Изгнание

7 Многопочтенния надзирател

— Благодарим ви, че дойдохте, многоуважаеми надзирателю — каза един от свиърфнеблите, събрали се пред вратата на малката стаичка, в която държаха затворника. Всички старейшини се поклониха, когато надзирателят се приближи.

Белвар Дисенгалп потрепери при официалния поздрав. Така и не привикна с всичките лаври и слава, с които го кичеха от онзи ужасен ден преди десет години, в който мрачните елфи откриха миньорската им бригада в тунелите на изток от Блингденстоун, в близост до Мензоберанзан. Зверски осакатен и почти мъртъв от загубата на кръв, Белвар се бе завърнал в своя град като единствения оцелял от цялата група.

Събралите се гномове се отдръпнаха от Белвар, за да му позволят да огледа добре стаята и мрачния елф. За затворниците, приковани към стола, кръглото помещение представляваше една съвсем обикновена, изградена от солиден камък, стаичка само с един изход — тежката и обкована с желязо врата. Но в килията имаше прозорче, прикрито и от двете страни със звукова и зрителна измама, която позволяваше на пазачите да наблюдават затворника през цялото време.

За кратко Белвар остана загледан в Дризт.

— Той е мрачен елф — извика надзирателят със силния си, но сякаш разтревожен глас. Гномът не можеше да разбере защо го бяха повикали. — По нищо не се различава от събратята си.

— Затворникът твърди, че ви е срещнал в земите на Подземния мрак — прошепна един доста възрастен свиърфнебъл и сведе глава, докато изрече следващите си думи — В деня, в който претърпяхте ужасната загуба.

Белвар отново потрепери при споменаването на онзи ден. Колко ли пъти трябваше да го преживява на ново?

— Може и да е — отвърна той и повдигна рамене. Не мога да различавам мрачните елфи, а и нямам голямо желание да го правя.

— Съгласен съм — каза другият старейшина. — Всичките си приличат.

Когато лукавият гном заговори, Дризт обърна лицето си настрани — точно срещу тях, — макар че не можеше нито да ги чуе, нито да ги види през каменната илюзия.

— Може би можеш да си спомниш името му, надзирателю — предположи друг гном и замълча, забелязал внезапния интерес, който бе проявил Белвар към мрачния елф.

В овалната стая нямаше светлина, а при тези условия очите на съществата с инфрачервено зрение светеха ярко. Обикновено тези очи изглеждаха като точици от червена светлина, но с Дризт До’Урден не беше така. Дори и в инфрачервения спектър очите на този мрачен елф изглеждаха ярко лилави.

Белвар помнеше тези очи.

— Магга каммара — прошепна той. — Дризт!

— Ти наистина го познаваш! — извикаха в един глас няколко свиърфнебли.

Белвар вдигна ръцете си, останали без китки — едната завършваше с острие на кирка, а другата — с чело на чук.

— Този мрачен елф, този Дризт — запъна се той, докато се опитваше да им обясни, — той е отговорен за състоянието ми!

Няколко свиърфнебли помислиха, че надзирателят е разгневен от спомена за загубата на ръцете си и зашепнаха молитви за обречения елф.

— Значи решението на крал Шниктик остава — каза един от тях. — Мрачният елф трябва да се екзекутира моментално.

— Но той, този Дризт спаси живота ми — повиши тон Белвар. Всички насочиха недоверчивите си погледи към него, когато продължи: — Заповедта да отрежат ръцете ми не беше негова. Той поиска да се завърна в Блингденстоун, за да разкажа какво се случва на безразсъдните гномове, пристъпили във владенията на мрачните елфи. Но още тогава аз разбрах, не изрече тези думи, за да ме предпази от злите си събратя. Знам, че зад тях се криеше една истина — милосърдието!

Час по-късно Дризт беше навестен от един от съветниците свиърфнебли — този, който знаеше езика му и с когото бе разговарял по-рано.

— Кралят заповяда да бъдеш екзекутиран — заяви направо гномът, веднага щом се приближи до каменния стол.

— Разбирам — опита се да запази спокойствие Дризт. — Няма да се противя на решението ви — каза той, погледна към оковите си и добави. — Не че бих могъл.

Гномът мълчеше, загледан в непредвидимия си затворник — за миг не се съмняваше в неговата искреност. Преди да продължи, за да му разкаже събитията от деня, Дризт довърши мисълта си.

— Бих ви помолил само за една услуга — каза той. Старият свиърфнебъл не го прекъсна — беше любопитен да узнае молбата на този необикновен мрачен елф.

— Пантерата — обясни затворникът. — Ще видите — Гуенивар е безценна спътница и е наистина добра приятелка. Когато си отида от този свят, моля ви направете всичко възможно тя да попадне в ръцете на достоен господар — на Белвар Дисенгалп, може би. Добри гноме, умолявам ви да ми обещаете.

Старейшината поклати голата си глава, но не за да откаже на молбата — просто не можеше да повярва на очите и ушите си.

— Кралят съжалява, че ще постъпи така, но не можеше да поеме риска да ви държи жив — сериозно каза той, после широката му уста се разтегли в още по-широка усмивка. — Но положението се промени!

Дризт наклони въпросително глава — не смееше да се надява.

— Надзирателят ви помни, мрачни елфе — заяви гномът. — Най-почитаемият надзирател — Белвар Дисенгалп — се застъпи за вас и ще поеме отговорността за вашия престой тук!

— Значи… няма да умра?

— Не… освен ако не ни принудиш да те убием.

— И ще ми разрешите да живея сред вас? В Блингденстоун? — едва изрече въпроса си Дризт.

— Само това ни остава да решим — отвърна гномът. — Белвар Дисенгалп се застъпи за теб, а това значи много. Ще живееш с него. А дали положението ще се промени или не… — той не довърши изречението си, а само сви рамене.

Дризт беше свободен. Навън го придружаваха няколко стражи, но въпреки това разходката из пещерите на Блингденстоун обнадежди мрачния елф. Всичко в града на свиърфнеблите изглеждаше толкова различно от Мензоберанзан. Мрачните елфи бяха превърнали своята пещера в безмерно красиво произведение на изкуството. Градът на гномовете също беше красив, но се отличаваше с постройките си от естествен камък. Мрачните елфи смятаха, че пещерата на Мензоберанзан им принадлежи. Оформяха я и я красяха по свой собствен вкус, докато свиърфнеблите приемаха неподправения облик на своя град.

Блингденстоун не можеше да се сравнява по необятност с пещерата на елфите. Таванът й беше толкова висок, че не се виждаше; на големи разстояния един от друг се издигаха прекрасни замъци — затворени укрепления, зад които се помещаваха домовете на фамилиите в града. Домът на свиърфнеблите беше самата пещера. Целият комплекс зад огромните каменни врати, обковани с метал, представляваше една-единствена структура — укритие от вечно дебнещите опасности на Подземния мрак. Всичко изваяно и построено в Блингденстоун също беше различно — подпорните стени и дългите балкони бяха заоблени, гладки и плавно извити. В Мензоберанзан всичко бе ъгловато и остро като върховете на сталактитите. Из мрачния град се виеха улички, а терасите сякаш надничаха злокобно отвсякъде. Дризт си мислеше, че и двата града се отличаваха с характеристиките на расата, която ги обитаваше. Единият беше ръбест, а другият мек като чертите и сърцата — както си ги представяше мрачният елф — на неговите обитатели.

Домът на Белвар се намираше в едно закътано ъгълче на една от по-отдалечените пещери. Къщичката беше малка и каменна, построена около входа на една още по-малка пещерка. За разлика от повечето жилища на свиърфнеблите, това на Белвар разполагаше с врата. Един от гномите, охраняващи Дризт, почука на нея с дръжката на боздугана си.

— Приемете почитанията ни, многоуважаеми надзирателю! — извика той. — Доведохме мрачния елф по заповед на крал Шниктик.

Арестантът забеляза почтителния тон, с който охраната се обръщаше към Белвар. В онзи ден, преди повече от десет години, се беше уплашил за него. Чудеше се дали това, че Дайнин бе отрязал ръцете на злочестия гном не беше по-жестоко, отколкото да го убие. Осакатените трудно се справяха със суровата действителност на Подземния мрак.

Каменната врата се отвори и Белвар поздрави гостите си. Погледът му веднага се спря върху Дризт. Очите им се срещнаха по същия начин както преди десет години, точно преди да се разделят.

Мрачният елф видя тъгата в очите на надзирателя, но тя не беше изместила храбрата му гордост, макар и донякъде да я бе помрачила. Дризт не искаше да поглежда към осакатените му ръце — това щеше да събуди още неприятни спомени от онзи ужасен ден, но несъзнателно сведе поглед надолу по пълничкото тяло на Белвар към отпуснатите му ръце.

Забравил за страховете си, Дризт зяпна от учудване. Челото на чук, изработен от митрил, беше идеално прикрепено към дясната китка на Белвар. По повърхността му бяха гравирани сложни, но много красиви руни, изображения на земен дух и на няколко същества, каквито Дризт никога не беше виждал.

Приспособлението, прикрепено към лявата ръка на надзирателя не беше по-малко впечатляващо. То представляваше кирка от митрил, също гравирана с различни руни и изображения, от които най-впечатляващ беше летящият дракон, реещ се върху сплесканото острие на инструмента. Дризт можеше да усети магията в ръцете на гнома и разбра, че много други свиърфнебли — занаятчии и магьосници — бяха участвали в усъвършенстването на тези две приспособления.

Белвар позволи на елфа да разгледа новите му митрилни ръце, после отбеляза:

— Полезни са.

— Красиви са — прошепна Дризт, като говореше не само за чука и кирката. Инструментите наистина бяха прекрасни, но инкрустациите по тях бяха неописуеми. Ако един мрачен елф се завърнеше в Мензоберанзан, осакатен по такъв начин, той щеше да бъде отритнат, изхвърлен от собственото си семейство и принуден да се скита бездомен, докато някой негов сънародник не сложи край на мъките му. В обществото на мрачните елфи нямаше място за слаби и недъгави, но тук свиърфнеблите явно приемаха Белвар и се грижеха за него по най-добрия начин.

Дризт вдигна глава и погледна надзирателя в очите.

— Ти ме помниш — каза той. — Страхувах се, че…

— По-късно ще поговорим, Дризт До’Урден — прекъсна го гномът и на езика на свиърфнеблите се обърна към стражата: — Свободни сте да си вървите, ако сте изпълнили задълженията си.

— Както наредите, много почитаеми надзирателю — отвърна един от тях. Дризт забеляза как, като чу титлата си, Белвар леко потръпна. — Кралят ни изпрати не само като охрана, но и като ваши придружители, докато не разберем истината за този мрачен елф.

— Вървете си тогава — отвърна надзирателят, а силният му глас се бе извисил почти яростно. — Отдавна знам истината за този елф — добави той и се обърна към Дризт. — Нищо не ме заплашва.

— Простете многоуважаеми…

— Извинени сте — отвърна рязко Белвар, разбрал, че гномът от охраната се кани да възрази. — А сега си вървете. Застъпил съм се за него, сега той е моя грижа и няма от какво да се страхувам.

Придружителите на Дризт се поклониха ниско и бавно се оттеглиха. Белвар покани мрачния елф да влезе през вратата, после леко го обърна, за да може да види гномовете от охраната, които застанаха на пост до близките сгради.

— Прекалено много се тревожат за здравето ми — сухо отбеляза надзирателят на езика на мрачните елфи.

— Трябва да сте благодарен, че така се грижат за вас — отвърна Дризт.

— Не съм неблагодарен! — ядоса се Белвар и ярка червенина заля лицето му.

Дризт прозря истината в тези думи. Гномът не беше неблагодарен — това беше вярно. Той просто не смяташе, че заслужава цялото това внимание. Мрачният елф запази разсъжденията за себе си, не искаше да смущава повече гордия свиърфнебъл.

Домът на Белвар не беше богато обзаведен. Имаше само една каменна маса, един стол, няколко полици с наредени по тях гърненца и стомни, и камина, преградена с желязна решетка. В задната стаичка — тази, която се намираше в по-малката пещера — зад грубо издялания й вход, се помещаваше спалнята на надзирателя. Тя беше съвсем празна, с изключение на хамака, простиращ се от едната стена на стаята до другата. Съвсем нов хамак, приготвен за Дризт, бе проснат на земята. На стената, в дъното на помещението, висеше окачена кожена куртка, обшита с халки от митрил, а под нея имаше струпана цяла камара чували и кесии.

— Ще го окачим в другата стая — каза Белвар и посочи към хамака със своята ръка — чук. Дризт тръгна, за да го донесе, но надзирателят закачи мрачният елф с кирката си и го обърна към себе си.

— По-късно — обясни му той. — Първо ще ми разкажеш защо си дошъл — гномът спря погледа си върху изпокъсаните дрехи на Дризт и огледа мръсното му, изподраскано лице. Личеше си, че елфът е прекарал дълго време навън из тунелите. — Ще ми кажеш и откъде идваш — налага се да ми кажеш.

Мрачният елф седна тежко на каменния под и се облегна на стената.

— Дойдох тук, защото нямаше къде другаде да ида — честно си призна той.

— Кога напусна града си, Дризт До’Урден? — попита го меко Белвар. Дори и когато шепнеше, силният глас на гнома сякаш звънтеше с чистотата на добре настроена камбана. Елфът се възхищаваше на емоционалния му диапазон и на това как успяваше да внуши искрено състрадание или страхопочитание само с лека промяна на тембъра.

Дризт повдигна рамене и се загледа в тавана, а в съзнанието си се връщаше далеч в миналото.

— Преди години. Изгубих представа за времето — промълви той и погледна към гнома. — Времето няма голямо значение в необятните проходи на Подземния мрак.

По опърпания вид на елфа си личеше, че казва истината, но въпреки това възрастният надзирател се учуди. Той се приближи към масата в средата на стаята и седна на столчето. Белвар бе виждал Дризт в битка, беше видял как мрачният елф победи земен дух, а това не беше никак лесно! Но ако казваше истината, ако наистина бе оцелял сам в земите на Подземния мрак толкова години, тогава надзирателят му дължеше много по-голямо уважение, отколкото изпитваше към него сега.

— Разкажи ми за приключенията си, Дризт До’Урден — подкани го Белвар. — Искам да знам всичко за теб, за да мога да разбера по-добре желанието ти да дойдеш в града на най-големия враг на твоята раса.

Дризт доста помълча — чудеше се как и откъде да започне. Вярваше на Белвар Дисенгалп, а и нима имаше друг избор? Но не беше сигурен, че той ще разбере това, което го бе накарало да остави сигурността, която му предлагаше Мензоберанзан. Нима Белвар, който живееше в такова задружно и приятелски настроено общество, можеше да разбере колко отвратително място бе Мензоберанзан? Дризт се съмняваше, но… нима имаше друг избор.

И така Дризт тихичко разказа последните десет години от живота си на възрастния свиърфнебъл. Разказа му за предстоящата война между дома До’Урден и дома Хюнет, за срещата си с Масой и Алтън, за това как се бе сдобил с Гуенивар, за жертвоприношението на Закнафейн — баща, учител и приятел на Дризт, и за решението си да остави своя народ и злата му богиня Лот. Надзирателят разбра, че елфът говори за мрачната богиня, която гномовете наричаха Лот, но не се впусна в обяснения за местното наименование на Кралицата на Паяците. Ако Белвар се бе съмнявал в истинските намерения на Дризт през онзи злощастен ден преди години, то сега повярва, че преценката му за него е била правилна. Гномът усети, че се е разтреперил, докато неговият гост му разказваше за живота си в земите на Подземния мрак, за срещата си с василиска и за битката със собствените му брат и сестра.

Надзирателят бе разбрал всичко, макар че Дризт нито му бе споменал за причината да потърси свиърфнеблите, нито за мъката си от самотата и страха, че е започнал да губи истинската си същност и я е заменил с първичните си инстинкти за самосъхранение. Елфът наближи края на разказа си, стигна до последните дни, преди да се реши да влезе в Блингденстоун, и започна да подбира по-внимателно думите си. Все още не бе наясно с чувствата си, страхуваше се, че не знае кой е в действителност, и не беше готов да излага всичко на показ, колкото и голямо доверие да имаше в новия си приятел.

Надзирателят го изслуша внимателно, без да го прекъсва и дори след края на разказа остана мълчаливо загледан в Дризт. Разбираше болката, която му носеха спомените. Не се нуждаеше от повече информация, нито го помоли да му разкаже подробности от личен характер, които елфът нямаше да е готов да сподели.

— Магга каммара — прошепна сериозно възрастният гном.

Дризт надигна глава.

— В името на камъка — обясни значението Белвар. — Магга камара.

— В името на камъка — съгласи се гостът.

Последва дълго и неловко мълчание.

— Интересна е историята ти — тихо промълви Белвар, потупа Дризт по рамото и влезе в долната стаичка, за да донесе хамака. Още преди елфът да е станал, за да му помогне, надзирателят беше закачил новото му легло на кукички, забити в стените. — Спи спокойно, Дризт До’Урден — пожела му Белвар, преди да влезе в стаята си. — Тук нямаш врагове. Няма и чудовища, спотайващи се пред каменната ми врата.

Най-почетният надзирател се оттегли в спалнята си и Дризт остана сам с обърканите си мисли. Чувстваше се неловко, но надеждата му със сигурност се възвръщаше.

8 Непозната

Както всеки ден от последните няколко седмици, Дризт наблюдаваше ежедневния труд, кипящ в града на свиърфнеблите, през отворената врата на Белвар. Имаше чувството, че животът му се намира в застой, че нищо не се случва. Откакто бе дошъл в този дом, не беше виждал Гуенивар, нито бе чувал нещо за нея; нямаше надежда, че скоро ще му върнат плаща пиуафуи, ризницата от митрил или оръжията. Дризт търпеливо приемаше всичко това, защото знаеше, че сега и той, и Гуенивар са много по-добре, отколкото, когато живееха в тунелите на Подземния мрак; знаеше, че свиърфнеблите няма да повредят статуетката, нито вещите му. Мрачният елф стоеше, наблюдаваше и оставяше събитията да се развиват по правилния и естествен начин.

Този ден Белвар беше излязъл и това беше един от редките случаи, в които надзирателят, който обичаше уединението, напускаше жилището си. Въпреки че рядко разговаряха — Белвар не беше от онези, които говореха само за да чуват звука на собствения си глас — Дризт осъзна, че гномът му липсва. Между тях бе възникнало силно приятелство.

Група млади свиърфнебли минаха наблизо и изкрещяха няколко думи на елфа, живеещ в къщата на Белвар. Това се бе случвало много пъти — по-често през първите дни след настаняването на Дризт. В началото се чудеше дали го поздравяват или обиждат, но сега мрачният елф разбра основното значение на приятелския поздрав. Белвар беше посветил част от времето си, за да го научи на основните думи от езика на гномите.

Надзирателят се върна няколко часа по-късно и завари Дризт да седи на каменното столче и да наблюдава света през прозорчето.

— Кажи ми, мрачни елфе — попита със сърдечния си, мелодичен глас гномът, — какво виждаш, когато ни гледаш? Толкова ли сме различни от теб?

— Виждам надежда — отвърна Дризт, — но виждам и отчаяние.

Белвар разбра думите му. Той знаеше, че според разбиранията на мрачните елфи обществото на свиърфнеблите беше устроено добре, но новият му приятел наблюдаваше оживения Блингденстоун само отдалеч и това навяваше тъжни спомени в сърцето му.

— Днес се срещнах с крал Шниктик — сподели надзирателят. — Да ти кажа право, той е доста заинтересован от теб.

— Любопитен сигурно е по-подходяща дума — отвърна Дризт и докато го казваше на лицето му се изписа усмивка. Белвар се почуди колко ли болка се крие зад нея.

— Любопитен, щом казваш — промълви той и се поклони леко и извинително, отстъпвайки пред прямотата на Дризт. — Трябва да знаеш, че много се различаваш от представата ни за мрачните елфи, затова, моля те, не се обиждай.

— Не се обиждам — искрено отвърна Дризт. — Ти и твоят народ направихте толкова много за мен, колкото не съм се и надявал. Дори и да ме бяхте убили още на първия ден щом влязох в града, аз щях да приема съдбата си, без да обвинявам свиърфнеблите.

Белвар проследи погледа на Дризт, вперен в събралите се отвън младежи.

— Иди при тях — предложи му надзирателят.

Елфът го погледна изненадано. Откакто бе тук, в тази къща, гномът никога не му бе предлагал подобно нещо. Дризт предположи, че ще продължи да бъде гост на своя приятел и че Белвар, от своя страна, ще трябва да отговаря за всичките му действия.

Надзирателят кимна към вратата, мълчаливо повтаряйки предложението си. Дризт отново погледна навън. В средата на пещерата групата младежи се състезаваха кой ще хвърли огромната скала върху една статуя на василиск, направена от камък и остарели брони, която приличаше досущ на чудовището. Свиърфнеблите владееха майсторски изкуството на илюзиите и един магьосник беше използвал мъничко вълшебство, за да заглади всички ръбове по статуята и да я направи да изглежда още по-истинска.

— Мрачен елфе, трябва да започнеш да излизаш понякога — посъветва го Белвар. — Докога ще стоиш вътре? Нима голите стени на моя дом са ти достатъчни?

— На теб ти подхождат идеално — отвърна Дризт малко по-остро, отколкото бе искал.

Надзирателят кимна и бавно се завъртя, за да огледа стаята си.

— Значи така било — тихо промълви той и по тона му мрачният елф разбра, че го е наранил доста с думите си. Гномът се обърна към Дризт: — Магга каммара, мрачни елфе — въздъхна той, а на кръглото му лице се изписа смирено изражение. — Нека това да ти е за урок.

— Но защо? — развълнува се гостът. — Защо Белвар Дисенгалп, най-почетният надзирател — гномът отново потръпна, като чу титлата си, — предпочита да стои затворен в сенките на собствената си къща?

Възрастният свиърфнебъл решително стисна устни и присви тъмните си очи.

— Излизай — отекна гласът му. — Ти си млад, мрачен елфе, целият ти живот лежи пред теб. Аз вече съм стар, дните ми са преброени.

— Не си толкова стар — възрази Дризт, убеден, че този път ще притисне упорития свиърфнебъл и той, ще му разкаже кое е това, което така силно го тревожи. Но Белвар просто се обърна, мълчаливо влезе в спалнята си и спусна след себе си завесата, която му служеше за врата.

Мрачният елф поклати глава и от безсилие удари с юмрук по дланта си. Белвар беше направил толкова много за него — беше го избавил от тежката присъда на крал Шниктик, през последните седмици бяха станали приятели, той го бе научил на езика на свиърфнеблите и на техните привички. Дризт виждаше, че гномът страда от нещо и искаше да му помогне по някакъв начин, да му се отблагодари. Искаше да се затича към стаята, да махне завесата и да поговори с надзирателя, да го накара да сподели мрачните си мисли.

Но елфът все още не можеше да се държи така дръзко с новия си приятел. Закле се, че с времето ще се опита да разбере болката му, но сега трябваше да се справи със собствената си нерешителност. Белвар му бе дал разрешението си да излезе навън в Блингденстоун!

Дризт погледна към групичката. Трима младежи стояха неподвижни пред статуята на василиска, сякаш се преструваха на вкаменени от чудовището. От любопитство мрачният елф се приближи към вратата, за да погледа от там, и преди да е усетил какво прави, вече беше излязъл навън и вървеше към гномовете.

Щом се приближи, те прекъснаха играта си. Искаха да се запознаят с мрачния елф, за когото се говореше от седмици. Младежите се втурнаха към него, наобиколиха го и тихичко започнаха да го обсъждат.

Когато свиърфнеблите се струпаха около него, Дризт усети, че мускулите му се напрягат. Първичните инстинкти на ловеца в него го накараха да се почувства уязвим и застрашен. Мрачният елф събра всичките си сили и се помъчи да овладее чувствата си — започна непрекъснато да си повтаря, че тези гноми няма да го наранят и не са му врагове.

— Привет, мрачни елфе, приятелю на Белвар Дисенгалп — поздрави го един от тях. — Аз съм Селдиг. Сега съм само многообещаващ начинаещ, но след три години ще стана миньор — откривател.

Дризт не успя да разбере всичко казано от младежа — така бързо говореше той, — но разбра каква ще е бъдещата му професия. Белвар му бе разказвал за миньорите — откриватели, които пътуваха из тунелите на Подземния мрак, търсеха находища на минерали и скъпоценни камъни и се ползваха с най-голямо уважение в целия град.

След кратко мълчание елфът отвърна на поздрава:

— Здравей, Селдиг. Аз съм Дризт До’Урден — каза той и скръсти ръце пред гърдите си — не знаеше какво друго да направи. В Мензоберанзан, пък и навсякъде из Подземния мрак, този жест означаваше „мир“ и Дризт се надяваше, че гномовете ще разберат намеренията му.

Свиърфнеблите се спогледаха един друг, отвърнаха със същия жест и се усмихнаха, когато чуха облекчената въздишка на мрачния елф.

— Казват, че си живял в тунелите на Подземния мрак — продължи Селдиг и направи знак на Дризт да го последва до мястото, където играеха.

— Да, дълги години — отвърна той и закрачи след младия гном. Останалата част от групичката го последва почти плътно и това веднага събуди инстинктите му на ловец, но мрачният елф успя да ги овладее.

Компанията достигна до статуята на василиска, Селдиг седна върху нея и помоли Дризт да му разкаже няколко истории от своя живот.

Мрачният елф не беше сигурен, че ще се справи с разказа на езика на свиърфнеблите, но Селдиг и останалите не спираха да настояват. Накрая го убедиха. Дризт кимна и се изправи. Замисли се малко — опитваше да си спомни история, която ще се хареса на младежите — оглеждаше се наоколо из пещерата, търсеше нещо, което да го подсети… Погледът му се спря върху статуята на василиска.

— Това е василиск — обясни Селдиг.

— Знам. Срещал съм това същество — отвърна Дризт и се сепна от израженията на младите свиърфнебли. Всички, включително и Селдиг, се бяха наклонили леко напред, зяпнали от учудване, а в погледите им се четеше любопитство, ужас и възхищение.

— Мрачни елфе! Виждал си василиск? — скептично попита един от тях. — Истински, жив василиск?

Дризт се засмя, когато започна да разбира изумлението на младежите. Свиърфнеблите, за разлика от мрачните елфи, предпазваха най-младите членове на обществото си. Въпреки че тези гномове не бяха по-възрастни от Дризт, едва ли бяха напускали границите на Блингденстоун. На тяхната възраст мрачните елфи вече разполагаха с години практика в патрулните отряди, кръстосващи земите около Мензоберанзан. Това донякъде обясняваше поведението на гномовете, а и огромното чудовище не се срещаше често.

— Нали каза, че василиските не съществуват?! — ядоса се един свиърфнебъл и грубо блъсна друг по рамото.

— Не съм казвал подобно нещо! — отрече обвиненият гном и си върна за удара.

— Чичо ми е виждал василиск — похвали се друг.

— Драскулки по камъка, това е видял чичо ти! — изсмя се Селдиг. — Разправя, че това били следите на чудовището.

Дризт се усмихна още по-широко. Василиските бяха магически същества и се срещаха много по-често в другите измерения. Мрачните елфи, особено върховните жрици, често отваряха портали към тях и призоваваха чудовища, но в живота на лукавите гномове това едва ли се случваше. Малко бяха виждали истински василиск. Дризт се засмя с глас. Без съмнение още по-малко бяха тези, които се бяха завърнали, за да разкажат за срещата си с него.

— Ако чичо ти беше проследил следата и беше открил чудовището — продължаваше Селдиг, — сега щеше да си стои вкаменен някъде там из тунелите! А те уверявам — камъните не разказват подобни истории!

Набеденият елф се огледа наоколо за някакво опровержение.

— Дризт До’Урден е виждал василиск, а дори не прилича на вкаменен! — възрази той и всички насочиха погледите си към Дризт.

— Наистина ли, мрачни елфе? — попита Селдиг. — Но, умолявам те, кажи ми истината.

— Видях. Само един.

— И му се изплъзна, преди да те е погледнал? — продължи да пита Селдиг, но всички възприеха вън роса му като реторичен.

— Изплъзна? — повтори думата Дризт, несигурен в значението й.

— Изплъзна, ъ-ъ, избяга — обясни Селдиг и поглед накъм един от младежите, който се престори на ужасен, после се олюля няколко крачки назад и побягна като обезумял. Когато се завърна, всички аплодираха изпълнението му и се посмяха заедно с Дризт.

— Избягал си преди василискът да те погледне? — повторно опита Селдиг.

Мрачният елф сви рамене, леко притеснен, и Селдиг разбра, че той премълчава нещо.

— Не си?

— Не можех да… избягам — обясни Дризт. — Василискът беше нахлул в дома ми, беше избил част от добитъка ми. Къща — започна той, но спря, за да ся спомни правилната дума, — убежище не се намира лесно в дивия Подземен мрак. Веднъж открити и присвоени, тези земи трябва да се защитават на всяка цена.

— Би ли се с него? — извика някой от края на групичката.

— Замеря го отдалече с камъни? — попита Селдиг. — Това е най-сигурният начин.

Дризт погледна към купчината от огромни камъни, които гномове хвърляха по статуята, после погледна към крехката си фигура и се засмя:

— Не мога да вдигна и един от тези камъни.

— Как тогава? — настояваше Селдиг. — Трябва да ни кажеш.

Сега вече Дризт знаеше каква история да им разкаже. Мрачният елф помълча за миг, за да подреди мислите си. Изведнъж разбра, че думите, които бе научил на езика на свиърфнеблите не бяха достатъчни, за да опише заплетената история и реши да я илюстрира с движения. Намери две колчета, донесени от гномите; обясни им, че това ще бъдат неговите ятагани и накрая провери дали статуята е достатъчно здрава, за да издържи тежестта му.

Нетърпеливи, младежите наобиколиха Дризт, докато той подготвяше сцената, докато спускаше кълбото от мрак върху главата на василиска и определяше мястото, което бе заемала неговата приятелка — пантерата Гуенивар. Свиърфнеблите седнаха с подвити колене, приведоха се напред и ахкаха от учудване при всяка дума. Във въображението им статуята сякаш оживя и се превърна в бродещо наоколо чудовище, а Дризт — този странник в техния свят — се спотайваше в сянката на василиска.

Драмата се разигра, когато Дризт трябваше да изиграе битката с чудовището. С лекота той скочи върху гърба на василиска и внимателно започна да се изкачва по главата му. Младежите ахнаха от възхищение, мрачният елф се почувства грабнат от възбудата им и това подсили влиянието на спомените му.

Всичко изглеждаше толкова истинско.

Свиърфнеблите се приближиха още, нетърпеливи да станат свидетели на ослепителното майсторство с меча, което щеше да им покаже този забележителен мрачен елф, дошъл от земите на Подземния мрак. Но тогава се случи нещо ужасно.

Преди миг Дризт беше в ролята си на актьор, който забавлява публиката с една история за смелост и бойна техника. В следващия момент, когато елфът насочи дървения си „меч“ към статуята на чудовището, той вече не беше Дризт. Върху главата на василиска стоеше ловецът, точно както се бе случило през онзи ден в тунелите отвъд пещерата на мъха.

Колчетата се забиха в очите на чудовището, удари започнаха да се сипят по каменната му глава.

Свиърфнеблите се отдръпнаха назад, някои от страх, други от предпазливост. Ожесточен ловецът продължаваше да удря и блъска, и накрая камъкът се пропука. Главата на василиска се отчупи и падна на земята, а мрачният елф загуби равновесие, търколи се надолу на кълбо, скочи на крака и отново се хвърли срещу чудовището, размахвайки колчетата си. Дървените остриета се натрошиха, дланите на Дризт се обляха с кръв, но ловецът не се предаваше.

Силни гномски ръце сграбчиха елфа за раменете и се опитаха да го спрат, но той се обърна към новите си противници. Те бяха по-силни от него, двама го държаха здраво, но загубиха равновесие след няколко сръчни извивания. Ловецът ги изрита в коленете, падна на своите, търколи се на кълбо и хвърли двамата пазачи на земята.

Ловецът вече беше на крака, заел позиция със счупените си остриета, когато към него се приближи поредният неприятел.

Безстрашният Белвар, разперил ръце, за да му покаже, че няма да се отбранява и няма да го нарани, не спираше да вика:

— Дризт! Дризт До’Урден!

Погледът на ловеца се спря върху чука и кирката на възрастния свиърфнебъл и в главата му изникнаха бледи спомени. Изведнъж той отново беше Дризт До’Урден. Ужасен и засрамен той пусна колчетата на земята, погледна разкъсаните си длани и изпадна в несвяст.

Преди да падне, Белвар успя да го хване, вдигна го на ръце, отнесе го в дома си и го положи в хамака.

Дризт спа неспокойно, пробуждан от кошмари — спомени за Подземния мрак и за онази негова тъмна страна, от която не можеше да избяга.

По-късно през нощта Белвар влезе в стаята и завари мрачният елф седнал на ръба на каменната масичка.

— Как бих могъл да ти обясня? — заговори гостът. — Как бих могъл да се извиня?

— Не е нужно да го правиш — заяви гномът.

Дризт го изгледа скептично.

— Ти не разбираш — започна той, чудейки се как да обясни на надзирателя какво бе надделяло над разума му.

— Дълги години си живял в Подземния мрак. Оцелял си там, където другите не могат — промълви Белвар.

— Наистина ли съм оцелял? — зачуди се Дризт.

Белвар леко потупа мрачния елф по рамото и седна до него на масата. Там останаха през цялата нощ. Дризт не продума нищо, гномът също не настоя да продължат разговора си. Той знаеше какво трябва да стори сега — да бъде до него и мълчаливо да го подкрепя.

Не усетиха колко време е минало така, но накрая гласът на Селдиг ги извади от унеса:

— Излез, Дризт До’Урден — викаше момчето отвън. — Излез и ни разкажи още истории от Подземния мрак.

Дризт погледна учудено към Белвар — не знаеше дали молбата на младежа не е някаква шега или гаден номер.

Усмивката на надзирателя разсея опасенията му.

— Магга каммара, мрачни елфе — засмя се той. — Няма да те оставят на спокойствие.

— Кажи им да си вървят — настоя Дризт.

— Нима ще се оставиш така? — запита възрастният гном, а гласът му вече не звучеше така мек. — Ще се предадеш?! Ти, който си оцелял в необитаемите тунели на Подземния мрак?

— Прекалено съм опасен — отчаяно обясни елфът, опитвайки се да намери подходящите думи. — Не мога да го владея… не мога да се отърва от…

— Върви при тях, мрачни елфе — заяви Белвар. — Този път те ще внимават повече.

— Но този… звяр… той ме преследва — опитваше се да му обясни Дризт.

— Може би, но не задълго — спокойно отвърна надзирателят. — Магга каммара, Дризт До’Урден! Пет седмици не са достатъчни в сравнение с годините, които си преживял в дивото. Ще имаш свободата си, ще се отървеш от този… звяр.

В тъмносивите очи на възрастния гном елфът откри загриженост и прямота.

— Само трябва да го поискаш — добави той.

— Хайде, Дризт До’Урден — завика отново Селдиг.

Този път Дризт отговори на повикването и занапред го правеше само той.

Кралят на миконидите наблюдаваше мрачния елф, кръстосващ из долчинката на мъха. Владетелят познаваше само един мрачен елф и това бе Дризт — неговият съюзник, който си бе тръгнал. Този тук не приличаше на него. Без да съзнава риска, който поема, единайсетфутовият миконид се спусна надолу, за да пресрещне непознатия.

Стиснал в ръце мечовете си, неживият Закнафейн не отстъпи назад, нито се опита да се скрие, когато Съществото, приличащо на жива гъба се приближи към него. Кралят на миконидите избълва облак спори, за да установи телепатична връзка с новодошлия.

Но неживите съществуваха в две различни измерения и съзнанията им не се поддаваха на такива опити. Тялото на Закнафейн стоеше срещу миконида, но духът беше далеч, свързан с материалната обвивка, посредством волята на матрона Малис. Зомбито прекрачи последните няколко стъпки, които го деляха от гъбичния човек.

Миконидът избълва втори облак — този път от спори, предназначени да спрат мрачния елф — но и той не подейства. Зомбито настъпваше бавно и гигантът вдигна мощните си ръце, за да го спре. Закнафейн го блокира с два светкавични удара на остриетата си и отряза крайниците на миконида. После заби мечовете в трупа му, наподобяващ пънче на гъба, и го прониза дълбоко. Кралят полетя назад и се строполи на земята.

От горичката на гъбите, множество стари и по-силни микониди се спуснаха надолу, за да спасят ранения си владетел. Неживото чудовище видя, че се приближават, но не реагира — то не знаеше какво е страх. Закнафейн довърши гиганта и спокойно се обърна, за да посрещне атаката на другите микониди. Те настъпваха напред, бълвайки най-различни видове спори. Зомбито не обърна внимание на облаците, които не можеха да му навредят, а съсредоточи вниманието си върху здравите като бухалки ръце на миконидите.

Гъбичните хора наобиколиха мрачния елф от всички страни и всички паднаха мъртви около него от безброй векове тази раса се грижеше за своята гора, живееше в мир и се интересуваше само от собствените си дела. Но когато зомбито се завърна от мъничкия тунел, отвеждащ до изоставената пещера, в която някога бе живял Дризт, гневът му не можеше да бъде спрян с молби и мирни предложения. Неживият се втурна нагоре по стената към горичката на гъбите и посичаше всичко, изпречило се на пътя му.

Гигантските гъби падаха като отсечени дървета! Отдолу, малкото стадо уплашени роти хукна в панически бяг и се изгуби в тунелите на Подземния мрак. Няколкото останали микониди, видели могъществото и силата на мрачния елф, се разтичаха, за да се махнат от пътя му. Но гъбичните хора не се славеха с бързината си и Закнафейн ги подгони като обезумял. Толкова дълго бяха властвали в пещерата на мъха, толкова дълго се бяха грижили за горичката на гъбите, а сега само за миг всичко бе свършило.

9 Шепота в тунелите

Въоръжен с чукове и кирки, патрулът на свиърфнеблите си проправяше път през лъкатушния, неравен тунел. Лукавите гномове не бяха далече от Блингденстоун. Бе изминал само един ден, откакто напуснаха града, но въпреки това се налагаше да се прегрупират в бойни формации, в които излизаха само в по-отдалечените райони на Подземния мрак. В тунела вонеше на смърт.

Водачът на групата усети, че наближават мястото на кръвопролитието, промъкна се тихо до една скала и предпазливо надникна над нея.

— Гоблини! — сигнализираха сетивата му на неговите събратята. Когато опасностите на Подземния мрак ги притискаха отвсякъде, свиърфнеблите рядко общуваха на глас — помежду им се зараждаше силна подсъзнателна телепатична връзка, с помощта, на която можеха да си разменят прости мисли. Гномовете от отряда здраво стиснаха дръжките на оръжията си и с объркани и напрегнати мисли започнаха да обсъждат бойната си тактика. Водачът, Единственият гном, надникнал от скалата към мястото на кръвопролитието, ги прекъсна със силата на волята си:

— Мъртви гоблини!

Той заобиколи скалата и всички го последваха към сцената на зловещото убийство. Наоколо лежаха разкъсаните посечените тела на десетки гоблини.

— Мрачен елф — прошепна един гном от отряда на свиърфнеблите, след като огледа с каква прецизност бяха нанесени раните и с каква лекота остриетата се бяха врязали в кожата на злощастните създания. От всички раси, обитаващи Подземния мрак, само мрачните елфи притежаваха такива тънки и зловещо остри мечове.

— Прекалено близко сме — отвърна мислено друг свиърфнебъл и удари по рамото проговорилият гном.

— Мъртви са от едно денонощие — заяви трети, без да обръща внимание на предупреждението на своя сънародник. — Мрачните елфи няма да стоят тук и да ни чакат — това не им е в природата.

— Клането на гоблини също — отвърна този, който бе настоял за тишина. — Особено когато могат да ги пленят!

— Щяха да ги пленят, ако са възнамерявали да се върнат в Мензоберанзан — отбеляза първият гном, после се обърна към водача: — Главнокомандващи Крайгър, трябва веднага да се приберем в Блингденстоун и да докладваме за това кръвопролитие!

— Какво ще докладваме? — отвърна Крайгър. — Мъртви гоблини в тунелите? Че това се случва почти всеки ден в земите на Подземния мрак.

— Да, но това не е първият случай на подобни прояви из тези райони — възрази непредпазливият свиърфнебъл.

Главнокомандващият не можеше да отрече истината в думите на своя спътник, нито пък благоразумието на неговото предложение. Наскоро в Блингденстоун се бяха върнали още два отряда и двата докладваха за мъртви чудовища, намерени в тунелите на Подземния мрак и вероятно убити от мрачните елфи.

— Вижте още нещо — продължи друг гном, наведе се и взе кесията на един от гоблините. Развърза я и показа съдържанието й на останалите от отряда. Беше пълна със златни и сребърни монети. — Кой мрачен елф е толкова нетърпелив, че да остави тук това съкровище? — добави той.

— Можем ли да бъдем сигурни, че всичко това е дело на мрачни елфи? — попита Крайгър, въпреки че всъщност не се съмняваше. — Може някое друго същество да е навлязло в земите ни. Може би някой е намерил оръжия на мрачни елфи — гоблин или орк?

С помощта на мислите си, всички от отряда веднага потвърдиха:

— Елфите са били!

— Раните са нанесени светкавично, но и с голяма точност — каза един от тях. — Не виждам никъде следи от чужда кръв, освен тези на гоблините. А и кой, освен мрачните елфи, има способността да убива по такъв начин — толкова ефикасно?

Главнокомандващият Крайгър тръгна надолу по тунела и започна да се оглежда наоколо. Търсеше някакви следи, които да му помогнат да разгадае тази мистерия. За разлика от повечето раси, лукавите гномове притежаваха много силна връзка с камъка, но този път скалите не можаха да помогнат на водача. Гоблините бяха загинали от истинско оръжие, а не от острите нокти на чудовищата, бродещи из Подземния мрак. Не бяха взети в плен. Телата им лежаха проснати почти едно до друго, което несъмнено показваше, че злощастните създания не са имали време дори да избягат. Тези гоблини бяха убити толкова бързо — всичко говореше за намесата на отряд от около двайсетина мрачни елфа, но дори и да бяха само няколко, поне един от тях щеше да прерови и да ограби телата им.

— Накъде ще продължим, главнокомандващи? — попита Крайгър един от гномовете. — Напред, за да проучим минералното находище, или към Блингденстоун, за да съобщим за това, което видяхме?

Водачът беше лукав, стар свиърфнебъл и си мислеше, че знае всяка от тайните на Подземния мрак. Не обичаше загадките и по никакъв начин не можеше да си обясни случилото се в този район. Единственото, което можеше да стори сега, бе да стои тук, да се чуди и да почесва голото си теме в недоумение, а от това нямаше никаква полза.

Крайгър се върна назад при отряда и към мисловното им общуване. Никой не оспори решението му — лукавите гномове винаги полагаха всички възможни усилия, за да избегнат мрачните елфи.

Патрулът незабавно се прегрупира в стегнати редици и пое обратно към къщи.

Издигнат високо във въздуха, реещ се в сенките на високия таван и сталактитите, Закнафейн До’Урден последва гномовете и внимателно запомни пътя им.

Крал Шниктик се приведе леко напред в каменния си трон и дълбоко се замисли над думите на главнокомандващия. Съветниците на владетеля, насядали около него, също бяха обезпокоени, но и любопитни. Сведенията, получени току-що, само потвърждаваха двата разказа за вероятната поява на мрачни елфи в източните тунели.

— Защо тези от Мензоберанзан се промъкват край границите ни? — попита един от съветниците, когато Крайгър приключи с рапорта. — Шпионите не са ни уведомявали за предстояща война. Със сигурност щяхме да научим, ако Управляващият съвет на Мензоберанзан планира нещо драматично.

— Да, така е — съгласи се крал Шниктик, за да заглуши напрегнатата глъч, разнесла се след зловещото изказване на съветника. — Все пак, напомням на всички, че не знаем със сигурност дали извършителите на тези убийства са мрачни елфи.

— Простете, кралю — неуверено започна Крайгър.

— Да, главнокомандващи — отвърна Шниктик и бавно размаха набитата си ръка — жест, с който подканяше водачът да запази възраженията за себе си. — Знам, че си много сигурен в наблюденията си. Познавам те достатъчно добре, за да мога да се доверя на преценката ти. Но докато този отряд мрачни елфи не бъде забелязан, не мога да предприема никакви мерки.

— При това положение можем само да се съгласим, че нещо много опасно е навлязло в източните ни земи — добави един от съветниците.

— Точно така — потвърди кралят на свиърфнеблите. — И трябва да научим какво. От днес нататък прекратявам миньорските експедиции в източните тунели — Шниктик отново размаха ръка, за да успокои предизвиканите от думите му въздишки и коментари. — Знам, че е докладвано за няколко богати находища на руда в този участък. При първа възможност ще се опитаме да ги усвоим, но в този момент земите на изток, североизток и югоизток се обявяват за територии, чийто достъп е разрешен само за бойните отряди. Числеността на патрулните групи ще бъде удвоена, както и броят на отделните им членове. Обсегът на действие също ще бъде разширен, за да обхване всички територии, намиращи се на три часа път от Блингденстоун. Трябва бързо да узнаем кой е извършителят на тези убийства.

— А шпионите ни в Мензоберанзан? — попита един от съветниците. — Трябва ли да се свържем с тях?

Шниктик протегна длани напред.

— Не се тревожете. Ще си отваряме очите на четири, но няма да позволим на врага да узнае, че подозираме намеренията му — кралят на свиърфнеблите не искаше да изказва опасенията си, че на шпионите в Мензоберанзан не може напълно да се разчита. Информаторите на драго сърце приемаха скъпоценни камъни от гномовете в замяна на оскъдна информация, но ако влиятелните мрачни елфи в града планираха нещо голямо, шпионите най-вероятно щяха да играят двойна игра и да ги предадат.

— Ако от Мензоберанзан ни докладват за нещо необичайно — продължи кралят, — или ако открием, че нарушителите са наистина мрачни елфи, тогава ще предприемем по-сериозни действия. Дотогава, нека оставим патрулните отряди да научат каквото могат.

Крал Шниктик разпусна съвета и предпочете да остане сам в тронната зала, за да размисли над неприятните събития. В началото на същата седмица бе научил и за ожесточената атака на Дризт срещу статуята на василиска.

Изглежда Шниктик, кралят на Блингденстоун, напоследък научаваше повече за подвизите на мрачните елфи, отколкото му искаше.

Разузнавателните групи на свиърфнеблите навлизаха все по-дълбоко в източните тунели. Всички, дори и тези, които не постигаха никакъв резултат, се завръщаха в Блингденстоун изпълнени с подозрения. В земите на Подземния мрак всичко бе застинало в необичайна, ненарушима тишина. Нито един гном не беше пострадал, но никой не изгаряше от желание да участва в патрулните отряди. В тунелите се криеше нещо зло и те го усещаха с всичките си сетива, криеше се нещо, което убиваше без причина и без капка милост.

Един от патрулите откри пещерата на мъха, в която някога бе живял Дризт. Крал Шниктик се натъжи, когато научи за гибелта на миролюбивите микониди и за унищожението на така скъпоценната им гора от гъби.

Дълги дни отрядите се лутаха из тунелите, но не откриха и следа от убиеца. Въпреки всичко, продължиха да вярват, че в кръвопролитията са замесени потайните и жестоки мрачни елфи.

— Сега дори си имаме един от тях — напомни на краля един от съветниците му по време на обичайното за деня заседание.

— Причинил ли е някакви неприятности? — попита Шниктик.

— Нищожни — отвърна лукавият гном. — Много почитаемият Белвар Дисенгалп още се застъпва за него и го държи в къщата си като гост, а не като затворник. Не би ни позволил да му назначим стража.

— Наблюдавайте елфа — добави кралят, след като размисли, — но от разстояние. Ако той наистина ни е приятел, в което почитаемият Дисенгалп очевидно е сигурен, то не бива да го притесняваме с вмешателството си.

— Какво да правим с бойните отряди? — попита друг съветник, представител на пещерата, в която се помещаваше войската на града. — Войниците ми се умориха. Не видяха нищо, освен няколко следи от битка, и не чуха нищо, освен звука на собствените си, провлачени от изтощение, стъпки.

— Трябва да сме нащрек — припомни му крал Шниктик. — Ако мрачните елфи са цял отряд…

— Не са — отвърна спокойно съветникът. — Не намерихме лагер, нито следи от такъв. Този патрул от Мензоберанзан, ако въобще е цял патрул, напада и после се укрива в някакво убежище, което не успяхме да открием. Вероятно е създадено с помощта на магия.

— И ако мрачните елфи наистина искаха да нахлуят в Блингденстоун — заговори друг, — нима наистина щяха да оставят толкова много следи, доказващи присъствието им в тунелите. Убийството на гоблините, открити от експедицията на главнокомандващ Крайгър, е станало преди седмица, а трагедията с миконидите — малко преди това. Никога не съм чувал за мрачни елфи, които се навъртат около вражески настроен град и дни преди да нападнат оставят толкова явни следи за присъствието си.

Известно време кралят размишлява над тези думи, но с всеки изминал ден, в който се събуждаше и виждаше, че Блингденстоун е непокътнат, заплахата от война с Мензоберанзан започваше да му изглежда все по-далечна. Шниктик се успокояваше с тези мисли, но въпреки това, не можеше да пренебрегне страшните сцени, които войниците му откриваха в източните тунели. Някакво същество, вероятно мрачен елф, се навърташе там, прекалено близо до Блингденстоун, и кралят не можеше да е спокоен.

— Да предположим, че този път Мензоберанзан не планира война срещу нас — заговори Шниктик, — тогава какво правят мрачните елфи толкова близо до града ни!? Защо са навлезли чак в източните тунели — толкова далече от родния си дом?

— Разширяват обсега на патрулите си? — предположи един от съветниците.

— Дезертьори убийци? — попита друг, но нито едно от предположенията не изглеждаше вероятно. Тогава с развълнуван глас се обади трети съветник:

— Търсят нещо — догадката му бе съвсем простичка и очевидна, но успя да изненада всички.

Кралят на свиърфнеблите тежко отпусна глава в дланите си. Току-що бе чул вероятното обяснение на проблема и се чувстваше глупаво, че не се е досетил по-рано.

— Но какво? — попита друг съветник, очевидно изпълнен със същите чувства. — Мрачните елфи рядко копаят камъка. А и миньорството никак не им се удава, пък и не е нужно да се отдалечават толкова от Мензоберанзан, за да открият скъпоценни метали. Какво ли търсят елфите толкова близо до Блингденстоун?

— Нещо, което са изгубили — отвърна кралят. Изведнъж си бе спомнил за мрачния елф, дошъл, за да живее сред народа му. Всичко изглеждаше прекалено логично, за да бъде съвпадение. — Или по-скоро някого — добави Шниктик и гномовете веднага разбраха намека му.

— Може би ще трябва да поканим нашия гост, мрачния елф, на някое от събранията?

— Не — отвърна кралят. — Но може би се налага да следим по-отблизо този Дризт. Съобщете нареждането ми на Белвар Дисенгалп, а то е, че този мрачен елф не бива да бъде изпускан от поглед. И Фърбъл — обърна се Шниктик към съветника до себе си, — щом като установихме, че ни застрашава война с мрачните елфи, значи е време да пуснем шпионската ни мрежа в действие. Донесете ми информация от Мензоберанзан и то бързо! Не ми е приятно разни мрачни елфи да се мотаят на прага ми. А те го правят, така че забравете за добросъседството.

Съветник Фърбъл, началникът на секретните отряди в Блингденстоун, кимна, макар че не бе очарован от заповедта на краля. Информацията от Мензоберанзан се заплащаше скъпо и често се оказваше добре премислена измама, която прикриваше истината. Фърбъл не обичаше да си има работа с никого или нищо, което можеше да го надхитри, а мрачните елфи бяха на първо място в черния му списък.

Неживият проследи с поглед отдалечаването на поредния патрул надолу по криволичещия тунел. Тактическата мъдрост на това създание, което в миналото бе най-изкусният повелител на меча в цял Мензоберанзан, бе спряла ненаситната му за кръв ръка. Последните няколко дни Закнафейн прекара в търпеливо проучване. Той не разбра причината за прииждащите, все по-многобройни, отряди на гномовете, но усещаше, че мисията му ще бъде изложена на риск, ако атакува някой от тях. Нападение срещу един толкова добре организиран враг щеше най-малкото да вдигне голяма тревога в тунелите и неуловимият Дризт щеше да я чуе със сигурност.

По същата причина през последните дни, зомбито се опитваше да усмирява кръвожадната си природа и да избягва срещите си с другите обитатели на района, за да прикрие следите си от свиърфнеблите. Злата воля на Малис До’Урден следваше Закнафейн на всяка крачка; мислите й отекваха в съзнанието му, подбуждаха го да побърза и да сложи край на великото си отмъщение. С кръвта, която бе пролял наскоро, той бе успял да укроти коварната й воля, но не задълго. Въпреки всичко, с помощта на тактическата си мъдрост, неживото създание успя да надделее над свирепите призиви на матроната. Съществото, в което се бе превърнал Закнафейн, знаеше, че ще намери покой, само когато Дризт До’Урден се присъедини с него във вечния му сън.

Докато лукавите гномове отминаваха, зомбито задържа мечовете си прибрани в ножниците им. А когато покрай него премина втори патрул от изтощени свиърфнебли и се отправи на запад, в съзнанието на Закнафейн се прокрадна нова мисъл. Ако тези гномове се срещаха толкова често из този район, нямаше начин Дризт да не се е сблъскал с тях.

Този път неживият не остави бойния отряд да се изгуби от погледа му. Той се спусна надолу от скривалището си, покрития със сталактити таван, и се затича след патрула.

Изведнъж в съзнанието му, като спомен от предишния му живот, изскочи името Блингденстоун.

— Блингденстоун — опита се да каже зомбито.

Това бе първата дума, която неживото чудовище, създадено от матрона Малис, се бе опитало да произнесе, ала без резултат.

Името на града прозвуча като неразбираемо ръмжене.

10 Вината на Белвар

През изминалите дни Дризт излизаше често със Селдиг и новите си приятели. Белвар им бе заръчал да прекарват времето си в спокойни и не много буйни игри и да не молят мрачният елф да им разиграва сцени от вълнуващите битки, които бе водил из дивите земи на Подземния мрак.

В началото, когато Дризт излизаше навън, Белвар винаги го наблюдаваше от вратата. Надзирателят имаше доверие на своя гост, но знаеше какво е преживял и през какви перипетии е минал. Някога елфът бе водил ожесточен и суров живот и този факт не трябваше да се пренебрегва.

Скоро, обаче, всички, които наблюдаваха Дризт, включително и Белвар, осъзнаха, че елфът се чувства спокоен в компанията на младите свиърфнебли и не заплашва с нищо жителите на Блингденстоун. Дори разтревоженият от събитията, ставащи отвъд границите на града, крал Шниктик се съгласи, че на Дризт — може да се разчита.

Една сутрин Белвар съобщи на госта си: — Имаш посетител. Дризт последва надзирателя до каменната врата и си помисли, че тази сутрин Селдиг е дошъл да го повика по-рано. Когато Белвар отвори вратата, мрачният елф едва не припадна от изненада. На прага не стоеше никакъв свиърфнебъл, а една огромна черна пантера.

— Гуенивар! — извика Дризт и се приведе леко напред, за да посрещне хвърлилата се насреща му котка. Тя го събори на пода и игриво започна да го потупва с голямата си лапа.

Най-накрая, когато елфът успя да се измъкне изпод пантерата и седна на земята, Белвар се приближи и му подаде статуетката от черен оникс.

— На съветника, отговорник по проучването на пантерата, му беше мъчно да се раздели с нея — каза му той. — Но Гуенивар, преди всичко, е твоя приятелка.

Дризт не можа да намери подходящи думи, с които да благодари на своя домакин. Преди да му върнат пантерата, лукавите гномове от Блингденстоун се държаха с мрачния елф много по-добре, отколкото той заслужаваше, или поне отколкото вярваше, че заслужава. Сега те му връщаха вълшебния предмет, който притежаваше такава сила — този жест трогна дълбоко душата на Дризт.

— Когато ти е удобно, можеш да отидеш до управителния център на града, сградата, в която бе задържан под стража, и да си вземеш ризницата и оръжията — продължи Белвар.

Припомнил си случката със статуята на василиска, Дризт не беше много сигурен, че трябва да ходи до центъра на града. Какви ли последствия щеше да има тогава, ако беше въоръжен не с колчета, ами с остри като бръснач елфически ятагани?

Възрастният гном се досети за притесненията му и го успокои:

— Ще ги държим тук и ще ги пазим. А и ти винаги ще можеш да си ги вземеш, ако се нуждаеш от тях.

— Длъжник съм ти. На теб и на цял Блингденстоун.

— За нас приятелството не е задължение — намигна му Белвар. После се върна в стаичката си, за да остави на спокойствие двамата приятели — Дризт и Гуенивар.

Селдиг и останалите млади свиърфнебли се забавляваха много, когато мрачният елф и пантерата излязоха навън. Докато наблюдаваше как котката си играе с гномовете, Дризт не можа да не си припомни онзи трагичен ден преди десет години, в който Масой използва Гуенивар, за да убие последните миньори от групата на Белвар, осмелили се да побегнат. Очевидно пантерата също се стараеше да потиска този спомен, защото тя и младите гномове си играха заедно цял ден.

Дризт искаше да може да забрави и грешките от собственото си минало така лесно.

Няколко дни по-късно Белвар и Дризт се наслаждаваха на закуската си, когато отвън се чу вик:

— Многопочитаеми надзирателю!

От погледа на мрачния елф не убягна болката, която като облак премина над Белвар и помрачи широкото му лице. Дризт вече познаваше приятеля си достатъчно добре и знаеше, че винаги когато гномът сбърчи орловия си нос по този начин, това неминуемо означава, че в душата си той се терзае за нещо.

— Кралят отново отвори източните тунели — продължи гласът. — Носят се слухове, че на един ден оттук има богато рудно находище. За мен ще е чест ако Белвар Дисенгалп се присъедини към експедицията ми.

По лицето на Дризт се разля обнадеждена усмивка, но не защото искаше да пътува, а защото бе забелязал, че Белвар страни от другите свиърфнебли. Сега виждаше шанс това да се промени — сам знаеше, че по природа гномовете не бяха необщителни и саможиви.

— Това е надзирател Брикърс — намусено обясни възрастният гном, без ни най-малко да споделя ентусиазма на своя приятел. — Един от онези, които идват преди всяка експедиция, тропат на вратата ми и ме молят да се присъединя към групата им.

— И ти никога не отиваш с тях — добави Дризт.

Белвар сви рамене:

— Молят ме от вежливост, не от друго — промълви той, бърчейки нос и скърцайки със зъби.

— Не си достатъчно способен, за да отидеш с тях — заяви със сарказъм Дризт. Най-накрая вярваше, че е открил причината за отчаянието на приятеля си.

Белвар отново сви рамене.

Мрачният елф се намръщи:

— Виждал съм те как работиш с митрилните си ръце — започна той. — Няма да си ненужен в нито една група! Напротив! Как може да се чувстваш негоден, когато всички около теб мислят точно обратното?

Възрастният свиърфнебъл удари със своята ръка — чук по масата и камъкът се пропука.

— Мога да троша скали по-бързо от повечето от тях! — яростно изрева надзирателят. — А ако ни нападнат чудовища… — гномът размаха своята ръка — кирка така заплашително, че Дризт нито за секунда не се усъмни, че закръгленият като малко буренце, гном може да борави прекрасно с ръцете си.

— Приятен ден, много почитаеми надзирателю! — чу се за последно гласът. — И този път, като всеки друг, де уважим решението ви, но знайте, че вашето присъствие ще ни липсва.

Дризт се загледа с любопитство в своя домакин и не след дълго го попита:

— Но защо тогава? Ако наистина си способен толкова, колкото вярват всички, включително и ти самият, защо не се присъединяваш към тях? Знам колко много вие, свиърфнеблите, обичате тези експедиции и въпреки това ти пак не си заинтригуван. Никола не разказваш за приключенията си в земите отвъд Блингденстоун. Аз ли те задържам тук? Длъжен ли си да ме наблюдаваш?

— Не — отвърна Белвар, а гръмкият му глас отекна в ушите на Дризт. — Беше ти позволено да вземеш оръжията си обратно, мрачни елфе. Не се съмнявай в нашето доверие.

— Тогава…? — започна Дризт, но изведнъж се спря, прозрял истината за неувереността на възрастния гном. — Битката — меко промълви той, почти извинително. — Онзи отвратителен ден преди повече от десет години?

Белвар отново сбърчи нос и рязко се обърна на другата страна.

— Обвиняваш се за смъртта на събратята си?! — повиши тон Дризт, осъзнал правотата на думите си. Но въпреки това още не можеше да повярва, че наистина това е причината за терзанията на неговия домакин.

Когато Белвар се обърна, в очите му имаше сълзи и елфът разбра, че наистина е бил прав.

Дризт прокара пръсти през гъстата си бяла коса. Не знаеше какво да каже, не знаеше как да помогне на своя приятел. Нали сам бе повел патрула на мрачните елфи към миньорската група на свиърфнеблите — знаеше, че вината за случилото се не е на нито един от лукавите гномове. Това беше така, но как можеше да го обясни на възрастния свиърфнебъл?

— Спомням си този пагубен ден — започна неуверено мрачният елф. — Спомням си го сякаш беше вчера, сякаш този злокобен миг ще остане завинаги запечатан в съзнанието ми.

— Както и в моето — прошепна Белвар Дисенгалп.

Дризт кимна.

— Значи и двамата се чувстваме по този начин — добави той. — Хванати в един същи капан, в паяжината на вината.

Гномът го погледна с любопитство, без да разбира напълно думите му.

— Аз бях този, които поведе патрула на мрачните елфи — обясни Дризт. — Аз намерих вашата група, мислейки, че вие сте убийци, възнамеряващи да нападнат Мензоберанзан.

— Ако не беше ти, щеше да е някой друг.

— Но никой нямаше да води отряда толкова добре, колкото аз. Там навън — промълви мрачният елф и погледна към вратата, — в пустошта, винаги съм се чувствал като у дома си. Това беше моя територия.

Малко по малко Белвар започна да се вслушва във всяка дума, така както се надяваше Дризт.

— Аз бях този, който победи земния дух — продължи той; гласът му бе равен и в него нямаше и следа от гордост. — Ако не бях аз, битката щеше да се окаже неравностойна. Много свиърфнебли щяха да останат живи и да се завърнат в Блингденстоун.

Белвар не можа да прикрие усмивката си. Имаше нещо вярно в думите на Дризт, защото именно той бе изиграл ключовата роля в победата на мрачните елфи. Но гномът усети, че елфът се опитва да разсее вината му и леко изопачава истината.

— Не разбирам как можеш да виниш себе си — каза Дризт с усмивка и надежда, че лекомисленият тон на думите му ще поуспокои Белвар. — Когато Дризт До’Урден е начело на боен отряд мрачни елфи, никой няма шанс.

— Магга каммара! Не се шегувай с толкова болезнени неща — отвърна Белвар, но се засмя, колкото и да не му се искаше.

— Съгласен съм — отвърна елфът, веднага възвърнал сериозността си. — Но да си правиш шеги с тази трагедия е не по-малко налудничаво от това цял живот да таиш вина за едно нещастие, за което никой не е виновен. Не, всъщност има виновни — бързо се поправи Дризт. — Вината тегне върху плещите на Мензоберанзан и неговите обитатели. Техният зъл нрав причини тази трагедия. Жестокото им ежедневие е обрекло на смърт миролюбивите ти приятели.

— Отговорност за своята група поема винаги надзирателят — отвърна Белвар. — Само един началник, какъвто бях аз, може да свика подобна миньорска експедиция и след това той сам трябва да поеме отговорността за собствените си решения.

— Ти си решил да доведеш групата си толкова близо до Мензоберанзан?

— Да.

— Направил си го по своя собствена воля? — продължи Дризт. Вярваше, че познава обичайте на лукавите гномове достатъчно добре, за да знае, че повечето от изключително важните решения, ако не и всички, се взимат по демократичен път. — Значи без думата на Белвар Дисенгалп миньорската група никога е нямало да навлезе в този район?

— Знаехме за залежите — обясни надзирателят. — Богато рудно находище. В съвета решихме, че можем да рискуваме и да навлезем по-близко до Мензоберанзан. Аз поведох определената група.

— Ако не беше ти, щеше да е някой друг — каза Дризт, нарочно използвайки думите на гнома.

— Един надзирател трябва да поеме отговор… — започна Белвар, отмествайки погледа си от Дризт.

— Но те не те обвиняват — промълви елфът и проследи празния поглед на приятеля си, отправен към каменната врата. — Те, те почитат, загрижени са за теб.

— Те ме съжаляват! — изръмжа Белвар.

— Нима с нещо си заслужил съжалението им? — извика Дризт в отговор. — Нима са нещо повече от теб? Нима си просто един безпомощен инвалид?

— Никога не съм бил!

— Тогава върви с тях! — изкрещя му елфът. — Виж дали наистина те съжаляват. Изобщо не вярвам в това, но ако подозренията ти се окажат истина, ако твоите миньори наистина съжаляват своя най-почитан надзирател, тогава просто им покажи кой наистина е Белвар Дисенгалп! Но ако другарите ти не те обвиняват, ако не изпитват съжаление към теб, тогава не се нагърбвай повече с това бреме!

Белвар остана дълго загледан в Дризт, но не отговори.

— Всички миньори, които са те придружили на експедицията, са знаели какъв риск поемат като се приближават толкова до Мензоберанзан — припомни му Дризт, а после на лицето му се изписа усмивка: — Нито един от вас, включително и ти, не е знаел, че Дризт До’Урден ще поведе бойния отряд срещу групата ви. Ако знаехте, със сигурност щяхте да си останете вкъщи.

— Магга каммара! — промърмори Белвар и невярващо поклати глава. Дризт имаше особено чувство за хумор, но за пръв път от едно десетилетие възрастният свиърфнебъл се чувстваше по-добре. Той стана от масата, ухили се на Дризт и се запъти към малката си стаичка.

— Къде отиваш сега? — попита го елфът.

— Да си почина. Събитията от деня вече ме изтощиха.

— Миньорската експедиция ще тръгне без теб.

Гномът се обърна назад и скептично погледна към госта си. Нима този мрачен елф наистина очакваше, че Белвар Дисенгалп ще пренебрегне с лека ръка всичките години, прекарани в чувство на вина, за да замине начаса с миньорите?!

— Мислех, че си по-смел — промълви Дризт. Лицето на възрастния свиърфнебъл съвсем спонтанно придоби смръщен вид и Дризт разбра, че е открил слабото място в защитата на самосъжаляващия се Белвар.

— Много си дързък — с гневна физиономия изръмжа гномът.

— Дързък, но не и страхлив — отвърна мрачният елф.

Възрастният надзирател закрачи бясно наоколо, а мускулестите му гърди се повдигаха тежко при всяко вдишване.

— Ако не ти харесва да те наричам така, поне ме опровергай! — изкрещя Дризт право в лицето му. — Върви с миньорите. Покажи им кой е Белвар Дисенгалп, докажи го и на себе си!

Белвар удари митрилните си ръце една в друга.

— Тичай да си вземеш оръжията! — нареди той.

Дризт се поколеба. Нима бе предизвикан на дуел? Дали не беше прекалил в опитите си да отърве надзирателят от чувството му за вина?

— Вземи си оръжията, Дризт До’Урден! — изрева Белвар. — Ако аз ще ходя с миньорите, и ти ще трябва да дойдеш с мен!

Развълнуван, Дризт хвана главата на своя домакин в тъничките си ръце и леко удари челото си в неговото. Двамата приятели си размениха погледи, в който се четеше дълбоко уважение и привързаност. Още в същия миг мрачният елф изскочи навън и излетя като стрела към управителния център на града, за да си прибере сребърната ризница, плаща пиуафуи и ятаганите.

Белвар се удари с ръка по главата и едва не се строполи на пода, не можеше да повярва на очите си, но продължи да наблюдава хвърчащия като стрела мрачен елф.

Май пътуването щеше да се окаже интересно.

Надзирател Брикърс прие с охота Белвар и Дризт, въпреки че зад гърба на мрачния елф хвърли любопитен поглед към своя сънародник, сякаш за да се увери в порядъчността на неговия странен гост. Дори подозрителният началник не можеше да отрече ползата от мрачен елф — съюзник в дивата пустош на Подземния мрак, особено когато слуховете за наличието на мрачни елфи в източните тунели се оказаха верни.

Ала докато се приближаваше към добивния район, посочен от търсачите, патрулът не откри нито елфите, нито нови трупове на убити гоблини. Слуховете за богатата рудна жилка не бяха ни най-малко преувеличени и двайсет и петте миньори от експедицията се заеха за работа с такова желание, каквото един мрачен елф никога не бе виждал. Дризт изключително се радваше за Белвар, защото чукът и кирката на надзирателя трошаха камъка със сила и прецизност, която многократно надминаваше тази на събратята му. Той беше член на експедицията — при това почетен, в никакъв случай не беше в тежест на никого, и пълнеше вагонетките си с повече руда, отколкото другите свиърфнебли.

През дните, които прекараха в лъкатушните тунели на Подземния мрак, Дризт и Гуенивар, когато беше възможно, стояха на стража и наблюдаваха лагера. В края на първия ден, надзирател Брикърс назначи трети охранител. Дризт правилно подозираше, че този нов гном трябва повече да пази него, отколкото да дебне наоколо за опасности и неприятели. Но времето минаваше, миньорската група започна да свиква с тъмнокожия си другар и го оставиха да броди сам накъде пожелае.

Това пътуване бе спокойно и доходно, точно както се харесваше на свиърфнеблите и скоро, след като не срещнаха нито едно чудовище, напълниха количките си със скъпоценни минерали.

С приятелски потупвания по гърбовете — Белвар внимаваше да не ги удари прекалено силно — гномовете събраха инструментите си, подредиха ръчните си колички в редица и поеха обратно към дома. Щяха да минат поне два дни, докато добутат тежкия си товар до Блингденстоун.

След няколко часа път, един от разузнавачите, вървящи пред групата, се върна запъхтян при сънародниците си, а на лицето му беше изписан истински ужас.

— Какво има? — попита надзирател Брикърс. Вече подозираше, че късметът им е изневерил.

— Гоблини! — отвърна разузнавачът. — Поне четирийсет. Установили са се в малка пещера пред нас — на запад, отвъд прохода.

Началник Брикърс удари с юмрук по една от количките. Не се съмняваше, че миньорите му ще се справят с бандата гоблини, но не искаше неприятности. Тежките колички се търкаляха шумно по пътя — нямаше да бъде лесно да минат край тях.

— Предайте нататък, че ще останем тук, без да вдигаме много шум — реши накрая той. — Ако ще има бой, нека те дойдат при нас.

Когато Белвар се върна в края на кервана, Дризт го попита:

— Какво се е случило? — откакто групата бе вдигнала лагера си, мрачният елф рядко се оглеждаше или дебнеше за неприятели.

— Банда гоблини — отвърна Белвар. — Брикърс каза да се снишим тихо и да се надяваме, че ще ни отминат.

— А ако ни усетят? — трябваше да попита Дризт.

Белвар удари митрилните си ръце една в друга.

— Те са просто гоблини — измърмори мрачно той, — но аз и всичките ми събратя се надяваме пътят ни да остане чист.

Елфът се зарадва, че новите му другари не изгарят от нетърпение да влязат в битка, дори и срещу неприятел, който знаеха, че лесно ще победят.

Ако Дризт пътуваше с цял отряд свои събратя, досега племето на гоблините щеше да е мъртво или пленено.

— Ела с мен — помоли мрачният елф Белвар. — Ще се нуждая от помощта ти, за да ме разбере надзирател Брикърс. Имам план, но се страхувам, че не говоря много добре вашия език и няма да мога да го разясня в подробности.

Със своята ръка — кирка Белвар закачи мрачния елф и го обърна към себе си много по-грубо, отколкото възнамеряваше.

— Не желаем конфликти — поясни той. — По-добре гоблините да си вървят по своя път.

— Не искам да се бия — увери го Дризт и му намигна. Удовлетворен, лукавият гном последва своя приятел.

След като изслуша разяснения от Белвар план, Брикърс се усмихна широко.

— Ще ми се да видя израженията на гоблините — засмя се на Дризт той. — Бих искал да дойда с теб!

— По-добре аз да го сторя — отвърна Белвар. — Говоря езика на гоблините, този на мрачните елфи също. Ти ще си ни нужен тук, ако нещата не потръгнат така както се надяваме.

— Аз също познавам езика на гоблините — заяви Брикърс. — Вярвам, че ще разбера и думите на твоя гост. А що се отнася до задълженията ми тук, при кервана, те не са толкова големи, колкото смяташ. Забрави ли, че с нас пътува още един надзирател?

— Който с години не е излизал в Подземния мрак — припомни му Белвар.

— Да, но той беше най-добрият сред началниците — отвърна Брикърс. — Керванът е под твое командване, надзирателю Белвар Дисенгалп. Избирам да тръгна с мрачния елф и да се срещна с гоблините.

Дризт разбра достатъчно от думите на гнома, за да проумее какво възнамерява да прави той. Преди възрастният му домакин да успее да възрази, елфът положи ръка на рамото му, кимна и добави:

— Ако не успеем да заблудим гоблините и ни потрябва помощта ти — настъпвай бързо и безмилостно.

Брикърс свали бронята и оръжията си и последва мрачния елф, а Белвар Дисенгалп се обърна предпазливо към събратята си — не знаеше как се чувстват от взетото току-що решение. Трябваше му само един поглед върху миньорите от кервана, за да разбере, че вече го подкрепят до един, очакват заповедите му и са готови да ги изпълняват.

Когато Дризт и Брикърс пристъпиха в лагера на гоблините, надзирателят наистина не остана разочарован от зъбатите им и изкривени изражения. Един от тях беше изкрещял и вдигнал копието си, за да се прицели в тях, но мрачният елф използва вродените си магически способности, спусна кълбо от мрак върху главата му и го заслепи напълно. Копието все пак полетя, но Дризт за секунди измъкна ятагана си и го разсече още във въздуха. Брикърс също бе зает — съревноваваше се с един гоблин, за да го вземе като заложник в това фалшиво нападение. Докато се бореше с дребното създание, гномът зяпна от учудване, когато видя скоростта и лекотата, с която мрачният елф свали летящото копие; после погледна към групата гоблини и забеляза, че те също бяха доста впечатлени.

— Една крачка напред и те са мъртви — извика Дризт на гърления език на гоблините, който представляваше различни комбинации от грухтене и скимтене.

Надзирател Брикърс разбра какво става едва миг по-късно, когато някъде отзад се чу пъргаво шумолене от ботуши, а после долетя жален хленч. Храбрият свиърфнебъл се обърна назад и видя двама гоблини, тичащи с всичка сила, осветени от танцуващите лилави пламъци, призовани от мрачния елф.

За пореден път гномът изгледа с удивление Дризт. Как бе разбрал, че тези хитри същества се крият отзад? Но Брикърс не познаваше ловеца, другата същност на мрачния елф, която имаше много силно влияние върху Дризт именно в такива ситуации. Надзирателят не знаеше, че в този момент техният гост беше въвлечен в поредната борба за надмощие с другото си опасно „аз“.

Дризт погледна към ятаганите в ръцете си, после към събралите се гоблини, от които поне шейсетина бяха заели отбранителни позиции. Ловецът подканяше мрачният елф да ги нападне, да посече страхливите гадини и да ги изпрати в луд бяг надолу по тунелите, навън от тази пещера. Ала изведнъж Дризт извърна очи към надзирателя свиърфнебъл, припомни си с какъв план бяха дошли тук и успя да усмири ловеца в себе си.

— Кой от вас е водачът на племето? — попита елфът на гърления гоблински език.

Вождът на създанията не изгаряше от желание да пристъпи напред, особено пред един мрачен елф, но няколко от неговите подчинени, с типичната за тях смелост и вярност, се завъртяха на пети и посочиха предводителя си.

Водачът нямаше друг избор, освен да изпъчи гърди, да стегне мършавите си рамене и да направи крачка напред, за да се сблъска очи в очи с елфа.

— Брук! — нарече се предводителят като удари с юмрук по гърдите си.

— Какво правите тук? — изръмжа Дризт.

Брук не знаеше какво да отговори на този въпрос. Никога преди не се бе случвало вожд на гоблини да е искал разрешение, за да отведе племето си някъде.

— Този участък принадлежи на мрачните елфи! — изрева Дризт. — Нямате място тук!

— Градът на елфите е на километри оттук — оплака се предводителят Брук и посочи към Мензоберанзан. Беше объркал посоката, но Дризт не спомена нищо за тази грешка. — Това е земята на свиърфнеблите.

— Засега — отвърна мрачният елф и смуши Брикърс с дръжката на ятагана си. — Моите хора решиха да обявят тази територия за наша — малко пламъче заблещука в лилавите очи на Дризт, а по лицето му плъзна лукава усмивка. — Дали Брук и неговото племе ще имат нещо против?

Вождът безпомощно кършеше дългите си пръсти.

— Изчезвайте! — нареди Дризт. — Сега роби не ни трябват, но възнамеряваме да вдигнем голяма врява из тунелите! Извадихте голям късмет, Брук. Племето ти ще избяга и ще живее… но само този път!

Вождът се обърна към останалите, сякаш търсеше помощ. Срещу тях се бе изправил само един мрачен елф, а повече от трийсет гоблини стояха въоръжени, заели удобни позиции. Шансовете за победа бяха доста обещаващи, ако не и огромни.

— Вървете! — заповяда Дризт и посочи с ятагана си към един страничен коридор. — Бягайте колкото ви държат краката!

Предводителят на гоблините непокорно пъхна палци във въженцето, на което се държаха панталоните му.

Изведнъж из малката пещера отекна силен тътен от думкане по камъка. Брук и останалите гоблини се заоглеждаха нервно наоколо, а Дризт не изпусна отворилата се възможност.

— Нима имате смелостта да ни се противопоставяте? — изкрещя той и вождът на племето изведнъж се оцвети в лилавите пламъци на вълшебен огън. — Тогава глупавият Брук ще загине пръв!

Дризт още не беше довършил изречението си, когато предводителят на гномовете хукна да бяга и изчезна в тунела, посочен от мрачния елф. В знак на подкрепа всички гоблини от племето се втурнаха след своя водач. Най-бързоногият дори успя да го изпревари.

Няколко минути по-късно, Белвар и останалите миньори започнаха да се появяват край всеки коридор.

— Помислихме си, че може би се нуждаете от помощта ни — обясни надзирателят с митрилните ръце, удряйки с чукчето си по камъка.

— Подбирането на точния момент и преценката ви бяха безукорни, най-почитаеми надзирателю — промълви Брикърс, след като поовладя смеха си. — Перфектен, както винаги. Такъв е Белвар Дисенгалп!

Малко по-късно керванът на свиърфнеблите потегли отново. Цялата група беше развълнувана и развеселена от събитията, случили се през последните дни. Лукавите гномове смятаха себе си за много разсъдлива и хитра раса, особено що се отнасяше до избягването на неприятности.

Когато всички пристигнаха в Блингденстоун, веселието се превърна във всеобщ празник. Гномовете се славеха като сериозен и работлив народ, но умееха да веселят не по-зле от всяка друга раса във Владенията.

За пръв път, от четири десетилетия насам, Дризт До’Урден се чувстваше у дома си и въпреки че по произход мрачният елф се различаваше от свиърфнеблите, с тях той беше по-безгрижен от всякога. А Белвар Дисенгалп никога повече не потрепери, когато го наричаха „Най-почитания надзирател в Блингденстоун“.

Неживият беше объркан. Точно, когато бе започнал да вярва, че жертвата му се крие зад стените на града на лукавите гномове, магическата сила на заклинанията, които му бе направила матрона Малис, усети присъствието на Дризт в тунелите. В този миг мрачният елф, а и миньорите-свиърфнебли бяха извадили голям късмет, защото когато усети това, Закнафейн се намираше далеч от тях. Той проправи пътя си през тунелите и избегна няколко патрула на гномовете. Всяка съзнателно пропусната среща се превръщаше в изпитание както за Закнафейн, така и за матрона Малис. Върховната жрица на Лот седеше на трона си в далечния Мензоберанзан и с всяка изминала минута ставаше все по-нетърпелива и неспокойна.

Тя искаше да вкуси кръвта на всичко живо, изпречило се на пътя на зомбито, то, от своя страна се придържаше към целта си и правеше всичко възможно, за да се приближи до жертвата си. Но изведнъж следата се изпари.

Брук изръмжа от яд, когато на следващия ден в лагера му се появи друг мрачен елф. Към него не бяха насочени копия, никой не посмя да се промъкне наблизо.

— Тръгнахме си, както ни наредихте! — оплака се вождът и застана пред племето си още преди да е повикан. Знаеше, че така или иначе подчинените му щяха да го посочат.

Зомбито не показа с нищо, че е разбрало думите на гоблина и продължи да върви към него с извадени мечове.

— Ние… — започна предводителят, но последните му думи бяха заглушени от клокоченето на кръвта. Закнафейн извади меча си от гърлото на гоблина и се спусна към другите от племето.

Създанията се втурнаха да бягат на всички страни. Няколко се озоваха в капан между неживия мрачен елф и каменната стена, вдигнаха грубо издяланите си копия, за да се предпазят от зомбито, ала то се хвърли срещу тях, изби оръжията им и ги накълца на парчета. Едно от злощастните същества успя да хвърли копието си между мечовете на Закнафейн и да го забие в бедрото му.

Неживото чудовище дори не потръпна. То се обърна към гоблина и го повали със серия от светкавично бързи, идеално премерени удари, които отсякоха главата и двете му ръце.

В края на битката в пещерата лежаха проснати петнайсет трупа, племето се бе пръснало и злощастните създания още не спираха да бягат из тунелите в този район. Зомбито, цялото обляно в кръвта на своите врагове, напусна пещерата и продължи търсенето си.

В Мензоберанзан, в преддверието на големия параклис на дома До’Урден матрона Малис почиваше. Върховната жрица беше изтощена до крайност, но въпреки това изпитваше и моментно удовлетворение. Тя усещаше всяко убийство на Закнафейн; вълни от екстаз я заливаха всеки път, когато той, нейното неживо творение, забиеше меча си в тялото на поредната жертва.

Малис забрави за притесненията, за безпокойството си и постепенно придоби увереност с удоволствието, което й донесе свирепото кръвопролитие. Колко ли силен щеше да е екстазът й, когато Закнафейн най-накрая се срещнеше с грешния им син!

11 Информаторът

Съветник Фърбъл от Блингденстоун навлезе предпазливо в малката, грубовато оформена пещера — уговореното място на срещата. Цяла армия от свиърфнебли, включително и няколко магьосника, държащи в ръцете си камъни за призоваване на земни духове, заеха отбранителни позиции из всички тунели на запад от стаята. Но въпреки това, Фърбъл не се чувстваше спокоен. Той погледна надолу по източния тунел — единствения вход към тази пещера — и се зачуди каква ли информация ще му донесе този път неговият агент. Притесняваше се и за цената, която ще му струва тя.

Изведнъж мрачният елф се появи с наперената си походка, а черните му ботуши шумно зачаткаха по камъка. Погледът му се стрелна наоколо — трябваше да се увери, че Фърбъл е единственият свиърфнебъл в тази пещера. Това условие винаги беше част от сделката. Накрая елфът се приближи към съветника на лукавите гномове и се поклони ниско.

— Привет малки ми приятелю с голяма кесия — каза мрачният елф и се засмя. Той владееше толкова добре езика на свиърфнеблите, техният говор, с характерната за него интонации и паузи, че Фърбъл винаги се изумяваше. Този мрачен елф използваше езика им така, сякаш бе живял в Блингденстоун цял век.

— Не е зле да си малко по-предпазлив — отвърна гномът, оглеждайки се на всички страни.

— Така ли!? — изсумтя мрачният елф и удари един в друг токовете на ботушите си. — Имаш цяла армия от лукави гномове — войни и магьосници, а аз… е да кажем, че и аз не съм сам.

— Не се съмнявам в това, Джарлаксъл — отвърна Фърбъл. — Но все пак предпочитам срещата ни да си остане тайна и поверителна.

— Всичко, с което се захванат Бреган Д’аерте е строго поверително, скъпи ми Фърбъл — отвърна информаторът и отново се поклони, като направи изящен реверанс с широкополата си шапка.

— Стига толкова любезности — отсече припряният гном. — Да приключваме с това. Искам скоро да се прибера в Блингденстоун.

— Питай тогава — каза Джарлаксъл.

— Напоследък около града ни се навъртат мрачни елфи, присъствието им се усеща все повече — започна лукавият гном.

— Така ли? — престори се на изненадан наемникът, но от самодоволната му усмивка си пролича, че знае нещо. Вече предчувстваше, че ще спечели без много усилия от сделката, защото същата онази матрона-майка, която наскоро бе ползвала услугите му несъмнено имаше пръст в това. Джарлаксъл обичаше съвпаденията — те правеха печалбата му по-лесна и по-бърза. Фърбъл добре познаваше „изненаданата“ физиономия на информатора си и отсече твърдо:

— Да, така!

— И ти се иска да знаеш причината? — продължи да се преструва наемникът.

— От наша гледна точка този ход изглежда съвсем разумен — изпухтя съветникът, отегчен от номерата на Джарлаксъл. Фърбъл беше сигурен, че неговият информатор знае защо мрачните елфи се навъртат около границите на Блингденстоун. Джарлаксъл беше скиталец — наемник; той не принадлежеше към никой дом в Мензоберанзан — в света на тези злобни създания положението му не беше завидно. Но въпреки всичко, този ненаситен елф беше оцелял, дори беше натрупал състояние. Неговата сила бе информацията — той разполагаше със сведения за всяко събитие, случващо се в Мензоберанзан и в близките райони.

— Колко време ще ти е необходимо? — попита Фърбъл. — Крал Шниктик желае да приключим с това възможно най-бързо.

— Носиш ли отплатата ми? — попита мрачният елф и протегна ръка.

— Плащането става при предаване на информацията — възрази гномът. — Уговорката ни винаги е била такава.

— Не я променям — съгласи се Джарлаксъл. — Просто този път не се нуждая от време, за да събера необходимите ви сведения. Ако носиш скъпоценните камъни, ще приключим със сделката още сега.

Фърбъл измъкна от колана си кесийката със скъпоценности и я подхвърли на наемника.

— Петдесет ахата, идеално шлифовани — изръмжа гномът, както винаги недоволен от високата цена, която заплащаше за сведенията. Фърбъл, подобно на всеки друг свиърфнебъл, не обичаше да се разделя с такива съкровища и тайничко се бе надявал да избегне срещата с Джарлаксъл.

Ексцентричният мрачен елф погледна в кесийката, после я пусна в дълбокия си джоб.

— Успокой се, малки ми гноме — започна той. — Управляващият съвет на Мензоберанзан не планира нападение срещу твоя град. Само един от домовете се интересува от този район.

— Но защо? — след дълъг размисъл попита съветникът. Той мразеше да пита, защото знаеше какво ще му струва това. Джарлаксъл отново протегна ръка и взе още по-красивите ахати.

— Домът търси един от членовете си — обясни наемникът. — Беглец, чиито действия са довели до загубата на благоволението на Лот за цялото му семейство.

Още няколко безкрайни мига изминаха в тишина. Фърбъл не можа да се сети кой е преследваният мрачен елф, а крал Шниктик щеше да го нахока хубаво, ако не му съобщи самоличността на беглеца. Гномът извади още десет скъпоценни камъка от кесийката си и попита:

— Кой е домът?

— Даермон Н’а’шезбаернон — отвърна Джарлаксъл, докато пускаше ахатите в дълбокия си джоб. Фърбъл сърдито скръсти ръце. Отвратителният мрачен елф отново го бе хванал натясно.

— Не древното название на дома! — изрева съветникът и без охота извади още десет камъка.

— Наистина, Фърбъл — измъчваше го наемникът, — трябва да се постараеш да бъдеш малко по-конкретен във въпросите си. Тези грешки ти струват толкова много!

— Кажи ми името на този дом, така че да го разбера — нареди Фърбъл. — И името на беглеца. Няма да ти плащам повече за днес, Джарлаксъл.

Мрачният елф вдигна ръце и се усмихна, за да накара лукавият гном да замълчи.

— Съгласен съм — изсмя се той, предоволен от полученото. — До’Урден, осмият дом на Мензоберанзан. Търсят втория син — заяви наемникът, а изражението на Фърбъл му подсказа, че гномът е чул нещо познато. Дали все пак нямаше да успее да измъкне поне малко информация от този съветник, която да му донесе още печалба от съкровищата на матрона Малис?

— Името на втория син е Дризт — продължи мрачният елф, докато внимателно следеше реакцията на Фърбъл. После добави дяволито: — Информацията за местонахождението му може да донесе много печалба в Мензоберанзан.

Съветник Фърбъл дълго се взира в наглия наемник. Нима се бе издал, когато Джарлаксъл му съобщи самоличността на беглеца? Ако мрачният елф се досещаше, че Дризт се намира в града на лукавите гномове, това можеше да доведе само до лош край. Възрастният свиърфнебъл се бе озовал в затруднено положение. Трябваше ли да признае грешката си и да се опита да я поправи? Колко ли щеше да му струва да измъкне обещание от Джарлаксъл, че ще си мълчи? Но не само цената бе важна — нима наистина можеше да вярва на безскрупулния наемник?

В края на краищата, Фърбъл сметна, че Джарлаксъл не е научил достатъчно, за да се свърже с дома До’Урден.

— Сделката ни приключи — заяви лукавият гном, завъртя се на пети и се запъти към изхода на пещерата.

Вътрешно Джарлаксъл се възхити от решението на съветника. Винаги бе смятал, че този свиърфнебъл е достоен конкурент, с когото могат да се сключват добри сделки, и сега за пореден път се убеждаваше в това. Фърбъл бе разкрил съвсем малко, недостатъчно, за да бъде дадено като информация на матрона Малис, и ако гномът премълчаваше нещо, то решението му да прекрати срещата беше съвсем на място. Въпреки расовите им различия, Джарлаксъл трябваше да си признае, че харесва Фърбъл.

— Малки гноме — извика след него той. — Трябва да те предупредя.

Фърбъл се обърна, закрил кесията си с ръка.

— Безплатно — засмя се наемникът и поклати голата си глава. Изведнъж, обаче, изражението му се смени. Лицето на Джарлаксъл стана сериозно, дори зловещо. — Ако познаваш Дризт До’Урден — продължи той, — дръж го настрана от себе си. Лот сама е пожелала смъртта на втория син и Малис ще направи каквото е нужно, за да изпълни искането на богинята. А ако тя се провали, други ще започнат да го преследват, защото знаят, че смъртта на този До’Урден ще достави огромно удоволствие на Кралицата на Паяците. Той е обречен, Фърбъл, и обрича на смърт всеки, дръзнал да застане до него.

— Благодаря за предупреждението, но не беше нужно — отвърна Фърбъл, опитвайки се да запази спокойствие. — Никой в Блингденстоун не знае нищо за този беглец, нито пък се интересува от него. И уверявам те — няма гном в нашия град, който да желае благоволението на вашето божество!

Джарлаксъл се усмихна. Знаеше, че възрастният свиърфнебъл блъфира.

— Разбира се — отвърна наемникът, поклони се и за пореден път направи реверанс с огромната си шапка.

Фърбъл спря за миг, за да обмисли думите на елфа и значението на последния му поклон. Чудеше се дали все пак не трябва да купи мълчанието на Джарлаксъл, но не се наложи. Информаторът го нямаше, само силното чаткане на токовете му отекваше в далечината.

Бедният Фърбъл. Беше оставен да се тревожи сам, а не биваше. Джарлаксъл наистина харесваше малкия гном — установи го на излизане от пещерата. При тези обстоятелства не можеше да разкрие подозренията си за местонахождението на Дризт пред матрона Малис.

Разбира се, само при условие, че офертата й не беше прекалено изкусителна.

Притеснен и замислен, Фърбъл дълго се взира с празен поглед в малката пещера.

Дните на Дризт бяха заети с приятели и веселие. Беше се превърнал в герой, който бе излязъл в тунелите заедно с миньорите свиърфнебли. Историята за хитрата измама, с която бяха избягнали гоблините, се предаваше от уста на уста и с всяко ново разказване се разкрасяваше все повече.

Дризт и Белвар излизаха често. Всеки път, когато решаваха да посетят някоя гостилница, ги приветстваха с наздравици, черпеха ги с храна и питиета.

Двамата приятели бяха много щастливи един с друг. Заедно бяха открили своето място сред обществото на свиърфнеблите и заедно бяха намерили покой за душите си.

Надзирател Брикърс и Белвар бяха заети с подготовката на нова миньорска експедиция. Най-важната им задача бе да намалят списъка от доброволци. Свиърфнебли от всички краища на града се свързваха с тях, за да се запишат за участие. Всички желаеха да пътуват редом с мрачния елф и най-почетния надзирател.

Една сутрин на вратата на Белвар се потропа силно. Дризт и неговият домакин помислиха, че са дошли още доброволци, търсещи място в експедицията, но бяха крайно изненадани, когато видяха, че на прага им стои градската стража. Войниците обградиха Дризт с копията си и го предупредиха, че трябва да отиде с тях в покоите на крал Шниктик и да се срещне с него.

Белвар изглеждаше спокоен.

— Предпазна мярка — увери той Дризт и побутна закуската си — гъби в сос от мъхове. Възрастният гном отиде до стената и свали наметалото си. Дризт не изпускаше от очи копията и стражата и не забеляза нервната и несигурна походка на своя приятел.

С бърза крачка те прекосиха града на лукавите гномове. Охраната непрекъснато побутваше с копията си мрачния елф и възрастния му приятел. През целия път Белвар не престана да уверява Дризт, че това е само рутинна предпазна мярка. Плътният му глас наистина звучеше успокоително, но когато стигнаха до покоите на краля, Дризт престана да си дава напразни надежди. Целият му живот беше изпълнен с обнадеждаващи начала и тежки разочарования.

Крал Шниктик седеше неспокоен в каменния си трон, а разтревожените му съветници се бяха скупчили около него. Хич не му харесваха тези задължения, с които го натоварваше постът му на владетел. Свиърфнеблите обикновено не предаваха приятелите си, но разкритията на съветник Фърбъл бяха много обезпокоителни и опасността, надвиснала над Блингденстоун, не биваше да се подценява.

Не и за благото на мрачните елфи.

Дризт и Белвар се приближиха и застанаха пред краля. Мрачният елф беше изпълнен с любопитство, но и готов да се примири с всичко, което бе на път да се случи. За разлика от своя приятел, възрастният гном едва сдържаше нервите си.

— Благодаря ви, че пристигнахте навреме — поздрави ги кралят, после прочисти гърлото си и погледна към съветниците си за подкрепа.

— Копията определено те карат да бързаш — саркастично изръмжа Белвар. Кралят на свиърфнеблите отново прочисти гърлото си. Очевидно се чувстваше неудобно, защото не можеше да си намери място на трона.

— Пазачът ми понякога се увлича — извини се той. — Моля ви, не се обиждайте.

— Не сме се обидили — успокои го Дризт.

— Харесва ли ти престоя в нашия град? — попита Шниктик. — Твоето присъствие наистина разнообрази и обогати живота ни.

Мрачният елф се поклони ниско, целият изпълнен с благодарност за милите думи на владетеля, ала Белвар присви тъмносивите си очи и сбърчи кривия си нос. Беше започнал да разбира накъде бие кралят.

— За съжаление — започна Шниктик и погледна с молба към съветниците си, като се стараеше да отбягва погледа на Дризт, — сме поставени в много неудобно положение…

— Магга каммара! — изкрещя Белвар и накара всички присъстващи в залата да зяпнат от учудване. — Не!

Кралят и Дризт погледнаха невярващи към надзирателя.

— Искаш да го изгониш — изръмжа обвинително Белвар.

— Белвар! — възрази Дризт.

— Многопочитаеми надзирателю — строго започна кралят, — нямаш правото да се намесваш. Ако го направиш още веднъж, ще бъда принуден да те изгоня.

— Значи все пак е истина — изстена възрастният свиърфнебъл и погледна встрани.

Объркан и неосъзнаващ целта на това събрание, Дризт местеше погледа си ту към краля, ту към Белвар.

— Чул си за подозренията ни, че група мрачни елфи се навъртат в тунелите близо до източната ни граница — обърна се Шниктик към Дризт.

Елфът кимна.

— Научихме причината за появата им — продължи владетелят и за пореден път погледна към съветниците си. По гърба на Дризт полазиха тръпки. Без съмнение елфът се досещаше какво ще последва, но въпреки това думите на краля успяха да го засегнат дълбоко.

— Ти, Дризт До’Урден. Ти си причината.

— Майка ми ме търси — обясни спокойно Дризт.

— Но тя няма да те открие! — изръмжа Белвар, сякаш за да защити новия си приятел от собствената му майка и от крал Шниктик. — Не и докато гостуваш на свиърфнеблите от Блингденстоун!

— Белвар, спри! — сгълча го Шниктик. После погледна към мрачния елф и погледът му се смекчи. — Моля те, приятелю Дризт, трябва да ни разбереш. Не мога да рискувам. Опасявам се, че може да влезем във война с Мензоберанзан.

— Разбирам ви — искрено го увери Дризт. — Ще си събера нещата.

— Не! — възрази Белвар и се втурна към трона. — Ние сме свиърфнебли. Не излагаме приятелите си на опасност!

Възрастният надзирател тичаше от съветник на съветник и молеше за справедливост.

— Досега Дризт ни е засвидетелствал само приятелството си, а какво правим ние?! Прогонваме го! Магга каммара! Ако нашата вярност е толкова преходна, нима наистина сме по-добри от мрачните елфи в Мензоберанзан?

— Достатъчно, много почитаеми надзирателю! — изкрещя крал Шниктик с такъв тон, че успя да затвори устата дори и на упорития Белвар. — Решението ни не беше лесно, но е окончателно! Няма да изложа на риск целия Блингденстоун заради безопасността на един мрачен елф, независимо от това, че той ни е доказал приятелството си — отсече владетелят и погледна към Дризт. — Искрено съжалявам.

— Недейте — отвърна мрачният елф. — Правите само това, което е нужно, това, което направих и аз в деня, в който реших да изоставя собствения си народ. Тогава сам взех решение и не съм искал нито одобрението, нито помощта на някого. Добри кралю на свиърфнеблите, вие и вашият народ ми дадохте толкова много от онова, което бях изгубил. Повярвайте ми, не съм искал да предизвикам гнева на Мензоберанзан. Никога няма да си простя, ако заради мен се случи нещо ужасно. Ще напусна прекрасния ви град до един час. На сбогуване мога да ви изкажа само признателността си.

Тези думи размекнаха душата на краля на свиърфнеблите, но решението му остана непроменено. Той направи знак стражата да придружи Дризт навън. Мрачният елф прие въоръжения си ескорт с пораженческа въздишка, погледна за последен път към безпомощния Белвар, застанал до съветниците на краля, и напусна покоите му.

Стотина лукави гномове, включително надзирател Крайгър и останалите миньори от експедицията, в която бе участвал Дризт, дойдоха при огромните порти на Блингденстоун, за да се сбогуват с мрачния елф. За учудване на всички Белвар Дисенгалп не се появи. През последния час, откакто бе напуснал тронната зала, Дризт също не го беше виждал, но въпреки това, елфът се чувстваше много признателен, че толкова свиърфнебли бяха дошли да се сбогуват с него. Милите им думи го успокоиха и му дадоха сила, която щеше да му е нужна в премеждията, които го очакваха. Щяха да му останат много спомени от Блингденстоун, но мрачният елф се закле, че ще пази винаги в сърцето си тези прощални думи.

Дризт стъпи на малката площадка и, докато слизаше надолу по стълбите, в главата му отекваше само трясъка на огромните врати. Мрачният елф потрепери, когато пред очите му се разкриха тунелите на Подземния мрак. Чудеше се как ли ще оцелее този път? Блингденстоун беше неговото убежище, скривалище от ловеца, който Дризт таеше в себе си. Колко ли време щеше да е нужно на мрачната му същност, за да се разбуди отново и да завладее душата му?

Но нима имаше друг избор? Да напусне Мензоберанзан беше негово решение и то бе съвсем правилно. Сега обаче, когато знаеше какви бяха последствията от този избор, Дризт се чудеше как да ги преодолее. Даваше му се възможност да опита втори път, но дали щеше да намери в себе си силата да стои настрана от миналото си и живота на мрачните елфи.

Надяваше се, че ще успее.

Някакво шумолене встрани накара Дризт да застане нащрек. Той се сниши и извади ятаганите си, подозирайки, че матрона Малис е изпратила шпионите си да го причакат на изхода на Блингденстоун. Миг по-късно към мрачния елф се приближи сянка, но тя не принадлежеше на убиец от мрачните елфи.

— Белвар! — с облекчение изкрещя Дризт. — Опасявах се, че няма да дойдеш да се сбогуваме.

— Няма да се сбогуваме — отвърна гномът.

Мрачният елф вторачи поглед в своя приятел и целия му багаж:

— Не, Белвар, не! Не мога да ти позволя…

— Не помня да съм ти искал разрешение — прекъсна го лукавият гном. — Отдавна търся нещо вълнуващо, с което да разнообразя живота си. Помислих си, че мога да попътувам и да видя какво ще ми предложи широкият свят.

— Не е толкова голям, колкото си мислиш — отвърна мрачно Дризт. — Върви при народа си, Белвар. Те те приемат, милеят за теб. Този дар е много по-ценен от всичко, което можеш да си представиш.

— Съгласен съм — отвърна надзирателят. — И ти, Дризт До’Урден, имаш един приятел, който те приема и е загрижен за теб. И трябва да е до теб. Сега какво — ще се впуснем ли в това приключение или ще си стоим тук и ще чакаме злобната ти майка да дойде и да ни заколи?

— Дори не можеш да си представиш опасностите, които ни дебнат — предупреди го Дризт.

Белвар забеляза, че самоувереността на мрачния елф е започнала да чезне малко по малко. За да му вдъхне кураж, възрастният свиърфнебъл удари митрилните си ръце една в друга и заяви:

— А ти, мрачни ми елфе, не можеш да си представиш как се справям аз с всички опасности! Няма да те оставя да се скиташ сам из тази пустош. Приеми го като даденост, магга каммара, и ще се разбираме идеално.

Дризт сви безпомощно рамене, погледна към гнома, на чието лице беше изписана такава решителност, и тръгна надолу по един тунел. Упоритият свиърфнебъл го последва.

Поне този път щеше да си има другар, с когото да разговаря, оръжие срещу появата на ловеца. Мрачният елф бръкна в джоба си и напипа малката фигурка от черен оникс. Надяваше се тримата да оцелеят заедно в земите на Подземния мрак, дори нещо повече.

Дълго след като потеглиха, Дризт не преставаше да се чуди дали не бе постъпил егоистично, като прие толкова лесно решението на Белвар. Но каквато и вина да изпитваше, тя не можеше да се сравни с чувството на облекчение, което го заливаше всеки път, когато се обърнеше и видеше голата глава на най-почетния надзирател — Белвар Дисенгалп.