Изгубеното лице

Кръстосаният опит

През следващите месеци нямаше по-благонадежден и по-строг комисар от него. Доставяше му удоволствие да контролира прочутите виенски професори, чиито имена лекарите от цял свят произнасяха с благоговение. Бартош им крещеше. Те трепереха от него, без дори да е казал дума. По вида му личеше какво представлява. В службата не го чакаха много молители. Беше се прочул с това, че веднага заповядваше да ги арестуват. По такъв начин уреждаше всички молби по късата процедура. Затова веднъж беше изненадан от едно странно посещение.

— Някаква еврейска свиня… — рапортува му на висок глас адютантът тиролец.

В кабинета влезе отслабналият Розен. На челото си имаше парче лейкопласт, а едната му ръка беше пъхната в превръзка през врата.

— Розен?

— Името ми е Розенцвайг — каза бившият му приятел, без дори да посмее да седне. — Наричах се Розен само от търговски съображения.

Бартош се усмихна. Виж ти. Всъщност и прочутият хуманист професор Кирхенбрух е бил расист като Хитлер.

— И какво желаете? — попита строго той.

— Не очаквах, че ще ми говориш на „вие“. Трябва да се махна оттук. Вече два пъти бях подложен на разпит, нападнаха ме на улицата, нямам работа, нито пари, нито квартира…

— Също като мен. След твоята операция.

— Само че аз ти помогнах… — каза умолително Розен.

— Не чакай благодарност от мене — развика се Бартош. — На приказките ти никой няма да повярва. А благодарността ми е вече чужда. Както и другите качества на предишното ми лице. — Той дори не можеше да говори тихо. — Промених се, Розенцвайг. Сега съм съвсем друг човек.

— Но това е безсмислица. Глупост. Та човек не може да се промени с хирургическа намеса. Ако сме зависими от външния си вид, по-добре да се самоубием още при раждането. За какво ще са тогава волята, стремежите, талантът ни? Най-добрите хора биха били аристократите, щяха да съществуват висши и нисши раси, гърбавите щяха да се застрелват, всичко щеше да се наследява: способностите, умът, характерът, влеченията. Човечеството щеше да тъпче на едно място, не би могло да съществува никакво развитие, човекът би бил играчка на съдбата. Та това е невъзможно.

— Комунист! — излая Бартош, който вече знаеше елементарната политическа терминология.

— Това още не е комунизъм. Но ако допусна, че в развитието не вземат участие обществото и средата, които мога да променя, тогава трябва да вярвам на фашизма…

— А това не ти е по вкуса, нали, евреино? — попита Бартош и позвъни. — На мен пък ми харесва.

Дотичаха двама мъже от стражата.

— Не, лъжеш се. И ти имаш в себе си толкова сили, колкото всеки човек, за да превъзмогнеш съдбата си, да се възпротивиш на…

В тоя миг го ритнаха в стомаха. Той се сви на пода, но после се втурна навън и скочи през отворения прозорец на коридора. Счупи си главата на паважа.

Естествено Бартош не замисляше подобно нещо. В него отново се обади старото лице. И той заповяда да му донесат всичко, писано за генетиката, за наследствените и придобитите качества, за този основен проблем, който досега му се струваше толкова далечен и който, както отведнъж установи, всъщност е най-важен за всеки от нас. От проучванията го изтръгна неговият групенфюрер.

— Поздравявам те, приятелю — каза групенфюрерът, в чието лице Бартош позна ранения си другар по маса от кръчмата. — Подслушвахме всичко, което каза на Розенцвайг. Остана верен. Имаме ти доверие. — Шефът седна и му предложи цигара. — Затова мога да ти съобщя решението на най-висшите инстанции. Възложена ти е тайна мисия. Ще заминеш за Прага.

Бартош бе снабден с дипломатически документи и замина още на следващия ден. Но без кафява риза. След дълго време отново пътуваше в тъмен костюм, а в куфара си носеше фрак. Тайната мисия беше много проста. Трябваше да извърши убийство. В сазавските гори се криел някакъв инженер с радиопредавател, който насъсквал немския народ срещу партията и фюрера. Трябваше да го застави да млъкне. Освен фрака носеше със себе си пистолет със заглушител и списък на най-близките сътрудници. Чехия го очарова. Когато минаваше през Табор, усети, че очите му се изпълват със сълзи. Но никой не го заговори. Дори никой не седна в неговото купе във влака.

„Сега трябва окончателно да реша — каза си Бартош. — До тоя момент само сътрудничех, само разпитвах и крещях. Сега трябва да убивам. Всъщност аз не убих Розен. Това беше самоубийство. Досега не съм из-цапал ръцете си с нито една капка кръв. Никога не съм одобрявал убийствата. Дори още като студент ръководех подписните акции срещу смъртното наказание. А сега трябва да убия невинен човек. Не — казваше си той. — Та това е глупост. В Прага изобщо няма да се обадя в службата. Ще избягам и ще се укривам, па ако ще и на Апашкото мегданче. Не вярвам, че не бих могъл да победя лицето си. Сигурно и Крояча отдавна е превъзмогнал лицето си на светец и е станал черковен крадец или вече е в затвора заради някой обир на храмови скъпоценности. Сигурно набожната маска не го е оправила, както мене не бива да ме развали маската на престъпника.“

Слезе на Смихов. Остави куфара си в гардероба за багаж и потегли с трамвая за Вършовице. Броят на вилите се беше увеличил, временните постройки бяха по-разкрасени. Бързото въоръжаване бе излекувало донякъде раните от кризата. Бартош отиде право при Марион, без да му хрумне дори, че сигурно ще я уплаши лицето на някогашния й приятел. Само че Марион не живееше вече в своето общежитие. Публичният дом се ръководеше от една възрастна пълна жена, на която й липсваше горният ляв резец.

— Новотна ли? Та тя е в затвора. Осъдиха я на дванадесет години… Нима не знаете? Затвориха цялата банда, всички, които навремето бяха обрали Занаятчийската банка. Здравата ги окошариха. Само водачът им духнал някъде във Виена. А ти откъде идваш, приятелю? — попита го старата с наивна подозрителност и повика най-изисканото си момиче, което не изглеждаше никак мръсно.

— От Берлин — отвърна Бартош. — От францисканското братство. Трябва да посетя отчето, дето му викат Хопала…

Момичето се дръпна от него с писък.

— Отец Хопала ли? Той вече не идва при нас. — Собственицата на публичния дом се прекръсти. — Тоя човек се превърна в истински светец. Казват, че в манастира по цели дни я карал само на хляб и вода, спял на пода и се молел и денем, и нощем. Дори се говори, че правел чудеса. Няколко тукашни жени се помолили над нещата, които той бил докоснал, и се изпълнило всичко, каквото пожелали. Той е свят човек.

— А в Берлин не знаят ли за това? — попита с ново подозрение недотам мръсната девойка.

— Май не знаят — отвърна Бартош и побърза да си отиде. Разбираше, че тук вече не е в безопасност. Най-късно след два часа жените ще го издадат на тайните агенти. Бързо се запъти към трамвая. Мина почти ти-чешком покрай собствениците на виличките, които поливаха градините си отвъд Ботич, като че ли до тях не стърчаха жалките колиби и като че ли във Виена евреите не се хвърляха от прозорците.

„Не ми остава нищо друго“ — каза си той в трамвая. Не можеше да се избави от собственото си лице. Щом лицето на светец е превърнало Крояча, тоя професионален убиец и разбойник, в светец, то и бандитското лице ще направи от Бартош убиец. Друг изход няма, всички наоколо непрекъснато го убеждават, че е така, никой не му вдъхва надежда, няма с кого да се свърже, в Прага може да отиде само при шефа на нацистите, за да извърши своето първо престъпление.

— Купихме всичко в тая страна — добросърдечно се усмихваше шефът. — В Министерството на отбраната сме поставили наши приятели. Дори мишка да изшумоли, някой ще ни обади. Страхуват се от болшевиките. Там е капиталът ни. За по-секретните задачи, разбира се, си имаме по-решителни момчета. Подготвяме ги за своя ден. Когато настъпи нашият ден. Затова грижливо ги крием. Ще проведете задачата си с най-добрия ни сътрудник. Той е човек, който не е запознат с нацизма, но е способен да направи каквото и да е. Вече отстрани няколко неудобни за нас лица. И нищо не се разкри. Можем да му се доверим.

Естествено това беше Крояча. Отведоха го при него в манастира. Използуваше новата си физиономия, за да се прикрива по-добре. Но предишната му личност, пречупена и разложена от нищетата в предградието, накрая беше надделяла и той се бе присъединил към новите гангстери.

— Не те упреквам в нищо — заяви Бартош, като видя, че отчето просто онемя при вида на бившото си лице. — Но погледни колко хора при същите условия се борят срещу злото и несправедливостта, борят се, за да променят живота си, а оттам и за твоето спасение. И ти ги убиваш за това. Най-лош си от всички престъпници. Никога не биваше да се обявявам срещу смъртното наказание…

Крояча, облечен в свещенически одежди, понечи да извика, да скрие картите и чертежите, които бе извадил от сглобяемото столче за молитви. И Бартош стреля за първи път със съвсем новия си пистолет, който беше пренесъл през граница под фрака. Дотичаха другите сътрудници, започна престрелка, при която той избяга през някакъв таен коридор, свързващ манастира с близкия храм, и стигна при главния олтар точно в момента, когато агентите затрупаха тайния изход с една подземна ескплозия. Те бяха толкова властни, че не се спираха и пред подобни мерки. Той виждаше, че настъпват срещу него откъм входа на черквата. Скрити зад колоните на храма, те започнаха да стрелят. Няколко молещи се жени извикаха от болка. Бартош побягна към изповедните. Скри се зад страничния олтар. Видя как два свирещи куршума одраскаха лицето на дървения ангел на отмъщението. Намери вратата за нагоре. Заключи я след себе си. С това спечели време. Стълбата беше много стръмна и преследвачите не се осмеляваха да се изкачат след него. На амвона намери някакъв цивилен, който вдигна уплашено ръце и му подаде един ключ, като му сочеше с очи скривалището. Точно тогава отдолу пак започнаха да стрелят. Изглежда, бяха донесли лека картечница. Пазачът на склада беше ранен в гърба и се сгромоляса с главата надолу в дълбините на храма. Бартош внимателно отвори склада. Беше на амвона, който явно е бил превърнат в малка крепост. Сигурно са очаквали, че в Прага ще се стигне до улични боеве. Полицаите се обърнаха към него. Приканиха го по високоговорителя да се предаде. Той ги разпръсна с тежката картечница последен модел, която бърненският оръжеен завод едва преди няколко седмици беше представил да бъде изпратена в Берлин. Агентите бяха осведомени за всичко. Той откри бойниците в дебелите средновековни стени на храма. Разположи при тях оръжията. Те бяха последни модели, боеприпаси имаше за няколко дни. Лесно можеше да се съпротивлява срещу цяла армия, защото под стълбището беше открил и връзки гранати — противотанкови гранати. Лесно можеше да се съпротивлява срещу цяла армия, но не мислеше за това. Сегиз-тогиз поглеждаше към страничния олтар, който беше напълно разрушен от експлозията. Не искаше някой да го изненада от манастира. Знаеше, че само оттам го заплашва опасност. От време на време стреляше към този таен изход. С това искаше да наруши и тишината, която го заобикаляше и която му се струваше толкова ужасна, защото беше същата онази тишина, обграждаща човек винаги когато влезе тук от шумната улица — обикновената всекидневна тишина в един храм.

Той пишеше. Не се отбраняваше, защото възнамеряваше да избяга или да извърши преврат. Защищаваше последните часове от живота си, преди да се самоубие, понеже искаше да напише цялата истина. Трактат за човешките качества.