И гласът му се промени. Сега беше по-дебел и по-груб. А предишното му лице се разпадна. Все пак Розен не беше толкова сръчен хирург, а и трябваше да се приспособи към необичайните условия за занимаващия се с аборти акушер в предградията, който им зае малката си операционна. Пръстенът с розовия бисер едва стигна за заплащане на сметката. Оздравяването трая дълго. Бартош бавно свикваше с новото си лице. Но Розен не можеше да свикне с него. Бартош виждаше, че приятелят му от ден на ден става все по-хладен и по-тъжен.
— Не биваше да го правим, Бартош — каза му той една вечер, когато раната вече беше заздравяла напълно. — Прости ми.
— Би трябвало да ти благодаря… — каза Бартош с чудовищната усмивка на лицето и му подаде ръка.
— Не. Аз не мога… — заяви Розен и си отиде, сякаш го беше страх. Без да стисне ръката му.
И не беше само той. Седмици наред хората го отбягваха още отдалеч. По четири пъти на ден трябваше да показва фалшивите си документи на полицаите и да чува как децата подвикват след него и как жените си шепнат:
— Прилича на убиец!
Никъде не го приемаха на работа. Беше готов да постъпи дори на строеж. Навсякъде майсторите се бояха от него.
— Не мога да търпя побоища в предприятието си — му отговоряха често. Връщаха го с извинения. Нощуваше под мостовете и в обществените спални, хвана въшки и гладуваше. Бавно харчеше последните пари, които му беше дал Розен. Веднъж, когато беше страшно огладнял и не виждаше изход, се опита да посети Нарциса. Не го пуснаха да влезе, но му предложиха пред вратата топла супа. Отиде да чака пред клиниката. Пред него минаха всички: сестрите, колегите и колата на Кирхенбрух. Пай сетне се появи и Розен, но не го позна. Явно Бартош се беше слял напълно с новото си лице. Той тъжно се запъти към предградието. Може би правеше грешка. Досега винаги се мъчеше да се задържи в буржоазните квартали, при солидните предприятия. Навярно трябваше да си опита късмета в подземния свят, на някое от местата, посещавани от престъпници. Чувствуваше, че отстъпва, приспособява се към лицето си, отказва се от дребнобуржоазните си предразсъдъци. Отби се в кръчмата, за която беше чувал вече под моста. Прочута кръчма, в която най-малко три пъти на нощ ставаха побоища и където ходеха само най-смелите.
— Щом ония не ме обесиха, може пък тия да ме прободат — каза си с отчаяние той.
Само че в кръчмата никой не го обиждаше. Посрещнаха го любезно и внимателно. През последните дни Бартош се беше научил да ходи с олюляващи се крачки, с ръце в джобовете и с каскет на тила.
— Бира с ром — каза колкото се може по-грубо той. И веднага за него се лепна някаква жена.
— Ти не си ли тукашен? — притисна се до него тя.
Рязко я отблъсна. Видя, че от съседните маси го наблюдават. Там бяха насядали младежи все с лица на убийци, някои от които носеха кафяви ризи с червени ленти на ръкавите и на тях — странен пречупен кръст.
— Нацист или социалист? — седна при него един от тях. — Трябват ни мъже на място. Ела с нас, ние ще спасим света.
— Ще спасите само търбуха си… — извика един младеж откъм наливния пулт. Слаб блондин със зачервени очи. Удариха го с халба по главата. Но на масата под прозореца той явно имаше приятели. Започна се бой по всички правила. Кръчмарят незабавно загаси лампите в цялото заведение. Мъжете се удряха един друг, докато не чуха, че навън спря полицейски камион. Всички хукнаха да бягат. Бартош тичаше редом с мъжа с кафявата риза, който преди малко беше седнал при него. Изглежда, той бе началник на останалите, защото когато навън видяха, че кърви, веднага се погрижиха за кола и искаха да то откарат в болница.
— Но къде? Нали вчера пристигна от Нюрнберг? Никой не бива да разбере, че е във Виена.
Началникът им беше в безсъзнание. Някой бе забил джобния си нож в рамото му чак до дръжката. Кръвта се просмукваше вече през ръкава му.
— Сам ще го превържа. Аз съм лекар! — заяви решително Бартош.
Съгласно медицинската клетва бе длъжен да спаси всекиго. Дори най-злия убиец. А тогава Бартош изобщо не разбираше от политика.
Откараха го в помещенията, където живееха. Държаха се учтиво с него, заставаха мирно и вдигаха ръце, като че ли имаше бог знае какъв чин. И наистина, ако се съди по лицето, той би трябвало да има още по-висок чин от ранения им началник. Така Бартош стана лекар на СА.
Няколко седмици след това Хитлер окупира Австрия. Награждаваха заслужилите. Бартош за втори път се срещна с министърката на здравеопазването. Той вече носеше кафява риза с безсмисления знак. Министърката едва не припадна, когато му подаваше ръка. А преди това при годежа не му обръщаше внимание.
„Този свят принадлежи на Кроячите“ — мислеше Бартош, когато го развеждаха из старинните зали на министерството. На Кроячите, които са си избрали правилен път. Той все още не можеше да свикне със своя авантюризъм, нито да се замисли по-сериозно за всичко. Та нали преди беше гладен и нямаше къде да спи и едва сега седи на топло, разполага с власт, каквато никога не е имал, хората треперят пред него, а евреите се отдръпват от тротоарите. Разбираше, че всичко това не е съвсем правилно. Нали беше станал човек за нещо друго, нали никога не бе одобрявал убийствата, грабежите и насилията. Но не си беше избрал сам тази партия. Нима човек наистина е играчка на своето лице, каприз на ембрионалното развитие, на безсмислието на природата, на разстройството или отравянето на майката по време на бременността или на съединяването на способностите, унаследени от прадедите? Нима човек може така просто да се преобрази, щом му се смени маската като на маскарад? Та това е невъзможно!
— Аз не съм лош — казваше си Бартош в кабинета. — Не искам да имам нищо общо с тези хора, въпреки че ме смятат за техен. Трябва да се върна при приятелите си. При Розен, при Нарциса и… — Изведнъж видя, че всъщност няма много приятели. Но заради това няма да се свързва с кафяворизците, които изтезават и мъчат пленниците си.
— Проверка при професор Кирхенбрух — съобщи му часовоят пред вратата с вдигната десница. — Той е еврейско-болшевишки плутократ, който покровителствува враговете ни — добави поверително той.
— Това не ми е известно — каза Бартош по-скоро на себе си, когато вече седеше в колата. Реши, че сега е времето да покаже какъв е в действителност, какви са истинските му качества. Ще направи жест, ще спаси Кирхенбрух, ще го очисти от обвинението. И ще изхвърли нацистките му сътрудници. Може би бившите му приятели ще го познаят. Но когато работеха заедно, той нямаше слабост към жестовете. Никой от тях не можеше и да подозира такъв е всъщност Бартош. С болка осъзнаваше това. Преди той водеше обикновено и жалко съществование на човек със средни възможности, от което нямаше никаква полза. Гангстерският живот все пак му беше помогнал в нещо. Ще се опълчи срещу гангстерите, рамо до рамо с Кирхенбрух, Розен и приятелите си от Прага.
Само че професорът го прие със значка на ревера и вдигната ръка. Разбира се, той не можа да познае бившия си асистент. Развеждаше го из клиниката, като че ли беше казарма.
— Самото Провидение ни изпрати фюрера… — каза той. И го заведе на чашка френски коняк в жилището си. Самият той не бивало да пие. — Камъни. Всеки миг имам болки — оплака му се.
— Просто не ви е вкусно в новото време. Не искате да пиете за здравето на фюрера… — чу се да казва Бартош. Беше му приятно да унижава бившия си шеф.
— Пазил ме господ. Фюрерът преди всичко. За фюрера! — каза Кирхенбрух и си напълни чашата догоре. Жена му доведе Нарциса. Страхуваха се. Бартош повтори наздравицата. Искаше да напие Кирхенбрух, който му подражаваше във всичко. Бяха си сменили ролите, сега Барюш свиреше първа цигулка. И това му харесваше.
— За фюрера — повтори той за кой ли път и спечели уважението на професора, като му зададе няколко въпроса относно техниката на операцията. — Сега вече май няма да каните министърката на своите соарета — заяви той. — Вчера я арестувахме. А с нея и останалите господа. — И назова по име неколцина от гостите, присъствували навремето на годежа му. Те все повече се страхуваха от него. Изглежда, знаеше всичко за тях. Госпожа Кирхенбрух само протягаше отчаяно сключените си ръце, защото вече не можеше да стане. След двадесетата наздравица професорът получи криза. Наложи се да го откарат, защото се гърчеше от болки. Бартош нареди да извикат санитаря от операционната и качиха професора на количката, която все още помнеше. Изпрати след него съпругата му.
— Не така си представям един професор на новото време — каза грубо той. — Нашите мъже са юнаци. И трябва да са издръжливи… — Бе останал сам с Нарциса. — И така, кога ще се оженим? — попита я отново. Искаше да го каже с предишния си глас, меко и нежно, искаше пак да си поиграе на влюбен и да я изненада с всички детайли, които помнеше само той. Къде се бяха целунали за първи път и къде бяха ходили да играят тенис, как се беше държала, когато я отвлече в жилището си. Искаше да й каже всичко, да й довери мъките си, да се посъветва с нея. Но успя само да повтори отново: — Кога? — Изкрещя тази дума, както крещеше в двора на казармата. Приближи се към нея. Нарциса припадна. Той напусна клиниката. Видя, че е пленник на лицето си.