Изгнание

16 Коварни окови

Трак впери поглед в далечината на дългата и тясна пещера, където се издигаха високите кули на крепостта на илитидите. Въпреки че зрението му беше слабо, клюнестото изчадие можеше да различи тътрещите се бавно фигури към замъка и да чуе съвсем ясно звъна на сечивата им. Трак знаеше, че това са роби — дуергари, гоблини, лукави гномове и представителни на още много раси, които дори не познаваше. Техните господари, илитидите, ги експлоатираха заради уменията им в каменоделството. Робите бяха помогнали за всички нововъведения, както и при превръщането на огромната скала в крепост, която крадците на мисли сега наричаха свой дом.

Белвар, който беше толкова подходящ за подобни дейности, вероятно също бе там и работеше по масивната постройка.

Тези мисли само прелетяха през съзнанието на Трак и изчезнаха, забравени и заменени от инстинктите на клюнестото изчадие. Поразяващата сила на менталните атаки на илитидите бе отслабила значително умствената защита на Трак и полиморфната магия действаше все по-бързо — толкова бързо, че самия той не можеше да усети промяната. Двете същности в раздвоеното му съзнание се сблъскваха с еднаква сила и внасяха леко объркване в душата на клетото клюнесто изчадие.

Ако разбираше в какво се състои проблемът, ако знаеше какво се бе случило с приятелите му, то може би щеше да се чувства щастливо.

Крадците на мисли подозираха, че в тялото на Трак се крие нещо много повече от едно клюнесто изчадие. Оцеляването на тяхното общество се основаваше на знанието и телепатията, ала илитидите не успяха да проникнат в обърканото съзнание на Трак, въпреки че съвсем ясно виждаха умствените процеси, протичащи в тялото му, обвито в твърда черупка, които коренно се различаваха от тези на обикновените чудовища, бродещи из Подземния мрак.

Крадците на мисли не бяха глупави и бяха наясно с опасностите, криещи се в менталното дешифриране и контрола върху съзнанието на едно опасно, двеста и петдесеткилограмово чудовище. Трак беше прекалено опасен и непредсказуем, за да го държат при останалите роби. Но в обществото, ръководено от тях, имаше място за всеки.

Трак се намираше на един каменен остров — равна скала, широка около петдесет ярда и заобиколена от дълбок ров. Наоколо имаше и други същества — малко стадо роти и няколко съвсем изтощени дуергари, които очевидно бяха прекарали много време под смазващото влияние на илитидите. Сивите джуджета седяха или стояха прави, лицата им бяха безизразни, вперени в нищото и очакващи, както Трак скоро разбра, реда си на богатата трапеза на жестоките робовладелци.

Трак обиколи целия остров в търсене на начин да избяга, въпреки че един печ би разбрал, че това е невъзможно. Над пропастта се простираше само един мост, но той беше магически — прибираше се и залепваше до другата страна на рова всеки път, когато не се използваше от крадците на мисли.

Няколко илитида, водещи един роб — великан, се приближиха до ръчката, която служеше за вдигане и спускане на моста, и веднага изпратиха телепатичните си заповеди към Трак. В хаоса на съзнанието му се появи една-единствена мисъл, подтикваща го към действие, и клюнестото изчадие разбра каква е ролята му на този остров. То беше пастир на стадата. Крадците на мисли искаха едно сиво джудже и едно от създанията рот; пазачът на робите се подчини безропотно и се залови за работа.

Нито една от жертвите му не се противопостави. Трак бързо изви врата на сивото джудже, после със същата прецизност разби и черепа на говедото. Усети, че илитидите са доволни и това породи странни чувства в душата му — най-силното, от които беше чувството за удовлетвореност.

Клюнестото изчадие вдигна двата трупа и се приближи към края на острова, там, където от другата страна стояха илитидите. Един от тях отново бутна лоста и Трак забеляза, че той се задвижваше напред, към острова — това беше важно, но в този момент клюнестото изчадие не можеше да разбере защо. Мостът от камък и метал забуча, затрепери и се изстреля от стената. Започна да се разстила напред към острова, докато не достигна твърдата земя под краката на Трак.

— Ела при мен — изпрати телепатичната си заповед илитидът.

Клюнестото изчадие може би щеше да се противопостави, ако бе видяло смисъл в това. То пристъпи напред и мостът изскърца под тежестта му. Трак бе стигнал почти до средата, когато се чу друг глас:

— Спри! Остави телата! Остави телата! — повтаряше гласът. — Върни се на острова!

Клюнестото изчадие се замисли. Яростта отново завладя душата му; гневният печ, загубил приятелите си, напълно приемаше и се съгласяваше с това усещане. От врага го деляха само няколко крачки.

По команда на илитидите, великанът пристъпи към моста. Чудовището беше малко по-високо от Трак и почти толкова едро; нямаше оръжие и едва ли можеше го да спре, но до него стоеше по-сериозен противник. Илитидът, който бе дръпнал лоста, стоеше неподвижен, а едната му ръка, приличаща на израстък с четири пръста, нетърпеливо стискаше и отпускаше ръчката.

Трак нямаше да успее да стигне до другия край на моста, а и да премине покрай застаналия на пътя му великан — той щеше да се прибере и клюнестото изчадие щеше да полети към дъното на пропастта. С неохота то остави телата и се върна на острова си. Великанът пристъпи напред и прибра труповете на мъртвото джудже и говедото — храната на господарите си.

Илитидът дръпна лоста и само за миг вълшебното съоръжение се спусна надолу и се залепи за стената на пропастта, оставяйки Трак в пълна безизходица.

— Яж — заповяда един от крадците на мисли.

Когато заповедта нахлу в съзнанието на Трак, край него минаваше един рот и клюнестото изчадие, без да мисли проби черепа му с огромните си нокти.

Когато илитидите си тръгнаха, Трак седна и се нахрани, наслаждавайки се на вкуса на кървавото месо. Същността му на клюнесто изчадие надделя изцяло над него, докато пируваше, но всеки път, когато извърнеше поглед към пропастта и замъка на илитидите, тъничкият глас на печ, заговаряше в душата му с тъга за Белвар и Дризт.

От всички роби, пленени в тунелите отвъд замъка на илитидите, най-търсен беше Белвар Дисенгалп. Освен чудатия факт, че ръцете на гнома бяха изработени от митрил, той беше и идеално подходящ за двете длъжности, най-желани от всеки роб на илитидите — каменоделец, обработващ камъка, и гладиатор, биещ се на арената.

Когато гномът беше избутан напред, в търга на роби настана истински хаос. Наддаванията за злато, магически предмети, тайни заклинания и книги на познанието бяха съвсем забравени. В края на търга, възрастният надзирател беше продаден на трима илитиди — същите, които водеха отряда по залавянето му. Белвар, разбира се, нямаше да бъде уведомен за покупката, преди да е приключила; гномът беше отведен по един мрачен и тесен коридор и затворен в една малка, съвсем обикновена стая.

Малко по-късно в съзнанието му отекнаха три гласа, три различни телепатични гласа, които говореха на разбираем език и, които Белвар нямаше да забрави никога — гласовете на новите му господари.

Подвижната желязна решетка в стаята започна да се издига, крепостната врата се отвори и пред очите на Белвар се разкри добре осветена, овална зала с високи стени, над които се виждаха много редове, пълни с публика.

— Излез — нареди един от господарите и възрастният свиърфнебъл тръгна напред, изгарящ от желание да угоди на илитида.

Когато излезе от коридора, Белвар видя десетките крадци на мисли, насядали по каменните пейки. Тези странни същества сочеха от всички посоки с четирипръстите си ръце към него, а октоподните им лица бяха безизразни. Воден от телепатичната заповед, гномът успя да разпознае в тълпата господаря си, който оживено спореше и наддаваше в залаганията заедно с една група илитиди.

От другата страна на арената също се отвори една метална решетка и на подиума излезе огромен великан. Очите на чудовището веднага се впериха в публиката, сякаш то търсеше своя господар — смисълът на собственото си съществуване.

Малко по-късно, след като залаганията приключиха, господарят на Белвар започна да го окуражава:

— Това зло чудовище ме заплаши, мой храбър свиърфнебъл. Отмъсти за мен и го унищожи.

Белвар не се нуждаеше от повече подкани, нито пък великанът, който също бе получил подобно послание от господаря си. Гладиаторите яростно се хвърлиха един към друг, но докато великанът беше още млад и малко глупав, Белвар бе ветеран и то много умел.

В последния момент той се забави и се претърколи настрани. В един отчаян опит великанът се опита да го ритне, но вместо това се препъна и падна.

Това се проточи прекалено дълго.

Гномът вдигна своята ръка — чук и я заби в коляното на противника си. Костта се разтроши с трясък, наподобяващ пукот на мълния. Чудовището залитна встрани и почти се претърколи. Белвар това и чакаше — кирката му се заби в тлъстата задница на великана. Гигантът загуби равновесие, гномът се хвърли в краката му и го повали на земята.

Възрастният свиърфнебъл се изправи на секундата, скочи върху проснатия по очи великан и се затича към главата му. Чудовището бързо се окопити, сграбчи гнома за куртката и започна да го мята на всички страни, но въпреки това Белвар успя да забие кирката си право в гърдите му. Ревящ от болка и ярост, глупавият великан се опита да хвърли отвратителния си малък противник на земята и силно го дръпна назад. Ала острият връх на кирката се бе заклещил така здраво и дълбоко, че разцепи гърдите на гиганта и в тях зейна огромна рана.

Чудовището започна да се превива, да удря и да размахва ръце на всички страни, докато най-накрая се освободи от жестоката митрилна хватка. Едно огромно коляно нацели задницата на Белвар и го запрати надалеч. След няколко кратки отскока от земята, възрастният свиърфнебъл се изправи на крака, замаян и зашеметен от болка, но не и загубил желание да отмъсти за господаря си.

Той долови неясно одобрителните телепатични възгласи на всеки илитид в залата, но една ясна мисъл изскочи от мъглата в съзнанието му:

— Убий го! — заповяда господарят на Белвар.

Гномът дори не се замисли. Легнал по гръб на земята, великанът се държеше за гърдите, напразно опитвайки се да спре изтичащата си кръв. Раните, които досега беше получил, вероятно щяха да се окажат смъртоносни, но възрастният свиърфнебъл не можеше да се задоволи само с това. Отвратителното създание беше заплашило господаря му! Вдигнал заплашително своята ръка — чук, гномът се нахвърли върху главата на чудовището. С три бързи удара разтроши черепа на великана, после вдигна кирката и нанесе фаталния удар.

Обреченият гигант се разтърси в конвулсии, но възрастният свиърфнебъл не изпита съжаление. Беше доставил удоволствие на своя господар — в този момент от живота на Белвар Дисенгалп нищо друго не беше от значение.

Горе в публиката гордият собственик на шампиона-свиърфнебъл събираше печалбата си от злато и шишенца с вълшебни еликсири. Доволен от избора си, илитидът погледна към Белвар, който не спираше да удря и кълца трупа на великана. Въпреки че се наслаждаваше на гледката, на яростта на новия си шампион, крадецът на мисли бързо му изпрати телепатично съобщение, за да го накара да спре.

В края на краищата, мъртвият великан също беше част от облога. Нямаше смисъл да се похабява вечерята.

В сърцето на замъка на илитидите се издигаше огромна кула — гигантски кух сталагмит, конструиран така, че да помещава най-влиятелните членове на това странно общество. Вътрешността на гигантската каменна структура беше обвита от множество тераси и спираловидни стълби, а на всяко ниво живееха по няколко илитида. Най-важното помещение, обаче, беше неукрасеното, овално отделение, намиращо се на самото дъно на сталагмита — в него се помещаваше най-влиятелният от всички илитиди — централният мозък.

Тази безгръбначна маса от пулсираща плът, широка цели двайсет фута, стоеше в центъра на обществото на крадците на мисли и ги обединяваше в телепатична симбиоза. Мозъкът беше центърът на цялото им познание, менталното око, което пазеше земите им и което чу предупрежденията на илитида от Мензоберанзан, градът на мрачните елфи, намиращ се далече на изток. Централният мозък беше координатор на цялото съществуване на илитидите и играеше ролята на техен бог. Много малко роби се допускаха до тази специална кула, но имаше такива, чиито пръсти бяха деликатни и чувствителни и те имаха задължението да масажират божеството на илитидите, да го успокояват и милват с меки четки, да го обливат с топли течности.

Един от тях беше Дризт До’Урден.

Мрачният елф коленичи на широката пътека, която обикаляше цялата стая, и посегна да погали аморфната маса, усещайки всичко, която тя одобряваше или не одобряваше. Когато мозъкът се разстроеше, мрачният елф усещаше резките тикове и напрежението в набраздените тъкани, тогава той започваше да масажира по-усилено любимия си господар и така го успокояваше.

Когато мозъкът беше доволен, и Дризт беше доволен. Нищо друго нямаше значение на този свят — изгнаникът — мрачен елф беше открил своята цел в живота. Дризт До’Урден бе открил своя дом.

— Това е най-ценният ми пленник — каза крадецът на мисли с воднистия си, другоземен глас и показа всички шишенца и еликсири, които току-що бе спечелил.

Другите двама илитиди разшаваха четирипръстите си ръце, за да изразят съгласието си.

— Шампионът на арената — отбеляза един от тях на телепатичния им език.

— И пригоден да копае — добави третият на глас и изведнъж му хрумна една идея, която изникна в мислите и на останалите: — А може би и да гравира?

Тримата илитиди погледнаха към дъното на пещерата, където бяха започнали работите по новата им уютна пристройка. Първият крадец на мисли размърда пръсти и изгъргори:

— Още му е рано на този свиърфнебъл да се занимава с такъв робски труд. Първо искам да ми спечели още еликсири, още злато! Той е най-ценната ми плячка!

— След като всичките бяха заловени в засада… — каза вторият.

— Клюнестото изчадие се занимава с добитъка — обясни третият.

— А мрачният елф се грижи за мозъка — изгъргори господарят на Белвар. — Гледах го, докато се изкачвах към нашето помещение. Този накрая ще се утвърди като професионален масажист — това ще се отрази на удоволствието на мозъка, а и на всички нас — ще припечелим по нещо.

— А и онова — каза вторият илитид и побутна третия с едно от пипалата си.

Подсетен, крадецът на мисли показа фигурката от черен оникс.

— Магическа ли е? — попита господарят на Белвар.

— Със сигурност — отвърна телепатично вторият. — Свързана е с друго измерение. Одушевен камък предполагам.

— Призовахте ли същността му? — попита на глас първият.

Крадците на мисли стиснаха заедно юмруци — това беше жестът за отрицание на илитидите.

— Може да е опасно — обясни третият. — Решихме първо да огледаме звяра в собственото му измерение, преди да го призовем.

— Мъдро решение — съгласи се първият. — Кога заминавате?

— Веднага — каза вторият. — Ще дойдеш ли с нас?

Господарят на Белвар стисна юмруци, после показа една колбичка.

— Трябва да припечеля още — заяви той.

Развълнувани, другите разшаваха пръстите си.

После, след като приятелят им се оттегли в друга стая, за да преброи спечеленото, те се настаниха в удобни, меко тапицирани столове и се подготвиха за пътешествието.

Понесоха се заедно и оставиха телата си да почиват. Издигнаха се нагоре и последваха връзката на фигурката със Звездната равнина; видима за тях, в нематериалното им състояние, тя приличаше на тънка сребърна нишка.

Бяха се отдалечили много от пещерата на събратята си, намираха се отвъд камъните и шумовете на Материалния свят, носеха се в безкрайния мир на Звездната равнина. Тук цареше почти пълна тишина, нарушавана само от безспирния шепот на вятъра. Тук нямаше солидни конструкции, не и материални, а веществата им не се различаваха от отсенките на светлината.

Когато приближиха края на астралното си пътуване, илитидите се отдалечиха от сребърната нишка. Щяха да навлязат в измерението, щяха да се приближат до същността на величествената пантера, но не толкова, че тя да усети присъствието им. Обикновено крадците на мисли не бяха добре дошли тук, както и в другите измерения — където и да отидеха, те срещаха презрението на почти всички.

Илитидите приеха напълно и без произшествия астралните си образи и с лекота откриха същността на фигурката.

Гуенивар лудуваше из гората на звездна светлина. Преследваше един лос — през безкрайния цикъл на времето. Лосът, който бе не по-малко възхитителен от пантерата, подскочи и полетя с идеален баланс, с неподправено изящество. Двете същества разиграваха тази сцена за милионен път и щяха да продължават да я разиграват още безкрайно много пъти. Такъв беше редът, такава беше хармонията, която осмисляше съществуването на пантерата и, която от край време управляваше живота във всички измерения на вселената.

Някои същества, обаче, подобно на обитателите на долните земи и крадците на мисли, не можеха да приемат простото съвършенство на това съществуване, на тази хармония, не можеха да различат красотата на този вечен лов. Докато наблюдаваха пантерата, залисана в играта на живота си, илитидите мислеха само за едно — как да извлекат най-голяма полза от котката.

17 Деликатно равновесие

Белвар проучи внимателно последния си враг и видя нещо познато в твърдата му черупка. Нима преди беше помагал на подобно същество? Гномът не преставаше да се чуди, но дори и да имаше някакви съмнения, гладиаторът-свиърфнебъл не можеше да достигне до истинската си същност на лукав гном — неговият господар непрестанно мамеше съзнанието му с хитрите си илюзии:

— Убий го, смели ми шампионе — крещеше илитидът от публиката. — Той е твой враг, в това няма съмнение. Той ще ме нарани, ако не го спреш, ако не го убиеш!

Много по-едрото от Трак клюнесто изчадие не спираше да предизвиква дребничкия свиърфнебъл, бързаше да го даде за храна на илитидите.

Белвар коленичи и зачака подходящия момент. Когато клюнестото изчадие се надвеси над него с разперени ръце, за да запази равновесие и да не се катурне встрани, гномът се изстреля нагоре, а изпънатата му ръка — чук се заби в гърдите на противника. Мощта на удара беше толкова силна, че цялата костна броня се пропука. То загуби съзнание и полетя напред, повличайки и Белвар със себе си — беше много по-тежък от него и падаше с много по-голяма сила, от тази, с която бе отскочил той. Гномът усети как рамото му се извади от ставата и едва не припадна. Но призивите на господаря му не стихваха, дори напротив — те завладяха мислите му и надделяха болката.

Гладиаторите се строполиха на земята — Белвар беше затрупан под тежестта на чудовището. Огромният размер на клюнестото изчадие му попречи да забие ноктите си във възрастния свиърфнебъл, но то имаше и други оръжия. Злокобната му човка се спусна към Белвар.

Лукавият гном успя да вдигне своята ръка — кирка и да я постави на пътя й, но това не попречи на чудовището. То продължаваше да натиска главата си надолу, а ръката на гладиатора-свиърфнебъл започна да се извива назад. Гладната човка се стрелна напред и се затвори само на инч от лицето на Белвар.

Публиката на огромната арена скочи на крака и завика възбудено. Някои илитиди използваха мислите си, други — гъргорещите си, воднисти гласове. Някои размахваха пръсти, други — стиснати юмруци; дори една част от илитидите прибързано се опитаха да съберат печалбата.

Господарят на Белвар, уплашен от загубата на шампиона си, повика крадеца на мисли, притежаващ клюнестото изчадие:

— Ще се откажеш ли? — попита с пресилена увереност на мислите си той.

Другият илитид се обърна самодоволно настрани и затвори телепатичните си рецептори. На господаря на Белвар му оставаше само едно — да наблюдава.

Клюнестото изчадие не можеше да се приближи повече — кирката на храбрия свиърфнебъл се бе опряла с единия си край в камъка, а с другия държеше настрана смъртоносната човка. Чудовището реши да смени тактиката си и с едно рязко движение вдигна глава, за да се освободи от митрилния предмет.

Войнската интуиция на гнома го спаси точно в мига, в който човката се спусна отново към лицето му. Нормалната реакция и защита на Белвар би била да се опита да отклони главата на чудовището с един удар. Както и предполагаше гладиаторът-свиърфнебъл, клюнестото изчадие очакваше точно това.

Белвар замахна с ръка, но малко по-ниско, за да може кирката му да мине под спускащата се надолу човка. Междувременно чудовището си помисли, че гномът ще го удари и замръзна на място, точно както бе планирало.

Митрилната ръка, обаче, рязко смени посоката на удара си, по-тъпото острие на кирката се заби точно зад човката на чудовището и отблъсна главата му встрани. Тогава, без да обръща внимание на болката в нараненото си рамо, Белвар сви другата си ръка в лакътя и замахна, но в удара му нямаше сила. В този момент, главата на клюнестото изчадие профуча край кирката и с разтворена човка се спусна към откритото лице на гнома.

И то точно навреме, за да се захапе митрилния чук.

Ръката на Белвар навлезе дълбоко в устата на чудовището и я разчекна. Клюнестото изчадие се задърпа, опитвайки се да се освободи; при всяко негово движение вълни от силна болка заливаха гладиатора-свиърфнебъл. Ръката му беше наранена, но той намери сили да отвърне на опонента си със същата ярост — със свободната си ръка, Белвар започна да нанася удар след удар по главата на изчадието. Там, където се забиваше кирката, рукваше кръв.

— Ще се откажеш ли? — изкрещя със странния си глас господарят на гнома към притежателя на клюнестото изчадие.

Въпросът, обаче, отново беше прибързан. Долу на арената, бронираното изчадие не беше победено. То използва още едно от оръжията си: своята тежест.

Чудовището се стовари върху лежащия на земята гном с една-единствена цел — да го размаже.

— А ти предаваш ли се? — отвърна на свой ред господарят му, зарадван от обрата на битката.

Кирката намери окото на клюнестото изчадие и то зарева от болка. Илитидите скочиха на крака, отново започнаха да стискат и отпускат юмруци и да размахват четирипръстите си ръце.

Двамата господари осъзнаха колко много можеха да изгубят. Дали гладиаторите им щяха да могат да се бият отново, ако на този сблъсък не се сложеше край?

— Какво ще кажеш за равенство? — предложи по телепатичен път господарят на Белвар.

Другият илитид се съгласи на момента. Двамата господари изпратиха мисловни съобщения до войните си, но трябваше да минат няколко инфарктни секунди преди съперниците да успеят да потушат яростта си и да сложат край на битката. Най-накрая заповедите на крадците на мисли надделяха над животинските инстинкти на гладиаторите. Изведнъж лукавият гном и клюнестото изчадие изпитаха симпатия един към друг. Дори след като се изправи, чудовището подаде нокът на възрастния свиърфнебъл, за да му помогне да стане.

Малко по-късно Белвар седеше на единствената каменна пейка в малката си, неугледна килия, намираща се в тунела пред овалната арена. Митрилната му ръка — чук се бе вдървила съвсем, а цялото му рамо се бе покрило с отвратителна синина. Щяха да минат много дни преди гладиаторът-свиърфнебъл да може да излезе и да се бие отново. Този факт силно тревожеше Белвар — той се притесняваше, че скоро няма да може да зарадва господаря си.

Илитидът дойде при него, за да прегледа раната. Беше донесъл и някакви еликсири, които щяха да ускорят заздравяването, но и тази магическа помощ не можеше да изцели напълно Белвар — гномът очевидно се нуждаеше от почивка. Крадецът на мисли, обаче, имаше и други планове за своя шампион. Конструкцията на новата стая в личните му покои трябваше да се завърши.

— Ела — заповяда робовладелецът.

Гномът скочи на крака и побърза да настигне господаря си. Докато преминаваха през най-ниското ниво в централната кула на замъка, Белвар забеляза един коленичил мрачен елф. Какъв късмет бе извадил той — да може да докосва и успокоява централния мозък на обществото на илитидите! Когато се изкачиха до третия етаж на каменната структура и влязоха в дома, споделян от тримата господари, Белвар вече бе забравил за него.

Останалите двама илитида продължаваха да седят в столовете си, застинали и неподвижни като статуи. Господарят на гнома не им обърна почти никакво внимание — той знаеше, че приятелите му са далече, че пътуват през Звездната равнина и, че материалните им тела се намират в абсолютна безопасност тук. Крадецът на мисли наистина се замисли за миг, но само за миг — почуди се какво ли правят другарите му в това толкова далечно измерение. Подобно на всички илитиди и той го харесваше, но педантичността, отличителната черта от характера им, го караше да мисли винаги първо за бизнеса си. С покупката на Белвар беше направил страхотна инвестиция — инвестиция, която не можеше да си позволи да загуби.

Илитидът заведе гнома в задната стая и го сложи да седне на една съвсем обикновена каменна маса. После изведнъж започна да го обсипва с телепатични предложения и въпроси, за да ангажира съзнанието му, докато намести изваденото рамо и го превърже. Крадците на мисли винаги можеха да нахлуят в мислите на всяко едно същество още при първия контакт с него, без значение дали ще използват менталната атака или телепатичната комуникация, но да постигнат пълен контрол над съзнанието на някого можеше да им отнеме седмици, дори месеци. С всяка една среща естествената устойчивост на подчинените им отслабваше и те разкриваха все повече и повече от спомените и емоциите си.

Господарят на Белвар беше решен да узнае всичко за чудатия свиърфнебъл — за странните му, изкусно изработени ръце и за необичайната компания, с която бе дошъл. Този път, докато претърсваше в съзнанието му, крадецът на мисли се спря върху ръцете на гнома, защото чувстваше, че робът не използва целия им капацитет.

Мислите на илитида нахлуваха и претърсваха из основи съзнанието на възрастния свиърфнебъл, докато накрая не откриха едно простичко заклинание.

— Биврип? — попита илитидът.

Съвсем несъзнателно, като по рефлекс, Белвар удари ръцете си една в друга, ала потрепери от болка при рязкото движение.

Крадецът на мисли оживено разшава пръстите и пипалата си. Току-що се бе докоснал до нещо важно, нещо, което можеше да направи неговия шампион още по-силен. Но ако му позволеше да си спомни заклинанието, щеше да му върне част от истинската същност — ясен спомен от дните преди робството.

Илитидът подаде на Белвар още един лечебен еликсир, после се огледа наоколо, за да проучи вещите му. Ако гномът останеше гладиатор, щеше да се наложи да се срещне отново с клюнестото изчадие в реванш — беше прието двубоите винаги да се преиграват след равенство. Господарят на възрастния свиърфнебъл се съмняваше, че любимецът му ще оцелее след още една битка с бронирания шампион.

Освен ако…

Дайнин До’Урден яздеше гущера си през най-гъсто населения район в града — районът с най-низшите домове в йерархията на Мензоберанзан. Качулката на неговия пиуафуи беше спусната ниско над очите му и този път елфът не носеше символа на своя дом — никой не можеше да го разпознае като благородник от управляваща фамилия. Тайнствеността беше негов съюзник — тя го предпазваше от стотиците дебнещи очи в тази опасна част на града и от неодобрителните погледи на майка му и сестра му. Дайнин беше оцелял дълго и познаваше опасностите, които криеха самодоволството и непредпазливостта. Живееше в състояние на постоянна параноя — никога не знаеше дали Малис и Бриса не го наблюдават.

Група страшилища бавно се отмести от пътя на гущера. Пренебрежителното отношение на робите веднага възпламени яростта в гордата душа на първия син на До’Урден. Ръката на Дайнин инстинктивно посегна към камшика, прикрепен на колана му. Ала мрачният елф запази самообладание и си припомни какви могат да бъдат последствията, ако самоличността му бъде разкрита. Той остави нахалните гоблини и продължи напред. После сви край поредния остър завой и тръгна по протежение на реда от сталагмити възвишения, свързани едно с друго.

— Значи ме откри — чу отнякъде познат глас.

Изненадан и уплашен, Дайнин спря животното си и замръзна на седлото. Знаеше, че в тялото му са прицелени поне дузина малки арбалети.

Мрачният елф извърна бавно глава и видя приближаващия се Джарлаксъл. Тук, в сенките, наемникът изглеждаше някак по-различен от мазния, възпитан и угодлив елф, който бе срещал в дома До’Урден. Може би това се дължеше на присъствието на двамата добре въоръжени охранители, застанали от двете му страни или пък на отсъствието на матрона Малис, която не беше тук, за да го предпази.

— Трябва да искаш разрешение, преди да влезеш в чужд дом — промълви Джарлаксъл. Гласът му звучеше спокойно, но в него се усещаха и леки заплашителни нотки. — От добро възпитание.

— Аз съм навън, на улицата — напомни му Дайнин.

Усмивката на наемника опроверга думите му.

— Моя дом.

Дайнин си припомни положението си и това му вдъхна известна доза кураж.

— А трябва ли един благородник от управляваща фамилия да иска разрешението на Джарлаксъл, преди да излезе през входната му врата? — изръмжа първият син. — А матрона Баенре, която не би влязла дори и в най-низшия дом, без да поиска разрешение от неговата матрона — майка и тя ли трябва да иска разрешение от Джарлаксъл, бездомния наемник? — Дайнин осъзна, че с думите си може да засегне прекалено дълбоко ексцентричния мрачен елф, но гордостта му изискваше да каже всичко това.

Наемникът видимо се успокои и усмивката, която се изписа на лицето му, изглеждаше почти искрена.

— Е, откри ме значи — повтори той и този път направи характерния си дълбок поклон. — Казвай каквото имаш да казваш и да приключваме.

Дайнин войнствено скръсти ръце, придобил смелост от очевидното отстъпление на ексцентричния наемник.

— Нима си толкова убеден, че търся именно теб?

Джарлаксъл се спогледа ухилен с охраната си. Кикотът на скритите в сенките войни накара увереността на Дайнин бързо да се изпари.

— Казвай защо си дошъл, първи сине, и се махай оттук! — заяви с по-остър тон Джарлаксъл.

Дайнин желаеше да приключи с всичко това, колкото се може по-бързо.

— Трябва ми информация относно Зин-карла — каза направо той. — Неживото творение на матрона Малис се скита из земите на Подземния мрак от много отдавна. Може би прекалено дълго?

Джарлаксъл присви очи, докато обмисляше думите на първия син.

— Матрона Малис те е пратила при мен? — попита той, но думите му не звучаха като въпрос, а като констатация.

Дайнин поклати отрицателно глава и наемникът не се усъмни в искреността му.

— Ти си толкова хитър, колкото и умел с меча заяви любезно Джарлаксъл и повторно се поклони с онзи реверанс, който изглеждаше някак съмнителен тук, в мрачния свят на наемника.

— Инициативата да дойда си е само моя — заяви строго Дайнин. — Трябва да получа някои отговори.

— Нима те е страх, първи сине?

— Загрижен съм — отвърна искрено елфът, без да обръща внимание на подигравателния тон на Джарлаксъл. — Никога не съм правил грешката да подценявам враговете или пък съюзниците си.

Наемникът го погледна объркано.

— Знам в какво се е превърнал моят брат — обясни Дайнин. — И знам какъв беше Закнафейн.

— Сега Закнафейн е нежив, зомби — отвърна Джарлаксъл, — и се намира под контрола на матрона Малис.

— Мина много време — тихо промълви Дайнин, уверен, че скритият смисъл на думите му казваше повече от самите тях.

— Майка ти поиска Зин-карла — с леко остър тон отвърна наемникът. — Това е най-ценният дар на Лот, дава се само, за да достави удоволствие на Кралицата на Паяците. Матрона Малис знаеше какво рискува, когато го поиска. Знам, че разбираш, първи сине. Знаеш, че духът на мъртвия се връща само, за да постигне определена цел.

— Какви са последствията при евентуален провал? — попита направо Дайнин.

Скептичният поглед на наемника даде отговор на въпроса му.

— С колко време разполага Закнафейн?

Джарлаксъл сви рамене и отвърна с друг въпрос:

— Кой може да знае какви са плановете на Лот? — попита той. — Кралицата на Паяците може да направи едно изключение и да прояви търпение, но само ако резултата си струва чакането. Дали Дризт си заслужава? — наемникът отново повдигна рамене. — Това може и ще реши само Лот.

Дайнин дълго остана загледан в ексцентричния мрачен елф, докато накрая се убеди, че той не може да му предложи нищо повече. После се обърна, възседна гущера и спусна качулката на плаща над очите си. Обърна се, за да направи последния си коментар, но от наемника и охраната му нямаше и следа.

— Биврип! — извика Белвар и завърши заклинанието си. Удари митрилните си ръце една в друга и целият се посипа с искри, но този път не потрепери — болката не беше толкова силна.

Ликуващ от радост, господарят на гнома плесна с ръце. Илитидът просто трябваше да види шампиона си в битка, в действие. Огледа се наоколо за някаква цел и забеляза наполовина конструираната стая. В съзнанието на Белвар нахлу цяла серия от телепатични инструкции, предаващи точни ментални образи на дизайна и дълбочината, с която трябваше да се довърши стаичката.

Гномът се хвана на работа. Несигурен в силата на контузеното си рамо, това, на което принадлежеше ръката — чук, той започна с кирката. Камъкът експлодира на прах под удара на омагьосаната ръка и илитидът уведоми своя любимец за удоволствието, което той току-що му бе доставил. Дори бронята на клюнестото изчадие нямаше да се опре на такъв удар!

Господарят на Белвар повтори инструкциите си, после се отправи към съседния кабинет, за да учи. Оставен сам на работата си, толкова наподобяваща това, което бе правил почти през целия си едновековен живот, възрастния свиърфнебъл се зачуди.

Нищо особено не засенчваше няколкото ясни мисли в съзнанието му; нуждата да доставя удоволствие на господаря оставаше най-силна и все още определяше всичките му действия. Но въпреки това, за пръв път откакто го бяха пленили, Белвар се чудеше. Същност? Цел?

Заклинанието, с което събуди магията в митрилните си ръце, отново изникна в съзнанието му и стана фокус на цялото му подсъзнателно желание да открие истинската си същност сред мъглата от ментални внушения на господаря си.

— Биврип? — повтори си отново той и думата събуди един по-ясен и скорошен спомен — образът на един мрачен елф, коленичил и масажиращ божеството на илитидите.

— Дризт? — прошепна Белвар, но до следващия удар на кирката името беше забравено, заличено от нестихващото желание на възрастния свиърфнебъл да изпълни желанията на господаря си.

Стаичката трябваше да бъде перфектна.

Масата от гола плът се нагъна под ръката с цвят на абанос и вълна от безпокойство заля Дризт, предадена му от централния мозък на крадците на мисли. Единственият емоционален отговор на това съобщение беше тъга — мрачният елф не можеше да понесе да вижда и усеща страданията на мозъка. Крехките му пръсти масажираха и милваха, после вдигна една голяма купа с топла вода и бавно я изля върху безгръбначното създание. В този момент Дризт беше отново щастлив — плътта се изглади под изкусния му допир, а тревожните чувства на мозъка скоро бяха заменени от шеговит намек за благодарност.

Зад коленичилия мрачен елф, от другата страна на широката пътека, двама илитиди го наблюдаваха и кимаха одобрително. Мрачните елфи винаги се оказваха умели масажисти, а този, последният заловен, беше един от най-добрите досега.

При споделената мисъл, илитидите разшаваха пръстите си одобрително. Централният мозък беше открил още един мрачен елф, нахлул в плетеницата от тунели — коридорите отвъд дългата и тясна пещера. Още един мрачен елф щеше да масажира и успокоява.

Така поне смяташе.

Четирима илитиди напуснаха пещерата, водени от образите, изпратени им от божеството. Един мрачен елф беше навлязъл в територията им и на четиримата крадци на мисли нямаше да им бъде трудно да го заловят.

Така поне смятаха илитидите.

18 Елемент на изненада

Неживото създание подбираше внимателно пътя си през разбитите и криволичещи тунели. Движеше се бързо като стрела, а стъпките му бяха умели като на опитен войн от мрачните елфи. Направлявани от централния мозък, крадците на мисли, обаче, знаеха кой път ще избере Закнафейн и го очакваха с нетърпение.

Когато неживият се появи до същия хребет, където бяха заловени Белвар и Трак, един илитид изскочи от сенките и — фиу! — изстреля поразяващата си ментална енергия.

Много малко същества можеха да устоят отблизо на мощните атаки на илитидите, но Закнафейн не беше жив, той беше неживо създание и принадлежеше на отвъдното. Разстоянието, на което се намираше съзнанието му, свързано с друго измерение, не можеше да се измери с крачки. Недосегаемо за подобни атаки, зомбито се втурна с извадени мечове напред и ги заби в млечнобелите, изненадани очи на илитида.

Останалите трима крадци на мисли се спуснаха от тавана и със стъпването си на земята започнаха да изпускат вълни от ментална енергия. С мечове в ръце, неживият уверено ги изчака, но те продължаваха да настъпват. Никога преди менталните атаки не ги бяха подвеждали, но сега те не можеха да повярват, че фуниите от мисловна енергия щяха да се окажат безполезни. Фиуу! Илитидите нападаха отново и отново, но Закнафейн сякаш не забелязваше нищо. Съществата започнаха да се притесняват; опитаха се да проникнат в съзнанието му и да разберат защо атаките им не му действаха, ала попаднаха на бариера — бариера, която се намираше много по-далеч от изменението, в което живееха.

Крадците на мисли видяха с какво умение Закнафейн бе победил сънародника им и не изгаряха от желание да влязат в битка с него. Телепатично, създанията взеха решение да се издигнат отново нагоре.

Но за съжаление бяха слезли прекалено ниско.

Мрачният елф не се интересуваше от илитидите и може би щеше да си тръгне, доволен от отстъплението им, но инстинктите на неживия и знанията, останали от миналото на Закнафейн, го наведоха на едно просто заключение: ако Дризт беше минал оттук, а това беше така, сигурно се бе срещнал с тях. Творението на матрона Малис можеше да се справи с крадците на мисли, но силата на всеки смъртен елф, дори и на Дризт, не можеше да се пребори с надмощието на илитидите.

Закнафейн прибра единия меч в ножницата и отскочи към хребета. Понесе се във въздуха и само за миг от секундата успя да улови за глезена издигащия се илитид.

Фиуу! Крадецът на мисли отново атакува, но беше обречен — нищо не можеше да го предпази от острия меч. С невероятна бързина Зак се издърпа нагоре, насочил оръжието си напред.

Илитидът замахна към острието, ала напразно — не можеше да се отбранява с голи ръце срещу оръжията на мрачния елф. Мечът се заби в корема на съществото и разсече дробовете и сърцето му.

Клетото създание отчаяно притисна с ръце зейналата рана и безучастно зачака съдбата си. Закнафейн силно се отблъсна в гърдите му и се изхвърли нагоре. Умиращият илитид полетя с главата надолу, разби се в една скала и остана да виси гротескно във въздуха. Макар и вече мъртво, кръвта на създанието продължаваше да се стича към пода на пещерата.

Отскокът на Закнафейн го изстреля право към другия илитид; двамата полетяха и се блъснаха в последния от групата. Във въздуха се размахаха ръце и пипала, опитващи се да сграбчат мрачния елф. Ала остриетата му бяха по-смъртоносни; миг по-късно неживото създание се освободи от последните си жертви, направи заклинание за левитация, плавно се спусна на земята и спокойно се отдалечи. Трите мъртви илитида останаха да висят във въздуха, докато заклинанията им за левитация се развалят, а последният лежеше проснат на земята.

Неживото създание не се притесни от кръвта по мечовете си и не ги избърса, знаеше, че много скоро щяха да последват още убийства.

Крадците на мисли продължиха да наблюдават и обсъждат същността на пантерата, без да знаят, че Гуенивар е усетила присъствието им. В Звездната равнина, където сетива като обоняние и вкус просто не съществуваха, котката разполагаше с други, много по-неосезаеми усещания. Тук Гуенивар ловуваше с помощта на усета си, който трансформираше енергийните полета в ясни, мисловни изображения и така пантерата можеше да различи по аурата лос или заек преследва, без дори да е видяла самото създание. Илитидите не бяха рядко срещани в нейното измерение и котката лесно разпозна енергията им.

Тя все още не беше разбрала дали присъствието им е чисто съвпадение или по някакъв начин беше свързано с факта, че Дризт отдавна не я беше викал. Очевидният интерес, който илитидите проявяваха към Гуенивар предполагаше второто и това разтревожи пантерата, но въпреки всичко тя реши да изчака — все още не искаше да напада първа този опасен враг. Котката продължи всекидневните си занимания, но от време на време хвърляше и по един поглед към неканената си публика.

Тя забеляза промяната в аурата на илитидите, когато двете създания започнаха спускането си към Материалния свят. Пантерата не можеше да чака повече.

С дълги подскоци през звездите, Гуенивар се спусна след крадците на мисли. Залисани в усилията си по завръщането у дома, те дори не реагираха, докато не стана прекалено късно.

Пантерата се спусна под единия и захапа сребърната му нишка между зъбите си от искрящо бяла светлина. После тръсна глава, изви се настрани и нишката се скъса. Безпомощният крадец на мисли бавно се понесе сред звездите като корабокрушенец в Звездната равнина.

Другият илитид, мислещ само за собственото си спасение, не обърна никакво внимание на ужасените молби на своя приятел и побърза да мине през отворения портал между измеренията, който щеше да го върне обратно в тялото му. Крадецът на мисли почти се изплъзна от ноктите на пантерата, ала тя беше бърза и успя да го сграбчи в последния момент.

Вкопчена в илитида, Гуенивар също премина през портала.

От малкия си каменен остров, Трак забеляза оживлението, настанало в дългата и тясна пещера. Наоколо търчаха илитиди и заповядваха на робите си да се прегрупират в стегнати бойни формации. Часовоите застанаха на пост при всеки изход, докато други крадци на мисли се издигнаха във въздуха, за да наблюдават цялата пещера от височината на сталактитите.

Трак се досети, че някаква беда грози обществото на илитидите и една ясна мисъл се открои в примитивното му съзнание: ако битката с врага отвлечеше вниманието на крадците на мисли, това можеше да се окаже шансът му да избяга. Сега, когато в мисленето на Трак имаше нова отправна точка, същността му на печ започна да се чувства в свои води.

Най-големият проблем щеше да се окаже пропастта, защото в никакъв случай нямаше да успее да я прескочи. Можеше да хвърли от другата страна и сиво джудже, и цял рот, но на себе си не можеше да помогне.

Погледът на Трак се спря на ръчката, с която се активираше моста, после се премести към другарите му по съдба, заточени на този остров. Мостът беше прибран, а лостът — наклонен към пропастта. Едно добро прицелване можеше да го бутне в другата посока и да активира металното съоръжение. Трак удари огромните си нокти един в друг — жест, който му напомни за Белвар — и вдигна едно сиво джудже във въздуха. Злощастното създание полетя напред, но много скоро започна да пада и вместо да уцели лоста, се блъсна в стената, отскочи от нея и намери смъртта си на дъното на пропастта.

Клюнестото изчадие тропна ядосано с крак, обърна се и си затърси ново гюле. Нямаше никаква представа как ще открие Белвар и Дризт, но точно сега не можеше да мисли за тях.

В този миг единственото желание на Трак беше да избяга от затворническия остров.

Във въздуха полетя един млад рот.

В появата на Закнафейн нямаше никакъв финес, никаква тайнственост. Безстрашен и неуязвим за основните нападателни методи на илитидите, неживият мрачен елф мина право през входа на дългата и тясна пещера. Трима илитиди се спуснаха от тавана и започнаха да го обсипват със зашеметяващите си вълни от ментална енергия.

Закнафейн премина през мисловните фунии без дори да потръпне, а крадците на мисли набързо споделиха съдбата на четиримата, изпратени в тунелите да го заловят.

В този миг срещу зомбито се спуснаха робите, изгарящи от желание да угодят на господарите си. Гоблини, сиви джуджета, орки и дори няколко великана се втурнаха към мрачния елф. Някои размахваха оръжия, но повечето от тях бяха с голи ръце — мислеха, че числеността ще им помогне да размажат неканения гост. Ала краката и мечовете на Закнафейн бяха достатъчно бързи за подобна недвусмислена атака.

Неживият танцуваше и сипеше удари на всички страни, хвърляше се в една посока, изведнъж рязко се обръщаше и посичаше спусналите се след него роби.

Зад своите слуги, илитидите сформираха отбранителни редици, за да преосмислят тактиката си. Те размахваха живо пипала, започнаха телепатичната си комуникация и се опитаха да проумеят защо битката бе взела такъв обрат. Нямаха достатъчно доверие на робите си, за да им дадат оръжие, но след като видяха как слугите им падат покосени един след друг, започнаха да съжаляват за загубите, които бяха претърпели и които, с всяка изминала минута, се увеличаваха все повече. Въпреки всичко, крадците на мисли все още вярваха, че ще победят. Зад тях се приближиха още роби, готови да влязат в битката. Натрапникът-елф щеше да се измори и ордата им щеше да го премаже.

Крадците на мисли не знаеха какъв е Закнафейн. Те не знаеха, че във вените му не тече живот, не знаеха, че е съживен с магия. Неживото създание никога не се изморяваше и никога не се спираше пред нищо.

Белвар и неговият собственик наблюдаваха тялото на илитида, разтърсвано от силни спазми — знак, че духът му се завръща от Звездната равнина. Гномът не знаеше какво означават конвулсиите, но виждаше, че господарят му е доволен и това го радваше.

Илитидът, обаче, се притесняваше, че съквартирантът му се връща сам — призивът на централния мозък беше от първостепенна важност и не биваше да бъде пренебрегван. Крадецът на мисли видя как спазмите на приятеля му установиха устойчив модел и се притесни още повече — около тялото започна да се вие сивкава мъгла.

В този миг илитидът се завърна в Материалния свят и по телепатичен път предаде болката и ужаса си на господаря на Белвар. Крадецът на мисли дори не успя да реагира, над тялото на съквартиранта му се материализира една огромна пантера, която стръвно го дереше и разкъсваше.

Гномът замръзна при вида на познатото създание.

— Биврип! — прошепна Белвар, после промълви: — Дризт? — образът на мрачния елф изникна в съзнанието му.

— Убий я, смели ми шампионе! Моля те, убий я! — умоляваше господарят на свиърфнебъла, но вече беше твърде късно. Седящият илитид се мяташе като обезумял, пипалата му се люлееха и лепяха по пантерата в опит да достигнат до мозъка й. Гуенивар замахна с огромната си лапа и откъсна октоподната глава на злощастното създание.

С все още омагьосани ръце след работата си по стаичката, Белвар започна да се приближава към пантерата, ала стъпките му бяха колебливи, спирани не от страх, а от смущение. Възрастният свиърфнебъл се обърна към господаря си и попита:

— Гуенивар?

Крадецът на мисли знаеше, че е върнал прекалено много от миналото на гнома. Споменът за заклинанието беше събудил друг, много по-опасен спомен в съзнанието на неговия слуга. На Белвар не можеше да се разчита повече.

Гуенивар предусети намерението на илитида — миг преди крадецът на мисли да започне атаката си, тя отскочи от трупа на приятеля му, полетя към Белвар и го блъсна на земята. Мускулите на пантерата се стегнаха и изпънаха, и тя се приземи, заела идеална позиция пред изхода на стаята.

Фиуу! Крадецът на мисли изстреля менталната си енергия и уцели падналия Белвар, ала объркването и нарастващата ярост в душата на гнома попречиха на атаката. В този миг възрастният свиърфнебъл беше свободен. Той се претърколи, изправи се на крака и съзря илитида, но не като свой любим господар, а като едно отвратително и зло същество, каквото бе в действителност.

— Бягай, Гуенивар! — извика гномът.

Пантерата не се нуждаеше от втора покана, тя беше астрално създание, знаеше много за обществото на илитидите и най-вече къде се намира ключът към победата над тях. Пантерата се стрелна към вратата с цялата си тежест, разби я и се озова на балкона — високо над стаята, в която се помещаваше централният мозък.

От страх за своето божество, господарят на Белвар се опита да последва котката. Ала силата на гнома се бе възвърнала десетократно, заедно с неговия гняв, и той не изпита болка в наранената си ръка, дори когато заби омагьосания чук в месестата глава на илитида. Навсякъде се пръснаха искри и обгориха лицето на крадеца на мисли. Той се блъсна в стената, а млечнобелите му очи се впериха невярващи в Белвар. Само след секунда, създанието се плъзна на пода и потъна в мрака на смъртта.

Четирийсет фута по-надолу, коленичилият мрачен елф усети страха и възмущението на своя почитан господар и погледна нагоре точно в мига, в който черната пантера скочи във въздуха. Напълно обсебен от централния мозък, Дризт не разпозна скъпата си приятелка Гуенивар. Той виждаше единствено заплахата, надвиснала над съществото, което най-много обичаше, но не успя да му помогне.

Мрачният елф и останалите масажисти останаха съвсем безпомощни, когато величествената пантера, с оголени зъби и разперени нокти, се приземи право в средата на подпухналата маса от набраздена плът, която управляваше обществото на илитидите.

19 Главоболия

Близо сто и двайсет илитида живееха в каменния замък и в покрайнините му в тясната и дълга пещера, и всички те почувстваха едно и също тъпо главоболие, в мига, в който Гуенивар се гмурна в централния мозък на обществото им.

Пантерата се вряза в беззащитната аморфна маса и започна да проправя път — с огромните си нокти разкъсваше и дереше веществото, което веднага се покриваше със съсирена кръв. Централният мозък предаваше на слугите си чувство на абсолютен ужас, за да ги повика. Разбрало, че помощта няма да пристигне скоро, божеството смени тактиката си и започна да влияе на мислите на пантерата.

Ала вродената жестокост на Гуенивар не позволи подобна психоатака. Пантерата копаеше бясно, потънала сред шуртящата слуз.

Крещейки от гняв, Дризт тичаше като обезумял по пътеката и се опитваше по някакъв начин да се добере до неканената пантера. Мрачният елф усещаше страданието на любимия си господар и се замоли някой, който и да е, да направи нещо, за да му помогне. Другите роби скачаха и плачеха, крадците на мисли се щураха объркани наоколо, но Гуенивар вече бе в центъра на огромната ганглиева маса и оръжията на илитидите не можеха да я засегнат.

След малко Дризт спря да скача и да крещи. Той се запита кой е и къде се намира, и каква, в името на Деветте бездни, бе тази отвратителна буца пред очите му. Огледа се наоколо и видя същото объркано изражение в очите на няколко джуджета, един мрачен елф, два гоблина и едно високо, обезобразено страшилище. Илитидите все още се лутаха наоколо — търсеха удобен ъгъл, от който да нападнат най-голямата заплаха — пантерата, и не обърнаха внимание на обърканите роби. Изведнъж Гуенивар се показа иззад гънките на мозъка. В един момент пантерата се покачи върху една от тях, в следващия отново се гмурна сред слузта и съсирената кръв. Няколко илитида изстреляха вълните си от мисловна енергия към целта, но вече беше прекалено късно — котката бе толкова бърза, че фуниите от мисловна енергия не можеха да я застигнат, но погледът на Дризт успя да я зърне, макар и за частица от секундата.

— Гуенивар! — извика елфът и множество спомени и мисли нахлуха в съзнанието му. Последното, което си спомняше, бе как се издига нагоре сред сталактитите в някакъв разрушен коридор и не е сам — сред каменните образувания се криеха някакви зловещи фигури.

Наблизо премина един илитид, но той беше твърде погълнат от случващото се с мозъка, за да забележи, че елфът вече не е роб. Дризт нямаше други оръжия, освен тялото си, но гневът му бе толкова силен, че това дори не го притесни. Той скочи във въздуха зад нищо неподозиращото чудовище и кракът му се вряза в октоподската глава на илитида. Крадецът на мисли се строполи сред жилавите гънки на мозъка и се претърколи няколко пъти, преди да спре окончателно.

Всички роби в стаята осъзнаха, че са свободни. Дуергарите веднага се скупчиха заедно, пометоха два илитида, започнаха да ги налагат с юмруци и да ги тъпчат яростно с тежките си ботуши.

— Фиуу! — дочу се отстрани.

Дризт се обърна и видя как другият мрачен елф се олюля, зашеметен от атаката. Един крадец на мисли се спусна към клетото създание и го сграбчи в здрава хватка. Четири пипала се плъзнаха по лицето на обречения мрачен елф, впиха се в кожата му и задълбаха към мозъка му.

Дризт се втурна да помогне на сънародника си, но втори илитид застана на пътя му и се прицели. Мрачният елф се хвърли встрани, когато прозвуча нова атака. Фиуу! Той хукна да бяга в отчаяно желание да увеличи разстоянието между себе си и илитида, ала нов писък на елфа го накара да спре за момент и да погледне през рамо.

Гротескни, изпъкнали черти прорязваха лицето на сънародника му — гледка, изпълнена с повече страдание, отколкото Дризт някога бе виждал. Главата на илитида се тресеше, а пипалата му, дълбоко впити под кожата на елфа, изсмукваха мозъка му, пулсираха и се издуваха. Обреченото създание изкрещя за последен път и се отпусна безжизнено в хватката на илитида, а чудовището довърши ужасяващото си пиршество.

Обезобразеното страшилище несъзнателно спаси Дризт от подобна участ. Високото седем фута същество притича между Дризт и преследващия го крадец на мисли точно в мига, в който илитидът отново атакува. Вълната от ментална енергия зашемети страшилището само за момент, но и той беше достатъчен на илитида да се приближи. Крадецът на мисли посегна, за да сграбчи беззащитната си, както мислеше, жертва, но страшилището замахна с огромната си ръка и запрати преследвача върху камъка.

Още илитиди се спуснаха към балконите, издадени над кръглата стая. Дризт не знаеше къде са приятелите му, нито как би могъл да се измъкне, ала изведнъж забеляза една врата до пътеката и тя изглеждаше като единственото му спасение. Мрачният елф се спусна към нея и тъкмо да я достигне, когато вратата се отвори с трясък.

Дризт налетя на причакващия го илитид.

Ако вътре в каменния замък цареше врява и безпорядък, то извън него бе настанал истински хаос. Вече нямаше роби, които да нападат Закнафейн. Нараняването на централния мозък ги бе освободило от влиянието на крадците на мисли и сега гоблините, сивите джуджета и всички останали бяха загрижени единствено за собственото си бягство. Онези, които бяха най-близо до изходите на пещерата бързо излязоха, другите се щураха насам-натам, опитвайки се да избегнат непрекъснатите атаки на илитидите.

Без дори да се замисли, Закнафейн замахна с меча си и повали затичалия се към него пищящ гоблин. После се насочи към съществото, преследващо дребното създание, премина през поредната вълна от зашеметяваща енергия и посече крадеца на мисли.

В каменния замък Дризт напълно възвърна самоличността си; заклинанията, с които бе надарен Неживият, веднага разпознаха характерните мисли и взеха на прицел единствената си цел — мрачния елф, син на До’Урден.

Открил отново жертвата си, Закнафейн изрева яростно и се запъти право към замъка, оставяйки след себе си множество мъртви и ранени илитиди и осъзнаващи се роби.

Друг рот измуча от изненада, когато се понесе във въздуха. Накуцващи, три от говедата се разхождаха от другата страна на пропастта, а четвъртото сподели съдбата на сивото джудже и полетя към дъното на дълбоката бездна. Този път, обаче, Трак се бе прицелил точно; малкото говедо се удари в лоста и го бутна в активираща позиция.

Вълшебният мост незабавно се спусна и веднага щом достигна твърда земя се закова на нея, точно пред краката на Трак. Клюнестото изчадие грабна още едно сиво джудже, просто така, за късмет, и хукна напред.

Беше стигнало почти до средата на моста, когато се появи първият крадец на мисли, бързащ да стигне до ръчката. Трак знаеше, че няма да може да премине от другата страна преди илитида да е събрал вълшебното съоръжение.

Оставаше му само едно.

Без да съзнава нищо от случващото се, дуергарът се издигна високо над главата на клюнестото изчадие. Без да спира, Трак изчака илитидът да се приближи достатъчно и изстреля джуджето. Крадецът на мисли протегна четирипръстата си ръка към лоста, когато живият снаряд се блъсна в гърдите му и го събори на земята.

Трак хукна да се спасява. Илитидът се свести и бутна лоста напред. Мостът започна да се прибира към стената, разкривайки дълбоката пропаст.

Съоръжението от метал и камък изчезна под краката на клюнестото изчадие и то се видя принудено да скочи напред. Трак полетя, ала не се приземи на твърда почва — удари се в ръба на скалата, но въпреки това успя да се задържи. После бавно започна да се набира на лакти и леко се изтласка нагоре.

Илитидът дръпна ръчката и мостът отново се активира, като едва не избута Трак в бездната. Клюнестото изчадие, обаче, се бе поместило леко встрани, а и се държеше с всички сили за скалата — профучалият край него мост не можа да го събори, само закачи костната му броня.

Крадецът на мисли изруга и отново бутна лоста, после се втурна към него. Отмалял и ранен, Трак още не беше помръднал, когато илитидът го достигна. Върху злощастния печ се посипаха вълни от зашеметяваща мисловна енергия. Главата му клюмна и той се плъзна няколко сантиметра надолу, но ноктите му отново намериха опора.

Крадецът на мисли заплати скъпо за лакомията си. Вместо просто да атакува и да изрита Трак в пропастта, той реши да се нахрани набързо с мозъка на беззащитното клюнесто изчадие. Коленичил пред него, илитидът обви нетърпеливо с четирите си пипала черупката на лицето му, търсейки процеп.

Раздвоеното съзнание на Трак му бе помогнало да устои на поразяващата ментална енергия в тунелите и сега вълните отново имаха същия минимален ефект. Когато октоподската глава на илитида се появи пред очите му, Трак се съвзе.

Той клъвна силно, откъсна две от търсещите пипала и с отчаян замах впи нокти в коляното на илитида. Костите изпращяха и се натрошиха под мощната хватка на клюнестото изчадие. Илитидът изрева от болка, както телепатично, така и със слабия си нечовешки глас.

След секунда викът му заглъхна, докато пропадаше надолу в дълбоката пропаст. Магията за левитация щеше да спаси падащия илитид, но подобно заклинание изискваше голяма концентрация, а болката от раздраното лице и строшеното коляно бяха забавили реакциите му. Илитидът се сети за магията, точно когато един сталагмит прониза гръбначния му стълб.

Ръката — чук се стовари върху капака на друга каменна ракла.

— Проклятие! — изруга Белвар, като видя, че и в този сандък имаше само дрехи на илитиди.

Възрастният свиърфнебъл бе убеден, че екипировката му е наблизо, но повече от половината стаи на бившия му господар бяха разрушени, а и от търсенето нямаше никакъв резултат. Белвар се върна в главната стая и огледа около каменните столове. Между два от тях той забеляза фигурката на пантерата. Прибра я в кесийката си, после съвсем съзнателно заби своята ръка — чук в главата на седналия в стола илитид — онзи, който бе останал като изгнаник в Звездната равнина. Чувстваше се объркан от това, че е забравил жив този крадец на мисли. Белвар повдигна тялото, захвърли го и то се строполи на пода.

— Магга каммара — промърмори свиърфнебълът, когато огледа стола и видя очертанията на малка вратичка, там, където бе седяло съществото. Белвар винаги предпочиташе да действа практично, а не с финес — разтроши вратата със своята ръка — чук и съзря приятната гледка на така познатите си вързопи. Гномът сви рамене и следвайки пътя на логиката отмести със замах и обезглавения от Гуенивар илитид. Безглавото чудовище падна настрани и разкри друга малка врата.

— Елфът ще има нужда от това — отбеляза Белвар, когато разчисти парчетата камък и вдигна колана, на който в двете ножници висяха ятаганите на Дризт. Гномът побърза да излезе през вратата, ала точно на изхода се сблъска с един илитид.

По-точно, омагьосаната му ръка — чук се сблъска в гърдите на илитида. Чудовището залитна назад, прекатури се в металния парапет на балкона и полетя надолу.

Белвар побягна и сви в първия коридор — нямаше време да проверява дали илитидът случайно не се е задържал някъде, нямаше време да се занимава с всеки изпречил се на пътя му крадец на мисли.

Вече можеше да чуе суматохата долу, менталните атаки и писъците, а също и непрекъснатия рев на пантерата, който звучеше като музика в ушите на възрастния свиърфнебъл.

Илитидът бе стегнал Дризт в необичайно мощна хватка — елфът можеше само да се извива и да мята глава, за да забави действията на пипалата. Едно от тях успя да се захване, после още едно, и бавно започнаха да се впиват в абаносовата кожа на Дризт. Злощастният елф не бе наясно с анатомията на крадците на мисли, но знаеше, че те са двукраки същества и това го наведе на една мисъл.

Изви се леко на една страна, така че да не е с лице към ужасяващото същество и заби коляно в слабините му. По разхлабената хватка на илитида и по разширените му млечнобели очи, Дризт разбра, че предположението му е било правилно и още два пъти заби коляното си в слабините на крадеца на мисли.

Елфът напрегна всичките си сили, за да се освободи от хватката на илитида, ала не успя. Пипалата упорито продължаваха разходката си по лицето му, промъквайки се към мозъка. Експлозии от изгаряща болка пронизаха съществото на Дризт и той едва не припадна. Главата му клюмна безжизнено върху гърдите, но ловецът не се предаде.

Когато Дризт вдигна лилавите си очи нагоре, в тях горяха пламъци, спускащи се като проклятие върху илитида. Ловецът сграбчи пипалата на чудовището и бясно ги изтръгна, дърпайки ги право надолу, за да наведе главата му.

Крадецът на мисли изстреля менталната си енергия, но ъгълът не беше точен и не успя да попречи на ловеца. С едната си ръка Дризт държеше пипалата, с другата яростно нанасяше удар след удар по меката глава на чудовището със силата на митрилен чук.

Огромни синини покриха месестата кожа на илитида, едното му око подпухна и се затвори. Обезумелият илитид се бореше отчаяно — тресеше се, размахваше ръце, но ловецът сякаш не забелязваше нищо. Той продължаваше да удря главата на съществото, накрая го запрати на каменния под. Дризт изтръгна китката си от хватката на едно пипало, после продължи да го налага с юмруци, докато очите на илитида се затвориха завинаги.

Звук от метал накара елфът да се озърне. На пода, едва на няколко крачки от него, лежеше нещо познато, за което Дризт отдавна копнееше.

Доволен, че ятаганите са паднали близо до приятеля му, Белвар се устреми надолу по каменната стълба към най-близкия илитид. Чудовището се обърна и атакува. Белвар отвърна с рев — толкова яростен, че отчасти блокира зашеметяващия ефект — и се хвърли напред, посрещайки вълните ментална енергия. Макар и замаян от това нападение, гномът се блъсна в илитида и двамата се затъркаляха надолу по стълбата. Пометоха със себе си и едно друго чудовище, бързащо да се притече на помощ на сънародника си. Почти загубил почва под краката си, Белвар усещаше само едно: в плетеницата от ръце и крака нямаше такива на приятели. Митрилните ръце на гнома сечаха и удряха; накрая той успя да излезе от борбата и някак да се покатери на втория балкон, в търсене на друга стълба.

Буйният свиърфнебъл изчезна много преди двамата ранени илитида да са се съвзели достатъчно, за да го спрат.

Спускайки се към следващото ниво, гномът пресрещна изненадващо друг илитид и размаза месестата му глава в стената. Още дузина крадци на мисли се лутаха по целия балкон — охраняваха двете стълбища, водещи към най-долното помещение на кулата.

Белвар реши да заобиколи пазачите — подскочи първо към ръба на металните перила, после се спусна петнайсет фута надолу, към пода на последното ниво.

Когато посегна към оръжията си, към Дризт се изстреляха вълни от зашеметяваща ментална енергия. Съзнанието на ловеца, обаче, беше твърде примитивно за тази така сложна форма на мисловна атака, и мрачният елф успя да й устои. С едно светкавично движение Дризт измъкна един ятаган от ножницата си, завъртя се и замахна. Острието се спусна надолу и разцепи меката глава на крадеца на мисли.

Ловецът знаеше, че чудовището е вече мъртво, но извади ятагана си и отново, без особена причина, го заби в полуразрязаната глава на падащия илитид.

С двата ятагана в ръце, елфът хукна напред. От едното му острие капеше кръв, а другото копнееше да се потопи в още. Може би Дризт, или поне онази част от мрачния елф, която все още беше Дризт До’Урден, трябваше да потърси някакъв изход от тази стая, но ловецът жадуваше за още кръв. Той искаше да си отмъсти на мозъка, който го бе поробил.

Един вик спаси елфът, извади го от криволичещите дълбини на слепия, инстинктивен гняв:

— Дризт! — изкрещя Белвар и закуцука към приятеля си. — Помогни ми, мрачни елфе! Изкълчих си глезена при падането!

В този момент всякаква мисъл за отмъщение изчезна от съзнанието на Дризт До’Урден и той се спусна към приятеля си.

Ръка за ръка, двамата излязоха от кръглата стая. Малко по-късно Гуенивар, цялата хлъзгава и покрита със слуз и съсирена кръв, изскочи от централния мозък и се присъедини към тях.

— Изведи ни оттук — Дризт помоли пантерата и тя с охота поведе другарите си.

Тримата се заспускаха по криволичещите, грубо издълбани каменни коридори.

— Не са ги правили свиърфнебли — бързо отбеляза Белвар и смигна на приятеля си.

— Нима? Точно те са ги правили — остроумно отвърна Дризт и също намигна. — Е, под влиянието на крадците на мисли, разбира се — побърза да добави той.

— В никакъв случай! — отрече Белвар. — Това не може да е работа на един свиърфнебъл, дори и да е с размътен мозък! — въпреки че беше опасно, гномът не издържа, засмя се гърлено и със смеха си зарази и Дризт.

Навсякъде, където минеха, от всички странични коридори, долитаха звуци от борба. Изострените сетива на Гуенивар ги водеха по най-сигурния път, макар че пантерата не знаеше къде се намира изходът от замъка. И все пак, каквото и да ги очакваше занапред беше по-добро от кошмарите, които оставяха зад гърба си.

Малко след като Гуенивар пресече един кръстопът и тръгна напред, един залутан крадец на мисли изскочи на пътя им. Съществото се бе разминало с пантерата, и съзря само двамата подкрепящи се приятели. Дризт остави гнома и се спусна през глава срещу противника си, в очакване на атаките му.

Но когато не се случи нищо, елфът се изправи на крака, погледна към илитида и от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Крадецът на мисли лежеше проснат по очи върху камъка, а на гърба му удобно се бе настанила Гуенивар.

Дризт се приближи до пантерата, която съвсем небрежно довърши злокобното си начинание и Белвар скоро се присъедини към тях.

— Гняв, мрачни елфе — отбеляза свиърфнебълът.

Дризт го погледна с любопитство.

— Мисля, че гневът отблъсква техните атаки — обясни Белвар. — Един от тях ме нападна горе на стълбите, но аз бях толкова ядосан, че дори не го забелязах. Може би се лъжа, но…

— Не — прекъсна го елфът, припомнил си колко малко бе засегнат самият той, макар че не беше далеч от илитида, когато бе посегнал да си вземе ятаганите. Тогава беше обсебен от другата си същност, от онази тъмна, маниакална негова страна, от която така отчаяно се опитваше да избяга — менталната атака на илитида изобщо не бе засегнала ловеца. — Въобще не се лъжеш — увери приятеля си Дризт. — Гневът може да ги победи или поне да забави ефекта на атаките им.

— Тогава, да се разгневим! — изръмжа Белвар и даде знак на Гуенивар да тръгва.

Дризт отново подхвана приятеля си под рамото и кимна в съгласие с предложението му. Мрачният елф обаче осъзнаваше, че слепият гняв, за който говореше Белвар, не можеше да се предизвика умишлено. Инстинктивният страх и яростта може би сразяваха илитидите, но от собствения си опит с раздвоената си същност Дризт знаеше, че тези емоции се пораждат единствено от отчаяние и паника.

Тримата приятели минаха през още няколко коридора, през една огромна празна стая и накрая се спуснаха по един тунел. Куцащият гном забавяше придвижването им и те скоро дочуха тежки стъпки, приближаващи се отзад.

— Стъпва тежко за илитид — отбеляза Дризт и хвърли поглед през рамо.

— Роби — заключи Белвар.

Фиуу! Ментална атака прозвуча зад тях. Фиуу! Фиуу! Звуците ги достигнаха, последвани от няколко тупвания и стенания.

— Отново роби — мрачно промълви Дризт.

Отново се чуха стъпки, но този път сякаш малко по-леки и провлачени.

— По-бързо! — изкрещя Дризт и Белвар не се нуждаеше от втора покана.

Те побягнаха напред, благодарни за всеки завой и разклонение в коридора — опасяваха се, че илитидите ги следват плътно, едва на няколко крачки.

Тримата приятели се озоваха в обширна зала с висок таван. Видяха няколко възможни изхода, но един от тях, с две железни врати, прикова вниманието им. От портата ги делеше желязна спираловидна стълба, а сравнително ниско над главите им беше построен балкон, на който се мержелееше фигурата на един крадец на мисли.

— Ще ни препречи пътя — каза Белвар.

Стъпките се приближаваха. Гномът погледна с любопитство назад към чакащия илитид, когато съзря широко усмихнатия мрачен елф. Възрастният свиърфнебъл също се усмихна.

С три големи отскока Гуенивар изкачи спираловидната стълба. Илитидът побърза да се изпари от балкона и да се скрие в сенките на съседните коридори. Пантерата не го последва, но остана да бди над Дризт и Белвар.

Двамата приятели й благодариха пътьом, но въодушевлението им се изпари, когато достигнаха железните врати. Дризт ги бутна здраво, ала те не помръднаха.

— Заключени са! — извика той.

— Но не за дълго! — изръмжа Белвар. Магията в митрилните ръце на гнома беше изгубила силата си, но въпреки това той се понесе напред и заблъска по металните врати.

Мрачният елф се приближи отзад, за да пази гърба на приятеля си — всеки момент очакваше илитидите да нахлуят в залата.

— Побързай, Белвар! — помоли го елфът.

Митрилните ръце яростно заработиха по вратите. Постепенно ключалката се разхлаби и портата поддаде съвсем малко.

— Магга каммара, мрачни елфе! — изрева гномът. — Залостени са! От другата страна!

— Проклятие! — изруга Дризт и видя първите крадци на мисли, които навлязоха в залата.

Белвар не се предаваше. Ръката — чук удряше по вратата отново и отново.

Илитидите се опитаха да прекосят стълбата, ала Гуенивар скочи сред тях и събори цялата група.

В този ужасен миг Дризт осъзна, че фигурката от черен оникс не е в него.

Митрилните ръце блъскаха по метала със светкавично темпо, разширявайки все повече пролуката между вратите. Белвар промуши кирката си през дупката и избута нагоре летвата, с която беше залостен входът. Вратите се отвориха широко.

— Бързо, ела! — извика гномът на Дризт. Мрачният елф не помръдна. С кирката си Белвар го закачи под рамото и се опита да го придърпа, ала Дризт се освободи.

— Гуенивар! — изкрещя той.

Фиуу! Зловещият звук се понесе от купчината илитидски тела. Откликът на Гуенивар звучеше по-скоро като вой за помощ, отколкото като рев.

Лилавите очи на Дризт пламнаха с жестока ярост. Мрачният елф направи широка крачка към стълбата, ала гномът се сети за едно по-безопасно решение на проблема.

— Чакай! — извика свиърфнебълът и почувства истинско облекчение, когато Дризт се обърна към него. Белвар откачи кесийката от колана си и му я подхвърли. — Използвай това!

Дризт извади фигурката от черен оникс и я пусна в краката си.

— Върви си, Гуенивар! — извика той. — Върни се у дома!

Двамата приятели не видяха пантерата сред множеството илитиди, но усетиха учудването им миг преди да зърнат издайническата черна мъгла, виеща се около статуетката.

Илитидите се скупчиха заедно и се насочиха към гнома и мрачния елф.

— Затвори другата врата! — изкрещя Белвар. Дризт грабна фигурката и се затича към нея.

Железните порти се затръшнаха и елфът спусна резето на мястото му. Няколко от металните пластини, които го придържаха, се бяха счупили от неистовите удари на гнома, а и самото то беше пукнато, но Дризт успя да го нагласи поне така, че да забави илитидите.

— Другите роби са в капан — отбеляза Дризт.

— Най-вече гоблини и сиви джуджета — отвърна Белвар.

— Ами Трак?

Белвар разпери безпомощно ръце.

— Жал ми е за всички тях — промълви Дризт, искрено ужасен от участта, която ги бе сполетяла. — Нищо на този свят не е толкова ужасно, колкото менталните атаки на крадците на мисли.

— Уви, мрачни елфе — прошепна гномът.

Илитидите заблъскаха по вратите, но Дризт ги затисна с цялата си тежест и се опита ги залости още по-добре.

— Накъде ще тръгнем? — попита зад гърба му гномът.

Дризт се обърна, огледа дългата и тясна пещера и разбра какво тревожеше приятелят му. Виждаха се множество изходи, но всичките бяха преградени от група изплашени роби и илитиди.

Зад тях се чу още едно тежко блъскане и вратите поддадоха с няколко сантиметра.

— Просто тръгвай! — изкрещя Дризт и забута приятеля си.

Двамата се затичаха по една широка пътека, после минаха покрай пролома, избирайки този път, който щеше да ги отдалечи възможно най-много от каменната крепост на илитидите.

— Опасност! От всички страни! — изрева Белвар. — Роби и крадци на мисли!

— Остави ги. Пази се от тях — отвърна Дризт, проправяйки си път с ятаганите.

С дръжката на едното си острие елфът повали един гоблин, озовал се пред очите му; в следващия миг отряза пипалата на един илитид, опитващ се да изсмуче мозъка на пленен дуергар. След малко пред очите на Дризт изскочи друг избягал роб — малко по-голям от сивото джудже.

Мрачният елф се втурна към него, но този път беше свалил ятаганите си.

— Трак! — извика Белвар Дисенгалп.

— Д-д-дъното на пещерата — започна да заеква клюнестото изчадие.

Двамата приятели едва го разбраха — думите му звучаха като неразбираем брътвеж.

— Най-д-д-добрия изход — успя да поясни Трак.

— Води ни — развълнувано извика възрастният свиърфнебъл, възвърнал отново надеждата си. Нищо не можеше да застане на пътя им сега, когато бяха тримата заедно!

Гномът последва гигантското клюнесто изчадие, или гигантския си приятел — нямаше значение кое от двете бе той. След малко дребничкият Белвар забеляза, че Дризт не идваше с тях.

Отначало той си помисли, че мрачният елф е бил повален от ментална атака, но когато се върна назад, видя, че не е познал.

На върха на многото каменни тераси и пътеки, които прекосяваха пещерата на илитидите, стоеше една стройна, слаба фигура и вършееше с мечовете си през скупчените роби и крадци на мисли.

— О, богове! — прошепна Белвар, невярващ на очите си.

Смъртоносните движения на това същество наистина уплашиха лукавия гном, но точните удари и ловките кръстосвания на двата меча съвсем не бяха ужасяващи за Дризт До’Урден, дори напротив, в сърцето на младия мрачен елф звънът им отекваше с лека, забравена носталгия.

Той погледна с празен поглед към Белвар и произнесе името на единствения мрачен войн, способен на тези движения и маневри; единственото име, на което можеше да принадлежи този прекрасен танц на остриетата.

— Закнафейн…

20 Татко мой

Колко пъти го беше лъгала матрона Малис? Нима Дризт можеше да извлече поне една истина от лъжовната, измамна паяжина, която обгръщаше живота на мрачните елфи. Баща му не беше принесен в жертва на Кралицата на Паяците! Закнафейн беше тук и се биеше пред очите му, размахваше мечовете си така добре, както го помнеше.

— Какво има? — попита Белвар.

— Войнът — едва прошепна Дризт.

— От твоя град ли е, мрачни елфе? — попита Белвар. — Той ли те преследва?

— От Мензоберанзан — отвърна Дризт.

Гномът очакваше да узнае още нещо, но Дризт беше толкова запленен от появата на Закнафейн, че не каза друго.

— Трябва да вървим — заяви след малко възрастният свиърфнебъл.

— И то бързо — добави Трак, който също се бе върнал назад. Сега гласът му звучеше по-уверен, сякаш самото присъствие на приятелите му му помагаше да продължи вътрешната си борба с клюнестото изчадие. — Илитидите прегрупират отбраната си. Много от робите са мъртви.

Дризт малко се отдалечи, така че Белвар да не може да го достигне с кирката си.

— Не — каза равно елфът. — Няма да го оставя!

— Магга каммара, мрачни елфе! — извика гномът. — Кой е той?

— Закнафейн До’Урден — с по-остър тон изкрещя Дризт, ала гласът му изведнъж се сниши почти до шепот: — Моят баща — едва успя да промълви елфът.

Докато Белвар и Трак си размениха невярващи погледи, Дризт беше изчезнал. Той стигна до края на пътеката и се затича нагоре по широката каменна стълба. На най-високото стъпало, сред труповете на злощастните илитиди и роби, озовали се на пътя му, стоеше неживият.

В по-горния край на високата каменна тераса, няколко уплашени илитида бързаха да се отдалечат от зоркия поглед на неживото създание.

Закнафейн се втурна след тях — те тичаха, за да се скрият в своята крепост, а неговият път беше избран предварително. Изведнъж в съзнанието на неживия зазвучаха хиляди магически аларми, които му подсказаха, че е тръгнал в грешна посока и го накараха да се върне при стълбата.

Към него се приближаваше Дризт. След толкова чакане, мигът на удовлетворението, мигът на отмъщението най-накрая беше настъпил!

— Повелителю на меча! — извика младият До’Урден и с лека стъпка побърза да застане до баща си. Сърцето му преливаше от радост, без дори да подозира какво се бе случило със Зак.

Когато Дризт се приближи до него, усети, че нещо в мрачния елф не е както преди. Дали странният блясък в очите му го бе накарал да забави крачка, или пък това, че не бе отвърнал на веселия му поздрав?

Миг по-късно мечът на Закнафейн се насочи към младия До’Урден.

Дризт някак успя да вдигне ятагана си и да парира удара, преди да се е оказал фатален. Объркан, мрачният елф се опита да си внуши, че Закнафейн просто не е могъл да го познае.

— Татко! — изкрещя той. — Аз съм, Дризт!

Неживият не реагира. Единият му меч се гмурна напред, вторият описа широка дъга и започна да се спуска към жертвата, изведнъж обаче, рязко промени посоката си и се насочи право към лицето на Дризт.

Младият елф замахна отдолу с единия ятаган със силата и бързината на опонента си, за да парира движението на първия меч, а с другия замахна встрани, за да отклони второто острие на неживото създание.

— Кой си ти? — с отчаяна ярост попита Дризт.

Върху него започнаха да се сипят удар след удар.

Мрачният елф се бранеше като обезумял, за да отклони смъртоносните оръжия.

Изведнъж Закнафейн се втурна напред и с едно завъртане на меча си успя да задържи ятаганите на сина си от една и съща страна.

Вторият меч на зомбито се спусна застрашително към сърцето на Дризт, към мястото, което елфът вече не можеше да защити с едно умело париране.

На най-ниското ниво на пещерата, в основата на стълбата, Белвар и Трак извикаха от уплаха, мислейки, че с приятеля им е свършено.

Ала триумфът на Закнафейн беше прекъснат изведнъж, нарушен от животинските инстинкти на ловеца. Дризт подскочи право към острието, изведнъж обаче се завъртя и се сниши под смъртоносния меч на неживия. Оръжието го закачи под челюстта и остави болезнена, дълбока рана. Младият мрачен елф с нищо не показа, че е ранен; той отново се изправи и, въпреки наклона на стълбата, успя да възвърне стабилната си позиция. Когато Дризт отново се сблъска с измамника, двойник на баща му, в лилавите очи на младия До’Урден пламна необуздана ярост.

Ловкостта и бързината на Дризт смая дори и приятелите му, които не за пръв път го виждаха в битка. Закнафейн се втурна след жертвата си, но младият мрачен елф се бе изкачил до върха на стълбата и очакваше атаката му.

— Кой си ти? — с леденостуден глас повтори Дризт. — Какво си ти?

Неживото създание изръмжа и яростно се нахвърли срещу целта си. Дризт вече знаеше без всякакво съмнение, че това не е истинският Закнафейн и не изпусна пролуката, открила се в защитата на чудовището. Младият елф се върна в изходната си позиция, отблъсна един удар встрани и замахна към опонента си в мига, в който мина покрай него. Ятаганът разкъса изкусно изплетената митрилна ризница на неживия и се заби дълбоко в белия му дроб. Тази рана можеше да спре всеки смъртен.

Ала Зак не спря. Творението на матрона Малис не си поемаше дъх и не изпитваше болка. То се обърна към Дризт и се ухили толкова злобно, че ако матроната го бе видяла в този момент, щеше да скочи на крака и бурно да аплодира постъпката му.

Застанал на последното стъпало, Дризт зяпна в учудване. Виждаше страховитата и дори смъртоносна рана, която бе нанесъл, но Закнафейн, противно на всякаква логика, продължаваше да се приближава малко по малко, без дори да потръпне.

— Бягай — изкрещя Белвар от първото стъпало. Един великан се спусна към лукавия гном, но Трак се намеси и моментално разцепи с нокти главата на гиганта.

— Трябва да вървим — обърна се клюнестото изчадие към приятеля си свиърфнебъл.

Гласът на Трак беше толкова чист и ясен, че гномът се завъртя на пети и погледна в очите му. Ясно се виждаше, че в този миг същността на печ надделяваше най-силно в душата на клетото създание, откакто бе омагьосано.

— Скалите ме предупредиха, че илитидите се събират в замъка — обясни то, а лукавият гном не остана изненадан от факта, че Трак отново разговаряше с камъка. — Скоро ще излязат — продължи клюнестото изчадие, — и ще убият всеки роб, останал в пещерата.

Белвар не се усъмни в нито една от думите на Трак, но лоялността за него беше по-важна от собствената му безопасност.

— Не можем да оставим мрачния елф сам — през стиснати зъби промълви гномът.

Трак кимна в пълно съгласие и хукна да прогони приближилите се сиви джуджета.

— Бягай, мрачни елфе! Нямаме много време — извика Белвар.

Ала Дризт не чу приятеля си. Беше съсредоточил цялото си внимание върху настъпващия Повелител на меча — чудовището, взело самоличността на баща му. Закнафейн също не изпускаше от очи младия мрачен елф. От всички злини, сътворени от матрона Малис, за Дризт тази беше най-противната. Майка му бе успяла да се погаври с единственото същество, което някога го бе правило щастлив. Младият До’Урден вярваше, че баща му е мъртъв и само мисълта за това го караше да изпитва силна болка.

А сега Малис му бе причинила и това.

Дризт не можеше да понесе повече. Искаше да се бие, да победи това чудовище с цялото си сърце и душа. Неживото същество, създадено само за този единствен миг, желаеше същото.

Нито един от двамата опоненти не видя спускащия се от тавана илитид. Крадецът на мисли се приземи в другия край на каменната платформа, зад гърба на Закнафейн.

— Ела ми, чудовище на матрона Малис — изръмжа Дризт и удари ятаганите си един в друг. — Ела и усети елмазените ми остриета.

Неживото създание се спря на няколко стъпки от младия До’Урден и отново се ухили със злобната си усмивка. Мечовете се насочиха напред и Зак отново настъпи.

— Фиуу!

Вълната от ментална енергия повали и двамата. Зомбито остана незасегнато, ала Дризт беше улучен сериозно. Над съзнанието му се спусна мрак, клепачите му натежаха. Чу звука на падащите ятагани, но не можеше да направи нищо. Закнафейн изръмжа победоносно, удари мечовете си един в друг и пристъпи към поваления мрачен елф.

Белвар изкрещя в безсилен протест, но чудовищният рев на Трак беше много по-силен от вика на гнома и се открои ясно на фона на всички шумове в пещерата, превърнала се в бойно поле. Всички спомени от миналото му на печ, се върнаха в съзнанието на клюнестото изчадие при вида на обречения мрачен елф, превърнал се в негов приятел. Печът в душата на Трак се надигна с такава сила, каквато създанието усещаше за първи път от началото на живота си.

Закнафейн се втурна напред — тялото на безпомощната му жертва не беше далече — ала изведнъж се удари в една стена, която се появи сякаш от нищото. С ококорени очи, неживото създание отскочи назад, после задраска по скалата и дори я удари с юмрук, но каменната стена беше здрава и изглеждаше съвсем истинска. Тя бе отцепила пътя на Закнафейн и той не можеше да стигне нито до жертвата си, нито до каменните стълби.

Долу на първото стъпало, Белвар се обърна учуден към Трак — беше чувал, че някои от създанията печ можеха да призоват подобни каменни стени.

— Ти ли…? — прошепна лукавият гном.

Печът в тялото на клюнестото изчадие нямаше време да стои и да отговаря на въпроси. Трак се изкачи нагоре по стълбата, вземайки по четири стъпала наведнъж, отиде при Дризт и внимателно пое тялото му в огромните си ръце. Сети се дори да вземе ятаганите му — намери остриетата и после бавно заслиза надолу по стъпалата.

— Бягай — извика клюнестото изчадие. — Бягай колкото сили имаш, Белвар Дисенгалп!

Лукавият гном се почеса по главата с връхчето на кирката си и наистина побягна. Трак разчисти една широка пътека, водеща към задния изход в дъното на пещерата — никой не смееше да застане на пътя на разгневения печ — и Белвар с късите си, свиърфнебълски крачета, едното, от които беше изкълчено, започна бавно да се изкачва по нея.

От другата страна на стълбата, зад стената, стоеше Закнафейн и си мислеше, че илитидът, повалил Дризт, бе отговорен за нея. Неживото създание се нахвърли като вихър срещу крадеца на мисли и изрева с истинска омраза.

Фиуу! — профуча поредната вълна от мисловна енергия.

Зак подскочи нагоре и с един-единствен удар съсече краката на носещия се ниско илитид. Създанието се издигна малко по-високо и по телепатичен път изпрати цялата си болка и ужас на всичките си сънародници.

Неживото създание не можа да достигне до илитида. Когато от всеки ъгъл и изход започнаха да изскачат крадци на мисли, Закнафейн нямаше време да прави заклинания за левитация, но този илитид… Той беше виновен за всичко, за целия провал, и неживият нямаше да го остави да му се размине безнаказано. Зак вдигна меча си като копие и се прицели с безпогрешна точност.

Крадецът на мисли погледна невярващо към мрачния елф, после към острието, впило се наполовина в гръдния му кош, и разбра, че това е краят му.

От всички страни към Закнафейн се втурнаха илитиди и изстрелваха вълните си от ментална енергия. Неживото създание имаше само един меч, но въпреки това пак успя да повали съперниците си и да излее целия си гняв върху грозните им, октоподски глави.

Дризт бе избягал, ала не задълго…

21 Изгубен и отново намерен

— Слава на Лот — прошепна матроната, усетила възбудата на творението си. — Намерил го е, хванал е Дризт! — Малис погледна наляво, после надясно и трите й дъщери се отдръпнаха, за да избегнат погледа на майка си, изкривен от силното вълнение.

— Закнафейн е открил брат ви!

Мая и Виерна се усмихнаха една на друга, доволни от факта, че най-накрая на цялото това мъчение щеше да се сложи край. Откакто бяха направили Зин-карла, никой в дома До’Урден не изпълняваше всекидневните си задължения; с всеки изминал ден разтревожената им майка се впускаше все по-далеч след неживото си създание, погълната от преследването.

В другия край на стаята, усмивката на Бриса беше малко по-различна от тази на сестрите й — ако някой бе обърнал внимание на върховната жрица щеше да забележи, че в изражението й се криеше разочарование.

За щастие на първородната дъщеря, матрона Малис бе твърде погълната от събитията, случващи се на стотици километри от Мензоберанзан, и дори не я погледна. Матроната изпадна в още по-дълбок транс, за да вкуси от гнева и яростта на творението си, от чувствата, които бяха предназначени за Дризт.

Мрачната елфка дишаше тежко и възбудено, докато Зак се биеше с греховния им син, ала изведнъж дъхът й секна.

Нещо беше попречило на неживия.

— Нее! — изпищя Малис и скочи от разкошния си трон. Тя се огледа наоколо в търсене на някой или нещо, върху което да излее гнева си, или на предмет, който да счупи, за да се успокои. — Не! — повторно изпищя тя. — Не може да бъде!

— Да не би Дризт да е избягал? — попита Бриса, опитвайки се да прикрие самодоволните нотки в гласа си. Погледът на Малис й показа, че не е успяла.

— Да не е унищожил неживия? — с искрен ужас извика Мая.

— Не, не е унищожен — отвърна Малис. Гласът й обикновено беше равен, но сега трепереше. — Брат ви успя да се измъкне за пореден път!

— Зин-карла още не се е провалил — опита се да я успокои Виерна.

— Да, неживият е много близо до Дризт — добави Мая, подхванала инициативата на сестра си.

Малис се отпусна в трона и избърса потта от челото си.

— Оставете ме сама — нареди на дъщерите си. Не искаше да я виждат толкова унизена и жалка. Малко по малко Зин-карла съкращаваше живота й; всяка мисъл, всяка нейна надежда за бъдещето беше свързана с успеха на неживото създание.

Когато върховните жрици излязоха от стаята, Малис запали една свещ и извади малко скъпоценно огледало. В какво разбито същество се бе превърнала през последните седмици. Почти не се хранеше, дълбоки бръчки прорязваха абаносовата й кожа, която преди беше толкова гладка. Матрона Малис се бе състарила повече през последните няколко седмици, отколкото през последния век.

— Ще заприличам на матрона Баенре — прошепна с отвращение елфката. — Ще стана сбръчкана и грозна.

Може би за пръв път, откакто се бе родила, Малис започна да се чуди какво и колко й бе коствала тази безспирна надпревара за власт и слава, тази борба за благоразположението на Кралицата на Паяците. Мислите, обаче, изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Беше изминала прекалено дълъг и трънлив път, за да се вайка сега. Със силата и отдадеността си, матрона Малис бе превърнала семейството си във влиятелна и управляваща фамилия, бе спечелила мястото си в престижния управляващ съвет на осемте матрони.

Върховната жрица дълго остана седнала на прага на отчаянието, съкрушена под тежкото бреме на последните години. За пореден път избърса потта от челото си и погледна в малкото огледалце.

В какво отвратително създание се бе превърнала.

Дризт й беше причинил всичко това, напомни си тя. Постъпките на най-малкия й син, който бе разгневил Кралицата на Паяците, неговото светотатство бе обрекло Малис на всичките тези мъки.

— Хвани го, мое неживо творение — прошепна с презрение матроната. В този тягостен миг, тя дори не се замисли какво бъдеще щеше да й предложи Кралицата на Паяците.

В този момент, повече от всичко на света, матрона Малис желаеше да види сина си мъртъв.

Тичаха сляпо през криволичещите тунели, надявайки се да намалят броя на чудовищата, спуснали се след тях. Опасността дишаше във врата на тримата приятели и те не можеха да си позволят да бъдат предпазливи.

Изминаха часове, а те продължаваха да тичат. Белвар беше най-възрастен и краката му бяха късички — две негови крачки се равняваха на една крачка на Дризт, а три — на една на Трак. Свиърфнебълът се измори първи, ала не забави приятелите си. Клюнестото изчадие го вдигна на раменете си и продължиха.

Когато за първи път спряха да си починат, никой не знаеше колко мили бяха изминали. Мълчалив и замислен през цялото време, Дризт реши да остане на пост и да охранява мъничката пещерна ниша, която бяха избрали за временен лагер. Белвар усети болката и страданието на своя приятел и се приближи към него, за да го поуспокои.

— Не очакваше точно това, нали, мрачни елфе? — попита меко той. Дризт не каза нищо, но очевидно изпитваше нужда да поговори с някого и гномът продължи: — Мрачният елф в пещерата, ти го познаваше, нали? Наистина ли е твой баща?

Дризт погледна ядосан към Белвар, но изражението му се смекчи, когато видя искрената загриженост в очите на възрастния си приятел.

— Закнафейн — обясни елфът. — Закнафейн До’Урден е мой баща и ментор. Той беше този, който ме обучи да боравя с остриетата и който ме напътстваше през целия ми живот в Мензоберанзан. Беше единственият ми приятел в този мрачен град, единственият елф, който споделяше вярванията ми.

— Но той искаше да те убие — студено заяви гномът. Дризт потрепери и свиърфнебълът се опита да го обнадежди: — Може би не те е познал?

— Той беше мой баща — повтори мрачният елф. — Най-добрият ми приятел в продължение на две десетилетия.

— Но тогава защо, мрачни елфе?

— Това не беше Закнафейн — отвърна Дризт. — Закнафейн умря, майка ми го пожертва в името на Кралицата на Паяците.

— Магга каммара — прошепна Белвар, ужасен от случилото се в семейството на приятеля му. Дризт беше разкрил това ужасно деяние толкова направо, че накрая гномът предположи, че жертвоприношението не е рядко явление в обществото на мрачните елфи. Тръпки полазиха по гърба на възрастния свиърфнебъл, но той прикри отвращението си от съчувствие към изтерзания си приятел.

— Не знам какво чудовище е успяла да вмъкне в тялото му матрона Малис — продължи Дризт, без дори да забележи неудобството на гнома.

— Каквото и да е, е ужасно — отбеляза Белвар. — Направо непобедимо.

Точно това тревожеше младият елф. Мрачният войн, с когото се бе бил в пещерата на илитидите, се движеше с прецизността, изяществото и непогрешимия стил на Закнафейн До’Урден.

Разумът на Дризт отричаше, че е възможно Зак да се е обърнал срещу него, но сърцето му подсказваше, че там, в пещерата, се бе сражавал именно с баща си.

— Какво стана? — след дълга пауза попита Дризт.

Белвар го погледна объркан.

— Битката… — поясни елфът. — Спомням си само илитида и нищо друго.

Гномът сви рамене и погледна към Трак.

— Питай него — промълви той. — Между теб и враговете ти се издигна огромна стена, но как стана това — идея си нямам.

Клюнестото изчадие дочу разговора и отиде при приятелите си.

— Аз я издигнах — с ясен глас отвърна то.

— Със силата си на печ? — попита Белвар. Лукавият гном беше чувал за великолепните умения на тези създания, но не знаеше нищо повече, за да си обясни какво точно бе направил гигантският печ.

— Ние сме миролюбива раса — започна Трак, осъзнавайки, че това може би е последният му шанс да разкаже на приятелите си историята на своя народ. За първи път, откакто бе омагьосан, съзнанието му на печ бе останало ясно за толкова дълго, но вече започваше да чувства как примитивните инстинкти на клюнестото изчадие се прокрадват в душата му. — Единственото ни желание и нужда е да обработваме камъка. Той е нашето призвание и нашата най-силна любов. Постигаме симбиоза със земята и тя ни дава сили. Скалите ни говорят и ни помагат в трудностите.

Дризт с кисела физиономия погледна към Белвар.

— Като онзи земен дух, който ми беше изпратил.

Белвар се засмя смутено.

— Не — сериозно промълви Трак, решил да разкаже историята си докрай. — Лукавите гномове също могат да призовават силите на земята, но отношенията им с нея са по-различни. Обичта на свиърфнеблите към земята е просто израз и проява на тяхното щастие — Трак се загледа в близката каменна скала. — Ние, печ, ние сме братя на земята. Тя ни помага и ние й помагаме, без да искаме нещо в замяна.

— Говориш за земята, сякаш е живо същество — отбеляза Дризт, но не със сарказъм, а от чисто любопитство.

— Така е, мрачни елфе — отвърна Белвар и се опита да си представи как е изглеждал Трак, преди да срещне магьосника, — за тези, които могат да чуят гласа й.

Огромната човка на Трак закима в съгласие.

— Свиърфнеблите чуват далечния шепот на земята. Ние, печ, разговаряме с нея.

Дризт не можеше да си представи как би станало това. Знаеше, че приятелят му не лъже, но мрачните елфи, за разлика от повечето раси в Подземния мрак, бяха лишени от всякаква връзка със скалите. И все пак, ако се нуждаеше от доказателства, които да подкрепят думите на Белвар и Трак, елфът винаги можеше да си припомни битката със земния дух или да си представи стената, появила се от нищото в пещерата на илитидите и препречила пътя на враговете му.

— Какво ти казват камъните сега? — попита Дризт. — Дали сме се отдалечили, от неприятелите?

Трак се приближи към близката скала и долепи ухо до нея.

— Думите станаха неясни… — с печален глас промълви той. Приятелите му разбраха какво имаше предвид едрият печ. Не земята говореше неразбираемо, просто слухът на Трак се променяше. Същността на клюнестото изчадие бе започнала да се връща.

— Не чувам преследвачи — продължи то, — но не съм сигурен, не знам дали да вярвам на ушите си.

Трак изведнъж изръмжа, завъртя се и се върна в дъното на пещерната ниша.

— Какво има? — осмели се да го попита Белвар, макар че и сам се досещаше.

— Пропадам… — отвърна Трак. Гласът му отново беше станал дрезгав и сух. — В пещерата на илитидите бях печ, повече печ от когато и да било. Бях печ в истинския смисъл на думата. Бях земята…

Белвар и Дризт не разбраха думите на приятеля си.

— Ст-стената — опита се да обясни Трак. — Да издигнеш такава скала — само г-група старейшини могат да сторят това и то след дълги и прецизни ритуали.

Клюнестото изчадие млъкна и яростно разтърси глава, сякаш за да прогони настъпващата в душата му чудовищна същност. Заби огромния си нокът в скалата и се насили да продължи:

— Е, все пак го направих. Превърнах се в камъка и просто повдигнах ръка, за да попреча на враговете на Дризт!

— А сега този печ те напуска — каза меко мрачният елф. — Същността му се изплъзва от душата ти и остава заровена дълбоко под инстинктите на клюнестото изчадие.

Трак погледна встрани и отново заби нокът в каменната стена. Нещо в това движение го успокояваше и той го повтори отново и отново, ритмично тупкаше по скалата, сякаш за да запази поне частица от миналото си.

Дризт и Белвар излязоха от малката ниша, за да оставят сам клетия си приятел. Малко по-късно тупкането престана и Трак подаде глава навън. Огромните му, птицеподобни очи бяха изпълнени с мъка.

— М-моля ви, у-у-убийте ме! — едва промълви той. Тръпки от ужас полазиха по гърбовете на двамата приятели, но те осъзнаха, че разбират желанието на гигантския печ.