитното поле на скалите. Това умение позволяваше на свиърфнеблите да се ориентират толкова добре, колкото обитателите на земната повърхност по звездите и слънцето.

Миг по-късно Белвар кимна и посочи правилния тунел.

— На запад — каза Белвар. — И то бързо. Колкото по-далеч сме от тази твоя майка, в толкова по-голяма безопасност ще бъдем — надзирателят помълча малко, за да помисли дали следващият му въпрос няма да притисне много новия му приятел.

— Какво има? — попита Дризт, разбрал, че Белвар премълчава нещо.

Гномът реши да рискува и да провери доколко близки са станали с мрачния елф. За целта той започна направо:

— Когато разбра, че сънародниците ти търсят именно теб в източните тунели, ми изглеждаше някак неуверен, не знам дали ме разбираш. Те са твое семейство, мрачни елфе. Нима наистина са толкова ужасни?

Дризт се засмя. Смехът му някак успокои възрастния гном и му показа, че не е прекалил с въпроса си.

— Ела — промълви мрачният елф, когато видя, че Гуенивар се завръща от обиколката си. — Щом като лагерът е готов, да направим първата крачка към новия си живот. Пътят ни ще е достатъчно дълъг, за да ти разкажа за Мензоберанзан и за семейството ми.

— Почакай — каза Белвар, посегна към торбичката си и извади от там една кутийка. — Подарък от крал Шниктик — обясни той, повдигна капачето й и пред очите на двамата приятели заблестя малка светеща брошка. Всичко наоколо се обля в мека светлина.

Дризт погледна изумен към възрастния свиърфнебъл.

— Това ще те превърне в добра мишена — отбеляза мрачният елф.

Белвар го поправи.

— Не само мен, и двама ни — изпухтя леко той. — Но не се страхувай, мрачни елфе. Светлината по-скоро ще държи враговете ни далеч, отколкото да ги привлече към нас. Пък и идеята да се препъвам по камънаците не ми допада особено.

— Колко дълго ще свети така? — попита Дризт и по притеснения му тон, Белвар отгатна, че се надява да не е дълго.

— Магията на тази брошка е вечна — отвърна гномът и се ухили широко. — Е, освен ако не я развали някои жрец или магьосник. Престани да се тревожиш. Кое същество от Подземния мрак би изложило очите си на такава светлина?

Мрачният елф повдигна рамене и се довери на опитния надзирател.

— Много добре — каза той и безпомощно отметна бялата си гъста коса. — Тогава да вървим.

— По пътя и към разказите ти — добави Белвар и изравни крачката си с Дризт. Малките му набити крачета се надпреварваха с дългите и грациозни стъпки на мрачния елф.

Дълги часове вървяха така. Поспряха веднъж, за да хапнат, после отново продължиха. Понякога Белвар използваше светещата си брошка, друг път двамата приятели крачеха в пълен мрак — всичко зависеше от това дали са надушили опасност в района или не. Гуенивар често ги предвождаше, макар че рядко я виждаха — пантерата беше нетърпелива, винаги бързаше да изпълни задълженията си на пазител с изключителна съзнателност.

В продължение на цяла седмица двамата другари не спираха да си починат, освен ако не бяха изтощени от умора и глад. Искаха колкото може по-бързо да се отдалечат от Блингденстоун и преследвачите на Дризт, но въпреки всичките им усилия, трябваше да мине поне още седмица преди да навлязат в непознати земи. Белвар близо петдесет години бе предвождал миньорските експедиции на Блингденстоун и беше стигал по-далеч от всеки друг свиърфнебъл.

Когато навлизаха в някоя пещера, гномът често отбелязваше: „Това място ми е познато“. Друг път казваше: „Тук събрах цяла количка желязо“, или митрил, или много други скъпоценни камъни, за които Дризт дори не подозираше, че съществуват. Лукавите гномове можеха да копаят в скалите по един-единствен начин и въпреки че това правеше историите на възрастния миньор почти еднакви, Дризт винаги го изслушваше с внимание и се наслаждаваше на всяка негова дума.

Мрачният елф познаваше самотата.

От своите спомени той избра да разкаже за премеждията си в Академията и за хубавите моменти, прекарани със Закнафейн в тренировъчната зала. Дризт показа на Белвар удара „долно кръстосване“, разказа му как сам бе открил парирането, с което бе отблъснал атаката и бе изненадал своя учител. Показа му сложните движения и мимики от езика на жестовете, често използван от мрачните елфи, и се зарадва при мисълта, че някой ден може да научи Белвар на този език. Чул предложението на своя приятел, възрастният гном избухна в силен смях, впери учудения си, тъмен поглед в Дризт и посочи с очи към митрилните си ръце. С чука и кирката си възрастният свиърфнебъл едва ли щеше да направи достатъчно жестове, че да си струва усилията да ги научи. Но въпреки това, Белвар оцени абсурдното предложение на своя приятел и двамата хубаво се посмяха.

Гномът и пантерата също успяха да се сприятелят през първите няколко седмици. Белвар често изпадаше в дълбока дрямка и нерядко се събуждаше с изтръпнали крайници — оказваше се, че е спал непробудно под тежестта на двеста и петдесеткилограмовата котка. Тогава гномът започваше да роптае и да я удря лекичко по задницата, докато накрая това се превърна в игра и за двамата. В действителност, Белвар нямаше нищо против близостта на пантерата, дори само присъствието й му позволяваше да се наспи спокойно, защото всеки знаеше, че в земите на Подземния мрак сънят те прави уязвим.

Един ден Дризт прошепна на Гуенивар:

— Разбра ли?

Легнал по гръб на самия под, Белвар спеше дълбоко и вместо на възглавница, беше подпрял главата си на една скала. Докато се взираше в него, мрачният елф поклати глава в искрено удивление. Започваше да подозира, че привързаността на лукавите гномове към камъка се е разпростряла до неподозирани граници.

— Давай, хвани го — подшушна елфът на котката.

Гуенивар се хвърли напред и тежко се приземи върху краката на възрастния гном. Дризт изтича да се скрие в близкото коридорче и остана да наблюдава оттам.

Няколко секунди по-късно, Белвар се събуди с ръмжене.

— Магга каммара, пантера такава! — изсумтя той. — Защо винаги се просваш отгоре ми, вместо да легнеш до мен?

Гуенивар се размърда лекичко и изпусна дълбока въздишка.

— Магга каммара! Котка! — възмущаваше се гномът и мърдаше енергично пръстите на краката си. Опитваше да запази оросяването на крайниците си, въпреки че вече усещаше първите иглички от изтръпването. — Махни се от мен! — възрастният свиърфнебъл се повдигна на лакът и замахна към задницата на Гуенивар със своята ръка — чук.

По-бърза от него, пантерата отскочи встрани и се престори, че си отива, но тъкмо когато Белвар Дисенгалп се успокои, тя се върна обратно, скочи и се приземи право върху горкия гном. Притиснат под тежестта й, той едва не остана размазан на пода.

След няколко минути борба, гномът успя да измъкне лицето си изпод мускулестите гърди на котката.

— Разкарай се от мен или ще си платиш! — изрева лукавият гном, но никой не чу заканата му. Гуенивар се размърда и се намести удобно на новата си постеля.

— Мрачен елфе! — завика Белвар колкото глас имаше. — Мрачен елфе, махни пантерата си от мен! Хей, мрачен елфе!

— Привет — поздрави ги Дризт и излезе от тунела, сякаш току-що се връщаше отнякъде. — Вие двамата пак ли си играете? Аз реших, че времето, в което трябва да съм на пост е изтекло.

— Наистина изтече — отвърна Белвар, но думите му бяха заглушени от черната козина на Гуенивар, докато тя отново се наместваше. Въпреки това, Дризт успя да зърне как възрастният гном бърчи дългия си, гърбав нос от досада.

— О, не, не. Не съм чак толкова уморен, не исках да ви прекъсвам. Знам колко обичате да си играете — каза мрачният елф.

Докато се отдалечаваше от котката си, той леко я потупа по гърба и й намигна.

— Мрачен елфе! — измърмори след него Белвар, но той не се обърна. А Гуенивар, получила одобрението на господаря си, скоро се унесе в дълбок сън.

Дризт се сниши и застана неподвижен, докато нагоди зрението си от инфрачервения, в който виждаше топлината на предметите, до нормалния светлинен спектър. Още не бе фокусирал погледа си, когато подозренията му се потвърдиха. Отпред, зад една естествена скална арка, се виждаше червена светлина. Мрачният елф не помръдна от мястото си. Реши първо да изчака Белвар да го настигне, преди да тръгне да проучва терена. Няколко секунди по-късно зърна и приближаващата се мека, вълшебна светлина от брошката на Белвар.

— Угаси я — прошепна Дризт.

Възрастният свиърфнебъл прибра украшението, после тихомълком се промъкна до своя другар, видя червената светлина отвъд каменната арка и разбра притеснението му.

— Можеш ли да повикаш пантерата? — тихо попита Белвар.

Дризт поклати глава.

— Времетраенето на магията е ограничено, а и пътуването през измеренията е твърде изтощително за Гуенивар. Тя трябва да си почине.

— Можем да се върнем обратно там, откъдето дойдохме — предложи гномът. — Наоколо може да има друг тунел.

— На пет мили оттук — отвърна елфът, пресмятайки дължината на коридора, по който бяха минали и който нямаше никакви разклонения. — Прекалено далеч е.

— Тогава да проверим какво има там — заяви уверено Белвар и смело закрачи напред. Дризт хареса непоколебимите действия на своя другар и побърза да го настигне.

Двамата стигнаха до арката и елфът трябваше де се наведе съвсем ниско, за да мине под нея. Отвъд естествената скална конструкция се простираше ви сока, обширна пещера, чиито стени и таван бяха покрити с мъховидна растителност, излъчваща червената светлина. Мрачният елф се зачуди, но Белвар веднага разпозна растението.

— Баручии! — избъбри гномът и се засмя. После се обърна към Дризт и като не намери отговор на усмивката си, започна да му обяснява: — Това са плюй-коспори, мрачни елфе. От десетилетия не съм виждал толкова много от тях. Срещат се много рядко, да знаеш.

Недоумяващият Дризт отпусна мускулите си, отърси се от напрежението, безразлично сви рамене и закрачи напред. Белвар го закачи с кирката си под лакътя и рязко го дръпна към себе си.

— Плюйкоспори — повтори възрастният свиърфнебъл и съвсем съзнателно натърти думите си, за да подчертае значението им. — Магга каммара, мрачни елфе, как си оцелял толкова години?

Белвар се обърна настрани, удари с чукчето си по каменната арка и от нея се отчупи солидно парче. Гномът го вдигна с плоското на кирката си и го запрати към една от стените на пещерата. Камъкът се удари в светещите мъхове и те изведнъж започнаха да бълват дим и спори във въздуха.

— Плюят — обясни Белвар. — Задушават те до смърт със спорите си! Ако възнамеряваш да минеш оттук, по-добре стъпвай леко, смели ми и безразсъдни приятелю!

Дризт зарови пръсти в разбърканите си бели коси и се замисли над думите на Белвар. Не му се искаше да се връща цели пет мили назад, но и не изгаряше от желание да хукне през червеното смъртоносно поле. Стоеше изправен в средата на арката и се оглеждаше наоколо в търсене на друга възможност. Над баручиите стърчаха няколко камъка. Ако стъпваха само по тях, можеха да минат от другата страна на полето, където се простираше чиста пътека, широка около десет фута и пресичаща пропастта.

— Можем да преминем оттатък — каза Дризт. — Виждам чиста пътека.

— Винаги има такива в полетата с баручии — прошепна възрастният свиърфнебъл.

Острият слух на мрачния елф долови тихия коментар на Белвар.

— Какво имаш предвид? — попита Дризт и пъргаво скочи върху първия камък.

— Наоколо има кореноровка — обясни Белвар. — Или поне е минавала оттук.

— Кореноровка? — Дризт отскочи назад, за да бъде по-близо до Белвар.

— Нещо като голяма гъсеница — поясни гномът. — Кореноровките обичат баручии. Тези създания изглежда са единствените, които плюйкоспорите не могат да убият.

— Колко са големи?

— Колко е широк чистият път? — попита го Белвар.

— Около десет фута — отвърна Дризт и подскочи към първия камък, за да погледне отново пътеката.

Белвар се замисли.

— Достатъчно за една голяма гъсеница или най-много две.

Дризт отново се върна при своя приятел и хвърли един предпазлив поглед през рамо.

— Значи е големичка гъсеница — заяви той.

— Но устата й е малка. Кореноровките ядат само мъх, плесени и баручии, ако ги открият. Общо взето са миролюбиви същества — обясни Белвар.

За трети път Дризт стъпи върху първия издаден камък.

— Трябва ли да знам още нещо, преди да продължа? — раздразнено попита той.

Белвар поклати глава.

Мрачният елф тръгна по камъните и не след дълго двамата приятели стояха в средата на десетфутовата пътека. Тя прекосяваше цялата пещера и към края си се разклоняваше в два други тунела. Дризт посочи в двете посоки, чудейки се коя ще избере Белвар.

Лукавият гном тръгна наляво, ала изведнъж спря и се загледа в пространството пред себе си. Мрачният елф разбра защо се поколеба неговият приятел. И той, като него, беше усетил вибрациите в камъка.

— Кореноровка — прошепна гномът. — Запази тишина и се наслаждавай, приятелю. Наистина си заслужава да се видят.

Дризт се усмихна широко и се сниши, нетърпелив да види чудатото създание. В този момент чу, че зад него се приближава нещо, и то много бързо, и разбра, че не всичко е наред.

— Къде е…? — започна въпроса си Дризт, но когато се обърна, видя Белвар, който с всички сили тичаше към входа на тунела. Думите на мрачния елф секнаха изведнъж, когато всичко се разтърси от силна експлозия — сякаш в другия си край пещерата бе започнала да се срутва. Дризт гледаше именно в тази посока, когато дочу вика на Белвар:

— Страхотна гледка са!

В този момент гъсеницата се появи и мрачният елф не можа да отрече думите му.

Беше огромна, много по-голяма от василиска, и приличаше на гигантски бледосив червей с хиляди малки крачка от двете страни на огромното си туловище. Мрачният елф видя, че Белвар не го беше излъгал — съществото почти нямаше уста, нито пък разполагаше с нещо, което би могло да му служи като оръжие. Но гигантската кореноровка се бе втурнала право към Дризт и явно търсеше отмъщение. Мрачният елф не можеше да прогони от съзнанието си картината как лежи прострян, размазан от единия до другия ъгъл на пещерата. Той посегна към ятаганите си, но после разбра колко абсурдно беше това. Къде трябваше да промуши това създание, за да го забави, за да го спре?! Дризт разпери безпомощно ръце, завъртя се на пети и хукна след по-възрастния си приятел.

Земята се тресеше така силно, че мрачният елф се зачуди дали няма да залитне встрани и да бъде задушен от плюйкоспорите. Точно в този момент Дризт стигна до входа на тунела и видя друг, по-малък коридор, прекалено тесен за кореноровката и разположен встрани от пещерата на баручиите. При последните метри елфът се стрелна бързо напред, сви рязко в малкия тунел и се претърколи на кълбо, за да намали скоростта си. Въпреки това, той се удари тежко в стената и отскочи от нея, точно когато гъсеницата блъсна главата си във входа на тунела. От силния удар навсякъде се посипаха камъни.

Когато прахта се разнесе, кореноровката още стоеше отвън. Тя виеше отчаяно и непрестанно блъскаше главата си в камъка, за да си пробие път, а на няколко крачки по-навътре от Дризт стоеше Белвар, скръстил ръце пред гърдите си и самодоволно ухилен.

— Миролюбиви същества, а? — попита мрачния елф, изправи се и се изтупа от прахта.

— Наистина са такива — кимна възрастният свиърфнебъл. — Просто много обичат своите баручии и не им е приятно да ги делят!

— За малко да ме размаже! — ядоса се Дризт.

Белвар отново кимна.

— Запомни добре, мрачни елфе. Следващия път, когато накараш пантерата си да спи върху мене може да ти се случи нещо още по-лошо!

Мрачният елф се опита да прикрие усмивката си, но не успя. Сърцето му продължаваше да бие лудо под въздействието на адреналина, а и Дризт не таеше лоши чувства към приятеля си. Той си припомни всичко, което бе преживял преди месеци, докато се скиташе сам из земите на Подземния мрак, и си помисли колко различен беше животът му сега, когато до него беше Белвар Дисенгалп! Колко по-радостен и по-хубав бе отпреди! Мрачният елф хвърли поглед през рамо към ядосаната и упорита гъсеница.

И колко по-интересен!

— Да вървим — подкани го самодоволният свиърфнебъл и се запъти надолу по тунела. — Само я дразним повече, като се мотаем пред очите й.

Няколко крачки по-надолу проходът се стесняваше и правеше рязък завой. След като свиха в него, другарите се озоваха в още по-тежко положение — бяха стигнали края на тунела. Бяха в задънена улица, никъде не се виждаше изход.

Белвар започна да обикаля около стените и да ги проучва, а Дризт скръсти ръце — беше негов ред да злорадства.

— В какво ни забърка, малки приятелю? Намираме се в опасно положение, в задънен тунел, чийто единствен изход се пази от ядосана кореноровка.

Гномът притисна ухо до камъка и помаха на Дризт с чукчето си.

— Просто малко неудобство — увери го той. — На около седем фута оттук има друг тунел.

— Седем фута, но това е скала — напомни му мрачният елф.

Белвар не изглеждаше притеснен.

— Дай ми един ден, най-много два — каза той, после протегна ръцете си напред и поде нисък напев, толкова тих, че дори Дризт не можа да го чуе. Въпреки това мрачният елф разбра, че неговият приятел се опитва да омагьоса камъка с някакво заклинание.

— Биврип! — извика възрастният миньор.

Нищо не се случи, но и този път Белвар не изглеждаше никак разочарован. Той се обърна към Дризт и заяви:

— Един ден.

— Какво направи? — попита го елфът.

— Протегнах ръце и затананиках — отвърна лукавият гном.

Разбрал, че спътникът му не проумява нищо от случилото се, Белвар се завъртя на пети, замахна към стената и удари с чука по камъка. Навсякъде по-тесния проход се пръснаха искри, които заслепиха Дризт. Мрачният елф трябваше да нагоди зрението си към последвалите експлозии от непрестанното удряне и блъскане на Белвар. Докато го направи, възрастният миньор успя да раздроби на прах няколко сантиметра от скалата.

— Магга каммара, мрачни елфе! — извика той и намигна. — Нали не вярваш, че сънародниците ми ще се бъхтят толкова много, за да ми измайсторят такива прекрасни ръце, без да вложат в тях и малко магия?

Дризт се премести по-настрани от мястото, където копаеше гномът и седна на пода.

— Ти, малки приятелю, си пълен с изненади — отстъпи с въздишка той.

— Вярно е! — изрева Белвар и заби отново чука си в камъка.

Всичко наоколо се посипа с прах и отломки.

Стана така, както бе обещал Белвар. След един ден Дризт и той успяха да излязат от задънения тунел и по предложение на лукавия гном решиха да се отправят на север.

И двамата знаеха, че досега са извадили голям късмет. Бяха прекарали цели две седмици в пустошта на Подземния мрак и единственото, което бе застрашило живота им бе една ядосана кореноровка, пазеща своите баручии.

Няколко дни по-късно, обаче, късметът им им изневери.

Бяха избрали да тръгнат по един широк тунел. Докато пълзяха в него, Белвар отправи към Дризт една молба:

— Призови пантерата.

Мрачният елф не възрази. Идеята на разсъдливия миньор беше мъдра, пък и зелената светлина отпред не се нравеше никому. Минаха няколко секунди и черната мъгла се заизвива във въздуха, после прие материалната си форма и пред тях се изправи Гуенивар.

— Ще тръгна първи — прошепна Дризт. — Вие двамата ме следвайте на двайсетина крачки.

Белвар кимна, мрачният елф се обърна и понечи да направи първата си крачка, когато, както и очакваше, една кирка го закачи и го завъртя.

— Бъди внимателен — предупреди го гномът. Елфът се усмихна в отговор, трогнат от искрените думи на приятеля си и за пореден път си помисли колко по-хубаво е, когато има до себе си такъв верен другар. После се отърси от разсейващите мисли и се отдалечи, воден от дългогодишния опит и инстинктите си.

Видя, че зелената светлина идва от една дупка в земята. Отвъд нея коридорът продължаваше, но краят му не беше далече. Тунелът свиваше рязко, сякаш правеше обратен завой.

Дризт легна по корем и надникна в дупката. Друг проход, перпендикулярен на този, в който се намираха, се простираше на десет фута под тях и водеше към нещо, което приличаше на огромна пещера.

— Какво има долу? — прошепна приближаващият се Белвар.

— Друг коридор, отвеждащ до някаква пещера — отвърна Дризт. — Светлината идва оттам.

Мрачният елф вдигна глава и взря очите си в мрака на коридора, разкриващ се пред тях.

— Нашият тунел продължава, можем да тръгнем по него — предложи Дризт.

Белвар проследи погледа на приятеля си и забеляза завоя.

— Коридорът се връща обратно. Може би ще ни отведе точно там, където бяхме преди един час — заяви гномът, после легна в прахта и погледна през дупката.

— Какво ли може да свети така? — попита Дризт, осъзнал, че и спътникът му се измъчва от същото любопитство. — Друг вид мъхове?

— Не знам да има такъв — отвърна Белвар.

— Тогава да проверим?

Възрастният свиърфнебъл се усмихна, заби кирката си в скалата и увисна на нея. После се залюля, за да я откачи и скоро се озова долу. Мрачният елф и пантерата тихо го последваха. Извадил ятаганите си, Дризт поведе малката групичка към зелената светлина.

Озоваха се пред огромна пещера, чийто таван не се виждаше, а в центъра й, на дълбочина около десет фута, имаше голямо езеро, пълно с искрящо-зеленикава, смрадлива течност. Езерото кипеше, съскаше и бълбукаше. Плетеница от множество различни по ширина каменни пътеки пресичаше клисурата. Повечето от тях водеха към десетки други странични коридори.

— Магга каммара! — прошепна изуменият свиърфнебъл. Дризт си мислеше същото.

— Изглежда така, сякаш езерото е изригнало от самия под — отбеляза той, когато се свести от удивлението.

— Стопило го е — отвърна Белвар, досетил се за естеството на течността, и потупа Дризт, за да привлече вниманието му. После отцепи с кирката си един по-голям камък и го запрати в зеленото езеро. Когато скалата се докосна до повърхността, течността засъска като побесняла от удара и разтопи камъка, преди да е потънал.

— Киселина — обясни мъдрият свиърфнебъл.

Мрачният елф го изгледа с любопитство. По време на обучението си в Академията, бе чувал магьосниците от Сорсъри да говорят за киселини. Те често забъркваха подобни отвратителни течности за магическите си експерименти, но Дризт не можеше да проумее как така тази се е появила в земята, при това в такива огромни количества.

— Работа на магьосник, предполагам — заяви Белвар. — Експеримент, който е излязъл извън контрол.

Сигурно е тук от стотици години, разгражда земята и потъва сантиметър по сантиметър.

— Останките от пода изглеждат достатъчно здрави. Пък и можем да избираме от множество тунели — предложи Дризт.

— Тогава да вървим. Това място не ми е по вкуса. Светло е, пък и не ми се тича по такива тесни мостчета, особено когато под краката ми ври киселина!

Мрачният елф се съгласи и предпазливо направи първата си крачка по мостчето, ала Гуенивар го изпревари. Дризт разбра намерението на пантерата и на драго сърце одобри действията й.

— Гуенивар ще ни води — обясни елфът. — Пантерата е най-тежка от нас, пък и е достатъчно бърза, за да скочи, ако някое от мостчетата започне да се руши.

Възрастният свиърфнебъл не беше особено доволен.

— Ами ако не успее — попита с искрена загриженост той. — Дали киселината може да навреди на едно магическо създание?

Дризт не беше много сигурен, че знае отговора.

— Няма да й навреди — каза той и извади от джоба си фигурката от черен оникс. — В мен е порталът за родното й измерение.

Гуенивар бе изминала доста разстояние, пътят изглеждаше достатъчно здрав и Дризт реши да я последва. Белвар също направи първата си крачка и стъпи върху мостчето.

— Магга каммара, дано си прав — промърмори лукавият гном.

Пещерата беше огромна — трябваше да изминат няколкостотин фута, преди да стигнат до най-близкия тунел. Двамата приятели бяха преполовили разстоянието, а котката ги чакаше в началото на един коридор, когато дочуха странен звук. Те спряха и се заоглеждаха. Мъчеха се да разберат откъде идва странната песен и кой е източникът й.

От един страничен тунел се показа чудато създание. То ходеше на два крака, кожата му бе черна, имаше птича глава с голям, заострен клюн и тяло на човек. Нямаше пера, нито криле. Мускулестите му ръце завършваха със страховито извити нокти, а на краката си имаше по три пръста. След това същество излезе друго, следвано от още едно.

— Родственици? — обърна се Белвар към Дризт. Създанията наистина наподобяваха странна кръстоска между мрачен елф и птица.

— Едва ли — отвърна елфът. — Никога през живота си не съм чувал за тези същества.

Пещерата се огласи от напева им:

— Смърт! Смърт!

Двамата приятели се огледаха наоколо и видяха, че от другите проходи започнаха да изскачат още птицеподобни хора. Това бяха „зли корбити“ — древна раса, населяваща южните райони на Подземния мрак и съвсем непозната за северните части на тази земя. Корбитите не бяха от особен интерес за другите раси — начинът им на живот бе примитивен, а и броят им не беше много голям. За пътешествениците, обаче, ятата от зли корбити обикновено означаваха големи неприятности.

— И аз не съм виждал подобни същества — сподели Белвар. — Но ми се струва, че никак не се радват да ни видят.

Когато корбитите пристъпиха към мостовете, напевът се превърна в ужасяващи крясъци. Отначало чудатите създания крачеха бавно, после се затичаха все по-бързо и по-бързо, сякаш бяха изгубили търпение.

— Грешиш, малки ми приятелю — отбеляза елфът. — По-скоро адски се радват, че вечерята им пристигна сама.

Белвар се огледа безпомощно наоколо — почти всички пътища за бягство бяха преградени. Двамата с Дризт трябваше да се бият, ако искаха да избягат от тези чудовища.

— Мрачни елфе, сещам се за стотици други места, където бих предпочел да се бия — възрастният свиърфнебъл сви отчаяно рамене и погледна надолу към езерото със зелената киселина. Страховитата гледка го накара да потрепери. Гномът си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и започна ритуала, с който събуждаше магията във вълшебните си митрилни ръце.

— Движи се, докато правиш заклинанието — посъветва го Дризт и хукна напред. — Да се приближим към тунелите, преди да е започнала битката.

Няколко корбити почти ги настигаха, но Гуенивар се приготви за скок, отблъсна се във въздуха и прелетя над две мостчета като събори и нападателите.

— Биврип — изкрещя Белвар в края на заклинанието си и се обърна, за да посрещне очи в очи неприятелите си.

— Гуенивар ще се погрижи за тях — увери го Дризт и се втурна към близката стена.

Гномът разбра, че приятелят му има право. От тунела, към който се бяха затичали, бе изскочила още една група корбити. Гуенивар се приземи право върху птицеподобните същества и събори две от мостчето. Със зловещ писък корбитите посрещнаха смъртта си в киселинното езеро.

Загубата на събратята им не притесни нито едно от злите създания. Те продължиха да пеят „Смърт! Смърт!“ и с течащи лиги се нахвърлиха срещу пантерата.

Но и Гуенивар разполагаше с мощно оръжие. С всеки удар на огромната си лапа тя поваляше мъртъв по един корбит и с лекота запращаше птицеподобните създания в киселинното езеро. Но, докато котката продължаваше да ги разпръсва на всички страни, те не отстъпваха, дори напротив — спускаха се все по-силно напред, бързаха да се включат в боя. От другата страна се приближи втори отряд от зли корбити и заобиколи Гуенивар.

Белвар застана в един по-тесен участък от мостчето и зачака неприятелите си. Дризт пое успоредната пътека, намираща се на около петнайсет стъпки от гнома, и извади ятаганите си някак неуверено, сякаш някой го принуждаваше. С напредването на битката мрачният елф усети как свирепите инстинкти на ловеца се надигат все повече в душата му и трябваше да мобилизира цялата сила на волята си, за да ги потисне. Той беше Дризт До’Урден — не беше неконтролируем ловец и щеше да се изправи срещу враговете си в пълно съзнание.

В този миг чудовищата се нахвърлиха отгоре му. Крещейки като обезумели, те сипеха удари на всички страни, а Дризт само ги парираше и отблъскваше. Ятаганите му се носеха плавно във въздуха и спираха всяка атака. Остриетата се извиваха и спускаха, мрачният елф упорито отказваше да се предаде на убиеца в себе си и така не постигна никакъв напредък. Бяха изминали няколко минути, а Дризт продължаваше да се сражава с първия корбит, който го бе нападнал.

Белвар не бе толкова внимателен в действията си. Едно след друго чудовищата се нахвърляха върху малкия свиърфнебъл и падаха от внезапните удари на магическите му митрилни ръце. Електричеството и силата на неговата атака често убиваха птицеподобните създания на място, а и Белвар нямаше време да ги чака да станат. Всеки удар на неговата ръка — чук беше последван от широк замах с кирката — така от мостчето бе повален и последният зъл корбит.

Възрастният свиърфнебъл се бе справил с половината от странните създания, преди да успее да погледне към приятеля си. Когато видя Дризт, гномът веднага разбра какви терзания разкъсваха душата му.

— Магга каммара! — изкрещя Белвар. — Бий се с тях, мрачни елфе, бий се докато спечелиш! Те няма да пощадят живота ти! Няма да те помилват! Убий ги — свали ги от пътеката, преди да са те убили те!

Дризт едва чуваше думите на своя приятел. Лилавите му очи се напълниха със сълзи и зрението му се замъгли, ала това не забави магическия ритъм на неговите остриета. Един от съперниците му изгуби равновесие, елфът промени посоката на удара си и стовари дръжката на ятагана право върху главата на птицеподобния човек. Съществото изгуби съзнание и се затъркаля като камък надолу по мостчето. Тъкмо щеше да падне от ръба, когато Дризт застана на пътя му и го спря.

Белвар поклати глава и се зае със следващия зъл корбит. Неприятелят полетя назад, а от гърдите му, обгорени от електрическия удар, се заизвиваха тънки струйки дим. Птицеподобното същество впери невярващ поглед в дребничкия гном, ала нито продума, нито помръдна повече — една остра кирка се заби в рамото му, вдигна го във въздуха и го запрати в киселинното езеро.

Гуенивар съвсем обърка прегладнелите си нападатели. Те се струпаха зад гърба й, за да я убият, ала пантерата се сниши и отскочи; понесе се над зелената светлина, прелетя трийсет фута и се приземи върху друго мостче, ала гладкият камък беше толкова хлъзгав, че едва се задържа да не падне от ръба на пътеката.

Птицеподобните същества се спогледаха удивени за миг, после отново подеха писъците си и с див вой се втурнаха по мостчетата, за да хванат котката.

Един-единствен зъл корбит се намираше близо до мястото, където се бе приземила Гуенивар. Безстрашното създание се хвърли срещу нея, но тя впи силните си зъби във врата му и на секундата го прегриза.

Докато пантерата бе заета, птицеподобните същества разкриха поредния си дяволски капан. Далече във високия таван един от злите корбити най-накрая бе открил дългоочакваната си жертва. Гладното същество обгърна с ръце тежката скала на ръба на каменната тераса, отблъсна се и полетя надолу, заедно с нея.

В последния момент Гуенивар забеляза летящото надолу чудовище и побърза да се махне от пътя му. В самоубийствения си екстаз, злият корбит дори не я забеляза, преди да се разбие с огромна тежест върху мостчето. От силния сблъсък каменната пътека започна да се разпада.

Огромната пантера се опита да отскочи отново, ала земята под лапите й пропадаше, преди да е успяла да заеме позиция, за да отскочи във въздуха. Ноктите й задраскаха напразно по рушащия се мост и Гуенивар последва злия корбит и полетя с него надолу към киселинното езеро.

Дочул възбудените крясъци на птицеподобните, Белвар се обърна точно в мига, в който пантерата започна да пада към зеленикавата течност. Дризт беше прекалено зает, за да я види — друг корбит се бе нахвърлил срещу него, а поваленият преди това тъкмо се свестяваше в краката му. Но мрачният елф нямаше нужда от зрението си, за да разбере какво става. Изведнъж фигурката в джоба му се нагря, злокобни струйки дим започнаха да вият от плаща му пиуафуи — не беше трудно да се досети какво се е случило с любимата му Гуенивар. Мрачният елф присви лилавите си очи и огненият им блясък пресуши сълзите му.

Дризт приветства ловеца.

Корбитите се сражаваха яростно. За тях бе най-голяма чест да загинат по време на битка и тези, които бяха нападнали мрачния елф, скоро разбраха, че ще бъдат удостоени с нея.

Обезумелият До’Урден се спусна към тях с ятаганите си и ги заби в очите на двамата корбити, изправили се насреща му. После Дризт извади остриетата, завъртя ги в ръцете си и прониза съществото, опитващо се да се изправи в краката му. Светкавично ги извади пак, отново промуши тялото и изпита зловеща наслада от плавното им проникване.

След това мрачният елф се зае и с другите приближаващи се корбити. Остриетата се врязваха в гладните същества от всеки възможен ъгъл и им нанасяха десетки рани, без дори да са направили и едно пълно завъртане.

Първото птицеподобно създание беше мъртво още преди да се строполи на пътеката, както и второто, и третото. Дризт притисна останалите в един по-широк участък от мостчето. Гладните корбити започнаха да го връхлитат по трима… и по трима падаха мъртви в краката му.

— Размажи ги, мрачни елфе — промърмори Белвар, видял как кипи кръвта на приятеля му.

Птицеподобното създание, настъпващо към малкия гном, също погледна към Дризт, чудейки се какво е привлякло вниманието на съперника му. Когато се обърна, то беше посрещнато от чука на непоколебимия свиърфнебъл. Парченца от човката на злощастното същество се пръснаха на всички страни и този корбит беше първият от хилядолетия, който реши да се предаде и да избяга. Сънародниците му също започнаха да се отдръпват, когато не след дълго раненото същество се просна на пода и умря.

Разяреният гном обаче още не бе приключил с тях. Той се хвърли напред и изблъска от пътеката единството създание, осмелило да застане на пътя му. Когато стигна до обезобразения корбит, Белвар заби кирката си дълбоко в гърдите му, вдигна го високо във въздуха и с ужасяващ рев изля гневът, напиращ в душата му.

Другите птицеподобни създания го наблюдаваха колебливо и не смееха да се приближат. Белвар погледна към Дризт и се ужаси. Труповете на много корбити лежаха проснати в краката му, кръвта им капеше от ръба на пътеката и със съскане потъваше в киселинното езеро. Ала гномът не се разтревожи за изхода на битката — ударите на мрачния елф бяха точни и добре премерени. Дризт беше непобедим, но високо над него друг корбит се хвърли от ръба и полетя надолу в самоубийствен порив, прегърнал голяма скала.

Белвар беше сигурен, че животът на Дризт е към своя край.

Но ловецът усети приближаващата се опасност…

Един корбит се спусна към него. С едно-единствено перфектно замахване той отсече двете му ръце, прибра ятаганите в ножниците им и веднага след това се втурна като стрела към края на платформата. Достигна до ръба и скочи към Белвар, точно когато самоубиецът се удари в пътеката. Скалата разби мостчето и към зеленото езеро полетяха камъни и корбити.

Белвар запрати трупа на птицеподобното създание към сънародниците му и легна по корем на земята, протягайки своята ръка — чук към летящия Дризт. Мрачният елф сграбчи ръката на приятеля си, с другата се хвана за ръба на пътеката и, въпреки че удари лицето си в камъка, успя да се задържи и да не падне.

От удара, обаче, плащът на мрачния елф се разкъса. С отчаян поглед Белвар проследи падащата към киселината фигурка от черен оникс.

Но Дризт успя да я хване с краката си.

Възрастният свиърфнебъл почти се разсмя от безсилие. Той хвърли поглед през рамо, за да види дали птицеподобните хора не са решили да подновят нападението си и промълви с облекчение:

— Мрачни елфе, това наистина беше забавно…

Отговорът на Дризт сложи край на успокоението на дребничкия гном.

— Залюлей ме! — изрева елфът така заповеднически, че пребледнелият Белвар се подчини съвсем несъзнателно.

Дризт се преметна на кълбо, приземи се на пътеката и напрегна всичките си мускули, за да запази равновесие, но не успя; затъркаля се към края на мостчето, все повече приближавайки приклекналия гном, и започна да се запъва с ръце и крака, за да намери някъде опора и да спре. Още не разбрал какво става, Белвар най-накрая се обърна и остана смаян — с протегнати напред ятагани Дризт, накълцваше лицето на канещия се да го нападне корбит.

— Подръж това — помоли елфът и подхвърли с крака фигурката от черен оникс. Белвар хвана статуетката с митрилните си ръце и я пусна в джоба си.

Като обезумял, Дризт се спусна напред и започна да разчиства пътя към най-близкия тунел. Загледан в приятеля си, гномът остана на пътеката, като от време на време хвърляше по някой предпазлив поглед през рамо.

Пет минути по-късно двамата приятели тичаха надолу по мрачния тунел, а обезумелите викове „Смърт! Смърт!“ се отдалечаваха все повече и повече.

13 Нов дом

— Стига. Стига толкова! — задъхваше се измореният свиърфнебъл. — Магга каммара, мрачни елфе! Избягахме им вече.

С извадени ятагани, Дризт се обърна към приятеля си. В лилавите очи на елфа още гореше зловещият пламък и Белвар побърза да отскочи назад.

— Успокой се, приятелю — тихо промълви той. Въпреки своята увереност, гномът вдигна ръце пред гърдите си, за да се защити, ако е необходимо. — Опасността е далече, никой не ни заплашва.

Дризт си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. После осъзна, че ятаганите са още в ръцете му и внимателно ги прибра в ножниците им.

— Добре ли си? — попита Белвар и се приближи. Лицето на елфа — там, където се бе ударил в скалата — бе обагрено в кръв.

Дризт кимна.

— Заради битката е — опита се обясни той. — Вълнението. Трябваше да се освободя от…

— Не е нужно да ми обясняваш — прекъсна го гномът. — Ти се справи добре, мрачни елфе. Повече от добре. Ако не беше ти, досега и тримата да сме мъртви.

— Той се върна при мен — почти проплака Дризт, търсейки подходящите думи. — Тъмната половина от моето аз. Мислех си, че си е отишъл.

— Отишъл си е — увери го Белвар.

— Не — възрази елфът. — Това жестоко чудовище, в което съм се превърнал, завладя изцяло душата ми, докато се сражавах с птицеподобните хора. То насочваше оръжията ми съвсем безмилостно и жестоко.

— Ти сам направляваше оръжията си — заяви гномът.

— А яростта? — отвърна Дризт. — Неконтролируемата ярост. Единственото, което желаех бе да убивам, да посичам телата им и да ги хвърлям в бездната.

— Ако това, което казваш, е вярно, щяхме още да сме там. Но ние избягахме благодарение на твоите действия. Останаха много не убити корбити, но въпреки това ти пръв побягна в тунела. Изпитвал си ярост? Може би, но не и неконтролируема. Ти направи това, което бе нужно. Справи се отлично, мрачни елфе. Много по-добре от всички, които съм виждал. И не се извинявай — нито на себе си, нито на мен!

Дризт се облегна на стената и се замисли. Думите на лукавия гном го успокояваха и той му бе искрено благодарен за разбирането. Но въпреки това, изгарящата ярост, която бе изпитал, когато пантерата падна в езерото, не спираше да го преследва. Чувството беше толкова всепоглъщащо, че Дризт не можеше да го преодолее. Чудеше се дали някога въобще ще успее.

Въпреки притесненията, обаче, мрачният елф се чувстваше по-спокоен в присъствието на своя приятел. Започна да си припомня случки от изминалите години, битки, които беше принуден да води сам. Тогава, както и сега, ловецът се бе надигал в него, обземал бе душата му и бе насочвал смъртоносните му ятагани. Но Дризт не можеше да отрече, че този път бе малко по-различно. Преди, когато бродеше сам из земите на Подземния мрак, ловецът не го напускаше така лесно. Сега, в присъствието на Белвар, мрачният елф отново можеше да се контролира.

Дризт разтърси гъстата си бяла коса, опитвайки се да отмахне от себе си и последните следи от ловеца. Помисли си колко глупаво бе постъпил — да започне битката с птицеподобните хора по такъв начин — с плоското на остриетата си. Ако инстинктите му не се бяха събудили, ако не беше разбрал, че Гуенивар е паднала в езерото, той и Белвар можеха да не се измъкнат живи от пещерата.

Припомнил си това, което бе предизвикало гнева му, мрачният елф се сепна изведнъж и погледна към приятеля си:

— Статуетката! — извика той. — У теб е.

Белвар извади черния предмет от джоба си.

— Магга каммара! — извика уплашено той. — Ами ако Гуенивар е ранена? Ако киселината й е навредила по някакъв начин… дали е могла да се прибере в измерението си?

Дризт взе фигурката и я огледа с треперещи ръце. Поуспокои се едва, когато видя, че гладката й повърхност не е повредена. Знаеше, че трябва да изчака, преди да повика Гуенивар, защото ако пантерата беше ранена, със сигурност щеше да се възстанови много по-бързо, ако останеше в родното си измерение. Но елфът не можеше да чака повече, трябваше да научи какво се е случило с любимата му котка. Той положи статуетката на земята и нежно повика пантерата.

Двамата приятели въздъхнаха едновременно, когато тънката мъгла започна да се вие около фигурката. Белвар извади вълшебната си брошка, за да може да огледа по-добре котката.

Пред очите им се разкри ужасяваща гледка. Вярната пантера се бе отзовала покорно на призива на своя господар, но веднага щом я зърна, елфът разбра, че не е трябвало да я вика, докато раните й не зараснат. Черната копринена козина на Гуенивар бе обгорена, на много места дори се беше свалила. Гладките й мускули висяха разкъсани и обгорени до кокал, а едното око на злощастното животно стоеше затворено и изглеждаше ужасно зле.

Залитайки, пантерата тръгна към Дризт, но мрачният елф се затича към нея, падна на колене и нежно обви с ръце шията на голямата котка.

— Гуен — прошепна той.

— Дали ще се оправи? — с тих, трепещ глас попита Белвар.

Дризт поклати глава. В действителност, не знаеше много за пантерата, освен това, което тя сама му бе показала. И преди я бе виждал ранена, но никога толкова сериозно. Сега можеше само да се надява, че магическите й качества ще й помогнат да се възстанови напълно.

— Върни се у дома — каза Дризт. — Почини си и се оправяй, приятелко моя. Ще се видим след няколко дни.

— Дали не бихме могли да й помогнем още сега? — попита Белвар.

Елфът знаеше, че няма какво да сторят.

— Гуенивар ще се възстанови. Трябва да си почине — обясни той, след като котката изчезна в мъглата. — Не можем да направим нищо за нея. Тя е от друго измерение. Когато е тук, в нашия свят, всяка минута отнема от силите й.

Пантерата си отиде и на земята остана само фигурката. Дризт я вдигна и дълго я разглежда, преди да посмее да я прибере в джоба си.

Двата меча направиха завивките на пух и прах, удряха и късаха, докато накрая одеялото заприлича на дрипав парцал. Закнафейн се загледа в сребърните монети на пода. Измамата бе прекалено очебийна, но лагерът и мисълта, че Дризт може да се върне там, бяха задържали зомбито няколко дни.

Дризт До’Урден си беше отишъл. Костваше му много да обяви новината, че елфът е напуснал района на Блингденстоун. Неживото създание спря и се замисли над новата информация. Необходимостта от размислите, от проникването в разума на Закнафейн, това по-високо ниво, подчинено не само на инстинктите, несъмнено поставяше мъртвото създание в конфликт с неговия дух, хванат в капан в собственото му тяло.

В преддверието на големия параклис матрона Малис До’Урден усети колебанието на своето творение. При Зин-Карла контролът, който трябваше да се упражни върху зомбито беше задължение единствено на матроната — майка, дарена със заклинанието от Кралицата на Паяците. Малис трябваше да се труди здраво, за да изпълни поставената й задача. Трябваше непрекъснато да пее молитви и да прави заклинания, за да прониква в съзнанието на мъртвеца и да блокира емоциите и мислите на Закнафейн До’Урден.

Неживото създание залитна, когато усети намесата на чужда воля — тази на матрона Малис — но не се възпротиви. Само след секунда то вече оглеждаше малката пещера, оборудвана като лагер от Дризт и някакво друго същество — най-вероятно лукав гном. Бяха си тръгнали — може би преди няколко седмици — и без съмнение бяха бързали да се отдалечат от Блингденстоун.

— Както и от Мензоберанзан — предположи неживият.

Закнафейн напусна малката пещера и излезе в главния тунел. Той подуши въздуха в едната посока — на изток към Мензоберанзан, после се обърна на другата, коленичи и подуши отново. Заклинанията за определяне на местоположението, с които Малис бе надарила творението си, не можеха да покрият такива огромни разстояния, но мигновените усещания, които получи то, потвърдиха подозренията му. Дризт беше тръгнал на запад.

Зомбито продължи надолу по тунела. В походката му нямаше и следа от накуцване, сякаш копието на гоблина никога не го бе ранявало, а то би могло да осакати всяко живо същество. Намираше се на седмица път от Дризт, може би на две, но и това никак не притесняваше неживия. Жертвата му трябваше да спи, да се храни и да си почива. Тя беше от плът и кръв, притежаваше слабостите на всеки смъртен.

— Какво е това същество? — прошепна на Белвар — Дризт, докато наблюдаваха странното двукрако създание, което пълнеше съдовете си с вода от бързия поток. Целият район наоколо беше осветен в магическа светлина, но тя не пречеше на двамата приятели. Те се чувстваха в безопасност, скрити в сянката на едни скали на няколко метра от изправената, загърната в мантия фигура.

— Човек — отвърна Белвар. — Човек от Повърхността.

— Какво ли прави тук, толкова далече от дома си? — попита Дризт. — Изглежда привикнал към това, което го заобикаля. Не мога да повярвам, че един обитател на Повърхността може да оцелее тук в земите на Подземния мрак. В Академията винаги са ни учили друго.

— Вероятно е магьосник — предположи Белвар. — Това обяснява и светлината в този район. Тя, от своя страна, обяснява неговото присъствие тук.

Дризт изгледа с любопитство възрастния свиърфнебъл.

— Магьосниците са странни същества — продължи гномът, въпреки че това бе очевидно. — Особено магьосниците от расата на хората, поне така съм чувал. Магьосниците на мрачните елфи се борят за власт. Магьосниците свиърфнебли се трудят, за да опознаят свойствата на камъка, но магьосниците от расата на хората… — Белвар замълча и продължи с презрителен тон: — Магга каммара, мрачни елфе, тези магьосници са по-различни от всички други взети заедно!

— А защо практикуват изкуството на магията? — попита Дризт.

Гномът поклати глава.

— Не вярвам, че и мъдреците знаят отговора на този въпрос — искрено отвърна той. — Странна и опасна, непредсказуема раса са хората. Най-добре е да стоиш по-настрана от тях.

— Срещал ли си такива?

— Да, няколко — Белвар Дисенгалп потрепери така, сякаш споменът не бе от най-приятните. — Търговци от Повърхността. Грозни, арогантни същества, държат се така, сякаш целият свят им принадлежи.

Без да иска гномът бе повишил глас — загърнатата в мантия фигура до потока надигна глава и погледна към двамата приятели.

— Излизайте, малки гризачи — извика той на някакъв неразбираем език. Магьосникът повтори думите си на друг език, после на езика на мрачните елфи, на още два непознати езика и накрая на езика на свиърфнеблите. Така продължи доста време и двамата приятели се спогледаха учудени.

— Явно е добре образован — прошепна Дризт.

— Сигурно са били плъхове — промърмори на себе си човекът. После се огледа наоколо, чудейки се как да накара шумолящите животинки да изскочат от скривалището си — можеха да се окажат добра храна.

— Да разберем дали е приятелски настроен или е враг — прошепна Дризт и понечи да излезе от укритието. Белвар го спря, изгледа го озадачено, но после се замисли и реши да послуша собствените си инстинкти. Гномът сви рамене и пусна своя приятел.

— Привет страннико — каза елфът на родния си език и излезе от скривалището си.

Човекът го зяпна с широко отворени, уплашени очи и потърка бялата си рошава брада.

— Ти нее сии никакъв плъх — изкрещя той на неправилен, но разбираем елфически език.

— Не — промълви Дризт, после погледна към гнома, който тъкмо излизаше иззад скалите.

— Крадци! — изкрещя човекът. — Идвате да откраднете мой дом, нали?

— Не — повтори елфът.

— Тръгв’ити си! — крещеше странното същество и размахваше ръце, сякаш пъдеше добитъка си. — Адий! Върви ти, бързо и веднага!

Двамата приятели се спогледаха учудени.

— Не — потрети Дризт.

— Това си е мой дом, глупав мрачен елфски! — изруга човекът. — Да съм викал вас тук? Да съм пращал писмо с покана да ми дойдете гости? Или може би ти и твой странен малък приятел решили, че вас дълг да ме приветствате с добре дошъл?

— Внимавай, мрачни елфе — прошепна Белвар, докато човекът продължаваше да се ядосва. — Магьосник е, убеден съм, при това доста подозрителен дори и за човек.

— Или може би двама мрачен елф и гном страхува се от мен? — заговори странникът сякаш повече на себе си, отколкото на двамата новодошли. — Да, разбира се. Те знаят, че аз — Бристър Фендълстик — съм решил да завзема тунелите на Подземния мрак и са обединили силите си, за да ми попречат! Да, да, точно така, колко са жалки!

— И преди съм се бил с магьосници — прошепна на Белвар Дризт. — Да се надяваме, че ще успокоим този, преди да ни е нападнал. Каквото и да става, нямам желание да се връщам там, откъдето дойдохме.

Възрастният свиърфнебъл кимна мрачно в съгласие и елфът отново се обърна към човека.

— Пък може и да го убедя да ни пусне — прошепна Дризт.

Магьосникът затрепери така, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Прекрасно! — изпищя той. — Стоите тук тогава!

Мрачният елф осъзна, че човекът е останал с погрешни впечатления и направи крачка напред. Искаше да се приближи, преди двукракото създание да е пуснало мълниите си.

Но магьосникът знаеше как да оцелява в земите на Подземния мрак; беше взел мерки за защита много преди да се появят тези две същества. Бристър размаха ръце и промълви една-единствена неразбираема дума. Пръстенът на ръката му силно заблестя и от него излезе огромно огнено кълбо, което застана във въздуха между човека и неканените същества.

— Добър дошли в мой дом, тогава! Поиграйте си с това! — изкрещя победоносно магьосникът, щракна с пръсти и изчезна.

Дризт и Белвар усетиха как огненото кълбо започва да се насища с експлозивна енергия.

— Бягай! — изкрещя възрастният свиърфнебъл и хукна да бяга. В Блингденстоун голяма част от магиите бяха просто илюзии, предназначени за заблуда и самозащита. Но в Мензоберанзан, където Дризт бе обучаван в изкуството на магията, заклинанията бяха предназначени главно за нападение. Мрачният елф знаеше каква магия бе направил магьосникът; знаеше, че бягството няма да ги спаси в тези тесни и ниски коридори.

— Не! — изкрещя Дризт, сграбчи Белвар за кожената куртка, дръпна го назад и го обърна към искрящото огнено кълбо. Гномът знаеше, че може да се довери на своя приятел и се затича след него. Веднага щом откъсна очи от пламналата сфера във въздуха, възрастният свиърфнебъл се досети какво бе намислил мрачният елф. Дризт се бе втурнал към потока.

Двамата приятели скочиха във водата и се удариха в камъните на дъното, в мига, в който кълбовидната мълния избухна.

Минута по-късно те се изправиха в изпаряващата се вода, а от задната част на дрехите им се виеха тънки струйки дим. Изворчето се бе оказало доста плитко и двамата не бяха успели да се потопят целите. Те кашляха и се опитваха да си поемат дъх — пламъците бяха погълнали голяма част от кислорода в пещерата, а топлината, която се отделяше от нагретите скали ги заливаше на талази.

— Човеци — мрачно промърмори Белвар, измъкна се от водата и силно се разтърси. Дризт излезе след него, не се удържа и започна да се смее, ала на лукавия гном никак не му беше до шеги.

— Магьосникът може да е наоколо — припомни на мрачния елф той.

Развеселеният До’Урден изведнъж се сниши на пода и нервно се заоглежда.

Двамата спътници веднага побързаха да се отдалечат от мястото.

Няколко дни по-късно приятелите погледнаха от една висока скала и пред тях се разкри просторна пещера, в средата на която се намираше голямо подземно езеро.

— Най-сетне — дом! — извика Белвар Дисенгалп.

Зад тях имаше друга пещера, която представляваше сбор от три отделни ниши с един малък отвор, който можеше лесно да се охранява.

Дризт се покатери десет стъпки по-нагоре, до най-високата скала, и застана до своя приятел свиърфнебъл.

— Възможно е — съгласи се колебливо елфът. — Макар че оставихме магьосника само на няколко дни път от тук…

— Забрави за човека — изръмжа Белвар и погледна към дупката от изгорено в любимата си куртка.

— Пък и не ми е много приятно, когато знам, че на прага на дома ми ме очаква такова огромно езеро — продължи Дризт.

— Пълно е с риба — възрази упоритият свиърфнебъл. — И с мъхове и водорасли, който ще ни засищат. А и водата изглежда чиста!

— Но такъв оазис ще привлича неканените гости като магнит — заяви Дризт. — Опасявам се, че тук няма да намерим спокойствие.

Гномът плъзна погледа си надолу по гладката скала до самия под на пещерата.

— Нямаме никакъв проблем — каза той и намигна. — По-големите същества никога няма да стигнат дотук, а по-малките… Ами, виждал съм те как боравиш с ятаганите си, а ти, от своя страна, знаеш с каква мощ разполагам в ръцете си. Не мога да се тревожа за по-дребните неприятели!

Дризт хареса увереността на приятеля си и трябваше да се съгласи, че досега не бяха открили по-подходящо място, където да се установят. Из пустошта на Подземния мрак рядко можеше да се намери вода, особено чиста и годна за пиене. Езерото беше ценно, а и около него имаше такава растителност, че никога нямаше да им се наложи да си търсят храна.

Дризт тъкмо се канеше да се съгласи, когато долу на брега нещо се размърда и привлече погледите на двамата приятели.

— Раци! — извика развълнуваният свиърфнебъл. Реакцията му определено се различаваше от тази на мрачния елф. — Магга каммара, мрачни елфе! Раци! По-вкусна храна и да искаш не можеш да намериш!

И наистина, излязлото от езерото същество беше рак. Огромно, дванайсетфутово чудовище с щипки, които с лекота можеха да прережат на две тялото на всяко същество, което се изпречеше на пътя им.

Дризт хвърли скептичен поглед към Белвар:

— И ти наричаш това храна? — попита той.

Белвар се ухили толкова широко, че носът му се сбърчи съвсем, и удари митрилните си ръце една в друга.

Тази нощ те ядоха рачешко — както и на следващия ден, както и на по-следващите два — и Дризт скоро бе почти готов да се съгласи, че пещерата с трите ниши до подземното езеро можеше да се окаже чудесен дом.

Зомбито спря, за да огледа искрящото в червено поле. Ако беше жив, Закнафейн До’Урден щеше да избегне този терен, съзнаващ опасностите, криещи се в странно осветените пещери и луминесцентните мъхове. Но за неживия имаше значение само следата — Дризт беше минал оттук.

Чудовището се втурна напред, без да обръща внимание на облаците отровни спори, които мъховете бълваха при всяка негова крачка. Това бяха задушаващи спори, които изпълваха дробовете на невнимателните и злощастни създания, дръзнали да минат оттук, ала Закнафейн…

Закнафейн не дишаше.

Миг по-късно земята се затресе — кореноровката се приближаваше, за да защити територията си. Усетил опасността, неживият се претърколи напред, следвайки инстинктите на онова същество, което някога, в миналото си, бе представлявал. Гъсеницата се появи в полето с червените мъхове, но не забеляза никого. Накрая реши, че все пак няма да е зле да навлезе по-навътре и да си похапне от вкусните баручии.

Когато кореноровката достигна центъра на пещерата, неживият развали заклинанието си за левитация и се приземи право върху гърба на съществото. Той притисна гъсеницата между краката си, тя се замята и заблъска в стените на пещерата, но Закнафейн успя да запази равновесие. Кожата на злощастната кореноровка беше здрава и достатъчно дебела за повечето оръжия, но не и за най-добрите, не и за остриетата на неживия.

— Какво беше това? — попита един ден Белвар и спря работата си по вратата, която щеше да блокира отвора на пещерата им. Долу при езерото, Дризт също беше дочул нещо, защото хвърли съда, в който носеше вода, и извади и двата си ятагана. Елфът вдигна ръка, за да предупреди възрастния свиърфнебъл да запази тишина, после безшумно се изкачи нагоре по скалите, за да си каже няколко думи с него.

Звукът, ужасният тракащ звук се чу отново.

— Знаеш какво е това нали, мрачни елфе? — попита меко гномът.

Дризт кимна.

— Клюнести изчадия — отвърна той. — Имат най-добрия слух от всички същества, обитаващи Подземния мрак.

Мрачният елф реши да не споделя спомените от единствения си сблъсък с тези чудовища.

Беше се случило по време на един от тренировъчните патрули. Дризт предвождаше своя клас от Академията през лъкатушните тунели отвъд Мензоберанзан. Патрулът се бе натъкнал на група гигантски двукраки същества, чиито човки и нокти бяха огромни, а костните им брони — по-твърди и от най-здравите метални доспехи.

Благодарение на Дризт отрядът на мрачните елфи бе спечелил битката, но смелият До’Урден и до сега продължаваше да вярва, че всичко е било постановка, нагласена от учителите в Академията. Вярваше, че малкият мрачен елф, убит от чудовищата, беше пожертван само за да се придаде достоверност на ситуацията.

— Да ги открием — промълви Дризт. Белвар спря и го погледна. Лилавите очи на елфа блестяха зловещо.

— Клюнестите изчадия са опасни — продължи той, забелязал колебанието на гнома, — не можем да ги оставим просто да се скитат наоколо.

Воден от тракащите звуци, Дризт откри с лекота местоположението на чудовищата. Внимателно и съвсем безшумно, следван плътно от Белвар, елфът подбираше пътя им в тунелите.

Свиха в последния коридор. В един по-широк участък на тунела стоеше едно от изчадията и с все сила забиваше огромните си нокти в стената, сякаш миньор-свиърфнебъл копаеше с кирката си.

Дризт дръпна Белвар назад и го увери, че сам ще убие чудовището по-лесно. Трябваше само да се прокрадне зад него без то да го забележи. Гномът се съгласи, но запази позицията си. Щеше да се притече на помощ на елфа веднага щом се наложеше.

Захласнато в играта си, клюнестото изчадие нито чу, нито видя приближаващия се мрачен елф. Дризт застана точно зад гърба на чудовището и затърси най-лесния и бърз начин да го унищожи. Видя само една мъничка пролука в костната му черупка — процеп между гръдната броня на създанието и широкия му врат. Но да го промуши там с ятагана си можеше да се окаже трудно — клюнестото изчадие беше високо почти десет фута.

Но ловецът намери решение. Той се нахвърли върху чудовището, блъсна го в коленете с цялата си сила и заби ятаганите си между краката му.

Създанието загуби равновесие и започна да пада. Бърз като див звяр, Дризт се претърколи настрана, скочи върху падналото на земята чудовище и издигна и двата си ятагана над процепа в бронята му. Можеше да го убие веднага, можеше да забие остриетата, но мрачният елф видя нещо… може би ужас… в погледа на клюнестото изчадие и това му попречи. Той освободи съзнанието си от контрола на ловеца, успя да овладее ръцете си и се поколеба. Този кратък миг му бе достатъчен. За най-голяма изненада на Дризт от човката на чудовището на чист и правилен елфически език се отрониха думите:

— Моля те, не… ме… убивай…

14 Трак

Ятаганите бавно се отдръпнаха от врата на клюнестото изчадие.

— Не съм… това, което… из-изглеждам — опита се да обясни то, но речта му се накъсваше. С всяка следваща дума, създанието сякаш попривикна и започна да говори все по-лесно: — Аз съм… печ.

— Печ? — зяпна учудено Белвар и се приближи до Дризт.

С явно объркване, гномът погледна плененото чудовище.

— Малко си голям за печ — отбеляза гномът.

Дризт изгледа говорещото създание, после своя приятел. Искаше някой да му обясни какво става; за пръв път чуваше тази особена дума.

— Наричат ги деца на камъка — поясни възрастният свиърфнебъл. — Малки, странни същества. Корави като камъка и живеещи само с една-единствена цел — да го обработват.

— Напомнят на свиърфнеблите — отвърна Дризт.

Белвар помълча за кратко. Чудеше се как да приеме думите на приятеля си — като обида или като комплимент. Гномът не можа да реши и предпазливо продължи:

— Наоколо няма много от тях — от тези печ. Още по-малко пък приличат на него — Белвар изгледа с подозрение клюнестото изчадие, после погледна към Дризт и в очите му се четеше предупреждение — съветваше го да държи ятаганите си в готовност.

— Печ… няма вече — запелтечи създанието, а в гърления му глас звучеше искрено разкаяние. — Печ няма вече.

— Как се казваш? — попита Дризт, търсейки нещо, което да му подскаже каква е истината.

Клюнестото изчадие помисли за миг, после безпомощно поклати огромната си глава.

— Печ… н-няма вече — повтори то и съвсем съзнателно обърна клюнестата си глава настрани, разкривайки процепа в бронята си. Подканяше Дризт да го убие.

— Не можеш ли да си спомниш как се казваш? — попита мрачният елф. Не бързаше да убива това създание, но то нито помръдна, нито проговори. Дризт се обърна към Белвар за съвет, но възрастният свиърфнебъл само повдигна рамене.

— Какво се е случило? Трябва да ми кажеш какво ти се е случило? — продължи елфът.

— М-м-м — опита се да отговори злощастното същество. — М-ма… магьосник. Зъл магьосник.

Дризт познаваше донякъде изкуството на магията и знаеше колко безскрупулни бяха тези, които я използваха. Досети се какво може да се е случило със странното създание и започна да му вярва.

— Значи магьосник те е превърнал в това, което си сега? — попита той, макар че вече знаеше отговора. С Белвар се спогледаха учудени. — Чувал съм, че се правят такива заклинания.

— Аз също — съгласи се гномът. — Магга каммара, мрачни елфе, виждал съм магьосниците от Блингденстоун. Те използваха подобна магия, когато трябваше да проникнем в… — изведнъж възрастният свиърфнебъл замълча, припомняйки си произхода на Дризт.

— Мензоберанзан — добави елфът и се засмя.

Леко смутен, Белвар прочисти гърлото си и се обърна към чудовището.

— Значи ти някога си бил печ… — каза той. Имаше нужда да чуе цялото обяснение на ситуацията в едно-единствено изречение. — После някакъв магьосник те е превърнал в клюнесто изчадие, така ли?

— Истина — отвърна създанието. — Печ няма вече.

— Къде са другарите ти? — попита гномът. — От това, което съм чул за народа ти, знам, че печ рядко пътуват сами.

— М-м-мъртви. Зъл м-м…

— Човек — магьосник? — попита Дризт.

Създанието закима развълнувано с огромната си човка.

— Да, чу-човек.

— И магьосникът те остави да се мъчиш сам, превърнат в клюнесто изчадие — заключи Белвар. Той и Дризт си размениха дълги и измъчени погледи, после елфът се отмести и позволи на клетото създание да се изправи.

— И-и-искам да ме убиете — каза то, приседна на земята и погледна ръцете си с отвращение. — Ск-к-ка-лите, скалите… изгубени са за мен.

В отговор Белвар вдигна изкуствените си ръце.

— И аз така си мислех някога — увери го той. — Ти си жив, пък и вече не си сам. Ела с нас. Ще те заведем при езерото и там ще можем да си поговорим повече.

Клюнестото изчадие се съгласи и с много усилия започна да повдига тежкото си тяло от пода. Твърдата му черупка застърга по камъка и Белвар използва възможността да прошепне на Дризт:

— Не прибирай оръжията си!

Най-накрая съществото се изправи, погледна ги от десетте си фута височина и мрачният елф не възрази на предупреждението на своя приятел.

Дълги часове клюнестото изчадие им разказваше премеждията си. Толкова вълнуващо, колкото и историите му, беше привикването на създанието към употребата на езика. Този факт, пък и разказите за живота му като печ, преминал в почти непрестанно, свято копаене и оформяне на камъка, убедиха Белвар и Дризт, че думите на това особено същество са истина.

— Х-хубаво е, че отново мога да говоря, въпреки, че не го правя на собствения си език — каза не след дълго то. — Сякаш отново съм намерил част от себе си, от онова, което бях някога.

Наскоро Дризт беше преживял същото — мрачният елф се чувстваше съпричастен към думите на това създание.

— Откога си така? — попита го Белвар.

Съществото повдигна рамене, огромните му гърди и рамене изтракаха при движението.

— Седмици, м-месеци. Не мога да си спомня. Загубил съм представа за времето.

Дризт хвана лицето си в ръце и въздъхна дълбоко. Искрено съчувстваше на съществото. Знаеше какво е да се чувстваш толкова изгубен и сам в пустошта на Подземния мрак. Познаваше мрачната реалност на тази съдба. Белвар лекичко го потупа по рамото, после отново се обърна към клюнестото изчадие.

— Къде отиваш сега? Или откъде идваш?

— Преследвам м-м-м — отвърна то, но не можа да произнесе последната дума, сякаш самото споменаване на злия магьосник му причиняваше ужасна болка. — Но съм загубил толкова много. Толкова лесно щях да го открия, ако си бях печ. Камъните щяха да ми кажат къде да го търся, но вече не мога да разговарям с тях. — Чудовището се изправи бавно и решително заяви: — Ще вървя. Не сте в безопасност с мен.

Изведнъж Дризт се възпротиви:

— Напротив, ще останеш — думите му звучаха така, сякаш елфът не търпеше никакви възражения.

— Не мога да се контролирам — започна да обяснява съществото.

— Не се безпокой — добави Белвар и посочи към вратата на високите скали. — Ние живеем там горе, а вратичката е прекалено малка, за да минеш през нея. Тук ще си починеш, докато всички решим какво ще правим.

Клюнестото изчадие беше изтощено, а и думите на възрастния свиърфнебъл звучаха приемливо. То се отпусна тежко на каменния под и се сви, доколкото му позволяваше закръгленото тяло. Дризт и Белвар си тръгнаха и на всяка крачка се обръщаха, за да зърнат отново новия си другар.

— Трак — сепна се изведнъж Белвар й спря. Мрачният елф направи същото, а странното същество се обърна и погледна гнома, разбрало, че думата му е насочена към него.

— Ще те наричаме така, ако не възразяваш — поясни възрастният свиърфнебъл. — Трак.

— Подходящо име — отбеляза Дризт.

— Х-хубаво е — съгласи се клюнестото изчадие, но вътрешно му се искаше да може да си спомни истинското си име на печ. Името, което звучеше като гладка скала, търкаляща се по стръмен коридор; името, което с ехото на всяка своя сричка шептеше молитви на камъка.

Когато с Белвар влязоха в малката пещера, Дризт промълви:

— Ще разширим вратата. Така Трак ще може да влиза и да си почива при нас на спокойствие.

— Не, мрачни елфе — възрази мъдрият свиърфнебъл. — Няма да направим това.

— Но там край езерото той не е в безопасност. Чудовищата ще го надушат.

— В безопасност е, и още как! — тросна му се Белвар. — Кажи ми, кое чудовище би нападнало едно клюнесто изчадие? — Гномът разбираше искрената загриженост на приятеля си, но и знаеше каква опасност крие предложението му. — Не за пръв път виждам такива магии — сериозно продължи той. — Наричат се полиморфни. Промяната в тялото става мигновено, но тази в съзнанието отнема време.

— Какво искаш да кажеш? — в гласа на Дризт се усещаше паника.

— Трак е още печ — отвърна Белвар, — затворен в тялото на клюнесто изчадие, но се опасявам, че скоро е възможно да изгуби истинската си същност. Съзнанието му ще се превърне в ума на едно от онези чудовища. Сега Трак ни смята за свои приятели, но стане ли трансформацията — за него ще сме просто поредната вечеря.

Дризт започна да протестира, но Белвар го накара да млъкне с един доста отрезвяващ въпрос:

— Нима ще ти е приятно, когато се наложи да го убиеш, мрачни елфе?

Елфът погледна на другата страна.

— Животът му е преминал също като моя.

— Не толкова, колкото си мислиш — отвърна гномът.

— И аз съм се чувствал изгубен — припомни Дризт на приятеля си.

— Така си мислиш — възрази Белвар. — Ти никога не си губил истинската си същност, истинският Дризт До’Урден. Бил си такъв, какъвто животът те е принудил, за да оцелееш. Това е различно. Не само тялото на Трак, но и душата му скоро ще се превърне в клюнесто изчадие. Мислите му, инстинктите ще са същността на едно чудовище и, магга каммара, то няма да се смили над теб, когато те притисне до земята.

Дризт не можеше да се успокои, въпреки че не можеше и да отрече жестоката истина в думите на лукавия гном. С тежка стъпка мрачният До’Урден се отправи към спалнята си — лявата стаичка в пещерния комплекс, и се просна в хамака. Отдалеч се виждаше, че е съкрушен от мъка.

— Уви, приятелю Дризт До’Урден — тихичко промърмори Белвар. — Съжалявам и за обречения печ.

Възрастният свиърфнебъл също се прибра в стаята си и си легна. Чувстваше се ужасно от цялата ситуация, но въпреки болката, реши да не променя студеното си, но разумно поведение. Разбираше, че Дризт се чувства свързан с нещастното същество, отговорен и съпричастен към загубата на самоличността му, а това можеше да се окаже фатално.

По-късно същата нощ мрачният елф развълнувано разтърси възрастния свиърфнебъл, за да го събуди.

— Трябва да му помогнем — сурово прошепна той.

Белвар избърса очите си с ръка и се опита да разбере къде се намира. Сънят му бе неспокоен, изпълнен с кошмари, в които той крещеше „Биврип“ и после отиваше да изтръгне живота от тялото на новия им приятел.

— Трябва да му помогнем! — още по-настоятелно и грубо повтори Дризт. Изглеждаше толкова изтощен, че гномът веднага се досети, че приятелят му не е мигнал цяла нощ.

— Не съм магьосник — отвърна Белвар. — Нито пък ти…

— Ще го намерим тогава — изръмжа елфът. — Ще открием човека, който е проклел Трак и ще го принудим да развали магията! Само преди няколко дни го видяхме край потока, не може да е отишъл далече!

— Няма да ни е лесно да победим магьосник, способен на такава магия. Нима забрави огнената мълния? — Белвар погледна към стената, където на един гвоздей висеше обгорената му кожена куртка. — Опасявам се, че магьосникът е много по-силен от нас — промърмори гномът.

Дризт забеляза, че в думите на приятеля му липсва увереност и направо го попита:

— Нима си готов веднага да заклеймиш Трак? — широка усмивка се плъзна по лицето на елфа, когато видя, че изражението на възрастния свиърфнебъл омекна изведнъж. — Нима това е същият онзи Белвар Дисенгалп, който приюти у дома си един изгубен мрачен елф? Този многоуважаван надзирател, който до края вярваше в мен, когато всички ме смятаха за опасен и обречен?

— Върви да спиш, мрачни елфе — отвърна гномът и го побутна с митрилната си ръка.

— Добър съвет, приятелю — каза Дризт. — И ти се наспи добре. Дълъг път ни чака.

— Магга каммара! — изпуфтя необщителният свиърфнебъл, без да отстъпва от грубото си, сурово държане. После обърна гръб на Дризт и скоро захърка.

Мрачният елф забеляза, че този път похъркванията на лукавия гном идваха от дълбините на спокойния и мирен сън.

Трак не преставаше да удря и стърже с нокти по стената, не се отказваше нито за миг.

— Не, пак ли?! — ядосано прошепна Белвар. — Не и тук!

Дризт хукна надолу по криволичещия коридор, водейки се от монотонния звук.

— Трак! — повика го меко той, когато видя клюнестото изчадие.

Създанието се обърна, погледна приближаващия се мрачен елф и насочи острите си нокти към него, сякаш се готвеше да го нападне. От човката на чудовището се разнесе съскащо ръмжене. Само секунди по-късно Трак разбра какво прави и престана мигновено.

— Докога ще блъскаш така по скалите? — попита го Дризт и се престори, че не е видял заплашителната поза на Трак. — Намираме се в пустошта на Подземния мрак, приятелю, и не искаме неканени гости. Шумът, който вдигаш, ги привлича.

Създанието сведе огромната си глава.

— Не биваше да идвате с мен — каза то. — Аз не м-мога… Много неща ще се случат, аз не мога да ги к-контролирам.

Дризт се повдигна на пръсти и положи ръката си на рамото на Трак.

— Аз съм виновен — каза той, разбрал за какво говори клетото същество. То се извиняваше, че го е заплашило. — Не трябваше да тръгваме в различни посоки — продължи Дризт. — Трябваше да те предупредя, че идвам, не трябваше да те стряскам. Дори и да се наложи да търсим по-дълго, ще тръгнем всички заедно, а Белвар и аз ще ти помогнем да се контролираш.

Клюнестото лице на Трак се озари.

— Толкова д-добре се чувствам, когато тропам п-по камъка — заяви съществото и удари с нокът по скалата, сякаш за да опресни паметта си. Гласът и погледът му ставаха все по-отдалечени, когато се пренесе в спомените си от живота, който му бе отнет от магьосника, в миналото, изпълнено с разговори с безценния камък, прекарано в тупкане по скалите и в оформянето им.

— Отново ще се превърнеш в печ — обеща му Дризт.

Белвар идваше от края на тунела и чу думите на своя приятел, но не беше много сигурен, че желанието на всички ще се сбъдне. Повече от седмица обикаляха из тунелите, но от магьосника нямаше и следа. Възрастният свиърфнебъл се успокояваше от факта, че до този момент Трак успяваше да запази част от истинската си същност на печ, без да си позволява да се превърне в чудовище. Само преди няколко седмици Белвар бе наблюдавал същата промяна в Дризт и въпреки това, под борещата се за оцеляване същност, бе открил най-добрия си приятел.

Но възрастният свиърфнебъл не искаше да се самозаблуждава, че същото ще се получи и с Трак. Клетото същество дължеше състоянието си на могъща магия и дори най-силното приятелство не можеше да предотврати последствията от нея. Срещата на Трак с Дризт и Белвар му бе помогнала да отложи за малко, но само за малко, неизбежната си, трагична участ.

Още няколко дни тримата другари обикаляха из тунелите на Подземния мрак, ала търсенето им остана безрезултатно. Същността на Трак още не се бе променила, но дори елфът, който бе напуснал пещерата край езерото с такава надежда, сега усещаше тежестта на неизбежното.

Белвар и Дризт тъкмо бяха започнали да обсъждат завръщането им у дома, когато съзряха една не много голяма пещера, чийто под бе обсипан с каменни отломки от неотдавна срутилия се таван.

— Магьосникът! Бил е тук! — извика Трак, вдигна един огромен камък и без да се замисля го запрати към най-отдалечената стена, където той се разби на още по-малки късчета. — Бил е тук!

Клюнестото изчадие започна да тича наоколо като обезумяло, разбиваше камъните и мяташе скалите все по-необуздано.

— Откъде знаеш? — попита Белвар, за да укроти гнева на новия си приятел.

Трак посочи към тавана.

— Той е сторил това. М-м-м… той го е направил!

Дризт и Белвар се спогледаха притеснени. Таванът на пещерата беше разрушен — в средата му зееше огромна дупка. Ако това разрушение беше причинено от магия, то тя трябваше да е била много могъща!

— Магьосникът ли е виновен за всичко това? — попита Белвар и за пореден път направи онази коравосърдечна физиономия, която дълго бе упражнявал в предишните си разговори с Дризт.

— Неговата к-к-кула — отвърна Трак и хукна из пещерата, за да разбере накъде е тръгнал магьосникът.

Дризт и Белвар го гледаха недоумяващи. Най-накрая клюнестото създание се обърна към тях и разбра объркването им.

— М-м-м…

— Магьосникът — помогна му гномът — вече започваше да губи търпението си.

Трак не се обиди от забележката, дори се чувстваше благодарен.

— М-магьосникът има кула — опита се да обясни развълнуваното същество, — огромна желязна кула, и я носи навсякъде със себе си. Разполага я там, където му е удобно — Трак погледна към останките от тавана. — Дори и да не пасва.

— Носи кула ли? — попита възрастният свиърфнебъл и сбърчи нос.

Клюнестото изчадие кимна развълнувано, но нямаше време за повече обяснения. Беше открило следа от магьосника — ясен отпечатък от ботуш в мъха, спускащ се надолу по един от коридорите.

Преследването продължи и Белвар и Дризт трябваше да се задоволят с непълното обяснение на своя приятел. Мрачният елф поведе групичката като се стараеше да използва всичките си умения, които бе придобил в Академията и затвърдил по-късно през десетте години, прекарани в пустошта. Гномът, с вродените си познания за Подземния мрак и с вълшебната си, светеща брошка, определяше посоката им, а Трак, който в този момент се чувстваше сякаш е възвърнал напълно истинската си същност, молеше камъните да ги упътят. Тримата другари преминаха през още една разрушена пещера и през друга, в която се виждаха ясни следи от кулата, макар че високият таван си стоеше непокътнат.

След няколко дни спътниците се озоваха в просторна пещера в дъното, на която, край един ромолящ ручей, се издигаше домът на магьосника. Дризт и Белвар отново си размениха безпомощни погледи. Кулата беше трийсет фута висока и двайсет широка, а гладките й, метални стени проваляха всичките им; планове. Тримата приятели поотделно избраха най-безопасните пътища, за да се приближат към сградата и бяха още по-изумени, когато видяха, че стените на кулата бяха направени от чист елмаз — най-твърдият метал в целия свят.

Откриха една-единствена малка врата, чиито очертания едва се забелязваха на фона на перфектната изработка на кулата, и не трябваше да се опитват да я отворят, за да разберат, че входът е добре защитен от неканени посетители.

— М-м-м… Той е тук — изръмжа Трак и от отчаяние започна да драска с нокти по гладката повърхност на вратата.

— Значи ще му се наложи да излезе — заяви Дризт. — А когато го направи, ние ще сме тук и ще го чакаме.

Но Трак не беше доволен от този план. С разтърсващ рев, който проеча из всички тунели наоколо, разгневеното създание се засили и с всичка сила се блъсна във вратата на кулата, после отскочи назад и повторно се удари в нея. Вратата въобще не поддаде под тежестта на клюнестото изчадие; Белвар и Дризт скоро осъзнаха, че клетият им приятел ще трябва да се откаже от борбата.

Мрачният елф напразно се опитваше да го успокой, докато Белвар се приближи до стената и започна добре познатия им напев.

Най-накрая Трак се отпусна на земята и започна да хлипа от изтощение, болка и гняв. В този момент възрастният свиърфнебъл се хвърли напред, а от митрилните му ръце хвърчаха искри.

— Пазете се! — изкрещя той. — Изминах толкова много път — една врата не може да ме спре!

Гномът спря пред малката врата и с всичка сила я удари със своята ръка — чук. Ярка светлина заслепи всички; сини искри се пръснаха навсякъде. Мускулестият Белвар се трудеше безотказно, блъскаше и удряше по вратата, докато накрая съвсем се изтощи. Когато престана, той видя, че бе оставил само леки драскотини и бегли изгаряния по елмазената повърхност на входа.

От безсилие гномът удари ръцете си една в друга и целият се посипа с безвредни искри. С цялото си сърце Трак разбираше отчаяните действия на своя приятел, ала Дризт беше най-притеснен и ядосан от тримата. Бяха възпрепятствани от кулата на магьосника, но това не беше най-лошото. Злодеят, който се криеше в нея, със сигурност беше усетил присъствието им. Мрачният елф внимателно обиколи сградата и забеляза множеството процепи в нея, от който можеха да се изстрелят стрели. Той се спотаи под един от тях и дочу тих напев. Макар че не разбираше думите на магьосника, Дризт веднага се досети за намеренията на човека. Трябваше да предупреди приятелите си.

— Бягайте! — изкрещя елфът, в отчаянието си грабна най-близкия камък и го добута до отвора в стената.

Но късметът не бе изоставил Дризт заклинанието беше завършено в мига, в който скалата запуши процепа. Чу се силен рев, мълнията на магьосника разби камъка на парчета и запрати мрачния елф във въздуха, но не можа да излезе навън и избухна в куклата.

От вътрешността й долетя писък:

— Проклятие! Проклятие! Мразя когат’ стафа така!

Белвар и Трак се завтекоха да помогнат на поваления си приятел, но мрачният елф беше само зашеметен и успя да се изправи, преди да са дошли.

— О, вие ще плати скъпо затова, да-а ще плати! — дочуха се още крясъци от кулата.

— Да се омитаме оттук! — извика гномът. Този път клюнестото изчадие беше напълно съгласно с думите му, макар да търсеше възмездие. Но веднага щом Белвар погледна към Дризт, възрастният свиърфнебъл разбра, че елфът няма да се откаже толкова лесно. Трак също се вгледа в лилавите очи на новия си приятел и пламъците, които горяха в тях го накараха да отстъпи назад.

— Магга каммара, мрачни елфе, не можем да влезем вътре — напомни му Белвар.

Дризт извади от джоба си фигурката от черен оникс, сложи я пред отвора, после го блокира с тялото си.

— Ще видим — изръмжа той и призова Гуенивар.

Черната мъгла се заизвива около статуетката, бавно се плъзна през процепа и навлезе в кулата.

— Щ’ви избиия ввсичкити! — изрева скритият магьосник.

След няколко секунди от вътрешността на кулата долетя мощния рев на пантерата, а после се чу и гласът на човека:

— Може би греша!

— Отвори вратата — крещеше Дризт, — ако ти е мил животът, зли магьоснико!

— Не, никога!

Ревът на пантерата проехтя още веднъж, после се чуха крясъци и вратата се отвори.

Дризт първи прекрачи прага и другите го последваха. Озоваха се в овална стая в приземния етаж на кулата. В средата й се издигаше метална стълба, водеща към капандура на тавана. Магьосникът се бе опитал да избяга, но не бе успял да се покатери докрай — сега висеше с главата надолу от стълбата, закачен с единия крак на едно от стъпалата. Гуенивар се бе възстановила от падането си в киселинното езеро и отново изглеждаше като най-величествената от всички пантери. Беше застанала от другата страна на стълбата и съвсем нехайно лижеше крака на човека.

— О, влисайте — изкрещя той и разпери широко ръце, после ги събра отново, за да махне мантията от лицето си. Струйки дим се издигаха от дрехата му, разкъсана и обгорена от мълнията. — Аз съм Бристър Фендълстик. Добр’ дошли в скромния ми дом.

Със своята ръка — чук Белвар спря Трак пред вратата — не искаше да пуска опасния си приятел вътре, докато Дризт не се приближи към магьосника, за да го хване. Мрачният елф се позабави, за да поздрави любимата си пантера — не я беше виждал от деня, в който я бе пратил да се лекува.

— Говориш езика на мрачните елфи — отбеляза Дризт, сграбчи магьосника за яката, смъкна го от стълбата, изправи го на крака и го огледа отблизо. Не беше виждал човек допреди срещата им в тунела до потока и до този момент не беше особено впечатлен.

— Гворя много есици — отвърна магьосникът и отблъсна ръцете на елфа. След това, сякаш думите му бяха от огромно значение, добави: — Аз съм Бристър Фендълстик!

— А езика на съществата печ, говориш ли? — изръмжа от вратата Белвар.

— Печ?! — отвърна с погнуса магьосникът.

— Печ — изръмжа Дризт и почти допря ятаган до гърлото на човека, за да подчертае думите си.

Трак направи крачка напред. Възпиращият го свиърфнебъл леко се плъзна по гладкия под.

— Огромният ми приятел някога е бил печ — обясни мрачният елф. — Мисля, че това ти е известно.

— Печ — тросна се магьосникът. — Безполесни м’лки същества, винаги заст’ват на пътя ти.

Трак се приближи още една крачка напред.

— Не се бави, мрачни елфе — помоли го Белвар, притискайки клюнестото изчадие с цялата си тежест.

— Върни му истинската същност — настояваше Дризт. — Превърни приятелят ни отново в печ. И побързай.

— Ха! И така си е добре! — изсумтя непредвидимият човек. — На кой му притрябвало да става печ?

Трак въздъхна тежко. От силата на третата му крачка, Белвар започна да се плъзга по пода.

— Сега, магьоснико — предупреди го мрачният елф. Застаналата на стълбата пантера започна да ръмжи от глад.

— Ох, дубре, много дубре! Жалък печ! — тросна се магьосникът и размаха ръце от отвращение. После извади от малкия си джоб си една огромна книга, която незнайно как се бе побрала вътре.

Предвкусвайки победата Дризт и Белвар се усмихнаха един на друг. В същия миг човекът направи фатална грешка.

— Трябваше да го убия, както убих и събратята му — промърмори толкова тихо той, че дори стоящият до него Дризт не успя да го чуе.

Ала клюнестите изчадия чуваха най-добре от всички същества, населяващи земите на Подземния мрак.

Трак замахна с ръката си, завършваща с огромен нокът, и възрастният свиърфнебъл се претърколи в средата на стаята. Дризт се обърна, дочул звука от тежките приближаващи се стъпки, но беше късно. Гигантското клюнесто изчадие профуча край него и го блъсна встрани. При падането си мрачният елф изпусна ятаганите си, а магьосникът — глупавият магьосник — усети настъпващото с металната стълба чудовище. Ударът беше толкова силен, че огъна стълбата и запрати Гуенивар към стената.

Докато Дризт и Белвар се свестят, за да повикат своя приятел, вече не беше ясно дали смъртоносният удар на огромното клюнесто изчадие беше убил магьосника веднага или не. С ноктите и човката си Трак го удряше и разкъсваше безмилостно. Наоколо свистяха мълнии, много от предметите, притежаващи магическа сила и носени от магьосника, се счупиха и стаята се изпълни с дим.

Когато клюнестото изчадие изля яростта си и погледна към приятелите си, застанали около него й готови за бой, грамадата разкъсана, кървава плът в краката му вече беше неузнаваема.

Белвар искаше да каже, че магьосникът се бе съгласил да върне истинската същност на Трак, но не виждаше смисъл да го прави. Омагьосаното същество падна на колене и зарови лице в ноктите си. Не можеше да повярва на това, което бе сторило преди малко.

— Да се махаме от това място — промълви Дризт и прибра ятаганите си.

— Претърси го — предложи гномът, мислейки за удивителните съкровища, скрити в мантията на човека, ала мрачният елф не можеше да издържа повече. Самият той неведнъж бе обладаван от същата необуздана ярост и мирисът на кръв сковаваше душата му от страх и безпокойство. Поддържан от Гуенивар, Дризт излезе от кулата.

Белвар се приближи към Трак и му помогна да се изправи, после изведе треперещото създание от сградата. Разумният свиърфнебъл накара приятелите си да го почакат, докато претърси кулата за някакви предмети, които можеха да им помогнат или за магическата дума, с която ще могат да вземат кулата със себе си. Но или магьосникът беше много беден, в което Белвар силно се съмняваше, или бе скрил съкровищата си на сигурно място — в някое друго измерение, може би. Гномът не откри нищо, освен простичък мях за вода и чифт износени ботуши. Ако бе съществувала магическа дума за призоваване на чудноватата елмазена кула, то тя бе умряла заедно с магьосника.

Пътят на тримата приятели към дома премина в пълно мълчание; всеки от тях беше погълнат от собствените си тревоги, притеснения, разкаяния и спомени. Нямаше нужда Белвар и Дризт да споделят най-големия си страх. От разговорите им с Трак бяха научили колко миролюбива и кротка е расата на създанията печ; не беше трудно да се досетят, че кръвожадната постъпка на новия им приятел не беше продиктувана от истинската му същност.

По-скоро трябваше да си признаят, че в действията си Трак все повече заприличваше на съществото, в което бързо се превръщаше.

15 Ясни намеци

— Кажи ми каквото знаеш — настоя матрона Малис пред Джарлаксъл, докато вървяха през двора на дома До’Урден. Върховната жрица обикновено имаше повече доверие в скандалния наемник, но сега беше разтревожена и нетърпелива. Носеха се слухове, че е настъпило раздвижване в йерархията на управляващите фамилии на Мензоберанзан, а това не беше добре за Даермон Н’а’шезбаернон.

— Каквото знам? — повтори Джарлаксъл и се престори на изненадан.

Малис го изгледа намусено. Бриса, която вървеше от другата му страна, също го удостои с неодобрителния си поглед.

Ексцентричният наемник прочисти гърлото си, макар че кашлицата му прозвуча повече като смях. Не можеше да удостои Малис с подробности относно оживлението сред най-влиятелните фамилии в града и по този начин да ги предаде. Но можеше да поизмъчи матроната с едно-единствено логично твърдение, което само потвърждаваше догадките й:

— Използването на Зин-карла, неживото ти творение, продължава вече твърде дълго.

Малис се насили да запази дишането си спокойно и равномерно. Досещаше се, че мрачният елф знае повече, отколкото казва; самият факт, че пресметливият наемник й бе съобщил очевидното с такова равнодушие, можеше само да й докаже, че страховете и са оправдани. Зомбито на Закнафейн търсеше Дризт отдавна, а матроната знаеше много добре, че Кралицата на Паяците не се слави със своето търпение.

— Ще ми кажеш ли още нещо? — попита Малис.

Джарлаксъл сви рамене.

— Тогава напусни дома ми — изръмжа матроната — майка.

Елфът се поколеба за миг, почуди се дали да поиска възнаграждение за нищожната информация, която й бе предоставил току-що, но после се отказа. Поклони се грациозно, като направи реверанс с широкополата си шапка, и се запъти към портата на дома.

Така или иначе скоро щяха да му платят.

Час по-късно, в преддверието на големия параклис, матрона Малис седеше отпусната в трона си и оставяше мислите си да се лутат из лъкатушните тунели на Подземния мрак. Телепатичната й връзка с неживия беше ограничена. Обикновено това не бе нищо повече от поток силни емоции. В предишния си живот Закнафейн беше баща на Дризт и негов най-добър приятел, а сега се бе превърнал в най-ужасния му враг. Душата му се разкъсваше и Малис не можеше да разбере дали е постигнал някакъв напредък. Опасяваше се, че колкото повече неживият се приближава към Дризт, толкова по-силни и непреодолими ще стават вътрешните му борби.

Сега, след обезпокоителната й среща с Джарлаксъл, матроната — майка на дома До’Урден трябваше да разбере дали Закнафейн е постигнал някакъв прогрес. Не след дълго усилията й бяха възнаградени.

— Матрона Малис твърди, че неживият се е насочил на запад и се е отдалечил от града на свиърфнеблите — обясни Джарлаксъл на матрона Баенре.

След като напусна дома До’Урден, наемникът тръгнал право към горичката на гъбите в южния край на Мензоберанзан, там, където се намираха домовете, на управляващите фамилии в града.

— Зомбито се движи по следата — промърмори първата матрона повече на себе си, отколкото на своя информатор. — Това е добре.

— Но матрона Малис вярва, че Дризт има преднина от няколко дни, дори седмици — продължи Джарлаксъл.

— Тя ли ти го сподели? — с недоверие попита матрона Баенре, учудена, че Малис е разкрила такава коварна, изобличаваща я информация.

— Някои неща се научават и без думи — лукаво отвърна наемникът. — Тонът й ми разкри доста от онова, което тя се стараеше да не разбера.

Първата матрона кимна и затвори сбръчканите си клепачи, уморена от тези истории. Беше изиграла решаваща роля за приемането на матрона Малис в управляващия съвет, но сега единственото, което можеше да направи, бе да чака и да разбере дали осмата матрона ще успее да задържи поста си.

— Трябва да й имаме доверие — заяви най-накрая Баенре.

В другия край на стаята Елвидцинвелп — крадецът на мисли на матрона Баенре — откъсна мислите си от разговора с Джарлаксъл. Новината, че Дризт е поел на запад и се е отдалечил от Блингденстоун беше от изключително значение и илитидът не можеше да я пренебрегне.

Той насочи мислите си далече на запад — отправи своето предупреждение надолу по тунелите, които не бяха толкова пусти, колкото изглеждаха.

Веднага щом погледна към спокойните води на езерото, Закнафейн усети, че жертвата му е наблизо. Стаен в сенките на канарите, той тръгна напред покрай широката стена на пещерата и скоро премина от другата страна. Тогава видя и пещерата със странната вратичка.

В неживото създание се надигнаха вълни от забравени емоции. Зомбито изпита онова усещане за принадлежност, което някога бе чувствало към Дризт. Емоцията, обаче, веднага бе погълната и заменена от силна ярост — мислите на матрона Малис отново нахлуха в съзнанието на Закнафейн.

С извадени мечове, той нахлу през вратата и претърси пещерния комплекс. Една завивка полетя във въздуха и се спусна на земята на парчета; остриетата на умопомраченото същество разкъсаха всички постели, изпочупиха всичко.

Чудовището на матрона Малис изля гнева си, накрая седна свито на земята и се замисли над ситуацията.

Дризт не си беше у дома.

Не след дълго преследвачът реши, че преди няколко дни той е напуснал пещерата, но не сам — с приятел, или може би двама. Тактическите му инстинкти му подсказваха да остане и да го причака, защото този път лагерът не беше фалшив, не беше като онзи до града на лукавите гномове. Този път жертвата на Закнафейн щеше да се върне.

Ала неживият усети, че седящата в трона си матрона Малис няма да търпи повече закъснения. Времето й изтичаше. Все повече слухове се носеха из града на мрачните елфи и този път страховете и нетърпението на матроната — майка щяха да й костват много.

Матрона Малис не издържа дълго и заповяда на неживото си творение да тръгне по следите на избягалия й син. Само след няколко часа тримата приятели се завърнаха в пещерата. Бяха избрали друга пътека и не бяха срещнали зомбито.

Дризт веднага усети, че нещо не е наред. Преди другите да разберат какво става, той извади ятаганите си, втурна се нагоре по високите скали и с един скок достигна вратата.

Когато всички влязоха в пещерата, разбраха какво е разтревожило мрачния елф. Мястото беше унищожено, хамаците и постелите бяха разкъсани, купите и малката кутийка, в която държаха храната, бяха счупени и захвърлени по ъглите. Трак, който не можеше да мине през вратата, се обърна и се отдалечи — искаше да огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги дебне от ъглите на голямата пещера.

— Магга каммара! — изрева Белвар. — Кое чудовище би могло да стори това?

Дризт вдигна една от завивките и посочи към острите разрези в тъканта. Възрастният свиърфнебъл веднага разбра какво намекваше мрачният елф.

— Остриета — мрачно промълви гномът. — Остри мечове с изкусна изработка.

— Мечове на мрачен елф — довърши мисълта Дризт.

— Далече сме от Мензоберанзан — напомни му Белвар, — далече в пустошта на Подземния мрак. Далече от знанието и взора на твоя народ.

Ала мрачният елф знаеше достатъчно, за да не се съгласи с думите на своя приятел. През малкото изминали години от своя живот Дризт бе станал свидетел на фанатизма, който осмисляше живота на всички зли жрици и последователи на Лот. Някога дори бе включен в един отряд, с който бе изминал толкова много мили до Повърхността на Забравените владения с една-единствена цел: да задоволят злобата на Кралицата на Паяците, да я дарят с кръвта на светлите елфи.

— Не подценявай матрона Малис — мрачно промълви Дризт.

— Ако това наистина е дело на майка ти — изръмжа Белвар и удари митрилните си ръце една в друга, — ще намери нещо, което едва ли е очаквала. Ще стоим тук и ще я чакаме — тримата.

— Не подценявай матрона Малис — повтори Дризт. — Това, което се е случило тук не е случайност. Тя ще е подготвена за всичко.

— Не можеш да си сигурен — заяви безстрашният свиърфнебъл, но когато погледна в искрените, лилави очи на своя приятел, цялата му увереност изведнъж се стопи.

Двамата събраха няколкото останали предмети, годни за употреба, и малко по-късно потеглиха отново на запад — трябваше да се отдалечат още повече от Мензоберанзан.

Трак тръгна първи — малко чудовища щяха да имат смелостта да застанат на пътя на едно клюнесто изчадие. Белвар вървеше втори — той бе стабилното звено на групата, а Дризт беше трети. Мрачният елф се движеше мълчаливо на известно разстояние от приятелите си, за да може да ги защити в случай, че наемниците на майка му ги застигнат.

Белвар се бе досетил, че могат да спечелят добра преднина пред този, който бе дръзнал да разруши дома им. Извършителите сигурно бяха тръгнали по следите, започващи от пещерата и водещи до кулата на мъртвия магьосник, а това означаваше, че щяха да се забавят много дни преди да се върнат отново при езерото. Звучеше логично, но Дризт не беше толкова сигурен в думите на възрастния свиърфнебъл.

Мрачният елф познаваше майка си твърде добре.

След няколко безкрайни дни, тримата приятели достигнаха до един участък, в който земята пропадаше, скалите бяха остри и назъбени, а сталактитите висяха над тях, надвиснали като копия, готови да ги пронижат. Усетили нуждата от приятел до себе си, Белвар, Дризт и Трак се скупчиха по-близо един до друг. Въпреки че рискуваше да привлече нечие внимание, възрастният свиърфнебъл извади вълшебната брошка и я закачи на куртката си. Дори и осветени от светлината, тримата приятели оставаха защитени в сенките, хвърляни от острите скали.

Този район изглеждаше много по-притихнал от обичайните пусти земи на Подземния мрак. Пътешествениците из подземния свят на Владенията рядко чуваха шумове от други същества. Тук обаче тишината се усещаше много по-осезаемо — сякаш животът беше изсмукан от мястото. Шумът от тежките стъпки на Трак и чаткането от ботушите на Белвар тревожно отекваха в множеството каменни лица по стените.

Гномът първи усети приближаващата се опасност. Леките вибрации в камъка му подсказаха, че той и приятелите му не са сами. Със своята ръка — чук той спря Трак и погледна към Дризт, за да разбере дали елфът е усетил същото.

Мрачният елф посочи към тавана, после с помощта на левитация се понесе нагоре в мрака, търсейки удобно място за засада между сталактитите. Докато се издигаше във въздуха, Дризт извади единия от ятаганите си, а с другата ръка бръкна в джоба си и здраво стисна фигурката от черен оникс.

Белвар и Трак се скриха зад един нисък хребет и зачакаха. Гномът тихичко започна да напява заклинанието, което вливаше магическа сила в митрилните му ръце. Въпреки това, двамата приятели се чувстваха много по-добре, когато знаеха, че мрачният войн е над тях и ги наблюдава.

Ала Дризт не беше единственият, който търсеше място за засада във високите сталактити. Когато навлезе в лабиринта от остри, насочени като копия, образувания, мрачният елф веднага усети чуждо присъствие.

Човекоподобна фигура, малко по-едра от него, се плъзна край близкия сталактит. Елфът се оттласна от камъка, за да се придвижи напред и, докато се носеше към сталактита, извади и другия си ятаган. Миг по-късно успя да види главата на своя неприятел и веднага осъзна риска, който бе поел — лицето на съществото приличаше на октопод с четири пипала. Дризт виждаше за първи подобно създание, но знаеше към коя раса принадлежи то: това беше илитид — крадец на мисли — най-злото и най-опасно чудовище във всичките земи на Подземния мрак.

Илитидът нападна първи, Дризт дори не успя да го достигне с ятаганите си. Чудовището размърда пипалата си, раз люля ги и — фуууп! — фуния от ментална енергия се понесе към мрачния елф и го завъртя във въздуха. С цялата сила на волята си, Дризт се бранеше срещу настъпващата тъмнина. Опита се да се съсредоточи върху целта си, опита се да насочи гнева си към илитида, но той отново го изпревари и атакува. В този момент се появи още един крадец на мисли и насочи зашеметяващата си енергийна мощ срещу Дризт.

Белвар и Трак не разбраха какво се случва — светлината от брошката не беше достатъчна, за да видят какво става с мрачния елф, но въпреки това, двамата приятели веднага усетиха, че нещо там горе не е наред. Гномът реши да рискува и да повика своя приятел:

— Дризт? — прошепна той.

Отговорът дойде няколко секунди по-късно, когато двата му ятагана се строполиха със звън на земята. Стъписани, Белвар и Трак се затичаха към остриетата, но изведнъж се дръпнаха назад. Насреща им въздухът се раздвижи и пред очите им сякаш се разтвори невидима врата — портал към друго измерение.

На мястото й се появи илитид.

Смаяните приятели не бяха успели дори да извикат, когато крадецът на мисли изстреля вълната си от ментална енергия срещу тях. Белвар се претърколи назад и се удари в пода, но Трак, чието съзнание в момента бе раздвоено, остана почти незасегнат.

Илитидът повтори атаката, но клюнестото изчадие мина право през фунията от ментална енергия и размаза отвратителното създание с един удар на ръката си, завършваща с огромен нокът.

Трак се озърна наоколо, после вдигна глава и погледна нагоре. Другите илитиди се спускаха от тавана; двама от тях държаха Дризт за глезените. Отвориха се още невидими портали. От всеки ъгъл на пещерата срещу Трак започнаха да се сипят вълни от ментална енергия и защитата на раздвоеното му съзнание бързо отслабна. Отчаяние и неконтролируем гняв завладяха душата на Трак.

В този момент той беше просто едно клюнесто изчадие, което се подчиняваше само на инстинктите, яростта и жестокостта на чудовищната си природа. Но дори твърдата му черупка не беше достатъчно здрава за менталните атаки на илитидите.

Трак се втурна срещу двамата, които държаха Дризт.

Не беше изминал и половината път, когато мрак погълна съзнанието му.

Беше коленичил на пода — само това усещаше. Трак лазеше по земята; отказваше да се предаде, отказваше да успокои гнева си.

После клюнестото изчадие се строполи на земята и в съзнанието му нямаше място нито за Дризт, нито за Белвар, нито дори за чистата ярост.

Имаше само мрак.