Изгубеното лице

Кариерата

Във Виена се пишеше Бартош по немски. И имаше успех. Не беше работил в клиниката на професор Кирхенбрух и половин година, когато в специализарания печат излязоха първите трудове с неговото име. Жените му се възхищаваха, колегите го хвалеха, почти нямаше врагове. Пък и защо? На един толкова богат човек не е нужно да воюва за положението си, не е нужно да се надпреварва с другите. Та той работеше безплатно в института. И дори след всяка по-сложна операция изпращаше малки подаръци на професора, на старшата и на операционната сестра. Имаше модерна кола и разкошен апартамент на виенския булевард „Пршикопи“3. След едно заседание на дружеството на хирурзите Кирхенбрух го покани на вечеря. Там се запозна с Нарциса Кирхенбрух, която за разлика от баща си беше хубава, никога не ругаеше и не дъвчеше изгаснали пури. Тя беше девойка, възпитана за богат съпруг. Бартош дори и във Виена не беше забравил, че преди всичко трябва да осъществи своето епохално откритие, да разработи новия регенеративен метод, но разбра, че е по-добре да твори в охолство, отколкото в нищета. А чрез брака си с Нарциса той щеше да си осигури охолен живот и бъдещата кариера. Разбира се, майка й не беше доволна, защото очакваше, че ръката на дъщеря й ще поиска някой благородник или американски милионер, но професорът си спомни, че самият той беше започнал като военен хирург с най-мръсните случаи, и заяви, че са важни парите и способностите, които младият човек явно притежава, и че плюе на потеклото. Бартош беше сирак, роден бог знае къде, името на родното му село не можеше да произнесе почти никой във Виена. И тъкмо затова той трябваше да се облича още по-елегантно и да поднася още по-скъпи подаръци. След един голям пръстен с бисер и госпожа Кирхенбрух започна да се усмихва. Нарциса му се усмихваше от самото начало.

— Един следобед той я закара от тенискорта в апартамента си и само седмица след това Виена научи за годежа им. Вестниците поместваха снимката му с Нарциса и разни измислици за потеклото му и техният годеж засенчи за известно време дори новините за преследването на опозицията в Германия. Поръча си нов син фрак. И все пак тази вечер едва не закъсня. Задържа го Марион. Дотича чак в апартамента му.

— Извинете, госпожице, наистина бързам…

Но тя продължаваше да стои на вратата, измъчена и уплашена.

— Трябва да ни помогнете. Трябва да ни спасите. Случи се нещо ужасно. Крояча стана наузнаваем! — извика нещастницата.

— Но нали тъкмо това искахте? Затова ми платихте толкова добре.

— Ама той сега се държи другояче! Като че ли и характерът му се измени. Знаете ли, никой от нас не подозираше колко е известен този отец.

— Какъв отец?

Тя му разказа всичко за трупа.

— И представете си, той е познат навсякъде, във всички колонии около Прага. Като го срещнат, малките деца и старите баби му целуват ръцете. Представете си. Целуват ръцете на крадец и убиец. А да можете да видите само, колко му е приятно. Мъжете го канят на събранията си, забърка се в техните спорове с фабрикантите. Бившият съдружник на три чикагски публични дома иска да се бори за по-добро бъдеще на човечеството. Посещава болни и сакати, носи милостиня на просяци. Та това сигурно бие на очи. Откъде такъв бедняк като Хопала ще има толкова пари? А вие така хубаво му пришихте неговото лице, че вече го бъркам и в леглото. И там е готов да изрежда една след друга молитвите. Изобщо не се среща с предишната банда. Увещава ни да сме се променили. Да се покаем за миналите си грехове. Докторе, това е ужасно…

— Аз не съм избирал трупа — отвърна нетърпеливо Бартош. Ще изгони насила тази жена, ако не си отиде доброволно. Какво ли ще каже бъдещата му тъща, ако го види с кого разговаря.

— Да, трябваше да се посъветваме с вас, така е, но нали Урбан сам си избра отчето? На няколко пъти се бяха скарвали, Хопала искаше да спаси душата му, непрекъснато го безпокоеше. Дори на мен се осмели веднъж да ми проповядва за Мария Магдалена. Смятахме, че няма да намерим по-невинна мутра. А ето на, сега ни отмъсти.

— Как? Та той никого не заплашва.

— А като ни убеждава да се предадем, като предлага да подарим цялата плячка на слепите, това дребна работа ли е? Ами че един ден в името на спасението той може да ни издаде на ченгетата…

— Съмнявам се — заяви Бартош и решително я изблъска навън. — Не съм чувал промяната на лицето да промени така един възрастен човек. Новият облик не може да окаже влияние върху характера, качествата и навиците, обусловени от средата, в която всеки живее от малък.

Остави я да стои на тротоара. И вечерта забрави всичко. Пиеше се шампанско и Нарциса беше прекрасна. Усмихваше се като ангел. За един час Кирхенбрух успя да напие цялата компания. Беше истински богатир. После изяде сам почти всичките кухненски запаси. Бартош седеше от дясната му страна и трябваше да му подражава във всичко. Това беше голяма чест, защото професорът го наричаше „Бартош“, а след полунощ „синчето ми“. Преди това му беше представил министърката на здравеопазването, която се напи най-рано от всички. Бартош смяташе, че от този ден започва кариерата му. Но всъщност тя свърши.

На следващата сутрин професорът почна да оперира сам, без да чака асистента си, както друг път. Секретарката не можа да обясни защо и само странно оглеждаше Бартош. В кабинета си той намери пръстена с розовия бисер. Върнали му го бяха без обяснение А с него и всички подаръци, които беше изпратил на Нарциса или на професора. Забърза към операционната зала, без да обърне внимание на двамата незабележими мъже с бомбета в коридора. Помисли, че са роднини на оперирания.

Професорът работеше с маска на лицето, гледаше в раната и отговаряше с половин уста на Бартош.

— Няма да търпя в клиниката си крадци, драги господине. И няма да приема в семейството си рафиниран мошеник. Годежът ще бъде разтурен. Тоя срам ми се полага. Но заради това няма да оперирам по-лошо апандиситите. Така че вървете си. Отвън ви чакат…

Той беше обиден, нещастен и сърдит. Хвърляше на пода инструментите, които му се струваха тъпи, очите на операционната сестра бяха пълни със сълзи.

— Но това е грешка. Съвестта ми е чиста… — осмели се да възрази Бартош.

— Тия ги разправяйте в полицията. И им обяснете как сте се сдобили със скъпоценностите, съхранявани в ограбената банка. Подозирали са някакъв престъпник. Но са разкрили вас. Вървете или сам ще извикам тук детективите и спокойно ще рискувам да внесат зараза в залата. Защото вие заразихте честта ми, нехранимайко ниеден.

И му обърна гръб.

Бартош излезе оттам не на себе си. Спря се за миг в преддверието на операционната. Фигурите на преследвачите му се очертаваха върху матовото стъкло на летящата врата. Чакаха го. Знаеха, че не може да избяга. Той седна на една носилка… Това означава, че Крояча наистина се е променил. Марион беше права. Сигурно е издал другарите си. Трупа на налудничавия отец е представил за своя, така че той му е послужил два пъти. Но независимо дали го прави от хитрост или от набожност, сигурно е, че ще се спаси само той. Никъде няма да повярват на приказките за пришиването на лица, дори и при Кирхенбрух все още не знаят нищо за метода на Бартош. Това е ясно. А единственото лице, което харчи пари от Занаятчийската банка, е Бартош. Колко невнимателен беше. И за онази вечер няма никакво алиби. Наистина бе под един покрив с Урбан и с Марион, явно укриваше плячката им. Ще го разобличат, ще го хвърлят в затвора и кариерата му ще свърши. Но тъкмо тогава го хвана яд. Да не е заек, та да се остави така лесно да му видят сметката. Все ще съумее да се защити срещу този престъпник от международен мащаб, чието лице разглежда всяка вечер, защото го беше донесъл със себе си в консервиращата течност, за нови опити. И той помоли санитаря от операционната да го закара на количката в кабинета, понеже му било прилошало.

— Това е от годежа, господин докторе — усмихна се старецът. — Човек трябва да пие само колкото понася. Като животните. Те са по-разумни…

И така той го прекара покрай нищо неподозиращите детективи. Бартош се зави с чаршафа и като стигнаха в стаята му, скочи от количката. Даде на санитаря всичко, което му беше върнал професорът, избяга през пожарното стълбище. Пръстенът с бисера беше в джоба му. Знаеше, че не бива да се връща у дома. Искаше да се обади на Нарциса. Щом чу гласа му, тя веднага затвори телефона. Би ли могла тази гъска да разбере положението? Но кой тогава? Към кого да се обърне? Къде да избяга? Цяла Виена го знаеше от съобщението във вестниците, всеки му е завиждал за добрата партия и всеки ще го познае сега, когато го търси полицията.

Сети се за Розен. Той беше млад лекар от Краков, с когото понякога работеха заедно и към когото Кирхенбрух се държеше грубо. Живееше под наем в бедна квартира някъде в покрайнините на града.

— Знаех, че ще дойдеш — каза на полски Розен, защото се боеше, че хазайката му подслушва. — Можеш да разчиташ на мен…

Разбира се, той вече беше чул всичко. Новината за крадеца, проникнал в клиниката и в семейството на известния хирург, се беше разнесла из града. Дори искали да внесат запитване в парламента за засилване контрола над лекарите чужденци.

— Вече и на мен гледат като на убиец — усмихна се Розен. — И на всекиго, който има донякъде славянско произношение.

— Но аз съм невинен — каза Бартош отчаяно и неубедително. Той разправи на Розен цялата история. Дори му обясни опитите си и му издаде тайната на регенеративната течност — всичко му разкри.

— Имаш ли доказателства?

— Нямам. Всеки ще каже, че съм си измислил всичко това. Та то е твърде фантастично, необикновено и голословно. И ако Крояча твърди противното, няма да мога да докажа нищо. Защото на лицето му естествено няма да открият нито един белег, нали знаеш какъв специалист съм. Извикай полицията. Но чак сутринта. Сега искам да се наспя. Още съм махмурлия от вчера. Като се сетя, че в Абисиния можех да ходя на лов за лъвове. Вместо това сега ще се люлея на въжето.

— Няма да се люлееш — каза Розен и тайствено се усмихна. — Можеш да се спасиш.

— Но как?

— Дай ми ключовете от апартамента си.

— Защо?

— Ще видиш. — И Розен самичък взе ключовете от джоба му. — Къде си скрил лицето на престъпника?

— Не! — изплаши се Бартош, защото си спомни какъв страшен вид имаше онзи човек.

— Това е единственият изход — каза Розен и предпазливо излезе.

Той беше прав. Това беше единственият изход. По радиото вече съобщаваха как изглежда Бартош. И молеха гражданите да помогнат за залавянето на опасния престъпник. Но предупреждаваха, че лицето може да бъде въоръжено. Бартош чу как в съседната стая хазяйката разгъва онзидешния вестник със съобщението за годежа му. С ужас разглежда снимката му. Ако знаеше само, че опасният престъпник е в жилището й, зад стъклената врата. Той бързо се отдръпна в ъгъла и загаси лампата. Седна на тъмно срещу огледалото. Заразглежда лицето си. Високо чело и малка брадичка, донякъде мек и учтив израз — това лице няма да му послужи за нищо. Почти се зарадва, когато Розен се върна. Ласкаво пое в прегръдките си чантата с лицето на Урбан. Забърза с колегата си към таксито, което ги очакваше на улицата, нахлупил шапка ниско над бившото си лице.