Изгубеното лице

Операцията

Същото си мислеше и доктор Бартош, когато се връщаше вечерта у дома. Плакатът със снимката на Урбан беше залепен на стената, точно под надписа, че тук се приемат болни от девет до четири часа. Днес докторът беше донесъл нова табелка. Защото бе разбрал, че за тукашните пациенти елегантната скромност е без значение. Носеше голяма бяла табела, на която името му беше написано с яркочервени букви.

— Трябва да напомня за кръв… — беше казал бояджията. Той с най-голямо удоволствие би му нарисувал на фирмата счупена ръка с превръзка или как млад лекар се бори със смъртта — просто някакъв рекламен трик, който да подмами клиентите. Всичко това беше противно на Бартош. Той все още не беше свикнал с мисълта, че медицината е спекула. Парите му бяха необходими, за да купи инструменти за кабинета си, не можеше да ги прахосва за глупава реклама. Засега имаше само кушетка за прегледи, слушалка и малък хирургически прибор. Връщаше се тъжен у дома. Спря се. Зад бюрото му бе седнал Урбан-Крояча, с пистолет в ръката, целеше се в корема му. Марион бързо затвори вратата. Тя беше висока слаба блондинка с вечно разчорлена коса. Говореше с жаргон:

— Ни гък. И си опичай акъла. Или ще ти видя сметката.

Тя го ръгна с пистолета между лопатките и Бартош се приближи към Урбан. Урбан стана, усмихна се и се опита да се покаже вежлив, което изглеждаше още по-ужасно.

— Трябва да ни помогнете, господин докторе. Няма да загубите. Ще ви възнаградим богато… — И той сложи на бюрото няколко банкноти, откраднати от Занаятчийската банка. — Трябва да си променя вида…

— Как? — попита Бартош и се опита да отгатне каква е сумата, оставена на бюрото.

— Напълно.

— Но тия банкноти днес никой не може да размени. Сигурно вече следят номерата им. Или искате да проверите дали са отбелязали сериите, откраднати от вас, и дали ще ме арестуват при размяната?

Урбан се усмихна:

— Можеш да прибереш пищовите, Марион. Господин докторът е наш. — И напъха парите в чантата. — Щом не искате банкноти, можем да ви платим в злато. — Той сложи на бюрото една касетка. — Моля, погледнете. Тях можете да ги размените без риск навсякъде по света. Разбира се, само в случай, че не ме открият, защото иначе ще заминете с нас…

Бартош се наведе над касетката, после се изправи и почна да оглежда гангстера.

— Бих могъл да ви повдигна малко носа, да изгладя бръчките и да прибера ушите ви…

— Да не си полудял? — изпищя Марион-Маржка. — Така изглеждаше преди пет години. Ние се радваме, че сега ушите му са щръкнали, а носът извит. Знаеш ли колко ни струваше? — И тя извади предишната снимка на Урбан. — За тоя човек е обявена награда по целия Балкански полуостров за обира на Софийската поща…

— Какво лице предлагате тогава?

— Тъкмо това е най-трудното — отвърна му Урбан. — Вече са ми правени девет пластични операции. В Чикаго гангстерите имат на разположение цяла нелегална клиника, в Хамбург за хората от бранша работят най-малко четирима известни хирурзи, в Париж също. Навсякъде съм бил. Да не мислите, че съм се оставил да ми счупят носа при сбиване? Аз? Погледнете само — и той му показа свитата си мишница и огромния си бицепс, който напомняше реклама на „Алпа францовка“2 — На никого не позволявам да ми пипне лицето, само на първокласни хирурзи. А за вас чухме най-хубави неща…

— Нямам инструменти, средства, асистент…

— Аз съм завършила акушерство — каза Марион.

— Но вие не знаете как трябва да изглежда той. Така че работата е трудна. — И Бартош с въздишка погледна към касетката със злато.

— Известно ни е, че сте правили различни опити, които сега можете да изпробвате.

— Кой ви каза?

— Имаме сведения. Не сме дошли при вас без подготовка.

— Вярно е. — Бартош стана неспокоен и започна да се разхожда из стаята. — Занимавах се с един особен метод, как да се замени лицевата част на главата при смъртно изгорените. Вече бяхме постигнали и известни резултати, защото успяхме да открием течност, в която лицевата част на току-що починал човек можеше някак-си да преживее собствения му организъм и после да се постави на някой жив човек като маска…

— Заедно с очите ли? — жадно попита Урбан.

— Може би. Но с положителност цялото чело, челюстите, носът и фарингсът, така че би се променил малко и тембърът на гласа. Разбира се, всичко още се разработваше, когато се наложи да напусна клиниката.

— Известно ни е. Тъкмо затова дойдохме — каза Урбан. — Та сега аз мога да ви призная, че ако не беше вашата работа върху заменянето на лицата, никога не бих се осмелил да ограбя Занаятчийската банка. Но понеже знаем, че не искате да заминете за Африка, си казахме…

— Вие сте учудващо информирани. Но с инструментите, които имам, не мога със спокойна съвест да разрежа дори цирей.

Показаха му в съседната стая напълно новото оборудване, което бяха докарали, дори и портативен рефлектор.

— Добре. Но откъде ще взема ново го лице? Необходим ми е труп.

— Ще ви доставим. Малко се забави. Ще го донесат след полунощ.